Тайните на Третия райх. Аненербе — секретният проект на Хитлер

В края на 80-те години в берлинския затвор Шпандау умрял последният от затворените там с присъда от Нюрнбергския трибунал. Това бил Рудолф Хес. Или човекът, представящ се за Рудолф Хес, — тази тайна все още предстои да бъде разкрита.

Защо се съмнявам, че в Шпандау е излежавал присъдата си истинският Хес? Впрочем не само аз. Много изследователи посочват редица странни обстоятелства, съпровождащи полета на Хес в Англия. Например че от летището в Аугсбург, откъдето излетял наци № 3, стартирал един самолет, а в Англия се приземил (по-точно, разбил се) съвсем друг. Неадекватно изглеждало и поведението на Хес на процеса. Не са ли изпратили немците двойника на Хес в Англия?

Такива мисли ме спохождаха дълго преди смъртта на моя баща. А после сред книжата му намерих писмо, подписано от Рудолф Хес. В писмото Хес питаше баща ми за някакви данни, свързани с неговите предишни научни изследвания. Изобщо, в това нямаше нищо странно, ако писмото беше изпратено от Берлин, — в крайна сметка на затворниците не са забранявали кореспонденция. Но писмото беше изпратено, съдейки по щемпела, от централната поща в Рио де Жанейро! Обратен адрес нямаше — очевидно се е предполагало, че моят баща е знаел къде да пише или да съобщи по някакъв начин исканата информация.

Впрочем фамилията Хес била твърде разпространена. Вероятно и не малко Хесовци са се казвали Рудолф. Възможно е тогава да е ставало дума просто за адаш на помощника на Хитлер, който пък е бил стар познат на моя баща. Но за такива негови познати аз не бях чувал. А после в една от книгите случайно открих фотокопие на подписа на Хес — и останах поразен: той точно съвпадаше с подписа в писмото, което преди това е бил получил моят баща! Не са ли твърде много странните съвпадения?

Към това писмо непременно ще се върна отново. Сега интересното е друго. Човекът, който наричал себе си Рудолф Хес и излежавал присъда в Нюрнбергския затвор, оставил след себе си дневници. Достатъчно объркани, но позволяващи да се предположи, че е бил посветен в някои тайни на „Аненербе“. В частност, в дневника му било записано следното:

Загадъчната страна Шамбала обикновено се свързва с Тибет. Случайно съвпадение ли е това, че там е била изпратена една от най-мощните и засекретени изследователски експедиции на „Аненербе“?

Впрочем за всичко поред…

Източниците на интереси

За европейските тайни общества Изтокът винаги си оставал източник на загадъчни, мистични знания, на хилядолетна мъдрост. Още в онези времена, когато кръстоносците воювали със сарацините, те неволно се оказвали подвластни на обаянието на тази древна култура. Именно от Изтока взела своето начало мъдростта на тамплиерите.

Към XIX век били изследвани големи области на Източна Азия. Недостъпен и загадъчен оставал само Тибет — най-високите планини в света, където времето като че ли било спряло и хората живеели незабързано и спокойно, където съществувала древна религия и откъдето, според преданията, произхождали много легендарни мъдреци. Именно към Тибет се стремили онези, които се опитвали да постигнат основите на мирозданието. И специалистите на „Аненербе“ не правели изключение.

Историята на „тибетския проект на СС“ започнала през 1922 година. Главна роля за това изиграл вече известният ни Хаусхофер. Той поканил в Германия няколко тибетски лами (религиозни учители), от които се опитвал да се научи на божествената мъдрост. Неслучайно той наричал себе си „ученик на Източната мистерия“ и смятал, че главна германска колония трябвало да стане именно Тибет, който можел да дари новия райх с мистична сила.

През 1926 година по предложение на Хаусхофер в Берлин било основано Тибетско сдружение. В същото време с тибетската култура и митология той запознал и Хитлер, който наскоро бил излязъл от затвора. Бъдещият фюрер бил завладян от мистичната история, той с трепет четял книгите на френския езотерик Рене Генон, който пишел за загадъчната страна Шамбала36.

Да спечели толкова могъщ съюзник — не е ли това предел на мечтите на всеки уважаващ себе си държавен деец? Хаусхофер също се стремял да установи връзка с Тибет, със загадъчната страна Шамбала. В значителна степен той успял.

Щафетата от ръцете на Хаусхофер приел Ернест Шефер, един от най-младите и талантливи сътрудници на института „Аненербе“ Ернест се родил през 1910 година в семейството на крупен предприемач. Сведения за детските и юношеските му години практически не са се запазили до наши дни. По непроверена информация още в детството си той се увличал от източната култура, неговият баща бил страстен колекционер на всевъзможни китайски вази и японско оръжие и момчето израснало в такава обстановка. Ернест постъпил в университет, но изучавал не любимата си ориенталистика, а зоология — очевидно в порив на моментно увлечение. Именно в качеството си на зоолог той заминал през 1931 година за Източен Тибет в състава на експедицията на Долан.

Долан и не подозирал, че впоследствие този поход ще бъде наречен „експедицията на Шефер“. Младият немец се държал скромно, с нищо не издавайки истинските си интереси. Никой не знаел, че е член на НСДАП и близък познат на Химлер. Райхсфюрерът на СС благословил юношата за пътуването и му поставил няколко сложни задачи, сред които било търсенето на страната Шамбала. Разбира се, Химлер би предпочел да изпрати някой по-възрастен и по-опитен, но след като се отворила такава възможност — защо да не се възползва? Освен това прекрасно знаел какво представлява Шефер.

Експедицията потеглила от Бирма и била принудена да пресече райони на Китай, обхванати от война. Почти половината от членовете на експедицията загинали. Шефер поел ръководството над останалите и упорито продължил да върви напред. Той обследвал такива райони, в които по-рано не бил стъпвал крак на европеец. Пресекли планински вериги, дълбоки влажни долини и бурни реки. В своята излязла след експедицията книга „Планини, Буди и мечки“ Шефер описал този поход по следния начин:

Шефер и неговите спътници обследвали горното течение на големите китайски реки Янцзи и Хуанхе, поправили маса неточности, изобилстващи на географските карти. При това неведнъж им се налагало да влизат във въоръжени сблъсъци с бандити. Усилията им били възнаградени — Шефер намерил и описал много реликтови растения, за които се смятало, че отдавна не съществуват в природата, а също мечката панда, за която в онова време в Европа нищо не знаели.

Изпълнявал ли е Шефер поръчение на Химлер? За това нищо не е известно. Изобщо, от този момент младият биолог започнал да води двойствен живот — от една страна, продължавал да прави откритите си изследвания, а от друга — се хвърлил с главата напред в окултната тематика. Време и сили имал и за едното, и за другото. Във всеки случай, разположението на Химлер към него се запазвало и дори се затвърждавало. През 1933 година, веднага след основаването на института „Аненербе“, Шефер станал негов щатен сътрудник.

През 1935 година Шефер бил поканен да участва в една германо-американска експедиция. Половината участници били немци, половината — янки. При това финансирането било главно американско, то се извършвало от Филаделфийската академия по естествени науки. Но в самото начало на пътя между двете страни избухнал конфликт и американците се върнали обратно. Съдейки по свидетелствата, които имах, конфликтът бил провокиран именно от Шефер, с цел да се избави от чужди очи. Американските учени още дълго време се оплаквали от лошия нрав на германския си колега — което било много забавно, тъй като в действителност младият учен се отличавал с открит и добродушен характер.

Немците продължили пътя си и стигнали до горното течение на Янцзи и Меконг (практически всички големи реки в Източна Азия водят началото си от един район). По официални данни Шефер съвсем за малко не стигнал до Лхаса — официалната столица на Тибет. Не стигнал ли?

Резултатите от втората експедиция се оказали още по-поразителни от първата. Били открити много нови видове растения и животни, в частност, антилопата оранго, гълъбът-джудже, синята овца, множество неизвестни и редки птици. Шефер написал поредната си книга, името му станало известно в научните кръгове. През 1937 година защитил дисертация. Едновременно с това бил назначен за глава на новообразувания Тибетски отдел в „Аненербе“.

Ето тук се появили резултатите от „отклоненията“, които Шефер правел от официалния си маршрут. В разпореждане на СС били предадени хиляди древни тибетски ръкописи, значителна част от огромното културно наследство, от мъдростта на Изтока. Резултатите се оказали толкова обнадеждаващи, че изникнал въпросът за незабавно организиране на нова, поредна експедиция.

В търсене на Майтрея37

На 10 септември 1938 година в кабинета на Химлер се провело съвършено секретно съвещание. В него участвали — самият райхсфюрер на СС, Шефер и още няколко водещи специалисти от Тибетския отдел. Точното съдържание на техния разговор е неизвестен — не са се запазили нито протокол, нито свидетелства на участниците. Знаем само едно: именно на това съвещание окончателно бил определен съставът, сроковете и задачите на експедицията.

Съставът се оказал твърде пъстър: покрай професионалните учени в експедицията участвали професионални разузнавачи и диверсанти, а също специалисти по радиовръзка. Химлер мечтаел за организирането на пряка радиовръзка с Лхаса, за да може постоянно да общува с висшите непознати сили. Очевидно се планирало установяването в Тибет на постоянно действащ център. Фактически се правела първата крачка към колонизацията на Тибет, на тази тайнствена прародина на арийците, на нацистка Германия.

През април 1939 година експедицията пристигнала в Индия. Шефер бързал много: в Европа вече се чувствало наближаването на голямата война и англичаните се отнасяли не много дружелюбно към немските учени. В публикациите си местната преса открито наричала Шефер шпионин. Затова сътрудниците на „Аненербе“ облекчено въздъхнали, когато индийско-тибетската граница останала зад гърба им.

Първата работа на Шефер била да поведе експедицията към подножието на планината Каченджанга. Никакви изследователски задачи повече не се поставяли. Шефер трябвало колкото може по-скоро и ефективно да изпълни основната си мисия. Позовавайки се на трудовете на известния специалист по будизъм Алберт Грюнведел, ръководителят на експедицията твърдял, че в подножието на тази планина се намирал един от входовете в тайнствената Шамбала. Тук експедицията останала няколко седмици. През това време на върха на планината били разположени контейнери с радиоапаратура, която можела да работи на автономен режим. Специална ветроенергийна инсталация снабдявала мощния предавател с електричество, а в случай на безветрие като застраховка имало на разположение акумулатори.

Особено внимание било отделено на мерките за безопасност. Всички подстъпи към ретранслатора били минирани, всеки невнимателен опит на някого да се доближи до него водел до неминуем взрив. При това взривът автоматично предизвиквал свличането на лавина, която унищожавала и апаратурата, и този, който се опитвал да я вземе.

По-нататък Шефер и другарите му се отправили в столицата на Тибет Лхаса. Там той бил посрещнат с разтворени обятия, като стар познат (може ли след това да се вярва, че Шефер по-рано не е бил там?). Регентът на Тибет Квотухту написал на Хитлер лично писмо, в което се казвало:

Освен това регентът изпратил на фюрера на германската нация подаръци: куче от особена тибетска порода, копринена кърпа, сребърна чашка с капак, инкрустиран със скъпоценни камъни. Но не установяването на дипломатически отношения била основната цел от пребиваването тук на Шефер. Той жадно търсел следи от непознат разум, опитвал се да влезе в контакт с висши сили.

По какъв начин, освен с влиянието на висши сили може да се обясни съществуването тук, в безплодните планини, на прекрасния град с множество дворци и храмове, изградени на недостижимо ниво на майсторство? Легендата гласи, че са били построени от демони, извикани от първия Дал ай Лама. Шефер внимателно изучавал ритуалите на будистките монаси и намирал в тях много общо с ритуалите на древните германци, във всеки случай такива, каквито си ги представял. Всички церемонии щателно се заснемали с кинокамера: Шефер снимал филм за тайнствената и чудесна страна.

Тибетските власти толкова се доверявали на немските учени, че им позволили да влязат в светая светих на будистките манастири — в техните подземни светилища, където пускали, меко казано, далеч не всеки. Именно там се извършил обредът за получаване на ясновидски дар. Същността му се състояла в следното: тибетските монаси отдавна били забелязали, че хората започвали да пророкуват най-често след мозъчна травма. Ако се нанесе подобна травма по изкуствен начин, човек може да се превърне в ясновидец. Ритуалът се наричал „откриване на трето око“. В центъра на челото пробивали отверстие, после го затваряли с дървен клин, мажели го с лечебни мазила и го оставяли да зарасне. Шефер и още няколко участници в експедицията дали съгласието си за провеждане на такава операция. Вероятно резултатът се оказал добър, тъй като подобни операции в началото на 40-те години започнали да се правят на много офицери от СС. През 1945 година в района на Севастопол било намерено цяло немско гробище, в което всички покойници имали триъгълно отверстие на челата си.

Шефер, обаче, търсел контакт с висша същност, контакт с Майтрея. Бил убеден, че той съществува. В отчетите си Шефер описал ритуалите на тибетските монаси.

Но Шефер не могъл да установи контакт с Майтрея. Официално не успял да намери и Шамбала, въпреки че съществуват някои факти, които ни карат да се съмняваме в това. Във всеки случай, в края на 1939 година, буквално две седмици преди началото на Втората световна война, експедицията успяла да се върне в Германия. В актива си тя имала не малко постижения. В Мюнхен Шефер бил посрещнат като национален герой, самият Химлер дошъл да го посрещне на летището. Веднага бил поставен въпросът за подготовката на нова експедиция, още по-представителна. Покрай всичко останало с експедицията щял да замине неголям военен отряд и внушителен товар с оръжие. Очевидно немците все пак имали какво да защитават и колонизират в Тибет. Само че Втората световна война не позволила тези планове да се осъществят.

При все това радиомостът с Лхаса действал до 1942 година, когато англичаните, след като се добрали до ретранслатора, все пак го унищожили. Твърде любопитни са спомените на един от участниците в тази експедиция — на един британски учен, когото немците взели със себе си за всеки случай. В подножието на планината Каченджанга той намерил останки от немски базов лагер, който изглеждал така, като че ли бил напуснат съвсем неотдавна. Но дори това не било най-интересното: от останките на лагера до една скална издатина водела широка утъпкана пътека, където… прекъсвала без всякакви следи! Ученият предположил, че там се намирал тайният вход във вътрешността на планината и имал намерение да изследва това място. Но групата, която трябвало да завземе ретранслатора, към този момент достигнала върха на планината и се натъкнала на минно заграждение. Мините се взривили, предизвиквайки свличането на лавина, която завинаги погребала и останките от лагера, и тайнствената пътека. Британският учен като по чудо успял да се спаси.

След неуспешната експедиция интересът към Шамбала, според логиката на нещата, би трябвало да се смени с разочарование. Това, обаче, не се случило. Тибетският отдел на „Аненербе“ се разраствал, при Хитлер започнал да функционира таен „тибетски щаб“, съставен изцяло от монаси. Една интересна подробност: Германия побеждавала във войната до 1942 година, след което започнала постоянно да търпи поражения. Разбира се, за това имало множество напълно обективни причини. Но освен тях винаги има на лице определен личностен фактор. В теорията на мениджмънта съществува понятието „качество на управленските решения“, което характеризира доколко добре ръководителят ръководи. Именно това качество на управленските решения у Хитлер рязко се влошило през 1942 година в синхрон с унищожаването на радиотранслатора. Така че въпросът за това, дали фюрерът е получавал рекомендации от Шамбала, както и преди, остава открит.

Каква била по-нататъшната съдба на нашите герои? През 1941 година Шефер бил изпратен във Финландия. Говорело се, че е изпаднал в немилост пред Хитлер, за да го изпратят на заточение… Подобни разговори по-скоро напомнят стандартната маскировка. По-вероятно е, че Шефер е взел участие в загадъчния проект „Лапландия“, подробностите, за който са неясни и до ден днешен. Това се потвърждава и от обстоятелството, че през 1943 година Шефер благополучно бил „изваден“ от немилост и отново започнал да работи по своята тибетска тематика. Заедно с ведомството на доктор Гьобелс ученият взел участие в пропагандната кампания „Дружеският и тайнствен Тибет“. А през 1944 година, почти година преди поражението на Германия, следите му изчезнали. Говорело се, че Шефер отново участвал в някаква тайнствена мисия в чужбина. За възстановяване на връзката с Тибет? В друг, не по-малко смел проект? Във всеки случай, да се връща в Германия от последната си експедиция през май 1945 година за Шефер било безсмислено. Възможно е и сега в дълбока старост той да доживява своя век в някое далечно ъгълче на Земята, надсмивайки се над наивните историци, блъскащи си главите над загадките на неговите тибетски експедиции.

Що се отнася до тибетците от обкръжението на Хитлер, то те всички загинали в края на април 1945 година при щурма на Берлин от руските войски. Не се предавали в плен, своите ранени застрелвали и всичките си тайни отнесли със себе си в гроба.

А тези тайни, съдейки по всичко, били не малко…

Проектът „Арктогея“

Нацистките учени търсели не само Шамбала. Амбициите им се простирали много по-далече. Били намислили да намерят легендарната прародина на германците. Ситуирали я на различни места — в загадъчната Атлантида, в митичната Лемурия38, в далечния Тибет. А Херман Вирт, първият „Глава на Аненербе“, я разполагал в Арктогея.

Арктогея била земя, която, съгласно хипотезите, съществувала на Крайния Север. Този огромен остров — по-точно, цял континент — бил гъсто населен с хора преди настъпването на ледниковата епоха. Според версията на Вирт това била страна на Слънцето, разума, реда, уравновесените инстинкти и истинската вяра. Именно там бил възникнал праезикът, станал основа на човешката цивилизация.

Останките от тази древна цивилизация били погребани под морските вълни и ледените пластове. Една от останките на Арктогея била Гренландия; неслучайно викингите — потомците на древните германци — я смятали за свещена земя. След като Арктогея отначало се скрила под леда, а после под водата, предците на арийците били принудени да емигрират в Евразия39.

Вирт съвсем убедено заявявал: митичната прародина може да се възсъздаде! Разбира се, да се направи това на Северния полюс не било възможно. Затова на разположение на немците били пустеещите територии на Антарктида — както изглеждало, напълно пригодни за живот. Впрочем това е тема за друга глава и дори за книга. Проектът „Нова Швабия“40 е бил и си остава един от най-засекретените в историята на Третия райх — възможно затова че той действа и досега…

Копието на съдбата

Една от най-загадъчните истории, свързани с института „Аненербе“, е историята на реликвата, известна като „Копие на Съдбата“. Древното оръжие принадлежало на династията на Хабсбургите и, според преданието, трябвало да им носи успех.

„Копието на Съдбата“ бил любимият артефакт на самия Адолф Хитлер. За първи път той го видял още преди Първата световна война. Бидейки съвсем млад човек, той обикалял залите на виенския дворец Хофбург, превърнат в музей. Входът в музея бил безплатен, което било съвсем немаловажно обстоятелство за вечно бедстващия юноша. Случайно попадайки в залата на съкровищата на Хабсбургите, чиито експонати дотогава смятал за ненужни вехтории, Адолф бил привлечен от лекцията на един от гидовете, възглавяващи екскурзията. Ето какво написал той за това впоследствие.

Когато екскурзиантите продължили обиколката си по залите на музея, бъдещият фюрер се приближил до витрината и дълго гледал копието. Ръкохватката му представлявала два клона, усукани в спирала, обхваната от потъмнял от времето накрайник, удивително тънък и остър. Впоследствие Хитлер обяснил, че, според преданието, копието можело да лети, въртейки се във въздуха и преодолявайки различни невидими полета. Освен това притежавало още редица магически свойства и този списък бил далеч не пълен.

Но всичко това станало по-късно, а в този момент Хитлер просто гледал копието, без да може да отмести поглед. Впоследствие си спомнял:

На следващия ден Хитлер отново отишъл в музея, за да види копието. А после се отправил в библиотеката, за да се запознае по-подробно с историята на необикновената реликва. Да го последваме и ние…

Християнската легенда

Мисля, че всички ние помним евангелските редове, посветени на разпятието на Христа. Прекрасно си ги спомнял и Хитлер, въпреки своята неприязън към християнската религия. Спасителят бил разпънат в планината Голгота — в превод от арамейски названието й означава „глава“, „череп“. Планината специално била предназначена за изпълнение на смъртните наказания на престъпниците.

Смъртни наказания чрез разпятие се извършвали твърде често — в тогавашната Римска империя времето било неспокойно. Ту робите се бунтували, ту покореният народ се вдигал на въстание, не разбирайки цялата прелест на принадлежността си към „цивилизования свят“, ту се появявал някой скитащ проповедник, който всявал смут сред народа. Местата за смъртните наказания били обкръжени от римски легионери. Те били командвани от центурион41. Историята е запазила за нас името на човека, който командвал войниците по време на разпятието на Христа. Наричал се Лонгин.

В онези времена всеки римски легионер е трябвало да умее да направи кръст. Всъщност нищо сложно нямало в това. Трябвало само да се отсече дърво, да се очистят две греди — хоризонтална и вертикална — и да се закрепят заедно с помощта на въже или за по-сигурно — чрез жлебове в гредите. След това вече можело да се пристъпи към изпълнение на наказанието. Два гвоздея се забивали в ръцете на нещастника и по един в глезените на краката. Всички операции — от отсичането на дървото до забиването на гвоздеите — се извършвали с един инструмент, с бойна брадва. Допълнително можело обреченият на смърт да се привърже към кръста, за да не може под тежестта на тялото гвоздеят да разкъса плътта и жертвата да падне от него.

Пред центуриона, ръководещ екзекуцията, обикновено стояла важна задача. Той бил длъжен не само да командва цялата смъртна процедура, но и да удостовери смъртта на осъдения. Обикновено на кръста умирали бавно — кръвта на раните бързо се съсирвала и повече не изтичала. Жертвата страдала от глад и жажда. Според някои изследователи специфичната поза на кръста рано или късно довеждала до задушаване. Обикновено за съкращаване на страданията пречупвали пищялите на човека. Когато смъртта настъпвала, центурионът бил длъжен да прободе с копие сърцето на разпънатия, за да удостовери смъртта му. Това, казано на съвременен език, „контролно пробождане“ било приложено и на Христа. Спасителят, трябва да кажем, се мъчил на кръста сравнително недълго, само около шест часа. В Евангелието от Йоан тази процедура е описана така:

Кръст, гвоздеи и копие — оръдията на разпятието на Христа — били съхранявани от християните и свято почитани. Най-напред престанал да съществува кръстът. Раздробен на множество малки частици, през IV век, след приемането от Рим на християнството, той бил разпръснат по всички енории на империята. На гвоздеите и копието им провървяло повече; никой не ги е раздробил на парчета.

Впрочем в дадения случай нас ни интересува именно копието…

Дългият и неговото копие

Да се върнем към нашия центурион Лонгин. В превод от латински името му означава „дълъг“. Хората с висок ръст изключително много се ценели в римската армия, тъй като стандартният римски командир не се отличавал почти с нищо особено. След разпятието, ако се вярва на евангелските текстове, Лонгин се превърнал в ревностен християнин. В Евангелието от Матей е казано:

След изпитаното душевно потресение центурионът станал един от лидерите на християнската община. Своето копие той запазил като реликва. Лонгин много проповядвал и в крайна сметка придобил дар да изцелява хората от очни болести. Впоследствие бил канонизиран от църквата. А какво станало с неговото копие?

Отначало се намирало сред християнските реликви в Рим. Но римската империя бързо западала и в течение на няколко века следите на копието се загубили. Възможно е то да се е пазело в един от множеството манастири, които в бушуващата Европа били единствената крепост на стабилност, макар често и призрачна. Но щом всичко повече или по-малко се успокоило, копието отново изплувало на повърхността.

През X век под названието „Свещено Копие“ фигурирало в списъка на реликвите, принадлежащи на германския император Отон Велики. Според легендата по-рано принадлежало на самия Карл Велики, който пък го бил получил от римския папа в знак на благодарност за освобождаването на Рим от варварите. Описанието на копието доказва, че става дума за същия предмет, който Хитлер видял в Хофбург. Впоследствие копието преминавало от ръка в ръка и се използвало при коронацията на императорите. Така например на една средновековна миниатюра се вижда Хенрих II, който държи копието в момента на коронясването му за император.

Но после се случило нещо непонятно. Свещеното Копие неизвестно защо от време навреме наричали Копието на свети Мавриций. Объркване? Съдейки по всичко, не. Свети Мавриций бил, както и Лонгин, римски войник, християнин, пострадал в епохата на гоненията през IV век. Той заедно с много други едноверци бил екзекутиран. Според легендата преди смъртта си Мавриций успял да хвърли копието, което, описвайки съвсем немислима траектория, се забило в гърлото на императорския легат, командващ екзекуцията на християните. Оттогава се смятало за реликва, даряваща победа над враговете. То принадлежало отначало на Бургундския род, а после попаднало при германските императори. И започнала неразборията. Отначало всички прекрасно разбирали, че става дума за съвсем друго копие. Но след като бъдещият император Отон Велики го взел със себе си в поход срещу унгарците и ги разгромил в битката при река Лех в деня на честването на свети Лонгин, то получило допълнително прозвище — „Копието на Лонгин“. Малко по-късно неговите притежатели започнали да твърдят, че в ръцете им се намира същото копие, което пронизало сърцето на Христа.

През XIII век копието попаднало в династията на Хабсбургите — най-влиятелните и силни германски князе. От този момент започнал стремителният възход на техния род. По съвсем необяснима причина Рудолф Хабсбург скоро бил избран за германски император. После под властта на Австрия доброволно преминали Чехия и Унгария. Три века след придобиването на Копието на Съдбата — така започнала да се нарича реликвата — Хабсбургите се превърнали едва ли не в пълновластни господари на цяла Европа. Карл V, германският император, бил едновременно и испански крал. Изглеждало, че съвсем скоро, след още един скок, вместо няколко големи държави щяла да възникне единна универсална империя.

Скок не се получил. Твърде силно било обективното противодействие на подобни планове. Но в течение на столетия родът на Хабсбургите, някога западнал и никому неизвестен род, бил господар на една от най-големите държави в Европа. Не е ли станало това благодарение на Копието на Съдбата? Хитлер искал да разбере това на собствен опит.

Собствената съдба ковете сами

Мечтата на фюрера се изпълнила на 12 март 1938 година. Германските войски, съсредоточени в Бавария, пресекли границата. Не, това не било война. Австрийското правителство се подчинило на ултиматума на Берлин: Австрия трябвало да влезе в състава на райха. Всъщност за това мечтали много австрийци и немските танкови колони навсякъде били посрещани с цветя. Извършил се така нареченият аншлус (свързване, обединение).

Първи от крупните нацистки функционери, пристигнали във Виена, били Химлер, Хес и Шеленберг. А на следващия ден, 13 март, в бившата столица тържествено влязъл Хитлер. Трудно сдържайки нетърпението си, той дочакал края на тържествените церемонии и се отправил в Хофбург, където го чакало заветното Копие. На входа на музея стояли Сиверс и Калтенбрунер, главата на австрийските СС. Двамата били пристигнали в Хофбург няколко дни преди аншлуса със задачата да пазят копието като зеницата на очите си. Те напълно се справили със задачата си — когато полицията се опитала да вземе музея под свой контрол, там вече стояли автоматчици, готови да стрелят на месо. Полицаите не се решили да щурмуват, а обсадата във връзка с аншлуса продължила кратко време.

Хитлер дълго стоял мълчаливо пред копието. А после разпоредил да го пренесат в Нюрнберг. Защо не в щабквартирата на „Аненербе“? За това се намерили свои причини.

Химлер, райхсфюрерът на СС, на когото на подчинение бил и „Аненербе“, с удоволствие би взел реликвата за себе си. Той също се бил наслушал за митичните свойства на древния артефакт, който уж бил способен напълно да промени съдбата на притежателя си. Но Хитлер бил не по-малко заинтересован от копието — и райхсфюрерът бил принуден да се задоволи с копие на копието, което занесли в замъка Вевелсбург. Впрочем известно време се носели слухове, съдейки по всичко — лъжливи, че изобретателният Химлер успял да размени местата на копието и оригинала.

Предаването на копието било юридически оформено като дарение на Австрия на своя нов фюрер. Благодарение на специалистите от Министерството на пропагандата този факт бил широко рекламиран. Копието било изпратено в Нюрнберг, където било оставено в църквата Света Екатерина. За главен пазител на копието бил назначен обербургмистърът на Нюрнберг Вили Либел, човекът, на когото било възложено да организира всички партийни празници. На 13 октомври 1938 година Копието на Съдбата вече се намирало в своето ново обиталище.

В Германия този ден бил обявен за общонационален празник. На гарата се събрала огромна тълпа, за да види пристигането на влака. Войската образувала жива ограда по пътя от гарата до църквата Света Екатерина, по който бронирани автомобили превозвали императорските съкровища. Планирало се такъв празник да се повтаря ежегодно, но намерението не се осъществило — през 1939 година започнала войната и на никого не му било до шумни тържества.

След започването на войната по заповед на Хитлер били направени няколко копия на свещеното оръжие. Те били разположени в древни замъци на ордените на границата с Германия, а после със завземането на чужди територии от вермахта се разпространили по цяла Европа. Смятало се, че тези „клонове“ на Копието на Съдбата ще помогнат да бъдат защитени от враговете границите на „хилядолетния райх“.

Не помогнали. Може би защото копията се правели не по оригиналното Копие на Лонгин?

Къде се намирало истинското „Копие на съдбата“?

Честно казано, от началото до края не бях сигурен, че копието на Мавриций и копието на Лонгин са един и същи артефакт. Твърде много бяха твърденията за това, че става дума за един и същи предмет. Но няколко твърде странни факта ме накараха да застана нащрек.

Първо, Свещеното Копие се е споменавало сред реликвите на християнската общност само през най-ранния период от съществуването й. И отново „изплувало“ на повърхността едва през IV век, вече след историята с Мавриций. Оказва се, че ние не сме в състояние да изградим непрекъсната верига от факти. Разбира се, напълно възможно е копието да е пролежало три века в някакъв тайник, за да не го унищожат езичниците. Но нали кръстът и гвоздеите са се почитали едва ли не открито? Откъде такова вниманието именно към копието?

Едва после, след като внимателно изследвах древните текстове, забелязах един твърде интересен факт: копието никога не е било собственост на християнската община. То е принадлежало на Лонгин. Тоест, докато Лонгин е бил в общината, копието се е намирало у него. След това заедно с него си „отишло“ и то. Само че къде?

Известно е, че Лонгин е станал страстен проповедник и е обиколил много страни. Маршрутът му е твърде добре известен. В частност, обиколил е земята на съвременна Сирия, Турция и се е отправил към Кавказ. Именно там, на територията на съвременните задкавказки републики, той се задържал продължително време, основал християнска община и я ръководил до самата си смърт. Трябва да кажем, че арменската християнска църква и досега почита Лонгин като свой основател.

Сега ми стана ясно в каква посока да търся. Разбира се, не знаех нито руски, нито арменски и се наложи да се обърна към преводач. Оказа се, че водя търсенето съвсем правилно: споменаването на Свещеното Копие се срещаше практически на всяка крачка. Първият документ, който успях да намеря, беше рапорт на един руски генерал, който през 1805 година се сражавал с турците на Кавказ. Руските войски завзели, в частност, Ечмиадзинския манастир. Там на руския генерал показали една реликва — древно копие — и му разказали удивителна история. Според преданието именно с това копие било пронизано сърцето на Христа и то притежавало гигантска магическа сила. Въпреки бурните времена нито веднъж през многовековната си история манастирът не бил разграбван, нито веднъж не го нападали врагове.

Познавайки чудесните свойства на реликвата, с нейна помощ монасите творили истински чудеса. Нерядко се налагало копието да извършва дълги пътешествия. През XVIII век, когато в Грузия започнала епидемия от холера, арменските монаси помогнали на своите православни едноверци, разнасяйки Копието с религиозната процесия по цялата страна. В резултат болестта била принудена да отстъпи.

И ето, копието лежало пред руския генерал. Той дълго се вглеждал в древната реликва, а после седнал да пише рапорт до своя император.

Днес оригиналното Свещено Копие се съхранява в Ечмиадзинския манастир. Малко хора знаят за него, което, впрочем, е само от полза за монасите. Мнозина, както и преди, смятат, че копието на Лонгин е същото това Копие на Съдбата, което е притежавал Хитлер. Трябва да кажем, че неговата съдба също не е съвсем ясна.

След разгрома на Германия многобройните копия на Копието бързо преминали в ръцете на победителите. При това всеки притежател твърдял, че в негови ръце се намира оригиналът, което още повече увеличавало неразборията. Но експертизата всеки път потвърждавала, че поредната „реликва“ е фалшификат.

Къде се дянал оригиналът? Да се проследи пътят му съвсем не било просто. В момента на капитулацията Нюрнберг не бил окупиран от войските на нито една от страните на антихитлеровата коалиция. Затова нацистите имали време да укрият Копието на Съдбата. Къде? Не е възможно да се каже точно къде. Могат да се правят само предположения. Известно е, например че когато по време на разпита Сиверс искал да разкаже за местонахождението на копието, бил грубо прекъснат. Защо? Кой от разпитващите го не е бил заинтересован Сиверс да разкрие истината?

Загадки, само загадки…