Тайните на Третия райх. Аненербе — секретният проект на Хитлер

Моят баща, както вече стана дума, не обичаше особено да говори за своите изследвания. Когато го питах за това, той отговаряше твърде уклончиво: „По принцип, сине, се занимавам със същото, с което се занимавах и до тридесет и трета. Древна история, руническо писмо, обичаите на германците — всичко това Химлер взе под своя опека. Тогава ръководител ни беше Херман Вирт…“ Това име, впрочем, чух от баща си един-единствен път. Ако го споменах, той млъкваше.

Тогава бях на петнадесет години и бях любопитен да узная повече по всякакъв начин. Разбира се, не успях да намеря никакви сведения в литературата за господин Вирт. И реших да използвам един метод, за който бях чел в един евтин детективски роман. Методът беше, както сега разбирам, откровено хулигански, но сработи. И още как сработи…

Чичо Олаф, Олаф Вайцекер, помня от най-ранното си детство. Беше стар приятел на баща ми — познавали са се още от средата на 30-те години, при това, както основателно подозирах, благодарение на общата тема на изследванията си. Той живееше недалеч от нас и често ни идваше на гости. За пореден път чичо Олаф се появи на прага на дома ни два дни след паметния разговор с баща ми, в който спомена името на Вирт.

Баща ми не беше вкъщи и с правата на стопанин светския разговор с чичо Олаф започнах аз. След като поговорихме на общи теми, аз просто изтърсих: „Чичо Олаф, имате ли някакви книжки по древна германска история? Да речем, от тези, които е писал Херман Вирт…“ Не успях да завърша. Чичо Олаф пребледня, хвана ме здраво за рамената и ме погледна в очите. „Какво знаеш за Вирт?“ — изрева той. Разбирайки по смутената ми физиономия, че наистина нищо не знам освен името му, той ме пусна, усмихна се и каза: „По-добре нищо да не знаеш за него“. Изглежда не беше казал нито дума на баща ми за това произшествие, а и аз повече не заговорих на тази щекотлива тема.

И сега на масата пред мен лежи лист хартия — пожълтяла обява, в която пишеше за откриването в Мюнхен на 23 юли 1933 година на изложбата „Дойче Аненербе“ — „Наследството на немските предци“. В качеството на организатор се посочваше професор Херман Вирт. Да-да, именно така. Тайнственият и могъщ институт беше видял бял свят благодарение на една обикновена историческа изложба. Впрочем, не толкова обикновена…

Всичко започнало от една изложба…

И така, на 23 юли 1933 година изложбата „Дойче Аненербе“ била тържествено открита. Какво можели да видят посетителите, привлечени от шумната реклама? Твърде много интересни експонати. Честно казано, и аз с удоволствие бих отишъл на такава изложба. Но доколкото това беше невъзможно физически, нека мислено да се разходим из залите й.

Да започнем с всевъзможните рунически надписи. Руните са древногерманска азбука — изобщо, били са на почит при всички немски националисти, а при хитлеристите — особено. Те били твърдо свързани с „чистата раса“ и затова по всякакъв начин състарявали тяхната възраст. Сред руните, представени на изложбата, имало такива, които, според твърденията на изследователите, били ни повече, ни по-малко на 12 хиляди години (за справка: по данни на съвременните учени писмеността на Земята се е появила не повече отпреди 5–6 хилядолетия). Експонатите, които Вирт демонстрирал на посетителите, били събрани от цялата планета — от пясъците на Палестина до пещерите на Лабрадор. И това, според мнението на изследователите, било допълнителен аргумент в полза на теорията за господството на арийската раса над цялата планета.

Освен това там били представени различни поразяващи въображението артефакти. Древно оръжие, вкаменелости със странна форма, които буйната фантазия на организаторите на експозицията превръщала в оръдия на труда на древните арийци. Изложбата трябвало да покаже, че германците първи в света са преминали към сложно земеделие, първи са се научили да боравят с металите и са усвоили занаятите, у тях по-рано от всички се появило изобразителното изкуство. Не било учудващо, че покрай обикновените посетители към изложбата проявили голям интерес и нацистките вождове.

Пръв посетил „Дойче Аненербе“ Рихард Даре — един от водещите идеолози на НСДАП, отговарящ в партията за древната история и почвеническата теория. Нелош икономист, познавач на селското стопанство, увличащ се от антропологията, Даре пристигнал на мероприятието на Вирт заедно с Фридрих Хилшер, езичник и окултист, който никога не членувал в НСДАП, но се ползвал сред членовете й с огромно уважение. Именно те, след като подробно се запознали с експозицията, я препоръчали на всесилния райхсфюрер на СС Хенрих Химлер.

На 30 Юли Химлер посетил изложбата. Без преувеличение може да се каже, че този ден бил един от най-съдбоносните в германската история през последните десетилетия. Райхсфюрерът, изпитващ нездрав интерес към романтичните древни сказания, бил буквално потресен от видяното. А хитрият Вирт, който знаел как да направи впечатление, пробутвал на знаменития гост все нови и нови уникални артефакти. Например „Хроника на Ура-Линда“, книга, намерена през XVIII век и дълги години смятана за фалшификат. Тя разказвала за живота на древните германски племена, какъв бил той преди няколко хилядолетия. Хрониката била написана на старохоландски език, излязъл от употреба през XIII век и да се подправи този език практически било невъзможно! Но съдейки по стила, книгата била не оригинал, а превод от някакъв по-древен, вероятно, завинаги загубен оригинал! А ето и ръкохватка на меч, покрита с руни. Мечът бил намерен между пластовете на почва, чиято възраст била повече от 6 хиляди години! Значи германците още тогава са умеели да изготвят оръдия от желязо и са познавали руническото писмо!

Химлер нямал навика дълго да размишлява. В средата на август направил предложение на Вирт, на което той не можел да откаже, още повече че отдавна и с нетърпение го очаквал. Предложили му на базата на фондовете на изложбата и организационния й комитет да създаде институт „Наследството на предците“ („Аненербе“). Задачата на института щяла да бъде изучаване на всичко, което било свързано с историята, културата, езика и традициите на древните германци. Ръководител на „Аненербе“ станал самият Вирт, негов заместник — споменатият вече Хилшер. На първо време финансирането на института се извършвало от бюджета на Министерството на селското стопанство, глава на което бил не кой да е, а Даре. Химлер негласно осъществявал ръководството на цялото начинание.

Първата работа на „Аненербе“ била да се заеме с монополизацията на древногерманските изследвания. В течение на няколко месеца той интегрирал в състава си всички научни групи, занимаващи се със сходна проблематика. Там, където това било невъзможно (например в катедрите на големите университети), практически възниквали филиали на „Наследството на предците“. С една дума, Вирт действал на принципа: „Ако планината не можела да отиде при Мохамед, то Мохамед отивал при планината“. Именно по такъв начин под негово ръководство преминал и моят баща. През 1937 година „Аненербе“ се състоял от почти половин стотица институти. Именно тогава Химлер го взел под свое еднолично ръководство, включвайки го в структурата на СС. Всички сътрудници на „Наследството на предците“, започвайки от самия Вирт и завършвайки с обикновените лаборанти, автоматично получили есесовски звания, при това твърде високи.

От този момент „Аненербе“ започнал все повече да се отклонява от строго научните изследвания. Отклоняването към духа, мистиката и магиите все повече се увеличавало. Независимо от това, че в програмните си документи „Наследството на предците“ заявявало за пълната научност на всичките си изследвания, окултните практики като нов отрасъл на знания били достатъчно здраво вградени в структурата на института. За работата на „Аненербе“ били изразходвани огромни средства — повече, отколкото американците похарчили за своя „Манхатънски проект“ (който, ще открехна завесата на тайната — завършил с неуспех). Изследванията се водели с колосален размах, милиони марки се прахосвали, от гледна точка на рационалния човек — за пълни глупости. Нима „Аненербе“ действително се оказал голяма и безполезна играчка, предмет на разкоша за вождовете на нацистката империя? Нима трудът на хиляди хора и огромните средства се насочвали за химерни цели и не давали никакъв ефект? Ако се вярва на някои научни книжки, издадени след войната, така е и било. Но аз някак си не им вярвах…

Интересна и тайнствена ми се стори още една фигура, свързана с „Аненербе“. След преминаването на института в структурата на СС бил назначен негов управител — стандартенфюрерът от СС Волфрам Сиверс, човек с университетско образование, който трябвало да играе ролята на „свързочник“ между учените и Химлер. Тази роля той изпълнявал твърде успешно, без да остава повърхностен наблюдател, а прониквайки дълбоко в работите на института. Там го приемали като свой, защото Сиверс бил ученик на Фридрих Хилшер! Огромен чернобрад човек с пронизващ поглед, за дълги години той останал символ на „Аненербе“. Но дори и това не е най-интересното. Най-интересното е по какъв начин Сиверс приключил дните си. А завършил живота си той на бесилката с присъда на Нюрнбергския трибунал.

Нека да помислим малко. Ако „Аненербе“ е бил толкова безобиден, точно колкото и безполезен, институт, то защо е трябвало да обесят неговия ръководител, без да е извършил никакви злодейства? Есесовци с къде по-високи чинове дори не отишли в затвора, а сравнително „дребната риба“ Сиверс побързали да обесят. При това, ако се вярва на слуховете, обесили го със страшна бързина, след набързо проведен процес, а по време на предварителния затвор прекъснали всичките му канали за връзка с външния свят. Сиверс бил съден от американци и англичани, без да бъдат допуснати практически руснаци и французи. Подозрителни подробности, нали? За какво би могъл да проговори Сиверс, което не би се харесало на победителите?

Да започнем от информацията за „Аненербе“, публикувана в публичните издания. Просто да се замълчи за съществуването на толкова мощен научен център било невъзможно, затова се постарали да го принизят и олекотят с тонове лъжи. Но някои полезни неща все пак можем да узнаем.

Известно е, например че есесовските учени са се занимавали с много сериозни историко-културологични въпроси. Например с история на Свещения Граал, споровете, за който не спират до ден днешен, и бяха подгрети от издаването на известната книга на Дан Браун. По-нататък те внимателно изследвали всички еретични учения и окултни школи, в това число и обществото на алхимиците и ордена на розенкройцерите. Освен това организирали тибетски експедиции с неопределени цели и изучавали пророчествата на Нострадамус.

От началото на войната специалистите на „Аненербе“ вървели след победоносния вермахт, приемайки под своя „опека“ съкровищата на европейските музеи и библиотеки. Те внимателно избирали всякакви артефакти, свързани с древната германска история, в частност, и с любопитни страници от германската история изобщо. През 1940 година Сиверс създал специалния „Айнзацщаб“, филиал, на който имало практически във всички големи европейски градове — Берлин, Белград, Солун, Будапеща, Ница, Брюксел, Амстердам, Копенхаген, Осло… В тях се трудили 350 специалисти, експерти с блестящо образование, прекрасна научна кариера и учени степени. Те разкопавали могили в Украйна, провеждали археологически изследвания в Париж и Амстердам, търсели и намирали древни съкровища и лагери. Впрочем и музейните колекции на европейските страни се подлагали на внимателни „ревизии“, а най-ценните, от тяхна гледна точка, се извозвали в Германия. Всъщност след войната повечето от тях не били намерени. За съдбата на изчезналите колекции се носели най-различни слухове. Ще се опитаме все пак да се доберем до истината.

И така, това е картината на дейността на „Аненербе“, която любознателният читател може да получи от множеството книжки. И отново наяве излиза странното противоречие: огромен размах на дейност, прекрасни специалисти — и ни най-малък практически ефект. Все едно някой, след като построил атомен реактор, да започне да ви доказва, че това не е повече от конструктор за деца от младша училищна възраст. Не ви се вярва? На мен също. Нека да разберем заедно…

Пътищата на черния магистър

Ще започнем с най-известния от цялата компания, както, вероятно, вече се досещате, а именно — с райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер. Бъдещият повелител на най-страшната армия в света се родил през 1900 година в Мюнхен в семейството на скромен учител (о, колко тъмни личности са народили тези педагози!). От детството си мечтаел за военна кариера и, когато започнала Първата световна война, той страдал, че всички подвизи ще се извършат без негово участие. Но войната неочаквано се проточила и за младия Хенрих се появил шанс. Той постъпил в офицерско училище, но да попадне на фронта преди капитулацията на страната си все пак не успял. Това било първото голямо разочарование в живота му. Без да се отчайва, юношата постъпил в „доброволческия корпус“, борещ се с „червената заплаха“. Очевидно именно тогава у него са се формирали изявени националистични и расистки възгледи — средата била твърде подходяща за това. Но скоро корпусите били разпуснати в съответствие с условията на Версайския мир и Хенрих, жадуващ за активна дейност, отново останал извън нея.

Да се лута в градската суматоха, да избере кариера на дребен чиновник (външността му за тази цел, трябва да кажем, била най-подходяща) — всичко това не било за него. Той избрал селската тишина и уединение и, бързайки да реализира мечтата си, постъпил в Мюнхенския висш институт да следва за агроном. Там всички го запомнили (по-точно — много малко, ако изобщо някой го е запомнил) като изключително тих и прилежен студент, с нищо не се отличаващ от тълпата, не понасящ алкохол и не участващ в дуели. Само когато ставало дума за политика, мълчаливият Хенрих се преобразявал: целият кипял от ярост, от ненавист към „предателите“ и „чуждестранните злодеи“, чието главно желание било да смажат Германия.

Не е учудващо, че в един прекрасен ден Химлер встъпил в редиците на НСДАП. В началото изпълнявал второстепенна роля — не особено силен физически, той не можел да постигне голям успех в ударните щурмови отряди. По време на „бирения пуч“ през 1923 година му била поверена напълно достойната, но не бойна мисия — да носи огромното знаме със свастиката. Впоследствие това знаме, пробито от куршуми и с високопарното наименование „Знаме на кръвта“, ще да стане една от главните нацистки реликви. Но за всичко това после. А засега…

А засега Химлер окончателно се скарал с домашните си. Родителите му се отвърнали от него и за Хенрих партията завинаги станала негово семейство. Впоследствие това изиграло още веднъж съдбоносна роля, когато Химлер, след като получил диплома за агроном, започнал работа във фирма за производство на изкуствени торове. След една година успешна работа той бил уволнен заради връзките му с нацистите. Положението спасил изгодният му брак с Маргарет Боден, дъщеря на земевладелец, което му позволило да се сдобие с неголяма ферма. Впрочем работите на земеделския собственик вървели извънредно лошо — явно още от рождението си той е бил лишен от бизнес-таланти.

Решаваща роля в съдбата на Химлер изиграло познанството му с Валтер Даре, който видял в младия „почвеник“23 сродна душа. Даре станал покровител на младия нацист, на когото от този момент нататък повече нито веднъж не му се наложило да изпита финансова нужда. След известно време Химлер станал началник на „охранителните отряди“ на самия Хитлер — знаменитите СС. По това време СС не е бил толкова могъща институция, а по-скоро — шепа хора, отделили се от безбрежното море на щурмовите отряди. Но Химлер, комерчески напълно несъстоятелен, прекрасно се ориентирал в света на интригите. И неговата длъжност му донесла слава и влияние.

Особено бързо се увеличавала мощта на „верния Хенрих“, както го наричал самият фюрер, след 1933 година. И дори не от идването на власт на нацистите — а от изложбата „Наследството на предците“, за която току-що разказах. И преди нея Химлер бил достатъчно могъщ човек. Но реално всесилен се оказал през втората половина на 30-те години, съдейки по всичко, не без действената подкрепа на „Аненербе“.

В какво се изразявала тази подкрепа? Можем само да гадаем. Тя е могла да бъде твърде прозаична: в щата на „Аненербе“ били привлечени много прекрасни учени, в това число и такива, свързани с непосредствени практически изследвания, с които Химлер е могъл редовно да се консултира. По такъв начин към райхсфюрера на СС се формирал своеобразен мозъчен щаб, който заздравил неговите позиции. Освен това древната германска история и окултните науки били слабост и на самия Хитлер и Хенрих умеел прекрасно да я използва. Често предсказанията и пророчествата, направени в неговия институт, влияели върху решения от държавна важност.

Специалистите от „Наследството на предците“ изпълнявали и ролята на шпиони. Те можели да съставят досие на всеки ръководител в държавата (в това число и на Хитлер), при това акцентирайки върху произхода и родословието му. Защото от гледна точка на арийската теория за расите всеки от нацистките босове имал сериозни недостатъци по отношение на предците си: на някого дядо му бил евреин, на друг — славянин. Всички тези факти Химлер внимателно събирал, съставяйки досиета.

Но очевидно с това списъкът не се изчерпвал. Във всеки случай, Химлер не бил завършен прагматик: той свято вярвал в мистиката и езотериката, а себе си смятал ни повече, ни по-малко за реинкарнация на средновековния германски крал Хенрих 1 Фаулър. Кведлинбургската катедрала, където бил погребан кралят, станала за него истинска светиня. На приближените си Химлер заявявал, че между стените на катедралата общува с духа на покойния монарх.

Именно Химлер — по поръчение на Хитлер — взел в свои ръце делото по ликвидацията на „получовеците“ и насаждането на истинската раса. Съдейки по всичко, райхсфюрерът на СС твърде настойчиво е действал да му бъде възложена тази мисия. Защото създадената от него империя на концлагери се нуждаела от постоянно подхранване и разширяване. Освен това огромните човешки раси, обречени на унищожение, можело да бъдат използвани като безплатна работна сила, а също така и в качеството на опитни животни.

В цял свят са известни гигантските концлагери като Бухенвалд, Аушвиц или Равенсбрюк. Много по-малко известен е Оберзалцах, въпреки че този лагер играел най-важна роля в „империята на смъртта“ на СС. Силата му не била в мащабите — в сравнение с Освиенцим те били смехотворни. Но в длъжностната йерархия на СС началникът на Оберзалцах заемал сред своите колеги най-високата позиция и се подчинявал непосредствено на Химлер. Защо? Това става ясно от названието на лагера: „Образцова колония за научни изследвания“. Тук, в Оберзалцах, се държали хора, които било планирано да се използват като опитни мишки за различни научни експерименти. Един от главните поръчители на „човешки материал“ бил институтът „Аненербе“. Да-да, това същото безобидно учреждение, което се занимавало с всякакви митове и легенди! Сиверс дори веднъж писал молба лагерът да бъде предаден на подчинение на „Аненербе“. Химлер не се съгласил: всички лостове на властта той искал да държи в ръцете си.

Към края на войната Химлер съсредоточил в ръцете си власт, аналогична с властта на държавен глава. Всъщност към този момент СС вече се било превърнало в държава — със свои заводи, учреждения и армия с численост над един милион души. Всеки пети немски войник, сражаващ се на фронта през пролетта на четиридесет и пета, бил есесовец. В края на войната Химлер решил да се пробва в ролята на пълководец, но не преуспял в това начинание. Групата на армията „Висла“, която поел под свое командване, била разбита на пух и прах от настъпващите руски войски. След това райхсфюрерът изпаднал в дълбока депресия; струвало му се, че по някакъв начин съдбата го е пренебрегнала. Последният, трескав опит да поспори със злата съдба той направил след поражението, когато се опитал да заличи следите си сред бежанците под фамилията Хицингер. Почти успял, но лоша шега му изиграло излишното старание: британските офицери, проверяващи документите на тълпата бежанци на контролно-пропускателния пункт, обърнали внимание, че за разлика от останалите Хицингер имал пълен комплект от необходимите документи. След кратък разпит Химлер прекратил борбата със съдбата и назовал истинското си име, след което погълнал ампула с отрова.

Защо на райхсфюрера от СС му е бил нужен проектът „Аненербе“? Отговорът е прост: искал е по такъв начин да съсредоточи в ръцете си още по-голяма власт. Очевидно изследванията на учените от „Аненербе“ действително са му помагали да реши тази задача, иначе защо толкова дълго и упорито Химлер е поддържал този институт? Но по какъв начин именно е ставало това? Ще търсим отговора…

Ученият

Тук отново трябва да се върнем към личността на Херман Вирт, достатъчно известен учен, но старателно забравен. Първият ръководител на проекта „Аненербе“, който след няколко години на блестящи успехи трябвало бързо и по неясни причини да напусне сцената.

През 20-те години Вирт бил твърде именит археолог и германист. В публикуваните през онези години изследвания, които може, макар и трудно, да се намерят в библиотеките и в наши дни, се срещат многочислени позовавания на неговите произведения — „Произход на човечеството“, „Свещената протописменост на човечеството“, „Хрониките на Ура-Линда“, „Вавилонският въпрос“. Основната идея, която той доказвал на страниците на своите книги, била такава: в корените на човечеството стоят две протораси. Северната, нордическата, е възвишена и благородна и на нея принадлежи заслугата за създаването на цивилизацията. Именно представителите на нордическата раса са изобретили писмеността, сложните оръдия на труда, създали са първите произведения на труда. Южната, низшата раса, не била способна на съзидателен труд, нейната съдба била подражание и завист. Съвременните народи в по-голямата си част са наследници на една от двете раси. Както виждате, теорията му е твърде близка до нацистката. Трябва ли да обяснявам потомци на коя раса Вирт смятал немците?

Съхранение и разпространение на паметта за славното германско минало — в това Вирт виждал своята мисия. Още през 20-те години започнал да създава колектив от съмишленици, на базата на който впоследствие щял да бъде сформиран институтът „Аненербе“. Тогава било положено началото на музейната колекция „Наследството на предците“ — Вирт обикалял германските музеи и преценявал какво би могло да заеме достойно място в планираната експозиция. През 1928 година Вирт се запознал с богатия бременски предприемач и меценат Людвиг Розелиус, който бил буквално очарован от идеите на учения. Той се съгласил да окаже сериозна финансова помощ на проекта на Вирт. Започнали, както се полага, със сградата: през 1931 година хранилището на постоянната експозиция на германските археологически старини, наречено гордо „Хаус Атлантис“, било завършено. Това било причудливо зрелище: обединение на ултрасъвременни архитектурни форми с древногерманска символика. Така, фасадата била украсена с гигантски тотем — от резбовано дърво изображение на Дървото на живота, слънчево колело и изографисан върху него кръст с разпятието на бог Один. Самият тотем бил покрит с рунически знаци.

Именно експозициите на „Хаус Атлантис“ залегнали в основата на изложбата „Наследството на немските предци“. Зданието на „Хаус Атлантис“ скоро станало щабквартира на института „Аненербе“.

Но безоблачните отношения на Химлер и Вирт продължили сравнително кратко. Работата била там, че Вирт се ориентирал към исторически и теоретични изследвания, а Химлер искал нещо повече. Той мечтаел, че „Аненербе“ ще започне да носи практическа полза. В писмото, което изпратил на свой роднина през 1936 година, професор Вирт се оплакал от съдбата си по следния начин.

А всичко свършило много просто — през 1937 година след включването на „Аненербе“ в системата на СС Вирт бил свален от своя пост. Отначало заради миналите му заслуги го оставили под домашен арест, но после, когато Втората световна война неизбежно се приближавала към печалния за Германия край, го унищожили в един от концлагерите. Академичният учен не могъл да разбере едно просто нещо: увлечението на Химлер по древната история и окултните науки съвсем не били платоническо. Райхсфюрерът бил жаден за власт и чакал тази власт да му даде „Аненербе“. Когато Вирт не разбрал какво искат от него, бил мигновено заменен с по-подходящ човек.

Със Сиверс ли? — ще попитате. Да, отначало аз също мислех, че е така. Но почти веднага се усъмних: не, не е същият мащаб. При всичките си таланти Сиверс по никакъв начин не подхождал за ръководител на мощната система „Аненербе“. Администратор, стопански ръководител, офицер за свръзка — да. Но не и началник.

И едва после, в сянката на Химлер, успях да разгледам фигурата, която в действителност е ръководела всички дела на „Аненербе“ след 1937 година. Този човек имал много имена. Ще го наречем просто — Маг.

Магът

Карл Мария Вилигут се родил на 10 декември 1866 година във Виена. Следвайки семейната традиция, постъпил във военно училище, а през 1884 станал офицер в доблестната австрийска армия. Към 1903 година дослужил до чин капитан. Изобщо, той имал всички шансове да стане един от хилядите с нищо незабележими служещи, теглещи унилия армейски каиш. Ако не било едно обстоятелство: литературният му талант и свързаното с това честолюбие. Вилигут започнал, както се полага на всеки начинаещ литератор, със стихове. По-нататък се появили по-солидни произведения; през 1903 година излязъл цял трактат по митология. Опитвайки се отначало да балансира на границата на литературното творчество и науката, Вилигут в крайна сметка не могъл да се утвърди нито в едното, нито в другото. Той избрал трети път, твърде популярен в онези времена, а, всъщност, и днес: започнал да се занимава с нетрадиционни, окултни науки.

Към този път го подтикнала и историята на неговото семейство, която узнал случайно. Младият офицер до определен момент и не подозирал, че принадлежи към древен клан, който католическата църква преследвала и анатемосвала заради ерес и езичество още през Средните векове. Оттогава Вилигут се смятали за „прокълнат род“, въпреки че тази репутация към XIX век постепенно започнала да се забравя. За разлика от измислената история на Либенфелс миналото на семейство Вилигут било истинско, само малко поукрасено от всевъзможните предания и легенди. Но може ли без това?

И ето Вилигут започнал жадно да поглъща знания, отнасящи се до неговото семейство. Естествено, без изучаване на всевъзможните тайни знания не можело да се мине. Капитанът влязъл в масонска ложа, в която бързо достигнал върховете на йерархията — станал първи канцлер. Там му дали ново име — Лобесам, което той щял да използва от време на време през целия си живот. Но през 1909 година пътищата на Вилигут и масоните се разделили. Работата била там, че първият канцлер се опитал съществено да промени доктрината на ложата, превръщайки я в езически орден. Той твърдял, че съответните знания той е получил от далечните си прадеди, които се свързвали с него от отвъдния свят, и изобщо той притежавал родова памет, която му позволявала да помни всичко, което ставало с членовете на неговия клан в течение на хилядолетия. През 1908 година той формулирал своя доктрина, съгласно която Бог — това било всичко съществуващо около нас, той включвал духа, материята и енергията, той бил причината и следствието. Целият свят се намирал в непрекъснато и вечно движение. Всъщност нищо особено ново в тези идеи нямало, така че да привлече някого с тяхната оригиналност Вилигут не успял.

За известно време активността на Вилигут стихнала. Съдейки по всичко, той попълвал своите знания и формулирал по-оригинално учение. Произведен през 1912 година в майор, той се проявил на бойното поле на Първата световна война откъм най-добрата си страна. Началниците не можели да се нарадват на изпълнителния, разумен офицер, когото успехът винаги съпътствал. Повишенията и наградите следвали една след друга. Впрочем да спаси австрийската армия от поражение Вилигут, разбира се, не могъл. След капитулацията той приключил военната си кариера и се опитал да си намери място в мирния живот.

В този момент пътят му се пресякъл с пътя на Ланц фон Либенфелс. Вилигут попаднал в полезрението на главата на популярния орден „Новите тамплиери“. Зимата на 1920/1921 година била посветена на близкото общуване между двамата мистици. Те намерили немалко допирни точки. Теорията на Вилигут по това време била разработена твърде подробно. Той твърдял, че се явява наследник на древен род германски крале, подробно разказвал за обичаите и религията на древните германци. Именно германците — казвал подполковникът в оставка, са написали Библията, чието съдържание изначално било в известна степен различно от съвременния вариант. След това тези, които искали да накарат германците да забравят своята вяра, преписали свещената книга и измислили някакъв еврейски бог. Тази изначална религия той нарекъл ирминистична24.

Историята на древните германци, твърдял Вилигут, датирала преди повече от 200 хиляди години. Тогава на небето имало три слънца, а по земята бродили гиганти, джуджета, гноми и елфи — с една дума, същества, известни от древните германски митове. Своя собствен род Вилигут скромно представял като по-малко древен — неговата история започнала уж само преди около 80 хиляди години, когато бил основан град Гослар. Именно прадедите на Вилигут били създали преди 12,5 хиляди години ирминистичната религия, която обединила всички германци. Тя процъфтявала 3 хиляди години, докато не се появили конкурентите-еретици, почитащи Вотан. От този момент започнала борбата между вотанистите и ирминистите, която изтощила и двете страни и ги направила лесна плячка за пришълците от изток. Родът Вилигут постепенно губел своите позиции, лишавайки се от кралския трон. Негови представители станали маркграфи25 в Австрия, после били лишени и от тези владения. Започнало столетия наред скитане по земите на Източна Европа — през 1242 година Вилгутите основали град Вилну (съвременния Вилнюс) и създали готската империя, която, обаче, просъществувала не особено дълго.

Но полетът на мисълта на подполковника в оставка по най-груб начин бил прекъснат от членовете на неговото семейство. През 1924 година жена му и дъщеря му го изпратили — къде мислите? Правилно, в психиатричната клиника на Залцбург. Там го квалифицирали като психично болен, поставили му диагноза шизофрения с мегаломания и параноидално разстройство и го държали в клиниката цели три години. Отначало Вилигут буйствал, заплашвал да се разправи с коварните роднини, но после се успокоил, тъй като никой не му пречел да развива своите теории и да си пише със своите съмишленици в цяла Европа. Именно с тяхна помощ той излязъл на свобода и през 1932 година заминал за Германия, прекъсвайки всякакви отношения с предалото го семейство. Пътят му минавал — и това не било просто съвпадение — през същия този Мюнхен. Към този момент вече бил твърде известен в кръговете на мистиците и окултистите. Именно чрез тях за него узнали в СС.

През 1933 година Вилигут бил представен на Химлер. Доколкото старецът умеел да говори много убедително и красноречиво (това било отбелязано дори в историята на болестта му, до която с големи усилия успях да се добера), райхсфюрерът бил очарован. Последвало незабавно назначение на Вилигут за ръководител на отделението за древна германска история в института „Аненербе“. Едновременно с това встъпил в СС, започвайки със скромната длъжност хауптщурмфюрер (капитан) и бързо издигайки се до групенфюрер (генерал). В служебните списъци той фигурирал под псевдонима Вайстор.

Отношенията между Вилигут и Химлер били твърде близки. За разлика от Вирт Вайстор не само теоретизирал и изучавал историята и традициите. Той предлагал и всевъзможни проекти, свързани с мистиката и окултните науки. Например да се организира експедиция за търсене на един или друг артефакт, който, ако се вярвало на преданията, давал на притежателя си свръхчовешки способности. Или да се предприеме изследване на рунически текстове в търсене на много древни, но нестареещи мъдрости. Такива начинания били по душа на райхсфюрера на СС, който сам вярвал в ирационалното и бил склонен към окултни практики. Тези двамата се намерили един друг в пълния смисъл на думата. Скоро Вирт, който не се отнасял добре към Вилигут, ще стане жертва на тази дружба и на негово място ще дойде Сиверс, който ще се старае в нищо да не противоречи на безумния старец.

През 1934 година Вилигут се запознал с още една сродна душа — Гюнтер Кирхоф, познавач на древната немска история. Кирхоф бил научен ръководител на моя баща и се занимавал преди всичко да търси в легендите отзвуци на реални събития. Покрай това се увличал (на потресаващо дилетантско ниво) от физика и допускал съществуването на енергийни „линии“ и „възли“, омотаващи като мрежа земното кълбо. Там, където се образувал възел, връзката на времената укрепвала и се появявала голяма цивилизация. Най-голям възел, според Кирхоф, се намирал примерно на 100 километра източно от Мюнхен, недалеч от австрийската граница.

През 1936 година Вилигут и Кирхоф провели експедиция в Шварцвалд26, по време на която предприели комплексно изследване на намиращите се там археологически паметници. В нея участвал и моят баща. Ще приведа цитат от съкратената версия на отчета на тази експедиция, публикуван в твърде ограничен тираж.

След първата експедиция последвали други; по цяла Германия учените търсели следи от древни ирминисти. Особено внимателно се изследвали, естествено, околностите на град Гослар. Редица учени от „Аненербе“ надигнали глас срещу профанацията на историята, но Химлер твърде бързо ги накарал да замлъкнат. Моят баща вероятно е вземал участие в тези експедиции, но доколко е споделял възгледите на своя учител, не беше ясно. Мисля, че като здравомислещ човек се е отнасял към тях скептично и е използвал експедициите за изучаване на реалните паметници на германската старина.

Впрочем да се върнем към Вилигут. Доверието на Химлер към него растяло. Именно той бил назначен за ръководител на проекта за построяването на Вевелсбург — замъка на ордена на СС. Замъкът бил замислен като щабквартира на „черния орден“, за негов музей и хранилище на древните германски традиции. „Охранителните отряди“ на фюрера, създадени в началото с чисто утилитарни цели, според замисъла на Химлер трябвало да станат аналог на рицарските ордени от Средновековието. Но тяхна духовна основа трябвало да стане не християнската, а ирминистичната вяра. При приемане на нови членове в СС те били посвещавани във Вевелсбург и били длъжни да се отрекат от своето минало. При това се съблюдавал сложен ирминистичен ритуал. Аналогични ритуали съществували за сватби и погребения. Вилигут лично ги разработвал и представял на Химлер за утвърждаване. Райхсфюрерът на СС бил във възторг. После се появили и други празници: ежегодно посрещане на пролетта, празници на реколтата, лятното слънцестоене…

През 1935 година Вилигут се преместил от Мюнхен в Берлин заедно с централното отделение на „Аненербе“. Неговото влияние върху Химлер растяло не с дни, а с часове. През тези години той пишел спомени, отнасящи се до семейството му, уточнявал тънкостите на ирминистичната религия, съставял всевъзможни мантри, календари, астрологични прогнози… С една дума, работа имало повече от достатъчно. Всяка сутрин го чакал служебен автомобил, който го връщал обратно вкъщи късно вечер.

И би могло да се каже, че е успял в живота, ако не било твърде разклатеното му здраве. Преклонната възраст и сериозното натоварване си казвало думата. За да се поддържа във форма, Вилигут започнал да приема силно действащи медицински препарати. Но те имали само кратковременен ефект и в същото време разрушавали организма му. Постепенно у стареца се развила тежка форма на никотинова зависимост и алкохолизъм.

От това се опитали да се възползват неговите съперници в СС. Мнозина сътрудници на „Аненербе“ ревнували Химлер от Вилигут и тайно мечтаели да заемат мястото му. Търсенето на компромат накрая дало положителен резултат: историята с пребиваването на стареца в психиатричната клиника и старата му диагноза изплували на повърхността и били тържествено поднесени на Химлер. За райхсфюрера това било силен удар: неговият близък приятел и учител, човекът, на когото толкова се доверявал, се оказал банален шизофреник!

През февруари 1939 година Вилигут бил уволнен от СС. А по-нататък следвало нещо трудно обяснимо. Заемайки високи постове в „Аненербе“, Вилигут знаел твърде много и, според идеята, подлежал на унищожение. По принцип, трябвало да го постигне съдбата на Вирт. Но вместо това го оставили на свобода, нещо повече — в качеството на компаньонка му изпратили Елза Балтруш, една от приближените на Химлер. Тя била длъжна ежедневно да се отчита пред райхсфюрера на СС за състоянието на стареца.

Защо Химлер се е държал по този начин? Сантименталност? Едва ли, райхсфюрерът никога не страдал от нея. Създавало се впечатление, че животът на стареца бил под сигурна защита, че Химлер се опасявал да го закача. Но защо? По този въпрос имало няколко версии.

Една от тях била свързана с миналото на рода Вилигут. Известно било, че те били анатемосани за притежание на магически плочки, на които били записани езически ритуали. Според достигналите до нас легенди тези ритуали позволявали да се придобие огромна власт над умовете на хората. Вилигут пазел тези плочки в тайник, за който никой друг не знаел. И Химлер, стремейки се да получи ценното имущество, запазил живота на стареца.

Но защо не можело със сила да се узнае от стареца местонахождението на плочките? Не бил направен нито един подобен опит! Възможно е Химлер да е признавал на Вилигут някакви магически способности и да се е страхувал от него. А може да е вярна втората версия — че Вилигут, дори след като бил отстранен от „Аненербе“, е останал консултант на Химлер. Когато историята с шизофренията изплувала, райхсфюрерът на СС побързал външно да прекъсне връзката, която можела силно да го компрометира. Но само външно — в действителност Химлер продължавал да общува тайно с „мага“. И много инициативи, предприети от „Аненербе“, се появили на бял свят именно благодарение на препоръките на Вилигут.