Сънят

V

Изведнъж разбра, че всичко е свършило. Тихо бе — като в Ада. И слънчево. Вятърът, най-после събудил се, бавно повлече със себе си жълтите облекла на дърветата. Свлече се. Утихна в тревата… А тя бе зелена, зелена, зелена, свежа и крехка, новородена. Не беше трева, а жито. Въздухът, сладък от миризмата на изгорели полски цветя и цъфнали гергини, давеше при вдишване. И беше чист — свят да ти се завие.Светът изглеждаше някак по-млад и просторен. Не, че съществата ги нямаше вече — пълно бе с тях.Съвсем като хората бяха, само дето… не бяха. Не, че и хората се бяха свършили. Там си стояха. Само че, не всичките…

Сгради не бяха останали. Или почти… Тези, които бяха оцелели — бяха празни, почти. Нямаше и коли, и компютри, и книги дори. Не съвсем — тук-там бе останало по нещо. Дори ако човек се вслушаше добре, щеше да чуе и телевизор, гъгнещ… дали последните новини?

Все още боса, по пижама, тя тръсна коса — като куче след баня. И седна на тревата. Там някъде, до нея, почти невидими на светлината, бяха те. Шушукаха й нещо в главата. Знаеше, че са успели. Но знаеше, че тя не е от победените. Имаше и оцелели. Знаеше, че има избор.

Можеше да продължи. С тях. Шушукаха й сладко в главата — мамещи, измамващи, примамващи — напред, към други светове. Към звездни бездни, към неоткрити галактики… Какви ти галактики… Там, отвъд, където препускащите фотони още не са стигнали, където пространството още не знае за Големия взрив… Или не… по-отвъд… най-отвъд… където Взривът още не се е случил… където още всичко предстои… Къде ли още? Тихичко й бъбреха…

Знаеше, че може да остане на Земята. Да продължи — оттам, накъдето бе тръгнала. Да твори? Да изгражда? Или живот да засади… Пръстта се процеждаше между пръстите на краката й — рохка и влажна.

Къде да върви?

Идваха — право към нея. Отдалеч ги позна. Макар хем да бяха, хем да не бяха те.

Баща й стъпваше по-леко, косата му беше съвсем черна. Майка й беше… тънка като горска нимфа, косите й бяха разцъфнали клони. Баба й плавно ги догонваше. Усмивката й бе прогонила буцата в гърлото…

Сгуши се в тях. Чак сега осъзна, че е станала мъничка — почти като в първия си спомен. Почти безпаметна, напълно безсловесна. Доплака й се — толкова много имаше в себе си, толкова много да каже, разкаже, да пита, да иска да… После разбра, че няма нужда от думи. Мислите сами отиваха там, където могат да бъдат чути. Беше хубаво, като „у дома“, макар че дом вече нямаше.

Нямаше нужда от дом. Всяка глава беше стряха, всяка мисъл — подслон.

Сгуши се в тримата. Знаеше, че не всичко е толкова хубаво, колкото изглежда. Знаеше, че не всички са оцелели, както и почти нищо не е оцеляло. Всичко излишно беше изядено. Всички излишни.

Беше страшно, но не се страхуваше. Знаеше, че не се е предала.

Знаеше, че ще продължи — оттам, накъдето бе тръгнала.

Погали баба си, целуна майка си и обеща на баща си, че ще се върне, когато дойде време да се жъне.