Тайната на Торинската плащаница

106

СЪБОТА

ТОРИНО

Още от дете Марио Сакони винаги спи на отворен прозорец. Ако е затворен, усеща безпокойство и не може да заспи. Задушава се. Изпитва клаустрофобия. Заради този навик много момичета недоволстват от студа в спалнята му, но това никога не е било проблем за привлекателния генетик.

Снощи пак си легна с отворен прозорец и красива стажантка от Бразилия, плътно притисната до него, за да се възползва от телесната му топлина. Зората вече настъпва зад буйната гора около дома му. Но когато отваря очи в розовата светлина, той осъзнава, че е допуснал голяма грешка.

– Buongiorno¹ – казва непознатият, облечен в черно мъж, застанал до леглото му.

– Vaffanculo!² – изругава Сакони и се опитва да седне.

Дръпва лявата си ръка и усеща, че е вързана. Дясната – също. Той трескаво се оглежда за любовницата си.

– Къде е Бенедета?

– В банята – отговаря монахът, като кимва назад. – Ще я доведа след малко.

Сакони е чел за престъпниците. Как понякога прибягват до физическо или сексуално насилие, ако ги предизвикаш. Най-добре да запазиш спокойствие и да не ги дразниш. Да не направиш така, че един обикновен грабеж да прерасне в нещо по-опасно.

– Вижте, не искам никой да пострада. Вземете каквото искате. Ключовете от мерцедеса са в панталона ми на онзи стол. В сейфа има пари. Ще ви дам всичко.

– Роберто Кракси.

Името го кара да замълчи.

– Кракси е причината да съм тук.

– Не разбирам.

Монахът се приближава; поглежда го с черните си очи през дупките на плетената маска, която носи.

– Напротив, знаеш. Ти си Марио Сакони. Кракси ти е платил за нещо, което не е трябвало да правиш. Ти си злоупотребил с властта си, с дарбите, които ти е дал Господ.

– Не, не. Грешиш.

Погледът на монаха издава увереност, че не греши. Той се отдалечава от леглото и отива в банята. Връща се с голото момиче в ръце. Едва когато пуска малкото ѝ разтреперано тяло на леглото, Сакони вижда, че ръцете и краката ѝ са вързани зад гърба. Устата е залепена с дебело тиксо. Бенедета започва да се гърчи.

– Роберто Кракси ти е платил, за да изследваш нещо – нещо много ценно. Искам да ми дадеш резултатите от изследванията и всички проби, които са ти останали.

– Грешиш. Кълна се в Бог, че не знам за какво говориш.

Юмрукът се стоварва неочаквано върху лицето му. Сакони изпищява от болка. Носът му е счупен. В устата и по бузите му потича кръв.

– Не споменавай напразно името Господне.

Монахът бръква в черния си панталон и изважда дълъг, тънък предмет, красиво инкрустиран със седеф. Натиска едно копче и петнайсетсантиметровото острие, което се появява, разсейва всички съмнения за предназначението на предмета. Ефрем приближава стилета пред очите на Сакони, за да му покаже колко е остър и смъртоносен. Сяда на леглото, хваща Бенедета за врата и я дръпва към любовника ѝ. Изтегля косата ѝ назад така, че да гледа Сакони в очите. Сега нейният страх се слива с неговия.

– Така. Ще ми кажеш ли сега за изследванията?

Сакони още се колебае.

Ефрем допира върха на острието до нежната кожа под дясното око на момичето. Вглежда се в лицето на учения. Веднага вижда, че му е безразлично. Този човек не е герой и между него и момичето няма любов. Монахът я блъсва. Чува как се изтъркулва през леглото и пада на твърдия под.

Неочаквано Ефрем пробожда със стилета лявата буза на Сакони.

Очите на учения се изпълват с ужас много преди мозъкът му да регистрира болката.

Ефрем бавно издърпва стилета. Запушва с ръка устата на Марио, за да заглуши стоновете му. Една капка кръв от върха на острието попада в очите на генетика.

– За последен път те питам. Кажи ми какви изследвания направи за Кракси.

¹ Добро утро (ит.) – б. пр.

² Мамка му (ит.) – б. пр.

107

– Събуди се приятелю.

Ник чува гласа, но не е достатъчно разсънен, за да отговори.

– Трябва да действаме, хайде – настоява Гория, като поставя ръка върху рамото му. – Ник, трябва да тръгваме. Събуди се.

Каракандес се надига на лакти. Примижава на ярката светлина, когато Гория дръпва пердетата. С два пръста прогонва съня от очите си.

– Буден съм. Дай ми само минута да се окопитя.

– Правя кафе и яйца, после трябва да тичаме. – Гория излиза от стаята. – Няма време.

– Разбрано.

Олюлявайки се, Ник се добира до банята. Чувства се полупиян. Отива до тоалетната, после застава под душа. Отначало водата е твърде студена, после твърде гореща, след това пак твърде студена. Накрая се насапунисва и се пъхва под редуващата се ту ледена, ту вряла струя. Часовата разлика и недоспиването го скапват.

Избърсва се и облича чиста мека памучна риза в синьо каре, синьо горнище с качулка и дънки „Гап“. Взема блекберито си от нощното шкафче и написва имейл на лейтенант Капелини:

Карлота,

Тази сутрин няма да съм в стаята, затова недей да идваш. Снощи малко се напих с едни хора, с които се запознах в хотела, и се оказах в другия край на града. Ще ти се обадя следобеда да се уговорим.

Благодаря.

Приятен ден.

Ник

Натиска бутона за изпращане и влиза в кухнята, където Гория тъкмо изсипва бъркани яйца и пушена сьомга от един тиган в чиниите.

– Сипи си кафе. – Махва към стъклена кана с вряла кафява течност. – В хладилника има мляко и сметана.

– На теб да ти сипя ли?

– Si. Чисто.

Ник взема две бели чаши от една полица и сипва кафе. Двамата сядат на пейки до дълга талашитена маса с изглед към голяма продълговата поляна с дървета от двете страни. Това е градина на мъж, който живее сам. Няма цветя, няма украса, само трева, която можеш набързо да окосиш и да седиш на нея, когато имаш време за мързелуване.

Снощи не успяха да вечерят и сега Ник е по-гладен, отколкото очакваше.

– Яйцата са много вкусни.

– Grazie. Италианските момчета се учат да готвят добре.

– Един ден от теб ще стане добра домакиня.

– Много смешно. Яж бързо. Трябва да действаме, за да не съжаляваме, че сме спали.

И двамата са изтощени, но знаят, че се надбягват с времето. Ако похитителят на Кракси се е добрал до същата информация, която те научиха от Ерика, със сигурност скоро ще стигне до учения, на когото бившият карабинер е дал да анализира ДНК от плащаницата.

В шест и четиридесет и пет Ник и Фабио вече пътуват на югоизток по улица „Антонио Киеза“ и булевард „Гарибалди“. Малко след седем излизат на Северната околовръстна магистрала и доста бързо стигат до пункта за таксуване по посока Милано, където голям камион е спукал гума. Шосето е покрито с гумени парчета. Ядосани шофьори свирят с клаксоните, докато минават покрай закъсалата машина като рибни пасажи, заобикалящи тромав кит.

В 7,15 излизат при Кивасо, а когато тихо затварят вратите и тръгват към малка самотна къща в края на грамадно имение, вече е 7,35.

– Онзи замък отзад – обяснява Фабио, като посочва постройка с червени тухлени стени и зелени капаци на прозорците – се казва „Кастането По“. Това е родният дом на Карла Бруни.

Ник поглежда безупречно поддържаното имение.

– След като си отрасла на такова място, изглежда логично да се омъжиш за президент, за да запазиш начина на живот, с който си свикнала.

– Но точно пък за Саркози? – Гория свива рамене и продължава към къщата. – Не мога да си обясня защо една красива италианка би избрала френски гном.

Отваря черната метална порта и двамата се приближават по алеята, постлана с кехлибареножълти камъчета, до триетажната къща с прекрасна гледка към тучните торински възвишения и околните лозя.

Италианецът кимва към черния „Мерцедес SLK“ от едната страна.

– Това е неговата кола. Значи си е вкъщи.

Ник протяга ръка към кръста си и опипва пистолета, който снощи получи от частния детектив.

Гория вдига огромната месингова халка, висяща по средата на лъскавата черна врата, и почуква силно. Бръква в джобчето на якето си и изважда фалшива служебна карта.

– Карабинери! Signore Сакони, отворете!

Ник се отдалечава от вратата и тръгва около къщата. Надниква през прозорците на долния етаж, после се връща отпред.

– Няма признаци на живот, но на втория етаж един прозорец е отворен.

Гория прибира картата за самоличност и поглежда водостоците и перголата. Досеща се какво трябва да направи.

108

ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА КАРАБИНЕРИТЕ, ТОРИНО

Лейтенант Карлота Капелини се чувства като претоплен труп. Почти цяла нощ не спа – успя да задреме едва след като видя фирмената кола на Фабио Гория да взема Ник Каракандес от хотела и да пристига пред дома на частния детектив.

Сега отново е на работа. Подрежда бюрото си. Прочита докладите на екипа за наблюдение и научава, че американецът и новият му италиански приятел току-що са тръгнали от Торино към една къща в околностите на Кивасо. Поглежда компютъра и пак прочита пълното с глупости съобщение на Каракандес, в което той обяснява как се бил напил извън града и щял да ѝ се обади по-късно. После набира номера му от стационарния телефон на бюрото си.

– Buongiorno, Ник. Пак съм аз, Карлота. Обади ми се, ако обичаш, възможно най-скоро. Имам важна информация.

Това е лъжа, разбира се. Но тя знае, че ако не се свърже с него бързо, съвсем ще го изгуби. А това не бива да се случва. Не сега. Не и след снощните събития.

Капитан Джорджо Фуско ѝ дава знак през прозореца на кабинета си, разположен точно срещу бюрото ѝ. Това е един от рисковете да си винаги пред погледа на шефа. Карлота зарязва заниманията си и вяло отива при него. Наднича през вратата.

– Капитане?

– Влез. – Той кимва към мъж със сив костюм и късоподстригана черна коса, който седи в ъгъла на черно кожено кресло. – Това е Паоло. Работи в ръководството на РОС и е мой близък приятел.

Непознатият кимва учтиво:

– Ciao.

Немигащите му кафяви очи не показват особен интерес към нея.

Фуско отива при вратата и проверява дали е добре затворена. После казва:

– Роберто Кракси е бил забелязан в Торино вчера.

– Това не е новина, господин капитан. Известно ни е, че той и жена му наскоро са се прибрали във вилата си. Поставени са под наблюдение.

– Засякохме го на охранителните камери с помощта на софтуер за лицево разпознаване – намесва се Паоло.

Бръква в джоба на сакото си и изважда няколко цветни снимки. Разперва ги като ветрило и ги показва на Карлота. Тя поглежда снимките.

– Какво е правил?

– Изтеглил е пари от банкова сметка, за чието съществуване не знаехме, и вероятно е правил и други неща. – Паоло отделя няколко снимки. – Докато хората ни стигнат на място, беше изчезнал.

– Във вилата ли се е върнал?

Паоло свива рамене:

– Може би. Вчера нямахме достатъчно свободни хора.

– Министър-председателят беше в съда – обяснява с усмивка капитанът. – Още обвинения за секс с непълнолетни и корупция.

– Проверихме вилата на Кракси преди час – казва другият мъж. – Празна е, но Кракси и жена му са били там през последните двайсет и четири часа.

– Пак ще го засечем – обещава Карлота, като се старае да звучи уверено.

– Не съм толкова сигурен. – Паоло посочва с пръст една от снимките в ръката на Капелини. – Познавате ли този човек?

Тя поглежда мургавия мъж със спортна фигура и черен анорак.

– Ето го пак двайсет минути по-късно, с червено яке – добавя Паоло, като показва друга снимка.

Тя ги оглежда и поклаща глава:

– Не съм го виждал досега.

– Не е ли дошъл с американеца, когото имате за задача да забавлявате?

– Не, доколкото знам. Лосанджелиският полицай пристигна сам.

Капитанът добавя:

– Но тук му помага един местен частен детектив, когото познаваш. Фабио Гория.

Паоло вдига вежди:

– Способен полицай. Жалко, че го изгубихме.

– Какъв е според вас този чужденец? – пита Карлота, като му връща снимката.

– Голям проблем. Това е той. Ако не се беше доближил толкова много до Кракси, нямаше да го забележим. Засякохме го със софтуера за разпознаване – без тази техника щяхме да го пропуснем.

Мобилният телефон на Карлота иззвънява. Тя вдига, без да пита за разрешение:

– Si.

Двамата мъже се вглеждат в лицето ѝ, опитват се да разберат какво става. Тя закрива апарата с ръка и обяснява:

– Гория и американецът са пред дома на Марио Сакони, учен от Sezioni Investigazioni Scientifiche³. Изглежда, че се канят да влязат с взлом.

³ Отделът за научни изследвания към РОС, специализиран в предварителен оглед на местопрестъплението. – б. р.

109

Черният метален водосток е добра стълба. Монтиран е по времето, когато собствениците са се бояли повече от проливните дъждове, отколкото от обирджии, и се намира достатъчно близо до отворения прозорец, за да позволи на Гория да се качи и да стъпи на каменния перваз.

Той предпазливо се промъква по перваза и вижда, че в леглото има мъж и жена. За секунда си помисля, че спят, но после забелязва червената река, която ги разделя. Завърта се странично, опира се на рамката и застава на коляно. Като притиска длани в стъклото, леко повдига прозореца, провира крак през процепа и се прехвърля в стаята.

Мъжът е откъм по-близката страна. Проснат по гръб. С извита наляво глава. Ръцете му са вързани за рамката на леглото, а гърлото – прерязано. Жената е от дясната му страна. Свита. Ръцете и краката ѝ са вързани зад гърба. Дългата черна коса едва скрива смъртоносната рана на врата ѝ.

Гория се прекръства. Прекрачва купчината завивки на пода и се вглежда по-внимателно в трупа на Марио Сакони. Цялото му лице е в кръв. Изглежда, че носът му е счупен, но има една по-странна рана – дълбоко пробождане през лявата буза. Бившият карабинер има достатъчно опит, за да прецени, че е оставено от тънка кама – стилет. Гърлото е прерязано със същото оръжие. Разрезът е съвършен. С хирургическа точност. Професионално изпълнение.

Краката на Сакони са свити настрани и между коленете и гърдите му има огромно кърваво петно. Гория премества крайниците и се навежда над тялото. Всичко е в кръв, но той е почти сигурен, че ученият е бил прободен в сърцето. Изправя се, заобикаля леглото и поглежда жената. Тя е млада – максимум на двайсет и пет – и красива. Или по-скоро е била красива.

Има само две рани: една през гърлото и една в сърцето. Гория се опитва да си представи как е била убита. Убиецът е трябвало да дръпне дългата ѝ коса назад и да я погледне право в очите, докато прерязва гръкляна ѝ. После, докато се е задушавала, е затиснал гърчещото се тяло, за да прободе сърцето.

Мисълта за тази жестокост кара детектива да въздъхне. Той поглежда между бедрата на жената и под гърдите ѝ. Не изглежда да е била сексуално насилена. Професионални убийства. Нито повече. Нито по-малко. Той слиза на долния етаж и отваря вратата.

Ник го поглежда изнервено:

– Защо се забави толкова?

– Сакони е мъртъв. Също и жената, с която е бил през нощта. Закъсняхме.

Ник пристъпва напред.

– Не. Не може да влизаш.

– Какво?

– Ще се обадя в полицията. Не можем да оставим труповете така и не можем да замърсяваме местопрестъплението повече, отколкото вече го направих.

– Обади им се тогава. Обаче аз ще вляза. Убиецът на тези хора може да е убил и Тамара Джейкъбс.

Гория неохотно го пуска да мине. Ник изтичва горе, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато влиза, момичето сякаш го гледа. Долният чаршаф е наквасен с кръв. Той спира, изважда блекберито си и включва камерата. Бързо и професионално обикаля стаята и прави колкото може повече снимки. Качва се на един стол и заснема всичко отгоре. После се приближава и фотографира раните в близък план.

Чува Гория да говори по телефона на долния етаж и предполага, че полицията скоро ще дойде. Прибира блекберито в джоба си, влиза в банята и взема рулото тоалетна хартия от подставката.

Телата са близо едно до друго в леглото – убиецът сигурно е влязъл в пряк контакт, може би е опрял дрехите или кожата си в тях. На въжетата, стягащи китките на Сакони, намира два черни косъма, вероятно оставени от ръцете на убиеца, когато е връзвал възлите. Ник откъсва няколко парчета тоалетна хартия и с тях внимателно взема пробата.

Премества се при мъртвото момиче. Тиксото. Има макар и малка вероятност убиецът да е оставил отпечатъци върху тиксото, с което е залепил устата ѝ. Ник знае, че ако го махне, патологът ще разбере. Знае, че карабинерите ще побеснеят, ако бърника по телата.

Въпреки това го прави. Пресяга се над момичето, хваща края на тиксото и го отлепва. Кожата ѝ се вдига, бяла и гладка, и въпреки че е мъртва, той потреперва. Тиксото виси от ръката му като леплива лента против мухи. Не му се иска да залепва двата му края един за друг – може да заличи отпечатъците. Затова бързо, но внимателно го залепва върху огледало на тоалетката в стаята, и го заглажда.

– Ник, идвай!

Ник вдига столчето пред тоалетката и удря с него огледалото. Когато се навежда, чува стъпки по стълбите и бързо прибира парчето със залепеното тиксо.

Гория се показва на вратата с телефон в лявата ръка.

– Какво правиш?

– Няма значение. Дай ми ключовете от колата.

110

САНТА МОНИКА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Все още обхваната от мисли за зомбирания компютър, Ейми Чан завършва сутрешния си крос по белия калифорнийски пясък.

Кой проникна в машината и провали работата ѝ? Часове усилен труд. Десетки файлове. Тя се моли на Господ поне някои от документите ѝ да бъдат спасени.

Взема си душ, после слага дънки и розово горнище на анцуг. Очертава се хубав ден и с чаша портокалов сок в ръка, тя отваря остъклената врата и сяда на огряната от слънцето тераса. Някой е вкарал вирус в компютъра ѝ, а последният човек, който ѝ изпрати нещо, беше британският професор Хейстинг-Смит. Не се връзва. Университетът в Кеймбридж не би допуснал изпращане на заразени файлове. Защитните им системи би трябвало да засекат подобно нещо. Но фактът си е факт – програмите ѝ се изтриха, след като той ѝ изпрати докладите си. В понеделник ще го сподели с охраната, за да провери дали не могат да направят нещо.

Ейми изпива сока и си спомня, че е обещала на Мици да ѝ даде професионално мнение за плащаницата. Влиза вътре и включва личния си лаптоп. Един час ѝ трябва, за да си спомни всичко, което бе написала в службата, преди компютърът да изгърми. После резюмира информацията за движението на плащаницата през последните няколко века – като най-достоверна е тази от тринайсети век до наши дни.

Тринайсети век

Рей сюр Сон, Франция. Съхранявана в замъка.

Русийон, Франция, 1287 г. Тамплиерите излагали на показ дълго ленено платно с отпечатан на него мъжки лик.

Четиринайсети век

Антон, Крюзей, Рюмийи и Морне, (Франция), Женева, 1358-1389 г. Плащаницата се съхранява в различни имения.

Петнайсети век

Монфор, Франция, 1418 г. За кратко престоява в замъка Монбар край Монфор.

Сен Иполит сюр Ду, Франция, между 1418 и 1453 г.

Шестнайсети век

Торино, Италия. От 1578 г. почти постоянно се съхранява в Торино (освен през Втората световна война, когато прекарва седем години в абатството Монтеверджине в Авелино).

Ейми преглежда списъка. Ако използваме полицейския термин, последователността на съхранение е, меко казано, нарушена. Вещественото доказателство – самата плащаница – би могло да бъде фалшифицирано и замърсено хиляди пъти. Най-голямо съмнение буди липсата на по-подробни сведения за времето преди тринайсети век. Никой съд в света – освен може би във Ватикана – не би я присъдил на Исус Христос.

Ейми изважда кафяв бележник „Молескин“ от чантата си. Вътре има залепена малка снимка на плащаницата. Отдолу са записките, които е направила въз основа на предположението, че отпечатъците върху плата са от кръв:

• Множество „кървави следи“ на главата, където според легендата е била надяната короната от тръни.

Забележка: От задната страна на главата също има следи, отговарящи на прободни рани от дълги бодли и съответстващите им линии от кървави струйки.

• Трудно е да се обясни от какво друго биха могли да са оставени тези прободни рани, освен от корона/венец от тръни.

• Вероятна фрактура на носа и увреждане на носния хрущял.

• Десетки белези по тялото и ръцете, вероятно нанесени от жестоко бичуване. Белезите са достатъчно големи, за да са от разкъсвания на кожата.

• Изразени „кървави следи“ на лявата китка, отговарящи на прободна рана от гвоздей през точката на Десто.

• Палците са извити навътре като при увреждане на срединния нерв.

• Ясно различима рана в гърдите между петото и шестото ребро – съответства на пробождане с копие.

Ейми пак преглежда отделните точки. За нея вече няма съмнение какво означават отпечатъците. Жертвата е била безмилостно бичувана, върху главата ѝ е бил нахлузен обръч с множество остри краища и е била разпъната на кръст. Но нищо не дава отговор на най-важния въпрос.

Кой е бил този човек?

111

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джени Харисън се събужда със страшно главоболие. Едва когато отваря очи и поглежда напукания и покрит с паяжини таван, споменът за събитията от изминалата нощ бавно се възстановява в главата ѝ. Това не е нейната квартира. И не е сама в леглото. До нея лежи гол мъж. Тя се извърта на една страна и разпознава в косматото туловище един тип, с когото беше пила в бара. Дръпнаха два джойнта, той плати сметката и в крайна сметка отидоха у тях да си допият с долнокачествено бяло вино и да пушат кокаин.

Сега Джени се пита каква цена е платила за неговата щедрост и компания. Един поглед към пода ѝ е достатъчен. Дрехите ѝ са разхвърляни навсякъде. Тя се надига от увисналия матрак и се довлича до банята точно преди да повърне. От опръскания с драйфано умивалник си личи, че странният ѝ креватен партньор все още е извън строя. Пуска водата и се замисля за душ. Много ѝ се иска, но така рискува да събуди онзи кит, а няма да понесе, ако трябва да говори с него. Затова поднася устни към крана и оплаква устата си от чудати остатъци храна, наплисква лицето си и изтрива следите от грима с кърпата на домакина.

Пет минути по-късно е пред блока и се чуди къде, по дяволите, се намира. Отначало не разпознава мястото, но после си спомня. Беше дошла пак да тропа по вратата на Ким. Потисната и раздразнена, мина през един бар близо до парка „Холенбек“, тя и момичетата често ходеха там, ако нямат много работа и имат нужда да заработят малко.

Джени тръгва пеша. Минава по друг маршрут, така че да мине пак покрай Ким като последен опит да я намери. Когато се качва по стълбите до етажа на приятелката си, вече се чувства изтощена. Решава, че няма смисъл да тропа, затова вдига капака на процепа за писма и изкрещява с все сила през него. После опира гръб до стената и се свлича на пода. През главата ѝ минават всякакви неща. Ким може да е предозирала. Може да е повърнала и да се е задушила в собствената си гадост. Да е паднала и да си е разбила главата. Може да се е случило всичко.

Тя се обръща и отново изкрещява през процепа. Две от трите врати на етажа се отварят.

– Стига си крещяла! – изревава Холи Каниф, яка съседка, която се показва по комбинезон.

Джени отново се свлича на земята.

– Тя е вътре, знам, че е там и се е случило нещо.

– Тая курва сигурно пак се е надрусала и кърти – изръмжава Каниф. – Я се омитай и ни остави да почиваме. Цяла нощ съм работила.

– Да го духаш! – наругава я Джени и ѝ показва среден пръст.

Мъжът на Каниф, Кийган, също се показва на вратата, по мръсносив потник и боксерки.

– Какво става?

– Ким ми е приятелка. Тревожа се за нея.

– И к’во?

– Мисля, че е вътре, и е пострадала.

– Дръпни се. – Кийган Каниф оглежда вратата. – Направи място.

Джени се измъква настрани. Кийган се прицелва в ключалката и я изритва със засилка. Тя удържа и той почти се пльосва по задник.

– Мамка му.

– Откажи се, мечо. Сигурно се е запила някъде. – Холи Каниф махва към Джени. – Тая смахната кучка само си въобразява.

Кийган обаче не смята да се отказва. Гордостта му е наранена, пък и не се случва всеки ден да разбиеш нечия врата, без ченгетата да те окошарят. Този път той се засилва по-отдалеч и с по-голяма скорост. Блъска вратата с рамо и тя се отваря. Кийган се сгромолясва в стаята. Пльосва се по очи върху мръсния килим. Жена му влиза след него, следвана от Джени и стария Добс, който също е излязъл да види каква е тази гюрултия.

– Как смърди! – възкликва Холи Каниф, закривайки нос с ръка, докато помага на мъжа си да се изправи.

Джени минава покрай тях и влиза в дневната. Ким я няма. Проверява в малката кухня и къта за хранене. Тъпата кучка може да е заспала пияна на пода. Нищо. Джени започва да се чувства неловко. Тая крава Холи май е права. Ким е отишла да купонясва с някой тип.

Отваря спалнята. На пода има тяло. Труп. Увит от глава до пети с белия чаршаф от леглото на Ким.

112

ТОРИНО

Двама карабинери вкарват Фабио Гория в стаята за разпити и го оставят да се поти вътре.

Не е арестуван, но той знае, че това лесно би могло да се промени. Влизане с взлом, незаконно притежание на оръжие, укриване на улики, замърсяване на местопрестъплението – всеки дилетант може да намери основание за задържането му.

След близо трийсет минути тягостната тишина е нарушена от изщракването на металната ключалка. Карлота Капелини влиза и го поглежда със смразяващ поглед. Мълчаливо се настанява на черния пластмасов стол срещу него и поставя бележник и химикалка върху закованата за пода маса.

– Къде е Ник Каракандес?

Гория се опира с лакти на масата и се вглежда в лицето ѝ, докато разсъждава над въпроса. Странно, че започва точно с това. Не с Какво правехте в къщата на Марио Сакони? Не дори с Какво знаете за двата трупа на горния етаж?.

Ник.

Острието на карабинерите се интересува най-много от местонахождението на американското ченге.

Защо? Какво се опасяват, че ще направи или каже?

Гория се обляга назад.

– Не знам. Поиска ключовете от колата ми, аз му ги дадох и той тръгна нанякъде.

– Защо?

– Какво защо?

Тя го поглежда раздразнено:

– Защо му дадохте ключовете и защо тръгна толкова бързо?

– Дадох му ги, защото е приятел на един мой приятел. А тръгна, предполагам, защото не е искал да остане.

– Ако продължавате така, ще ме принудите да...

– Какво? – Той я поглежда насмешливо. – Да ми повдигнете обвинения? – Свива рамене. – И двамата знаем, че вече сте решили дали да го направите. Нищо от това, което ще кажа, няма да промени този факт.

От вратата се чува гласът на капитан Фуско:

– Ами ако отнемем разрешителното ти за частен детектив, Фабио?

Гория запазва спокойно изражение:

– Хората, които използват услугите ми, не се интересуват дали имам разрешително или не, Джорджо. – Усмихва се. – Дори може би ще ми плащат повече, ако научат, че съм запазил професионална тайна пред карабинерите.

– Имаш право – с усмивка признава Фуско. Сяда на ръба на масата и поглежда частния детектив. – Но ако те обвиня в убийство, в двойно убийство, това би било съвсем друга работа.

– Така е. Но ще е грешка. Знаеш много добре, че не съм убил Сакони и момичето. Криминалистиката ще го докаже. Двете тела вече се бяха вкочанили, а мога да докажа, че съм бил вкъщи в часа на смъртта им.

– Как? – Фуско свива рамене. – По записите от охранителната система в дома ти, на които се вижда в колко часа влизаш и излизаш? Едва ли. Те вече са иззети.

Гория се усмихва. Напомня си, че не бива да подценява тези хора. Това е едно от най-добрите полицейски подразделения в света, а Фуско не е спечелил капитанския си ранг на конкурс по красота.

– И какво? Как мислите да действате сега?

– Имам предложение. – Фуско става, отива зад частния детектив и поставя ръка на рамото му. – Американецът ще ти се обади, сигурен съм. Когато го направи, ние ще подслушваме телефона ти.

– Той го очаква.

– Да, може би. Дори можеш да го предупредиш. Но от този момент ще изпълняваш нашите нареждания. Ще го изпращаш където и когато ние искаме да отиде. Има вероятност, ако спазваш точно указанията ни, да забравим, че си бил в къщата на Марио Сакони.

113

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мимолетната топлина на ноемврийския ден вече отминава, когато Ейми Чан се присъединява към растящия по численост полицейски екип в апартамента на Ким Бас.

Беше се надявала на уикенд без трупове, първия от три месеца, може би дори да довърши доклада за Мици и да мине да провери как се справя приятелката ѝ. Но не ѝ било писано. Тя спира пред занемарената жилищна сграда и облича белите си работни дрехи. Изважда куфарчето с инструменти от багажника, заключва колата и изпускайки облачета пара от устата, се приближава по алеята.

– Ейми Чан. Доктор Чан – представя се, като показва служебната си карта на новобранеца, записващ хората, които влизат и излизат от района на местопрестъплението.

– Добър ден, докторе – поздравява я той нахакано като старо куче и вдига трептящата найлонова лента, за да я пусне. – На втория етаж е. Разследващият детектив е лейтенант Картър и вече е там.

– Благодаря.

Симпатичен младеж. В наши дни добрите маниери са дефицит сред полицаите. Дано не ги изгуби твърде скоро.

Стълбите са пълни с други униформени, които сновят нагоре-надолу. Разпитват съседите и вероятно се мотаят малко повече от необходимото, за да се скатаят от други задачи в съботния следобед. Пред апартамента на Ким един фотограф снима подхода към етажа и стълбите. Двама криминалисти вземат отпечатъци от стените, парапета и ключа на лампата.

Мръсните напукани плочки на входа на апартамента вече са обработени и заснети, свалени са няколко десетки отпечатъци от мъжки и дамски обувки. Още следи са взети от килима и подовете във всички стаи. Както обикновено помещенията са осветени от ярки прожектори, които хвърлят чудовищно големи сенки навсякъде. Тайлър Картър се приближава веднага щом стройният силует на Ейми се присъединява към призрачния спектакъл върху стената на дневната.

– Доктор Чан, много се извинявам, че ви викаме в почивен ден.

– Приемам извинението. Къде е трупът?

– В спалнята. Много е тясно, затова я запечатах, докато дойдете.

– Благодаря.

Повечето полицаи са нетърпеливи да споделят мнението си пред съдебния патолог. От вратата започват да развиват теории как е умряла жертвата, какво е правила, каква е причината за смъртта и колко време е престояла на местопрестъплението. Не и Картър. Тайлър Картър не казва и думичка. Не споделя личното си мнение за случая, освен ако не го попитат.

Един поглед в спалнята е достатъчен на Ейми, за да прецени ситуацията. Вече шест пъти е ставала свидетел на една и съща сцена. Трупът е завит презглава с чаршаф или одеяло. Поредната жертва на Привидението.

114

ТОРИНО

Ник изругава мислено.

Тези два часа сън, които си позволиха двамата с Гория, струваха живота на двама души. Ако бяха отишли при Марио Сакони веднага след като се увериха, че Ерика Кракси е в безопасност, той щеше да е още жив, а случаят с Тамара Джейкъбс можеше да е по-близо до решаване. Сега му остава да потърси само още един човек, едно последно име, което научи от Ерика – най-добрия приятел на Сакони, Едуар Брусар, който в миналото е бил негов шеф, но сега работи на свободна практика. По молба на Сакони Роберто Кракси е превел няколко значителни суми директно по неговата сметка. Сигурно и той е замесен.

Докато шофира, Ник постоянно оглежда за полицейски коли всички ленти на магистралата. Не след дълго ще пуснат заповед за издирването му. Първата му спирка е странна. Със сигурност не е нещо, което човек би очаквал от беглец. През блекберито Ник влиза в интернет и намира куриерска фирма в близост до летището, която приема експресни пратки за Лос Анджелис. Взема опаковъчни материали от тях, увива парчето от огледалото на Сакони във фолио на балончета и отделно – медальона от Ерика. Много добре осъзна значението на този предмет още когато тя му го даваше. Въпреки че не каза нищо на Гория, Ник се досети, че медальонът не е просто образ на свети Христофор за късмет.

Пише кратка бележка, слага плика със снимките, които подозира, че са били пипани в хотелската му стая, запечатва колета и плаща с кредитната си карта. За всеки случай дава на служителя още двайсет евро и получава уверението му, че малката пратка ще отлети с първия самолет.

Преди да си тръгне, влиза в тоалетната и се измива. Предстои му дълго пътуване. Той се поглежда в огледалото, докато бърше лицето си със салфетка. Ако нещата се объркат, това може да е последният път, когато вижда отражението си.

115

ЛОС АНДЖЕЛИС

Старият зелен училищен автобус потегля и Мици още маха смутена след него и заминаващите момичета, когато ѝ се обажда Картър, за да ѝ каже, че са намерили нов труп.

Този сигурно е екстрасенс. Казва, че Привидението е закъсняло, и хоп, след двайсет и четири часа се оказва, че е бил прав. Нищо чудно, че го смятат за магьосник. Мици се качва в старата си кола и се опитва да не мисли за Алфи и момичетата, докато кара към Бойл Хайтс. Притесненията за Джейд и Амбър и разпаленият скандал в италианския ресторант още я измъчват. Надява се Джейд да забрави всичко поне за известно време, докато кара по снежните писти. Тя винаги е била момичето на татко – винаги ще бъде – и това ще създава трудности на всички.

Мици се пита дали не трябва да я пусне да го посети в затвора. Досега категорично изключваше такава възможност. От самата мисъл да остави дъщеря си да влезе през железните порти, ѝ се повдига Но може би ще се наложи да го преглътне. Ако Джейд иска – и ако Алфи се съгласи, – може би трябва да подкрепи момичето и да разреши срещата.

В крайна сметка лейтенант Фалън прогонва призраците на личните проблеми и успява да се съсредоточи върху работата. Картър не изглежда толкова лош, колкото му се носи славата. Вярно, не е много забавен, но професионализмът му е извън съмнение. Едно е сигурно – Мици се радва, че не тя води разследването срещу Привидението. От това, което прочете в докладите, убиецът е абсолютно луд. Стопроцентов социопат без капка милост.

Извършителят оставя отпечатъци, ДНК, кръв, косми и влакна от дрехи на всяко местопрестъпление. Сякаш не го интересува дали ще го заловят. Или по-скоро е толкова самоуверен, че е убеден, че хладната стомана никога няма да щракне около китките му.

Мици забелязва микробуса на Ейми пред старата кооперация. Радва се, че ще види приятелката си – дори при тези ужасни обстоятелства. Показва служебната си карта и минава. На стълбището навлича работен гащеризон и калцуни.

– Мици Фалън – представя се, когато влиза, и показва значката си. – Някой знае ли къде е детектив Картър?

Млада криминалистка, която събира косми от дивана, вдига глава и я поглежда:

– В спалнята с патоложката.

– Благодаря.

Картър и Ейми са в дъното на стаята, при главата на трупа.

– Взе ли си билет за „Мегамилиони“ тази седмица, детективе? – казва Мици, когато влиза. – Би трябвало – при тези ясновидски способности.

– Жена, трийсет и две годишна, казва се Ким Бас – обявява той, като почти се усмихва на коментара ѝ. Била е под наем, ако съдим по снимките и документите, които намерихме. Живяла е тук близо две години. Мъртва е от два-три дни. Доктор Чан ще ти обясни по-конкретно.

– Здравей, Миц. – Ейми я поглежда с искрена симпатия. – Жената е била удушена. Ела да видиш.

Мици минава покрай леглото и поглежда подутото лице на трупа, към което сочи приятелката ѝ.

– Виж тези белези на врата. Виждат се следи от лента с дебелина под два сантиметра. Мисля, че е удушена с тънък кожен колан за панталон, не с някой от онези, които обикновено се носят с дънки. – Патоложката се обръща и вдига ръце, за да демонстрира следващото си откритие. – Убиецът е стоял зад нея. Увил е колана около врата ѝ и е кръстосал ръце, за да постигне по-силен натиск. И тогава е дръпнал. – Ейми спира да жестикулира. – Сега погледни задната част на врата.

Мици се навежда.

– Виждаш ли допълнителните белези около гръкляна? Те са оставени от пръсти и кокалчета.

– Готов съм да се обзаложа, че я е обърнал по гръб и я е довършил с голи ръце – измърморва Картър. – Пряк контакт.

Мици си представя картинката:

– Искал е да гледа как умира.

– Не само. Искал е да почувства как умира. – Картър се навежда и се вглежда отблизо в белезите. – Отначало не бях сигурен, че е нашият човек, но този финал лице в лице ме убеди.

– Беше ли покрита? – пита Мици.

Картър кимва:

– Завита презглава, както обикновено. Няма съмнение, това е дело на Привидението.

116

ТОРИНО

Монахът шофира, когато телефонът му иззвънява. Очаквал е обаждането.

– Оставил си пълна каша. – Гласът на Карлота Капелини е спокоен, но личи, че е ядосана.

В съзнанието му се съживяват спомени. Кръвта на леглото, неспирният ален фонтан от все още тупкащото сърце на учения. Момичето, присвило колене в ембрионална поза, за да се защити. Стъклените ѝ очи, когато я обърна.

– Нямах време да почистя.

– Разбирам, но това не е добре. Сега привлякохме интереса на повече хората от необходимото. Не е здравословно.

– Съжалявам.

– Няма значение, станалото – станало. Получи ли информацията, която искаше?

– Да. Сега пътувам. Скоро ще приключва – всичко ще свърши.

– Va bene. Детективът, за когото ти казах, изчезна.

Ефрем си спомня обаждането от миналата нощ. Снимката, която му пратиха.

– Ник Каракандес?

– Si. Арестувахме партньора му, но Каракандес е избягал от къщата. Има кола, син фиат браво. Ще ти пратя номера на есемес. Не подценявай този американец. Не е глупав и има богат опит.

– Аз също.

– Тогава се погрижи да не останеш разочарован. Свърши си работата, и то бързо. Arrivederci⁴.

Монахът съжалява, че се наложи да излъже. Ще изпълни задачата, която му е поставила Карлота. Но преди това трябва да свърши нещо друго.

⁴ Довиждане (ит.) – б. пр.

117

Ник се връща при колата и прави така, че служителят от куриерската фирма да види, че отива към терминала на летището. Знае, че италианската гранична полиция вече има описанието и номера на паспорта му и няма шанс да напусне Торино със самолет.

Пет минути по-късно спира на паркинга на евтин хотел близо до летището и плаща за двуседмичен престой за колата на Гория. Карабинерите ще я намерят. Може би до два часа. Това забавяне обаче му стига, затова не е проблем.

Хваща автобуса до терминала и тръгва по табелите към района за връщане на коли под наем. Влиза бързо в зоната за приемане, където клиентите са на ръба на нервна криза, защото персоналът се тутка, а те ще изпуснат полетите си. Ник наблюдава внимателно и скоро забелязва най-мудно работещата компания и дори успява да различи националността на шофьорите. Италианците влизат в паркинга със скорост, уверено криволичат между другите коли и подсвирват с клаксон на служителите да побързат. За разлика от тях повечето чужденци се приближават неуверено и гледат внимателно табелите с надежда да са уцелили правилното място и да не се налага да губят време с излишни обиколки из летището.

Ник отива на най-дългата опашка за връщане и почуква на стъклата на няколко шофьори. Попада на различни националности – французи, германци, италианци. Накрая намира това, което търси – американец с жена си и двете си деца в чисто нов микробус рено. Изважда полицейската си значка, показва я на плешивия мъж около петдесетте и повдига коженото си яке така, че децата отзад и майка им на предната дясна седалка да видят добре беретата.

– Господине, ако обичате, слезте от колата и ми покажете документите си.

– Разбира се, господин полицай.

Дисциплинираният гражданин слиза. Той е с около една глава по-нисък и десетина килограма по-тежък от действащия извън правомощията си полицай.

Ник внимателно преглежда документите на Джон Хенри Уоткинс, докато шофьорът чака послушно като добре дресирано куче господаря си.

– Господине, бихте ли дошли с мен при багажника.

Туристът тръгва послушно след него. Ник поставя пръст в едното си ухо, сякаш говори по радиостанция. Обръща се с гръб към шофьора, който вече започва да се притеснява. След малко бавно се завърта към него и съобщава лошата новина:

– Господин Уоткинс, аз съм част от международно антитерористично подразделение, работещо съвместно с карабинерите. Имаме информация, че на летището се подготвя атентат, и търсим кола, отговаряща по описание на тази, която карате вие.

– Моята ли?

– Да, господине, вашата. Опасявам се, че трябва да конфискуваме автомобила и да отведем вас и семейството ви за разпит.

– Ама аз трябва да я върна. Трябва да се прибираме, ще си изпуснем полета.

– Това не е мой проблем, господине. Сигурен съм, че италианската полиция ще прояви разбиране и ще реши бързо вашия случай. – Ник поставя ръка на челото си и оглежда дългата опашка от коли. – Макар че може да се наложи да почакате, докато дойде техен служител. Тук нещата вървят малко бавно.

Уоткинс изглежда покрусен. Вече предчувства какви проблеми ще има да усмири децата на това чуждестранно летище, да не говорим за вече изнервената му жена.

– Ох, стига, господин полицай. Не можем ли да се разберем? Ние сме американски граждани, трябва да се върна в Чикаго, да прибера семейството у дома и да отида на работа.

Ник се почесва по брадичката и се оглежда.

– Добре. Ето какво ще направим. Вече ви проверих и знам, че сте порядъчен семеен мъж, но въпреки това трябва да си свърша работата и да закарам този автомобил за оглед – дори да съм сигурен, че е чист. Формалности, знаете. Казвате, че полетът ви е скоро, така ли?

Уоткинс кимва.

– Не искам да си изпуснете самолета заради мен, господин Уоткинс. Мисля, че мога да ви помогна в тази ситуация. Гишето за връщане е точно след главния терминал, нали?

Уоткинс го поглежда обнадеждено.

– Ако ми дадете документите на колата, мога да закарам вас и семейството ви до терминала и след като проверим колата, да я върна във фирмата. Но трябва да ми обещаете, че ще си остане между нас. За такова нещо могат да ме уволнят.

– Напълно ви разбирам. Ако направим така, ще можем ли да се качим направо на самолета?

– Да, разбира се.

Изведнъж на мъжа му хрумва нещо:

– А какво ще стане с депозита?

Ник си придава замислено изражение:

– С карта ли платихте?

– Да.

– Ще се погрижа да оправят документите и да ви го върнат.

Уоткинс видимо си отдъхва:

– Чудесно.

Ник поглежда часовника си.

– Е, господин Уоткинс, да тръгваме тогава.

Джон Хенри Уоткинс се усмихва широко, протяга потната си ръка и благодарно дава ключовете на детектива.

118

Карлота Капелини се отдръпва от компютърния екран, който заема почти цялото ѝ бюро. Пред нея с всички шокиращи подробности е изложено творението на монаха. Тя сменя една след друга снимките, като оглежда – или се преструва, че оглежда – сцената с двойното убийство в дома на Марио Сакони. Този монах е истински звяр.

Една млада полицайка се приближава до бюрото ѝ.

– За вас е, госпожо лейтенант.

Подава ѝ лист хартия.

Капелини вижда, че очите на младата жена са втренчени в монитора, показващ близък план на прободната рана право в сърцето на Сакони. Лейтенантът затваря снимката с един клик на мишката.

– Благодаря. Свободна сте.

Младата жена се окопитва и се отдалечава, а Капелини поглежда документа. Това е доклад от проследяване на телефона на американеца. Оказва се, че го е използвал няколко пъти след бягството от мястото на убийството. Направил е търсене в интернет, намерил куриерска фирма в околността на летището и им се обадил.

Значи иска да изпрати нещо в Америка. Какво и защо?

Нещо, което няма да мине през митницата? Едва ли?

Не. Изпраща нещо с куриерска фирма, защото знае, че наблюдават летището. Знае, че няма да може да мине през граничния контрол. Карлота се усмихва. Да, умен е, но не чак толкова. Тя също се обажда по телефона – още веднъж на монаха:

– Слушай внимателно, ще ти изпратя адреса на куриерска фирма близо до летището. Трябва да отидеш там, бързо. Намери каква пратка е оставил Ник Каракандес и я спри – на всяка цена. Разбра ли?

– Разбрах.

Карлота затваря телефона и изпраща есемеса. Поглежда пак доклада, който ѝ е донесла младши полицайката. Освен в куриерската фирма Ник не се е обаждал на никого. За момент я обхваща опасение за най-лошото – представя си как охраната на летището се е провалила и американецът е успял да се измъкне зад граница. Това би било катастрофа. Тя поглежда към кабинета на шефа си и вижда Фуско с майора и главния комисар. Досеща се за какво си говорят. И то не предвещава нищо добро за полицая от Лос Анджелис.

119

ЛЕТИЩЕ „КАЗЕЛЕ”, ТОРИНО

Семейство Уоткинс му махат благодарно до куфарите си и Ник също им помахва виновно от шофьорската седалка на микробуса, преди да потегли и да ги остави пред въртящата се врата на терминала.

Излиза от зоната за оставяне на пътници и се смесва с трафика. След като напуска района на летището, отбива по един черен път и наглася сателитната навигация за дългото пътуване. Тъчскрийнът е много малък и се налага да пробва няколко пъти, докато въведе дадения му от Ерика Кракси адрес на бившия началник на Марио Сакони, Едуар Брусар.

Малкият компютър изчислява маршрута и автоматично обявява, че е дълъг 366 километра, ще отнеме малко под четири часа, минава по две платени магистрали и ще му струва четиридесет евро за гориво.

Отново запалва двигателя, като се надява, че предстоящата му задача е толкова проста, колкото твърди компютърът.

120

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици спира пред къщата на Джени Харисън и си мечтае да е навсякъде другаде само не и тук. При собствените си лични проблеми последното, което иска, е да разпитва млада жена, открила тялото на най-добрата си приятелка.

Почуква на разбитата врата на апартамента и един униформен полицай я отваря рязко от другата страна. Чернокос, около трийсетте и вече твърде натежал – както физически, така и като поведение.

– Детектив Фалън. – Мици му показва значката си. – Тук ли е Дженифър Харисън?

– Да, за съжаление. И тя е една...

– В какъв смисъл?

– Има голяма уста.

– Хубаво. Устата ще ѝ трябва, за да отговаря на въпросите ми. – Мици завърта очи и минава покрай него. – Какво се е случило с тази врата?

– Казва, че са я обрали. Кварталът е пълен с наркомани и сутеньори.

Полицаят затваря вратата, доколкото е възможно.

Мици влиза в пълната с дим стая и полага усилие, за да не се закашля. Погледът ѝ спира върху изрусената млада жена, която пуши цигара след цигара, седнала на стар кафяв двоен диван с изкуствена тапицерия.

– Джени, аз съм Мици Фалън. Току-що бях в къщата на приятелката ти. Трябва да ти задам няколко въпроса. Тук ли искаш или в участъка?

Харисън я поглежда. Пепелта от цигарата пада върху облегалката на дивана.

– Какво е станало с Ким? – Звучи, сякаш е под действието на наркотици. – Какво са ѝ направили?

– Точно това се опитваме да разберем, Джени.

Мици се приближава и се вглежда в очите на младата жена. Надрусана е до козирката. Вероятно дърпа джойнт след джойнт от момента, в който е видяла приятелката си мъртва. Кой може да я упрекне?

– Иди си вземи един душ – добавя Мици. – Преоблечи се и ще те заведа да ти купя нещо за ядене.

– Не искам да се къпя и не съм гладна!

Мици кляка, за да я погледне право в очите.

– Това не е предложение, моето момиче. Това е заповед. Имам да разследвам убийство и не ми вършиш работа друсана.

Харисън изругава под носа си. Надига се от дивана и влиза в банята, като затръшва вратата. Униформеният поглежда Мици:

– Повлеканата е доста темпераментна. Това вероятно ѝ е първият душ за годината.

– Тя може да е мръсна, но ти си тъпак. След десет минути тя ще е чиста, а ти ще си останеш тъпак. Някои неща не могат да бъдат измити.

– Просто казвах...

– Недей да казваш нищо. Първата стъпка към това, да престанеш да бъдеш тъпак, е да си затвориш устата. Започвайки отсега.

Полицаят се отдалечава и започва да проверява пораженията по вратата. Мици оглежда стаята, в която Джени живее и вероятно нарича свой дом. Няма рамкирани снимки, няма телефон, няма готварска печка. Само малък телевизор, микровълнова и чайник. Мици е виждала по-добре обзаведени затворнически килии. Кремавият юрган на леглото е целият в петна от кафе и прогорени дупки от цигари. Долният чаршаф изглежда така, сякаш никога не е сменян.

Мици повдига матрака и намира странна колекция: десетки презервативи, страховит готварски нож и ултразвукова снимка на неродено бебе. Мици се вглежда в нея. Снимката е от шестнайсетата седмица, датата е отпреди две години. Вероятно Харисън е забременяла и или е изгубила бебето, или е направила аборт. Сигурно още си фантазира какво е да си майка.

Мици пуска матрака, избърсва ръцете си и оглежда кухненския кът. На хладилника има две снимки, прикрепени с магнити с форма на плодове. Едната е на Харисън с мъртвото момиче в нощен клуб – смеят се и държат големи коктейли със сламки и много зелени листа вътре. На другата двете са на плажа по бикини и изпращат въздушни целувки към обектива. Харисън изглежда почти както сега. Мици предполага, че снимката на плажа е правена през лятото, а тази с коктейлите – на Нова година. Харисън не прилича на момиче, което пие коктейли по нощни клубове всяка седмица.

В хладилника има четири пакета полуготова храна за микровълнова печка, евтино крема сирене, няколко мухлясали парчета кашкавал, четири консерви риба тон и половинлитрова бутилка водка. В двата шкафа до малкия умивалник има само няколко различни чаши, три купички и две чинии. Шише белина, препарат за миене и няколко мръсни сухи парцала са единственият признак, че тук изобщо някой някога чисти.

Харисън се връща в стаята. Изглежда уморена, но малко по-свежа. Единственото, което закрива интимните ѝ части, е избелял зелен пешкир. Изрусената ѝ коса виси на мокри кафяви кичури като миши опашки. Мици отива при входната врата и я отваря за униформения полицай.

– Дай ни пет минути.

Той с удоволствие излиза. Харисън отваря вградения гардероб и изважда избеляла розова тениска и чифт черни дънки. Или няма чисто бельо, или не носи. Обува на босо чифт мръсни маратонки, после изсушава мократа си коса с кърпа.

– Сешоарът е развален. Приличам на мокър помияр.

– Добре си. Колегата каза, че са те обрали. – Мици продължава да обикаля жилището. – Какво са взели?

– Нищо. Нямаше какво да вземат. – Тя оставя кърпата, после решава, че е била прекалено честна. – По дяволите, не е вярно. Откраднаха малко пари, които събирах за почивка. Имаше около петстотин долара, бижута и разни други неща, и мобилния ми телефон, чисто нов.

Мици се усмихва и тръгва към вратата.

– О, да, сигурно. Докато стигнем в участъка, ще си спомниш, че са взели и петдесетинчова триизмерна плазма, няколко рокли „Валентино“ и достатъчно чифта „Джими Чу“, че да обуят стоножка.

121

ТОРИНО

Шумът събужда Роберто Кракси.

Глухо кънтене. Още веднъж. Кракси няма представа колко е спал. Въздухът е горещ и застоял – а той е изнемощял от обезводняването. Земята под него се разтриса. Наблизо се стоварва нещо тежко. Чува се още едно глухо изкънтяване.

И още.

Той се досеща какво е. Някой премества тежки камъни от плочата над главата му. Кракси стиска юмруци и напряга мускулите на краката си. В следващите няколко минути или ще се освободи, или ще умре.

Шумът се чува по-ясно. Камък след камък. Били са натрупани върху плочата, за да я затискат. Най-горните вече са преместени; сега неизвестният посетител отвън избутва последните. Краката на Кракси са изтръпнали. Той мобилизира цялата си физическа и психическа сила, за да се подготви за тържественото отваряне на гробницата. Тишина.

Вероятно похитителят обмисля как да отвори саркофага. Едва ли ще се наведе и ще избута плочата с цялата си сила, защото това ще го извади от равновесие. Няма и да я дръпне към себе си, защото така рискува да бъде затиснат. Не, най-вероятно ще я отмести странично – откъм главата на Кракси. Това е единственият начин да остане надвесен директно над него.

Кракси е прав. Монахът дръпва плочата наляво с едно-единствено мощно движение. Бившият войник реагира с мълниеносна бързина. Изскача рязко от саркофага.

Монахът полита назад – очаквал е съпротива, но не толкова бърза и ожесточена.

Глезените на Кракси се огъват още щом стъпва на земята. Но е свободен. Дясната ръка на монаха потрепва. Движение за частица от секундата, но решаващо. Кракси вижда проблясъка твърде късно. Хваща се за корема.

Стиска металния шиш, с който монахът току-що го е пробол.

Кракси знае, че шишът е пронизал цялото му тяло. Опитва се да не падне, докато държи метала с двете си ръце. Свлича се на колене.

Ефрем се приближава до него. Поглежда безразлично кръвта, която се просмуква в ризата на бившия войник, и хладнокръвно преценява ситуацията.

Така ще умре твърде бавно.

Той заобикаля Роберто. Застава зад него. Стиска главата му с лакът и с едно бързо движение счупва врата му.

122

ТОРИНО

Ник попада в задръстване малко след като вижда табелите за Южното околовръстно към Савона и Пиаченца. Дотук с изчисленията на навигацията. Близо час му трябва, за да се добере от А55 до А6. Замисля се дали да не звънне на Мици или на Ейми. Има да им казва много неща. Има много работа, която трябва да свършат. Но не възнамерява да използва мобилния телефон в джоба си. Откакто се раздели с Фабио, го държи изключен – освен при краткото влизане в интернет, за да намери куриерската фирма – и не смята да го включва повече. Рано или късно ще намери някой уличен автомат. Засега мобилният е само за спешни случаи.

След петдесет километра, които взема за четиридесет минути, попада в ново задръстване, което стига до Савона. Опитва се да заглуши шума от клаксони, като пуска радиото. Когато най-сетне започва да се движи с нормална скорост, осъзнава, че е бил толкова съсредоточен да се оглежда за тъмносините коли на карабинерите или по-светлите синьо-бели на полицията, че не е обърнал почти никакво внимание на странната смесица от градски и земеделски пейзажи, които се сменят край прозорците. Слабата зимна светлина вече почти изчезва, когато навигацията прекъсва мислите му, за да обяви очакваното време за пристигане – до крайната му цел все още остават над два часа. Ще пристигне късно вечерта.

Може би не е лошо, че ще се забави. Ако има късмет, ще завари Брусар да си почива в дома си. Ник няма снимка на учения, само описанието на Ерика. Знае, че Брусар е висок и слаб, елегантен, с прошарена коса и добре оформена посивяла брада. Прави впечатление.

Освен това е женен. Съпругата му се казва Урсула. Дребна и закръглена. Пълна противоположност на съпруга си. Тъмнокоса и с малки ръчички като на хамстер. По този смешен начин я описа Ерика.

Ник стриктно следва безстрастните указания на навигационната система и излиза през пункта за плащане при Савона. Трябва да е вече по средата на пътя. Основният въпрос, който си задава, е дали се движи преди или след мъжа, който уби Марио Сакони и който според него е убил и Тамара Джейкъбс.

И ако изостава от него – с колко? Ник поглежда приближаващите отпред табели, осветени от фаровете. Тъкмо влиза във Франция. Въпросите му съвсем скоро ще получат отговор.

123

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

В събота фабриката функционира с минимален персонал. Отчасти защото в момента няма много работа. Отчасти защото твърде малко жени са готови да жертват част от скъпоценните си уикенди. Времената наистина са трудни, но изкушението да си беден под калифорнийското слънце, е по-примамливо от перспективата да станеш с няколко долара по-богат, прекарвайки в задушния цех който и да е ден от седмицата, особено събота.

Джон Джеймс седи в офиса и не може да се концентрира. Мисли за Ким Бас. Това беше нескопосано убийство. Може би дори безсмислено – отнемане на живот по грешни причини. Обикновено нещата са ясни. Онези, които имат нужда от помощта му, за да преминат в отвъдния свят, са напълно непознати. Бог го насочва към тях. Посочва му ги като с прожектор.

При Бас беше друго. Тя го познаваше. И беше безочлив враг на жената, която той обичаше. Жената, която още обича. Сега го измъчва мисълта, че това бе истинската причина да я убие.

Справедливост за Ем. Върховно и безмилостно възмездие за всичкия присмех и тормоз – за жестокостта и злината на Бас срещу Ем. Сега Джей Джей не е сигурен. Не е убеден, че е било по божията воля. Опасява се, че е било неговата воля.

Същото е и с Ем. Тя също не беше непозната. Бог ги бе събрал. Беше му показал, че друго човешко същество може да го развълнува по начин, който никога не си е представял. Но дали не е разбрал погрешно? Добри или лоши бяха тези копнежи? Той със сигурност се чувстваше различен с Ем. Кипеше от емоция. Привързаността му към нея промени отношението му към всичко – към живота и дори към смъртта.

Беше започнал да си задава въпроси. Дали всичко това не беше изпитание за вярата му? Както при Исус, когато постел в пустинята и Сатаната го изкушавал да превърне камъните в хляб? Да. Точно това е била Ем. Изпитание за вярата му. И той не го издържа. Чел е как слаби мъже са отклонявани от свещената си мисия от коварни жени. Сега разбира. Всичко е било дело на Сатаната.

Пъхва ръка под ризата си и опипва пресните прорязвания. Не се е наранил достатъчно. Не е платил достатъчно за болката, която причини на Бог. Джей Джей започва да дере корема си с нокти, докато под тях се появяват капки кръв. После свежда глава и произнася молитва, преди да се върне в цеха.

Погледът му спира върху празното столче, на което бе седяла единствената му любов. Изкусителка или не, той не би могъл да я намрази. Тя събуди в него чувства. Чувства, които въпреки неговото наказание и нейната смърт все още са живи.

124

ФРАНЦИЯ

След 150 километра по А10 Ник се включва в А8, после отбива към изхода с табелка „Ница-север“.

Дори в тъмното вижда, че това е място, на което би му било приятно да поживее известно време. Да скита из селцата, разпръснати покрай виещите се планински пътища. Да лентяйства в рибните ресторанти край морето. Всичко друго, само не и да преследва убийци.

Осъзнава, че е по-уморен, отколкото си е мислил. Дава си сметка за това, когато влиза твърде рязко с микробуса в едно кръгово кръстовище и чува свирене на гуми, когато изправя волана. Това не е хубаво. Не е никак хубаво, като се има предвид какъв враг го дебне в тъмното. Стяга се и завива отново, за да хване изхода към булевард „Пол Ремон“.

Сега завоите се редуват бързо един след друг. Десен по булевард „Конт дьо Фаликон“, десен по авеню „Рей“, ляво по булевард „Сесол“ към „Гамбета“, ляв по улица „Маршал Жофр“, дясно по „Риволи“ и към Променад дез англе. Машинният глас на навигационната система обявява, че след триста метра ще стигне до крайната цел.

До окончателната развръзка.

Спира на стотина метра от голямата къща на Едуар Брусар, проверява пистолета от Гория и извървява пеша последния участък от маршрута.

125

ЛОС АНДЖЕЛИС

Заведението за бързо хранене „Пържолите на Джо“ е боядисано в панаирджийско червено и натрапчиво зелено и прилича на бедняшка версия на „Франки и Бени“⁵. Вътре е препълнено, защото Джо предлага меню от три ястия за 10 долара на човек и ги гарнира с чаша вино, толкова резливо, че може да обели боята от яхтата на Ник Каракандес.

Мици и Джени Харисън сядат на червена пластмасова пейка близо до кухнята. На Харисън ѝ идва апетитът и си поръчва хрупкав картофен чипс за ордьовър, а за основно – двестаграмова пържола, тънконарязани пържени картофи и купчина грах, твърд като сачми.

– Десерт? – пита позастарялата сервитьорка, носеща табелка с името „Сузи!“, но прозвучава повече като предизвикателство, отколкото като въпрос. – Ореховият пай, шоколадовото брауни и сладоледът са включени в цената на менюто. Мици изважда пачка банкноти от един долар и започва да търси някоя петачка или десетачка.

– Без десерт, благодаря.

Сузи не е свикнала с хора, които не искат десерт:

– Сигурни ли сте? Мога да ви опаковам пая за вкъщи.

Мици понечва отново да откаже, но Джени се намесва:

– Добре, ще вземем пай.

– Супер – казва Сузи с усмивка, достатъчно широка, за да ѝ спечели званието „Служител на месеца“, и се отдалечава.

Мици приключва с броенето на банкнотите.

– Видях снимките ти с Ким на хладилника – отбелязва тя. – Изглежда, сте били близки приятелки.

– Бяхме съученички. Тя ми беше като сестра. Ким често идваше у нас.

Мици си спомня колко тясна беше гарсониерата.

– Спяхте ли с мъже за пари?

Джени се изкушава да излъже, но решава да каже истината:

– Понякога.

– Да сте ядосвали някого наскоро?

– Клиент ли имате предвид?

– Да.

Джени се замисля за момент.

– Не си спомням. Повечето си тръгват доволни.

– Двете били ли сте с много мъже през последните, да речем, два-три месеца?

На лицето на Харисън се изписва тревога.

– Това ще си остане между нас, няма да намесваме нравствената полиция или друга служба – успокоява я Мици. – Интересувам се само с кого се е виждала Ким.

– Има няколко редовни. – Джени се подвоумява, но няма сили да пресява информацията както прави обикновено. – Има един тип, който се грижи за нас. Понякога, такова... очаква и двете да го обслужваме.

Мици я поглежда майчински:

– Животът е гаден. И понякога мъжете са тези, които го правят такъв. Много ги бива да прецакват нещата.

– На мен ли го казвате?

– Сега ще отидем в участъка. Трябват ми имена и номера: на сутеньора, на клиентите, гаджета, бивши гаджета, става ли?

Джени е твърде замаяна, за да направи друго, освен да кимне послушно.

Мици прекъсва за малко разпита, когато сервитьорката Сузи се приближава с изкуствената си усмивка и пакетирания десерт.

– Заповядайте. Сложих едно парче пай и едно брауни. Надявам се да ви хареса.

– На някого със сигурност. – Мици се изправя и ѝ подава бяла чинийка с парите за храната и пет долара бакшиш. – Благодаря.

– За мен беше удоволствие.

Харисън става. Стомахът ѝ изкъркорва от шока, че след толкова време за първи път получава храна.

– Хей, онова ченге, което беше с нас, така ли ще остави апартамента ми? С разбита врата?

– Не се притеснявай. Ще изпратим някого да я поправи и ще ти дадем ключа в участъка. – Мици задържа вратата на ресторанта, за да мине по-младата жена. – Разбивали ли са вратата ти преди?

– Да. Два-три пъти. На повечето съседи се е случвало. Сигурно е някоя кучка от другите квартирантки.

Отиват до колата. Мици отключва с дистанционното и застава от шофьорската страна.

– Откраднаха ли ти нещо? – пита, като поглежда строго другата жена над покрива. – Откраднаха ли ти нещо наистина?

– Може би телефона. Не знам. Снощи доста се натрясках, може да съм го забравила или да съм го изпуснала някъде.

Мици сяда зад волана и изчаква Харисън да се качи и да си сложи колана.

– Телефонът на договор ли е, или предплатен?

– На договор. Взех го на промоция – така излиза по-евтино от еднодневките. Трябваше да го сменям. Мислех да си взема някой от ония аденоиди.

Мици се смее, докато пали колата:

– Андроид. Искаш да кажеш телефон с андроид. – Посочва носа си. – Аденоидните жлези се намират в задната част на носа, близо до гърлото.

– Мамка му! – засмива се Харисън. – От няколко месеца му викам „аденоид“.

⁵ Frankie & Benny’s – Английска верига за бързо хранене, в която се сервират специалитети от италианската и американска кухня – б. р.

126

ФРАНЦИЯ

Когато слиза от колата, Ник подушва солената вода и чува рева на средиземноморските вълни, които се разбиват на пяна в мрака от лявата му страна. Може би има някаква поличба в това, че разследването му започна сред дюните на Манхатън Бийч и може би ще завърши на пясъчните брегове на Лазурния бряг.

Във въздуха като че ли има някакво напрежение. Напрежение, което не е чувствал от деня, в който остави телефона в апартамента си и видя, че жена му и детето са излезли без него.

Усещане за смърт.

Той се приближава до убиеца на Тамара. Приближава се до силата, която без угризения отнема невинни животи. От тази мисъл стомахът му се свива.

Едуар Брусар живее в голяма къща от началото на XX век. Сградата е добре осветена от жълтеникави лампи и се вижда ясно от историческата крайбрежна улица Променад дез англе. Разположена на ъглов парцел зад елегантна каменна ограда, тя е луксозен имот с дълги тесни прозорци и величествено двойно стълбище, чиито бели стъпала водят към грамадна махагонова входна врата.

Ник спира пред черна порта от ковано желязо. Натиска копчето върху месинговата пластина с името на собственика и зачаква.

От скрития високоговорител се чува френски глас – изискан и зрял глас на жена:

– Bonsoir. – Звучи повече като въпрос, отколкото като поздрав. – Qui est là?⁶

– Здравейте. Трябва да говоря с monsieur Брусар.

Тя отговаря на английски:

– Кой сте вие?

Над главата на Ник примигва лампичка. Той вижда, че е камера, свързана с домофона.

– Madame⁷, аз съм Ник Каракандес от полицейското управление на Лос Анджелис. – Изважда значката си и я показва към камерата. – Ето легитимацията ми. Ако искате, мога да ви дам телефона на началника ми в полицията.

Пращенето на микрофона спира и настъпва тишина. Ник оглежда улицата, докато чака. Слава богу, няма признаци, че го следят. Чува се електрическо бръмчене и портата се отваря. Той влиза и чува как двете крила спират и започват да се затварят зад него.

Когато стига основата на каменното стълбище, голямата входна врата се отваря и на прага се показва висок, достолепен мъж с прошарена коса и брада.

Това със сигурност е Едуар Брусар. Ник си позволява да се усмихне. Страхуваше се, че е закъснял. Почти се беше убедил, че ще намери още един накълцан труп, дори два.

– Monsieur⁸ Брусар?

– Oui⁹. Bonsoir. – Французинът бързо дръпва вратата зад себе си, опасявайки се, че жена му ще чуе нещо, което не трябва. – Какво искате?

Детективът пак показва значката си.

– Трябва да вляза и да поговорим. Мисля, че животът ви – и този на жена ви – е в опасност.

Брусар го поглежда скептично. Сигурно е чувал за крадци, които използват фалшиви полицейски карти, за да проникват в жилищата на богати хора. Ник прочита съмнението в очите му, затова добавя:

– Идвам от Торино. Марио Сакони беше убит. Мисля, че и двамата знаем причината.

Сянката на страха помрачава лицето на учения. Той отваря входната врата.

– Влезте.

Ник влиза във вестибюла, постлан с дебели рогозки от кокосови влакна. В единия ъгъл като тънък кафяв часовой стои антикварна закачалка.

Брусар заключва вратата и тръгва пред госта през лъскавия мраморен вестибюл, осветен от кристален полилей и с големи огледала със златни рамки по стените. Натиска лъснатата месингова дръжка на бяла врата и влиза в кабинет без прозорци.

– Можем да говорим тук. Безопасно е.

Ник поглежда облицованите с дъбова ламперия стени и си представя, че зад тях има сейфове, шкафове и чекмеджета, пълни с улики по дела за установяване на бащинство и доказване на престъпления.

– Бих искал и съпругата ви да дойде – казва той.

Брусар се намръщва:

– Защо?

Детективът разтваря якето си и показва беретата.

– За да ви защитя. Ако убиецът на Марио дойде и сте в различни стаи, поне единият от вас ще умре.

⁶ Добър вечер. Кой е? (фр.) – б. пр.

⁷ Госпожа (фр.) – б. пр.

⁸ Господин (фр.) – б. пр.

⁹ Да (фр.) – б. пр.

127

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В стаята за разпити е много по-неуютно, отколкото в „Пържолите на Джо“, но след една цигара и чаша кафе Харисън продължава да говори и да пише имената на клиентите си. В интерес на истината тази полицайка ѝ допада. Не е гаднярка като повечето си колеги. Може би защото работи в „Убийства“, а не в „Наркотици“ или в „Нравствена полиция“.

– Май това е всичко.

Джени подава листа с набързо надраскани имена към Мици. Шест имена и адреса.

– Мислиш ли, че някой от тях би искал да нарани Ким? – пита детективката.

Харисън прокарва пръсти през косата си, сякаш се проверява за въшки. Главата пак я боли. От самата мисъл за Ким, просната мъртва на пода, започва да я стяга.

– Може би Марлън.

– Сутеньорът?

Джени кимва и дръпва от почти допушената цигара.

– Бил ли ви е?

– Не повече от всеки друг.

– Лошо ли?

– Мен ли? Нищо особено – по някой и друг шамар, когато много приказвам. Но веднъж побесня и счупи два зъба на Ким.

Този коментар напомня на Мици за Алфи и тя за първи път изпитва истинска радост, че се е отървала от него.

– Обаче плати коронките – добавя Харисън с усмивка. – Бяха готини. Сигурно е решил, че няма да печели повече от нея, ако не ѝ ги направи. Така де, никой няма да се съгласи да му духа вампир, нали?

На Мици ѝ се приисква хубаво да издуха Марлън – да издуха главата му от раменете с 45-калибров пистолет.

– Да оставим сутеньора. Какво ще кажеш за настоящите и бивши гаджета на Ким. – Полицайката подава нов лист хартия на момичето. – Имена и адреси на всички сериозни приятели, които е имала през последните две години.

– Сериозни ли? – Джени се изсмива. – Де да имаше такъв късмет. Мъжете ѝ се лепяха като мухи.

– Постоянно ги сменяше?

– Да.

– Имаше ли някого, на когото много да държи?

Джени се замисля за момент.

– Имаше един. Ходиха шест месеца, докато жена му не разбра.

Мици почуква по листа.

– Името.

– Дерик Уотс. – Джени започва да пише. – Такъв грозник, че ако го видиш в тъмното, ще се надрискаш от страх.

– Защо го харесваше Ким?

– Не знам. Държеше се добре с нея. Купуваше ѝ разни неща. Не се срещат много такива мъже. Живее над магазина за плочки на „Източна шеста“ откъм магистралата за Помона. Не помня точно адреса. И внимавайте с госпожата, голяма е усойница.

– Ами семейството на Ким? Някакви вражди там?

– Както казах на униформения, тя нямаше близки. Изобщо не познаваше баща си, а майка ѝ я изоставила като дете във Вегас. Израснала е по домове и приемни семейства.

Вратата се отваря със скърцане и голямото лице на Дик Матюс се показва през пролуката.

– Фалън, ела за малко.

Мици поглежда Джени:

– Как да откажеш на такъв мъж?

Капитанът задържа вратата, докато тя излезе, после я затваря.

– Имаш ли новини от Ник Каракандес?

– Не, господин капитан.

– Тогава веднага издири този кретен и открий какви игрички си играе.

– Какво?

– Току-що ми се обадиха карабинерите от Торино. Днес нашият Ники и един частен детектив влезли с взлом в една къща, където впоследствие са намерени два трупа.

– Трупове?

Той я поглежда заплашително:

– Трябва ли да ти обяснявам какво означава „труп“?

– Не, господин капитан.

– Каракандес избягал, но преди това бърникал на местопрестъплението и откраднал веществени доказателства.

– Не може да бъде!

– Много си права, не може да бъде. – Матюс кимва към стаята за разпити. – Разкарай по-бързо тази отрепка, после намери нашето момче и оправи тази каша, преди да дойде комисарят и да ми скъса топките.

Матюс се отдалечава ядосано и Мици остава няколко секунди на място, преди отново да влезе в стаята за разпити. Налага си да не мисли за Ник, а да се концентрира върху другото убийство. Усмихва се пресилено на Харисън и продължава с въпросите:

– Ким работила ли е през последните няколко седмици?

Джени я поглежда неразбиращо.

– Имам предвид редовна работа, не нощната.

– А, разбрах. Работим на едно и също място. За жълти стотинки в един шивашки цех в Модния район¹⁰.

– Къде?

– „Фаид фабрикс“ на булевард „Уест пасифик“. Аз я уредих с тази работа.

– Какво правите там?

– Шием. Режем. Зашиваме разни неща. Главно чаршафи, завеси, такива работи.

Модният район на Ел Ей обхваща 100 улици и Мици познава всяка една от тях. Принудена да издържа цяло семейство с ограничен бюджет, тя бързо научи къде са евтините магазинчета и разпродажбите.

– Много котки, събрани на едно място – отбелязва тя. – Сигурно се стига до показване на нокти.

– Да, понякога, но през повечето време се разбираме добре. – Джени поглежда чашата си. – Може ли още кафе?

– Разбира се. Ще направим кратка почивка. Но първо ми разкажи за колежките си. Ким карала ли се е с някоя?

– Никой не смееше да я тормози – нито мен. Обичахме да се забавляваме, ако ме разбирате. Имаше шеги и подхвърляния, но всички ни уважаваха.

Мици задава въпроса по друг начин:

– Възможно ли е да сте стигнали твърде далеч? Да сте преминали границата?

– В какъв смисъл?

– Да сте дали повод на някого да ви намрази?

Харисън се почесва по веждата.

– Сега не. Имаше едно момиче, но напусна. Ема, Ема Варли. Натегачка – нали ги знаете тия. Толкова се напъваше да работи, че изглеждаше, сякаш всички други се скатаваме. От време на време я закачахме. – Харисън вдига два пръста към бузата си. – Има рождено петно и все се опитва да го крие, затова колкото повече се стараеше да го замаскира, толкова повече ѝ се подигравахме.

– Проявявала ли е агресия?

– Шегувате ли се? – изсмива се Харисън. – Не е способна на такова нещо. Тя е една смотана мишка.

– Мишките могат да бъдат опасни – питай слона. Тази фабрика, „Фаид фабрикс“, кой е собственикът? Някой господин или госпожа Фаид?

– Мъж е, но не се появява много често. Идва може би веднъж месечно. Има две-три фабрики в града, все за дрехи. Цехът се ръководи от управител на име Джеймс. Викаме му Чироза.

– Това е малкото или фамилното име?

Харисън се намръщва озадачено.

– Имам предвид Джеймс, не Чироза – уточнява Мици.

– Фамилно. Не знам малкото му име. Той е пълен идиот. – Джени се замисля за момент. – За да бъдем честни, през последните няколко дни се държи добре. Помолих го да звънне на вашите колеги, за да пита дали Ким не е загазила, дали не чака някой да ѝ плати гаранцията. – Тя отново посочва чашата. – Наистина имам нужда от кофеин. Ако не, трябва да ми позволите да дръпна една марихуана.

– Само кафе – отсича Мици. Посочва листовете, попълнени от Джени. – Ще кажа да сложат една кафеварка, докато дам тези имена на моите хора и проверя дали от отдел „Грабежи“ са поправили вратата ти.

– Може ли да питам нещо?

– Да?

– Защо се държите толкова добре с мен? Повечето хора ме мислят за курва и ме третират като отрепка. Защо вие не сте като тях?

– Може би защото не си отрепка. Може би просто животът ти е скапан и те прави да изглеждаш така. – Мици се връща до масата. – Преодолей тази криза и започни на чисто, Джени. Помогни ми да заловя убиеца на приятелката ти и ще направиш нещо добро. Измети миналото. Така ще живееш с мисълта, че заслужаваш ново начало.

Харисън кимва и за секунда Мици си мисли, че от думите ѝ може би ще има някаква полза. Ако беше хванала това момиче преди няколко години, може би щеше да успее да обърне живота ѝ към по-добро.

¹⁰ LA Fashion District – обширен район в центъра на Лос Анджелис с повече от 1000 магазина, дизайнерски ателиета и складове, известен като център на текстилната индустрия на Западното крайбрежие в САЩ. – б. р.

128

НИЦА, ФРАНЦИЯ

Урсула Брусар е скромно облечена с бяла копринена блуза и дълга синя плисирана пола. Единственият видим признак за богатството ѝ са перленият гердан на врата, масивната златна халка и годежният пръстен с огромен диамант на пръста ѝ.

– Знам, че ще ви прозвучи странно – казва Ник, когато двамата застават пред него в кабинета на Брусар, – но трябва да напуснете къщата, и то колкото е възможно по-скоро. – Поглежда Едуар в очите. – По-рано днес видях бившия ви колега, monsieur Брусар. Бил е изтезаван и убит в леглото си. Убиецът му е човек, който не се колебае да отнеме човешки живот. – Обръща се към Урсула. – Младата жена, с която Сакони е бил през нощта, също е била убита – след като е била вързана, а устата ѝ – запушена.

Урсула Брусар закрива устата си и се притиска до съпруга си. Той си придава смело изражение заради жена си.

– Знаете ли защо?

– И двамата знаем защо. – Погледът на Ник красноречиво показва, че няма да се остави да го залъгват. – Вие сте анализирали ДНК, взета, – тоест открадната, от Торинската плащаница, и някой иска да ви убие заради това, което сте открили.

Madame Брусар проговаря, преди мъжът ѝ да успее:

– Откъде взехте адреса ни?

– Даде ми го Ерика Кракси.

Тя кимва, после пита колебливо:

– Те добре ли са? Ерика и Роберто?

Ник решава да каже истината:

– Не съвсем. Роберто изчезна. Мислим, че все още е жив. Ерика е в безопасност. Лично се погрижих за това.

Урсула събира ръцете си и прошепва нещо на френски, което Ник нито чува добре, нито успява да разбере.

Едуар обаче я разбира. Той може да е правил много глупости в живота си, в повечето случаи за пари, но никога не пренебрегва съветите на жената, с която живее повече от трийсет години. Без да продума, отива до стената зад детектива и силно натиска дървената облицовка с дланта на дясната си ръка. Отваря се врата. Зад нея се вижда черен сейф с размери половин на половин метър. Брусар губи близо трийсет секунди, докато въведе сложния цифров код на ключалката. Накрая дръпва тежката стоманена дръжка и отваря вратата.

Ник поглежда часовника си. Десет минути са минали, откакто влезе в къщата. Шестстотин секунди, през които убиецът на Марио Сакони може да ги настигне.

Французинът изважда единственото нещо, което има в сейфа – запечатан плик с размер А4.

– Това е – казва, като го подава на Ник. – Всичко е вътре. Пълните резултати. Оригиналният протокол. Данните и остатъкът от пробата.

Ник взема плика и го отваря. Вътре има гланциран лист с нещо, което прилича на гигантски баркод. Генетичен отпечатък. Божията ДНК? Или просто ДНК на неизвестен смъртен? В малко найлоново пликче има няколко тъмни люспици. До тях е залепен миниатюрен 8-гигабайтов микрочип за USB. Има записки и писма. Печатни и ръкописни документи на италиански и френски. Има и на английски – от Тамара Джейкъбс за Роберто Кракси.

Ник вдига глава. Не към Едуар. Вече му е ясно кой взема важните решения в семейство Брусар.

– Madame, трябва да се махнем от тук – веднага.

– Тогава тръгваме. – Урсула Брусар отваря вратата на кабинета. – Животът ни е във ваши ръце, Monsieur.

129

Едуар Брусар натиска копчето на ключодържателя си и автоматичната желязна порта в задната част на имението се отваря. Той изкарва почти безшумно черното Бе Ем Ве 7 на страничната уличка.

Ник седи отзад, приведен и с готов за стрелба пистолет. Докато минават по крайбрежната улица, Урсула провежда няколко разговора от телефона в колата. Пенливите морски вълни се разбиват с грохот от лявата им страна. Отдясно един до друг са наредени лъскави хотели. Ник оглежда другите автомобили от всички страни, като използва централното и страничните огледала.

– За колко време ще стигнем? – пита той.

– Десет минути – отговаря Урсула, като се навежда между двете предни седалки.

– Не гледайте към мен – сопва се Ник. – Обърнете се напред. Трябва да изглежда така, сякаш сте само двамата със съпруга ви.

– Pardon¹¹ – казва тя, стресната от грубия му тон.

На Ник не му пука. Човекът, който отвлече Роберто Кракси – бивш служител в спецчастите – едва ли ще се затрудни със семейна двойка от средната класа и един уморен американски полицай.

Автомобилът влиза в задръстване, причинено от голям камион, заседнал в двете платна. Навсякъде около тях колите маневрират, за да заобиколят, и свирят с клаксони.

Ник застава нащрек. Задръстването е много неподходящо място за тях. Тук са като мишени на стрелбище. Колата отпред спира и Едуар се принуждава да направи същото. В огледалото Ник вижда приближаващ се отзад мотор, който заобикаля спрелите коли, търси пролуки. Мотоциклетистът носи черни кожени дрехи и каска, закриваща цялата глава. Ник ляга на задната седалка, опира се във вратата и хваща пистолета с две ръце.

Мотоциклетът криволичи между колите. Изравнява се с шофьорската врата на задния автомобил. Ник насочва беретата към главата на мотоциклетиста. Стъклата на беемвето са затъмнени и той приема, че другият мъж не го вижда. Мотоциклетът се придвижва бавно напред. Двигателят изревава. Ник притиска пръст в спусъка. Мотоциклетът се изравнява с Урсула Брусар.

Ник се измества и се прицелва над рамото ѝ. Няма смисъл да се цели в защитената от кевларената каска глава – трябва да е или във врата, или в тялото. Внезапно моторът изревава. Завива рязко надясно. Ник се обръща наляво. Завърта ръцете си. Мотоциклетът се отдалечава. Изчезва от поглед. Остава само шумът. Гърлено избумтяване от бензина и внезапното избълване на отработени газове.

Човекът просто е бил любопитен. Искал е да надникне вътре – да види кой се вози в тази кола за над сто хиляди евро, каквато малцина могат да си позволят. Ник си отдъхва, когато излизат от задръстването и вижда табели за летището на Ница.

¹¹ Извинете (фр.) – б. пр.

130

Мобилният телефон, оставен на дясната седалка, иззвънява. Монахът вдига.

– Да.

– Къде си? – пита сопнато Карлота Капелини.

– Пред вилата. Лампите светят. И виждам колата, с която е дошъл американецът.

– Не са там. И американеца го няма.

– Какво искаш да кажеш? – пита той, като оглежда имението отвън.

– Това, което казах. Комуникационният ни екип засече телефона на Едуар Брусар по сателитната система. Движи се на запад със скорост петдесет километра в час. Предполагам, че е с колата си и отива към летището.

Той запалва двигателя.

– Още ли следите сигнала?

– Si. – Тя поглежда мигащата оранжева точка на монитора. – Тръгвай, аз ще те насочвам.

Той освобождава ръчната спирачка и потегля по крайбрежната улица.

– Спря ли пратката на американеца?

Монахът се опасява точно от този въпрос.

– Закъснях. Беше заминала.

– Как така закъсня?

Той решава да не обяснява защо се е забавил. Не можеше да остави Кракси да умре от бавна смърт в саркофага, нито да поеме риска мъжът да избяга. Капелини е бясна:

– Ами ако някой от куриерската служба те разпознае и даде описанието ти на някой друг?

– Няма.

– Защо си толкова сигурен?

– Сигурен съм. От тях остана само пепел. Пепелта не може да говори.

131

Едуар Брусар дава ключовете на колата си на пиколото пред хотел „Шератон“ точно срещу летището.

Тъй като вече е твърде късно да вземат самолет, Ник и семейство Брусар решават да преспят и да вземат първия възможен полет на сутринта. Урсула ще отиде при една приятелка в Швейцария – висш дипломат с двайсет и четири часова охрана. Ник и Едуар ще летят до Париж и оттам ще направят връзка за Лос Анджелис, където французинът ще даде пълни показания в полицията. Или поне това е планът, който Ник е начертал, за да запази всички в безопасност и сам да се измъкне от разследването.

Те вземат ключовете и се качват в две свързани помежду си стаи на третия етаж с малките, набързо събрани чанти. Ник заключва вратата на Урсула с веригата и за всеки случай подпира дръжката със стол. Двамата с Едуар отиват в другата стая и американецът залоства вратата по същия начин.

Едуар отваря минибара.

– Имам нужда да пийна нещо. А вие?

Ник също. Иска да изгълта няколко студени бири, а после чаша „Джак Даниелс“, но потиска желанието си и отговаря сдържано:

– Само чаша вода, ако може.

– Както искате.

Едуар взема две миниатюрни шишенца бренди и подхвърля пластмасова бутилка минерална вода на Ник.

– Мисля, че знам нещо за убиеца на Марио – казва след малко. – Знам откъде е дошъл.

Ник бързо изгубва интерес към водата. Ученият изсипва брендито в една чаша и продължава:

– Вашата писателка, Madame Джейкъбс, Роберто ме срещна с нея в Италия. Събрахме се, след като проверих резултатите от ДНК тестовете. Тя се тревожеше за точността на изследванията, извършени с толкова стари проби.

– Разбираемо е. Проба, която е на няколко века – дори не съм подозирал, че е възможно.

– О, напълно възможно е. – Едуар не допуска мисълta, че нещо такова може да го затрудни. – Марио използва стандартния Пи Си Ар метод. Запознат ли сте с него?

Ник е изследвал достатъчно изнасилвачи, за да има основни познания за снемането на ДНК отпечатъци.

– В общи линии, да. Полимеразна верижна реакция – използва се за увеличаване обема на пробата, когато няма достатъчно генетичен материал за създаване на пълен профил.

Ученият се усмихва:

– Доста опростена представа за едно революционно изследване, което донесе на откривателя си Нобелова награда по химия преди повече от двайсет и пет години. Но общо взето е вярна. С Пи Си Ар може да се умножи една-единствена молекула ДНК в хиляди, дори милиони копия, докато се натрупа достатъчно генетична информация за изработването на достоверен профил.

– Но това не е било достатъчно в случая с плащаницата, така ли?

– Достатъчно беше, но трябваше да се провери по два независими метода от двама различни учени. Затова реших да изпробвам един нов метод, нещо много по-прецизно от стандартния Пи Си Ар.

– И той е...?

– Амплификация на микро-РНК.

Изражението на Ник подсказва, че това не му говори нищо. Едуар се замисля за момент.

– Нямаме време за много обяснения. РНК прилича на ДНК, тя също носи генетичен код. Само че не е двуверижка като ДНК, а едноверижна и много по-къса. – Замълчава, сякаш решава, че няма смисъл от повече подробности. – Нека да кажем за по-кратко, че микро-РНК в комбинация с някои нови, комерсиално достъпни реактиви като „Минифайлър“ и „Айдентифайър плюс“ дава много по-надеждни резултати – нещо, което научната общественост би била много по-склонна да приеме.

– Какво очакваше да докажете с тези ДНК тестове Тамара Джейкъбс?

– Да установи човека, който е бил увит с Торинската плащаница. Мислеше, че така може да докаже, че това е бил – или не е бил – Исус Христос.

– Как? – Ник се намръщва. – За тази цел трябва да има доказана ДНК проба от Христос.

– Не е задължително.

Ник е объркан.

– Е, как да не е? Ние постоянно се сблъскваме с този проблем. Вземаме ДНК от местопрестъплението, но трябва да намерим на кой заподозрян отговаря. Тамара е имала проба от плащаницата, но не е разполагала с ДНК за сравнение.

– Тя, не.

– Не разбирам.

– Тамара смяташе, че има друга проба. Не от плащаницата. А взета от кръста, на който е починал Христос.

132

ЛОС АНДЖЕЛИС

Докато Мици обсъди случая с Тайлър Картър и приключи с обработката на показанията от Джени Харисън, вече наближава полунощ. Няколко пъти се опитва да се свърже с Ник, но телефонът му е изключен.

Въпреки че би могла да извика такси на Джени или да я изпрати с някой униформен, тя решава да я закара лично до Бойл Хайтс. Не иска момичето да се попилее някъде и да остави в разследването дупка, по-дълбока от Големия каньон. Докато кара, Мици избягва да задава други въпроси около убийството. Мозъкът на Джени сигурно съвсем се е размекнал. Един неангажиращ разговор изглежда по-полезен.

Момчетата от „Грабежи“ са удържали на думата си и Джени благодарно отключва новомонтираната ключалка.

– Трябваше да прережем лентичка или нещо подобно – отбелязва тя. – Тук никога не е слагано нищо ново. – Обръща се към Мици. – Защо не влезеш да пийнем по едно? Имам водка.

– Не, благодаря. Скапана съм. Имаш номера ми – намери някой уличен телефон и ми се обади в понеделник. Може и по-рано, ако се сетиш нещо ново или просто ти стане кофти и имаш нужда да поговориш с някого.

– Благодаря.

Мици изчаква вратата да се затвори и ключалката да изщрака. После си тръгва. Светът е пълен с Дженита – самотни жени, изхвърлени от живота, които не могат да се върнат в правия път. Докато пътува към къщи, Мици мисли за снимката от видеозона, която намери под дюшека на Джени, и се пита дали някой ден младата жена ще се вземе в ръце и ще има щастието да се омъжи и да има деца. Въпреки всичко, което е изтърпяла от Алфи, самата Мици е готова да го преживее отново, ако това е цената, която трябва да плати, за да има Джейд и Амбър.

Тя спира пред къщата и влиза. Вътре е ужасно празно. Няма го Алфи. Няма ги децата. Само тя и самотата ѝ. Замисля се как ли ще живее, след като момичетата напуснат родното гнездо. Поглежда часовника си. Наближава един, но тя няма да може да заспи. Мислите ѝ започват да блуждаят. В Калифорнийския щатски затвор всички вече са заключени по килиите си. Институцията е предвидена за две хиляди затворници, но вътре са натъпкани два пъти повече. Полицаите наричат това „уют“. Лампите са изгасени. Във вонящия тъмен лабиринт се чуват странни звуци. Хиляди мъже – включително бащата на нейните момичета – лежат втренчени в тавана и размишляват върху постъпките, заради които са объркали така живота си.

– Продължавай да мислиш – изрича тя с твърд глас. Отваря хладилника и осъзнава, че е забравила да напазарува. – Хубаво си помисли какво изгуби.

Мобилният ѝ телефон иззвънява и тя го грабва от масата.

– Ало.

– Мици, Ник се обажда.

– Слава Богу! Какви си ги надробил, по дяволите? Матюс ще те разкости.

133

НЕДЕЛЯ СУТРИН

ФРАНЦИЯ

През прозорците във фоайето на хотел „Шератон“ прониква мека светлина. Утринта обещава денят да е по-топъл от обичайното за този сезон.

Ник и семейство Брусар са се разбрали да се съберат в седем сутринта и всички идват навреме. Едуар и Урсула плащат сметката, докато детективът седи в едно кресло и гледа как хотелът се пробужда.

Започва последната му работна седмица. Тази е основната мисъл, която занимава ума му. Това е началото на края. Краят на живота му като полицай и личните драми, свързани с него.

Той мислено си представя как ще протекат последните му няколко дни. През нощта разказа на Мици какво се случи в Торино и тя обеща още днес да отиде при Матюс и да му обясни всичко, включително причината да вземе улики от убийството на Сакони. Скоро двамата с Брусар ще кацнат в Лос Анджелис, а Урсула ще е в безопасност в Швейцария. Утре ще вземе показанията на Брусар и ще го предаде на някого, който ще поеме случая след неговото напускане. Във вторник, при малко късмет, всички веществени доказателства ще бъдат обработени и проверени. Трудно е да си представи какъв скандал ще гръмне, след като се разчуе, че има ДНК профил на Мъжа от плащаницата. На Адам Жажа и другите глупаци от „Връзки с обществеността“ ще им се отвори много работа.

Ник няма търпение да дойде четвъртък – дотогава лосанджелиската полиция трябва да е получила уверенията на френските власти, че ще закрилят Едуар и Урсула Брусар, и ученият ще може да се върне при обичаната си съпруга. В петък вечер Ник ще надига студени бири в някой шумен бар и ще се сбогува с колегите от управлението.

Семейство Брусар се приближават и го изкарват от размишленията. По лицата им личи, че нещо не е наред.

– Има стачка. – Едуар свива отчаяно рамене. – Наземните диспечери в цяла Франция.

– Изненадващи действия – обяснява Урсула. – Всички полети са спрени за двайсет и четири часа.

Ник хваща лицето си с две ръце.

– Не можем да останем тук. Не можем да чакаме цяло денонощие, това ще ни навлече само неприятности.

– Съгласен съм. – Едуар се обръща към жена си: – Можем да отидем с колата до Женева и да вземем самолет от там.

Ник няма представа на какво разстояние е Швейцария, затова пита:

– Колко ще ни отнеме?

Едуар свива рамене:

– Неделя е, няма много движение. Предполагам, че шест-седем часа, зависи дали ще спираме.

– Ще трябва да спрем – намесва се Урсула. – Немислимо е да пътуваме толкова без почивка.

– Хайде да тръгваме тогава. – Ник се изправя. – Колкото по-скоро, толкова по-добре.

– Ще поръчам да докарат колата – казва Едуар и тръгва към главния вход. – Можем да изчакаме отвън.

– Не. Вътре. Ще изчакаме до последния момент и тогава ще излезем.

– Добре, както кажете – смутено отговаря французинът.

Урсула се приближава до Ник, докато мъжът ѝ отива да извика пиколото.

– Той не е добре – споделя тя. – Не иска да говори за това, но е вярно.

– Какво му има?

Тя поставя ръка на гърдите си.

– Миналата година получи сърдечен пристъп. Аритмия.

– Това е смущение в ритъма на сърцето, нали?

– Oui. Получава ППС – преждевременни предсърдни съкращения. Лекарят казва, че е от стрес, може би и от прекаляване с кафето и цигарите. Накарах го да се откаже от пушенето, но от кофеина не може.

– Аз съм същият. – Ник се опитва да я окуражи с усмивка. – Madame Брусар, не искам да ви лъжа, все още не сте в безопасност. Ще направи всичко, за да предпазя вас и съпруга ви, но не съм сигурен, че мога да ви спася от стреса.

– Разбирам. Исках просто да знаете за състоянието му.

Едуар се връща към тях.

– Благодаря – обещава Ник, – ще го държа под око.

– Мерси.

– Колата е отвън – обявява ученият, като се усмихва спокойно. – Можем да тръгваме.

134

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Джон Джеймс стои гол в осветената от свещи спалня. Между палеца и показалеца на дясната си ръка държи тънко ножче за бръснене. Буря от емоции и съмнения разкъсва душата му.

Погледът му е прикован във високото тясно огледало на гардероба. Без да мигне, нанася разрез в лявото си рамо – десет сантиметра надолу. Преди кръвта да потече, прави втори – петсантиметров разрез хоризонтално през първия. Наблюдава бавно появяващия се съвършен червен кръст.

Обикновено болката идва с първото порязване. Външна болка, съответстваща на вътрешната. Съвършеният баланс. Това е знак, че Бог му прощава, че душата му се прочиства с изтичащата кръв. Точно както е страдал Божият Син, както Бог е дал кръвта си за човечеството, Джей Джей пролива кръвта си за Исус.

Но в ранните часове на този шабат¹² той не чувства нищо. Нов разрез. Пак нищо. Очите му се пълнят със сълзи. Чувства се изоставен. Приливът на адреналин, който идва от порязванията, саможертвата, съсредоточаването – всичко това му помага да владее, насочва го. Те го смиряват. Но не този път. Сега има само празнота. Сякаш Бог го е напуснал. Трябва да вложи повече старание. Трябва да докаже, че е достоен.

Джей Джей покрива целите си гърди с кървави разпятия. Под стичащата се кръв продължава надолу към гръдния кош и към корема си. В огледалото вижда не своето отражение, а платно от плът – портрет на любовта му към Бог. Тънки поточета кръв се стичат от ключиците до хълбоците му.

Не е достатъчно. Изобщо не се доближава до истината. Той премества ножчето в другата си ръка. Нанася същите кръстовидни прорязвания от дясната страна на гърдите си. С лявата ръка не е толкова точен, непохватно прерязва нежната плът около зърното си – ареолата. Най-после – прилив на ендорфини, признак за Божието удоволствие. Бог очаква още от него. Исус го призовава да продължи и да се докаже.

Той забива ножчето по-дълбоко в розовото кръгче с гордо стърчащия монумент от плът. Пристъпва към огледалото. Втренчва се в очите, които го гледат от осветеното със свещи стъкло. Чувства се така, сякаш е излязъл от тялото си. Безтелесен. Отделен от действителността.

Навежда се и прокарва острието през върха на зърното. Кръвта потича, но парчето не пада. Увисва като отворена тапичка на паста за зъби. Болката го раздира. Разтърсва го като електрически ток. Бог е доволен. Джей Джей извива главата си назад в горд екстаз. Очите му са затворени, но пръстите и острието му намират разцепеното зърно и отрязват и последното парченце плът, на което то се държи.

¹² Шабат – седмият, последен ден от еврейската седмицата, събота – б. р.

135

ФРАНЦИЯ

Тримата тръгват на север от летището и след около два километра се вливат в бързо движещия се трафик на запад по магистрала А8. През затъмнените стъкла на беемвето Ник вижда табели за градове, чиито имена са му познати: древното пристанище Антиб, датиращо от пет века преди Христа; Кан, където се провежда световноизвестният филмов фестивал; Сен Тропе, любимо място на най-големите богаташи в света.

Едуар съобщава интересни факти за всяко градче, покрай което минават:

– Знаете ли откъде идва името Сен Тропе?

Ник се опитва да налучква:

– Сигурно някой светец го е основал или е живял там.

– Trés bon¹³. Мъченикът свети Трофим бил обезглавен в Пиза по времето на Нерон. Тялото му било поставено в прогнила лодка – заедно с един петел и едно куче – и пуснато в морето. Теченията го изхвърлили тук.

– Петел и куче ли? Надявах се на малко по-романтична история.

– В Сен Тропе има много романтика – настоява Урсула. – Коко Шанел, Елза Скиапарели – градът е виждал много знаменитости. И разбира се, Брижит Бардо.

Лицето на Едуар грейва:

– Ах, Брижит! Доказателство, че Бог е създал жената.

На предните седалки двамата съпрузи се пресягат и се хващат за ръце. За момент Ник си спомня Каролина. Тя обичаше да прави така, докато пътуват с колата. После двамата поглеждаха назад към Макс в бебешкото му столче, повтаряха си колко е красив и си фантазираха какъв ще стане, когато порасне, и с какво ще се занимава.

– Как се запознахте? – Ник задава въпроса не толкова защото наистина го интересува, а за да разсее мрачните си мисли.

– Ние ли? – Едуар се усмихва и прошепва нещо на френски.

Двамата стискат още по-силно ръцете си.

– Добре – казва ученият, – жена ми е съгласна да ви разкажа. Видях гърдите ѝ и така се влюбих.

– Моля? – Ник се ококорва.

– Баща ми имаше клиника за пластична хирургия в Ница и Урсула беше негов пациент. Видях нейни снимки и си казах, че искам тази красавица да бъде част от живота ми.

– Значи медицината ви е наследствена професия.

– Не, само баща ми беше медик. Работеше в Ница и въпреки че бяха разведени с майка ми, винаги се е грижил за нас и поддържаше връзка. Той беше моето вдъхновение.

– Но сте отгледан от майка си, така ли?

– Oui. Бяхме много близки. Татко работеше постоянно, почти не го виждах. Майка ми беше италианка. За съжаление почина, Бог да я прости. Та, след като се разведоха, тя се върна в Рим, където е родена и има роднини. От седемгодишен съм живял там.

Ник започва да изпитва симпатия към учения.

– Като французин ли се чувствате повече или като италианец?

– Французин, разбира се – засмива се Брусар. – Но много обичам и Италия. Преживях прекрасни години в университета „Сапиенца“ в Рим и имам отличие от тренировъчното училище на карабинерите, което не е малко постижение за едно френско момче, макар че тогава вече имах двойно гражданство. В онези дни владеенето едновременно на френски и италиански те правеше много популярен сред момичетата.

– Предполагам, че още е така.

– Вероятно. И така, завърших магистратура по биология и спечелих стипендия за Оксфорд.

– Оксфорд в Англия?

– Да. Но британските момичета не се впечатлиха толкова много от мен. Младите мъже, които учат генетика, не са и наполовина толкова интересни, колкото тези, които следват изобразително изкуство.

– Нали знаете, че англичаните и французите не се погаждат много? – вмята Урсула.

– Мислех, че Европа е едно голямо щастливо семейство.

– Никак даже. Французите мразят англичаните – смятаме ги за недодялани. Англичаните мразят французите – мислят ни за надменни. Холандците мразят белгийците, защото смятат, че територията им е тяхна; белгийците мразят холандците, защото са грубияни и готвят ужасно. А всички мразят германците.

Тримата се разсмиват. Едуар продължава разказа си:

– През по-голямата част от кариерата си работех в отдела за научни изследвания на карабинерите, но от време на време идвах във Франция при баща си. Точно при едно такова посещение срещнах Урсула и осъзнах, че искам да прекарам живота си с нея.

– Известно време живяхме в Италия – обяснява тя, – но аз съм французойка и Ница винаги е била мой дом.

– Мой също – подема Едуар. – Когато почина, татко ми остави къщата и бизнеса си, затова се върнахме тук.

– И сега правите пластични операции?

Едуар поглежда ужасено американеца:

– О, не! Това би било катастрофа. Имаме много добри хирурзи. Просто разширих клиниката и сега имаме лаборатория за ДНК изследвания. Клиентите ни са от френския хайлайф – хора, които се стремят да избегнат скъпи дела за бащинство.

Колата намалява преди поредния пункт за плащане.

– Ами вие? – пита Урсула. – Какво ви превърна в човека, който сте сега?

– Смъртта – отвръща Ник. – Смъртта на родителите ми. Смъртта на жена ми и детето ми. Смъртта ме е формирала повече, отколкото всичко друго в живота.

¹³ Много добре (фр.) – б. пр.

136

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е 3,45 и страдащият от безсъние Тайлър Картър гледа някаква тъпотия по телевизията – повторение на шоуто на Конан¹⁴.

Когато мобилният му телефон иззвънява, това даже го радва. Всичко, което би облекчило скуката в мъртвите часове между полунощ и зазоряване, е добре дошло.

– Ало?

Разговорът продължава по-малко от минута, но когато затваря, Картър осъзнава, че ще промени всяка секунда от живота му в обозримото бъдеще.

Това е обаждането, за което е мечтал. Записва няколко неща в бележника, който държи до леглото си, после отива под душа. Десет минути по-късно вече е облечен, в колата и нарушава ограниченията за скоростта по пътя към участъка.

¹⁴ Conan – американско тв токшоу с водещ Конан О’Брайън – б. р.

137

ТОРИНО

Към десет Джорджо Фуско извиква лейтенант Капелини в кабинета си. Четиридесет и пет годишният капитан стои с лице към стената и ръце зад гърба, изглежда угрижен.

– Capitano?

Той се обръща:

– Седни.

Тя се настанява на стола от другата страна на бюрото.

– Намерили са трупа на Роберто Кракси.

– Така ли? – Гласът ѝ не издава никаква емоция.

– В стара църква в източния край на града. Две деца го открили. Закараха го в патологията. – Той отмества очи към герба на карабинерите, закачен на стената зад бюрото му. – В корема му имало забучен метален шиш и вратът му бил счупен. – Обръща се отново към Капелини. – Този човек, каквото и да мислим за него, беше един от най-храбрите и надеждни войници на Италия.

Тя присвива очи:

– Si, capitano. Разбирам. Какво става с жена му?

– Нямаме новини. – Фуско започва да крачи напред-назад. – Кажи на Фабио Гория новината за Кракси. Да видим дали най-после ще се разприказва.

Тя кимва.

– Полицаите, които правят оглед на църквата, казаха, че един от саркофазите вътре бил отворен, а тленните останки – извадени. Дрехите на Кракси били покрити с пръст и мухъл, идентични с тези от саркофага. Някой го е държал затворен вътре. После го е пуснал, за да го убие.

Карлота не казва нищо.

– Лейтенант, има ли в това разследване нещо, което не знам? Нещо, което трябва да ми кажеш?

– Не, господин капитан.

Фуско не е убеден, че това е истината.

– Преди известно време ми поиска хора, защото подозираше Кракси в международна фалшификация – продаване на секретна информация, вероятно свързана с ДНК проби, взети от Торинската плащаница, но сега имаме едно убийство в Америка и три тук, в Италия. – Той заобикаля бюрото и се надвесва над нея. – Карлота, оценявам, че искаш да защитиш репутацията на карабинерите – точно затова дадох разрешение за това разследване, но няма да допусна да криеш от мен информация, която може да предотврати нови убийства.

Тя свива невинно рамене:

– Капитане, знам само това, което вече ви казах. Зад дейността на Кракси може да се крие още много, но досега разследването не се е натъкнало на нищо извън връзката му с Марио Сакони.

Той я поглежда изпитателно. Капелини е от най-енергичните му служители. Една от малкото жени с чин лейтенант при карабинерите и с обещаващи перспективи пред себе си. Трябва да ѝ се довери.

– Някакви новини за американския детектив?

Тя поклаща глава:

– Още не. Но ще се появи.

– Главният комисар е говорил с неговия началник в Америка за намесата му на мястото на убийството и знаеш ли какво му отговорил той?

Карлота запазва мълчание.

– Казал, че Каракандес сигурно е имал основателна причина да го направи! Бил отличен детектив, един от най-способните. – Фуско изпитателно накланя глава на една страна. – Защо го е направил, Карлота? Защо един от най-способните детективи в Лос Анджелис ще краде улики от местопрестъпление в Торино? Дали защото не е имал доверие на местния полицaй, с когото е работил?

– Надявам се, че не, господин капитан.

– И аз се надявам. И аз. – Фуско ѝ дава знак, че е свободна. – Връщай се да работиш и не спирай, докато не ми донесеш добри новини.

138

ФРАНЦИЯ

Монахът вижда луксозната черна лимузина пред себе си. Кара на пет коли зад нея. Това е оптималното разстояние за следене. По този начин ще види навреме, ако преследваният излезе от магистралата.

Следва големия автомобил вече два часа, още откакто тръгна от хотел „Шератон“. Едуар Брусар е перфектният шофьор за проследяване. Кара с постоянна скорост – 90 км/ч, като от време на време вдига на 100, когато изпреварва.

Ефрем си представя как са седнали. Госпожа Брусар сигурно е на предната седалка, а американецът – отзад, нащрек и изнервен, както би бил всеки полицай на негово място. Най-вероятно е въоръжен. С малък пистолет. Подарък от италианския частен детектив. Американците обичат оръжията. Несъмнено умее да го използва.

Мисълта за оръжието отказва монаха от идеята да им направи засада по пътя. Сигурен е, че може да убие ченгето – при това лесно, но ученият и жената могат да избягат, а на обществено място има риск да настане бъркотия.

Не, ще бъде търпелив. Рано или късно ще спрат. Ще трябва да починат. Ще допуснат грешка. Хора като тях винаги допускат грешки.

139

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

– Къде е?

Хищническият поглед на Тайлър Картър издава безпокойството му.

Дежурният на пропуска поглежда неодобрително детектива, който явно е забравил добрите обноски.

– Добро утро и на вас, полицай. Как сте? Отдавна не сме се виждали.

– Не ми се отваряй, Джим. Знаеш колко искам този тип.

– В единична килия е долу в ареста. Ще те заведа. – Джими Бърг вдига вратичката, разделяща бюрото му от помещението, където полицаите регистрират арестантите. – В момента доктор Дженкинс е при него.

– Джим, казах, че не искам никой да влиза при него.

– Знам, гениални ми приятелю, но аз ще съм този, който ще остане без пенсия, ако някой умре тук, а повярвай ми, тази откачалка имаше нужда от лекар.

– Защо?

– Ще видиш.

Двамата отиват до килията, в която е арестантът. Джим отключва и се отдръпва. По лицето му се разлива широка усмивка, когато Картър нахлува покрай него.

Карл Дженкинс, дежурният полицейски лекар, стои наведен над мъжа, проснат на ниското легло.

– Аз съм детектив Картър, аз съм главният разследващ детектив.

– Не се съмнявам в това – измърморва възрастният медик, като вдига една хирургическа игла. – Но ако нямате диплома по медицина или хоби да бродирате, ви съветвам да излезете и да изчакате, докато си свърша работата.

Картър най-сетне успява да види пациента.

– Боже мили, какво се е случило с него?

Бърг поклаща глава:

– Изчакайте отвън, детективе.

Картър е като вцепенен. Мъжът на леглото е целият в рани. Гърдите му приличат на лъскава каша от съсирена кръв. Рани във формата на кръстове покриват цялото му тяло, главата, лицето, клепачите, бузите – дори носа. Картър не може да повярва на очите си. Този откачен копелдак е отрязал дори зърната на гърдите и меката част на ушите си.

140

ФРАНЦИЯ

Пет часа след като тръгнаха от Ница, Едуар Брусар дава мигач и излиза от магистралата. Жена му спи, затова той казва шепнешком на Ник:

– Това е Малатаверн. Ще спрем за кратка почивка в Монтелимар.

– Колко километра сме минали?

– Повече от триста и петдесет.

– Какво е това? Половината път?

– Малко повече, но се движим по-бавно, отколкото очаквах. Ремонтите около Екс ан Прованс много ни забавиха.

Урсула се размърдва. Показва лицето си иззад облегалката на кожената седалка, в която се е свила.

– Стигнахме ли?

– Не, мила. Отиваме в Монтелимар. Ще спрем за обяд.

– О, добре.

Ник понечва да възрази. Предпочита да ползват тоалетната в някоя бензиностанция и да продължат.

– Знам един отличен ресторант. – Едуар пуска едната си ръка от кормилото и погалва пръстите на жена си. – До Palais des Bonbons et du Nougat¹⁵. Вече десет години имат звезда от „Мишлен“^16.

Ник се възпротивява:

– Нямаме време за губене. Трябва да стигнем час по-скоро до Женева и до летището.

– Глупости – небрежно отговаря Едуар. – Трябва да хапнем.

– И да пийнем – добавя Урсула сънено. – Неделният обяд не е обяд без една-две чаши вино.

¹⁵ „Дворец на бонбоните и нугата“ (фр.) – музей на сладкарското изкуство и известната нуга халва в Монтелимар, Франция. – б. р.

¹⁶ Кулинарният гид „Мишлен“ е смятан за най-авторитетното издание в индустрията. Ежегодният пътеводител подбира най-добрите заведения в света, като оценява най-изключителните по специална система и им присъжда от една до три звезди. – б. р.

142

ФРАНЦИЯ

Монахът излиза от магистралата след беемвето.

За момент се замисля дали наблизо няма летище, дали стачката, за която му каза Карлота, не е свършила вече и те не са наели частен самолет. Така би ги изпуснал. Страховете му се разсейват, когато беемвето излиза на Рут дьо Марсей и завива по табелите за центъра на Монтелимар.

След петнайсет минути през нивите на Югоизточна Франция двете коли попадат в бетонните прегръдки на големия град. Лимузината на Брусар плавно навлиза в едно кръгово движение и излиза на първото разклонение по улица „Сен Гоше“. Уличката е тясна, с магазинчета за сувенири и къщи със затворени кепенци, между които едва има място да мине автомобил.

Ефрем е по-близо, отколкото му се иска – само на три коли зад беемвето. Автомобилите спират, за да пропуснат един разносвач, който прекарва количка, натоварена с бутилирана вода, от единия тротоар на другия. След като минава, беемвето завива надясно и Ефрем продължава след него до „Плeс дьо марш“. Площадът е ремонтиран, но павиран в автентичен стил, с кафенета и магазини, подредени около разположената по периферията му пешеходна зона. Никъде няма място за паркиране.

За изненада на Ефрем, лимузината спира пред ресторант с червени навеси отпред, като задръства пътя. Едуар Брусар слиза, заобикаля и отваря вратата на жена си. Тя му подава ръка и също слиза. Брусар затваря вратата, после двамата влизат в ресторанта, като оставят беемвето. Двамата шофьори пред монаха надуват недоволно клаксони. Вратата на ресторанта се отваря. Един келнер с черна униформа изтичва до беемвето и сяда зад волана. Почти в същия момент задната врата се отваря и от колата слиза висок тъмнокос мъж с черно кожено яке и дънки.

Каракандес.

Полицаят оглежда улицата, докато се разкършва след дългото пътуване. Монахът иска да го види добре, да прецени ръста, теглото, походката и държането му – иска да открие видимите слабости на своя противник. Нo е достатъчно опитен, че да не позволи да го забележат. Затова поглежда радиото и започва да върти копчето, сякаш сменя станциите. През отворения прозорец чува как другите шофьори ругаят богаташа и жена му, оставили на келнера да паркира колата им. Повечето ливанци говорят добре френски и монахът воин не прави изключение. Той чува бръмчене от форсиране и поглежда навън.

Каракандес е изчезнал. Един кратък миг – само за толкова успя да види човека, когото вероятно ще трябва да убие.

143

ЛОС АНДЖЕЛИС

Докато Тайлър Картър крачи нервно напред-назад, вратата на килията се отваря и доктор Дженкинс излиза със загрижено изражение.

– Можете да влезете, но се дръжте внимателно с него – предупреждава той, като дръпва тежката метална врата зад себе си.

– Ще има ли нужда от операция?

– Не. Не ме притесняват физическите рани, заших ги добре. Тревожи ме душевното му състояние.

Картър кимва:

– Каза ли ви някакви данни за себе си? Име, адрес?

– Попитах го, но говореше някакви безсмислици. Изобщо не ме слушаше. Постоянно молеше Бог да му прости. – Дженкинс се опитва да си спомни някои от думите. – „Боже мой, разкайвам се и скърбя“, нещо от този род.

– Това е католическата молитва „Деяние на разкаянието“.

– Католик ли сте?

– От такова семейство съм. Спомням си я от детството, докторе.

Лекарят тръгва, но Картър го спира:

– Искате ли да присъствате на разпита? За мен няма да е проблем. В момента той е тук по свое собствено желание и може да си тръгне когато поиска.

Дженкинс поклаща глава:

– Вие си вършете вашата работа, аз ще си върша моята. Ще отида да се измия и да взема едно кафе. Ще се върна след половин час да го видя.

– Добре.

– А и като се има предвид на какво се е направил, най-добре е да се отнасяте с него като към човек в риск. – Лекарят кимва към гишето за регистрация. – Вече казах на сержанта. Този тип е самоубиец в режим на изчакване.

– Ясно.

Картър изчаква за момент и поглежда през прозорчето на вратата към килията. Този тип изглежда точно така, както си е представял Привидението. Дребен. Незабележим. С вид на страхливец. Логично е мъжът, който убива жени в съня им, да е слаб както физически, така и психически.

Вратата зад него се отваря шумно и той се обръща. Влиза Мици Фалън, с коса като раздърпан захарен памук. Негримирана. Със зеници като главички на топлийки.

– Не казвай нищо – предупреждава тя. – Без язвителни шеги. Знам, че приличам на Джоан Ривърс с махмурлук. Трябва да си благодарен, че съм тук.

– Така е. Благодаря ти.

Тя се навежда и надниква през прозорчето. Поглежда изненадано Картър:

– Този мухльо ли е извършил всички тези убийства?

– Така изглежда. Отишъл на пропуска и издекламирал имената на всички жертви в хронологичен ред, включително Ким Бас.

– Кучи син! Как се казва?

– Избавителя.

– Боже! Откачалка. Вдигна ме от леглото и ме унижи публично заради негодник, който ще пледира невменяемост?

– Досега не съм срещал сериен убиец, когото мога да нарека нормален.

– Да, но малцина са тези, които наричат себе си Избавителя и се предават посреднощ.

Картър замълчава. Мици забелязва странно изражение на лицето му. Сякаш си е спомнил нещо важно, което е трябвало да направи. Изведнъж тя си дава сметка за важността на момента. Картър е на път да направи съдбовна крачка. Крачка, за която се готви от две години. Ако се справи добре, ще издейства смъртна присъда за мъжа от килията и кариерата му ще продължи в постоянен неукротим възход. Ако сбърка и лудият, представящ се като Избавителя, се измъкне по члена за невменяемост, цялата му слава безцеремонно ще отиде на боклука.

– Какво ще кажеш да вземем по едно кафе? – неочаквано предлага Картър. – Може и да закусим нещо.

– Какво? – не може да повярва на ушите си тя.

Той се усмихва:

– Току-що реших, че не съм готов за този разпит. – Посочва килията. – Той вече се показа. Какво ще направи сега? Ще се прибере вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Ако го направи, поне ще знаем къде живее Избавителя. Не, преди да влезем и да повдигнем обвинения, искам да знам кой е той, как разсъждава и какво го е направило такъв, какъвто е. Е, отиваме ли за кафе?

144

ФРАНЦИЯ

Едуар и едрият възрастен собственик на ресторанта явно се познават отдавна.

След серия прегръдки, усмивки и ръкостискания, тримата се настаняват на една маса и оберкелнерът им донася менютата. Стомахът на Ник обаче, макар и празен, е стегнат от безпокойство. Това отбиване за обяд е лудост. Сам не може да повярва, че се съгласи. Поне възрастният учен и жена му изглеждат спокойни. Може би похапване за един час е за предпочитане пред инфаркт някъде по пътя.

– Казах на Жан-Пол, че бързаме – обяснява Едуар. – Обеща да получим два от най-вкусните му специалитета до по-малко от половин час.

Собственикът удържа на думата си. Шотландската сьомга в сос терияки е най-вкусната риба, която полицаят е опитвал, а равиолите де Роман¹⁷ с емулсия от домашен гъши дроб биха разколебали и най-заклетия вегетарианец.

Едуар Брусар оставя тлъст бакшиш и след още прегръдки и сбогуване тримата отново излизат под яркото слънце. Собственикът дава на Едуар ключовете и му казва, че колата е паркирана на пет метра от заведението, точно зад ъгъла, на улица „Бувери“. Изпраща ги до пресечката, следват още прегръдки.

Ник не спира да се оглежда и държи ръката си на сантиметри от беретата на Гория.

– Имате ли нещо против? – Брусар му подава ключовете. – Бихте ли покарали един час. – Потупва се по корема. – Май малко прекалих с яденето и виното.

Полицейският инстинкт на Ник го подтиква да каже „не“. С една ръка на кормилото и една на пистолета не можеш да се отбраняваш качествено, но пък вероятно е по-безопасно от това да те вози някой пиян.

– Добре – отговаря той, – но ще трябва да ме упътвате.

– На таблото има навигационна система. Нагласена е за крайната ни цел.

Ник взема ключовете, а семейство Брусар се качват отзад повече от доволни, че си имат и шофьор. Колата е автоматик и след като накланя седалката назад, Ник се настанява доста удобно зад волана. Задната камера за паркиране и свръхчувствителните предни и задни сензори му помагат да измъкне беемвето от двете коли, между които е притиснато. После той оставя сателитната система да го изведе през лабиринта от улички на „Рут дьо Валанс“, където компютърът услужливо го предупреждава, че след три километра има радар.

Мощният шестлитров двигател на беемвето плаче да даде малко повече газ, но Ник прилежно спазва ограничението на скоростта. Едуар му помага с дребни монети, за да преминат през пунктовете за плащане на магистрала А7, после се обляга назад и взема ръката на жена си в скута си. В огледалото Ник вижда, че са задремали. Няма нищо лошо – остават им още около два часа и двеста километра до целта. Поспете добре – мисли си той, като съжалява, че не може да направи същото.

Километрите си минават и след час и нещо Ник осъзнава, че съпрузите Брусар явно ще спят през по-голямата част от пътя.

Движението не е натоварено и американецът започва да изпитва удоволствие от шофирането на голямата лимузина. Осъзнава, че освен ако някой ден не се хване на работа като нечий личен шофьор, това вероятно е последното му качване зад волана на толкова скъпо возило. Следващата заплата, която ще вземе, ще е последната, докато не си намери нова работа.

При появата на първите табели за Швейцария той започва да чувства умората. Наглася климатика така, че да духа студен въздух в лицето му, и това малко го ободрява. Пейзажът зад редицата голи дървета от двете страни на магистралата леко се променя. Очарователните гледки от гори, езера и планини вече напомнят за хладната непристъпност на Швейцария в контраст с тучната зеленина на френската провинция.

Изведнъж отпред светват червени стопове. Колите спират по някаква причина. Може би неопитни шофьори, несвикнали с движението по магистралата. Ник отпуска газта и натиска спирачката. Педалът меко потъва. Не се случва нищо. Той започва усилено да натиска и отпуска с крак. Чува се съскане на въздух и педалът опира в пода. Колата не намалява. Спирачките не работят.

¹⁷ Роман сюр Изер – град в Югоизточна Франция, известен със своите равиоли – б. р.

145

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици седи и пие кафе, докато колегите ѝ регистрират Избавителя.

– Може да е самозванец – отбелязва тя. – Помисли ли за това?

– Помислих. Не е.

– Чакай малко. Абстрахирай се от това, че е смахнат и изглежда като слепец, който се е опитал да се обезкосмява с бръснач. Единственото, което е направил господин Избавителя досега, е да каже имената на жертвите на Привидението. Имена, които бяха публикувани във вестниците.

– Знам. Имай ми доверие, това е нашият човек.

– Защо? Защото е религиозен фанатик? Ела да обиколим храмовете в Ел Ей – басирам се, че ще намерим цяла дузина още преди обед.

– Не се съмнявам. Слушай, имаме ДНК от Привидението. Очевидно следващата ни стъпка е да вземем проби от Избавителя и да проверим дали съвпадат. Ако не съвпадат, ще го пуснем да си ходи.

– Логично.

Мици изважда телефона си.

Картър я спира:

– Не забравяй, че този откачен е дошъл увит с чаршаф. Подобен на тези, с които бяха увити труповете. Ще изследваме чаршафа и съм сигурен, че ще намерим върху него и други следи, не само от нашия човек. Обади се в лабораторията и архива. Аз ще събера подкрепления. Още кафе?

– Само подкрепления. – Мици натиска един бутон за набиране на предварително записан номер. – Зъбният ми емайл няма да издържи още една доза.

Картър влиза в кабинета си и вдига телефона. Успява да убеди една секретарка, един човек от администрацията и две стари кучета – Либович и Еймис, да прекъснат неделното си мързелуване. Ще използва двамата детективи за допълнителната работа, която трябва да се свърши.

Мици успява да се свърже с Хикс, единствения старши служител в лабораторията, за когото е сигурна, че би оставил всичко, с което се занимава, за да ѝ помогне:

– Том, може би имаме развитие по случая с Привидението. В централния арест държим един тип, който се появил увит в чаршаф. Трябват ни някои спешни изследвания. ДНК профил и експресна кръвна проба.

– За сравнение ли?

– Да, макар че Картър е убеден, че това е неговият човек.

Том Хикс е виждал как надеждите на много детективи, сигурни, че са хванали правилния човек, биват попарени.

– Веднага идвам.

– Благодаря. – Тя си спомня обаждането на Ник от снощи. – Освен това, ако провериш пощата си, може да намериш колет от Ник Каракандес от Италия.

– Италия ли?

– По случая с Тамара Джейкъбс. Изпратих го да търси следи. Пратил е няколко проби от местопрестъпление в Торино. Искаме да провериш дали съвпадат с уликите от къщата на писателката.

– Май се очертава натоварен ден. Всъщност тъкмо щях да ти се обаждам по случая с Джейкъбс. Завършихме анализа на котката и на килима. Нали си спомняш, че събрахме микроследи от тях?

– Да.

– Имаме човешки ДНК профил от частиците под ноктите на котката. Но има и друга добра новина. – Разпалено обяснява Хикс. – В пробите от килима намерихме останки от Glyptobothrus lebanicus и Pogonocherus ehdenensis.

Ентусиазмът му не успява да я зарази:

– Том, неделя сутринта е и аз не говоря патагонски. Преведи, ако обичаш.

Той въздъхва разочаровано. Ех, да можеше някой да разбере уникалността на откритието му!

– Едното е скакалец, а другото – бръмбар сечко. Общото между двата вида е това, че не идват от Америка. Ендемични са за планините Ливан и Антиливан.

– Ливан ли?

– Да, онази държава в Близкия изток. Сред частиците имаше също следи от литосоли – каменисти пустинни почви, каквито със сигурност има по стръмните склонове на Ливанските планини.

– Не съм сигурна какво значи това. Искаш да кажеш, че убиецът е бил наскоро в Ливан или идва от там, така ли?

– Именно.

– Добре. Ще ми пратиш ли генетичния отпечатък, след като дойдеш на работа?

– Разбира се. В момента пътувам натам.

Мици затваря телефона и вижда, че червената лампичка на апарата примигва. Пропуснати повиквания. Сърцето ѝ прескача. Може би момичетата. Тя отново вдига слушалката и натиска копчето на телефонния секретар. Механичният глас ѝ съобщава, че съобщението е оставено в пет часа вчера. По това време Мици беше с Джени Харисън. Дано нищо да не се е случило с Амбър и Джейд.

– Здравейте, детектив Фалън, обажда се Сара Кени от „Антеронъс филмс“. Казахте да ви се обадя, ако открия нещо ново по случая с Тамара. Не знам дали е важно, но може да ви помогне. Имате номера ми, обадете се по всяко време. Приятен ден.

Часът е едва осем, но Мици решава да приеме поканата в съобщението буквално. Включва се телефонен секретар:

– Това е телефонът на Сара. В момента съм заета. Оставете съобщение и ако не снимам филм със Скорсезе или братята Коен, ще ви се обадя. Чао, приятели.

– Сара, обажда се детектив Фалън. Оставила си ми съобщение. Неделя сутринта е, но ако...

– Ало – чува се гласът на истинската Сара.

– О, здравей! Току-що чух съобщението.

– Извинявайте, още не съм се събудила.

Сара замълчава за малко, докато седне в леглото и се разсъни.

– Няма проблем.

– Получих фактура за наемане на облак в офиса.

Мици решава, че не е чула добре:

– На какво?

– Облак. Не знаех, че Тамара има, но явно е имала.

Мици все още е тотално объркана:

– Притежавала е облак? Не ви разбирам. Какъв облак? Облак като... облак?

– Облак за съхраняване на информация. Вид цифрова база данни – големите компании като „Епъл“, „Гугъл“ и „Амазон“ предлагат такава услуга. Можеш да съхраняваш най-различно цифрово съдържание: документи, филми, снимки, музика. Облакът дава възможност да ги възстановиш, ако откраднат лаптопа ти или те оберат.

– Леле! Наистина ли има такова нещо?

– Да. Искате ли да ви пратя данните за акаунта?

– Би било добре.

– Добре. – Сара поглежда зад изящното си, загоряло от слънцето рамо красивия гол актьор, който се размърдва зад нея в леглото. – В момента няма да мога, но до час ще ви ги пратя.

146

СЕН ЖУЛИЕН АН ЖЕНЕВОА

Мозъкът на Ник работи трескаво, докато кракът му отчаяно напомпва педала на спирачката. Голямото беемве лети със сто и десет, а до предната кола остават броени метри.

Ник превключва една скорост надолу на автоматика и отбива в аварийната лента. Намалява с още една предавка и започва да кара на зигзаг, за да увеличи сцеплението на гумите с асфалта. Поглежда за миг в огледалото. От резките движения Едуар и жена му са се събудили. Изглеждат уплашени.

Напред всички автомобили са спрели. Беемвето е намалило до осемдесет, но пътят отпред е задръстен. Ник не смее да изключи двигателя, защото ще блокира хидравликата на волана. Продължава да криволичи в лентите. Отбива в тесния банкет отстрани и зад автомобила се вдига облак прах. Чува се пронизително триене на метал в метал. Отвратителен звук като от стъргане на нокти по равна повърхност.

Беемвето обелва нечия врата и едното странично огледало се счупва.

Ник превключва още една предавка надолу. Тежкият автомобил вече кара с шейсет, но не намалява достатъчно бързо. За капак на всичко в този участък магистралата започва да се спуска.

Едуар започва да се паникьосва:

– Намали! Намали!

– Опитвам се – отговаря Ник, като се опитва да звучи спокойно. – Спирачките отказаха.

Едуар закрилнически притиска жена си до себе си.

Отпред се движи полицейски микробус, пълзи с ниска скорост по прашната аварийна лента, като блокира единствената безопасна пролука за минаване. Ник надува клаксона и сваля още една предавка. Това няма да му помогне. Осъзнава го. Големият полицейски автомобил пълзи като охлюв. Няма шанс да избегне сблъсъка.

Ник вдига ръчната спирачка. Едуар и Урсула рязко политат напред. Разнася се миризма на изгоряла гума. Лимузината се разтриса. Ник се подготвя за сблъсъка. Двама полицаи изскачат от двете страни на голямото си рено. Сблъсък. Дрънчене на метал. Втори трясък. И пак.

Ник усеща силен удар в рамото. После в лицето. Внезапно изскочилият еърбег изкарва въздуха му. Той изпуска волана. Престава да чувства ръцете си. Причернява му. Усеща вкус на кръв. Болката, страхът и адреналинът го напускат и той губи съзнание.

147

ЛОС АНДЖЕЛИС

Картър събира набързо мобилизирания си екип в оперативната стая. За да облекчи недоволството от работата в неделя сутрин, той е помолил секретарката Алис Хупър да вземе кафе и понички по пътя.

Докато лейтенантът разказва за последните събития, на Мици ѝ става ясно, че Крис Либович и Дан Еймис са ветерани в разследванията. Изглеждат в свои води. И двамата са около четиридесетте и с онзи вид на доволни мечоци, който се получава от консумирането на твърде много бързи закуски по време на твърде много дежурства за наблюдение. Голямата разлика между двамата е, че Либович има прошарена, много късо подстригана коса, а Еймис е с катраненочерни ситни къдрици, наследени от майка му, афро-американка. И двамата са опитни полицаи, които са видели всичко в работата си, правили са всичко.

Том Хикс влиза и се усмихва на Мици – малко по-ентусиазирано, отколкото на нея ѝ харесва. Картър ѝ спестява неудобството, като дава на Хикс чаршафа, за да вземе проби за ДНК. След като ученият се залавя за работа, полицаите насочват вниманието си към записа от охранителната камера, който провали уикенда им.

– Тоя чаршаф. – Либович посочва екрана. – Защо се е увил с него? Защо тоя глупак се появява омотан в чаршаф?

– Емоционална привързаност – предполага Еймис. – Като Лайнъс.

– Кой Лайнъс?

– От комиксите за Чарли Браун. Сещаш ли се, онова момченце, което не може да се раздели с одеялото си.

– В тия глупости, които говорите, може и да има нещо вярно – отбелязва Картър, като си взема още едно кафе от масата. – Взел е чаршафа вместо палто. Трябва да има някаква причина. Подигравайте се колкото искате, но може би забравяте, че Лайнъс ван Пелт е слабак, но много хитър. В комиксите си Чарлз Шулц го представя като философа и теолога на компанията – дори поставя в устата му цитати от Евангелието.

Либович разчупва една поничка на две и измърморва:

– Предполагам, че „Не убивай“ не е бил сред цитатите му.

– Какво държи нашия Избавител? – намесва се Мици, като посочва екрана. – Това в лявата му ръка? Гледайте, има нещо, което виси от палеца му.

Всички се вглеждат в монитора. Картър вижда предмета.

– Ключове. По дяволите! Ключове от кола. Как не сме ги видели досега? – Той знае отговора: всички са адски уморени, а в такова състояние човек пропуска много неща. – Мици, обади се на Джими Бърг, дежурния на пропуска. Сигурно още са при него. Събери униформени и ги прати да проверят всички коли на улицата. В неделя сутрин едва ли са много.

Мици грабва чашата с недопитото си кафе и излиза. На слизане към пропуска включва звука на телефона си и пуска съобщението от гласовата поща, което получи, докато бе на инструктажа:

– Мамо, Джейд е! Извинявай, че се развиках. Обичам те! Чао!

– И аз те обичам – извиква Амбър в силния шум, който се чува като фон. – И двете си прекарваме страхотно. Обичаме те!

Само толкова. Но повече не ѝ е нужно. Завладяна от емоции, Мици спира на стълбите. Слава богу, че е насред разследване за убийство – две разследвания за убийство – иначе може да се разчувства и наистина да се разплаче.

148

СЕН ЖУЛИЕН АН ЖЕНЕВОА

В мрака Ник усеща, че нещо покрива устата му. Задушава го.

Обхванат от паника, той отваря очи. Един парамедик от Бърза помощ се е навел над него и притиска кислородна маска на устата му. Младежът се обръща и разменя със свой колега няколко думи на френски със странен акцент. После пак поглежда към Ник и казва на английски:

– Добре сте. Не мърдайте и всичко ще е наред.

Детективът осъзнава, че вече не е в колата. Навън е. Лежи на мократа, посивяла трева отстрани на пътя. С периферното си зрение вижда мигащи светлини, чува гласове, но не и бръмчене на коли. Или катастрофата е блокирала движението, или полицията е затворила магистралата. Той се опитва да се помести, но гърдите му са сякаш затиснати с наковалня.

– Стойте неподвижно.

Парамедикът притиска маската с една ръка, а с другата държи китката на Ник. Американецът се напряга да седне и блъсва другия мъж встрани. Силна болка пронизва гърдите му. Може би има счупено ребро. Той маха маската от лицето си.

– Какво стана с другите пътници? Добре ли са?

Медикът се опитва да го накара отново да легне.

– В момента ги преглеждат, както трябва да прегледаме и вас. Моля ви, не се движете.

Ник се опитва да се изправи.

– Хей, седнете! Не съм свършил.

– Напротив, свършихте.

Този път Ник успява да стане. Довлича се до семейство Брусар, които са седнали на задната стълбичка на една линейка. Едуар се опитва да се усмихне:

– Повече никога няма да ви давам да карате, mon ami¹⁸.

– Едва ли пак ще поискам. Спирачките съвсем отказаха. Натисках, натисках, и нищо не ставаше.

Урсула се държи за рамото, натъртено от предпазния колан.

– Голям късмет е, че оцеляхме – казва тя.

– Съжалявам – измърморва Ник, който се чувства виновен, защото в момента на катастрофата е бил зад волана. – Надявам се, че не сте пострадали тежко.

– Добре сме – уверява го Едуар. – Само натъртвания и синини. Хубаво е, че хората спряха да ни помогнат и линейката пристигна толкова бързо.

– Мисля, че онзи шофьор ги извика – добавя Урсула, като предпазливо завърта ръката си.

– Кой шофьор?

– Един човек ни помогна да излезем от колата. Каза, че трябва да се махаме по-бързо, в случай че се запали.

– Дори извади багажа ни. – Едуар кимва към банкета, където са наредени малките им дизайнерски куфари „Луи Вюитон“.

Ник вижда, че само неговият не е сред тях. Куфарът с ДНК профила и документите, които му даде ученият. Изчезнал е.

¹⁸ Приятелю (фр.) – б. пр.

149

ЛОС АНДЖЕЛИС

Във всяко разследване настъпва момент, когато не можеш да направиш нищо друго, освен да чакаш. Момент на затишие между усилената дейност и очакваните резултати.

Чакането обаче не се удава на Тайлър Картър. Той барабани нервно с пръсти по бюрото и още веднъж премисля всичко, което е направил. Мици изпрати униформени полицаи на улицата да намерят на коя кола ще паснат ключовете, намерени у заподозряния. Том Хикс взе проби от Избавителя и чаршафа му и сега провежда кръвни изследвания. Либович анализира пръстовите отпечатъци, въпреки че никой не очаква да открият съвпадение в полицейската база данни. Еймис проверява снимки на заподозряния от записите на охранителните камери със софтуер за лицево разпознаване, за да види дали не е регистриран за друго нарушение. Един от патрулите е изпратен да доведе приятелката на Ким Бас, Джени Харисън, за да проверят дали ще разпознае арестанта, а Дженкинс току-що завърши втория си преглед и трябва да изготви официален доклад за състоянието на пациента.

Мици е не по-малко нетърпелива от Картър. Вече мина обяд, а тя се чувства така, сякаш тъпчат на едно място. Ако зависеше от нея, този откачен вече щеше да преживява истински ад. Типично в стила на Картър е да изпипва нещата според закона до последната запетайка. Тя се опитва да овладее нетърпението си, сяда на бюрото и включва компютъра. В електронната ѝ кутия има десетина нови писма, едно от които е обещаният имейл от Сара Кени.

Облак! Кой би помислил, че съществува такова нещо?

Мици копира линка в браузъра и въвежда потребителското име и парола, изпратени от Кени. В дистанционната база данни няма много неща: икони за „Музика“, „Видео“, „Снимки“ и „Документи“. Тя щраква с мишката на последната и на екрана се появява списък с папки, една от които е озаглавена „Сценарии“.

Мици отваря тази папка. На екрана се появява списък с три файла: „Епохата Ротшилд“, „Херцогът и танцьорката“ и „Плащаницата (Окончателен вариант)“.

Мици щраква с мишката върху последната иконка, като се пита дали наистина това е крайният вариант. При други условия би изгаряла от любопитство да разбере. Отваря файла.

ПЛАЩАНИЦАТА

Тамара Джейкъбс

ОКОНЧАТЕЛЕН ВАРИАНТ

Поверително! Забранено фотокопирането! Подписани копия да се раздадат само на упълномощения персонал.

Мици преглежда първите страници. Всичко прилича на онова, което вече е прочела. Досадно. Това определено не е нейният тип филм. Тя активира прозореца за търсене и въвежда думата „Ливан“. На екрана излиза нова страница – нещо, на което не е попадала досега.

ЛИВАН, БЕЙРУТ, 1176 Г.

ЕКСТЕРИОР. Нощ.

Зима. Снежни планински върхове, гъсти гори от ливански кедър. (Докато камерата навлиза сред дърветата, денят постепенно преминава в нощ.)

В далечината се чува мъжки хор, който пее религиозни химни.

Камерата се приближава към таен маронитски манастир. Прозорците са осветени от трептящия пламък на факли.

ИНТЕРИОР

Когато кадърът влиза в манастира, песнопенията замлъкват и се чува шепот на мъжки гласове. Двама маронитски монаси стоят един до друг. Единственият отличителен белег върху еднообразните им кафяви раса е голям кървавочервен кръст, пришит над сърцето. Те са колкото божи люде, толкова и воини.

Единият се казва ЮСУФ. Той е висш член на ордена и е едър мъж на около трийсет и пет. Вторият, ХАЛИЛ, е с петнайсетина години по-млад, по-висок и по-слаб.

ЮСУФ

Нашият свещен водач даде заповед. Време е ревностно да се молим и да подготвим храбрите си рицари за техните задачи. Сатаната е работил неуморно. Изпратил е най-черния от зловредните си дарове на най-гнусното от своите презрени копелета – чудовището Саладин.

ХАЛИЛ

Най-гнусният и най-жестокият, добри ми братко. Целият мюсюлмански свят се обединява зад кървавия му меч.

Проехтява камбанен звън – призив за вечерната молитва. ЮСУФ и ХАЛИЛ навлизат в тъмните дебри на манастира. По стените около тях горят факли. Сенките им се издължават зловещо върху каменния плочник на коридорите.

ЮСУФ

Неверният мюсюлманин се подиграва на нашия Бог, Исус Христос. Надменно се представя за миротворец сред ордите на безбожниците.

ХАЛИЛ

Моля се на Бог да го погуби. Ден и нощ се моля с цялото си сърце великата армия на франките, начело с гордите тамплиери и хоспиталиери, да изпепели стана му и да се погрижи сянката на истинския Кръст да се стовари върху грешната му душа.

ЮСУФ

Боя се, че не е писано да се сбъдне. Ако съдя по нарежданията, които ни бяха изпратени, така смята и Светият отец.

Двамата минават през вътрешен двор, по средата на който има фонтан със статуята на св. Марон. Във водата са посипани цветни листенца, а наоколо са запалени високи свещи. ЮСУФ се спира, за да потопи ръка във водата и да се прекръсти пред статуята на светеца основател на ордена.

ЮСУФ

Не се страхувай, млади Халиле, ние няма да тръгнем сами. Духът на Марон ще е с нас постоянно. Той ще напътства очите и мечовете ни. (Махва към отсрещната стена, зад статуята, където има огромно разпятие и няколко молитвени ниши, изсечени в камъка.)

Време е да пуснем Рицарите на мрака. Време е да раздадат Божия гняв.

От другата страна на фонтана двамата отново се прекръстват. Коленичат един до друг и плъзват настрани два малки черни железни капака, закрепени в стената. Миризмата от вътрешността на тесните килии кара двамата монаси да сбърчат носове.

ЮСУФ

Братко, Светият отец те призова.

Камерата бавно се фокусира над рамото на ЮСУФ към тъмната килия. За секунда се вижда само мрак. После се появяват втренчени кръвясали очи; стават по-големи и по-големи, докато изпълват целия кадър.

ЮСУФ

Братко, дойде време да свалим камъните и да те освободим. Време е да вдигнеш Божия меч и да убиеш най-големия от враговете му.

150

СЕН ЖУЛИЕН АН ЖЕНЕВОА

На три километра след катастрофата монахът отбива встрани и пуска аварийните светлини на наетата кола. Слиза по стръмния склон покрай пътя и когато стига горичката отдолу, отваря евтиния куфар на Ник. Върху намачканите дрехи вижда онова, което му трябва.

Онова, заради което прекоси континенти.

Онова, заради което уби толкова хора.

Взема лъскавата черно-бяла плака с ДНК профила и я поглежда с възхищение. Десет колони от разположени една над друга тъмни и светли ивици, десетки магически черти, най-неоспоримото историческо доказателство – едно уникално съкровище.

Той набира номера, който от много време знае наизуст и на който рядко звъни. През няколко държави телефонът на Набил Хаяк иззвънява. Ливанският духовник вдига на второто позвъняване.

– Ефрем е. Взех профила на мъжа от плащаницата, оригиналната плака и папката с цялата документация.

Хаяк въздъхва с облекчение:

– Сигурен ли си?

– Да. Току-що ги взех от учения, който е направил изследванията, и американеца, който се опитваше да го пази.

Хаяк не пита дали са живи. Не иска истинско знание, иска да може да говори честно с Андреас Патикос, който на свой ред да говори открито с папата.

– Отлична работа, братко.

– Искаш ли да ги унищожа?

Хаяк се подвоумява. Въпреки всичко е трудно да наредиш унищожаването на нещо с толкова голямо историческо значение.

– Да. – Той преглъща тежко. – Всички ще спим по-спокойно, ако знаем, че това не се е случвало никога – ако знаем, че такова нещо никога повече не би могло да се повтори и никой повече няма да говори за него.

– Разбирам, отче.

Ефрем наистина разбира. Отлично разбира какво се очаква да направи. Мисията му още не е завършила.

151

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици преглежда още една страница от сценария. Търси във всяка сцена, във всяко изречение улики, които биха хвърлили яснота върху случая с Тамара Джейкъбс.

Действието се е преместило в Дамаск, древния град в подножието на Ливанските планини. Годината е 1187, броени месеци след като Саладин е завзел за втори път Ерусалим.

ДАМАСК. ДВОРЕЦЪТ НА САЛАДИН (САЛАХ АД ДИН)

ЕКСТЕРИОР, късна вечер

Двама стражи с алени наметала патрулират около двореца, яхнали черни коне. По-близо до високите стени стоят пехотинци, разположени на малко повече от една ръка разстояние един от друг.

ИНТЕРИОР

В голямата зала звучи силна музика, хората празнуват. САЛАДИН дава обилен пир и забавления за най-верните си хора. Отбелязват голямата победа при Хатин. Мъжете пият вино и пушат наргиле; екзотични жени танцуват съблазнително близо пред войниците.

ВОЙНИК I (взема мундщука на наргилето от свой приятел)

Отмъщението е толкова сладко. Свещеният град Ерусалим – мястото, където християните са клали нашите предци – се окъпа с тяхната кръв. Той отново е наш, както и се полага, и ще остане наш до края на света.

ВОЙНИК II (изкрещява въодушевено)

Слава тебе, Саладине! Най-велики предводителю наш!

Викът му предизвиква спонтанен, заразителен хор сред другите войници.

МЪЖЕ

Саладин! Саладин! Саладин!

САЛАДИН скромно отвръща на възгласите, като вдига ръка. От дясната му страна седи Нуредин, един от най-уважаваните му пълководци. Той е по-възрастен и по-дребен от господаря си. На лицето си има грозен червен белег, все още незараснал от последната битка, който преминава от лявото ухо през бузата и мястото, където някога се е намирал върхът на носа му.

НУРЕДИН

Гледай, господарю, това са твоите воини, мъже, готови да умрат хиляди пъти за теб. Превзехме Египет, Сирия, Арабия, а сега – Ерусалим. Скоро целият свят ще бъде наш.

САЛАДИН (става, за да се оттегли)

На Аллах, Нуредине. Не е наш, на Аллах е.

НУРЕДИН (не обръща внимание на упрека)

Остани с нас, господарю. Сподели с нас момента, когато свещената светлина на утрото ще изгрее над постоянно разширяващата се империя на исляма.

САЛАДИН (усмихва се)

Забавлявайте се, заслужихте си го. Аз ще се усамотя с писарите си, ще се помоля и ще си почина. Аллах да бъде с вас.

НУРЕДИН

И с теб.

САЛАДИН излиза.

Султанът е придружен от двама телохранители, избрани сред най-високите от войниците му. Вървят с вдигнати напред щитове и извадени мечове. Когато тръгват по виещото се каменно стълбище, единият върви отпред, а другият остава зад владетеля.

По пътя към покоите на военачалника минават покрай големите съкровища, заграбени от покорените земи: грамадни статуи, бронзови и глинени съдове от Сирия и Арабия. На всеки завой на коридора и пред входовете на всяка зала стои двойка стражи.

САЛАДИН спира, когато предният телохранител отваря вратата към покоите му. Вътре чакат друг страж и двама писари.

САЛАДИН

Оставете ме сега. Върнете се на пиршеството и се забавлявайте. Възползвайте се от останалата част на празненството. Аллах да бъде с вас.

ВОЙНИЦИТЕ (в един глас)

И с теб.

Преддверието е просторно и пълно с лични трофеи от битки: знамена, щитове и хоругви от онези, които са дръзнали да се опълчат и да се бият срещу него. Закачено наобратно, събира прах голямо дървено разпятие, направено от така наречения Истински кръст – онзи, на който християните вярват, че е умрял техният Бог Исус. Мюсюлманите са го изтръгнали от ръцете на един убит епископ след битката при Хатин. Кръстът е опръскан с кръв. Напречната му греда е използвана за дръвник при обезглавяването на пленени войници християни, които са отказали да приемат исляма или не си е струвало да бъдат разменени срещу откуп.

САЛАДИН разкопчава златния нагръдник с герб и сваля наметалото си. Влиза в съседната стая, където работят двамата му лични писари. Това са хора, които повече от десетилетие пътуват с него, пишат хрониката на славното му управление, документират философията му. Когато го виждат, писарите вземат писалките и отварят мастилниците си. И двамата изглеждат уморени, но не смеят да се прозяват. Знаят, че господарят им може да диктува с часове.

САЛАДИН

Хайде, ковачи на моите слова, гледайте по-бодро. Имам нужда от майсторството ви, за да отразите въодушевлението на този исторически момент.

Докато САЛАДИН диктува монолога си за предстоящите битки и свещената война, камерата дава близък план на перото, изписващо плавно красивите арабски букви. Линиите се превръщат в пясъчни дюни, очертаващи се на хоризонта в трептящия от горещина въздух.

152

СЕН ЖУЛИЕН АН ЖЕНЕВОА

Никой от двамата съпрузи Брусар не е в състояние да даде точно описание на човека, който е взел куфара на Ник. Бил по-скоро слаб, отколкото дебел. С тъмна кожа, без брада. С къса – много къса, коса. Това е, което детективът успява да научи от тях. На това описание отговарят милиони мъже във Франция и десетки милиони в района на Средиземноморието.

Ученият изглежда сломен:

– Ако е взел куфара ви, и моята работа, и вашето време са отишли по дяволите.

– Не съвсем. Ерика Кракси ми даде един медальон на свети Христофор. Вътре, зад иконата на светеца, има фрагменти от плащаницата. Предполагам, че Кракси ги е запазил, в случай че нещо се провали. Изпратих ги в Лос Анджелис, където нашите учени ще ги изследват.

– Обаче нямате с какво да ги сравните – изтъква проблема Едуар. – Аз няма как да си спомня последователността.

Ник изважда блекберито си.

– Това не е най-добрата камера в света, но мисля, че прави достатъчно хубави записи, за да прочетете ДНК профила от плащаницата. – Американецът пуска заснетия видеофайл. – Записах това, когато бяхме в хотела. Вече го изпратих на личния си AOL акаунт.

– Да, мога да потвърдя, че това е профилът, който получих – казва ученият, като се взира в екранчето.

– Чудесно. – Ник затваря файла. – Не е с качеството на оригиналните плаки, но ако дойдете с мен, ще имате възможност да видите резултатите от тестовете на нашите специалисти и да ги сравните с вашите.

Едуар се замисля за момент.

– Възможно е. Да, готов съм да го направя.

Ник отваря списъка с контактите си на блекберито.

– Сега ще се обадя на лабораторията в Ел Ей и ще задействам нещата.

153

ПЛАЩАНИЦАТА – ТАМАРА ДЖЕЙКЪБС

СЦЕНА 76

ДАМАСК. ДВОРЕЦЪТ НА САЛАДИН, 1187 Г.

ЕКСТЕРИОР. Сутрин.

На другата сутрин. Бледата розова светлина на зората погалва пясъка пред портите на двореца. Облаци прах се вдигат под копитата на конете на бавно патрулиращите около стените стражи.

ИНТЕРИОР

Тържествената зала е пълна с мъже и жени, които спят по масите, на пода, свити на столовете. Останките от голямото пиршество все още са разхвърляни около тях.

Докато широкоъгълната камера проследява виещите се нагоре стълби, започва да се чува думкане с нарастваща честота. Думкане на юмрук върху дърво. Шумът се усилва, докато камерата минава между двойките стражи, застанали на всеки ъгъл по криволичещите коридори, които водят към покоите на САЛАДИН.

Грамадната дъбова врата, подсилена с железни плочки, към стаята му е затворена. ДУЛ ФИКАР, началникът на стражата, крещи името му пред нея. Прииждат още хора. Сред тях си пробива път пълководецът НУРЕДИН. Идва направо от леглото, дрехите му са намачкани и още се облича.

НУРЕДИН

Разбийте вратата! Какво чакат тези глупаци? Нашият господар може да е в беда. Разбийте вратата! Извикайте лекаря!

ФИКАР

Направете, както заповядва!

Оглежда се и посочва една каменна статуя на Изида, открадната от египетска гробница.

ФИКАР

Разбийте вратата с този идол!

Шестима войници с мъка вдигат грамадната гранитна древноегипетска богиня. Надават силен рев и се затичват към двойната врата. С оглушителен трясък тя се разбива. Няколко войници падат от сблъсъка.

НУРЕДИН

Чакайте!

Той властно вдига ръка и спира хората си.

НУРЕДИН

Ще вляза пръв. Сам.

Изважда меча от ножницата на един страж и минава през разбитата врата в преддверието. Отваря вратите към вътрешните стаи.

НУРЕДИН (ужасено поставя ръка на устата си)

Всемогъщи Мохамед! Не е възможно!

Камерата се премества от НУРЕДИН към пода. Преминава над трупа на стража от преддверието – с прерязано гърло и една-единствена рана от нож в сърцето. Фокусира безжизненото му лице, после – към тялото на единия писар, червата му са се изсипали от разпорения с меч корем. Камерата се премества и спира върху мъртвото лице на САЛАДИН. Кадърът се отдалечава, за да покаже тялото на султана, и сега зрителят вижда целия ужас, който е сковал Нуредин.

Саладин е съблечен гол и закован с гвоздеи за плененото разпятие, направено с дърво от Истинския кръст. Кожата на тялото му е нарязана с нож или с меч, в главата му са забити парчета стъкло, които образуват подобие на кървава корона.

НУРЕДИН изтичва до вратата на преддверието, за да попречи на войниците да влязат. Като я държи затворена, вика началника на стражата.

НУРЕДИН

Дул! Дул, ела веднага. Сам! Султанът не е добре, иска да те види.

ДУЛ влиза. НУРЕДИН бързо затваря вратата след него.

НУРЕДИН (видимо потресен)

Саладин е мъртъв!

ФИКАР

Какво?

НУРЕДИН

Убили са го в покоите му.

ФИКАР

Не може да бъде. Закълни се, че не е вярно!

НУРЕДИН

Кълна се в Аллах, че е вярно. Ела.

Пълководецът въвежда началника на стражата в спалнята. За момент двамата мъже застиват като вцепенени.

ФИКАР

Как е възможно?

НУРЕДИН

Единият писар е изчезнал. Сигурно е исмаилитско или християнско куче. Още надушвам смрадта му.

Оглежда стаята, локвите от кръв и обезобразените тела.

НУРЕДИН

Трябва да е ранен. Не може да е отишъл далече.

Погледът му спира върху няколко кървави отпечатъка от пръсти близо до отворения прозорец срещу леглото на султана. Изглежда, че оттам се е измъкнал убиецът.

ФИКАР

Ще изпратя най-добрите си хора да го хванат.

ФИКАР тръгва към вратата.

НУРЕДИН

Чакай. Не го прави!

ФИКАР спира и се обръща.

НУРЕДИН

Има по-сериозен проблем. (Започва да крачи, докато говори.)

Трябва да накараме хората да повярват, че господарят е болен. Не можем да допуснем християните да узнаят, че е мъртъв. Светът не бива да узнава. Доведи лекаря на Саладин – имаме нужда от съдействието му, за да направим измамата достоверна.

ФИКАР излиза. НУРЕДИН взема меч и изважда гвоздеите, с които е разпънат Саладин. Поставя великия султан на пода и покрива тялото му с чаршаф от леглото. После коленичи и започва да се моли.

ФИКАР се връща с лекаря АДАМ БАХИР. След като затваря вратата, изважда кинжал изпод дрехите си и го допира до гърлото на лечителя.

ФИКАР

Ще правиш каквото ти каже НУРЕДИН или ще отрежа всяко неподчинение от жалкото ти тяло. Разбра ли ме?

БАХИР кимва плахо, като внимава да не се набоде на острието.

ФИКАР

Добре.

ДУЛ блъска лекаря към НУРЕДИН, който е коленичил до тялото на султана.

НУРЕДИН

Лечителю, донеси хубаво ленено платно и се погрижи лично за тялото, вземи мерки да получи подобаваща грижа.

Отдръпва се и оставя лекаря да огледа трупа.

НУРЕДИН

Той вече е при Аллах, сигурен съм. Само се моля да имам достатъчно дълъг живот, за да накажа онези, които са организирали това злодеяние.

ДУЛ се приближава да другите два трупа, изплюва се върху тях и изритва главите им. НУРЕДИН го дръпва.

НУРЕДИН

Запази яростта си за друг ден. В момента ми трябваш спокоен. Има много работа да свършим.

Поглежда лекаря.

НУРЕДИН

Какво ще кажеш за нашия султан? Как ще убедим царедворците, че все още е жив, но е толкова болен, че не бива да излиза от стаята?

БАХИР

Преди няколко години господарят получи сърдечни проблеми. Ще кажем, че за съжаление, болестта отново се е проявила. За да се избегнат усложнения, само аз трябва да влизам при него.

НУРЕДИН (със задоволство)

Колко време можем да поддържаме тази заблуда?

БАХИР

Десет дни. Не повече. Саладин е известен с нетърпеливостта си. Не би издържал повече от десет дни, без да се опита да управлява от спалнята си, дори да съм му забранил.

НУРЕДИН

Би трябвало да е достатъчно.

Приближава се до ФИКАР и зашепва на ухото му, като закрива устата си с ръка.

НУРЕДИН

Трябва да отида при жената на Саладин и да говоря с братята му. Те също трябва да участват в измамата.

ФИКАР

Ще изпратя най-верните си хора да те охраняват.

НУРЕДИН кимва.

НУРЕДИН

А недостойната леш на този продажен писар?

БАХИР

Лично ще се погрижа.

НУРЕДИН

Отрежи смърдящата душа от тялото му. Нека да се скита във вечността без нея, да гори в огъня на вечното проклятие.

Телефонът на бюрото иззвънява. Мици отмества поглед от сценария и натиска копчето на микрофона.

– Фалън.

– Детективе, обажда се полицай Фишер, Анди Фишер. Намерих колата на вашия заподозрян наблизо. Вътре има шофьорска книжка с негова снимка. Вече знаем името и адреса му. Да ви ги кажа ли сега?

– Не. Добре си се справил, Анди. Веднага слизам.

154

ЖЕНЕВСКОТО ЛЕТИЩЕ, ШВЕЙЦАРИЯ

Значката на Ник е достатъчна, за да им осигури превоз с кола на швейцарската полиция до летището, а на Урсула – с друга до дома на приятелката ѝ дипломатка в Женева.

След като купуват билети от гишето на „Луфтханза“, детективът отива директно в тоалетните. Заключва се в една кабинка, вдига капака на казанчето и неохотно пуска вътре празната берета. Колкото и да му се иска да запази оръжието, няма как да го прекара през скенерите. Наглася поплавъка, проверява дали казанчето функционира добре и се връща в чакалнята.

Двамата с Брусар едва успяват да разменят няколко думи в бързането да минат през регистрацията на багажа, митницата и паспортната проверка. После заедно със стотици пътници вземат тринайсетчасовия полет за Лос Анджелис с прекачване на летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Скоро самолетът Боинг 747 се засилва по пистата и се издига във вечерното небе.

След като машината набере височина и всички могат да разкопчаят коланите, Ник ще намери главния стюард и ще поиска копие от списъка на пътниците. Смята да обиколи самолета и да провери всеки поименно. Едва след това ще се успокои и ще си позволи да се зарадва на прибирането у дома и на новия живот, който му предстои. Първо ще отплава на север, до Сан Франциско, после покрай Форт Браг и гористите брегове на Кресънт Сити, Голд Бийч и Флорънс. Може би ще продължи през Ниа Бей и ще се разходи до Виктория, Ричмънд и Ванкувър. По пътя ще си търси работа. Ще се запилее. Може би отново ще открие себе си. Кой знае?

Брусар докосва ръката му и го връща в настоящето:

– Мислите ли, че ще хванете човека, който е убил вашата писателка и се опита да убие нас?

При други обстоятелства Ник би отговорил оптимистично и положително. Би повторил стандартните полицейски уверения, че злосторникът ще си получи заслуженото. Но дните му в полицията са вече почти минало.

– Вероятно не – отговаря той. – Той убива в Щатите и в Европа, значи е професионалист. Тези хора умеят да изчезват безследно, както никой друг престъпник. Преминеш ли границата, полицията губи следите ти, преминеш ли на друг континент, самата ти следа изчезва.

– Но нали имате улики, проби за изследване, дати, маршрут на движение. Тези неща не помагат ли?

– Помагат, но много по-важно е да имаме добро описание на човека. А ние нямаме. Той е призрак.

155

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици взема шофьорската книжка от Анди – пътния полицай, намерил колата на заподозрения – и се връща в участъка, знаейки, че това е пробив в разследването.

През главата ѝ като електрически заряди минават идеи, осветяват всякакви възможности, осъществяват връзки. В същото време съзнава, че трябва да запази спокойствие, да не прибързва. Човек трябва да цени шанса си, да го използва правилно, да надгражда внимателно. Ако не го направиш, възможността се изплъзва между пръстите ти.

– Имаме нещо – обявява тя, като отваря кабинета на Тайлър Картър, и поставя шофьорската книжка на бюрото. – Нашият човек се казва Джон Джеймс и ако не греша, е началник на Джени Харисън и бивш шеф на Ким Бас.

Картър премества поглед от разхвърляните по бюрото документи от разследването към шофьорската книжка.

– Джон Джеймс. Може да е всеки.

– Знам, но нещо ми просветна, когато видях книжката. – Мици отваря бележника си. – Когато я разпитвах, Джени каза, че управителят на фабриката бил някой си Джеймс. Цитирам: „Мислех го за идиот, но през последните няколко дни се държи добре. Помолих го да звънне на вашите колеги, за да пита дали Ким не е загазила, дали не чака някой да ѝ плати гаранцията.“ – Затваря бележника. – Какво мислиш?

– Интересно... Може да се е опитвал да залъже Харисън, за да не се обажда в кварталния участък, а може наистина да е искал да помогне.

– Така е.

– Накарай някого да намери домашния и мобилния му номер и да провери дали наистина е звънял в някой участък.

Мици кимва.

– Харисън идва насам, нали? – добавя Картър.

– Не успяхме да я открием. Пратих униформени да претърсят квартала. Сигурно скоро ще я намерят.

– Добре. Кажи ми, след като говориш с нея и тя разпознае Джеймс.

– Разбрано.

– Междувременно ще пратя Либович да претърси дома му.

– Имаш ли заповед?

Картър я поглежда многозначително – намек да не пита. Тя се обръща към вратата и добавя:

– Трябва да изляза за около час. Ще се върна възможно най-скоро и ще разпитам Харисън.

Той кимва.

– Ако ти трябвам, звънни ми на мобилния.

156

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Матиас Свенсон изтичва надолу по стълбите на взетата под наем луксозна къща. Някой кретен вече пет минути не спира да звъни и той е готов да му откъсне главата. Свенсон завързва колана на белия си хавлиен халат, който не закрива особено голяма част от загорялото му тяло и дръпва рязко вратата.

– Детектив Фалън? – Шведът се ококорва изненадано.

Мици удря окончателния вариант на „Плащаницата“ в гърдите на режисьора.

– Влизам. Трябва да поговорим.

– Не знам какво...

– О, много добре знаете.

Мици влиза в прохладния вестибюл с под от ослепително бял мрамор със сивкави жилки. В просторния салон отдясно прониква ярка слънчева светлина. Полицайката прави няколко крачки навътре и се оглежда:

– Хубаво местенце. Много по-уютно от килията, която съм ви резервирала.

– Какво говорите, лейтенант? Казах ви всичко, което знам.

– Разберете, че нямам нито време, нито търпение да слушам лъжите ви. – Тя сяда на белия плюшен диван и потупва с ръка меките възглавнички. – Трябва да си взема една такава. Но май струват повече от месечната ми заплата.

Свенсон посяга към телефона на една стъклена масичка.

– Ще извикам адвоката си.

– Това е ваше право. Ако го направите обаче, ще трябва да се срещнем в участъка. Кажете му, че сте арестуван за възпрепятстване на разследване за убийство.

Режисьорът оставя телефона и сяда на едно кресло срещу нея.

– Правилно решение – хвали го Мици. – И така, сценарият, който ви дадох току-що, показва, че сте скрили информация от мен. Миналия път премълчахте за ДНК пробите, взети от плащаницата, за мюсюлманската следа, за Саладин и за монасите маронити. Кажете защо забравихте всички тези неща, господин Свенсон.

– Какво значение имат за вас тези неща?

– Голямо, защото точно сценарият е причината Тамара да бъде убита. Но вие знаехте това през цялото време, нали?

Той навежда глава, кръстосва пръсти и придобива умислен вид.

– Вижте, много ми е тъжно за Тами. Всички скърбим за нея. Какво точно искате от мен?

– Разкажете ми края на филма. – Тя посочва сценария върху страничната облегалка на креслото. – Тук липсва последната сцена.

– Тамара беше забележителен писател – отбелязва Свенсон, като взема сценария. – Любовта ѝ към писменото и говоримото слово отстъпваше единствено пред любовта ѝ към историята и нейните мистерии. Преди да напише „Плащаницата“, тя правеше проучване за древна група монаси воини – кръстоносци, които се борели срещу мюсюлманите в Светите земи.

– Чакайте, става сложно. Трябва да си водя записки. – Мици изважда бележник и химикалка от чантата си. – Добре, разказвайте нататък.

– Чували ли сте за рицарите тамплиери?

– Разбира се. Орден на монаси воини, нали?

– Точно така. Е, планинските рицари са същите, но още по-потайни и безмилостни. Орденът е създаден през пети век в Ливан от последователи на свети Марон, отшелника основател на маронитската църква.

Мици си спомня доклада на Хикс и твърдението му, че убиецът на Тамара е бил в Ливан.

– Каква е тази маронитска църква?

– Една от католическите секти. Признават върховенството на папата. Планинските рицари са нейни закрилници. Воини самоубийци. Отлично обучени войници, водили тайни кръстоносни битки.

– Тайни агенти и убийци по време на религиозните войни?

– Може и така да се каже. Но в същото време били монаси, отдадени на вярата. Когато не убивали, живеели в строг пост и молитва.

– Значи това са рицарите от „Плащаницата“, виновниците за убийството на Саладин?

– Точно така. – Свенсон поставя ръка върху сценария. – Отпечатахме всичко до потулването на смъртта на Саладин. В следващата сцена убиецът – един монах на име Ефрем – пада от коня си, докато бяга през планината, и умира. Така години наред маронитите не узнават, че опитът за убийство е бил успешен.

– Как са разбрали в крайна сметка? – заинтригувана пита Мици.

– Сред редиците на мюсюлманите плъзват слухове. Забелязват, че главатарят им се държи странно. Става по-нерешителен. Изглежда променен. Необичайно колеблив. Това не убягва на шпионите, а някои пленени мюсюлмани доброволно потвърждават информацията, за да умилостивят християните.

– Значи само слухове.

– Нима повечето исторически знания не се крепят на това? Помислете например какви други доказателства имаме за чудесата на Исус Христос освен описаните в Библията?

– Не съм историк, но разбирам какво искате да кажете. Добре, какво общо има всичко това с плащаницата на Христос?

– Плащаницата на Саладин. – Свенсон замълчава, за да ѝ даде време да осмисли чутото. – Ликът върху платното е на най-свирепия враг на християнството.

157

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Прессекретарят на полицията Адам Жажа седи до празното бюро на Мици Фалън и ѝ пише учтива бележка с молба да му се обади, щом има възможност.

Знае, че тя няма да му обърне внимание, повечето полицаи правят така. Жажа разсеяно се завърта със стола наляво-надясно, после решава да се възползва от факта, че на отсрещното бюро няма никой. Отваря първо долните чекмеджета и започва да рови. Няма нищо интересно. Изпратен по факса договор, по силата на който лейтенантът упълномощава някаква адвокатска кантора да се занимава с развода ѝ. Много им здраве – голямо потене ще падне с клиент като Фалън. Има снимки на дъщерите ѝ, скрит запас от бонбони, крем за ръце, резервни тампони, клюкарско списание, пластмасова чашка с монети и две купчини стари бележници.

Интересните неща са в горното чекмедже. Копие от сценария на „Плащаницата“ и бележник с нови записки. Жажа отваря на последната попълнена страница. Има списък с веществени доказателства:

• Възможни отпечатъци от неизвестния посетител в хотелската стая на Ник.

• ДНК проба от медальона.

• ДНК проба от котката на Тамара.

• Косми от леглото на Сакони.

• Тиксо от устата на мъртвото момиче – вероятно с отпечатъци.

• Доклад за плащаницата (Ейми).

Пулсът на Жажа се ускорява. Той се оглежда. От коридора се чуват гласове. Няма време да запише всичко, което е видял. Той се втренчва в страницата и се опитва да запомни всичко. После затваря чекмеджето и се изправя точно когато двама сержанти влизат в помещението. Поглеждат го подозрително, докато бърза да се измъкне в коридора. Изтичва по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, и след няколко секунди се заключва в кабинета си.

Изважда непроследимия мобилен телефон, който използва в такива моменти. С треперещи пръсти набира номера на свръзката си. Казаха му, че монахът бил много способен. Най-добрият. Непогрешим. Е, на Жажа изобщо не му изглежда така.

158

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици седи в просторния салон, втренчена в лицето на режисьора милионер, и разсъждава върху онова, което току-що чу от него.

– Искате да кажете, че отпечатъкът върху Торинската плащаница е на мюсюлманския главатар Саладин, а не на Исус Христос?

– Това трябваше да е една от сензациите във филма. Наред с факта, че католическата и маронитската църква се опитват да скрият истината от векове.

– Звучи абсурдно.

Свенсон се засмива:

– Теорията на Тамара със сигурност звучи по-убедително от твърденията на католиците.

– Защо?

– Ами първо, ако последователите на Христос са открили плащаницата в празната му гробница, щяха да показват чудотворния му лик по целия древен свят, за да привличат нови вярващи и да разпространяват словото му, не мислите ли? – Свенсон започва да изброява проблемните въпроси на пръстите си. – Защо още тогава откритието не е документирано от независими източници? Защо плащаницата изчезва за няколко века и после изведнъж се появява в ръцете на богата западна династия като Савойската?

– Добре, достатъчно. Въпросите ви са уместни, но още не мога да разбера как католиците са започнали да почитат мюсюлманска плащаница.

– Откраднали са я.

– Какво?

– Много просто. През Средновековието и християнските, и мюсюлманските армии са разграбвали взаимно градовете и храмовете си. Когато открили заключено ковчеже, съдържащо плащаница с лика на брадат мъж, в надменността си приели, че е на Христос. Взели я, като мислели, че си връщат един от собствените си свещени предмети.

– А в същото време мюсюлманите не са искали да признаят, че Саладин е бил убит и няколко поколения са били залъгвани от самозванец.

– Именно. Историците дори описват Саладин като двама души. Едни го представят като кръвожаден злодей. Други твърдят, че бил велик държавник.

Телефонът на Мици избръмчава. Тя поглежда текстовото съобщение от Картър: „Хикс е готов. Харисън е тук. Къде си?“. Полицайката става от дивана.

– Трябва да тръгвам, но още не съм свършила с вас.

Свенсон става и я изпраща до вратата.

– Готов съм да ви сътруднича с каквото кажете. Само не ме забърквайте с адвокати и репортери.

– Ще се опитам – отвръща тя, като излиза на алеята. Поглежда халата му. – Между другото, или си купете по-дълъг халат, или се научете да седите така, че да не ви се виждат всички подробности.

159

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Криминалистът Том Хикс живее за моменти като този. Моментите, в които науката излиза на сцената и твърдите факти вземат връх над полицейската интуиция и свидетелските показания.

Щом вижда Мици да отива към бюрото си, Хикс се втурва през оперативната зала към нея.

– Хей! Имам резултати...

– Боже, Том! Почакай поне да си оставя чантата. – Тя взема бележката, оставена от Жажа. – Дребен негодник.

Смачква я и я хвърля в кошчето.

Хикс я поглежда обидено.

– Не говоря за теб – обяснява Мици. – За проклетия ни прессекретар. Кажи сега какво откри?

– Приключих с пробите по случая с Привидението – казва той, като оставя една папка на бюрото ѝ. – Но мисля, че това ще те заинтересува.

Тя отваря папката.

– Какво е това? – После си спомня за какво му се беше обадила. – Случаят с Тамара Джейкъбс?

– Дай да ти обясня. – Той изважда две прозрачни плаки и ги поставя една до друга на бюрото. – Имам съвпадащ ДНК профил.

– Откъде са тези проби?

– Първата е косъм, взет от облегалката на лексуса, който сте проследили до фирма за коли под наем на летището. Втората е от частиците кожа под ноктите на котката в дома на Тамара Джейкъбс.

– Отмъщението на котака. – Мици поставя плаките една върху друга. – Един и същ профил. Прав си, имаме съвпадение. Намери ли име, което да свържеш с профилите?

По лицето на Хикс проличава, че няма.

– Пуснах ги в „Профайлър“, но няма съвпадения. Не съм и очаквал. Вече ти казах, че нашият човек е от друго място.

– От доста далечно място. Ливан, нали така каза?

– Планината Ливан, за да бъдем по-точни.

Мици поглежда снимката на Тамара Джейкъбс, закачена на дъската с уликите – снимката, която отпечатваха всеки път, когато във „Варайъти“ или „Холивуд рипортър“ излезеше статия за нея.

– В сценария ѝ има сцени от Близкия изток. Исторически, а не съвременни. Свенсон ми разказа за маронитите...

В този момент телефонът на бюрото ѝ иззвънява. Тя вдига.

– Фалън. – След кратка пауза добавя: – Добре слизам веднага. – Оставя телефона, недоволна от разсейването. – Извинявай. Трябва да действам по другото разследване. Джени Харисън е направила сцена долу. Заплашила, че ако не си завлека веднага задника при нея, щяла да си тръгне.

– Разбирам. – Хикс пъха плаките обратно в папката. – Когато искаш пак да говорим за това, знаеш къде да ме намериш.

160

ЖЕНЕВА – НЮ ЙОРК

Час след излитането от Женева лампичките за коланите все още светят. От Атлантическия океан и Бискайския залив духат ураганни ветрове. Франция и Испания са подложени на цялата ярост на стихията и турбуленциите подмятат самолета във въздуха.

– Мразя да летя. – Брусар спуска щората на прозореца, сякаш така ще облекчи неприятното преживяване. – На млади години имах фобия. Сега търпя, но пак не ми харесва.

– Неестествено е, нали? – съгласява се Ник. – Такава тежка метална машина с толкова много хора, която лети във въздуха напук на научните закони. Но нали знаете, че статистически...

Брусар вдига ръка:

– Не противоречи на научните закони. Именно благодарение на тях успява да лети. – Гласът му звучи дръпнато заради напрежението. – И знам статистическите данни, мерси. По-безопасно е от пресичане на улицата, пушенето на цигара и така нататък. Въпреки това не ми харесва.

– Бурята ще мине. Когато това стане, ще обиколя самолета. Рутинна проверка. Искам само да се уверя, че спътниците ни на борда са приятели.

– Нали не мислите, че човекът, който ни нападна, е в самолета?

– Длъжен съм да го допусна, въпреки че е много малко вероятно. Но трябва да проверя. Не се безпокойте. Върша си работата. Всичко ще е наред.

Брусар се опитва да се разсее, като взема едно от скучните бордови списания от джоба на предната седалка. Иска му се нищо от това да не се беше случвало, изобщо да не беше срещал Роберто Кракси и да не беше оставял жена си на хиляди мили разстояние.

Най-накрая турбуленциите спират. Ник се пресяга над главата си и натиска копчето за извикване на стюардесата. Приближава се брюнетка с пълни бедра. Представя се като Гленда и го пита какво ще желае. Съзнавайки, че околните пътници го гледат, той отваря служебната си карта в скута си и казва тихо:

– Госпожице, аз съм полицай от Лос Анджелис и искам да говоря с главния стюард и охраната. Ще ми съдействате ли?

Гленда е достатъчно опитна, за да реагира адекватно. През десетгодишната си кариера в междуконтиненталните полети е виждала всичко, от инфаркти до терористични заплахи.

– Разбира се, полицай. Елате, ако обичате, до мястото ми и ще им се обадя.

Той тръгва след нея към завесите, като поглежда учения, преди да се скрие отзад. Брусар се е зачел в някаква статия и изглежда спокоен. Ник изчаква в бордовата кухня, докато стюардесата се свързва със стюарда, а после прави съобщение по уредбата, което само цивилният бордови охранител би разбрал:

– Пътниците, които са забравили да посетят безмитния магазин в Женева, могат да се обадят на член от бордовия екип. Тук имаме бутилка много хубаво уиски, което все още няма собственик. Благодаря.

Стюардът, мъж на средна възраст с боядисана в черно коса, влиза през завесите и се обръща разтревожено към Гленда:

– Какво е станало?

Тя кимва към Ник:

– Това е лейтенант Каракандес от лосанджелиската полиция. Иска да говори с вас и охраната.

Стюардът пристяга вратовръзката си и се обръща към детектива:

– Казвам се Брайън. Може ли да видя служебната ви карта?

– Разбира се.

Ник я изважда от задния си джоб и му я показва. Докато Брайън я разглежда, при тях влиза едър русокос мъж с рижава брадичка. Изглежда около трийсетте и носи широк сив пуловер, черни дънки „Левис“ и ако Ник не греши, стандартен електрошоков пистолет отдолу.

Стюардът му подава полицейската карта:

– Това е полицай Каракандес.

Охранителят я поглежда, после я връща на Ник, като се представя:

– Джери Брукс. Какво става?

– Работя по разследване, заради което бях в Европа. – Ник кимва към салона. – Мъжът на място 48А е важен свидетел във връзка с убийство. Искам да обиколя самолета и да се уверя, че няма никой, който може да е заплаха за него. Бихте ли го наглеждали, докато проверя пътниците?

– Разбира се. Как се казва?

– Едуар Брусар.

– Кога искате да направите проверката?

– Предпочитам веднага. – Ник се обръща към главния стюард. – Имате ли копие от списъка на пътниците? Ще се опитам да свържа лицата с имената.

– Да, разбира се. – Стюардът сваля лист, закачен с щипка на едно табло. – Тук са всички.

– Има ли начин да разбера кои от пътниците са взели билети в последния момент?

Брайън поклаща глава:

– От този списък, не. Можехме да го направим на изхода за качване. – Поглежда Гленда. – Имаш ли предварителния списък?

По изражението ѝ личи, че няма.

– Съжалявам – казва Брайън.

– Има още нещо – добавя Гленда. – Дори преди приземяване винаги намираме празни седалки. Някой се бави в тоалетната, други са се преместили на свободните места, за да им е по-широко. Искате ли да кажем на всички да се върнат по местата си?

Ник се замисля за секунда. Не иска да плаши пътниците след бурята – или, ако убиецът все пак е на борда, да го изнерви и да му издаде, че някой го търси.

– Не, засега няма нужда. Нека да обиколя и да видя колко хора липсват. Ако е необходимо, ще ви кажа да съберете всички.

161

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА,

ЛОС АНДЖЕЛИС, СТАЯ ЗА РАЗПИТИ 4

– Ужасно изглеждаш, Джени. Какво, по дяволите, си взела?

Мици задържа вратата, за да излезе униформеният ѝ колега.

– Благодаря – казва му, когато той се измъква в коридора.

Харисън я поглежда мрачно от масата:

– Нищо не съм вземала – точно затова изглеждам така.

– Къде беше днес? – пита Мици, като се настанява на един стол.

– Разхождах се. Опитвах се да си избистря главата. Цяла нощ не съм мигнала.

Мици не е изненадана. Светът на момичето се е преобърнал надолу с главата, а полицайката знае, че сънят е първото, което губиш в такива случаи.

– Ще ти донеса кафе и цигара.

– Кафе и цигари? – презрително изсумтява Джени. – Голямата далавера!

– Хей, я внимавай с тона. Опитвам се да помогна.

Мици излиза и изпросва две „Марлборо ултра лайт“ и кибрит от един пътен полицай при автомата за цигари. На връщане взема две чаши черна помия, която минава за кафе.

– Заповядай, това успях да намеря.

– Благодаря. – По лицето на Харисън личи, че е решила да се държи по-добре. – Извинявай, че ти се сопнах.

– Има защо. Днес и аз съм кисела. – Мици ѝ подава кибрита. – Тук по принцип е забранено да се пуши, но пък и никой не е длъжен да ходи в неделя в полицейския участък, така че майната му.

Харисън пали. Дръпва солидна доза никотинов дим.

Пръстите ѝ треперят. Младата жена преживява сериозна криза. Мици я изчаква да дръпне още веднъж.

– Имаме един задържан – казва полицайката. – Искам да го погледнеш.

Харисън се ококорва:

– Хванахте ли го? Убиеца на Ким?

– Успокой се. Искам само да го погледнеш и да кажеш дали го познаваш.

Харисън удря с юмрук по масата:

– Ще убия този мръсник!

– Хей, я се успокой. По-спокойно. Човекът даже не е арестуван. Дойде сам.

– Не е ли той?

– Искам само да го видиш, Джени. Ще можеш ли?

Харисън изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче. Гняв. Тъга. Ярост. Мъка. Емоциите ѝ са пълна каша.

– Да – заявява тя, като изгася цигарата. – Ще го направя.

– Можеш да вземеш кафето.

Харисън взема картонената чаша и тръгва след лейтенант Фалън по сивия коридор.

Мици я завежда до района за задържане. Джими Бърг си е тръгнал и на пропуска седи друг сержант.

– Свидетелка по случая „Бас“ – извиква тя на полицая, който прилича на Тайгър Уудс, но съвсем плешив. – Искам да погледне неофициално мъжа в килия едно.

– Заповядайте – отговаря той, като им махва да влязат.

Мици използва служебната си карта, за да отвори електронната ключалка. Бута тежката решетка, пуска Харисън да влезе и пак затваря зад нея.

– Не казвай нищо – инструктира я полицайката. – Само надникни през шпионката. Разгледай го добре, после се дръпни и ми кажи дали познаваш този човек. – Кимва към сивата врата вдясно.

Харисън спира. Опира буза в студения метал и надниква през дебелото стъкло в яркоосветената килия. Отначало не вижда нищо. После забелязва легнал мъж с оранжеви затворнически дрехи. Трудно ѝ е да види лицето му. Той сяда. Наглася възглавницата на леглото.

Сърцето на Джени се разтуптява силно. Тя се дръпва от вратата.

По ужаса, изписан на лицето ѝ, личи, че го е познала.

– Познаваш ли го, Джени?

Тя кимва, но не може да проговори. Мици я хваща за ръката и я повежда обратно навън.

– Кой е този мъж, Джени?

Младата жена си поема дълбоко въздух.

– Това е Чи... Чироза.

– Онзи от фабриката ли? Управителят?

Джени кимва:

– Да. Господин Джеймс. Приятелят на Ема.

162

ЖЕНЕВА – НЮ ЙОРК

Ник поглежда списъка с пътниците и влиза в първата от кабините на бизнес класа. Вътре има девет реда седалки, по три двойки на всеки ред. Компанията се състои от обичайните заподозрени – стегнати амбициозни типове със злобен вид, забили носове в айпади и лаптопи. Двама-трима директори на средна възраст, с прошарени коси и поналяти от консумацията на твърде много шампанско и мазни храни талии. Елегантна красавица с дълги крака тъкмо накланя облегалката си назад и се завива с одеяло. Погледите им се засичат за момент. Мимолетна среща. Пропусната възможност.

След аварийните изходи има още два реда по шест седалки, после – четирите главни отсека на икономичната класа. Ник дълго оглежда безкрайната редица, после се опитва да свърже мъжките лица с имената на пътниците, пътуващи за Лос Анджелис. Рето Рур и Щефан Заубер явно са швейцарци. И двамата са младолики, стройни мъже на среден ръст. Ник се приближава, за да погледне по-добре.

Двамата се държат за ръце. Рето обляга глава на рамото на приятеля си.

Ник ги задрасква в списъка. Не заради сексуалната им ориентация, а защото професионалните убийци не смесват работата с удоволствието.

Две малки деца скачат от седалките си и хукват към другия край на самолета. Явно им е омръзнало да седят при мама и татко и отиват при дядо и баба. Без да иска, Ник си представя как пътува с Каролина и сина си. Уморени, преситени, обичани, на връщане у дома след двуседмична екскурзия в Европа. Така и не успяха да качат Макс на самолет. Така и не стигнаха по-далеч от игрите в пясъка на Пойнт Дюм¹⁹.

Ник си налага да се съсредоточи. По осем места на всеки ред, разделени на една четворка по средата и по една двойка от всяка страна, общо трийсет и пет реда. Около триста мъже, жени и деца. Той оглежда бавно всички. Много бавно.

Мъжът, пътуващ сам на място 24А, привлича интереса му. Между трийсет и четиридесетгодишен, с къса черна коса, син анцуг и сиво горнище с качулка. Строен е, със спортно телосложение и изглежда спокоен, има тридневна брада и външността му подсказва, че не носи много багаж и си пада малко авантюрист. Погледите им се срещат и за секунда двамата мислено се подлагат на разпит. Ник поглежда списъка. Стив Брайънт. На място 24В е записана Кели Брайънт. Съпрузи. Още едно зачеркнато име.

Ник продължава мъчителния оглед до последния ред, неуморно се вглежда в лицата на всички мъже и проверява имената им в списъка, като пропуска дебелите пенсионери, хилавите тийнейджъри и инвалидите.

При второто преминаване между седалките спира и сяда на свободното място до един пътник на име Рико Агуеро. Рико е цветнокож, широкоплещест и около трийсетте. Изглежда като човек, който може да се справи в ръкопашна схватка. Пет минути по-късно Ник отново става и тръгва по пътеката. Рико е системен администратор от Манхатън, който може да отегчи до смърт дори светец.

На детектива му трябват четиридесет минути, за да обиколи целия самолет и да се върне на мястото си.

– Нещо обезпокоително? – пита Брукс, докато става, за да му отстъпи седалката до учения.

– Мисля, че не.

Джери кимва към Брусар:

– Старецът спи като къпан. Извикайте ме, ако имате нужда от помощ.

– Мисля, че вече всичко е наред – отговаря Ник, като стиска ръката му.

Ученият похърква спокойно. Горкият човек сигурно е изтощен до смърт. Ник разгъва одеялото, което изважда изпод седалката, и накланя облегалката назад. Най-сетне може да си почине.

¹⁹ Нос на брега на Малибу, Калифорния, който се врязва в Тихия океан – б. р.

163

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици оставя Джени Харисън в стаята за разпити и тръгва към кабинета на Картър, за да му съобщи новината.

Той седи прегърбен над цяла камара документи и прилича повече на счетоводител, изготвящ годишни отчети, отколкото на полицай.

– Никой ли не те е научил да чукаш?

– Не, лош навик. Харисън разпозна твоя откачен. Сигурна е сто процента, че това е Джон Джеймс, управителят на фабриката, в която работи. – Мици сяда на ръба на бюрото и намръщено поглежда книжата. – Освен това каза, че съвсем наскоро нашият човек е бил близък с нейна колежка на име Ема Варли.

– Всичко е възможно. – Картър издърпва един лист изпод крака ѝ. – Не бъди предубедена, Мици. Много хора, дори откачените, се запознават на работното си място с бъдещите си половинки.

– Или с бъдещите си жертви. Варли е изчезнала миналата седмица. Един ден просто не дошла на работа.

Това вече привлича вниманието му.

– Без причина?

– Поне Джеймс не е обявил такава. Просто казал на работничките, че Варли е напуснала.

– Имаш ли адреса ѝ?

– Харисън не го знаеше, но каза, че живеела на Гардена уей.

– Ще кажа на Дан да го открие и да отиде да провери. – Телефонът на Картър иззвънява. – Да?

– Шефе, Крис се обажда. Сега съм в къщата на Джеймс в Карсън и мога да ти кажа, че тук всичко е адски странно.

– Какво намери?

– Няма абсолютно никакви мебели. Няма килими. Няма никаква следа от комфорт. Подът е покрит с вестници. Сякаш вътре никога не е живял човек. Няма и никакви лампи. – Либович осветява пътя си с фенерче. – Прилича повече на бърлога, отколкото на дом. Сега влизам в спалнята. Леле как смърди! – Лъчът шари по тавана, надолу по стените, по пода. – Навсякъде има изгорели свещи. Прилича на някакво ритуално място, ако ме разбираш. Сатанинско. На стената има огромен кръст с Исус.

Лъчът спира върху купчина бял плат в единия ъгъл.

– Виждам купчина сгънати ленени чаршафи.

– Провери ги – казва Картър. – Но не ги пипай.

Либович се навежда над купчината.

– Не съм спец по чаршафите – и госпожа Либович ще го потвърди, – но това изглежда странно. – Осветява с фенерчето платната. – Тука има метри и метри чаршафи, достатъчни да увиеш цяла мумия.

– Може би ги е взел направо от фабриката, в която работи – намесва се Мици.

Нещо проблясва в светлината от фенерчето на полицая.

– Майко, тука има стотици ножчета за бръснене – от онези старомодните с острие от двете страни, дето се завинтват на самобръсначката. – Навежда се да огледа по-добре. – Има много кръв по тях, също шише дезинфектант и доколкото виждам, използвана кърпичка.

– Той обича да се самонаранява – обяснява Картър. – Това са инструментите му. Не докосвай нищо, може да е ХИВ позитивен.

– Нямам никакво намерение да ги пипам, шефе.

Либович замълчава за секунда. Изправя се и насочва фенерчето към отсрещната стена. Вижда тъмни петна. Приближава се да огледа.

Кръв.

– Шефе, май намерих нещо. Следи по стената. Прилича на размазана кръв. – Завърта фенерчето. – Десетки петна. – Обръща се и поглежда зад себе си. – Леле майко!

– Какво?

– Писал е с кръв по стената. АЗ СЪМ ВОЙНАТА. Това пише.

164

ЛЕТИЩЕ „КЕНЕДИ”, НЮ ЙОРК

По време на прекачването на самолета за Лос Анджелис, Ник използва чара си, за да издейства преместване в бизнес класа за него и Брусар. Освен това изисква нов списък на пътниците и информация за закупените в последния момент билети от Женева. На екрана не се появяват сведения за късни резервации – дори за него и Брусар. Явно информационните системи навсякъде по света отказват точно когато най-много имаш нужда от тях.

До часа за излитане Ник вече се е запознал с новия главен стюард и охраната на самолета – бивш войник със сурова външност на име Айк, който се настанява на мястото от другата страна на пътеката до него и Едуар. Този път, когато лампичките за коланите изгасват и Ник става да огледа пътниците, ученият изглежда по-спокоен.

Гленда, стюардесата от първия полет, се оказа права – хората щъкат навсякъде. На моменти изглежда, че никой не си е на мястото. Жени седят на седалки, където по списък трябва да има мъже. Липсват деца. Пред тоалетните се редят опашки. Когато се връща на мястото си, Ник не е успял да намери двайсетина мъже от списъка – около два пъти повече, отколкото при полета от Женева. Докато той се чуди какво да прави с липсващите мъже, Едуар бавно се надига.

– Трябва да използвам тоалетната – обяснява, когато вижда критичния поглед на спътника си.

Ник го проследява с очи по пътеката. Казва си, че постъпва глупаво. Трябва да се успокои. Опасността е останала на магистралата за Женева. Старите полицейски навици обаче умират трудно и той остава втренчен във вратата на тоалетната, очаквайки ученият да излезе. Вниманието му се изостря, когато един младеж с кремава тениска и избелели сини дънки се приближава от другия край на самолета и пробва заключената врата. Той е строен и малко под метър и осемдесет висок, с тъмен тен и спортна фигура. По лактите му има драскотини и синини. Под дясното му ухо се вижда незаздравял белег от порязване.

Младежът пак дръпва вратата. Лицето му не е познато на Ник – нито от Женева, нито от последната обиколка на самолета. Детективът става и кимва на Айк. Едрият охранител оставя книгата, която чете, и заобикаля по съседната пътека. Ник оглежда непознатия за признаци, че носи оръжие, като се моли да не се стигне до стрелба тук, във въздуха. Една стюардеса посочва на младежа друга тоалетна малко по-назад в самолета.

Ник тръгва след него. Оглежда всеки сантиметър от дрехите на мъжа. Търси в провисналите му дънки някаква издутина от скрито оръжие или експлозив в чорапа или под крачолите. Кокалчетата на дясната му ръка са подути и одрани – като че ли през последните няколко дни е удрял някого с юмрук. Ник проверява дали Айк се движи успоредно на него в другата пътека, после умишлено се блъска в мъжа пред себе си.

Младежът се обръща и го избутва с длан.

– Хей, внимавай къде вървиш.

– Извинявайте. Опитвах се да си сверя часовника и не ви видях. Чухте ли колко часа каза стюардесата, че е разликата между Ню Йорк и Швейцария?

Младежът го оглежда подозрително, но отговаря:

– Шест.

– Благодаря. – Ник наглася часовника си. – По работа ли отивате в Лос Анджелис, или за забавление?

– За забавление. И в момента вие ми го разваляте.

Младежът се обръща. Айк минава между седалките и застава в пътеката срещу Ник, така че непознатият се оказва между двамата.

Ник отново обръща мъжа към себе си. Погледът му казва, че не го е страх от спречкване.

– Още не съм свършил с вас.

Младежът го поглежда дръзко:

– Ти какъв си бе, полицай?

– Всъщност да. – Ник показва служебната си карта. – Как се казвате и на кое място седите?

Охранителят на самолета се обляга на стената и бръква с една ръка под якето си, където държи електрошоков пистолет.

– Мантън, Джими Мантън. – Младежът бръква в джоба си и изважда отрязък от билет.

Ник взема картончето и проверява в списъка. Съвпада. Той връща отрязъка на младежа и кимва към ожулената му ръка:

– Били ли сте се наскоро?

– Аз? Да се бия? – Младежът докосва ожулените си кокалчета. – Не съм удрял човек от гимназията. Паднах със скейтборда. С това се занимавам. За удоволствие и професионално. Карам скейтборд и сърф. Доста добри пари си изкарвам от това. Защо, да не би да е забранено?

– Все още не. Имам някаква представа от сърф, но осветлете ме, господин Мантън, кои според вас са най-добрите сърфисти?

Очите на момчето грейват:

– О, човече, за мен Мик Фанинг е най-великият! Въпреки че харесвам и оня хаваец, Тори Майстър. Карам повече в неговия стил.

Ник отново поглежда списъка. Убеден е, че младежът е този, за когото се представя – поредният самонадеян глупак, който преживява от спонсорства в Малибу.

Назад по пътеката Едуар излиза от тоалетната и се връща на мястото си. Айк вижда подканващия поглед на полицая и се премества да охранява учения.

Ник няма повече въпроси към сърфиста.

– Приятно прекарване в Калифорния, Джими. И умната.

Плясва приятелски младежа по рамото и се връща при Брусар.

165

ГАРДЕНА

С притисната пред устата кърпичка, Дан Еймис се отдалечава от сянката – и вонята – на старата талашитена къща. Вдишва дълбоко свеж вечерен въздух и се обажда, за да докладва за находката си:

– Изпрати патолога, шефе. Намерих труп на бяла жена, подредена в стила на Привидението, в спалнята на Ема Варли. Нашият човек е бил тук.

Картър и Мици слушат на високоговорител. Той закрива лицето си с ръка. Още една смърт – още едно убийство, което не е успял да предотврати.

– Мислиш ли, че е тя?

– Да. Вече доста се е разложила, но в дневната има нейна снимка и прилича – отговаря Еймис

– Добре. Стой там. Действай като първи полицай на местопроизшествието. Ще изпратя и криминалистите.

– Разбрах.

Картър се обажда на мобилния на Ейми Чан. Тя е работила по всички предишни жертви на Привидението, затова иска и този път да е тя.

Тя вдига след две позвънявания:

– Доктор Чан.

– Здравей, Тайлър Картър се обажда. Извинявай, че те безпокоя в неделя, но имаме още една жертва на Привидението. Може дори да сме хванали самия него.

– Сега ще си взема нещата.

– Жертвата се казва Ема Варли, двайсет и няколко годишна. Откриха я в дома ѝ в Гардена. Мици ще ти изпрати повече подробности на имейла. Еймис вече е там – каза, че е започнала да се разлага.

– Кажи на Мици да не ми праща нищо на имейла – работният ми компютър изгърмя онази нощ, а не мога да се свържа със служебния сървър. Изпратете ми адреса на есемес.

– Ще го направя. Благодаря.

Картър затваря стационарния телефон, изважда мобилния, пише адреса на местопрестъплението и го изпраща.

– Мици, би ли казала на Том да изпрати хората си там?

– Разбира се. Мога ли да споделя няколко идеи?

– Казвай.

– Мислех си две неща.

– Какви?

– Първо, за взлома у Джени Харисън и изчезването на телефона ѝ.

– Как си го обясняваш?

– Може би Привидението е убил Ким Бас и е смятал да убие и Джени. Имала е късмет, че не си е била вкъщи. Надрусала се и се събудила в леглото на непознат мъж.

– Момент на сексуалната разюзданост, който за разнообразие да спаси живота ѝ, вместо да го проваля.

– Може би понякога и на жени като нея им провървява.

– Изпратих екип да претърси къщата на Джеймс. Ще се обадя на Крис да потърсят и телефона.

Мици има още идеи:

– Ако Джеймс е ходил в апартамента на Харисън, може да е оставил отпечатъци и ДНК. В двора ѝ има толкова мръсотия, че може да намерим дори следи от обувки.

– Матюс ми каза, че легендарното ти дясно кроше е само за отвличане на внимание от гениалния ти мозък.

– Матюс да не приказва много, а да ми увеличи заплатата.

– Какво още се сети?

– Проверих в близките участъци. Нямат друго обаждане по повод Ким Бас освен това на Харисън. Джеймс е казал на Джени, че е звънял в полицията, но явно не го е направил.

– Или просто не са го регистрирали. В близкия час ще имаме информация за номерата, на които е звънял от домашния, служебния и мобилния си телефон. Накарай някого да провери дали няма обаждане до някой от участъците.

– Добре.

– Нещо друго?

– Това е.

– Тогава се погрижи за обажданията и после ела долу. Ще поговоря с лекаря и после смятам да разпитам господин Джеймс, да видим какво ще ни каже.

Мици поглежда часовника си. Работи вече дванайсет часа без прекъсване и не му се вижда краят.

– Надявам се да започне с „Признавам“ и да завърши с подпис – измърморва тя.

166

Лекарят съобщава на Тайлър Картър неприятна новина:

– Професионалното ми мнение е, че задържаният не е готов да бъде подложен на разпит.

– Какво? – изплюва Картър. – Не ми казвайте, че се хванахте на тази симулация.

– Не съм убеден, че симулира. Но това не е причината, поради която не можете да го разпитате сега.

– Защо тогава?

– Отворил е раните си. – Карл Дженкинс показва с ръка. – Просто е забил нокти в порязванията и е разкъсал шевовете. Болезнено и кърваво занимание. Трябваше да му сложат усмирителна риза.

– Абсурд. Готви се да пледира невменяемост.

– Може би. Но пак трябва да го пратите в болница.

– Няма да стане. – Картър се отдалечава. – Ако го изпратя в обществена болница, стотици хора ще бъдат застрашени. Осигурете му лечение тук.

– Искате да кажете, че разследването ви ще бъде застрашено.

– О, извинете – да, това също. Разследването ми на серийни убийства ще бъде застрашено. Има голяма вероятност мъжът, за когото сме сто процента сигурни, че е убил десетина жени, да се измъкне.

– Тайлър, нямам друг избор и вие също нямате. Самонараняване в такъв мащаб означава, че съм длъжен да препоръчам да бъде изпратен в болница и лекуван от квалифицирани психиатри. А вие трябва да подкрепите решението ми, защото иначе може да се простите със значката.

– Боже, дай ми сили!

– Дано да ви даде. Впрочем, вече стана късно и трябва да побързаме с хоспитализирането на пациента.

Картър посочва Мици:

– Добре. Но първо ще му повдигнем обвинения и тя ще отиде с него.

– Както кажете – отговаря Дженкинс. – Тя може да го придружи, освен ако той не възразява, което едва ли ще направи. Нека да погледнем истината в очите. Пациентът можеше да си тръгне по всяко време през последните дванайсет часа. Но може би трябва да помислите добре, преди да повдигнете обвинения на човек, за когото има сериозни основания да смятаме, че е душевно болен.

На Картър му иде да фрасне с юмрук стената.

– Можем да му повдигнем обвинения по-късно – намесва се примирено Мици. – Този тип е нарязан на парчета. Ще отида с него. Може да каже нещо важно в линейката. Както сам каза, не трябва да прибързваме.

– Добре – отстъпва Картър. – Но не поемай никакви рискове с този. Ще пратя един униформен с теб. Въпреки външния му вид не забравяй, че той е убиец – сериен убиец.

167

Джон Джеймс – наречен още Избавителя – наречен още Чироза – е вече добре опакован, когато Мици се качва при него в линейката. На две крачки зад нея се приближава грамадното туловище на Джоуи ди Матео, як млад полицай от рядка порода – израсъл в Комптън и Парамаунт, но съумял да не се забърка в уличните банди. Той почти закрива входа на линейката, преди парамедикът да затвори вратата.

Мици се настанява на пейката срещу носилката, на която лежи Джеймс. Към лявата му ръка е свързана система за кръвопреливане. Пристегнат е с каиши, за да не изпадне.

– Аз съм лейтенант Фалън – представя се спокойно тя. – Ще ви придружавам. Имате ли нещо против?

Той отваря очи и я поглежда подозрително.

Мици знае, че първите ѝ думи сега ще определят целия тон на общуването им занапред. Или ще го предразположи да говори, или ще го предизвика да се затвори като черупка на мида.

– Били ли сте в болница досега?

Главата му се поклаща от друсането на линейката, но той не казва нищо.

– Няма от какво да се страхувате. Ще ви почистят и ще обработят раните ви. – Мици го поглежда състрадателно. – Една приятелка веднъж се наряза така. Беше си втълпила, че трябва да се накаже. И вие ли го правите по същата причина?

Той облизва сухите си устни и прошепва:

– Аз съгреших.

– Съгласна съм. Аз също съм грешила. Никой не е съвършен, нали?

Той промърморва нещо:

– ... мабеше...

– Моля? Какво казахте?

Той се втренчва в нея.

– Ема беше.

При споменаването на това име Мици едва успява да запази спокойно изражение.

– Ема? Ема Варли ли имате предвид?

– Моята Ема – едва доловимо прошепва той.

– Казахте, че е била. Беше, не е.

– Сега тя е при Бог. – Джеймс се опитва да седне. – Вече няма да страда. Вече няма да я боли. Тя е в рая.

За раздразнение на Мици парамедикът се пресяга и го натиска върху носилката:

– Легнете, не се вълнувайте излишно.

Мици се премества зад медика и надниква над рамото му.

– Как попадна в рая вашата Ема?

– Аз ѝ помогнах – спокойно отговаря той. – Беше мой дълг.

– А на другите – и на тях ли помогнахте?

– Моята мисия бе да помагам. – Той се замисля над това, което е казал току-що, после добавя: – Аз съм войник на Бог.

Мици решава да си пробва късмета:

– А Ким Бас – и на нея ли помогнахте?

Изражението му се променя. Спокойствието изчезва. Веждите му потрепват от напрежение.

– Бас беше грешка. Тя беше зла, но беше грешка. Имаше нужда от време, за да се поправи. Да изкупи греховете, които е извършила. Не постъпих правилно, като я взех, преди да го е направила.

– Взехте я?

– Мислех, че Бог я е избрал, но сгреших. Сега душата ѝ гори в ада. Грешка беше. Не трябваше да я убивам. Той не искаше това.

Парамедикът хваща китката на Джей Джей и проверява пулса му.

– Мисля, че достатъчно говорихте, детектив. Пулсът му се учести и все още е в шок.

Мици се отдръпва. Трябва да помисли върху това, което чу току-що. Трябва да каже на Картър, че Джеймс е признал пред свидетел поне за едно убийство.

Джей Джей затваря очи. Стиска силно клепачи и започва да се моли тихо:

– Deus meus, ex toto corde paenitet me omnium meorum peccatorum,

eaque detestor...

– На латински е – казва Ди Матео. – Казва се „Деяние на разкаянието“.

– ... quia peccando, non solum poenas a Te iuste statutas promeritus sum, sed praesertim quia offendi Te, summum bonum, acdignum qui super omnia diligaris.

– Знаеш молитва? – изненадва се Мици, като се обръща към едрия полицай.

– Бях иподякон. Католическата църква ме предпази от влиянието на улицата. В превод това, което казва, означава: „Боже мой, разкайвам се и скърбя за всичките си грехове, мразя ги и ненавиждам отдън душа не само защото поради тях изгубих небето и заслужих адските мъки, но много повече, защото наскърбих Тебе, безкрайно добрия и достоен за обичане над всичко. Решавам се твърдо с Твоята благодатна помощ да не греша занапред и да избягвам всякаква опасност за грях. Амин.“

– Впечатляващо.

– В църквата ни караха да го учим наизуст.

Мици поглежда все още мърморещия мъж на носилката. Той със сигурност няма да греши занапред. При малко късмет екипът за изпълняване на смъртните наказания в затвора „Сейнт Куентин“ ще се погрижи за това.

168

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Късна вечер е и болничният персонал изглежда натоварен до изнемогване. Избавителя е приет без проблеми в охраняваното отделение, резервирано за целите на лосанджелиската полиция.

Повече от час минава, преди да дойде лекар да го прегледа. Още четиридесет минути са нужни, за да го зашият отново.

Докато Джоуи ди Матео отива да вземе кафе и сандвичи, Мици се приближава до главната сестра на отделението – стройна жена с добре оформена червеникава коса до раменете.

– Сестра, имате ли представа кога ще мога да си взема обратно арестанта?

Сестра Стефани Доусън отговаря с добре отработена професионална усмивка:

– Имате предвид нашия пациент. От това, което ни каза доктор Дженкинс, той официално не е арестуван. И за да отговоря на въпроса ви – по някое време.

– Ние плащаме сметката, госпожице. Това означава, че е наш. Освен това, само за информация, смятам да го арестувам веднага щом измъкнем престъпния му задник на убиец от тук.

Доусън разбира намека. Освен това разбира, че детективката не е човек, с когото е хубаво да се заяждаш.

– Вече почти зашиха раните – обяснява тя. – Психиатърът обаче ще може да го прегледа най-рано след час.

– Шегувате ли се?

– Обикновено не го правим.

Мици поглежда часовника си.

– Вече е почти девет. Казвате ми, че психиатърът може да дойде най-рано в десет, може би единайсет?

– Неделя вечер е. Лекарите имат личен живот. Нормален живот.

– Виждала съм чековете за заплатите им. Това ли наричате нормално?

Сестрата се подсмихва едва видимо:

– Парите нямат нищо общо. Всъщност, ако случаят не беше извънреден, щяхме да държим пациента под наблюдение през нощта и да бъде прегледан чак утре сутрин.

– Може ли поне да говоря с него?

– Боя се, че не. Дадохме му приспивателно и сега спи. Съветвам ви да си починете. Ще ви известим веднага щом дойде психиатърът.

Мици приема съвета. За да се спаси от заплашващата да я обхване лудост, телефонира на Картър:

– Психиатърът ще може да прегледа Джеймс най-рано в десет, може би и по-късно.

– Не Джеймс. Рожденото му име е Джибрил Салех Халид ал-Фулан.

– Разбирам защо се е прекръстил.

– Може би не е поради причината, за която мислиш. Майка му – чиста американка от Делауер на име Медисън – го е прекръстила. Веднага, след като мюсюлманският му баща му Салех се опитал да се взриви в една нюйоркска метростация.

– Боже!

– Момчето израснало с моминското име на майка си – Мур, и вероятно щяло да го запази, ако историята не била стигнала до журналистите. Медисън се нагълтала с хапчета и на другата сутрин шестгодишното дете я намерило мъртва.

– Умряла в леглото, докато спяла. Това ми звучи ужасно познато.

– Психиатрите ще решат, че това е причината за убийствата му. Като дете му обяснили, че майка му отишла на небето. Бог я бил извикал.

– Взета преждевременно.

– Адвокатите на защитата ще изпаднат в екстаз с нашето момче. Обзалагам се, че никога няма да види затвора отвътре.

169

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Самолетът леко накланя криле и започва да се снижава над шестото по натовареност летище в света. През прозореца Ник вижда пресичащите се линии от насочващи лампи, сякаш прелита над гигантска компютърна дънна платка.

Брусар се размърдва в съня си, докато стюардесите проверяват коланите и капитанът обявява, че благодарение на хубавото време ще кацнат двайсет минути по-рано.

– Добре ли спахте?

– Comme ci, comme ça²⁰. – Французинът вдига ръце зад врата си и бавно завърта глава наляво-надясно. – Малко съм се схванал и все още се чувствам уморен.

Ник поглежда часовника си.

– Още няма дванайсет. Ще имате цяла нощ да си починете.

Пилотът приземява самолета като по учебник. Плавно като в масло. Без нито едно друсване. От задната част на салона гръмват аплодисменти. Вероятно от ученическия спортен отбор – единствените пътници, съхранили достатъчно енергия в това време на денонощието.

Стюардесите застават на изходите и благодарят на всички, че са пътували с „Луфтханза“; пожелават им приятна вечер. Ник кимва за благодарност на охранителя Айк, който все още стои нащрек, за да е сигурен, че всички ще слязат благополучно.

Докато вървят през ръкава към терминала, Ник се обръща към Брусар:

– От Ню Йорк се обадих на административния ни отдел. Казаха, че са ви резервирали стая в хотел, но тази нощ може да преспите у нас. Имам стая за гости. Не е лукс като у вас, но сте добре дошъл.

Едуар разбира, че Ник все още смята, че трябва да са предпазливи.

– Благодаря за гостоприемството.

– Не е безкористно. Някой ден ще дойда с яхтата си в Южна Франция и двамата с Урсула ще ме разведете из Ница.

– С най-голямо удоволствие.

Десет минути по-късно двамата наближават заградените с кордони гишета на паспортната проверка. Разделят се на различни опашки: Ник – на бързо минаващата за американски граждани; Брусар – в тълпата от чужденци.

– Ще се видим от другата страна – казва детективът. – Ще ви чакам точно зад линията.

Опашката пред Ник върви бързо и скоро той застава пред намусен служител в стъклена кабинка. Униформеният мъж преглежда набързо документите му и го пуска да мине без следа от доброжелателност. Както обеща, лейтенантът минава зад другата кабинка да чака Едуар. Французинът изглеждаше доста блед, когато слязоха от самолета, и Ник се надява, че сърдечните му проблеми не са се влошили.

От паспортната проверка започват да излизат познати лица: Стив Брайънт – от гишето за американски граждани; Рико Агуеро и швейцарците Щефан и Рето – от гишето за чужденци. Ник крачи напред-назад между кабинките. Оттам вижда цялата опашка на чуждите граждани.

Сърфистът Джими Мантън минава през проверката и за момент поглежда Ник, преди да продължи към мястото за вземане на багажа. Полицаят отново наднича от другата страна. Брусар все още не се вижда.

Няма го никъде.

²⁰ Горе-долу (фр.) – б. пр.

170

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Сестра Доусън изпълнява обещанието си. В единайсет и десет прекъсва разсеяните мисли на Мици:

– Господин Уайнсток дойде. Сега ще се качи.

Точно навреме.

Четиридесетгодишният Робърт Джон Уайнсток се появява зад ъгъла и се насочва право към отделението. Сестрата хвръква към него като синя пеперуда, привлечена от костюма за две хиляди долара и дребния спретнат тъмнокос мъж, облечен с него.

Мици се колебае дали да му съобщи последната информация – че Избавителя, Джон Джеймс, или Джордж Мур, всъщност е започнал живота си като Джибрил Салех Халид ал-Фулан? Че е син на терорист, прикрит фанатик, готов да убие колкото невинни хора му позволи експлозивът под дрехите. Какъвто бащата, такъв и синът – роден да убива. Решава да не му казва. После я обхваща чувство за вина. Знае, че премълчава информацията, защото не иска изтупаният психиатър да обяви Привидението за невменяем и така да му позволи да прекара остатъка от живота си в клиника, гледайки телевизия или под полите на сестрите.

Уайнсток разменя няколко думи със сестра Доусън, после се приближава до полицаите, седнали в чакалнята. Мици с мъка се изправя от твърдия пластмасов стол, от който цялата долна част на тялото ѝ се е схванала.

– Робърт Уайнсток – представя се психиатърът, като ѝ подава ръка с безупречен маникюр. От далече мирише на парфюм. – Извинете, че ви накарах да чакате, но бях на благотворителна вечеря с кмета.

– Лейтенант Фалън. Знаете ли защо сме тук с моя колега? – Тя кимва към Ди Матео. – Имате ли представа какво е извършил този човек?

– Знам достатъчно. И ви обещавам, че ще действам максимално експедитивно, доколкото позволява професионалната етика.

Изрича тези думи с усмивка, бляскава почти колкото костюма, после ѝ обръща гръб.

– Докторе – не се сдържа Мици. Въпреки интуицията си не може да премълчи. – Трябва да ви кажа нещо. Току-що научихме информация за пациента. Нещо свързано с детството му, което трябва да знаете.

171

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Монахът прави последна проверка.

Поставя два пръста на врата на учения и търпеливо търси пулс. Не усеща нищо. Брусар е мъртъв. Работата е свършена. Той поставя трупа на седалката в кабинката, където го е завлякъл, и измъква жицата от дълбоката бразда около врата на жертвата. Избърсва я от частици кожа и кръв, пъхва я обратно в мекото кожено калъфче с форма на гривна и го закопчава около китката си.

Ефрем поглежда над преградата към другите кабинки. Всичките са празни, но той знае, че не е задълго. Затова бързо се прехвърля в съседната. Отваря вратата и излиза от тоалетната с наведена глава.

Салонът все още е пълен с уморени пътници, редящи се нетърпеливо пред гишетата. Ефрем бавно и уверено тръгва към по-късата опашка за американски граждани. Колко забавно беше да гледа как Каракандес оглежда пътниците, как проверява имената на седящите покрай едната пътека, докато той незабелязано се преместваше на другата.

Пред него има само петима души. Служителят методично и бързо пропуска хората, като се вглежда изпитателно в лицата им.

Идва ред на Ефрем. Той изважда паспорта си и зачаква да го извикат. Още пет минути и ще бъде свободен.

172

Ник се легитимира пред служителя на последното гише за паспортна проверка и той извиква охраната на летището.

Новината бързо се предава в другите кабинки. Граничните служители един по един затварят гишетата и препречват изходите. Никой няма да мине, докато полицаят не намери спътника си. Пътниците на опашките започват да недоволстват. Късно е. Те са уморени. Всяко забавяне, да не говорим за щателно претърсване, е последното, което искат.

Ник и един служител от охраната обикалят салона. Брусар го няма.

Къде, по дяволите, се е дянал?

Ник вижда входа на тоалетната отляво и си спомня колко блед изглеждаше французинът, докато вървяха през терминала. Веднага тръгва натам, следван неотлъчно от граничния служител. Влизат и другият полицай изважда пистолета си. Ник изважда значката си и обявява:

– Полиция. Свършете си работата, излезте и застанете до стената.

Двамата мъже, които в момента са до писаорите, го поглеждат ужасено.

– Изпълнявайте – заповядва граничният служител и вдига пистолета.

– Дръжте ги под око, докато проверя кабинките.

Ник поглежда вратите и бута първата. Кабинката е празна. Отваря втората. Пак празна.

Следващите три – също.

Шестата врата е заключена. Ник влиза в предишната кабинка и стъпва върху тоалетната чиния. Надниква отгоре и вижда човек, приведен напред и опрял глава на преградата.

– Едуар...

Ник прескача преградата и се приземява в кабинката.

Вдига главата на учения.

Ризата на Брусар е напоена с кръв. През врата му има голяма рана.

– Мамка му!

Ник пуска трупа и излиза от кабинката. Усеща гадене в корема си. Мъжете в другия край на помещението изглеждат смутени, но не приличат на убийци или съучастници. Убиецът на Едуар е избягал.

Единственият въпрос е – колко далеч е успял да стигне?

173

Монахът стои най-отпред на опашката.

Целият район е отцепен, а той е само на крачка да се измъкне. Празната зала от другата страна на гишетата сякаш го вика. Свободата. Той знае, че фалшивият му паспорт може да издържи всяка проверка. Знае, че може да отговори правдоподобно на всеки въпрос, който ще му зададат граничните служители. Каракандес обаче е друга работа. Непредвиден фактор. Той го търси. В оградения район има около двеста–двеста и петдесет души. Откъм самолетите идват още. Горещо е. Климатиците сигурно не работят. Полицаи и служители на летищната охрана бавно минават по опашките, проверяват паспортите и визите, разпитват.

Отзад Ефрем вижда двама парамедици да изнасят покрита с одеяло носилка от тоалетната.

Ученият.

След тях излиза Каракандес. Бързо започва да оглежда лицата на хората. Ръководи се от инстинктите си, не от логиката. Ефрем отмества поглед. Един граничен полицай се приближава:

– Може ли да видя документите ви, господине?

Ефрем мълчаливо му подава паспорта си.

– Откъде сте, господин Блейк?

– Ню Йорк.

Полицаят премества поглед от снимката в паспорта на името на Алвин Кори Блейк към лицето на монаха.

– От коя част?

– Бруклин. Близо до корабостроителницата.

Ефрем поглежда полицая в очите. Глупакът се опитва да отгатне етническия му произход. Опитва се да прецени дали е латиноамериканец, мулат, може би арабин.

– Ако се чудите, взел съм тена от майка ми, ливанска християнка, а хубавите черти от баща ми, който беше докер католик.

– Така ли? – Полицаят поклаща глава и му връща паспорта. На опашката винаги има някой отворко. – Приятно прекарване в Лос Анджелис.

– Благодаря.

Ефрем прибира паспорта в якето си. Забелязва Каракандес с друг полицай на няколко метра от него. За частица от секундата погледите им се срещат. Лицето на една дебелана отдясно на монаха е цялото в пот; изглежда, че всеки момент ще припадне. Той ѝ се притичва на помощ; една полицайка – също.

Ник се приближава и дискретно показва значката си на полицая, който току-що провери Ефрем.

– Откъде каза, че е онзи човек?

– От Ню Йорк, Бруклин. Забеляза, че гледам цвета на кожата му, и каза, че баща му бил кореняк нюйоркчанин, а майка му от Ливан или нещо такова.

– Ливан, така чух и аз.

Дебеланата пада като голям закръглен пън и хората наоколо надават уплашени викове. Тя се просва по очи на пода. Полицайката се навежда да види дали е добре.

Ефрем също се навежда да помогне. Да си помогне с пистолета от колана на полицайката.

174

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Малко преди полунощ Робърт Уайнсток излиза от охраняваното отделение и Мици неуспешно се опитва да прочете изражението му, докато той се приближава към нея и Ди Матео. Сестра Доусън бързо излиза от стаичката си и изприпква при психиатъра.

– Здравейте, детектив. Отново моля за извинение, че ви накарах да чакате. – Уайнсток се обръща към сестрата. – Има ли помещение, където да поговоря поверително с полицаите?

– В моя кабинет. Моля, последвайте ме.

– Благодаря.

– Аз ще остана тук – казва Ди Матео и махва към болничната стая на Привидението.

Мици, психиатърът и сестрата отиват в малък кабинет в дъновото на коридора.

– Благодаря, сестра. Това е всичко. – Уайнсток затваря вратата след нея. – Добре, седнете, моля.

Мици го поглежда омърлушено:

– Ще ми се наложи ли?

– Мисля, че да.

Мици взема още един от натъртващите задника пластмасови столове, а лекарят се настанява срещу нея.

– Знаете ли правилата на Макнотън, детектив?

– Невинен поради невменяемост, нали? – отговаря тя със свито сърце. – Подарък от добрите стари англичани за и без това обърканата ни правосъдна система.

– Точно така. И според тези правила мъжът, когото току-що прегледах, е душевно болен. Няма никакво съмнение. Умът му е достатъчно бистър, за да си спомни името, адреса, възрастта и професията си, но спонтанните му монолози на латински, откъслечните разговори с Господ и дълбокото и постоянно желание да се самонаранява, са ясни признаци за крайна форма на психическа нестабилност. Нямам друга възможност, освен да започна процеса по настаняването му в подходяща медицинска институция.

Мици опира глава на ръцете си. Когато чуе това, Картър ще се самоубие.

– Тази вечер направих само предварителен преглед, но и това е достатъчно, за да установя, че има делюзии и много лесно може да покрие критериите на Макнотън за временна невменяемост. Най-просто казано, в момента, когато убива, господин Джеймс не съзнава, че върши зло. Той е заплаха както за обществото, така и за себе си.

– А какво мислите за теста „Полицай до рамото“? Този човек се е промъквал в къщите на самотни жени и ги е убивал в съня им. Би ли го направил, ако в стаята имаше полицай?

Уайнсток се подсмихва с разбиране:

– Може би. Но случаят на господин Джеймс не е толкова прост, колкото ви го представих.

– Нищо от това, което чух, не ми звучи просто. Значи нещо в мозъка, в гените или във възпитанието му го е накарало да извърши тези престъпления – всичко друго освен това, че е искал да го извърши.

– Детективе, моля ви. Разбирам негодуванието ви, но то няма да помогне.

– Съжалявам.

– Господин Джеймс отлично съзнава какво е сторил. Разбира защо сте тук и че смятам да го изпратя в психиатрична клиника. Въпреки това поиска да говори с вас.

175

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Падането на жената не разсейва Ник. Той нито за миг не отмества поглед от стройния мъж до нея, който се навежда към полицайката и посяга към пистолета ѝ.

Ефрем се завърта и стреля към тавана, преди някой да се приближи до него.

Хората се разкрещяват и започват да залягат. Монахът сграбчва едно момиченце с жълта рокличка и го стиска силно с лявата си ръка. Детето е на не повече от четири годинки и засега ще бъде неговият щит.

– Назад! – изкрещява той към двамата полицаи в дъното на залата, които изваждат пистолетите си. – Хвърлете оръжието и стойте далеч, иначе ще я застрелям.

Оръжията издрънчават на пода и Ефрем се отдръпва между стъклените кабинки. Полицаите ще го последват, разбира се. Но засега ще ги забави. Ефрем отмества леко пистолета от главата на ужасеното момиченце и стреля два пъти в тълпата. Първият куршум улучва един тийнейджър в гърба. Вторият пръсва главата на един старец в инвалидна количка.

Ефрем хуква към салона за получаване на багажа, като повлича детето със себе си.

Ник е първият, който се затичва след него. Повечето други полицаи и охранители отиват да се погрижат за ранените и да успокоят хората. Някой сигурно ще извика подкрепления по радиостанцията, но ще е късно. Отпред стоят нищо неподозиращите митничари. Те мързеливо чакат да изпълнят задълженията си, преди пътниците да се отърват от последната бюрократична спънка и да влязат свободни в главния терминал.

Ник изкрещява предупредително:

– Той е въоръжен! Онзи мъж е въоръжен и държи едно момиченце!

Твърде късно. Чуват се гърмежи. Охранителят отляво на Ник пада прострелян. После – колегата му отдясно.

От пътниците се чуват още уплашени крясъци. Ник грабва пистолета на един ранен служител и освобождава предпазителя. Изтичва през автоматичната врата и нахлува в салона за пристигащи.

Сблъсква се с вълна от хора. Убиецът го няма. Ник оглежда салона, но не вижда нищо зад морето от вдигнати табелки с имена в ръцете на посрещачите. Изведнъж мярва черно яке, измъкващо се през един от изходите. Трябва да е той.

Ник си проправя път към изхода. Излиза и се обръща надясно. Убиецът е там.

Ник се оглежда за момиченцето. Няма я. Той се прицелва.

Твърде късно.

Куршумът пронизва лявото му рамо. Разтърсва го. Болката е ужасна.

Дългогодишният опит му помага да се мобилизира. Той запазва самообладание. Задържа дъха си. Спира треперенето на ръката. Дръпва спусъка. Срещу него руква кръв. Чува се гърмеж. Като ръкопляскане. Размазаният силует пред него се олюлява. Умът на Ник смътно регистрира друг гърмеж. В тялото му се забива втори куршум. Не го видя. Не го очакваше. Все пак фактът, че е в състояние да мисли за това, означава, че е жив. Това поне е утеха.

Краката му поддават. Няма болка – засега. Все още се събира, за да го залее като цунами – цял океан от болка. Не може да диша. Шокът блокира белите му дробове. Не може да изкара дори лек шепот от гърлото си. Нервите и мозъкът му се вцепеняват. Ник вижда ръцете си, но не може да ги помръдне. Не ги чувства. През пръстите му се процежда кръв.

Втората рана е в корема. Сериозна е. Това успява да разбере. Кръвта започва да блика.

176

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Първото, което прави впечатление на Мици, когато влиза с психиатъра в стаята, е колко спокоен изглежда Джеймс. Въпреки покритите с корички кръстове по лицето и гърдите му, на устните му има доволна усмивка.

Човек, сторил онова, което е извършил той, не би трябвало да има право на почивка. Проклетият звяр трябва да бъде държан буден до деня на смъртта му, който – надяваше се Мици – ще настъпи съвсем скоро.

Уайнсток затваря вратата след себе си и клепачите на Привидението потрепват.

Мици преглъща с мъка. Не иска гневът ѝ да проличи. Засега. Нека първо този луд изверг да каже каквото има да казва.

Джон Джеймс премества сънливо поглед от детективката към психиатъра и бавно се надига на възглавницата. Мици слага стол до леглото.

– Господин Уайнсток ми каза, че искате да говорите с мен.

Той кимва бавно:

– Да.

Мици се опитва да скрие омразата в очите си и да не си представя всички снимки от местопрестъпленията, които е видяла – покритите с чаршаф жени, разбитите животи.

– Знам какво съм извършил, детектив. – Той посяга към чашата водата на шкафчето до леглото. – Отнех живота на други човешки същества. Трябва да разберете, че те искаха да бъдат взети.

– О, да, сигурно.

– Да, наистина. Всички освен Ким Бас и Ема – моята Ема.

– Не разбирам.

– Убих Бас, защото двете с Харисън тормозеха Ема. Не го направих по заповед на Бог. Направих го, защото аз исках. Щях да убия и Харисън, ако си беше вкъщи, когато проникнах у тях.

Явно Мици е била права за телефона на Джени.

– Нека да го изясним. – Тя поглежда Уайнсток, за да му даде да разбере, че по-късно ще го накара да свидетелства за онова, което чува. – Признавате ли за предумишленото убийство на Ким Бас и опита за убийство на Дженифър Харисън?

– И за убийството на Ем, Ема Варли. – Джон Джеймс извръща глава.

Мици го поглежда внимателно. Той плаче. Мъжът, който е убил повече от десет жени, плаче!

Избърсва сълзите си с крайчеца на възглавницата.

– Не знам защо убих Ем. Тя беше всичко за мен. Отначало помислих, че Бог я е избрал, че иска да ѝ помогна да отиде при Него. Но сбърках.

– Сбъркал сте?

– Чувствата ми към нея ме подведоха. Никога дотогава не се бях чувствал така.

– Обичахте ли я?

– Все още я обичам. Затова знам, че сгреших. Знаех, че греша, още когато го правех. Но въпреки това го направих.

– Защо ми казвате това сега? Може би защото знаете, че няма как да ви бъде наложено съдебно преследване и смъртно наказание. – Тя отново поглежда Уайнсток. – Сигурен сте, че докторът ще ви изпрати в клиника и никога няма да бъдете изправен пред съда.

Привидението я поглежда сурово:

– Не – грешите! Казвам ви го, защото Бог иска да бъда съден. – Джеймс си поема въздух и отново се успокоява. – Бог иска да си понеса наказанието за стореното. Той не се срамува от това, което съм направил по Неговата воля, нито пък аз се срамувам от волята му. Светът трябва да разбере, че допуснатите грешки са дело на един смъртен, а не на Всевишния.

Уайнсток се навежда над пациента и прошепва:

– Може ли да обясня нещо на полицая?

– Разбира се.

Психиатърът се изправя и се обръща към Мици:

– При цялото ми уважение, лейтенант, не съм сигурен, че съзнавате пълните последствия от това, което чухте. При един процес преди години съдът постанови, че клаузата за невменяемост не може да бъде наложена принудително на интелигентен подсъдим, който не желае да приеме такава защита. Господин Джеймс е точно такъв случай.

– Точно така – потвърждава спокойно пациентът. – Аз не искам да пледирам невменяемост. Признавам за убийствата на Ким Бас и Ема Варли и искам да понеса полагащото се за тях наказание.

177

Чуват се сирени. Ту засилващи се, ту отслабващи гласове. Блясват и угасват светлини.

От хаоса наоколо Ник Каракандес разбира, че са го качили в линейка и че умира. Болката идва. Нахлува като оглушителна какофония от фанфари в главата му. Известява, че тялото няма да преживее толкова тежка травма.

Непознати хора избърсват кръвта от корема му. Отчаяно притискат кърпи върху раната и крещят на медицински жаргон за хидростатичен шок, хеморагия, кръвно налягане и бог знае още какво.

От тона на гласовете им Ник разбира, че се борят да спасят живота му и губят битката.

Пред очите му се появява лице на полицай.

– Дръж се, приятел. – Усмихва се пресилено. – Почти стигнахме. Гледай ме, не затваряй очи.

Ник се опитва да изпълни съвета му, но клепачите му тежат. Не може да ги държи отворени.

Всичко потъва в мрак.

– Губим го! Бързо! Направете нещо!

– Дръж го буден! За бога, просто го дръж буден!

Далечни гласове. Друсане. Сирени. Невероятна горещина и после ледени вълни.

– Хайде, приятел! Ще се оправиш.

Ник отваря очи. Отново вижда полицая.

– Добре, това е добре. Не спирай да ме гледаш.

Този поглед му е познат. Самият Ник неведнъж го е използвал. Гледал е така по тъмните улички, когато членове на улични банди – всъщност момчета, твърде млади, за да си купят легално алкохол – са лежали пред него и е виждал как кръвта им изтича. Коленичил е до тях с точно този поглед и ги е лъгал в последните минути от живота им.

Отново затваря очи.

– Не! Не! Хайде, приятел!

Мракът го успокоява. Това е мястото, където ще намери покой. Мястото, където няма да изпитва болка.

Мисли си за Каролина и Макс, представя си как летят със самолета за ваканцията, на която така и не отидоха. Как тичат заедно по пясъка, държат се за ръце, плискат се с водата, смеят се и скачат във вълните.

– Губим го!

Фанфарите стихват.

Болката изчезва.