Тамплиерът

Част девета Ирката: празникът на свети Годрик, 21 май 1099

«Господи, обикнах обиталището на Твоя дом и мястото, дето живее Твоята слава.» Божията армия пееше тези стихове, когато редиците й се заспускаха по хълма, покрай руините, към земята, където се беше родил Христос. Местните християни, подтикнати от сирийски монаси от малкия им манастир при Църквата на Девата, бяха наизлезли с разпятия и молитвени броеници, за да ги посрещнат. Франките разположиха лагера си само на няколко мили от Ирката. Армията, която вече наброяваше около двайсет хиляди души, беше изпълнена с въодушевление, и не други — така написа в хрониката си Елеонор — ами Юг и Годфроа за пореден път принудиха великите сеньори да предприемат необходимите действия. Орденът на Дверите на Храма, водачите на йерусалимитите, вече представляваха истинска сила в тази земя. Йерусалим трябваше да бъде превзет час по-скоро. Свещеният град бе наскоро завзет от войски, изпратени от халифа на Кайро, водач на фатимидската секта сред турците. Той изпратил войската си през Синай да завземат Йерусалим, но Божията армия не я беше грижа. Турците, както и там да се наричаха и какъвто и да им беше произходът, щяха да претърпят поражение. Кръстоносците щяха да превземат Йерусалим. Трябваше да напредват бързо. Беше време, в което можеха да изскубват покълналите насаждения от нивите, преди слънцето да стане твърде жарко и земята да се напука. Сега беше най-подходящият момент за поход. Хиляди напуснаха Марат и тръгнаха по пътя, който вървеше по крайбрежието. Вървяха пеша, с копия и торби, преметнати през рамо, без друг багаж и каруци. След тях кретаха натоварените камили и волските коли, но тези неща не бяха важни. Йерусалим беше тяхната награда.

Надеждата за скорошно пристигане в Свещения град беше лелеяна от всички, когато напуснаха Марат през февруари. Отначало граф Реймон и останалите водачи изглежда си бяха взели поука. Небето се показваше благосклонно към тяхното начинание. Навлязоха в южна Сирия, част от древната Ханаанска земя, така твърдяха начетените — земя, преливаща от мед и мляко, особено през пролетта. Из местността, която прекосяваха, се редуваха пурпурни възвишения и хълмисти ливади, просечени от червеникави на цвят изорани ниви. Четвъртити варосани къщурки с опънати платнища и рогозки пред вратите и прозорците се гушеха сред черни базалтови скали, покрити със златистокафяви лишеи. Земята беше богата, навсякъде растяха сочни сребристозелени маслини, сенчест тамарикс, цъфнал зокум, хвойна и дива мирта. Ярки цветя мамеха погледа. Облаците се гонеха над земята, покрита с бледолилави на цвят скали, които отстъпваха място на ивици обрасли с цъфнала иглика. Прохладен, свеж бриз полюляваше гъстите треви и носеше ухания от кедровите горички и тъмните борове, които даваха добър подслон от слънцето. Нощем луната ярко възсияваше. На зазоряване цветовете бързо преливаха един в друг на небето. В тази богата земя добитъкът — овце и кози — бе пръснат из пасищата нагъсто като пчели. А беше и страна, пълна с чудеса, изпъстрена с призрачни градове, руини от древни времена, чиито разрушени стени и сводести порти бяха охранявани от зловещи създания, издялани от камък. Пътят им водеше далеч на юг и франките видяха дори върха на Снежната планина. Смаяни се взираха в надвисналите сини небеса, към които се извисяваха черните стъбла на палмови дървета с разперени като ветрила клони. Вода имаше в изобилие, в потоци, ручеи и кладенци. Тракаха водни колела и до поклонниците достигаше вече не лютивият дим от горящите къщи, а вкусното ухание на гозбите, които се готвеха над огнищата. Ароматът на акации и азалии галеше обонянието.

Жителите бяха дружелюбни, търгуваха с готовност, много от тях бяха сирийски християни, които принадлежаха към странни разновидности на вярата, като коптите и маронитите. Новините за големите победи на Божията армия, за делата на тези свирепи, облечени в желязо мъже ги бяха изпреварили. Разказите за пораженията на Ридуан, Яги Сиян и Карбука вървяха като предвестник преди Божията армия. Юг, който вече говореше от името на войската, подтикна граф Реймон да се договори с местните управители и да покаже добронамереност към всички. Дипломацията показа резултати: емирът на Шазир ги поздрави приятелски, както и управителят на Хомс[59]. На празника на въвеждането на Пресвета Богородица в Храма, армията се разположи в изоставения град Рафания, чиито градини бяха отрупани с плодове, а в къщите се намираше и храна. Останаха там и се събраха на съвет. Можеха да продължат навътре в земите на сирийците и да обсадят Дамаск, или пък да продължат направо на югозапад покрай крайбрежието. Юг убеди граф Реймон да настоява за втората възможност, с доводите, че пътят покрай крайбрежието е по-лек и ще им бъде по-лесно да набавят храна от пълни с провизии лодки, които пък ще ги придружават по време на похода. Когато беше възможно, щяха да избягват битките и препятствията. Граф Реймон се съгласи. Божията армия се отправи надолу по крайбрежието на Средиземно море. Натъкваха се и на враждебни действия. Турски съгледвачи от различни отдалечени крепости нападаха изоставащите, докато братята от «Дверите на Храма» не взеха мерки. Отделиха се от основния поток на похода и се движеха прикрито, наблюдавайки едва кретащите последни редици от армията. Турците отново нападнаха, но братството на Юг ги притисна здраво в засада, обкръжиха ги и ги избиха до крак.

Граф Реймон продължи похода. Превзе няколко крепости, разположени на възвишения и накрая реши да обсади голямата крепост при Ирката. Надяваше се, че ако тя падне, към него отново ще се присъединят Боемунд, Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски, които не го бяха последвали в похода на юг. Мислеше си, че Ирката ще падне лесно, но сгреши. Турските защитници на крепостта показаха върховна смелост и предприемаха кръвопролитни нападения срещу франките. Разгоря се истински двубой между катапултите от града и донесените на юг от Божията армия. Гърнета с горяща жарава, наръчи горящи клони, огън и жупел бяха хвърляни и засипваха с огнен порой шатрите и колибите на обсаждащите. Реймон дьо Тулуз продължаваше да си въобразява, че градът може да бъде превзет и реши да покаже на турците от областта, че тъкмо от него трябва да се страхуват. Юг и Годфроа възразиха срещу плановете му, но графът беше непреклонен. Заплаши управителя на близкия Триполи, като изпрати нападателен отряд да завземе недалечното пристанище Тартус. Управителят на Триполи беше впечатлен и изпрати в дар свои коне и десет хиляди златни византийски монети. Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски чуха за дара и побързаха да се присъединят към Реймон, на когото се наложи да използва новопридобитото си богатство не само за да се разплати с войнствения Танкред, който беше избягал от своя вуйчо Боемунд, но и за да възнагради Годфроа и Робер.

Бедите следваха една след друга. Ирката не се предаваше. Новините бяха стигнали до император Алексий и той бе изпратил писмени предупреждения към граф Реймон да не продължава на юг, докато той не се присъедини към армията, за последната част от похода до Йерусалим. Пиер Бартелеми, който се ползваше с покровителството на Реймон, заниза нови Божествени откровения, според които Божията армия трябвало да се пречисти за пореден път. Дълбокото униние се натрупваше като гной. Започнаха ожесточени спорове. Изтъкваха се доводи, че са тръгнали от Марат с ясното намерение да се отправят незабавно към Йерусалим, но отново се бавеха. Юг и Годфроа обсъдиха забавянето, когато се събраха на специален съвет в шатрата на Теодор. Алберик и Норбер, целите кожа и кости, но с пламтящи погледи, по-късно се присъединиха към тях, както и Белтран.

Нощта беше благоуханна, така щеше да си спомня по-късно Елеонор. Беше една от онези нощи, през които двамата с Теодор си бяха създали обичая да се разхождат извън лагера, за да се наслаждават на силните, наситени аромати на първите летни дни, далеч от непоносимата воня на лагерните огньове, готварските гърнета, отходните места и проникващата навсякъде смрад на мръсни дрехи, носени върху нечиста плът. Теодор бързо започваше да измества Юг от сърцето на Елеонор като неин довереник. Не я поучаваше, а я придумваше да споделя с него, както тя и правеше. Беше дори по-откровена и по-честна отколкото на изповед. Теодор я насърчаваше да говори за миналото. Елеонор разбра, че натрапчивата мисъл за смъртта на нейния жесток съпруг-пияница се е стопила по време на пътуването. Случваше се да минат цели седмици, без да я споходи. Въпреки че Теодор я ухажваше и те вече се приближаваха до Йерусалим след всички ужаси на пътуването, Елеонор не преставаше да мисли за миналото. Говореше за настъпилите у нея промени, за нарастващото отчуждаване между нея и Юг, за студенината на Годфроа и за това, че най-сетне беше намерила покой от собствените си угризения. Беше стигнала до убеждението, че съпругът й сам си бе навлякъл смъртта. Ако тя имаше някаква вина, то несъмнено вече я беше изкупила. Пък и с какво беше предизвикала яростта на съпруга си — насилник? И какво беше неговата смърт в сравнение със смъртта на хилядите невинни, изклани от двете страни на така наречената Свещена война? В края на краищата, пътуването на изток не се оказа такова, каквото Елеонор си го беше представяла там, далече. Тя беше тук и толкова, връщане назад нямаше. Наистина, краят на пътуването вече се виждаше, но как Йерусалим щеше да направи от нея или от някой друг по-свят или по-добър човек? Ако не друго, призна тя на Теодор, поклонението беше пречистило душата й и беше снело от плещите й много излишна тежест. Ако стигнеха Йерусалим, ако оцелееше, тя повече нямаше да участва в преследването на откровения. Щеше да започне отново, да построи свой свят и да се подслони на сигурно място в него като монахиня в своята килия.

Теодор никога не спореше с нея. Двамата се качваха на конете си и се отдалечаваха от мръсотията на лагера, от шума и грохота на обсадата на Ирката. Яздеха из околностите, търсеха някоя варосана къщурка с кошари, зеленчукови градини и цветя. Теодор сядаше до нея на тревата и разказваше как преди време е живял на подобно място и как мечтаел отново да открие нещо подобно. Елеонор слушаше, а вратата на нейното минало се затваряше завинаги зад нея. Никога нямаше да се върне в Компиен. Нямаше повече да се терзае за смъртта на съпруга си или да споделя небесните въжделения на Юг и Годфроа. Щом превземеха Йерусалим — ако превземеха Йерусалим, — нейният обет щеше да бъде изпълнен и тя трябваше да си избере нов път.

Елеонор тъкмо си припомняше даденото пред себе си обещание, когато Юг свика събрание. Брат й вече беше човек, чиято дума не можеше да се пренебрегне, признат водач, и сега той излагаше вижданията си с властен тон и твърдо слово: Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски се бяха присъединили към Божията армия, която наброяваше вече двайсетина хиляди души — но не повече. Обсадата на Ирката изпиваше силите им и трябваше да я прекъснат, защото огромната армия на халифа[60] на Кайро напредваше към Йерусалим, за да го защити.

— Откъде знаеш? — попита Белтран, влетял като вихрушка в шатрата. Зад него умърлушено се влачеше Иможен. Елеонор внимателно я огледа. Иможен беше съвсем измършавяла, с изпито лице, което не се дължеше на лишенията, а на непрекъснатите свади с Белтран, но за какво толкова се караха, Елеонор не успяваше да разбере.

— Откъде знаем ли? — гневно му отвърна Юг. — Бог стори така, че научих. Един от моите братя излязъл на лов със соколи. Соколът му нападнал гълъб и го ранил. Гълъбът паднал. Моят брат открил, че гълъбът носи съобщение в малка тръбичка, прикрепена към единия му крак.

— Не може да бъде! — изсмя се Белтран.

— Напротив. И аз чух, че е станало така — намеси се Теодор. — Турците обучават гълъбите да пренасят съобщения на дълги разстояния.

— Ами новините? — попита Алберик.

— Както ви казах, така е. Съобщението беше изпратено от една от южните крепостите на халифа на Кайро — отвърна Юг. — Египтяните изпращат огромна армия, за да защитят Йерусалим.

Единствено пращенето на огъня и далечните шумове от лагера нарушаваха тишината.

— Това безумие трябва да спре — скочи на крака Годфроа, протегнал ръце. Елеонор спотаи усмивката си. Несъмнено Юг беше нагласил всичко, макар лицето му да оставаше смирено като на послушник.

— Дължим подчинение на граф Реймон — рече Алберик.

— Само докато превземем Йерусалим — нечуто рече Норбер.

— Ако той не тръгне — продължи ожесточено Годфроа, — тогава ние ще отдръпнем нашата привързаност и верността си от него.

Одобрителни възгласи посрещнаха думите му.

— Ами копието? — поиска да знае Норбер. — Нали граф Реймон държи Свещеното копие и неговият пророк Пиер Бартелеми вижда в това знак от небето, открито одобрение от Бог за делата на граф Реймон?

— Кой казва обаче, че Пиер Бартелеми ще бъде пророк и в Йерусалим? — заплашително продума Юг. — Небето може да оттегли своята благосклонност и Бог — своето одобрение. Не е ли така?

В следващите няколко дни въпросът на Юг получи своя отговор, понеже Пиер Бартелеми сам утежни положението. Имаше още видения, твърдеше, че видял Христос, свети Петър и свети Андрей, и разказите му бяха смразяващи. Бог му рекъл, че много грешници са намерили подслон в Божията армия и че те трябвало да бъдат безпощадно прокудени от там. Граф Реймон дьо Тулуз трябвало да събере цялата армия, а Пиер Бартелеми щял по чудодеен начин да открие грешниците и да подреди бойния строй: в първите три редици щели да бъдат отдадените телом и духом следовници на Бога, а в последните две редици щели да застанат омърсените с греховете на прелюбодейството, похотта, гордостта, скъперничеството и малодушието. Пиер обяви, че Бог му наредил да надзирава незабавната екзекуция на тези грешници. Разбира се, думите му бяха приети като открита заплаха. Доста кръстоносци вече недолюбваха граф Реймон. Обсадата на Ирката се проточваше, Алексий искаше от тях да чакат, а сега дойдоха и виденията на Пиер Бартелеми.

Разнесоха се слухове, които се разпространяваха като лумнал в плевник пожар. Че всъщност Пиер Бартелеми бил шарлатанин и така нареченото свещено копие, не било друго, а обикновено острие на турско копие. Сам Пиер Бартелеми, вероятно с негласното одобрение на граф Реймон, е подготвил намирането му. Франките бяха уморени от среднощните прозрения на Пиер, които го спохождаха посред нощ и чудатите истории, които следваха от тях. Дошло беше време да подложат пророкуванията му на проверка. Арнулф от Шоке[61], капеланът на норманския херцог, застана начело на множеството негодуващи. Заедно с други кръстоносци той започна да задава въпроси и под влиянието на братството на Храма, тези въпроси веднага стигаха до всички в лагера. Защо Свещеното копие е било открито от самия Бартелеми, сам в тъмния изкоп, а не пред мнозина, на открито и светло място? Защо тези видения са изпратени на Бартелеми, който в миналото бил чест гост на кръчмите, а вероятно е и беглец от войската? Пък и как се е озовало Свещеното копие в Антиохия? Кога Пилат Понтийски и неговите войници са посетили този град? Защо такива видения не е получил никой друг освен Пиер Бартелеми и защо само той е разбрал къде е заровено Свещеното копие? Дори Адемар дьо Льо Пюи не е имал подобни твърдения. Вместо това, при цялата си святост, Адемар хранеше силни подозрения относно свещената реликва.

Изникваха нови и нови доводи. Мнозина започнаха да гледат на Свещеното копие като на измама. Арнулф продължаваше нападението и ставаше все по-настоятелен, докато не успя да предизвика Пиер Бартелеми, който се изправи пред пълния състав на съвета, за да се защити.

— Нека да запалят огромен огън! — поиска Бартелеми. — Аз ще взема Свещеното копие и ще премина невредим през огъня. Ако копието ни е пратено от Бога, то ще ме съхрани. В противен случай, ще изгоря до смърт!

Изпитанието с огъня като че ли беше единственото решение. Избраха деня: Разпети петък, 1099 година. В очакване на изпитанието Пиер постеше и се молеше. В уречения ден избраха едно по-издигнато място. Натрупаха клони в средата на разстояние от около пет крачки. Войниците се струпаха по околните склонове, за да наблюдават изпитанието, всички участници в похода се стекоха да наблюдават Божия съд. Близо до средата на разчистеното място стоеше група свещеници — официалните свидетели. Бяха боси и облечени само в свещенически одежди, без брони. Елеонор и Теодор, смесили се с другарите на Юг, слязоха да гледат. Изведоха Пиер Бартелеми и свалиха горните му дрехи. Запалиха сухи маслинови клонки. Струпаните клони за огъня вече се простираха на четиринайсет стъпки, разделени на две купчини, всяка по четири стъпки висока. Между двете купчини имаше оставено място от около една стъпка. Огънят пламна буйно. Реймон д’Агилер, капеланът на граф Реймон дьо Тулуз, се обърна към армията със своя мощен глас.

— Ако всемогъщият Бог е говорил на този човек лице в лице и свети Андрей му е разкрил къде е копието, той ще премине през този огън невредим. В противен случай той е лъжец! Тогава нека изгори заедно с копието, което носи в ръце.

Цялата армия коленичи и отговорът й прогърмя:

— Амин!

Огнените пламъци лумнаха още по-високо, горещината се усили. Пиер Бартелеми преви коляно, прие благословията на един от свещениците и с мощен глас призова Бог да му бъде свидетел, че не е лъжец. Поиска от армията да се моли за него. Свещеникът взе копието, уви го в ленена кърпа и го постави в ръцете на Пиер Бартелеми. Пророкът се изправи и тръгна към огъня. Над пламъците прехвръкна птица, жегата я замая и тя падна в огъня. Пиер обаче премина през първата огнена клада, спря за миг и продължи през втората. Когато той се появи невредим и от нея, се вдигна врява чак до небесата. Пиер вдигна копието, все така увито в лен, по който също нямаше следи от обгаряне. Той се затича към хората, викайки, че Бог доказал правотата му. Теодор дръпна Елеонор настрани, защото имаше опасност от размирици. Хората се скупчиха около Пиер Бартелеми. Елеонор така и не разбра какво последва. Дали беше следствие от възхищението на тълпата или дело на някой враг, но Пиер получи повече наранявания от своите така наречени поддръжници, отколкото от огъня. Краката му бяха строшени на две или три места, по гърба си имаше сериозни наранявания. В действителност щяха да го разкъсат на парчета, ако поддръжниците на граф Реймон не бяха разблъскали тълпата и не го бяха освободили. Бързо го отнесоха в колибата на Реймон д’Агилер. Тълпата, вече убедена, че е била свидетел на истинско чудо, сега се обърна към огъня и се зае да събира въглени и пепел като реликви.

Веднага след изпитанието започнаха да се чуват различни истории за това как Пиер успял да се измъкне невредим от огъня, а свидетелите, които бяха огледали тялото и лицето му, го потвърждаваха. Други, обаче, говореха, че той е рухнал, повален от непоносимата горещина. Каквото и да беше станало, на следващия ден Пиер Бартелеми умря от раните си и беше погребан на мястото на изпитанието. Ако граф Реймон дьо Тулуз беше таил надежди, че чудото ще затвори устите на противниците му, то той остана излъган. Продължаваха да се ширят слухове, че Пиер Бартелеми бил шарлатанин, а Свещеното копие — фалшиво. Реймон отчаяно се опитваше да спаси доброто си име, но Годфроа дьо Буйон, Робер Нормански и Робер Фландърски вече бяха решили твърдо да му отнемат водачеството — задача, в която Юг и Годфроа им бяха от голяма полза. Божията армия се оттегли от Ирката. Чакаше ги Йерусалим. Към него се приближаваше египетска армия. Трябваше незабавно да превземат Свещения град! Сякаш тласкани от невидима сила, хората прибраха шатрите, разрушиха колибите си и с химни и псалми на уста поеха към Йерусалим. Реймон дьо Тулуз все още настояваше, че неговата дума трябва да е решаваща. Провалът му при Ирката беше накарал управителя на Триполи да премисли: нима франките бяха толкова слаби, та не можаха да превземат една нищо и никаква крепост? Изпрати след тях нападателни отряди. Реймон отвърна безмилостно. Отрядите бяха обкръжени, а труповете — пуснати да плуват по акведукта към Триполи — обезглавени тела и отсечени глави, от чиито зейнали рани струеше кръв.