Тайната на Марша Мелоу

12

Имам убийствено главоболие. Ако има нещо по-лошо от това да се събудиш с махмурлук, то е да получиш махмурлук още преди да си стигнал до скапаното легло. А още няма седем вечерта.

— „Блъди Мери“, ако обичате — обръщам се към бармана.

Досега не съм пила такова. Даже не съм сигурна, че обичам доматен сок, да не говорим за всичките тия подправки, дето вървят с него, но нали това пият хората с махмурлук? Голяма гадост.

Облягам се на дългия бар на „Сандерсън“ и си чакам питието. Мястото бъка от страховити мъже в черно (повечето), които са издигнали отегчения и циничен външен вид до форма на изкуство (с други думи, точно като Джейк), и кльощави жени, които носят секси разголените си дрехи доста по-небрежно, отколкото аз някога ще мога. С тази рокля трябва да се чувствам като у дома си, но единственото, което ми причинява, е дискомфорт. И краката ми. Трябва да ги освободя от теглото си, иначе ще прелеят от обувките на Лиза. Сега разбирам защо им вика „кокилите ми «изчукай ме»“ — че са кокили, кокили са и освен това така ми го начукаха на краката, че ми се плаче. Опитвам се да се покача на високия стол пред бара, но роклята е прекалено тясна, за да си вдигна крака до тръбатта. Ще ми трябва кран, но — изненада — тук няма кранове. Налага се да се усмихвам и да търпя, докато дойде Джейк.

„И като дойде, внимавай — включва се Вътрешният Глас — дразнещо нахален и трезв. — Само една тъпа постъпка и изчезвам.“

— О, я… изчезвай — измърморвам само с устни. Наистина ли имам вид на човек, който ще върши тъпотии? И защо Вътрешният ми Глас прилича на този на майка ми.

„Не приличам на този на майка ти. И много добре знаеш, че говоря сериозно. Вече съм си стегнал багажа. Ще си отида и ще си намеря някой, който да ме взема на сериозно.“

Моята „Блъди Мери“ пристига в източена чоша с подострено стъбло от целина, което изваждам, преди да отпия — иначе може да си извадя окото. Надигам питието към устните си и… Боже, мамка му, Господи, това гори.

Колко ли люто са му набутали? „Табаско“-то разяжда устата ми и очите ми сълзят. Действа. Още ме боли тук и там, но вече се търпи. Има само един начин. Стисвам си носа с едната ръка, надигам пиенето с другата и го поглъщам на една бездиханна глътка.

Аааааааааааааааааааггггггггггггггггггхххххооаххххх!…

…Това е… добро. През тялото ми преминава вълшебен гъдел. Главоболието намалява. Май ще взема още едно. Поръчвам си и си напомням за финалните инструкции на Лиза относно Джейк Бедфорд (справяне с). При никакви обстоятелства да не:

1. му давам да разбира, че последното ми гадже е било… ъъ … Джейк Бедфорд.

2. намеквам, че самочувствието ми е било уронено, подкопано, разсипано на тресчици или по какъвто и да е начин засегнато от това, че ме е зарязал.

3. се прибирам у дома с него.

На третото наблегна много сериозно. И е абсолютно права. Колкото и да се изкушавам, не трябва да се озовавам в леглото с този мръсник. Сега, след като живнах малко с тази „Блъди Мери“, знам, че ще мога да го направя. Волята ми ще бъде от желязо. Ще бъда като Исус по време на поста му в пустинята… Вьпреки че сатаната го изкушил само с някакви си глупави филийки хляб. Ако беше докарал представата на Исус за гадже на мечтите — Джей Ло в тесен памучен панталон, — нещата можеше да са различни… Стига. Мога да го направя.

Питието ми пристига и докато се готвя да повторя номера с гълтането на един дъх, чантата ми започва да вибрира до бедрото ми. Мобилният ми телефон. Бръквам да го извадя и барманът ме поглежда неодобрително. Моля? Да не би телефонът ми да е недостатъчно готин за „Сандерсън“? Калъфът му е розов с лилави сърчица. Докато го долепям към ухото си, барманът казва:

— Тук телефоните се изключват, госпожо.

Твърде късно, защото чувам гласа на майка си:

— Лили… Лили, чуваш ли ме? — На такова тежкарско място може да не гледат с добро око на мобилните телефони, но определено ще се намръщят на обаждане от мама.

— Здрасти, мамо — прошепвам, като че ли това ще направи по-малко забележим факта, че съм лепнала на ухото си нелегален розов телефон.

— Лили, защо не ми се обади?

— Извинявай, бях страшно заета. Какво има?

Моля се да не стане въпрос за татко. С това, което научих, не знам вече дали ще мога да лъжа убедително — „Ами, мамо с Лиза му пуснахме по петите един частен детектив, ама не се притеснявай, сигурна съм, че няма нищо“.

— Всъщност не ми трябваш точно ти — малко неохотно отвръща тя. — А Антъни…

Ант? Боже мой, изповедта.

— …Опитвам се да се свържа с него. Да знаеш къде е?

— Върна се в Ню Йорк.

— О. — Определено е разочарована.

— Мамо, какво става? Какво си му казала?

— Защо? А той какво ти е казал? — В гласа й се прокрадва паника.

— Нищо не ми е казал, но ти защо си изливаш душата пред него?

— Антъни е дълбоко духовен младеж — враждебно отвръща тя. — Той има призвание и думите му ми носят извънредно успокоение.

Моля ви се! Ант? Духовен! Ако Исус му се яви насън, ще го попита за телефона му и дали е отгоре или отдолу.

— Мамо, Ант е… Той е… — Какво да кажа на това място? — Той е римокатолик.

— Лили, не бъди толкова тесногръда. Не съм ли те научила на толерантност?…

Е, това вече не мога да го повярвам. Мама? Толерантна? В сравнение с нея Жан-Мари льо Пен си е истински либерален чичко

— …И освен това ние можем да се поучим много от католиците. Като например възгледите им относно извънбрачния секс. Много мъдро. Подбрала съм няколко памфлета от „Света Мери“…

Мери ли! Тази жена днес е навсякъде — скапана, скапана, скапана света агентка…

— …и си мислех дали да не… приема тяхната вяра.

— Смяташ да станеш католичка? — заеквам аз.

Представете си как всички аятоласи в Иран изведнъж станат евреи. Представете си как някой собственик на птицеферма пуска на свобода всичките си пуйки и става вегетарианец. И двете се събития са по-вероятни от това майка ми да обърне гръб на англиканската църква. Какво й е направил този Ант, по дяволите?

— Само си мислех, скъпа. Още не съм решила. Както и да е, къде е Антъни? Наистина ми се ще да обсъдя с него някои неща. В Семинарията има ли телефон?

Ами има, само че ако му позвъниш там, ще ти е малко трудно да го чуеш от якото техно и шумните разговори на мъже в кожени облекла, обсъждащи всичко друго, но не и връзката си с Господа.

— Да, мамо, има телефон. Само че в момента не мога да ти кажа. Ще ти звънна. — „Никога“ — пропускам да добавя.

Докато затварям и изключвам телефона, главата ми кръжи, и то не защото съм изпила един и половина „Блъди Мери“. Мисля си за четиристотинте хиляди и другата Мери, която е убедена, че имам в себе си още „поне“ три мръсни книги и колко по-трудно ще ми бъде да кажа на майка си, ако тя прегърне Рим, „Не, на абортите“, „Не, на кондомите“ и всъщност „Не на секса при каквито и да било обстоятелства“.

Много ти благодаря, Антъни.

Заравям глава в ръцете си и изпитвам желание да се разплача, но гримът ми сигурно и без това вече е размазан, а Джейк ще се появи всеки…

Подскачам, когато някой докосва рамото ми. Докато се приземявам, левият ми ток се подхлъзва и силна болка пронизва глезена ми. Навеждам се, сграбчвам го и междувременно усещам как се пукат още десетина шева.

— Добре ли си?

Вдигам поглед от скута си и виждам как Джейк ме оглежда загрижено. Искам да кажа, наистина загрижено — дори не се възползва от възможността да ми надникне в деколтето.

— Добре съм — отвръщам и се изправям. — Обувките ми са нови.

— Много са секси. И роклята ти… Олеле. Това да не ти е униформата в „Работещо момиче“?

Едва ли. Днес следобед Диди беше първата, която ми три сол на главата. Най-вече, защото закъснях след обедната почивка, но иначе защото се беще притеснила, че съм взела и името на списанието прекалено на сериозно и съм се облякла подобаващо. Докато стоя пред бюрото й и понасях гнева й, Люис ми хвърляше заинтригувани погледи през прозореца на офиа си. Досега не го бях виждала чак така да присвива очи и беше страшно.

Но той е абсолютно копеле и изобщо не ме интересува.

Намръщвам се от болка. Джейк ме подхваща през кръста и ме вдига на стола на бара. Сериозно постижение — роклята може и да ми е стегнала формите като на почти безплътна манекенка, но, повярвайте ми, изобщо не съм безплътна. Първата ми реакция е да му ударя шамар, но облекчението, че най-после съм седнала, е толкова огромно, че направо ми се ще да го разцелувам. Той посяга и внимателно вдига крака ми. Прокара ръка по глезена ми… Ооо, много е приятно… И казва:

— Май не си го изкълчила. Много хубав глезен. Ще отидем ли да видим дали са ни приготвили масата?

Плъзвам се от стола и осъзнавам, че с тези обувки съм висока почти колкото него — равна с него. Чакай малко, с аванс от четиристотин хиляди съм му повече от равна. Докато отиваме към ресторанта, пъхвам ръка под неговата.

„Ало, внимавай“ — обажда се Вътрешният Глас.

Но няма какво да внимавам. Напъъъълно съм способна да се справя.

— Наистина си се променила, Лили — казва Джейк, когато пристигат кафетата.

Изобщо нищо не знаеш, мисля си в алкохолната мъгла — Господи, даже мислите ми са завалени. Още единият „Блъди Мери“ и половината бутилка вино ми помогнаха да се превъплатя отново в литературната палавница Марша Мелоу и в разстояние на трите ястия Джейк усети ползата. Всъщност не съм му казала, че съм Марша Мелоу, литературната палавница, но, ами, още едно питие и може да стигна и дотам.

— Нямам предвид външния ти вид — продължава той. — Просто… всичко. Страхотна си. По-уверена. Така си много привлекателна.

Ръцете му започват някакво криволичещо пътешествие през масата. През празните чаши, покрай солта и пипера, докато пръстите му стигат до моите. Не се отдръпвам. Всъщност собствената ми ръка пропълзява напред.

„Това са пълни простотии“ — стене Вътрешният Глас.

Та ние само си държим ръцете, по дяволите. Не става въпрос за секс.

„Все още.“

О, я млъквай.

— Благодаря, Джейк — измърморвам. — Променила съм се. През последните две години ми се случиха доста неща. Направо няма да повярваш.

— Разкажи.

— Ще ти разкажа… По-късно.

Ох, досега не съм се правила на загадъчна — не знам дали е от алкохола, но май си ме бива.

„Да си те бива? Ти си пияна, малката. И си отвратителна.“

Не му обръщам внимание, най-вече защото обувките ми причиняват по-големи терзания от него. Събувам ги, Протягам крака и си раздвижвам палците… Какво е това? Уф! Космато е. По дяволите. Кракът на Джейк. Десният ми крак незнайно как се е допрял до неговия ляв прасец и по физиономията на Джейк се е разляла широка усмивка.

„Това беше последната капка. Аз изчезвам — процежда Вътрешният Глас. — Приятен живот.“

Беше случайно…

Никакъв отговор.

Е, добре. Поне ме остави на мира. Ще се оправя и сама. Оставям крака си където е, но само защото ще бъде много смешно, ако го отдръпна внезапно. И освен това ние само флиртуваме, по дяволите. Не става въпрос за секс.

А и да става, какво от това? Аз не съм единствената, която се е променила. Джейк също е различен. На светлинни години е от онзи тип, който сигурно ми буташе незаконни наркотици в носа, докато лежах, окована с белезници на леглото му, и който ме покани на суингърс парти, като че ли ми предлагаше „Хепи Мийл“ в „Макдоналдс“. Преживял е терапия. Само това ми разправя. Разбрал е, че има проблеми със съпреживяването (не мога да не се съглася с него): „Ето защо между нас не се получи, Лили. Грешката не беше в теб. В мен беше. Аз бях като един самотен остров, напълно незаинтересован от това как се чувства всеки друг.“ Ето, виждате ли? Горкият човек. Та той е бил остров, за Бога. Сигурно не му е било много весело. И явно има нещо общо с майка му. Била е прекалено властна. Или недостатъчно властна. Не помня, но ми се стори съвсем логично.

Едно нещо у него обаче не се беше променило. Усмивката, с която ме дарява, докато палецът ми гали някаква месеста част от крака му — може и да е на четирийсет и няколко, но ще спечели всеки конкурс на момчешка банда… Дали може да пее? А дали на някого му пука?

— Хотелът е великолепен — казва Джейк със секси приглушен глас, който трябва да се наведа съвсем близо до него, за да чуя, и май че това е генералната идея.

— Прекрасен е — мъркам.

— Не само барът и ресторантът. Стаите са зашеметяващи. Истински триумф на минималния постмодернизъм.

— Сериозно?

— Ъ-хъ. Искаш ли да проверим?

— Моля? Сега ли?

— Ами да… Телефоните са страхотни, а душовете…

— Добре.

Вижте сега, инструкция номер три на Лиза гласеше „Не се прибирай у дома с него“, а аз не се прибирам с него у дома.

Нали?

„Нямаш представа, колко ми липсваше, Джейк. Преди две години беше такова копеле, но това не ми попречи да остана луда по теб.“

Не го казвам, естествено. Не бих могла, дори да смеех, защото устните му са притиснали моите. И ако езикът му не търсеше последните остатъци от десерта дълбоко в гърлото ми, той може би щеше да каже: „Божичко, бях такова незаслужаващо прошка копеле, но, моля те, дай ми шанс да ти се реванширам.“

Е, а може би нямаше да го каже.

Но не ми пука, защото това е най-хубавата целувка откакто го правихме за последен път, което беше толкова отдавна. Но аз вече съм забравила, така че това е най-хубавата целувка в живота ми. Вратата на асансьора се отваря и ние се изсипваме в коридора — в моя случай почти буквално — и се отправяме към стаята. Вътре той ме сграбчва през кръста, но аз се отдалечавам — трябва малко да се направя на недостъпна. Добре де, кимването като кимащо куче играчка, когато някой мъж ти предложи да се качиш горе, за да видиш триумфа на „минималния постмодернизъм“, си е живо две минус на изпита по недостъпност, но все пак не е зле да положа малко усилия.

— Страшен телефон — казвам, като поглеждам сребристата космическа топка на шкафчето до леглото, което може да е или телефон, или нещо, оставено от предишния обитател на стаята, който си е заминал обратно на Марс.

— Остави го телефона. Ела тук — заповядва ми Джейк.

Аз не му обръщам внимание и отивам до прозореца, където се правя на очарована от гледката на такситата, пътуващи в двете посоки четири етажа по-надолу. Усещам как погледът му пробива дупка в гърба ми — или по-скоро в задника ми.

— Променила си се — казва той, — по един възхитителен начин.

Прав е. Преди две години изобщо не смеех да се отдръпна от него — даже и когато се приближаваше към мен с белезници.

— Не съм момичето, което бях — отвръщам и без малко да добавя: „Вече съм жена“, но се спирам в последния момент — може и да съм пияна, но трябва да съм пълна идиотка, за да изтърся такова клише. Вместо това казвам:

— Вече е нужно повече, за да се впечатля… Много повече.

Охо, това прозвуча добре. Наистина трябва по-честичко да се правя на загадъчна — направо съм като Ким Бейсинджър. Обръщам се и отивам към него… И нарочно се отърквам в него. Продължавам към банята. Затварям вратата и се облягам на нея. Лошо ми е. В един момент ми се стори, че ще повърна върху Джейк. Това сигурно щеше да убие тръпката — направо забрави да си меланхолична и мистериозна, когато вечерята ти се устремява към гаджето.

Дълбоко вдишване… Вдииишване… Издииишване… Вдииишване… Издииишване… Взе да ми поминава. Слава Богу. Прекалих и с пиенето, и с яденето. Талията ми иска да избухне от корсетения затвор и не знам още колко шева на тази рокля ще се спукат, преди да се разпадне докрай. Няма значение, след малко, така или иначе, ще я сваля. Но как, по дяволите, ще се навра в нея след това? Ще му мисля по-късно.

Отивам до мивката и си наливам чаша вода. Поглъщам я на екс и си наливам втора. Вече определено ми е по-добре. Гаденето премина. Поглеждам се в огледалото и макар да минава единайсет, и макар за един ден да съм изпила повече, отколкото обикновено ми се случва за цял месец, изглеждам много добре… А пък може би си мисля така поради количеството алкохол, което съм изпила. Не знам. И освен това отвън Джейк вече сигурно откача от нетърпение.

Бъркам в чантата си и изваждам червилото и спиралата за мигли. Ето това не съм го правила никога преди — да си оправям грима непосредствено преди да отида в леглото, — но искам да си поиграя с Джейк още минута-две. Чувам го да крачи из стаята. А сега говори с някого. Надявам се да е с румсервиза, защото едно кафе няма да ми се отрази зле. Едно пишкане също няма да ми се отрази зле, но в тази рокля това ще бъде една петнайсетминутна операция, а аз не искам да го карам да чака толкова дълго. Стисвам бедра и се заемам с червилото.

Разнасям червилото по устните си, отправям си въздушна целувка и казвам: „Леле, каква си ми страхотна авторка на номер едно бестселъри.“

Марша Мелоу е готова за публиката си. Джейк е в леглото и аз отивам право към него. Чувствам се достатъчно уверена, за да поразкърша малко походка по манекенски, но чувам пукането на поредните няколко шева и зарязвам идеята. Сядам до него и събувам обувките — Лиза каза, че докато правела секс, те били единственото, по което оставала, но съжалявам, Джейк, нямам намерение да ги търпя на краката си и секунда повече.

— На кого звъня? На румсервиза ли? — питам.

— Ъ-хъ.

— Хубаво.

Той се навежда, целува ме и този път аз го оставям. Също толкова секси е като в асансьора… Но накрая се налага да си поемем въздух. Докато той се обляга и ме ухапва нежно по врата, казвам:

— Джейк, няма да повярваш какво направих.

— В банята ли?

— Не, преди около две години.

— Когато… ъ… приключихме ли?

— Повече или по-малко.

— Разкажи.

— Беше невероятно. Написах… Оооо, Джейк, това е фантастично.

Не, не ми е намерил G-точката. Намери ципа на роклята ми и го дръпна додолу. Отново мога да дишам. Оох. Дяволски сладостно облекчение. Ако сексът беше поне наполовина толкова приятен…

— Продължавай — казва той, отлепяйки корсета от гърдите ми. — Какво каза, че си написала?

— По-късно — отвръщам и го бутам обратно на леглото. Придърпвам роклята нагоре от бедрата си, получавам най-после свобода на движенията и се възкачвам отгоре му.

— Мамка му, липсваше ми — казва той, придърпва ме към себе си и заравя лице в бюста ми — към който вероятно бе адресирана забележката… Но точно сега изобщо не ми пука.

На вратата се чука. Румсервиз. По дяволите. Чия идея беше това кафе?

— Не може ли да не отваряме? — мъркам аз.

Той престава да смуче гърдата ми и отвръща:

— Аз ще отворя.

Претъркулвам се на леглото, а той става. Грабвам крайчеца на чаршафа и го придърпвам върху гърдите си, докато той отваря вратата. Стройната брюнетка, която влиза, не прилича на нито една сервитьорка, която съм виждала в живота си. Облечена е в тясна сапфиреносиня рокля, която разкрива повече дори от тази, която все още не съм свалила изцяло. Токчетата й са убийствено високи и очевидно се чувства в тях по-удобно, отколкото аз в тези на Лиза. Впечатляващ хотел, да облича персонала си като манекенки… Ама чакай малко, къде й е таблата?

— Лили, запознай се с Киа.

И откъде Джейк й знае името? Киа, за която започвам да подозирам, че не е на заплата от хотела, ми отправя ослепителна усмивка.

— Здрасти, скъпа. Джейк беше прав. Много си красива! — казва със силен източноевропейски акцент. Звучи малко като момиче на Джеймс Бонд. И изглежда като момиче на Джеймс Бонд — ако скулите й бяха още малко по-високи, щеше да е нужен кислород, за да се стигне до тях. Какво става, по дяволите? Инстинктивно придърпвам завивката до брадичката си.

Джейк сяда на леглото, слага ръка на рамото ми и казва:

— Киа дойде да ни помогне да прекараме най-прекрасната нощ в живота ни.

Моля? Ще пее ли? Или ще разказва вицове? Ще прави фокуси?

Джейк се заема с вече напрегнатото ми тяло. Докато се опитва да мушне ръка под завивката и най-общо в посока на задника ми, аз не откъсвам поглед от Киа. Тя съблича късото си сако, слага го на стола, сваля тънките презрамки на роклята си и пристъпва към леглото.

Чакай, чакай малко! Тази сцена ми е позната. „Пръстените на пръстите й“. Единайсета глава.

Дона не откъсна поглед от този на проститутката, докато тя си сваляше сутиена и се качваше на мекото хотелско легло. Приближи се на четири крака като котка и стигна целта си — члена на Пол, който Дона държеше в ръце. Дона й го подаде като…

Изведнъж ми става страшно обидно, гневно и невероятно трезво. Отблъсвам Джейк. Той пада по гръб и дръпва чаршафа, с който крия гърдите си. Киа — проститутката — ахва.

— Олеле, Джейк, не си се шегувал. Тя е голямо момиче.

Вече съм наистина бясна. Поглеждам Джейк, който най-после май започва да проумява, че е оплескал нещата.

— Какво си въобразяваш, че правиш, по дяволите? — процеждам през зъби.

— Ама аз си помислих… Ти каза…

— Какво? Какво съм казала, по дяволите, та да помислиш, че искам такова нещо?

— Помислих, че си се променила. Каза ми… Как да се изразя? Че ще се удивя колко много е нужно, за да те впечатли.

— Нямах това предвид, Джейк. — Ставам от леглото и се опитвам да си напъхам гърдите обратно в роклята на Лиза. Трудна задача, защото съм побесняла от ярост, полузаслепена съм от напиращите сълзи и отгоре на всичко имам леко озадачена публика. Киа е застинала насред стаята и не е сигурна какво да прави със собствените си голи гърди. Явно английският й е добър поне дотолкова, че да разбере, че половината й клиентела не е изпаднала в бурна радост от появата й. Джейк се навежда към мен в леглото.

— Лили, извинявай. Не съм разбрал. Извинявай, наистина. Ей сега ще кажа на Киа да си ходи и ще започнем отначало.

— Според мен цялата тази вечер беше едно почване отчало. А всъщност продължихме оттам, откъдето приключихме преди няколко години.

— Съжалявам. Моля те, прост…

— О… Я се разкарай.

Това трябва да са последните ми думи. В този момент трябва да си тръгна. И да изляза от живота на Джейк Бедфорд веднъж и завинаги. Има обаче малък проблем. Колкото и да се опитвам да сваля полата на роклята под кръста си, не успявам, а горната й част ми покрива бюста само защото ръката ми я придържа там. Откакто Джейк разкопча ципа, стомахът ми благодарно се разду до нормалния си размер и сега не желае да се напъха обратно в затвора си.

Аз не мога да остана в тази стая и секунда повече. Грабам си чантата и сакото и си плюя на петите. Отварям вратата и побягвам през коридора. Стигам до асансьора, докато най-накрая успявам да придърпам полата върху задника си, а с другата държа реверите на сакото си пред голите си гърди. Докато чакам асансьора, усещам гняв и прилошаване… и още нещо. Усещам мекия мокет под краката си… Мамка му, скапаните обувки на Лиза. Не мога да се върна за тях. Ама тя какво каза? „Гледай да не ги одраскаш някъде, че ще те убия. Безценни са.“

Божичко, каза го, като че ли са някакви вази от династията Мин.

Не мога да си тръгна без тях.

Обръщам се и закрачвам към стаята. Чукам на вратата. Силно. Не желая копелето да ме помисли за малодушна. След секунда вратата отваря Киа, която отново е напълно облечена и по сако — значи не е останала Джейк да се утешава с нея. Той е седнал на ръба на леглото и учудено вдига поглед към мен.

— Лили…

— Искам си обувките — заявявам безизразно.

Минавам покрай Киа и влизам в стаята. Без да поглеждам Джейк, се навеждам и грабвам обувките. Точно в този момент чувам ужасяващ звук. Не вой на сирена, сигнализираща ядрено нападение. Не щракащите зъби на върколак, изскочил от гардероба. Нещо по-страшно: звукът на разпран плат, когато роклята на Лиза най-после предава Богу дух.

На улицата съм и се опитвам да спра такси. Мисля, че в хотели като този това е работа на портиера, но не мога да отида при него със задник, развяващ се от сцепената рокля. С едната си ръка стискам реверите на сакото си, а другата, тази с която държа обувките на Лиза, е зад гърба ми в опит да придържа двете оскъдни парчета плат. Съвсем логично плача. Добре поне, че не послушах Лиза да си обуя прашки — благоразумни бикини покриват по-голямата част от задника ми. Поглеждам отчаяно надясно, където портиерът излиза от хотела и щраква с пръсти към преминаващо такси. То заковава спирачки и той отваря вратата. Изкушавам се да се втурна към него, но преди да успея да набера смелост, фигура в сапфиреносиньо уверено се запътва към него, тракайки с убийствено високи токчета.

Киа.

Кучка.

Докато влиза в таксито, тя ме забелязва… И ми помахва.

Кучка с кучка.

— Накъде си? — извиква през отворената врата.

— Ъъ… Круч Енд. Северен Лондон.

— И аз! Арчуей. Ще си разделим таксито. Джейк плаща — казва и размахва банкнота от двайсет лири.