Тайната на Марша Мелоу

16

Ще ми се.

Всичко отпреди малко беше лъжа. Добри пожелания. Познати също така и като глупости. Измислих всичко. Освен онова с офертата на Джейкъбсън. Тя вече е седемстотин и три хиляди. (Защо и три ли? Защото така може и да мине.) Последните дни доста често звъни на Мери. Всъщност прекалено често. И аз знам, че трябва да се радвам, но това е само поредната част от кошмара. С всяка лира отгоре се качва и кръвното ми налягане.

Защото не мога да кажа на майка си, а щом не мога да й кажа, единствената ми възможност е да избягам от страната и да й пратя картичка от някой монакски данъчен рай, но това всъщност не е никаква възможност, защото не искам да живея в дьржава, където всички освен принцеса Каролина са прехвърлили шейсетте и всеки домашен пудел си има собствено порше. Може да ме помислите за скучна, но аз си харесвам Скруч Енд.

Не мога да кажа на мама поради всички стари причини плюс една чисто нова: според мен тя откача. Изоставила е изродския вид на Едуина Кюри и вече се облича в още по-изродско черно. Нямам предвид прелъстителните малки черни рокли за коктейл, нито пък вампирското готическо черно, а черното, което се среща из средиземноморските държави. От черната забрадка до черните обуща, носени от бабичките. Чиито съпрузи са починали. Аз си знам, че татко напоследък се губи, но съм напълно сигурна, че още не е умрял. И не е само черното. Около нея непрекъснато се носи потракване. Премята зърната на дървената си броеница. И тлъстото разпятие на врата й. Голямо ли? Ако го развърти над главата си, ще утрепе и Арнолд Шварценегер с него. И като че ли това не стига, ами и преди няколко минути ми се обажда:

— Лили, видях нещо безкрайно удивително.

— Какво?

— Мадона.

В скучния Финчли? Любовта й към всичко лондонско не отива ли прекалено далеч?

— Къде? — питам.

— В един картоф.

Уф. Знам, че навремето се е обличала доста странно, но чак пък кореноплод?

— …В момента е пред очите ми. Реших да обеля малко да изпържа за гарнитура на пилето и я видях. Дева Мария.

А, тази Мадона.

— …Картофът е сорт „Крал Едуард“. Увих го в станиол и го сложих в хладилника, ама ме е страх, че ще се набръчка. Мисля да го снимам, да напиша отдолу накратко какво е и да го изпратя във Ватикана. А ти трябва да ми дадеш телефона на Антъни. Той много ще се зарадва. Представяш ли си? Нашата Господарка, Майката на Исус в картоф от пазара „Бъджън“.

Вдигам ръце. И обвинявам Ант. Само че не мога да му вдигна скандал, защото аз бях тая, дето подпали цялата история с Антъни.

Наистина ми се ще да поговорим с татко за нея, но той е зает…

С госпожица Високи Токчета.

И макар поведението му да ме отвращава, не мога да кажа, че го виня! Искам да кажа, погледнете го горкия за какво се е оженил; жена, която се облича все едно вече е мъртъв и погребан, виждаща свещени образи в кореноплодни зеленчуци. И аз щях да потърся убежище в обятията на някоя изкуствена блондинка с вишневи нокти.

Поведението на баща ми:

Именно за него ще получим сега кървави подробности. Двете с Лиза се катерим по скърцащото стълбище към офиса на Колин Маунт, международен частен следовател. Вчера се обадил на Лиза, за да й каже, че има писмен доклад и… снимки.

— Знаеш ли, май наистина трябваше да послушаме Ант — казвам, тътрейки крака след сестра си.

— Какво, да се откажем точно сега? Дай поне да видим како е открил. Така или иначе, ще трябва да му платим.

— Аз ще трябва да му платя. И освен това какво смяташ да правиш с тази информация. Според мен, щом татко е решил да си съсипва семейния живот, това е негово право. Както каза Ант, той е голям човек.

— Типично за теб, Лили. За пореден път си заравяш главата в пясъка. Същото като с Марша Мелоу и…

— Марша Мелоу — обажда се зад нас някакъв дрезгав глас. — Ето на тая искам да й имам номера в тефтера си.

Колин Маунт пъхти нагоре по стълбата, зачервил физиономия и налят до козирката с течен обяд. Хванати сме в капан.

— Горките ми куклички, сигурно се чувствате ужасно. Повярвайте ми, знам колко е трудно. — Колин Маунт полага полага всички усилия да звучи като опечален душеприказчик. — Да, товаа, което виждате, е адски шибано шокиращо, ще ми простите френския.

Това, което виждаме, всъщност е адски шибано нищо. На бюрото пред нас е разпръсната подборка от размазани зърнести черно-бели снимки. Правени са през нощта и показват задната стена на малката фабрика на татко в Едмънтън. Мъж, който донякъде прилича на татко, стои на някакъв малък паркинг до бял микробус. Той е с жена.

— Това тя ли е? — пита ме Лиза.

Е, руса е, но не съм сигурна. Снимките очевидно са правени от доста голямо разстояние и телената мрежа отпред пречи да се видят добре татко и жената. Прилича малко на онези некачествени фотографии на НЛО, които изобщо не приличат на космически кораби и най-вероятно са сглобени в нечий заден двор с малко пластмаса и тел.

— Май е тя — отвръщам. Щеше да е по-добре, ако снимките бяха цветни, тогава може би вишневите нокти на краката щяха да я издадат със сигурност. — Ама даже и да е тя, това не доказва нищо. Доказва просто, че татко си е говорил с някаква жена на някакъв паркинг.

— Същата жена, с която е пил в Сохо — добавя Лиза като литературен детектив, току-що забелязал решаващата улика, която ще разреши случая.

— Това може да е всяка, Лиза. Може да е клиентка. Шефката на отдела за закупуване на закачалки в „Скечли“ или нещо такова.

— Не, не е, освен ако това не й е втора работа — прекъсва ме Колин Маунт. — Казва се Сандра Филипс. За приятелите „Санд“. На двайсет и девет години е и работи в „Премиер Кетъринг“ в Сохо.

— Видя ли? Нищо общо със закачалките за дрехи — възкликва леля ни Марпъл… искам да кажа Лиза.

— Живее в Ууд Грийн и ходи на танци в „Лайт фанданго“ на магистралата — продължава Колин Маунт. — Пие „Садърн Комфорт“ с лимонада и си боядисва косата в „Курц енд Тинц“. И сутиенът й е 86В… Макар че това едва ли ви интересува.

Лиза се обляга и скръства ръце — случаят е приключен.

— Виж какво — възразявам аз, — това, че татко познава някаква от кетърингова фирма…

— Руса, цицореста служителка от кетърингова фирма — допълва Лиза с неприятната интонация на майка ни.

— Няма значение. Това, че я познава, не означава, че спи с нея. Може да замисля някакво голямо изложение на закачалки и тя да зарежда шведската маса. Не можем така лесно да правим заключения.

— Хайде пак. Лили, извади си главата от пясъка и подуши евтиния парфюм. Изправи се лице в лице с фактите. Татко никога през живота си не е замислял някакво събитие — той е абсолютен социален аутсайдер. Какво прави с нея, щом не

я чука?

— Боя се, че сестра ти е права — обажда се Колин Маунт. — Вие сте изискани млади дами и затова не исках да ви показвам другото.

Той бръква в някакво чекмедже, изважда друга снимка и я слага на бюрото си пред бюрото си пред нас. На нея се вижда мьж, който донякъде прилича на татко, седнал с провесени крака в задната част на отворен бял микробус… Вижда се и блондинката, клекнала пред него. Поглеждам Лиза, която е пребледняла сигурно колкото мен.

— Може да се е навела да си затегне каишката на сандала — заявявам уклончиво… Макар прекалено добре да знам, че не е така.

Докато се качвам на метрото за работа, ми се гади. Мисля, че ще успея да се преборя с това. Все пак съм Марша Мелоу. Според „Сън“ съм написала книгата с най-високия брой чукания в англоезичната литература (и са дали класацията за „броя чукания“, за да го докажат), но не мога да се пречупя да си представя татко да го прави. А и кой ли може? Искам да кажа родители и секс… прекалено е… отблъскващо. И потискащо. Мразя баща си.

Изваждам от чантата си книга и се опитвам да забравя за всичко това. Книгата е на Патриша Корнуел, в която единствените голи тела лежат на маси с етикетчета на големия пръст на крака. Но не мога да се съсредоточа. Наистина мразя баща си… И осъзнавам, че за пръв път изобщо изпитвам някакво силно чувство към него. Мразила съм майка си много пъти — е, тя си го проси. Ама татко? Той винаги е бил… ами… някъде там. Но сега осъзнавам, че щом толкова го ненавиждам, значи преди това трябва наистина да съм го обичала. И това изобщо не ми помага. Само ми се плаче.

Метрото спира на Холбърн. Две момичета се качват със скок и сядат на седалката срещу мен. Хвърлям им един поглед, преди отново да заровя нос в книгата, но погледът ми не ще да възприеме писаното.

— Уха — изписква едното момиче, — това чете ли го?

Писъкът привлича вниманието ми и вдигам глава. Четат „Мейл“. Заглавието на първа страница крещи „ЦЕНАТА НА ПОРНОТО: 1 МИЛИОН ЛИРИ“ над женски силует с моята прическа — все още единственото, с което разполагат по отношение на Марша Мелоу (и слава Богу). Откъде пък са стигнали до цял милион? Хилядите всъщност са седемстотин, без онези странни три.

— И аз бих си изхвърлила сексуалния живот на хартия, ако имаше кой да ми даде милион за тая работа — продължавава момичето така гръмогласно, като че ли е извадила рупор от чантата си. Целият вагон я слуша и народът наостря уши. Тя продължава, без да й пука за аудиторията. — Я чуй. „Авансът, предложен на Мелоу за следващите й три романа, е учудващ, имайки предвид, че мнозина критици отхвърлиха тайнствената авторка като долна търсачка на сензации.“

— Глупости — провиква се приятелката й, запалвайки своя си мегафон — е, в съседния вагон някои сигурно се напрягат да я чуят. — Ти чете ли „Пръстените на пръстите й“?

— Аха. Страхотна е — вика първата.

— И страхотно мръсна — крещи приятелката й. — Ама мен ми е жал за нея. Направо си я пишат като престъпник. Нищо чудно, че не ще да се покаже. Ама ми се ще да разбера коя е.

— И на мен. Нали не си ти?

Двете се разкискват, а влакът спира на Тотенхам Корт Роуд. Вратите се отварят и аз изчезвам през тях, галопирайки през ескалатора като плъх в отходна тръба.

Вървя по Оксфорд Стрийт и краката ми се подгъват. Хората ме заобикалят на няколко метра и ме гледат странно — със смесица от страх и типично английско притеснение — или е някоя откачалка от обществената лудница, дето е забравила да си вземе лекарството, или се е скарала с приятеля си.

Защо не ме бива да се боря с живота? Лиза е права. При първия признак за криза аз тичам към най-близката детска площадка с пясъчник в нея. Разкарайте се, скапани щрауси, идва Лили! Но нещата не могат да се избягват вечно, нали? И днес всичко ми се събира накуп. Единият ми родител се превръща в Майка Тереза от Финчли, другият се изживява като ебльото Роби Уилямс, а един национален всекидневник иска да се върнат публичното давене, бесене и горене на клада само заради моята злочеста личност.

Не мога да се появя в офиса в такова състояние… Нито в такъв външен вид — току-що се погледнах в една витрина. Лицето ми е червено като домат, носът ми тече като развалена чешма и приличам на изпаднало в истерия тригодишно хлапе супермаркет. Хората минават на другия тротоар, за да ме избянат — рискувайки да попаднат под колелата на някой тир, но не и да се разминат с мен. Припомням си рамкираната убийствено красива Рос/Кристи Търлингтън на бюрото на Люис. Няма начин да се върна на работа. Стигнала съм до Дийн Стрийт. Мери дали си е в офиса? Тя винаги има салфетки.

— Голям риск си поела да идваш тук — казва тя. — Ами ако онази от „Мейл“ беше отвън? Имаш късмет, че я уцели точно в първата й пиш-пауза от седмици насам — мехурът й сигурно е като плажна топка.

Права е. Не трябваше да идвам. Но сега вече се чувствам в безопасност. Винаги ми е било приятно да идвам в офиса й. Не знам защо, тъй като винаги вони на пица от ресторанта отдолу — струва ми се, че Мери нарочно ги е накарала да изведат комина в офиса й. Освен това е тясно. Мери едвам се събира, да не говорим за боклука, който е насъбрала. Най-вече кутии от пица. И тонове книги. Човек би си помислил, че това е нормално за един литературен агент, но деветдесет процента от тях са за отслабване. В момента съм седнала на една такава. „Диетата «Пука»“ от Джейми Оливър, която закрива огромната дупка в тапицерията на стола ми.

Говорим си вече час. Помежду хлиповете успях да й разкажа за кризите си и вече ми е съвсем малко по-добре — поне си мисля, че мога да изляза навън, без хората да се втурнат към най-близките скривалища.

— Тайни, тайни! — говори Мери. — Лоша работа. Ти с твоите, а и баща ти, дето се прави на ученик и се завира по бараките за велосипеди. А майка ти пък прави тайни изповеди пред най-добрия ти приятел, когото смята за свещеник, защото не

смееш да й кажеш, че е гей. А сестра ти пък крие приятеля си, и защо? Той е богат, преуспял и ужасно почтен! Нещо ви има на вас Бикърстафови.

Успявам да се усмихна немощно. Ако изглеждаме абсурдни, то е, защото сме си такива.

— Имай предвид, че както баща ти е открил, че оная му работа става и за друго освен за пикаене, и както майка ти се е чалнала, може би това е идеалният момент да си изстреляш ракетката под обхвата на радара. Възможно е никой да не й обърне внимание сред целия този семеен хаос.

Интересна мисъл… Само че се съмнявам.

— Радвам се, че престана да ревеш — продължава тя, защото ще можем да поговорим по работа. Малко преди да нахълташ тук, ми се обади Джейкъбсън. Седемстотин и четирийсет хиляди.

— Господи.

— Каза, че бил направил втора ипотека на къщата си в Блекхийт и на вилата си в Дордон, за да докара парите. Няма да се учудя, ако е продал и филипинската си жена обратно на каталожната търговия, от която я е купил. Твърди, че това била окончателната, окончателната му оферта и този път съм склонна да му вярвам. Но мисля, че трябва да го оставим да се поизпоти още ден-два, след което може да прие…

— Мери — прекъсвам я, защото отново ме обхваща страх, — „Мейл“ откъде са решили, че някой ми е предложил милион?

— Измислят си, скъпа — когато опре до изблици на въображение, вие писателите сте нищо пред журналистите. Освен това подозирам, че информацията е излязла от Джейкъбсън, който малко е надул сумата — от кръглите суми стават по-хубави заглавия. А сега, като се замисля, май заради него изобщо ми се лепнаха от „Мейл“.

— Копеле.

— Колкото да ми е неприятно да го оправдавам, той просто си върши работата. „Пръстените“ продължава да е номер едно и той иска да я задържи там. А и „Мейл“ му свърши страхотна работа.

— Но ако е казал това, представяш ли си още какво може да им изпее?

— Нали не си забравила, че имаме договор за поверителност? Той е съвсем наясно, че ако го наруши, ще му направя топките на коледна украса. Освен това, какво друго знае за теб освен цвета на косата ти и факта, че не носиш но шампанско.

Права е. За пореден път. Въздъхвам облекчено.

След това поглеждам колко е часът и стомахът ми се свива.

— Мери, наближава пет. Трябва поне да се мерна в работата.

— Опазил ни Господ — мърмори тя. — На път е да получи милион, а се тормози за скапаната си работа.

Докато си обличам палтото, Мери надниква през прозореца.

— Преследвачката ми е тук. По-добре излез през пожарния изход и оттам през пицарията. Ще им звънна и ще им кажа да ти дадат няколко празни кутии… и след като така и така ще им обаждам, май ще си поръчам една „Куатро Стаджоне“.

— Лили! Къде ходиш? — Посреща ме Джули, докато се свличам на стола си. — Диди побесня. Искаше Люис да ти даде писмено предупреждение.

— Да ми даде — отвръщам уморено.

— Махни я нея. Тази вечер ще дойдеш, нали?

— Къде?

— На партито по случай годежа ми.

Съвсем ми беше изскочило от главата.

— …Нали ще дойдеш? Половината отбор на „Арсенал“ ще дойде. Освен французите. Което е по-голямата част. Мазни копе…

— Джули, май няма да мога.

— Хайде стига — сърди се тя. — Не можеш да ме изоставиш. Диди ли искаш да ми вдигне ципа на новата „Версаче“? Мооооля те, Лили. Ще има пиене на корем. Люис е дал на бармана сто лири.

Люис. Аааагх! Определено няма да ида.

— Съжалявам, ама трябва да… — проточвам в опит да се сетя за оправдание — …Трябва да… Просто не мога да дойда. Адски съжалявам.

Е, не мога да й кажа, че ще се прибера у дома, за да си напълня гореща вана и да си резна вените с дамска самобръсначка, нали? Джули ме гледа грозно… Дали няма да ми спести усилията да се самоубивам? А пък може Диди да ми ги спести.Виждам я как крачи решително към мен.

Телефонът ми звъни.

Благодаря ти, Господи.

Диди се спира насред стаята, а аз вдигам слушалката. Лиза.

— Лили, трябва да го направим тази вечер.

— Кое?

— Да вдигнем скандал на татко. Непрекъснато разглеждам снимките и вече едвам се сдържам. Ще му кажем да престане да се прави на Род Стюарт. В крайна сметка ни е баща.

— Да, трябва да го направим — отвръщам и отчаяно преравям мозъка си за извинение да не отида. — Трябва да отидем… Ще ковем желязото, докато е горещо. Само че… Не мога. Дай някоя друга вечер.

— Лили, важно е. Защо да не е тази вечер?

Бинго!

— Защото Джули прави купон по случай годежа си… Нали се сещаш, най-добрата ми дружка в работата. Не мога да я изоставя. Кой ще й вдигне ципа, ако не аз? Освен това ще й бъда шаферка на сватбата и ще има сума ти футболисти и какво ли още не — продължавам да дърдоря.

Джули ме зяпа втрещено. Май не трябваше да споменавам за шаферството.

— Лили! — възмущава се Лиза.

— Ще отидем утре. Със сигурност. Хайде, че трябва да бягам. Ще ти се обадя довечера. Чао.

Докато оставям слушалката, Джули казва:

— Все пак ще дойдеш ли или не?

— Да… Не… Не знам.

Но изобщо не мога да мисля за нея, защото Диди отново се спуска към мен. Тъкмо когато стига до бюрото ми, телефонът отново звънва. Тя ме поглежда, а аз казвам с най-сладкия си глас:

— Здравейте, списание „Работещо момиче“, на телефона Лили Бикърстаф. С какво мога да ви бъда полезна?

— Дали е Лили? — пита някакъв дрезгав и смътно познат глас. — Или е Марша Мелоу?

Сърцето ми спира… Настина, спира.

— Не разбирам за какво говорите — отвръщам немощно.

— Естествено, че разбираш, сладурче — казва Колин Маунт.

— Сбъркали сте номера.

— На твое място не бих затворил, защото следващите, на които ще звънна, са „Дейли Мейл“. Убеден съм, че страшно ще ги заинтригувам.

Мълчание.

Диди продължава да стърчи зловещо над главата ми, а намусената Джули гледа ту нея, ту мен.

— Сигурно ти е интересно как се досетих? — пита той.

Да. Ужасно. Откъде-накъде знае?

— Сестра ти…

Е няма как, тя ще да е.

— …Ако не си беше отворила устата там на стълбището, нямаше и да имам понятие. Но докато вие двенките разглеждахте снимките на татко ви, взе, че ме осени. Можеше да не съм прав, но реших да се пробвам. Както и да е, като си тръгна, аз те последвах. Само че ти не отиде на работа, нали? Пътьом се отби на чай при агентката си.

Мери! По дяволите. „Мейл“ спомена името й поне двайсет пъти през последните седмици, както и снимката й с шал на главата и черни очила, размахала ръка пред обектива на репортера.

— Вече ти казах, мога да отида при вестниците — продължава той. — Но ми хрумна, че дискретна дама като теб сигурно ще иска да плати за спокойствието си. Стори ми се честно първо да звънна на теб.

Много разумно от твоя страна, гаден мазен дебелак такъв.

— Истината е, че и на мен ми се ще на старини да се порадвам на разни благинки като твоя старец. Хвърлил съм око на една рибарска колиба в Агарве. Там имотите все още са без пари, така че не искам много.

— Ааа… ъъ…ъм — мънкам аз. Нямам представа какво да правя, а дори и да имах, няма как да го направя пред цялата публика.

— Това май ти дойде в повече, скъпа, затова ти предлагам да се видим на по едно — аз черпя. Ще ми разкажеш откъде се вдъхновява Марша, ти сочна малка…

— Сбъркали са номера — казвам. — Скапан откачалник.

— Трябва да си поговорим — заповядва Диди.

— Не мога — подбелвам очи аз. — Лещите ми направо ще гръмнат.

Грабвам си палтото и едва не събарям Диди на път за вратата.