Тайната на Торинската плащаница

32

ЛИВАН

Зад гъстата гора от грамадни кедри, под сянката на заснежените Ливански планини, един тухлар прави това, което се предава в рода му от столетия.

Името му е Зиад Кефи. Той е на четиридесет, плешив и дебел. Кожата му е с цвят на печен кестен, потъмняла под изгарящите слънчеви лъчи. Когато се приближава до нажежената пещ, блестящият му от потта корем изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне. От двайсетгодишния си опит знае, че огънят е достигнал необходимата температура и глината вътре започва да блести като разтопено злато. Той стои отпред и гледа.

От време на време облива чудовищната пещ с вода, за да предаде на тухлите хубав защитен слой. Всяка от тях е оформена на ръка от преданите му работници, всяка носи отличителните им знаци.

Зиад се обръща, за да провери хората си. Така за момент се отдалечава от убийствената жега. Някои размесват глината с вода, други водят воловете, които тъпчат с копита гъстата каша. След като се размеси добре, те ще насипят сместа в дървени калъпи, ще нарежат тухлите с корда и ще ги подредят в предварително подготвената пещ.

Работата е гореща и мръсна. Тежък труд, който изстисква енергията и изсушава органите ти отвътре. Човек за секунди ожаднява до смърт. Зиад чува гласа на брат си зад себе си:

– Готови са да се срещнат с теб. Казаха, че може да дойдеш.

Дани е с десет години по-млад, висок и строен, толкова се различава от Зиад, че човек трудно би повярвал, че са братя.

С мръсната кърпа, вързана около кръста му, Зиад избърсва потта от челото си.

– Значи трябва да им се подчиня. Не пускай никого при пещта.

Зиад се страхува да не би някой да провали работата му или да се нарани. Ако стане нещо такова, тежкò му. Със свито сърце той се привежда, за да мине под ниската тухлена арка, и слиза по стръмното студено каменно стълбище във вътрешността на многовековната сграда, издигаща се насред горичката. Космите на ръцете му настръхват – отчасти заради разликата в температурата. Но главно заради задачата, която трябва да изпълни.

Освен че отговаря за поддържането на пещта, Зиад е единственият, на когото е поверен контролът върху използването на готовите тухли. Макар че той не би нарекъл това, което правят с тях, „съграждане“. Точно обратното. Кожените му сандали пошляпват тихо по пода на тесния подземен тунел, осветен от факли по стените. Той поклаща глава – още не проумява как може някой да прекара толкова дълго време долу, как могат да живеят там.

Коридорът излиза в голяма подземна зала, осветена единствено от свещите, подредени около намиращия се в центъра фонтан. Насред бълбукащата вода има статуя. Висока, със сурово лице. Изобразява светеца основател на манастира. Зиад се прекръства и свежда глава, когато към него се приближават двама монаси с черни раса. По-възрастният държи голям чук в осеяните си със старчески петна ръце; по-младият, на няма и осемнайсет години – три каменни длета. Зиад се пита защо не дават на юношата да носи тежкия чук. Вероятно дори тук мъжете се опитват да демонстрират мъжествеността си.

– Същият ли е? – пита Зиад със страх, че отговорът ще е „да“.

Старейшината не казва нищо, но очите му потвърждават очакванията на Зиад. Старият никога не говори. Повече от половин век не е изрекъл нито дума. Тухларят стиска устни и взема чука от монаха.

– Води ме, братко.

Тръгва след тях, като обмисля как най-добре да изпълни задачата. Как да изпълни първия удар. Как да нанесе минимални поражения на малката, но свята конструкция, която неотдавна сам бе съградил. И най-важното, как да не нарани безумеца, вграден в нея.

33

СРЯДА

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е три и Мици почти не е мигнала. Дълго време седя в леглото на Амбър, докато двете момичета най-сетне заспаха до нея.

Пистолетът виси от превързаната ѝ ръка. Краката и ръцете ѝ още са зачервени и я болят от боя с колана, а ушите ѝ бучат от удара по главата. Тя обаче не обръща внимание на болката. Седи и не отмества поглед от вратата, която е барикадирала с една ракла.

Преди известно време чу затръшване на външната врата, запалване на кола и свирене на гуми. Надява се да е бил Алфи. Дано да е бил той. Въпреки това продължава да стиска пистолета – няма да го пусне, докато не се увери. Будна в мрака, Мици си мисли за момичетата – колко скандали са видели, каква вреда е нанесло това на психиката им. Странното е, че Алфи не е лош баща. В никакъв случай. Той ги обожава и те му отвръщат с обожание. Никога не ги е докосвал и с пръст. Само нея. За нейно добро. За да ѝ даде урок. Защото я обича и се страхува, че ще го напусне.

Мици е слушала всякакви оправдания и е залъгвала момичетата с всякакви обяснения – дори веднъж им каза, че е нормално и всички родители понякога се карат. Повдига ѝ се, като се замисли как, охлузена и насинена след поредното сбиване, му е позволявала да я прегръща и двамата са уверявали близначките колко много се обичат. Най-ужасяващото беше, че го вярваха. Наистина го вярваха.

Луда! Тя направо си е за освидетелстване.

Но край. Мици става от леглото и тихо избутва раклата от вратата. Вдига пистолета и си поема въздух. Отваря бавно вратата и тръгва към спалнята, където се сбиха. Може би трябваше да повика полиция, когато го повали на земята. Да приеме неизбежното унижение, клюките в службата – майната им на всички! Сега, като се замисли, трябваше да ги извика много отдавна. Още втория път, когато Алфи я удари, а после се разрева като малко дете и почна да я моли да му прости.

Тя насочва пистолета напред и заема позиция за стрелба.

Стаята е празна.

Дори на бледата светлина от нощната лампа може да прецени, че си е тръгнал. Мици отново излиза в коридора и се чуди как е могла да се залъгва толкова дълго. Наистина, любовта иска жертви. Любовта и две прекрасни деца искат още жертви. Но тя би трябвало да е достатъчно умна, че да не се залъгва с това.

Мици слиза на пръсти по стълбите с професионално насочен напред пистолет във все още треперещите си ръце. Не включва лампите, докато не стигне до кухнята. Там щраква ключа. Веднага съжалява, че го е направила. Светлината е като от края на света. Като мълния, изпратена от самия Бог, за да я накаже. Тя се завърта бързо с насочен пистолет, за да провери дали чудовището не се е опънало като кит на дивана.

Няма го.

Слава на Бог за безкрайната Му милост.

Пет минути по-късно Мици вече е съвсем сигурна, че е сама с момичетата. Заключва вратите с резетата и сяда в кухнята, втренчена в мястото, където обичаше да се излежава Алфи. Мястото, където никога повече няма да седне. Пред себе си има бутилка уиски, чаша, пистолет и едно страшно, неясно бъдеще.

34

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Тя е съвсем студена.

По-студена, отколкото Джей Джей е очаквал, че може да бъде човешката плът. Това го очарова. Ченгетата по телевизията го наричат мъртвешко изстиване – онзи стадий на разлагането, който учените означават като алгор мортис.

Горката Ем.

На всеки час телесната ѝ температура спада с градус и половина и сега почти се е изравнила с температурата в неотопляваната стая, където лежи. Нейната стая. Последният ѝ дом. Той отмята косата от призрачно бледото ѝ лице и нежно я прегръща с една ръка. От вътрешността на тялото ѝ се чуват странни звуци. За момент му се струва, че тя диша. Че възкръсва. Той долепя ухо до гърдите ѝ и се вслушва, за да чуе дали сърцето ѝ бие. Нищо. Премества главата си надолу по тялото, гали стройните ѝ бедра, притиска бузата си към гладкия ѝ корем. Сега разбира какво става.

Газовете и течностите в тялото ѝ. Тя може да е мъртва, но в нея все още има живот – микроскопичните обитатели на червата ѝ, все още живи частици от Ем. Живот след смъртта. Той се пита дали все още в мозъка ѝ има мисли – гърчещи се в предсмъртна агония като бактериите в корема ѝ. Дали спомените изчезват изведнъж като сърдечния ритъм, или продължават да съществуват след последното издихание, да гният часове, дни, месеци след смъртта? Той знае, че мозъкът може да се поддържа жив дори когато всички останали органи са мъртви. Може би там пребивава душата?

Джей Джей се плъзга покрай нея, подпира се на лакът и поставя пръсти върху слепоочията ѝ. Вглежда се в безжизнените очи и казва нещо, което никога досега не е изричал:

– Обичам те.

Усещането е прекрасно. Самото изричане на тези думи го кара да се чувства добре. Това е божията воля. Бог е любов. Бог му изпрати Ем. Тя е негова. Доближава устни до лицето ѝ.

– Да, Ем, обичам те. Много те обичам.

35

ВАТИКАНЪТ

Двама швейцарски гвардейци придружават специалния съветник през Cortile de Sisto V, двора на Сикст V – бившия свинар, превърнал се в папа. Ботушите им чаткат насечено по каменното стълбище към Апостолическия дворец. От седемнайсети век досега десетте стаи отпред, включително медицинския кабинет, образуват така наречения appartamento nobile – официалната зимна резиденция на Светия отец.

Папският секретар превежда Андреас Патикос през вестибюла и го оставя в малкия кабинет. Верният грък познава Светия отец от трийсет години. Той е неговите очи и уши във външния свят. Андреас започва да крачи нервно, докато вратата не се отваря. Старият му приятел влиза.

– Ваше Светейшество. – Гъркът се покланя. – Надявам се, че сте добре.

Старият папа се усмихва:

– Доколкото един старец на осемдесет може да е добре. Казал си на секретаря ми, че носиш спешна новина.

– Така е – изражението му се променя. – И се опасявам, че не е добра.

Папата се настанява на стол с висока облегалка.

– Спешните новини рядко са добри.

– Писателката – мъртва е.

Вестта видимо разстройва Отеца.

– Мир на духа ѝ – прекръства се. – При какви обстоятелства е починала?

– Намерили са я в океана близо до мястото, където живее в Америка. Не е произшествие. От достоверен източник научихме, че лосанджелиската полиция разследва смъртта ѝ като убийство.

Папата навежда глава и се замисля. По-късно ще се моли за душата ѝ. Ще се моли и най-лошите му опасения да не се окажат верни.

Съветникът не споделя повече подробности, особено по-кървавите – за изтръгнатото око, за следите от мъчения. Негово Светейшество вдига глава. Бледите му очи, видели толкова много грях и толкова много мъдрост, се втренчват във верния му служител.

– Андреас, ако разполагаш със знание, което би могло да помогне за залавянето на убиеца, трябва да го съобщиш на полицията.

– Разбирам, Ваше Светейшество.

– Църквата стори много, за да обедини различните фракции, модернистите и консерваторите, но не може да поддържа екстремистите.

– Ваше Светейшество...

Папата го прекъсва, като вдига ръка:

– Те имат добри намерения, но са прекалено фанатизирани. Трябва да сме научили този урок от историята.

Гъркът отстъпва пред този аргумент:

– Така е, Ваше Светейшество.

– А за другото... Затворихме ли вече тази глава?

– Мисля, че не – отговаря Патикос, като присвива очи. – Боя се, че точно обратното. Заради това нещастие страниците вероятно ще останат отворени – за известно време.

36

ЛОС АНДЖЕЛИС

В пет сутринта Мици започва новия си живот.

Прибира уискито, сварява си прясно кафе и преглежда сметките, чието плащане не може да отложи, и бележките, които ѝ напомнят, че трябва да плати таксите за извънучилищните занимания на момичетата. Това сломяващо волята занимание ѝ напомня, че дъщерите ѝ ще ходят на ски през уикенда, а срокът за плащане на последната вноска отдавна е изтекъл. Тя няма пари, но някак трябва да намери. Струва ѝ се важно да ги изпрати далеч от дома точно в този момент. Екскурзията до Маунт Болди ще им се отрази добре.

Мици пуска домашния лаптоп и издирва още две неща, които трябва да свърши. Ключар. И адвокат. Всички механизми на вратите и прозорците трябва да се сменят. Днес, още тази сутрин. Няма да е евтино, но не търпи отлагане. Освен това има нужда да говори с някого, който да се погрижи за всички неприятни подробности за развода и за неизбежната битка да запази малкото, което ѝ е останало.

Онзи мръсник ѝ отне самоуважението – няма да му позволи да ѝ отнеме и дома.

Мици бързо се връща на горния етаж и поглежда в стаята на момичетата. Те все още спят. Хубаво. Може би здравият сън ще изтрие част от ужаса на изминалата нощ. Тя отива боса в спалнята и сваля един прашен куфар от гардероба. Двайсет минути по-късно сяда върху него, за да притисне всички дрехи, обувки и лични вещи на съпруга си, които успя да напъха вътре. Останалите ще прибере в торби и ще занесе в гаража, за да си ги вземе, когато нея я няма. Едно е сигурно – той вече няма да стъпи в тази къща.

Влиза в банята и събаря самобръсначката, пяната за бръснене, дезодоранта и нокторезачката му в едно пластмасово кошче, после застава под душа, за да отмие мръсотията от снощното преживяване. Ще започне на чисто. Колко точен израз! Избърсва се и оглежда жестоките ожулвания от колана върху тялото си. Ще изчезнат. С времето ще избледнеят и спомените, мъчителните съмнения и страхът, които сега се опитват да разсеят вниманието ѝ.

Облича се за работа. Днес ще сложи ярки цветове – смела заявка и сигурна стъпка към бъдещето. Яркожълта блуза, крещящо сини панталони и сако в същия цвят. Твърде набиващо се на очи наистина. Твърде ваканционно, твърде пъстро. Но майната му. Тя има нужда от силата на цветовете, от този извор на енергия, за да изкара деня. До тръгването на момичетата за училище има още два часа, затова Мици сяда в кухнята и влиза в интернет. Първо проверява новините. После клюките. Отегчена от еднообразната информация, въвежда „Торинска плащаница“ в търсачката. За части от секундата излизат половин милион резултата. Впечатляващо. Да можеше и мъжете да работят толкова ефикасно, колкото интернетските търсачки. Остави мъжа сам и няма да намери дори собствения си портфейл, камо ли четиристотин деветдесет и девет хиляди различни неща. Интернет търсачките сигурно са от женски пол.

Има множество псевдорелигиозни сайтове; отделна страница, посветена на артефакта, и естествено информация от обичайните заподозрени Уикипедия, Би Би Си и Си Ен Ен. Мици отваря Уикипедия и за първи път вижда мистериозната снимка, която толкова е обсебила Тамара Джейкъбс.

Текстът отдолу обяснява, че снимките са направени през 1898 г. от италианския адвокат и любител фотограф Секондо Пиа. Прави ѝ впечатление колко по-ясен е негативът в сравнение с позитива. Трудно е да повярва, че това е една и съща снимка. Мици отваря едно чекмедже и изважда химикалка и бележник. Отваря на нова страница и започва да си води записки, докато прехвърля различните сайтове:

• Плащаницата представлява голямо ленено платно, върху което личат очертанията на разпнат мъж.

• Съхранява се в специален параклис в Торинската катедрала „Свети Йоан Кръстител“.

• През 1978 г. е била изследвана от специално създаден екип от американски учени в рамките на проекта „Торинска плащаница“. Те не са открили доказателства за фалшифициране и не са успели да установят как се е отпечатал образът.

• През 1988 г. е направено въглеродно датиране в университетите на Оксфорд и Аризона и в Швейцарския федерален политехнически институт. Независимо една от друга и трите институции установяват, че плащаницата произхожда от Средновековието, между 1260 и 1390 г., следователно е невъзможно това да е погребалното платно на Христос.

Мици се обляга назад. Вече е сигурна, че разковничето към убийството, по което работи, се намира в Торино. Поглежда часовника си и осъзнава, че толкова се е вглъбила в загадките на плащаницата, че е загубила усещането за време. Часът е осем. Вече трябва да вдига момичетата. Време е да им каже, че видяното снощи не е било сън. Че наистина е изгонила баща им и той повече няма да се върне.

Никога.

37

ВАТИКАНЪТ

Андреас Патикос излиза от папския дворец и отива до намиращото се на пет минути от там кафене на площада „Свети Уфиций“, от южната страна на „Свети Петър“. Той е редовен клиент на заведението. Мъжът, с когото има среща – също.

Патикос взема голяма порция сладки, кафе и чаша вода и сяда с лице към вратата. Не се налага да чака дълго. Скоро отец Набил Хаяк разклаща звънчето на входа и влиза. Лицето му просветва, когато вижда стария си приятел.

Хаяк наближава шейсетте и е ливанец. Произхожда от стар род на сирийци маронити, принадлежащи към Антиохийската църква – самостоятелен католически орден със собствена литургия, дисциплина и йерархия. Антиохия има специално място в сърцата на католиците, защото това е мястото, където последователите на Исус за първи път са се нарекли християни, а след разрушаването на Ерусалим през 70 г. сл. Хр. се е превърнала в главен център на новата религия.

– Още е студено – изръмжава Хаяк вместо поздрав. Прегръща сърдечно папския съветник. – Нямам търпение да дойде пролетта.

– Вземи това кафе, ще поръчам още.

– Grazie.¹

Ливанецът стопля артритните си пръсти на малката чаша. Патикос дава знак на келнера да донесе още едно кафе; после вдига едно голямо пастичоти² от купчината сладкиши и го прехвърля в чинийката на Хаяк.

– Поръчал съм го специално за теб.

– С рикота или сметана? – измърморва ливанецът, като придърпва чинията към себе си.

– С ванилов крем и шоколад – обявява гъркът с почти греховна гордост. – Да ти е сладко.

Хаяк отхапва парче от масленото тесто на кръглия десерт и с наслада притваря очи.

Келнерът донася второто кафе и в продължение на десет минути двамата приятели си приказват за храна, пиене и светски радости. Скоро Патикос заговаря по същество:

– Уведомих Негово Светейшество за ситуацията в Лос Анджелис.

– И?

– Изрази загриженост.

– Изрично ли?

Гъркът замълчава за кратко, преди да даде отговор:

– Попита дали ми е известно нещо повече и каза, че ако имам такова знание, трябва да го споделя с властите.

– Как Негово Светейшество дефинира „знание“?

– Обоснована истинска вяра.

– Аха, дефиницията на Платон. – Хаяк облизва малко крем от пръста си. – Великият философ е казал: „За да се твърди, че човек притежава знание за нещо, то трябва да е вярно. Трябва да има вяра, че е вярно, и тази вяра трябва да е обоснована“.

– Това е определението, възприето от повечето епистемолози, и според него аз имам знание.

Хаяк не е толкова убеден:

– Ти имаш предположение, драги приятелю. Нямаш недвусмислено потвърждение и следователно това са само догадки, а не истинско знание.

– Може би си прав.

– Сигурен съм, че съм прав – самодоволно заявява Хаяк. – Тъй че Андреас, приемайки, че не знаеш истината, приемайки, че нямаш потвърдени сведения за случилото се, ти трябва да приемеш, че не притежаваш обоснована истинска вяра и следователно не притежаваш реално знание.

Папският съветник отпива глътка кафе и се замисля над тези философски разсъждения. Оставя бялата чашка и заявява:

– Ако ме попита, ще кажа на Светия отец, че не притежавам повече знание от това, което той самият знае или предполага. Ако поиска да споделя с него нещо повече от истинско знание, ще те предупредя.

Хаяк кимва одобрително. Това е най-доброто решение за него. Отхапва ново парче от сладкиша и се замисля колко още може да каже на гърка. До днес можеше да споделя с него доста подробности по тези деликатни въпроси. В светлината на дискусията от последните минути това може да се промени.

– Имаш познат в Лос Анджелис. Може би в бъдеще ще е по-добре аз да контактувам с него.

Патикос разбира какво означава това предложение. По този начин ще може да избегне всеки въпрос за бъдещото знание. Може да се дистанцира от проблема. Но това удобство идва на определена цена. Загуба на контрол. Гъркът съзнава, че остави ли юздите в ръцете на Хаяк, повече няма да може да си ги върне.

Двамата мъже прекарват следващите няколко минути в съзерцателно мълчание, подхранвано от глътки кафе. Всеки размишлява за възможните последствия от предложението на Хаяк не само за църковните им общности, а и за личния им живот.

След известно време Патикос иска сметката. Плаща и записва име и телефонен номер на една салфетка. Колебливо я подава на приятеля си.

– Нали съзнаваш, че повече не трябва да се срещаме. Поне в близките години. Може би никога.

Хаяк неохотно взема салфетката.

– Да, знам.

Двамата се изправят. Прегръщат се и се целуват по двете бузи, после излизат от кафенето и тръгват в различни посоки. Гъркът се връща в папския дворец, съзнавайки, че един ден ще трябва да поиска прошка за това, което току-що направи.

¹ Благодаря (ит.) – б. пр.

² Италиански десерт от маслено тесто с пълнеж – б. р.

38

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици е със зачервени очи и толкова изтощена, че се изкушава да звънне в службата и да си вземе болничен.

Амбър и Джейд изплакват очите си по време на закуската. После започват да ѝ крещят и да я обвиняват. След това отново плачат. Накрая трите се прегръщат и започват да се извиняват, преди да замълчат и да потънат в мрачни размишления за живота в разбито семейство.

След известно време Мици успява да се мобилизира. Събира мислите си. Рязко се връща към нормалния живот.

– Хайде, момичета, животът продължава. Никой не е болен от рак. Никой не е умрял. Бъдещето е пред нас. А вие отивате на ски!

Подкупът върши работа. Но само засега. Цветните дрехи ѝ вдъхват кураж. Тя оставя ключовете на една съседка, за да отвори на ключаря, когато дойде да смени бравите, закарва децата на училище и отива на работа.

Опитва се да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш е просто един обикновен скучен ден. Обаче не е. Денят е ужасно различен. Първият ѝ ден като самотен родител. Първият ѝ ден като жена, която се готви да започне дело за развод. Обажда се на адвоката, чийто телефон е намерила в интернет, и си записва час за идната седмица. Би предпочела да говорят още днес, но той е зает. Жалко, би било добре да използва събраната инерция. Неволно докосва своя „Смит и Уесън“, пистолета, който държеше насочен към съпруга си снощи.

Дали беше готова да стреля по него?

И още как!

Да го убие, или да го рани?

Това е по-труден въпрос.

Докато се опитва да си отговори, осъзнава, че зад цялата омраза, белезите, синините и контузиите все още се крие ефирна нишка любов – тънка връзка към доброто старо време. Мици включва компютъра и отпива от голямата чаша кафе. Някой ден трябва да намали този наркотик, може би да се изчисти напълно и да започне да пие по една кофа чиста вода, както правят всички добри момичета. Но не и днес. Днес Мици напомпва организма си с кофеин и смята да поддържа високата му концентрация през целия ден.

Сега ѝ се иска да не беше изпращала Ник да издирва близките и приятелите на Тамара. Би предпочела да е до нея в този момент, да ѝ даде енергия, положителен тласък, който да ѝ помогне да продължи. Но пък, от друга страна, по-добре, че го няма. Ако му разкаже за Алфи, той вероятно ще побеснее и може да направи нещо, за което после ще съжалява.

Поглежда бъркотията върху бюрото си. Купища листа и папки. Нима тя го е оставила така? Обикновено не е толкова разхвърляна. Сигурно е забравила да го подреди или някой друг е търсил нещо и се е отказал по средата. Върху бюрото са натрупани криминални доклади, протоколи от разпити, банкови извлечения, разписки и архивни документи на Тамара Джейкъбс и съпруга ѝ Дилан. Плюс бонусите, които с много труд измъкна от Сара Кени: работните записки на Тамара и няколко флашки. Разпечатките от файловете са цяла планина – множество различни варианти, подредени по номера и дати: „Плащаницата“ – чернова 1, 10 януари; „Плащаницата“ – чернова 10, 26 юли...

Мици решава да започне от самото начало. Първият вариант сигурно е най-незавършен, но може да е най-ценен. В по-късните чернови може някои неща да са премахнати, обработени, замаскирани. Тя вдига краката си върху бюрото, обляга се удобно назад и започва да чете. Отдавна не е чела нещо различно от вестник или списание – това е още нещо, което трябва да промени в новия си живот. Мици разлиства страниците и се опитва да хване нишката на сюжета между указанията за заснемане на отделните сцени.

ПЛАЩАНИЦАТА

Тамара Джейкъбс

НАДПИСИ

Празен екран. (Трябва да създава усещане за продължителна и всеобхватна празнота.) Гледайки тази тъмнина, зрителят се чувства затворен, объркан, в безизходица.

От дълбините на нищото се чува вой на пустинен вятър.

Гръмотевица.

Тътенът прелива в звука от чук, който забива пирони в дърво. Воят на вятъра се засилва. После отслабва до звука от женски плач и стенания.

Екранът все още е тъмен.

Като фон започва постепенно усилваща се тягостна музика.

Изведнъж на екрана се появяват черно-бели образи. Позитивни и негативни снимки на лицето от Торинската плащаница.

Близък план на тъмните очи.

Музиката закънтява силно.

Бърза смяна на кадри, които изобразяват нещо като трънен венец. Музиката е насечена, пронизителна, като акцентира всеки кадър. Образите изглеждат накъсани, намачкани, надраскани, като стара черно-бяла филмова лента, която се върти през старомоден прожекционен апарат.

На екрана се размазват капки кръв. Намокрят плащаницата, попиват в плата, после избеляват с хода на вековете.

Близък план към долния край на плащаницата; камерата показва местата, където са били увити дланите и стъпалата – където се е пропила червената кръв. Кадърът се отдалечава от погребалното покривало и екранът отново потъмнява.

Отслабващото ехо от далечен плач се смесва със заглъхващия вой на свирепа вихрушка.

Животът тече, минават векове.

Екранът отново почернява.

НАЧАЛНА СЦЕНА

В предишния черен кадър изникват звезди. Камерата показва широк план от нощното небе, после бавно се снижава, за да се види гледка от съвременно торино, осветено от улични лампи.

ВЪНШЕН ИЗГЛЕД ОТ КАТЕДРАЛАТА „СВЕТИ ЙОАН КРЪСТИТЕЛ”

(звън на камбани)

ИЗГЛЕД ОТГОРЕ КЪМ ВХОДА НА КАТЕДРАЛАТА

Древните порти внезапно се отварят. Излиза шумна тълпа. Хората закопчават палтата си, слагат си шапки, хващат децата си за ръка. Изглеждат весели. Ободрени.

ПРЕЛИВАЩ КАДЪР

Стар свещеник съблича обредните си одежди. Иподяконите събират молитвените книги, гасят свещите, оправят възглавничките за коленичене.

ИНТЕРИОР

Църквата се изпразва и потъва в мрак. Изщракване на ключ от заключването на тежката входна врата.

Отдалечаващи се стъпки по каменните стълби отвън.

На светлината от джобно фенерче се появява мъжко лице. Лъчът осветява плочките на църковния под. Чуваме стъпките му, докато върви и следваме подскачащата светлина. Светлото петно спира и се насочва към мястото, където е заключена торинската плащаница. Вижда се ключалката. Ръка в гумена ръкавица пъха ключ и го завърта. Чува се изщракване и когато вратата се отваря, фенерчето осветява плащаницата.

За две-три секунди нищо не се случва.

Изведнъж проблясва нож.

Изглежда, че невидимият посетител се кани да раздере плащаницата. Да я повреди. Да я унищожи. Светлият лъч се плъзва по плащаницата – появяват се петна (образи, напомнящи онези, които току-що сме видели в началните кадри).

Чува се силен трясък. Фенерчето бързо изгасва.

ЕКСТЕРИОР

Отвън две момчета ритат топка и тя се удря в капаците на църковните прозорци. Те грабват топката и побягват уплашени.

ИНТЕРИОР

В полумрака виждаме лицето на мъжа с ножа, който чака търпеливо.

След като не чува други обезпокоителни звуци, продължава това, което прави.

БЛИЗЪК ПЛАН

Острието на ножа бавно се плъзга по повърхността на древното платно като точене на бръснач върху кожен каиш.

Ножът изчезва. Пауза. Тиксо – като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци. Някой го залепва и пак го отлепва.

ЕКСТЕРИОР, ЕРУСАЛИМ, 32 Г. СЛ.ХР.

Камерата бавно показва хълмист пейзаж от Близкия изток, дървета, камили, тълпа от хора, които се блъскат и надничат да видят нещо. Събират се все повече и повече. Чуваме мъжки глас.

Камерата се издига над главите на множеството и показва Христос, който проповядва.

Мици вдига поглед от сценария и се замисля. Нещо е привлякло вниманието ѝ. Тя отново поглежда задрасканите редове.

Тиксо – като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци. Някой го залепва и пак го отлепва.

В дясното поле на страницата е написано на ръка: *прекалено деликатно/н. пр.

„Н. пр.“ вероятно означава „нуждае се от преработка“. Тя размества планината от папки и след кратко ровене намира следващия вариант. В него пише:

Ножът изчезва. Пауза. От лявата страна на кадъра се появява кремав хартиен плик. Някаква ръка вдига плащаницата и леко я изтръсква. От плата падат миниатюрни влакна и кафеникави прашинки. Ръката запечатва плика.

Мици се пита защо Тамара е променила текста. Какво не е било наред в първоначалния вариант? Тя сравнява двата сценария. Единствената видима промяна е премахването на изречението „като онова, което криминалистите използват за снемане на отпечатъци“. Мици се залюлява на стола, сякаш се надява, че движението ще размести някоя заседнала мисъл, блокираната ѝ интуиция. Решава да отиде при Матюс, за да поиска разрешение да изпрати Ник в Торино. Никой от двамата няма да е доволен, но няма друг начин.

Клетъчният телефон на бюрото ѝ иззвънява и тя вдига.

– Мици Фалън – представя се, като все още гледа сценария и се чуди за промените.

– Аз съм.

Тя се вцепенява.

Алфи!

Сърцето ѝ подскача. Тя дръпва телефона от ухото си и го поглежда гневно. Прекъсва, без да чуе какво говори мъжът ѝ. Струва ѝ се някак недостатъчно просто да затвори. Затова изключва телефона напълно. Знае, че трябва да говори с него. Но не сега. Не и преди да е сигурна, че е достатъчно силна за целта.

39

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Управителят Джон Джеймс застава на входа на цеха точно когато сирената оповестява началото на предиобедната почивка в единайсет часа.

– Чакайте! Чакайте!

Налага се да крещи, за да надвика шума от тътренето на столове по дървения под.

– Изчакайте. Искам да ви съобщя нещо.

Шумът отслабва и трийсет жени го поглеждат недоволно. Някои бързат да отидат до тоалетната, други – за кафе или безалкохолно, но най-нетърпеливи са тези, които искат да запалят цигара.

– Снощи Ема Варли подаде молба за напускане и няма да идва на работа.

Съобщението предизвиква няколко изсвирвания и вяло ръкопляскане.

– Това означава, че имаме свободно място за шивачка. Ако познавате някого, който има нужда от работа, кажете му. Кандидатите трябва да представят препоръки от предишен работодател. Това е.

Шумът се възобновява и жените тръгват да излизат. Джей Джей се отдръпва, за да им направи път.

– Добре, че се отървахме от тая – измърморва Джени Харисън, когато се приближава. Трийсетгодишната брюнетка носи косата си вързана на мазен кок и цялата е омацана с грим. – Кучката и без това нищо не вършеше, дърпаше ни назад.

Джей Джей се чувства длъжен да я защити:

– Напускането на Ем е голяма загуба за компанията.

Харисън спира пред него.

– Ем? – Лицето ѝ светва и в гласа ѝ прозвучава възбуда. – Да не би Ем да е била любимка на шефчето?

Джей Джей не казва нищо. Мислено се упреква за неволната грешка на езика.

– Леле, май ще ви бъде мъчно за нея, господин Джей. – Харисън се пресяга и хваща за ръката една от минаващите наблизо злобарки. – Хей, Ким, знаеше ли, че шефът е бил лапнал по Петнистата?

Ким Бас – платиненоруса блондинка, нито много млада, нито много стара, спира и се втренчва предизвикателно в лицето на управителя.

– На мен ми изглежда много смутен, Джен. – Ким го оглежда нахално, дъвчейки дъвка. – Да, може е да е лапнал. Или пък, нали знаеш, може и тя да му е лапнала нещо.

Двете се разкикотват истерично и се прегръщат, сякаш шегата е толкова смешна, че ще паднат, ако не се подпрат.

– Хайде, изчезвайте от тук! – Джей Джей махва към вратата. – Идете да почивате и се връщайте на работа.

Харисън е твърде нахакана, за да позволи такова отношение. Такива мухльовци като Чироза не могат да ѝ стъпят и на малкия пръст, хапва ги за закуска. Тя пристъпва към него, толкова близо, че гърдите ѝ се допират до тялото му, а миризмата на евтиния ѝ парфюм го кара да се закашля.

– Сега ние можем да сме ви любимки, господин Джей. – Посяга да го погали по лицето, но той се дръпва. – С Ким ще ви покажем неща, които не сте и сънували.

По примера на приятелката си Бас се подпира на рамото му и притиска тяло до неговото.

– Точно така, шефе. Дръж се добре с нас и ние ще те обслужим подобаващо.

Гневът му излиза от контрол. Той зашлевява блондинката през устата. Кръвта му кипва. В съзнанието му изникват зловещи сцени. Той впряга цялата си воля, за да не я сграбчи за гърлото и да я удуши.

– Хей! – изкрещява Бас, като сграбчва ръката му. – Кого ще удряш, бе?

Без да мисли, той отново ѝ удря плесница, този път с другата ръка.

– Събирайте си нещата! Уволнени сте! И двете.

Бас се отдръпва. Вече не изглежда толкова нахакана.

– Не можете да го направите.

– Вече го направих – заявява той, като се опитва да успокои пулса си. – Уволнени сте. Събирайте си нещата и изчезвайте. Веднага!

Жените се споглеждат уплашено.

– Ама ние се шегувахме, господин Джеймс – започва да се извинява Харисън. – Съжаляваме, ако сме ви ядосали.

– Махайте се.

– Моля ви – проплаква Бас. – Дуейн ще ме пребие, ако разбере, че съм си загубила работата.

На Джей Джей изобщо не му дреме какво ще стане с нея.

– Сама си си виновна. Вземайте си нещата и се омитайте или ще извикам ченгетата да ви изхвърлят.

Двете осъзнават, че той няма да промени решението си. Лицето на Харисън почервенява от гняв.

– Вие я нападнахте – посочва Бас. – Това беше сексуален тормоз. Видях ви. Опипвахте я. – Обръща се към приятелката си. – Нали така, Ким? Опипваше те, нали?

– Да. Вие сте сексуален маниак! Постоянно ме тормозите. Всички момичета видяха.

Самодоволното изражение изведнъж изчезва от лицето му. Нещастникът не знае как да реагира. Не знае какво да прави. Харисън го потупва по бузата, преди да се отдалечи.

– Сега отиваме да си вземем почивката. – Поглежда часовника си. – Само че ще закъснеем, защото много ни задържахте.

40

ЛОС АНДЖЕЛИС

Столът на Дик Матюс изскърцва застрашително, докато той се поклаща напред-назад, обмисляйки молбата на Мици да изпрати Каракандес в Торино.

Ако жертвата беше някой бездомник, веднага щеше да откаже. Щеше да я изгони, но преди това хубаво да я насоли, задето е предложила такава глупост. Обаче убийството на холивудска писателка е съвсем друга работа. Коренно различен случай, защото кметът от сутринта го притиска за резултати, напомняйки му, че изборите са съвсем близо.

Матюс се изправя на стола и изрича тежкото си решение:

– Добре, пращай го. Само че икономично. Качи го на някой пощенски самолет или го прати с евтина компания. Без добавки за извънреден труд, без джобни за скъпи ресторанти.

– Благодаря, шефе.

Тя тръгва да излиза.

– И да замине веднага. Днес. Тази нощ най-късно. Искам да видя резултати от това разследване, Фалън, и то бързо.

– Дадено.

– Хубаво. Всъщност искам да го направиш дори по-бързо от бързо.

Мици набира номера на Ник, докато слиза към колата си, за да отиде на следващата среща – с един католически учен и специалист по Торинската плащаница.

– Каракандес – обажда се той; около него се чува силен шум.

– Къде си?

– Обикалям кафенетата около киностудиото. – Ник кимва за благодарност на младия келнер, с когото току-що е говорил. – Реших, че Тамара може да е идвала за късна закуска или за каквото писателите ходят на кафе.

– Нещо интересно?

Ник поглежда безизразните лица, които се опитваше да разпитва досега.

– Засега нищо.

– Бягай до вас и си събери багажа. В момента ти резервираме билет за Торино.

– Стига, Миц. След един месец напускам. Късно е да ходя от другата страна на Атлантика.

– Това е заповед, Ник. Директно от Матюс.

Ник замълчава за момент, докато обмисля новината. Знае, че Мици има две деца и мъж алкохолик, за които трябва да се грижи. Не може тя да отиде, а няма друг с достатъчно висок ранг, когото да изпратят.

– Добре, но ще си ми задължена. Много.

– Напомни ми, когато ти омръзне да пътешестваш по моретата.

Той затваря телефона и излиза от кафенето.

Мици съжалява, че му прехвърля тази задача – не само защото ѝ е съвестно да го товари точно преди уволнението, а и защото, ако случаят не се разреши дотогава, ще се наложи да инструктира някой друг за всичко, по което е работил Ник.

Няколко минути след дванайсет слиза от колата и се качва в асансьора на грозен бетонен небостъргач на улица „Темпъл“. Подът е постлан със стар кафяв мокет, който отдавна вече не може да се изчисти само с едно забърсване, както са обещавали рекламите. Половината помещение е заето от сиво метално бюро с три чекмеджета и два пластмасови стола. Насреща на стената виси еднометрово разпятие с обезпокоително реалистична статуя на окървавения Христос.

Отец Патрик Маевски от Лосанджелиската архиепископия се изправя, за да се ръкува с нея. Червендалестият свещеник е дестилиран продукт от ирландска и полска суровина, филтрирана през Гданск и Белфаст. Късата му, но гъста бяла коса се прелива плавно в къса, но гъста бяла брада и му придава доброжелателен вид.

– Заповядайте, седнете. – Той се настанява отново на стола си. – Тъкмо привършвам обяда; надявам се, че нямате нищо против – добавя, като посочва купичка с воднист бульон върху стар дървен поднос на бюрото си.

– Не се притеснявайте.

– Да поръчам ли и за вас?

Мици е виждала по-апетитни гледки в миялната си машина, затова учтиво отказва:

– Не, благодаря.

– Много изпускате.

Отчето се усмихва добронамерено и постила бяла престилка върху черното си расо. Загребва с лъжицата и бавно я поднася към устата си. Преглъща с наслада всяка хапка. Не сърба лакомо. Не бърза. Не прахосва нито капка.

След цяла вечност отецът безшумно оставя лъжицата в купичката, маха салфетката и избърсва устните си.

– Голяма вкусотия – заявява. – Изпуснахте прекрасна гощавка.

– Казвали са ми, че въздържанието е полезно за душата, отче.

– Но не толкова полезно за стомаха – засмива се той. – Е, сигурно не сте дошли да си приказваме за супа. По телефона казахте, че се интересувате от свещената Торинска плащаница.

– Да, така е. – Мици приближава стола си до бюрото. – От архиепископията ми казаха, че това е във вашата специалност.

– Наистина. Цял живот се интересувам от плащаницата. Казаха ми, че е във връзка с криминално разследване. Мога ли да попитам от какво естество?

– От актуално естество. Не се засягайте, но за момента не мога да ви кажа повече.

– Разбирам. Какво точно искате да знаете?

– Мислите ли, че плащаницата е автентична?

– Видях Sacra Sindone³ при последното ѝ излагане в Торино. Самото ѝ присъствие ме изпълни с убеждението, че това е покривалото на Божия Син.

– Как така? Откъде сте толкова сигурен?

Лицето му се озарява:

– Като Божи служител просто разбрах.

Тя отваря бележника си и си придава наивен вид.

– Само секунда. Тук съм записала нещо, което прочетох в интернет. – Разлиства една страница, после друга. – А, ето. Учените, извършили въглеродното датиране на тъканта, твърдят, че плащаницата не може да е била на Христос, защото произхожда от Средновековието, цитирам: „несъмнено между 1260 и 1390 година“.

– Грешат. Датирането беше извършено преди около трийсет години. Тогава методът не беше толкова прецизен, колкото сега. Имаше недостатъци.

– Наистина ли?

– О, да. Не са рядкост случаите, в които въглеродният метод дава няколкостотин години грешка.

– Няколкостотин, да, но повече от хиляда...

– Грешката си е грешка, детективе. – Отчето облизва предните си зъби, за да се наслади на последните остатъци от супата. – Ако представяте веществени доказателства в съда – ДНК, кръв или пръстови отпечатъци – и има дори малка неточност, съдията ги отхвърля, нали така?

– Така е. Но дори в наши дни учените, които са изследвали плащаницата – големите умове от Оксфорд, Аризона и Цюрих – твърдят, че датирането е точно.

– Разбира се, че така ще кажат. Нали защитават репутацията си. Вижте, рентгеновите лъчи бяха изобретени през деветнайсети век и бяха истинска революция с възможността да се надникне в човешкото тяло, да се лекуват разни болести и така нататък. Обаче тези стари апарати бяха далеч от прецизността на съвременните технологии, пропускаха хиляди неща. Същото беше и с въглеродното датиране. Когато са правени тези изследвания, то едва прохождаше и в случая е станала голяма грешка, точно както при рентгеновите апарати от деветнайсети век.

Изражението на Мици показва, че аргументите му не ѝ звучат убедително.

– Освен това се намесват и други фактори – цял куп.

– Какви например?

– Като начало пробите са били взети от неподходяща част на плащаницата.

– Как може да има неподходяща част?

– Много просто. Покровът е голям и много древен. Около четири и половина метра дълъг и метър и двайсет широк. С времето се е повредил – от сгъване, от намокряне и най-вече от пожара в Сент Шапел в Шамбери във Френските Алпи, където е бил съхраняван. Затова с течение на вековете обгорените, изцапаните и износените участъци на плата са били реставрирани, между старите нишки са втъкавани нови. Опасявам се, че въглеродното датиране е направено върху някой от поправените участъци, а не върху оригиналния плат.

– Не са ли взели проба от оригиналния плат?

– Изглежда, че не.

– Извинете ме, може би съм твърде глупава, но не мога да разбера как е възможно да се допусне такава грешка.

Отчето я поглежда озадачено:

– Какво имате предвид?

– Ами, съдейки по това, което четох, именно Църквата е определила от кои участъци да се вземат проби, а не учените. Ако са знаели, че платното е кърпено, защо не са взели проби от оригиналния плат?

Маевски я поглежда раздразнено:

– Свещената плащаница не е кърпена. Реставрирана е майсторски чрез почти невидимо втъкаване на нови нишки между старите. Църквата не е заблудила никого. Представителите ѝ просто не са знаели, че тези участъци са били реставрирани.

– Искате да кажете, че няма документи, които доказват, че платното е било поправяно през Средновековието?

– Точно така.

– О, стига – не скрива скептицизма си Мици. – Това е най-прочутата религиозна реликва на всички времена. Как може никой да не е записал какво е правено с нея и кога?

– Бъдете така любезна и ми позволете да довърша – измърморва Маевски, като я поглежда строго. – Липсата на документация не е нещо необичайно. През изминалите две хиляди години много неща са се загубили или са били унищожени. Жалко е наистина, но много документи и свидетелства, свързани с плащаницата и други важни религиозни реликви, са изчезнали през вековете.

– От личен опит, отче, знам, че важните документи се губят или биват унищожавани само тогава, когато някой го иска.

– Ние не сме дребни мошеници, които крият данъци, нито измамници, детективе – обидено изтъква Маевски.

Възмущението му не трогва Мици:

– Фалшификаторите са си фалшификатори, отче, дори да са президенти, политици или духовници.

Той въздъхва отегчено:

– Знаем от документирани източници, които притежаваме, че след пожара във Франция през 1532 г. четири монахини от Ордена на света Клара са възстановили значителна част от плащаницата. По същия начин можем да докажем, че подобна реставрация е извършена и през 1694 година.

– Не искам да ви притеснявам, отче, но това са шестнайсети и седемнайсети век, доста след тринайсети век, откогато е датирано платното.

Маевски се обръща настрана и дръпва горното чекмедже на бюрото си. Прокарва пръсти по подредените вътре зелени папки. Изважда една от средата.

– Виждали ли сте качествени снимки на плащаницата, детективе?

– Само тези, които са в Интернет.

– Те са с лошо качество. – Отецът отваря папката. – Ето. – Подава ѝ два листа. – Това са снимки с висока разделителна способност, направени с одобрението на Църквата. Отляво е предната страна на плащаницата, а отдясно – задната.

Мици ги разглежда както ако бяха снимки от местопрестъпление – първо поглежда всичките набързо, после се връща на първата и се взира внимателно във всички детайли.

Той се приближава със стола си и прокарва пръст по скръстените ръце на мъртвеца на лявата снимка.

– Това е отпечатък от мястото, където един от железните гвоздеи е бил забит в китката на Божия Син – не в дланта, както мнозина са считали, а между костиците в основата на китката. – Отецът премества пръста си върху торса. – Тези бледи кръстосани линии са следи от флагрумите на войниците...

– Флагруми?

– Камшици с метални шипове по дължината на кожения език.

Мици ясно вижда всичко, което описва Маевски. Детайлите са впечатляващи. Специалист по смъртта и мъртъвците като нея дори би могъл да различи посоката, в която е текла кръвта от раните.

Маевски забелязва стъписването ѝ пред това тайнство – пред чудото.

– Трудно е за обяснение, нали?

– Така е – съгласява се тя, като се вглежда в друга снимка – увеличено изображение на главата и лицето.

Изглежда смразяващо истинско. Тя напряга паметта си, но не си спомня да е виждала или дори чувала за труп, който да е оставил отпечатък върху какъвто и да е плат или тъкан.

Старият духовник се навежда към посетителката си. Тя усеща топлия му дъх, все още миришещ на супа.

– Детективе, нямам представа какво разследвате, но ви съветвам да бъдете много внимателна. – Той нежно погалва снимката в скута ѝ и добавя с наставническия тон на изповедник. – Сега гледате лицето на нашия Господ Бог. Помнете, че един ден Той ще гледа вас и Той, с цялата Си милост, ще ви съди така, както сега вие съдите Него.

³ Свещена плащаница (ит.), името, с което е известна Торинската плащаница – б. р.

41

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей не може да погледне жените, изнизващи се от цеха след края на работния ден. От гласовете им му се повдига. Повръща му се от тази кипяща, гъмжаща тълпа. Сред глупашкото им бърборене чува гласовете на Харисън и Бас, които не спират да сипят обиди по негов адрес.

Той се оттегля от машинното в кабинета си. Чувства се отново като гимназист. Спомня си как по-едрите, по-големите момчета го тормозеха, издевателстваха над него. Тези мисли карат стомаха му да се свива.

Джей Джей сяда зад бюрото си, затваря очи и навежда глава. Той знае какво се случва. Те са зли. Порочни Слуги на злото. Изпратени са като изпитание за решителността му. Пуснати на земята, за да му пречат, да унищожат всичко, което той защитава и което е призован да осъществи. Напразно – няма да успеят. Той няма да им позволи. Някой почуква по стъклото. Той вдига поглед. Вижда лицето на Харисън през стъклото. Зинала с мръсната си, скверна уста. Прави му обидни жестове с ръка. След като зяпа няколко секунди ужасеното му лице, тя се изкикотва и си тръгва. Той е като вцепенен. Тя отново го унижи. Харисън и Бас ще превърнат живота му в ад. Знае, че ще стане така.

Той става от бюрото вбесен, връща се в цеха. Тръгва по редовете, изключва машините. После проверява прозорците, чешмите в тоалетната, електрическите чайници и другите уреди в малкото кухненско отделение. Гаси лампите. Връща се в офиса и отваря стария метален шкаф под неработещия компютър и купчина листа в единия ъгъл на стаята. Преглежда личните досиета, докато открива двете, които търси – на Харисън и на Бас.

Добра новина – двете живеят в един и същи квартал. Недалеч от работата. Всъщност съвсем близо. Той си записва адресите и телефонните им номера и пак прибира досиетата. Гаси последните лампи и заключва. С приповдигнато настроение, потегля в мрака.

42

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

До края на работния ден основното занимание на Мици е да урежда пътуването на Ник и да избягва срещите с Матюс, който час по час получава досадни обаждания от кого ли не – от кмета до главния комисар. Горкият човек изглежда сякаш всеки момент ще му избият уплътненията.

Вечерта Мици смята да вземе за момичетата безалкохолно и хубав сладолед от някоя закусвалня. Да се утешат с нездравословна храна. Женска вечер вкъщи, преди да отидат на ски. Ще се отрази добре и на трите.

По пътя към къщи телефонира на Ник, като се подготвя да чуе куп ругатни.

– Ало – изпращява гласът му от слушалката на хендсфрито.

Тя увеличава звука.

– Не трябва ли да казваш „бонжур“ или нещо такова?

– Ха-ха, много смешно. Мисля, че на италиански се казва „бонджорно“.

– Съвсем скоро ще разбереш. Приготви ли си багажа?

– Тъкмо го натоварих в колата и се каня да тръгвам. Много ти благодаря, Миц. Само за това си мечтаех, преди да се уволня – да се кандилкам няколко хиляди километра, за да преследвам духове.

– Виж какво, ако имаше друг подходящ, щях да изпратя него. Ако можех, щях да отида аз. Повярвай ми, нямах друг изход.

– Определено знаеш как да накараш един мъж да се почувства добре.

– Стига си се оплаквал. Свърза ли се вече с карабинерите?

– Току-що. Обещаха да ми изпратят офицер за свръзка. Освен това се обадих на един приятел от ФБР да ми намери някоя сродна душа.

– Внимавай да не се наложи да си плащаме. Матюс ще ми вземе значката, ако харчиш за нещо повече от кафе.

– Чудесно! Пращат ме на гадно пътуване и на всичкото отгоре ще ми гледат разходите под лупа. Как мина твоят ден?

– Имала съм и по-добри.

– По-конкретно?

Тя понечва да му разкаже, но замълчава. Какъв смисъл има да вгорчава и неговия живот? След няколко минути той ще е вече на летището и ще трябва да води разследване на убийство. Затова Мици отговаря:

– Тия сценарии, които ми остави, почти ме подлудиха. Накрая ходих в архиепископията да се консултирам с един така наречен експерт по плащаницата.

– Бог да е с теб. Обогати ли те с някое прозрение?

– Може да се каже. – Мици натиска клаксона, когато някакъв кретен с „Шевролет Тахо“ я засича отдясно. – От научна гледна точка няма никакво доказателство, че това е покривалото, с което е бил увит Христос. Може би точно това е искала да разкрие Тамара Джейкъбс. Утре ще се обадя на Ейми да поискам експертното ѝ мнение на патоанатом. Може би тя ще каже дали е възможно отпечатъците да са оставени от човек, който е бил разпнат на кръст.

– Не съм сигурен, че Ейми е виждала жертва от разпъване.

– В Ел Ей стават всякакви перверзии, никога не се знае. Когато стигнеш в Италия, пробвай да огледаш плащаницата. Днес видях няколко висококачествени снимки. Бяха удивителни.

– В какъв смисъл удивителни?

– В смисъл, че не мога да си обясня как цял труп се е отпечатал толкова ясно на онзи чаршаф. Наистина не разбирам. От това, което четох и чух, няма доказателства някой да го е нарисувал или да се е отъркал в него. Истинска мистерия, това поне е сигурно.

Ник поглежда часовника си.

– Миц, трябва да тичам, ако искаме да хвана полета.

– Отивай. Обадих ти се само за да ти пожелая късмет. Ще ти пратя последната информация по имейла. Значи ще имаш офицер за свръзка, така ли?

– Така ми казаха. Ще ти се обадя, щом пристигна и се ориентирам, става ли?

– Добре. – Тя замълчава за малко. – Пази се.

– Ти също.

Той затваря. Мици включва радиото, но не се заслушва какво говорят. Изминава останалата част от пътя на автопилот, като се пита как момичетата са прекарали деня, написали ли са си домашните и как ще се държат с нея, когато се прибере вкъщи.

Когато завива по алеята към дома си, се налага да натисне рязко спирачките.

Колата на Алфи. Паркирана на обичайното място под навеса.

Мици откачва колана си, сърцето ѝ се разтуптява. Слиза и затръшва вратата на колата. Толкова е ядосана, че почти разбива с ритник собствената си врата.

– Здравей – казва той нахално, седнал с двете момичета около семейната маса. Пред тях има голяма кофа от „Кей Еф Си“. – Донесох пиле, няма нужда да готвиш.

43

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

На картата пише Бойл Хайтс, но местните го наричат Паредон Бланко – Белите скали, хълмист квартал на източния бряг на река Лос Анджелис, известен като първа спирка на повечето новодошли емигранти. Първият заселник се казвал Андрю Бойл, ирландец, дошъл по тези места още по времето, когато Калифорния е била част от Мексико. Станал кмет и построил инфраструктурата, подслоняваща в наши дни пъстра смесица от латиноамериканци, източноевропейци, японци и бели американци, които са малцинство.

Джей Джей седи в колата си между църквата „Сейнт Мери“ и болницата „Промис“ и наблюдава входа на голяма петстайна къща, която навремето несъмнено се е смятала за луксозен имот и е била собственост на добро, набожно семейство. Сега е съвсем запусната и стаите се дават под наем на разни отрепки. Тук живее Джени Харисън, макар че от мястото, където седи, той не може да разбере в коя част на постройката паркира жалкия си задник.

Един поглед към часовника на таблото му показва, че наблюдава вече повече от четири часа, време, за което през къщата се извървя цяла армия от хора – идваха и си отиваха. Приятелката на Харисън, Ким Бас, дойде преди три часа и още не е излязла. Може би ще остане да преспи. Ако не, до апартамента ѝ е по-малко от километър. Прощалната ѝ разходка.

Трябваше му известно време, за да разбере какво става. Отначало си помисли, че организират купон, но после му направи впечатление, че мъжете, които идват, не се задържат дълго и не носят бутилки или подаръци. Това е публичен дом. Можеше да се очаква. Харисън и Бас са жалки отрепки. Ето защо Бог му ги показва – за това и защото правеха живота на Ем ад. Е, сега той ще ги изпрати точно там.

Отпред спира мерцедес S класа; от него слизат двама мускулести латиноси и влизат в къщата. След двайсет минути излизат на терасата, пушат пури и броят пари. Изтичват навън и се качват в лъскавата лимузина. След малко лампите в къщата започват да изгасват.

Момичетата постепенно се разотиват. Спечелили са достатъчно. Джей Джей се пита какво ли е да лежиш в техния мрак, на дъното на малкото им блато и да ги дебнеш.

Лесна плячка.

Той си представя разположението в къщата. Как ще влезе и ще излезе. Накъде да кара, след като свърши. Когато Харисън е вече мъртва.

44

Мици оставя чантата и сакото си в антрето. Казва си, че трябва да се успокои, но сърцето ѝ сякаш ще изскочи от гръдния кош.

Връща се в дневната и поглежда дъщерите си. Джейд изпреварва въпроса ѝ:

– Аз го пуснах. – Вижда гневното изражение на майка си и добавя: – Все пак ми е баща.

Амбър се отдръпва малко от Алфи и сестра си. Иска да бъде близо до майка си, ако започнат да прехвърчат искри.

Мици хвърля убийствен поглед към съпруга си. Не ѝ се вярва, че това е мъжът, за когото е пожертвала осемнайсет години от живота си; мъжът, с когото е искала да прекара всяка своя секунда на този свят.

– Вечеряме и после си тръгваш.

– Трябва да поговорим, Мици. Знаеш, че трябва – казва Алфи, сякаш той е умният в семейството, той е разумният, който ще измисли как да се справят с тази опасна ситуация. Повдига кофата с пилешкото. – Защо не донесеш чинии да си разделим тази вкусотия?

Гневът ѝ се разпалва. Как смее този мръсник да идва сякаш снощи нищо не се е случило, сякаш не е нищо особено?

– Аз ще донеса. – Джейд става и изтичва в кухнята.

Тя знае, че майка ѝ всеки момент може да избухне, и не иска да се случи нещо лошо.

– Няма какво да говорим, Алфи. Обадих се на адвокат и ще поискам развод – хладно и решително заявява Мици, но някакво съжаление бодва сърцето ѝ, става ѝ тъжно, че любовта на живота ѝ се е превърнала в кошмар. Може би вината е нейна. Може би причината е в работата ѝ.

Няма значение. Трябва да бъде силна сега.

– Не го прави, Мици. – Гласът му е тих и разумен. – Знам, че оплесках нещата. – Звучи, сякаш се разкайва. – Страшно ги оплесках, нали? Но ти знаеш, че те обичам. Обичам теб и момичетата повече от всичко на света.

Той става от стола и се примъква към нея от другата страна на масата. Мици вдига ръка:

– Спри! Изобщо не се приближавай, Алфи. Не смей да ме докосваш!

Той спира до стола ѝ, застава неловко.

Мици отмества очи. Погледът ѝ преминава през Джейд, която стои на вратата и изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче, и Амбър, която стиска ръката ѝ и трепери от страх.

– Върни се на стола, Алфи, или се махай.

Тя едва говори от гняв. Алфи остава където е. Все още се надява да я умилостиви.

– Моля те да ми простиш. Дай ми още един шанс да поправя нещата, да станем пак семейство.

Пил е. Не беше забелязала в началото, но сега надушва дъха му – на алкохол и кисело. Когато Алфи пие, може да се случи всичко. Изведнъж Мици престава да мисли като уплашена съпруга и разтревожена майка и започва да мисли като полицай – полицай в опасна ситуация. Той може да прибегне към насилие. Момичетата също могат да пострадат. Не само душевно, а и физически.

Тя трябва да овладее положението.

Мици се усмихва на дъщеря си:

– Ела, Джейд, недей да стоиш така. Раздай чиниите. Всички умираме от глад. – Поглежда Алфи и се опитва да си придаде примирен тон. – Разбира се, че ще поговорим, Алфи. Но преди това нека да похапнем, искаш ли? Имах труден ден, а момичетата са уморени и гладни. Седни, моля те.

Той остава неподвижен за секунда, после се примъква до обичайния си стол – на челното място на масата.

– Някой иска ли нещо за пиене? – Тя поглежда съпруга си, бъдещия си бивш съпруг. – Купил ли си кока-кола?

Той поклаща глава:

– Не.

– Така си и мислех. – Тя завърта очи. – Сега ще донеса. Ти какво искаш, Амбър?

– Кола.

– Кола, какво?

– Една кола, моля, мамо.

– Това е друго. – Мици тръгва към кухнята. – Ти какво искаш, Алфи? Кола или бира?

– Бира.

Мици изважда кутиите от хладилника, докато Джейд взема четирите бели чинии от шкафа. Навремето бяха шест, но Алфи счупи другите две заедно с още десетина други съда, когато една вечер си изпусна нервите. Мици поставя напитките на масата.

– Измихте ли си ръцете, момичета? – Знае, че не са, и лицата им го потвърждават. – Така си и мислех. Хайде, тичайте да се измиете. – Побутва пилешкото към съпруга си. – Ще го разсипеш ли по чиниите?

– Добре.

– Аз също трябва да се измия. – Тя му показва дланите си и излиза в коридора. – Хайде, момичета, побързайте да не изстине яденето – извиква достатъчно силно, за да заглуши звука от телефона, докато набира спешния номер.

Не ѝ пука за унижението. Този път завинаги ще се отърве от мръсника.

45

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Някаква светлина привлича погледа му.

Вратата се отваря. Показват се двама души. Някой си тръгва.

Сега ги вижда по-ясно. Джени Харисън застава отвън по къса пола, горнище с гол гръб и обувки с токчета. С едната ръка държи бутилка бира, с другата помахва за довиждане на някого. Ким Бас, с развята руса коса, слиза от терасата и тръгва по очуканата алея. Джей Джей се колебае за момент. Представяше си, че първо ще убие Харисън. Заслужила си го е, Бог му е свидетел. Но Бас го привлича повече. Тя тръгва по улицата. Сама. Безпомощна. Сякаш му се предлага. Готова е да приеме наказанието си.

Той пали двигателя и потегля с изключени фарове. Къщата ѝ е на петнайсет минути пеша – покрай парка „Холенбек“, през Източна четвърта улица, после покрай сервиза на ъгъла на „Къмингс“. С колата ще стигне за по-малко от пет минути.

Когато завива надясно по „Чикаго“, му хрумва нещо. Тя може да мине напряко през парка. Това би било идеалното място да я хване. Сто декара поляни. И езеро. Джей Джей завива по „Сейнт Луис“ покрай зелената площ. Тук е прекалено оживено. Момчета със скейтборд подскачат по бордюра. Падат и се хилят, наливат се с бира. По-нататък наркоманчета се мотаят около входа на увеселителния център, от една тонколона дъни странна музика.

Вътрешният глас му нашепва да се придържа към това, което му се удава най-добре. Да се придържа към плана. Да прави нещата така, както ги е правил винаги. Той спира до една запустяла бензиностанция, точно срещу закусвалня „Събуей“ – място, където не би влязъл, дори да умира от глад. Оглежда се за камери, докато заключва колата с дистанционното. Няма.

Благодаря ти, Господи!

Бас живее в триетажно тухлено блокче, оградено с ниска телена ограда и неподдържана морава. Той спокойно отива до входната врата и със задоволство вижда, че е отворена. Когато влиза, лампите светват. Празен гол коридор, сини стени, син под. Във фоайето няма пощенски кутии. Няма начин да разбере кой къде живее. Само три врати. На тях има номера, но не и имена. Той пак излиза и се оглежда за звънци. Няма. Затова влиза отново. Вратите са старомодни, британски стил, с процепи за писма в дървото – напоследък на много места започнаха да ползват такива, защото намаляват престъпността, най-вече кражбите на самоличност и измамите с кредитни карти. До всяка врата има вертикално прозорче от матово стъкло – жалък опит да се придаде по-приветлив вид на тези адски килийки.

Стълбището е тясно, но твърде открито, за да му послужи като скривалище. Тя ще дойде всеки момент. Няма много време.

Помисли. Без паника. Мисли.

Помисля си дали просто да не почука на апартамента отляво и да попита къде живее Бас. Когато поглежда вратата обаче, забелязва, че е по-широка, отколкото тази отдясно. Разширена е, за да може да мине инвалидна количка. Поглежда вратата отдясно. Около дръжката има нарисувани цветя. Щампа. Бас не би направила такова нещо. В нея няма нищо артистично. Под третата врата се вижда светло петно. Той се приближава и се заслушва – басови мъжки гласове, звук от телевизор.

Джей Джей се качва на втория етаж. И тук има три врати. Навсякъде е тъмно. Качва се на третия етаж. Още три апартамента – под вратите на два от тях се вижда светлина. Той коленичи пред вратата на онзи, в който е тъмно, и повдига капачето на процепа за писма. Подушва миризма на мухъл. Тук отдавна не е влизано – явно никой не живее вътре.

Значи – на втория етаж. Сигурен е. Ким Бас живее на втория етаж. Интуицията му подсказва, че е така. Бог му казва къде ще бъде. Джей Джей сваля колана си и прави примка с него. Сяда като сянка на последното стъпало. Чака неподвижно. Ослушва се в мрака и се усмихва, докато слухът му се нагажда към шумовете.

Трак. Вратата на ниската метална ограда се затваря.

Троп, троп. Троп, троп. Токчета по бетонната пътека.

Кашляне. Пресипнало женско покашляне на пушачка. Изкачващи се стъпки.

Той се изправя и опъва колана между ръцете си.

46

ЛОС АНДЖЕЛИС

Всичко е като в доброто старо време. Четири чинии, пълни с оглозгани пилешки кости; момичетата щастливо облизват мазните си пръстчета.

Само че сега е друго време. Ново време. Непростимо лошо време. Мици избърсва устата си със салфетка от „Кей Еф Си“.

– Помогнете ми да разчистим масата, момичета.

Близначките с готовност хукват да помагат. Готови са на всичко, само да има мир. Събират чиниите и хартиените кофички.

Само Мици чува шума отвън. Само тя го очаква. Влиза с момичетата в кухнята, затваря вратата и се обляга на нея. Момичетата изсипват мръсните съдове в мивката и не виждат изражението на лицето ѝ. В този момент униформените полицаи влизат през входната врата, която тя е оставила отворена.

Алфи изкрещява:

– Какво става?

Сърцето на Мици подскача. Амбър е пуснала топлата вода и не чува нищо. Джейд избърсва ръцете си в една кърпа и вижда майка си, облегната на вратата. Разбира, че нещо не е наред.

– Мамо, какво става?

– Нещо, което отдавна трябваше да стане, миличка.

Момичето се досеща, че нещо става с баща ѝ. Той е сам в другата стая. Джейд се опитва да изблъска майка си, да потърси потвърждение на страховете си.

– Недей, миличка, недей.

Амбър стои при мивката и ги гледа.

Мици иска да я прегърне. Да ѝ каже, че всичко ще бъде наред. Скоро всичко ще се оправи.

Някой почуква с дебела ръка по вратата.

– Г’спожо, трябва да поговорим – казва баритонов глас с провлачен калифорнийски акцент и ясен уличен жаргон.

Мици си поема дъх и отваря. Джейд се мушва покрай нея. В стаята има двама полицаи. Яки чернокожи мъжаги, които могат да играят в защитата на „Лейкърс“.

Алфи го няма.

Единият полицай хваща Джейд.

– Спокойно. Чакай.

Мици се озовава при тях за части от секундата. Хваща дъщеря си за рамото и я поглежда в очите:

– Заведи сестра си в стаята ви. Недей да ми противоречиш.

Това е заповед на полицай, не на майка. Момичето се подчинява.

Мици много добре съзнава какво е сторила, но се надява да е за добро. Дори да не е, със сигурност в момента е по-малката от двете злини. Ако нещата бяха излезли извън контрол тази вечер, можеше тя да е тази, която ще изведат с ръце на гърба – а Алфи да го изнесат в чувал.

Това е най-правилното решение, сигурна е.

– Ще се справите ли, госпожо?

Въпросът идва от полицай Логан Конър, метър и деветдесет висока сто и двайсет килограмова планина от мускули, облечена в униформа на лосанджелиското управление.

– Ще се оправя. Всичко е наред – излъгва тя. – Благодаря за помощта.

– Няма защо. – Той кимва леко и тръгва след партньора си. – Ще се погрижим добре за съпруга ви.

Тя се вцепенява при тези думи.

– Чакайте, не искам да го обработвате. Само го закарайте в управлението и го регистрирайте. Ще дойда да дам показания. Утре ще съм в „Убийства“, ако ви трябвам за друго.

– Разбрано. – Той поглежда подутото ѝ ухо. – Не е зле да отидете на лекар да ви прегледа и да ви снима, ако имате наранявания. – Конър вижда отворената ѝ уста, но я прекъсва: – Знам, че познавате процедурата, госпожо лейтенант, и не се опитвам да остроумнича. Просто, ако ще повдигаме обвинения, всяко доказателство ще ни е от полза.

Мици знае, че е прав. Тези случаи са сложни.

– Благодаря, ще си помисля. – Изпраща го на вратата. – Моля ви, погрижете се да не се отнасят грубо с него.

– Разбрано.

Той кимва и тръгва към патрулната кола.

Мици затваря вратата. Каквото и да ѝ е причинил Алфи в миналото, тя не иска нищо да му се случи сега. Съвестта ѝ трябва да е чиста за онова, което ще последва.

За делото.

Ако действа по процедурата, може да го осъди, така Алфи ще получи криминално досие и това ще провали целия му живот в бъдеще. Готова ли е да му причини това?

Мици се качва в детската стая.

Джейд е ядосана, очите ѝ са зачервени.

– Миличка...

– Остави ме намира!

Сърцето на Мици се свива. Трябва да даде на момичето глътка въздух. Джейд е любимката на баща им – ще ѝ трябва време да свикне. На всички им трябва време. Със сигурност не е сега моментът да ѝ се кара, задето е пуснала баща си в къщата. Амбър седи на ръба на леглото, изглежда сломена от току-що случилото се. Мици сяда и я прегръща.

– Всичко ще се оправи, миличко. Накрая всичко ще бъде наред. Просто трябва да преживеем това.

Тринайсетгодишното момиче се притиска до майка си и се поуспокоява, докато тя отмята с пръст косата от лицето ѝ и нежно обгръща бузата ѝ с длан.

– Обичам те, миличко. – Мици целува дъщеря си по челото. – И винаги ще бъда до теб и до сестра ти. Знаеш, нали?

– Да, мамо. Знам...

47

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ким Бас бе изпила твърде много водка и бе изпушила твърде много марихуана, но по дяволите, трябва да има и забавления. Докато търси ключа в чантичката си, тя си мисли за купона тази вечер и допълнителните пари, които изкара. Иска само да си влезе, да се изпикае, да се изкъпе и да заспи. Да си почине малко, преди животът отново да я подхване.

Отваря и се спъва в изтривалката, докато влиза. Вратата се затръшва зад гърба ѝ и тя се просва по очи в тъмното. Усеща остра болка в тила. Някой дръпва косата ѝ и с ужасна сила притиска гърба ѝ и извива тялото ѝ назад. Ако можеше да изкрещи, би събудила целия квартал. Но нещо стяга гърлото ѝ, задушава я. Тя посяга към врата си. Нападателят блъсва главата ѝ в пода. Още по-силно притиска гърба ѝ. Ким не може да диша, камо ли да крещи.

Вените на главата ѝ започват да пулсират. Паниката стяга гърдите ѝ. В мрака зад себе си чува пъшкане на човек, който се мъчи, напряга всичките си сили да направи нещо. За части от секундата болката спира. Тя успява да си поеме дъх. Свеж въздух прониква в дробовете ѝ. Нещото, което стиска гърлото ѝ, се отпуска.

Невидими ръце я обръщат. Тя се бори за въздух. Някой я притиска отгоре, някой в тъмнината на собствения ѝ дом, усеща го. Някаква тежест натиска гърдите ѝ. Той коленичи върху нея. Вече може да го подуши.

Чироза!

Управителят на цеха, който винаги мирише на риба.

– Ем ти праща поздрави.

С една ръка стиска гърлото ѝ. С другата запушва устата ѝ. Навежда се толкова ниско, че дъхът му погалва кожата ѝ, и прошепва:

– Dominus tecum.