Тайната на Марша Мелоу

1

Чакам изнервена в приемната. Напрегнатите ми ръце мачкат коленете, докато някаква секретарка с бухнала руса коса ме оглежда иззад една саксия с юка. Телефонът й иззвънява и тя го вдига. Изслушва някого, след което затваря и изрича с гърлен глас:

— Той е готов да ви приеме.

Изправям се и си придърпвам полата. Сърцето ми бие като лудо под сакото. Мразя интервютата, но тази работа наистина ми е нужна. Поемам си дълбоко въздух и отварям вратата на офиса.

— Заповядай, седни, аз ей сега свършвам — казва мъжът зад голямото бюро. Акцентът му ме изненадва. Не очаквах старшият партньор в „Блинкхорн и Бракън“ да е американец.

Сядам и оглеждам потенциалния си работодател, докато той си довършва писмото. Доста по-млад е, отколкото предполагах, и изглежда доста добре по един загорял, скулптиран квадратночелюстен начин. Той оставя химикалката и ме поглежда, ослепително бяла усмивка разцепва лицето му.

— Добре… Лили — казва, поглеждайки сивито ми на бюрото, — да започнем с препоръките ви.

Устата ми пресъхва, докато отчаяно се опитвам да си припомня репликите, които репетирам от дни.

— Да. Добре. Хубаво — започвам колебливо. — Ами, работя без проблем и с „Уърд“ и с „Пауърпойнт“, и…

— Поемаш ли го устно?

— Диктовка ли? Да, стенографирам доста…

Млъквам, защото той се е изправил… И онази му работа е и извън панталоните… И — о, Боже — направо е огромна. Половин метър дълга. Най-малко. Сърцето ми иска да изскочи от гърдите, но аз не му обръщам внимание — тази работа ми трябва наистина, ама наистина.

— С-с-с-тенографирам д-д-доста бързо — заеквам, докато той пристъпва към мен, хванал ерекцията си в ръка, размахвайки я гордо като олимпийски факел. — Н-н-о мога д-да свалям и от к-касета, ако предп…

— Стоп, стоп, стоп, мама му стара, стоп! — изкрещява някакъв глас.

Вдигам зашеметена поглед и забелязвам някакъв дебелак с коса на опашка да крачи ядно към мен. Той пък откъде се взе? И тези лампи — какви ги вършат тук? А това снимачен екип ли е?

— Какви ги плещиш, малката? — крещи опашатият. — Щото това го няма в моя шибан сценарий. И какво си облякла, мътните те взели? — И хваща подгъва на малко по-дългата ми от коляното сива вълнена пола. — Къде са шибаните мрежести чорапогащи, бюстието, петнайсетсантиметровите секси токчета?

— Ама аз… кандидатствам за секретарка — успявам да изписукам. — Тук не е ли „Дипломирани счетоводители Блинкхорн и Бракън“?

— Не, тъпанарко — виква той. — Тук е „Курви в офиса III“… Господ да ми е на помощ. — Той се плясва отчаяно по челото, след което извиква: — Коса, грим, гардероб, разкарайте тая патка оттук и не ми я показвайте пред очите, докато не заприлича на шибана офис курва.

Това беше най-страшният ми кошмар. „Случайно попадане на снимачната площадка на порно филм“ — определено малко по-страшен от другата ми натрапчива фантазия — „Неочаквано да се окажа гола и без чанта на проверката на багажа на летището“.

Казвам „беше“ най-страшният ми кошмар.

В настоящия момент от живота ми бе изместен от първото място от друг, и то много по-ужасяващ — най-вече защото наистина го живея наяве.

Този момент от живота ми е девет и десет в петък сутринта. Току-що съм пристигнала на работа. Телефонът звъни още преди да съм си съблякла палтото. Мери. Винаги мога да разчитам на нея Новият Най-Страшен Кошмар да изригне като гадна пъпка (тлъста и пурпурна на върха на носа ми в деня, когато трябва да се състезавам за Великобритания на финала на Мис Свят — не че някога ще стане, просто си представям).

— Чуваш ли ме? — пита Мери след няколко минути монолог. Докато чака да й отговоря, виждам, че Люис влиза в офиса, където всичко се вижда като на длан. Мамка му. Изобщо не искам да водя този разговор, още по-малко пък пред шефа си.

— Лили, не можеш да се скриеш — продължава тя. — И да искаш, и да не искаш, утре сутринта историята ще бъде на страниците на „Мейл“. Една хиена от техните денонощно виси пред стълбите ми. Взела си е голям термос с горещ чай и се е заклела да не помръдне, докато не изкопчи името ти от мен.

— Ти няма да й го кажеш, нали? — питам ядосано. Идването на Люис означава, че не мога да повишавам глас, и думите излизат от гърлото ми под формата на гъргорещо съскане.

— На кого какво да кажа?

— Моето име на тази журналистка — подсилвам аз ключовите думи с допълнително съскане.

— Ти за каква ме мислиш? За някаква проститутка, дето тича при първия главен редактор, след като е преспала с някоя знаменитост ли?

— Добре, разбрах — изсъсквам поредната фраза.

— И защо съскаш?

— Не съскам — изсъсквам аз.

Люис вече е само на няколко метра от мен и рови в стелажа с пощата — трябва да затварям.

— Мери, трябва да свършвам. Звъни ми другият телефон.

Затварям и си заповядвам да се държа нормално. Насилвам ръцете си да спрат да треперят, махам капака на чашата капучино и духвам пяната. Прекалих. Тлъсти парцали пяна се разхвърчат към клавиатурата ми. Полезен съвет: „Никога не демонстрирай непукизъм в близост до горещи напитки.“

Поглеждам към Люис. Само двамата сме, но той дори не ме забелязва. Пощата го интересува много повече. Значи нищо ноно. Защо ли пък да ми обръща внимание? Аз съм — след пъпчивия шестнайсетгодишен младеж, който се грижи тонерите на копирните машини да са винаги пълни — втората по незначителност личност в офиса, докато Люис е… Главният редактор.

Работим в „Работещо момиче“, което звучи като любимо четиво на проститутки, момичета на повикване и стриптийзьорки, още повече, че редакцията ни е в Сохо. Ще ми се да беше седмичникът на проститутките, защото щеше да е много по-интересно от истината. „Работещо момиче“ е едно от онези списанийца за намиране на работа, дето ги раздават безплатно по станциите на метрото и са пълни с обяви, опитващи се да внушат, че досадната касиерска работа е по-бляскава от Пи Ар на Джордж Клуни.

„Работещо момиче“ не върви никак добре — даже не може да се издържа. Люис е тук само от няколко седмици. Той е новата метла, която ще обърне нещата… Или този, който ще уволни всички, когато всичко тръгне на провал. И в двата случая изглежда достатъчно суров, за да се справи. Не говори много, но с присвиване на очи казва хиляда думи наведнъж. Плашещ, ако трябва да го опиша накратко.

И секси, ако трябва да съм честна. Отдалеч прилича малко на Джордж Клуни (в „Спешно отделение“, а не глупакът в оня филм, който никой, когото познавам, не отиде да гледа.) Ако си доста надалеч, можеш да откриеш малко и от Брад Пит.

Дяволите ги взели хормоните ми. Цял живот си падам по плашещи и неподходящи мъже. Именно заради един плашещ и неподходящ мъж съм се забъркала в тази каша.

Ако се вземе предвид обаче, че откакто работи тук, Люис не ми е продумал и дума и вероятно не ми знае и името, в този случай мисля, че съм в безопасност.

— На кого съскаше, Лили?

— Моля? — Аз съм в шок. Люис говори на мен. Знае ми името. И каква част от разговора е успял да подслуша?

— Попитах на кого съскаше? — повтаря той и продължава да не вдига поглед.

— Ъ-ъ… на никого. Сестра ми. — Лъжа — все пак не мога да му кажа истината, нали? Че Мери е агентката ми. Откъде-накъде втората най-незначителна личност в офиса ще има агент?

— Мери — това е едно хубаво старомодно име — отвръща той без капка топлота. — Надявам се да не си й затворила заради мен.

По дяволите, какво е чул?

— Не, не — паля се аз, — ние… ъъ… тъкмо бяхме приключили. Определено… Бяхме приключили.

— Много добре. Защото искам да поговорим.

За какво? Оглеждам офиса, просто да се уверя, че говори на мен; че няма някаква друга Лили, за чието съществуване не подозирам.

Люис оставя писмата в кошницата и изминава краткото разстояние до бюрото ми. Сяда накрая и небрежно изтяга крак па плота. Не се сдържам и поглеждам перфоратора отгоре, който е направил вдлъбнатина на дългото му бедро, и си представям…

Господи, Лили, престани. Нито му е времето, нито мястото.

Кафявите му очи — удивително големи и влажни сега, когато не са в режим на присвиване — ме поглеждат и той казва:

— Значи според теб можем да го спасим?

— Какво да спасим? — поглеждам го тъпо.

— „Работещо момиче“.

Адски труден въпрос. „Работещо момиче“ е боклук, по-голям боклук от всички останали боклучави безплатни списанийца за работа, взети заедно. И затова единственият отговор с: „Люис, по-голям шанс имаме да спасим редник Райън“, само че не го казвам. Вместо това казвам:

— Ъм… ъъ… Не съм… ъъ… сигурна — което излиза от устата ми като някакво кретенско мънкане.

— Срамота — казва той, — защото ми се стори, че си идеалният човек, когото да попитам.

Оглеждам офиса още веднъж, защото не е възможно да има предвид мен.

— Ти си секретарка, нали? — обяснява той. — Момиче, което трябва да харесва този тип списания… Или не.

Той ме гледа въпросително и кафявите му очи стават все по-големи и по-влажни. Мамка му. Иска да му отговоря нещо. По-добре да му отговоря нещо — за предпочитане да е по-интелигентно от последната ми дълбокомислена реплика.

— Ъъ… Ами… Аз мисля… Че… Ъм… — Дотук блестящо. — Смятам, че трябва… Ъъ…

— Да? — окуражава ме той, макар и с едва доловимо нетърпение. Със сигурност има по-важни задачи — като например да излъска листата на фикуса си.

— Ами… Хубаво ще е вътре да има нещо… Ъм… Нали се сещаш… За четене.

Той ме поглежда недоумяващо — сигурно вече си е забравил въпроса. Трябва да кажа нещо — каквото и да е, — за да не го оставям с впечатлението, че съм напълно лишена от разум.

— Статиите, Люис — изпелтечвам. — Малко са… Ами малко са… Нали разбираш… Тъпи.

Това пък за какво го казах, по дяволите? Лицето ми се зачервява като последната степен на фурната, защото си спомням, че като главен редактор именно той отговаря за… Ъъ… Статиите. Той ме измерва с поглед и казва:

— Това е една много… смела гледна точка.

— Така…ъъ… ли? — питам тъпо, ругаейки се наум как така успях да вмъкна „ъъ“ между „Така“ и „ли“.

— Да, така. Точно нещото, което липсва тук — смели гледни точки… Виж, искам да те питам нещо… От доста време искам да те питам нещо…

Той си играе с телбода ми и не ме поглежда. Задникът му помръдва на неудобното бюро — и е много секси.

— …Не ме бива много в тия работи — продължава той, — затова просто ще го кажа. — Искаш ли да дойдеш…

Млъква.

Да дойда къде? На обяд? На вечеря? В ада?… Къде? Наистина искам да разбера, защото в очите му има някаква молба, която навява на мисълта, че няма да е в ада, но той млъква. Защото някакъв скапан телефон звъни.

Той бръква в джоба си и го изважда.

— Здрасти… Да… Здрасти, Рос…

Кой е Рос?

Той се изхлузва от бюрото ми и се обръща с гръб. От приглушения му глас става пределно ясно коя е Рос. А аз си мислех, че ще ме покани на среща. Ще имаш да вземаш, Лили.

— … Звънни ми. Скоро ще го направим — казва, докато се обръща отново към мен. — Аха, аз също. Нямам търпение.

Затваря телефона си и ми се усмихва топло… Но вече не е сьщото. Вече всичко е различно. Той си има някаква Рос.

— Извинявай — казва. — Докъде бяхме стигнали? Тъкмо се канех…

— Майка му стара, Лили. Знам, че някога жените са се връзвали с вериги за парапети за правото на малко любовна игра преди акта, ама на мен ми се наложи да го вдигна за ушите и да му седна на нещото. Оралният секс със сигурност не може да го сравнява с… как му беше името?… А, здрасти, Люис. Не те видях.

— С проникването, ако това се опитваш да се сетиш, Джули — отвръща Люис на колежката ми, докато тя си премята палтото на облегалката на стола. След което си отива. Наблюдавам задника му, докато се отдалечава от бюрото ми, със сигурност за последно — задникът, за който (в многобройни фантазии) вече съм се омъжила и сме си народили деца.

— Олеле — казва Джули. — Да не прекъснах нещо?

— Не си прекъснала — казвам, и толкова по-жалко, мисля си.

— Хубаво, защото искам да ти кажа за Алън — продължава тя. Това е сутринта след Първото Чукане с Ново Гадже. Време за разбор на акцията.

— Как беше? — питам, доволна от смяната на темата.

— Мммм — проточва Джули и видимо омеква на стола. — Ей сега ще ти кажа всичко. Този мъж е машина. Продължи до… Ще вдигнеш ли?

Телефонът ми звъни. Разкъсвам се между желанието да не му обръщам внимание — защото пак ще е Мери — и желанието да го вдигна, за да си спестя изслушването на всички подробности относно чукането на Джули чак до последната секреция. Вдигам на петото позвъняване.

— За Бога, Мери, дай ми глътка въздух — изсъсквам.

— Не е Мери — казва сестра ми. Истинската.

— Извинявай, Лиза — изсъсквам отново.

— Защо съскаш?

— Не съскам. — Вече почти крещя. След това се успокоявам и казвам: — Извинявай, днес ми е кошмарен ден.

— И на мен. Трябва да поговорим.

Освен ако не се гласи да излезе в най-гледаното телевизионно шоу заедно с всички гаджета, които е имала, плюс всичките им съпруги, кошмарите на Лиза надали са по-големи от моите, но все пак не се заяждам.

— Малко съм заета. Защо не ми се обадиш довечера? — казвам.

— Ама, Лили…

— Звъни ми другият телефон. — Този път не лъжа. — Звънни ми по-късно.

Вдигам другия телефон.

— „Работещо момиче“, добро утро.

— Е?

— Мери е.

— Здрасти, тъкмо щях…

— Знам, тъкмо щеше да ми се обадиш в момента, в който затвориш „другия телефон“ — отбелязва тя с отчетливи кавички. — Лили, скъпа, хиената на „Дейли Мейл“ може да се простуди и да умре в страшни мъки, но този проблем няма да изчезне сам.

— Съжалявам. Май не се справям много добре.

— Права си. Марша Мелоу щеше да се справи много по-добре. Що не вземеш да й попрочетеш малко от книгата.

Споменаването на това име ме кара моментално да превключа на съскане.

— Господи, Мери, в момента съм в съвещание и около мен гъмжи от хора. Точно сега не мога да говоря.

— Налага ти се, миличка. Времето ти изтича…

— Хайде да се видим след работа. — Тя не очаква да чуе точно това, но нямам какво друго да й предложа. — Ела вкъщи към осем. Хайде, до довечера. — И бързо затварям.

Никога не съм се държала така рязко с нея. Като се стигне до грубиянство, отношенията ни не са равнопоставени — тя е силната.

Облягам се и си мисля върху току-що казаното от нея: „Марша Мелоу щеше да се справи много по-добре.“ Скапаната Марша Мелоу. Мразя я. Особено сега, когато е на път да стане обект на лова за вещици, организиран от „Дейли Мейл“ — прозорецът към света на мама и татко.

Мама и татко!

От мисълта как те двамата прочитат Марша Мелоу ме облива студена пот.

— Лили, докъде бях стигнала? — намесва се Джули в обърканите ми мисли. — Точно така. Този мъж е машина…

— Джули, извинявай — измърморвам. — Дай да го оставим за по-късно.

Точно в този момент нямам желание за клинични сексуални подробности. Именно клиничните сексуални подробности ме закопаха в тази дупка… Образно казано.

— Добре ли си? — пита тя.

— Не — отвръщам, изправям се със залитане и отивам в тоалетната.

— Ега ти лайната!

— Тук е така, скъпа — отвръща непознат глас от съседната кабинка. Не знам чий е, но ме отрезвява. Не се бях усетила, че мисля на глас. Освен това не се бях усетила, че седя на чинията от толкова време, че са ми изтръпнали краката.

Не че съм си губила времето. Опитвах се да разбера как нещата стигнаха дотук. Започнах с търсене на началото. Не беше лесно. Сега като си помисля. Вземете което и да е събитие от живота си и го проследете до самото му начало. Да речем, че сте се запознали с човека на живота си в работата. Началото не е когато погледите ви са се срещнали над факса. То не е дори когато сте започнали работа точно в тази фирма. Какво ви накара да изберете нея, поради което ви предостави възможността да срещнете него/нея? А преди това, какво ви накара да изберете точно тази професия? Всичко може да се проследи назад и още назад. Всичко започва със събитието, когато точно един от милионите сперматозоиди се е сблъскал с точно онази яйцеклетка, за да възпроизведе вас. Всъщност, след като човек се впусне в този ред на мисли, стига до въпроса какво е накарало родителите ти да се съберат, сперматозоидите и яйцеклетките, от които са произлезли те, техните родители и така нататък, и така нататък. И преди да си се усетил, стигаш до зората на сътворението и удивителните съвпадения, довели до появата на първата амеба.

Е, ако някой каже, че всичко не е започнало тогава!

Ще ми се да я удуша тази микроскопична проклетия — само да има смелостта тази едноклетъчна скапанячка да ми се покаже отнякъде.

Когато най-после се връщам на бюрото си, е дошъл редъг на Джули да нервничи.

— Лили, къде ходиш, по дяволите? Изпаднала съм в криза.

И тя ли?

— Какво става? — питам.

— Алън се обади. Отряза ме за тази вечер. О, Боже! Зарязал ме е, нали? Без дори да сме излезли втори път!

Откачена история. За Джули втората среща обикновено е израз на някакво страховито обвързване. Повечето й гаджета просъществуват до няколкото цигари след първия коитус и нехайното й сбогуване „Не ми се обаждай…“. Но, доколкото разбрах, Алън е нещо различно. Той е футболист. Играе в „Арсенал“. Май е полузащитник. Което не ми говори нищо — звучи ми като болнично отделение. Според Джули бил блестящ, но не можел да влезе в редовния състав, понеже не знаел френски, което ми се струва тъпо. Винаги съм си мислила, че на футболистите не им е нужно никакво образование, още по-малко по езици. Но не казвам нищо — не искам да изглеждам глупава.

— Не знам какво става — продължава тя. — Каза, че имал извънредна работа. Сигурно ме лъже. Футболистите не тренират нощем.

— Може да е почнал да учи френски — изказвам предположение.

Възнамерявах само да съм полезна, но Джули изсумтява, все едно не разбирам нищо. Изобщо не ме интересува. Имам поща.

Лили — очарован съм от разговора ни. Ако обичаш, дефинирай „тъпи“. Мини през офиса ми към края на работното време.

Това не е на добре. Люис или ще ми трие сол на главата, задето критикувах редакторските му умения, или се опитва да ме ошашави. Е, определено не ме кани на среща — той си има Рос. Дано да не се опитва да ме ошашави, при целия стрес, на който съм подложена, само това ми липсва.

— Кажете ни истинското си име и ще ви пуснем.

Даже от студената каменна плоча, към която са ме завързали с белезници, редакторът на „Дейли Мейл“ изглежда изнервящо сексапилен в тесните си кожени дрехи. Застанал е в дъното на тъмната килия, а репортерката му пристъпва към мен и бърка в дамската си чанта.

— Само името ви, нищо друго. След това можете да си идете в къщи, да си вземете вана, да погледате телевизия, каквото решите — спокойно продължава редакторът. — Вие сте разбран човек, нали? Я вижте горката Мери. Докъде я доведе инатът й?

Извръщам глава на една страна и погледът ми попада върху трупа на съседната каменна плоча. Поглеждам чуканчетата, представлявали някога пръстите на Мери, след това черния й дроб, захвърлен до нея. Извивам си с усилие врата, за да видя репортерката, която изважда някакъв предмет от чантата си. Той е черен, цилиндричен и дълъг някъде около трийсет сантиметра. Прилича малко на фризьорска маша.

— Много си я бива за тая работа — казва редакторът. — Чак в Ирак я пратихме да се научи от майсторите как да ги ползва. — Значи няма нищо общо с къдренето на коса. — Покажи й, Имелда.

Репортерката се озъбва хищно и натиска някакво копче на цилиндъра. От едната му страна изскача тънък стоманен прът и множество блестящи остриета се разтварят като чадър. Завъртат се като вятърна въртележка с гадния звук на зъболекарска бормашина. Репортерката пристъпва към мен и…

Фантазирам. За пореден път. Днес поне за десети. Този беше от по-приятните. Вече е шест часа. Джули си изключва компютъра и казва:

— Дай да пийнем по едно. Май няма да ти се отрази зле. — Отпуснала му е края благодарение на неявяването на Новото Гадже. — Можем да отидем в „Стомната и пианото“. Онези момчета от рекламната агенция сигурно ще са там.

— Не мога — отвръщам, хващам един провиснал кичур от мазната си коса и го размахвам като доказателство — нуждата му от измиване наистина е належаща.

— Е, тогава се прибирам у дома. Лека ти нощ — казва с физиономия, като че ли е глътнала гадно лекарство.

— Ще ти мине — казвам й.

— О, не, първо ще го убия. След това ще ми мине.

Тя излиза, а аз се чудя за какво е цялата тази тупирана коса, изкуствените нокти и слънчевите очила „Гучи“ (вътре, през зимата?). Нещо долавям мирис на „футболна съпруга“. Тъкмо се каня да я последвам, когато се сещам за Люис. По дяволите. Не му отговорих на имейла и цял ден се крих зад компютъра, когато той излизаше от офиса си. Сега, за да изчезна, се налага да мина покрай него.

Нямаш избор, Лили. Действай.

Добре. Хубаво. Хайде. Ставам, обличам си палтото и решително закрачвам към асансьорите. Спирам, когато се изравнявам с офиса му. Може да си е тръгнал, но може и да не е и не ми се рискува да ме забележи през прозореца на вратата. Без изобщо да ме е грижа как изглеждам в очите на неколцината непознати, чието работно време още не е приключило, падам па четири крака и започвам да пълзя. Вече съм почти в безопасност, когато вратата се отваря.

Застивам на място.

— Какво търсиш на пода? — пита Люис.

— Ъъ… Нищо… Едната ми леща падна.

Лъжа. Естествено, че не ми е паднала лещата. И как иначе? Аз не нося лещи.

— Дай да ти помогна — казва той и коленичи до мен. Не един път съм си представяла Люис коленичил до мен, но, много интересно, никога точно в такава ситуация.

— А… Ето я — казвам и забучвам показалец в мокета, както съм виждала да го правят безброй хора с контактни лещи, след което го вдигам, внимателно крепейки на върха му несъществуващата леща.

— Изобщо не знам как я видя — отбелязва Люис. — Аз даже и сега, като я намери, не я виждам.

— Имам опит. Непрекъснато ми се случва.

Отмятам глава и разтварям клепачи с лявата си ръка. След това бавно приближавам показалец до окото си… и мушвам.

— Оох! — изкрещявам, когато си одрасквам роговицата. Вдигам ръце към сълзящото си око.

— Дай да видя — казва Люис и се приближава към мен на четири крака.

— Добре съм, нищо ми няма — казвам и се отдръпвам. Изправяме се на крака и аз го поглеждам неохотно. В очите му за миг проблясва топлота.

— Искаш ли… — започва той и аз не успявам да сдържа фантазията, в която той ме кани в офиса си, за да ми предложи почивка на пустинен тропически остров. Или поне вечеря, може би с почивка на остров, след подходящ период за опознаване — … салфетка за грима? Спиралата ти се е размазала.

Стегни се, Лили. Като че ли би могъл да ме хареса. А пък как забравих и неговата Рос?

— При мен ли беше тръгнала? — пита ме той и ми подава салфетка.

— Ъъ… Да… Не… Да… Бях тръгнала при теб, за да ти кажа, че…ъм… Няма да мога да дойда тази вечер.

— Жалко. С нетърпение очаквах да чуя мислите ти.

— Съжалявам. Трябва да се прибирам. Мери ще дойде.

— Сестра ти?

— Не… Да — заеквам, спомнила си тазсутрешната си лъжа. — Малко е изпаднала в криза.

Това е вярно. Мери е изпаднала в криза. Тъй като е моя агентка, й се полагат петнайсет процента. Доколкото ми е известно, това включва петнайсет процента от всичко, включително моите кризи.