Тайната на Марша Мелоу

3

Залитам на сцената, без да виждам нищо — не заради светкавиците на фоторепортерите, въпреки че ги чувам как пукат, а защото на главата ми има хартиена торба. Пухкава ръка — мисля, че е на Мери — хваща моята и ме повежда към някакъв стол. Тихомълком проклинам Мери, задето ме накара да дам тази пресконференция, и в същото време съм й благодарна, че е тук. Тя призовава залата към ред с думите:

— Един по един, ако обичате… Кажете, вие, с ужасното пепитено сако.

— Хелън Фрай, „Дейли Експрес“: Кажете ни каква част от собствените си изживявания сте описали в творбата си?

— Ъъ… съвсем малка — отвръщам с треперещ глас и усещам как се изчервявам под благословената амбалажна хартия.

— В такъв случай вярно ли е, че когато става въпрос за секс, всъщност нямате представа за какво пишете?

— Не е честно, имам известен опит…

— Боб Дейвис, „Сънди Спорт“: Кажете на нашите читатели гълтате ли?

— Джил Франкс, „Стар“: Садо-мазо — господарка или робиня?

— Кели Кършоу, „Мирър“: Вагинално или анално?

Гадни животни, репортери такива.

— Петронела Блумкуист, „Вог“: Хартиената ви торба „Шилинг“ ли е?

Най-после нещо, на което мога да отговоря, без да умирам от хиляди смърти.

— Не, „Сейфуей“ е.

— Имелда Пиърсън, „Мейл“: Защо не свалите торбата да ви видим коя сте?

— Аз… ъмм…

— Да, защо не я свалиш, Лили Бикърстаф — отеква пронизителен глас.

— Изхвърлете тази жена — избоботва Мери. — Тя няма акредитация.

— И не ми е нужна — изкрещява гласът. — Аз съм майка й.

Очите ми се отварят и премигват в тъмното. Този кошмар е нов — вариация на онзи, в който се появявам по телевизията (гола, с изключение на хартиената торба на главата), а мама се изправя в публиката и пуска един откос олово, който разхвърля червата на горкия водещ из цялото студио като…

Наистина не искам да си го представям.

Изправям се и поглеждам часовника: пет и нещо. Чудя се защо съм легнала от едната страна на двойната си спалня, вместо по средата, както обикновено. След това си спомням, че снощи Ант си легна с мен. Не това — той е гей.

Просто в леглото ми не е влизал мъж от… Него насам. Държа се като глупачка. Мина доста време и вече мога да изричам името му, без да ми призлява. Джейк Бедфорд. Ето, казах го. Джейк, Джейк, Джейки, Джейк…

Чакай малко, ако Ант си е легнал с мен, къде го сега?

Ставам, навличам си халата и отивам в хола.

Ант чете на дивана. Оставя книгата в скута си и вдига глава.

— Здрасти. Прецакал ми се е биологичният часовник. Не можах да заспя. Нали не те събудих?

— Не, майка ми ме събуди.

Погледът му е озадачен.

— Сънувах кошмар — обяснявам. Сядам в креслото и го питам какво чете.

— Намерих това книжле в джоба на креслото в самолета. За едно момиче, дето чука всичко, което мърда…

Всичките ми мускули се напрягат.

— …По принцип не бих проявил интерес към въпросната простотия, но тази ми хареса. Направо не мога да повярвам. Героинята, това съм аз.

Надявам се да не чува алармените звънци в главата ми.

— Вярно, има катеричка, но тя съм аз — продължава той. — Прави сума ти неща, дето аз съм ги правил. Помниш ли, като забих онзи тип в асансьора на „Хародс“ и му направих свирка до товарния изход? Това го има в книгата.

Звънците са се превърнали в сирени, от онези, които предизвестяват пълномащабно ядрено нападение.

— Има и куп други неща. Просто невероятно. Цели откъси от живота ми в книга за хетеросексуални. Знам, че съвпадението е идиотско, но е и малко страшничко, нали?

Кимвам — само това успявам, защото ларинксът ми се е парализирал заедно с останалата част от мен.

— Никога не съм чувал за писателката. — Той затваря книгата и поглежда обложката. — Марша Мелоу… Ти чувала ли си я?

— Да — прошепвам.

Ант ме поглежда.

— Лили, какво ти е? Ще повръщаш ли?

— Аз съм — изричам почти без глас.

— Какво ти?

— Аз съм — повтарям малко по-високо.

— Какво говориш? Какво си ти?

— Марша Мелоу.

— Не те разбирам.

— Аз съм Марша Мелоу.

— Стига глупости. Ти си Лили.

Господи, колко пъти още да го кажа?

— Аз съм Марша Мелоу, Ант. Аз написах тази книга — изкрещявам.

Той ме поглежда слисано.

— Мамка му… По дяволите… Майтапиш се, нали?

— Не, не се майтапя. Написала съм книга, която „съчетава свежо момичешко остроумие с потен нагорещяващ таза еротизъм“ („Космополитън“), „покварява чиклита с бляскав шок от първичен як секс“ („Тайм Аут“) и „отвращава читателя до дъното на душата му“ („Дейли Телеграф“).

— Защо?… Кога?… Как?… — зашеметено пита Ант.

— Историята е дълга, Ант.

— По-добре ми я разкажи. Кога я написа?

— Преди две години. Точно след като Джейк ме заряза.

Джейк беше първото ми възрастно гадже. Много възрастно — трийсет и девет на фона на моите двайсет и три. Запознах се с него, докато работех в „Норт Лондон Джърнъл“. Там бях „връзка с обществеността“ на литературния редактор. Той получаваше купища покани за премиери на книги, повечето от които не посещаваше, и поканите така и си оставаха на бюрото му. Едва вечер Лиза дойде при мен след работа, седна на бюрото ми и я намери.

— Ей, хайде да се намъкнем на този купон — каза, прокарвайки пръсти по релефните букви на поканата. — На две преки е оттук.

— Не е редно… За какво е?

— Не съм го чувала. Някакъв писател… Джейк Бедфорд.

И аз не го бях чувала и ако бях изхвърлила поканата, преди Лиза да я беше видяла — както трябваше да направя, мътните ме взели, — никога нямаше да се запозная с него. Сестра ми е виновна за много неща. Запознанството с Джейк е най-малкото й престъпление.

Той пише научна фантастика. След като работех за литературния редактор, това трябваше да ми е известно, но аз не посягам към книги, освен ако някой не ми ги навира в лицето — тоест хубавка шарена корица, която направо крещи „Момичешка история“. Кориците на Джейк са черни и мъртвешковиолетови и на тях има взривяващи се планети и изкормени андроиди.

Всъщност, Лиза е тази, която трябваше да тръгне с него. Малката ми сестра е зашеметяваща. Ако идеята не беше абсолютно тъпа (и ако освен това не включваше и пътуване във времето), бих се заклела, че Лиза е плод на забежка на мама с Джъд Лоу. На купона на Джейк всичко живо се тълпеше около него, но той въпреки това я забеляза много скоро. За нея флиртът е професия и сигурно е почувствал повея на клепките й от другия край на залата. Не мина много и двамата се заприказваха, докато аз си стоях в ъгъла и любезно беседвах с едни воловани. Двамата бяха страхотна двойка — еднакви високи скули — а самият Джейк беше убийствено красив. И на трийсет и девет само омекотяващата коленете усмивка можеше да го вкара в първите двайсет на „Поп старс“. По някое време тя го довлече при мен и ме накара да се преструвам, че също съм прочела новата му книга и че, като нея, също съм я харесала. След това изчезна в тоалетната за профилактичен ремонт на повредените от веенето си мигли и пет минути по-късно Джейк разполагаше с телефонния ми номер.

Отне ми известно време да проумея интереса му, защото в нашето семейство Лиза е красавицата. Но аз имах нещо, което тя нямаше — гърди. С мишата ми коса и безцветното ми лице те са единствената ми изпъкваща черта. Аз съм напълно естествен DD размер и съм си така от четиринайсетгодишна. Винаги съм си мразила фамилията и я намразих още повече в гимназията, където „Бикърстаф“ стана „Бигърциц“. Ант винаги е твърдял, че освен като последен резерв при глад, не вижда друг смисъл в гърдите ми. Но той не е Джейк. Джейк Бедфорд е от мъжете, наричани с термина „цицомани“.

— Написала си я, за да му покажеш, че и ти можеш да пишеш? — казва в момента Ант.

— Не, тя няма нищо общо с истинското писане и не съм искала да доказвам нищо на никого — е, може би освен на себе си — отвръщам.

Исках да докажа, че мога да се отърва от задръжките си така, както той искаше — поне на думи. Няма да е справедливо, ако кажа, че Джейк беше само цицоман. Той си падаше по секса във всичките му безброй разно… Не, не е така. Прекалено съм тактична. Той беше необуздано шибано сексуално чудовище. По всяко време, на всяко място, където и да е. Няколко седмици преди да се запознаем, гледах епизод от „Спешно отделение“, където в болницата дойде някакъв тип с неспадаща ерекция — двайсет и четири часово дървене. Имаше си медицинско название — „хроничен надървит“ или нещо научно от този род, — но тогава реших, че си измислят. Просто ми изглеждаше глупаво… Но след това се запознах с Джейк.

Тази негова страна не ми стана ясна веднага. Разбрах я чак на четвъртата среща. Нощта… просто не беше хубава. Нека само да кажа, че участваха чифт белезници и нещо, за което после разбрах, че било капсула с афродизиак. Наречете ме задръстена, но ми се стори, че белезниците можеха да почакат поне до десетата среща, — ако не и до десетата година от брака, — а от капсулата получих първия си пълноценен пристъп на паника. (Ценен съвет: пристъпите на паника не предизвикват симпатия в мъжа, особено когато жената ги получава в момента, в който се готви да свърши.)

Наистина трябваше да се махна още тогава. Но не бях на себе си. Нещо повече, за пръв път в живота си бях влюбена.

Влюбена като последна тъпанарка.

В своя защита трябва да кажа, че у него имаше нещо много повече от усмивката му на попзвезда и постоянната похот. Той пишеше книги, за Бога — книги, които се издаваха, та ако ще и да бяха за експлодиращи андроиди и изкормени планети. Въпреки че през цялото време, докато бях с него, имитирах интерес към изкривяванията и дупките във време-пространството (или каквото там беше), интелигентността му ме възбужаше толкова, колкото него циците ми. Той беше всичко, което аз не бях — сладкодумен, самодоволен и самоуверен. Той пък харесваше това, че съм невинна. Ако на тази четвърта среща се бях превъртяла в леглото и бях казала: „Белезниците са за мухльовци. Нямаш ли някакви свестни вериги?“, сигурна съм, че той щеше да ме зареже. Той си въобрази, че ми е нещо като учител. Записах се в ускорения му курс по луксозни ресторанти, дупки във времето и все по-… ъъ… екзотичен секс и изкарах съвсем малко повече от четири месеца. Изклинчих вечерта, когато той постави въпроса. Спомням си обстановката много живо — явно жените го правят. Вечеряхме в любимия му италиански ресторант в Хайгейт. Там го харесваха, защото бяха окачили снимката му на стената (между Уейн Слийп и някаква филмова звезда). Зададе въпроса по време на основното ястие. Не, не искаше да се омъжа за него — с това сигурно щях да се справя. Въпросът беше:

— Лили, какво ще кажеш да отидем на суингърс купон?

— Не знам, Джейк — отвърнах с уста пълна с фетучини. — Честно казано, не си падам много по джаза.

Леле как се смя.

Е, съжалявам, но когато каза „суингьрс“, веднага си представих Остин Пауьрс, шофиращ из джаз баровете на Лондон в кабриолет. Помислих си, че иска да обуя бели ботуши, психеделична минипола и перука а ла Шер, а той да е в тъмновиолетови дрехи от кадифе и половин тон мъниста.

Почувствах се като пълна идиотка, когато ми обясни, но освен това се и отвратих.

— Дай да се разберем — казах. — Искаш да дойда на парти и да правя секс с хора, на които току-що съм казала „Приятно ми е да се запознаем“, така ли?

— Нещо такова.

— Докато и ти правиш същото, така ли?

— Ъ-хъ.

— Няма да стане. Въобще.

Не се шегувах. Мразех да развалям чуждото удоволствие, но отказът от всякаква форма на чукане пред публика ми изглеждаше разумен.

— Само попитах — каза той, преди да промени темата.

Аз обаче не спрях да мисля за това. Начинът, по който го беше споменал, като напълно естествено развитие на връзката — романтични вечери, продължителни разходки по поляните, потен извратен секс с куп извратеняци с лакоми очи, — ме накара да се усъмня в първоначалния си отказ. Не бях имала кой знае колко гаджета, така че коя бях аз да казвам какви са стандартните практики? Може би всички го правеха. Възрастната двойка на съседната маса? Пош, Бекъм и всичките им приятели от шоу бизнеса? Родителите ми? Защо не, по дяволите?

Представих си мама, застанала на портата в найлонова рокля и готварска престилка с воланчета… „Заповядайте, чувствайте се като у дома си. Бюфетът е в кухнята — нищо особено, кифлички с кренвирши и соленки със сирене. Не се притеснявайте, разходете се между хората, преди да започнете суинга. О, Лили, иди да поздравиш Преподобния Суинтьн. Ще го откриеш на четири крака до аспидистрата — най-после си е сменил обикновения кучешки нашийник за нещо свястно, Бог да го благослови. Къде отиде баща ти? Аз ще видя какво става в «Блока за наказания» — между другото, това е старата ти стая.“

Джейк също не беше спрял да мисли за това, защото отново повдигна въпроса след пристигането на десерта.

— Помисли си, Лили. Приеми го като възможност да придобиеш опит. — (Виждате ли? Всичко е част от обучението ми.) — Ще бъде весело. Освен това не е нужно да участваш. Но ако решиш, ще видиш, че ще ти хареса.

Къде ли ги бях чувала вече тези думи? Мама, увещаваща ме да отида на ученически лагер. Ама не вярвам да е имала предвид учителката да провежда младежка лесбийска оргия.

— Така си разширяваш кръгозора — продължи Джейк.

— Чакай малко. Ти вече си ходил на такива купони, така ли?

— Случвало се е.

До този момент наивно бях мислила, че изживяването ще е ново и за него — нещо, в което щяхме да се хвърлим презглава заедно.

— Колко пъти?

— Не съм ги броил. Има ли значение?… Виж, ако не искаш, не идвай.

— Какво значи „не идвай“? — изломотих. Бях останала с впечатлението, че този купон е хипотетичен.

— Купонът е в събота вечер. Аз отивам, с теб или без теб… Извинете, може ли сметката? — заглуши той падането на долната ми челюст на масата.

Не се чухме цялата следваща седмица. Аз не бях способна да му се обадя, защото през повечето време бях във вцепенение. Това обаче не ми попречи да вися до телефона с тъпата женска надежда, че той ще се обади, за да се извини. Обади се, но за да скъса с мен. Изреди ми какви ли не причини: издателят му го притискал да пише бързо и не можел да си позволи да се разсейва с любовна връзка; бил на трийсет и девет и имал нужда да „преосмисли“ живота си; бил абсолютно копеле, чиято чудовищна поквара го била обсебила дотолкова, че да не му пука за чувствата на една уязвима млада жена. Не, това последното не го каза, но именно то беше истината.

Преди да се запозная с Джейк, нямах кой знае какво самочувствие, но след като ме заряза, изгубих и малкото, което бях притежавала. Изминаха няколко седмици, преди болката да се превърне в гняв, но когато се превърна, направо полудях, точно тогава започнах да пиша.

— Това си е чиста проба отмъщение — казва Ант. — Отхвърлената жена, и всичко останало.

— Не е така — отвръщам възмутено. — Според теб, ако съм искала да отмъстя, не трябваше ли още от самото начало да кажа коя съм и да му натрия носа.

— Сигурно.

Но Ант е прав донякъде. Бях бясна на Джейк и трябваше да отвърна на удара. Фучах насам и натам близо месец, без ми идва на ум как. След това се сетих: ако не можеш да ги победиш, стани като тях.

(Доста тъпа максима, всъщност. След 11-и септември Джордж Буш не се обърна към нацията със „Скъпи сънародници, тези фундаменталисти са сериозна работа. Честно казано, нямаме никакъв шанс срещу тях, затова залепяйте изкуствените бради и повтаряйте всички след мен «Слава на Аллах! Смърт на неверните свини!»“)

Добре, помислих си, ще седна и ще напиша книга. В крайна сметка всеки носи в себе си една книга, нали? (На Мери не й омръзва да казва: „Много жалко, но всеки наистина носи в себе си една книга и повечето от тези досадни отврати се озовават нежелани на изтривалката пред вратата ми.“)

Идеята ми хрумна една нощ в четири и половина. Като се събудих на сутринта напълно, очаквах да си помисля: „Да пиша книга? Глупости!“ Обикновено така става, като те сполети идея посред нощ — планът от четири сутринта да научиш португалски и да отвориш дървен бар на плажа в Копакабана никога не изглежда толкова брилянтен — нито постижим — над чашата с кафе в осем сутринта.

Но не стана така. Колкото повече обмислях идеята, толкова по се убеждавах, че е най-добрата, която някога изобщо ми е хрумвала. Ето каква беше логиката. Всяка зарязана жена мечтае за постъпка, която да покаже на бившия й, че се чувства прекрасно, мерси, че не е била унизена и че със сигурност не копнее да пропълзи в някоя мрачна и влажна дупка и никога да излезе от нея. В повечето случаи тази постъпка означава жената да обуе високи ботуши и да облече нещо от ликра, преди да отиде на място, където да я забележи ако не бившият й, то поне неговите приятели. Точно тогава настъпва звездният й час. В душата си може да й се ще да се хвърли под идващия влак, но ако я гледаш цяла вечер как танцува, флиртува и се натиска с други мъже, това изобщо не й личи.

На мен обаче можете да ми опрете пистолет в слепоочието и да ме заплашите, че ще пръснете мозъка ми по тапетите, и аз пак няма да мога да изляза и да се забавлявам по този начин. Особено пък в ликра.

Демонстративното забавляване не ми е по вкуса — нито тогава, нито сега.

Но пък писането на роман е. И така, никога не се бях замисляла по въпроса. Но пък като го направих, установих, че си е в типично мой стил. Самотно начинание. И не е нужно да казваш на никого с какво си се захванал. С майка като моята човек става майстор на потайностите. Изобщо не съм си мечтала да ме издадат, за да натрия носа на Джейк. Всъщност, изобщо не съм си мислила, ще ме издадат. Представях си го като един вид терапия. Просто щях да пиша. Сигурно щеше да е истинска тъпотия, но какво от това? Чувствах се по-добре. Вършеше работа.

— И откъде започна? — пита Ант. — Искам да кажа, да напишеш цял роман… Уха!

— Лесно беше — отвръщам смутено.

И за моя голяма изненада беше точно така. Не че беше лесно, но не беше и чак толкова страшно, колкото си представях. Познавах само един вид книги. Чиклита — „Закачливо розово заглавие, съдържащо «сватба»“, както ги описваше Мери. И продължавам да ги харесвам. Обикновено си ги чета по три наведнъж. Това означава, че понякога сюжетите се преплитат, но това не ми пречи, защото всичките си приличат: самотно момиче в големия град търси любов… и я намира на стр. 260 (тъкмо навреме за приготовленията за сватбата на стр. 280).

Това знаех, това написах. Една вечер се прибрах от работа, отворих лаптопа, който татко ми беше купил (подарък по случай решението ми да се впусна в бляскавия свят на медиите „Норт Лондон Джърнъл“, последван от „Работещо момиче“ — ха!), и започнах да тракам по клавишите.

Дона Сандерсън закъсняваше за работа. Докато спринтираше през станцията на метрото и по платформата в отчаян опит да се класира за затварящата вратите си мотриса, усети как по бедрото й запълзя влага.

Нямах представа накъде отива това (сюжетът, не влагата), но въпреки това продължих.

Успя да се качи, като пъхна ръка между вратите и ги изчака да се отворят отново точно толкова, че да се набута вътре. След това се добра до последната дръжка в претъпкания вагон, в която да се вкопчи. Докато влакът се втурваше през тунела, усети как влагата пълзи надолу и вече е съвсем малко над ръба на полата й. Зачуди се дали ще успее да я спре само като стисне бедра, или щеше да й се наложи да използва салфетка. Имаше ли изобщо салфетка? Освен това се зачуди дали е от Грег или от Вон. Беше една от онези нощи и една от онези сутрини след тях.

И така нататък. Триста петдесет и седем страници яко чукане. Направо не вярвах на себе си — как можах да пиша за такива неща? Беше много чиклит, така си мисля: самотно момиче в големия град търси любов… и я намира… многократно. „Закачливо розово заглавие, съдържащо «ебане»“, така се изрази Мери.

Дона не подбираше — тя беше Индиана Джоунс на чукането — и тъй като изобщо нямах опит в това отношение, го заех от другиго. От Ант. Познавахме си кътните зъби от четиригодишни и Дона беше Ант, само че от другия пол. Не ми беше неудобно да тършувам из живота му, защото не смятах да издавам книгата. Доколкото зависеше от мен, никой нямаше да я прочете. Но сега я е прочел сума ти народ и аз се чувствам ужасно.

— Не мога да повярвам, че си ме описала в книга и не си ми казала — продължава Ант.

— Тя не беше за четене — отвръщам унило.

— Как можа да не ми кажеш нищо? Аз съм ти най-старият приятел. Казах ти, че съм гей в момента, когато го разбрах.

А можех ли да забравя. Бяхме четиринайсетгодишни и той заяви, че харесвал гаджето ми. След това не си говорихме седмици наред.

— Винаги съм ти казвал всичко — продължава той. — Ако съм знаел, че е едностранно, да не съм си давал тоя зор. Крила си го от мен цели две години. Чувствам се ужасно, Ант.

— И така трябва.

— Ужасно съжалявам. Сигурно никога няма да ми простиш.

— Да ти простя? Трябва да те осъдя! Отивам да си взема душ.

Той става и поема към банята ми.

Появява се двайсет минути по-късно и, слава Богу, си е обръснал мустаците. Докато го нямаше, не съм бездействала. На масата за кафе стои поднос със закуска. Пет и половина е и сигурно е малко рано, но аз отчаяно копнея за прошка.

— Предлагам мир — казвам.

Той не отговаря. Вместо това взема сандвич с бекон и отхапва щедро. Дъвче мълчаливо… След което отваря уста… за да отхапе още веднъж. Боже, така ми се иска да каже нещо.

— Ант, наистина, наистина, наистина съжалявам — бликва от душата ми. — Трябваше да ти кажа, но всичко стана толкова бързо и…

— Имала си на разположение две години.

— Знам — отвръщам малодушно. — Ден след ден се канех да вдигна телефона, но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми ставаше… Сигурно ме мразиш — прошепвам нещастно.

— Ако искаш да знаеш, гордея се с теб — тихо изрича той. — Не мога да повярвам, че си написала книга. Не ме разбирай накриво, вярвам, че ти си я написала — винаги съм знаел, че си умна… Не мога да повярвам, че си имала смелост да я издадеш.

— Нямах… За това можеш да благодариш на Лиза.

Когато завърших историята на Дона (нямаше заглавие — след като не беше предназначена за издаване, значи не й трябваше), просто я забравих. Терапията си беше свършила работата. Джейк Бедфорд беше изведен от системата ми. Изпитвах само инцидентни спазми, най-вече когато влизах в книжарница и виждах книга с меки корици с експлодиращ/изкормен андроид/планета на корицата.

И така щеше да бъде, ако не беше Лиза. След една вечер по кръчмите тя ми дойде на гости, не можа да спи, намери ми лаптопа, а оттам и Дона. Животът ми пое по друг път в този момент.

— Лили, страхотен роман. Забавен, интересен… Адски мръсен — нападна ме тя на сутринта. — Как успя? Аз блокирам даже като пиша списък за пазаруване. Трябва да го изпратиш на някой издател.

— Няма да стане. Това е боклук.

— Не е боклук. Това е най-доброто от… ъъ… от „Спасителят в ръжта“ насам.

— Ти изобщо чела ли си „Спасителят в ръжта“?

— Това какво общо има? Всички, които са я чели, казват, че е велика книга. И твоята книга е велика. Точка.

— Правилно. Точка. Нямам намерение да я показвам на никого, така че забрави.

Но тя не забрави. Опява ми в продължение на няколко седмици, докато накрая се ядосах и изтрих файла.

Стига толкова.

Край.

Финито.

Или така щеше да бъде, ако Лиза вече не си го беше изпратила на собствения си компютър, не го беше разпечатала и не го беше изпратила на шестима литературни агенти. Естествено, че не ми беше казала, нито пък щеше да ми каже, ако беше получила шест отказа. Но беше получила само пет. Шестият проявил голямо желание да се срещне с Марша Мелоу, така ме беше кръстила Лиза. (За да ти запазя анонимността. Страхотно, нали?)

Не крещя често, но Лиза едва не се изпари в последвалата експлозия. Беше шокирана. Всъщност смятала, че ще ми достави удоволствие. А аз се посветих с такава страст на справедливия си гняв, че в никакъв случай не можех да й позволя да разбере, че в най-дълбоките дълбини на най-вътрешната вътрешност на скритата си душа… ъъ… подскачах от радост.

Защото въпреки всичките ми протести, че историята на Дона е нещо лично и в никакъв случай за обществена консумация, как да не ми стане драго, когато някой — литературен агент — я е харесал толкова, че да я вземе? Бриджет Джоунс имаше литературен агент!… Е, поне жената, която я беше измислила, имаше. Но тогава ме сполетя друго прозрение. Онази с Бриджет Джоунс бе имала благоразумието да не напише триста петдесет и седем страници безмилостно, необуздано мръсно чукане. Тази глупава идея беше моя. Именно тогава почувсвах първите обръщащи стомаха спазми на срам от мръсотията, която бях написала. Гняв, потайно вълнение, сгърчващ срам. В главата ми цареше хаос.

Накрая се успокоих дотолкова, че да се срещна с Мери Макензи — „Просто от любопитство, Лиза. Една среща и дотук. Ясно?“

— Напълно, Лили. Една среща и повече няма и да го споменаваме, кълна се.

Два дни по-късно имах агент. Десет дни след това имах издател и аванс от 5000 лири. А сега, след почти две години седя със сандвич с бекон в ръка и съм на път да се поява в „Дейли Мейл“.

По принцип идеята не би ме разтревожила толкова. Историята на Дона получи известен брой отзиви и аз ги преживях — четенето им представляваше странна смесица от гадене и въодушевление. Но утре щеше да е различно. „Мейл“ се беше докопал до сензация. Само преди два дена директорката на една на тузарска гимназия в Чиренчестър беше влязла във физкултурната съблекалня и беше заварила вътре осем голи момичета. Дотук нищо странно — все пак това била дамската съблекалня, — само че компания им правели и седем голи момчета. Очевидно се държали… ами, държали се така, все едно били поканени на Джейковото суингърс парти и отчаяно се нуждаели от практика. Насред потната сбирщина от тийнейджъри имало някакво книжле. Корицата му била лилава и изобразявала леко ексцентрична девойка с малки щръкнали гърди. Заглавието — закачливо розово — беше „Пръстени на пръстите й“. Естествено, авторката беше Марша Мелоу. Книжлето било отворено на главата, където Дона отива на първата си оргия.

— Невероятно — казва Ант и отделя сланината от бекона си.

— Скапан кошмар, Ант.

— Не се излагай. Просто „Мейл“ прави това, което прави най-добре. В неделя сутрин страниците му ще застилат клетките за хамстери и толкова. Какво си се притеснила?

— Щеше ми се и аз да съм толкова спокойна.

— Не се стягай толкова. Наслаждавай се. Знам, че можеш.

Изобщо не се чувствам спокойна и очевидно ми личи, защото той се навежда от дивана и ме прегръща.

— Невероятно. Моята приятелка — писателка — пропява, след което се отдръпва. — Не ме разбирай накриво, все още съм ти страшно ядосан. Трябваше да ми кажеш.

— Знам. Съжалявам.

— Но по някое време може да свикна с тази мисъл.

— Че съм писателка ли?

— Не, че съм герой от книга. Че съм станал хетеросексуален герой — не съм си го и помислял. Нямам търпение да разкажа на пичовете.

— Не можеш да разказваш на никого — само дето не изкрещявам.

— Мамка му, забравих, Най-Голямата Тайна на Света Изобщо. — Замълчава и след малко добавя: — Знаеш ли, направо е срамота. На твое място щях да изцедя всичко възможно от ситуацията. Не знам какво те спира.

— Мама. Нали не си я забравил?

— Трябва да ти е ясно, че няма да можеш да се криеш още много. След като „Мейл“ пусна хрътките, всеки кретен с журналистическа карта си мечтае да е този, който ще те разкрие.

— Ама ти току-що каза, че до неделя всички ще са забрави — изписуквам.

— Опитвах се да те успокоя. Знам те що за паника си. Виж сега, налага се да се справиш. Налага се да поговорим. Но не сега. Искам да си дочета книгата. Гледай си работата и направи още кафе.

Докато отивам към кухнята, той пита:

— Между другото, защо се казва „Пръстените на пръстите й“?

— Поредната гениална идея на Лиза. Почакай да стигнеш до двайсет и втора глава и ще разбереш.

— Кажи!

— Там Дона… — Усещам как се изчервявам. — Там тя си пъха… Боже, не мога да го изрека на глас.

— Не ти вярвам — разсмива се той. — Да те е срам от собствената ти мръсотия.

— Добре де. Добре — отвръщам решително. Определено не ме е срам. Изобщо. Дълбоко вдишване. — Там едно от гаджетатата й я кара да си пъхне пръста в неговия…

— Достатъчно, скъпа. Трябваше да се сетя, че няма как да си написала цяла книга за педи като мен и по някое време да не си споменала задниците.