Тайната на Торинската плащаница

1.

СРЯДА ВЕЧЕР

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Много са причините той да убива. Много са причините да се кани да убие отново точно в този момент.

То е необходимост. Неутолима жажда. Копнеж, глождещ импулс. Като секса. Когато не го прави, мисли за това. Фантазира. Планира. Упражнява се. Убиването за него е необходимост, неизбежна като дишането. Но е по-приятно. Запомнящо се. Това убийство ще бъде лесно. Съвършено. Най-доброто досега. Неубитите винаги са. Така ги нарича той. Не „живите“. Не „следващата жертва“.

Неубитите.

Спокоен квартал. Жена, живееща сама. И дори не подозираше, докато работеше в спретнатото задно дворче, че той е проникнал в живота и дома ѝ. Лежи и чака от няколко часа, незабележим като куче в любимо скривалище; наострил уши, следи шумовете из къщата; лукавият му ум си представя всяко нейно движение.

Тихо подрънкване – тя разчиства след самотната си вечеря.

Леко туп – затваря миялната машина.

Трак, дзън, бръм – затваря микровълновата и тя се включва, вентилаторът поработва няколко секунди. Може би е извадила претопления полуфабрикат, преди да е изтекло времето, защото е умирала от глад след работния ден.

Туп, туп. Пълни чашата си с лед от камерата на високия хладилник до кухненската врата. Чаша вода, която ще изпие в леглото.

Щрак, щрак, щрак. Гаси лампите. Затваря вратите.

Цап, цап. Цап, цап. Стъпки. Приближава се. Качва се по стълбите. Стъпва тежко. Уморена е. Смазана след трудния ден. Копнее да си легне в голямото меко легло и да заспи. Да спи дълго.

Тихо щракване. Нощната лампа сгрява голямата спалня с мека светлина. Изскърцване на брава. Шуртене на вода. Това е добре. Взема си душ. Приятен и горещ. Топла баня, за да е чиста, когато си легне.

Свежа за смъртта.

Той чака. Брои секундите и минутите. Седемстотин и двайсет секунди. Дванайсет дълги минути. Бръмчене на сешоар. Не трябва да си ляга с мокра коса. Не е полезно. Още едно щрак. Чува се говор – от скромния плоскоекранен телевизор, закрепен на стената. Дискретен, не грозен. Някой мъж би избрал по-голям. Този подхожда на женския вкус. Музика. Филм. Новини. Сменя каналите. Търси нещо, с което да се разсее от тежкото ежедневие. „Вечерно шоу“. „Конан“. „Д-р Хаус“. Щрак. Лекото пращене на плазмения екран.

Тишина.

Едно последно щрак. Лампата.

Мрак.

Той лежи. Под леглото. Наслаждава се на заглъхващото ехо от последните шумове – като парченце нафора, топящо се върху езика. Остава само тишина. Гробовна тишина. Той чува шепота на дъха ѝ, тихи въздишки като утринен бриз. Сънят я подготвя нежно за Бог и за него. Той се измъква от скривалището си. Бавно. Грациозно. Като смъртоносен хищник от леговището си. Излиза на открито. Приближава се към плячката. Настръхнал от възбуда.

Хваща с една ръка гърлото ѝ, с другата притиска устата ѝ. Тя отваря ужасено очи. Той ѝ се усмихва и прошепва:

– Dominus tecum ( Бог с теб)

2.

ЧЕТВЪРТЪК СУТРИН

МАНХАТЪН БИЙЧ, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ноември е, но сред дюните температурата все още е над трийсет градуса. Това не е необичайно за Калифорния. Златна есен като компенсация за скапаното лято. Трийсетгодишният детектив от отдел „Убийства“ Ник Каракандес закрива сивосините си очи с ръка срещу слънцето и се вглежда в искрящите диамантени вълни на Тихия океан. С избелелите си дънки и черно кожено яке, едрият полицай се откроява върху пясъчната височина.

Напряга зрението си и вижда повече от всеки друг. Със сигурност повече от оваляния в пясък труп, около който се суетят съдебният лекар и криминалистите. Много повече от къпещите се, които надничат от водата.

Ник вижда бъдещето.

Един месец напред, за да сме точни. Вижда как яхтата му се отдалечава навътре в океана с издути платна, с една-две корди, влачещи се отзад във водата – вижда време, когато неща като този злощастен труп ще бъдат далечен спомен.

– Ник! Я се довлечи насам!

На света има само една жена, която си позволява да му говори така. Ник сваля ръката си и поглежда с присвити очи своята колежка и началник – лейтенант (трети ранг) Мици Фалън.

– Идвам! Имай милост.

Трийсет и деветгодишната майка на две деца е на двайсет метра пред него, вече нагазила в калифорнийските пясъци.

– Хей, дангалак – провиква се, – ще покажеш ли, че си най-бързият разследващ полицай, както съм те учила, или съм се объркала и си просто един обикновен ленивец?

Той се усмихва:

– Аз съм най-бързият разследващ полицай, госпожо началник! Какво е ленивец?

– Тропически бозайник с къс врат и дебел задник. Много е бавен и прекарва повечето време в спане.

– Завиждам му.

Мици го държи за топките още от първия му ден в отдела, вече пет години. Той тръгва послушно с нея към веещата се от вятъра найлонова лента на десетина метра от водата. Много скоро местопрестъплението ще изчезне, погълнато от негово величество прилива, този стар съучастник в много убийства.

Ник и Мици показват значките си на униформените полицаи, охраняващи района, обуват калцуни и отиват при съдебния патолог Ейми Чан – потомствена лекарка с китайски произход и мозък, по-голям от държавния дефицит.

– Здрасти, докторе – поздравява я безгрижно Мици. – Някакъв шанс дамата да е починала от естествена смърт? Довечера съм на мач.

Патоложката не ги удостоява с поглед. Добре познава Мици и Ник. Прекалено добре.

– Няма такъв шанс. Освен ако не приемем за нормално да влезеш да се къпеш облечена, след като току-що са ти извадили два зъба, изтръгнали са едното ти око и са ти прерязали гърлото.

– Леле, тоя зъболекар ще да е бил много некадърен – измърморва Ник, като се надвесва над трупа.

– Обама ще има да отговаря за много поразии – приближава се и Мици. – Не трябваше да се бърка в здравното осигуряване.

– Все пак очисти Бин Ладен. Можем да го смятаме като смекчаващо вината обстоятелство.

Ейми ги поглежда и поклаща глава с престорено неодобрение:

– Шегаджии! Нямате ли грам уважение към това, което се случва тук?

Ник я поглежда в очите. Между тях прехвърча искра. Мъничка, но все пак я има.

– Тонове уважение – отговаря той. – Просто много добре го прикриваме. Черният хумор е единственият начин да предпазим крехката си психика.

Ейми го поглежда игриво, като се опитва да изглежда строга:

– Бих го нарекла по-скоро мръсно подсъзнание.

Лейтенант Фалън минава покрай един криминалист, пресяващ пясъка, търсейки нещо, което може да е изпаднало от трупа. Заобикаля тялото, като го оглежда от различни ъгли, сякаш е произведение на съвременното изкуство, чийто смисъл все още не може да разгадае.

– Някакви лични документи?

– Не – отговаря Ейми. – Нали не очакваше, че ще имате такъв късмет?

– Трябваше да попитам. – Мици продължава да обикаля, вече по-бавно. Навежда се да разгледа крайниците на жертвата. – Имаш ли представа колко време е била във водата?

Ейми отново я поглежда:

– Стига, Мици, знаеш, че трябва да измеря телесната температура и да проверя данните за приливите. Твърде рано е, за да получиш учтив отговор.

– Само питах.

Ейми напъхва термометър през очната кухина в мозъка. Това ще ѝ покаже приблизителния час на смъртта с точност до три часа. Поглежда плискащите се вълни наблизо. След като се консултира със специалист по приливите и отливите, ще получи по-добра представа кога може да е издъхнала жертвата. Изважда ножичка, изрязва ноктите на трупа и ги прибира в пликче.

Мици все още виси над нея и тя от неудобство се опитва да ѝ каже нещо по-конкретно:

– Със сигурност е престояла няколко часа във водата, но по-малко от денонощие. За момента само това мога да кажа.

Изправя се, изтръсква се от пясъка и дава знак на двама санитари, които чакат отстрани с голям чувал от материя, която пропуска водата, но задържа твърдите частици.

– Хайде, момчета, опаковайте.

– Какъв изверг би направил такова нещо? – измърморва Ник, като оглежда разкъсаната обезобразена плът.

– Тук няма кой знае каква загадка – отбелязва Ейми, като сваля лилавите си гумени ръкавици и затваря металното куфарче. – Някой от особено опасните изверги, нали се сещаш – от типа, който го е правил и преди и няма да спре дотук.

3.

ПО ОБЕД

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Закусвалнята в мола е отворена за всеки. Клиенти на магазините и служители от близките учреждения се блъскат като говеда на корито за водопой. Стресирани сервитьори крещят поръчки в задушното помещение и блъскат по номерираните копчета на касовите апарати.

Младеж на около двайсет и пет, с маслинов тен, тъмна коса и още по-тъмни очи търпеливо чака в суматохата. Остров на спокойствието сред буйната река на нечовешката грубост. Безучастно изчаква реда си, взема купичка японска супа мисо, кутия суши и кафе, плаща. С тази диета поддържа тялото си хилаво – стройно, ако предпочитате това по-любезно описание – твърде дребно и слабо за жените, предпочитащи яки, широкоплещести мъжаги. Затова във фабриката, в която работи, го наричат „Чироза“.

– Дайте да ви помогна.

Той бързо премества няколко стола и маси, за да разчисти пътя на възрастен мъж и жена му, в инвалидна количка, всред човешката джунгла до подходящо място, където да оставят подносите си.

– Много сте внимателен – кимва за благодарност старецът, след като сяда.

– Няма проблем, за мен е удоволствие.

Младежът взема таблата си и сяда на маса, няколко метра по-встрани. Усмихва се на възрастната двойка, докато сипва соев сос в лютата паста уасаби, разбърква с клечките и потапя в сместа парченце риба тон. Отново насочва вниманието си към потока от хора наоколо. Те го очароват. Всички до един. Дори малчуганите са му интересни. Малки човешки същества, неподозиращи какво им готви бъдещето или каква роля ще изиграят в живота на стотици хора.

Една учителка води върволица чуждестранни ученици – китайчета, доколкото той може да прецени – в колона по две; малки херувимчета, хванати за ръце. Носят еднакви оранжеви престилки и шапчици; приличат на кукли, току-що излезли от поточната линия. Младежът си спомня, че някъде бе видял един плакат, според който в Китай има толкова хора, изучаващи английски, колкото са хората в самата Англия. Светът се променя, той – също.

Погледът му спира върху официално облечена блондинка в зряла възраст, която трескаво се опитва да намери звънящия си телефон в черна кожена чантичка. Пантера, минала най-добрите си години. Елегантното облекло и добрата диета не могат да скрият пораженията от възрастта и калифорнийския климат върху косата и кожата ѝ. Тя бързо открива айфона си, но не изглежда доволна. Явно обаждането не е от съпруг или любовник. По-скоро е отчаян зов от някой колега – вик за помощ от службата, откъдето току-що е излязла.

Младежът ѝ се усмихва, когато минава покрай него. Вижда нещо познато в очите ѝ. След малко се досеща какво и щраква с пръсти. Жената му напомня на онази от снощи.

Онази, която уби.

4.

Катафалката на патолозите – бял микробус додж с тъмни стъкла – безшумно оставя коловози в чистия пясък, докато се отдалечава с печалния си товар. Тълпи любопитни плажуващи се връщат като зомбита към кърпите и шезлонгите си, сякаш нищо не се е случило. Животът продължава – дори след смъртта.

Ник Каракандес излиза от оградения с найлонова лента район на местопрестъплението и тръгва като въжеиграч по тънката граница между сушата и океана – линията, където тъмната вода среща белия пясък, после тайнствено изчезва в пяната на оттеглящата се вълна. От североизток вятърът се усилва и Ник се заглежда към искрящия хоризонт.

Съвсем скоро вече няма да разследва убийства.

Всъщност скоро изобщо няма да работи в полицията. Предизвестието му тече. Високият мускулест мъж е взел решението преди години, след нещастието, за което не говори никога – трагедия, която би накарала дори най-отдадения полицай да напусне. Оттогава изчаква, живее по инерция, събира пари; междувременно изкара капитански лиценз и довърши ремонта на едномачтовия си платноход. Точно след трийсет дни ще отплава към залеза и ще започне съвсем нов живот.

Мици поглежда към изчезващата във водата найлонова лента и униформените, които току-що е инструктирала да започнат да разпитват зяпащите зомбита.

– Според теб как Господин Изверг я е докарал до тук? Не видяхме следи от гуми, а пясъкът е мек като моя корем.

Ник посочва на изток към една черна ивица, която преминава през плажа от главното шосе до ниска постройка, разположена малко навътре в океана.

– Онова е Аквариумът. Предполагам, че е прекарал колата максимално навътре по кея, после е отворил багажника и е изхвърлил трупа.

– Мога да си го представя. Жената не тежи повече от четиридесет килограма, не е било трудно да я вдигне.

Мици поглежда към края на кея, водещ до океаноложката лаборатория и аквариума – голяма атракция за местните богаташи и децата им. Не и за нейните. Близначките са алергични към всичко, свързано с наука. Предпочитат да ритат топка, да играят видеоигри или да се заяждат със съседските момчета.

Двамата с Ник тръгват към кея и в съзнанието на Мици отново изниква образът на мъртвата жена. Здравословна диета, добре поддържана коса, хубава кожа. Вероятно е живяла добре – до момента, когато дяволът е стигнал до името ѝ в списъка си.

– Направи ли ти впечатление, че нашата неидентифицирана жертва все още бе с бижутата си? – Мици завърта малката венчална халка, която носи вече близо две десетилетия, и я показва на Ник. – Имаше камък, толкова голям, че бойскаутите могат да се обучават на скално катерене върху него.

– Със сигурност не е грабеж. Съдейки по жестокостта на другите рани, престъпникът не би се поколебал да отреже пръста, ако е искал пръстена.

– Каква е причината тогава? Провален опит за отвличане?

– Може би, но в такъв случай трябваше да има искане за откуп. Дори ако съпругът – ако приемем, че има такъв – се е страхувал да ни се обади.

Мици пак се замисля за трупа.

– Да, няма логика. Похитителите убиват жертвите си, след като преговорите за откуп приключат, не преди това. Дотогава близките са се притеснили до смърт и са дотърчали при нас. Ако е имало отвличане, трябваше вече да знаем.

Тя се обръща и пак поглежда към местопрестъплението.

– Видя ли какво е направил със зъбите и очите ѝ? Искал е да я обезобрази.

– Да, със сигурност не го е извършила феята на зъбките.

– Съгласна съм, но и престъпниците имат морални принципи. Дори уличните бандити в Комптън не правят такива неща, а те са най-жалките отрепки в бранша.

Докато се изкачват по пясъчния насип към кея, на Ник му хрумва, че убийството напомня дело на професионалист – макар и луд.

– Последното подобно нещо, което съм виждал, беше от италианците в долината – споделя той. – Бяха разфасовали един от своите, след като ги предал. Отмъщение. Чисто и просто.

Мици се намръщва:

– Мислиш, че е била свързана с организираната престъпност?

– Възможно е. Представи си за момент, че е жена на някой мафиот и той я е спипал в изневяра. – Ник хваща Мици за ръката и ѝ помага да се изкачи. – Първо, тя отказва да назове виновника, после се пречупва и се оказва, че любовникът е братът или най-добрият приятел на съпруга рогоносец. Бум! – Ник плясва с ръце. – Кръстникът се отдава на емоциите. Решава, че единственото решение е да прати някого да я обезобрази и очисти.

– Много извратено въображение имаш.

– Ти си ме учила.

Ник поглежда зад нея към широкия кей, водещ до покритата с червени керемиди ъглеста сграда в края. От двете страни, точно над водата, преминава четирирелсов метален парапет. Последната метална пречка достига до гърдите на Каракандес. Беше прав. Ако отиде с кола до там, човек лесно би могъл да прехвърли труп през парапета.

Мици кляка.

– Има много следи от гуми. – Посочва участъка пред себе си. – И добър слой пясък, който е запечатал следи от всичко, което е минавало оттук наскоро.

– Ако дойдеш нощем, няма да ти направи впечатление. Ще изпратя униформени да отцепят района, и криминалистите да вземат отпечатъци.

Ник вдига телефона си и сяда на парапета, докато говори.

Мици изважда малкия фотоапарат, който винаги носи, и прави няколко снимки. Понякога техниците пристигат твърде късно и някои улики вече са изчезнали. По-добре сама да вземе мерки, за да не съжалява после.

Десет минути по-късно се появяват дебел червендалест полицай с мокра от пот униформа и млад криминален фотограф. Докато Мици ги инструктира, Ник се отдалечава на няколко метра и се заглежда във вълните, разбиващи се в основата на кея. Бълбукащата пяна образува различни картини. Абстрактни сцени, отворени за интерпретация. Някой може да види препускащи коне, викинги или морски богове.

Ник вижда съпругата и невръстния син, които изгуби.

Лежат в море от собствената си кръв. С очи, белнати като развалени стриди.

И всеки път, когато ги види – когато неочакваната им поява сломи сърцето му – той не прави нищо, за да прогони образите им, нищо, за да отклони чувството на вина.

Каролина го бе помолила да излезе за малко с количката. Макс плачеше и кратка разходка из квартала щеше да го успокои. Ник обаче говореше по телефона – спешно обаждане от службата в почивния му ден. На Каролина ѝ беше писнало да чака и накрая бе излязла без него. Отбила се в кварталния магазин. Ако Ник беше там, щеше да е различно. Щеше да овладее ситуацията – наркоман, опитващ се да ограби касата, нервен и уплашен, жива бомба със закъснител, готова да избухне. Малоумният собственик се направил на мъж и грабнал пистолета, закрепен с тиксо под щанда; клиентите изпаднали в паника и се разбягали с писъци.

Било истинско клане. След като видял оръжието в ръцете на продавача, наркоманът избил всички. Бил като хипнотизиран. Полицаите го заварили да стои като вцепенен сред труповете. Моментната лудост на една отрепка бе погубила десетина порядъчни граждани и бе почернила живота на близките им.

– Ако убиецът е изхвърлил трупа оттук, сигурно не е местен – отбелязва Мици.

– Какво? – мислите на Ник все още са там – в събитията отпреди три години

– Океанът. – Тя посочва над парапета, за да привлече вниманието му. – Тук е прекалено плитко. Вероятно престъпникът си е мислил, че е по-дълбоко. Мислел е, че като я изхвърли тук, трупът ще изчезне завинаги.

– Може да е имало прилив. – Мозъкът на Ник най-после заработва в една и съща часова зона с тялото. – Или пък не го е интересувало. Може би е искал да се отърве от трупа само колкото да се измъкне от града.

– Добър си – казва тя с усмивка, разкриваща защо преди десет години всички полицаи в участъка все търсеха повод да се навъртат около бюрото ѝ. – Ще ми липсваш, когато отидеш да хващаш омари за „Смъртоносен улов“¹.

Ник се засмива:

– По „Дискавъри“ не дават ли други предавания освен тази глупост?

– Другите не са интересни.

Двамата тръгват един след друг по самия ръб на кея, покрай парапета, за да не тъпчат отпечатъците от гуми. Ник закрива очите си с ръка и бавно оглежда аквариума и океаноложката лаборатория. Накрая забелязва каквото търси.

– Камери за наблюдение на приливите. – Посочва две малки камери, монтирани на високи стълбове. – Предават кадри онлайн.

– Убий ме, ако животът ми стане толкова скучен, че да реша да ги гледам.

– За всеки има по нещо, Миц. – Ник посочва друг стълб, на който е монтирана охранителна камера. – Тази е повече по твой вкус. – Прави знак с ръка като водещ на телевизионен магазин, рекламиращ купчина боклуци, които можете да купите само ако позвъните в следващите десет минути. – Специален канал за красиви и талантливи полицайки от Лос Анджелис с участието – да се надяваме – на убиеца на Дамата с големия пръстен.

¹ Американска риалити програма за лова на кралски краб (голям кралски рак) в Берингово море. Уловът му се счита за една от най-смъртоносните професии. – б. р.

5.

КЪСНО СЛЕДОБЕД

Ейми Чан облича престилка, слага си гумени ръкавици и влиза в новообзаведената морга. Помещението е бездушно подземие от неръждаема стомана, осветено от слаби зелени и сини лампи. Стоманени хладилни камери, умивалници, колички, табли и инструменти обграждат голяма маса за аутопсии по средата – с грубовати кранове и зловещи отточни дупки, последни двери за кръвта и телесните течности на покойниците. Прекалено много мрачен смъртоносен метал за вкуса на Ейми. Пълна противоположност на спретнатото моминско жилище на трийсет и две годишната патоложка, където единствената стомана са ножовете в красивата кухня с голям прозорец, гледащ към малка, добре поддържана градина.

Преминала пълен ремонт преди по-малко от седмица, моргата вече мирише на дезинфекциращи препарати. Ейми поглежда съчувствено плътта и кокалите, проснати върху масата. За нея тленните останки все още са човешко същество – отчаяна жена, разчитаща на нейната експертна помощ.

– Коя си ти? Какво можеш да ми кажеш, скъпа? Какви тайни имаш да ни разкриеш?

Дори от пръв поглед е очевидно, че жертвата е изпитала непоносима болка, преди да умре. Всички рани са нанесени преди смъртта. Устните ѝ са разцепени, липсват зъби, на мястото на лявото око зее ужасяваща дупка – смразяващо кръвта свидетелство за мъченията, на които е била подложена.

Ейми разчиства работното си място. Наглася монтирания на тавана двоен операционен прожектор и слага на главата си малка походна камера, за да заснеме в близък план всичко, което ще види и каже по време на аутопсията.

– Жертвата е добре поддържана жена на около четиридесет или петдесет. Преди смъртта е получила тежки лицеви наранявания, при които е загубила лявото си око и двата горни резеца.

Ейми се вглежда в две груби натъртвания от двете страни на лицето.

– Има следи от наскоро извършена пластична операция, все още незараснали белези от лифтинг около ушите и врата.

Ейми осъзнава, че жертвата вероятно е възлагала големи надежди на тази по-благоприятна среща със стоманеното острие, очаквала е да изглежда по-млада и по-привлекателна. В гласа ѝ прозвучава състрадание:

– Нараняванията по двете бузи не са от козметични процедури, причинени са от удари – най-вероятно с вътрешната и с обратната страна на дланта. – Ейми се навежда, за да разгледа по-добре. – От лявата страна има следи от силен удар, вероятно от юмрук. Тъканта е цепната до самата кост.

Патоложката насочва вниманието си към врата.

– Жертвата е изгубила много кръв от хоризонтален седемсантиметров прорез през сънните артерии. Тази рана е причинила смъртта. Дори да беше преживяла кръвозагубата, щеше да умре от въздушна емболия.

Прецизността на прореза прави впечатление на Ейми. Убиецът не се е колебал. Бил е уверен, безмилостен.

Ейми вдига ръцете на мъртвата, пръстите ѝ са с добре оформен маникюр. Патоложката вече е изрязала ноктите за анализ на микроследи и е взела отпечатъци от пръстите.

– Няма следи от сериозна съпротива, но по китките се виждат белези, показващи, че може би е била връзвана.

С помощта на специално тиксо Ейми прихваща от сивкавата кожа няколко нишки, за които е сигурна, че са от въже. Отдръпва се малко и оглежда цялото тяло, като отделя специално внимание на стъпалата, коленете, лактите и дланите.

– На обичайните места не се виждат драскотини и ожулвания. Няма индикации, че тялото е било влачено по каквато и да е повърхност.

После оглежда празната червена рана на очната орбита. Убиецът е използвал някакъв предмет, за да извади окото на жертвата. Какъв? Във вътрешността няма допълнителни разкъсвания, каквито биха се получили, ако е използвал метален инструмент. Изведнъж Ейми осъзнава какво се е случило. Използвал е пръстите си. Убиецът е бръкнал в очната орбита с палец и така е извадил окото. После е прекъснал свързващите го с главата мускули и нерви. Само истинско чудовище би могло да извърши нещо подобно. Патоложката прави гримаса на отвращение – рядка реакция за Ейми Чан. Болката е била непоносима. В ъгълчетата на посинелите устни на жената има следи от ожулване – знак, че виковете ѝ са били заглушени от стегната върху устата превръзка.

Ейми отново поглежда очната орбита. Онова, което е останало от тъканта, показва че убиецът просто е държал очния нерв между пръстите си и го е дърпал, докато се е скъсал. Жената е била принудена да гледа как изваждат собственото ѝ око.

Монтираният на стената телефон започва да звъни и да премигва – след малко се включва телефонният секретар. Ейми продължава огледа. Насочва вниманието си към дупките от липсващите зъби. Вероятно са били извадени преди окото. Тя отново се вглежда в устата на жертвата. Венците и небцето са натъртени. Нещо е било натъпкано в устата, за да я държи отворена, докато убиецът действа. Нещо обло. Ейми извива главата на мъртвата назад и насочва прожектора. С пинцети сваля няколко пластмасови частици от кътните зъби. Ако не греши в преценката си, убиецът е напъхал в устата на жертвата топка за голф, за да получи достъп до резците.

Ейми е виждала много гадости на тази маса, но стомахът ѝ винаги се свива, когато стане свидетел на нещо такова: на уникалния почерк на най-свирепия звяр на планетата – серийния убиец.

Убиец, надминаващ по жестокост всеки друг.

Убиец, който никога не спира.

6.

КЪСНО ВЕЧЕРТА

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Тъмнокосият мъж с рунтавите вежди и маслиновия тен проверява главния вход, задната врата и прозорците, за да се увери, че са заключени. Не би понесъл, ако стане жертва на грабеж – иронията би била твърде жестока.

Отива в оскъдно обзаведената кухня и отваря стария хладилник, който съдържа само три неща: пастьоризирано мляко – от онова, което трае от шест до девет месеца; кутия яйца и тубичка с диетично масло. Ако е наистина гладен, използва всичко и си прави омлет. В противен случай, както сега, пие само мляко. Риба и супа за обяд, мляко и яйца за вечеря – това е единственото, с което се храни.

Изпитва странно чувство, докато крачи из къщата, пиейки мляко направо от кутията. Напрегнат е. Неспокоен. Изнервен. Това не го изненадва. Чувства се така в деня след всяко убийство – противоречиво, объркано. Това е период на безпокойство и въодушевление. Време, в което се чувства опиянен от тежък коктейл противоречиви емоции.

Навремето тези променливи настроения го изкарваха от равновесие, но вече не. Сега има достатъчно опит – разбира, че всяко убийство има ответна реакция. Като откат на огнестрелно оръжие. Ответният удар на приклада среща мускула на рамото. Когато отнемеш живот, мускулът на психиката ти понася травмата. Най-напред избива лилавата синина на чувството за вина, после идва жълтият страх, че ще те заловят, и накрая – зачервяването от триумфа.

Прекара деня си като всеки друг – отиде на работата, която беше под достойнството му, за да работи за хора, които не го оценяват и не го разбират. Не че изобщо имаше такъв човек. Стриктното придържане към определен режим е важно. Всяка промяна в навиците би направила впечатление, ако полицията тръгне да души наоколо. Освен това се бе убедил, че непосредствено след убийство му се отразява добре да е сред хора, да е сред стадото от малоумни същества, влачещи се към домовете или работните си места. Обича да се разсейва по този начин, да запълва времето си. И оценява камуфлажа на безличието, ползата от маскировката, която му осигурява подобно скучно ежедневие.

Сега обаче е нощ. През нощта е различно. Той се чувства различно. Променен. Чувства се енергичен, силен. Нощта е времето, когато може да се наслади на убийствата. Мракът му носи оправдание, утвърждава онова, което прави и което е. През целия ден копнее за залеза на слънцето и прилива на първична енергия в себе си.

Къщата, в която живее под наем, е тъмна. Винаги е така. Завесите постоянно са спуснати. Няма крушки – фасонките са празни. Няма ток, няма газ. За отопление и в редките случаи, когато се налага да готви, той използва само открит огън.

Драсване на кибритена клечка нарушава тишината в къщата. Трептящият пламък на свещта осветява спалнята. Той се съблича и се подготвя за сън. Няма легло. Няма матрак. Няма възглавница. В ъгъла на стаята са поставени малкото неща, от които има нужда. Разтваря сгънатата носна кърпичка и изважда стоманено ножче за бръснене. С него надрасква кръст през гърдите си, после – върху бедрата и ръцете си. Още преди кръвта да потече, избърсва острието, целува го и го вдига пред себе си като жрец, показващ свещената нафора пред вярващите. После, докато гърдите му бавно почервеняват, връща ножчето в кърпичката и я сгъва в правилен квадрат.

Изтяга се по гръб и опира стъпала в перваза на едната стена; а лявото рамо и ръката – в другата. Внимателно пъхва единичен чаршаф под краката си, после го загръща плътно върху себе си, докато се опакова целия, от глава до пети.

Уютно. Плътно. Безопасно.

Като увит с погребална плащаница.

7.

ПЕТЪК СУТРИН

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Залата смърди на снощна мексиканска храна и изглежда като след няколкодневен студентски купон. Евтиното метално бюро на Мици Фалън е като остров на маниакална подреденост сред морето от мъжки хаос.

– Още кафе. – Ник връчва на началничката си чашата с надпис „Най-добрата майка на света“, която преди две години близначките ѝ подариха за Деня на майката. – Какво ти е на ръката?

Кимва към двата бинтовани пръста на дясната ѝ ръка.

– Тази свиня, мъжът ми, падна върху мен, докато правехме секс. – Опитва се да омаловажи травмата тя. – Безбрачието може би не е чак толкова лоша идея.

– Не искам да знам повече.

Ник отпива глътка кафе.

Мици непохватно поднася чашата към устните си и отбелязва одобрително:

– Ааах, много е добро! Обаче това е последната ми доза кофеин за тази сутрин. Не ми позволявай да пия повече.

Отново поглежда към монитора, на който записът от охранителната камера е пуснат с трийсет и два пъти по-висока скорост от нормалната.

– Видя ли нещо? – пита Ник.

– Да, търпението ми – изпадна в нервна криза и се метна от кея преди около три часа.

Ник се настанява на един стол до нея.

– Униформените не са намерили почти нищо.

– Това новина ли е според теб?

– Предполагам, че не. Кълна се, някои от тия момчета са толкова млади, че не бих ги пуснал дори да пресекат улицата сами.

Тя се усмихва:

– Чуй се само – старото куче! Още има жълто около устата, а вече критикува новобранците. – Тя поглежда големия часовник на стената близо до кабинета на капитана. – Още една касета и отивам да ям. Идваш ли?

– Става, но без пица. Трябва да влизам във форма за голямото плаване.

– Че ти си във форма. Иди да плуваш в океана и женските китове ще се избият да те ухажват.

– Ха-ха, много смешно. – Ник потупва малката издутина на корема си, където в миналото имаше плочки. – Спирам въглехидратите, бирата и пиците и всичко ще си дойде на мястото. Може да умра от глад и скука, но ще съм окей.

– Окей не ми звучи добре. Окей е половинчата работа. Някъде по средата между позатлъстял и щастлив и гладен, но с перфектно тяло. Можеш да се задоволяваш с окей само когато се ожениш.

– Май забравяш, че бях женен.

– Ами ожени се пак. Веднъж ти беше добре, значи пак ще ти понесе. – Тя го поглежда; не иска да събужда болката му. – Само те дразня, Ник. Все още си добър улов. Не само за китовете. Не се тревожи.

Телефонът на бюрото му иззвънява. Той се избутва назад със стола на колелца и се пресяга към слушалката над накамарените като изригнал вулкан документи.

– Каракандес.

Мици отпива глътка кафе и го наблюдава. Жалко, че не иска да излиза пак с жени. Добра партия е. Внимателен, скромен и честен. Привлекателен, но не от онези красавци, които бият отбой, когато нещата не вървят. Тя се усмихва. Да, когато Ник Каракандес изпълзи от черупката си, някое момиче ще удари джакпота.

Той затваря телефона, взема бележника, на който си е водил записки, и се плъзга обратно към бюрото ѝ.

Мици кимва към бележника:

– Какво ново?

– Виж коя е нашата жертва – казва той, като ѝ показва листа.

Мици се вглежда в разкривените букви.

– Тамара Джейкъбс? – Свива рамене. – Трябва ли да я познавам?

– От „Отпечатъци“ казаха, че може би я познаваш. В архива ни е записана като собственичка на регистрирано оръжие, което е било иззето от мерцедеса ѝ преди няколко години. Работила е като филмов сценарист. Един вид знаменитост. Пише сценарии за мащабни исторически продукции, романтични драми за живота на древните римляни и британските крале. Ти не си ли падаш по такива неща?

– Подиграваш ли ми се? „Хари Потър“ е най-близкото до британска историческа драма, което съм гледала.

Тя взема бележника му и пуска търсене в интернет на името „Тамара Джейкъбс“. На екрана излиза статия от „Холивуд рипортър“ с голяма снимка на покойната и каре с едър шрифт под нея.

Ник се навежда и започва да чете от екрана:

– Това името на новия ѝ филм ли е?

– „Плащаницата“ – измърморва Мици. – Пишела сценарий за филм със заглавие „Плащаницата“. Може би филмите ѝ все пак ще ми харесат.

8.

В РАННИЯ СЛЕДОБЕД

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Степфордски съпруги и момчета от „Медисън авеню“ стоят на пищните веранди и гледат от безопасно разстояние полицейските автомобили, които нарушават спокойствието на тихата улица, водеща до дома на Тамара Джейкъбс.

Униформените бързо отцепват сградата, която може да се окаже важна сцена на престъпление – мястото, където жертвата е срещнала убиеца си, била е отвлечена или дори убита. От друга страна, всички знаят, че извършителят може никога да не е стъпвал наблизо и единственият резултат от идването им вероятно ще бъде попълване на излишни документи, канцеларски глупости и безсмислени разпити.

След безкрайно звънене на входа на струващото поне шест милиона долара имение на сценаристката Мици дава заповед на двама полицаи да разбият задната врата. С Ник влизат предпазливо в голямата кухня, пълна с мебели от махагон и мраморни плотове. И двамата са с извадени пистолети, макар да са 99,9% сигурни, че в къщата няма никой. Не един полицай е загинал при ситуации с вероятност, по-малка от 0,1 процент.

– Чисто е – виква Мици иззад един ъгъл.

– Чисто – приглася ѝ Ник, докато минава през дневната.

Убиецът е бил тук, той го знае. Усеща го в кръвта си. Първо, двамата оглеждат стаите на долния етаж. Няма следи от борба. Качват се, за да претърсят петте спални, прилежащите бани и специалния дрешник, пълен с дрехи, обувки и чанти. Нищо не изглежда разместено.

Мици отваря един гардероб, заемащ цяла стена, и се дръпва стъписано назад.

– Боже, и в „Блумингдейлс“ не са толкова добре заредени. Така де, колко дрехи може да износи една жена?

Ник обръща гръб на купищата рокли, потничета, ризи и поли.

– Ще сляза в кабинета. Писателите са странни създания, нека да разгледаме естествената ѝ среда.

Мици хвърля последен, изпълнен със завист поглед към луксозните облекла и тръгва след него към стълбите. Слиза в кухнята при криминалистите и фотографите. Нищо не подсказва някой да е влизал с взлом преди тях. Няма изкъртена дограма, пробита ключалка или счупено стъкло. Може би убиецът изобщо не е идвал тук. А може би е хванал жертвата някъде другаде и я e принудил да го пусне в дома си. Или пък Тамара го е познавала и сама го е поканила; винаги има такава вероятност – много голяма вероятност.

Кабинетът е още по-натруфен от гардеробната на горния етаж. Дъб навсякъде, бюро по поръчка, кафяво кожено кресло – антика, както изглежда; библиотеки, пълни с всякаква справочна литература. Тамара явно е била писател от старата школа – разчитала е на истински книги, а не на източници от интернет; работила е само със сто процента достоверни данни.

На Ник му стига една секунда, за да забележи какво не е наред. Има принтер, скенер, зареждащи устройства и цял сноп добре подредени кабели.

Но няма компютър.

Инстинктивното предчувствие, което изпита от самото начало, сега се засилва. Той отваря врата на шкафчето. Не се вижда място за настолен компютър. Добре. Това не е изненада – много писатели предпочитат лаптопите. Преносимите компютри са удобни за записване на чудати и гениални мисли, докато пътуваш. Но тук няма резервни кабели или док-станция. Ник претърсва шкафовете и намира инсталационни дискове и гаранционна карта за единайсетинчов „Макбук Еър“. Готино. Много по-модерен от стария „Дел“, който подпира масата в неговия апартамент. Нещо обаче продължава да го гложди.

Писателите винаги правят резервни копия. Професионалистите записват всичко. Винаги. На няколко различни носителя.

Ник претърсва навсякъде, но не намира дори флашка, камо ли професионален резервен харддиск.

Бил е тук. Изчистил е всичко.

– Имаме местопрестъпление – провиква се. – Сигурен съм, че този тип е взел неща от кабинета.

Ник съзнава, че това негово твърдение променя всичко. Вътрешните огледи са мечта за всеки полицай. Няма вятър да издуха попадналите на местопрестъплението косми, няма дъжд да отмие петната от кръв, няма кретени да стъпчат микроследите в почвата или в пясъка. Вътрешните огледи са най-добрият източник на улики. Това е най-голямата им надежда.

Ник поглежда през прозореца. Няколко униформени претърсват задния двор. Там няма трева – само дървена настилка, малък соленоводен басейн, ограден с камъни кът за хранене и тухлено барбекю. Писателката едва ли се е цапала да пече пържоли – по-скоро е викала готвач, когато е имала гости.

– Ник, ела да видиш това – вика го Мици. Звучи по-скоро тъжно, отколкото въодушевено.

Ник се досеща, че каквото и да е намерила, няма да му хареса. Той оставя декарите дъбова облицовка и нагазва сред пасището мек бял килим в дневната.

– Котката е мъртва. – Изражението на Мици издава, че е имала такъв домашен любимец. – Очевидно убита.

Том Хикс, четиридесетгодишен брадат криминалист, облечен с гащеризон за огледи, държи в изпънатата си напред ръка бяла персийска котка.

– Вратът ѝ е счупен – обяснява той. – Под козината има следи от примка, а очните ябълки са разширени. Най-вероятно е удушена с ласо, може би дори е висяла.

Мици поклаща глава:

– Извратеняк!

– Обаче интересен извратеняк. – Ник се вглежда по-внимателно в котката, докато Том я прибира в голям хартиен плик. – Не са много хората, които носят в себе си ласо и знаят как да го използват.

Мици докосва ръката на Хикс:

– Може пък да имаме късмет и котето да е одраскало или ухапало убиеца.

– Ще я дадем на криминалния ветеринар – отвръща техникът, докато етикетира плика. – Много е добър. Ако има микроследи или ДНК от извършителя, той ще ги намери и ще каже как точно е умряло животното.

Ник мълчаливо преглежда купчина писма, после отива при малкия безжичен телефон, поставен на стойка до перваза на прозореца.

На дисплея пише, че има четиринайсет пропуснати обаждания. Ник вдига сребристия апарат от стойката, разглежда иконите на клавиатурата и открива вградения указател. За няколко секунди установява, че има записани 306 номера, подредени по фамилно име. Въвежда „Джейкъбс“ и намира само едно – Дилан. Поглежда пак към купчината писма и плика, адресиран до „Г-н Д. и г-жа Т. Джейкъбс“. Вдига го и вижда, че е отворен. Вътре има бяла картичка, изписана със златни букви – покана за благотворителен бал. Ник показва телефона и картичката на Мици.

– Май открихме половинката на Дамата с пръстена.

Мици оставя криминалиста с мъртвата котка; възмущението и гневът ѝ отстъпват на нови емоции. Съпругът на Тамара Джейкъбс или е нейният убиец и знае, че е мъртва, или съвсем скоро целият му живот ще се преобърне.

– Ако има номер, обади му се!

Ник отново взема телефона, намира номера и натиска копчето за набиране. В стаята настъпва тишина. Всички погледи са вторачени в него, докато слуша сигнала от набирането. На дисплея не е изписан номер, само името Дилан Джейкъбс – може да е на километър от тук или на друг континент. Сърцето на Ник се разтуптява от вълнение.

Сигналът спира. Чува се дълбок баритон:

– Тук е Дилан. Не мога да говоря в момента. Оставете името и номера си и ще ви се обадя при първа възможност.

Ник затваря.

– Превключи на гласова поща. Ще се обадя пак от участъка, когато ще мога да го запиша.

Мици кимва:

– Добре. Вземи телефона, провери контактите и го дай за анализ. Аз мога да довърша огледа без теб.

Ник изключва телефона, махва с ръка и тръгна към вратата. Изведнъж спира и се обръща:

– Няма снимки!

Мици се намръщва и го поглежда:

– Моля?

– В цялата къща няма нито една снимка на Тамара и мъжа ѝ. Нито в кабинета, нито в спалнята, нито тук.

Мици се опитва да си спомни стаите на горния етаж.

– Прав си. Освен това никъде нямаше мъжки дрехи, нито приспособления за бръснене или друга мъжка козметика. Няма никаква следа, че Дилан Джейкъбс някога е живял тук.

9.

СИДНИ, АВСТРАЛИЯ

Двайсет и седем годишният Виктор Хегедюс се размърдва неудобно на шезлонга на няколко крачки от частния басейн.

Умът му е зает с много неща.

Нищо чудно, че го боли глава. Това е началото на пристъп от мигрена. Сигурен е. Единствената му надежда е да поспи – кратка оздравителна дрямка, – но не може. Тревогите му пречат да заспи. Строителите пристигат утре и той се чуди дали да не ги отпрати, докато обмисли по-добре плановете за разширение – отделното крило за гости, със собствен басейн и вътрешен двор.

Обедното слънце полазва върху краката му. Той става и наглася плажния чадър така, че целият да остане на сянка. Виктор не обича да изгаря. Ужасно е, когато кожата ти се зачерви и изсъхне.

Мобилният телефон под съседния шезлонг иззвънява. Виктор се опитва да се абстрахира от шума, както прави от сутринта. Чувството за вина обаче надделява и той вдига.

– Телефонът на Дилан. Кой се обажда?

Никой не отговаря. Чува се само изщракване, сякаш пренасочват разговора.

– Ало.

Виктор намръщено поглежда телефона.

– Може ли да говоря с господин Джейкъбс?

– Не може. Кой го търси?

– Казвам се Ник Каракандес. Искам да обсъдя нещо много важно с господин Джейкъбс. Бихте ли ме свързали с него или да ми кажете на какъв номер мога да го открия?

– В момента медитира и не иска да го безпокоят.

Виктор рязко прекъсва разговора, изключва звука на телефона и гневно го хвърля под шезлонга.

Ако Дилан няма време да бъде с него, поне да го остави да си почива на спокойствие!

10.

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Програмата „Траксън“ изкарва на компютъра на Ник прозорец с карта, показваща, че телефонът, с който току-що разговаря, се намира в частна вила на улица „Тауър“ в Гордънс Бей, провинция Нов Южен Уелс. Ник отваря компютъризирания указател на Интерпол и открива номерата на полицейските служби в Австралия. Прехвърля списъка, докато намира участъка, в чийто район влиза Гордънс Бей, и набира номера.

– Главен инспектор Хокинс. Кажете.

Ник му обяснява точно какво иска.

Трийсет минути по-късно въоръжен полицейски отряд е заел позиции около скъпата вила на брега на Тасманово море и Ник получава обратно обаждане.

– Можете да действате, детектив – казва главен инспектор Хокинс. – Вашият човек не е излизал през последния половин час и ако се опита сега, ще попадне в обятията на моите момчета.

11

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Тъмнокосият млад мъж отваря вратата на стария си „Форд Експлорър“ и намества умореното си тяло зад изтъркания волан. Току-що свърши поредният тежък работен ден. Работи във фабрика. Добър, честен труд. Работното му място е на шестнайсет километра от мястото на последното убийство; домът му – на още повече километри в съвсем друга посока. Той се замисля за тези неща и това го успокоява, когато запалва мотора и потегля на дълга обиколка из улиците, преди да се прибере.

Шофирането му се отразява добре. Обича да изследва нови квартали – да наблюдава как неубитите се разхождат с децата, с кучетата и с половинките си. Представя си как живеят.

Представя си как ще умрат.

Колко внимателен и милостив може да бъде към тях – ако има тази възможност. Спомня си как преди няколко години в едно телевизионно предаване някакъв полицай го описа като влечуго, студенокръвен убиец без чувства, без емоции, без морал. Ченгето грешеше жестоко. Той извършва тези неща от любов. Божия любов.

Той обича всеки, чиято душа отнема, и изпитва страст и емоции, които един умствено ограничен полицай не може дори да си представи. Някой ден хората ще разберат колко нежен и добър е той. Ако той трябваше да умре, би се надявал да си отиде именно по този начин. Просто да затвори очи една приятна вечер и да се унесе в сън, без да подозира, че Смъртта е дошла да го вземе.

Включва радиото и настройва на новините, докато кара. Ослушва се дали говорят за него. Не казват нищо. Какво облекчение. Това означава, че няма да го търсят, няма да пречат на делото му. Анонимността е неговата защита; така Бог му дава своето одобрение – или благословия, ако искате. Смята, че това се дължи на неговия МО. Модус операнди – неговият метод на действие. Странно как латинските фрази са запазили актуалността до наши дни. Фрагменти от минала цивилизация, прелетели през векове и континенти и пренесени до наквасените с кръв улици в Града на ангелите.

Когато минава покрай кварталната си църква, младият мъж намалява и се прекръства. Инстинктивно прошепва още думи на латински, още останки от отминали столетия:

– In nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti.²

Ритъмът на думите го успокоява. Той ги повтаря отново и отново в главата си – като очаровано малко дете камък в ръката си. После – любимата си фраза: Dominus tecum, Бог с теб. Изрича тези две думи различно от всяка друга, която е произнасял.

Те означават много повече от другите. Трябва да се изричат тихо, ясно, бавно, със страхопочитание. В крайна сметка, това бяха последните две думи, които чуваше всяка от жертвите му.

² В името на Отца и Сина, и Светия Дух (лат.) – б. пр.

12.

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Когато Ник прави следващото си международно обаждане, в Калифорния часът е осем вечерта, а в Гордънс Бей, Сидни – два следобед. Докато набира номера, зарежда на монитора карта от Гугъл. Увеличава изгледа от красивия австралийски полуостров, покрай удивителната плажна ивица около резервата „Дънингам“ и парк „Бъндок“, после към високия бряг на север, с бляскавите имения на мултимилионерите.

Този път Дилан Джейкъбс лично вдига телефона си, но не звучи много успокоен от медитацията и топлия климат.

– Джейкъбс! – изръмжава раздразнен.

– Господин Джейкъбс, обажда се Ник Каракандес. – Гласът на полицая е спокоен и добронамерен. – Бих искал първо да потвърдите, че вие сте Дилан Джейкъбс, съпругът на холивудската сценаристка Тамара Джейкъбс.

– Защо се интересувате, господин Кукуригос?

– Каракандес, лейтенант Каракандес, от полицията на Лос Анджелис.

– Да, аз съм Дилан Джейкъбс. Тамара ми е съпруга. – В гласа му личи агресивност. – Защо ме безпокоите, лейтенант?

– За съжаление, трябва да ви съобщя, че на плажа Манхатън е открито тялото на жена. От снимките изглежда, че е Тамара.

– Мили Боже! Не може да...

– Господин Джейкъбс, съжалявам, че ви се обаждам така, но работя в отдел „Убийства“ и обстоятелствата около смъртта ѝ изглеждат подозрителни.

– Не мога да повярвам – запелтечва Джейкъбс. – Не е възможно! Сигурни ли сте, че е Тамара?

Ник се опитва да прецени тона на другия мъж и решава, че звучи искрено.

– Сигурни сме, господин Джейкъбс, доколкото можем да сме сигурни без разпознаване от близък човек.

От самото начало нещо го гложди и той решава да го изясни още сега:

– Господин Джейкъбс, изслушах всички съобщения на домашния телефон на съпругата ви и въпреки че е била неоткриваема повече от двайсет и четири часа, никое от обажданията не е от вас.

Джейкъбс издава продължителна въздишка:

– С Тамара не си говорим много, детективе. Чуваме се може би веднъж седмично. Понякога по-рядко. Отчуждихме се един от друг още преди години. Аз живея тук, в Сидни, с партньора си – говорили сте с него.

Сега вече Ник разбира ситуацията – богат семеен мъж в есента на активния си живот решава да излезе на светло. Заради жена си обаче се съгласява да поддържа хетеросексуалната фасада възможно най-дълго.

– Господин Джейкъбс, след няколко минути служител от полицията на Нов Южен Уелс ще дойде у вас и ще ви покаже снимка, която сканирахме и му изпратихме по електронната поща. За нас е необходимо официално да потвърдите дали това е съпругата ви. Разбирате ли?

– Да – със стоически глас отговаря Джейкъбс. – В такъв случай има ли шанс да сте сгрешили?

– Малко е вероятно. Разпознаването е по-скоро формалност.

– Ооо...

– Много съжалявам за загубата ви и че се налага да правим това. Помолих полицаят да ви зададе няколко въпроса, които може би ще ни помогнат да открием виновника за смъртта на съпругата ви. Ще се справите ли?

Смъртта на съпругата ви. Тези думи карат Дилан Джейкъбс да занемее. С Тамара са разделени отдавна, но той не може да си представи, че никога повече няма да я види, никога няма да се пита какво прави тя, да се надява, че му е простила и че живее добре без него.

– Господин Джейкъбс, чувате ли ме?

Той все още търси думите, докато кима мълчаливо на телефона.

– Да – успява да отговори след малко, – чух ви.

Оставя слушалката. Чувства се ограбен.

Светът му се е променил. Съпругата му е мъртва. Той вече не е женен мъж.

13

СЪБОТА СУТРИН

ИНГЪЛУД, КАЛИФОРНИЯ

В осем часа Ник става от леглото по-уморен, отколкото вечерта. Легна си рано, после се буди четири-пет пъти, след смъртта на Каролина и Макс често го мъчи безсъние. Включва телевизора за фон – виртуална компания – и понеже апартаментът му е много малък, може да го слуша и под душа.

Докато се бърше, телефонът иззвънява. Няма нужда да поглежда дисплея – знае, че е Мици. Тя е единствената, която му звъни в почивни дни, а снощи нямаше време да ѝ разкаже за разговора с Джейкъбс и вероятно изгаря от нетърпение да научи повече информация.

– Добро утро – казва той, като още бърше мократа си коса. – Току-що излизам от банята. Мислех да си направя кафе и след това да ти се обадя.

– Охо, значи те сварвам гол? Леле, леле! Моля те, отговори ми с „да“, дори да не е вярно. Знаеш, че ние, омъжените жени, имаме нужда от малко безобидни удоволствия.

– Както ме е майка родила, в цялата ми атлетична прелест.

– Стига, че се изчервих! Как мина снощи с Джейкъбс?

Ник оставя кърпата и започва да се облича с една ръка.

– Оказва се, че съпругът е гей и живее с двойно по-младия си любовник в Сидни, Австралия.

– Шегуваш се!

– Напълно съм сериозен. Според австралийските ченгета се разделил с жена си преди няколко години, след като ѝ разкрил сексуалната си ориентация, но така и не са се развели.

– Защо?

– Не е много ясно. Дилан твърди, че Тамара не искала всички да ѝ се присмиват, и понеже той често пътувал заради работата си, използвали това като обяснение.

– Обаче сега има къща в Австралия, така ли?

– Да, а също в Южна Франция и на остров Бали. Търгува с недвижими имоти – докато продава луксозни къщи на богаташи и звезди, успява да уреди по някоя изгодна сделка и за себе си.

– Блага работа.

– Полицията в Нов Южен Уелс много ни помогна. Изпратих им сканирана снимка, която нашите момчета намериха в дома на Тамара, и Дилан потвърди, че е тя.

– Къде е бил Господин Недвижима собственост по време на убийството?

– През последния месец не е мърдал от Сидни. Проверено е. Няма как да го е извършил.

– Има ли мотив?

– Мисля, че не. Даде ни телефоните на адвокатите си и им се обадихме. Преди повече от година Дилан и Тамара са подписали споразумение, според което всичките им имоти в Лос Анджелис остават за нея, а ценните книжа и спестяванията се разделят поравно между двамата. Изглежда странно, но приятелско уреждане на отношенията.

От телефона се чуват тийнейджърски крясъци.

– Тихо! – изкрещява Мици, като закрива слушалката с ръка. – Не дразнете баща си, опитва се да спи. – Изчаква момичетата да се успокоят, после отново заговаря на Ник: – Извинявай, трябва да тръгвам. Днес и двете са на купон и вече са пощурели. Ти на лодката ли ще ходиш?

– Прочете ми мислите.

– Приятно прекарване.

– И на теб. Дано момичетата да се забавляват.

Ник затваря и си представя как Мици набутва Джейд и Амбър в очуканото семейно комби, докато оня мързелив смотаняк, съпругът ѝ, се излежава след редовния петъчен запой. Животът ѝ би могъл да бъде много по-добър.

Ник си разтваря нескафе и продължава да мисли за съпруга на Мици. Знаеше от нея, че веднъж я ударил. Прибирал се една вечер, след като пиянствал с приятели, и видял някакъв съсед да излиза от тях. Кретенът събрал две и две и получил пет. Зашлевил ѝ плесница. Мици не му останала длъжна и твърдеше, че след това не се повторило. Ник обаче се пита дали бинтованите пръсти не са резултат от друго семейно сбиване. Сипва си портокалов сок и изяжда чаша мюсли без мляко – навик от ергенските му години, когато свършваше цялата храна освен зърнените закуски. Ако Мици има проблеми, ще му каже. И ако е така, той с удоволствие ще отиде да вкара малко разум в главата на мъжа ѝ.

Малко след девет Ник заключва входната врата и тръгва към отдалечения на трийсет минути с кола остров Търминал, източно от Сан Педро и западно от Лонг Бийч. Яхтеното пристанище „Ал Ларсън“ на Сийсайд авеню е под управлението на Лосанджелиската пристанищна администрация и разполага с над сто места за плавателни съдове с дължина между шест и петнайсет метра. Точно по средата е единствената гордост и радост на полицай Каракандес. Единственото нещо, което му помага да запази здравия си разум.

„Реюниън“ не е от яхтите, които привличат погледа. Всъщност деветтонната едномачтова платноходка „Хилиард“ е истинско грозно пате сред лодките. Никоя разголена манекенка или плейбой не биха припарили до нея, камо ли да се качат. Но след смъртта на съпругата и сина си Ник се влюби в това ръждясало корито и спаси кила му от ковано желязо и белите му дъбови ребра от корабната морга. Възстановяването на лодката беше полезно, ако не за джоба, то поне за душата му. Всеки излишен цент отиваше за ремонта – обков и запушване на цепнатините, нов централен кокпит с рул, три каюти, освежени с махагонова облицовка, ново покритие от стъклопласт върху масивните чамови палуби.

Цяла сутрин Ник обработва единайсетметровата мачта и лакира задната палуба. Около един часа слиза на брега, за да хапне нещо топло. От другата страна на кея вижда познато лице, но се налага да се позамисли откъде я познава – досега не я е виждал с дънки и пуловер.

– Доктор Чан?

Ейми Чан се обръща. Катраненочерната ѝ дълга до раменете коса се развява; снежнобелите зъби блясват за миг, преди да се скрият зад нежнорозовите устни; зелено-кафявите ѝ очи искрят.

– Детектив Каракандес – Изрича името му сърдечно и тръгва към него с ръце в предните джобове. Бедрата ѝ леко се поклащат под голямата жълтеникавокафява чанта, преметната през рамото ѝ. – Едно птиченце ми каза, че имаш лодка тук.

– Правилно ти е казало птиченцето – казва той, като се приближава към нея. – Но за теб съм сигурен, че не плаваш. Прав ли съм?

– Абсолютно. Никога в живота си не съм излизала в открито море. Освен ако фериботът до Сан Франциско не се брои за океанско плаване.

– Не се брои. Кажи сега, какво те води на брега?

Тя се усмихва:

– Дойдох на въздух. Да си прочистя главата. Да забравя за малко работата.

– Мястото със сигурност е подходящо. – Той кимва към металния кит, закотвен от дясната му страна. – Това е моята лодка. Красавица е, нали?

Чан се усмихва иронично:

– Забележителна може би е по-подходящото определение.

Той се засмива:

– Отивам да си взема кафе и сандвич. Имаш ли време?

– Разбира се.

Тя тръгва спокойно с него. Ято чайки се вдига и се разпръсва в небето. Ник се обръща към нея, докато вървят:

– Това птиченце, което ти каза, че съм тук, да не би случайно да се казва Мици?

– Детективе, нали знаеш, че човек не трябва да издава източниците си – отговаря Ейми, като поставя пръст на устните си.

Усмихнати, двамата стигат до закусвалнята на пристанището. На брега е адска навалица – хубавото време е привлякло много семейства в почивния ден.

Късметът им се усмихва и успяват да се доберат до свободна маса встрани от главното гише, откъдето вземат кафета, сандвичи с риба тон и двойна порция пържени картофи. Въпреки твърдението на Ейми, че иска да забрави работата, това е единствената им обща тема, затова тя неволно заговаря за новите открития по случая:

– Обадих се на един познат специалист по океанските течения. Оказва се, че вашата дама от плажа е попаднала във водата в малките часове в четвъртък. Той смята, че е било някъде между два и три през нощта.

– Някаква идея откъде са я хвърлили?

– От кея. Извършителят вероятно е очаквал, че водата ще я отнесе.

– Успя ли да изясниш приблизителния час на смъртта?

– Знаеш как стават тези неща, Ник. Настъпването на смъртта не може да се определи с точност. От температурата на трупа мога да стесня диапазона в тричасов прозорец. Тоест за времето между един-един и половина и четири-четири и половина. Ако отчетем теченията и мястото, където я намерихме, бих казала, че е станало по-скоро около един и половина.

Ник кимва и дръпва запечения кашкавал от ръба на сандвича.

– Това би паснало с времето за докарването от дома ѝ. Тя е писателка от Бевърли Хилс.

– Била е писателка.

– Била е. – Ник облизва малко мазнина от показалеца си и го вдига към небето. – Може би все още е. Може би сега работи с Шекспир и Орсън Уелс.

– Би било хубаво – Ейми потапя едно картофче в кетчупа и в майонезата. – В дома си ли е била убита?

– В дневната, както изглежда. Аз не успях да открия никакви следи, когато бях там, но криминалистите са намерили пръски кръв по тавана.

– Нейна ли?

– Още нямаме резултатите от ДНК, но е същата кръвна група.

– Няма ли петна по мебелите, по пода, стените?

– Не. – Ник се досеща какво си мисли тя. – Да, мислим, че убиецът е бил подготвен.

– Изобретателят на найлона има много грехове на съвестта си.

– На мен ли го казваш? – Ник отпива глътка кафе. – Намерихме котката ѝ. И нея е убил. Пратиха ли ти я?

Ейми кимва и взема още едно картофче от купичката:

– Чака във фризера. Това е първото, с което ще започна в понеделник.

– Кажи ми, не те ли потиска да гледаш толкова много смърт?

– Понякога. Освен твоята писателка тази седмица докараха още седем трупа. Три жертви на катастрофи, едно самоубийство, една улична престрелка, едно изнасилване с убийство и още едно, което може да е дело на сериен убиец.

– Нямам търпение да се махна от тази гадост – споделя Ник, като избърсва ръцете си със салфетка. – Да избягам на милион километри от всички тези убийци, гангстери, наркомани и изнасилвачи.

– Значи е вярно. – Тя се вглежда изпитателно в лицето му. – Наистина си решил да напуснеш.

– Вече подадох молба. Да дойде краят на месеца и край. После с онази голяма дебелана на кея се женим и започваме нов живот.

– Надявам се да сте щастливи. – Тя се усмихва и го поглежда нежно. – Жалко. Винаги съм се надявала да имам гадже, което не работи в системата.

Ник се размърдва смутено:

– Докторке, надявам се, че когато изляза от системата, ще мога да отговоря по друг начин на такъв намек. Сега обаче още съм...

Замълчава, търсейки точната дума. Ейми довършва изречението вместо него:

– Объркан. Знам, птиченцето ми каза – Поставя ръка върху неговата и се усмихва: – Не те притискам, Ник. Просто си спомни за мен, когато му дойде времето, ако му дойде изобщо.

14

НЕДЕЛЯ

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Още е рано, но на улица „Рентън“ хората вече са навън: мият колите и прозорците си, чистят моравите от довеяните от вятъра боклуци; наслаждават се на малкото, което имат, а в някои случаи – на онова, което се преструват, че имат.

Мъжът от запуснатата съборетина в края на задънената уличка излиза на кратка разходка от входната врата до ръждясалата зелена пощенска кутия. Скучна задача, която изпълнява само веднъж седмично. Винаги веднага след закуска, на път за църквата. Писмата в кутията са адресирани до Джон Джеймс, псевдоним, с който законно бе заменил истинското си име. Джеймс е най-разпространеното мъжко име в САЩ, следвано от Джон. Като се има предвид стремежа му да не прави впечатление, изборът изглеждаше съвсем логичен.

Джей Джей живее сам и има строго установени навици. Навикът е важно нещо. Сходен е с ритуала и близък до жертвоприношението. Той никога не отсъства от работа и никога не пропуска неделната литургия. Себеотдаването и предаността са две от най-важните неща в изключително странния му и затворен личен живот.

„Свети Патрик“ е една от малкото църкви, където все още можеш да чуеш традиционна католическа служба. Той винаги сяда на едно и също място. До централната пътека. Най-отзад. Идеалното място. Така може да влезе последен и да излезе пръв. Да си тръгне, преди другите да се скупчат около него и да препречат пътя му.

Той сяда в колата си и известно време гледа как неубитите се събират и си приказват, целуват се и се ръкуват, махат си и се усмихват, преди да се разделят и всеки да тръгне по собствения си греховен път.

Лъжци. Мошеници. Измамници. Той вижда истинската им същност.

Джей Джей включва двигателя на форда и потегля, докато преобръща в устата си пасажи от Писанието – като дете, което се опитва да запази завинаги сладкия вкус на бонбона в устата си.

– Hóstiam puram, hóstiam sanctam, hóstiam immaculátam – жертва чиста, жертва свята, жертва неопетнена.

Когато се прибира вкъщи, съседите още мият и чистят. Той не им обръща внимание; влиза и се качва в спалнята. При ножчето за бръснене. Застава гол. Гол пред Бог. Бавно надрасква кръстове върху кожата на гърдите, краката и ръцете си. Стоманата се забива достатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но не толкова, че да се наложи да го шият.

Невинаги е бил толкова предпазлив. В първите дни на посвещението си улучи бедрената артерия и за малко не умря. Сега е по-опитен. По-внимателен. Ужасно би било, ако умре, преди да е настъпил часът му. Ако умре, преди да изпълни дълга си. Той застава пред голямото огледало, монтирано на гърба на вратата, и оглежда кървящите си рани.

– Omnis honor et glória – всичката чест и слава.

Повтаря думите шепнешком. Внимателно. Бавно. С големи паузи между тях. Омаян от тази мантра, взема дълъг бял чаршаф от купчината изпрани и го увива плътно около тялото си. Чувството е божествено – свежият плат, уханието на сапуна, кръвта, която бавно се просмуква в ангелската белота.

Джей Джей се свива на голия дървен под и си представя, че умира – че отлита направо на небето.

15

ПОНЕДЕЛНИК

КЪЛВЪР СИТИ, КАЛИФОРНИЯ

Часът е десет сутринта и калифорнийското слънце е ярко като на рисунка в детска книжка – нажежено кълбо от оранжева енергия, изгарящо всеки и всичко под себе си.

Докато карат към филмовата студия, за която е работила Тамара Джейкъбс, Ник смъмря „птиченцето“ Мици:

– Нямам нужда да ме сватосваш. – В гласа му прозвучава повече от неодобрение. – Беше ужасно неловко да се появи просто така там.

– Не, не е било неловко. Ти си идиот. Ейми е свободна и те харесва достатъчно, че да мине през целия град, и то без голяма надежда. Изтегли печеливш билет от лотарията, но предпочете да го изхвърлиш, вместо да прибереш печалбата. Ти си най-глупавият задник, когото познавам.

– Не трябва да ми се месиш така.

– Очевидно. – Мици го поглежда разочаровано. – Ник, събуди се и приеми истината. Ейми Чан е добра и умна, красива и свободна. Познавам я, откакто дойде да работи при нас. Приятелки сме; тя е прекрасна жена и повярвай ми, няма много като нея.

– Виж, знам, че е добър човек. Но моля те, остави ме да си гледам живота.

Лейтенант Мици Фалън не се предава лесно:

– Когато се сетиш да си гледаш живота, отдавна ще ти е минал срокът на годност. Вече никоя няма да те иска. Трябва ти стимул и това е моята задача. Да те стимулирам.

– Не и извън работата.

Ник за малко не добавя, че тя е последната, която може да го съветва за интимния му живот, но се въздържа. Мици има добри намерения; каквото и да прави или казва, винаги е от сърце.

– Три седмици. – Ник удря с ръка по таблото. – Нямам търпение. Само след три седмици ще съм цивилен.

– Благодаря. – Мици се прави на засегната. – И на мен ще ми липсваш.

Готова е да го подразни още малко, да му обясни какъв неблагодарен кучи син е, но вече са на мястото. Мици вдига черните си очила и показва служебната си значка на охраната пред входа на „Антеронъс филмс“. Бариерата на червени и бели ивици се вдига и те влизат.

Двете ченгета спират на паркинга и излизат под изгарящото слънце, копнеейки за бърза развръзка на случая, който вече заплашва да прерасне в сложно разследване. Към тях се приближава млада жена, помощник-продуцент, и прекъсва разсъжденията им. Прясна от колежа, тя кипи от ентусиазма на човек, току-що започнал първата си работа. Кани ги да се качат в кремав електромобил и ги кара до тухлената офис сграда, заобиколена от безупречно поддържани поляни и живи плетове.

Луксозен асансьор от лъскав месинг и чисти като сълза огледала ги качва до синия плюшен килим на шефския етаж, където, след като минават през двойна, ръчнорезбована врата, най-сетне се добират до изпълнителния директор на компанията.

Брандън Нолан е холивудско величие на около шейсет, наложил се още преди трийсет години като енергичен импресарио и гениален продуцент. Едва метър и седемдесет висок, той е едно от най-големите имена в киноиндустрията. Медиите отделят специално внимание на факта, че никога не излиза с жени, които са на повече от половината от собствените му години и не надвишават ръста му поне с десет сантиметра.

– Госпожо детектив, господине, заповядайте, седнете. С какво мога да ви помогна?

– Господин Нолан, една от сценаристките ви беше намерена мъртва в Манхатън Бийч – казва Мици, като изважда с бинтованите си пръсти копие на снимката, която намериха в дома на жертвата. – Тамара Джейкъбс.

Нолан сяда зад гигантското си бюро, събира ръцете си като къщичка и замислено поглежда снимката.

– Не я познавах лично.

Мици вдига вежди:

– Как така?

– Годишно правим по петнайсет-двайсет филма. Познавам всички режисьори, всички звезди. Обаче сценаристите? Само счетоводителите знаят кои са сценаристите. – Поставя ръката си върху един телефон. – Предложиха ли ви кафе?

– Няма нужда. – Мици осъзнава, че единственото, от което се интересува Нолан, са финансовите показатели. – Според статиите, които намерихме за нея, последно е работила по филм със заглавие „Плащаницата“. За какво става дума?

– О, неин ли е? – Нолан оставя телефона. – Религиозен трилър, свързан с Торинската плащаница.

Това привлича вниманието на Ник:

– За какво се разказва?

– Купете си билет и пуканки и ще разберете – с усмивка отговаря Нолан.

– И без нея ли ще го завършите?

– Разбира се. Сценаристи – под път и над път. Ще го довършим.

– Тамара имаше ли кабинет тук? – намесва се Мици. – Бюро? Някъде, където да държи записки, дневници, такива неща?

Нолан се почесва по веждата.

– Не знам. Ще извикам някого от „Личен състав“, за да говорите с него.

– В дома ѝ нямаше компютър – отбелязва Ник. – Нито в колата ѝ. Предполагам, че един сценарист би трябвало да има лаптоп, таблет или нещо подобно.

Директорът кимва:

– Логично е. Нещо друго?

– Бихме искали копие на сценария, върху който е работила – отговаря Мици. – Плюс вече заснетите кадри, ако имате такива.

– Не може ли да мине и без това?

– Няма как да знаем, докато не ги видим. Може да е загуба на време, но може да ни помогне да решим случая. Моля ви, просто ми осигурете копие от сценария.

Директорът въздъхва неохотно:

– Добре.

– И колегите ѝ – добавя Мици, сякаш ѝ е хрумнало между другото. – Трябва да разпитаме всеки, с когото е работила – режисьора и целия снимачен екип.

Нолан се намръщва:

– Има ли шанс да го направите без много шум и в свободното време на екипа? Може би след работа, за да не пречите на снимките.

– Разбира се, че има – усмихва се Мици. – Има Малък Шанс и Никакъв Шанс. Кой от двата предпочитате?

16

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, СТУДИО 15

След петнайсет минути неловко чакане някой почуква на вратата на изпълнителния директор. Влиза слаба като сламка млада жена със светлокафяв като слама тесен костюм и поглежда Нолан. Той кимва към двамата полицаи.

– Аз съм Сара Кени – представя се жената. – Ще ви заведа на снимачната площадка.

Елегантно облечената възпитаничка на Харвард ги кара на около километър от офисите до друга бариера и там показва служебната си карта на охраната. Оставят електромобила и отиват пеша до най-голямата, по думите ѝ, снимачна площадка на студиото – огромно хале с размерите на три самолетни хангара, разкриващо невероятна гледка.

– Леле, изглежда, сякаш цялото Средновековие е пропаднало през тунела на времето и се е приземило тук – отбелязва Мици, която изведнъж започва да се чувства като развълнувана туристка.

– Трийсет и трета година от новата ера, за да бъдем по-точни – пояснява Сара с тон, подхождащ повече на учителка по математика.

Ник се усмихва:

– Хайде сега, какво са един-два века между приятели.

– Това, което виждате, е къщата на Пилат в Ерусалим – обяснява асистентката. – Господин Свенсон доведе цял екип специалисти, които няколко седмици наблюдаваха строежа, за да осигурят точно пресъздаване на историческата обстановка. Той е такъв перфекционист!

Мици веднага усеща, че има нещо:

– Вие май го харесвате.

– Не.

Младата жена леко се изчервява. После посочва към един район встрани от сцената със завеси, изгасени прожектори и самотно стърчащи камери.

– О, харесвате го. – Мици махва небрежно. – Мила, внимавай с действията! Не подозираш колко са злопаметни хората. Всичко, което правиш; всеки, с когото го правиш в самото начало на кариерата ти, има лошия навик да те преследва до края на живота ти.

Лицето на Сара придобива яркочервен цвят. Посяга към маса, покрита със сценарии, взема две копия и ги подава на двамата гости:

– Сцената, която предстои да бъде заснета, е веднага след екзекуцията на Христос.

В този момент мъжки глас извиква:

– Начало!

Двамата полицаи се зачитат в сценария.

ЕКСТЕРИОР. Къщата на Пилат. Нощ. Сградата е осветена от ярки факли в тучна зелена градина. Центуриони патрулират пред портата.

КАДЪР ОТВИСОКО, БАВНО ПРИБЛИЖАВА ПАРАДНИТЕ КОЛОНИ. СМЯНА НА КАДЪРА КЪМ...

ИНТЕРИОР

ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ седи на червено кресло със златни орнаменти върху висок подиум както подобава на поста му. Вдига неспокойно глава (поглежда в лявата камера) в момента, в който СЛУГА (извън кадър) обявява с официален тон:

СЛУГА

Никодим от фарисеите и Йосиф от Ариматея, господарю.

ПИЛАТ става и се усмихва пресилено. Слиза от подиума. Поглежда СЛУГАТА.

ПИЛАТ

Оставете ни. Всички вън.

ПИЛАТ се приближава до двамата мъже и прегръща Никодим, за когото знае, че е влиятелен човек, способен да му създаде сериозни проблеми или да му направи големи услуги.

ПИЛАТ (продължава)

Никодиме, пътеводна светлина на синедриона, за мен винаги е удоволствие да те видя, макар да подозирам, че не удоволствие те води в дома ми в този мъртъв час.

НИКОДИМ

Наистина не за удоволствие, а зарад мъртвите те безпокоя в това безбожно време...

(Посочва надясно)

... това е Йосиф от Ариматея. Чувал ли си за него?

ПИЛАТ

Чувал съм.

ПИЛАТ предпазливо оглежда облечения със скъпи дрехи младолик мъж и му подава ръка. Хващат се един друг за китките по римски обичай.

ПИЛАТ (продължава)

Ти си близък на мъжа, когото разпнахме – Исус от Назарет. Чичо на жената, твърдяща, че е непорочна и същевременно, че му е майка.

ЙОСИФ (предизвикателно)

Да, аз съм.

ПИЛАТ

Тогава не е нужно да ти обяснявам трудностите, пред които бях изправен – проблемите, които ми създаде твоят родственик.

ЙОСИФ (остро)

По римските закони тялото на екзекутирания трябва да остане в общ гроб една година, преди да бъде разрешено на роднините да го вземат.

ПИЛАТ

Такъв е обичаят.

ЙОСИФ поглежда Никодим за подкрепа.

ЙОСИФ

Аз искам да прекъсна този обичай. Искам да взема тялото сега и да го положа в моя гробница.

ПИЛАТ (възмутено)

Това ли искаш! Как можах да си въобразя, че този мъж ще ме остави на мира само защото вече мъртъв?

ЙОСИФ (без да обръща внимание на избухването му)

Имам пари, власт и влияние. Мога да ти дам в изобилие всичко, което поискаш. Моля те да размислиш.

НИКОДИМ (докосва ръкава на Пилат)

Послушай го. Нищо не ти струва да му дадеш трупа на този мъж.

ПИЛАТ (започва да крачи, изглежда угрижен)

Струва ми много. Отлично знаеш, Никодиме.

ЙОСИФ (следва ПИЛАТ по петите)

Никога няма да забравя тази услуга. Ще ти се отплатя богато.

ПИЛАТ (хваща се за брадичката)

Ето какво мога да направя. Можеш да вземеш твоя разпнат евреин, но трябва да остане в твоята гробница до изтичането на една година. Едва след това можеш да го предадеш на семейството му.

– Добре, стоп! Спрете тук! – извиква някъде отстрани мъжки глас с напевен скандинавски акцент. Анахронизъм, отдалечен на цели векове и континенти от разигралата се току-що сцена. – Благодаря. Свободни сте.

Сара Кени изглежда впечатлена, сякаш е станала свидетел на истинско чудо.

– Сега ще извикам господин Свенсон.

С лека походка тя се отдалечава, следвайки ехото от гласа на шведа, нетърпелива да се възползва от повода да поговори с него.

– Виж я само! Как ѝ блестят очите. – Мици проследява асистентката с поглед. – Толкова е влюбена, че да ти стане жал.

– Мислех, че основната ти цел е всички около теб да са влюбени – намръщен измърморва Ник.

– Не всички. Само колегите ми тъпанари, които продължават да живеят в миналото.

17

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Двайсет и четири годишната Ема Варли поглежда в огледалото над напуканите, мръсни умивалници в служебната тоалетна. Както безброй други жени преди нея, тя въздъхва при мисълта колко ѝ се иска нещата да са различни.

Вглежда се в голямото колкото нокът рождено петно с форма на ягода по средата на лявата си буза – същото, което според майка ѝ прилича на сладка трапчинка, същото, заради което търпеше непрекъснати подигравки и сочене с пръст от гаднярите в училище. Ако някога започне да печели добре, ще си направи операция. Дотогава ще прави всичко възможно да го замаскира с евтин фон дьо тен и пудра.

Сега, веднъж излъгала се да погледне отражението си, Ема вижда цял куп други неща, които не харесва в себе си: например гъстата кестенява коса, която едва достигнала някаква прилична дължина, започва да се извива на дребни къдрици, и тъмнокафявите очи, толкова късогледи, че за да вижда, трябва да носи дразнещи контактни лещи или очила с дебели колкото греди стъкла. Как ѝ се иска носът ѝ да беше по-малък, брадичката – по-изразена, а бузите – по-слаби.

Дори отдръпването от огледалото не помага. Застанала по-назад, тя си припомня, че гърдите ѝ са твърде малки, ханшът – твърде широк, а краката – твърде къси. Баща ѝ казва, че външният вид не е всичко – но в Ел Ей това изобщо не е вярно. Момичетата в работата ѝ се присмиват, превръщат живота ѝ в ад. Такива са гаднярки, че тормозят дори управителя. Свалят го и му се подиграват, дразнят го, като заголват ту гърда, ту крак, нарочно го подпитват за приятелката му, каквато знаят, че няма и вероятно никога не е имал. Наричат го Чироза.

Ема излиза от тоалетната ядосана и потисната както винаги. С наведена глава и засрамено закривайки рожденото петно с ръка, тя тръгва към изхода, за да глътне малко свеж въздух.

– Хей, гледай къде вървиш!

Сблъскала се е с Чироза и е направила и неговия ден толкова скапан, колкото своя. Бутнала е чашата от ръката му и горещото кафе се е разляло върху панталона и обувките му и в момента той подскача като опарен котарак.

– О, боже! Извинявайте!

Тя хуква след него, взема чашата от лявата му ръка и намокрените с кафе листове хартия от дясната.

– Ето, имам кърпички. Много съжалявам! – Оставя нещата му и изважда пакет салфетки от чантичката си. – Каква поразия! Страшно...

Той ѝ обръща гръб и ядосано се отдалечава към мъжката тоалетна.

– Боже господи! – изсъсква Ема и тропва гневно с крак.

Готова е да се разпсува и да оскубе цялата си скапана коса, но това не ѝ е в характера. Не е възпитана така. Поема дълбоко въздух и се опитва да се успокои. Дори да я уволнят, чудо голямо. И без това работата не струва.

18

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ

Когато Матиас Свенсон се появява, Мици веднага разбира защо Сара Кени и вероятно всяка друга жена на снимачната площадка, е влюбена в него. На около трийсет и пет, той има гъста като лъвска грива руса коса, висок е вероятно около метър и деветдесет и несъмнено е бил викингски воин в някой от предишните си животи. Студените му сини очи и невероятно белите му зъби издават потаен хищник – жесток звяр с примитивен нагон, който несъмнено редовно задоволява.

– Матиас – представя се Свенсон, с протегната воинска ръка и добре отработена холивудска усмивка. – Аз съм режисьорът.

– Мици Фалън, полиция на Лос Анджелис. – Ръката ѝ се изгубва в огромната му длан. – Това е партньорът ми, Ник Каракандес.

Ник само кимва.

Мици поглежда любопитно режисьора:

– От Европа ли сте, Матиас? Не мога да разпозная акцента ви.

Той се засмива:

– Повечето хора не могат. От Швеция съм, но името ми е немско. Означава „божи дар“. – Досеща се за мислите ѝ и добавя: – Не е избрано от суета. Родителите ми са ме кръстили така, защото майка ми е имала няколко неуспешни бременности. Била е доста възрастна, когато ме е родила.

Мици би могла да хлътне по този тип. О, да, ако имаше машина на времето да я върне в моминските ѝ години, в някоя хижа сред заснежените скандинавски планини, с мек килим пред бумтящата камина – как само щеше да хлътне! Тя поглежда Сара. Одобрителен поглед на по-голяма сестра. Солидарно женско съгласие да прави каквито иска глупости, пък после да му мисли.

– Опасявам се, че имам лоша новина за вас, господин Свенсон – намесва се Ник, нетърпелив да стигнат до истинската цел на посещението си. – Вашата сценаристка Тамара Джейкъбс е мъртва.

– Тами? – Свенсон изглежда искрено потресен. – Мъртва? Как?

– Тялото ѝ бе открито в океана, близо до Манхатън Бийч – допълва Мици.

– Боже мой!

– Знаете ли дали има близки приятели, роднини?

Свенсон се замисля за миг.

– Със съпруга ѝ се разделиха преди няколко години. Това е поверителна информация. По взаимно съгласие, доколкото знам. – Пак замълчава за малко, за да намери подходящи думи. – Мисля, че прекарва повечето време в чужбина – с новата си половинка.

Натъртеният тон не убягва на Ник.

– Кога за последен път видяхте Тамара, господин Свенсон?

– Аз ли? – Шведът изглежда смутен. – В сряда, струва ми се. Да, почти съм сигурен. – Поглежда Ник, после колежката му. – Сега си спомних, беше следобед. Седнахме на кафе пред студиото и обсъждахме сценария.

– В колко часа?

– Не помня точно. – Свенсон вдига голите си китки, за да покаже, че няма часовник. – Аз съм човек на изкуството, не съм вързан с тези окови. Сигурно е било към три-четири.

– Направихме почивка за обяд в един – намесва се Сара с желание да помогне колкото може.

– Значи е било около четири – продължава Свенсон. – Закъснях със снимките. Обядвах с рекламния агент на студиото, после с асистент-режисьора гледахме някои от суровите кадри от вторнишките снимки. После се срещнах с Тами и решихме да пием по едно кафе на слънце и да поговорим за края.

Мици изисква пояснение:

– Края на какво – на филма ли?

– Да. Все още не е предала финалната сцена. Имаме резервен вариант, разбира се, но се бяхме договорили, че може да запази края в тайна. Знам само, че действието се развива някъде в Светите земи.

– Това изисква доста декор.

– Да, така е. Да живее технологията на синия екран.

– Имало ли е някакви проблеми на снимачната площадка, господин Свенсон? Разногласия между Тамара и някого от героите?

– Актьорите ли имате предвид? Не, никакви. – Тази идея като че ли му се вижда забавна. – Тами не се занимаваше с тях. Интересуваха я само думите и сценарият. Идваше в студиото само за да се вижда с мен и да предлага промени.

– С кого контактуваше най-много? – пита Ник.

Свенсон кимва към асистентката:

– С мен и Сара. Когато не бях на разположение, Сара вземаше бележките ѝ и ѝ помагаше с бюрократичните подробности.

– По тях има доста работа – добавя с усмивка асистентката.

– Сега трябва да тръгвам – казва Свенсон, като махва към снимачната площадка отзад. – Може ли?

– Разбира се. – Мици изважда визитна картичка от сакото си. – Но ще ми трябва пълно копие на сценария или поне това, с колкото разполагате. И моля, не напускайте града, без да ме уведомите – при изтърканата стара реплика устните ѝ се разтягат в усмивка.

Свенсон взема визитката, като присвива хладните си сини очи.

– Няма, детективе. Разчитайте на това.

19

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Звънецът на стената зазвънява.

Край на работния ден. През цеха преминава вълна от облекчение. Пресипнали женски гласове сменят неуморното бръмчене на старата машинария. Ема остава на работното си място, с наведена глава, докато ония вещици се изнизват навън.

– Ей, петнистата! – чува гласа на Джени Харисън, най-голямата гаднярка. – Докарай ми лимузината отпред, че се омитам.

Това предизвиква дружен смях.

Ема се преструва, че не ѝ обръща внимание. Отдавна е научила, че гаднярите започват да ти се присмиват още повече, ако видят болката в лицето ти.

– Тъпа кучка, ще те пребия – Джени блъсва главата на Ема, когато наперено минава покрай нея.

Няколко минути изтичат, докато помещението се изпразни, докато присмехът и обидите отминат.

Тишина. Спокойствие. Достойнство.

– Ема.

Тя вдига глава. Началникът ѝ е там – Чироза – мъжът, когото тя заля с кафе.

– Тръгвай си вече.

– Мразя ги. – Думите сами излизат от устата ѝ. Лицето ѝ се разкривява от омраза. – Искам проклетата Дженифър Харисън да се заклещи в някоя машина и...

– Тя не го заслужава. – Чироза отминава. – Престани да мислиш за нея и си върви вкъщи.

Той започва да проверява дали всички машини са изключени.

Ема събира нещата си и тръгва към вратата. Изведнъж се сеща за нещо. Обръща се и се връща при него.

– Бих искала пак да ви се извиня за тази сутрин. – Тя поглежда тъмното петно на панталона му. – Ще ви дам пари за химическото чистене, ако се наложи.

Той я поглежда:

– Няма нужда.

– Добре. Но ако все пак се наложи – ако размислите, ще поема разходите. Можете да ми ги удържите от заплатата.

Той изключва неоновото осветление в цеха.

– Няма да се наложи.

– Добре. Лека нощ тогава.

Все още смутена, тя минава през тоалетната. Пътуването до дома ѝ е дълго – два автобуса и двайсетминутно ходене пеша. Не иска да ѝ се доходи по нужда по пътя. Мрази зимните месеци. Когато приключи работа в шест вечерта, вече е тъмно, тъмно е и в шест сутринта, когато тръгва за работа. Някой ден ще спечели достатъчно пари за кола – както казва майка ѝ, само бедните в Ел Ей ходят пеша. Излиза от цеха и закопчава палтото си.

– Хей, почакай.

Тя се обръща и вижда началника си с ключ в ръка.

– Искаш ли да те закарам? Минавам покрай вас.

По принцип Ема би отказала. Би се срамувала да приеме. Тази вечер обаче е много уморена и се чувства самотна.

– Би било чудесно. Благодаря.

Чироза се усмихва и заключва вратата на цеха.

Може би не е чак толкова лошо, че го поля кафе.

20

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Далеч от рева на пиковия трафик, Чироза минава по „Харбър“ на юг до изхода за Гардена, после продължава по булевард „Артезия“. Ема почти не говори, той – също. През повечето време слушат радио, той постоянно сменя станциите.

По едно време Ема прекъсва неловкото мълчание:

– Обичаш ли да слушаш новинарски станции?

– Понякога. Хубаво е да знаеш какво става по света.

– Знам. Лоши неща. Само това съобщават по новините.

Той понечва да възрази, но замълчава и пак сменя канала. Попада на някакво дискусионно предаване.

– ККЛА 99,5. Това е едно християнско радио. – Гласът на Ема зазвучава по-ведро. – Понякога го слушам. Може да ми се присмееш, но нощем, когато попадна на него, не сменям канала. Приятно ми е да слушам как хората си говорят мило и внимателно, вместо да си крещят и да се псуват като селяци.

– Просто харесваш станцията или самата ти си християнка?

– Не знам как да отговоря на този въпрос. – Тя го поглежда многозначително. – Можем да приемем, че съм. Нека да кажем така: не съм мюсюлманка или еврейка, значи трябва да съм християнска. – Посочва напред. – Тук трябва да завиеш надясно, веднага след онзи склад.

Той включва мигача на форда и завива по „Норманди“.

– Можеш да ме оставиш тук, ако искаш. Живея на две преки.

– Няма проблем. – Той се усмихва. – Би било нехристиянско, ако не те откарам до вас.

Тя също се усмихва:

– Благодаря. Аз съм на „Западна 169-а“. Следващата вляво.

Отстрани има паркирани очукани камиони, стари каравани и кемпъри, първи признаци за вида квартал, в който навлизат. Ема очевидно е бедно момиче, от бедно семейство. В наши дни човек не може да бъде собственик дори на дъска от дървена колиба, ако някой не му даде начален тласък.

– Ей там, веднага след стълба.

Той намалява и спира пред едноетажна сглобяема постройка – по-скоро барака, отколкото къща. Проскубани бурени и оплешивяла морава се крият засрамено зад изгнилата дъсчена ограда.

Ема вижда изражението му и започва да се оправдава:

– Не е много, но пак е покрив. Под наем съм. Няма смисъл да харча пари за нещо, което не е мое, нали?

– Да, така е. При мене е същото. Трябва да се боядисва, да се харчат пари, а аз нямам излишни.

Тя откопчава колана и взема чантичката си изпод седалката.

– Благодаря, че ме докара... – за малко не го нарече „Чироз“, – ... Джон. Искаш ли да влезеш?

Той инстинктивно оглежда улицата. Не вижда други коли. Значи едва ли някой го е забелязал, камо ли да е запомнил регистрационния му номер. В следващия момент обаче от една пресечка бавно излиза полицейска кола с мигащи сини светлини. Ченгетата вътре дори не го поглеждат, но това е знак.

Лош знак.

– Не, благодаря. Може би друг път.

Ема е разочарована. Джон Чироза е симпатичен младеж. Би било хубаво да има приятел в работата, особено ако това е шефът ѝ.

– Е, отново благодаря. До утре.

Тя се усмихва и затваря вратата.

– Приятни сънища – измърморва той, докато я гледа как се отдалечава.

Изчаква я да влезе в двора и ѝ се усмихва, когато тя поглежда назад и му махва. Къщите в квартала са нагъчкани плътно – има десетки прозорци, от които могат да гледат съседи. Ема е в безопасност тук.

Засега.

21

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В единайсет вечерта стаята на отдел „Убийства и грабежи“ е почти пуста. Останала е само най-жалката паплач: новобранци, работещи нощна смяна, за да се натягат, и дърти непрокопсаници, толкова изпаднали, че са затънали в утайките на системата.

Ник Каракандес също е затънал – в записите от охранителната камера в Манхатън Бийч. Негов ред е да гледа мониторите. Не че е кой знае какъв проблем. Предпочита да е тук, отколкото вкъщи със спомените, които не искат да изчезнат. Пие студено кафе и зяпа ускорените кадри от записа. От коридорите около него се чува глъчка. Женски гласове. Пресипнали. Крещящи. Псуващи. Проститутки, докарани от нравствения отдел – изръсват ги, после им записват данните и пак ги пускат на улицата, където всичко започва отначало. Ник е виждал всичко тук – полицията арестува момичетата, глобява ги и ги освобождава. И те пак трябва да проституират, за да изкарат парите за глобата. Омагьосан кръг. Някъде беше слушал едно изчисление, че ако момичетата получаваха помощи от 500 долара на седмица, нямаше да се налага да се продават, щяха да се откачат от сутеньорите и щатът Калифорния щеше да пести над милион долара годишно. Ник не знае дали е вярно, но не би се учудил, ако е.

Поглежда часовника си. Още един час и ще си тръгва. Смята да стои до полунощ – може би дотогава ще се умори достатъчно, за да поспи няколко часа, след като се прибере. На екрана пред него се вижда тъмният плаж. Невидими океански вълни се разбиват безмълвно на записа без звук. Жълти охранителни лампи бледо осветяват част от аквариума и океаноложката лаборатория, които двамата с Мици огледаха. Няколко двойки се помотват по кея, облягат се на парапета и си приказват. Минават двама пияници, палят цигари. Единият се изпикава в океана. Другият е толкова зле, че се сгушва пред входа на лабораторията и заспива.

Ник ускорява записа още малко, до трийсет и два пъти от нормалната скорост. Изведнъж някакъв проблясък привлича вниманието му. Той поглежда времевия индикатор. Часът е малко след два – по-точно 2:09:15. В кадъра бавно се появява автомобил и сърцето на Ник се разтуптява. Никоя кола няма работа на кея по това време и шофьорът го знае. Фаровете са изгасени – проблясъкът, който забеляза Ник, е от отражението на охранителните лампи върху колата. Той се навежда към монитора и се взира във всеки пиксел на екрана. Колата спира. В тъмното Ник не може да различи нито номера, нито марката и модела. Автомобилът е джип, но не голям като „Ланд крузър“ или „Рейндж ровър“ – нещо по-малко.

Охранителните лампи са толкова жълти, а камерата – толкова слаба, че е невъзможно да се разбере дали колата е черна, синя или зелена. Шофьорската врата се отваря. От вътре се измъква слаб силует. Ник си спомня височината на парапета и докъде му стигаше. Шофьорът изглежда негов ръст, около метър и осемдесет, не повече. Мъжът отива отзад и отваря багажника. Ник почти забива носа си в монитора. Мъжът на записа се навежда и изважда нещо от автомобила. Качеството не е достатъчно добро, за да се види какво вдига, но то изглежда достатъчно дълго, за да е труп.

Какво друго би могло да бъде?

Ник разсъждава над този въпрос, докато гледа как мъжът отива до ръба на кея и хвърля онова, което носи, в тъмните води на Тихия океан.

22

ВТОРНИК

Мици никога не пристига на работа преди Ник. Това е тяхната уговорка. Тя кара Амбър и Джейд на училище, а той идва рано и преглежда какво ново е пристигнало през нощта. Ако има нещо важно, ѝ се обажда. В противен случай тя се появява между девет и девет и половина. За компенсация донася кафе от „Старбъкс“, а във вторник – понички или мъфини. Днес носи мъфини.

– Е, как е нощната ми птица? – пита, като поклаща хартиеното пликче с бинтованата си ръка. – Свърши ли нещо, за да заслужиш лакомството, което ти нося? Можеш да избираш между захаросан джинджифил и диетични боровинки за компания на горещото кафе.

Ник дори не я поглежда.

– Това, което съм ти подготвил, заслужава много повече от всичко, което носиш в тази торбичка. – Посочва разпечатката от записани часове и бележки от снощното гледане на записи. – Имаме следа.

– Сериозно? – Тя оставя пликчето на бюрото му и закачва сакото и чантата си на облегалката на стола. – Да не би да ти се усмихна късметът?

Той я поглежда:

– Късметът няма нищо общо. Изгледах всеки проклет кадър от записа. – Посочва застиналия образ на монитора. – Това е от малко преди два и десет. Отблясъкът е от приближаваща се кола. Гледай какво се случва сега.

Мици се втренчва в екрана като хипнотизирана от тъмния силует, който слиза от автомобила, отива отзад, изважда нещо тежко и го премята през парапета.

– Да! – тя възбудено удря по бюрото. – Пусни го пак.

– Ето.

Той пуска записа отново и сваля капачето на чашата си с кафе. Мици гледа записа за втори път.

– Някакви други кадри? Някаква представа каква е колата?

– Лексус хибрид. Четири по четири. Няколко други камери са го засекли да отива на изток към кея.

– Регистрационен номер?

– Не бъди алчна. Това са нощни кадри. Бъди доволна, че съм намерил и това.

– Жените винаги искат още – особено на моята възраст.

– С четири плюс една врати, без шибидах. Моделът е RX-450h в бяла перла.

Мици се намръщва:

– В какво?

– Цвят бяла перла. Проверих в уебсайта на производителите. Колата е в онова перлено-кремаво бяло, което трудно се различава на светлината от луминесцентните лампи. На някои от другите записи обаче се вижда ясно.

– Колко лексуса има в Ел Ей?

Ник се намръщва:

– Говорим за най-търсения луксозен хибрид в този клас. В Америка годишно се продават около сто хиляди бройки.

Тя вдига очи към тавана и възкликва:

– О, Боже, защо ни причиняваш това? Ние сме добри хора, опитваме се само да служим на ближния.

– Имай малко вяра на Стареца. Това е последният модел хибрид. От тях има много по-малко.

– Колко по-малко?

– Миналата година „Лексус“ са продали десет хиляди в страната. Оборотът спаднал драстично след земетресението и цунамитата в Азия, и разбира се, след рецесията у нас.

– О, какво облекчение – саркастично измърморва тя.

– В Ел Ей има само две хиляди, а с тази спецификация – няколкостотин. – Ник поглежда часовника си. – Помолих да ни пратят малко подкрепления.

– Чакай да позная... Сандра и Денис от „Грабежи“.

Той се усмихва:

– Проявиха желание.

– Не се съмнявам.

– Виж, с тяхна помощ до обяд ще сме проверили всички сервизи, фирми за коли под наем и застрахователи и ще сме по петите му.

На Мици ѝ хрумва друга вероятност:

– Сигурен ли си, че не е колата на жертвата? Вторият автомобил на Тамара?

– Вече проверих. Не е.

Тя отваря пликчето и му подава джинджифиловия мъфин.

– Много си задобрял. Ето, почерпи се. Заслужаваш. – Премества се на своето бюро с кафето и боровинковия мъфин. – Само да изям това нискокалорично подобие на сладкиш и тръгвам за студиото да говоря с архивиста. Ще дойдеш ли, или трябва да си тук?

– Ти върви – отговаря Ник, докато се взира в данните на монитора. – Искам да довърша следата с лексуса. По-късно ще дойда при теб. Става ли?

– Добре. Проследи този хибрид, преди да докладваме на капитана следобед, и може би ще можеш да поканиш Сандра и Денис на питие.

Той се усмихва:

– Ще се скараме, ако не престанеш.

Мици вдига ръце сякаш се предава и отваря торбичката с мъфина.

– Добре, добре, само предлагах.

23

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ

Трийсетместната прожекционна зала на ръководството е най-луксозният киносалон, който Мици Фалън е виждала. Помещението е потопено в полумрак, с такава температура, че да ти е комфортно по фланелка, и толкова съвършено конструирано от акустична гледна точка, че се чувстваш, сякаш носиш шумоизолиращи слушалки.

Асистентката Сара Кени минава грациозно по невероятно мекия син килим покрай накланящи се назад кожени кресла. Мици погалва облегалките им, докато върви след нея.

– Леле, толкова е уютно, че бих живяла тук. – Поглежда напред и спира, когато екранът се осветява. – Какво е това? Ще се прожектира ли нещо?

Сара спира и поглежда екрана. Всичко върви назад. Някой превърта записа.

– Това е откъс от „Плащаницата“ – Сара посочва зад екрана, отстрани на малкия салон. – Отзад има прожекционна стаичка. Там отиваме. Архивистът сигурно подготвя записа за вас.

Мици бързо се мушва между редовете и се настанява на едно кресло с ентусиазма на малко дете, изведено на разходка.

– Хайде да погледаме малко!

Сара я поглежда неодобрително.

– Само този откъс – примолва се Мици и се сгушва удобно в креслото. – Хайде, отпусни се.

Сара е принудена да се присъедини. Подпъхва стилната си бяла рокля под манекенските си бедра с безупречен тен и натиска едно от копчетата на креслото. Огромни вградени в стените високоговорители огласяват залата със симфония от реалистични звуци: далечен тътен, трясък от мълния и съскане от нагорещен въздух, когато слънцето като грамадно оранжево кълбо се издига в сивкавата мараня, която изпълва екрана. Камерата спира върху едно възвишение и се приближава към двама центуриони, застанали на стража до скалите.

Сара намалява звука до по-приемлива сила, навежда се към Мици и обяснява:

– Спомняте ли си молбата на Йосиф от Ариматея да вземе тялото на Исус и да го погребе в семейната си гробница? Това тук е следващата сцена – при гробницата на хълма Голгота.

В залата прокънтява гласът на разказвача:

– А като се мина съботата, на първия ден от седмицата, дойдоха Мария Магдалена и другата Мария да видят гроба.

– Това е временна версия. Думите са от Матей:28 – прошепва Сара, горда от религиозните си познания.

А, ето, стана голям трус – продължава разказвачът, – защото ангел от Господа слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг. И в страха си от него стражарите трепереха, и станаха като мъртви.

Центурионите хукват да бягат и екранът се изпълва с ослепителна светлина. Камерата дава близък план на счупен римски печат, паднал на земята до огромна канара, и зеещия вход на гробницата. Сара посочва екрана с безупречния си маникюр:

– Печатът е важен, защото символизира властта на римския император. През онази епоха е имал огромно значение. Отчупването на печата от входа на гробница, в която е погребан екзекутиран престъпник, е било израз на неуважение към императора и се е наказвало със смърт.

– Моят началник има същото отношение към чашата си за кафе. Ако някой я ползва и я счупи, може направо да си върне значката и да си подава молбата за напускане.

От внезапно разразилата се непрогледна пясъчна буря изникват силуетите на две уплашени жени. Вървят притиснати една до друга. Телата и лицата им са плътно увити с траурни плащове. От високоговорителите прозвучава ангелски женски глас:

– Вие не се бойте, защото зная, че търсите разпнатия Исус. Няма Го тук, защото възкръсна.

– И на мен ми трябва такова чудо, за да накарам моя да стане от дивана – измърморва Мици, като свива рамене.

На големия екран се появява разголен красив ангел. Дългата златиста коса и белите криле закриват само толкова подробности, колкото да мине през моралната цензура. Ангелът кимва на уплашената Мария Магдалена и приятелката ѝ:

– Дойдете и вижте мястото, гдето е лежал Господ. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите

– Защо някой не прояви малко оригиналност и поне веднъж не покажат дебел ангел? – измърморва Мици, като поглежда Сара. – Или чернокож ангел, или латино? Защо ангелите винаги са голи бели красавици?

Кадърът застива на последната сцена и спестява на асистентката необходимостта да отговори. После филмът отново тръгва назад на бързи обороти и след малко екранът става черен.

– Сменят ролките – обяснява Сара. – В следващата сцена жените слизат в гробницата и установяват, че е празна. Откриват само погребалната плащаница. – Изведнъж млъква, сякаш си е дала сметка, че е издала прекалено много подробности. Изправя се. – Хайде да вървим да вземем вашите копия.

Мици неохотно се измъква от нежната прегръдка на мекото кресло и тръгва след нея.

– Какво става след това?

– Ще минем отзад, през помещенията зад екрана, и ще ви заведа при главния архивист.

– Знам. Имах предвид във филма.

– Инструктирана съм да говоря само за заснетите кадри и за готовия сценарий, от който ще получите копия.

– Какво са ви инструктирали?

Сара се забързва и отваря шумоизолиращата врата в дъното на залата. Двете влизат в коридор с тоалетна отляво и складово помещение отдясно. Напред има друга масивна врата с табелка: „Джон Кей-старши. Главен архивист“.

– Чакайте – възразява Мици.

Сара се спасява от неудобните въпроси в голямо хладно помещение, пълно с достигащи до тавана етажерки, в които са подредени кутии за филмови ролки. Посочва в дъното, където се вижда работно бюро, а зад него – дребен старец, прегърбен пред три монитора и с големи слушалки, които обхващат почти цялата му гола като църковно кубе глава. Сара прошепва:

– Това е господин Кей. Има смущения в растежа и слухът му е увреден, но иначе е много симпатичен човек.

Мици хваща младата жена за ръката точно когато последната се кани пак да се измъкне.

– Слушай какво, умнице, когато свършим тук, ще ми разкажеш всичко! Дори ако се наложи да те извлека за хилавите крака през паркинга и да те закарам в участъка.

Разтреперана, Сара едва извървява последните няколко крачки до бюрото на архивиста.

– Господин Кей... това е детектив Фалън.

– Лейтенант Фалън – натъртва Мици, като подава ръка на стареца.

Кей се ръкува с нея, но не я удостоява с внимание – изглежда или твърде срамежлив, или по-заинтересуван от това, което гледа на екрана, отколкото от полицайката.

– Остават двайсет минути, докато се прехвърли всичко – обяснява.

– Качваме ви записите на дивиди – казва Сара, сякаш се опитва да умилостиви полицайката. Бръква в голямата си чанта „Гучи“. – Подготвила съм също декларация за поверителност. Ще трябва да я подпишете. – Изважда два екземпляра от документа. – Тъй като филмът все още не е пуснат официално, трябва да гарантирате, че материалите няма да бъдат копирани, разпространявани или изгубени.

Мици взема листата и ги преглежда. Пълни са с официални клишета, вменяващи на нея и на лосанджелиската полиция отговорност за десетки възможни нарушения.

– Ще подпиша, когато копията са готови. – Поглежда мониторите на бюрото. – Това филмът ли е?

Кей кимва:

– Всички заснети сцени. Досега сме монтирали само трийсет минути – около една четвърт от целия филм. Другото са груби монтажи, събрани от монтажистите. Ще сглобят окончателната версия едва след като заснемат целия филм и режисьорът реши дали не трябва да се направят някакви промени.

На екрана се виждат кадри от съвременна Италия. Голяма улица, пълна с коли и мотопеди, надписи на италиански, магазини, елегантно облечени хора.

– Какво е това? Къде отидоха къщата на Пилат Понтийски и останалите древни неща?

Асистентката не отговаря.

– Това е Торино – обяснява Кей. – Тук се появява един от съвременните герои във филма.

Поглежда Сара, сякаш очаква разрешение да продължи. Тя неуспешно се опитва да поклати глава, без да си проличи.

– Хайде стига – сопва се Мици. – Каква е тая тайнственост?

Сара се изчервява.

– Всички сме подписали декларации за поверителност. Забранено е да разгласяваме каквото и да било свързано с филма, съдържанието му или с хората, които участват в създаването му.

– Аз съм полицай, по дяволите – вбесява се Мици. – Поверителността не се отнася за мен, особено когато разследвам смъртта на жената, която е написала проклетия ви филм!

– Моля да ни влезете в положението – намесва се архивистът. – Могат да ни уволнят.

– А пък аз мога да ви арестувам много преди да бъдете уволнени!

Изпод бюрото се чува изщракване и пиукане.

– Готово – обявява Кей, очевидно облекчен от прекъсването. – Сега ще ви дам диска.

– Декларацията, детектив Фалън – напомня Сара, като подава на Мици листовете и химикалка. – Бихте ли подписали сега?

Мици задрасква с огромен кръст юридическите глупости на всяка от страниците. На последната написва: Получих запис на някакъв филм. Ще се постарая да не го губя и няма да го показвам на лоши хора. Честно. Гневно добавя името си отдолу и бутва листовете в ръцете на Сара:

– Хайде сега да престанем да се баламосваме и да ми разкажете какво точно става тук?

24

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Говорителят на полицията Адам Жажа чака облегнат на бюрото на Ник, докато детективът приключи телефонния разговор, който води в момента. Съзнава, че не е желан. Полицаите обичат да водят разследванията си тайно, а неговата работа е да огласява пред обществото какво става. Разлика от небето до земята.

Жажа е около петдесетте и винаги е искал да бъде полицай. Единственото, което му попречи, бяха ниският ръст и съмнителното чуждестранно име. Ако получаваше по един долар за всеки път, когато се налагаше да обяснява как точно се произнася, щеше да бъде милиардер. Само на добре образованите им прави впечатление, че фамилното му име съвпада с това на прочутия безмилостен лидер на християнската милиция в Ливан. Опитва се да не привлича вниманието върху този факт.

Ник затваря телефона и поглежда укорително седналия срещу него посетител. Жажа си играе с настолен календар с ребуси.

– Какво е това, детективе? Някакво средство за развиване на мисленето?

Ник не е в настроение за празни приказки, но се опитва да се държи любезно:

– По един ребус на ден е като доза витамини за мозъка.

Говорителят прочита един от въпросите:

– Какво е общото между следните думите: грандоман, перушина, аномалия, аспирант? – Зазяпва се към другия край на залата, докато мисли. – Предавам се. Какъв е отговорът?

– Това е за интелигентни хора, Адам. Откажи се. Какво искаш от мен?

– Обадиха ми се от „Варайъти“ и „Холивуд рипортър“. Искат информация за смъртта на Тамара Джейкъбс.

– Откъде знаят, че е мъртва?

– Това са журналисти. Работата им е да знаят подобни неща.

– Ясно ми е, но как са научили? Някой им е съобщил информацията. Въпросът е кой?

– Не съм аз.

Ник се усмихва:

– Не съм казал такова нещо. Кой все пак?

– Някой от моргата, патолозите. Хората от плажа, които са видели изваждането на тялото. Нейни колеги в студиото. Да продължавам ли списъка?

Ник отмества очи от компютъра и решава да не увърта.

– Нямаме подготвено изявление. Мици е в студиото в момента. Кажи на медиите обичайното: чакаме доклада на патолога. Дотогава не можем да коментираме.

– Тези мухи не можеш да ги изпъдиш толкова лесно, детективе. В Ел Ей мъртвите филмови сценаристи се превръщат в знаменитости. – Жажа свива рамене. – Приживе холивудската преса не дава пукната пара за тях, но умрат ли, тогава вече е друго. Стават... светци. – Изрича последната дума с явна ирония. – Акулите ще ни обсадят утре.

Телефонът на Ник иззвънява.

– Тогава ще му мислим утре. Свършихме ли засега?

Жажа се изправя, канейки се да си тръгне. Ник вдига телефона.

– Каракандес.

– Ник, Тони Пийч се обажда. Имам нещо ново за гумите на колата.

Ник взема бележника си, като поглежда Жажа, който още виси пред бюрото му.

– Казвай, Тони.

– Гумите са „Максис МА-S2 Мародер“. Специализирани за труден терен и са скъпички – около сто и петдесет долара едната.

– Стават ли за лексус хибрид?

– Да. Стават за стандартните осемнайсетцолови джанти. Ако съдим по ширината и дълбочината на грайфера, изглежда, че са чисто нови. Тия бебчета не са минали повече от четири-пет хиляди километра.

– На какъв времеви период би отговаряло това обикновено?

– Средностатистическият шофьор минава двайсетина хиляди километра годишно, напоследък по-малко заради скъпия бензин. Значи тези са сложени към септември или средата на август. Може да са фабричните на автомобила или да са сменяни наскоро. Ако е кола под наем, работата е друга. Автомобилите от фирмите минават и по две хиляди километра седмично. Още нещо – пътуващите търговци рядко си слагат такива гуми, затова можеш да ги пратиш в края на списъка.

– Гений си, човече. Извиках няколко колеги от „Грабежи“ да ми помогнат за телефоните. Ще им кажа да проверят първо фирмите за коли под наем, да питат за нови хибридни лексуси или такива, които са сменяли гуми през последния месец. Длъжник съм ти.

– Няма да забравя. Купи ли вече пиенето за прощалното парти?

Ник дори не е мислил за това.

– Скоро. Чакай включване.

Пийч се засмива:

– Май за по-сигурно ще се обадя на Мици. Успех, човече.

– На теб също.

Ник поглежда Жажа, който още не си е тръгнал.

– Извинявай, детективе. – Говорителят посочва календара с ребусите. – Ще ми кажеш ли отговора? Иначе цял ден няма да имам спокойствие.

– Добре. Във всички тези думи е скрито име на някоя държава. „Грандоман“ съдържа „Оман“, „перушина“ – „Перу“, „аномалия“ – „Мали“ а „аспирант“...?

Ник поглежда другия мъж, давайки му шанс да запази поне малко достойнство.

Жажа го гледа тъпо.

Ник поклаща глава:

– Това е от твоя край, приятел. Иран. Асп-иран-т. Хайде сега, чупката.

25

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ

Сара Кени взема най-разумното си решение за този ден. Завежда Мици в едно тихо кътче на „Плъндж“, кафене на територията на студиото, и започва да разкрива мистерията около „Плащаницата“.

– Тамара държеше всичко около сценария в тайна. Дори господин Свенсон не знаеше какъв ще бъде краят.

– Как е възможно? – недоумява Мици. – Актьорите поне не трябва ли да знаят? Как ще играят, ако не си знаят ролята?

– Получиха схематичен сценарий – без подробности...

– От който аз все още не съм получила копие.

Сара се преструва, че не е чула язвителната забележка:

– Всички от екипа бяха предупредени, че краят ще бъде променен. Сценарият се пазеше в толкова голяма тайна, че едва последния ден щяха да го раздадат, и то само на определени актьори.

– Защо? За какво е тази тайнственост?

Сара се оглежда неспокойно, преди да отговори:

– Тамара поддържаше контакти с Торино в Италия, с някои учени, и те ѝ бяха съобщили определени факти за плащаницата, които досега не са излизали в публичното пространство.

– И в този филм ги разкрива?

– Маркетинговият отдел на студиото очаква филмът да стане хит благодарение на тези разкрития.

– Какви разкрития? Какви са тези „определени факти“?

– Наистина не знам. Не съм виждала никакви научни документи. Предполагам, че са свързани с автентичността на плащаницата.

– А краят на филма, който е раздаден на актьорите – какво казва той за плащаницата?

– Нищо конкретно. Цялото действие, което се развива в наши дни, разкриването на фактите – тези сцени липсват. Веднъж чух Тамара да казва на господин Свенсон, че за някои от тях ще ѝ трябват научни декори, лаборатория по криминалистика или нещо такова.

– За изследване на ДНК?

– Може би.

– Но в сценария не се споменава нищо за ДНК резултати, така ли?

– Не и във версиите, които аз съм виждала.

Мици се замисля. Най-добрият финал за един сценарист би бил най-шокиращият. Следователно новият сценарий на Джейкъбс вероятно съдържа скандална информация, способна да разтърси основите на Църквата или властта в някоя държава. В това няма нищо лошо, ако е художествена измислица. Но ако се основава на факти? Тогава би било друго. Съвсем друго.

Изведнъж вероятните мотиви за убийството на Тамара Джейкъбс започват да ѝ се изясняват.

26

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Шейсетгодишният съпруг на покойната писателка носи черен костюм, бяла риза и безупречно вързана черна вратовръзка. Косата на Дилан Джейкъбс е прошарена и елегантно подстригана и въпреки трансконтиненталното пътуване той е гладко избръснат и бодър. Любовникът му Виктор седи до него в полицейската чакалня и чете вчерашен вестник. Носи кремави дънки, лъскава фланелка „Долче и Габана“ и златисто копринено сако.

Ник отваря вратата и поглежда по-възрастния мъж:

– Господин Джейкъбс?

Вдовецът се изправя нервно.

– Да?

– Аз съм Ник Каракандес. – Полицаят подава ръка. – Моите съболезнования.

– Благодаря. – Джейкъбс стиска ръката му и махва към стоящия до него мъж. – Това е Виктор. Струва ми се, че сте говорили по телефона.

– Да. Заповядайте вътре, господа.

Те тръгват след него по стълбите и тримата влизат в мрачна стая за разпити, в която има само маса, шест стола и голям син герб на лосанджелиската полиция – с американското знаме, везните на правосъдието и мотото „Защитаваме и служим“.

Ник посочва столовете и светва лампата.

– Нещо за пиене? Кафе, безалкохолно, вода?

– Едно кафе, ако може – отговаря Дилан Джейкъбс, като сяда с гръб към стената и герба.

Виктор се настанява до него и скрива ръцете си под масата.

– За мен само вода – казва той.

Ник излиза за малко да вземе напитките. Когато се връща, затваря вратата. Дава чашите на двамата гости.

– Кога пристигнахте?

– Вчера – Дилан опира лактите си на масата и разтърква уморените си очи. – Минахме през моргата и уредихме формалностите за погребението. Казаха ни, че можем да вземем тялото на Тамара веднага.

– Така е. Патологът приключи с аутопсията.

Джейкъбс прави болезнена гримаса:

– Запазихме час за кремиране за следващата седмица...

– Аз не ходих да я видя – намесва се Виктор. – С Тамара не се погаждахме. Мисля, че не ме харесваше.

Ник не си и представя, че би могла да го харесва, но премълчава мнението си.

– Господин Джейкъбс, опитваме се да разберем защо е била убита съпругата ви. Сещате ли се за нещо, което би могло да ни помогне?

Джейкъбс го поглежда малко озадачено:

– Тя беше писателка, детективе, не мафиот или наркотърговец. Тами се движеше с добри хора, главно на наша възраст, хора на изкуството, чувствителни натури.

– Добрите хора понякога крият злоба, презрение, завист, дори омраза. Богатите, образованите и добрите професионалисти са също толкова способни на насилие, колкото бедните и неуките. Обикновено е въпрос на мотив, морал и възможност.

– Съжалявам, нямам никаква представа. Не се сещам за никаква причина, поради която някой би искал да я нарани. – Джейкъбс сякаш изведнъж се състарява. Гласът му затреперва леко. Той преглъща, опитва се да се успокои. – Лицето на Тами беше частично покрито, когато отидох да я видя. Патологът каза, че е претърпяла сериозни наранявания. Какво са ѝ направили?

Въпросът е типичен за невинен човек. Ник отговаря уклончиво:

– Още не сме съвсем наясно, господин Джейкъбс. Опитваме се да изясним нещата.

– Все пак имате някаква представа, някаква следа.

– Работим усилено по случая. Мога да ви кажа само, че не става дума за случайно убийство. Някой я е набелязал специално.

Дилан Джейкъбс свежда очи към масата, после към пода. Неволно в съзнанието му изниква образът на Тами в кухненския бокс, между черните гранитни плотове и светлокафявите дървени шкафове. Сцената е толкова истинска, че той буквално я вижда как готви любимите му лингуини със сьомга, с чашата бяло вино в ръка, и чува джаза от любимата ѝ радиостанция. Вдига глава и в очите му се виждат сълзи. Сега Виктор открито хваща ръката му върху масата.

– Благодаря – казва Джейкъбс на партньора си. Обръща се отново към Ник: – Сега съм посветил живота си на Виктор, но навремето с Тами бяхме много близки. Петнайсет години живеехме като семейство, опитвахме се да подредим живота си. Дори след като видяхме, че не се получава, останахме приятели, много добри приятели. Тя беше прекрасна, добра и любяща жена. Даже след като се разделихме, се опитваше да прояви разбиране. – Заглежда се към стената и си спомня какво му беше казала, когато ѝ съобщи, че я напуска не заради друга жена, а заради мъж. – Мисля, че знаеше за хомосексуалната ми ориентация още преди аз самият да я осъзная. Беше жена с интуиция, усещаше нещата. Сигурно затова бе толкова добра писателка. – Джейкъбс се засмива мрачно. – Разбира се, състраданието не попречи на нея и адвокатите ѝ да ми измъкнат цяло състояние.

– Ти ѝ даде прекалено много – вмята новият му партньор в живота. – Много повече, отколкото трябваше.

– Това бяха само пари, Виктор, само пари.

Ник отпива глътка кафе.

– Господин Джейкъбс, много ще ми помогнете, ако двамата с Виктор направите списък на всички познати на съпругата ви – евентуално с кратки бележки колко време са се познавали и какви са били отношенията им.

– Сега ли? – стъписва се Джейкъбс.

– Не, не сега. Но би било добре, ако ми ги дадете утре. – Ник поглежда двамата. – Знаете ли нещо за филма, върху който работеше Тамара, „Плащаницата“?

– А, това ли? – презрително измърморва Виктор. – С това ли се е занимавала? – Поглежда напрегнато Джейкъбс.

– Да, мисля, че да – нервно отговаря Дилан.

Ник усеща напрежение между двамата.

– Какво за него, Виктор?

По-младият мъж се подвоумява.

– Хайде, кажи му – подканва го Джейкъбс.

– Нямаше как да не си навлече проблеми с това. – Виктор пуска ръката на Дилан и заговаря по-разпалено. – Така де, самото предположение, че Торинската плащаница може да не идва от Исус, би разгневило всички радикални религиозни групи, не мислите ли? Това е светотатство.

– Виктор е израсъл в католическо семейство – търпеливо обяснява Джейкъбс. – Чете твърде много криминални романи и си мисли, че навсякъде обикалят убийци с качулки.

– Ама то си е точно така – настоява младежът.

– Не и в Холивуд, Викторе, не и в Холивуд. – Джейкъбс го потупва по ръката. – Нали така, детектив Каракандес?

– Е, виждал съм доста убийци с качулки, но те се интересуват от наркотици, оръжие и скъпи маратонки и изобщо не са религиозни.

Дилан Джейкъбс се усмихва леко:

– Намерете този мръсник, детективе. Моля ви, обещайте ми, че ще го заловите.

Малко вероятно, мисли си Ник, но не го казва, въпреки че е истина. Само след месец той вече няма да е тук. Професията обаче иска своето и той отговаря както винаги в такива случаи:

– Обещавам ви, господин Джейкъбс. Ще го открия.

27

Капитан Дик Матюс не е от полицаите, които търпят някой да ги размотава. Той е голям мъж, във всеки смисъл на думата. Голям на ръст. Голям началник в полицията. И голям гадняр, когато реши да вгорчи живота на подчинените си. Сега седи зад бюрото си и чака нетърпеливо Фалън и Каракандес с лице, червено като тирантите, които притискат синята риза върху огромното му шкембе.

– Прощавай, шефе.

Мици влиза, следвана от Ник.

– Петнайсет минути закъснение, лейтенант. Имаш ли представа колко неспасяемо може да прегори една хубава манджа за деветстотин секунди? Колко може да се ядоса госпожа Матюс, ако аз съм причината за прегарянето на въпросната хубава манджа?

– Разбрах намека, шефе.

Капитанът забарабанява с дебелите си пръсти върху бюрото, сякаш чака да му сервират празничното ястие за Деня на благодарността.

– Е, какво открихте? Казвайте, с малко късмет може да хвана яденето, преди да започне да загаря.

Мици тръсва на бюрото няколко дебели папки и изважда няколко снимки.

– Тамара Джейкъбс, писателка и сценаристка, около петдесетте, открита мъртва във водата на Манхатън Бийч. Убиецът я измъчвал – извадени ляво око и няколко зъба, следи от въже около китките. Накрая ѝ прерязал гърлото. Както личи, убийството е извършено в жилището ѝ, хубаво местенце в Бевърли Хилс.

– По какво личи?

– Криминалистите откриха капки кръв от жертвата по тавана на дневната ѝ.

Матюс поглежда снимките на трупа. Взема едната с два пръста, сякаш не иска да се изцапа от това, което се вижда на нея.

– Това, което имаме тук, дами и господа, е една голяма каша. – Той плясва снимката върху бюрото. – Защо не е оставил госпожата в дома ѝ, където я е убил? Защо е трябвало да я кара до брега и да я хвърля в океана?

– За да печели време. – Ник показва няколко снимки от охранителната камера на кея. – Убиецът вероятно не е местен и е карал този взет под наем „Лексус Хибрид“.

– От онези джипове с двойно предаване ли?

– Да, скъпо возило, хибриден двигател.

– Хубаво. – Капитанът взема една от снимките на колата. – Какво свързва убиеца с този автомобил?

– Следите от гуми в пясъка съвпадат с грайферите на един лексус, нает на летището. Възможно е извършителят да е пристигнал, за да извърши убийството, и после веднага да си е заминал.

Ник изважда документите, събрани от помощничките му от „Грабежи“.

– Имаме ли името на пасажера?

– Агнос – отговаря Ник, като показва на шефа си договора за наем на колата.

Матюс се намръщва:

– Агнес? Жена?

– Не, Агнос – това е последното име, което клиентът е записал в документите. Малкото име е „Абдерос“. Вижте.

– Абдерос? – Капитанът се вглежда в ксерокопието. – Истинско ли е?

– Може би не. Проверих двете имена в Интернет. Гръцки са и доста разпространени там. Абдерос е митичен герой с неизвестен баща.

– Има логика – измърморва Матюс, като връща копието на Ник. – Нищо хубаво няма да дойде от тия гърци. Икономиката им е в крах. Кухнята им е отвратителна. Не е случайно, че италианците не си чупят чиниите, след като се нахранят.

– Ами цивилизацията? – намесва се Мици. – Чувала съм, че била тръгнала от гърците.

Матюс продължава, без да обърне внимание на коментара ѝ:

– Значи имаме убиец грък, който идва, за да измъчва и убие една писателка от Лос Анджелис. Как ви звучи това, унищожители на семейни вечери?

Мици му подава копието от сценария, получен от Сара Кени.

– Това е филмът, по който е работила Джейкъбс. Става дума за Торинската плащаница и подозираме, че е смятала да направи шокиращи разкрития за погребалното платно на Христос.

– На кого му дреме? – измърморва Матюс, като поглежда към часовника на стената. Коментарът му стъписва двамата детективи. – Тъй де, виждали ли сте изобщо добре направен филм на религиозна тематика?

– „Екзорсистът“ – казва Ник.

– „Всемогъщият Брус“? – предлага Мици. – Той беше горе-долу религиозен.

Капитанът поклаща глава:

– Добре, приемам, че за успеха на един филм може да се съди по продадените билети. Но на кого му пука за тази плащаница? На католиците? На гърците?

– Ами да, и на други може би. – Мици размества папките, докато говори. – Една служителка в студиото каза, че Джейкъбс била наела италиански учени да ѝ помагат – може би те са ѝ дали данни за плащаницата.

– Какви данни?

– Не знам. Смятала е да вкара кадри от лаборатория, значи учените може би са изследвали ДНК от плащаницата. Може би са открили доказателства чие тяло е било увито в нея.

Матюс се ококорва:

– Я по-добре се придържай към стандартната полицейска работа, лейтенант.

– Идеята не е толкова безумна – възразява Мици.

Капитанът размахва пръст към папката, в която тя все още рови.

– Езика ли само си чешеш, или си открила нещо, с което можеш да блеснеш като много умна?

Тя най-сетне намира онова, което търси.

– Ето копия от декларацията за поверителност, която всички от снимачния екип са задължени да подпишат. – Подава ги на шефа си. – А това е копие от писмо на отдела за връзки с обществеността до Тамара Джейкъбс, в което я питат дали иска на пресконференцията за пускането на филма да бъдат поканени представители на „Ню сайънтист“ и „Нешънал джиографик“. Тези списания обикновено не се интересуват от художествени филми. – Тя отваря друга папка. – А ето номера на банковата сметка на един италиански посредник, за когото знаем, че е платил хонорарите на учените в Торино.

– Перфеканте! – Матюс бута стола си назад и отново поглежда часовника. Става и отива да вземе сакото си, закачено зад вратата. – Сега трябва да тръгвам, за да не изпусна вечерята. Вие двамата най-добре идете да хапнете нещо в стола – изглежда, че ви чака дълга нощ.

28

Криминалистът Том Хикс тръсва доклада си върху бюрото на Мици в отдел „Убийства“ и под жълтата светлина на лампата се вдига облак прах. Мици и Ник го заварват точно когато излизат от кабинета на Матюс.

– Малък подарък – казва той, когато ги вижда.

Ник прошепва в ухото ѝ:

– Мисля, че това е сексуален тормоз.

Тя не коментира. Обръща се към криминалиста:

– Какво е това, Том?

– Ветеринарят току-що прегледа персийката от къщата на Джейкъбс. Котето хубаво е издраскало някого, но това не е собственичката му.

– Без майтап! – възкликва Мици и посяга към папката.

– Намерил е частички плът под ноктите на лявата лапа и е пуснал ДНК тест. Определено не са от Тамара Джейкъбс.

Ник задава очевидния въпрос:

– А от кого?

– От вашия неизвестен извършител. В базите данни няма нищо. Когото и да е одраскала котката, не е картотекиран.

– Поне не в САЩ – уточнява Ник. – Свързахме извършителя с кола под наем от летището.

– Записал се е под гръцко име – добавя Мици, – освен това имаме италианска връзка. Ще проверим в международните архиви.

Хикс използва случая да се оттегли.

– Добре, оттук поемате вие. – Усмихва се лъчезарно на Мици. – Ако искаш да хапнеш кроасан и да поговорим за случая, знаеш къде да ме намериш.

– О, да, знам.

Той си тръгва. Ник поглежда многозначително колежката си:

– Явно се надява да хапнеш и нещо друго освен кроасан.

– Я млъквай! Том е безобиден. Освен това малко внимание на никого не е навредило.

– Добре, как ще разделим работата? Ти хващаш криминалистиката, а аз издирвам близките и приятелите на Тамара – да видим дали няма да изпадне някой скелет от гардероба.

– Дадено. – Мици отваря доклада на Хикс. – Мислиш ли, че убиецът е европеец? Кацнал е и пак си е заминал, единственото, което ни е оставил, е фалшиво име и ДНК, която не фигурира в системата на никоя правоохранителна служба.

Ник въздъхва тежко:

– Ако е така, значи сме загазили. – После се поправя: – Ти си загазила. Очертава се дълго разследване, а аз няма да остана до края му.

Мици се опитва да не мисли за времето, когато партньорът ѝ няма да е до нея. Съсредоточава се върху настоящия проблем:

– Все пак звучи логично. Идва, убива и бяга. Отива на друг континент и просто изчезва. – Тя вдига поглед от доклада за ДНК изследването. – Мислиш ли, че Матюс ще одобри една разходка до Италия? Все пак там са отишли парите. Той винаги е казвал, че ако убийството е свързано с пари, трябва да бъдат проследени.

– Процентът на разкритите престъпления спада. Около този случай ще се вдигне много шум, а той има нужда от резултати. Защо, искаш да се разходиш ли?

Мици поклаща глава:

– Аз не. Но ти ще се разходиш.

29

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Работният ден приключва, цехът се опразва и Джей Джей с изненада забелязва, че Ема Варли още не си е тръгнала. Тя му се усмихва. Гледа го с невинно сините си очи.

– Ще заключваш ли?

Той подрънква с ключовете.

– Да, нали за това ми плащат.

– Искаш ли да ти помогна?

Явно се надява пак да я закара.

– Не бих отказал малко доброволен труд извън работно време – отговаря той.

– Разбираемо е.

Той махва към един ред машини в дъното на помещението:

– Би ли проверила дали онези са изключени? Винаги някой забравя да ги спре. Хората не се замислят, че моторът може да изгори и се хаби много енергия.

На Ема не ѝ дреме за енергията. Тия глупости за парниковите газове и озоновите слоеве не я засягат. Човек не може да мисли за такива неща, когато няма пари да си купи кола или да си плати отоплението. Ако има възможност, тя ще гори три пъти повече енергия, отколкото използва сега.

Джей Джей изгася лампите и за момент двамата остават в мрака – само от коридора прониква бледа светлина и тихо бучене от вентилацията.

– Каква романтика – шегува се Ема, когато той се приближава.

Джей Джей спира пред нея. Твърде много хаотични мисли преминават през съзнанието му. Тъмнина... сама жена... възбуда. Трябва да се овладее. Не бива да губи контрол.

Тя усеща възбудата му и импулсивно се доближава. Целувката е нежна, колеблива, плаха. Ема е нервна; едновременно смутена и предизвикателна.

Джей Джей се чувства странно. Привлечен е към нея като от магнит. Физически му е невъзможно да се отдръпне – сякаш сексуалността ѝ има невидима власт върху него.

Ема се отдава на импулса. Затваря очи, обхваща лицето му с хладните си ръце и го целува страстно.

Сърцето на Джей Джей се разтуптява. Дъхът му спира. Без да мисли, без да цензурира мислите си, той несъзнателно вдига пуловера ѝ, изхлузва го през главата ѝ. Иска я гола, сега! Тя посяга към колана му, хваща катарамата.

– Стой. – Той вдига ръка към лицето ѝ, понечва да закрие устата ѝ, после нежно докосва рожденото петно с палеца си. – Чакай да заключа. Не ми се иска някой да ни изненада.

Ема Варли събува обувките си и се усмихва, докато Джей Джей се отдалечава в мрака. Обляга се на една дълга работна маса и се приготвя да му се отдаде.

30

Всяка нощ Мици спазва един и същи ритуал преди лягане. Влиза в стаята на момичетата и изгася лампата им и телевизора, който са гледали, докато заспят, макар че сто пъти им е казвала да не правят така. Целува ги, завива ги, пак ги целува и се измъква безшумно, като оставя вратата достатъчно открехната, че Амбър да е спокойна, и не прекалено широко, за да не дразни Джейд. Понякога се пита дали ако бяха момчета, щяха да са по-малко претенциозни.

Използва самостоятелната баня на спалнята, облича скромната си черна нощница, после пред малкото огледало на тоалетката сваля оскъдния грим, който използва.

Неочакваният удар в тила я поваля на пода. Нападението я изненадва, въпреки че би трябвало да го очаква.

– Така ли ще се отнасяш с мен? Като с нищожество? Аз да не съм ти някой от глупаците, които командваш! – Алфи се навежда и я фрасва още веднъж, като одрасква ухото и размътва мозъка ѝ. – Ще те науча аз!

Агресията на съпруга ѝ е в отговор на нейните упреци преди около час, че не си търси работа и по цял ден не върши нищо, освен да се налива с бира. Той измъква колана от панталона си и започва да я налага.

– Не ме признаваш за мъж, така ли? – Думите му са заваляни. – Това, че не мога да си намеря работа, не означава, че не съм мъж!

Прегъва колана на две и този път ударът оставя ясна следа върху бедрото ѝ.

Мици се опитва да се изправи, но той я поваля пак, шиба безжалостно ръцете и краката ѝ, виковете ѝ и червените белези от колана само разпалват гнева му. Тя се примъква към него и изритва глезена му с левия си крак. Алфи се дръпва, но тя с все сила го изритва в тестисите.

Той изпуска колана, олюлява се назад и пада.

Сега той е на земята, а тя – права. Няма място да го ритне в главата. Няма как да му нанесе достатъчно силен удар в лицето, без той да я сграбчи. Мици хваща стола, обръща го и притиска със седалката гърлото на мъжа си.

Алфи хваща стола. В очите му проличава страх. Тя натиска стола и вижда как лицето му почервенява. Алфи започва да се задушава. Тя натиска по-силно. Знае какво прави. Знае, че само за минута може да сложи край на всичко. Да се отърве завинаги от Алфи.

Той рита отчаяно. Гърчи се.

– Мамо!

Амбър е застанала на вратата. Гледа как майка ѝ души баща ѝ. Мици пуска стола, сякаш е от нажежено желязо.

– Всичко е наред, миличка.

Изражението на момичето показва, че не е. Нищо не е наред.

– Хайде, ела. – Мици побутва дъщеря си към детската стая. – Връщай се в леглото. Мама сега ще дойде.

Алфи още лежи по гръб. Държи се за гърлото, кашля, диша задъхано. Да върви по дяволите. Мици бръква от своята страна на леглото и изважда служебния си „Смит и Уесън“. Проверява пълнителя, после насочва оръжието към мъжа си.

– Ако имаш капка мозък, ще си събереш нещата и моментално ще се махнеш от тук. Само да се появиш в стаята на момичетата или да те заваря тук, когато се върна, ще ти пръсна мозъка.

31

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей се чувства необичайно възбуден.

Никога досега не е водил жена вкъщи. Дори не си е помислял за това, докато не се появи Ема – докато не му предложи да отидат у тях. От блясъка в очите ѝ личи, че би могла да е жената на живота му. Да, тя е специална и го съзнава. Повече от специална – тя е благословена.

Той затваря входната врата, възбудата му постепенно нараства. Качва я внимателно по тъмното стълбище. Прекрачил е прага, между тях има духовна връзка. Задъхан, стига горния етаж, дъските скърцат под краката му. Той е с Ема. Ем – както смята да я нарича от сега нататък – му помогна да осъзнае колко самотен и изолиран от останалия свят е бил досега. Това не е здравословно. Не е угодно Богу.

Той трябва да си има някого, да бъде с някого.

В мъждукащата светлина от свещта в голата спалня Джей Джей нежно я съблича, гали с възбудени пръсти гладката ѝ, хладна кожа. Мислите му галопират.

Ем е красива. Дори по-красива в смъртта, отколкото в живота. Устните му жадно се впиват в нейните. Горещият дъх на страстта преминава от устата му в нейната, докато липсата на въздух и възбудата го принуждават да се отдръпне. Тя лежи неподвижно под него, със затворени очи, изгубена в един друг свят, а той седи и ѝ се възхищава. Вглежда се в рожденото ѝ петно и се усмихва. То не я загрозява. Не разваля съвършенството ѝ, каквото и да си мислят другите хора. Нищо подобно.

Той знае какво е това. Само той разбира значението му. Ем е белязана. Избрана за него. Джей Джей никога не е изпитвал такова чувство. Никога не се е чувствал толкова завършен. В покоя и тишината той се пресяга и увива себе си и нея с голям ленен чаршаф. Завива я хубаво. Не му се иска тя да изстива. Не повече отколкото е сега.

Навежда се и я целува по врата, после прошепва в ухото ѝ:

– Dominus tecum, мила моя. Dominus tecum.