Тайните на Третия райх. Аненербе — секретният проект на Хитлер

Колкото и сложно да беше сдобиването с информация за основните действащи лица, замесени в създаването на „Аненербе“, то все пак се оказа значително по-просто от изследването на дейността на самия институт. Защото всяко от лицата, фигуриращи на страниците на тази книга, беше оставило своя следа в историята независимо от делата на „Наследството на предците“.

Но животът на самия институт беше тайна, покрита с мрак. При това някой старателно пази тази тайна и днес. И става дума не само за архивните фондове, оказали се в ръцете на руснаците. По време на едно от своите пътувания в Германия, работейки в тамошните архиви, почти успях да хвана за опашката най-ценните материали. Това стана така: в каталога на архивните дела фигурираше съвсем невинно на пръв поглед картонче, на което беше написано: „Фондове на историческото управление на СС. Том I.“ Аз прекрасно знаех, че никакво историческо управление в СС, разбира се, не е имало и ставаше дума за нечия банална грешка. Вероятно в делото бяха попаднали някои документи от „Аненербе“. Незабавно поисках тези материали и три часа по-късно можах да се убедя в правотата на своите предположения. Документите се отнасяха до операция „Граал“ и аз работих с тях до самото затваряне на архива. Какво беше учудването ми, когато на следващото утро в архива не открих нито картончето, нито делото! Работниците от архива само вдигаха рамене: най-смисленото, което чух от тях, беше, че делото е иззето за предаване в друг, профилиран архив. Наименованието и адреса на профилирания архив те, впрочем, не можаха да ми кажат, затова случайно се изпуснаха да кажат, че заедно с него „заминали“ още няколко подобни дела. Оставаше ми само да си скубя косите от яд…

Но не всичките ми търсения завършваха толкова печално. В противен случай вие не бихте държали в ръцете си тази книга. Твърде често фортуната ми се усмихваше. Аз узнах за операции, които ме потресоха, за засекретени експедиции, за тайнствени находки. Впрочем ще разкажа за всичко поред.

Катарите и Граалът

Един от първите секретни проекти на „Аненербе“ била операцията „Граал“. Идеята за нея дал лично Хитлер. Увлечен от романтичните легенди за Свещения Граал и рицарите на Кръглата маса27, посветили се на търсенето му, той мечтаел за създаването на нещо подобно в съвременния свят. Всъщност самият орден на СС трябвало да стане въплъщение на ордена на Кръглата маса. Такава маса, трябва да кажем, имало в замъка Вевелсбург — любимата рожба на Химлер — и се използвала по най-пряко предназначение: около нея се провеждали събранията на висшите членове на СС и всевъзможните мистични церемонии.

Но по какъв начин Хитлер съумявал да съчетава увлечението по Свещения Граал с ненавистта си към християнството? Действително в неговата противоречива натура тези две тенденции трудно съжителствали. „Нямах никакви причини — ще каже фюрерът впоследствие — да се възхищавам на всички тези нищожни рицари, обезчестили арийската си кръв, следвайки суеверията на евреина Исус“. Хитлер дълго мислел над разгадаването на този ребус и, в края на краищата, намерил изход: Граалът, казвал той, съвсем не е християнска светиня. Легендата, че това е била чашата с кръвта на Исус Христос, била измислена по-късно. В действителност Граалът имал много по-древен произход от християнството; той бил на не по-малко от десет хиляди години.

Какво представлявал Граалът? На този въпрос Хитлер не можел да отговори точно. Очевидно е ставало дума за някаква арийска светиня. Възможно е това да е бил камък с рунически надписи, на който били фиксирани главните събития на истинската, неизопачена от евреите история на човечеството или на арийската религия. Изобщо, ставало дума за арийска светиня, която рицарите на Кръглата маса съхранявали именно по силата на своя произход, а не по силата на християнската вяра. „Какво общо може да има подобен път на посвещение с еврейския дърводелец от Назарет? — заявявал Хитлер. — С този равин, чието възпитание било основано на подчинението и любовта към ближния и което имало за цел единствено забравата на волята за оцеляване? Действително изпитанията, свързани с търсенето на Граала и предназначени за пробуждане на латентните възможности на човека с чиста кръв, нямали нищо общо с християнството! Добродетелите на Граала били присъщи на всички арийски народи. Християнството е добавило тук само семена на израждане, такива като прощаване на оскърбленията, самоотричането, слабостта, покорството и дори отказа от законите на еволюцията, провъзгласяващи оцеляване на най-приспособения, на най-храбрия и най-ловкия“.

Съществувал ли е в действителност Свещеният Граал? Хитлер напълно допускал, че да. Но тогава съвсем не било изключено, че е могъл да „доживее“ до наши дни. Действително легендите нищо не говорели за унищожаването на реликвата, а само споменавали, че е била грижливо укрита. Да се постарае да намери Свещения Граал — такава задача поставил фюрерът пред института „Аненербе“. В папката с документи, която по щастлива случайност ми дадоха в архива, намерих писмо на Хитлер до Вирт от 24 октомври 1934 година. В него, в частност, се казваше:

За изпълнение на поставената от фюрера задача на Вирт били дадени твърде широки пълномощия. Но едва ли е щял да постигне нещо, ако не е бил един човек, който не по-малко от Хитлер бил заинтересован от търсенето на Свещения Граал. Той се е казвал Ото Ран.

Ран бил сравнително млад — родил се на 18 февруари 1904 година — и затова дори не успял да вземе участие в сраженията на Първата световна война. Докато неговите връстници жадно следили обстановката на фронта, Ото се занимавал с историята и вероучението на една от най-големите еретични секти — катарите. Своите изследвания той продължил и през 20-те години, постъпвайки в университет.

Кои били катарите? Тази еретична секта се появила в Южна Франция през XII век. Те смятали, че в света имало две начала, два бога — добър и лош. При което лошият бог сътворил нашия, материалния свят. Катарите отричали цялата християнска символика — кръста, иконите, статуите, не признавали тайнствата на католическата църква. Съществуването на ада и рая, на учението за Страшния съд те също отхвърляли. Вместо християнските ритуали, те разработили собствени ритуали и собствена система от символи. И едно от централните места в нея, колкото и да е странно, заемал Граалът.

По времето, когато католическата църква напълно се компрометирала, ересът на катарите започнал стремително да се разпространява по Европа. Все повече хора — не само бедни селяни и чираци, но и знатни рицари и графове — станали последователи на учението им. Ситуацията ставала опасна за Ватикана и през 1209 година папа Инокентий II обявил кръстоносен поход срещу катарите. Той за малко не закъснял: за да изкорени ереса, трябвало да мине половин век, толкова дълбоко бил вкоренен той в умовете и сърцата на хората. В крайна сметка, обаче, катарите били разгромени, а остатъците от техните армии — обсадени в непристъпния замък Монсепор, тяхното главно свърталище. Монсепор устоял повече от една година и бил превзет с огромни усилия. През 1244 година масовите бесилки официално унищожили ереса на катарите.

Но какво било мястото на Граала тук? Работата била там, че според откъслечните сведения, дошли до наши дни, катарите почитали Граала съвсем не абстрактно; свещената чаша се намирала в главното светилище на Монсепор. Къде се е дянал впоследствие — не било известно, но Ран напълно основателно предполагал, че катарите са укрили Граала. При това толкова добре, че никой не успявал да го намери; или онзи, който го е намерил, съумял, от своя страна, достатъчно сигурно да укрие находката си. През 1928–1929 години Ран предприел дълго пътуване по „катарските“ места във Франция, Испания, Италия и Швейцария. Най-много привличали вниманието му, разбира се, развалините на Монсепор, които се намирали недалеч от селцето Лавлан. В околните планини имало много пещери и Ран подробно ги изследвал в продължение на три месеца.

За съдбата на младия немец важна роля изиграло познанството му с още един специалист по катарите — Антонин Габал, който бил много по-възрастен от Ран и бил успял да събере през живота си много ценна информация. Габал търсел друга светиня на катарите — Евангелието от Йоан и затова двамата фанатични изследователи станали не конкуренти, а партньори. Богатият опит и знания на Габал и острият аналитичен ум на Ран образували блестяща комбинация.

Ран изследвал Пиренейските пещери седмица след седмица — впрочем без видими резултати. И действително безсистемните търсения на Граала (Ран нямал дори представа какво, всъщност, представлявал той) в планинския масив силно наподобявали опита да се намери прословутата игла в копа сено. Трябвало да се открие някакво решение, някакъв метод, за да се намери ключът за разгадаване на тайната.

И Ран отново заседнал над ръкописите на катарите. Материалите, предоставени от Габал, му оказали неоценима помощ. Сред тях имало твърде подробен план на замъка Монсепор. Изучавайки го, Ран внезапно открил, че той напълно съвпадал с описанието на легендарната планина Монсалват, където била укрита реликвата. Значи Граалът се е намирал в непосредствена близост до замъка, ако не в самия замък! Продължавайки изследването на Монсепор, Ран открил, че замъкът е геометрически съвършен и, ако не били отделни елементи, би представлявал идеална симетрична сграда. От една страна, за нивото на архитектурното майсторство през XII век такива грешки биха били съвсем нормални. И все пак нещо в тези отстъпления от симетрията — отсъстващи коридори и помещения — не давали мира на Ран. Докато не си задал въпроса: а кой е казал, че действително ги няма?

Действително, ако планът се дочертаел така, че замъкът да придобие идеална симетрия, биха се появили помещения, които като че ли никога не са съществували. Ран предположил, че тези тайни подземни коридори и зали просто са били погребани под развалините и че именно в тях се укривала реликвата. Заедно с Габал и още няколко помощници-ентусиасти от местните селяни той се захванал за работа. А по-нататък се случило нещо непонятно.

Ран действително успял да открие подземните коридори, за съществуването на които никой не подозирал. Те водели в свещените пещери, входът към които „отвън“ отдавна бил затрупан от лавини. В тези природни пещери се били запазили следи от хора от много епохи — от неандерталците, които украсявали стените с примитивните си рисунки, до катарите, превърнали ги в свои светилища. Ето как Ран описал тези пещери: „През онези древни времена, през онази далечна епоха, едва докосната от съвременната историческа наука, пещерата се използвала като храм, посветен на иберийския бог Илхомбер, бога на Слънцето. Между двата монолита, единият от които се срутил, стръмна пътека водеше до гигантския вестибюл на храма Ломбрив. Между сталагмитите от бял варовик, между тъмнокафявите, блестящи като планински кристал стени, пътеката водеше надолу към самите недра на планината. Високата около 80 метра зала служела на еретиците за храм“.

Тук Ран направил още едно откритие: покрай всички надписи и рисунки стените на пещерите били покрити още и със символите на тамплиерите! Значи рицарите на Храма действително са били свързани с еретиците и вероятно в продължение на много години след унищожаването на Монсегюр са охранявали Свещения Граал! След завръщането си от експедицията Ран посветил на този въпрос няколко книги. За съжаление, писал той, така и не успяхме да открием Свещения Граал. Така се смята и досега. Но аз, използвайки най-проста логика, искам да подложа на съмнение този извод.

Да предположим, че Ран действително не е намерил Граала. Какво би направил фанатичният изследовател? Разбира се, би организирал нова експедиция с надежда да постигне успех. Или, напълно разочарован от неуспеха, би захвърлил, по принцип, всичките си изследвания. Ран не направил нито едното, нито другото! Той продължавал своите изследвания на историята на катарите, но повече не търсел Граала — така се държи, обаче, само човек, постигнал целта си.

Да допуснем, че Граалът все пак е бил намерен. Какво е пречело на Ран да обнародва своето откритие? За това можем да правим само предположения. Възможно е Граалът да се е оказал носител на информация, която се е сторила на Ран твърде шокираща и той е протакал публикацията. Възможно е също да е искал да събере колкото може повече сведения и да придаде на своето откритие достойна „опаковка“. Както и да е било, през 1934 година, когато Хитлер изпратил своето писмо до Вирт (по същината си — заповед), никой дори не се досещал, че Граалът е бил намерен и се е намирал у Ран.

А е трябвало само да прочетат митническите декларации, които ученият бил запълнил при пресичане на франко-германската граница през 1929 година. Сред останалите предмети фигурирал „меден котел за парова инсталация с висока мощност“. Кажете, моля, за какво на археолога му е потрябвал паров котел? Само за това, за да скрие в него от чужди очи някакъв достатъчно голям предмет. Очевидно по такъв начин Граалът е попаднал в Германия.

Книгите на Ран привлекли вниманието на „Аненербе“ и лично на Химлер. Предложили му отначало да сътрудничи на института, а после да стане щатен работник в него. През 1936 година Ото Ран официално встъпил в СС. Придвижването на младия учен по служебната стълба вървяло с невероятна скорост. През 1937 година той взел участие в голямата експедиция на „Аненербе“ в Исландия, организирана за търсене на легендарната земя Туле. В рамките на експедицията Ран изпълнявал и своята задача — търсел следи от пребиваването на катарите в далечния северен остров, наистина без особен успех.

А през 1938 година младият учен с блестяща кариера изпаднал в немилост. Причините за това били толкова загадъчни, колкото и много други неща в бурния и богат на събития живот на Ран. Защо се е случило това, съществуват няколко версии.

Първата версия гласи, че Ран се опитал да възстанови в рамките на СС религията на катарите и може би дори е постигнал определени успехи в тази посока. Според свидетелствата на много съвременници това било твърде вероятно. Действително в някакъв момент Ран започнал да изповядва вярванията на катарите. Ако е правел това тихо, без да привлича чуждо внимание, всичко щяло да му се размине. Но той открито пропагандирал своите възгледи, сериозно разминаващи се с теорията на Хитлер. В частност, говорел за това, че е необходимо на всяка цена да се избегне европейската война, че въз основа на древната религия, на древните ценности било възможно възраждането и сплотяването на Европа. Ран отхвърлял грубото преследване на инакомислещите, правел негативни изказвания по повод концентрационните лагери. В едно свое писмо с болка говорел колко му е трудно да наблюдава това, което ставало в Германия.

Избавлението дошло. Ран подал молба за напускане и си отишъл, преследван от множество лъжливи слухове. Според едни родителите му се оказали евреи, според други — младият учен бил уличен в хомосексуализъм. Но в такъв случай, ако Ран е проявил явна политическа неблагонадеждност, тогава без всякаква жалост биха го хвърлили в един от немските концентрационни лагери и юношата би се превърнал в пепел. Това не се случило. Ран можел спокойно да се разхожда на свобода. Наистина на своите близки той се оплаквал, че усеща постоянно заплаха, че животът му е в голяма опасност. Предчувствията не излъгали младия учен: през пролетта на 1939 година, карайки ски по склоновете на тиролските планини, бил затрупан от лавина.

Официалната версия — смърт при нещастен случай — скоро била изместена от друга, полуофициална: самоубийство. Припомнили, че в религията на катарите, за разлика от християнството самоубийството било разрешено, нещо повече — едва ли не се поощрявало като начин да се преодолее грешното и тленно земно съществуване. Очевидно тази версия била пусната в ход, за да могат хората да забравят очевидното: Ран е искал да живее и се е боял от смъртта. Следователно ставало дума за истинско убийство.

За кратко ще оставим търсенето на убийците. Да се попитаме: с каква цел се е криел самият факт на убийството, защо се е наложило да убиват учения по сложен начин? Очевидно отговорът маже да бъде само един: страхували са се от Ран. Той твърде много е знаел.

И вторият въпрос: след смъртта на Ран къде се е дянал Граалът? Да се отговори на него е по-лесно, отколкото изглежда. Изключително трудно било да се държи шилото в торбата и в началото на 40-те години в Германия плъзнали слухове, че в орденския замък на СС във Вевелсбург сред другите реликви се пазел и Граалът. След поражението на Германия във войната официално било обявено, че в подземията на замъка нямало нищо ценно, а под думата „Граал“ се подразбирал голям къс планински кристал. Правдоподобно ли е било това? Честно казано, не много. От къде на къде есесовците е трябвало да мъкнат в леговището си планински кристал и при това да го наричат Граал? Все едно да сложите чувал с отпадъци в скрина си и да го наричате „ковчеже със скъпоценности“. Затова остават два варианта: или сътрудниците на Химлер са били клинични идиоти (в което не вярвам), или Граалът действително се е намирал в подземията на Вевелсбург, но са се опитвали по всякакъв начин да скрият това. Къде се е дянал след войната е отделен въпрос, към който отново ще се върнем, а сега да проследим съдбата на Ран.

И така, през 1934 година Хитлер дори не подозирал къде в действителност се намирал Граалът. А той се намирал у Ран. В края на 30-те години благополучно бил преместен в подземията на Вевелсбург. Какво е се е случило? Логично е да се предположи, че по някакъв начин нацистите са узнали кой пази Граала в своята ракла. И напълно естествено било сериозно да се обидят на Ран за това, че се е опитал да укрие реликвата. Това е могло да стане основна причина за изпадането му в немилост и за загадъчната му гибел.

С това историята би могла да приключи, ако не била третата версия. Работата е там, че в непубликуваните ръкописи на Ран, на които аз попаднах по съвършено немислим начин, фигурира една мощна и тайнствена организация, която би могла да извърши убийството на учения. Организация, най-тясно свързана както с Католическата църква, така и с масонството, и с нацистката върхушка. Става дума за Приората28 на Сион.

Приоратът е известен на съвременния книгоман от произведенията на Дан Браун. Американският писател, обаче, както се казва, чувал камбаната, но не знаел къде се намира. Приората на Сион той превърнал в организация, враждебна на Католическата църква. В действителност всичко било точно обратното.

По време на своите изследвания Ран се натъкнал на ръкописи на катарите, написани на непонятен шрифт. След многомесечна работа успял да разгадае шифъра. И пред удивения учен се разкрили, както изглеждало, нови страни на отдавна забравена история. Оказало се, че катарите били свързани не само с тамплиерите. Еретиците имали цяла мрежа от свои „агенти на влияние“ — същите онези знаменити трубадури и скитащи музиканти, пеещи за любовта. Ето как описал своето откритие Ото Ран.

Имало в тези текстове и указание за силите, противостоящи на катарите. На първо място бил тайнственият Приорат на Сион, на който била посветена лъвската част на зашифрованите страници. Ран се заел да ги изследва — и открил цял пласт от европейската история, щателно скривана от нашите очи.

Оказало се, че Приоратът на Сион бил таен орден, който действал „в двойка“ с Католическата църква. Но ако църквата действала открито, то Приоратът бил крайно законспирирано тайно общество, което не се притеснявало от условностите на вероучението. Задача му била това, с което не могла да се справи официалната Църква — да установи пълен контрол над умовете и душите на хората. Скоро след основаването си през XI век Приоратът се опитал да създаде собствена държава и избрал за тази цел земята на Палестина. Знаменитите кръстоносни походи били инициирани и финансирани именно от тази тайна организация, а кръстоносните крале в действителност били висшите длъжностни лица на Приората.

Когато тази доблестна инициатива била унищожена в зародиш от арабите (трябва да кажем, че оттогава Приоратът отчаяно се бори с исляма. Съвременното огнище на напрежение в Близкия Изток в значителна степен е дело на неговите ръце), ръководството на Приората решило да основе своя „тайна държава“. Впрочем някои от неговите членове не пожелали да служат на не особено чистите цели и напуснали ордена, основавайки движението на катарите. Разбира се, те били обречени на унищожение по две причини — твърде много знаели и оказвали съпротива.

Когато катарите били унищожени, пред ордена се изправила нова заплаха. Рицарите-тамплиери, изначално главната военна опора на ордена, се разбунтували и започнали да претендират за самостоятелност. Наложило се те също да бъдат унищожени. Едва след това в ордена се извършила вътрешна реформа, която окончателно укрепила неговите основи.

Глава на ордена бил Великият магистър. Тази длъжност заемали много удивителни, легендарни личности — Сандро Ботичели, Леонардо да Винчи, Исак Нютон, Виктор Юго, Клод Дебюси. Магистърът бил заобиколен от тесен кръг приближени — така наречените Зрящи — само те знаели кой стои начело на ордена. По-ниската степен — Посветените — били онези, които не познавали личността на Великия магистър, но достатъчно дълбоко били посветени в делата на ордена. Тези две висши степени образували, всъщност, основното ядро на ордена. Хората попадали в него след щателен подбор и единствената причина за напускането му била смърт. Двата низши слоя били онези, които служели на Приората, без да подозират истинските му цели и задачи. Орденът се състоял от хора, облечени с власт (политици, финансисти, военачалници), и просто „пушечно месо“, разходен човешки материал.

Член на Приората — Посветен, ако не Зрящ, — бил Хаусхофер. Съдейки по всичко, именно той предложил на ордена да подкрепят Хитлер. Историците и досега се учудват: как е могла малката националистическа партия, която имала куп конкуренти, за няколко години да достигне небивали висоти? Какво е накарало индустриалците и финансистите да й дават многомилионни субсидии? По всяка вероятност това може да се обясни само с влиянието на Приората и с нищо друго.

Приоратът се свързал пряко с нацистките лидери и между двете страни бил сключен договор. Очевидно се предвиждало създаването на държава в Южна Франция, където Приоратът би могъл да реализира хилядолетната си мечта за притежаване на собствена територия. Съвсем неслучайно след разгрома на Франция през 1940 година Германия окупирала само северната й част, а в южната оставила марионетното правителство на Филип Петен31. Съдейки по съществуващите сведения, и Петен, и главата на неговия кабинет Лавел са били изпълнители на волята на Приората. За това свидетелства и бурната активна дейност, която развил Приоратът на Сион в Южна Франция в началото на 40-те години. Рискувайки да наруши конспирацията, орденът дори издавал собствено списание „Венкър“. Впоследствие много се говорело за това, че списанието било създадено от движението на Съпротивата, доколкото някои материали в него имали откровено антинемска насоченост. Но това, меко казано, не отговаряло съвсем на истината. Първо, списанието, за разлика от останалите списания на Съпротивата излизало на прекрасна хартия, която никъде, освен при немците не можела да се намери. Второ, никакви особено антинемски изказвания в него не можели да се открият дори при голямо желание. Аз лично прегледах течението на „Венкър“ и намерих само това, което очаквах да намеря: скрита подготовка на читателя към установяване на светска власт от духовни лица. В частност, много статии били посветени на опита на теокрацията, който се тълкувал изключително положително. Приоратът на Сион подготвял благоприятна почва за себе си.

Приоратът бил най-тясно свързан и с „Аненербе“, преди всичко чрез конкретни сътрудници на института, които били едновременно и Посветени в ордена. Най-интересното било това, че Приоратът активно действал и в западните страни, членки на антихитлеровата коалиция. Очевидно именно с това се обяснява стремежът да се скрият някои факти от историята на Третия райх.

Колко надълбоко е могъл да проникне Ран в тайните на Приората на Сион? Това, вероятно, вече няма да узнаем никога. Във всеки случай, проникнал е достатъчно навътре, за да се обрече на неминуема гибел. И да отнесе със себе си в гроба много тайни, разгадаването на които търсим и досега.

„Роза и кръст“

Операцията „Роза и кръст“ започнала през 1935 година. Същността й била твърде проста — институтът „Аненербе“ изучавал наследството на знаменития орден на розенкройцерите. Съвременните розенкройцери слабо интересували нацистите — смятало се, че орденът се е изродил и не можел да бъде пазител на древни знания.

Историята на ордена започнала през Средните векове. Розенкройцерите се опитвали в рамките на своето братство да преодолеят бариерата между науката и религията. Църквата реагирала на тези опити достатъчно нервно и розенкройцерите били принудени да минат в нелегалност. Именно в техните среди се появили много известни алхимици. Освен това те подробно изследвали възможностите на човешкия организъм и стигнали до извода, че у всеки от нас покрай физическото тяло съществувало и духовно, енергийно — съдържимото на нашата душа. То сякаш било „прикрепено“ към физическото тяло в определени точки, наречени „гвоздеи“. Ако се научел да „изважда“ тези „гвоздеи“, човек можел да съществува извън своето тленно тяло, да пътешества в други светове.

Наистина истинските пътешествия в астралния свят били достъпни само на малцина посветени във висшия ранг — това положение можело да се достигне само след усърдна практика в редиците на ордена. Нацистките учени особено се заинтересували от това откритие на розенкройцерите и провели многобройни опити, свързани с енергийното тяло, които често били твърде опасни за живота. В тези случаи се използвали затворници от концлагерите.

В своите експерименти учените от „Аненербе“ успели да постигнат определени успехи. Но твърде ограничени: да осигурят вечен живот на душата на някого от нацистките главатари така и не съумели. Но учението за енергийното тяло включвало много други аспекти, отнасящи се до развитието на способностите на личността. Ще приведа откъс от доклада, който през пролетта на 1938 година бил предоставен лично на райхсфюрера на СС Хенрих Химлер.

Впрочем до въвеждане на розенкройцерските практики в програмата за подготовка на германските пехотинци така и не се стигнало. „Всички експерти“ избързали със своите оптимистични изводи. Провалила се също и друга амбициозна програма, посветена на изкуството на средновековните алхимици. Покрай другото розенкройцерите работели над създаването на „философски камък“ — субстанция, която щяла да превръща всеки метал в злато. Според някои сведения част от алхимиците успели да постигнат нелоши резултати. На специалистите от института „Аненербе“, в който бил създаден дори специален химически отдел, им било нужно не само злато. Задавала се световна война и Германия била заплашена от нова икономическа блокада. Щяла да се спре доставката на редица изключително важни за военното производство метали. Да се възпроизвеждат с помощта на рецептите на розенкройцерите — именно това искали ръководителите на „Аненербе“. Но опитите не довели до нито един положителен резултат.

Защо разказвам за тези неуспешни експерименти? Работата е там, че Третият райх — а заедно с него и „Аненербе“ — просъществувал само 12 години, нищожен според историческите мерки срок. Много изследвания изисквали много по-продължително време. Първите резултати, и то обнадеждаващи, били получени. Ако на сътрудниците на „Аненербе“ историята беше отпуснала още десетина и повече години, вероятно те биха успели да постигнат неочаквани, потресаващи открития.

А може би тези открития вече е направил някой друг?

Пророчествата на Нострадамус

Мишел Нострадамус, средновековният френски предсказател, от векове вълнува умовете на хората. Неговата популярност не намалява и днес. Влезте, в която и да е книжарница и попитайте продавачите имат ли книги за Нострадамус — те вероятно ще ви предложат поне една (по-скоро не една) книга, посветена на неговите пророчества.

Не останал по-назад от това течение и „Аненербе“. Трябва да отбележим, че ръководителите на нацистката партия били повече от суеверни. Самият Хитлер се бил заобиколил с цял щат от астролози, към предсказанията, на които често се отнасял по-внимателно, отколкото към докладите на разузнаването и мнението на собствените си генерали. Не оставал по-назад и Химлер: съществуването на „пророците“ той приемал за неотменна черта на арийската култура и, подобно на древен вожд, се обкръжавал с астролози. В отрицателното отношение на християнството към астрологията той виждал още едно доказателство за това, че предсказването на бъдещето по звездите е било древна германска наука.

В края на 30-те години „Аненербе“ сериозно се заел с изучаването на наследството на Нострадамус. Първо, предсказателят широко се използвал за пропагандни цели. Ето какво, например, писал по този повод в своите мемоари Валтер Шеленберг, главата на външното разузнаване на СС.

Имало е и много други случаи, за които Шеленберг не е споменавал. Което, впрочем, не е чудно, тъй като в процеса на тълкуването на пророчествата на Нострадамус нацистката върхушка сама повярвала на собствените си приказки, толкова убедителни изглеждали те.

Да вземем, например, такова пророчество:

За какво е ставало дума? Експертите от „Аненербе“ авторитетно заявили: разбира се, за унищожаването на Британия! „Машината на летящия огън“ — какво би могло да бъде това, освен бойният самолет, бомбардировачът, който сеел над градовете същия този „летящ огън“? Обсаденият велик вожд — е бил не кой да е, а Чърчил. Бомбардирането на английските градове щяло да предизвика бунт сред гражданското население, което щяло да направи безсмислена всяка съпротива.

Наистина специалистите от „Аненербе“ предпочели да замълчат за това, че „машина на летящия огън“ през Средните векове се наричал най-обикновеният катапулт, който стрелял със снаряди, напълнени със запалителна смес и запалвана преди изстрела. Такива „огнени кълба“ широко се използвали при обсада на градовете. Впрочем дори това обстоятелство да е било известно, експертите на „Аненербе“ имали в запас още едно пророчество, предсказващо същото. То звучало по следния начин:

Срокът от 290 години се брои от 1649 година, от екзекуцията на крал Карл I, която тълкували като „първото кръвопролитие на британския народ“. По-нататъшните „промени“ били събитията на Английската революция, Реставрацията и новото сваляне на монархията на Стюартите, наполеоновите войни и чартисткото движение. И така, през 1939 година ще се извърши най-силното потресение за британския народ — така твърдял доктор Критцингер в книгата си, която излязла още преди идването на нацистите на власт. При това тази криза щяла да бъде свързана с Полша — „Бастарния“ в Древния Рим наричали областта на Източна Европа, граничеща с Балтийско море. Що се отнася до Овена, според старите астрологически трактовки това бил символът на Британия. Какво можеше да бъде по-ясно!

Когато в „Аненербе“ сериозно се заинтересували от Нострадамус, книжката на Критцингер им била добре дошла. А когато през есента на 1939 година с нападението на Германия над Полша започнала Втората световна война, предизвикала в Британия сериозна политическа криза, специалистите по предсказанията възкликнали: оказва се, че с помощта на пророчествата на Нострадамус действително може да се предвижда бъдещето! От този момент в рамките на института започнал да функционира специален отдел, занимаващ се с предсказания и пророчества.

От работата на отдела били заинтересовани не само Хитлер и Химлер. Било привлечено и вниманието на министъра на пропагандата на Третия райх, прословутия доктор Гьобелс. Гьобелс помолил да подготвят за него сводка за пророчествата на Нострадамус, които предричали скорошен триумф на Германия. И такова проучване действително било извършено през първата половина на 1940 година. Негов ръководител бил прочутият астролог Карл Крафт.

Крафт станал известен през есента на 1939 година. Дотогава се занимавал с частна практика, съставяйки хороскопи по поръчка на състоятелни и не толкова състоятелни берлинчани. По-късно, в процеса на поредните си изследвания, му се привидяло, че в периода между 7 и 10 ноември животът на фюрера ще бъде застрашен. Като лоялен немец той изпратил писмо с предупреждение лично на Хитлер. Отначало не му обърнали внимание. Но когато на 8 ноември фюрерът по чиста случайност не загинал при покушение, си спомнили за писмото.

С делото на Крафт се заело Гестапо. Наистина твърде бързо се изяснило, че чудатият астролог нямал ни най-малко отношение към подготовката на покушението. Изобщо Крафт правел впечатление на човек, витаещ в облаците, и отношението към него бързо се променило. Обявили го едва ли не за пророк и му уредили аудиенция при вожда на райха. После Крафт бил зачислен в редиците на „Аненербе“ и дори едва не го назначили за ръководител на отдела по астрология. Само явната съпротива на самия астролог и очевидната липса у него дори на сянка от „началнически“ таланти ги накарало да се ограничат с длъжността „водещ експерт“.

След подготовката на сводката за пророчествата на Нострадамус, които широко се използвали от нацистката пропаганда, Крафт окончателно се превърнал във фаворит. С най-голямо благоволение се ползвал пред Рудолф Хес — най-близкия съратник на Хитлер, негова, „сянка“ и наци № 3. Човек със сложен характер, неравнодушен към астрологията и мистиката, Хес привикнал за всичко да се съветва с прорицателя. Едновременно с това се намирал под силното влияние на семейството на Хаусхофер.

Веднъж неизвестно по чий съвет Хес решил да вземе върху себе си историческата мисия да помири Германия и Британия. За тази цел, смятал той, било нужно малко единствено лично да се обърне към онези сили в Англия, на които войната не се харесвала. На 10 май 1940 година Хес излетял за Англия, за да осъществи своята „мисия на мира“. С този полет са свързани не малко загадки, на които сега няма да се спирам. Във всеки случай, мисията завършила с провал — англичаните не се вслушали в Хес и се отнесли с него като с военнопленник. И ако за определено време Хитлер свързвал полета на своя любимец с някакви надежди, то след провала на мисията бил принуден да даде вид, че нищо не знаел за намеренията на Хес. Официално било заявено, че наци № 3 извършил своя полет в припадък на безумие. Ето какво писал за това в мемоарите си Шеленберг.

Именно астролозите в крайна сметка станали изкупителна жертва. Отделът по астрология в „Аненербе“ бил разтурен, Крафт бил изпратен в концлагер. Казват, че малко преди ареста му той предсказал предстояща война с Русия — и това също така се сбъднало! Може би именно затова той бил настанен не в обикновена барака заедно със стотици други затворници, а в комфортна единична стая, бил освободен от всякаква работа и получавал допълнителна храна. Приблизително веднъж в месеца в лагера пристигал голям черен автомобил, с който отвеждали Крафт за няколко дни в Берлин — за консултация с Химлер, а вероятно и със самия фюрер. През пролетта на 1945 година, когато крахът на Германия станал очевиден, Крафт бил спешно умъртвен.

Какво толкова е знаел главният астролог на „Аненербе“, което не бивало да попадне в ръцете на съюзниците? Какво е успял да намери в пророчествата на Нострадамус, какъв правилен ключ е бил изнамерил към него? Загадки и отново загадки…

Велесовите книги

Институтът „Аненербе“ се занимавал, впрочем, не само с предмети на германската старина. Това красноречиво демонстрира историята с така наречените Велесови книги — един от най-интересните и спорни исторически документи.

Но да започнем отначало. След революцията през 1917 година в Русия се разразила Гражданска война, в която червените комунисти начело с Ленин се сражавали против белите армии, защитаващи царското правителство. Един от големите им вождове бил генерал Антон Деникин, който действал в Южна Русия. Неговите бойни операции се развивали твърде успешно, но до определен момент. От 1919 година белите армии непрекъснато отстъпвали.

Една от частите на белите, командвана от младия полковник Фьодор Изенбек, се спряла в малко селце, бивше имение на някакъв помешчик. Самите стопани ги нямало, но имението било оцеляло. Изенбек със своя щаб се настанил в него за през нощта. Очевидно преди тяхното идване в дома били тършували мародери, защото вътрешността му била разграбена. Сред всеобщия разгром Изенбек намерил някакви странни дъсчици, потъмнели от влагата и времето. Преди революцията полковникът се интересувал от славянските старини и, след като внимателно разгледал дъсчиците, разбрал, че това била твърде древна „дървена книга“. Някои „страници“ били силно повредени, на други отчетливо прозирали странни писания, рисунки на хора и животни. На сутринта, напускайки имението, Изенбек взел със себе си дъсчиците, които могъл да открие и събере.

През 1920 година белите били окончателно разгромени и много руснаци избягали зад граница, за да се спасят от възможното отмъщение на комунистите. Изенбек се озовал в Брюксел. Там той се запознал с изследователя на руската старина професор Юри Миролюбов. Те заедно изследвали загадъчната писменост и дошли до извода, че езикът, на който било писано на дъсчиците, бил древен вариант на старославянския. Да разшифроват текста не представлявало голям труд и скоро двамата приятели-изследователи със замряло сърце четели истории за древните славяни, какви са били те дълго преди появяват им на общоизвестната историческа сцена, за тяхното взаимодействие с готите — прадедите на съвременните немци. Последното обстоятелство накарало Миролюбов да привлече към изследването своя добър приятел — професор Александър Ека, немец, занимаващ се с древните славянски и германски племена. Впрочем Ека се отнесъл към тези така наречени Велесови книги твърде скептично, смятайки ги за фалшификат. Затова пък от тях се заинтересувал неговият асистент Марк Шефтел. След като се запознал с артефакта, той го признал за оригинален.

Изенбек се опитал да представи своето откритие на обществеността, но не успял да го стори. Нещо повече, обявили го за авантюрист, автор на фалшиви реликви, каквито имало много в Европа по онова време. След това Изенбек съхранявал дъсчиците в своя дом, без да предприема никакви опити да обнародва тяхното съдържание.

Минали години. Шефтел постъпил на работа в института „Аненербе“, но не забравил за Велесовите книги. През 1940 година, когато немските войски окупирали Белгия, Шефтел си издействал командировка в Брюксел. Няколко дни след неговото пристигане в града Изенбек умрял при загадъчни обстоятелства. Официален наследник на Изенбек бил Миролюбов, но Гестапо, зад чийто гръб прозирала фигурата на Шефтел, иззело от дома на покойния всичко повече или по-малко ценно. Така Велесовите книги се озовали в института „Аненербе“.

По-нататъшната съдба на загадъчните дъсчици е неизвестна. Знаем само, че в „Наследството на предците“ Шефтел активно се занимавал с тяхното изследване и дори публикувал няколко статии в научно списание, издавано от института. В тези статии той писал, че сега в ръцете на историците се намирало неопровержимо доказателство за превъзходството на германската раса. Древните славяни уж били писали за готите като за полубогове, от които те заимствали всички постижения на науката и културата. Във връзка с това изниква въпросът доколко точно този тезис отразява съдържанието на древните книги — тъй като да се пише каквото и да било, противоречащо на Хитлеровата теория за расите, било забранено в Третия райх.

След войната Шефтел емигрирал в САЩ и продължил научната си работа в Корнуолския университет. За Велесовите книги заявявал, че са фалшификация. Твърде странна промяна, нали? Още повече че самите дъсчици след войната не били открити. Останали само фотокопия на някои от тях, случайно оцелели в личния архив на Миролюбов.

Във връзка с това отново възниква въпросът: къде се намират тайните архиви на „Аненербе“? В руснаците? В американците? В трети лица, тайни наследници на хитлеровия режим? Или са укрити в недостъпни тайници?

На този въпрос ни предстои да намерим отговора…

„Аненербе“ и пропагандата

„С помощта на умела пропаганда дори и най-бедният живот може да се представи като рай и, обратно, най-благополучният да се оцвети с най-черни краски“ — така писал Хитлер в своята „Майн Кампф“. Пропагандата съставлявала основата на съществуването на Третия райх и благодарение именно на умелата и изкусна пропаганда главата на НСДАП дошъл на власт. Затова напълно естествено и институтът „Аненербе“ бил включен в хитлеровата пропагандна машина.

Историците много спорят за това, по какъв начин такъв човек, като Адолф Хитлер, е могъл да вземе властта в свои ръце. Обясняват го обикновено с чисто икономически причини: със световната криза, довеждаща хората до обедняване, с ръста на безработицата… Всичко това, значи, подкопало базата, на която се основавала Ваймарската република32, не й позволило да се укрепи. Всичко започнало с Версайския договор33, който причинил на немците страшна морална травма и им внушил ненавист към демокрацията, наложена им от победителите.

До някаква степен това е било така. Но всяка травма, нанесена веднъж, има тенденцията постепенно да се забравя. За да продължава да остава открита рана, да продължава да причинява на немците болка, е трябвало да се положат някои усилия. И именно Хитлер отварял раната на немския народ, който се стараел да раздува мащабите на „историческата несправедливост“, на „националния позор“, както изобразявал той Версайския договор. Ето собствените му думи по този повод: „Що се отнася до «вината за войната», то това чувство повече никого не вълнуваше… бяха използвани почти всички средства, за да може гробовете да бъдат целесъобразни за агитационни цели“.

Именно невероятната надареност на Хитлер в областта на пропагандата се смята за основна причина за идването му на власт. Способностите на бъдещия фюрер особено ярко се проявили в периода до 1933 година, когато още нямал монопола над печатното слово. Само с умела, фина пропаганда е можел да привлича към себе си нови и нови избиратели, които на поредните избори да дадат гласовете си на НСДАП. Без технологиите, без „черен“ и „сив“ пиар, както бихме казали днес, Хитлер никога не би дошъл на власт.

При това сам по себе си Хитлер нищо особено не е представлявал. Както вече казах, той бил само „медиум“, проводник на енергиите на други хора. Зад гърба на невзрачния фюрер му се присмивали акулите на пресата, собствениците на вестникарските концерни, капитаните на икономиката. Присмивали му се, докато не станал фюрер с неограничена власт — дотогава, докато още позволявал на другите да го управляват. И тези „други“ неразумно предоставили в ръцете му оръжие със страшна разрушителна сила — цял щат от първокласни пропагандатори, специалисти в работата си, които впоследствие ще съставят основата на службата за пропаганда на „Аненербе“. Да-да, „Аненербе“ имал свой отдел за пропаганда, неподвластен дори на Гьобелс. Всесилният доктор бил принуден да общува със специалистите на института като с равни. И това далеч не било случайно, тъй като на хората, работещи в този отдел, Хитлер в значителна степен бил задължен за идването си на власт.

Мащабът на пропагандисткия талант на Хитлер бил известен достатъчно добре. Той можел да ораторства в пълни с цигарен дим пивници в началото на 20-те години, да заразява с енергията си тълпата, интуитивно да намира нужния тон, нужните думи. От него би се получил прекрасен политик с местно значение, който вероятно след настъпването на „периода на стабилност“ в средата на 20-те години би бил успешно забравен. Но това не се случило. Главата на НСДАП бързо се издигнал до общонационално ниво, придобил популярност в цялата страна. За това му е трябвало да бъде не просто талантлив оратор. Било му е нужно в съвършенство да усвои технологиите, позволяващи му да подчини умовете и душите на милиони хора.

Първите крачки по този път му помогнали да извърви Хаусхофер и обществото „Туле“. Но Хитлер направил сериозна грешка, опитвайки се през 1923 година да завземе властта. В затвора в Ландсберг имал достатъчно време да осмисли грешките си и да премине към нова тактика, по-премислена, по-ефективна. Всеки ден при вожда на нацистите идвали странни посетители — журналисти, учени, малко известни лица със свободни професии. Всички те, съдейки по всичко, давали на Хитлер съвети — по какъв начин след излизането си на свобода да се бори за завземането на властта. Изводите от тези срещи ясно се виждали в книгата му „Майн Кампф“, някои глави, от която изцяло били посветени на изкуството на пропагандата.

И така, каква е трябвало да бъде тази пропаганда? Благодарение на своите наставници Хитлер усвоил пет основни принципа, върху които се основавало всичко останало.

Първо, пропагандата трябвало винаги да влияе на чувствата, а не на разума на хората. Тя трябвало да действа на емоциите, които били по-силни от разсъдъка. На емоциите било невъзможно да се противопоставя каквото и да било, те не можели да се победят с разумни доводи. Емоциите позволявали да се влияе на подсъзнанието на човека, изцяло да се контролира неговото поведение.

Второ, пропагандата трябвало да се отличава с простота. Както писал самият Хитлер, „всяка форма на пропаганда трябва да бъде общодостъпна, нейното духовно равнище се настройва на равнището на възприятието на най-ограничените хора“. Не трябвало да говориш неразбираемо, а просто и ясно, така, че дори селският глупак да може да разбере всичко.

Трето, пропагандата трябвало да си поставя ясни задачи. На всеки човек било необходимо да се обясни към какво трябва да се стреми, какво именно да прави. Никакви полутонове, никакви вероятности, никаква алтернатива. Картината на света трябвало да бъде черно-бяла. „Може да бъде само положително и отрицателно, любов или ненавист, право и безправие, истина или лъжа“.

Четвърто, пропагандата трябвало да се опира на ограничен брой основни тезиси и безкрайно да ги повтаря в най-различни вариации. „Редуването им не трябва да променя същината на пропагандата, в заключението на речта следва да се говори същото, както в началото. Лозунгите трябва да се повтарят на различни страници, а всеки абзац на речта да завършва с определен лозунг“, — писал Хитлер. Постоянното повторение на едни и същи мисли карало хората да ги приемат като аксиома, потискало всяка съпротива на съзнанието. Ако недоказуемият тезис се повтарял много пъти, това сработвало по-добре от всякакви доказателства — такива били особеностите на човешката психика.

Пето, трябвало гъвкаво да се реагира на аргументите на противника, за да не остане камък върху камък от тях. Хитлер писал: „В собствената си реч… трябва без остатък да се разбива мнението на противниците. При това е целесъобразно веднага да се цитират всевъзможни аргументи на опонентите и да се доказва тяхната несъстоятелност“. Съвсем не било задължително да се следи дали опонентите реално са изказали тези аргументи; напълно достатъчно било, ако измисляш сам тези аргументи (при това колкото по-очевидна била тяхната глупост и безсмислица, толкова по-добре било), а след това с гръм и трясък да ги разгромяваш! И после кой щял да слуша противниците, мънкащи нещо за това, че те, видите ли, не са говорили подобни глупости?

Освен тези прости правила било необходимо да се знаят и някои по-малки тайни. Например — по какъв начин да се „подгрее“ настроението на публиката. Знамена, транспаранти с лозунги, еднакво облекло, бодра музика — всичко това трайно влязло в пропагандния арсенал на Хитлер. Съчетанието на всички тези средства в буквалния смисъл на думата позволявало да се превръщат хората в зомби, неспособни ни най-малко да контролират себе си. Хитлер действал на най-низките инстинкти — ненавист, гняв, завист — и неизменно печелел. Защото онзи, който залагал на низките инстинкти, неизбежно получавал одобрението на тълпата.

Хитлер умеел да накара последния, най-малкия човечец да се почувства господар в този свят, велик ариец, стоящ по-високо от всички останали хора. Това усещане ясно се свързвало с личността на самия фюрер. У слушателя възниквало усещането: „Аз съм господар в този свят, но само ако вървя заедно с този оратор на трибуната“. При това Хитлер блестящо владеел умението да се превъплъщава. Той можел да си надява най-различни маски, да играе всякакви роли. Понякога се представял като разумен, практичен човек, понякога — като човек на чувствата и емоциите, живо въплъщение на неукротимия германски дух.

Той имал отлични учители и съмишленици. Цяла армия от пропагандисти се държала също като своя фюрер. Известният историк Голо Мани писал по този повод:

Усещало се, че пропагандата на НСДАП се ръководела от единен център. Този център съвсем не било ведомството на Гьобелс — то било само банален изпълнител. Зад Хитлер и неговите поддръжници стояла неголяма група майстори на пропагандата от висока класа, блестящи теоретици с опит в практическата работа, намерили впоследствие своето място в института „Аненербе“. Защо никога не сме чували за тях, а знаем само за необикновените таланти на Гьобелс?

Всъщност с тези таланти не всичко е съвсем ясно. До момента, когато съдбата събрала Гьобелс и Хитлер (това станало през 1929 година) бъдещият министър на пропагандата на райха по никакъв начин не проявявал необикновените си таланти. Той бил нелош журналист, но не повече; да се изявява пред големи аудитории не обичал и се страхувал. В края на 20-те години Гьобелс като че ли изведнъж се преобразил. При това записките от дневника му, публикувани след войната, не свидетелстват за полет на мисълта, нито за красноречие. Очевидно Гьобелс не е действал сам, а е бил единствено оръдие в нечии ръце.

Пропагандата е била най-мощното оръжие на XX век, по-страшно от атомната бомба. Затова победителите — преди всичко западните държави — били заинтересовани да привлекат германските „майстори на пропагандата“ на служба при себе си. Именно затова бил скрит техният огромен принос за победата на НСДАП, техните имена завинаги останали в тайна. Практически целият пропаганден отдел на „Аненербе“, според данните, които имам, преминал в състава на американските спецслужби, била запазена дори неговата структура. След като пресекли океана, тези хора продължили борбата си срещу същия противник — комунистическа Русия.

Но да се върнем към Хитлер. Още едно успешно пропагандно решение станало използването на червения цвят като един от основните цветове на движението. Другите два цвята — белият и черният — играли подчинена роля. Решението се оказало просто и гениално: трите цвята съответствали на цветовете на кайзеровото знаме и позволявали да се привлекат към националсоциализма консерваторите и всички, които тъгували по „добрите стари времена“ без демокрация и икономически сривове. Червеният цвят позволявал да се примамят привържениците на левите партии, създавайки илюзията, че НСДАП е социалистическа партия, само че с национален уклон.

Освен това пропагандистите, които стояли зад Хитлер, умело използвали още една потребност на простия човек. Психолозите я наричат „потребност в груповата самоидентификация“. Какво представлява това? След поражението във войната немецът се чувствал самотен, слаб, предаден. Но ако се облече в красива униформа, ако се подредят в редици такива като него, ако под звуците на боен марш преминат в параден строй по главната улица на града, той изведнъж ще се почувства част от много силното цяло. Неслучайно нацистките паради били едно от основните средства за агитация и пропаганда, които масово привличали нови адепти.

Щурмовите отряди на НСДАП — СА34 се увеличавали с бесни темпове. Към 1933 година те наброявали няколко милиона човека! Почти всеки десети възрастен немец от мъжки пол бил щурмовак. СА станала най-мощната въоръжена сила на Германия, вселявайки страх дори в армията.

Подемът на партията започнал през 1933 година след началото на икономическата криза, която много силно ударила Германия. Производството паднало, безработицата растяла, достигайки невероятни размери. От името на безработните Хитлер заклеймявал действащата власт, призовавал хората да се борят за сит и безгрижен живот.

Фракцията на НСДАП в парламента нараствала като тесто с мая. Акциите на нацистите приемали все по-голям размах, парадите и демонстрациите се превърнали в професионално инсценирани спектакли. Именно тогава бил пуснат в оборот поздравът „Хайл Хитлер!“, била потушена всякаква възможна опозиция на фюрера вътре в партията. Започнало обожествяването на Хитлер, на когото се приписвали едва ли не свръхестествени качества. Нажежаването на страстите достигнало най-високата си точка.

За пропаганда широко се използвали най-новите технически средства. В частност, става дума за радиото, което получило в онова време широко разпространение. НСДАП притежавала няколко радиостанции, които позволявали на Хитлер да държи речи вече не пред хиляди, а пред милиони хора. Използвала се и авиацията: знаменитата компания „Луфтханза“ предоставила на вожда на НСДАП най-новия пасажерски самолет, на който той по време на сменящите се една след друга предизборни кампании летял по цяла Германия. „Хитлер е над страната!“ — възклицавала по този повод нацистката пропаганда. Личният самолет му позволявал да държи речи на три-четири митинга на ден в различни градове, което било недостъпно за съперниците му.

Използвали се и напълно традиционни методи за пропаганда — листовки, вестници, брошури. Всяка партийна ядка била длъжна да провежда постоянни събрания, митинги, шествия, да агитира хората. Нацистките митинги приличали на религиозни церемонии, което много силно действало на умовете на присъстващите.

След 1933 година пропагандата се променила, станала, от една страна, по-фина, а от друга, — по-масирана. Това не било изненадващо: след идването си на власт Хитлер получил фактически неограничен контрол над всички радиостанции и периодични издания в страната. Той вече нямал конкуренти. И пред пропагандата се появила нова задача — не просто да накара еснафа да гласува на изборите за нацистите (това, всъщност, и не се изисквало), а да подчини целия си живот, цялото си мислене на хитлеровата държава.

Създавали се множество различни организации, призвани да обхванат всички страни от живота на човека, да го съпровождат от детството му до дълбока старост. Хитлерюганд — за младежите, Националсоциалистическият женски съюз — за представителките на прекрасната половина на човечеството, Немският трудов фронт — за всички трудещи се, „Сила чрез радост“ — за организиране на свободното време на немците… Всичко не може да се изброи. Тези структури били насочени, всъщност, за постигане на една цел — господство над душите — и в тази посока пропагандата работела в един впряг.

Започнало масово производство на евтини „народни радиоприемници“, които можели да приемат само една вълна — държавното радиоизлъчване. Ежегодно по екраните излизали много филми, пропагандиращи нацизма. Понякога — открито, например като в знаменития „Триумф на волята“. Понякога — в скрита форма като в многобройните лирични комедии. И съвсем неслучайно към всяка голяма киностудиа имало упълномощен от „Аненербе“. Формално той изпълнявал ролята на консултант при заснемането на филмите за древните германци, всъщност направлявал пропагандната линия в киното.

Именно „Аненербе“ провел огромната, почти немислима кампания по подготовката на немския народ към нова световна война. Нали предишната завършила съвсем неотдавна и споменът за страшните загуби бил още жив у всеки немец (трябва да кажем, че аналогичният спомен у французите щял да стане причина за бързия им разгром през 1940 година). „Аненербе“ успял не само да победи страха на хората от възможни тежки загуби, но и да ги накара да повярват, че враговете са обкръжили страната от всички страни и да се борят с тях била свещена необходимост. При това вярата в неминуемата победа немските войници запазили до самия финал, до май 1945 година. Това било висше постижение на пропагандистите на райха, чиито имена, както и преди, са забулени в тайна.

Впрочем тази тайна, както и всичко останало, рано или късно ще бъде разкрита…

Раждането на новата вяра

Нацизмът имал свой вожд, свой исторически мит, свой административен апарат, своя армия, свои закони. Какво не им достигало? Правилно! Религия.

Хитлер ненавиждал християнството. Той го смятал за незаконно дете на юдаизма, тази долна еврейска религия, с която евреите се въоръжили, за да покорят света. Съвременната църква гледала снизходително на тези мръсни намерения. Тя била попила в себе си твърде много от юдейското, в нея нямало нищо арийско. Следователно, правел извод Хитлер, с такава църква трябва да се скъса. А на нейно място да се постави нова, истински германска.

Тези възгледи на Хитлер хранел и поддържал Дитрих Екарт. Като един от създателите на националсоциализма и един от главните учители на Хитлер, Екарт предпочитал да остава в сянка. „Той ще танцува, но аз му написах музиката“ — ще каже той на смъртния си одър през 1923 година. Дитрих Екарт започнал да изгражда основите на религията, която трябвало да разцъфти в победилата националсоциалистическа държава. Неговото дело продължили други — онези, които по-късно щели да влязат в състава на „Аненербе“.

Действително кой, ако не те, изучаващи древната германска история, култура и дух на арийските предци, трябвало да възродят изначалната религия? Тази същата ирминистична вяра, която според преданието, изместила християнството? В действителност ирминизмът станал само една от религиозните концепции, които се обсъждали в рамките на института. А те били няколко — подобни по форма, но все пак твърде силно различаващи се една от друга. Именно тези разногласия станали причина светът така и да не види новата, нацистка религия, която трябвало да стане антипод на християнството.

Но това не попречило още в ранните етапи на нацизма да му се придадат религиозни черти. Масовите шествия, тържествените клетви, „храмовете“, изграждани от насочените в нощното небе лъчи на прожекторите — всичко това предразполагало немците към религиозни чувства, карайки ги да вярват в своя фюрер като в Бога. Били подготвени сложни церемониали с псевдоцърковни песнопения, с ритмично скандиране, със специално подбрана цветова символика. Участниците в тези церемониали изпадали в екстаз, подобен на религиозния, а възгласът „Хайл!“ станал аналог на християнското „Амин“ или на будистка мантра.

Както църквата, така и специалистите на „Аненербе“ умеели да използват психологическото въздействие върху човешкото съзнание на сумрака, полумрака, който неизменно се свързвал с нещо тайнствено, плашещо, свещено. Самият Хитлер в своята „Майн Кампф“ писал:

Много изследователи смятат, че Третият райх се е стремял да стане държава-църква, да замени идеологията си с религия. В известна степен това е вярно: обожествяването на Хитлер преминало всички допустими граници. Но това съвсем не било същото, което той самият искал. Националсоциализмът, както и да се модифицирал, си оставал светска идеология. Била необходима още и църква — църква, в която фюрерът можел да бъде върховен жрец. Защото той не бил безсмъртен като боговете, но бил длъжен да дарява безсмъртие на своя „хилядолетен райх“. Да стои на два крака — идеологията и църквата — за новата държава би било много по-просто.

В крайна сметка през 1934 година Хитлер заповядал на специалистите в „Аненербе“ да се заемат с разработката на основите на новата религия. След дълги спорове експертите все пак постигнали съгласие и приели твърде пространен документ, чийто автор бил бившият професор по богословие Е. Бергман. Документът имал по-скоро компромисен и временен характер. Бергман не се изхвърлял в създаването на вероучение от гигантски мащаб. Пред него стояла много по-скромна задача: да изпълни заповедта на фюрера.

Какво предложил институтът „Аненербе“? Нищо особено оригинално. Еврейският Стар Завет не бил подходящ за нова Германия. Той изкривявал образа на историческия Христос, който, естествено, бил ариец. Призван да спаси света от еврейската зараза, той бил разпънат от своите подли противници. Но тъй като неговият образ станал много популярен сред простия народ, евреите побързали да присвоят този герой. Почти две хиляди години това им се удавало. Но сега на Земята бил изпратен нов месия — Адолф Хитлер, на когото предстояло да завърши делото, с което не се справил Христос, — да прочисти и спаси света от евреите.

Истинското, германското християнство, според Бергман, съществувало много преди идването на Христа. То почти угаснало, но можело напълно да се възроди към нов живот. Вместо еврейския кръст знак на новата вяра трябвало да стане свастиката. Свещената земя на истинските християни била не Палестина, а Германия. Германската земя, кръв, душа, изкуство били свещени. Именно на тази земя трябвало да се извърши възраждането на истинското, арийското християнство и после от нея да се разпространява по цялата Земя… разбира се, заедно със самите арийци. Мисионерска дейност сред другите народи не се предвиждала — църквата била длъжна да остане тясно национална. Именно опитът да създадат универсална църква бил една от главните претенции, които Бергман и неговите другари предявявали към християнството.

Какви претенции още предявявали тези учени мъже? В общи линии, в своята критика на християнството „Аненербе“ се опирал на идеите на Ницше. Първо, християнството защитавало слабите и унижените, следователно препятствало естествения подбор в обществото, правело го болно. Второ, християнските догми за опрощаване на греховете, възкресяването и спасението на душата били пълна безсмислица. Състраданието и милосърдието били вредни, защото били проява на слабост, недостойна и опасна за силния арийски дух.

Тук се предлагал план за конкретни действия по въвеждането в страната на новата религия. Ще си позволя да цитирам някои неща от него:

Хитлер харесал проекта, но като твърде здравомислещ човек, разбирал каква буря от възмущение ще предизвика у немските християни. Разколът на обществото в навечерието на голямата война му бил съвършено ненужен. Затова християнската църква, макар и ощетена много в правата си, продължавала напълно легално да функционира. Нещо повече, католическите и протестантските свещеници не се срамували да използват труда на руските роби, доведени от изток, и да поддържат този режим.

Въвеждането на новата религия Хитлер решил да извършва постепенно. Да започне от ордена на СС, от партията и едва след това да я разпространи сред целия народ. Скоро партийните ритуали действително започнали да се преобразуват в свещенодействие. Такива били, например, церемониите, свързани с вече споменатото по-горе „знаме на кръвта“.

Изобщо кръвта играела централна роля в идеологията и расовата доктрина на нацистите. Същата роля тя трябвало да изиграе и в тяхната религия. След идването на нацистите на власт в института „Аненербе“ бил разработен специален ритуал за „осветяване на знамената“, през който преминавали всички партийни и есесовски знамена. Френският изследовател Мишел Турние описал този обичай по следния начин.

След построяването на замъка Вевелсбург церемонията по „освещаването на знамената“ се извършвала именно там. С течение на времето в „Аненербе“ били разработени и други ритуали, които, по възможност, се натъкмявали към традиционните празници. При това активно се използвало езическото наследство. Така например в рамките на СС се отбелязвал празникът на Слънцето и събирането на реколтата. Бил възкресен дори ритуалът „Непобедимото слънце“, въведен преди повече от хиляда и петстотин години от император Константин. Този празник в чест на младия бог на слънцето отбелязвали преди всичко момчетата от специалните есесовски интернати.

Специален церемониал бил разработен за сватби и погребения на офицерите от СС. На техните гробове, например, не се поставяли кръстове, вместо тях се поставяли рунически знаци.

Последният опит за въвеждане на „новата религия“ се отнасял към 1944 година. Един от видните експерти на института „Аненербе“ доктор Кремер предложил, по същество, пълен отказ от всякакви паралели с християнството и пълно завръщане към древните германски корени — езическата религия с арийските богове. Представеният от него проект, един екземпляр, от който по чудо се е запазил до наши дни, поразявал с простотата и логичността си. В съпроводителното си писмо Кремер убеждавал Химлер:

Но и на Химлер, и на другите вождове на райха вече не им било до религията. Те се стараели отчаяно да спасят загиващия фронт. Новата религия, която, може би, щяла да стане най-необичайното културно явление на XX век в Европа, така и не видяла бял свят.

Проектът „Тор“

За разработките на психофизическо оръжие в Третия райх е известно съвсем малко. Най-вече защото документацията на учените в „Аненербе“ впоследствие била завзета от победителите и станала вече тяхно секретно оръжие. Само по чиста случайност успях да попадна на следите на проекта, който в средите на института беше получил кодовото название „Тор“ в чест на един от древно-германските богове. И до ден днешен в моите знания за него има множество „черни дупки“.

Задачата на психофизическото оръжие била да осигури на притежателите му власт над съзнанието на хората. За първи път за подробните разработки станало известно, след като в Швейцария през 1959 година излязла в малък тираж една книжка под заглавие „Чукът на Тор“. Тя би могла да се приеме като банална „жълтина“, ако не били две обстоятелства. Първо, автор на книжката бил Вилхелм Алпентал — асистент на известния физик Карл Маур, един от водещите сътрудници на „Аненербе“. Второ, веднага след излизането на книгата почти целият тираж бил изкупен от неизвестни лица, а самият автор след един месец се удавил в Женевското езеро при твърде загадъчни обстоятелства. До наши дни са се запазили само няколко екземпляра от изданието, един от които попадна в моите ръце.

И така, какво е написал Алпентал? Според него в института „Аненербе“ било създадено оръжие, даващо власт над хората. При това уж били използвани знания от неземен произход.

И тук отново ще ни се наложи да се обърнем към „прокълнатия род“ Вилигут. Помните ли онези рунически плочки, които този род съхранявал в течение на цялата си история? Веднъж тяхно фотокопие попаднало пред очите на Маур. Той се вгледал и ахнал — написаното на плочките представлявало сложни схеми и формули, описващи по-рано неизвестни явления. При това само половината от тях се намирали на нивото на съвременната физика; останалите, очевидно, били все още недостъпни за разбиране от съвременните учени.

Именно на основата на текстовете на тези плочки били създадени така наречените техноматически апарати. В началото учените трябвало немалко да се потрудят, за да разшифроват руническите символи. После работата тръгнала по-бързо. Принципът на действие на апаратите се основавал на използването на така наречените торсионни полета, състоящи се от множество елементарни частици, образуващи вихрови потоци. Торсионните полета действали пряко на хипофизата и на намиращите се в нея нервни центрове, контролиращи волята на човека.

Проектът получил названието „Тор“. Изпитанието му се провеждало върху затворници от същия „спомагателен“ концлагер на института. Огромният прибор, с размери на къща, бил щателно замаскиран като уютна извънградска вила и едва ли някой би могъл да се досети за истинското му предназначение. През 1944 година сътрудниците на Маур започнали опити с хора. Налагало се да работят по метода „проби и грешки“. Работата била там, че механизмите на въздействие на прибора върху човешкия организъм предстояли да се изучават.

За ускоряване на работата Маур се свързал с професор Хирт от Страсбургския имперски университет. Хирт бил известен като едно от „светилата“ на науката за расите, колекционер на черепи и скелети на хора от различни раси. Целта на живота му била да докаже съществуването на кардинални биологични различия между представителите на различните раси, които биха позволили да ги отнесе към различни видове и по такъв начин да доведе расовата доктрина на нацистите до съвършенство. Маур помолил Хирт да изследва хипофизата на изпращаните му трупове, в частност, да обърне внимание на така наречените кристали на волята. Хирт с ентусиазъм се захванал за работа.

През това време Маур и екипът му продължавали експериментите си в натура. Той успял вече напълно да потисне волята на човека, така че не можел да се придвижва напред. При това особено чувствителните дори изпадали в безсъзнание. В някои случаи успявал да накара хората да изпълняват някакви най-прости движения. Обаче, за да изучи всички ефекти на торсионното поле и да създаде що-годе работоспособен телепатичен апарат, се изисквало време. Маур определял срок от десет години, след което психофизическите системи можели да се поставят на въоръжение. Но той нямал на разположение дори една година.

Наследството на „Аненербе“ завзели руснаците и американците. Съдейки по всичко, американците завзели апарата и част от сътрудниците, а руснаците — цялата документация. Къде се дянал самият Маур не е известно и досега. Не е известно също докъде са стигнали в изследванията си съвременните учени. Съдейки по някои косвени признаци, те са успели да постигнат успех. Във всеки случай, някои процеси в съвременния свят изглеждат много странни, ако не се предполага, че са предизвикани именно от психофизическо оръжие.

Медиците в служба на нацистите

Както виждаме, институтът „Аненербе“ съвсем не се занимавал единствено с исторически проучвания. В него се провеждали най-различни изследвания, които имали една обща черта — всички имали новаторски, прогресиращ характер. За това новаторство често се налагало да се плаща страшна цена. Така, например, било с медицинските изследвания.

Ръководител на медицинския отдел на „Аненербе“ бил доктор Зигмунд Рашер. Професионален медик с много висока квалификация, той още в младостта си се увличал от теорията за расите. Рашер смятал, че древните арийци са притежавали свръхчовешки способности и да се възстановят те у съвременните германци била задача на медицината.

За да реши тази задача, Рашер започнал да изследва екстремалните състояния на човешкия организъм. В частност, влиянието върху човека на големите височини — от тези изследвания били заинтересовани военновъздушните сили. За опитите се вземали хора от същия концлагер към института. Поставяли ги в декомпресионна камера, в която чрез изпомпване на въздуха се създавало ниско атмосферно налягане. В работния си дневник Рашер описвал тези опити по следния начин.

В реалността всичко това изглеждало много по-ужасно. Хората си скубели косите, драскали си лицето и главата, удряли си главата в стената — за да намалят непоносимото вътрешно налягане.

Следващият опит бил посветен на замразяването. Тези експерименти станали особено актуални след нахлуването на германската армия в Русия, където зимите, както е известно, се отличават с невероятно ниски температури. От тях били заинтересовани все същите ВВС — екипажите на самолетите, бомбардиращи Англия, понякога били принудени да скачат с парашути над Северно море и по много часове да прекарват в ледената вода. На Рашер му предстояло да установи две неща: първо, колко дълго време човек може да издържи на студ, преди да загине, и, второ, как най-добре да се затопли измръзналият.

Експериментът се провеждал по следния начин (отново цитирам самия Рашер).

Максималната продължителност на пребиваване на човек в ледена вода достигала 1–1,5 часа. Само двама руски офицери, докарани от лагер за военнопленници, издържали почти пет часа!

Втората част на експеримента била посветена на затоплянето на замръзналите. За тези цел се използвали съвсем различни способи. В частност, толкова екзотични като, например, разсъблечени женски тела. За тези опити докарвали жени от концлагера Равенсбрюк. В крайна сметка, обаче, било установено, че много по-ефективна била обикновената вана с гореща вода.

Колко хиляди хора е унищожил доктор Рашер в хода на своите експерименти е трудно да се изчисли. По-късно неговите резултати били широко използвани от страните-победителки въпреки официалното осъждане от тяхна страна на подобни методи. Смята се, че самият Рашер не е доживял поражението на Германия. През 1944 година бил изпратен в концлагер, а след него там била заточена и неговата жена. После следите на Рашер се губят.

Причината за това, както смятат много историци, бил неговият опит да измами Химлер. Рашер заявил, че е съумял да постигне успех във възсъздаването на арийската раса — неговата жена била родила през кратки интервали три деца, които от гледна точка на теорията за расите притежавали съвършени качества. Райхсфюрерът на СС изпаднал във възторг, но впоследствие се оказало, че децата били просто похитени от приютите за сираци. Затова Химлер, прекланящ се пред немските майки, хвърлил измамниците в тъмница, от която нямало изход.

Нелогичността на тази версия се вижда веднага. Да прибегне до толкова примитивна измама можел само завършен идиот, а не умен и образован медик, какъвто бил Рашер. Реших да проверя фактите и стана ясно, че докторът действително е имал няколко приемни деца. Но той никога не е криел, че ги е осиновил, като ги е взел от приютите за сираци! Унищожавайки хиляди „получовеци“, Рашер бил изключително добър и милосърден към германските деца. Побъркан на темата за арийската раса, той, естествено, избирал за себе си доведените синове и дъщери, отговарящи в най-висока степен на расовите канони.

Тогава каква е била причината за неговото заточение? Впрочем кой казва, че в действителност е имало заточение? Документи за ареста на Рашер не са се запазили, съществуват само устни свидетелства, на които, както е известно, невинаги може да се вярва. Напълно възможно е през 1944 година да е бил изпратен в концлагер за провеждане на нови експерименти. А после, след войната, следите му, както и следите на много други сътрудници на „Аненербе“ и на нацистките главатари (като Мюлер и Борман), са се загубили.