Тайната на Торинската плащаница

48

ЧЕТВЪРТЪК

ТОРИНО

Никой не знае на колко е години. Дори самият той. Единственото, което знае, е името, което са му дали. То не е избрано от родителите му. Предавало се е през вековете от поколения монаси. Име, от което хората се боят. Ефрем.

Ефрем никога не е празнувал рождения си ден. Ефрем никога не е празнувал нищо. Той няма лични документи, ипотека, банков заем или каквато и да било застраховка, здравна осигуровка или законни договори. За света той не съществува.

Ако лекар или зъболекар прегледа кожата на Ефрем, очите, костите и зъбите му, би предположил, че възрастта му е някъде около четиридесетте. Ефрем обаче никога не е ходил на лекар и никога няма да отиде. Не е ходил на училище, в университет или друга институция, която би могла да го регистрира в писмените архиви на обществото. Няма никакъв официален документ на негово име въпреки четиридесетте десетилетия, откакто е на белия свят.

Точно по тези причини високият младолик мъж с вид на арабин е малко неспокоен, когато показва паспорта си на граничния контрол, а после изтегля триста евро от международна банкова сметка, открита специално за мисията му.

Истинското призвание на Ефрем е по-странно дори от необичайните неща, които го заобикалят. Той е анахорет. Отшелник. Част от ортодоксална секта, оттеглила се от светското общество. Води незабележим живот в манастир, скрит дълбоко сред Ливанските планини. В уединение. Почти без да потребява каквото и да било. Ефрем е най-довереният член на един много таен и много почитан орден в Църквата на маронитите – монах, ползващ се с пълното доверие на патриарха и старейшините като Набил Хаяк.

Именно по заповед на Хаяк сега той идва в Торино. Пребиваването сред обществото е болезнено преживяване. Би предпочел да стои зазидан в килията си в Ливан, свързан с външния свят единствено чрез агиоскопа – затворено с капак прозорче, през което получава храна. Тази саможертва обаче е необходима. Обхванат от такива мисли, Ефрем сяда по турски на пода в евтината стая под наем в Торино. Всеки път, когато го изпратят някъде по света, той изпада в размисли. Сега не е по-различно. Размишлява кой е, откъде е дошъл и какъв е дългът му. По потекло Ефрем е наполовина монах, наполовина воин. Във вените му тече кръвта на братята, изклани от монофизитите в Антиохия, и на кръстоносците, избили синовете на исляма по границите на Византийската империя. Той добре помни думите на Светия отец, когато посети родината му:

– Ливан е повече от страна; Ливан е послание.

Ефрем е повече от човек; той е ръката на Бог.

Ръка, стисната в юмрук.

Ръка, която ще донесе светото възмездие.

49

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е няколко.

Онзи неопределен мъртъв час през нощта, когато би трябвало да спиш, но си буден. Час, толкова ужасен, че не заслужава да се назовава с цифри. Мици не може да заспи. От часове лежи в тъмното и се бори с мислите в главата си. Леглото е голямо, студено и празно. Алфи може да беше свиня и побойник, но поне топлеше. Тя постоянно си напомня, че въпреки сълзите на Джейд и Амбър постъпката ѝ е правилна – трябваше да го направи още преди години. Алфи започна да я бие на втората година от брака им. Удари ѝ шамар една вечер, когато пиеха и тя започна да му се кара, задето е останал без работа. На следващата сутрин бе успяла да се убеди, че е станало по нейна вина. Може би го беше притиснала твърде много и с това го бе предизвика. От толкова време се изправяше срещу разни престъпници по улиците, че едно малко спречкване вкъщи ѝ се стори нормално.

Следващия път я удари, когато беше трезвен. Силен юмрук в корема, който ѝ изкара въздуха. И то само за да ѝ напомни кой командва вкъщи. След този случай тя се изнесе за една седмица, което го накара да пълзи и да ѝ се моли да се върне.

Насилието престана, когато се родиха бебетата. Но само временно. По-късно споровете за секса – или по-скоро за липсата му, понеже тя си лягаше твърде изтощена, за да прави друго, освен да спи – прераснаха в юмручни схватки. Поглеждайки назад, сега си мисли, че по онова време дори не си е давала сметка, че това е домашно насилие – нали му отвръщаше подобаващо. Пък и сумарно тя вероятно му беше нанесла повече поражения, отколкото той на нея. После правеха секс. Правеха секс и се кълняха, че повече няма да се повтори. Чукаха се, сякаш идваше краят на света и само страхотният секс може да спаси планетата.

Сега Мици съзнава каква глупачка е била.

В няколко часа и много тя става, облича пеньоара и отива да види момичетата. Спят като ангелчета. Може би ще преживеят леко това изпитание. Може би и тя ще се справи.

50

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей седи в студената си спалня и се опитва да се успокои. Изминал е само час от убийството и сърцето му все още препуска.

Бавно вдишва сладникавия аромат на горящите свещи – балсам за бушуващите му емоции. Този път се почувства различно. Не така възвишено. По-примитивно. Беше усетил прилив на възбуда каквато никога не го беше спохождала досега – влечение, толкова неустоимо, че искаше да остане там сред вонята на смъртта и да я убива отново и отново.

Преубийство.

Каква хубава дума.

Той поглежда ръцете си. Възхищава се на властта им да отнемат живот и да сеят смърт. До днес те винаги бяха под Божията власт – Бог ги насочваше към устите и гърлата на неубитите. Но не и тази вечер. Тази вечер изборът беше негов. Той беше Бог. За момент тази мисъл го смущава. Частица съмнение като сълза в окото на невръстно ангелче. Сама по себе си съвършена, но някак грешна.

Видът на Ем, просната там, където я е оставил, го изкарва от размишленията. Изглежда толкова красива. Грижовно завита от глава до пети със скъп, чист ленен чаршаф, който е откраднал от цеха. Плащаницата на Ем. Той бавно я отвива, с въздържаната възбуда на археолог, разкриващ тялото на древен крал или кралица.

Кралица Ем.

Той коленичи и прошепва гордо в нечуващото ѝ ухо:

– Една от тях е мъртва, любима моя. Онази пачавра Ким Бас – денят на страшния съд настъпи за нея.

Подрежда свещите около Ема и я отвива цялата. От вътрешната страна на плащаницата има странни размазани петна. Белези, толкова ясни, че той вижда очертанията на лицето ѝ. Може би петната са останали от последните следи от грим по лицето ѝ, от пот, прах, белеща се кожа или дори капчици кръв. Каквото и да е причината, те са невероятни. Той се вглежда в плата за няколко секунди, после го отмята на земята и продължава да отвива.

Надолу има по-тъмни петна – от екскременти и урина. Това не го шокира. Не го отвращава. Той е като родител, който повива новороденото си дете.

Джей Джей я оставя на пода и намокря една кърпа в банята. Избърсва я нежно, после я подсушава. Точно като бебе. Като пеленаче. След като свърши, двамата ще поседят прегърнати. Той и неговата любима. Неговата кралица.

52

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Струваше си дори само за да види изражението ѝ.

Джей Джей едва сдържа усмивката си, когато всички жени сядат зад машините и Джени Харисън започва да се оглежда за приятелката си. На няколко пъти поглежда празното място – явно се пита дали отсъствието се дължи на успиване, препиване или предозиране с наркотици.

– Някой виждал ли е Ким – разпитва тя тъпите кучки от двете си страни.

Колко трогателно. Колко мило да се тревожи за колежката си, за другарката си в издевателствата. Какъв шок ще бъде, когато научи истината.

Харисън бръква в джоба на дънките си и изважда розов мобилен телефон.

– Без телефони, Харисън? – изкрещява той от другия край на помещението и тръгва към нея. – Трябваше да го оставиш в шкафчето.

– Само минутка.

– Никаква минутка. Знаеш правилника – използването на телефони е забранено в машинното. Дай ми го. Ще си го получиш след работа.

Тя зяпва смаяно. Между устните ѝ като бял червей върху розова почва се мъдри дъвка.

– Ким обаждала ли се е, господин Джеймс?

Господин Джеймс. Колко бързо се учат. Удивително е как страхът пред Бог може да промени поведението на невъзпитаните малки кучки като тази.

– Не, не се е обаждала. Телефона, моля – казва той, като протяга ръка.

Тя му го дава.

– Може би е болна – измърморва. – Снощи се оплакваше, че не ѝ е добре. Подозираше, че е хванала грип.

Лъжкиня. Опитва се да я прикрие.

– Ако не дойде на работа, няма пари. Знаете правилата.

Това се очаква да каже. Няма причина да реагира на отсъствието на Ким Бас с друго освен с досада. Днес са с една работничка по-малко. Производителността спада.

Джей Джей занася телефона в офиса си. Затваря вратата, сяда на бюрото и започва да преглежда съобщенията на Харисън. Повечето са от Бас. Другите са от някой си Марлън. Вероятно сводника ѝ. Всичките са къси и не особено любезни.

МАРЛЪН: КОГА СВЪРШВАШ?

ДЖЕНИ: 20

МАРЛЪН: АКО НЕ ФАНЕШ ПОНЕ 2 ШЕ ТЕ КОЛЯ КУЧКО

Изглежда, че ако му даде време, Марлън ще изпълни желанието на Джей Джей. Той обаче не иска да чака. Изключва телефона и го поставя на края на бюрото.

Джени Харисън няма да тъгува дълго за своята приятелка.

53

Алфи Фалън седи сам в килията като изоставен помияр. С досегашния му живот е свършено. Поне това осъзнава. Разнообразните отрепки, с които прекара нощта, един по един бяха извикани, регистрирани и освободени и той чака да извикат и неговото име.

В ареста се разнася острата миризма на индустриален дезинфектант – преди малко измиха пода, след като часове наред арестантите бяха повръщали и се бяха облекчавали върху него. Алфи би дал всичко за топъл душ, разходка навън и свястна закуска.

От коридора се чува шум и той вдига глава. Когато е в ареста, човек чува посетителите, преди да ги види. Понеже няма килими, завеси или друга мека материя, звукът безпрепятствено преминава през помещенията с голи стени и достига ушите ти. Скоро започваш да различаваш приближаващите се от отдалечаващите се стъпки. Само след час вече си експерт по всякакви шумове – от изтракването на ключ до микробуса с нови арестанти, който влиза на заден ход в двора.

Някой идва. И идва за него.

Тракане на ключове. Бръмчене на автоматични ключалки. Плъзгане на метални врати. Стъпки по твърдия под. Време е да излиза. Алфи поставя длани на коленете си и завърта глава, за да изпука прешлените на врата си.

Външната врата на килията се отваря. Мици. Обхваща го надежда. Дребният старчок, който му се мусеше снощи, също е с нея. Лицата и на двамата изглеждат тъжни, сурови – лица на полицаи. Мици се опира с ръце на вътрешната врата.

– Ще ти повдигнат обвинения за нападение, Алфи. След два-три часа ще те закарат в съда. Говорих с адвоката си. Щом те пуснат, той ще ти даде документите за развода.

– Мици, чуй ме...

– Не, Алфи. Ти ме чуй. – Гласът ѝ е спокоен и не издава дори следа от страха, който я разкъсва отвътре. – Трябва да направя това, което от години съветвам всяка втора жена, с която съм говорила. Трябва да получиш каквото заслужаваш. После животът продължава. Колкото и да е тежко сега, светът няма да свърши. – Тя се обръща към Боби Шийн и докосва ръката му. – Благодаря, че се грижиш за мен, Боби. Ще вървя.

Тя си тръгва.

– Мици! – Алфи вече е до решетките. – Чакай!

Майка на две деца, омъжена от петнайсет години и безкомпромисен детектив, Мици Фалън е на четири крачки от началото на новия си живот. Няма връщане назад. Няма съжаление.

– Мици!

Тя спира и се обръща.

– Все още те обичам – На лицето му е изписано, че е искрен. Наистина. Би дал всичко, за да върне нещата, да предотврати провала на живота си.

– И аз все още те обичам. – Краката ѝ натежават като от олово. – Но не колкото преди. И твърде много обичам момичетата, за да позволя това да продължава.

Сега вече тръгва. С високо вдигната глава. Сърцето ѝ бие като барабан на парад. Ако има късмет, ще се добере до тоалетната, преди да се разплаче. Не може да си представи как ще издържи до края на деня, камо ли до края на живота си.

54

ИТАЛИЯ

В Торино е нощ. Леглото в наетата стая е все още оправено, все още недокоснато. Монахът дори не е сядал на него, камо ли да легне да спи.

Гол, той коленичи за молитва в единствения гардероб. Вратата е плътно затворена и той се чувства спокоен в тясното душно пространство. Копнее за уединението на манастира, където немигащият тухлар ще гледа вглъбено, докато го зазидва в светилището.

Ръцете, които държи събрани пред себе си, са отнели живота на много хора. Не чак толкова, че да не си спомня всеки един от тях, но все пак твърде много за обикновен човек. Само воин – кръстоносец – може да понесе толкова смърт. Сега, в часовете на нощта, те го посещават – гледат го предизвикателно или молят за милост. После идват съмненията – кратки, но силни, изпратени да изпитат вярата му, да сломят силата му.

Той произнася молитва – първо на арамейски, после на френски и накрая на латински. Моли Бог да му даде сила и напътствия в това, което съвсем скоро ще извърши. Малко преди разсъмване монахът отваря гардероба и половин час разтяга крайниците си, за да прогони болката от неподвижното богослужение. Съсредоточава се. После коленичи, стиска юмруци и заема позиция за лицева опора. Кокалчетата му побеляват под тежестта на тялото, докато се спуска и издига толкова бавно, че движението е почти незабележимо. Повече от пет минути му трябват, за да изпълни всяка лицева опора. Изтича цял час и тялото му е плувнало в пот. Коремът, бедрата и раменете му са плетеница от изпъкнали мускули като кълба гърчещи се змии. Иска му се да се свлече на пода и да си почине, да се възстанови, но знае, че това е слабост, а слабостта е грях.

Пуска си леденостуден душ, избърсва се, после изпива литър бутилирана вода. Това е всичко, което ще мине през устните му днес. Монахът яде само веднъж на два дни, а днес е ден за въздържание. Облича се в черно, традиционния цвят на ордена – фланелка, пуловер, панталон, чорапи и дълъг вълнен балтон, а на главата си слага тясна черна шапка, покриваща тъмната му, късоподстригана коса. Опипва инструментите, скрити под пластовете дрехи – два ножа, гарота¹, метален шип и парче тънка тел в кутийка от конец за чистене за зъби.

Първите розови лъчи на зората огряват покривите. Той тихо излиза от хотела на все още тънещата в сенки улица, избърсва предното стъкло на взетата под наем кола и търпеливо започва работния си ден.

¹ Оръжие за удушаване, най-често под формата на верига или въже. – б. р.

55

ЛОС АНДЖЕЛИС

Обаждането изненадва Ейми Чан.

Денят е бил дълъг и тя току-що се е измила след аутопсията на жертвите от тежка пътна катастрофа. Секретарката ѝ казва, че Мици Фалън я чака в кабинета. Ейми поглежда часовника си – почти шест и половина. Какво ли иска приятелката ѝ толкова късно следобед и защо не се е обадила предварително? Двете жени се познават отдавна. Мици разследваше първия случай, по който работеше Ейми, и оттогава двете се сближиха. Приятелство, родено от професионално уважение и общи ценности.

Когато влиза в кабинета, намятайки късо сако върху раменете си, Ейми заварва полицайката седнала на черен пластмасов стол и намръщено втренчена в дисплея на мобилния си телефон.

– Е, лейтенант Фалън, на какво дължа това неочаквано удоволствие?

Мици поглежда изпитателно патоложката, после се усмихва. Изглежда, че лошата новина за семейните ѝ проблеми още не е стигнала до моргата.

– Просто минавах. Момичетата имаха мач и ще останат да преспят у една приятелка. Току-що се обадиха да се похвалят, че са победили с две на нула. Надявах се, че имаш време за питие или вечеря?

Лицето на Ейми грейва.

– И двете звучат добре.

– Ами тогава и двете. Аз черпя.

Ейми кимва към остъкления си личен кабинет:

– Само минутка. Трябва да си взема някои неща.

След няколко минути двете излизат хванати за ръце и докато си приказват, Ейми усеща, че нещо не е наред. Не казва нищо. Мици сама ще сподели, когато му дойде времето. Всяка се качва в собствената си кола и пътуват поотделно до любимия азиатско-кубински ресторант на Ейми. Всъщност мястото е по-скоро бистро. Дървеният под и облицовка на стените внасят уют и на двете жени им допада фактът, че сервитьорките са истински сервитьорки, а не кукли Барби, които мечтаят Холивуд да ги открие.

След два коктейла маргарита за отскок и салата от риба тон с краставици Мици оставя вилицата и излива болката си:

– С Алфи имахме скандал. Голям. Физически.

Обръща се така, че Ейми да види замаскираната с грим синина. Лекарката застива.

– Изхвърлих го. След като се върна, телефонирах в полицията и казах да го арестуват. – Мици допива остатъка от коктейла си. – Май ще имам нужда от още няколко такива.

– Колко време продължава това? – смаяно пита Ейми.

– Боже мой. Откъде да знам? – Мици кимва на сервитьорката. – Още две маргарити с праскова – големи. – Замълчава за момент. – С периодични прекъсвания ме бие от десетина години.

Срамът я залива на огромни вълни.

– О, Миц, много съжалявам. – Ейми се пресяга и докосва нежно ръката ѝ. – Постъпила си правилно.

– Знам. Трябваше да го направя още преди години.

– Не е толкова лесно – заради момичетата и така нататък.

– Не е. Човек слуша за домашното насилие и си казва, че на него никога няма да му се случи. Мислиш си, че никой мъж не би посмял да те пипне. Обаче, когато се случи, нещата се променят. Чувстваш се толкова объркана, че започваш да се самообвиняваш. Залъгваш се, че не е било нарочно, че е било грешка. Животът е пълен с грешки, нали?

– На мен ли го казваш?

Сервитьорката донася новите напитки и Мици веднага надига чашата.

– Тази вечер може и да се напия.

– Давай смело.

Двете се чукват и лейтенант Фалъм се усмихва за първи път този ден.

56

ТОРИНО

Запустялата църква се намира точно на мястото, което са указали на монаха. В дъното на ветровитата уличка, зад потрошена ограда, сгушена сред тясно буренясало гробище. Надгробните паметници са зеленясали и отдавна забравени. Стърчат разкривени в меката почва като развалени старчески зъби.

Монахът обикаля мястото. Някога медните на цвят каменни стени на църквицата сега са почернели от времето и мръсотията. Изписаните на ръка витражи, изобразяващи страстите Христови, в голямата си част са изпочупени. Вратите са покрити с грозни ръждясали метални капаци, прозорците – с талашит. Всичко е надраскано с цветен спрей – символи и имена, които той не разбира, пък и не го интересуват. Монахът бавно сваля капаците от древната входна врата, през която са влизали и излизали поколения вярващи.

Вътре е тъмно. През закованите прозорци и дупките в продънения покрив не прониква почти никаква светлина. Повечето хора не биха виждали и на метър-два пред краката си. Монахът, който е прекарал по-голямата част от живота си в пълна тъмнина, вижда всичко – до най-далечното кътче. Мирише силно на мокри гниещи греди и на изпражнения от гризачите, които са превърнали това място в свое леговище. Въпреки това Ефрем усеща и други миризми – миризми, които никой друг не би доловил. Той надушва восък от свещи, тамяна от светата литургия, свежия сапун върху кожата на онези, които са се измили, за да коленичат пред своя Бог.

Минава между изпочупените пейки и през празното място, където се е издигал олтарът. Обръща се наляво и вижда онова, за което е дошъл. С малко поправка ще стане идеално.

Съвършено.

57

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

– Ким? Ким, там ли си? – извиква Джени Харисън, като поглежда през процепа за писма във вратата на Ким Бас.

Приятелката ѝ е такава глупачка понякога. Ако прекали с хапчетата и попадне на що-годе сносен мъж, Джен може да не я види с дни. На Коледа например се залюби с някакъв таксиджия и изчезна до Нова година.

Но е странно, че не се появи на работа. Ким е на червено и се нуждае от всеки цент, който може да изкара.

– Ким, ако си там, спри с шегичките. Аз съм, Джен. Трябва да поговорим.

Харисън пуска капачето на процепа и удря с длан по вратата. Дявол да го вземе. Похаби половината от окаяния си живот да търси тази кучка. Тръгва си, като набира номера на приятелката си. След дълго звънене се включва гласовата почва.

– Слушай, Кими, ако продължаваш да не ми вдигаш, скоро най-добрата ти приятелка ще ти бъде бивша приятелка. Четвъртък е и имаме уговорка с онези доставчици. Обади ми се, иначе лошо ти се пише.

Тръгва по стълбите, завива и за малко не се блъсва с един старчок, който едва крета нагоре, като стиска парапета.

– Леле! Господин Добс, така ме стреснахте, че щях да получа удар.

Плешивият седемдесетгодишен мъж живее в апартамента до Ким. Лерой Добс изглежда не по-малко стреснат от Джени. Той си живее кротко и е доволен от живота, доколкото може да бъде доволен един старец като него. Една неделна сутрин двете дори му бяха изкрънкали кафе и сметана, след като се събудиха с такъв махмурлук, че не можаха да допълзят до кварталния магазин да си купят.

Той притиска ръка до хилавите си гърди.

– Аз съм този, който трябва да ругае. Как може да изскачате така?!

– Извинявайте, господин Добс! Да сте виждали Ким? Днес не дойде на работа. Да сте я чули да тропа?

Той я поглежда ядосано:

– Аз си гледам моята работа. Не шпионирам съседите. Не съм я виждал.

– Не съм казала, че шпионирате. – Харисън кимва към горния етаж. – Просто стените са тънки. Ким ми е казвала, че думкате, ако гледа телевизия в спалнята.

– Да, защото пуска телевизора адски силно! Може да съм стар, но не съм глух.

– Чували ли сте я тия дни?

– Снощи не. Цяла нощ не е пускала телевизора.

Харисън си спомня как снощи изпрати приятелката си от къщи. Ким беше доста замаяна. И двете бяха. Лудата кучка прекали с кокаина.

– Сега може ли да мина? – измърморва Добс, като я поглежда сърдито от две стъпала по-долу, стискайки парапета с крехките си пръсти.

Тя минава покрай него и продължава. Когато излиза навън, пали цигара и тръгва пеша към дома си. Нещо не е наред. Има предчувствие.

Когато стига до вратата на къщата, Джени Харисън е сигурна, че вече знае какво.

58

ЛОС АНДЖЕЛИС

Тази вечер единствената утеха на Мици е алкохолът. Тя пие, за да забрави. Пие, за да изгуби съзнание, ако е необходимо. Беше насочила пистолет към съпруга си. Почти го застреля.

Двете с Ейми оставят колите си пред ресторанта и вземат такси до апартамента на патоложката, където първата им работа е да отворят бутилка изстудено бяло вино. След като превърта до забрава песните на айпода, Ейми взема одеяла и възглавници и оправя леглото и дивана. Един ден ще си купи апартамент с две спални, но няма да е скоро – нека първо да си намери постоянен мъж, а не някой за една нощ.

– Е, къде е онзи калпазанин, Ник? – пита тя, като поглежда приятелката си от удобното гнездо от възглавници, които си е спретнала в едно от двете кресла.

Мици я поглежда замаяно от другото:

– В Италия. Торино. – Винената чаша се разклаща опасно в ръката ѝ. Тя решава, че е по-разумно да я хване за широката част вместо за столчето. – Горкият, летял е почти цял ден.

– Ооо...

– Ооо? Това ли е единственото, което ти идва на ум, когато се сетиш за него?

Ейми се усмихва, но не казва нищо.

– Или си помисли: „Ех, защо не съм сега и аз в Италия с Ник? Романтика. Поезия. Цигулки. Такива работи“ – Мици вдига чашата си. – И много хубаво вино.

– Мина ми през ума.

– Не се и съмнявам, сестро. И е съвсем разбираемо.

– Малко е напрегнат, Миц. Знам, че е преживял много, но изглежда, още не може да се отърси от болката.

– Възможно е. Дай му малко време.

Ейми си спомня онзи следобед, когато двамата с Ник се срещнаха на кея.

– Мисля, че ще му трябва много – отбелязва тя.

– Може би. – Мици отпива глътка студено каберне совиньон. – Но си струва да почакаш. Той е добър човек.

Опитва се да прогони мислите за съпруга си. Мамка му. Алфи също беше добър човек навремето. Проклет да е, че толкова лесно стана лош.

– Какво прави Ник в Италия?

– Дълга история. Във връзка с Тамара Джейкъбс – онази писателка. – Мици сяда по-изправена в креслото. – Хей, канех се да те питам за плащаницата.

Патоложката се намръщва при тази внезапна смяна на темата:

– Каква плащаница? Торинската плащаница ли имаш предвид?

– Да, освен ако не знаеш за друга. Е, какво мислиш? Истинска ли е?

Ейми изведнъж усеща, че е смъртно уморена.

– Какво ще кажеш да оставим загадките за утре? Скапана съм, трябва да си лягам.

– Добре. Няма проблем. Днес беше такъв ден.

Ейми става от креслото и изгася няколко лампи.

– Искаш ли да ти донеса вода, преди да си легна?

Мици вдига чашата си с една ръка и отворената бутилка с другата.

– Добре, разбрах. Недей да прекаляваш все пак. – Патоложката се приближава, навежда се и прегръща приятелката си. – Надявам се, че ще успееш да поспиш.

– Аз също.

Ейми се прибира в спалнята. Ако Мици беше трезвена, щеше да попита – да попита дали е имало нещо между нея и Ник. Има такива слухове, но разбира се, когато един мъж и една жена работят заедно, за тях винаги плъзват клюки. И все пак Ейми си задава този въпрос.

59

ПЕТЪК

ИТАЛИЯ

Утринното небе над първата столица на обединена Италия е като великолепен стенопис в царствено златисто и кардиналско червено. Картината, която зората рисува, не е безупречна – виждат се ясни признаци на износване. Размазаните сажди над заводските комини и тъмните облаци на смога загрозяват платното.

Ник Каракандес стои като хипнотизиран на прозореца в евтината хотелска стая. Пред очите му невзрачната какавида на нощта се превръща в екзотичната пеперуда на деня. Някъде там, сред тайнствените форми, под червените керемидени покриви и в тумбестите куполи на древните църкви се крие причината, поради която се наложи да пропътува хиляди километри. Взема си душ в банята, която е толкова тясна, че дори мравка би получила клаустрофобия; после си слага черни дънки, бяла риза и лилав вълнен пуловер с остро деколте, който все още намирисва на импрегниращата течност, с която обработва лодката си. Сяда на хлътналия дюшек и за минута си припомня основната следа, по която Мици го изпрати тук.

Парите.

По-точно поредица от международни банкови преводи, които Сара Кени е наредила по искане на Тамара Джейкъбс на името на някой си Роберто Кракси. Разписките, разгънати пред него на леглото, документират плащания от 5000 долара месечно в продължение на единайсет месеца, плюс две по-големи суми от 25 000. Общо около сто хиляди. Добра сума. Печалба, за каквато много хора биха нарушили закона.

Другата следа идва от посещението на писателката в Торино. От касовите бележки, намерени в бюрото ѝ, личи, че през последните две години е идвала четири пъти. Два – за последните шест месеца. Едното посещение е само шест седмици, преди да бъде убита. Ник се надява, че разписките от хотели, ресторанти и таксита ще му помогнат да проследи движението ѝ. Освен това разполага с разпечатка от телефонните ѝ разговори през последните четири месеца, която показва над трийсет обаждания до и от един номер в Торино. Когато Ник поглежда цифрите, го обхваща лошо предчувствие. Да говориш с мобилен телефон в Италия е скъпо. Значи сигурно го е направила от съображения за сигурност. В такъв случай номерът, който Ник търси, вероятно е на предплатена карта.

Закусва във влажния и твърде проветрив салон, отопляван с вентилаторни радиатори, поставени в основата на белещите се кремави стени. Избърсва кондензираната влага от прозореца до масата и поглежда над заскрежените поляни към едно павирано дворче, обрамчено с цветни лехи и кипариси в големи саксии. През лятото това място вероятно напълно се променя и минава за уютно и приятно.

Една млада сервитьорка, може би дъщерята на собственика, му донася капучино, от онова, което правят само в Италия – силно кафе с дебел слой от гъста пяна, в която лъжичката може да стои права. Взема чаша портокалов сок от масичката за сервиране и изяжда две домашни сладки.

След закуската се връща в стаята, измива си зъбите, взема голямото си черно кожено яке и слиза във фоайето да чака полицая, който трябва да му служи за свръзка с карабинерите. Сяда на един стар диван и се опитва да разбере нещо от актуалния брой на „Кориере дела сера“. Лоша идея. Единствените думи на италиански, които знае, са „кианти“, „куатро формаджи“ и няколко ругатни от „Семейство Сопрано“.

Елегантна жена с тъмносиньо сако и стигаща до коленете пола в същия цвят прекъсва престореното му четене.

– Signore Кари-кан-дис?

Той вдига очи.

– Ка-ра-кан-дес. Да, аз съм.

Тя е две-три години по-млада от него, има къса тъмна коса и наситеносини очи.

– Luogotenente² Капелини. Карлота – представя се, като уверено му подава ръка.

Ник е изненадан. Дори засрамен, че по подразбиране е очаквал офицерът за свръзка да е мъж.

– Ник. Приятно ми е да се запознаем.

– Добре дошъл в Торино, Ник. – Тя усеща, че е очаквал мъж; повечето хора реагират като него. – Готов ли сте да тръгваме?

– Да.

Той сгъва вестника и го връща на изтърканата дървена масичка. Карлота тръгва напред.

– Първо ще минем през кабинета ми, там можем да поговорим поверително. След това ще ви заведа където искате да отидете. Моят capitano ми каза, че искате да проследим няколко номера. Имам хора, които ще ви помогнат.

– Музика за ушите ми.

Тя не разбира:

– Scusi³?

– Извинявайте, такъв е изразът. Много се радвам.

Улиците са широки и павирани, прорязани от жлебовете за трамвайните релси. Отгоре, на фона на мътносивото небе, се откроява черна паяжина от електрически жици. Докато вървят, Ник забелязва ръкохватка на пистолет под якето на Карлота.

– Винаги ли носите оръжие?

– Si⁴. Винаги. Войник съм, трябва да съм въоръжена. – Тя докосва пистолета. – Но освен това ми харесва. – Усмихва се. – Обичам да стрелям.

Той я поглежда закачливо:

– По какво? По предмети или по хора?

– Не – засмива се тя. – Не обичам да стрелям по хора.

– Дори по лоши?

– Не, никога не съм го правила. Но да стрелям на стрелбището, това много го обича. – Карлота сгъва пръстите си, сякаш държи пистолет, и имитира стрелба. – Много добра.

Ник не се съмнява. Стрелбата със сигурност ѝ се удава повече от английския. Но кой е той да я съди, след като не можа да прочете от италианския вестник дори една дума, камо ли да състави смислено изречение?

– Ами вие, Ник? Стреляте ли лошите хора?

– Понякога – отвръща той. – Но не толкова често, колкото ми се иска.

² Лейтенант (ит.) – б. пр.

³ Извинете (ит.) – б. пр.

⁴ Да (ит.) – б. пр.

60

Ефрем се научи да е тих като дете. Монасите шибаха ръцете му с камшик, ако успееха да чуят дишането му.

Научи се да слуша, а не да говори. Обучаваха го първо да се съсредоточава върху онова, което другите казват и правят, и едва тогава да мисли как да отговори. Като момче се научи да забелязва нюансите. Разбра, че един и същи човек се държи различно, когато попадне в необичайна среда, когато е развълнуван, уплашен или уморен.

Научиха го никога да не се държи различно.

Като младеж го научиха на болка. Как да я понася. Как да изключва мислите си, докато нажеженото желязо за жигосване изгаря кожата му. Години му бяха нужни, за да тренира съзнанието си, да го усъвършенства. Научиха го и как да причинява болка. Да я използва като инструмент. Да използва заплахата с физическо страдание, за да върши Божието дело.

В зряла възраст се научи да бъде невидим. Да се движи сред непросветените като един от тях. Да ги гледа и да им се усмихва по такъв начин, че да не привлича внимание, да не предизвиква привързаност и да не оставя никакви спомени. Научи се да се държи така, че веднага да бъде забравян.

Всички тези години на обучение и дисциплина са създали този Ефрем, който сега спира наетата кола на около километър от мястото, където са му казали, че ще бъде мишената. С вдигната яка и наведена глава, за да се предпази от вятъра и дъжда, той тръгва покрай шосето, убеден, че хората в профучаващите покрай него коли изобщо няма да го запомнят.

Монахът прави това, което умее най-добре. Превръща се в ловък фокус. В илюзия. В някой, когото никой не е виждал.

61

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В къщата мирише лошо. Много лошо. Мирише като нищо друго на земята. Миризма, която малцина са усещали. Снощи трябваше да я изкъпе, а не просто да я забърше с влажната кърпа. Но беше твърде уморен след усилието. Адски изтощен, след като победи мъчителката Ким Бас.

Сега Ем има нужда от него. Той коленичи в спалнята и пали свещите.

Гледката го вцепенява. Тя се променя. Очите ѝ са покрити с дебел млечнобял воал, плътта ѝ се обезцветява. Дори на бледата мъждукаща светлина той вижда зеленикавия оттенък на кожата ѝ.

Джей Джей посяга към лицето ѝ и погалва тъмното рождено петно, Божия символ, който я изпрати при него.

Гравитацията работи неуморно. Кръвта се е оттекла от сърцето и се е натрупала в седалището, гърба и краката ѝ, създавайки грозни морави петна. Бактериите се разпространяват из тялото ѝ и то има вид, сякаш е от восък. Косата ѝ започва да окапва; от отворите ѝ излизат газове и течности, изпускащи в стаята смрад. Той се изправя и се отдръпва. После през главата му минава немислимото. Може би трябва да се откаже. Да намери друго място, където да я сложи да почива. Но още не. Не и докато не стане абсолютно наложително.

62

ГЛАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ТОРИНО

От прозореца в кабинета на Карлота Капелини, разположен на последния етаж на висока сграда в центъра на града, Ник вижда странния остър купол на прочутата „Моле Антонелиана“ – построена през XIX век като еврейски храм, днес сградата е Национален музей на киното.

Малко е разсеян, защото от десет минути лейтенант Капелини бърбори като картечница на италиански по телефона. Докато тя приключва – или поне той така предполага, след като я чува да казва ciao, ^ciao5, вече за трети път – през главата му минава тревожна мисъл. Колкото по-голям напредък отбележи в разследването тук, толкова по-малък става шансът му да отплава за новия си живот след две седмици. Разкрий някой убиец и окръжният прокурор ще те зарине в бумащина. А пък ако убиецът е от другата страна на океана – ще се окажеш под цяла планина документи.

Карлота затваря телефона и забелязва, че нещо безпокои колегата ѝ.

– Наред ли ви е всичко?

Смешният ѝ акцент го изкарва от вцепенението.

– Да. Извинявайте. Всичко ми е наред. – Ник изважда сгънат лист хартия изпод якето си. – Ето номерата, които споменахме на шефа ви. Искам веднага след като ги засечете, да говоря със собственика на телефона. Не искам никой друг да го разпитва, докато аз лично не се видя с него.

– Разбирам. Опасявате се, че ще избяга.

– Именно.

Тя посочва листа с тънкия си пръст с нокът, лакиран в много бледорозово.

– Тези номера тук са – как се казва... – Опитва се да намери думата. – ... cellulare o cell?

– Мобилни телефони?

– А, да. – Посочва друг номер. – А този са... обществени.

Ник решава да не поправя граматичните ѝ грешки.

Тя придърпва клавиатурата на компютъра и сръчно въвежда някакви указания.

– Finito. Скоро ще бъдат засечени.

– Grazie.

Тя се усмихва:

– Говорите ли италиански?

– Si – с усмивка отговаря той. – Перфектно си служа с думите grazie и prego. Знам също parmigiano и pesto.

Карлота изръкоплясква с престорено възхищение:

– Molto bene⁶! Това са много полезни думи. – Поглежда монитора. – Вашата жертва... чета, че била прочута писателка.

– Всъщност пише сценарии. Няма нито една книга. Не бях чувал името ѝ, но явно е голямо име в Холивуд.

Карлота се намръщва:

– Имате ли идея защо е убита по този начин?

– Точно това се опитваме да разберем. Може би е свързано с последния ѝ сценарий.

– Филма за нашата плащаница?

– Така изглежда. Случвало ли се е нещо необичайно около нея напоследък?

– Нищо не ѝ се случва. Тя е заключена в Duomo di San Giovanni⁷, на тъмно. Няма какво да се случи.

– Обаче я вадят от време на време, нали?

Карлота поклаща глава:

– Не. За последен път я изложиха през 2010 година.

– В катедралата ли?

– Si, но с голяма защита. – Карлота очертава голям квадрат във въздуха с двете си ръце. – Направиха огромна кутия от блиндирано стъкло. В нея сложиха плащаницата – в запечатана витрина, пълна с азот.

Ник трудно може да си представи с какво тази атракция може да привлече посетители.

– Много ли хора дойдоха да я видят?

Карлота се засмива:

– Много? Повече от сто хиляди на ден – всеки ден. В продължение на пет седмици имаше опашка. – Замлъква за момент, за да си спомни повече за излагането на реликвата. – Чета, че през тези седмици дошли три и половина милиона души. Повече, отколкото отиват на гроба на Джон Кенеди за година.

– Не знаех, че има съревнование между двете.

– Добре, че няма. Плащаницата щеше да спечели. Много лесно при това. Католиците винаги ще печелят такива неща. Смъртта и религията са много важни за нас.

– Ще го имам предвид. Значи вече не е изложена на показ, така ли?

– Не. Много рядко го правят. Държат я постоянно запечатана в една ниша на катедралата и хората ходят да се молят. Църквата има собствена охрана – не ни казват подробности – и разбира се, ние също имаме постоянно хора да наблюдават мястото.

– Значи не е възможно да бъде открадната или повредена, така ли?

Карлота свива рамене:

– Не може да се каже. През 1997 г. имаше палеж. Пожарникарите трябвало да разбият шкафа. После с брадвите си счупили стъклото – дебело, бронирано стъкло – и я извадили от пламъците.

– Пострадала ли е?

– Не, този път не. В миналото обаче, през шестнайсети век, е имало друг пожар – пак умишлен – тогава е била повредена.

– В същата църква?

– Не. Тогава се е пазила във Франция, в Сент Шапел в Шамбери.

– Какво е правила там?

Знанията на Карлота явно не стигат чак дотам.

– Това вече аз не знам в детайли. Предполагам, че е била собственост на Савойската династия. В онези времена е имало много кражби и грабежи. Днес тук сигурността е много по-добра – уверено заявява тя. – В наши дни не можеш да припариш до свещената плащаница.

Тази идея кара Ник да се засмее:

– Наистина ли? – Кимва към компютъра. – Защо не опитаме, докато чакаме да открият собствениците на тези телефони?

⁵ Неофициален поздрав на италиански, който означава „здравей“ и „довиждане“ – б. пр.

⁶ Много добре (ит.) – б. пр.

⁷ Катедралата „Св. Йоан Кръстител“ – б. р.

63

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Той пробва водата с китката си – като родител ваната за бебе.

Не е много гореща. Не е много студена. Телесна температура. Идеална. Изстисква течен сапун във водата и я разбърква, докато повърхността се покрива със слой от мехурчета.

Идеално.

Джей Джей оставя пластмасовата бутилка и се връща в спалнята. Кляка и коленете му изпукват. Внимателно повдига голото тяло на Ем и я понася. Вижда отражението си с нея в огледалото. Образът е прекрасен. Героичен. Той прилича на пожарникар, който изнася жена от обхваната в пламъци сграда. На ангел небесен, който спасява грешник от адския огън.

Занася я гордо в банята и полага любовта на живота си в сапунената вана. Водата се разплисква отстрани. Облива босите му крака и попива в дъските. В банята е пълно със свещи – на пода, по полиците, на перваза на прозореца. Диаманти от златна светлина танцуват във водата.

Тя изглежда някак по-тежка. Сякаш смъртта ѝ се е отразила добре. Позакръглила се е. Поохранила. И се е успокоила. Никога не е виждал някого, който да изглежда по-спокоен от Ем във ваната, подготвена от него.

Джей Джей се съблича и влиза в хладката вода. Намръщва се, когато водата подлива през ръба. Иска да е съвършено. Не може да има грешки. Имат толкова малко време заедно.

Потапя се още. Наглася тялото си под нейното. Обгръща с ръце гърдите ѝ и я притиска към себе си.

64

ПЛОЩАД „САН ДЖОВАНИ”, ТОРИНО

Вятърът грубо блъска Карлота и Ник по величествения и безмилостно открит за стихиите подстъп към Торинската катедрала и параклиса на свещената плащаница.

Спират пред заплашително извисяващата се камбанария, изградена от потъмнели тухли. Изглежда древна (от петнайсети век е), но явно с годините постоянно е престроявана, докато се е превърнала в геометричен хаос, асиметрично скупчване от каменни блокове с по-светъл цвят. Катедралата има бяла, наскоро почистена ренесансова фасада, която изглежда нелепо притисната от спираловидния купол на параклиса на плащаницата, дело на архитекта Гуарини.

– Buongiorno – извиква Карлота на дребен мъж в черна роба, който ги чака прислонен под свода на главния вход. – Това е лейтенант Каракандес от полицията на Лос Анджелис.

Дребният мъж с буйна побеляла коса и сълзящи светлокафяви очи учтиво кимва и се ръкува с високия детектив.

– Дино ди Роси. Аз съм, така да се каже, уредник на храма – Поглежда Карлота. – Luogotenente Капелини ме помоли да ви придружа и да отговарям на всичките ви въпроси за сградата и плащаницата.

– Ще съм ви благодарен.

Тримата се качват по стълбището на катедралата и влизат през грамадната дървена врата от осемнайсети век. Над главата си Ник вижда копие на „Последната вечеря“ на Леонардо, а отляво, за негова изненада – сергия за книги, пощенски картички, дискове и евтини копия на плащаницата. Пред тях се отваря дългият централен кораб на църквата; на стената вляво има два големи телевизора, които показват кадри от светинята. Несъмнено се набляга върху историческото ѝ значение. Вярващите могат да засвидетелстват почитта си към реликвата, като пускат евромонети в пластмасови електрически дарителници, в замяна на което получават право да кажат молитва и да запалят свещ. Далече напред, в дъното на помещението, се виждат много по-величественият трансепт и олтарът.

– Тази архитектура... вълнува душата, нали? – прошепва Ди Роси, докато вървят по мраморния под. – Тя внушава на вярващите чувство на съприкосновение със смъртта и досег със светлината на божествената слава.

Ник не би стигнал чак дотам, но олтарът, обграден с масивни мраморни статуи и увенчан с голямо разпятие, наистина е внушителен.

– Скулптурите на света Тереза и света Кристина – посочва Ди Роси към две статуи. – Изработени са в Рим през 1715 г. от парижкия скулптор Пиер Легро. Голямата дървена статуя на разпятието е дело на Франческо Борели.

– Ами плащаницата? – пита малко нетърпеливо Ник. – Къде се съхранява?

Ди Роси го завежда до едно място встрани от пейките, до купчина кафяви метални столове.

– Тук.

Посочва към един ограден с въжета участък в дъното на катедралата.

За лаик като Ник параклисът изглежда като две театрални ложи, разположени една над друга. Горната е с дебели позлатени колони, позлатен балкон и украсена отгоре с огромен релеф, изобразяващ златни ангели, голяма корона и червен щит с бял кръст по средата.

– Това е кралският балкон – обяснява Ди Роси, като посочва нагоре. – Изработен е от Игнацио Перука през 1777 г. Там са стояли кралете на Пиемонт и Сардиния. Тук са идвали Карл Емануил III, Карл Алберто от династията Савоя-Кариняно и първият крал на обединена Италия, Виктор Емануил II.

Ник премества поглед от историческия балкон към не толкова внушителната ложа отдолу. Тя има каменни колони и е преградена с бронирано стъкло.

– В долната ложа са седели кралските пажове. Сега тук се съхранява плащаницата – покрова, в който е било увито тялото на Господ Бог Исус Христос след смъртта му на кръста.

65

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей хваща с пръстите на краката си металното синджирче и дръпва запушалката на ваната. Остава легнал вътре, наслаждавайки се на последните ласки на сапунената вода, оттичаща се около него и неговата кралица. Бълбукането на канала е дразнещо, неуместно.

Той остава неподвижен. Преструва се на мъртъв. Не мига, не помръдва мускулче, съсредоточава се, за да забави пулса и дишането си. Водата между телата им бавно се източва и създава усещането, че Ем го гали. В банята става студено. Хладният въздух и металната вана бързо изстудяват тялото му. Той знае, че ако остане така, телесната му температура бързо ще спадне и ще се изравни с нейната. Ще станат едно. Обединени в смъртта. Заедно завинаги.

– Един ден, моя любов – прошепва той, като я целува по врата, – един ден ще дойда при теб.

Без водата да я поддържа, той трудно помества тялото ѝ. Влагата по кожата сякаш ги е слепила. С известно усилие той излиза от ваната, разтреперан на светлината на свещите. Стъпалата му оставят отпечатъци на пода, докато отива да вземе кърпата от старата дървена закачалка на стената и се бърше, за да се сгрее.

Топлина – това е разликата между него и неговата любима. Разликата между живота и смъртта. Той се навежда над ваната и изсушава любимата си, доколкото може. Подхваща я и се оказва, че е по-трудно, отколкото е очаквал. Старомодната вана е твърде дълбока, за да повдигне тялото, без да падне напред. Накрая застава до крановете, подхваща я под мишниците и я измъква навън.

Кожата ѝ сякаш се движи. Отпуска се и се отлепва от тялото, когато той я докосва. Джей Джей поставя своята любима на пода. Тя ухае на чисто. На чисто и свежо. Той е прекалено уморен, за да я пренесе в другата стая. Прекалено изтощен емоционално и разстроен от мисълта, че времето им заедно изтича.

Джей Джей взема кутийка талк от една полица зад ваната и поръсва Ем с парфюмирания прах. Заглажда го. Покрива всеки сантиметър от тялото ѝ. Ем става бяла като ангел.

След това прави същото със себе си. Поръсва се от глава до пети. Сякаш се увива в бяло покривало. Ляга до нея. Два призрака в сумрака. Завива себе си и нея с кърпи, за да им е топло. Сгушва се. Притиска се до нея, за да я топли с тялото си.

66

ТОРИНО

Зад предпазното стъкло е поставен ковчег, покрит с белезникаво платно с червена лента и разпятие в средата. Отгоре има странна плетеница от големи тръни. Над тях върху тъмна прашна завеса е закачена увеличена снимка с посредствено качество на Човека от плащаницата, както вече го нарича Ник. Какъв необичаен дом за най-прочутата религиозна реликва в света.

Дино ди Роси погрешно възприема мълчанието на полицая като страхопочитание и се опитва да внесе историческа дълбочина в размишленията му:

– Свещената плащаница, подобно на Воала на Вероника, е уникален научен, исторически и религиозен предмет. Смята се, че в миналото плащаницата е обиколила целия Близък изток. Според историческите документи е била поднесена на цар Абгар в древния град Едеса и го е излекувала от тежка болест. Православните християни много почитат образа върху нея. Наричат го ахиропиитон – неръкотворен.

Ник има чувството, че го баламосват, както когато залови някой надрусан уестмънтски бандит, шляещ се по булевард „Сънсет“.

– Споменахте Вероника. Коя е тя и какво е специалното на воала ѝ?

Ди Роси вдига ръцете си към лицето и прави жест, сякаш го бърше с кърпа.

– Когато носел кръста към Голгота, Исус избърсал лицето си с кърпа, подадена му от една жена – Вероника Ерусалимска, или света Вероника. След като ѝ върнал кърпата, върху плата се появил отпечатък от лицето му. Църквата почита това събитие като една от основните сцени по Пътя на кръста.

Ник съвсем се обърква.

– Сигурно ще горя в ада за невежеството си, но какви са тези сцени?

На лицето на Ди Роси се изписва удивление и разочарование.

– Това са четиринайсет важни момента от историята на християнството, които обикновено се изобразяват с картини, статуи или стъклописи. Те показват различни етапи от пътя на Христос от мястото на осъждането му на смърт до момента на свалянето му от кръста на хълма Голгота и погребването му в гробницата на Йосиф Ариматейски. Сцената със судариума – кърпата, с която е избърсал потта си – е шеста в поредицата.

Карлота добавя още малко информация:

– Както с образа от Едеса, много хора вярват, че Воалът на Вероника е чудотворен. Говори се, че утолява жаждата, лекува слепота и дори възкресява мъртвите.

Уредникът поглежда часовника си.

– Знам, signore, че сигурно имате много въпроси – и много съмнения, – но за съжаление, закъснявам и трябва да вървя.

– Много ви благодаря за помощта – отговаря Ник, съзнавайки, че италианецът иска да го разкара. – Само още нещо, преди да тръгнете. – Той кимва към стъклото и покрития с платно ковчег. – Бих искал да видя плащаницата, истинския покров.

– Съжалявам, но е невъзможно. Свещената плащаница е заключена и запечатана в метално-стъклена капсула. Не бих могъл да я отворя, дори да исках.

– Както е запечатана, така може да се разпечата. Много искам да я отворите.

– Не се съмнявам, че искате, но няма как да стане. Само Светият отец може да заповяда излагане на плащаницата на показ.

– Искате да кажете, че само папата може да счупи печатите и да отвори капсулата?

– Не – отвръща Ди Роси, като се опитва да не издава гнева си. – Светият отец не е пазител на ключовете. Не съм казвал такова нещо. Но свещената плащаница може да бъде изложена на показ само по негова заповед.

Ник поглежда Карлота:

– Това очевидно не е вярно. Сигурен съм, че карабинерите могат да поискат оглед на плащаницата. Не е ли така?

– Не – отговаря тя, очевидно смутена от искането му. – И със сигурност аз не мога да поискам такова нещо. Заповедта може да дойде само от нашия generale.

Ник няма нужда от повече обяснения, за да се досети, че това би било обречена кауза. Той отново се обръща към уредника:

– Добре, ако ключовете не са при папата, кой ги съхранява?

– Не мога да ви кажа.

– Не можете или не искате?

– Signore! Сигурността е изключително важна за нас. Аз съм пряко подчинен на архиепископа, а той изпълнява заповедите на самия папа.

– Значи трябва да говоря с архиепископа.

– Негово Преосвещенство не е в Торино в момента – процежда през зъби Ди Роси. – Ще предам молбата ви в секретариата.

– Тогава искам да говоря с него по телефона. Днес. Сега, ако е възможно.

Очите на църковния служител стават студени като на статуите наоколо.

– Съжалявам, но повече няма какво да ви кажа. Опитах се да бъда полезен. Дайте си данните на лейтенанта. Ще предам молбата ви на Негово Преосвещенство.

Ди Роси се завърта гневно и се отдалечава, оставяйки Ник втренчен в бронираното стъкло, разделящо го от една от най-големите загадки на съвремието и вероятно от разкриването на убийството, което разследва.

67

В столицата на провинция Пиемонте има около осемнайсет километра колонади и безистени, приютяващи безброй кафененца. Навикът да седиш на чаша кафе и да зяпаш минувачите датира още от времето, когато Торино е бил под властта на Савойската династия и се наложил като един от най-важните културни центрове в света.

Когато човекът допива еспресото си в кафенето, посещавано повече от местни, отколкото от туристи, монахът разбира, че мишената му ще допусне първата си грешка.

Отива до тоалетната.

Ефрем може да го убие там. Ще бъде малко мръсничко, но е възможно. Той напипва кутийката в джоба си и си представя как стяга тънката тел около гърлото на жертвата. Твърде рисковано. Твърде нагло. Твърде показно.

Той се отказва. Търпението е добродетел. Трябва да изчака.

След няколко минути мъжът се връща. Монахът седи на чаша кафе под колонадата точно отсреща и се преструва, че говори по телефона. Жертвата се движи внимателно, сякаш усеща, че го наблюдават, сякаш знае, че това е моментът, в който, ако някой го следи, трябва да се раздвижи, да тръгне след него. Ефрем е впечатлен от предпазливостта му, от увереността, от непринудения и спокоен начин, по който мъжът върви и се оглежда, без да издава някакво усилие, как обхожда с поглед околността на триста и шейсет градуса, без да прави впечатление. Не издава припряност или нервност. Очевидно е достоен противник.

Монахът постоянно променя дистанцията – ту се приближава така, че почти се допира до жертвата, ту се отдалечава, докато тя се превърне в точка пред него. Сменя черната плетена шапка със зелена с козирка, обръща светлия си анорак с черната подплата навън, после го сваля, навива ръкавите на тъмния си пуловер и върви гологлав.

В течение на един час Ефрем се преобразява в поне четирима различни мъже, всеки с различна походка и поведение. Ту е турист, ту бизнесмен, ту тръгнал на пазар гражданин, ту закъсняващ за среща любовник. Всякакъв друг, но не и този, който е в действителност.

Опитен убиец, който дебне жертвата си.

68

ПЛОЩАД „КАСТЕЛО”, ТОРИНО

Ник и Карлота сядат в задната част на ресторант „Барати и Милано“ с лице към постлания с мрамор проход на безистен със скъпи магазини. Тя му подава менюто над масата, украсена със свежи цветя и застлана с наситено оранжева памучна покривка.

– Ди Роси само изпълнява заповеди – обяснява италианката. – Най-добре да помните, че католическата църква действа по собствени закони.

Ник взема менюто, но оглежда кристалния полилей над главата си, дървената ламперия на стените, мраморния под.

– Не е така. Нищо на света не се подчинява единствено на своите правила. Този тип няма да каже нищо на епископа, нали? За него тази среща не се е състояла. Прав ли съм?

– Архиепископ – поправя го Карлота. – Да, може би. Но защо толкова настояваш да видиш плащаницата?

– Много е просто. Това идва с опита. Когато си работил в полицията достатъчно дълго, започваш да усещаш, когато някой се опитва да те баламосва. Защото да разследваш престъпление, означава да откриеш това, което хората не искат да ти покажат. И когато някой се опитва да ми хвърля прах в очите като твоя поп, веднага разбирам, че крие нещо.

Сервитьорката идва и Карлота заговаря бързо на италиански, като от време на време посочва Ник отсреща. Момичето го поглежда изпитателно, после се отдалечава.

Ник осъзнава, че Карлота току-що е поръчала вместо него.

Тя се усмихва игриво:

– Това заведение е известно с кафето и горещия си шоколад. Освен това поръчах tramezzini – малки сандвичи с прошуто, моцарела, сьомга, риба тон и зеленчуци. И накрая Torta barattina.

– Тортата на заведението?

– Много добре! – Тя се усмихва. В друг момент и на друго място двамата биха си изкaрали много приятно. – Дебела шоколадова торта със сметана и ягоди.

– Приличам ли на човек, който обича сладко?

– Все нещо сладко трябва да има в теб. – Тя отново се усмихва. – Надявам се, че храната ще подобри настроението ти. В Италия, когато някой мъж се вкисне, му даваме да хапне сладко, за да се развесели.

– Мисля, че имам пълно основание да съм вкиснат.

– Може би.

Тя забелязва, че Ник несъзнателно върти венчалната халка на пръста си – възможност да смени темата. Карлота кимва към пръстена:

– С жена ти имате ли деца?

Ник я поглежда, сякаш вижда през нея. Чу въпроса ѝ, но все още премисля разговора с църковния служител. Поведението му беше странно. Имаше нещо необичайно, но не може да установи точно какво.

– Деца – повтаря Карлота, като си мисли, че може би не е произнесла правилно думата. – Bambini – имате ли бебета?

– Не. Имах. Син, на няколко месеца. Но загина заедно с майка си. При престрелка.

– Ооо... – Тя вижда болката в очите му. – Съжалявам. Чувствам се глупава, че попитах.

Той отново завърта халката.

– Не мога да се накарам да я махна. Може би никога няма да успея.

Сервитьорката донася поръчката, но Карлота вече съзнава, че сладкото няма да промени настроението на мъжа срещу нея. Решава да смени темата:

– Торино всъщност е разделен на два града. Мястото, където се съхранява плащаницата, е известно като Свещения град. Недалеч от него, под двореца „Мадама“, е така нареченият Сатанински град.

– Звучи като залъгалка за туристи. – Ник взема един тънък сандвич от изящната порцеланова чиния. – Съдейки от опит, истинското зло не се показва. То се крие и се промъква като диверсант.

– Името не е измислено за подмамване на туристите. Има исторически корени. Под земята се намира Пещерата на алхимика, където през първи век великият окултист Аполоний Тиански е скрил могъщ талисман. Учените от Савоя са мислели, че това е философският камък, дори Нострадамус е идвал да го търси.

Ник спира да се храни и я поглежда:

– И очевидно не е намерил нищо. Защо ми разказваш това?

– Торино пази ревниво тайните си – казва тя, като отпива глътка топъл шоколад. – Така е от дълбока древност. Просто имай предвид, че може и твоето търсене да се окаже безплодно като тяхното.

69

ЛОС АНДЖЕЛИС

Ейми Чан се прозява, дръпва завесите, после по къс бял халат влиза в дневната и сритва купчината на пода до дивана.

Мици изстенва сякаш целият ѝ свят се разпада.

– Добро утро. Само проверявам дали си жива. – Ейми поглажда одеялото. – Обикновено телата, които намирам на пода, не са.

– И аз не съм!

– Тогава стой мъртва още малко, докато направя кафе.

Мици охотно изпълнява инструкцията. Самата мисъл да помести главата си, я ужасява. Тя затваря очи и се опитва да си спомни събитията от миналата вечер, за да разбере дали има нещо, за което трябва да се извини. Освен че допи сама виното, не се сеща за друго прегрешение.

– Искаш ли вода? – извиква Ейми. – Нещо за закуска?

Пуска кафемелачката и шумът от въртящи се кафени зърна кара Мици да отметне одеялото от главата си.

– Само кафе. Тихо кафе!

– Искаш ли нещо в тихото кафе?

– Не. – Мици отново се завива презглава. – Колко е часът?

В главата ѝ нахлува кръв и мозъкът ѝ сякаш пламва.

– Седем и петнайсет. Извинявай, но по навик ставам рано.

Мици се изправя с мъка и се завлича в банята по сутиен и пликчета.

Отива до тоалетната, после поглежда умивалника – елегантен дизайнерски съд със смесителен кран, но без видимо приспособление за пускане на водата. Тя завърта високата златна тръба с чувството, че извива врата на кокошка. Внезапно шурва вода и оплисква голия ѝ корем.

Тя взема кърпа от ръба на ваната и се избърсва. В огледалото над умивалника вижда окаяното си отражение. Под уморените очи и зачервените от махмурлука бузи личат белезите от нейния брак – белезите от колана на Алфи. Срамни виолетови, кафеникави и червени петна покриват корема, ръцете и краката ѝ.

– По дяволите, момиче, как позволи това да се случи?

Вглежда се отблизо в част от синините, като се завърта под различен ъгъл. Нищо чудно, че за малко не го уби. Би убила всеки, който се държи така към кучето си, камо ли към друг човек.

Мици се обляга на умивалника и се вглежда в очите си.

– Тъпа, тъпа кучка! Я се стегни!

Изправя се. Предпазливо напълва умивалника и измива ръцете и лицето си. Избърсва се, като се старае да не поглежда огледалото. По-късно ще оправя косата си. Когато се връща в дневната, Ейми все още шета в кухнята.

– Кафе и нарязани плодове. – Патоложката посочва масата. – Бъди добро момиче и хапни нещо.

– Слушам, докторе. Благодаря. – Мици бързо навлича дрехите си, та приятелката ѝ да не види синините. – Дали да не глътна и някой ибопруфен с това?

– Не и на гладен стомах.

– Имам нужда от това – примолва се Мици и протяга ръка.

– Горката. Успя ли да поспиш?

– Първите шест часа непрекъснат сън от няколко дни насам.

– Супер. – Ейми ѝ подава опаковка с хапчета и чаша вода. – Ето. Но преди това хапни нещо.

Мици гълта две хапчета с малко вода.

– Благодаря, че беше до мен снощи.

– Няма проблем. Винаги ще съм до теб.

– Знам. Аз също – ако имаш нужда от мен. Но не в такива ситуации. Ще ядеш бой лично от мен, ако позволиш на мъж да се отнася с теб както онзи идиот с мен.

– Сега ще се справиш, нали?

– Гаранция. Тепърва започвам да живея.

Патоложката се усмихва:

– Стара чанта, ама лачена.

– Само стой и гледай. – Мици отпива глътка прясно кафе. – Снощи споменах ли ти за Торинската плащаница?

– В общи линии. Каза, че затова си изпратила Ник в Италия, но после обясненията ти станаха малко несвързани.

– Добре, ето каква е работата. Мислим, че плащаницата е свързана по някакъв начин с убийството на Тамара Джейкъбс и не можем да разберем как.

– Аз как мога да помогна?

– Не знам. Просто отваряме всички врати и проверяваме какво има зад тях. Един от въпросите, които постоянно правят впечатление, е дали плащаницата наистина е тази, с която е бил увит Исус. Ако ти пратя няколко снимки с висока разделителна способност, ще ми кажеш ли дали според теб следите върху платното отговарят на раните, които е имал?

– Леле! – Молбата изненадва Ейми. – Ще ме караш да правя аутопсия на Божия Син.

Ако главата не я болеше толкова, Мици би се засмяла.

– Да, нещо такова. Макар че малко преувеличаваш ролята си.

– Знам. Но пак ще направя файл за доклада със заглавие „Исус Христос“. Колко патоанатоми могат да се похвалят с такова нещо?

70

ТОРИНО

Апартаментът на Роберто Кракси се намира на втория етаж в една сграда около площад „Кастело“, близо до Куадрилатеро – историческия център на града, в границите на древния римски каструм⁸. Пет минути са достатъчни на Карлота, Ник и младши лейтенант Фредо Батисти, за да стигнат дотам и да намерят място за паркиране на оживената калдъръмена улица.

Напразно разкарване. Човекът, от когото Ник се надява да научи нещо, не само че не е тук, ами и според съседите с жена му не са се появявали повече от месец. Изчезнали са. Не са се сбогували с никого. Просто са се изпарили.

Карлота и Фредо разпитват хората от другите етажи, докато хазаинът, Паоло Лоренте, показва на Ник апартамента. Осемдесет и пет годишният Лоренте носи намачкан черен панталон, който стига на десет сантиметра над обувките му, бяла риза и избелял син пуловер. Кръпките на бедрата и коленете му подсказват, че повече се тътри, отколкото ходи, но въпреки външния си вид е запазил бистрия си ум.

– На млади години ходил с много американски момиче – хвали се той, като се усмихва носталгично. – Работил във Венеция. Бил гондолиер. – Показва с ръка как е въртял греблото. – Много американски момиче харесва мене. Те пие много – много-много – и ми показва лоши думи и хубави неща.

– Не се съмнявам в това. Голям сте късметлия.

Полицаят отваря вратата на дневната. Вътре няма нищо. Не се вижда нито следа от мебел, но всичко е изненадващо спретнано. Лъснат дъбов под, чисти бели стени, голяма остъклена врата към спретнато балконче, пълно с цветя в саксии. Двете спални също са абсолютно голи и безупречно почистени.

Ник отваря шкафовете в малката, но лъсната кухня и установява, че са празни. Няма тенджери, тигани, чинии, прибори. Сякаш тук никога не е живял никой. Всяка следа от семейство Кракси е заличена.

– Синьор Лоренте, как давате апартамента? Обзаведен или не?

Бившият гондолиер се обляга на кухненския плот, за да облекчи болните си крака от тежестта.

– Необзаведен, но ако наемател иска легло или нещо друго, аз отива и купува. – Усмихва се лъчезарно. – Купува и взема малко повече пари.

– Значи семейство Кракси са взели всичко, когато са се изнесли, така ли?

– Si.

– Нищо ли не оставиха?

Старецът поклаща глава:

– Не, нищо.

– Видяхте ли ги, когато си тръгваха? – Ник посочва празните стаи. – Това прилича на основно почистване. Трябва да са наели микробус и хамали да им пренесат мебелите.

– Това не видял. – Лоренте докосва слуховото си апаратче – едва видима пластмасова тръбичка зад лявото му ухо. – Аз стар и спи много. Нощем не може чуе дори бомба.

– Ами наемът?

– Те платили предварително. През банка.

– И не са пропуснали някоя вноска? Платиха ли всичко дължимо?

– Si, платили. Били добро семейство.

Ник надушва нещо. Остра миризма. Някакъв разтворител? Боя? Бързо оглежда стените и дограмите. Изведнъж му става ясно. Апартаментът е пребоядисан, от пода до тавана. Няма врата или прозорец, които да не са прясно лакирани.

– От колко време живеят тук другите ви наематели, господин Лоренте?

Хазаинът се замисля.

– Семейство Томболини са от три години. Манчини от шест месеца, мисля. Лука Балотели дошъл преди пет години – той разведен с жена – и...

– Може ли да погледнем апартамента на Манчини? – прекъсва го Ник. – Той прилича на този, нали?

Старецът се намръщва:

– Si. Същият. – После си спомня, че не е съвсем така. – Само дневна е обратно, гледа на друга страна.

– Разбирам.

Двамата излизат от апартамента на Кракси. Лоренте позвънява на Манчини и похлопва на вратата. Когато се уверява, че ги няма, отключва и се дръпва, за да може детективът да влезе.

Ник отваря всички стаи и оглежда внимателно. Апартаментът изглежда точно така, както е очаквал. Виждат се всички следи на износване в жилище, което не е ремонтирано отдавна.

– Благодаря – казва на стареца, като излиза в коридора. – Това ми беше достатъчно.

⁸ Характерно за Древния Рим укрепление с форма на правоъгълник със заоблени ъгли – б. р.

71

Пътуването с трамвая е неочаквано. Ефрем се укорява мислено, че не е внимавал повече. Той знае, че Торино има над сто километра наземна транспортна мрежа. Трябваше да предвиди, че в някакъв момент мишената ще я използва. Мъжът, когото следи, се бе качил в трамвая и Ефрем се принуди да скочи в последния момент.

На задния вагон.

В затворено пространство като това разстоянието е твърде малко, за да се чувства спокоен. Прекалено малко. Монахът се успокоява с факта, че заедно с него се качиха още трима души. Има голяма вероятност покрай тях припряността му да е останала незабелязана. Ефрем седи с наведена глава и не поглежда към вагона, в който е жертвата, както му се иска да направи. Допусна грешка и сега всичко зависи от случайността. На следващата спирка трябва да слезе пръв, сякаш закъснява за някъде, и да тръгне бързо в определена посока. Ако се забави, ще го забележат.

Звънецът иззвънява и старото возило спира със свистене. Ефрем слиза и тръгва бавно, без да поглежда назад. Дори не мисли. Възможно е жертвата да е останала в трамвая и да я е загубил, но едва ли. Тълпата прегражда пътя му. Хората бързат да влязат в най-големия открит пазар в Европа на площад „Република“. Ефрем вижда табелите за метростанцията.

Сърцето му се разтуптява. Ако жертвата слезе там, лесно може да му се изплъзне.

Към пазара „Порта палацо“ или към метрото?

Решава да слезе в метрото. Жертвата най-вероятно отива там. Така ще измине максимално разстояние за минимално време. Изглежда логично. Ефрем знае, че има повече от двайсет станции, но те са разположени на една линия – между Торино и Коленьо.

Той бързо слиза по каменното стълбище. Няма билет, а жертвата може да има. Ефрем бързо отива на касата и си купува. Когато подава парите, поглежда назад и вижда неговия човек да слиза към пероните.

– Piu presto per favore!⁹

Старецът още рови за рестото и билета и не се впечатлява от настояванията на Ефрем.

Когато монахът стига до ескалатора, долу вече се чува тракането на отдалечаващ се влак. Отива в източна посока.

Перонът е празен.

⁹ По-бързо, моля! (ит.) – б. пр.

72

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици дълго стои под душа, после глътва още няколко хапчета, изпива още едно кафе и повървява пеша, преди да спре такси, за да отиде да прибере колата си. Дълго време няма да посегне към бутилката. Но беше добре, че го направи. Много добре ѝ дойде. Шест часа здрав сън и кратка почивка от всякакви мисли за Алфи, момичетата и кашата, която беше животът ѝ.

Беше – минало време.

Бъдещето – което започва сега – ще бъде прекрасно. Тя ще довърши това разследване, ще отиде на екскурзия с Джейд и Амбър, ще продаде къщата и ще се премести на ново място. Някъде, където няма да я преследват спомени. Всичко ще бъде наред.

Точно когато влиза в гаража на участъка, телефонът ѝ иззвънява.

– Фалън – отговаря тя, като затваря вратата на колата.

– Логан Конър се обажда. – От другата страна следва пауза. – Сержант Шийн ми даде номера ви и каза да ви се обадя.

– Да, кажете.

– Тъкмо излизам от съда, госпожо. Разгледаха обвиненията срещу мъжа ви.

Мици застива на място. Не е очаквала, че казусът ще бъде разгледан толкова скоро. Някой явно се е намесил, за да ускори нещата. Вероятно Боби. Може би е решил да задейства всичко, докато тя не е размислила.

– Благодаря, че се обадихте. Какво стана?

– Той призна за побоя и адвокатът му сключи споразумение с прокурора, за да избегне цялостен процес. Дадоха му трийсет дни.

Мици стои като вцепенена. Не знае дали новината е добра, или лоша. При повечето дела за домашно насилие се дава минималното наказание от трийсет дни. За онова, което той ѝ причини, би трябвало да лежи поне година. Но тя знае, че въпреки леката присъда биографията му вече е изцапана. В досието му ще пише, че е осъждан. Това петно не може да бъде заличено. Той е криминално проявен.

– Значи вече е в системата? – пита тя, макар да знае отговора.

– Да, госпожо лейтенант. Съдията издаде и ограничителна заповед. След като излезе, няма право да се приближава на по-малко от сто метра от вас, жилището ви или друг член на семейството без наблюдение и ваше разрешение. – Конър се покашля нервно. – Ако питате мен, мисля, че трябваше да му дадат...

– Не съм ви питала, полицай, и не ме интересува какво мислите. – Иде ѝ да го отреже, но си напомня, че трябва да бъде възпитана. – Благодаря за обаждането и за съдействието. Също и за дискретността. Ако имате нужда от помощ в отдел „Убийства“, обадете ми се.

– Няма нужда, госпожо. Радвам се, че помогнах.

Мици затваря телефона. Трийсет дни. Как, по дяволите, ще каже на момичетата?

73

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей прекарва по-голямата част от сутринта в кабинета си. Но умът му е другаде.

При Ем. Не може да мисли за нищо друго. Иска да е с нея завинаги. Дори му се иска да беше жива. Но това щеше да е невъзможно. Той е дал обет да пази тайна. И го спазва. Винаги го е спазвал и ще го спазва.

Какво да прави с Ем?

Знае, че трябва да я премести. Да я пусне да си отиде. Но къде да я прати да почива? Досега никога не се е отървавал от труп. Никога не е постъпвал толкова грубо. Досега винаги е оставял онези, на които помага да се преселят в отвъдното, в собствените им домове.

У дома. Точно това е. Трябва да върне Ем в дома ѝ. Там трябва да я остави да почива. Това е правилното решение. Коремът го засърбява и той несъзнателно се почесва по пресните рани, които си нанесе с бръснарското ножче, преди да дойде на работа. Разкопчава долните копчета на ризата си и поглежда синкавите кръстосани прорези. Навежда се и духва, за да облекчи сърбежа.

Почукването го стряска. Пантите изскърцват и той бързо смъква ризата си. Джени Харисън го поглежда от вратата. Вече не е толкова нахакана. Откакто приятелката ѝ изчезна, гледа да се държи прилично.

– Може ли за момент?

– Не е удобно – отговаря Джей Джей, като оправя ризата си.

Въпреки това тя влиза.

– Идвам да питам за Ким. Обаждала ли се е днес? Да предупреди, че е болна или нещо такова?

Джей Джей съжалява, че не се отърва и от двете. Ако се беше върнал за Харисън, след като свърши с Бас, сега това нямаше да се случва.

– Не се е обаждала. Ако не дойде в понеделник, ще назнача друга на нейно място.

Харисън присвива очи.

– Мисля, че знам какво се е случило с нея.

– Какво? – пита той, макар да се съмнява, че знае.

Тя се колебае. Това, което ще каже, може да коства работното място на приятелката ѝ.

– Преди година Ким беше задържана за това, че се натискаше с един тип в колата. Нещата се объркаха и я обвиниха в проституция. Затвориха я за пет дни и я предупредиха, че ако я хванат пак, ще лежи повече.

– За проституция? – преструва се на изненадан Джей Джей.

– Да. Но беше грешка. Недоразумение. Обаче Ким има много обожатели и може пак да е станало недоразумение. Нали разбирате какво имам предвид?

– Мислиш, че са я арестували?

– Да. – Харисън се приближава до бюрото и си придава безпомощно изражение. – Господин Джеймс, бихте ли се обадили на ченгетата да попитате дали не е там? Аз звънях в нашия участък, но ми казаха да питам в Холенбек, а там ми отговориха, че не са я чували. Може би ще бъдат по-услужливи, ако се обадите вие.

Последните хора на света, на които Джей Джей би искал да звънне, са ченгетата.

– Остави на мен, Джени. Ще видя какво мога да направя.

74

ТОРИНО

Това, което безпокои Ник почти колкото изчезването на Роберто Кракси и жена му, е фактът, че Карлота и Фредо изобщо не изглеждат разтревожени. Полицаите в Италия очевидно играят по различни правила от тези в Щатите. Твърде спокойни и небрежни за неговите разбирания.

Ник едва се сдържа да не направи някакъв коментар, докато пътуват към банката на Кракси в югоизточния край на улица „По“, близо до огромния площад „Виторио Венето“. Макар че не е необичайно да сменят жилището си пет до десет пъти през живота си, хората рядко променят банковите си сметки повече от два-три пъти. Управителят би трябвало да знае новия адрес на клиента си.

Карлота седи на задната седалка до Ник и забелязва безпокойството му.

– Притеснява ли те нещо?

– Да, притеснява ме. Не намираш ли за странно, че никой от съседите не е видял семейство Кракси да напускат и че не са били достатъчно близки с никого, за да му оставят новия си адрес?

Тя свива рамене:

– Случва се. В жилищните блокове като този хората се нанасят, изнасят и не се срещат много помежду си. Аз живея в един подобен.

– Стълбището беше тясно – отбелязва той, като се заглежда навън през прозореца. – Няма как да изнесеш толкова мебели, без да вдигнеш шум, да остържеш някоя стена. Все ще привлечеш вниманието.

– Попита ли хазаина, signore Лоренте? Може би той знае кога са се изнесли?

– Питах го. Не знае. – Ник се обръща към нея. – Нещо не е наред и имам чувството, че понеже това е външно разследване, на теб и колегите ти карабинери не ви дреме особено.

– Scusi? – Тя се изчервява леко. – Не разбрах.

– Хайде стига. Първо твоят приятел в църквата ни отрязва, после се оказва, че семейство Кракси са изчезнали и апартаментът им е прясно боядисан – единствен в кооперацията, – а ти не проявяваш никакъв интерес.

– Съжалявам, че изглежда така – сопва се обидено тя. – Тук си имаме и други разследвания, не само твоето. Стараем се да помогнем.

– Може би не се стараете достатъчно. Сигурен съм, че ако изпратите криминалистите си в онзи апартамент, няма да намерят дори отпечатък от Кракси и жена му.

– Хората са се преместили. – Карлота вдига изнервено ръце с южняшки темперамент. – Хазаинът каза, че са си платили наема, затова от наша гледна точка в Италия няма престъпление, което да разследваме.

– Може би за вас няма, но в моята страна имаме обезобразен женски труп, който е директно свързан с вашия изчезнал италианец.

– Не е изчезнал. Просто си е тръгнел. Преместил е жилище – сега вече очевидно е раздразнена.

– Стигнахме – обажда се отпред Фредо и спира алфата до тротоара.

– Благодаря – сопва се Ник, като отваря задната врата и слиза.

Карлота го изпреварва и влиза преди него в банката. Прережда опашката и показва служебната си карта на гишето. След броени минути се появява по-старши чиновник, пуска ги през врата с електронна ключалка и ги завежда в ъглов кабинет на горния етаж. Очевидно в целия свят големите началници си падат по ъглови офиси с прозорци и от двете страни и хубава гледка към съседните улици.

Фабрицио Гатусо става от бюрото си и се ръкува с Карлота. Прошареният петдесетгодишен мъж изглежда като типичен банков управител – със син костюм на фини райета, бяла риза и стегната синя вратовръзка.

– Покани те да влезеш – обяснява Карлота с тон, по който личи, че все още е ядосана на Ник след скарването в колата. – Не говори английски, но аз ще превеждам.

Ник сяда до нея на кафявия ъглов диван. Гатусо се настанява в квадратното кресло срещу тях, от другата страна на стъклена масичка, отрупана с листа и листовки. Подава една папка на Карлота, която я връчва на Ник, като обяснява:

– Това са копия от трансакциите на Кракси за цялото време, докато е бил клиент на банката. Също и на жена му.

– Бил? Говориш в минало време?

– Si. Закрили са сметките си преди месец.

Ник усеща как гневът му отново се надига. Губят ценно време.

– Добре, в коя банка са преместили парите си? – В тона му прозвучава ирония. – Обикновено, когато човек сменя банката си, старата и новата банка работят заедно по платежните нареждания, дълговете и други такива неща. Моля те, не ми казвай, че в Италия не се прави така или че ми трябва специално разрешение от президента, от Бог или кой знае от кого.

Тя го поглежда сърдито:

– Ще попитам.

Докато тя превежда на банкера, Ник отваря папката и преглежда документите. Вижда последователните плащания от Тамара Джейкъбс – суми от 3600 евро, равняващи се на 5000 долара. По-големите преводи също са документирани – два международни превода от 18 179 евро, или двайсет и пет хиляди долара.

Карлота отново се обръща към него:

– Signore Гатусо няма представа в коя банка са преместили парите си семейство Кракси. – Пресяга се през Ник към папката и разравя листата, докато намира каквото търси. – Това е последната операция, извършена в тази банка. Когато са закрили влоговете си, Кракси са изтеглили всичките си пари в брой.

75

ЛОС АНДЖЕЛИС

Сержант Боби Шийн очаква обаждането. Само се надява, че Мици не му е много сърдита. Искаше му се Алфи Фалън да влезе за по-дълго зад решетките, но беше наясно, че надеждите му са напразни. Заради увеличаващия се държавен дефицит напоследък хората с първо закононарушение общо взето получават по едно конско и безплатен превоз обратно вкъщи.

– Здрасти, Мици, как си?

Тя стои в тоалетната на участъка.

– Държа се, Боби. Държа се. Конър ми се обади. Каза, че ти си го накарал.

– Да, аз му казах. Виж, съжалявам, че бяха толкова мекушави. Надявах се съдията да е по-строг.

Тя се обляга на студените бели плочки в ъгъла при сешоарите за ръце.

– Няма защо да се извиняваш. Кой беше съдията?

– Кент. Съдия Джо Кент. Този некадърник трябваше да се пенсионира още преди десет години.

– Трябваше да е жена.

– Кент е жена, ако се съди по курвенското му поведение.

Мици се усмихва. Откакто го познава, Боби винаги е съдил строго хората.

– По кой член осъдиха Алфи? Двеста седемдесет и три или двеста четиридесет и три?

– Седемдесет и три. Снимките, които ти направихме, бяха достатъчно доказателство за телесна повреда.

Тя засрамено си спомня как, след като бе видяла Алфи в ареста, Боби я бе завел при лекаря, за да опишат и заснемат всичките ѝ наранявания.

– Добре ли си, мила?

– Още не съвсем, но ще се оправя, след като всичко това свърши.

– Скоро. Поне вече започна.

– Знам. Боби, благодаря ти за помощта. Знам, че се грижиш за мен. Не се чувствай виновен заради присъдата.

– Ти си звезда, Мици. Издигни се над цялата тази гадост и заблести отново. Обади ми се, ако мога да помогна с нещо.

– Непременно.

Тя затваря телефона и се поглежда в огледалото над умивалниците, преди да излезе.

– Ти си звезда, Мици – не го забравяй.

76

ТОРИНО

Изповедта е полезна за душата.

Да признаеш, че си сгрешил. Да се покаеш. Така е възпитан монахът. И точно в момента той напълно признава провала си и е готов да го изкупи. Поддаде се на суета и самомнителност. Въобрази си, че е по-способен от мъжа, когото следеше – а не беше.

Гордостта донася падение.

Той знае писанията, знае мъдростта: Дойде ли гордост, идва и срам. А мъдростта е със смирените.

Ефрем мислено се упреква. След като завърши мисията си, ще причини изгаряща болка на това горделиво тяло, за да е сигурен, че днешният урок ще бъде запомнен завинаги. Единственото, което го успокоява, е, че колкото и слаб и несъвършен да е той, врагът му има не по-малки недостатъци. Сега поне е сигурен, че човекът, когото преследва, се чувства самоуверен, в безопасност, сигурен в действията си. Ще стане жертва на същата слабост.

Гордостта предшествува погибелта. Монахът се отказва от преследването и се връща при колата на жертвата. Има вероятност врагът му да я е изоставил, но това би било голяма жертва за човек в неговото положение, още повече, че защитава и други хора освен себе си. Не, Ефрем е сигурен, че жертвата ще се върне при автомобила. Трябва само да чака – врагът си мисли, че вече е спечелил.

Преди падението сърцето е изпълнено с гордост.

77

ГРАДСКАТА МОРГА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ейми Чан прекарва цялата сутрин в работа по рутинен случай на отравяне с медикаменти. Самотна седемдесет и пет годишна жена решила да изпие месечната си доза антидепресанти наведнъж и да се сбогува с този свят. Кой може да я обвинява? Градът на ангелите е ад за всеки, който не е млад, красив и обичан.

Ейми си измива ръцете, сваля зелената престилка и облича удобна кафява туника и тесен черен панталон. Връща се в кабинета си и отваря имейла от Мици, която ѝ е изпратила няколко висококачествени снимки на Торинската плащаница. Виждала е някои от тях и преди, но не им е обръщала голямо внимание. Лицето, заснето в близък план, ѝ изглежда най-познато. Въпреки размазаните сивкави черти, то несъмнено изобразява представата на повечето съвременни хора за Христос – с брада, дълга коса и корона от тръни. Ейми преглежда файловете, докато намира по-голяма и по-интересна снимка на тялото.

В снимката има нещо, което веднага буди в нея интуитивното усещане, че нещо не е наред. Вниманието ѝ е привлечено от дланите, особено дясната и пръстите ѝ, които изглеждат твърде големи в сравнение с останалата част от тялото. Тя написва кратко писмо, прикачва снимката и го изпраща на Гюнтер Куентъл във ФБР. Той е световноизвестен експерт по фотограметрия – науката за изчисляване на геометричните свойства на предметите по тяхна фотоснимка.

Преди да направи своите собствени научни проучвания, Ейми преглежда няколко художествени изображения на събитията около тайнствата на възкресението. Пуска търсене в интернет и най-доброто, което намира, е снимка от картината на Джовани Батиста, от шестнайсети век, изобразяваща увиването на сваления от кръста Исус. На нея се вижда, че плащаницата не е много плътно прилепнала около главата и е отворена откъм краката.

Ейми отново поглежда отпечатъците от тялото върху покривалото и вижда, че между тях и изобразеното на картината има несъответствие. За да останат толкова ясни следи от тялото, то трябва да е било увито много плътно, а не покрито хлабаво, както го е нарисувал Батиста.

Ейми увеличава снимката на монитора и оглежда плащаницата сегмент по сегмент, от горе до долу. Това ѝ отнема цял час. Откритията са интригуващи и смущаващи. Частите на тялото са непропорционални помежду си. Изглеждат като нарисувани, а не отпечатани. Колкото повече се вглежда в лицето, толкова повече се засилват любопитството и объркването ѝ.

Челото изглежда твърде ниско в сравнение с останалата част на главата. Ако мъртвецът е лежал по гръб, косата му би трябвало да виси настрани и назад, а не върху главата и лицето. Тя отново поглежда снимката на цялото тяло. Мъжът няма врат, или поне не се вижда такъв. Ейми оглежда за следи от отрязване и снаждане на плата, при което отпечатъкът на врата може да се е изгубил, но не вижда такива.

Още нещо я смущава. Ако увиеш човешки труп с ленено платно, то ще се намачка – ще се появят много дълбоки гънки. Не и в този случай. Върху плата не се виждат такива следи освен на местата, където е бил сгънат за съхранение.

Тя преглежда полицейските архиви със снимки на различни рани и белези от мъчения. Не намира нищо сравнимо с тези, които вижда. Един случай в Канада, при който сериен убиец разпъвал на кръст жертвите си, ѝ се струва обещаващ, но се оказва, че престъпникът е използвал методи, коренно различни от тези на древните римляни. Ейми отново насочва вниманието си към позитива и негатива на плащаницата. Разликата между тях е удивителна. На позитива отпечатъкът на тялото е почти неразличим. На негатива изпъква силно. Както когато напръскаш с луминол местопрестъпление, което е било щателно измито, и кървавите петна блясват с цялото си луминесцентно великолепие.

Телефонът иззвънява и тя подскача стреснато.

– Доктор Чан.

– Guten Tag, schöne Medizinerin!¹⁰

– Гюнтер! – Тя искрено се радва на обаждането му. – Прекрасно е да чуя гласа ти. Как си?

– Аз ли? Много щастлив, след като получих писмото ти. Макар че единствената ти цел е да използваш огромния ми немски мозък.

Тя се засмива:

– Ако исках да използвам нещо друго от теб, огромната ти немска съпруга щеше да ме опече за вечеря в прекрасния си ресторант.

– Да, наистина – въздъхва той. – Но в някой друг живот двамата с теб ще сме любовници, сигурен съм. Кажи сега защо се интересуваш от Торинската плащаница и задаваш глупави въпроси?

– Глупави ли са?

– Ами, разбира се. Питаш дали ръцете и главата са пропорционални спрямо тялото. Отговорът е „не“. Дори височината на тялото е подозрителна. Този човек трябва да е бил около два метра. Исус може да бил Божи син, но не е бил великан. Или ако е бил, явно на никого не му е правило впечатление.

Ейми поглежда една от снимките и вижда какво има предвид той.

– Откъде знаеш всичко това, Гюнтер? Правил ли си вече такова изследване?

– Не се налага. Има много направени вече. Нямам външни координати, с които да се сравни тялото, но размерите на плащаницата са добър ориентир. Има и още нещо – ако сравниш размерите на отпечатъка от задната страна с предната, ще видиш, че той е с пет сантиметра по-дълъг.

– Може би платът се е разтегнал и е деформирал отпечатъка. Това би обяснило и твърде широките длани.

– Радвам се, че си толкова непредубедена. Трябва да говориш с един английски професор. Ще потърся номера му и ще го помоля да ти се обади.

– Той непредубеден вярващ ли е, или е атеист?

– Вярващ. Много убеден вярващ. Въпреки че съм прав, по-добре говори с него и с хората от ИПТП – Изследователски проект „Торинска плащаница“. После използвай собствения си ум, за да се убедиш, че това е фалшификат – фал-ши-фи-кат.

– Твърдиш, че е фалшификат?

– Убеден съм. Няма никакво съмнение. Дори мога да ти кажа кой е фалшификаторът.

– Кой?

– Не бързай толкова. Ще ти струва една вечеря следващия път, когато дойда в Лос Анджелис.

– Чудесно, но първо ще се обадя на Астрид, за да ѝ кажа къде отвеждам мъжа ѝ.

– Няма нужда.

– Добре, кой е фалшификаторът?

– Отвори си имейла. Току-що ти изпратих един документ.

¹⁰ Добър ден, красива докторке (нем.) – б. пр.

78

ТОРИНО

В шест часа вечерта на Ник вече му е дошло до гуша. От неефективността на карабинерите. От борбата в този чужд град, където е невъзможно да паркираш и животът тече изнервящо бавно. От цялото проклето разследване на убийството на Тамара Джейкъбс.

През последните два часа проследява адреси, свързани с обажданията на Кракси, и единственият резултат от усилията му е адско главоболие и толкова задънени улици, че може да запълни цял атлас с тях. Фредо ги връща на паркинга пред участъка на „Беато Себастиан Валфре“. Оттам Карлота изпраща Ник до хотела и се опитва да му се извини:

– Съжалявам, че не стана – че не открихме Кракси.

Той е твърде ядосан, за да отговори.

– Ще проуча някои неща, като се върна в участъка – обещава тя. – Ти си почини, изглеждаш уморен. Утре ще открием Роберто Кракси, сигурна съм.

Сигурно сама не си вярва, мисли си Ник.

Карлота се качва след него по стълбите, докато той отваря входната врата на хотела.

– Ще дойда да те взема утре сутрин в девет, става ли?

– Добре – отговаря той, като се опитва да звучи любезно. – Надявах се на по-бързи резултати – на ясна следа. Извинявай, ако съм бил сприхав. Знам, че се опитваш да ми помогнеш. Grazie.

Тя се усмихва на този негов опит да проговори италиански:

– Prego. Имаш номера ми. Ако ти трябва нещо, обади се. – Замълчава за момент, после добавя: – Ако по-късно си в настроение и искаш да разгледаш малко Торино, ще съм в службата. Както споменах вече, имам и други престъпления за разследване.

– Отново благодаря.

Той се обръща. Чувства се малко виновен. Много добре знае колко е досадно да забавляваш полицай от друга страна и да помагаш в чуждо разследване. Взема ключа си от рецепцията и се качва в стаята с идеята да се изтегне в леглото.

Едва е събул обувките си, когато телефонът му иззвънява – служебният номер на Мици.

– Pronto – обажда се той, като имитира акцента на Карлота. – Signore Карикандис на телефона.

Тя се смее. Успокоително е да чуе, че колегата ѝ все още е в настроение да се шегува.

– Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор, signore. Как си иначе?

– Имаш предвид, ако се абстрахираме от часовата разлика, гадното време и безполезното размотаване?

– Да. Извън тези екзотични забавления как върви?

– Чудесно. – Той вдига възглавниците и се обляга на тях. – Ходих до апартамента на Роберто Кракси. Него го нямаше, но казвам ти, Мици, мястото беше излизано – прясно боядисано навсякъде, нови мебели в кухнята, всичко. Сякаш някой е искал да заличи всяка следа от Кракси и жена му.

Тя се заиграва с кабела на телефона и ѝ се приисква Ник да е в участъка с нея.

– Звучи ми като професионално почистване – отбелязва. – Може би след престрелка или друго кръвопролитие.

– И аз така си помислих, но няма следи от престъпление. Няма следи от нищо. Семейство Кракси просто са изчезнали – пуф, и ги няма! – Той подпира телефона под брадичката си, за да си сипе вода от шишето на нощната масичка. – Ходих и до банката. Сметките им са закрити, изтеглили са парите в брой.

– Колко?

– Към сто и петдесет бона в евро. Това е около двеста хиляди долара.

– Там някъде. Явно Кракси и жена му не смятат да се връщат.

– Да, така изглежда, но защо?

– Обичайните причини – отбелязва тя, като отпива глътка кафе, – за да избягат от някого или от нещо. Ще потърся в граничните архиви, може да са напуснали страната. Ти можеш ли да накараш карабинерите да проверят?

– Ха-ха, надявай се! Дали са ми една кралица на красотата, дето не може да разследва престъпление и в собствената си къща.

– Не е ли малко сексистко?

– Не знам, Мици. Тя е луо-го-те-нен-те или както го наричат тук. Значи е с достатъчно висок ранг, за да знае как стоят нещата. Просто италианците се мотаят с векове, за да свършат нещо, а и тя не изглежда от най-умните. – Ник се замисля за момент дали е честен в оценката си, или раздразнението му е само плод на неразбиране на местните нрави. – Ходих да видя плащаницата, но и там само си загубих времето.

– Как така?

– Един служител в катедралата ми хвърли в очите повече прах, отколкото Матюс на теб, когато му поиска повишение на заплатата последния път. Реликвата е заключена в кутия, а тя в друга кутия и така нататък, и само папата може да даде разрешение някой да я види.

– Мислиш ли, че сме в задънена улица, Ник?

– Ако не бяха парите, бих приел, че е така. Обаче Джейкъбс е платила над сто бона на този Кракси за някаква информация, свързана с плащаницата. Каква е тази информация и защо е толкова ценна? Това е важно, сигурен съм.

Тя се доверява на интуицията му. Това е една от причините Ник да е толкова добър полицай. Интуицията. Понякога на нея ѝ липсва – особено в личния живот. Бог ѝ е свидетел, че беше голяма грешка да търпи Алфи толкова дълго. Сега трябва да разчисти живота си. Да преглътне щетите. Да продължи напред.

Ник решава, че връзката е прекъснала.

– Миц, там ли си?

– Да, тук съм. Само...

– Какво е станало?

По гласа ѝ познава, че нещо не е наред. Разбира го от самотната дума, увиснала без продължение.

Само.

– Нищо. Е, случи се нещо, но това си е личен проблем, с който трябва да се справя.

– Личен проблем на име Алфи?

Тя почти се засмива. Интуицията на този мъж наистина работи.

– Да, но да не ти пука. Всеки си има проблеми за решаване, нали?

– Искаш ли да поговорим за това?

– Не, легни да поспиш и разкрий това убийство. Не искам да те държим на работа повече от необходимото, чака те лодка в океана. Чао.

Ник се усмихва и поглежда телефона. Началничката му е жена от класа. Заслужава повече от този тъпак, който се води неин съпруг.

79

ЛОС АНДЖЕЛИС

Курсорът се плъзва по екрана и щраква върху иконката на прикрепения файл.

Ейми зяпва от удивление.

– Не може да бъде!

Втренчва се в документа, който току-що ѝ е изпратил Гюнтер Куентъл, и не може да повярва. Пред нея са отворени над четиристотин страници, в които се твърди, че Торинската плащаница е фалшификат, изработен от един от най-талантливите световни художници, скулптори, писатели, математици и изобретатели.

Леонардо да Винчи.

Звучи абсурдно. И все пак, ако някой би могъл да фалшифицира такава реликва, би бил именно той? Освен гениален художник той е бил учен, изобретател и голям любител на интелектуалните шеги. Измислил е принципите за конструиране на танка, хеликоптера и слънчевите генератори векове преди обикновените смъртни да ги превърнат в реалност. Създал е най-ценните религиозни картини на всички времена, като уникалната и революционна „Последната вечеря“, в която е включил Мария Магдалена като спътница на Исус.

Може би идеята не е чак толкова невероятна.

Документът на екрана пред нея твърди, че Леонардо, който нарисувал Мона Лиза, използвайки за модел собственото си лице, е направил същото и с Торинската плащаница.

Ейми разглежда трите снимки: плащаницата, портрета на Да Винчи и „Мона Лиза“. Наистина, има прилика – в очите и дори в носа, но това не може да я убеди напълно.

И все пак е интересно. За Ейми приликата е твърде голяма, за да бъде случайна. Спомня си, че Леонардо е изпълнявал множество религиозни поръчки. Значи със сигурност е знаел за плащаницата и може да е нарисувал Спасителя върху платното, за да се подиграе малко с Църквата.

Тя отново насочва вниманието си към файла на Гюнтер и точно когато вече е склонна да повярва, че Леонардо е изрисувал плащаницата, попада на цял куп противоречащи си сведения. Като начало, великият художник е роден сто години след спорното въглеродно датиране. Освен това при множеството изследвания върху ленения плат не са установени никакви следи от маслени или водни бои. Възможно ли е Леонардо да е изобретил някакъв вид фотография стотици години преди официалната поява на тези методи? Не е невъзможно. Но ако я беше открил, със сигурност щеше да я използва повече от веднъж.

В долната част на електронния документ има копия от публикации от 2011 г., в които италиански експерт на име Лучано Бузо твърди, че плащаницата е създадена през 1315 г. от религиозния художник Джото ди Бондоне.

Ейми преглежда информацията. Оказва се, че Джото бил майстор в рисуването на портрети и тела – най-вече на Христос – и вероятно е бил нает от Църквата да създаде копие на плащаницата, защото оригиналът е бил в много лошо състояние. Твърди се, че скрил числото 15 в картината, за да обозначи годината на завършването ѝ.

По-надолу в документа има още няколко статии, които напълно отричат твърденията на Бузо като неподкрепени с доказателства. Ейми решава да не се занимава повече с чуждите теории, а да се довери на своята проверена наука – патологията.

Отново оглежда човешките образи върху плащаницата и от това, което вижда, възникват нови въпроси. Върху плата има следи, които изглеждат като оставени от кръв, пот и плът. Противно на разпространеното мнение, труповете могат да кървят и след смъртта, след като сърцето е спряло, но не е обичайно да кървят така, че да оставят толкова ясни следи.

Друго, което я безпокои, е разлагането. Труп, оставен няколко дни, дори в запечатана гробница, несъмнено би започнал да се разлага. Ако кръвта е оставила следи върху плата, другите телесни течности също би трябвало да оставят.

Но не са.

Телефонът ѝ иззвънява – секретарката. Току-що я бил търсил някакъв професор от Англия. Оставил съобщение, че иска да поговорят за разпването на Христос и да ѝ обясни защо според него Торинската плащаница е истинска.

80

ИТАЛИЯ

В девет вечерта Ник най-сетне получава обаждането, което е очаквал поне шест часа по-рано.

– Сам ли сте? – гласът е мъжки, с италиански акцент. Глас, който е чувал само веднъж досега.

– Сам съм, с телевизора, който не работи както трябва.

Ник оставя дистанционното и сяда на ръба на леглото.

– Излезте от хотела, пресечете улицата и на ъгъла завийте наляво. Ще мигна с фаровете, когато ви видя.

Ник напъхва подпухналите си стъпала в обувките, които като че ли са се стеснили, откакто ги събу.

– Носите ли ми добри новини?

– Нося новини.

Връзката прекъсва.

Ник затваря телефона, връзва си връзките, става и взема якето си и ключа.

Навън е тъмно и ръми. Той излиза от задушната горещина на стария хотел в прохладата на ноемврийската нощ. Капките са микроскопични: от онзи валеж, който не забелязваш, докато не го видиш в светлината на фаровете, но чувстваш постоянно – ледена мъгла, която полепва по кожата, неусетно прониква в дрехите и изсмуква телесната ти топлина. Той завива зад ъгъла и след няколко крачки една от паркираните коли светва с фарове.

Ник не познава лично Фабио Гория, но са му го препоръчали. Гория е водещ детектив в частна фирма за разследвания и се отзова по молба на един познат от ФБР, на когото Ник неведнъж е правил услуги.

Американецът влиза в малкия „Фиат Браво“ на частния детектив и подава ръка:

– Ник Каракандес. Приятно ми е.

– Фабио.

Гория е брадясал мъж с пресипнал глас, на около трийсет и мирише на цигари.

– Е, какво имате за мен?

Фаровете на преминаващите коли осветяват наболата брада на детектива. Присвитите му сини очи се местят ту към предното стъкло, ту към огледалото.

– Помолихте ме да намеря Роберто Кракси и да го следя, докато дойдете в Торино. Така и направих.

Ник е впечатлен.

– Къде е той?

Гория не отговаря веднага. Премества поглед от огледалото към очите на американеца. Трябва да се увери, че може да има доверие на този човек. Трябва да разбере някои неща – да е сигурен в тях, преди да каже какво знае.

– Говорих със специален агент Бърдж. Каза ми, че сте добър полицай, и ме помоли да ви помогна. Но преди да говорим за Кракси и къде се крие, кажете ми какво знаете за него.

Крие се. От тази дума пулсът на Ник се ускорява.

– Не много. Италианец, на средна възраст, женен, няма деца, в момента няма работа и е получил солидна сума пари от жена, която беше убита в Лос Анджелис. Работил е главно в автомобилостроенето. От документите, до които се добрахме, изглежда, че не се е задържал дълго на едно работно място – предполагам, че е бил уволнен, когато е започнала кризата.

Гория се усмихва едва видимо в полумрака:

– Кракси никога не е работил за „Фиат“ или „Алфа“.

– А какво е правил тогава?

– Работил е за карабинерите. Поне допреди няколко години.

– Като какъв?

– Бил е в Raggruppamento Operativo Speciale или РОС. Знаете ли какво е това?

– Специално оперативно подразделение.

– Точно така. Една от основните им бази е тук, в Торино. Това е подразделението, което се занимава с организираната престъпност и тероризма. Подчинено е пряко на главното командване на карабинерите. Няма много информация за него.

Ник започва да сглобява парченцата и картинката не изглежда никак красива. Никой от карабинерите, с които разговаря по телефона от Ел Ей или след пристигането си тук, не спомена, че Кракси е бил техен колега, още по-малко – специален оперативен работник.

Гория прочита мислите му:

– Вашата красива лейтенантка не ви помогна много, нали?

– Не. И сега разбирам защо.

Италианецът пали цигара и смъква стъклото няколко сантиметра, за да издуха синкавия дим навън.

– Кракси не само че е работил в РОС, а е бил un’ombra – сянка. Участвал е в таен оперативен отряд.

– Искате да кажете, че лейтенант Капелини може да не знае, че Кракси е бил техен човек?

– Не е изключено. Карабинерите са голяма организация с военни и полицейски функции. Понякога тези функции се припокриват, понякога ги водят разделено, ако им отърва. Ръководството обаче знае. Мислят си, че ще останете два-три дни и после ще си заминете обратно за Лос Анджелис, затова не е проблем да ви пратят някого да ви поразходи из града и да ви поизнерви.

– Определено им се пoлучава.

Гория лапва цигарата и бръква в сакото си.

– Вижте това.

Подава му няколко снимки, направени с телеобектив, на които се вижда облечен с шлифер мъж, пресичащ бързо някаква улица.

– Дино ди Роси – възкликва Ник. – Това е уредникът, с когото говорих днес.

– Знам, че сте говорили. Направихме тези снимки веднага след това. Един от хората ми ви следи постоянно. – Гория прибира снимките. – Само че този човек не е уредникът на катедралата.

– Кой e тогава? – изненадва се Ник.

– Казва се Паузини и работи под прикритие в РОС. Добър е, нали?

– Може да се каже.

Италианецът изчаква малко, докато Ник осмисли току-що чутото. После добавя:

– Не знам всички подробности около разследването ви, Ник, но знам много за РОС. Не е хубаво да се забърквате с тези хора. Те са обучени да убиват. Да премахват всичко и всеки, който им пречи. Ако те са замесени в разследването ви, съветвам ви да се откажете. Върнете се в Америка. Бърдж ми каза, че обичате да плавате с яхта. Това е хубаво. Посветете се на това занимание. Върнете се вкъщи, отплавайте далеч от тази каша.

Ник поклаща глава:

– Не мога. Колкото и да ми се иска. Една жена беше убита и...

– И още ще бъдат, ако не си тръгнете. – Предупреждението увисва неприятно във въздуха като цигарения дим наоколо. – Сега ще ви покажа какво съм открил, Ник, но после ви оставям. Нищо повече не мога да направя. Разбирате ли?

81

ЛОС АНДЖЕЛИС

Да те извикат в кабинета на Матюс, никога не е добра новина.

Особено в петък следобед. Мици премисля твърдите факти, докато върви по коридора. В седмицата има два дни, в които е най-вероятно шефът ти да те уволни или да те смъмри. Ако е свестен човек, ще го направи в понеделник сутринта. Така си прекарал уикенда в блажено неведение и има голяма вероятност да прибереш още една седмична заплата, ако е решил да те изрита. Ако е гадняр – или просто имаш лош късмет – ще го направи в петък следобед. Така му олеква и си прекарва чудесно почивните дни – за разлика от теб.

Тя почуква по стъклото на вратата му, завърта потъмнялата месингова топка на бравата и наднича вътре:

– Викали сте ме, началник.

– Да. – Той седи зад бюрото си, облечен в синя карирана риза с навити до лактите ръкави. Краката му са вдигнати върху един стол и върху дебелото му шкембе, пристегнато с черни тиранти, се мъдри купчина финансови документи. – Седни и възприеми поведение на трепетно очакване и стоически професионализъм.

Тя сяда срещу него от другата страна на бюрото.

– Бих се опитала, ако знаех какво е „стоически“.

Той сваля краката си от стола, завърта се и стоварва месестите си ръце върху бюрото.

– Стоик – съществително име. Човек, способен да издържа болка и несгоди, без да показва чувствата си и да се оплаква.

– Сега разбирам. Не е много в мой стил, капитане.

Матюс се усмихва:

– Най-изстрадалият черен дроб в района на Лос Анджелис току-що бе приет в болница заедно с прилежащия към него детектив Джордан Линч от отдел „Убийства“.

Мици го поглежда въпросително.

– Това означава – добавя Матюс, – че Тайлър Картър има нужда от втори човек за разследването на серийните убийства.

– Шефе, пратих Ник Каракандес в Италия за убийството на Тамара Джейкъбс, а само след седмица той ще отплава кой знае къде. Освен това...

Тя замълчава. Не. Няма да му каже за личните си проблеми, пък и той сигурно вече знае.

– Освен това какво?

По изражението му личи, че не знае. Дори Матюс не е такъв гадняр, че да се подиграва с нещастието ѝ.

– Нищо, капитане. Просто не ми е лесно да се пренастроя от кисело и основателно агресивно настроение в професионално стоическо.

Той удря с длани по бюрото и се усмихва:

– Няма проблем. Добре се справи. Иди при Картър да ти даде хора и почвай да действаш по случая на Картър, докато не го разнищите или не стигнете до задънена улица. Другата седмица ще видим какво сте свършили. Така ще можеш да работиш и по двата случая, става ли?

Лицето ѝ казва не, но устата ѝ се е научила да се подчинява.

– Да, шефе.

– Свободна си. – Той отново качва крака на допълнителния стол и взема финансовите документи, с които се занимава при влизането ѝ. – Стоицизмът много ти отива, Фалън.

– Благодаря, шефе. Как предпочитате затръшването на вратата – да излезе от пантите или само да счупя стъклото?

82

ТОРИНО

Фабио Гория пуши цигара след цигара, докато шофира.

– Не е далеч – обяснява той. – Минаваме реката и после около шест километра на югоизток, в гората. Кракси и жена му имат вила и там се крият. Регистрирана е на моминското ѝ име.

Дъждът се е усилил. През прозореца Ник вижда едва до мантинелата на магистралата.

– Казахте, че се крие. От какво?

Гория го поглежда за момент:

– Надявах се вие да знаете.

– От карабинерите?

– Възможно е, но едва ли. – Частният детектив дръпва за последно от цигарата и изстрелва фаса през пролуката на прозореца. В мрака зад колата се разхвърчават червени светулки. – Ако аз бягах от карабинерите, нямаше да се скрия в къща, която е моя собственост и може лесно да бъде открита.

– Тогава нямам представа. В момента нищо не ми е ясно. Но имам предчувствие, че Кракси е свързан с убийството, което разследвам.

– А пък то според вас е свързано със свещената плащаница, така ли? Около нея също има доста тайнственост. Научихте ли нещо за нея?

– Да, някои неща. Главно от лъжливия уредник. Затова не знам на какво да вярвам.

– Недоверието в непознати рядко вкарва в беда.

– Това някаква италианска мъдрост ли е?

– На баща ми.

– Мъдър старец.

Гория се засмива:

– Не съвсем. Умря на четиридесет от цироза, но е оставил отпечатъка си върху мен, както правят повечето родители.

Ник отново поглежда към равното поле, през което минават. Светлините на града вече не се виждат. Колата се носи по двулентово шосе, навлизащо между нивите.

– Имайки предвид онова, което току-що казахте за Кракси и професионалната му дейност, разумно ли е да го изненадваме така посред нощ?

– Не сме толкова глупави. Прав сте – въпреки че наближава шейсетте, Кракси може да ви пречупи врата и да ви зарови в двора си като куче кокал. Затова няма да сме сами и няма да му дадем тази възможност.

– Радвам се да го чуя.

Пет минути по-късно фиатът отбива от главното шосе и продължава по тесен, виещ се път към селцето Валпиана. Гория изключва фаровете и спира в началото на неравен каменист път от дясната страна.

– Ще спрем тук и ще продължим пеша.

Ник разкопчава колана си, слиза в ситния дъждец и затваря вратата възможно най-тихо.

Докато вървят през гората, италианецът изважда мобилния си телефон и изпраща предварително написан есемес на някого от хората си. След минута телефонът започва да вибрира в ръката му. Гория спира и се обръща към Ник:

– Сега ще набера този номер и човекът, който евентуално ще се обади, ще бъде Кракси.

Ник го поглежда изненадано.

– Един от хората ми е пуснал телефона през един отдушник в къщата на Кракси по-рано тази вечер, докато той беше излязъл. Когато го намери, няма да го докосне. Ще вдигне едва след като се увери, че не е експлозив.

Гория натиска копчето за набиране.

Както очакват, чува се само сигнал от звънене, но никой не вдига.

– Мелодията на звънене е особена – обяснява игриво частният детектив, когато отново набира. – Знаете ли „Розовата пантера“?

– Разбира се. Хенри Манчини – той е италиански композитор, затова ли го избрахте?

– Не. – Отново никой не вдига и Гория набира за трети път. – Не е италианец. Манчини е американец. Обаче семейството му е от Абруцо, като моето. – Изведнъж дръпва телефона от ухото си и го подава на Ник. – Той е.

Ник хваща апарата.

– Господин Кракси, моля ви, не затваряйте, аз съм...

Връзката прекъсва.

– Затвори.

– Пробвайте пак. Натиснете копчето за повторно набиране.

Ник опитва пак и чува, че от другата страна някой вдига.

Той започва да говори бързо, за да каже възможно най-много неща, които биха накарали Кракси да го изслуша.

– Господин Кракси, казвам се Ник Каракандес от полицията в Лос Анджелис и трябва да говоря с вас.

Този път не му затварят. Той чува, че връзката още е отворена – зловеща тишина, прекъсвана от леко пращене.

– Имам нужда от помощта ви. Трябва да говоря с вас за Тамара Джейкъбс и отношенията ви с нея.

Никой не отговаря. Ник продължава:

– Моля ви. Знам, че сте там. Знам, че ме чувате. Идвам чак от Лос Анджелис, за да говоря с вас. Искам да ви задам няколко въпроса.

Все още нищо.

– Господин Кракси, signore, ще ме приемете ли? Можем ли да се видим някъде?

От телефона се чува само пращене.

Ник поглежда разтревожено Гория:

– Не съм сигурен, че е там.

– Не затваряйте. Ще стигнем след няколко минути. Ще видите къщата му и моите хора.

Ник продължава да говори, докато се примъкват през гората, слизайки по хлъзгав склон от мека, мокра почва и гнили листа. Между дърветата се появяват светли жълти правоъгълници. Прозорци. Гория взема от колана си стандартно военно уоки-токи – от онези, които кодират сигнала и позволяват да говориш с хора в радиус до седем километра.

Частният детектив прошепва нещо на италиански. Повтаря същите думи и изчаква малко. Постепенно изражението му се променя.

– Нещо не е наред – казва след няколко секунди. – Случило се е нещо.

83

ЛОС АНДЖЕЛИС

Тайлър Картър или е гений, или абсолютен задник. В отдел „Убийства“ няма общо мнение по въпроса. Най-високият процент на разкриваемост, постигнат от един детектив в щата, означава, че можеш спокойно да заложиш парите си, че до няколко години този детектив ще бъде повишен в капитан. Трийсет и три годишният мъж обаче е арогантен и самовлюбен, не уважава нищо и никого и често докарва хората си до пълно изтощение.

Картър идва от банкерско семейство и няма как да не се откроява сред колегите си. Очаквало се да наследи занаята от баща си и дядо си, но той решил друго. Предпочел значката и пистолета пред куфарчето и пакета акции. Дори таткото и неговите милиони не успели да го разколебаят. „Уолстрийт“ може да е изгубила, но пък лосанджелиската полиция със сигурност е спечелила. Прицелил се е в майорския чин, преди да навърши четиридесет, и сигурно се надява да стане комисар достатъчно скоро, за да влезе в политиката, преди да удари петдесетака. Всичко върви по план. Или поне вървеше – допреди осем месеца.

Допреди Привидението.

„Привидението“ е името на серийния убиец, когото преследва – прякор, за който полицаите се молят на Бога да не стигне до знанието на пресата. Досега извършителят има десет трупа в актива си и никой не би се изненадал, ако бъдат открити още десет.

Мици Фалън седи пред бюрото на Картър, който ѝ разказва в какво се е забъркала:

– Прякорът идва от факта, че никой никога не го е виждал...

– Никога ли?

Картър я поглежда строго:

– Не обичам да ме прекъсват. Ако нещо не ти е ясно, изчакай и питай, след като свърша.

– Моля?

– Изчакай да чуеш всичко и няма да задаваш безсмислени въпроси. Досега никой не е виждал извършителя. Промъква се незабелязано в домовете на самотни жени и ги убива, докато спят.

Мици се кани да попита как, но решава да изчака до края.

– Винаги един и същи метод на действие. Увива ги плътно с чаршаф или одеяло, за да не могат да се съпротивляват. После ги затиска с колене и ги удушава с ръка. – Тайлър предусеща въпроса ѝ. – С лявата, винаги с една ръка. Патологът казва, че в някои случаи е запушвал устата на жертвата с дясната.

Мици се питва дали някоя не го е ухапала, дали не е оставил следи от ДНК.

– Направихме генетичен анализ на първата и третата жертва – тоест първата и третата, които са ни известни. Ще ти дам документацията. При първата намерихме косми и слюнка. Също мъх от вълнен чорап – от страната на леглото, от която се е качил. При третата намерихме парченца тъкан и кръв от ухапване, когато е запушил устата ѝ с дясната си ръка. Преди да попиташ, да, пуснахме търсене в архивите. Няма го нито в полицейския архив, нито в този на ФБР. Проверихме дори при канадската полиция. Сега можеш да питаш, ако имаш въпроси.

Тя го оглежда изпитателно: гладко избръснатото лице с отсечени черти, ясните сини очи, късоподстриганата тъмна коса без нито един бял косъм, красивия черен костюм и добре изгладената бяла риза.

– Случва ли се понякога да се смееш, да се напиваш, да се самозадоволяваш или да се забавляваш по някакъв начин?

– Не. – Гласът му е хладен като очите му.

– Добре. Така няма да съжалявам, че имаш нещо човешко в себе си.

Тя се изправя.

– Къде отиваш? Не съм свършил.

– В тоалетната. Менструацията ми е особено силна този месец и спешно трябва да си сменя тампона. Използвам такива с голям капацитет – максимална защита, както пише на кутията. Попиват възможно най-много течност за възможно най-дълъг период, но пак трябва да се следят и да се сменят.

Съвършената му долна челюст започва да се увисва, но той се окопитва за части от секундата.

Мици се обръща и се усмихва любезно, когато отваря вратата:

– Ще донеса две кафета. После може да ми обясниш какво точно очакваш от мен, а пък аз ще ти кажа как точно искам да се отнасяш към мен, за да ти свърша работата.

84

ТОРИНО

Двамата мъже изтичват до подножието на стръмния склон. Ник инстинктивно изостава няколко крачки, когато вижда Фабио Гория да измъква черния си пистолет от колана.

Пред тях на покритата с гниещи листа мека земя е проснато мъжко тяло. Неподвижно.

След секунда се размърдва бавно. Жив значи – но сигурно е ранен. Гория коленичи до него. Насочва пистолета към бледата светлина, струяща от къщата на двайсетина метра пред тях. После осветява лицето на ранения с фенерче и му помага да седне.

– Добре ли си?

– Някой ме удари. – Другият мъж опипва с пръст тила си. – Съжалявам.

Изправя се несигурно и се обляга на рамото на Гория. Изглежда замаян.

Частният детектив го подкрепя, изчаква да се свести, преди да му зададе други въпроси за нападението. През това време Ник се приближава към дървената вила. Изведнъж чува шум. Отвън, някъде отстрани на сградата. Като от животно, което се мята в храстите, опитвайки се да се освободи. Ник прави още няколко крачки, спира на около пет метра от мястото.

– Фабио – прошепва.

Частният детектив го поглежда, отдръпва се от ранения си колега.

Ник посочва към храсталака:

– Там.

Гория си поема въздух и насочва фенерчето и пистолета натам. На светлината двамата виждат надрано и разкървавено лице. Човешко лице. Лице на жена.

85

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици оставя две чаши с кафе на бюрото на Тайлър Картър.

– Предположих, че го пиеш без захар.

– Правилно си предположила. – Той взема по-близката чаша. – Матюс ми каза добри неща за теб.

Това като че ли е опит за разчупване на леда.

– Радвам се да го чуя. Спомена ли също нещо за по-висока заплата, повишение или ранно пенсиониране?

Картър за малко да се усмихне.

– Не и пред мен. – Обляга се на бюрото и се навежда към нея. – Джордан се разболя в неподходящ момент.

– За него или за теб?

– И за двамата. Не съм толкова коравосърдечен, колкото изглеждам. Той може да е пияница, но е по-добър от много други полицаи. Джей полагаше стопроцентови усилия и даваше сто процента от времето си. Другият проблем е, че убиецът вече закъснява. Даже много.

– Нали знаеш, че още разследвам убийството на Тамара Джейкъбс?

– Матюс ми каза. Изглежда, извършителят не е от града. Помогни ми с този случай – ама истински ми помогни – и аз ще ти дам работна ръка и мозъци, за да оправиш своя.

– Съгласна.

Картър се пресяга назад и награбва купчина папки.

– Криминалистика, психологичен профил и анализ на методите на Привидението. Чети и се просвещавай.

– Каза, че убиецът закъснява.

– Честотата на извършване на престъпленията намаля от девет месеца на шест, после на три. После две убийства за дванайсет седмици, миналия месец – още едно, а последното извърши преди дванайсет дни.

– Скъсява срока между убийствата.

– Може би го прави подсъзнателно, може би си мисли, че държи всичко под контрол, и се чувства всемогъщ.

– Ти обаче мислиш, че е умишлено, така ли?

– Работила ли си досега по серийни убийства?

Тя поклаща глава:

– Двойно убийство, но и двете жертви бяха убити по едно и също време. Две серийни изнасилвания. Един случай с над десет нападения.

– Има прилики, но и разлики. Изнасилването обикновено е свързано с желание за власт и полов нагон. Нападателят често стига до крайности, за да упражни контрол: въжета, връзване, заплахи, по тялото на жертвата може да има следи от ярост. При серийните убийства се намесват куп други фактори. Нашият извършител не се води нито от сексуално влечение, нито от ярост.

– Нападението над самотни жени нощем в леглата им не е свързано със сексуално влечение?

Картър кимва към папките, които току-що ѝ е дал:

– Няма смисъл да го обсъждаме сега – все още не си достатъчно запозната със случая. Прочети документацията и тогава ще говорим повече.

– О, я стига – лукаво се усмихва тя. – Нещо премълчаваш. Ако искаш стопроцентово усилие, трябва да ми дадеш стопроцентова информация.

Той я поглежда изпитателно. Май наистина е толкова умна, колкото я описваше Матюс.

– Добре, но тази информация не трябва да изтича. След като убие жертвите си, Привидението ги съблича, поставя ги на пода и ги покрива.

– С какво?

– Взема чаршаф от леглото и ги увива от главата до краката, подпъхва го под тила и петите. Изглеждат като увити в погребална плащаница.

86

ТОРИНО

Ерика Кракси още трепери. Съвсем основателно.

Гория оставя петдесет и пет годишната жена при колегата си Дарио и отива при Ник.

– Мъжът ѝ го няма.

– Когато се обадих, да не би... – разтревожено започва американецът.

– Не, не е това причината. Излязъл, преди да се обадите. Жена му казва, че чул нещо отвън и излязъл с пистолета си да види какво става. Казал ѝ да се измъкне през задната врата и да се крие в гората, докато той се прибере.

Ник кимва към колегата на Гория:

– Него ли е чул Кракси? Вашия човек?

Частният детектив поклаща глава:

– Не, не него. Дарио също чул нещо, но не искал да се показва. Видял Кракси да излиза и тръгнал след него. Някой го фраснал по главата, затиснал врата му с крак и му инжектирал приспивателно. Сега се страхува, че ще го уволня, задето не е внимавал.

– А ще го уволните ли?

– Вероятно, но не сега. Тази нощ имаме много работа за вършене.

– Къде тогава е Кракси?

– Жена му не знае.

– А твоите хора, твоят екип? Видели ли са нещо?

– Явно не. – Гория замълчава. Съзнава, че са го надхитрили. Направили са го на глупак. Сега полицаят от Лос Анджелис и влиятелните му приятели от ФБР ще се усъмнят в способностите му. – Хайде да влезем и да поговорим с госпожата. Може би тя ще ни помогне.

Дарио подхваща Ерика Кракси през кръста и я завежда обратно във вилата. Ник вече се пита кой отговори на обаждането му преди малко; кой го слушаше, докато той си мислеше, че говори на Кракси. Гория се обажда по уоки-токито на останалите хора от екипа си, за да ги извика. Виличката е малка и обзаведена само с най-необходимите неща. Стаята – с голи дървени стени и постлан с черги под, се отоплява от печка на дърва, в която сега тлеят въгленчетата на горелия преди час буен огън. Между двата разположени един срещу друг дивана, застлани с червени одеяла, има талашитена масичка, покрита с клюкарски списания и стари книги.

Ерика Кракси се настанява в един по-хлътнал участък на дивана и Ник се досеща, че това е обичайното ѝ място. Изцапаната с червило чаша с недопито кафе на пода отстрани потвърждава предположението му. Гория сяда до нея. Тя замята одеялото върху коленете си като някаква защита, опитва се да овладее треперенето на ръцете си и заговаря тихо на италиански. Точно в момента изглежда много по-стара от своите петдесет и четири години. Изрусената ѝ коса е разрошена и изцапана с пръст и листа. Очите ѝ са мътни от сълзи и размазан грим. Дарио ѝ донася от кухнята чаша вода и влажна кърпа, за да избърше лицето си.

– Signora Кракси говори добре английски – казва Гория на Ник. – Обясних ѝ кой сте и тя се съгласи да говори с вас.

– Какво е станало тук?

– Роберто бил убеден, че навън има някой и ги дебне. Видял нещо или някого през единия прозорец, взел пистолета си и излязъл да погледне. Казал на жена си да се скрие в гората и да го чака, защото била лесна мишена, ако остане във вилата. След като излязъл обаче, тя се забавила. – Гория се засмива и продължава по-тихо: – Искала първо да отиде до тоалетната. Когато била там, чула телефона. Онзи, който моите хора пуснаха през прозореца. Уплашила се, още повече, когато при второто позвъняване чула стъпки. Телефонът отново иззвънял. Тя стояла тихо и чула неизвестният посетител да идва на мястото, където сме ние сега. Тогава избягала в гората и минути след това сме се появили ние.

– Значи за малко сме изпуснали този, който е бил тук.

– Така излиза.

Ник поглежда съпругата на човека, заради когото е прелетял хиляди километри. Ерика Кракси избърсва напрегнатите си очи. Ник се навежда, за да намали разстоянието между тях.

– Signora, дойдох, защото исках да говоря със съпруга ви за една холивудска сценаристка на име Тамара Джейкъбс. Знаете ли кого имам предвид?

Тя не казва нищо, само го поглежда с уплашени очи и кимва. Това е малък жест, но Ник изпитва облекчение.

– Госпожа Джейкъбс е мъртва – казва той. – Убита.

Ерика Кракси притиска кърпичка пред устата си. С треперещи пръсти стиска медальон с образа на свети Христофор, закачен на верижка около врата ѝ.

– Съпругът ви на няколко пъти е получил значителни суми от госпожа Джейкъбс. Знаете ли за какво са били тези плащания?

Ерика свежда очи и издухва носа си. Когато го поглежда отново, изражението ѝ е коренно променено. Сега на лицето ѝ се чете гняв, подсказващ, че със съпруга ѝ са се карали многократно на тази тема.

– Знам точно за какво му плащаше!

Сърцето на Ник затуптява обнадеждено.

– За какво?

Тя поклаща глава:

– Не пред тези хора. Помолете ги да излязат и ще ви кажа.

Ник кимва на Гория. Частният детектив извежда хората си. Ерика си поема дълбоко въздух и поглежда с доверие американеца.

– Съпругът ми получи специална задача като част от охраната на свещената плащаница при последното ѝ излагане пред обществеността.

– През 2010 година ли?

– Si. – Тя замълчава за момент, за да се успокои. – Един учен, познат на Роберто... – Засмива се мрачно. – ... така наречен приятел, го убеди да изчопли малко кръв и влакна от плата.

Ник вече едва сдържа възбудата си.

Ерика навежда засрамено глава.

– Той го направи – повреди плащаницата и даде пробите за изследване.

Ник изчаква тя да вдигне глава, за да я погледне в очите.

– Трябва да знам кой е този учен, signora, защо е искал да изследва плащаницата и какви резултати е получил.

На лицето ѝ отново се изписва страх. Тя посяга зад врата си, разкопчава верижката, вдига медальона към устата си, затваря очи и го целува. Ник си миси, че казва мълчалива молитва, моли за прошка, може би умолява Бог да върне съпруга ѝ жив и здрав.

87

ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей не се изненадва, когато вижда Джени Харисън да се мотае в цеха, след като останалите жени са се изнизали в петъчната нощ, правейки планове за уикенда.

Тя се приближава между машините и го поглежда обнадеждено:

– Научихте ли нещо за Ким?

Лицето му показва, че не е.

– И на мен ми казаха същото, Джени. Никой в участъка няма информация да е арестувана.

Тя нервно започва да гризе нокътя си.

– С кого говорихте?

Въпросът го изненадва. Всъщност не е говорил с никого и няма намерение да го прави. Той поклаща глава:

– Съжалявам, не запомних имената им. Първо се обади някаква жена, някой от ареста и накрая някой от отдела за разследване. Не бяха много услужливи.

Тя се изсмива саркастично:

– Да, винаги са такива. На Източна първа улица ли се обадихте? С полицай Рийд ли говорихте?

Въпросите ѝ го изнервят.

– Може и с него да съм говорил. Не запомних името му. Не исках да разпитвам прекалено, за да не навлека неприятности на приятелката ти.

Тези думи ѝ затварят устата. Ким Бас и без това си има купища неприятности. Не ѝ трябва и Чироза да привлича вниманието на ченгетата, като задава неподходящите въпроси на неподходящите хора. Харисън премята чантата си през рамо и закопчава якето си.

– Благодаря.

Тръгва към вратата. Тази жена ще му създаде проблеми. Джей Джей го знае. Жените като нея винаги създават проблеми.

– Джени, чакай.

Тя се обръща.

– Довечера ще позвъня на още няколко места – казва той. – Кажи ми номера си. Ако открия нещо, ще ти се обадя.

– Както казахте, може би е по-добре да не раздухваме много нещата – отговаря тя след кратко колебание.

– Да. Все пак ми кажи номера си, в случай че ми се обадят и кажат, че е затворена някъде.

– Добре, момент.

Тя завърта чантата си отпред и изважда евтина химикалка, надъвкана от горната страна. Откъсва капака на една цигарена кутия, написва номера и му го подава.

– Можете да звъните по всяко време. Ако е свързано с Ким, имам предвид.

– Добре. – Той почти оставя нещата така, но се сеща, че се очаква да постъпи по друг начин. – Вземи и моя номер. Обади ми се, ако научиш нещо. Трябва да се държим в течение за този проблем.

Бръква в задния си джоб и ѝ дава визитката си.

– Благодаря.

Тя поглежда картичката и пак тръгва.

Сега трябва да я пусне. Бог му помогна. Телефонният ѝ номер е като дар. Ако ѝ позвъни, когато влезе в голямата ѝ къща, веднага ще разбере коя е нейната стая. Едно обаждане, и Джени Харисън вече няма да създава проблеми.

88

ТОРИНО

Роберто Кракси чувства цялата тежест на петдесет и деветте си години и това адски го дразни. Когато идва в съзнание, се опитва да събере мислите си, да си спомни как са го нападнали и да си обясни защо го надвиха толкова лесно.

Навремето никой не можеше да се мери с него. На младини можеше да надхитри, заблуди и победи дори най-якия, най-бързия и най-свирепия си противник. Сега обаче не е така. Металната гарота, която някой стегна около врата му, е сигурен признак, че онези дни вече са минало. Той дори не видя врага да се приближава.

Още от началото заподозря, че шумът около бараката е клопка – но какъв избор имаше? Да седи в тъмното със зареден пистолет и да се моли жена му да не пострада от някой заблуден куршум? В никакъв случай. Пък и защо да се плаши от нощта? Нямаше смисъл. Мракът беше негов приятел – стар другар, с когото е влизал в много битки и участвал в много кръвопролития. Точно в тъмното се чувстваше най-сигурен.

До тази нощ. Докато не срещна достоен противник.

Мъжът, който го държи сега в плен, бе предвидил действията му съвсем точно. Очакваше, че ще излезе приведен от бараката и ще я заобиколи безшумно по часовниковата стрелка – без да бърза, бдително, докато се увери, че жена му е в безопасност, а после ще се шмугне в храсталака по посока, успоредна на основния път за достъп.

В първия момент Роберто си помисли, че се е закачил в провиснала клонка или в най-лошия случай – в шипка. В следващия миг обаче примката се стегна. Когато металната жица се вряза в гърлото му, той осъзна, че е в беда. Притисна пръсти в кожата си и почувства как телта разцепва плътта му. Едно рязко дръпване и щеше да пререже врата му като парче сирене.

Сирене в капан. Мисълта е мъчителна.

– Не мърдай и няма да умреш.

Никога няма да забрави първите думи на нападателя си. Точно това би казал и самият Роберто. Казвал го е над десет пъти. Ясна, професионална заповед към човек, който вече е под твоя власт и го съзнава.

Разбира се, Роберто помръдна. Пресегна се назад през рамото си и се опита да сграбчи нападателя, да го повали на земята. Това за малко не му струва живота. Гаротата не приличаше на никоя друга, която бе виждал. Импровизирана по някакъв начин. Специално пригодена точно за такъв вид нападение. Вместо жица с две къси дървени дръжки на двата края, за които я държи нападателят, тази приличаше повече на ласо – подобно на металните примки, които се използват за залавяне на опасни кучета. Жицата се вмъкваше в тънка метална тръба, дълга повече от едно протягане на ръката. Роберто нямаше как да достигне нападателя, камо ли да го победи.

Скритият в мрака враг просто държеше другия край на тръбата и повали Кракси на земята. Остави го да се дави там. Да се гърчи и да умре в бодливия храсталак. Бавно да се задуши. Малко преди да изгуби съзнание, Роберто почувства тежка подметка върху гърба си. Нападателят го притисна умело с крак. Сега можеше спокойно да го довърши.

Но не го направи. Наведе се и стегна примката около врата му, докато той изгуби съзнание. А това също изисква специални умения. Умения, които имат малцина. За да го направиш успешно в такава ситуация – при това с човек като Кракси, – трябва да си го правил и преди. Многократно.

Такива мисли минават през главата на Роберто, докато лежи на една страна в непрогледния мрак в тясното помещение. Не знае къде се намира, но е сто процента сигурен какво иска от него нападателят и на какво е готов, за да го постигне.

89

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В момента, в който отваря входната врата, Джей Джей осъзнава какво трябва да направи. Не може да допусне миризмата на разлагащ се труп да се усили повече. Скоро ще привлече внимание.

Той дори не съблича якето си в антрето, както прави обикновено. Отива направо в спалнята. Тук вонята е нетърпима. Джей Джей е причинявал смърт. Виждал е смърт. Докосвал е смърт. Но никога не е помирисвал смъртта. Не е подушвал бруталната воня на разложение, която тя носи.

Той предпазливо влиза в стаята и като закрива устата си с ръка, се приближава до белия ленен чаршаф, в който е увил скъпоценната си Ем. Иска му се да я погледне, но се страхува от това, което може да види. По-добре да я запомни каквато я донесе първата нощ.

Сяда на края на леглото и се замисля какво и как да направи. В къщите около дома ѝ живеят хора. Дори с ключа от чантичката ѝ, ще бъде рисковано да я върне там. Но тя го заслужава. Полага ѝ се. Трябва да я остави да спи в покой.

90

ИТАЛИЯ

Ерика Кракси казва на Ник всичко, което знае за Тамара Джейкъбс и защо съпругът ѝ е получил толкова много пари.

Разкритията са потресаващи. Той я кара да повтори подробностите няколко пъти. Такава информация трябва да се провери внимателно. Трябва да вземеш всички възможни мерки, за да не допуснеш някоя ужасна грешка. Накрая, след като потвърждава отново всички факти, тя се съгласява да извикат Гория, за да може Ник да се увери, че е разбрал правилно всичко.

Разбрал е. След края на разпита Ерика се чувства изтощена и уплашена – много, много уплашена.

– Какво ще се случи с мен сега? – пита тя.

Започва нервно да гризе ноктите си, докато чака някой да ѝ каже. Ник поглежда към Гория и изражението на частния детектив му дава очаквания отговор.

– Ние ще ви пазим – казва американецът. – Имам предвид лосанджелиската полиция и хората на този човек. Казах ви вече, че му имам доверие. Ще направим всичко, за да бъдете в безопасност.

– Само не карабинерите! – уплашено възкликва тя.

– Не, няма да викаме карабинерите. Обещавам. Фабио и хората му ще ви охраняват, докато намерим съпруга ви.

Частният детектив коленичи, хваща ръцете на Ерика и ѝ казва нещо на италиански, при което тя се усмихва леко. Поглежда в скута си, после – към Ник:

– Може ли пак да пробвам да се обадя на Роберто?

– Разбира се.

Тя нервно набира номера на съпруга си и започва да крачи из стаята, докато напразно чака той да вдигне. Набира втори път. Откакто Роберто Кракси е излязъл от вилата, са минали над трийсет минути и Ник знае, че практически няма шанс той да се върне сега. Ерика затваря телефона и се приближава до американеца. По страните ѝ се стичат сълзи. Тя хваща двете му ръце, поглежда го в очите и проплаква:

– Моля ви, намерете го. Не позволявайте Роберто да умре!

Ник стиска ръката ѝ.

– Ще направим каквото можем.

Тя кимва и се отдръпва. Ник усеща, че е оставила нещо в ръката му.

– Това е свети Христофор, закрилникът на пътниците. Може би той ще ви помогне да намерите мъжа ми и онова, за което сте дошли.

91

Монахът работи бързо. Методично. Знае, че има да свърши още много работа. Под бледата луна, в среднощния хлад, той се заема да скрие колата, с която превози пленника си. Заличава следите. Залага капани за всеки, който би могъл да го преследва.

Непроследимият мобилен телефон в джоба му започва да вибрира.

– Ало.

– Хвана ли го? Жив ли е още?

– Да.

– Molto bene. Бог ще те възнагради за вярната служба. Сега знаеш какво да правиш, какво се очаква от теб, нали?

– Без никакво съмнение.

– Добре. Американците са изпратили някакъв лейтенант от полицията на Лос Анджелис да търси Кракси. Казва се Каракандес. След като свършим разговора, ще ти изпратя негова снимка и подробности за него. Бъди внимателен. Той е много опитен и решителен.

– Няма да имам проблем с него.

– Не го подценявай, би било грешка. Работи в отдел „Убийства“ и е прекосил континенти, за да дойде тук. Няма да си тръгне, докато не постигне резултат.

– Това ли е всичко?

– Да.

Монахът затваря телефона и изчаква търпеливо на дисплея да се появи обещаната снимка.

След малко на екранчето излиза лицето на лейтенант Ник Каракандес. Ефрем го разглежда добре. Това е лицето на врага му. Лице, което няма да забрави. Той затваря очи и си представя американеца пред себе си. Представя си какво трябва да направи, за да изпълни мисията си. Ефрем се вглежда за последен път в очите на полицая – прозорците на душата, после изтрива снимката. Двамата с Ник Каракандес ще се срещнат – сигурен е в това – и тогава Бог ще напътства ръката му.

92

ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

Седнала в кабинета си и с чаша билков чай в ръка, Ейми Чан слуша гласа с изразен британски акцент на професор Александър Хейстинг-Смит. Опитва се да си го представи. Може би официално облечен и спретнат като британския министър-председател или пък с буйна рошава коса като брадатия епископ, който извърши бракосъчетанието на Кейт и принц Уилям?

Професор Алекс не прилича на никого от двамата. Наближаващ петдесетте, едва метър и седемдесет висок, той ходи с развлечени фланелки и джинси и въпреки че е експерт по анатомия и биология, изглежда така, сякаш само една мазна закуска го дели от патологичното затлъстяване и една-две години – от пълното оплешивяване.

– Драга госпожице – казва той, като се протяга. – Провел съм подробни сравнителни тестове за разпъване. Мога категорично да ви уверя, че отпечатъците върху плащаницата не само напълно отговарят на тези, които биха останали върху плата, ако с него е бил увит мъж, застигнат от такава позорна смърт, а и са идентични с нараняванията, които е получило тялото на Исус Христос.

– Кои например?

– Например всеизвестната рана от копието. На плащаницата се вижда петно от кръв на мястото между петото и шестото дясно ребро. Долната вътрешна част на тази рана се намира приблизително един сантиметър под върха на гръдната кост и около шест сантиметра под средната отсечка на тялото. Напълно съвпада с раната, нанесена от копието на римския войник, който е пробол Христос. Петната на плащаницата са достоверни и с това, че освен от кръв съдържат и следи от бистри телесни течности.

– Аз не видях никакви следи от течности.

– Няма как да видите. Трябва да разгледате плата лично. Но има такива, уверявам ви.

Денят беше труден, затова Ейми не се обижда от резкия отговор.

– Какво ще кажете за посоката на оттичане?

– Надолу върху тялото. Отговаря на рана от копие, нанесена на човек в изправена – разпната – поза.

Ейми оставя чашата си на бюрото и отваря папката с подробните снимки на плащаницата на компютъра си.

– Извинете невежеството ми, професоре, но какви тестове точно проведохте?

– Боже мой! Какви ли не! Запозната ли сте с трудовете на Пиер Барбе в тази област?

– За съжаление, не. – Тя изведнъж осъзнава, че нагазва в непознати води. – Доскоро дори не бях виждала снимки на плащаницата. Това не е обичайната ми сфера на интерес.

– Ясно. – Той прозвучава разочаровано. – Защо тогава ФБР искаше да ви се обадя?

– Доктор Куентъл каза, че познанията ви за плащаницата могат да помогнат за едно текущо разследване в Лос Анджелис.

– Аха, много добре. В такъв случай с удоволствие ще ви осветля. – В гласа на британеца отново прозвучава нотка на ентусиазъм. – Барбе е френски хирург, който се интересувал от плащаницата и имал големия късмет да я огледа на дневна светлина. Става дума за 30-те години на XX век. Трийсет и трета, струва ми се. Та така, като хирург той имал достъп до трупове и ампутирани крайници и решил да направи реконструкция на разпъването на Христос. Заковал един труп на грамаден дървен кръст и установил, че белезите върху тялото идеално съвпадат с тези на плащаницата.

– И вие направихте същото?

– Да. Признавам.

– Бихте ли ми описали точно какво направихте и какво открихте?

– С най-голямо удоволствие. Част от резултатите ми развенчаха някои филмови митове. В разпъването ала Холивуд ще видите как заковават гвоздеите в дланите на осъдения. Това е абсолютно неадекватен начин да увесиш някого. Движенията и тежестта на тялото много скоро ще разкъсат плътта. Това определено не е методът, използван в случая с плащаницата.

– Не е ли?

– Изобщо. Барбе е установил, че гвоздеите са били забити в точката на Десто.

Ейми знае, че това е малка вдлъбнатина в китката, заградена между кукестата, главестата, тристеннопризматичната и лунната кост.

– Това вероятно е достатъчно здраво, за да го задържи.

– Сто процента. Гарантирам. – Гласът на професора прозвучава леко засегнато. – Ако погледнете плащаницата, ще забележите, че палците не се виждат. Имате ли снимка пред вас да проверите?

Ейми увеличава снимката на екрана.

– Да, да, виждам.

– Хубаво. И така, като патолог сигурно знаете, че забиването на гвоздей през точката на Десто би засегнало срединния нерв, а това почти винаги води до извиване на палците.

Ейми поглежда екрана и наистина изглежда така.

– Какво ще кажете за стигмата¹¹ – те винаги се изобразяват на дланите, нали? Не съм виждала религиозна картина на човек, на който му кървят китките.

– Не питайте мен, докторе, аз не съм теолог, а учен. Въпреки това считам, че стигмата се проявява в различна форма и не се среща единствено в католицизма.

– Това не ми беше известно.

– Така е. Ще намерите свидетелства за стигмата в будизма и дори в политеистичните религии, особено в онези с божества покровители.

– Приемам, че е така, щом казвате. – Тя отново поглежда снимките на екрана. – Сега гледам краката и не виждам индикации как са били заковани на кръста.

– Отлично наблюдение. Не виждате следи, защото са много размазани. Има вероятност, макар и слаба, гвоздеите да са били забити между метатарзалните кости.

– Това достатъчно ли е, за да задържи тежестта на възрастен човек?

Британецът отново се въодушевява:

– Не! Точно затова заковах моя труп през глезените. Съвсем адекватно. Ако се вгледате в някоя качествена снимка, ще видите тъмни петна, свидетелстващи за кръвотечение в района на глезените.

Ейми не е сигурна, че може да различи такива детайли, но не иска да спори за дреболии цяла нощ.

– Не искам да ви задържам, професоре. Ще можете ли да ми изпратите доклада от изследванията си на имейла?

– Разбира се. Господин Куентъл ми даде адреса ви.

– Благодаря. Само още нещо, преди да затворите – мислех си за кръвта и за разложението. Няколко часа след смъртта раните не кървят достатъчно силно, за да оставят ясни очертания върху плата. Тяло, оставено на открито дни наред, започва да се разлага и трябва да има следи от изтичане на телесни течности. На плащаницата не се вижда такова нещо. Как го обяснявате?

– Много лесно. Това е чудо.

¹¹ Стигмата (от гръцки стигма – знак) – термин, с който се описва появата на белези или болка на места по човешкото тяло, съответстващи на раните на Христос при разпятието – б. р.

93

ТОРИНО

Дъждът плющи силно върху предното стъкло на бързо движещата се кола на Фабио Гория. Износените чистачки не смогват да почистват водата. Частният детектив и Ник се връщат от охраняваната квартира, където оставиха Ерика Кракси.

Вече е два и половина в събота и късният час, топлината и ритъмът на капките са изпитание за способността на американеца да остане буден. Леле, как му се спи! Той се унася, заслушан в монотонното свистене на гумите и ромона на капките. Пренася се на хиляди километри от тук. В открито море старата му лодка пори вълните към трептящото отражение на слънцето пред хоризонта. Той закрива очите си с ръка, после се обръща към смеха в задната част на лодката. Каролина и Макс са там – с червени спасителни жилетки, развени коси и щастливи лица.

Ник се събужда. Сърцето му се свива от мъка, когато си спомня за тях. Той смъква стъклото и оставя студения въздух и дъжда да брулят лицето му. Още малко остава. Още малко и безсънните нощи и разследванията на убийства вече няма да са негов проблем. Постепенно познатите гледки от центъра на Торино се появяват размазани през водата, стичаща се по предното стъкло. Гория спира на пресечката преди хотела, в който е отседнал Ник, изгасява фаровете и двигателя и обявява:

– Стигнахме. Сега ще можете да поспите нормално.

Американецът се прозява и разкопчава предпазния колан.

– Благодаря, имам голяма нужда да поспя. Предвид обстоятелствата, Фабио, вие и хората ви се справихте добре тази нощ. Ерика Кракси ни даде полезна информация.

– Grazie. Ще дойда да ви взема в осем. Съжалявам, че изпуснахме съпруга ѝ. Хората ми ще го намерят, обещавам.

– Надявам се. Заради него и заради нея.

Гория хваща Ник за ръката, когато той посяга към дръжката на вратата.

– Внимавайте. Не вярвам карабинерите да наблюдават хотела ви, но не можем да сме сигурни. Възможно е да ви следят с уреди за нощно виждане от километри и да не разберем. Ще остана тук, докато влезете и се приберете в стаята. Ако са наблизо, ще се приближат и ще ги видя. По-добре да вземем всички мерки за безопасност, отколкото да съжаляваме след това.

Ник слиза от колата, кимва за лека нощ и вдига яката си, за да се пази от дъжда. Ако не се броят автомобилите, спрени кой както е сварил навсякъде, улиците са пусти. Магазините и баровете са тъмни, влажни, празни.

По принцип Ник обича тази част на денонощието. Напомня му за времето, когато често се прибираше пеша вкъщи, след като цяла нощ е пил в някой бар или клуб и е изпуснал последния автобус. Спомня си как с Каролина ходеха под дъжда и се чувстваха като филмови звезди, докато спираха и се целуваха на ъгъла близо до дома на родителите ѝ. Той се отърсва от спомените за покойната си съпруга, минава покрай рецепцията и се качва с асансьора в стаята си.

Влиза да се освежи в банята и забелязва, че пастата за зъби и самобръсначката му са грижливо прибрани в чаша на полицата до умивалника. Явно е идвала камериерката. Подобно нещо може да се очаква в четиризвезден хотел, но не и в тази дупка. Ник изгася лампата и се връща в стаята. Нещо е променено, нещо не е наред. Той го усеща така, както забелязва уликите на местопрестъпление.

Леглото е оправено за първи път, откакто се е настанил. Но не е добре изпънато, както би го оставила професионална камериерка; направено е от някого, който е искал да създаде впечатление, че е минала камериерката. От някого, който е ровил из нещата му.

В стаята е влизал неканен гост.

94

ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

Ейми Чан се надяваше да се прибере рано вкъщи – да завърши петъка с лека вечеря и една-две чашки охладено бяло вино, после да се изтегне на дивана, да пусне тиха, приятна музика и да забрави цялата седмица, прекарана сред студена плът и стерилна стомана.

Обаче не ѝ било писано. Торинската плащаница не я оставя да си тръгне. Разговорът с Александър Хейстинг-Смит и изпратените от него документи, не ѝ дават спокойствие. Тя решава да се опита да завърши доклада, който обеща на Мици. Близо час след това рови в интернет, копира страници, чете сайтове, посветени на плащаницата, следи дискусии в религиозни онлайн клубове и блогове. Открива дори интернет страници, претендиращи зад тях да стоят университети, и магазини, посветени на реликвата. В допълнение към петстотинте хиляди резултата, Ютюб предлага десетки видеоклипове, посветени не само на въглеродното датиране на плащаницата, но и показващи нейни триизмерни модели, микроскопски анализи и цифрово увеличени снимки. Всичко това е придружено от безброй противоречащи си мнения за автентичността на реликвата.

Около шест вечерта коремът ѝ се обажда, напомняйки ѝ, че е обядвала само кафе и геврек със сьомга. Обляга се назад, завърта глава наляво-надясно, за да облекчи напрежението от седенето, и отново преглежда подробните си записки.

ХРОНОЛОГИЯ

30 г. Смъртта на Христос. Дори тогава да е имало плащаница, не съществуват преки независими и неоспорими доказателства, че е била открита и върху нея е бил отпечатан образът на Христос. Също така няма сведения, че е била съхранявана или пренесена на място, където да се пази. Изглежда странно, че толкова значим предмет не е станал известен още в своето време!

Около 40 г. Има сведения, че цар Абгар V от Едеса (сега Шанлъурфа в Източна Турция) е видял платно (не се казва с какви размери) с отпечатък от лицето на Христос. Това накарало владетеля да се покръсти (според по-късни сведения Исус изпратил послание на Абгар, в което го уверявал, че ще закриля царството му от чужди нашествия).

50-500 г. Липсват съобщения за платното от Едеса, после изведнъж се появяват.

544 г. Персийската армия е отблъсната от стените на Едеса. Успехът на защитниците се приписва на платното и посланието на Исус.

679 г. Едеса е поразена от земетресение. Катедралата, в която се твърди, че се е съхранявало платното на Исус, е повредена. Платното е преместено в Ерусалим.

690 г. Икони с образа на Исус, еднакви с този върху платното от Едеса, започват да се появяват из целия Близък изток.

944 г. Платното от Едеса обикаля територията на съвре-менна Турция и е почетено със собствен празничен ден (16 август). Интересно е, че няма сведения за публично излагане – показвано е само пред отделни лица. Има твърдения, че се съхранява в параклис в императорския дворец в Константинопол.

1130 г. В Западна Европа се появяват съобщения (включително от монаси в Нормандия) за плащаница, носеща отпечатък от тялото на Христос.

1146 г. Едеса е превзета от турците – масово избиване на жителите (дотук със закрилничеството на Христос!).

1203 г. Френският кръстоносец Робер дьо Клари твърди, че видял плащаницата, с която бил увит Христос, в църквата „Света Мария“ в Константинопол.

1204 г. Френски кръстоносци разграбват Константинопол и неговите църкви. Робер дьо Клари отрича плащаницата да е взета от французите.

1287 г. Има сведения, че рицарят Арно Сабатие бил приет в Ордена на тамплиерите във френския град Русийон и заведен от монасите на тайно място, където се съхранявала плащаницата.

1307 г. На 13 октомври, петък (изглежда, тогава възниква легендата, че този ден носи нещастие), крал Филип IV Хубави заповядва да бъдат арестувани всички рицари тамплиери по обвинения в ерес, защото боготворели образа на Христос. Мнозина, включително Великият магистър Жак дьо Моле, са изгорени на клада.

Ейми решава да си почине. Отива в тоалетната, после си прави още един билков чай и извършва набег върху малкия хладилник в кабинета, където държи няколко десертчета „Хърши“ за спешни случаи.

Отново сяда на компютъра и натиска интервала, за да изключи скрийнсейвъра. Нищо не се получава. Машината е блокирала. Тя опитва с бутона ESC и след като и това не помага, рестартира, пийвайки чай и хапвайки млечен шоколад, докато чака.

Файлът ѝ го няма. Тя проверява в директорията. Кликва върху иконката на кошчето за изтрити файлове в края на лъскавата лента на менютата. Пак нищо. Всичко се е изгубило.

– Не, не, не! Не може да бъде.

Ейми се опитва да запази спокойствие. Макинтошът е настроен за автоматично запазване на промените на всеки две минути. Файлът ѝ трябва да е записан някъде.

Въпреки това го няма. Тя претърсва всяко възможно място на харддиска. Час по-късно със свито сърце отваря електронната си поща. Празна е. Някакъв вирус е проникнал през защитата и е унищожил всеки текстов документ, графичен файл и презентация на компютъра.

95

ТОРИНО

Ник бавно и внимателно оглежда цялата стая.

Знае, че е уморен и че в такова състояние човек не може да мисли адекватно, но е сигурен, че някой е влизал и е ровил в стаята. Отваря гардероба и се втренчва в ризите и в пуловера, които висят на пластмасови закачалки. Така ли ги остави, когато ги разопакова?

Струва му се, че не. Разпределени се по цялата дължина на сребристата напречна тръба. На почти равни разстояния. Спретнато и подредено. Изобщо не е в негов стил. Пулсът му се ускорява. Ник има дългогодишен навик да сбутва закачалките само от лявата страна на гардероба. Винаги го прави. Каролина закачваше нещата си отдясно и той все още оставя място там. Прави го несъзнателно. Със сигурност не е оставял дрехите си така.

Ник вдига куфара от плиткото долно отделение на гардероба и го оставя на леглото. Комбинацията на ключалката е 8634 – същата като кода на кредитната му карта. Той винаги я оставя на 7523 – с по една цифра назад от отключеното положение. Спомня си номера съвсем точно, защото в главата му завинаги се е запечатал един часовник на седмото небе (7), който показва пет (5) часа и 23 минути – часа, в който съпругата и детето му отидоха в рая.

Сега числото е друго. Ключалката показва 1870. Някой или е отварял куфара, или е въртял ключалката, опитвайки се да я отвори. Той въвежда комбинацията и вдига капака. Вътре е пълна бъркотия. Спортен екип и гуменки, които никога няма време да използва, купища чорапи и бельо, достатъчни за на цяла армия, фотоапарат с изтощени батерии и копия от всички документи по текущото разследване, които е успял да прибере.

Той сяда на леглото и вдига документите. Толкова са много, че не си спомня реда, в който са били папките. Затваря очи и се опитва да си спомни какво е гледал последно. Банковото извлечение на Роберто и Ерика Кракси. Карлота му показа последното теглене, което са направили. Той затвори папката, като остави страницата с лице нагоре.

Отваря папката. Документът е в положението, в което го е оставил. Въпреки това успокоително наблюдение, не е доволен. Може би си въобразява. Умората и стресът изострят нервите, понякога дори до степен на параноя. Сега му трябва един дълъг, дълбок сън. Сеща се за още нещо. Бързо преравя папките и намира снимките на Тамара Джейкъбс, просната мъртва на плажа. Преглежда ги и не знае дали да си отдъхне, или да се притеснява.

Те са там. Не са изчезнали. Но са в обратен ред.

Беше ги подредил както правят криминалните психолози – първо снимките от местопрестъплението, после тези на жертвата. Помни първите четири в точния им ред:

• Обща снимка на плажа и океана в посока север-юг с тялото на мястото на откриването му точно на границата на водата.

• Обща снимка на плажа в посока изток-запад.

• Обща снимка на плажа в посока запад-изток.

• Обща снимка на плажа в посока юг-север.

Те обаче не са подредени така. В обратен ред са. Той никога не би го направил. Може да е небрежен към дрехите и домакинските съдове вкъщи, но не и в работата си, никога в професионалния живот. Някой е разглеждал снимките. Но кой? Карабинерите? Няма логика да го правят. Ако бяха поискали, той щеше да им ги покаже. Допреди няколко часа, преди срещата с Гория и разговора с Ерика Кракси, беше готов да им покаже всичко.

Ако не са били карабинерите, кой? Убиецът на Тамара? Ник поглежда снимките от местопрестъплението. Възможно ли е мъжът, който я е измъчвал и убил, да ги е държал? Да се е възхищавал на добре свършената си работа тук, в тази стаята? Ник се оглежда и вижда бележник за похвали и оплаквания и няколко пощенски плика с емблемата на хотела. Пъхва снимките в един от пликовете и го запечатва. Няма голяма вероятност убиецът да е оставил отпечатъци, но Ник знае, че всеки престъпник понякога допуска грешки. Знае и нещо друго.

Ако човекът, който отвлече Роберто Кракси под носа на Гория и хората му, е бил тук, значи има работа с много опасен противник.

96

ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

Барни, дежурният програмист, приключва с прегледа на компютъра и поглежда Ейми с изражение, което подсказва, че смяната му вече изтича и тя е напълно прецакана.

– Съжалявам, не мога да го поправя. – Очилатият двайсет и осем годишен младеж връща един кичур от дългата си до раменете черна коса зад яката на синята си дънкова риза. – Ще се наложи да вземем компютъра и да му направим диагностика.

Това никак не ѝ харесва. Компютърният отдел е истинска морга. Малко машини се връщат живи от там.

– Ами моите файлове? Пазите резервни копия на главния сървър, нали?

– Да. Но вероятно ще загубите това, върху което сте работили днес. Последното резервно копие е направено снощи около полунощ.

– Дявол да го вземе!

– Така е. Открай време повтарям на началника, че всеки трябва да има преносим резервен диск. Само така може да се постигне пълна сигурност.

– Добре, колко ще ви трябва? За колко време мислите, че ще го оправите?

Той поглежда часовника си.

– Моята смяна изтече преди час. Опасявам се, че ще могат да погледнат компютъра ви чак в понеделник.

– Понеделник! Това е след цяла вечност!

– Съжалявам. И на нас ни отрязаха добавките за извънреден труд, както на всеки друг. – Младежът поглежда машината, сякаш току-що му е проговорила. – Чакайте. Нека да погледна още нещо.

Настанява се на стола ѝ, натиска няколко клавиша и на екрана излизат неща, които Ейми дори не е подозирала, че съществуват в компютъра. Привилегирован достъп за администратора. Нещо като дисекция на най-скритите и най-съкровени части на машината.

– Леле! Не мога да повярвам.

– Ще го оправите ли? – обнадеждено пита Ейми и се навежда към екрана.

– Абсурд. – Той се обляга назад и скръства ръце, втренчен в редиците от символи с очевидно възхищение. – Зомбиран е.

– Какво?

– Изглежда, че някой хитър хакер е проникнал през защитата, изтеглил е всичко от компютъра ви и го използва дистанционно за свои цели. – Барни се пресяга и издърпва кабела. – Трябва да се постави под карантина и да се почисти. Незабавно.

Новината кара Ейми да се почувства като изнасилена.

– Нашият човек сигурно вече е разбрал, че се опитваме да го разкрием. – Барни звучи като хлапе, което си играе на стражари и апаши. – Сигурно е вкарал в системата ви и червеи и троянски коне. Те са унищожили по-голямата част от програмите и вероятно пренасят заразата на други места. – Той вдига компютъра от бюрото. – Приберете се вкъщи, доктор Чан. Ще видите това бебче отново в понеделник, ако изобщо го видите. Ще ви поръчаме нов компютър.

97

ЛОС АНДЖЕЛИС

„Бел-ла-пица“ е нов ресторант съвсем близо до къщата на Мици. Поредната зле скалъпена игра на думи с инициалите на града – Л. А., и италианската дума bella, „хубава“.

Мици и момичетата са тук по няколко причини. Първо, вкъщи няма нищо за ядене. Второ, не са идвали тук преди – с други думи, не са идвали с Алфи. И трето, което е най-важното, до края на месеца предлагат петдесет процента намаление на цените и безплатна чаша вино към всяка поръчка.

Хилавата като върлина чернокоса сервитьорка стои отстрани и записва поръчката:

– Две диетични коли и чаша кианти. Едно чесново хлебче. Една супа минестроне. Едни панирани гъби. За основно една среднотънка „Нептун“ без аншоа. Една голяма дебела „Пеперони“ с яйце. И... – Мици поглежда менюто, за да реши какво да вземе за себе си. – ... една малка лазаня с нарязана зелена салата и без пържени картофи. Това е.

Докато момичето трескаво драска в бележника си, тя си дава сметка, че започва да възприема маниерите на Тайлър Картър. Без излишни любезности, само фактите.

– Благодаря – добавя бързо след отдалечаващата се сервитьорка. – Благодаря за помощта.

Когато имаш да съобщаваш лоша новина, най-добре да го направиш в самото начало и бързо. Веднага щом Джейд и Амбър получават напитките си, Мици им я казва:

– Днес гледаха делото срещу баща ви. Пратиха го в затвора. За трийсет дни.

Тя отново се наругава мислено. Пак прозвуча като Картър.

Амбър изпуска сламката от устата си:

– Татко е в затвора?

– Сега ли? Вече? – Джейд звучи по-скоро подразнена, отколкото разстроена.

Мици хваща и двете за ръцете и отговаря:

– Да. Излежава присъдата си от днес следобед.

Джейд дръпва ръката си и възкликва:

– О, не! Горкият татко.

Горкият татко? Мици прехапва езика си, за да не каже нещо неподходящо.

Амбър мълчи. Не помръдва. Не докосва кока-колата си. Просто се вглъбява в мислите си, несъмнено мъчителни и объркващи.

– И за какво е всичко това? – Джейд разперва ръце и лицето ѝ почервенява от гняв. – Да празнуваме ли си ни довела?

– Не. – Гласът на Мици е твърд, но спокоен. – Доведох ви, за да бъда с вас. За да ви покажа, че животът продължава.

– Не и за татко. – Джейд се изправя и хвърля салфетката си върху масата. – Аз няма да участвам в това. Няма да седя тук, в този ресторант, докато баща ми е в затвора и сигурно няма какво да яде.

Мици се изправя срещу нея.

– Напротив. Сядай веднага.

Разговорите на съседните маси стихват.

Джейд поглежда предизвикателно майка си:

– Тръгвам си. Отивам си вкъщи и ти няма да ме спреш.

– Никъде няма да ходиш. Сядай! – заповядва Мици с нетърпящ възражения тон.

– И какво ще направиш? Ще ме набиеш ли? Или ще извикаш приятелите си полицаи? Ще ги накараш да ме вкарат в затвора като татко?

Мици мобилизира цялата си воля да не удари плесница на дъщеря си, да я разтърси и да ѝ каже да се държи като голямо момиче – да види всички страни на проблема и да разбере, че и на нея не ѝ е лесно.

– Хайде! – Джейд се изпречва пред нея. – Знам, че искаш да ме удариш. – Подава лицето си. – Направи го, ако така ще се почувстваш по-добре.

Между масите се приближава дребен мъж на средна възраст. Зад него идва хилавата сервитьорка.

– Съжалявам, но ще ви помоля да напуснете – казва мъжът, като поглежда плахо Мици; после махва с две ръце към вратата, сякаш се опитва да прогони някакво мръсно животно. – Вървете си, ако обичате. Веднага.

Тя не се опитва да спори. Взема палтата и тръгва. Всъщност човекът ѝ прави услуга. Сложи край на скандала. Въпреки че ги изхвърлиха на улицата, трите пак са заедно.

98

ТОРИНО

Ник изгасва лампата и наднича зад завесата на прозореца към мократа празна улица. Набира номера на Гория.

– В стаята ми е ровено.

– Какво?

– Някой е тършувал в стаята ми. Не са взели нищо, но са гледали документите от разследването, снимките.

– Сигурен ли сте?

– Сто процента.

– Още съм долу. Платете сметката и веднага се махайте. Можете да преспите у нас. Утре така или иначе ще тръгваме рано.

Ник пуска завесата и започва да събира вещите си.

– Добра идея. След малко слизам.

След около десет минути е прибрал всичко и слиза на рецепцията. Докато плаща сметката, му хрумва да попита кой е влизал в стаята и е пипал нещата му, но се отказва. Като гледа полузаспалия нощен служител, едва ли ще получи смислен отговор.

Ник излиза в студения, влажен мрак и като се оглежда за хора, които биха могли да го следят, тръгва по улицата, завива зад ъгъла и се насочва към фиата на Гория. Доколкото може да прецени, никой не го видя да излиза от хотела.

– Имам чувството, че тази нощ никога няма да свърши – измърморва италианецът, докато пали колата и потегля.

– Напоследък имам доста такива. Отново благодаря за помощта.

– Няма защо.

– Вижте, трябва да се обадя на началничката си. Нещо против?

– Не, разбира се.

Ник набира номера. Изчаква, докато започне да звъни.

– Да.

Резкият ѝ тон го изненадва. Сякаш говори друг човек, сякаш е сбъркал номера.

– Мици, Ник се обажда.

– Здравей, Ник. Сварваш ме в лош момент.

Той вече се е досетил за това от гласа ѝ. Освен това се чува, че тя пътува нанякъде с колата – има шум от улично движение, едното момиче ѝ крещи нещо, другото плаче.

– Извинявай, Миц, едва те чувам. Обади ми се, когато можеш. Тук се случиха странни неща и искам да те информирам.

– Тук се случват още по-странни – казва тя, като повишава глас. – Ще ти се обадя, когато имам възможност.

Връзката прекъсва. Ник прибира телефона и измърморва:

– Изглежда, че и шефката ми е имала труден ден.

– Всички имаме трудни дни от време на време – казва Гория, като рязко завърта волана, за да избегне една дупка. – Но понякога трудните дни оставят хубави спомени. За мен най-щастливото време в брака ми беше, когато живеехме трудно и нямахме нищо. С жена ми ядяхме само супа и лягахме да се топлим и да се любим в кревата. – Обръща се и се усмихва на Ник. – Женен ли сте? Нали разбирате какво искам да кажа?

– Да. Разбирам.

Гория усеща, че спътникът му иска да сменят темата, и добавя:

– Утре пак трябва да се срещнете с карабинерите. Не бива да отивате.

– Прав сте. Тяхното маце ще отиде в хотела в девет.

– Трябва да измислите някакво оправдание и да ѝ се обадите. Да ги отклоните от следата.

– Мога да кажа, че съм се напил някъде и ще се прибера по-късно следобеда. Какво мислите?

Гория се усмихва:

– Ще свърши работа. Ще си помислят, че сте си намерили другар по чашка.

– Това си е самата истина.

Частният детектив размахва строго пръст като учител:

– А, не. Аз не съм такъв приятел. – Поглежда часовника си. – И дори за мен е малко късно да ви намеря подобен.

– Не е необходимо. В последно време моята компания ми стига.

Преминават през града на северозапад и стигат до тихото градче Венария Реале. Гория живее в малка нова къща, скрита зад висока метална ограда с желязна порта. Той натиска копчето на дистанционното. Портата се отваря и зад нея се открива входа на дълъг гараж.

Ник инстинктивно поглежда назад, докато влизат. Вижда преминаващи фарове, но не изглежда някой да ги следи.

– Тук сме в безопасност. Можете да сте спокоен. – Гория изгася фаровете и слиза. – Имам камери и алармена система навсякъде около къщата, необходима мярка при моята професия. – Отива при една метална кутия върху бетонната стена и натиска няколко копчета. – Активирах я. Нищо не може да премине, без да я задейства.

– Като заговорихме за безопасност, имате ли някакво оръжие, което можете да ми дадете? – пита Ник, след като влизат в хладната тъмна кухня.

– Разбира се. – Неоновата лампа светва. Италианецът отваря голям стоманен хладилник, бръква в чекмеджето и се изправя, държейки бутилка в едната ръка и пистолет в другата. – Бира и „Берета“, как ви се вижда обслужването?

– Идеално.

Телефонът на Ник иззвънява в джоба му.

Гория оставя пистолета и бутилката „Перони“ върху кухненския плот и отива да вземе бира и за себе си.

На дисплея е изписано името на Мици.

– Ало.

– Здравей, Ник. Извинявай за одеве. Колко е часът при вас?

Той поглежда часовника си.

– Четири сутринта.

– Леле, съжалявам. Късно ли ти се обаждам?

– Вече не знам кое е късно. – Той се засмива уморено, докато вдига бутилката. – Сега ще пия една бира и се трупясвам.

Мици замълчава за момент, после казва с променен глас:

– Алфи пак ме би и този път го тикнах зад решетките.

– Какво?

– Нахвърли се върху мен и се опита да ми покаже кой командва. Нещата загрубяха.

– Добре ли си? Направи ли ти нещо този мръсник?

Гневът в гласа му я трогва.

– Нищо сериозно, не и физически.

– Ами момичетата?

– Много са разстроени.

Ник оставя бутилката и започва да крачи неспокойно.

– Слушай, майната му на това скапано разследване. Ако имаш нужда от мен, вземам първия самолет за Ел Ей.

Тя се засмива:

– Няма начин, каубой. Първо си свърши работата.

– Сериозно...

– Не, добре съм. Освен това Ейми се грижи за мен.

– Хубаво.

– И пита за теб.

– О, не се съмнявам.

– Не се шегувам. Мисля, че си пада по теб.

– Аз не си падам по нея. Вече говорихме за това. Кажи какво стана с Алфи.

– Осъдиха го. Трийсет дни в пандиза.

– И после какво?

– Не мисля да си го вземам обратно, ако това имаш предвид.

– Точно това имам предвид.

– Извадих си поука.

– Радвам се да го чуя. Ако мога да ти помогна по някакъв начин, само кажи.

– Благодаря. Ще ти кажа. В момента най-много ще ми помогнеш, ако разнищиш този проклет случай.

– Дано да се справя. Току-що се изнесох от хотела. Някой е преровил стаята ми, докато търсех Кракси.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно. Дейв Рокман от ФБР ме свърза с един частен детектив, който ми помогна. Добър човек на име Фабио Гория.

– Казах ти, че нямаме излишни пари, Ник.

– Нищо няма да плащаме. Правят ни услуга. Рокман ми беше задължен за едно нещо. Всъщност за няколко неща.

– Добре. А какво става с Кракси?

– Намерихме го и после го изгубихме. Дълга история. Накратко, мисля да отсвиря карабинерите.

– Няма проблем. Хайде да затварям, да те оставя да поспиш.

– Ще ти се обадя утре... тоест по-късно днес.

– Чудесно. Ще поддържаме връзка.

– Ей, Миц?

– Да?

– Радвам се, че разкара оня тъпак. Ти си страхотен полицай, страхотна майка и страхотна жена. Надявам се това да е първата стъпка към страхотния живот, който ти и момичетата заслужавате.

– Благодаря ти.

Тя затваря бързо. Не иска да показва емоциите си.

99

ТОРИНО

Във влажния вонящ мрак Роберто Кракси благодари на Господ за малките радости.

Той е жив. А знае, че много лесно можеше да е мъртъв. Опипва врата си. Болката в трахеята е силна. Толкова силна, че в момента заглушава болката от другите наранявания получени при пленяването му. След като адреналинът в кръвта му се изчерпи, всички тези места мъчително ще му напомнят за себе си.

Той бавно опипва останалата част от тялото си. Ръцете и краката не са вързани и устата му не е запушена. Похитителите явно го държат на уединено място, където са сигурни, че никой няма да чуе виковете му. Някъде извън града.

Кракси потърква китките си. Чувства неравностите от врязването на въжета в кожата. Опипва глезените си и там също открива такива следи. Похитителят е бил подготвен да го върже. Ако е бил сам, значи е достатъчно силен, за да го пренесе до колата и после дотук. Това е обезпокоителна мисъл. Не би искал да има толкова силен враг.

Той опипва лицето около устата си. Има нещо лепкаво. Остатъци от тиксо. Значи устата му е била запушена. Още един признак, че похитителят му е професионалист и е бил подготвен за всяка ситуация.

Решава да провери обстановката. Помещението, в което е затворен. Мракът е непрогледен, няма нито искрица светлина. И е студено. Той опипва пода, на който седи. Твърд и гладък. Полиран камък, не пръст. Роберто е достатъчно предпазлив, за да не прави опити да се изправи рязко – може да се удари в невидима преграда и пак да изгуби съзнание.

Вдига ръце над главата си. Или поне се опитва. В седнало положение има около педя празно пространство отгоре. Напипва тавана. Той е със същата структура като пода – студен и гладък. Каменен. Сърцето му затуптява по-силно. Кракси разперва ръцете си настрани. Там също няма много място. Може би по около педя от двете страни. Стените също са каменни.

Роберто предпазливо ляга и се изтяга с цял ръст. Малко под метър и осемдесет, той не докосва нищо нито с главата, нито с краката си. Протяга ръце и напипва нещо – камък. Само на петнайсет сантиметра напред. Пропълзява надолу. Краката му скоро опират нещо твърдо. Пак камък. Вече му става ясно. Затворили са го в тясна, запечатана каменна камера. Или, ако използва по-разпространения термин, в саркофаг.

100

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

През деня кварталът е като врящ котел: хора с всякакъв цвят на кожата сноват насам-натам, коли едва се разминават, шумът се издига като пара над улицата. В този час обаче градът е като обезлюден, тъмен и пуст, тих и призрачен.

Точно както му харесва на Джей Джей. Той оглежда за светлини от къщите и за камери за наблюдение, докато бавно минава покрай дървените постройки по улицата на Ема. Мястото, където тя живееше. Часът е три сутринта и няма нищо, което да го смути. Няма причина да не може да върне своята царица на домашния ѝ трон. Само още веднъж да обиколи квартала и ще го направи.

Джей Джей търпеливо минава по улиците, после се връща на Западна 169-а, отваря външната порта и минава по отъпканата трева до входната врата на къщата. Спира на прага ѝ. Обръща се. За последен път се оглежда, после изважда ключовете, които е взел от чантичката ѝ. Уверен, че никой не го наблюдава, пробва няколко от тях, докато успява да отключи с един месингов с квадратна глава.

Вътре е прохладно и ухае прекрасно. Изпълнено е с ароматите на Ем. Нейните парфюми, сапуни, пудри. Лаковете ѝ за коса, праховете за пране, дрехите. Той застава в мрака и ги вдишва жадно. Като че ли тя е тук, при него. Къщата е малка: само две стаи на долния етаж – дневна и тясна кухня с кът за хранене. Горе има сносна спалня, много по-малка необзаведена втора стая и миниатюрна баня с умивалник, който не е добре закрепен за стената. Той взема четката ѝ за зъби от пукнатата стъклена полица и прокарва пръст по износените ѝ косми. Затваря очи и я поднася към устата си, поглажда с нея устните и езика си. Вкусът ѝ го кара да настръхне.

Джей Джей постоява по малко във всяка стая. Взема грижливо изгладените ѝ сгънати дрехи от паянтовата ракла и ги помирисва. Отваря малкия гардероб и прегръща единствените ѝ две рокли: една къса и черна, другата – дълга, широка и пъстра като на хипи.

Ляга върху неоправеното ѝ легло, притиска лице върху отпечатъка от главата ѝ върху възглавницата, останал от последния ѝ сън тук. Иска му се да бе дошъл по-рано, да бе прекарал повече време сред вещите ѝ, да я бе опознал по-добре. Колкото и болезнено да е това, той се отърсва от емоционалните спомени и отново излиза от къщата, заобикаля и отива до паркираната на една задна улица кола.

Качва се, потегля бавно и изгасва фаровете на петдесет метра преди къщата на Ем. На десет метра преди нея изключва двигателя и оставя стария автомобил да измине остатъка от разстоянието по инерция. Заобиколен от мрака, Джей Джей седи търпеливо на шофьорското място и наблюдава улицата, оглежда къщите наоколо. След пет минути смъква стъклото и се ослушва за приближаващи коли или хора.

Нищо. Това е най-мъртвият час на нощта.

Джей Джей пристъпва към действие. Бързо. Умно. Уверено. Отваря шофьорската врата, после – задната. Хваща Ем под мишниците и я вдига от седалката.

– Извинявай – прошепва, когато краката ѝ се провлачват по асфалта.

Тръгва заднешком и я довлича до вратата, която е оставил отворена, вкарва я в къщата.

Оставя я в антрето и спокойно се връща до колата си и затваря вратите.

Знае, че няма време за губене, не може да остане още с нея, колкото и да му се иска. Отива пак в къщата, затваря входната врата след себе си и кляка, за да подхване по-здраво своята любима. Вонята на разложено месо е ужасна, но няма значение. Той я вдига с две ръце като младоженец, който внася булката си през прага.

Олюлява се, докато изкачва стълбите, и отново ѝ се извинява, когато краката ѝ се удрят в стената. Под лунната светлина, проникваща от прозореца, той я полага върху леглото. Сякаш Бог осветява пътя му, за да му позволи да се прости със своята любима. Навежда се над бледото ѝ лице и я целува по устните. След това я покрива. Подпъхва долния чаршаф под нея. Притиска го плътно около тялото ѝ. Увива я хубаво.

– Лека нощ, царице моя – прошепва от прага. – Ще се видим в отвъдния свят.

101

ТОРИНО

Рикардо Кракси има чувството, че е прекарал цяла вечност смачкан в смърдящия, тих и клаустрофобичен саркофаг, превърнал се в негов затвор.

Има достатъчно опит, за да прецени, че го държат жив с някаква цел, затова животът му няма да бъде съзнателно прекратен сега. Това обаче не е голяма утеха. Освен това знае, че похитителите допускат и грешки – понякога фатални – и по небрежност може да оставят жертвите си да се задушат или да умрат от глад.

Кракси мобилизира всички умения, придобити от дългогодишен опит, и се опитва да забави пулса си. Колкото по-бавно тупти сърцето му, толкова по-бавно ще изразходи кислорода и ще живее по-дълго. Такава е математическата формула на оцеляването. Съсредоточава се толкова, че успява да почувства тихото тупкане на най-важния жизнен орган в гърдите си и сякаш чува как кръвта се забавя във вените му.

Шейсет и девет.

Петдесет и две.

Четиридесет и седем.

Това е най-ниското, което може да постигне. Четиридесет и седем удара в минута.

Преди двайсет години можеше да забави пулса си с още десет удара, но времето на най-добрата му спортна форма е отдавна минало.

– Господин Кракси, буден ли сте?

Гласът го стряска. Вдига пулса му на над шейсет удара в минута. Звучи учтиво и особено. Английски с чужд акцент. Странно е, че се обръща толкова официално към него.

– Господин Кракси.

Идва отвсякъде около него.

– Чувате ли ме?

Някъде в тъмното има миниатюрен високоговорител. Кракси няма представа къде. Той опипва студения камък, но не успява да го намери. Запазва тишина. Фактът, че похитителят си е дал труд да монтира такова устройство, означава, че иска да разговаря с него. Е, като иска, да дойде и да го измъкне от това забравено от бога място.

Мълчанието е злато. Ако има късмет, така може да си осигури златна възможност да избяга.

– Господине! – гласът се усилва и този път Кракси различава ясно акцента.

Чуждестранен. Не европейски. Може би африкански? Не, не е африкански. Арабски.

От масивния камък се чува отегчена въздишка:

– Господине, неслучайно оставих жена ви жива. Ако отказвате да говорите с мен, сигурен съм, че мога да убедя нея.

– Какво искаш? – заговаря с напрегнат глас Кракси. – Ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

102

ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей криволичи по тъмните улички на Гардена, после по яркоосветената магистрала продължава към Бойл Хайтс.

Време е да посети Джени Харисън. Часовникът на таблото показва малко след четири. Има само два часа до изгрева, когато клетниците от петъчната нощна смяна ще започнат да се прибират и към автобусните спирки ще тръгнат други, недоволни, че се налага да работят в събота сутрин.

Трябва да действа бързо. Голямата стара къща тъне в пълен мрак. Той спира на улицата на абсолютно същото място, както при предишното си идване. Отново остава седнал, със смъкнато стъкло, наблюдава и се ослушва, чака да види дали някой е чул колата му и ще има глупостта да провери какво става.

В четири и десет се навежда през дясната седалка, взема автомобилната щанга, която е сложил там предварително, и слиза. Бързо минава по улицата, влиза през портата и пресича двора. Проскубаната морава наоколо мирише на кучешки изпражнения и от двете страни на пътеката има разхвърляни фасове.

Джей Джей се вмъква във входа на къщата, обръща се и се оглежда. Не се вижда нищо. Няма движение. Няма шум. Няма хора. Той хваща голямата топка на входната врата и я завърта. Ако има късмет, бравата може да е стара и да поддаде малко, колкото да му позволи да пъхне щангата.

Вратата обаче е отключена. Обхваща го радост. Тази нощ Бог наистина бди над него. Той влиза във вестибюла и типичната миризма на стара къща, в която живеят много квартиранти, удря носа му. Това го отвращава. Колко подходящо лобно място за Джени Харисън. Наоколо има няколко врати – повече, отколкото предполагаше – всичките кафяви и всичките без номера.

Джей Джей отива до основата на стълбите. Изважда мобилния си телефон и набира номера, който му даде Джени. Не очаква тя да вдигне. Сигналът отлита някъде в киберпространството. Изщракване. После над главата му се чува телефонен звън.

103

ИТАЛИЯ

В мрака се чува тропане. Не силен тътен. Не тропот на галопиращи коне върху твърда земя – по-скоро шум от чукане на кълвач върху камък.

Роберто Кракси обезпокоено извърта главата си надясно. Закрещява през стената на саркофага към невидимия си мъчител:

– Какво правиш? Какво става?

Изведнъж камъните се разтрисат. В саркофага проехтява пронизително бръмчене.

– Хей!

Каменната камера сякаш всеки момент ще се срине върху него. Кракси отново прибягва до професионалните си умения. Успокоява се. Опитва се да разбере какво става. Похитителят му работи с някаква машина. Пробива дупка. С трясък въртящата се бургия прониква през стената. Прах и стружки засипват лицето и очите на Кракси. Бръмченето спира.

През дупката прониква лъч светлина с дебелината на молив. Той се премества надясно и допълзява до дупката, като се опитва да надникне навън с лявото си око.

Отвън наднича друго око, черно като душата на дявола.

Сърцето на Кракси се разтуптява.

– Дръпни се – заповядва хладно похитителят.

Кракси се отдръпва назад.

Монахът оставя акумулаторната бормашина на земята.

– През тази дупка ще ти влиза въздух. Ако ми кажеш истината, ще се обадя в полицията и ще дойдат да те освободят. Ако не, след като убия жена ти, ще дойда да те довърша.

Монахът прибира бормашината, която купи в Торино, след като Кракси му се изплъзна първия път, излиза от старата църква и се връща при колата. За следващия етап от задачата ще му трябват различни инструменти. Много по-различни.

104

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Четири позвънявания на телефона са необходими на Джей Джей, докато установи от коя стая се чуват.

Той прибира апарата в джоба на панталона си и оглежда вратата, пред която стои. Тя е евтина и паянтова. Нискокачествено парче шперплат, оборудвано с обикновена ключалка. Със сигурност няма да издържи натиска на щангата. Може да я разбие дори с ритник.

Още не. Той сяда търпеливо на пода отвън и се ослушва. Телефонът най-вероятно я е събудил. На него му трябва тя отново да заспи. Трябва му спокойна и отпусната.

Джей Джей се ослушва за шум от използване на тоалетната. За звук от телевизор или свирене на завиращ чайник.

Не чува нищо. Минават четиридесет минути. Две хиляди дълги секунди се изнизват, преди да се увери, че всичко е наред, и да пъхне щангата между вратата и касата. Действа внимателно. Оставя метала бавно да проникне в меката дървесина, да влезе дълбоко в пролуката между вратата и рамката. Работата е трудна и на челото му избиват капки пот. Най-сетне наглася инструмента в подходящата позиция. Уверява се, че има достатъчна опора – достатъчно добър лост – за да отвори вратата. С едно рязко движение натиска щангата наляво, като същевременно блъска вратата с дясното си рамо и бедро.

Тя се отваря, като силно се блъска в стената. Достатъчно шумно, за да събуди Харисън. Забравя да затвори вратата и нахлува вътре. В стаята е тъмно. Има легло, диван, прозорец и умивалник. Но нито следа от Джени. Завърта се. Друга врата.

Отваря я. Малка баня. Тя не е там. Джей Джей стои объркан в мрака. Отстъпва назад до разбитата врата и я затваря. Стените в къщата са тънки като картон. Вероятно и хората от съседните стаи са чули трясъка.

Джей Джей светва лампата. Телефонът е на пода до леглото. Сигурно го е изпуснала. Излязла е без него. Разсеяност, която спаси живота ѝ. Засега.

105

ТОРИНО

Много време е минало от последния път, когато бившият войник Роберто Кракси бе принуден да лежи в собствената си урина.

Ако паметта не му изневерява, това се случи преди двайсет години в Неапол. Една операция срещу Камората¹² не протече по план и той и хората му трябваше да лежат почти цял ден в едно сметище.

Уби трима души в последвалата престрелка. Какво не би дал да можеше да убие и сега!

Саркофагът, в който е затворен, изглежда непробиваем. Беше успял да се обърне по корем, да се изправи на колене и да натисне тежката плоча отгоре. Но тя не помръдна.

Нито милиметър. Похитителят го няма от доста време и Кракси знае съвсем точно къде е в момента и какво прави. Такъв звяр няма да има нужда от много време, за да прекърши човека, при когото е отишъл. Един мекушав учен. Тогава врагът ще научи истината. Ще научи, че Кракси не му е казал всичко. Че го е забавил.

Най-големият страх на италианеца е какво ще предприеме мъчителят му след това. Независимо дали господарят му е някоя голяма корпорация, или фанатична религиозна групировка, няма да остави нещата така. Ще трябва да унищожат всичко и всеки, свързан с оскверняването на плащаницата, остъргването на засъхнала кръв от плата и ДНК изследването, дало най-ценната генетична информация в цялата история на човечеството.

Кракси поема дълбоко въздух и още веднъж с всички сили натиска непомръдващия камък. Трябва да излезе. Трябва да се измъкне. Да избяга, преди да е станало късно.

¹² Една от най-големите и най-стари криминални организации в Италия, със седалище в Кампания – региона около Неапол. – б. р.