Diesque mirabilium tonitruorum fortium.
Ден на чудеса, на яростни мълнии.
«Ще умивам ръцете си в невинност и ще обикалям жертвеника Ти, Господи. Господи, обикнах обиталището на твоя дом и мястото, където живее Твоята слава.»[16]
Елеонор дьо Пайен промълви стиховете от псалма на влизане в своята шатра от кози кожи. Загледа се в обгръщащата ги мъгла, в която шумовете сякаш заглъхваха далеч, а светлината от огньовете, свещите и фенерите се размиваше. Някъде из лагера проплака дете. Елеонор потрепери. Детският плач отекна в нея като първото и единствено проплакване на бебето й, в мига, в който то излезе сред рукналата кръв от утробата й. Още чувстваше топлината му, виждаше сбръчканото му като изсъхнала ябълка личице, как примигва с очички и острото му езиче, което търсеше гладно гърдата й.
«Бог дава, Бог взема», промълви Елеонор. Прекръсти се. Дървеният кръст на броеницата й я удари по върха на носа й. «И носовете той ни е дал.» Засмя се сама на себе си. Не обичаше самосъжалението, върна се при малкия сандък, който служеше и за стол. Протегна ръцете си, облечени в ръкавици, към мангала, пълен с въглища и сухи клонки и се загледа в седналата на кожените дисаги Иможен. Вдовицата беше облечена като монахиня, с расо и черен воал. Имаше мургаво лице, а гарвановочерната й коса беше почти скрита под зацапана монашеска забрадка. Ноктите й бяха изгризани чак до живеца. Тя протягаше ръце към огъня с притворени очи и устни, които се движеха беззвучно. Зад нея неизменно стоеше дървената резбована кутия със запечатан капак и гравирани отгоре му три кръста. На него бяха изписани и думите: Deus vult заедно с инициалите IHS[17]. Иможен, която живееше в шатрата на Елеонор, й беше доверила, че ковчежето съдържало сърцето на съпруга й, което искала да погребе на свято място в Йерусалим. Думите й не разсеяха съвсем съмненията на Елеонор. Иможен имаше доста неща за криене, както и мнозина други измежду поклонниците, дори собственият й брат, призна пред себе си Елеонор.
— Колко още, сестро? — Иможен я гледаше втренчено с поглед, пълен с очакване. Дали, размишляваше Елеонор, тя си даваше сметка, че жената, с която споделя шатрата има много лек сън? Както е казал поетът: «Истината насън излиза наяве.»
— Какво още колко? — усмихна се Елеонор.
Тръпки от студ побиха Иможен. Елеонор се изправи, отиде и прибра плътно краищата на отвора на шатрата.
— От седмици сме на път — Иможен пристегна износения си шал около раменете. — Тези планини… — гласът й потрепери.
Елеонор кимна, разбираше я. В хрониката си вече беше описала как са прекосили зелените ливади на Оверн, как първоначално пътят им е водел на север, а после бяха свърнали на изток. Пред тях плющеше знамето на Сен Жил в синьо и златно, и се вееше над сивокосата глава на Реймон дьо Тулуз. Облечен в черно расо като монах и с гладко избръснато лице, зад него яздеше епископът на Льо Пюи, Адемар — папски пратеник, представляващ папските интереси в кръстоносния поход. В началото вървяха ведро през окъпани в слънце долини — човек би казал, че вече са стигнали Йерусалим. Дърветата бяха потънали в зеленина, но тук-там се провиждаха първите златисти и сребристи тонове на есента. Графът яздеше своя бърз жребец, нагизден с позлатена кожена сбруя, изработена в Кордова, с декоративни шевове и ситни златни и сребърни пайети. Тълпите възторжено приемаха подобно великолепие и осейваха прашния път със зелени клонки и уханни цветя. Цветни венци висяха по оръжията и доспехите на воините на Бога. През ръцете им минаваше изобилие от пълни с плодове купи, кани от червена глина с гъсто южно вино или медовина, която галеше небцето. Мощен камбанен звън се носеше от камбанариите. Хората крещяха да ги вземат с тях. Имаше жилави планинци, които щяха да станат техни водачи при преминаването през алпийските проходи. Земеделци, свободни селяни, дребни и богати търговци, мошеници и измамници се присъединяваха към огромната тълпа, която вече наброяваше между петнайсет и двайсет хиляди души. Граф Реймон ги приемаше и сформираше нови отряди. Елеонор скоро забеляза, че графът помни участието на Юг и Годфроа в походите в Иберия. Отрядът им, известен вече като «Бедните братя от Храма», изпълняваше важни поръчения, а в свитата на граф Реймон водачите му заемаха високо положение.
— Говори се, че ще тръгнем на юг през Италия — проговори тихо Иможен.
Елеонор се отърси от своята унесеност. Шумовете от лагера се засилиха: ловците обявяваха завръщането си от успешния лов и плячката си с изсвирвания с рог и викове.
— Моят брат не мисли така. Според граф Реймон планинските проходи към равнините на Ломбардия ще са непроходими, а пътуването по море от южна Италия до Гърция криело рискове.
Иможен кимна с разбиране, но Елеонор подозираше, че тя има мъгляви познания за картите. Самата Елеонор скоро след началото на похода осъзна, колко малко й е известно за света извън Компиен или Оверн. Всяка новост за нея беше странна и всеки непознат — враг, докато не се докажеше противното. Пътуването й само беше задълбочило тази нейна недоверчивост. Франките си имаха свои навици и бяха изключително подозрителни към всичко ново. Ако непознатите ги благословяха или ги срещаха с «Богородице Дево», всяко писмо или писмена заповед ставаха излишни. Пропуснеха ли да направят това, кръстоносците насочваха ръце към дръжките на мечовете или на камите. Разстоянията и новите кралства бяха само път, който трябваше да се извърви до Йерусалим, а той се намираше в самия център на света, както и го изобразяваха на картите. Юг и Годфроа бяха взели назаем прерисувани карти и показаха на Елеонор избрания от граф Реймон път: на изток през Италия, по северното крайбрежие на Адриатическо море, после на юг през Склавония до Дирахиум[18], който беше гръцко владение. Пътуването им струваше много усилия. Елеонор реши да се сближи с Иможен.
Нощем, докато спиш, говориш насън за управителя Робер.
— И за какво още? — отвърна й незабавно с въпрос Иможен.
Изсвири рог. Елеонор чу как Белтран призовава Братството от Храма на colloquium[19] под тяхното знаме. Доволна, че се измъкна от въпроса на Иможен, тя набързо грабна плаща си. Иможен направи същото и двете напуснаха шатрата. Елеонор извика един от планинците — присъединило се към тях момче, за да пази вещите й. Щом уредиха пазач на шатрата си, забързаха през мъглата. Лед сковаваше земята под нозете им. Заобикаляха локвите конска урина и мръсотиите, оставени от хора, коне и кучета. На входа на една от палатките огромен ястреб, кацнал на своя прът, нададе остър крясък и разпери криле, грабливите му нокти раздрънчаха звънчетата по каишките, с които го привързваха. Елеонор се зачуди колко ли ще издържи птицата на тоя мраз. Студът я щипеше по очите, носа и устата. Мъглата все прииждаше на талази — гъста бяла пара, от която нищо не се виждаше и всичко потъваше в сумрак. Най-после стигнаха до мястото на срещата между палатките и редиците вързани коне — покрита със скреж полянка. Пръснати из нея пращящи огньове лакомо поглъщаха сухи тръни и орлова папрат и излъчваха светлина и топлина. В средата на пръстена от огнища стоеше каруца, от която стърчеше прът с прикрепено на него знаме на Бедните братя. Зад нея стояха Белтран, Юг и Годфроа, сграбчили ритлите на каруцата. Със знаци ги подканиха да се приближат. Така и направиха, макар Елеонор и останалите да бяха застанали възможно най-близо до огньовете, за да се постоплят. Белтран наду ловджийски рог, за да стихне шумотевицата. Имаше силен глас и набързо си беше присвоил задачата да бъде техен пратеник и приносител на новини. Известно време запази мълчание, после предаде съобщението до тях, като актьор в пиеса или като трубадур, който рецитира поема. Юг и Годфроа гледаха навъсено. Елеонор хвърли поглед към брат си, който само поклати глава и отклони поглед. Отначало имаше добри новини.
— Останалите кръстоносни армии — заяви Белтран — се придвижват на изток. Някои от тях дори са близо до Константинопол. Удивителни знаци съпътстват франките от запад по пътя им — добави той. — В небето забелязали ята от странни птици, чиято подредба сочела на изток. Някои разправят дори, че имало чудна гъска, която щяла да ги води до Йерусалим.
Из насъбралото се множество неколцина избухнаха в смях, други заклатиха глави невярващо и Белтран замълча. После премина към следващите новини. Разказа, че кръстоносци от северна Франция и Германия усърдно търсели под чии знамена да тръгнат. Някои от най-високопоставените благородници в Европа се наели да поведат похода. Такъв бил Годфроа дьо Буйон — истински воин. С двамата си братя — Бодуен и Йосташ дьо Булон, които притежавали владения из Северна Франция и поречието на Рейн, щели да се присъединят към тях при Константинопол. Филип I Френски също изгарял от желание да стане кръстоносец, но го възпирало отлъчването му от църквата заради любовната му връзка с омъжена жена. Вместо Филип в кръстоносния поход участие щял да вземе изпратеният от френския крал негов брат — Юг дьо Вермандоа заедно с още двамина прославени рицари: Бодуен дьо Ено и Етиен дьо Блоа. С тях двамата идвали и синовете на великия Завоевател[20]: червенокосият и зеленоок Робер Нормански, наричан още «Късоногия», брат на Рижия[21], червенобрадия крал на Англия. Споменатите владетели повели колкото е възможно повече хора и поели на път, заедно с придворните си, с хрътките, мелезите и соколарите си, които ги съпровождали рамо до рамо — впечатляващо шествие, отправило се към Йерусалим. Новините не свършваха дотук. Боемунд дьо Тарант, норманският[22] рицар и завоевател на южна Италия, също възнамерявал да се включи в похода заедно с войнствения си племенник Танкред. Несъмнено Бог бил на тяхна страна!
— Да не говорим само за сеньорите — продължи обясненията си Белтран след кратко мълчание. — Хората от народния поход с водачи Пиер Пустинника и неговият сподвижник Готие, владетел на Боаси Санз-Авоар, наричан Готие Голтака или още Готие Безимотни[23], вече са се сблъскали с турците, макар последиците да са били отчайващи за поклонниците. Съобщението на Пиер е пестеливо откъм слова — припряно рече Белтран. — Трябва да тръгнем на път към Божи гроб, да освободим Светите места и сами да ги владеем. Земя като тази в Йерусалим, където текат мед и мляко, е дар от Бог на децата на Израил. Сега ние сме нейни наследници, трябва да я отвоюваме от враговете ни. Трябва да завладеем съкровищата им и да се завърнем у дома като победители или да спечелим вечна слава, благословени и пречистени от собствената си кръв…
Белтран замълча. Хората започнаха на висок глас да задават въпроси за Пиер. Белтран им каза малкото, което се знаеше за отшелника. Пиер май бил роден някъде около Амиен. Бил бедняк, на гърба си носел само сиво вълнено расо с качулка, която прикривала лицето му. Яздел босоног мулето си и проповядвал на хората да станат кръстоносци. Лицето на отшелника било мургаво, съвсем почерняло от слънцето. В уста слагал само по малко риба, хляб и понякога вино. Според разказа на Белтран отшелникът бил пламенен проповедник, с дар слово, сякаш вдъхновен от самия Свети Дух, и макар облечен в дрипи, бил толкова блестящ оратор, че съумявал да накара и най-красивите и най-високопоставените измежду жените с благородно потекло да поставят скъпоценностите си в нозете му. Те дори отрязвали снопче от гривата на магарето му и я пазели като свята реликва, водата, с която се миел, считали за целебен еликсир. Белтран замълча, за да отпие шумно от чашата си с вино. Елеонор се зачуди, дали пък техният вестител не се присмиваше прикрито на този обикновен проповедник, успял да подтикне толкова много хора да станат кръстоносци[24]. Тя отправи поглед към Юг, който стоеше, скръстил ръце, забил поглед в дървените дъски на каруцата.
Белтран продължи. Носели се слухове, че Пиер е ходил на Божи гроб, за да види със собствените си очи жестокостта на враговете им. В Йерусалим имал видение, в което му се явил сам Господ Иисус Христос и му рекъл: «Ще получиш писмо от небето, подпечатано с кръст.» Пиер твърдял, че получил такова небесно писмо с поръката да обходи кралствата на франките и да приобщи всички към делото на кръста — не само сеньорите, но и онези, отхвърлените и безимотните. Белтран разказваше как уличници с червени перуки, сводници, отрупани със скъпоценности, мъжеложци, измамници, сакати, скитници, прелюбодейци, душегубци, развратници, клетвопрестъпници и разбойници изпълзели от усойните бедняшки части на градовете, за да се влеят в армията от селяни, работници, рицари от Пикардия, дървари от Швабия и войници от Кьолн. За пореден път Белтран замълча, отпи от виното и с наслада примлясна с устни. Стомахът на Елеонор чак се присви. Белтран носеше душа на безсрамник. Подиграваше се на бедните кръстоносци, без да му трепне окото и тя подозираше, че разказваната от него история ще завърши не с думи за триумф, а с опустошителна вест. Белтран обаче вече беше омаял с приказките си своите слушатели и те се присламчваха все по-близо. Вестителят описа как народният поход от почти шестнайсет хиляди души помел Германия и се превърнал в напаст за евреите. От тези нещастници кръстоносците измъквали пари, а после ги блъскали на тълпи да слушат литургии на нескопосан латински и да пеят по-известните химни. След тези събития предвожданата от Пиер тълпа напуснала Германия и тръгнала по поречието на Дунав през Унгария, където облечените в овчи кожи съгледвачи на унгарския крал възседнали пъргавите си, дребни кончета зорко ги дебнели отдалече. Унгарците, заяви Белтран, имали достатъчно ум в главите си и затова били непрекъснато нащрек. Кралят им, Коломан, проявявал предпазливост към безкрайните върволици от каруци и коне и цялата неуправляема сган, която се точела през кралството му подир безброй кръстове и парцаливи, блещукащи знамена.
Кръстоносците от народния поход си въобразявали, че пътят им ще е безпрепятствен, но щом пресекли Дунав, били нападнати от печенеги — тюркски наемници, конни стрелци от степите, които служели при императора на Константинопол Алексий Комнин и охранявали границите на империята. Последвала кръвопролитна битка, в която германски рицари, натоварени на салове, нападнали флотилия на печенегите и ги отблъснали. Заловили неколцина от наемниците и ги изправили пред Пиер. Отшелника незабавно наредил да ги обезглавят на брега на Дунав и оставил отрязаните им глави да висят по клоните на дърветата като предупреждение към останалите.
След стълкновението Пиер и армията му, продължаваше разказа си Белтран, преминали на другия бряг на Дунав в земите на Алексий и стигнали до град Ниш. В Ниш назначеният от императора управител им обещал храна и отряд, който да им осигури безопасността по пътя до Константинопол. Случило се така обаче, че неколцина от по-свирепите предводители на Пиер научили, че авангардът им, командван от Готие Санз-Авоар е съсечен след битка в гората. Върнали се и опожарили и разграбили селата около Ниш. Тогава отрядите на императора, които отговаряли за безопасността на кръстоносците, изгубили търпение и се развихрило кръвопролитно сражение насред гората. В тази безмилостна сеч изчезнали завинаги хиляди от последователите на Пиер. След тези събития кръстоносците продължили похода си, съпровождани от свирепи конни стрелци, които ги пазели неотлъчно като овчарски кучета своето стадо. Тези кучета се превръщали във вълци, щом някои от поклонниците криввали от отъпканата пътека, отсичали им главите и ги привързвали към седлата си. Накрая, завърши победоносно Белтран, народният поход стигнал до Константинопол. Лукавият император Алексий им позволил да лагеруват в източната част на града близо до Златните врата и изпратил каруци, натоварени догоре с провизии. Тълпата, водена от Пиер, щом отпочинала и се посъвзела, веднага хвърлила око на богатствата на града на Алексий. Крадците и скитниците сред тях, а такива имало безчет, не устояли на изкушението от плячката. Разбойниците не пожалили дори покривите на църквите, откъдето откраднали оловните тежести от камбанариите, за да ги продадат после на търговци в града. Императорът решил да ги прехвърли през пролива на свети Георги в Мала Азия, владение на султана на Рум, Килидж Арслан, сам нарекъл себе си «Лъвски меч». Там към кръстоносците от народния поход отново се присъединил авангардът на Готие Санз-Авоар, който се бил устроил в изоставена крепост близо до Елеонопол.
Лятото клоняло към своя златен завършек, продължаваше Белтран като същински трубадур. Из нивите зреели жита. Добре охранени стада добитък и овце пасели из ливадите. Поклонниците от народния поход заболели от краста, а останали и без предводителството на застоялия се в Константинопол Пиер. Докато вървели из плодородните долини и грижливо стопанисваните ливади, кръстоносците превърнали набавянето на храна в плячкосване — вместо да ожънат, само колкото им било необходимо от нивите, те се втурнали да грабят наред. Кръстоносците обаче не подозирали — Белтран вдигна ръка, — че били наблюдавани зорко от селджукските[25] съгледвачи, на които не трябвало много, за да разберат, че организацията на народния поход е лоша, а водачите им никакви ги няма. Селджуците чакали. Настървени за плячка, кръстоносците планирали бърз набег към стените на Никея. Избрали един наемник, Рейналд от Брюж, за свой водач, и плъзнали из равнините, без да знаят, че селджуците — безжалостните бойци със сплетени коси, накичени с огърлици и обици — ги следвали по петите на бързите си коне. Ризниците блестели на гърдите им, а на седлата им висели колчани и яки извити лъкове. Не изпускали от поглед кръстоносците и чакали сгоден случай. Рейналд ги повел към Ксеригардон, изоставена крепост. Щом веднъж се укрепили, кръстоносците опустошили околностите и дори не разбрали как селджуците ги обкръжили.
С няколко безмилостни нападения селджуците ги принудили да се върнат в крепостта, после прекъснали достъпа им до вода — кладенец близо до главната порта и извор недалеч от крепостта. Белтран описваше ужасяващи картини от народния поход. Озовали се под обсада, изнурени, страдащи от раните си, лишени от вода и храна, те изнемогвали под безжалостното слънце на късната есен. Жаждата така ги измъчила, че започнали да прерязват вените на конете и магаретата, за да пият кръвта им. Някои пикаели в шепите на своите другари, после пиели собствената си урина. Мнозина копаели във влажната земя, лягали и се заравяли в нея, за да се скрият от неописуемия пек. Агонията продължила осем дни. Най-накрая Рейналд започнал да разменя съобщения с турците и — в замяна на своя живот — се съгласил да предаде другарите си. Турците наредили част от пленниците в дълга редица и започнали да се упражняват в стрелба с лък по своите живи мишени. Останалите, над които се смилили, отвели на пазарите за роби, за да ги продадат.
Слушателите на Белтран вече съвсем бяха загубили ума и дума. В същото време, продължаваше той разказа си, новините за бедите, сполетели хората на Пиер, стигнали до Елеонопол, до Готие Санз-Авоар и неговите военачалници. Готие и шепа рицари съумели да съберат отряд от петстотин конници. Без да се бавят, те се отправили на помощ и поели в пълно безредие към изоставената крепост. Турците ги наблюдавали отначало съвсем слисани от гледката, после устроили капан на отряда в една долина. Още при първото нападение Готие паднал убит, пронизан със седем стрели. Турците извоювали съкрушителна победа. Оцелелите от народния поход преминали в бяг. Турците ги издебнали и обкръжили лагера им, изклали ранените и поробили жените. Вестта за клането стигнала до Константинопол, но императорът не можел да стори друго, освен да изпрати хора, които да помогнат на спасилите се с бягство от сечта и на укрилите се из скалистите дерета и пещери…
Бедните братя посрещнаха разказа за събитията със силни вопли, ридания и викове. Елеонор, простряла ръце над огъня, чу, че вестите се посрещат по същия начин и в други краища на лагера и разбра, че навсякъде са разпратени вестители, които да предадат новините. Белтран още не беше приключил. Разказът му за този низ от беди нямаше край. Появили се и други армии от кръстоносци, като тази на Готшалк, немски свещеник — който се оказал такъв злодей и разбойник, че унгарският крал наредил той да бъде убит, а неговата армия — изтребена до крак…
Елеонор слушаше внимателно. В писма, бележки и официални известия, изпратени до канцеларията на Реймон дьо Тулуз, се беше натъквала на различни сведения за страшните събития. И двамата с Юг бяха получили добро образование от своята взискателна до деспотичност майка, която скърбеше за съпруга си през всеки миг от своя живот и непрестанно повтаряше на Елеонор и Юг, че Бог е прибрал съвършения й съпруг в разцвета на младостта му. Караше децата си да залягат усърдно над книгите с решително упорство. И двамата изучиха граматиката и синтаксиса на латинския, говореха и френския на кралския двор, дори малко гръцки. Каква строга дисциплина! Елеонор често си спомняше разранените кокалчета на пръстите си. И до този момент можеше да изреди гръцката азбука, както и да спряга глаголи в сложните граматични времена на латински. Суровото възпитание още повече ги беше сближило с брат й; бяха като две зрънца в една шушулка. Нито съпругът — пияница, нито появата на дете, умряло скоро след раждането си, нито сътресенията, сполетели техния свят или проповедта на Урбан, бяха успели да променят тази близост.
Когато Белтран приключи разказа си, Елеонор се приближи към Юг и го попита има ли истина в чутите новини и колко е тя.
— Положението е дори още по-лошо — призна той и я отведе в шатрата, която служеше за канцелария на Реймон. Там Елеонор, както сама отбеляза по-късно в хрониката си, бързо осъзна, че Бог невинаги е на страната на кръстоносците. Писарите на Реймон дьо Тулуз също бяха получили ужасни новини за Емих, графа на Лайнинген, който използвал призива за поход към Йерусалим като добре дошъл повод да даде воля на своята непознаваща граници омраза към евреите по поречието на Рейн. Емих бил убеден, че за делата си ще получи корона в Константинопол. Злодеянията му наченали от Шпайер, после се обърнал към Майнц и евреите, които се криели в потайните кътчета на големия град, затворени в своя собствен свят, облечени в сивите си и пурпурни мантии, съсредоточили се над своите традиции, върху изучаването на Тора и спазването на празниците в техния календар. Веднага след пристигането си в Майнц Емих, който си въобразявал, че на плътта му по чудодеен начин се появил червен кръст — вероятно е било ухапване от бълха — заедно с Гийом Дърводелеца[26], виконт на Мелюн, връхлетели върху евреите. Виконтът, който си бил роден убиец, спечелил зловещото си прозвище в Иберия, понеже обичал да забива шипове и гвоздеи в челата на жертвите си. Двамата главорези и паплачта, която оглавявали, взели трупа на един от техните хора, погребан трийсетина дни по-рано и го заразмъквали из града с думите: «Вижте само какво са сторили евреите на нашия другар. Обявили го за неверник и го сварили жив, а водата излели във вашите кладенци, за да ви изтребят.» Избухнали размирици. Много евреи побегнали и потърсили спасение в замъка на епископа, но били предадени. Емих и Гийом заловили един от предводителите на евреите на име Исак. Метнали въже на врата му и го повлекли през калните улици към мястото за екзекуции, като през цялото време с крясъци го увещавали да се покръсти и да спаси душата си. Исак с жест показал, че въжето е прекалено стегнато и не може и дума да продума, затова поразхлабили примката, а той само рекъл: «Отсечете ми главата.» Така и сторили, после се заели да насъскват следовниците си да се развихрят в сечта. Избили около седемстотин евреи, които не устояли на напора на хилядната паплач. Известие след известие потвърждаваха ужасите и безкрайния низ от неописуеми злодеяния. Елеонор нямаше сили да прочете и дума повече. Върна документите на писаря и напусна шатрата на канцеларията. Юг и Годфроа я последваха.
По-късно, унили и с мрачни изражения, Елеонор, Юг, Годфроа, Алберик и Иможен се събраха на вечеря с печено заешко и яйчени питки с масло. Събраха се в просторната, овехтяла шатра, която поделяха Годфроа и Юг и в която се носеше силен мирис на добитък, щавени кожи, пот и въглища. Отец Алберик тъкмо казваше молитвата преди хранене, когато Белтран се показа на прага и се приближи към кръга, който те образуваха до самия вход на шатрата. Отвън се чуваше как лагерът се приготвя за нощуване. Протяжен вълчи вой се надигна към пълната луна и те замълчаха.
— Тежък ден — Годфроа захапа недопечения хляб, намръщи се и рязко поднесе чашата с вино към устните си.
— Ужасни новини — едва чуто изговори Алберик. — Толкова много кръстоносци са погинали. Пиер Отшелника е опозорен.
— Сган — възрази Юг. — И едните и другите са избивали евреи, посичали са жени и деца! Какво общо има тук Бог?
— Ние ще платим за деянията им — каза Алберик. — Кръвта на невинните не остава ненаказана.
— Вината е на водачите ни — заяви Юг. — Епископите, графовете и благородниците. Те трябва да наложат ред. В Божията армия трябва да цари строга дисциплина.
— Но те са врагове на Бог — възрази Иможен.
— Кои?
— Евреите. Те са разпнали на кръст Господ. Казват, че вината за пролятата Му кръв ще тегне върху тях и върху децата им.
— Но Христовата кръв очиства от греховете и въздига в святост — заяви Юг.
— Или проклина — добави Алберик, но гласът му не прозвуча убедително. — Всъщност — въздъхна той — дали са по-различни от нас самите?
— Евреите или турците? — попита Елеонор.
— И двата народа! — измърмори Алберик. — Ами евреите? Не са ли и те деца на Бог? Ами ние какви сме? Деца на Бог. Какви са турците? И те са деца на Бога и въпреки това продължаваме да си намираме причини да се изтребваме.
Погледът му ги обходи.
— Въпросът е дали наистина сме деца на Бог? Или Бог не съществува и ние сме такива, каквито сме — убийци по душа?
Събеседниците му го гледаха озадачени.
— Отче — попита Годфроа — съжалявате ли, че се присъединихте към похода?
— Не — сви рамене Алберик. — Не съжалявам, само ми е чудно.
— Турците ни отнеха Светите земи, Свещения град — Белтран се приведе напред. Светлината от огъня огря небръснатото му, изнурено от студ лице. — Негово светейшество папата каза, че наш свещен дълг е да си възвърнем владението над Божи гроб, който сега е в ръцете на враговете ни, и да го върнем на истинските му притежатели. Отче, ако някой дойде и ми отнеме къщата или ви отнеме църквата, нали наш дълг ще е да си върнем обратно онова, което ни принадлежи по право.
— Черен жребец язди дяволът — с напевен тон се намеси Пиер Бартелеми, който се вмъкна в шатрата и неканен се настани при тях. Огледа се боязливо. — Научих вестите — продължи той. — Иде краят на света, това са последните му дни. Скоро ще ни се явят още по-чудни знаци и до нас ще стигнат страховити новини.
— Защо тъкмо ние ще ги чуем, братко? — кротко попита Елеонор.
— Сатаната сее раздор тук сред нас, където всички би трябвало да бъдем като един — заяви Пиер. — Дали сме обет да се посветим на Божието дело. Не е ли така, братя и сестри?
Въпросът му остана без отговор.
Елеонор внимателно наблюдаваше Юг. Тъкмо той беше настоял Бедното братство да използва единствено обръщението «братко» или «сестро», а също и всеки от неговите членове да казва всеки ден по седем пъти молитвата «Отче наш», три пъти «Богородице Дево», псалма «Господи, упътвай ме», заупокойна молитва и «Радвай се, царице, майко милостива». Заставил беше Бедното братство от Храма да приеме, че парите и съкровищата от плячката след битки трябва да се поделят по равно. Налагаше се да се установи строга дисциплина, а безчинствата срещу невинни да се наказват безмилостно. Елеонор се замисли за евреите, които беше срещала и които изглеждаха незлобливи, много любезни, скромни и наплашени. Със сигурност не бяха видели кой знае колко добро от нея, но не им беше сторила и никакво зло.
— Знаеш какви са правилата ни — Юг отпи от виното си. — Държим на тях. И още нещо! По повод случилото се в Рейнланд. Ако ни заловят — той остави чашата си, — нека да не се държим като подлеци, ами с чисти сърца да се представим пред Господ, нали така?
Одобрителен шепот посрещна думите му. Юг замълча, когато към техния кръг се присъедини и приседна Норбер.
— Чух думите ти — монахът отметна назад качулката си. — Бях отвън — прокашля се и потри корема си, — чаках стомахът ми да се поуспокои. Чух те да споменаваш евреите и турците. А знаеш ли какво мисля аз?
Той обхвана с жест всички тях.
— Всички ние сме убийци. Не… — той възпря възраженията им с вдигната ръка. — Я ми кажете, не е ли бил всеки един от нас гневен на някой наш брат или сестра и не ни ли е минавало през ума, че бихме могли да го убием в яда си? Не са ли се изплъзвали и подобни думи всекиму? — на покритото с бръчки лице на бенедиктинеца се появи широка усмивка, която разкри почернелите му зъби. — Не забравяйте — прошепна той и се приведе напред — мисълта е баща на думата, която пък е майка на деянието.
— Това е твоят отговор — попита Юг — нали? Че всички сме убийци.
— Това не е отговор — примлясна Норбер. — А нещо, което съм научил. Убиването се подчинява на волята, така казва великият Августин. Ето — възпалените очи на Норбер се втренчиха в Елеонор, а дългите му пръсти посегнаха към главата й, сякаш искаше да улови кичур от черната й коса. — Ако намисля да нападна сестра ти, да я насиля — с престорена заплаха той наведе плешивата си глава, при което Елеонор уж широко отвори очи от страх, — а после я убия, няма ли да бъдеш в правото си, Юг, да я защитиш?
— Ще те убия!
— Лошо — изсмя се монахът. — Говорех ти да я защитиш. Двете неща са съвсем различни. Убиването се подчинява на волята — онова, което замисляш да извършиш.
— Ти си следовник на Августин — подразни го Алберик. — Приемаш тезата му за справедливата война.
— Глупости! — изсмя се Норбер. — Да, слушал съм доводите на Бонизо де Сутри, които поддържат тази теза и как папата удостоява с титли воини като нашия славен граф Реймон, за да оправдаят войните, които водят.
Елеонор долови сарказма в думите на Норбер.
— Титли като Fidelis Filius Sancti Petri — благоверен син на свети Петър. Глупости! Словата «справедлива война» са в противоречие едно с друго! Как може една война да бъде справедлива?
— Какъв е тогава твоят отговор? — попита Годфроа. — Защо си сред нас?
— А защо да не съм? — ядно му отвърна Норбер. — Не, братя, не ви се присмивам. Никой измежду нас не е съвсем наясно защо вършим едно или друго. Защо съм монах? Дали защото имам призванието да следвам правилата на свети Бенедикт? За да служа на Христа? Или за да се издигна и да натрупам познания? Или пък защото до гуша ми е дошло да слушам как майка ми се отдава на поредния си любовник и съм пожелал да водя по-благочестив живот? Защо сме тук? Ето какво ще ви кажа — гласът му се сниши до шепот. — Съществуват толкова причини човек да стане поклонник, колкото поклонници има. Може всички да сме crucesignati — белязани с кръста — но всички сме различни. Търсете отговорите у себе си, но не се съдете. Помнете, че не делата, които искаме да извършим възвисяват живота ни, а делата, които сме длъжни да извършим!
Елеонор обмисляше думите на Норбер, докато заедно с Юг и Годфроа прекосяваха лагера. Цвиленето на конете, кучешки лай и детски плач нарушаваха тишината. Пред палатките на сеньорите проблясваха окачените на прътове фенери. В затрупаните за през нощта лагерни огньове недогорялата жар пращеше и проблясваше. Посрещна ги смес от ухания на сгорещено олио, готвена храна, влажна слама и пот, примесени с вонята, която се носеше от отходните места.
— А ти защо си сред нас, Елеонор? — изненада я с въпроса си Годфроа, когато спряха пред шатрата й.
— Заради теб — присмехулно го подразни тя — не си ли и ти тук заради мен?
Годфроа се засмя смутен и запристъпя от крак на крак.
— Животът ни, както рече брат Норбер — намеси се Юг, воден от желание да избегне неловкото положение, — се състои от делата, които сме длъжни да извършим, както и от тези, които трябва да избягваме.
Той стоеше с ръце на кръста, вдигнал поглед към небето.
— Аз знам защо съм тук — тихо продължи той. — Тук съм не за да убивам невинни мъже, жени и деца. Не за да грабя и плячкосвам, да сея насилие и да опустошавам — въздъхна дълбоко. — Тук съм, защото съм избрал да бъда тук. Истина е, че ме води желанието да видя какво има зад пределите на нашия свят. Искам да се разходя из улиците на Йерусалим, така както го е правил нашият всемилостив Господ, но това не е всичко…
Юг сви рамене, сграбчи Елеонор за ръцете и нежно я целуна по двете страни. Годфроа направи същото, макар и малко смутено, и двамата си тръгнаха. От мрака до нея долетяха думите им за сбогом.
Елеонор развърза отвора на шатрата. Момчето, което бяха оставили да пази, спеше до пригодения мангал. Елеонор го събуди и му даде няколко резена сирене в ленена кърпа. Щом момчето си отиде, тя постъкна огъня в мангала, разтреби шатрата и зачака завръщането на Иможен. Видя я да разговаря съсредоточено с Норбер след края на срещата. Елеонор си спомни думите на Иможен за евреите. Седна на един сандък и загледана в процеждащата се в шатрата мъгла, се замисли за въпроса на Годфроа. Защо тя беше тръгнала на поход? За да измоли опрощение за смъртта на пияния си съпруг? За да се отърси от вината за смъртта му и за смъртта на бебето й, онова блестящо пламъче живот, което беше припламнало за кратко и белязало дълбоко душата й? Заради Юг, обичния й брат, който беше за нея и баща, и майка? В една от тези причини ли се съдържаше отговора или във всички? Дали щеше да се разкайва за участието си? Приказките за граф Емих, Гийом Льо Шарпантие и останалите разкриваха потресаваща варварщина. Тя цялата потръпваше при мисълта за участта на нещастните евреи, но дали беше по-различна от убийците, които бяха извършили клането? И съмнение нямаше, че е различна! Въпреки това Юг и Годфроа я бяха предупредили, че навлязат ли в долините на Склавония, ги чакат стълкновения и те също ще убиват.
Елеонор впери поглед към отвора на шатрата. Не беше сигурна относно причините, поради които Юг и Годфроа бяха станали кръстоносци. Наистина, още в Иберия те са били «белязани с кръста». Легендите за Ролан ги омайваха. Търсеха опрощение на старите си грехове, а турнирите и рицарските съревнования със съседите им бяха досадили, но дали нямаше и други причини? Включването им в похода до Йерусалим беше обяснимо, но откакто напуснаха Оверн у нея се събудиха подозрения, че и двамата рицари криеха някаква тайна. Кой ден беше днес? Средата на декември, лето господне 1096. Урбан беше произнесъл проповедта си в Клермон преди година. Да, така беше! Двамата с Юг бяха в Компиен, когато покрити с прах пратеници донесоха вестта. Особено ясно си спомняше единия от тях — как с отметната качулка, застанал в опушената им зала, разказваше за Ал Хаким — някакъв турски принц, въплъщение на злото, който изравнил със земята църквата на Божи гроб, издевателствал над своите хора, както и над християните. Тогава Юг пламенно бе заявил, че се присъединява към кръстоносците. С появата на монаха Норбер започна промяната, той ставаше все по-мрачен и замислен.
Елеонор прехапа устни и тихо се укори. Да беше поразмислила по-рано. Семената на съмнението бяха посети преди десет месеца, но обзета от въодушевление, потънала в трескавите приготовления и пътуването на юг към Оверн, тя ги беше пренебрегвала. На сърдечното приятелство на Годфроа отвърна със същата сърдечност, но за пореден път значението на събитията й се изплъзна, забулено от вихрушката около приготовленията. Имаше и друго. Алберик беше техен постоянен гост, приеман и от Юг, и от Годфроа. Припомни си какво знаеше за енорийския свещеник. Не ще и дума, той беше доста тайнствен мъж, с образование, надвишаващо твърде много това на свещениците, които обикновено служеха из селските църкви. Изглежда те с Норбер бяха стари другари. По всичко личеше, че бенедиктинецът е пътувал къде ли не. Дали не беше отлъчен от църквата монах? Дали не са го прогонили от манастира му, защото е създавал неразбории? Йерусалим ги свързваше, но какво още спояваше така здраво Юг, Годфроа, Норбер и Алберик? По онова време тя цялата беше отдадена на подготовката за похода и все пак успя да долови нещо необичайно. Юг беше станал по-затворен в себе си, молеше се по-често, не отвръщаше като по-рано на закачливите погледи на дамите и на селските девойки. А пък и след напускането на Оверн той беше наложил още по-строга дисциплина сред Бедните братя. Обяви задължителните часове за богослужение, разпореди как да стават срещите между братята, какво да бъде облеклото им и дори даде нареждания за храненето. Но защо?
Преминаването през границите на Склавония, въпреки внушителното великолепие на планините, беше изнурителен преход по кални пътища. Елеонор разполагаше с неограничено време за размишления и си даваше все повече сметка за нарастващата тайнственост, която обгръщаше брат й. В много отношения Юг й напомняше за рицарите от великите рицарски сказания, които преследваха някаква величествена, митична цел. Откри, че Юг и Годфроа са напълно обсебени от една определена рицарска поема: «La chanson de voyage de Charlemagne a Jerusalem»[27]. Юг постоянно я четеше. Няколко пъти Елеонор го беше молила да й даде своя препис, за да я прочете и тя. Юг обещаваше да й я даде, но все си намираше повод да не го стори. Тази поема заедно с един списък на реликви поглъщаше цялото му внимание, когато не се занимаваше с Бедните братя или не обсъждаше разни въпроси с граф Реймон. Елеонор се натъкна съвсем случайно на списъка реликви. Вместо в шатрата на Юг, донесоха в нейната шатра бележка, написана на ръка от граф Реймон. Тя попита брат си дали бележката е важна, но той я отпрати с обяснението, че това било само списък на свещени предмети, които искал да види. Чак пък такава тайнственост!
Елеонор потръпна от студ и обви рамене по-плътно с шала си. Беше уморена и й се искаше да си легне на нара в другия край на шатрата, но държеше да дочака вдовицата и да разбули поне една от тайните. Поприготви някои от вещите им за пътя, който им предстоеше. Съжаляваше, че е взела дори малкото скъпи вещи, които носеше. Всеки ден обличаше едни и същи дрехи: ленена риза, отгоре слагаше вълнена рокля, която пристягаше с кожена лента на кръста. Голяма качулка пазеше главата й, а на нозете си носеше вълнени чорапи и ботуши от волска кожа. Носеше и колан с къс меч, по настояване на Юг. Вече приключваше с приготовленията, когато Иможен, придружена от Белтран, наближи шатрата. Те си размениха прощалните думи шепнешком и Иможен се вмъкна в шатрата. Както винаги, носеше овехтялата кожена торба с безценното си ковчеже. Елеонор се усмихна. Иможен кимна и приклекна до мангала. Елеонор се отърси от умората си.
— Много си ожесточена срещу евреите.
Иможен само сви рамене.
— Искам да кажа — продължи Елеонор — нали си, или си била, еврейка по вяра.
Иможен вдигна глава, отвори и затвори уста.
— Не се плаши — усмихна се Елеонор. — Не възнамерявам да те издам. Нали ти казах, говориш насън! В повечето случаи е само бълнуване, но те чух да се молиш на еврейски. Веднъж спомена името Ракел, а понякога говориш на наречие, от което и дума не разбирам.
Приближи се и приклекна до Иможен.
— Не се преструвай — помоли тя, — не и пред мен. Сега сме само двете. Няма нужда да усукваш както винаги. Не представлявам заплаха за теб. Норбер знае ли?
Иможен кимна, тъмните й очи не изпускаха лицето на Елеонор.
— Какво ли не знае той, нашият странстващ монах.
— Ходил е и в Константинопол — отвърна Иможен. — Двамата с Алберик са много повече от това, за което се представят. Търсят нещо.
— Да, да. И аз си го мислех, но ти…
Иможен приседна на пода, отметна назад качулката си и измъкна грубия воал под нея.
— Рожденото ми име е Ракел. Родом съм от Иберия, на границата с Андалусия. Все същата история — продължи тя разказа си равнодушно. — Поличби и знаци, безплодна година, заеми, които не могат да се изплатят. Върху кого да падне вината, ако не върху евреите, те винаги са изкупителната жертва. Баща ми беше търговец. Двамата с майка ми се затворили в къщата си. Изгорели живи с братята ми и двете ми сестри. Бях шестото дете — усмихна се притеснено. — Дребничка за възрастта си. Измъкнах се през прозореца. Нощта беше паднала. Избягах в къщата на едни съседи, имаха добри сърца. Баща ми все ми повтаряше да им имам вяра. Прибраха ме и ми дадоха покрив над главата. После разбрах, че са покръстени евреи. Станах една от тях, дадоха ми ново име и нов живот. Мъжът и жената продължаваха тайно да се придържат към традициите на нашата вяра. Имаха обредни съдове и препис на Тората, които криеха. Тайно празнуваха Йом Кипур, Пасха, празника на скинопигията и останалите. Бяха отишли до къщата на родителите ми и събрали онова, което счели за техни останки.
— Това ли крие дървеното ковчеже?
— Да. Надявам се да ги занеса в Йерусалим, те го заслужават. Християнските знаци на капака му са за прикритие.
— И коя си… каква си сега по вяра?
— Сама не знам, сестро.
На оскъдната светлина, лицето на Иможен изглеждаше по-младо и по-бледо.
— Не вярвам в нищо. Да, точно така — изсмя се рязко тя. — Как мога да съм еврейка, щом в нищо не вярвам?
— Защо реши да си откровена сега?
— Ами както казва Норбер, защо не? — Иможен се намръщи. — След събирането ни тази вечер се видях с Норбер и Алберик и те ме увериха, че съм в безопасност. Имаме много общи неща. Те търсят нещо, нещо истинско сред целия този ужас.
— От по-рано ли познаваш Норбер и Алберик?
— Да, те отдавна кръстосват пътищата. Дойдоха в Андалусия и посетиха къщата на моите осиновители. Старателно изучаваха всичко, което се отнася до евреите: било то кабала, легендите за Храмовия хълм[28] или Куполът на скалата[29] в Йерусалим.
— Какво търсят?
— Един Бог знае! Легенди, реликви, доказателства? — Иможен поклати глава. — Вървяха сред евреите и разпитваха, събираха знания. Така ги срещнах, а после чрез тях се запознах и с покойния ми съпруг Томас, търговец на вино от Свети Нектарий. — Иможен сви рамене. — Останалото ти е известно. Бях добра и уважавана съпруга. Установих се из онези места. Съпругът ми почина. Папа Урбан произнесе проповедта си в Клермон. По онова време Алберик вече служеше в местната църква. От четири години беше там, имаше огромно влияние върху господаря Годфроа. Изглеждаше, че Норбер е изчезнал, но се появи отново, когато обявиха кръстоносния поход. И после — гласът й трепна — се появи и Анстрита, знахарката, същата, която онази паплач уби.
— Какво за нея?
— Нищо, господарке — в гласа на Иможен пролича умора. — Разказах ти истината за себе си. Не е редно да ти разказвам и за останалите — усмихна се едва-едва. — Истината не ме плаши. Подозирам, че брат ти и Годфроа се досещат коя съм.
Изправи се.
— Пък и каква заплаха съм аз, сестро? Също като теб искам да стигна до Йерусалим по мои си причини, както и всички останали. Тези причини засягат само мен и никой друг. Може би, когато върна праха на моите родители в техния дом, ще намеря покой и прошка, че не съм умряла с тях. Опрощение за моето предателство — тя съблече плаща си. — Ще се освободя от товара си и ще намеря душевен мир.