Тамплиерът

Част шеста Антиохия: Празникът на свети Годрик, 21 март 1098

«О, ключ Давилов! О, издънко на Исая! О, утринна звезда!»

Тръпки побиха Елеонор дьо Пайен, когато Норбер и Алберик напевно подеха коледните песнопения. Около шатрата на Юг цареше мрак и студ. Вътре слаб огън и две вонящи свещи даваха оскъдна светлина и топлина, като се бореха със смрадта и вледеняващия студ. Хиляда и деветдесет и седма година — година, белязана с кръв и желязо — клонеше към края си. Когато напуснаха Дорилея, кръстоносците от Божията армия си въобразяваха, че ще празнуват Коледа край истинския обор във Витлеем, познат от Библейското предание, а бойните им знамена ще се веят над знамената на Йерусалим. Вместо това бяха пребродили долини, достойни за Ада и стигнали до Антиохия — град от желязо и стомана, огромна, страховита канара, препречила пътя им. Антиохия! Божията армия не се осмели да я заобиколи, защото градът беше център на властта над северна Сирия. Можеха да им препречат пътищата и да спрат помощта от императора и западните страни. Пък и каква ли помощ имаше за спиране? Елеонор се чудеше, вперила поглед в изгризаните си нокти.

С усилие потисна пристъпа на самосъжаление и се огледа около шатрата. От Константинопол бяха тръгнали седемдесет хиляди, а сега наброяваха по-малко от петдесет хиляди. Безкраен низ от погребални кръстове и могили бележеше пътя им през Азия. С тях сигурно вече вървеше и цяла армия духове. Тя затвори очи и благодари на Бог, че скъпите за нея хора са живи. Юг и Годфроа, Алберик и Норбер, Теодор, Белтран и Иможен, но всички те до един бяха посивели: сивокоси, с посивели лица, посивели души, в добавка към сивия живот в този зловещ полумрачен сезон от годината, спрели пред смазващото величие на Антиохия! Елеонор положи усилия да се овладее. Съществуваха и други сиви сенки из прахоляците на друмищата. Какво чудно имаше, че вълците дръзко бяха посмели да се спуснат до ужасяващия пир, който ги чакаше. Надушили вонята на разлагаща се плът, лъвовете се бяха примъкнали съвсем близо. Наобикаляха ги мечки, напуснали леговищата си за пира, както кучетата бяха наизлезли от бърлогите си. Отвратителни зверове се навъртаха около тях заедно с всяка твар, надушила вонята на разложението, която отдалеч се носеше из въздуха. Тъмни ята от лешояди засенчваха небето и се превърнаха в техни постоянни спътници. Грозните птици така тъпчеха търбусите си, че почти не можеха да летят. Затова дърветата, храсталаците и трънаците бяха осети с мръсотиите им, късчета гниеща плът и капки кръв падаха над тътрещата се колона. Прокълнати ли бяха? Елеонор си припомни как минаха покрай рушащо се гробище. Беше забравила в кое село и в коя провинция, те всичките си приличаха, но тъкмо това място тя си спомняше ясно! Изпод ронещата се зидария на гробището изпълзя старица, истинска вещица. Костелива и мръсна, със сплъстена и чорлава коса. Тя затанцува на една от надгробните плочи и закрещя проклятия с креслив глас, докато стрелата на един от стрелците не я улучи право в гърлото. Оставиха я просната сред локва кръв. Никой не се впечатли тогава, но дали наистина не бяха убили вещица?

— Елеонор? Елеонор?

Вдигна поглед. Юг се взираше в нея със зачервени очи. Тя кимна и се изправи. Брат й я сграбчи за ръце.

— Елеонор, колко добре изглеждаш!

— Братко — пошегува се тя, — и ти не ми отстъпваш по хубост.

— Градът трябва да падне!

— Как? — рязко рече тя. — Да не би да ни поникнат криле и да прелетим над стените?

Юг пусна ръцете й, измърмори нещо за Боемунд и си тръгна. Елеонор затвори очи и прошепна кратка молитва. Твърде рязка беше. Всички бяха гладни, премръзнали и изтощени. За миг мислите й я понесоха към някогашните Коледи в имението им в Компиен: пращящите в огъня дънери, примамливото ухание на печеното, бокалите, пълни догоре с вино.

— Трябва да престана!

— Да престанеш с какво, господарке-сестро?

Елеонор отвори очи. Писарят Симон се взираше в нея.

— Трябва да хапна месо — ядно му отвърна тя.

— Човешко ли? — пошегува се той. — Господарке, трябва да се оттеглим.

Симон я изведе от шатрата и тя го последва през притихналия, скован от студ лагер. Тук-там блещукаха огньове, над които къкреха котлета с гозба. Мъже, жени и деца се скупчваха наоколо в търсене на топлина и храна. Мръсните, изпокъсани знамена се вееха на прътите. Елеонор отмести поглед. Видът на спътниците й задълбочи унинието и тъмнината в душата й. Като стигна до шатрата си, попита къде е Иможен.

Симон сви рамене.

— Къде би могла да бъде! Белтран знае къде да намери храна. Затова, където е храната, там е и Белтран, а където е Белтран, там е Иможен.

Елеонор седна на влажните възглавници. Симон наряза на тънки резени приготвеното месо, сложи част от тях на парче пергамент и й го подаде.

— Ето, господарке, и виж какво още намерих — той разгърна кожения си елек, взет от мъртъв войник, и измъкна малък мех с вино. Поседяха така, поделяйки си виното. Симон се зае да запали малък огън, събра съчки и някакви отпадъци, за да ги изгори. Пушекът вонеше, но слабият пламък донесе малко топлина.

— Господарке, защо не се заемем отново с хрониката? Няма ли да е по-добре, отколкото да седим и да се взираме в пламъците? Повярвай ми, много души са били погубени заради безцелно зяпане в пламъците…

След месото и виното, Елеонор се чувстваше по-добре, и макар да имаше болки в стомаха, кимна в знак на съгласие.

— Така ще е най-добре — прошепна тя. — Да, най-добре…

Настаниха се възможно най-удобно. Елеонор си каза, че Симон се беше оказал много полезен. Тя отново прокле завладялата я горчивина. Симон беше приятел. Беше й разказал едно-друго за живота си. Как първата му жена умряла от треска, а пък втората му жена и невръстният им син били отвлечени от турски разбойници.

— Господ знае къде са, господарке — рече й той. — Може пък един ден…

Тя си даде сметка, че и Симон има своя собствена книга на горчилките, носи свой собствен товар. Писарят се беше изучил да отмъква ловко храна, а и различни дребни глезотии. Отвръщаше на покровителството й с дълбока вярност. Беше я убедил да разкаже преживяванията си, да опише развитието на похода и настояваше да продължи да записва спомените си.

— И други го правят — подкрепяше той с доводи настояването си. — Етиен дьо Блоа пише писмо след писмо до жена си, в което й разказва всичко в най-големи подробности.

Опустошенията, съпътстващи похода и проточилата се ужасна обсада бяха попарили въодушевлението и желанието на Елеонор за размисли и за мемоари. Симон направи опит да повдигне духа й с новини, скандали, слухове и клюки. Тя си спомни предупреждението на Юг за предателя, за шпионина, но както отбеляза и Симон, турците имаха безброй шпиони сред кръстоносците. Несъмнено те настървено събираха новини за условията в лагера на франките и тези новини щяха да зарадват неимоверно обсадените граждани на Антиохия. Ширеха се и грозни слухове, че в Египет се събирала войска, която щяла да притисне Божията армия към стените на Антиохия и да ги изтреби до последния човек. Но важното беше и друго — че проницателните наблюдения на Симон за религията бяха променили Елеонор, макар да не бяха засегнали вярата й. Тя все още вярваше в силата на литургията, причастието, молитвата и в нуждата от изповядване на греховете. Но по време на пътуването беше започнала да си задава въпроси за истината за Божията армия и великата идея на Урбан. Deus vult! Дали това точно искаше Господ, питаше се тя. Смърт, жестокост, насилие и грабежи? Страховитата ненаситност на водачите им — сеньорите, които не спираха да спорят как да си поделят градовете?

— Господарке — прекъсна мислите й Симон. — Дорилея, напуснахме Дорилея, помниш ли? Беше в разгара на лятото…

Бяха тръгнали оттам с химни на уста. «Яви се, Дух на съзиданието.» Призивът беше съвсем на място, размишляваше Елеонор, защото имаха нужда от цялата помощ, която Господ можеше да им окаже. Водачите решиха Божията армия да не се дели, макар това да означаваше, че плячкосванията при търсене на храна и вода щяха да нараснат значително. Скоро вкусът на победата започна да им нагарча. Те с мъка се тътреха под непрестанната заплаха от турската армия, която вече беше опустошила и без това неплодородните околности с огън и меч. Единствената им утеха беше, че поне не срещнаха никаква съпротива. Франките бяха попълнили липсите в арсенала си с копия, брадви, мечове и боздугани. Новопридобитите оръжия бяха нахвърляни при останалото снаряжение в каруците, откъдето жени и деца, притихнали и умърлушени, наблюдаваха опожарените села и изпепелените ниви с жито, ечемик и просо. Жаждата и гладът скоро се стовариха върху Божията армия. На лешоядите пак им се отвори работа, покритите им с бяла перушина глави бяха непрекъснато изпоцапани с кръв. Следваха армията като тълпа демони. Над тях се рееха ястребите, каните, мишеловите и разперили опашки гарвани, които също се сбираха настървени, за да пируват с мърша. Кладенците и изворите бяха умишлено заразени. Елеонор се приближи до един от тях, надвеси се над порутената му стена и с ужас втренчи поглед в отсечената камилска глава, която плуваше в него. Мръсната й сива грива бе покрита с мухи, жълтеещите й зъби бяха оголени, кръвясалото й око не мигаше, тъмната слуз от отсечения й врат правеше водата негодна за пиене. Натъкнаха се и на други страхотии. Из пепелявите на цвят, редуващи се един след друг хълмове и дълбоките прашни пещери по пътя им гъмжеше от пълчища летящи насекоми и влечуги — червено-черни кончета, жълто-черни стършели и чудновати гущери, които меняха цвета си от светложълт до мътно червен, което създаваше впечатлението, че някакъв тайнствен яростен огън ги изгаря отвътре. Подобни създания бяха техни неизменни спътници. Всички те ги плашеха, а гъстите рояци тлъсти мухи се навираха в устите, ноздрите и ушите им или се промушваха в яките и ръкавите им, за да изтезават потъналите им в пот тела. Пред тях се простираше безплодна пустош. Селяните и стопаните бяха избягали. Мяркаха се само съгледвачи — брадати мъже, облечени в смрадливи кози кожи, яздещи космати планински кончета и въоръжени с дълги, украсени с пискюли пики. Никой не можеше да каже дали са турци или обикновени местни хора — щом рицарите насочеха конете си към тях, те се шмугваха нанякъде, бързи като пъдпъдъци, уплашени от сянката на ястреба.

Армията прекоси сухи, безплодни пущинаци. Тук-там се виждаха по някой и друг тамарикс и акация, които растяха направо от пръснатите наоколо грамадни канари, огладени от дъжда и вятъра. Минаваха през страховити, криволичещи пропасти и мрачни, потискащи долини, така душни и негостоприемни, та Симеон заяви, че водят не къде да е, ами към самото преддверие на ада. Елеонор беше склонна да се съгласи с думите му. Случваше се да се заслонят от обедния пек из пещери и кухини в скалите, но дори там дебнеха опасности. От скалните процепи изпълзяваха и се шмугваха обратно сини и зелени гущери, които бяха не по-малко опасни от зловещите и наглед змии с ярка окраска, които се стрелваха изневиделица към непредпазливите. Скорпиони с черни брони и огромни паяци, големи колкото човешка ръка, само допълваха ужаса.

Елеонор се размисли над думите на Симон: ако през деня сякаш слизаха в преддверието на един ад, то несъмнено през нощта попадаха в друг. Разпъваха надве-натри шатрите си, и се скупчваха около мъждукащи огньове, запалени с фъшкии, сухи тръни и каквото още им попаднеше. Тъмнината беше истинското царство на ужаса! На Елеонор умът й не побираше как такава пустош може да крие толкова много зли създания! Надушили сладкия мирис на неспокойните коне и ревящите магарета, чакалите започваха да вият. Из мрака зловещо проблясваха бели нощни пеперуди, които прелитаха около лагерните огньове, а изтощените поклонници надаваха писъци, когато прилепите с техните миши муцуни, прииждаха за своето угощение сред пълчищата насекоми. Улулици със свирепо проблясващи огнени очи придружаваха хищниците: чакали, змии, огромни плъхове, а се случваше и някой рис да се промъкне в лагера, за да сграбчи я куче, я птица, домашно животно, а веднъж дори и спящо дете. Самата Елеонор се бе сблъскала лице в лице с опасностите, които дебнеха около лагера. Една нощ, разтревожена от странните звуци, които чуваше, тя излезе отвъд линията на каруците. Чу меко ръмжене и като се обърна наляво, погледът й попадна на два едри зелени пламъка, които я следяха. От мрака се измъкна тъмен силует, четвъртита глава със зейнала паст, в която се различаваха остри резци и мехурчета слюнка по извития изплезен език. Елеонор изпищя, размаха яростно ръце и петнистата хиена бързо се шмугна обратно в тъмнината.

Въздействието на изпитанията върху Божията армия скоро стана очевидно, докато вървяха в непоносимия пек. Измъчваше ги глад. Листа, дървесна кора, цветя и дребни плодове се изяждаха начаса. Някои се оказаха отровни и след тях по пътя останаха още трупове и гробове. Умираха коне, магарета и кучета. Товарните добичета станаха рядкост. Козите, овцете, кравите и дори кучетата бяха натоварени с носенето на вързопи, докато кожата им не се протри и нарани. Рицарите яздеха волове или се тътреха угрижено след каруците. Водата стана безценна. Пропуснатите от турците кладенци, потоци и изворчета бързо се превръщаха в кални локви. Хората напускаха колоната, за да копаят около корените на растенията, да търсят някаква влага. Молеха се за дъжд, но сетне връхлетялата ги люта буря само утежни положението им. Симон ги научи как да си направят сенници от преплетени пръти и палмови листа, диви круши и акациеви вейки, за да запазят палатките си, които се превърнаха в окъсани дрипи, но после бързо ги поправиха с помощта на кози кожи. Внезапните, яростни пясъчни бури се превърнаха в истинска напаст, особено когато връхлитаха нощем, когато облаците прахоляк се надигаха, скриваха звездите и потапяха всичко в непрогледна тъмнина. Ослепителни, гигантски разклонени мълнии пресичаха ръмженето, воя и пролайванията на нощните зверове. Въздухът ставаше тежък и спарен, носен от вятъра гъст пясък ги обгръщаше отвсякъде, а те можеха само да се крият и да се молят бурята да отмине. От време на време облаците се разкъсваха, после отново се сгъстяваха, докато не дойдеше дъждът и върху тях не започваха да се изливат цели ледени потоци. Земята се превръщаше в лепкава, жълтеникава кал, която покриваше всичко. Така отминаваше нощта. Бурята стихваше и слънцето изгряваше, за да нажежи скалите и да изпече земята. Докъм пладне прахът вече започваше да възпалява очите, да полепва по устата и да запушва носа. Някои от поклонниците просто изчезнаха, други се върнаха обратно. Дори водачите им започнаха да се колебаят. Танкред дьо Отвил и Бодуен дьо Булон решиха да поемат по друг път, през Киликийските планини[52]. Стигнаха Тарс, предизвикаха турските отряди да излязат от крепостта и влязоха в сражение за завладяването на града. Полудял от ярост, Танкред трябваше да се оттегли и да се върне обратно при основната армия. Бодуен го последва, понеже съпругата му умираше, но щом тя почина, той тръгна заедно с отряди от своите рицари към Едеса в земите на арменците. Там станал приемен син на Толос, управителя на града. Верен на продажната си природа, Бодуен сетне се включил в заговор на някои по-важни хора от града и накрая Толос бил буквално хвърлен на псетата.

Пиер Бартелеми, самопровъзгласил се окончателно за пророк, сега вече беше в стихията си. През по-голямата част от похода си беше държал устата затворена, като се изключат отделни негови изблици. По време на изпитанията, които преживяха и по време на прехода от Дорилея, той сякаш живееше само от вода. Тогава започна да проповядва и да огласява виденията си. Как посред нощ сънувал сън, в който тръбите на Апокалипсиса го призовали да види какво има да се случва. Как от небето щял да се спусне огън, за да изпепели нечестивите, и не стигало това, ами огънят бил само предвестникът на истинските бедствия. По-нататъшните пророкувания говореха за гръм и мълнии, сред звън на цимбали щяла да плъзне чума. Земя, вода, въздух и огън щели да пропищят от страхотиите, които Господ възнамерявал да стовари върху света. Ангелът на гнева щял да прелети над разрушени градове, а демонът на огорчението дебнел из сенките, готов да нанесе удара си. Малцина разбираха приказките му, а още по-малко ги беше грижа. Въпреки това след сутрешната литургия или следобед след молитвите към Богородица, Пиер обикновено се покачваше на някоя каруца и проповядваше за бледия кон и неговия ездач — Смъртта, която го яздела от дясната им страна, а Лишението и Гладът ги съпътствали. Разбира се, възникнаха съмнения, хората се питаха дали Господ не наказваше тях, вместо турците. Пиер примигваше, започваше да се взира над главите им и на мига подхващаше разказ за друго свое видение.

Елеонор се чудеше дали пък Пиер съвсем не си беше изгубил разсъдъка. Белтран и Иможен настояваха да бъде затворен, за да не пророкува и да го държат далеч от всички, но Юг не мислеше като тях. От време на време той повеждаше Пиер на някъде из мрака и се усамотяваха далеч от лагерните огньове, за да си приказват тихо. Веднъж Елеонор попита Юг за какво толкова си говорят. Юг отговори на въпроса й с крива усмивка, като избягна да я погледне в очите. Всъщност братът и сестрата рядко разговаряха по време на прехода. Граф Реймон непрестанно се нуждаеше от Юг за едно или друго. С Елеонор беше Белтран или — още по-често — Теодор. Този път, когато го попита за Пиер, Юг прехапа устна и отново понечи да си тръгне, но Елеонор го улови за ръкава.

— Юг, страхотиите, които преживяваме, са ни достатъчни и без гръмогласните пророкувания на Пиер. Защо му позволяваш да го прави?

— Много е просто, сестричке — Юг пристъпи по-близо, лицето му беше покрито с фин слой прах. — Пиер ни напомня, че това е пътуване в името Божие. Наистина ние се наричаме Божията армия, но всъщност, Елеонор, не сме такава. Изцапахме ръцете си с кръв. Ние сме също толкова зли и свирепи, колкото и враговете ни. И все пак Господ ни използва за своите тайни цели. Ще стигнем до Йерусалим. Ще открием съкровищата там. Пиер е важен за това дело. Щом гласът му отекне като тръбен зов, сам Бог с този тръбен зов ни напомня закъде сме се запътили и защо.

Теодор не мислеше така, затова отиде при Елеонор с молба да поговори тихо с Пиер и да се опита да го усмири. Елеонор повтори думите на Юг. Теодор поклати глава.

— Сестро — отвърна й той, — поклонниците си мислеха, че ще прекосят Азия, ще навлязат в Сирия и ще превземат Йерусалим. Изгубихме към двайсет хиляди души от глад, жажда, бягства, сражения и болести. Ако не внимаваме, Божията армия може да реши, че е прокълната, тогава какво ще стане?

Елеонор разбра, че и Юг, и Теодор имат право: движеха се по тънко острие. Божията армия трябваше да бъде благочестива, но загубеше ли надежда, какво ги чакаше тогава? Каква възможност им оставаше? Юг предусещаше това и направи най-доброто за своите хора. Събираше Бедните братя от Храма за вечерно богослужение или се качваше на някоя каруца — самотна, извисяваща се фигура — и започваше да реди своите молитви към Богородица и приканваше останалите да се присъединят към него. Божията армия продължи похода си, заизкачваха планините, които ги разделяха от сирийските равнини и град Антиохия. Както Пиер Бартелеми красноречиво обяви: изкачването им беше по-лошо от слизане в безжалостния ад. Вървяха по осеяни с камъни глинести пътища, обкръжени от тъмни, мрачни лесове, покрай възвишения, които ставаха особено хлъзгави и неустойчиви с началото на есенните дъждове. Какво чудно имаше, че Юг и Годфроа ги нарекоха «Дяволските планини» или «Планините на Ада». От време на време спираха за кратка отмора из пръснатите села с каменни стени, кафяви църкви с куполи и къщурки с плоски покриви, изградени от кирпич, с кошари за крави и кози, скрити зад тях. Поне жителите им не бяха избягали. Те имаха валчести, жълтеникави лица, носеха стари доспехи и миришеха на добитък, засъхнало мляко и тор. Наизлязоха, за да ги поздравят. Носеха кръстове и им предложиха вино и стар хляб. Казаха им, че били арменски християни и че турците били техни врагове. Когато Елеонор, Юг и останалите водачи на Бедните братя от Храма ги срещаха из прашните портици на кръглите им църкви, те си даваха сметка, че арменците се отнасяха с подозрение към франките. В действителност помощ от тях не видяха, затова пък арменците им отмъкнаха каквото можаха. Сведенията, които им дадоха, се оказаха лъжливи. Казаха им, че Антиохия е отворен град, а турците в него се готвели да бягат. Граф Реймон се възстановяваше от болест, която почти го беше отвела в гроба. Графът им повярва и веднага изпрати отряд от петстотин рицари да провери сведенията, но новините се оказаха подвеждащи. За едно нещо арменците не бяха излъгали. Предстоеше им тежък и изпълнен с опасности път. Така се и оказа.

Божията армия прекосяваше област, насечена от бездънни урви, тесни криволичещи пътища, заплетени пътеки. Въздухът беше леден, преследваха ги хапещи ветрове и мъгла, гъста като пара над врящ казан. Хора и коне често се подхлъзваха или пък бяха толкова изтощени, че не гледаха изобщо къде вървят, стъпваха лошо и политаха в тъмната бездна, зейнала под тях. За рицарите ризниците и доспехите се оказаха твърде тежък товар и те често ги продаваха за шепа монети. Когато не намираха купувачи, просто хвърляха тежкия си товар в пропастта. Нощите бяха дълги и студени. Понякога се оказваше невъзможно да запалят огън, когато се разполагаха на скални тераси и пътеки, под зловещи канари. Епископ Адемар поддържаше духа им, като настояваше да продължават да четат молитвите си към Богородица, а Юг продължаваше да води молитвите на Бедните братя по време на богослуженията. Елеонор нямаше сили дори да мисли. Съсредоточаваше се само върху деня, който й предстоеше, в усилията да се бъхти из това унило, отблъскващо място и да се вслушва в шепота на писаря Симон, според който скоро щели да излязат от Планините на Ада. Най-накрая и това стана. Една сутрин се изправиха с лице към върховете и започна спускането им към покрити със зеленина долини, надолу през тучни ливади и ниви, засети наскоро с ечемик, жито и просо. Симон й сочеше отделни дървета: явор и дъб, дафиново дърво, терпентиново дърво и палма. Нагостиха се със сочни, месести маслини, набрани от дървета с преплетени стволове, блестяща зелена кора и заострени листенца. Набраха плодове от смокиня, бадем, ябълка, кайсия и круша. Зачудиха се на алените нарове и се запасиха с рожкови за лек. Гледаха гладно към охранените овце, които пасяха из ливадите и газелите, които се случваше бързо да прекосят пътя им.

Елеонор се почувства възродена, докато Симон описваше огромното разнообразие от птици: свраки, кадънки с червеникава гръд и главички и бели щъркели. Утолиха жаждата си в извори, около които пееха коприварчета, а в зелените туфи трева, скакалци и щурци свиреха еднообразните си песни. От размяна и плячкосване се сдобиха със завидно количество храна и запаси. Турски отряди не се виждаха, вестите за поражението при Дорилея като да ги бе разнесъл вятърът. Единствената заплаха за тях бяха пръснатите из хълмовете и затворени в своите крепости отгоре им гарнизони. Според съгледвачите, пътят към Антиохия беше открит. Бедните братя, както и останалите от Божията армия се посъвзеха. Разпънаха лагера си в ливадите и се радваха на слънцето. Натъпкаха стомасите си и докато Пиер Бартелеми пророкуваше, отръскваха прахта от «дяволските планини». Направиха преброяване. Преместиха ранените, за да се погрижат лечителите и свещениците за тях. Животните бяха изведени на паша. Зашиха и изкърпиха дрехите си, изпраха ги и ги проснаха да съхнат. Изчистиха с пясък ризниците, наточиха оръжията; доспехите, каруците, кошовете и кошниците бяха поправени. Елеонор се изкъпа, изпра и изкърпи, каквото можа. Използва всеки възможен час, за да се наспи и да си отпочине. Пътуването от Константинопол я беше променило. Вече не хранеше пълна вяра в нищо, повече я интересуваше случващото се около нея, отколкото желанието да стигне до Йерусалим. Отдаде го на изтощението, но имаше и друго. Сякаш старите й убеждения вече не бяха така непоклатими. Но времето за спокойни размисли скоро приключи. Ширеха се тревожни слухове за Антиохия — че градът бил изключително добре укрепен; бил толкова непристъпен, че жителите му се хвалели как можело да бъде превзет само с изненадващ пробив, предателство или продължителен глад. Всичко това безпокоеше Елеонор.

— Последното няма как да се случи — заяви Юг на едно от събранията им. Седяха под разперените клони на стар дъб, подаваха си един на друг мях с вино и купа с плодове. Наслаждаваха се на топлината на есенното слънце, вдъхваха с упоение сладкото ухание от близките градини, което се примесваше с мириса на дивите цветя.

— Защо? — попита Пиер Бартелеми.

— Нямаме обсадни машини — отвърна Юг, — а ще ни трябват седмици, за да насечем дърва, да издяламе дъски и да построим военни машини. Изгубихме строители и зидари. Император Алексий е прекалено далече и не може да ни помогне. За нас Антиохия е голямо препятствие. Ще ви обясня — той щракна с пръсти, Симон донесе свитък пергамент и го разви. Насъбраха се по-близо, за да разгледат старателно нарисуваната карта на Антиохия.

— Първата защитна линия — обясни Юг — е река Оронт, която тече през Антиохийската равнина. Отвъд нея големите градски стени се издигат на трийсет и две стъпки височина. Стената е толкова дебела, че някоя от нашите големи каруци може да мине по крепостния вал, а от двете й страни да язди по един конник — той изчака надигналата се врява да стихне. — В продължение на две мили стената следва Оронт, после тръгва нагоре от две страни и обгръща града ведно с три големи хълма. На най-високия от тях се издига крепост с кули, която се извисява над всичко. Когато се отправим нататък, ще излезем от подножието на планината и ще се настаним в северната част на равнината. Отвъд равнината нататък ще виждаме реката, големия крепостен ров и величествената Антиохия. Лагерът ни ще бъде пред града. Антиохия е защитена не само от защитна стена от две страни и отзад, но и от отвесните склонове на трите хълма. Отстрани и отзад няма градски порти, само малки странични врати, до които водят тесни пътеки. Не е възможно да настаним лагера си там. Изкачването по хълмовете също ще е изключително опасно и стражите ще го забележат или от стената, или от крепостта.

Юг замълча.

— Представете си само какво ще е да се изкачваме по канари, веднага след това да тръгнем да се катерим по стена и да можем да стигнем само до тясна каменна тераса, на която могат да се поберат едва неколцина мъже.

— Тогава нападението ни — боязливо попита Иможен — трябва да дойде отпред, така ли?

— Да, а и там ни очакват големи трудности — Теодор посочи към картата, която Симон продължаваше държи в ръце. — Защитната стена е много широка. Градът има безброй цветни и овощни градини. Поток се спуска от трите хълма и през специално изградена врата се насочва към равнината — размаха пръст. — Антиохия разполага с достатъчно храна и вода, за да издържи на продължителна обсада. Не го забравяйте. Пък и стената е толкова дълга и толкова здрава, че ние чисто и просто нямаме съоръжения, с които да я разрушим, разбием или подкопаем.

— Ами портите? — попита Белтран.

— Общо са пет — заяви Теодор — по протежение на голямата стена, откъм равнината. От двете страни на всяка се издигат яки, четвъртити кули, извисяващи се към небето на цели шейсет стъпки. От тези кули портите, както и подстъпите към тях, се отбраняват без усилие.

Теодор замълча заради отчаяните възклицания на спътниците му.

— Дадохме име на всяка от портите — заяви Юг. — Най-източната, която води към Алепо, ще се нарича Портата на свети Павел. Втората след нея в посока запад, е Кучешката порта, която води към реката. Третата, където Оронт минава покрай стената, е Портата на херцога. Не — Юг изпревари въпроса — тя не е толкова уязвима, колкото ви се струва, понеже е защитена от непроходимо тресавище. По-нататък има мост, който прехвърля Оронт. В неговия край се намира Портата на моста. Най-западната порта, която води надолу към пристанището «Свети Симон», е Портата на свети Георги. Трябва да си дадем ясна сметка, че за да нападнем която и да е от тези градски порти, ще трябва да прекосяваме река Оронт. Понеже нямаме достатъчно хора, за да обградим и петте порти едновременно, турците могат да излязат от която е и да е от другите порти, които са свободни и да ни уловят в капан срещу стените.

— Така е, както казва Юг — потвърди Теодор. — Не можем да обсадим и петте порти едновременно.

— Следователно турците могат да влизат и да излизат, когато им се прииска — заяви Иможен. — Било през някоя от главните порти, било през страничните врати нагоре по хълмовете, които не можем да пазим.

— Можем ли минем през Оронт? — попита Елеонор.

— Не — отвърна Теодор. — Турците ще ни обстрелват, ще ни нападат и ще ни притиснат към реката или към стената без възможност за изход. Пък и потокът, както и река Оронт правят земята блатиста, неподходяща за лагер, особено с наближаването на зимата, когато дъждовете и снега бързо ще предизвикат повишаване на нивото на водите.

— Помислете! — Юг издърпа картата от пръстите на Симон. — Антиохия е като разпростряла се пред нас градина, в която можем да влезем единствено от север, докато жителите й вътре могат да излизат от нея през много изходи.

— Тогава защо ни е да я обсаждаме? — попита Белтран. — Защо просто не се приберем у дома?

— Бог ще ни помогне — заяви Пиер Бартелеми.

— Как? — присмя му се Белтран.

— Със силата си! — извика Пиер Бартелеми и крясъкът му подгони птиците около него. — Той ще ни помогне! Ще ни изпрати ангелите си!

— От сърце и душа се надявам да стане така — прошепна Белтран, но шепотът му беше достатъчно силен, за да го чуят останалите.

Елеонор знаеше, че предстоящата обсада ще бъде голямо изпитание. Обхвана я дълбоко чувство на униние и все по-често търсеше Алберик и Норбер, за да изповяда греховете си. Тези Божи хора бяха непоколебими във вярата си, че все пак накрая армията ще победи. И двамата насърчаваха Пиер Бартелеми, когото виденията спохождаха нощем.

Божията армия се приготви и бавно се спусна към Антиохия. С кратък, но ожесточен набег превзеха така наречения Железен мост над Оронт, който водеше към североизточната част на града и контролираше пътя към Алепо и Дамаск. Последва кръвопролитно сражение. Франките сформираха с щитовете си «костенурки» и така напредваха към крепостта, която пазеше моста. Най-накрая тя падна и Божията армия се заспуска към подножието на хълмовете, което преливаше в Антиохийската равнина. Разположиха се пред града през последната седмица на октомври, точно преди празника на Вси светии. Издигнаха лагера си и Елеонор препусна с предводителите на Бедните братя, за да огледат съоръженията от защитната система на града. Изглеждаше впечатляващо: редица от големи и малки кули се открояваха на фона на зелените отблясъци от овощните градини. Описанието, дадено от Юг и Теодор, беше съвсем точно. Водите на Оронт сияеха на слънцето. От другата му страна се простираше обширно блато, после следваше стената с яките си кули, разположени от всяка страна на петте порти. Над предните защитни съоръжения се издигаше върхът на висока планина, която, както научи Елеонор, се наричаше Силпиус. На самия връх се извисяваше страховита, непревземаема цитадела, от която се виждаше цялото поле.

Без да губи време, Божията армия обсади някои от портите. Боемунд заедно с Робер Фландърски устрои лагера си пред Портата на свети Павел в най-източната част на града. Реймон дьо Тулуз разположи хората си пред Кучешката порта, Годфроа дьо Буйон беше пред Портата на херцога. Портата на моста и Портата на свети Георги, без да се брои здраво укрепената странична врата на гърба на града, останаха извън обсадата. На франките не достигаха хора за обсада и на тези порти. Божията армия оглеждаше изправилото се на пътя им препятствие, а турците гледаха към тях отвътре. Бързо се разгоряха яростни спорове. Как трябваше да постъпят? Свикаха многолюден съвет. Издигнаха заграбена от враговете шатра. Земята пред нея беше покрита с плячкосани молитвени килимчета. На Годфроа дьо Буйон отредиха главния стол, до него беше мястото на Адемар дьо Льо Пюи, облечен в тържествени епископски одежди. Още столове бяха наредени за останалите: Юг дьо Пари; русия великан Боемунд; Робер Фландърски, който постоянно прекарваше ръка през лицето си; Късоногия Робер, норманския херцог, разгорещен според обичая си, с едната си ръка беше сграбчил токата на бойния си колан, а с другата здраво държеше бокал с вино. До тях седяха гръцкия им съветник, Татикий — изкуственият му метален нос просветваше на слънцето. Граф Реймон, сивокос и плувнал в пот, след като се беше възстановил от сполетялата го тежка болест, откри съвета. Юг и Елеонор бяха настанени зад него на такива места, че да не изпуснат нищо от случващото се. Граф Реймон предложи бързо нападение на града, в което да хвърлят всички сили, но останалите настояваха, че ще е по-добре да изчакат. Съветът приключи и се разотидоха, за да се погрижи всеки за своите си интереси.

Странно време, така записа Елеонор в хрониката си, както когато след смирението на църковен празник започва всенародно веселие. Турците бяха затворени зад стените на Антиохия, затова Божията армия се отдаде на неудържими, диви набези, по време на които плячкосваха и насилваха. Шареха ненаситно из полето в търсене на храна, вино, жени и добитък. В продължение на две седмици се наслаждаваха на плодовете, родени от тази щедра земя. Целият лагер се беше отдал на пиене и безметежно безгрижие. Като че ли бяха забравили Антиохия. Тогава турците удариха първи, като предприеха бързи, безжалостни нападения. Излязоха през Желязната порта от задната част на града, завзеха възвишенията над лагера на Боемунд близо до Портата на свети Павел и от тази висока позиция ги обсипаха с гъста градушка от стрели и камъни. За да отвърне на вражеския удар, Боемунд заповяда да се построи кула, която нарече Малрегар[53], с която да защитава позицията си. А за да стигне до Портата на херцога, Годфроа направи мост от лодки през Оронт. В същото време Танкред завзе възвишенията над Портата на свети Георги и зачака своя час.

Обсадата беше започнала. Дните на безметежност и безгрижие приключиха. Божията армия бе опустошила лозята, хамбарите с жито и овощните градини из околностите, чиито дървета бяха натежали от плод. С наближаването на зимата, полето беше напълно плячкосано. Турците пуснаха арменците в лагера като техни шпиони, но задържаха съпругите и децата им като свои заложници за всеки случай, ако им потрябват при бойните действия. Когато заловяха някой от тези шпиони, Боемунд го развеждаше напред-назад из лагера и после набързо му отсичаше главата. Турците им отвръщаха с не по-малка жестокост. Намерилият подслон в града арменски патриарх, беше изведен на защитната стена и провесен надолу с главата през парапетите й. Биха го с пръчки по стъпалата. Изведоха на стената и франкски затворници, а после ги обезглавиха и с катапулти изстреляха главите им в лагера. Елеонор беше една от тези, чието задължение беше да събират ужасните отсечени глави и да ги увиват в ленени платна, за да ги погребат достойно. Вършеше с най-голямо старание задълженията си и в ума й все се въртеше призивът «Deus vult!», а тя се чудеше това ли е Божията воля. Едно от погребенията остави неизличим отпечатък върху нея — погребението на Аделбаро, архидякон на Мец. Аделбаро отишъл в гората близо до Портата на моста, за да поиграе на зарове с млада жена от лагера. Решили този ден да се поразвлекат и поразвеселят. Взели вино, плодове и хляб. Турски отряд излязъл от града, нахлул в овощната градина и отвел всички, които се намирали там. Сред тях били и Аделбаро и момичето. Пленили и двамата и ги отвели в града. Тъкмо преди мръкване завлякоха Аделбаро на върха на защитната стена и го обезглавиха, а девойката съблякоха и я изнасилваха отново и отново. Виковете й се носеха в тъмнината. Призори я убиха и отсякоха главата й. В мига, в който отец Алберик привършваше литургията, свистенето на катапулта пресече изричаната от него благословия и двете отрязани глави се търколиха в лагера. Подскачаха из земята известно време, после спряха — две ужасяващи свидетелства за ужаса, с изцъклени очи и зинали усти. Теодор, Елеонор и Симон ги прибраха в ленени торби и ги погребаха заедно в дупка, над която струпаха камъни, а Алберик поръси наоколо светена вода с жезъла си, за да освети земята. След погребението Елеонор седеше и хлипаше в шатрата си, а притесненият за своята господарка-сестра писар Симон се чудеше с какво да се захване. Отвън отново се чу свистенето на катапулти, които изпратиха нови ужасяващи товари в лагера. Надигнаха се викове и крясъци. Някъде из лагера монах подхвана химна «In Cruce Cristus Dominus Vincit Mundum» — «На кръста Христос Господа Наш победи света.»

Елеонор слушаше думите и се разсмя. Каква победа, мислеше тя. Какъв свят? Лежеше на нара, скръстила ръце и се взираше в светлината, която струеше от отвора на шатрата. Спомни си пророчествата на Пиер Бартелеми за Апокалипсиса. Дали те не бяха част от този Апокалипсис? Дали тя вече не беше мъртва и не беше в ада? Какво общо имаше цялата тази жестокост с Христовия кръст? Тя, Юг, Годфроа и останалите приличаха на объркани невръстни деца. Никак не ги привличаше кървавата цена на начинанието им. Сякаш като подигравка с размислите й, отново се понесе съсъкът на катапултите, крясъците на обсаждащите, последвани от виковете на стрелците по-близо до стените. Над всички тях се извиси глас, произнасящ молитва на турски. Елеонор знаеше какво става. За отмъщение на обезглавяването на архидякона и момичето, до речния бряг бяха завлечени в купом турски пленници и на свой ред обезглавени. Тръпки побиха Елеонор и тя избухна в плач. Иможен влезе и приклекна до нея. Елеонор се взираше във вдовицата. Увери я, че не е болна. В действителност имаше чувството, че е прогледнала и вижда по-ясно. Гледаше към еврейката, решена на всяка цена да погребе пепелта на родителите си в околностите на Божия град. Елеонор я разбираше. Но дори и Иможен се беше променила. Йерусалим вече не я интересуваше. Интересуваше я само Белтран. Той се беше превърнал в смисъл на живота й, в нейна втора, а може би и първа причина да върви с кръстоносците. През последните няколко месеца Иможен се отдръпна от нея. Понякога Елеонор забелязваше как тя я наблюдава с любопитство, но твърде рядко отваряше дума за Белтран, макар понякога да се опитваше да въвлича Елеонор в разговор за това какво ще се случи след превземането на Йерусалим. Елеонор не обръщаше внимание на въпросите й, интересуваше я повече настоящето, отколкото плановете за бъдещето.

Елеонор продължаваше да лежи и да се взира безцелно. Иможен й предложи вино. Елеонор отказа, а Иможен излезе. Писарят Симон, приклекнал в ъгъла, изпълзя навън, за да доведе Юг, който влезе и седна до сестра си. Придума я да изпие налятото от Иможен вино. Елеонор така и стори и усети как по тялото й се разля топлина. Въздъхна дълбоко, седна и понечи да стане. Юг я спря.

— Няма ми нищо — промърмори Елеонор. Хвана се с две ръце за главата и втренчи поглед в ботушите си от волска кожа, изцапани с жълтеникава кал.

— Все нещо трябва да има — настоя Юг.

— Да, има — Елеонор се усмихна насила. Посочи към отвора на шатрата. — Братко, убийства, кръвта, отмъщението, агонията, мъката. Това ли е наистина Божието дело? За да се сдобие Боемунд със свое кралство ли сме дошли тук? Чул си слуховете, Боемунд иска Антиохия за себе си.

— Тези неща са необходими — Юг говореше разпалено, гласът му беше изпълнен с решимост. — Сестро, делата ни в този миг са несъмнено зли. Знам го. Говорихме си с Годфроа. Положихме велика клетва. Ако Господ предаде Йерусалим в ръцете ни, ако животът ни бъде пощаден, за да постигнем целта си, само да можем да видим с очите си Светия лик, тогава ще създадем свещен орден от бедни рицари, които ще полагат обет като монаси и ще посвещават живота си на защитата на Божите хора.

Елеонор прикри усмивката си. Огънят в сърцето на Юг беше пламнал още по-буен. Вече не говореше с нея, ами проповядваше за своя собствен кръстоносен поход.

— Това, което виждаш сега, Елеонор, е истина — продължи той. — В тази така наречена Божия армия има хора, изпълнени с истинска вяра, но има и такива, които са тук само за да дадат воля на най-долните си страсти — Премигна и спря, за да си поеме дъх. — Не говоря само за Жан Вълка и верните му оръженосци, Грозника и Изрода, но и за нашите военачалници. Както и да е, тук, пред вратите на Антиохия, Господ ще пречисти душите им — все още потънал в своите собствени размисли, Юг потупа ръката й и излезе от шатрата.

Елеонор тихо се засмя на себе си.

— Каквото детето — промърмори тя, — такъв и мъжът, а каквото дървото, такива са и клоните.

— Какво каза, господарке-сестро? — скочи на крака писарят Симон със загрижено лице.

— Юг — рече през рамото си Елеонор. — Откакто се помня, все той е проповедникът, а аз съм верният му последовател.

Отиде при входа на шатрата и обви плаща си по-плътно около себе си. Повдигна единия край на платнището и за малко не се сблъска с Теодор, който се засмя и отстъпи.

— Чух, че нещо те тормози — протегна ръка с усмивка. — Искаш ли да се поразходиш?

Елеонор се съгласи, двамата се упътиха в посока на трескавата глъч, която се носеше от лагера. Под стоманеносивото небе се издигаха шатри и колиби. Каруци преграждаха тесния проход, за да попречат на нападение от вражески конници. Пращяха лагерни огньове, а над тях вряха котли. Хора се щураха наоколо, облечени в най-често срещаните цветове — кафяво и сиво. Ковач се опитваше да разпали ковашкото си огнище. Неколцина саксонски наемници остреха мечовете си на точило. Рицар в ръждива ризница превеждаше внимателно изпосталелия си кон през лагера, като старателно заобикаляше въжета, колчета и купчини с боклук. Пушек се издигаше и виеше на облаци. Студеният повей носеше различни миризми: вонята от отходните места и коневръзите, примесена с миризмата на пот, кожа, запалени дърва и печено месо. Просителите се бяха скупчили около една каруца, изгарящи от нетърпение да си поделят събраната през деня плячка.

Елеонор и Теодор повървяха в мълчание, чак до границата на лагера, където се вееха различните бойни знамена. Елеонор погледна към неголямото възвишение, което се издигаше, а после рязко се спускаше към Оронт. На отсамния бряг лежеше купчина трупове, от обезглавените им тела се стичаше кръв. На възвишението зад тях имаше дълга редица с набучени на колове глави на турци, разположени така, че защитниците на града да могат да ги видят лесно. Елеонор потръпна. Теодор обви раменете й с ръка. Тя не се възпротиви.

— Това е само началото — прошепна той. — След глада си се натъпкахме с вкусен хляб, смокини, плодове и вино. Хората си мислят, че това е Обетованата земя, изобилстваща от мляко и мед. Елеонор, истинските ужаси тепърва ще ни сполетят. Плячкосахме докрай полето наоколо. Константинопол е отдалечен от нас на цяла вечност. Къпахме се в басейни, настанихме се в заграбени къщи и сега какво?

— Deus vult! — прошепна тя. Извърна се, освободи се от прегръдката му и впери поглед в него. — Ти вярваш ли наистина в тези думи, Теодор? Че Господ иска това — болестите, диващината, сраженията, кръвопролитията, отсечените глави, катапултите? Ами горкият Аделбаро и онова момиче, които играели на зарове в някаква овощна градина? Такъв ли е Божият промисъл?

— Не знам — обикновено веселите очи на гърка в този миг бяха черни и неумолими. — Елеонор, вярвам в истините на нашата вяра, че Иисус Христос е приел човешки образ, но вярвам също и че истинската религия е въпрос на всяка отделна душа, на всяко съзнание — той докосна главата си — и толкова. Тук, в нашето съзнание, нашите души, тук са Йерусалим, Божи гроб и Голгота. Тук пазим Светия лик. Ако не можем да отдадем почит Богу най-напред във вроденото ни светилище, тогава каква е ползата да търсим такова светилище другаде? — той сви рамене. — Това е, което съм научил.

Елеонор си припомни думите му, когато затегнаха обсадата и Божията армия заръмжа като глутница ненаситни вълци пред стените на Антиохия. Ноември дойде с пороища и лапавица. Земята под краката им се превърна дълбока кал. Из лагера запълзя страх. Граф Реймон беше казал истината: трябваше да нападнат града още когато пристигнаха. Положението вече беше съвсем друго. Яги Сиян, белокосият управител на Антиохия, си беше дал сметка за слабостта на обсаждащите и бе разпратил бързи вестоносци до Алепо и Дамаск с молба за помощ. По негова заповед конници излизаха през една или друга от портите и извършваха светкавични и бързи нападения над Божията армия, при които плячкосваха и грабеха. Облечените с блестящи брони и пъстри роби турски стрелци, яздеха пъргави дребни кончета, с опънати лъкове и заредени стрели, готови да полетят в смъртоносен залп към вражеския лагер. И през нощта франките нямаха покой от бедите, турските катапулти непрестанно изстрелваха камъни по палатките им. Мъката се превърна в агония. Оронт придойде от проливните дъждове. Ледените градушки прокъсаха прогизналите, изтънели шатри, размекнаха тетивите на лъковете, съсипаха тъканите килими, направиха запасите им от храна негодни. Елеонор се стараеше да помага с всички сили. Крадеше, просеше и тършуваше из лагера, после готвеше и печеше извоюваните парчета месо във възможно най-вкусни гозби.

Елеонор вече съжаляваше за сполетялото я преди време отровно чувство на страх. Черпеше сила най-вече от Теодор. Вместо да говори за обсадата, той непрестанно разказваше за собствените си мечти за бяла вила, разположена сред лозя и овощни градини с круши, ябълки и бадеми, покрай ниви с поникнало просо и жито. Гъркът покори Елеонор със собствената си представа за живота, за обикновените неща, с мечтите за мир и спокойствие. Елеонор размисли и си даде дума, че ще преживее този кошмар, за да открие своето собствено спасение. Какво можеше да се постигне със страдания и отчаяние? Утрото винаги носеше нова надежда. Затова се бореше заедно с останалите. Дори от парченца кожа можеше да се приготви супа. Грабеше с останалите жени, ровеше земята за кълнове и корени, за всичко, което мажеше да се сготви във вряща вода.

Дойдоха коледните пости. Боемунд подготвяше голям поход за търсене на храна. Походът завърши печално. Отрядът му попадна на засада, а основната част от Божията армия беше нападната от турски конници, които нахлуха неудържимо в лагера. Сечаха наред, хвърляха горящи главни и изстрелваха запалени стрели по шатрите. Изпълнената с решимост Елеонор сграбчи пика и се би рамо до рамо с останалите жени. Какво я беше грижа, дори Коледа да е дошла и отминала? Нейният живот сега беше тук, нагазила в гъстата кал, с насочена пика, тя се прицелваше в конниците с развети роби, които препускаха около нея. Въпреки това, щом нападението отмина, мъдрите глави извадиха важни заключения. Боемунд беше излязъл да търси храна и се оказа в засада. По същото време Яги Сиян вече беше научил, че Боемунд е напуснал лагера и изпрати нападателен отряд, който да причини огромни поражения на лагера.

— Чудна работа — мърмореха хората — как пък неверниците се оказаха така добре осведомени какво е станало.

Новата 1098 година, както Елеонор отбеляза по-късно в хрониката, не донесе особена радост. Поличбите за бъдещето изглеждаха мрачни. Опасността от пълно и безусловно поражение бе надвиснала над лагера. Елеонор си даде сметка, че по всяка вероятност идваше краят на похода, но се утешаваше, че беше дала всичко от себе си, за да постигне начинанието им успех. Нищо повече не можеше да стори, затова двамата със Симон прекарваха времето си в създаването на хрониката, като описваха миналото и не обръщаха внимание на бъдещето. Искаше й се Юг и Годфроа да я посещават, но двамата сякаш се бяха превърнали в странни непознати. Така продължи, докато една вечер през януари Юг се промъкна във вонящата й шатра, покрита с козя кожа и помоли нея и Симон да дойдат на тайно съвещание, свикано от граф Боемунд. Отначало Елеонор възрази, но Юг я сграбчи за раменете.

— Елеонор — просъска той, — времената се промениха. Стига толкова стълкновения! Трябва ни повече мъдрост, повече разум! Ела с нас.

Поведе нея и Симон през пустия, смрадлив лагер към шатрата на Боемунд. Вътре норманецът, облечен в кожена туника, с разпиляна по раменете дълга руса коса, излегнат на куп възглавници, тихо разговаряше с Теодор и Годфроа. При влизането на Елеонор той замълча, скочи на крака и както изискваше възпитанието, й се поклони по най-изискан начин, сетне с жест я покани на купа възглавници, приготвени за тях. Елеонор седна. Наблюдаваше грамадния норманец, чиито яркосини очи на червендалестото, обветрено лице отвръщаха зорко на погледа й. После Боемунд се извърна и взе да се върти на мястото си. От време на време я поглеждаше сластолюбиво, отклоняваше очи, сетне пък й хвърляше жаловит поглед, сякаш я умоляваше да му помогне. Наляха вино, поднесоха редки захаросани плодове. Боемунд изчака слугите да напуснат шатрата, преди да се изправи на крака. Излезе отвън и постоя отпред — оглеждаше се и се ослушваше, за да се увери, че отвън не се спотайва подслушвач. Когато се върна, се тръшна на възглавниците и посочи с дебелия си пръст Елеонор.

— Ти си нашият троянски кон.

Тя отвърна на погледа му, без да трепне.

— Нали знаеш историята за троянския кон? — попита той.

Елеонор кимна.

— Не можем да превземем Антиохия — Боемунд поклати глава. — Нито с открито нападение, нито с тайно промъкване. Спомни си как антиохийците се хвалеха, че градът им може да бъде превзет само с продължителен глад, изненадващо нападение и предателство. Ние заложихме на предателството.

На властното му лице се показа усмивка, после се потупа по гърдите, сякаш признаваше греховете си.

— Е, не всички, само аз.

— Господарю — проговори Елеонор, — как мога аз да ви бъда от помощ? Говорите за потайност и предателство. Как мога да помогна на намеренията ви?

— Ами много лесно — Боемунд се изправи и се протегна.

Елеонор чак сега разбра защо всява такова страхопочитание сред франките. Беше широкоплещест мъж, с тънка талия, но силен, с грамаден гръден кош. Руса коса обкръжаваше продълговатото му лице с остри черти. Леденостудените му очи непрестанно шареха, непрестанно дебнеха. Погледът на Елеонор огледа различните ризници, доспехи и оръжия, безредно нахвърляни из шатрата му. Имаше и струпани на купчина ръкописи. Тук, мина й през ума, живееше мъж, жаден за плячка, каквато и да е тя. Отначало Боемунд се правеше на грубоват войник, горд с победите си. Преструваше се на пиян, ругаеше останалите военачалници и разказваше как той щял да уреди всичко. Докато Елеонор седеше и наблюдаваше, си даде сметка, че Боемунд е изключително опасен мъж. Правеше се на подпийнал, но беше напълно трезвен. Прегръщаше Годфроа и Юг, сякаш бяха стари бойни другари, после започваше да разправя някаква история за баща си и братята си, за войните си в Сицилия и омразата си към гърците, преди отново да се върне към обсадата. Елеонор разбра, че се опитва да я привлече на своя страна, така като мъж съблазнява жена. Показваше й колко е почтен, колко е честен, че иска да постъпи правилно. Наяве беше излязло дълбоко стаеното у него желание да превземе Антиохия. Беше видял града и го искаше за себе си. Беше разбрал, че не може да го превземе със сила, затова опитваше други средства. Боемунд спря неочаквано насред тирадата си срещу Годфроа дьо Буйон и се взря в нея.

— Елеонор, искаш ли да спасиш душата си?

— Душата ми вече е спасена, господарю — отвърна му тя. — Кръвта на Иисус я е спасила.

Отговорът й го смути. Той примигна, отпи от бокала си и го остави рязко. Погледът му обходи Юг и Годфроа, после се насочи към Теодор, Симон и Елеонор. Най-после, сякаш вече се беше уморил от преструвките, той прокара ръка по лицето си, поглади челото си, здраво затворил очи.

— Ако не превземем Антиохия — бавно рече той, — можем направо да си тръгваме за вкъщи.

Уморена и отчаяна от този разговор, който очевидно не водеше доникъде, Елеонор не се стърпя:

— Господарю, защо сме се събрали?

Боемунд сведе глава, русата му грива прикри лицето му, после вдигна очи.

— Искам от теб да се принесеш в жертва — рече. — Ще го направиш ли? — той протегна ръце към нея с обърнати нагоре длани, в знак на добра воля. — Вилнях, перчех се, заплашвах, обещавах, но сега, в края на краищата, Елеонор дьо Пайен, признавам, че имам нужда от теб. Виж, мога да седя тук и да ти редя сладки стихове от трубадурски песни, думи, изречени от поети…

— Господарю, защо сме се събрали? — настоя Елеонор. — Какво искате от мен?

Погледът й се насочи към Юг, който отклони очи. Смутен, Годфроа седеше и въртеше чашата си, без да откъсва очи от пода. Симон подръпваше нервно дрехата си. Теодор седеше, полузакрил лице с ръка, сякаш предчувстваше какво предстои.

— И така — Боемунд пое дълбоко дъх, — ние никога няма да успеем да превземем Антиохия със сила. Можем да строим кули, можем да нападаме, можем да правим какво ли не. Но турците знаят точно какво правим. Имат шпиони сред нас. Ако открия кои са, сам бих ги измъкнал, завлякъл до речния бряг и собственоръчно бих им отсякъл главите, сякаш те са трева, а аз селянин с коса, но каква полза да говорим за това? — усмихна се той на Елеонор. — Ужасът без цел е дяволско дело. Ужасът с цел е разбираем, логичен е. Виж, Елеонор, аз намислих следното. Искам наши шпиони да влязат в Антиохия и ето как трябва да стане това. Теодор е гръцки наемник. Той ще влезе в града със съпругата си — това ще бъдеш ти. Той ще настоява, че му е дошло до гуша от войската на франките и иска да предложи меча си в служба на по-силните. Ако той води със себе си сестрата на високопоставен франкски рицар, придружена от нейния писар и слуга, хората може и да ви повярват. С една дума, Елеонор, ти, Теодор, Симон и Иможен ще влезете в Антиохия като наши шпиони. Щом влезете вътре, ще потърсите човек, който да предаде част от стената на нашите.

Елеонор се взираше през масата в Теодор. Тя щеше да повери живота си в ръцете на този мъж. Вярваше му, макар да не го познаваше много добре. Погледна към Юг, който сега отвърна решително на погледа й.

— Това е жертва — кротко рече Боемунд, — която ти и твоите другари ще извършите в името на нашето дело. Трябват ни свои хора зад стените на Антиохия. Трябва ни човек с пъргав ум, който ще съумее да се възползва от всяка удала му се възможност и то ще я използва в името на Божията армия. — Той се примъкна по-близо и Елеонор можа да огледа лицето му на светлината от тъничката свещица — силно и свирепо, с руси мустаци и прошарена тук-там брада. Кожата му се лющеше, но очите му горяха, изпълнени със страст. Тя познаваше този плам. Беше го виждала в очите на брат си. Очите й стрелнаха Годфроа, който все така не вдигаше поглед от чашата. Симон не го свърташе на едно място.

— Няма нужда да идваш и ти — прошепна Елеонор.

— Не, господарке-сестро, в по-голяма безопасност ще бъда край теб.

Устните на Боемунд се изкривиха в усмивка.

— Добре го каза, Симон — заяви той, — Елеонор дьо Пайен е твоята най-добра защита. Ако тя те остави тук, онези в лагера, на които твоето присъствие им се зловиди, може и да предприемат нещо. Пък и имаме нужда от теб в Антиохия. Ти познаваш навиците и обичаите на враговете, говориш езика им. Можеш да ни бъдеш от голяма полза.

— Ами ако влезем през портите на Антиохия и ни заловят — попита Елеонор, — и ни заведат горе на защитната стена. Тогава турците ще обезглавят Теодор и Симон. Мен ще изнасилят, намушкат и също обезглавят, а главите ни ще бъдат изстреляни с катапулт обратно в лагера. Има такава опасност.

— Разбира се — съгласи се Боемунд, — както има риск и тази нощ в лагера ни да влезе турски конник и да те сполети същата съдба. — С дебелите си, яки пръсти той барабанеше по повърхността на масичката пред себе си. — Мисли, Елеонор! Турците няма да ти сторят зло. Защо им е да го правят? Ако бегълците от тази армия ги обезглавяват, то това би обезкуражило останалите. От нашата армия вече напускат доста хора, наемници продават мечовете си на най-висока цена. Защо ще им е да обезглавяват теб или Теодор? Не! Не! Ще тръбят навсякъде за твоето присъствие. Кой знае — пошегува се той, — съдбата може и да се окаже благосклонна към теб. Може да те посрещнат като почетна гостенка, да ти осигурят добре обзаведени покои, добра храна и напитки, възможност да се изкъпеш, да бъдеш чиста и на топло, далеч от този смрадлив, леден лагер — той замълча. Платнището на входа трепна и вътре нахлу студен повей.

— Има и друго — проговори Юг.

— Господарю, почакай — Елеонор вдигна ръка. — Ние сме част от свитата на Реймон дьо Тулуз. Той запознат ли е с намеренията ви?

— Да, и е съгласен — Юг се приведе над масата и сграбчи ръката на сестра си. — Ако не искаш да идеш, не отивай, няма да си помислим нищо лошо за теб. Граф Реймон също мисли, че единственият начин Антиохия да падне, е предателството. Затова ни трябва някой, комуто имаме доверие.

— Каза, че има и друго, нали?

Юг пусна ръцете й и се извърна, вперил поглед в отвора на шатрата.

— Елеонор, слушай!

Тя това и направи. Дочу далечни шумове: пропищя жена, мъж ругаеше.

— Епископ Адемар счита — заговори полека Юг, — че срещаме толкова трудности, защото Божията армия се нуждае от връщане към доброто, да се пречисти, да се покае публично за греховете си. Той убеди водачите ни, че всички жени трябва да напуснат лагера. Жени като теб и Иможен ще бъдат съпроводени до пристанището на свети Симеон и принудени да изчакат развоя на събитията. Проститутките, уличниците и разпуснатите жени трябва незабавно да бъдат отведени.

От изненада дъхът на Елеонор чак секна.

— Жестоко е — проговори Боемунд, — но необходимо. В името Божие, жено, предполага се, че сме Божия армия, а сме помъкнали със себе си амбулантни търговци, скитници, трубадури, проститутки и мъжеложци. Епископ Адемар има право! Лагерът ни трябва да се прочисти, армията трябва да се пречисти, да се покае публично и да получи опрощение. Не говорим за жените като теб, но останалите! От тях нямаме никаква полза, не дават нищо, а въпреки всичко ядат и пият, и забавят напредването ни. След седмица ще бъдат изведени от лагера.

— Ами Иможен? — попита Елеонор. — Нарече я моя прислужница.

Юг погледна Боемунд, който едва доловимо кимна.

— Иможен трябва да тръгне с теб.

— Тя знае ли?

— Не. Ще й кажеш само, че трябва да те последва. Няма да й оставиш възможност да избира, да обсъжда решението ти или да говори с някого за това, което предстои — Юг замълча. — Логично е да вземеш прислужницата си със себе си. А и не можем да допуснем Иможен да остане тук и да разговаря с този и онзи за изненадата си от решението ти и да споделя своите подозрения относно твоето бягство.

— Подобно поведение — намеси се Годфроа — може да постави живота ти в опасност.

— А Белтран?

— Той не знае нищо, нито пък ще научи. Само граф Реймон и хората в тази шатра знаят истината. Така е най-добре.

— Разбираш ли — поде отново Боемунд, — ние искаме от теб не само да влезеш в Антиохия и да намериш начин крепостта да се предаде отвътре, но ако е възможно и да откриеш кои са турските шпиони в нашата армия. Разбира се, ние знаем, че някои от тях са арменски търговци, но дали има и някой друг, който подслушва край шатрите ни по време на съвет и предава сведения на Яги Сиян за намеренията ни? Излязох да търся храна и попаднах в засада. По същото време лагерът бе нападнат. Съвпадение ли е или заговор? Има ли сред нас предател?

— А какво ще стане — намеси се Симон, — ако не успеем, ако ни заловят или предадат?

Боемунд задъвка устни, като избягваше погледа на Елеонор.

— Ако това се случи и ви разкрият, ще се пазарим за вашия живот. Не успеем ли, ще поръчам за душите ви да се отслужват литургии.

— А какво ще се случи, ако вие се провалите? — попита Елеонор. — Какво ще стане, ако армията се запъти надолу към крайбрежието, за да се натовари на кораби?

Боемунд посочи към Теодор.

— Той разполага със злато, сребро и препоръчителни писма, скрити на сигурно място в лагера ни. Ако Божията армия се оттегли, Теодор ще използва първата удала му се възможност, за да се измъкнете по най-бързия начин. Все пак, какъв смисъл има да стоим пред Антиохия, ако така и не стане наша?

Елеонор долови промяната в гласа му. Боемунд едва не беше казал «моя». Той се усмихна на себе си, сякаш си даваше сметка как за малко не допусна грешка.

— Антиохия трябва да падне — добави той. — Щом я превземем, ще продължим към Йерусалим.

— А ние кога ще тръгнем?

— Веднага! — каза Юг. — Тази нощ, сестричке. Луната е едва в първа четвърт, небето е забулено от облаци. Отново ще вали. Ще ви заведат до Портата на моста и после ще ви оставят сами. Истинската опасност се крие в това, да не би нашите войници да ви разпознаят и да ви нападнат като предатели, или пък турската стража да реши, че замисляте нещо лошо. Ако влезете в Антиохия невредими и ви приемат, Теодор знае как да ни даде знак. Ще се моля, както ще се молят и всички останали в тази шатра, да останете невредими. Ще отидеш ли?

Елеонор стрелна с очи Теодор. Искаше й се да откаже, макар да виждаше логиката в замисъла на Боемунд. Ако положението не се променеше, армията просто щеше да се разпадне. Великата им цел щеше да се провали, а какво друго можеше да стори тя освен да стои и да чака с останалите? Нали в края на краищата животът й зависеше от този мургав войник, който седеше насреща й, невъзмутим и вглъбен. Въпреки опустошенията на времето и лишенията от дните на обсадата, Теодор винаги съумяваше да бъде чист и спретнат, черните му мустаци и брада винаги бяха старателно подстригани, дори намазани с масло. Обхвана я неудържимо подозрение. Ами ако Теодор е предателят? Какво щеше да стане, ако се оставеше да я заведат в Антиохия и там бъде предадена? Откритият поглед на гърка отвърна смело на нейния. Бистрите му тъмни очи я гледаха развеселено. Елеонор вярваше на малцина: на Юг и Годфроа, а третият беше Теодор. Решението й беше взето. Щеше да участва в плана им. Бутна назад възглавниците и се изправи.

— Ще отида. Както сами казахте, най-добре е до час да сме тръгнали. Тъй или иначе — изсмя се тя остро — какво толкова имам да вземам със себе си? Какво имам?

Боемунд стана и я прегърна, последваха го Юг и Годфроа. Юг се върна и повторно я прегърна, този път я притисна силно.

— Сестричке моя — каза той, — пази се. Толкова много зависи от теб, толкова много!

Отново я прегърна силно, целуна я по двете страни, завъртя се и излезе от шатрата.

Теодор я съпроводи през лагера. Добре въоръжен и понесъл вързоп, гъркът беше готов за тръгване. Зад тях Симон нечуто се молеше на език, който тя слабо разбираше. Стигнаха шатрата й. Елеонор вдигна платнището на входа и влезе. За щастие Иможен беше сама.

— Трябва да тръгваме — заяви Елеонор. — Иможен, трябва да тръгваме. Трябва да дойдеш с мен и да ми се довериш! Вземи, каквото можеш. Няма да идем далеч.

Иможен понечи да възрази, но Елеонор решително постави пръст на устните й.

— Ако не тръгнеш, няма да ти позволят да останеш в лагера. Трябва да ми вярваш и да дойдеш с мен. Да съм те предавала досега?

Иможен — стресната и с изпълнен със страх поглед, поклати глава.

— Тогава ела!

Разбира се, Иможен сграбчи резбованото си ковчеже и малкото си вехтории. Така направи и Елеонор. Симон прибра дъската си за писане и дисагите си, после се присъединиха към Теодор. Докато прекосяваха лагера, Елеонор не вдигна поглед от земята, за да не даде издаде притеснението си. Стигнаха до линията на първите постове и се промъкнаха през нея. Очевидно стражите бяха оттеглени и те продължиха пътя си по калната, хлъзгава земя надолу към Портата на моста. Нощта беше тъмна, вятърът — остър и леден. Откъм призрачните парапети на защитната стена проблясваха светлинки. Внезапно Теодор спря, остави на земята малкия си вързоп и вдигна арбалета, който носеше. Отвори колчана на колана си, извади стрела, постави я в арбалета и опъна тетивата. Отначало Елеонор не разбираше какво прави, докато не чу стрелата да профучава покрай нея. Някой ги преследваше! Иможен простена. Симон веднага запуши устата й с ръка. Теодор се върна по следите им и спря.

— Кой си ти? — сподавено извика той в тъмнината. — Покажи се!

Появиха се три сенки, с лица, прикрити от качулките. Елеонор видя как проблеснаха нечии очи, мернаха й се мустаци и бради.

— Приближете се — подкани ги Теодор. — Махнете качулките си и покажете лицата си.

Тримата новодошли се подчиниха, като махнаха краищата на плата, преметнат през долната част на лицето им. Елеонор затвори очи. Бяха Жан Вълка и другарите му, Грозника и Изрода! Бяха ги проследили от лагера.

— Е, приятели — спокойно рече Теодор — какво става? Какво правите тук?

— Същото можем да ви попитаме и ние — нагло и ядно му се сопна Жан, докато се приближаваше към него. — Бягате, нали? Видях жената да напуска шатрата си и да влиза в тази на граф Боемунд. Проследих ви до там, а после се върнахте. Какви поразии замисляш, приятелю? Каквито и да си ги намислил, ние идваме с теб. До гуша ни дойде от гнили зеленчуци и сухари. Разправят, че ще измрем от глад до края на месеца. Ще дойдем с вас. Ти ще си ни вместо пропуск.

— Ще бъда, разбира се — Теодор вдигна арбалета и стреля. Жан, улучен в гърдите, се извърна и падна. Другите двама бяха така изненадани, че стояха като вкаменени. Теодор отново се раздвижи, измъкна със звън меча и ножа си. Нападна единия със светкавичен удар в корема, после другия, който вече се готвеше да побегне. Ножът на Теодор го застигна в гръб и той се запрепъва в мрака. Теодор го последва. Елеонор дочу слабо стенание, нечут вик, секнал изведнъж. Теодор се върна и избърса меча си в плаща на Жан. Вълка беше мъртъв, но до него Грозника още се гърчеше на земята. Опитваше се да се изправи. Без да се бави, Теодор отиде до него, отметна главата на мъжа и му преряза гърлото. Елеонор наблюдаваше безпомощно. Иможен леко се олюляваше на краката си. Симон повърна. Теодор върна ножа си в ножницата, взе меча си и с един замах отсече главата на Жан и тази на Грозника, после се върна назад в мрака и направи същото с Изрода. Чуха вледеняващият съсък, когато мечът отсичаше главите, последван от шуртенето на кръвта. После Теодор измъкна един от плащовете, уви трите глави в него, върза ги на вързоп с колан, взет от един от тримата убити и с лека крачка тръгна към тях. Вървеше, като че нямаше и едничка грижа, която да му тежи на този свят. Симон и Иможен се бяха присвили на земята, вкопчени един в друг. Опитваха се да надвият треперенето, предизвикано от внезапното нападение и тихото, кърваво дело на Теодор в мрака.

— Защо? — попита Елеонор и посочи увитите в плаща глави. От вързопа вече капеше кръв.

— Защо ли? — въпреки мрака Елеонор долови, че Теодор се смее. — Какво си мислиш, че щеше да се случи? Щяхме да влезем в Антиохия, но да зависим от благоволението на тези три изчадия. Един Бог знае каква история щяха да скроят. Бяха предатели. Бяха намислили да бягат, наистина да избягат. Ако Боемунд или граф Реймон ги беше заловил, щяха да ги обесят.

— А сега?

— Е, можем да влезем през вратите на Антиохия, да покажем трите глави като потвърждение. Все пак, Жан беше водач на отряд в лагера. Ще кажа, че са се опитали да ни спрат и затова съм ги убил. Така историята ни ще стане още по-убедителна — Теодор посочи към мрачните стени на града — Чакат ни. Да не се бавим повече.

Мина покрай Иможен и Симон, които колебливо се изправиха на нозете си. Елеонор го последва и всички продължиха пътя си към моста. Зад тях шумовете от лагера заглъхнаха, въпреки че тя чу един възглас «Deus vult!». Затвори очи. Ако такава беше Божията воля, тя щеше да премине през това изпитание и отново да види брат си, но засега се взираше в страховитите, високи до небето защитни стени и светлините, които проблясваха от техните парапети. До няколко часа щеше да знае каква е съдбата й. Или щяха да ги приемат, или довечера, а може би утре сутринта, щяха да се освободят от всичките си грижи. Теодор спря и се обърна. Сграбчи я за китката.

— Елеонор — хватката му стана още по-силна, — преди да се впуснем в това изпитание, не забравяй едно: трябва да ми вярваш, защото аз те обичам.

И недочакал отговор, отново тръгна в мрака.

В земята се заби стрела, последва предупредителен вик. Затанцуваха пламъците на запалени факли. Да, така започна всичко, отбелязва Елеонор в хрониката си, когато размишлява за тяхното опасно начинание в Антиохия. Стрелата се заби дълбоко в земята до нозете им, след нея към тях полетя хвърлена отгоре факла, която разпръсна мрака наоколо. Събитията се редяха толкова бързо, че тя дори не смогна да отвърне на Теодор. Остана да размишлява над думите, които току-що й беше казал. А сега той вече шепнешком им нареждаше да спрат. Сложи на земята вързопа си и ужасните отсечени глави в плаща, и двамата със Симон бавно тръгнаха напред. И той и писарят вдигнаха ръце в знак на мир и дрезгаво завикаха нещо на лингва франка. Някакъв глас проряза тишината и Теодор му отговори.

— Deo Gracias — прошепна той и вдигна вързопите си. — Поне ще ни пуснат вътре.

Минаха през мост, направен от лодки, запрепъваха се по влажната му повърхност, приближавайки бавно към главната порта. Чуха крясък. Към тях полетя още една факла. Отново се провикна някакъв глас. Теодор им нареди да спрат. На мъждукащата светлина Елеонор можа да разгледа яките, подсилени порти, железните гвоздеи, проблясващи през стоманената подвижна решетка, спусната пред тях. От дясно и от ляво на портите се издигаха укрепени кули, на бойниците им проблясваха светилници, нощният повей носеше мириса на сгорещено масло от казаните, приготвени зад парапетите. В основата на всяка кула имаше проход, тесен и нисък, с разбити стъпала. Портата вдясно се отвори и те чуха как някой изкрещя някаква заповед.

— Един по един — прошепна Теодор.

Приближиха се към вратата. Всеки трябваше да подаде товара си, преди да го сграбчат грубо и вмъкнат вътре. Объркана, Елеонор, залиташе в мрака, нечия ръка я подкрепяше. На стената светеше факла и сенките танцуваха, пращеше мангал. Елеонор се заозърта из мрачното помещение с неизмазани стени и мръсен под. Съгледа мургаво, брадато лице, проблесна островръх шлем, белееше тюрбан. Отекна зловещ звън на стомана. Нечия ръка погали гърдите й. Някой се засмя грубо, зацъкаха с езици. Преведоха ги в друго помещение. Елеонор се притесняваше за Иможен, която изглеждаше напълно объркана и ужасена. И какво чудно имаше: измъкнаха я без много обяснения от шатрата, последва отвратителната и кръвопролитна среща с Жан и двамата му оръженосци, а сега и това.

Помещението, в което влязоха, беше зле осветено и студено. Войник с шлем от метални халки на главата и с друг дамаски шлем, поставен на масата пред него, с наметнат върху железните доспехи тъмносин плащ, топлеше ръцете си на мангал. В помещението безделничеха неколцина мъже. Някои лежаха, други седяха приклекнали и играеха на ашици, разговаряха шепнешком или дремеха. При появата на Теодор и спътниците му те се изправиха. Някой каза нещо шеговито, понесе се смях. Двама от войниците измъкнаха ятаганите си. Онзи, който явно бе главен сред тях, махна към Теодор да се приближи и заговори бързо с него на лингва франка. Теодор отговори. От време на време студените черни очи на военачалника им стрелваха Елеонор, която дочу да споменават името й. Теодор продължаваше да сочи към нея и с едно махване на пръсти определи Иможен и Симон като хора без значение. Разговорът продължаваше. И четиримата бяха начаса претърсени, взеха оръжието на Теодор, както и отвратителния му вързоп. Когато трите отсечени глави с невиждащи, изцъклени очи и зинали окървавени усти се изтърколиха по пода, началникът на стражите се усмихна. Стана и изрита трите глави към един от войниците, последният ги вдигна и ги сложи в тръстиков кош. Войникът се обърна, приведе се над масата с кръстосани ръце. Загледа внимателно Теодор и разпитът отново продължи. Изведнъж напрежението спадна. Войникът се засмя, мушна Теодор с пръст в гърдите и закима. Дори се обърна и се усмихна на Елеонор, после посочи към отсрещния ъгъл. Отидоха и седнаха там, опитвайки да се настанят удобно.

— Не говорете нищо — прошепна на латински Теодор. — Освен за това, което се предполага, че сме: бегълци от Божията армия.

— Аз… — Иможен разшири очи, сякаш искаше да говори.

— Имай ми вяра, Иможен — изсъска Елеонор. — В името на Бога, запази спокойствие.

— Познавам го — Теодор се усмихна и махна към войника, който седеше на масата и разговаряше с един от хората си. — Преди няколко години служехме в един и същи отряд. Всъщност — той посочи около себе си, — съм убеден, че всички те ме познават.

Отново заговори на латински.

— Бъдете спокойни, правете каквото ви казвам. Не говорете, освен ако не ви кажа.

Началникът на стражата кресна заповеднически. Един от мъжете излезе и се върна с купа, в която имаше месо и горещ лют сос, както и кана с нещо, което миришеше на пресечено мляко. Поделиха си яденето и едва бяха приключили, когато началникът на стражата се приближи към тях. Щракна с пръсти, подкани ги с жест да се изправят и те го последваха вън от стаята. Слязоха по тясна уличка и се заизкачваха по друга, покрита с калдъръм. Посрещнаха ги непрогледен мрак, изпълнен с прокрадващи се сенки и странни миризми. От двете страни на улицата се издигаха прашните стени на високи постройки. Толкова близо бяха, че можеха да ги докоснат, промъкваха се през тясна пролука между тях. Сред звън на доспехи, началникът на стражата и хората му ги водеха по криволичещ път. Никаква светлинка не проблясваше от вратите или от прозорците, единствената светлина идваше от фенерите на стражите. Цареше мъртвешка тишина, сякаш прекосяваха някакъв град на мъртвите. Улицата се заспуска и стана по-хлъзгава. Препъваха се по разрушени стъпала и през грубите камъни от калдъръма. От двете страни се издигаха сгради с малки прозорци, разположени високо над плесенясали стени, по които сълзяха вонящи води, слузест мъх, мръсотия, лъщящи на светлината на фенерите. Дълбоко в стените имаше малки портички, тъмни проходи, които водеха към мрачни подземия, в които се въдеха всякакви гадини. Извън тези изби се носеше смрадта на гниещ боклук и изпражнения. Вонята на мърша, към която Елеонор беше привикнала в лагера, беше тежка и задушаваща. След един завой почти ги наблъскаха в някаква постройка, която приличаше на хан или кръчма. Началникът на стражата ги поведе към помещението отзад. Махна с ръка към Теодор, после си тръгна. Вратата не беше заключена. Усещаше се, че отвън има помийна яма. Донесоха им още храна — плодове, сух хляб и престояла вода. Теодор зашепна на латински и ги предупреди, че ще ги подслушват. По всяка вероятност в стените на помещението имаше пролуки за наблюдение и подслушване. После се зае сам да насочва разговора, говореше високо на лингва франка колко бил доволен, че е в Антиохия и как изгарял от желание да постави меча си в служба на новите си господари. Легнала до Иможен, Елеонор притисна с пръст устните на своята спътница. Зашепна й бързо на ухото, че са решили да избягат от Божията армия. Сега вече били в безопасност и Иможен не трябвало да прави нещо, което да събуди подозрения. Разбира се, Иможен имаше куп въпроси, но Елеонор отказа да отговаря, обърна й гръб и се помъчи да заспи.

На следващата сутрин началникът на стражата се върна. Самият Яги Сиян, управителят на Антиохия, щял да ги приеме. Иможен вече открито негодуваше, но бързо си даде сметка, че ако иска да оцелее, щеше да се наложи да се подчини. Въпреки всичко, мрачните погледи и тихото й мърморене ясно показаха на Елеонор, че е изгубила приятелка. Началникът на стражата им върна и вещите, включително безценното ковчеже на Иможен, и оръжието на Теодор. Турците се държаха по-дружелюбно и от предишната нощ. Бягството на Теодор явно се считаше за бляскава заслуга. Началникът ги поведе по улиците. Наложи им се да заслонят за кратко очите си. Облаците се бяха разкъсали и слънцето грееше ярко. Очевидно началникът на стражата имаше изрична заповед да покаже на бегълците колко силна е Антиохия. Тесните улици, по които ги водеше, гъмжаха от хора от всякакви народности, всички заети с делата си. Излязоха на голям площад, претъпкан със сергии под опънати платнища. На сергиите продаваха хляб, ориз, вече сготвено месо и други готови ястия. Имаше още фазани и яребици, както и плодове и зеленчуци, включително и зрели дини. Началникът на стражата купи резени диня и почерпи всеки от тях. Сладкият сок с прекрасен вкус разкваси устата и гърлото на Елеонор. Следваха сергии с коприна, рубини, перли, скъпи платове и огромно разнообразие от подправки. По-навътре в града минаха покрай красиви градинки с поетични имена като «Зелена наслада» и «Оазисът на изобилието». Между тях се разполагаха търговските квартали на града там работеха тъкачи, ковачи, златари, грънчари, майстори на съдове, майстори на керемиди, всякакви занаятчии.

Утринният въздух все още беше хладен, но в града вече се надигаха глъчка и врява. Хората изглеждаха сити и доволни. Сърцето на Елеонор се сви. По всичко личеше, че Божията армия не беше променила кой знае колко живота им. Сам началникът на стражата каза същото, докато им сочеше отрупаните със стоки сергии. За да се отрази обсадата на живота на антиохийците, размишляваше Елеонор, всяка от вратите на Антиохия трябваше да бъде обсадена. Влязоха в квартала на богатите, където площадите и улиците бяха покрити с плочи. Сини и златни плочки украсяваха внушителните постройки, които се извисяваха около фонтани, богато украсени басейни и пищни бани. Високо над тях се издигаха минаретата, като зорки стражи над джамиите със сини куполи и сияещи на светлината зидове, изписани с изящни надписи в тюркоазен и тъмносин цвят.

Най-после стигнаха площада, който се простираше пред палата на управителя. Постройките на палата почти се скриваха от пищната зеленина на множество овощни градини. Но тук веселото оживление в града беше помрачено от грозна гледка. По думите на началник-стражата, бяха заловили шпионин и тъкмо изпълняваха присъдата му. Нещастникът, с омотани с въжета ръце и крака, беше влачен по лице напред-назад по калдъръмен площад завързан за опашката на кон. При влаченето камъните бяха раздрали напълно тялото и лицето му. На места кръвта образуваше локви, а на други се съсирваше между камъните. Осъденият приличаше на кървава дрипа, която се търкаляше под копитата на коня. Началникът на стражата изчака, за да подсили впечатлението, създадено от гледката у гостите си, после прекоси площада и ги преведе през богато украсена врата, чийто порти бяха покрити с фаянсови плочки и излъскан бакър. Стражи — облечени в ярко оцветени, подплатени ризници, обути с меки кожени ботуши, на главите с тюрбани или с островърхи шлемове, плетени от метални халки — пазеха на всеки вход. Имаше и други стражи: облечени в ризници от застъпващи се пластини и мамелюци[54] с метални нагръдници стояха в нишите, въоръжени със заоблени в горната си част и островърхи в долната щитове и зловещи остри копия.

Тръгнаха по студени, проблясващи в бяло галерии, колонади и портици в синьо, жълто, бяло и зелено. Погледите им се плъзгаха по украсата от виещи се зелени растения и изящната калиграфия в охра. Някои от стените бяха украсени с великолепни стенописи, изобразяващи зелени шестоъгълници, или жерави в полет. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорци с цветно стъкло и украсени с резба рамки. Фонтани пръскаха струи в басейни, в които плуваха червени ябълки. На места, както по-късно Симон обясни на Елеонор, имаше гравирани надписи, които трябваше да накарат минувача да поразмишлява. Бяха все стихове от този род: «Гробът е врата, през която всеки трябва да мине» или «Пророкът, благословен да е, е казал: „Побързай с молитвата преди погребението и побързай с разкаянието преди смъртта.“»

Дъхът на Елеонор почти секна от огромната разлика между тази обстановка и мръсния, прогизнал, вонящ лагер на франките. Стаите се отопляваха от тумбести, цилиндрични мангали с горящи въглища, поръсени с ароматни треви, щедро пръскащи омайно ухание на прекрасна градина. Беше изненадана. Старите представи, старите впечатления, мислите и идеите й бяха разрушени. Турците явно не бяха варвари. В много отношения те й напомняха за византийците от Константинопол: културни, изискани и възпитани. Несъмнено всяваха страх и по време на битка бяха свирепи, но такива бяха и Юг, Годфроа и Теодор, размишляваше печално Елеонор. Нямаше съмнение, че тези стаи и зали даваха представа за великолепието, сред които живееха първите хора на Антиохия, и както денят се различава от нощта, така и те се различаваха от мръсните, сковани в студ имения и замъци на франките.

Най-накрая ги поведоха към залите за прием, чиито стени бяха украсени с техника, известна като «хилядолистна», с чиято помощ в украсата тайно се вписваха свещени имена на тюркоазни плочки с бордюри от морско синьо. В помещенията за чакане стояха търговци, които носеха кошове със стоки в дар за управителя: кора от мускатово орехче, карамфил, канела и джинджифил. Сладкото ухание от тези скъпи подправки се носеше навсякъде. В друга зала чакаха търговци, които искаха да поднесат тъкани, стъклени изделия, метални съдове и предмети, коприни, брокат, кожа и хермелин. Около различните врати се трупаха купища слуги, вестители, певци и музиканти с цитри.

Яги Сиян раздаваше правосъдие в едно вътрешно помещение. Стените и подът на тази зала бяха с цвета на слонова кост, но я наричаха «Залата на перлите». Управителят се бе разположил на малък, натъпкан с дреб дюшек и бродиран в синьо и сребърно плат, който покриваше подиума. От двете страни седяха първите му военачалници, до един облечени в отворени тъмни наметала над ослепителнобели роби. Някои от тях носеха тюрбани, на други косите падаха свободно по раменете. Изглеждаха внушителни и страховити с тъмните си, мургави лица, проблясващи очи, с черни, сиви и бели мустаци и бради. Единствено Яги Сиян носеше оръжие: затъкната в пояса кама, чиято ножница беше украсена с изключително фина и сложна бродерия. Из стаята бяха пръснати хората от личната му стража, с тъмночервени тюрбани около посребрени островърхи дамаски шлемове, с проблясващи плетени ризници под сините наметала и с ръце, поставени на дръжките на извадени саби. Поканиха Теодор, Симон и Елеонор да седнат на възглавниците пред подиума. Иможен коленичи зад тях.

Яги Сиян се поизправи на кървавочервените възглавници. Изглеждаше доста странно: имаше голяма, плешива глава, щръкнали уши, бели мустаци и брада, която се спускаше чак до пояса му. Оглеждаше изпитателно Елеонор, изпъкналите му очи чак искряха от любопитство, после се извърна към Теодор и започна да му задава въпроси. От време на време се обръщаше и се усмихваше на Симон. Елеонор се чудеше дали пък писарят не е този, за когото се представя — дали не е турски шпионин, нарочно пратен в Божията армия. Разпитът беше кратък, но изчерпателен, прекъсван на няколко пъти от Яги Сиян, който вдигаше ръка, та глухонемите слуги да могат да напълнят чашите с леденостуден шербет и купите със захаросани бадеми. По-късно Елеонор научи, че щом вече храната е била поднесена и приета, станало ясно, че нищо не ги застрашава. Теодор й каза и че разпитът протекъл леко, понеже говорел истината, а пък благоразположението на управителя към Симон се обяснявало със заключението на Яги Сиян — че бягството на писаря доказва утежняващото се положение на Божията армия.

Яги гореше от желание да научи какво се обсъжда на висшите съвети в Божията армия. Теодор на драго сърце заизрежда безкраен низ от беди: бягството на граф Бодуен към Едеса, отклоняването тихомълком на немалко кръстоносци към крайбрежието, разделението между водачите, недостига на храна, липсата на добитък, особено на коне и товарни животни, липсата на един общ военачалник, болестта на граф Реймон и невъзможността да се обсадят всички градски врати. Това бяха радостни новини за турците. Яги Сиян и съветниците му кимаха доволно и с разбиране.

Теодор успя да ги убеди и защото говореше разпалено, настояваше, че описва положението каквото е, а не каквото му се искаше да бъде. Пък и казаното от гърка явно съвпадаше с онова, което Яги Сиян беше научил за Божията армия или поне искаше да вярва, че знае за противника си. Теодор с всички сили се постара да не проявява излишно любопитство. Не се опита да разбере откъде управителят е получил сведенията си за Божията армия. Пък и това не беше толкова трудно за разгадаване. Две от главните антиохийски порти бяха останали извън обсадата, затова съгледвачи можеха да влизат и излизат от тях почти винаги, когато им се приискаше. Впрочем, Теодор беше доверил на Елеонор, че най-голямата опасност се криеше във възможността някои от шпионите в Божията армия да заподозрат нещо нередно около бягството им и да предадат сведения за тях на турците. Но в края на краищата Яги Сиян остана доволен.

— Франките — заяви той — ще претърпят поражение, ще се издавят в море от разруха и ще бъдат изпепелени от огъня на вечната смърт.

Тогава управителят допусна най-страшната си грешка. Повери Теодор и спътниците му на грижите на един арменски благородник на име Фируз, който по време на разпита седеше от дясната му страна: висок, изискан мъж с хлътнали очи, остър нос и пълни, издадени устни. Фируз носеше бял тюрбан и дълъг елек от брокат без ръкави, над кремава роба. Той се изправи в отговор на направения от Яги Сиян жест и подкани на Теодор и хората му да го последват. Яги Сиян обаче не беше приключил. Той пъхна ръка под една от възглавниците и хвърли към Теодор малка кесия със сребро, която наемникът умело улови. Ловкостта му предизвика смях сред останалите. Другите съветници се поклониха към Яги Сиян и станаха, за да стиснат ръката на Теодор, Елеонор и Симон, а Иможен чисто и просто подминаха, без да й обърнат внимание. Затова пък Яги Сиян любезно бе похвалил полугласно красотата на «съпругата» на Теодор.

Напуснаха палата, все още придружавани от началника на стражата, който се представи като Балдур, капитан на покръстените сарацини. Очевидно отношенията му с Фируз бяха изключително сърдечни. Докато вървяха през града, Фируз обясни, че бил арменец по рождение и началник на гарнизона на двете кули, известни като «Близначките» в югоизточната част на Антиохия, на склоновете на планината Силпиус. Фируз ги поведе през пазари и тържища, през площади, където учени седяха облегнати на мраморни водоеми и разискваха върху философски въпроси. Вървяха по улици и улички, понякога се отдръпваха пред конници в доспехи, на лъснали от пот коне с пяна на уста. Фируз и Балдур явно изгаряха от желание да покажат силата на Антиохия. Поведоха ги към търговските улички, които воняха на кожа и масла, където мъже с жълтеникави лица, облечени в тъмни кожени роби, настойчиво хвалеха стоката си. Пред вратите на бедняшки къщи горяха огньове, парчета овнешки бут се печаха и децата на търговците предлагаха на дървени подноси приготвеното месо, натрупано на купчинки, заедно с ориз и ечемичени питки. Купувачите можеха да си купят яденето и да го изядат, насъбрани около платнени шатри с памучни платнища, за да гледат сенките на кукли, които танцуваха и се перчеха на фона на осветените отвътре платнища.

Най-после стигнаха покрайнините на града и се заизкачваха по планината Силпиус. Тъмнозелени тополи обграждаха пътя им. Елеонор забеляза, че освен Балдур и двамата му оръженосци вече нямаха други военни придружители. «Близначките» изникнаха право пред тях. Куличките на върховете им се извисяваха над защитната стена, страничната врата беше заключена и залостена, преминаването през нея беше невъзможно. Фируз обясни, че от това нямало кой знае каква полза. Яги Сиян предпочитал да държи Портата на свети Георги отворена, за да излиза на бой при внезапно нападение, както и за да получава провизии.

Фируз и съпругата му живееха в едната кула. Роднините, слугите и хората от свитата — в другата кула от другата страна на страничната порта. Отвътре кулата приличаше много на онези в Компиен: груби стени от неизмазан камък, със спираловидно стълбище към по-горните нива. Стаите обаче бяха превъзходни. По измазаните и белосани стени висяха розови стенни килими със сребърни пискюли и великолепни бродирани тъкани, вълнени килимчета бяха пръснати по подовете. Всички прозорци имаха стъкла, а онези от външната страна, които гледаха извън крепостта, бяха покрити с дървени капаци или рогови пластини. От свещите в свещниците и от маслените лампи се лееше светлина, а бакърените мангали пръскаха уханна топлина.

Асмая, жената на Фируз, ги приветства с добре дошли, поднасяйки бокали с медовина. Беше истинска красавица: бял воал плътно обгръщаше деликатното й, изразително лице с бяла кожа, бляскави очи и устни с цвят на розова пъпка. Виждаше се, че Фируз я обожава. Той я покани да се присъедини към гостите на подиума в главната стая. Насядаха на възглавници около ниска масичка. Слуги донесоха подноси с пити, плодове, сухо месо и превъзходни вина. Фируз, който не беше мюсюлманин, с открита радост посрещаше гостите си. Балдур беше по-въздържан и предпазлив. Теодор се държеше като човек, отхвърлил голям товар, доволен от срещата си с Яги Сиян. Симон и Иможен седяха мълчаливи. Иможен нито за миг не изпускаше от ръцете си безценното ковчеже. Все още изглеждаше враждебна и раздразнителна. Елеонор се чувстваше изтощена и мръсна след задържането им предишната нощ. Умираше за сън, но полагаше усилия да остане будна.

Под въздействието на виното, Фируз обясни на Теодор, че гъркът трябвало да се присъедини към охраната на «Близначките» и да му обяснява какви обсадни съоръжения може да използват франките срещу Антиохия. Очевидно мястото, където живееха щеше да бъде и техен затвор. С извинителен тон Фируз им обясни, че засега, под заплаха от смъртно наказание, гостите му не могат да се отдалечават от «Близначките», за да посещават пазарите или тържищата, както и да се доближават до някоя от главните градски порти. Докато си похапваше от подноса с агнешко с подправки и зеленчуци, Теодор кимаше разбиращо и разговорът продължаваше. Вниманието на уморената Елеонор се отклони. Отначало реши, че й се привижда от изтощение, после обаче се увери, че Асмая и Балдур се споглеждат с нежност. Тя приведе глава и изрече наум вечерните си молитви, помоли да й се простят греховете и разпилените й мисли. Гощавката продължаваше и тя улови още подобни погледи между двамата. Попрекалил с виното, Фируз не забелязваше нищо. Елеонор започна да се убеждава, че съпругата на Фируз е силно увлечена по красивия военачалник на покръстените сарацини.

Яденето приключи. Фируз и Балдур имаха да обсъждат свои дела. Теодор, Елеонор и останалите бяха заведени на най-високия кат в кулата. Стълбата отвън излизаше през тясна врата към бойната площадка, оградена с парапети. Самата стая беше удобна, с гвоздеи по стените за дрехите, и ракли и сандъци за останалите вещи. Слугите пъргаво се разшетаха и скоро на пода се появиха четири сламеника. По стените бяха провесени бродирани тъкани, а за да ги защитят от студа, имаше и килими, капаци на прозорците и мангали. Донесоха и дървена стойка с купа и кана с вода, за да се измият. Теодор, поставил пръст на устните си, за да им покаже, че трябва да запазят тишина, изказа на висок глас задоволството си от удобната стая и допълни, че на върха на кулата ще са в най-голяма безопасност.

— И най-лесно ще ни държат под око! — прошепна Елеонор.

Щом наизвадиха вещите си и се настаниха, слязоха в приземния етаж на другата кула, за да се измият и преоблекат. След това се събраха в стаята си. Теодор внимателно беше огледал навсякъде и не беше открил в стените пролуки за наблюдение или подслушване. Вратата беше от дебел, здрав дъб. Бяха на сигурно място. Първо трябваше да изслушат просъсканите с омраза слова на Иможен, израз на гнева й, че е била отведена от лагера и на желанието й да се върне обратно. Теодор я успокои, като повтори казаното от Яги Сиян, но й припомни и каква късметлийка се е оказала. Ако Божията армия превземеше Антиохия, тя щеше да е в безопасност. Ако Божията армия се оттеглеше, те с лекота можеха да се измъкнат от града по време на празненствата, които щяха да последват оттеглянето на кръстоносците. Пък и ако бяха останали в лагера, може би щяха да изнемогват от глад, да умрат при сражение или дори да бъдат изложени на опасността да бъдат изгонени от лагера. Иможен изглеждаше удовлетворена от обясненията. Теодор настоятелно се обърна към всички с предупреждение да не разпитват. Задачата им беше не да търсят шпионите, а да намерят начин Божията армия да влезе в Антиохия. Елеонор спомена забелязаната от нея размяна на погледи между Балдур и Асмая. Теодор прехапа ъгълчето на устните си, присви очи и й каза да продължи да ги наблюдава. Оставаше им само — така ги посъветва той — да чакат и да си отварят очите.

И така, в мразовития януари на лето Господне 1098, те заживяха в кулите, наречени «Близначките», в Антиохия. Теодор се присъедини към гарнизона и доказа дарбата си на съветник, като впечатли всички с познанията си. Елеонор и Иможен помагаха при домакинските задачи. Теодор помоли Симон да обучи него и «съпругата му» в канцеларските си умения, като заяви, че искал да обогати познанията си. В много отношения животът им беше по-спокоен в сравнение с ужасите на лагера пред Антиохия. Бяха откъснати от събитията, свързани с обсадата, но благодарение на Фируз научаваха какво се разиграва пред защитните стени. Положението в Божията армия все повече се влошаваше. Дъждът се леел непрекъснато през платнищата на шатрите, доспехите се покрили с ръжда, тетивите на лъковете омекнали. Земята под нозете на кръстоносците се превърнала в кално езеро, калта се просмуквала през рогозките и завивките, на които кръстоносците спели. Сякаш самата природа беше срещу франките. Една нощ земята се разлюля в смразяващ сърцето спазъм. Шатрите се разлюлели. Онези, които изтичали навън, залитали и изпопадали на земята. В земята се появиха пукнатини и процепи. Докато франките се събираха, за да видят станалото, нови страхотии ги накараха да изтръпнат от ужас. В северната част на небето, сред звездите, се появиха огнени пламъци с огнен блясък, които обсипаха небето, а цветът им се промени в кървавочервен. Светлината се издигна, започна да се движи спираловидно, после се заспуска, като осветяваше така силно небето, че франките можеха да видят калта под нозете си и бледите лица на спътниците си. Нощта се превърна в ден. Зората изгря, още преди да пропеят петлите. Не беше ли това знак? Воините от Божията армия си задавали този въпрос, който си задаваха и хората в Антиохия. В «Близначките» пристигаха още новини. Адемар заявил, че Бог се гневял на франките, затова армията трябвало да се пречисти. Всички жени били изведени насила от лагера към пристанището «Свети Симон». После бил нареден тридневен пост и молитви. Грешниците били сурово наказани. Двама прелюбодейци, хванати в мига на прегрешението, били съблечени голи и разкарвани из лагера, за да бъдат бити и унижавани. Теодор разказа това, докато всички седяха край масата на домакините. Елеонор забеляза лека руменина по лицето на Асмая. Теодор ловко промени посоката на разговора и похвали Фируз и Асмая за храната, като припомни глада, който вилнееше сред франките. Търговците плащаха по осем златни монети — сто и двайсет сребърни динара — за товар провизии.

— Мнозина измират — заяви той, — а още повече бягат. Едни от главните дезертьори бяха Гийом Дърводелеца и Пиер Отшелника. И на двамата им дошло до гуша от лишения и те решили да се измъкнат под прикритието на нощта. Боемунд чул за бягството им и изпратил по петите им Танкред, за да ги върне обратно. След още една нощ Гийом Дърводелеца лежал овързан «като същински дявол» в шатрата на Боемунд. На следващия ден норманският херцог му дал урок пред всички, нарекъл го предател, срам и позор за собствените си хора и напомнял други подобни предателства от времената, когато били в Иберия. Гийом поне имал достатъчно разум да не възразява. Други рицари се застъпили за него и най-накрая Боемунд се съгласил да не го наказва, стига тържествено да положи клетва да остане. Гийом така и направил, но няколко нощи по-късно отново избягал, този път завинаги. Новините за подобни предателства предизвикваха радост сред жителите на Антиохия, особено когато чуха, че Татикий — представителят на императора, решил да замине, за да докладва на господаря си за случващото се. Татикий положил тържествена клетва пред Боемунд, че всички замъци и градове, превзети по пътя им, ще бъдат негови и оставил шатрата и вещите си като залог, че ще се върне. Така и не го направил. Когато Теодор чу новината, само поклати глава.

— Клетвопрестъпник си беше — прошепна той, — клетвопрестъпник си и остана.

В края на януари, Фируз събра домашните си и своите гости. Тази вечер щели да отпразнуват, заяви им той, чудесните новини, които пристигнали: Ридуан, емирът[55] на Алепо, тръгнал към Антиохия с дванайсет хиляди мъже, за да сложи край на обсадата. Новината се разпространи като огън сред жителите на града, които възликуваха. Затанцуваха по улиците, а в палата вдигнаха празненство.

— Ще ги разбием! — заяви Фируз. — Ще разбием неверниците. Ридуан ще ги притисне към стените на Антиохия, а ние ще ги чакаме там.

Теодор се опита да запази самообладание. Иможен се принуди да излезе от стаята, като заяви, че й е прилошало. Изглежда на Божията армия й беше съдено да претърпи поражение. По-късно същата вечер, се събраха в стаята си. Теодор не успя да ги успокои.

— Нищо не можем да сторим — прошепна той дрезгаво. — Можем само да се молим.

Чакаха. Дните отминаваха. Най-после дойдоха новини. Случило се чудо! Очевидно Божията армия решила да се изправи срещу врага в открито сражение. Поставили лагера под командването на Адемар и граф Реймон, а Боемунд се отправил с хиляда конника да посрещне дванайсет хилядната армия. Заел позиции близо до Железния мост. Боемунд разположил хората си на земя дълга около миля между голямото езеро и блатото, които щели да го защитават отстрани. После разделил хората си на шест части и зачакал появата на Ридуан. Скоро и той се появил, тъкмо преди изгрев. Съгледвачите се втурнали в лагера на франките и разказаха с крясъци, че конницата на врага едва не ги изпотъпкала. Разгневен, Боемунд се развилнял, ритал заспалите мъже, хокал ги бързо да си обличат доспехите и да оседлаят конете си. Наредил на конниците си да излязат, пет части се движели редом, а шестата останала като резерва.

Армията на Ридуан се появила, хиляди бойци, разделени на две части. Турците очаквали нападението на франките, но те не нападали, затова не им останал друг избор, освен да продължат към тях в тръс. Денят бил мрачен, така разбра и записа по-късно и самата Елеонор в своята хроника, а сражението се случило на голо поле — отчаяна битка на живот и смърт. Стрелите на турците свистели из въздуха, но бойният строй на франките не помръдвал. С празни седла, конете се вдигали на задни крака, хвърляли се напред и се плашели. Франките само пеели, стих след стих от един и същи псалм, очаквайки вражеските отряди да връхлетят отгоре им. Най-после турците се хвърлили в нападение, франките сторили същото. Дългите копия били насочени напред, щитовете били вдигнати, а конете — пришпорени. Врязали се в турците, като накарали първия ред да се свие и навлезе във втория, което предизвикало крайно объркване. Тогава Боемунд включил и шестия си отряд, който заобиколил бойното поле и се вклинил отдясно във вражеския боен строй. Бързите коне на турците не им били от голяма полза. Боемунд се движел напред като жътвар сред житно поле, първо с копие, а после и с меч, рицарите му го следвали. Тъмночервените им знамена се веели на вятъра. Франките неуморно нападали. Мечовете им били като мълнии, разкъсвали вражеския строй както нож реже платно. Сеели смърт наляво и надясно. Турците се огънали и побегнали. Франките се втурнали след тях. Объркването сред бойците на Ридуан се разпространило като вълни по водата. Накрая Ридуан от Алепо и главният му военачалник избягали, оставили бойното поле на Боемунд и неговите рицари, които нахлули в лагера на враговете си и го завладели. Тогава се развяло черното знаме на беззаконието. Не взели никакви пленници. Съсекли всички до крак. След ден Боемунд накарал да издигнат колове покрай защитния ров на Антиохия. На всеки от тях сложил по една глава, така че защитниците на града да могат да гледат хилядите колове с набучените на тях ужасяващи трофеи.

Новините за победата на Боемунд предизвика повсеместно униние сред жителите на Антиохия и изуми Яги Сиян и съветниците му. Въпреки всичко, те продължаваха да хранят надежда, че гладът и чумата ще опустошат армията на кръстоносците. Докладите, които идваха в града, бяха все по-мрачни. Франките ровели из земята за корени и дъвчели кожа, за да залъжат глада си. Тъпчели се с жилавото месо на умрелите камили, ловели плъхове и мишки. Някои станали човекоядци и събирали труповете на мъртвите турци, одирали ги и ги печали на шиш, варели парчета месо от тях в грамадните си казани. Новината за отвратителното угощение обиколила лагера и хората се насъбрали да гледат. Опиталите веднъж човешко месо, започнали да търсят още из мюсюлманските гробове извън градските стени.

Теодор довери на Елеонор, че Божията армия вече се била стопила до трийсет хиляди, но все още се надявали на победа, особено защото била пристигнала помощ.

Кораби от Англия и Ено влезли в пристанището «Свети Симон», с тях пристигнали строители и дървени трупи, за да се изградят обсадни машини. Яги Сиян чу новините и изпрати свирепи наказателни отряди, които били отблъснати. Франките решили, да поставят всички врати на града под обсада. Завладели изоставена джамия близо до Портата на моста, отблъснали нападателите, изкопали двоен ров, издигнали стена от варовик и кула, която нарекли La Mahomerie[56]. Предстоеше и по-лошо. Танкред се разположи по хълмовете близо до Портата на свети Георги, нападаше кервани и товари с провизии, заграбваше конете и провизиите, после се премести и укрепи в изоставен манастир наблизо.

Март изтече и започна април, Антиохия разбра, че франките са все така изпълнени с решимост да завладеят града. Вече всяка от портите беше под обсада и въпреки изпращаните навън отряди и нападенията, Божията армия се държеше твърдо. В Антиохия започнаха да се ширят страх и несигурност. Пазарите и тържищата вече не бяха пълни. Градът беше многолюден и когато франките затегнаха хватката си, започна да се чувства недостиг на храна. Вече не канеха Елеонор и останалите на тържества и угощения. Храната се намираше все по-трудно. Стоките поскъпваха. Обсадата започна да се чувства остро. Яги Сиян реши да всее ужас в противниците си. Нареди да изведат пленниците горе на защитните стени. Поискаха от един пленен при нападение рицар на име Рейнолд да се отрече от вярата си. Рицарят отказа и го убиха незабавно горе на парапетите. Трупа му хвърлиха в градския ров. Изведоха и още пленници, които също се опитаха да принудят да си сменят вярата и те отказаха. Яги Сиян нареди да съберат клони. Вързаха пленниците — мъже и жени — на кладата и я запалиха. Писъците на горящите пленници се чуваха из целия франкски лагер, но тази варварщина само настърви още повече франките да се борят за победа.

Вътре в Антиохия Теодор продължаваше да се преструва. Елеонор стигна до заключението, че той трябва да има някаква връзка с Боемунд, понеже някои от Бедните братя от Храма вече се мяркаха по скалистите проломи и край акведуктите под «Близначките». Теодор усърдно описваше на Фируз балистите, катапултите и защитните брони на оръдията, които франките бяха докарали със себе си. На Елеонор й се струваше, че живее в сън. Беше заключена в кулата, държеше се така, сякаш това бе истинският й живот, а на хвърлей от нея обичният й брат Юг, Годфроа и останалите се готвеха да разрушат света, в който тя беше намерила подслон.

Нямаше съмнение, че животът в «Близначките» вече течеше другояче. Обсадата на Портата на моста и Портата на свети Георги, както и присъствието на франките по хълмовете на планината Силпиус оказаха своето въздействие. Пазарите вече пустееха, тържищата бяха празни. Продавачите стояха зад празни тезгяси, гладът се ширеше из града. Въздействието на оскъдицата се задълбочи. Арменците бяха неспокойни. Дори Фируз започна да се оплаква от жестокото управление на Яги Сиян. Говореше, че управителят на града може поне да обмисли условия за предаване на града на Божията армия. Вечно нащрек, съобразителният Теодор забеляза настроението му и започна да търси своята възможност. Предостави му я Асмая.

Елеонор беше предложила да се грижи за прането. Дрехите за пране се трупаха в грамадни корита, накисваха се, изстискваха се и после ги отнасяха в близката маслинова горичка, където ги простираха през деня. Една майска сутрин Елеонор, решила да се възползва от все по-жаркото слънце, простираше някакви дрехи, когато пред погледа й се мерна някакво пъстро петно. Остави кошовете и запристъпва безшумно, както някога, когато с Юг играеха в горите до имението на родителите си в Компиен. Денят беше прекрасен, в тревата свиреха щурци, в клоните над нея пееха птици. Утринният вятър носеше уханието на иглика. В другата част на горичката тя видя Асмая и Балдур. Любовниците страстно се прегръщаха и целуваха, дали воля на страстта си. Елеонор се почувства виновна, задето остана на мястото си и продължи да гледа, докато Балдур не поведе Асмая навътре сред дърветата. Видя как легнаха на тревата. Не чуваше нищо от шумовете около нея. Отново се мерна късче дреха и после изчезна. Почувства се виновна, объркана от видяното, но накрая реши да сподели с Теодор. По време на престоя им в кулата той се беше държал на разстояние, като разсеян съпруг, избягваше всякакви прояви на близост. Сега обаче взе ръцете й в своите и нежно целуна пръстите й.

— Елеонор, всичко сторено от теб тук — прошепна той — беше част от играта, същото важи и за мен. Съжалявам за Асмая, Фируз и Балдур, но изпитвам мъка и за своите другари, които изнемогват в лагера извън града. Ще трябва да използвам наученото от теб.

В следващите няколко дни Теодор умело изплете мрежата на изкусната интрига. Фируз научи за предателството на съпругата си, после се увери и лично в изневярата й. Нямаше размяна на гневни думи или кавги пред хората. Извикаха Балдур и му наредиха да напусне кулата. А Асмая просто изчезна. Фируз каза на Теодор, че е върнал съпругата си обратно при родителите й. Теодор, който играеше ролята на отзивчив слушател, успокояваше новия си приятел. Фируз се оплака пред Яги Сиян от прелюбодееца Балдур, но управителят на Антиохия имаше по-важни въпроси за решаване и остави молбата му без последствия. Фируз се върна в «Близначките» дълбоко огорчен, решен да удави мъката си във вино. Теодор, също като змията от райската градина, неусетно успя да проникне до сърцето на мъжа. Фируз слушаше. Теодор изтъкна, че всички порти на Антиохия са обсадени, градът е затворен отвсякъде и накрая ще падне. Показа му път, по който Фируз можеше да намери справедливост и да си отмъсти не само на защитавания от Яги Сиян Балдур, но и на самия управител на Антиохия.

След седмица мрежата беше изплетена и Фируз падна в нея. Влезе в тайна договорка с Теодор и тържествено му обеща в определен ден и час да предаде «Близначките» на Боемунд и Божията армия. Капанът щракна. Фируз не можеше да гъкне. Ако решеше да разкрие заговора на Яги Сиян, и двамата с Теодор щяха да бъдат обезглавени като предатели. Беше само въпрос на време. Налагаше се да изчакат единствено да се появи истинска възможност.