Оливър Боудън Тайният кръстоносен поход

Пролог

Величественият кораб проскърцваше и пъшкаше, платната плющяха, издути от вятъра. Днес, след като се беше отделил от сушата, той пореше океана към великия град на запад, понесъл безценния си товар: мъж — мъжа, когото екипажът познаваше като Върховния учител.

Сега беше сред тях, сам на бака, отметнал качулката на плаща, за да усети по лицето си морските пръски, понесени от вятъра. Всеки ден беше същото. Излизаше от каютата си, за да обиколи палубата, избираше си точка в далечината, впиваше поглед в нея, а след това се връщаше отново долу. Понякога се застояваше на бака, понякога на квартердека и винаги гледаше към белите гребени на вълните.

Хората от екипажа го наблюдаваха всеки ден. Работеха, подвикваха към онези на палубата и другите, които висяха по такелажа, всеки си вършеше работата, въпреки това непрекъснато стрелкаха с погледи самотния мъж, вглъбен в мислите си. Не спираха да се питат що за човек е. Що за човек бе попаднал сред тях.

Озърнаха се скришом към него и сега, когато се оттласна от релинга на палубата и вдигна качулката. Остана за момент с наведена глава, отпуснал ръце отстрани, докато екипажът го наблюдаваше. Може би неколцина пребледняха, докато крачеше покрай тях, за да се върне в каютата си. Едва когато вратата се затвори след него, мъжете усетиха, че са затаили дъх.

Щом влезе, асасинът седна пред писалището си и си наля чаша вино, преди да протегне ръка към книгата и да я придърпа към себе си. След това я разтвори и започна да чете.

Загрузка...