Тайните на Третия райх. Аненербе — секретният проект на Хитлер

Как започна всичко…

Малко преди смъртта на баща ми намерих в бюрото му изрезка от вестник. Написаното беше на немски език, което, впрочем, не беше пречка за мен; немски и испански владея еднакво добре. Статията беше озаглавена „Руските секретни архиви“. В нея се разказваше за това, че лидерът на Съветския съюз Горбачов разрешил да се отворят засекретените документи, някога иззети и изнесени от Германия. Няколко реда бяха подчертани с червено:

Както вече стана дума, през свободното си време изучавах историята на Третия райх и можех да се похваля с доста обширни познания. При все това за никакви окултни занимания на нацистката върхушка не ми беше известно. Тогава мислех, че това е било неизвестно и на моя баща и затова не му задавах никакви въпроси. За което сега много съжалявам — може би последните ми разследвания щяха да вървят по-бързо.

Но предчувствайки интересната тема, незабавно започнах да проучвам всичко, което можеше да има отношение към нея. Не отведнъж, не веднага започнаха да ми попадат отделни факти, случайни споменавания, откъси от важна информация. Имах усещането, че някой е разкъсал куп документи на малки късчета и ги е разхвърлял в гората, а аз се опитвах да ги събера. Но трудностите само ме пришпорваха. Впрочем не знам как би завършила дилетантската ми идея, ако не беше находката на чардака на нашия дом след смъртта на баща ми.

И сега, когато пиша тези редове, той стои пред мен — този стар, олющен сейф, произведен от фирмата „Манесман“ през 1936 година. За тези години бях свикнал с вида му. Спомням си, когато за първи път го отворих и взех в ръцете си дебелите папки с документи. Най-отгоре лежаха няколко досиета. Бях учуден — защо му е трябвало на баща ми толкова години да пази сведения за отдавна умрели хора, вероятно нямащи никакво отношение към него?

И едва после, след като се задълбочих в четене на написаните на машина редове, разбрах. Тези хора са били пряко свързани не само със съдбата на моя баща, но и със съдбата на цяла Германия и на целия свят. Защото именно те — волю или неволю — са били учители на Адолф Хитлер.

През изминалите години узнах за тях много нови неща, които липсваха в досиетата на моя баща. Източниците на информация няма да разкривам — някои сведения са получени по не съвсем редовен начин, други са ми предадени при условие да пазя най-строга тайна. И така, ще започна с първия от тях, когото в кръговете на тайнствения институт „Аненербе“, или „Наследството на предците“, наричали предтеча.

Предтечата

Йорг Ланц фон Либенфелс (във всеки случай така този човек наричал себе си) дошъл на този свят, според собствените му думи, в Месина на 1 май 1872 година. Детските му години са покрити с мрака на неизвестността. Съдейки по всичко, Ланц сам е унищожавал свидетелствата за истинското си минало, замествайки ги с красива измислица. Впрочем някои неща от разказите му все пак били истина.

В частност, става дума за интереса му към Средновековието. От ранни години Ланц се увличал от рицарски романи, пленявала го суровата мощ на духовно-рицарските ордени. Именно тях той смятал за духовен елит на тогавашното общество. Според собственото му признание на първо място за него винаги бил орденът на тамплиерите4, чиято история той знаел отлично. Още повече че тази история действително съдържала немалко вълнуващи страници. Орденът, основан в епохата на Кръстоносните походи за защита на Гроба Господен в Йерусалим, за кратко време станал „държава в държавата“, натрупал огромни богатства и активно се намесвал в европейската политика. Покрай всичко останало тамплиерите основали собствени научни центрове, където активно се занимавали с астрология, магия и прочие забранени науки. Така орденът на тамплиерите, отначало оръдие на римския папа, започнал да представлява опасност за него — впрочем, както и за много крале в тогавашна Европа. Тези сили, след като се обединили, обаче, нанесли мощен удар на ордена, арестувайки наведнъж цялата му върхушка по обвинение в магьосничество и ерес. Орденът бил унищожен, но никой никога не успял да открие нито богатствата, нито хранилищата на неговите знания. Тези скрити съкровища вълнували ума на малкия Ланц, подтиквайки го да измисля романтичното си минало.

Така, според собствените му думи, той бил син на барон Йохан Ланц фон Либенфелс, представител на старо швабско семейство, чиито корени се отнасяли към XV век. Основателят на това семейство стремително се издигнал от прост бръснар благодарение на самоотвержената си служба на германския император. Тази традиция продължили неговите потомци; всички Либенфелс така или иначе се посветили на военна или духовна служба. А почти всички жени от рода в продължение на много векове ставали абатиси в различни немски манастири. Вероятно именно заради това родът твърде бързо угаснал — от края на XVIII век не намерих нито едно сведение за Либенфелс. Затова вероятно е знаел и Ланц, който по такъв начин можел безнаказано да си присвои родовите предци. Може би отначало това е било само игра, която самият той скоро започнал да възприема насериозно.

Кой в действителност е бил той? Адолф Йозеф Ланц се родил през 1874 година в едно от предградията на Виена. Баща му бил учител по история и оказал огромно влияние на мирогледа на сина си. Успях да открия свидетелство на един негов познат, който твърдеше, че Ланц-старши бил ярък привърженик на великогерманската идея и отдавал голямо значение на славното минало на немския народ. На стените в дома му висели хералдични щитове и старинно оръжие. Именно в такава обстановка раснал младият Адолф Йозеф. Но ако за бащата всичко това било не повече от увлечение, синът възприемал рицарската романтика напълно сериозно и отишъл далеч зад пределите, до които неговите родители искали да заложат романтичните му наклонности. В семейството назрявал сериозен конфликт, който се разразил през 1893 година. Младият Ланц, скъсвайки отношенията си със своя баща, влязъл в ордена на цистерцианците5 под името брат Георг.

Цистерцианският орден е един от малкото средновековни ордени, просъществували до наши дни. Той не е много известен сред широките кръгове (за разлика, например, от йезуитите или прословутия „Опус Деи“6), но е твърде влиятелен. Дълголетието му обуславяли две обстоятелства: първо, твърде суровият устав, който не бил променян от XII век, и, второ, откъснатостта от светските дела и извънредно мирният му характер. Последното малко устройвало Ланц, но изборът не бил голям. И той, потапяйки се в атмосферата на своите любими рицарски романи, със завидно усърдие започнал да гради духовната си кариера.

През първите години от пребиваването си в ордена Ланц се представил откъм най-добрата си страна. Успях да открия в манастирските архиви характеристика, която му дал игуменът:

През 1897 година Ланц се подстригал за монах, а през следващата започнал да преподава в духовната семинария. Той не само учил, но и се учил: в манастира на Светия Кръст, както било през Средните векове, работели забележителни учени. Например Нивард Шлегел, специалист по ранна библейска история, който оказал на юношата огромно влияние, или Аксел Франц, един от най-добрите историци-медиевисти7, на когото младият брат Георг станал любим ученик. Тяхното общуване било толкова близко, че някои (впрочем, смятам, без всякакви реални основания) ги подозирали в хомосексуална връзка.

През това време името на Ланц постепенно станало известно в научния свят. Отначало той се занимавал с историята на самото абатство — твърде плодотворна тема и още неразработвана от учените. Трудовете по история на древния манастир, принадлежащи на неговото перо, се появявали в различни научни списания. Според някои сведения Ланц успял дори да подготви за издаване книга, посветена на този сюжет. Но тя така и не видяла бял свят. През 1899 година Ланц се отказал от обета и напуснал абатството.

Какво се случило? Работата била там, че Ланц, увличайки се по старозаветните сказания, изпитвал все по-голямо отвращение от изобразяваните там хора, постоянно съгрешаващи и отговарящи на злото със зло. На всяка страница на Библията тези хора творели зло, държали се като диви животни. Постепенно Ланц започнал да се замисля за природата на злото у човека и се заел да изучава в допълнение към всичко останало и антропология. Манастирското началство на първо време поощрявало тези занятия. Но само на първо. Докато не станало известно до какви изводи стигнал младият и ревностен монах.

А тези изводи били прости. На страниците на Стария Завет действали евреи, които били достойни само за презрение. А християните били хора с европейска култура, от европейски расов тип. След като прочел наличната литература по този въпрос, Ланц определил характерните черти на този тип — светла кожа и коса, сини очи. Накратко, ставало дума за прословутата арийска раса8. Именно тя се явявала носител на добро, при това поради вътрешната си природа, независимо от религията. А негрите, азиатците, евреите — били въплъщение на злото. И дори да приемат християнството, това нищо нямало да промени в тяхната тъмна природа.

Тези твърдения по своята същност били ерес. Наставниците отначало се опитвали да посочат на Георг пътя на истината, но той вече бил завладян от собствената си идея. Нещо повече, препрочитайки древния устав на цистерцианския орден, Ланц открил в него някои места, кореспондиращи с неговите идеи. И сега в очите на младия човек не той изглеждал еретик и отстъпник, а всички останали братя — предатели, които били извратили изначалните постулати на ордена. В досието, събрано от моя баща, открих стар лист хартия, на който с ръката на Ланц бяха записани негови мисли по този въпрос.

Мисълта да основе свой, нов монашески орден щял да преследва Ланц през целия му живот. А засега, връщайки се към светския си живот, временно отхвърлил духовните занимания и се посветил на науката. Получил няколко патента за изобретения, имал публикации в сериозни научни списания. През 1902 година станал доктор на науките. Той, както и преди, се занимавал със старозаветна история и веднъж, изучавайки асирийските надписи, дошъл до невероятно откритие.

Какви били тези животни? Ланц дълго се вглеждал в репродукцията на плочките. А после разбрал: това били пигмеи! Значи още от древността на Земята са съществували две раси: хора-арийци и човекоподобни пигмеи. Евреите, негрите, азиатците били резултат от престъпно кръвосмешение на тези две раси, от което, впрочем, са пострадали и съвременните европейци.

Темата за кръвосмешението Ланц разглеждал с особен интерес. Очевидно годините, прекарани в манастира, си казвали своето. За потвърждаване на изводите си Ланц вземал материали отвсякъде — от старозаветните библейски текстове до най-новите открития на антропологията. Широкият, но повърхностен кръгозор изиграл тук най-печална роля. Сексуалната разпуснатост на арийските жени, смятал Ленц, довела до израждане на расата; докато мъжете ходели на лов и търсели храна, жените се отдавали на разврат. Оттук, според него, произхождал библейският мит за Адам и Ева.

Изводите си Ланц подробно обосновал в книгата „Теозоология, или Гримасите на Содом и Електронът на Боговете“. Днес нейните основни положения ни се струват глупост, но в навечерието на миналия век, когато едва ли не всеки ден светът бил разтърсван от нови открития, хората били готови да вярват в най-невероятни неща. Още повече че всички тези открития Ланц старателно преплитал със своята теория. В частност, той надарил боговете с органи, които приемали рентгенови лъчи и радиосигнали; именно в това била тайната на тяхното всемогъщество и телепатичните им способности. Арийците също притежавали подобни способности, но ги загубили в резултат на престъпното кръвосмешение. Последен истински ариец бил Христос — с това се обяснявали и неговите чудеса.

Нима времето на арийците е отминало завинаги? Не, човечеството още можело да възобнови своето движение нагоре по еволюционната стълба, уверявал Ланц. За тази цел трябвало да се откажем от всички еврейски религии, да се отделят „белите“ потомци на арийците от „цветните“ потомци на пигмеите и да се забранят смесените бракове. А още по-добре — изобщо да се стерилизират. Непълноценните хора да се принасят в жертва на боговете, а евреите… къде ли… в Мадагаскар, може би, да се изпратят?

Разделението на избрани и всички останали трябвало да се запази и вътре в бялата раса. Никакъв социализъм, никаква еманципация, всичко това било измислица на злобните пигмеи! Жената трябвало да запази подчиненото си положение, в обществото трябвало да господстват същите закони като в живата природа. Само тогава механизмите, които осигурявали еволюцията — естествен и полов подбор — щели да заработят отново. Ланц, както и много негови съвременници, разбирал учението на Дарвин в буквалния смисъл на думата и предлагал да се развъждат хора, както се развъждат ценни породи кучета.

Да спрем за малко и да се попитаме: какво ви напомня това? Та това са в чист вид основните черти на хитлеровото учение! Въпреки че Хитлер никъде не се позовавал на Либенфелс (има си хас, та той приписвал на себе си авторството на всички тези идеи), за полубезумния идеолог в средите на СС всички знаели. Именно затова го наричали Предтеча, а в закритите изследователски институти учредили премия на името на Либенфелс, която се давала на най-отличилите се учени и представлявала неголям лек автомобил. Всъщност по този начин моят баща беше получил първата си кола.

Впрочем да се върнем към Ланц. Писането на книги било не кулминацията, а само началото на неговия път. Следващата му идея била основаването на орден, който трябвало да представя на света светлината на неговото учение. За да придаде на себе си (и на ордена) по-голяма тежест, през 1903 година приел фамилията фон Либенфелс, измислил романтична история на своя живот и създал около себе си ореол на романтична тайнственост. Към този момент не поддържал никакви отношения с родителите си.

През 1905 година орденът бил основан. Либенфелс не умувал над наименованието му, кръщавайки своята рожба „Новите тамплиери“. Едновременно с това започнал да издава списание под названието „Остара“, което имало твърде голям тираж. Ланц смятал своя орден за пряко продължение на делото на рицарите на Храма (които за по-голяма убедителност отъждествявал с легендарните рицари на Чашата на Свещения Граал). В изображението на Либенфелс тамплиерите се превръщали в безстрашни мисионери, борци срещу расовото кръвосмешение и превзелото целия свят еврейство. Те планирали основаването на великогермански райх (империя) от бреговете на Атлантика до степите на Източна Европа, който трябвало да включва в границите си целия ареал на разселените потомци на арийците. Всички низши раси следвало, това се подразбирало, да се изтребят или да се превърнат в роби.

Орденът твърде бързо разгърнал активна дейност. Неговата необичайност привлякла за членове много тогавашни интелектуалци. Сред тях имало и представители на висшето общество, на които им бил омръзнал придворният живот и търсели нови усещания. Ланц лично разработил устава на ордена, прекарвал дълги нощи в подробно описание на церемониала му. В основата му залегнал кодексът на цистерцианците (ненапразно Либенфелс няколко години членувал в ордена им). Първите девет параграфа от устава съдържали утвърждаване на целите и принципите на ордена, изброявали се правата и задълженията на братята; имало кратко описание на ритуалите, отделни параграфи били посветени на церемониала, на йерархията, хералдиката и на униформеното облекло. По-нататък следвали не по-малко важни параграфи, отнасящи се за правата на собственост (както ще видим по-нататък, грижата за имуществото на ордена заемала далеч не последно място).

От това, което вече разказах за идеите на Ланц, може да се направи извод на какви принципи се основавал неговият орден. Това било религиозно-расово обединение, в което се допускали само хора с арийска външност, свидетелстваща за преобладаване на чиста кръв. Грубо казано, за встъпване в ордена трябвало да притежаваш светла коса, сини (минимум сиви) очи и „арийско“ телосложение, което се установявало от определени пропорции на тялото. Например истинският ариец трябвало да има „продълговата глава“, тоест дължината на черепа да е по-голяма от ширината му. Целта на ордена била да пропагандира расовата чистота и развитието на арийската наука и изкуство. Ланц дълго обмислял каква религиозна основа да има неговият орден. Християнството, основаващо се на юдаизма — религията на пигмеите, явно не подхождало. Трябвало да измисли нещо свое. В резултат се получила смес от християнски заповеди, дарвинизъм и мистични култове, която самият Либенфелс, съдейки по всичко, така и не успял докрай да разположи по местата им.

Членовете на ордена били длъжни да поемат върху себе си голям, макар и в известна степен аморфен кръг от задължения. С това те се различавали от членовете на традиционните монашески ордени: никой не ги задължавал да живеят в манастир или да умъртвяват плътта си. Всеки бил длъжен да внася в дейността на ордена своята лепта. Ланц, както виждаме, се проявил като прагматичен човек. Членовете на ордена били длъжни, първо, да водят пропаганда и да привличат нови членове, второ, да помагат на своите събратя по орден и раса. Освен това сключваните от тях бракове трябвало да бъдат расово чисти. По всякакъв начин се подкрепяло създаването на нови центрове на ордена и крупните пожертвования в негова полза.

В рамките на ордена съществували научни и духовни кръгове. Те били призвани да развиват учението на Ланц. В частност, „учените братя“ се занимавали с генеалогия10 и антропология. В рамките на ордена със съвместни усилия били написани няколко ритуални книги, основна от които била „Хебдомадарий“. Всеки ден се провеждали по три служби (сутрешна, обедна и вечерна), които се променяли в зависимост от деня на седмицата. Въпреки сходството в наименованието те се различавали твърде много от християнските ритуали. В частност, всички участници в церемонията били длъжни да носят специално облекло и да изпълняват ритуални танци. Текстовете на молитвите, обаче, били твърде кратки и съдържателни — съдейки по всичко, Либенфелс просто го мързяло да пише дълги богослужебни книги.

В ордена съществувала собствена йерархия. Положението на всеки член зависело от расовата му чистота, готовността да се посвети на ордена и продължителността на членството в неговите редици. Била разработена сложна система за определяне на расовата чистота, през която минавали всички достигнали 24-годишна възраст. По-младите послушници и тези, чиято расова чистота била под 50%, образували в йерархията на ордена низшия разряд на „слугите“. Следващият разряд — „семейство“ — бил създаден за онези, които формално се числели в ордена, но не се старали да отделят много време за служене на боговете на Ланц. Като правило, в „членове на семейството“ влизали аристократите и богатите, които били основните спонсори на ордена. Разрядът на „неофитите“11 включвал хора с повече от 50% расова чистота, послушници, отскоро влезли в редовете на ордена.

Висшите разряди на ордена се разделяли на магистри, каноници, презвитери и приори, които се различавали помежду си по степента на расовата чистота и правата вътре в ордена. Да приемат нови членове във висшите приори можели, например, само приорите. Вътре във всеки ранг имало отделна йерархия, основана на стажа в ордена на един или друг член.

Ланц разработил и специална униформа за членовете на ордена. Одеянието им представлявало бяла сутана12 с островръх капишон (съществува силно подозрение, че Ланц го е заимствал от американския Ку-клукс-клан), украсена с червен кръст. Размерът и формата на кръста зависели от ранга на притежателя на дрехата. Приорите имали златен жезъл, напомнящ маршалския. Всеки член на ордена имал свой герб, както и всеки член на филиалите му. Гербовете се утвърждавали лично от Ланц и в основата им трябвало да се намира гербът на ордена. В частност, в тях непременно трябвало да присъстват ангел и фавн13. При встъпване в ордена всеки брат приемал ново име.

И така, орденът на Либенфелс процъфтявал. Но само Либенфелс ли е имал заслуга за това? След като проучих някои материали, скрити много по-добре от другите, дойдох до извода, че това съвсем не е било така. Нещо повече, макар че бил основан през 1905, през първите две години водел жалко съществуване. Едва през 1907 настъпил необясним прелом. Положението на ордена рязко се подобрило, заедно с това се подобрило и финансовото му положение. Ланц се сдобил с древния замък Верфенщайн, романтична средновековна руина, разположен върху отвесна скала над самия Дунав. Тогава в ордена започнали да се стичат нови членове, за него заговорили в придворните кръгове. Каква била причината?

Отговора намерих на съвсем неочаквано място — в биографията на австрийския император Франц-Йосиф, издадена през 1926 година във Виена. Авторът, съдейки по всичко — австрийски социалист, ругаел, без да подбира думите, династията на Хабсбургите и, в частност, споменавал, че наследникът на престола, ерцхерцог Франц Фердинанд, „покровителствал мистичните псевдорелигиозни ордени“. Освен творението на Ланц други подобни ордени във Виена по това време нямало. Логично е да се предположи, че по някакъв начин Либенфелс се е срещнал с ерцхерцога и е спечелил покровителството му, поради което станал популярен в придворните кръгове.

Скъпо бих платил да можех да погледна банковите сметки на ордена и да проверя откъде са идвали парите за мистичните прищевки на Ланц. За съжаление, засега те бяха недостъпни и едва ли ще станат достъпни в близко бъдеще. Работата е там, че финансовите му дела се водели не как да е, а от световноизвестни швейцарски банки, които, както е известно, свято пазят своите тайни. Очевидно онези, които давали пари на ордена „Новите тамплиери“, съвсем не са искали някой да узнае за това.

Но да се върнем в 1907 година, когато Ланц тържествено се настанил в своя замък и започнал, както се полага на добър стопанин, да се занимава с интериора му. Над кулите на замъка се извисили два флага: на единия бил изобразен гербът на Либенфелс, а на другия — червена свастика14, обкръжена с четири сини цвята на златен фон. Ланц заимствал свастиката от символиката на древните индоевропейски племена, които той смятал за истински арийци. Изобщо той не правел изключение: много подобни движения избирали свастиката за своите знамена. От 1908 година в замъка започнали да се организират фестивали, които привличали многобройна тълпа зрители. В качеството си на организатор на шоу Либенфелс бил ненадминат (в този смисъл Хитлер щял да стане негов достоен наследник). Костюмираните празненства се съпровождали с представяне на митологични сцени под съпровод на музиката на Вагнер и завършвали с концерти и фойерверки.

Ланц приветствал първата световна война като „битка на арийската раса“. Наистина самият той не бил на фронта, въпреки че възрастта му напълно позволявала това. Другите членове на ордена се сражавали в редовете на австрийската и германската армии, което, впрочем, не ги спасило от неминуемо поражение. След войната орденът успял да спечели още по-голям авторитет — неговата идеология привличала все нови и нови привърженици, разочаровани от християнството и търсещи светлината на ново учение. Но ето че се появил проблем — в сложната икономическа ситуация потокът от финансови средства почти секнал, а притокът на нови членове без пукнат грош в джоба си не представлявал за Ланц голяма ценност. 1921 година достигнала най-високата точка в дейността на ордена „Новите тамплиери“, след което последвал неизбежен залез.

Но историята на Ланц не свършва с това…

Учителят

Освен „Предтеча“ Хитлер е имал още и „Учител“. Под това име в книжата на моя баща фигурираше известният геополитик Карл Хаусхофер. Неговата съдба ми се стори също много интересна.

Наистина отначало малко се учудих: свикнали сме да чуваме, че Хаусхофер е бил използван и излъган от Хитлер, след което изпаднал в немилост, а синът му бил убит. В енциклопедиите, които прелистих набързо, Хаусхофер имаше ореол на мъченик, на кабинетен учен, който не разбирал от политика и затова не трябвало да носи никаква отговорност за злодеянията на Третия райх. Така ли е било наистина? Защото в досието, което намерих в сейфа, на Хаусхофер се приписваше друга, зловеща роля.

Големият геополитик се родил през 1869 година. Изпратили момчето във военно училище, предстояло му да стане кадрови офицер и да прекара целия си живот в казармата. Но твърде бързо се оказало, че военната служба не напълно съответствала на склонностите на юношата, който имал големи духовни и интелектуални заложби. За щастие, началството взело под внимание това обстоятелство и в навечерието на XX век Хаусхофер обиколил практически целия свят. Бил и в Индия, и в Китай, и в Япония. Вместо да се занимава с преките си задължения той изучавал духовните практики на мъдреците на тези страни. Казват, че дори бил посветен в едно от най-влиятелните тайни будистки общества. Впрочем това не влияело на развитието на кариерата му. Първата световна война посрещнал вече като генерал.

В началото на XX век Хаусхофер се запознал с книгата на Либенфелс. Впрочем по това време имал вече напълно формиран мироглед, който произведението на Ланц само затвърдило. Той споделял вярата в расовата изключителност на арийците, преки потомци на които виждал в английската и германската нации. По време на Първата световна война на Хаусхофер вече не му било до геополитика. Миналото си казало думата: колегите му с учудване отбелязвали неговата способност да предвижда, присъща му като на командир и съвсем необяснима от рационална гледна точка. Той предварително винаги точно знаел кога ще започне настъплението, как ще се промени времето, на кой участък на фронта било най-добре да се нанесе удар. Предричали му голямо бъдеще, но се намерили придворни недоброжелатели, които по всякакъв начин пречели на движението му нагоре. Вероятно в известна степен именно по тази причина след поражението на Германия във войната Хаусхофер окончателно и безвъзвратно напуснал армията, отдавайки се на науката. Основал списание „Геополитика“ и публикувал няколко научни статии, в които излагал основните си възгледи.

Много положения от това учение впоследствие се използвали от пропагандата на Третия райх, за да се обоснове разширяването на жизненото пространство на нацията. Именно Хаусхофер формулирал „научната“ основа за завземане на територията на Източна Европа, която уж била абсолютно необходима на германския народ за успешното му развитие. Немците, писал той, буквално се задъхват в днешните си граници, докато в плодородната Украйна се заселват малоценни славянски народи, които не умеят смислено да се разпореждат с полученото богатство.

Смята се, че именно благодарение на Хаусхофер свастиката станала символ на нацисткото движение. Геополитикът виждал в нея таен магичен знак, знак на слънцето и гръмотевицата, на живота и плодородието. Освен това той смятал свастиката за истински арийски символ, който, за разлика от другите известни изображения (кръст, триъгълник и т. н.) се срещал само у представителите на „чистата раса“. Свастиката произхожда от арийска Индия, откъдето се разпространила в Европа; при това в териториите, обитавани от семитските народи, свастиката не се срещала практически никъде. Не било ли това най-доброто доказателство за „чистокръвния“ произход на „опашатия кръст“?!

По-нататък Хаусхофер тръгнал по утъпканата от Ланц пътека. Арийската раса, казвал той, трябвало да се върне към първоначалната си чистота. След Първата световна война той узнал за полумитичното общество „Зеленият дракон“, чийто символ била свастиката (въпреки старанията ми, така и не успях да изясня съществувало ли е то в действителност). Източник на информация в дадения случай бил белогвардейският генерал Кутепов, избягал след революцията в Берлин и разказал за тайното общество едва ли не на всеки срещнат. Съдейки по всичко, Хаусхофер не могъл да разбере също къде руснакът лъже, къде казва истината. Но идеята за тайно общество го вдъхновила. През 1919 година той основал ордена „Светещата ложа“, на който предстояло да установи връзка с отвъдния свят (в съществуването, на който бил повече от сигурен) и да провежда определени геополитични опити за създаване на свръхчовек.

Хаусхофер, като далеч не глупав човек, твърде бързо разбрал, че неголямото и не особено влиятелно тайно общество не може да постигне поставените цели. Бил му е необходим лост на влияние върху държавната политика, свой човек във властта. Такъв човек той успял да намери твърде бързо. Това бил не кой да е, а самият Адолф Хитлер.

Ученикът

Началото на 20-те години на XX век в Германия било повече от неспокойно. Победената страна, на която победителите наложили огромни репарации, предизвиквали непрекъснати икономически и политически кризи. Намаляване на производството, хиперинфлация, отчаянието на милиони хора и на този фон — активността на радикалните партии и комунистите, от една страна, и националистите — от друга страна. През ноември 1923 година една от националистическите групировки, която ръководел невисок брюнет със забавни мустачки, впрочем, нелош оратор, вдигнал въстание в Мюнхен. По-точно, опитал се да вдигне въстание, доколкото властите взели под контрол ситуацията още на другия ден. Човекът с мустачките се оказал в затвора в Ландсберг заедно с някои свои съмишленици. Сред тях бил и асистентът на професор Хаусхофер, на когото се възлагали големи надежди — младият учен Рудолф Хес.

Именно чрез Хес Хаусхофер се запознал с учението на Хитлер. То било твърде примитивно, но в същото време не могло да не предизвика симпатия у професора: Хитлер се борел за същите национално-расови цели като „Светещата ложа“! И Хаусхофер започнал редовно да посещава ландсбергските затворници, заедно с това борейки се за смекчаване на режима и предсрочното освобождаване на бъдещия фюрер (вожд, лидер) на германската нация.

Между него и Хитлер ставали оживени дискусии. Младият човек все повече изпадал под влиянието на известния геополитик. Именно по инициатива на Хаусхофер Хитлер започнал да пише книгата „Четири и половина години борба против лъжата, глупостта и страха“, получила известност под друго, по-кратко название — „Майн Кампф“ — „Моята борба“. Хаусхофер позволил на Хитлер напълно да се наслади на спомените на своето минало, измисляйки за себе си славен боен път на фронтовете на Първата световна война. Но не това било главното за него. Главното, което Хитлер възпроизвел в произведението си, станало впоследствие Библия за националсоциализма, били основните постановки на геополитиката на Хаусхофер — естествено, поднесени грубо и опростено, така че да са пределно разбираеми за всеки немец. Наистина какво би могло да бъде по-просто: ти си представител на избрана раса, наоколо са враговете, които те ненавиждат за това поради собствената си непълноценност и в същото време се страхуват от тебе! Дошло е времето да им се отнеме жизненото пространство, което са завзели със сила, лъжа и хитрост!

Хитлер представлявал идеалното оръдие за Хаусхофер. Самият произход на младия бунтар говорел много. Той се родил в град Браунау ам Ин, общоизвестния европейски център на медиумите. Не е известно какво именно влияе на особеностите на града; не е изключено причината де е някаква природна аномалия, но фактът си остава факт: в Браунау много често се раждат медиуми. Именно потенциален медиум Хаусхофер видял в Хитлер.

Какво представляват тези медиуми? Наложи се да се задълбоча по този въпрос, след като напълно осъзнах ирационалната, мистична природа на отношенията между Хитлер и Хаусхофер. Това били не просто отношения между ученика и учителя, между знаменития учен и използващия неговата теория политик. Не, това били именно отношения между мага и медиума, такива, каквито ги рисуват окултните практики.

Според тези практики магът може да твори определени чудеса в неголям мащаб. За да разпространи своето влияние върху по-голяма или по-малка група хора, на него му е нужен посредник — медиум. Именно медиумът е способен да събере огромна маса енергия, а после „да напомпа“ тълпата в съответствие с програмата, заложена в него от мага. Да напомпа ненавист, любов, агресия — каквото пожелаеш. А в Хитлер отдавна се забелязвали определени способности в тази посока — умението му да въздейства на тълпата, според свидетелствата на съвременниците му, било ненадминато. Такъв медиум бил идеален партньор за „мага“ Хаусхофер.

Веднага правя уговорка: аз не съм окултист и не посещавам спиритически сеанси. Но глупаво и наивно би било да се предполага, че съвременната наука е достигнала предела на развитието си и е в състояние да обясни всичко, което се случва около нас. Има много неща, които засега се намират отвъд границите на нашето разбиране, но това съвсем не означава, че такива явления не съществуват в природата. Към тях, например, се отнасяла дарбата на Хаусхофер, който създал от Хитлер национален лидер.

Трябва да кажа, че много съвременници си спомняли за Хитлер именно като за медиум. Така например един от тях писал:

Същото казвали и много други негови съвременници.

Впоследствие мнозина ще говорят за това, че Хаусхофер се е излъгал в Хитлер, че ученикът му се е оказал твърде нисък интелект, който не му позволил да възприеме идеите на своя учител. Това било истина, но не цялата истина. Хаусхофер е знаел истинската стойност на своя медиум, но просто не е имал друг избор. На първо време той е искал по-скоро да пристъпи към изпълнението на своя мащабен проект и за него е бил подходящ всеки, способен да транслира идеите му до масите. Макар и в изкривен, вулгарен вариант, но иначе масите е нямало да ги разберат! А после, когато Хитлер достигнал върха на своето могъщество, е било твърде късно да променя каквото и да било.

Запазили са се множество факти, свидетелстващи за тясната връзка на двамата толкова различни един от друг индивида. От 1923 до 1933 година Хитлер и Хаусхофер практически не са се разделяли, намирали са се в постоянен контакт. Където и да отивал бъдещият фюрер, професорът го следвал като невидима сянка. В същото време съществено се увеличили членовете на „Светещата ложа“, която Хаусхофер позиционирал като организация, способна да контролира Хитлер, а към това с всяка година са се стремили все повече и повече представители на немския елит. Да си поиграят с опасното оръдие се искало на мнозина. Само че… кой от тях в края на краищата се превърнал в оръдие?

Хаусхофер не успял да задържи в ръцете си контрола над Хитлер. Причината за това не на последно място били двама силни магове, пожелали да вземат демоничния фюрер под свой контрол. Единият от тях бил някой си фон Зеботендорф — основател на обществото „Туле“.

По пътя към земята Туле

Историята на Зеботендорф в някои отношения повтаря историята на фон Либенфелс. Истинската му фамилия е Глауер, а името — Адам Алфред Рудолф. Родил се една година след Ланц в гъстонаселените саксонски земи, в семейството на железничар. От детските си години бил твърде честолюбив. Достигайки пълнолетие, решил да учи инженерство. Но това се оказало много сложно за него: след няколко години обучение в Техническото училище Илменау подал молба за постъпване на служба във военноморския флот. Било му отказано, след което юношата, мечтаещ за морска служба, се хванал на работа като огняр на търговски кораб. След като обиколил най-отдалечените краища на земното кълбо (в частност, Австралия и Далечния Изток) и няколко години скитане, решил да се върне в родината си. Поради редица причини трябвало да направи това по обиколен път през Египет и Турция. Тогава младият Глауер не предполагал, че ще остане в Турция дълги години.

През 1900 година плавал от Александрия за Константинопол през Пирея и Измир. На брега на Босфора потърсил своя стар познат, богатия земевладелец Хюсеин Паша. Кога е била установена връзката между двамата не е точно известно. Най-правдоподобната версия е, че Хюсеин и Глауер са се запознали по време на едно от плаванията. Младият немец сериозно се увличал от окултните практики и Хюсеин, който бил глава на един от тайните турски ордени, го взел под свое покровителство. И тогава, след пристигането на Глауер в турската столица, те се срещнали отново. Немецът, очарован от страната и обичаите й, жадно изучавал турски език и като удавник за сламка се хванал за предложението на Хюсеин да поработи като управител в неговите анадолски имения. Глауер дори не подозирал, че вече изцяло се намирал под контрола на хитрия турчин.

И ето че той се озовал в Анадола. Покрай стопанската си работа младият човек много общувал с турските мистици, живеещи в именията, и бързо попаднал под влиянието им. Глауер участвал в тайните им церемонили, според някои сведения, дори бил посветен. Негов главен спътник в разходките из околностите станало семейството на гръцките евреи Термуди, пристигнали там от Салоники. Членовете на това семейство имали недобра слава; нейният глава бил някога равин, но прекалено се увлякъл от кабалистичните практики и алхимията и заради това бил лишен от поста си. Но продължил заниманията си и Глауер за известно време станал негов съмишленик. Освен това Термуди принадлежал към масонска ложа и поддържал тесни връзки с розенкройцерите15.

Преди смъртта си Термуди направил Глауер един от главните си наследници. Покрай твърде приличната част от имуществото му (старият евреин бил също и собственик на голяма банка) немецът получил и цялата му окултна библиотека, а също и комплект от магически предмети, които пазел със себе си (и очевидно ги използвал) до края на живота си.

Парите позволили на Глауер да направи продължително пътешествие по Европа. Финансовата независимост му дала възможност да избира житейския си път. Под въздействието на европейските мистици той се приобщил към получаващото все по-голямо разпространение учение за чистата, арийска раса. Има сведения, че през 1908 година се е срещал с Либенфелс и е провел с него няколко продължителни разговора, в хода на които двамата мистици открили много общо помежду си. Но имало и непреодолими разногласия: ако Ланц безусловно слагал турците и евреите в низшата раса, то Глауер съвсем не бил категоричен. Той смятал, че ислямският мистицизъм и талмудичната16 кабалистика17 имат общи корени с арийските окултни практики. С това несъстоялите се партньори се разделили. Глауер се върнал в Турция, установявайки наистина много полезни отношения със семейството на барон фон Зеботендорф, един от най-необикновените хора в Европа по онова време.

Фамилията фон Зеботендорф се споменава в европейските хроники от X век, когато един от нейните представители служил в двора на германския император, който го посветил в рицар. Впоследствие родът придобил свое имение на Балтийското крайбрежие, а два века по-късно се сдобил с още едно „гнездо“ в Южна Силезия. Средните векове били време на разцвет на този род, който се разделял на многочислени могъщи клонове. Един от тях — Зеботендорф фон дер Роз се преместил в Австрия, където нейни представители служили в двора на Хабсбургите18. Може би затова този клон се оказал най-жизнеспособен от всички. Докато останалите клонове се губели сред многобройните преселници в Северна Америка, фон дер Роз съумели да се задържат на повърхността и дори да запазят частица от миналото могъщество. Носели се упорити слухове, че фамилията принадлежала към главните масонски родове. Така ли е било или не, но през XIX век нейните представители започнали усилено да събират всичко, което се отнасяло към окултните науки. Зигмунд фон Зеботендорф бил в твърде близки отношения с Либенфелс и дори известно време членувал в ордена му. Очевидно чрез Ланц той се запознал с Глауер.

Старият Зеботендорф и младият Глауер твърде бързо намерили общ език. Толкова, че Зигмунд, който нямал собствени деца (неговата жена умряла млада — според някои сведения била принесена в жертва по време на една окултна церемония), решил да осинови Глауер. В Австрия това било невъзможно да се направи, доколкото се изисквало разрешение от императора, което той, бидейки здравомислещ, никога не би дал. Да чака, докато на власт дойде Франц Фердинанд, който покровителствал окултизма, старецът не можел. Оставал единственият изход — осиновяването да се направи в Турция.

Така след своите странствания Глауер се върнал в Турция вече с дворянска титла. Там той водел не двойно, а тройно съществуване: работел като скромен учител в еврейска колония и същевременно бил посредник на швейцарски и немски фирми. В частност, именно с негово участие бил разработен проектът на знаменитата Багдадска железница. През 1910 година току-що произведеният фон Зеботендорф създал своя мистична ложа, основаваща се в еднаква степен на традициите на източните ордени и европейското масонство.

Теоретично влизането в този орден било свободно за всички: християни, мюсюлмани, евреи. На практика орелът, ракът и щуката19 трудно се побирали „под един покрив“ и Зеботендорф бързо разбрал, че по този начин трудно ще постигне успех. През 1913 година оставил ордена под попечителството на един от своите немногобройни ученици и се върнал в Германия. През 1915 се оженил за някоя си Берта Ана Ифланд, притежателка на достатъчно голямо състояние. Това му било добре дошло, тъй като финансовото положение на Термуди силно се влошило. Службата в армията благополучно избегнал поради това, че имал турско поданство и през 1916 година се заселил в един от прекрасните баварски курорти.

Вероятно друг на негово място би се успокоил с това. Но спокойният живот не бил по вкуса на Зеботендорф. И когато в ръцете му попаднала една вестникарска реклама за някакъв Германски орден, чиято цел била да постигне расова чистота за немците, той незабавно се свързал с ръководството на тази организация.

Глава на ордена бил някой си Херман Пол. С него Зеботендорф твърде бързо намерил общ език. Основна роля изиграло увлечението им по езотеричните практики и древногерманските руни20. Руните, смятал Пол, били магическа писменост на древните арийци, чиито наследници били германците. Но расовата им чистота се нарушила поради смешението със семитите и руните се оказали позабравени. Само малцина аристократи на тялото и духа пазели в кръвта си гените на древните арийци. Задачата на ордена била да събере тези хора заедно, за да възстановят могъщата древна раса. Идеята се харесала на Зеботендорф и той с радост се съгласил да стане глава на баварския клон на Германския орден. През цялата 1917 година той пътувал по Бавария, агитирайки подходящите кандидати да встъпят в редиците на ордена. Постепенно се събрали много хора и нашият герой преминал към провеждане на редовни срещи и лекции.

Впоследствие предложил на Пол да издават месечно списание, което било прието с голямо въодушевление. Успехите на баварския клон били потресаващи: броят на членовете в поверената му територия бил шест пъти по-голям от централния клон в Берлин! Постепенно Пол бил принуден да отстъпи на заден план.

Един от членовете на ордена бил забележителният летец, знаменитият ас-изтребител Херман Гьоринг. Това било твърде ценно постижение за Зеботендорф, който смятал Гьоринг за един от най-добрите си ученици. Именно благодарение на запазилата се документация на Гьоринг ние имаме достатъчно сведения за дейността на Германския орден. В частност, бъдещият нацист № 2 описал церемонията при встъпването в ордена на нови членове така:

През това време в Германия все по-голямо влияние придобивали социалистите. Зеботендорф ги определял като главната заплаха за националното движение и затова смятал за необходимо с всички достъпни средства да се борят с тях. Но ето ти проблем — малката аристократична ложа нямала никакви подръчни средства да се мери с многохилядните „червени“ тълпи. Нещо повече, след няколко десни митинга с възхвала на кайзера, германската раса и водещата се война Германският орден се оказал под внимателното наблюдение на работническите вождове. Толкова внимателно, че Зеботендорф бил принуден да смени наименованието на своята (да-да, към този момент вече напълно негова) организация. Не му се наложило дълго да мисли.

Очевидно още в детските си години Глауер бил прочел книжката с легендите за тайнствената страна Туле. За нея споменавали в историческите си съчинения още древните гърци. Според техните думи страната Туле се намирала в най-северната част на Европа, климатът й бил суров, населявали я високи, светлокоси и синеоки хора. Гърците смятали държавното й устройство за идеално. Същото писали за нея и римляните. Впоследствие учените я поставяли ту в Северна Германия, ту в Скандинавия, ту в Исландия. Историците и досега спорят съществувала ли е такава страна и, ако да, къде се е намирала. Във всеки случай, за много романтици тя въплъщавала земята със съвършени хора. Въображението на Зеботендорф моментално превърнало тези избрани хора в арийци и така се родило названието на ордена — общество „Туле“. Според замисъла на създателя му названието трябвало да символизира стремежа на членовете на ордена към расова чистота и съвършенство.

Но на вратата вече чукала 1918 година. След военното поражение на Германия избухнала революция. От нея бил обхванат и Мюнхен, където била провъзгласена Баварската социалистическа република. По улиците ходели патрули на Червената гвардия. А през това време в парадната зала на шикарен хотел се провеждало поредното събрание на общество „Туле“, на което Зеботендорф произнасял една от най-пламенните си речи. Благодарение на записките в дневника на Гьоринг, който успял с личния си самолет да пристигне в Мюнхен буквално един ден преди градът да бъде обхванат от революцията, тя се е запазила до наши дни.

Обръщението към свастиката не се оказало напразно. Войниците на доброволческите корпуси, които няколко месеца по-късно съкрушили червената република в Бавария, рисували този знак на шлемовете си. Не без участието на общество „Туле“ свастиката, по принцип, станала един от най-известните символи на всички десни въоръжени формирования и политически течения.

Зеботендорф създал „Боен съюз Туле“ и започнал постепенно да се запасява с оръжие за бъдещия преврат срещу Германската Република. Организацията му започнала да губи аристократичния си, елитарен характер. Синът на железничаря прекрасно разбирал, че без масата на простите хора няма да има някакво сериозно влияние. И той започнал да събира около себе си неголеми националистични кръгове и групи, които многократно се увеличили след поражението във войната и революцията. В общия казан отивало всичко: и масонските ложи, и неголемите аристократични общества, и съюзите на бившите фронтоваци. Именно това в крайна сметка отслабило общество „Туле“: прекалено разнородна се оказала публиката. Но за момента това общество, за разлика от ордена, създаден от Ланц, се намирало в подем.

Затова неслучайно именно общество „Туле“ станало първата организация, с която контактувала малобройната Националсоциалистическа работническа партия на Хитлер. Между двете организации се извършило своеобразно разделение на ролите. Членове на общество „Туле“ ставали преди всичко представители на средната и висшата класа — юристи, съдии, университетски професори, аристократи, съставляващи кралското обкръжение на династията Вителсбах, индустриалци, лекари, учени и преуспяващи бизнесмени. А НСДАП изпълнявала ролята на своеобразен филиал на обществото за работа с нисшите съсловия — бивши фронтоваци, селяни, работници и безработни. Известното различие в програмните постановки на двете организации не смущавали Зеботендорф; Хитлер бил за него не повече от инструмент.

Именно финансовата подкрепа на общество „Туле“ дала възможност на Хитлер да победи всички конкурентни групи и да ги включи в състава на своята партия. Практикувало се и „двойното членство“ — например членове на общество „Туле“ били такива видни нацисти като Алфред Розенберг, Дитрих Екхарт и Рудолф Хес, а Херман Гьоринг именно чрез Зеботендорф се запознал с Хитлер и заел второ място в нацистката партия. Съдейки по всичко, главата на общество „Туле“ използвал Гьоринг като своеобразен наблюдател при Хитлер. Така е и било, докато грижливо създаденият механизъм не излязъл от контрол. Впрочем да не избързваме.

Именно Зеботендорф осигурил на НСДАП, както се казва сега „добра преса“ — името на партията все по-често се срещало във вестникарските заглавия. Нещо повече, с пари от общество „Туле“ Хитлер започнал да издава свой вестник. Именно благодарение на Зеботендорф бъдещият фюрер се запознал с окултните практики, участвал в спиритически сеанси, изучавал масонската езотерика, влязъл в контакт с астролози, матове и предсказатели. Освен това в този период Хитлер създал много полезни връзки във висшето общество, за които без подкрепата на общество „Туле“ не можел и да мечтае.

Всичко това впоследствие било много полезно на Хитлер. А тогава, през 1923 година, вождът на НСДАП счел момента за подходящ за начало на национална революция. Той се консултирал със Зеботендорф и той му дал своята благословия: кризата в страната, както изглеждало, достигнала апогея си и по-подходящо време за преврат не можело и да се желае. Но сметката им излязла крива: „биреният пуч“ през ноември 1923 година се провалил и фюрерът се озовал в затвора в Ландсберг.

По време на съдебния процес следователите успели да попаднат на следите на общество „Туле“ и на самия Зеботендорф. Неуспелият владетел на Германия бил принуден да бяга в Швейцария, следвайки своя съмишленик Херман Гьоринг. В общество „Туле“ станали промени, които направили неговото завръщане нежелателно. Той загубил и влиянието си над Хитлер, от което незабавно се възползвал Хаусхофер. А и самият Хитлер искал да се избави от вече омръзналата му опека на общество „Туле“.

Но бидейки неглупав човек, Хитлер оценявал полезните връзки, които можело да му предостави това общество. Затова не скъсал отношенията си с него. Ръководителите на обществото станали негови сподвижници и ролите кардинално се сменили: от 1924 година общество „Туле“ станало оръдие на НСДАП. Впоследствие то щяло да бъде органично вградено в системата на институтите на СС.

А Зеботендорф бил принуден да се скита зад граница. Той се захванал с астрологически предсказания и постигнал на това поприще немалко успехи. През 20-те години прекарвал времето си ту в Турция, ту в Северна Америка. Там се присъединил към ордена на рицарите от Империята на Константин, но се отнасял към тази организация твърде равнодушно и не претендирал за ръководни постове. През 1933 година Зеботендорф се върнал в Германия, наивно разчитайки, че дошлият на власт Хитлер ще си спомни за неговите услуги и достойно ще се отблагодари на своя помощник и наставник. Това била, всъщност, най-глупавата постъпка в живота му: фюрерът отдавна вече провъзгласявал, че всичко е постигнал сам и страшно мразел, когато му напомняли за оказани услуги. В резултат Зеботендорф, по чудо избегнал концлагера, през 1934 година напуснал Германия, този път завинаги, и се установил на брега на любимия му Босфор. Той все още се надявал на германската победа, сътрудничил на немското разузнаване, практикувал окултни науки и съставял астрологически прогнози. На 9 май 1945 година, когато всичките му надежди рухнали окончателно и безвъзвратно, старият барон се хвърлил в Босфора. Така приключил живота си още един учител на Хитлер.

Пророкът

И така, стигнахме до четвъртото досие от сейфа на моя баща. То беше посветено на човека, който никога не се е опитвал да си присвои гръмки аристократични титли. Той смятал това за абсолютно излишно, защото неговото учение и без това щяло да го направи знаменит и уважаван! Името на този човек беше Ханс Хорбигер.

Хорбигер се родил през 1860 година в Австрия. Учил в техническо училище, работил като чертожник, после като специалист по компресори. Постигнал немалки успехи, патентовал редица свои изобретения и дори малко забогатял. Изобщо, Хорбигер можел да стане преуспяващ техничар, ако не било неговото хоби.

А хобито му било твърде необичайно, дори в онова време. Хорбигер се увличал едновременно от температурна физика, астрономия и древни митове. Ако всичко това се събере заедно, смятал той, щяло да се получи не просто смесица. В краен случай щяло да се получи идеално обяснение за произхода на нашия свят; сериозно различаващ се от това, което декларирала официалната астрономия. Нещо повече, неговата доктрина позволявала да се предсказва бъдещето. Ако теорията му се разминавала с данните на математиката, химията и физиката, то толкова по-зле за тези науки. Изглеждало, че Хорбигер постепенно започвал да се побърква на почвата на своите теории. Реакциите му ставали все по-малко предсказуеми, той не търпял никакви възражения от страна на околните; в очите му, според думите на очевидци, се появил фанатичен, съвсем безумен блясък. При това теориите му се отличавали със своя извратена, но магнетична логика, която привличала към него хората. Сред тях се оказал и Адолф Хитлер.

Именно благодарение на демоничната си притегателна сила Хорбигер съумял да организира цяло движение на своите съмишленици. Разбира се, злите езици твърдели, че в ръцете на новоизлюпения пророк се оказали големи финансови средства. Но откъде се взели те? Дори при целия им цинизъм не успях да намеря в действията на Хорбигер (за разлика от тези на Ланц) никакви користни мотиви. Наистина неговото движение разполагало с пари, постъпващи от състоятелните му членове. Но при това Хорбигер водел твърде скромен живот и всички постъпващи средства харчел, както се казва, „за делото“. Затова скоро в движението се появила собствена информация, собствен щат от пропагандисти, вербовъчно бюро. Започнали да излизат хорбигерски вестници и списания, организирали се многолюдни митинги. Бил организиран дори своеобразен профсъюз, членовете на който можели да разчитат на гарантирана работа при предприемачите-хорбигерианци. Движението имало толкова мощен прилив на сили, че Хорбигер можел да разговаря със своите противници с езика на заплахата: „Или ще се научите да вярвате в мен, или с вас ще се отнасят като с врагове“.

Три големи научни труда, четиридесет популярни книги, стотици брошури, месечното списание „Ключ към световните събития“ — ето резултатите от няколкогодишната дейност на Хорбигер. Новоизлюпеният пророк живеел, както и другите споменати от мен действащи лица, в Бавария и Мюнхен. И съвсем не била случайна срещата му през 1922 година с Хитлер, който по това време вече бил привърженик на теорията за „вечния лед“. Полубезумния старец с огромна бяла брада и гръмовит глас излагал своята теория, а главата на НСДАП го слушал с отворена уста. Ако Хитлер се опитвал да прекъсне Хорбигер, следвал сърдит вик: „Млъкни!“ По този начин никой повече не можел да говори с бъдещия фюрер на германската нация.

И грубостта, и повелителният тон — всичко се прощавало на Хорбигер. В средата на 20-те години неговото движение и НСДАП вървели ръка за ръка. Смятало се, че заедно те работят за едно и също дело: Хорбигер — в науката, Хитлер — в политиката. Една популярна листовка от онова време гласяла:

Подкрепата на Хорбигер се оказала твърде ценна за Хитлер. В учението за „вечния лед“ повярвали десетки и стотици хиляди хора, сред които били известни учени, например знаменитите физици Ленард и Щарк. При това Хорбигер се съгласил да смята и нарича своята наука „истински арийска“. Така в арийското политическо учение се появила собствена наука, която трябвало да даде отпор на еврейските учени!

Учението на побъркания пророк имало за цел да даде единно, универсално обяснение на всичко, което ставало на Земята. С други думи, то претендирало за ролята на свръхнаука, причудливо съчетавайки химията и физиката, биологията и историята. Най-главното — тя давала отговор на основните въпроси: кои сме ние, хората? Откъде сме дошли? Какво ни чака в бъдеще?

Каква била същността на доктрината на Хорбигер? Тя била основана на борбата между леда и огъня, между силата на отблъскването и притеглянето. Тази борба съществувала не само в Космоса, но и на Земята и определяла историята на човечеството. Тази история, писал Хорбигер, не била продължителна, постепенна еволюция. Това била история на резките подеми и на не по-малко резките падения. В човешката история една епоха сменяла друга. В началото, преди милиони години, Земята била населена от богове. После ги сменила расата на гигантите, след което последвали други, не по-малко причудливи цивилизации. Последната от тях, достигнала върха на развитието си, била арийската раса. Тя била най-прекрасната и най-съвършената от всички човешки раси и, ако не били злобните човекоподобни конкуренти, можела да просъществува до ден днешен. Те, представителите на низшите раси, съумели да се смесят с арийците, да ги изтласкат от истинския път, измислили своя религия и наука, призвани да унищожат самата памет за висшата раса. Всички идеологии на съвременния Запад били не повече от резултат на заговор, древен, хилядолетен заговор, който трябвало да се смаже. Защото само по този начин човечеството можело да се очисти и да се върне към своите извори — висшата и благородна арийска раса.

Така не само трябвало да бъде, така щяло да бъде. Хорбигер претендирал, че е открил висши закони, общи за небето и земята, за Вселената и човешкото общество. Тези закони, казвал той, били напълно постижими и позволявали да се предсказва бъдещето. Отчитайки вечното противоборство между леда и огъня, тези два елемента на уравнението, можело да се разчете всяка величина, да се отгадае всяко събитие — минало, сегашно, бъдеще. Казано накратко, да се пророкува на напълно научна основа. И Хорбигер пророкувал до насита.

Той заявил, например че Луната рано или късно ще падне на Земята. Разстоянието между нея и спътниците, което ни изглежда неизменно, в действителност постепенно намалява. Колкото по-малко става разстоянието, толкова по-бързо ще бъде притеглянето на Луната и така — с все по-голяма скорост. При това приливните вълни ще се издигат все по-високо, докато накрая не залеят сушата (може би без най-високите планини). Климатът ще стане по-влажен, множеството животни, които сега живеят на сушата, ще станат земноводни или морски обитатели.

Космическите сили ще увеличат влиянието си и мутациите в животинския свят ще се извършват много по-често, отколкото сега. Накрая Луната, след като се приближи до Земята, ще се взриви и плътен пояс от каменни и ледени блокове ще обхване цялата планета. Рано или късно, според Хорбигер, те ще се стоварят върху Земята, предизвиквайки невиждана катастрофа. Само малко видове ще я преживеят и еволюцията фактически ще започне от нула. Ще да се появят нови животни и растения, нови човешки раси. Но това ще бъде само прелюдия към действително вселенска катастрофа.

Както Луната, така и Марс постепенно ще бъде притеглен от Земята. През последните години на съществуване на живот на нея кървавочервеното светило ще закрива целия хоризонт, засланяйки Слънцето. Но Марс е твърде тежък, за да стане просто спътник, каквато е Луната. Той ще падне върху Слънцето, но преди това ще докосне Земята и ще я притегли в атмосферата. И ето тогава, според Хорбигер, ще дойде краят на света. Океаните ще се надигнат, ще излязат от бреговете си и всичко живо ще бъде унищожено. Земната кора ще се взриви и планетата ще прекрати съществуването си, превръщайки се в огромен мъртъв камък. Притегляйки астероидите и покривайки се с кора от вечен лед, Земята рано или късно ще падне върху слънцето. Хилядолетната Земя ще се топи вътре в нажежената звезда, докато тя, на свой ред, не се взриви, слагайки началото на нови светове.

Но това е краят на гигантската драма. Но какво е било началото й?

Младата Земя имала не един, а четири спътника. Един голям — Луната — и три малки, които един след друг паднали на нашата планета. Тяхното падане било разделено между четири геоложки епохи, всяка от които била съвсем различна от другите. Всички вкаменелости, които изваждаме от земните недра, са се появили по време на падането на един от спътниците — това са моментални снимки, при това посмъртни, на съответната епоха.

След гибелта на някой от спътниците скоро се появявал нов — голям астероид, притеглен от нашата планета от Космоса. След падането на третата „луна“ изминали 138 хиляди години, в течение на които Земята самотно се въртяла около Слънцето. На Земята господствали могъщи цивилизации, създадени от великани. Те образували две огромни държави: една — в Андите, втора — там, където днес се плискат вълните на Северна Атлантика. Именно тази втора държава описал Платон, когато говорел за своята Атлантида. Очевидно древният грък по някакъв начин събрал откъси от древни легенди, предавани от уста на уста, и възстановил фрагмент от нашата история.

Едва преди 12 хиляди години Земята получила нов спътник — днешната Луна. Тя била много по-голяма от всички предишни и под нейното въздействие светът започнал стремително да се променя. Променила се дори формата на планетата. Цивилизацията на атлантите изчезнала за една нощ. Моретата прелели към полюсите и започнала нова ледникова епоха. Така се извършил Всемирният потоп, за който се говори в Библията. А текстът на Апокалипсиса е съвсем точно пророчество, отнасящо се за катастрофите, очакващи нашата планета!

След началото на новата ледникова епоха върху отломките на предишните култури се родила нашата човешка цивилизация. Всички ние сме плодове на мутации и деградации на великаните, загинали при потопа. Но различните раси деградирали в различна степен. Светлокосата арийска раса била най-близо до легендарните атланти. Останалите народи вървели към израждане и само арийците се опитали да достигнат минали висоти. Това, разбира се, предизвикало всеобща завист и образуваната от упадъчни раси юдохристиянска цивилизация правела всичко възможно да удържи арийците в своите окови. Тя ги накарала да забравят своето велико минало; но това, което бил загубил разумът, се мяркало някъде дълбоко в подсъзнанието.

Завладяващо, нали? И още как! А сега си представете как тези фантазии са действали на слушателя, когато пред тях излизал лично Хорбигер, надарен с блестящо красноречие. Още повече че хорбигерианците привеждали като доказателство на своите теории маса исторически и псевдоисторически факти. Например древните китайски сказания, които изобразявали Луната като огромен леден дракон, заплашващ всичко живо на земята. Или свещените книги на загадъчните коренни жители на Южна Америка — толтеките, в които историята на Земята се описвала в пълно съгласие с теорията на Хорбигер. И още — новогвинейските каменни фигури, високи десет метра, точно повтарящи облика на древните гиганти; и легендите на аборигените, разказващи, че именно така са изглеждали техните далечни прадеди.

Учението на Хорбигер успешно вървяло ръка за ръка с нацистката доктрина до определен момент. А после го постигнала участта на всички, които се опитвали да претендират да споделят с фюрера неговия успех. Следите на основателя на учението се губят. Може би, ако бях отделил по-голямо внимание на неговата съдба, щях да успея да открия истината за кончината на Хорбигер, но за това щяха да отидат няколко месеца или дори години. Ето защо реших да се задоволя с формулата, която се съдържаше в досието на немската криминална полиция: „Изчезнал безследно“. Така завършил пътят на човека, когото нацистите наричали Коперник на XX век.

Какво станало с основаната от него школа? Тя продължила да съществува, но вече в рамките на нова, нацистка наука. И макар че в крайна сметка нейното положение се оказало почти маргинално и хорбигерианците преживявали само благодарение на непрестанната подкрепа на всесилното СС Хитлер по стар навик се вслушвал в техните предсказания, особено в онези, които се отнасяли до времето. За което в крайна сметка си платил: през 1941 година, преди нападението на Съветския съюз, фюрерът дълго се консултирал с учениците на стария безумец: какво се очаква от предстоящата зима? И отговорът бил единодушен: зимата ще бъде една от най-топлите и меки за целия XX век! И Хитлер, убеден, че е сключил съюз със студа, не осигурил армията си с топло обмундироване. В резултат войниците на вермахта, достигнали почти до самата Москва, станали жертва на декемврийския студ. Смазката в оръжието замръзвала, войниците полудявали от студа, напълно губейки боеспособност. И само фюрерът, отказващ да вярва в действителността, крещял, че „вечният лед“ ще му помогне да преодолее всеки противник…

И така, четири досиета лежаха пред мен. За няколко години съществено ги допълних. Разбира се, някои нюанси останаха скрити, но главното разбрах: Хитлер не е бил сам. Редом с него е имало много хора, които ръководели фанатичния глава на нацистите, насочвайки дейността му в определено русло, внушавайки му определени идеи. Всички те недооценили мощта на своя партньор, съумял постепенно да се избави от тях и да върви по своя път. Ролите се сменили: марионетката станала кукловод, ловко използвайки способностите и талантите на онези, които се опитвали да претендират за главната роля, на всички мистично настроени интелектуалци.

Но дори това не беше най-любопитното в цялата история. Не разбирах защо ролята на Ланц, Хаусхофер, Зеботендорф и Хорбигер не се споменава в книгите, посветени на нацизма, защо за тях не се намират и два реда в гигантския куп литература, посветена на Третия райх. Може да се разбере защо тяхната роля се премълчава в хитлерова Германия; фюрерът не търпял до себе си конкуренти. Но защо за тях нищо не се споменава и след войната?

Рутина и липса на любопитство на изследователите? Или тези хора бяха ключът към някаква тайна, която беше по-добре да се скрие от човешките очи?

За да изясня това, продължих своите разследвания. Пътят ми минаваше през института „Аненербе“, или „Наследството на предците“, в който, както скоро стана ясно, беше работил и моят баща.