Тайната на Торинската плащаница

178

ПОНЕДЕЛНИК

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В осем сутринта Мици влиза в почти пълната оперативна зала. Оглежда подозрително бюрата, докато сваля якето си.

– Какво се е случило, пичове? Да не би жените ви да са се наговорили и да са ви изгонили вкупом?

Един сержант при ксерокса я поглежда с каменно изражение:

– Отиди при капитана, Фалън. Каза, че иска да те види веднага щом дойдеш.

– Матюс? – изненадано възкликва тя, докато оставя якето на облегалката на стола си. – В осем часа в понеделник?

– Телефонът ти е изключен – обяснява сержантът. – Опитвал се е да се свърже с теб.

– По дяволите.

Забравила е да плати сметката. Спрели са го. Тя изважда телефона от чантичката си. Батерията е паднала. Изключил се е снощи, след последния ѝ разговор с Картър, преди да се прибере вкъщи. От умора е забравила да го зареди.

Мици отива в кабинета на шефа. Ако е сбъркала нещо, вероятно е свързано с юридическите формалности в болницата. И да е така, чудо голямо. Направи всичко възможно. Не могат да искат от нея повече.

Секретарката на Матюс не е на поста си. През вратата Мици вижда началника да говори с Тайлър Картър. Разговорът не изглежда приятен.

Тя почуква и отваря вратата.

– Искали сте да ме видите, началник.

– Влез и затвори вратата.

Изражението на двамата мъже никак не ѝ харесва.

– Какво е станало?

– Ник Каракандес е бил прострелян снощи на летището при престрелка с мъж, който бягал от граничните власти.

Тя затаява дъх.

– Изпаднал е в клинична смърт по пътя за болницата. Една рана в корема, друга – в рамото...

– Боже мой!

Краката ѝ омекват. Матюс вдига ръка:

– Чакай да свърша. Успели са да го съживят в спешното. Жив е, но е в кома. – Матюс ѝ посочва един стол. – Застрелял е беглеца, но той успял да го улучи с два 45-калиброви.

– Брусар, ученият, за когото каза, че пристига с Ник – намесва се Картър, като докосва рамото ѝ, – той също е мъртъв, както и един възрастен инвалид, попаднал в престрелката. Едно младо момче ще остане парализирано за цял живот.

Мици стои като онемяла.

– Брусар е бил намерен убит в тоалетната на летището, преди да мине през граничния контрол. Това е предизвикало престрелката.

– Мислех, че са пристигнали благополучно – успява да промълви накрая Мици. – Ник ми се обади от Ню Йорк и каза, че всичко е наред.

– Оказва се, че не е. – Матюс се опитва да звучи прагматично. – Тайлър изпрати двама от хората си да извършат оглед на местопрестъплението. Двата трупа са в моргата.

– Искам да отида в болницата. – Тя поглежда Картър. – Ако може. Ще се опитам да завърша с материалите за Привидението, след като се върна.

– Разбира се. Обаче внимавай. Журналистите вече са чули за стрелбата на летището и душат около спешните отделения в града.

Мици се изправя и в този момент вратата се отваря. Влиза Ейми Чан. На лицето ѝ се изписва състрадание.

– Здравей, Мици. Дойдох веднага щом научих.

– Благодаря.

Появата на приятелката ѝ е утеха за Мици.

Матюс не пропуска да я подготви за най-лошото:

– Мици, перспективите за Ник не са добри. Снощи лекарите дадоха четиридесет процента шанс да оцелее.

– Майната им на лекарите. – Тя отваря вратата. – На пристанището го чака лодка и аз ще се погрижа той да се качи на нея.

179

По пътя към болницата сърцето на Мици се къса от мъка.

Нещо я кара да се надява, че присъствието ѝ до леглото му, ще направи някаква магия – като по филмите. Алхимията на правилния момент – просто поставяш подходящия човек на подходящото място в подходящото време и всичко се нарежда.

Абсурд.

Тя поглежда към Ейми Чан над тръбичките, системите за преливане на кръв и плазма и пиукащите монитори:

– Можеш ли да поговориш с тях, нали се сещаш... като с колеги? Да разбереш какви са реалните му шансове.

– Разбира се.

Ейми излиза. Мици отново поглежда Ник. По дяволите, би изглеждал като герой, ако не изглеждаше като мъртвец. Тя веднага се смъмря мислено за тази идея.

– Четири дни, глупако... – Стиска ръката му. – Четири проклети дни. Как можа да прецакаш нещата, когато ти оставаха само четири дни до напускането? Заслужаваш да те напляскам. Всъщност, след като излезеш от тук, наистина ще те напляскам.

Поглежда монитора, после преплита пръстите си с неговите и просто задържа ръката му. Ейми отваря вратата и шумът кара Мици да се обърне.

– Има една добра и една лоша новина, Миц. Куршумът, с който е ранен в корема, е излязъл от другата страна. Изгубил е много кръв, но няма увредени жизненоважни органи. Това е голям плюс. Лошата новина обаче е, че когато е паднал, е пукнал главата си и това е предизвикало мозъчен кръвоизлив и оток. Разбрали са едва след като са му направили скенер. Като сметнеш раната на рамото, голямата кръвозагуба и травмата, нищо чудно, че е в безсъзнание. Хората от Бърза помощ са свършили чудесна работа, като са го закрепили, докато го закарат в операционната.

– Какви са шансовете му, Ейми?

– Трудно е да се каже.

– Не ме залъгвай. Кажи ми като приятелка. Да резервирам ли празненство за изпращане от службата, или да организирам погребение?

Ейми се усмихва мрачно:

– Следващите няколко часа ще покажат.

180

Четиридесет процента шанс. Тази мисъл не спира да измъчва Мици. Ник със сигурност е оцелявал и при по-тежки ситуации на улицата. Тя започва да гризе единия си нокът и се заглежда през прозореца, докато Ейми кара към участъка. Ако не го бе изпращала в Италия, това нямаше да се случи. Мици обаче знае, че няма смисъл да се обвинява – така няма да му помогне. Тя отхапва последното отчупено парченце нокът и се обръща към приятелката си:

– Направи ли аутопсия на мъжа, когото е застрелял Ник?

Ейми поклаща глава:

– Тери Джоунс я направи. Аз още работех върху Ема Варли, когато го докараха.

– Видя ли го изобщо? Как изглежда?

– За съвсем малко – отговаря Ейми. Знае защо приятелката ѝ се интересува. – Нищо особено. С черти на арабин. Спортно телосложение. Между трийсетте и четирийсетте. Не се вглеждах много.

– Къде го е улучил Ник?

– В главата.

Ейми почуква с пръст точно над носа си.

– Жалко. Мръсникът е умрял мигновено.

Пристигат в участъка и влизат.

– Ще ти се обадя по-късно – казва Ейми. – Имам да свърша доста неща. А, между другото, завърших доклада за плащаницата. Кажи ми, когато решиш, че ти се занимава.

– Благодаря. За момента не ми е важен.

– Не е. Нищо не е важно, когато приятел е в опасност. Все пак ще ти го изпратя с вътрешната поща.

– Благодаря. – Мици се усмихва. – Как мислиш? Фалшификат ли е, или е истинска?

– Ако изключим твърденията на скептиците и ненормалните – а повярвай ми, има стотици такива писания – бих казала, че отпечатъците върху плащаницата отговарят на мъж, който е бил разпънат и пробождан.

– Готова си да го потвърдиш пред съда, така ли?

– Вероятно, но ще искам тлъст хонорара, за да го направя.

Двете се засмиват. Ейми махва с ръка, преди да се обърне:

– Не се прибирай у вас, преди да ми се обадиш.

– Нямам такова намерение.

Мици се връща в отдел „Убийства“ и влиза в кабинета на Картър. Иска да се занимава с нещо, с каквото и да е, само и само да не си представя онези монитори, тръбички и несигурни шансове.

В кабинета заварва Картър и Том Хикс прави, опрели ръце в бюрото и наведени над някакви документи и прозрачни плаки. Хикс я поглежда:

– Какви са последните новини?

– Стабилен е, но все още е в критично състояние.

– Излезе ли от комата?

Тя поклаща глава:

– Не. Ейми Чан каза, че близките няколко часа ще са решаващи.

Хикс кимва:

– Навремето се смяташе, че най-тежките мозъчни увреждания се получават в момента на раняването. Сега знаем, че следващите часове са по-опасни. Говорим за отичане на мозъка и различни усложнения като спастична хемиплегия, хиперрефлексия, спазматичност...

– Не, Том – прекъсва го Картър. – Изобщо не говорим за такива дивотии. Ако държиш да описваш в подробности всички усложнения, намери си други слушатели.

– Извинявай, Тайлър, не мислех...

Мици кимва към бюрото:

– Какво гледате?

– Том е открил нещо необичайно. Необичайно и обезпокоително. – Картър подрежда една до друга три комплекта плаки с ДНК профили. – Ти си ученият, Том, най-добре ти обясни.

– На първата плака е ДНК отпечатъкът на престъпника, който е оставил следи в къщата на Тамара Джейкъбс и наетия лексус. Вече го свързахме с мъжа, когото Ник е застрелял снощи. Един и същи човек е.

Това е добра новина за Мици.

– Значи хванахме убиеца на Тамара, така ли?

– Да, а също и на Едуар Брусар – добавя Картър.

– Така е – потвърждава Хикс. – Остава да направим пълен ДНК тест, но това е по-скоро формалност. Сега виж втория профил. – Той показва съответната плака. – Това е от пробата, която Ник изпрати по куриер от Италия – микроследи от убиеца на Марио Сакони. – Ученият наслагва двете плаки. – Един и същи човек.

– Отпечатъците също съвпадат – добавя Картър. – Взехме няколко частични от тиксото, което Ник е отлепил от устата на убитата в Италия жена. Достатъчно добри са, за да докажем съвпадение.

Хикс вдига други три плаки:

– Сега става още по-интересно. Знаеш ли чии са тези генетични отпечатъци?

Мици поглежда, въпреки че няма шанс да знае.

– Не, нямам представа.

– Първото е ДНК профилът на Привидението. Имаме го от повече от година. Второто е от пробите, които Джон Джеймс ни даде доброволно вчера. Третото е от косъм, намерен върху трупа на Ема Варли.

Хикс наслагва трите плаки една върху друга.

– Идеално съвпадат – обявява Картър. – Ако успеем да убедим прокурора да повдигне обвинения, осъдителната присъда ни е в кърпа вързана.

Двамата с Хикс се споглеждат.

– Какво? – измърморва Мици. – Имаме двама различни убийци и два различни ДНК профила, които доказват престъпленията им. Има ли още нещо?

– Покажи ѝ – казва Картър.

Ученият внимателно изважда още една плака:

– Това е ДНК от кръвта, която според Ник е взета от Торинската плащаница – пробата, която Ерика Кракси му е дала с медальона на свети Христофор.

Мици поглежда плаката. Цялата е в неразгадаеми тъмни и светли ивици, но дори за неспециалист е видно, че се различава от другите.

– И какво? Каква е връзката?

Хикс изважда по една от другите два комплекта плаки:

– Това тук е от мъжа, когото Ник е застрелял. Това е от Джон Джеймс, или Привидението. – Криминалистът замълчава за момент, за да могат Картър и Мици да огледат добре плаките. – Това, което държа тук, е от плащаницата. – Хикс поставя профила върху този, който държи с лявата си ръка – този на мъжа, когото Ник е убил. – Ето, вижте тези съвпадения. Не са пълни във всички колони, но има много общи линии. Това са родови сходства. Далечни роднински връзки, размити в поколенията, може би в течение на няколко века, но въпреки това връзки. – Вдига горната плака и я поставя върху намиращата се отдясно, тази на Привидението. – Ето пак съвпадения. Не пълни, но отново доказващи далечна роднинска връзка.

Мици не е сигурна, че разбира какво се опитва да ѝ каже ученият:

– Искаш да кажеш, че Привидението и застреляният от Ник са далечни роднини на Мъжа от плащаницата?

– Точно това искам да кажа. – Хикс поставя двата профила един върху друг. – Ето, тези ивици, виждаш ли? Далечни роднински връзки, генетично наследство, предавано през континенти и столетия.

– Престъпният ген. – Изсумтява Картър. – Това е подарък за всички добродушковци, които смятат, че хладнокръвните убийци като Привидението просто не могат да се сдържат. О, не, те са невинни жертви на генетичното си наследство, което неизбежно се предава от баща на син – те просто не са в състояние да преодолеят желанието си да убиват. – Той вдига кошчето от пода и се приготвя да го хвърли. – Извинявам се, но ще го метна!

181

РИМ

Андреас Патикос мислеше, че никога вече няма да види стария си приятел. Фактът, че сега седят един срещу друг, не е повод за празнуване. И мястото на срещата им също е красноречиво за сериозността на проблема.

Набил Хаяк взема папския съветник от Ватикана, потегля по „Кончилиационе“ и след няколкостотин метра завива в тъмна странична уличка. Двамата мъже остават в очукания фиат, който ливанският свещеник притежава повече от десетилетие. В мрака той обяснява причината за тази спешна среща.

– Монахът е мъртъв. Застрелян от полицай в Лос Анджелис.

– Мили Боже!

Хаяк решава да разкаже всичко, без да чака въпросите:

– Пострадали са още четирима. Двама от охраната на летището, едно момче и полицаят, който е убил Ефрем. За съжаление, един старец е загинал.

Патикос пребледнява от ужас.

– Как е станало?

Хаяк скрива голяма част от това, което знае:

– Не е много ясно. Информираха ме, че монахът почти бил изпълнил задачата си, когато полицията го обградила на летището. Изглежда, че не е имал друг изход, освен да се бие до последния си дъх.

Съветникът свежда глава, като се замисля за мъртвите, ранените и техните близки. Толкова много болка, толкова много страдание са причинени.

– Това ли е краят, Набил?

Изражението на приятеля му издава, че не е:

– Кракси и онзи учен, Брусар, са мъртви, но ДНК пробите, взети от плащаницата, може все още да не са унищожени.

– Какво? Главната задача на монаха беше да унищожи откритията, направени въз основа на тези богохулствени проби!.

– Знам, но изглежда, че първоначалният източник е бил разделен и част от пробите са попаднали в лабораторията на лосанджелиската полиция.

– Тогава трябва да вземем мерки никога да не бъдат изследвани. Наш дълг е да направим така, че да не може да се докаже никаква връзка със Свещената плащаница.

– Съгласен съм, но тази работа трябва да свършиш ти, Андреас. Трябва от името на Светия отец да потърсиш съдействие от нашите приятели.

Патикос кимва.

– Това само по себе си обаче няма да бъде достатъчно. Разбираш, нали?

– Не ме поучавай за задълженията ми, Набил. Върни ме във Ватикана. Знам какво трябва да направя.

182

Дългият ужасен ден завършва с неочаквана лоша новина – Мици отново е привикана при Дик Матюс.

Смазана от умора, тя се повлича по дългите коридори към кабинета на капитана. Тревогите от последните дни са изсмукали и последната ѝ капчица сили. Секретарката ѝ се усмихва от бюрото и ѝ махва да влезе. Матюс седи начело на малката конферентна маса, Картър и Том Хикс са от двете му страни. Срещу тях – в красив черен костюм „Армани“ – е заместник-окръжният прокурор Мария Санчес.

Мария е олицетворение на всичко, което една жена може да мрази в друга.

Мици би могла да преглътне коравосърдечието, самовлюбеността и егоизма на тази кучка, която миналата година използва един случай с убийство на дете като лична рекламна кампания. Но никога не би могла да прости факта, че независимо от това, кое време на деня е, чернокосата юристка – която е с цели три години по-възрастна от Мици – винаги успява да изглежда наполовина по-млада.

Това е непростимо.

Мици спира в другия край на масата.

– Капитане?

– Седни. – Той махва към един стол. – Обсъждаме случая с Привидението и по-точно резултатите от ДНК тестовете на Том.

– Обсъдихме – набляга на миналото време Санчес, като хвърля на капитана заплашителен прокурорски поглед.

Мици никога не би седнала до прокурорката, затова се настанява срещу Матюс.

– С какво мога да помогна?

– Няма да съдим Джеймс. – Матюс замълчава, за да ѝ даде възможност да осмисли чутото. – Ще бъде изпратен в психиатрична клиника.

Санчес се покашля и отбелязва:

– Капитане, ако вашите хора успеят да свържат самопризнанията на Джеймс с убийствата на Варли и Бас, комисар Брадли ще направи публично изявление, че тези престъпления имат връзка с Джеймс, но той не е в състояние да бъде съден. Освен това ще обяви, че разследването на Привидението е официално закрито и не търсите друг извършител.

Матюс се почесва по тила и поглежда Картър:

– Пред обществеността ефектът е същият, както ако си спечелил делото. Случаят е решен успешно.

– На комисаря това несъмнено ще му хареса – казва Санчес. – Освен това случаят ще бъде приключен без изнасяне на неуместна информация и излишни разходи за данъкоплатците.

Картър я поглежда яростно:

– Под неуместна информация имате предвид научните открития на Том – открития, които американските граждани имат право да узнаят.

Тя махва пренебрежително с ръка:

– Не бъдете наивен. Деветдесет процента не биха ги разбрали, дори да отидете при всеки от тях и лично да му ги обясните.

– Защо? – намесва се Мици, като се опитва да запази спокойствие. – Защо се опитвате да заметете тези открития под килима?

Санчес въздъхва. Поглежда я снизходително:

– Ами помислете разумно. Представете си възможните последствия, ако съобщим всички факти. Рискуваме да дадем на адвокатите из цялата страна повод да започнат нова кампания за приемане на генетичните дадености като смекчаващо вината обстоятелство.

– Глупости. В целия свят има милиони примери за добри, достойни и спазващи закона граждани, които са близки – да не говорим за далечни – роднини на изнасилвачи, убийци и терористи. Те не са лоши хора. Гените им не носят зло.

– Мици е права – подкрепя я Картър. – Лошите хора са такива, защото сами са пожелали да бъдат лоши.

– Не можем да пуснем този дух от бутилката – настоява Санчес, като вдига дланта си. – Край на дискусията.

В стаята настъпва тягостно мълчание. Мици се пресяга, взема си чаша и си сипва вода от стъклената кана в средата на масата.

– Има и нещо друго – казва тя. – Нали?

Никой не отговаря на въпроса ѝ. Тя поглежда едно по едно лицата около масата.

– Хайде де, аз съм голямо момиче. Ще го преживея. Все пак нали затова съм тук. Имате нужда да приема решението ви, да кимам послушно и да преглътна тази крещяща политическа манипулация.

Матюс я изчаква да се успокои, след което казва:

– Мици, цялата тази работа с плащаницата е проблем – голям проблем. Ще ни създаде адски главоболия с италианците.

– Карабинерите ли имаш предвид?

– Да. На комисаря цял следобед му досаждат дипломати. Посланици. Не искат да споменаваме нищо за плащаницата, за незаконно взетите проби. – Матюс поглежда към Хикс. – Особено за резултати от тестове, които не са официално одобрени и са извършени зад граница, и за връзки със серийни убийци.

– Ха, естествено, че няма да искат – изсумтява Мици с все по-нарастващ гняв.

– Италианско-американските отношения винаги са били много добри – опитва се да я увещава Матюс. – И много важни за двете страни.

– Няма ли да кажеш нещо и за мафията?

Мария Санчес я поглежда строго:

– Решението е взето, детективе. Капитан Матюс ви извика само от учтивост. Окръжният прокурор и комисарят вече дадоха уверения, че няма да правите никакви коментари по случая „Тамара Джейкъбс“ или друго, свързано с Торинската плащаница, без тяхното изрично одобрение. – Прокурорката дръпва стола си назад и се изправя. – Всеки, който наруши заповедта, остава без работа и без пенсия. Приятна вечер на всички.

Мици се втренчва в пода. Сърцето ѝ тупти като след маратон.

– Госпожо прокурор.

Санчес спира с ръка на дръжката на вратата.

– Да, детектив?

– Когато отидете на неделната литургия – както съм сигурна, че прави всяка примерна католичка като вас – надявам се цялата църква да стане на крака и да ви приветства с аплодисменти, каквито несъмнено заслужавате.

Вратата на Матюс се затръшва толкова силно, че стъклото за малко да се счупи.

183

За Андреас Патикос не е проблем да вземе ключа за преддверието на папските покои. Светият отец отдавна спи, а охраната е свикнала да пуска стария грък късно през нощта, за да оставя документи или да изпълнява други задачи.

Когато влиза в тъмната стая, умът му е зает с обезпокоителна смесица от мисли за наука, религия и история. През вековете Църквата е почитала различни предмети като короната от тръни или копието, с което е бил прободен Христос. Но в никоя от пробите, взети от тях, учените не са намерили следи от кръв – човешка кръв, кръвта на Исус Христос, Божия Син.

Дори върху Торинската плащаница не бяха намерени биологични доказателства – досега, когато пробата бе открадната и изследвана по съвременни методи, по-напреднали от всичко, което Ватиканът е използвал някога. Сега може да се направи сравнение. Науката може да използва модерните си фокуси, за да унищожи устоите и същността на християнската вяра. Нещо по-лошо, би могла да раздуха отново историята за Саладин и да активизира мюсюлманските групировки.

Патикос не може да допусне това да се случи. Ако американската полиция не се поддаде на политическия натиск и реши да обяви резултатите от откраднатата ДНК, не бива да има нищо, с което те да могат да бъдат сравнени. Най-довереният съветник и най-стар приятел на папата влиза в спалнята на Светия отец. В стаята е прохладно и ухае на лавандула. Той се приближава до голямото легло, в което спи божественият представител на Господ на земята. На по-малко от педя встрани има малко инкрустирано със сребро ковчеже, съдържащо парче дърво, върху което е попаднала най-скъпоценната капка кръв на този свят.

Христовата кръв. Парчето е взето от Животворния кръст. Съхранявано и отбранявано от рицарите на вярата, преди завоевателят Саладин да плени Кръста в битката при Хатин.

Сърцето на Патикос тупти толкова ускорено и силно, че той се опасява да не припадне, преди да се измъкне от спалнята. Всяка крачка на отдалечаване от леглото на папата му отнема цяла вечност. Всеки преодолян метър му причинява нетърпима болка. Така ли се е чувствал Юда в часа на предателството? Когато се добира до своята стая, очите му са пълни със сълзи. Заключва вратата и поглежда през прозореца над Вечния град. Скоро ще се зазори. Църковните камбани ще огласят със звъна си утрото и вярващите ще излязат за сутрешна молитва.

Патикос няма да е сред тях.

В камината гори огън. Колко часове е седял пред нея, разсъждавал е за живота и вярата си, втренчен в пламъците, търсещ утеха в мимолетната им топлина. Патикос взема ръжена и разравя жарта, после с желязото отваря ковчежето. Ръката му се покрива със сажди, когато коленичи и внимателно поставя в огъня благословеното дърво.

Само секунда е достатъчна, за да пламне. Сухото дърво се разгаря с леко пращене. Сърцето на Патикос се свива. Той задържа ръцете си над огъня и оставя пламъците да изгорят кожата му. Когато ръкавите на халата му пламват, свежда глава в ярката оранжева светлина. Последните му думи, преди огънят да го погълне, са:

– Прости ми, Господи, защото съгреших.

184

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

От четиридесет на шейсет е вече двайсет на осемдесет. Шансът Ник да оцелее.

Лекарите съобщават на Мици лошата новина още с влизането ѝ в болницата. Има вероятност приятелят ѝ да не преживее нощта. А ако все пак оцелее, може да остане във вегетиращо състояние до края на живота си.

Двайсет на осемдесет.

Вегетиращо състояние.

Шансове за оцеляване.

Мици мисли за всичко това, докато върви по коридорите. Вече съжалява, че каза на Ейми да не идва с нея. Изпрати я вкъщи, каза ѝ да си почине, увери я, че ще се справи сама. Обаче няма да се справи. Чувства се болезнено самотна.

Автоматът в болницата произвежда най-лошата пилешка супа, която е опитвала. Но това е единственото, което е способна да преглътне. Поничките в кабинета на Картър бяха последното твърдо нещо, което сложи в уста, а оттогава ѝ се струва, че е минала цяла вечност. Тя взема пластмасовата чаша, влиза в стаята на Ник и сяда като замаяна до леглото. Полицаите умеят да чакат по-добре, отколкото обикновените хора, но на Мици никога не ѝ се е удавало. Особено когато трябва да чака някой да умре.

Тя се вглежда в бледото му лице. Навремето очите му блестяха от жажда за приключения и той беше може би най-сладкият новобранец, когото бе виждала. Винаги бе потискала естествените си чувства към него. Беше угасила пламъците на страстта, още преди да успеят да се разгорят. Винаги се бе държала строго професионално. Беше го въвела в тънкостите на занаята. Бършеше му носа. Напътстваше го в първото му разследване за убийство. Стоя до него, когато почти припадна на първата си аутопсия. Напи се заедно с него при първата му загуба в съда.

Само едно не си позволи – да се влюби в него.

Тя се навежда към пръстите му, които държи преплетени със своите, и целува ръката му. Това е най-страстната целувка, която му е давала. До момента максималното, което си е позволявала, е да го целуне леко по бузата. При тази мисъл ѝ идва едновременно да се разсмее и да заплаче. Как е могла да потиска така чувствата си? Сигурно заради Алфи.

Заради Алфи и заради близначките.

Тя беше добра съпруга и майка. Беше решила да не става една от многото жени в полицията, които започват любовна връзка с партньора си. Сега съжалява, че не го е направила. Как само съжалява! Иска ѝ се да са имали дълга, луда и страстна авантюра. Пълна с живот. Ето какво прави с теб близостта на смъртта. Кара те да искаш да живееш на пълни обороти, кара те да съжаляваш за всяка пропиляна секунда от скъпоценното ти време на земята. Мици става и издърпва салфетка от една кутия върху шкафчето до леглото. Издухва носа си и попива сълзите от очите си. Часът е единайсет. Ще остане до полунощ, може би до един; след това ще се прибере да поспи. Въпреки това си намерение, много добре знае, че на сутринта най-вероятно ще се събуди на същия този стол, със схванат врат, и пак ще има нужда от литри кафе, за да избута работния ден до края.

Майната им. Утре дори няма да отиде. Да остане тук е много по-важно от всичките им политически манипулации. Тя се оглежда за нещо, което да я разсее от монотонното пиукане на машините.

Няма нищо.

Вече е прочела всичко, което може да се чете. Дори надписите на стените – за часовете на визитациите; за това, колко е важно да си миеш ръцете; за опасността от инфекции и за всички правила против използването на мобилни телефони. Когато прочита последното, се сеща да се обади на момичетата.

Самото набиране на номера на Джейд я кара да се усмихне. Сега поне си говорят. Разривът между тях започва да изчезва, връзката им заздравява.

Внезапно силно и учестено пиукане я стряска. Отначало си мисли, че е телефонът, и почти го изпуска от изненада. После осъзнава какво е. Аларма от единия монитор. Вратата се отваря и нахълтва една сестра. С бързи крачки, както ходят полицаите и медиците, когато искат да прикрият уплахата си.

Това е краят. Знае, че е така. Чувства го.

– Какво става? – Мици се приближава до леглото на Ник. – Какъв е този шум?

– Дръпнете се, моля.

Тя усеща нечия ръка върху рамото си. Един лекар с бяла престилка внимателно я избутва настрани. Слага стетоскоп на ушите си и се навежда над тялото на Ник.

Той умира. Точно в тази минута. Полицейският инстинкт я кара да погледне часовника си – едно от първите неща, които научи в полицията, е колко важно е да регистрираш времето, когато се случват нещата. Момента, в който всичко се променя. Скъпоценната секунда, в която животът се превръща в смърт. В стаята влизат още хора с бели престилки. Мици се оттегля до стената, встрани от епицентъра на действието, като изхвърлена от центробежна сила.

През хаоса от тела и гората от ръце над леглото тя вижда как тялото на Ник се разтърсва.

Предсмъртни спазми.

Краката му рязко потреперват. Правят му електрошок. Последен опит да съживят умореното му сърце.

Тя се чувства объркана така, както гледа отстрани. Отчаяна като съпруга или сестра. Не като полицай, не като колега. Лекарите и сестрите говорят на неразбираемия си език. Мици стои като на тръни. Чака да се дръпнат и да ѝ съобщят новината.

Лошата новина.

Прибират електродите на електрошоковия апарат и се вглеждат мониторите. Нещо задвижва краката на Мици и тя отново влиза в ролята на полицай. Приближава се до леглото и намира пролука. Ако Ник умира, няма да е без докосване от приятелска ръка, от човек, който го обича.

Един лекар гледа монитора. Тялото на Ник отново се размърдва. Мици хваща ръката му. Стиска я. Опитва се да бъде силна.

Той се закашля.

– Стабилен – извиква една сестра. – Пулс – нормален.

Той пак кашля. Отваря очи.

Тя се втренчва в него. Преди да умре, човек често си поема последна глътка въздух. Тялото, напомпано с всякакви медикаменти и разтвори, разтърсено от електрически ток, достатъчен за захранването на Вегас, може да помръдне, но това не означава нищо.

– Ми-ци...

Бавно промълвената дума я раздира отвътре.

Медиците започват да местят тръбички и да нагласят системите. Сестрата, която влезе първа, оправя електрода на пръста му и отново проверява пулса му.

Мици стои втренчена в Ник. Ако погледне настрани, ако дори само мигне, той ще умре. Сигурна е.

Ник не успява дори да се усмихне. Гласът му е тихо, болезнено хриптене:

– Къ-де съм?

Тя вдига ръката му и пак я целува.

– Къде мислиш, че си? В проклетата корабостроителница?