Бяха много. Десетки… стотици… Пълзяха нагоре. Ръчичките им лепнеха по стените. Личицата им грееха — едни очички, едни усмивки… Всичко ще направиш за тях…
Първото допълзя до прозореца — а-ха — и ще влезе. Тя го гледаше — едно такова сладичко, мъничко, русичко със сини очички и розови устнички… как да го удариш?
Удари го. То се сви като гумена топка. И като топка отскочи надолу… А как пищеше… Да ти се скъса сърцето… Не само от мъка… от вина. Само че вместо да се разпльоска на плочника пред блока, то отскочи като топка и се залепи за стената… някъде към шестия етаж… и запълзя…
Пълзяха. Десетки, стотици…
Не само по този блок… Навсякъде.
Докопваха се до домовете, до офисите, до фабриките… навсякъде. Гризяха, оглозгваха всичко — до край. И растяха…
Не, че ставаха много по-големи от нормалните хора. Само дето не бяха… Хора…