Тайният кръстоносен поход

34

23 юни 1257 години

Седнал на сянка, заслонен от палещото слънце над пазара на Масиаф, Мафео заговори:

— Градината на Ал Муалим. Да не би това да е същото място, на което се е намирала библиотеката му?

— Точно то е. Алтаир преценил, че е подходящото място, на което да се съхраняват хилядите дневници, пълни със знанията на асасините, и знанието, натрупано за Ябълката.

— Значи не я е унищожил.

— Кое?

Мафео въздъхна.

— Ябълката.

— Не.

— Никога ли?

— Братко, моля те, не избързвай толкова с края на разказа. Не, Алтаир не унищожил Ябълката веднага. Най-напред трябвало да потуши въстанието, което избухнало след смъртта на Ал Муалим.

— Въстание ли е имало?

— Точно така. Непосредствено след смъртта на Ал Муалим настъпил смут. Много от членовете на ордена останали верни на Ал Муалим. Те или не знаели за предателството на Учителя, или отказвали да приемат истината, така че за тях делото на Алтаир било равносилно на заговор и те се чувствали длъжни да го спрат. Със сигурност били подтиквани от подмолни гласове.

— Абас ли?

Разсмях се.

— Сигурно. Човек лесно може да си представи вътрешния конфликт на Абас при този развой на събитията. Омразата му към Ал Муалим била силна, но също толкова силна била и омразата му към Алтаир.

— Значи Алтаир успял да потуши бунта.

— Разбира се. Успял, защото останал верен на кредото, дал заповед на Малик и подчинените му да не нараняват нито един от бунтовниците, да не убиват и да не наказват никого. След като потушил бунта, нямало повече безредици. Той ги убедил в правотата си, разкрил вината на Ал Муалим, след това доказал, че е способен да води Братството. По този начин си осигурил обичта и предаността им. Първата задача на новия водач на Ордена била да даде нагледен пример за приложението на принципите, които настоявал да се спазват. Изградил Братството отново, върнал го от ръба, като му показал правилния път.

След като разрешил този въпрос, насочил цялото си внимание към дневника си. В него записвал мислите си за Ордена, отговорността си към братята, написал дори за странната жена, която срещнал на гробището. Тя… Неведнъж Алтаир се канел да напише „очарован“, но всеки път се спирал и я променял на „заинтригуван“. Тя обаче не напускала мислите му.

Най-много пишел за Ябълката. Свикнал да я носи със себе си. Нощем, докато пишел в дневника си, тя била поставена до него и когато я погледнел, изпитвал странна смесица от чувства: гняв, че е корумпирала човека, когото обичал като баща, великия асасин и изключителен човек; страх от сферата, защото изпитал мощта й както да отнема, така и да дава; а също и страхопочитание.

„Ако в този артефакт има нещо добро, ще го открия, написал той. Ако обаче е в състояние да внася само зло и отчаяние, надявам се да намеря сили да го унищожа.“

Да, той записал в дневника си, че ще унищожи късчето от Едем, ако то не носело добро за човечеството. Написал точно тези думи. Въпреки това се питал как ще събере сили да унищожи Ябълката, ако настъпи моментът и когато настъпи моментът.

Истината била, че онзи, в чиито ръце попаднела, притежавал огромна власт, че тамплиерите със сигурност щели да пожелаят да бъде тяхна. Освен това, питал се той, дали тамплиерите не се опитвали да открият и други артефакти? Дали вече не били в ръцете им? Той знаел, че след смъртта на Робер дьо Сабле те се обединили в пристанището на Акра. Дали да не ги нападне там? Бил твърдо решен да не допусне Ябълката да попадне в ръцете на друг.

Тя трябвало да остане у него.

Мислел по този въпрос, докато бил в покоите си, мислел може би твърде дълго, докато не стигнал до извода, че е дал прекалено много време на враговете си, в което те можели да се прегрупират. Повикал Малик и Джабал, поставил Малик временно начело на Ордена и информирал Джабал, че незабавно ще поведат отряд към пристанището на Акра, ще нападнат крепостта на тамплиерите и ще стъпчат змията в дупката й.

Скоро след това заминали и на тръгване Алтаир забелязал Абас на вратата на замъка, откъдето някогашният му приятел го наблюдавал злобно. Последните събития не намалили омразата му и тя била готова да избликне отново.

35

Нощта се спускаше над пристанището на Акра, сивото каменно пристанище бе окъпано в оранжево и последните слънчеви лъчи къпеха морето в кървавочервено, докато се стопяваха на хоризонта. Вълните се разбиваха в крепостните стени и защитните насипи, чайките пропищяваха от високите места, на които бяха накацали, а пристанището си оставаше празно, колкото и да беше странно.

Поне така изглеждаше. Докато наблюдаваше и не можеше да се начуди защо не се мяркат тамплиери — за разлика от последния път, когато беше тук и хората на Сибранд обикаляха наоколо също като бълхи по куче — нещо подсказа на Алтаир, че оживлението е в другия край на доковете, и изпита тревога. Изглежда се беше забавил прекалено много с решението си. Дали не беше дошло времето да плати за тази грешка?

Само че пристанището не беше съвсем празно. Алтаир чу приближаващи стъпки и приглушен разговор. Вдигна ръка и целият отряд зад него спря, в миг се превърнаха в сенки в тъмното. Той пропълзя напред по пристанищната стена, докато най-сетне ги видя и остана доволен, че са се разделили. Първият беше точно под него, вдигнал фенера си, за да огледа тъмните ниши и вдлъбнатини по пристанищната стена. Алтаир се запита дали мисли за дома, за Англия или Франция и семейството, което е оставил там, и съжали човека, на когото му предстоеше да умре. Скочи тихо от стената и се озова върху него, заби камата дълбоко и в този момент му се прииска да имаше друг начин.

— Mon Dieu — въздъхна стражът, преди да умре, и Алтаир се изправи.

Вторият войник се движеше покрай мокрите камъни на дока и размахваше факлата, от която капеше катран. При всеки звук трепваше и се озърташе. Вече трепереше от страх. Наблизо притича плъх, той отскочи настрани, обърна се бързо, вдигна високо факлата, но така и не видя нищо.

Продължи напред, като се взираше в мрака, оглеждаше се за приятеля си… Господи, той пък къде се бе дянал? Нали беше зад него допреди малко! Двамата дойдоха заедно на дока. Сега другия го нямаше. И стъпките му не се чуваха. Разтресе се от страх. Чу хленч и осъзна, че идва от него. След това чу друг шум, който го накара да се завърти бързо, и видя как смъртта протяга ръка…

Алтаир остана коленичил до мъртвия страж, докато се ослушваше за подкрепления. Никой не се появи и той се изправи, останалите асасини дойдоха при него, спуснаха се от стената и навлязоха на пристанището. И те като него бяха в бели плащове, и надничаха изпод ниско спуснатите качулки. Разпръснаха се, без да издадат почти никакъв звук. Алтаир издаваше приглушено заповеди, даваше им знаци да се движат бързо и безшумно. Притичаха тамплиери и те бързо им видяха сметката. Отначало Алтаир беше сред тях, но след малко остави отряда да се бие и се доближи до стената. Измъчваше го безпокойство: не беше преценил добре времето на нападението — тамплиерите вече се бяха раздвижили. Един страж се опита да го спре, но Алтаир замахна с камата и той падна, а от раната на гърлото му рукна кръв. Асасинът използва тялото му като трамплин, за да се качи на стената, където приклекна и огледа съседния док, след това морето.

Страховете му се превръщаха в действителност. Наистина беше чакал прекалено дълго. По водите на Средиземно море, станали златни под лъчите на угасващото слънце, се движеха тамплиерски кораби. Алтаир изруга и бързо се отправи към сърцето на доковете. Зад него все още се носеха звуците на битката, докато хората му се опитваха да се справят с пристигналите подкрепления. Евакуацията на тамплиерите продължаваше, но той нямаше представа дали ключът към заминаването им е скрито в укреплението. Предпазливо, бързо и безшумно се отправи към крепостта, която се издигаше като черно петно над доковете. Ликвидира стражите, на които се натъкна. Желанието му беше да попречи на бягството на врага, но също така държеше да разбере какви са намеренията им.

Когато влезе, сивият камък заглуши стъпките му. Тук нямаше тамплиери. Вътре бе празно, усещаше се, че няма хора. Той се качи по каменните стълби и се озова на балкон, където чу гласове. В средата се бяха изправили трима и водеха оживен разговор. Разпозна единия от гласовете и се прикри зад колона, за да може да подслушва. Беше се питал дали ще чуе този глас отново. Надяваше се да го чуе.

Беше жената от гробището в Йерусалим; смелата лъвица, която бе заела мястото на Дьо Сабле. Беше застанала редом до двама тамплиери и по гласа й личеше, че никак не е доволна.

— Къде са корабите ми, войнико? — питаше тя. — Казаха ми да чакам флотилия от още осем.

Алтаир премести поглед. Корабите на тамплиерите се бяха очертали на хоризонта.

— Извинявай, Мария, но това беше най-доброто, което успях да направя — отвърна единият войник.

Мария. Алтаир се наслади на името, докато се възхищаваше на лицето и на очите й, от които бликаха жажда за живот и огън. Отново му се стори, че тя прикрива истинската си същност.

— И как предлагаш да прекарам останалите хора до Кипър? — попита тя.

Защо им беше на тамплиерите да се местят в Кипър?

— Моля те да ме извиниш, но ще бъде най-добре, ако останеш в Акра — обади се другият войник.

Тя неочаквано застана нащрек.

— Какво става тук? Заплаха ли има? — попита.

— Просто предупреждение — отвърна рицарят. — Сега вече Арман Бушар е Велик магистър, а той няма високо мнение за теб.

Арман Бушар, запомни Алтаир. Значи той беше заел мястото на Дьо Сабле.

Застаналата в средата на балкона Мария настръхна.

— Ти, нагъл… — спря се. — Добре. Сама ще намеря начин да стигна до Лимасол.

— Да, милейди — поклони се войникът.

Те се отдръпнаха и я оставиха сама на балкона. На Алтаир му стана смешно, когато я чу да си говори сама.

— По дяволите… бях на крачка от рицарското звание. Сега съм най-обикновен наемник.

Той пристъпи към жената. Каквото и да изпитваше към нея — а той определено изпитваше нещо, поне в това беше сигурен — трябваше на всяка цена да поговорят. Щом чу стъпките му, тя се обърна и го позна веднага.

— Я виж ти — рече тя, — това е мъжът, който пожали врата ми, но открадна живота ми.

На Алтаир не му остана време да се пита какво се опитваше да каже тя, защото проблесна стомана и бърза като светкавица, тя се спусна към него, нападна го със скорост, опит и дързост, колкото впечатляващи, толкова и неподозирани. Местеше меча от едната ръка в другата, целеше се в слабата му страна, а той трябваше да се движи бързо и да се защитава. Беше добра и в продължение на няколко минути двамата си разменяха удари, от балкона се носеше звънтенето на мечове, прекъсвано от викове на усилие.

Алтаир поглеждаше назад, за да се увери, че няма да дотичат подкрепления. Не, нямаше опасност. Хората й я бяха изоставили. Очевидно близостта й с Дьо Сабле й беше навредила, когато друг бе заел мястото й.

Двамата продължиха да се бият. Тя успя да го притисне към балюстрадата, зад него се виждаше притъмнялото море и той се запита дали тя може да го победи. Ако успееше, иронията щеше да е ужасна. Само че отчаянието й да постигне победа я правеше небрежна и Алтаир успя да пристъпи напред, да се завърти и да я ритне в краката, тя се олюля, а той се хвърли напред и притисна острието към гърлото й.

— Да не би да си се върнал, за да ме довършиш? — попита предизвикателно тя, но той видя страха в очите й.

— Все още не — отвърна той. Острието не помръдваше. — Искам информация. Защо са отплавали тамплиерите към Кипър?

Тя се ухили.

— Войната беше дълга и тежка, асасин. Всеки заслужава почивка и спокойствие.

Той едва сдържа усмивката си.

— Колкото повече ми кажеш, толкова по-дълго ще живееш. Затова те питам отново. Защо отиват в Кипър?

— Оттеглят се. Крал Ричард е сключил примирие със Салах Ал’дин, твоят Орден няма водач, нали? Щом си върнем късчето от Едем, вие ще побегнете.

Алтаир кимна. Вече разбираше. Наясно беше, че тамплиерите си въобразяваха, че знаят много за Ордена, но всъщност не беше така. Първо, асасините си имаха водач, второ, братята му нямаха навика да бягат от тамплиерите. Той се изправи и й помогна да стане. Тя го изгледа злобно и изтупа дрехите си.

— Ябълката е скрита на сигурно място — призна той, макар да не беше така. Беше оставена в покоите му.

— Алтаир, обмисли внимателно възможностите си. Тамплиерите са готови да платят прескъпо за тази реликва.

— Вече не платиха ли прескъпо? — попита той и я поведе.

След малко беше с останалите асасини, които бяха приключили боя и пристанището на Акра беше в техни ръце. Сред тях беше Джабал, който изви вежди, щом видя Мария, и даде знак на двама асасини да я отведат, а след това пристъпи към Алтаир.

— Какво толкова важно за тамплиерите ще става в Кипър? — попита Алтаир, докато вървяха един до друг. Вече бе набелязал следващата им цел и нямаше време за губене.

— Вероятно граждански конфликт — предположи Джабал и разпери ръце. — Императорът им Исак Комнин се спречкал с крал Ричард преди доста месеци и сега гние в тамплиерска тъмница.

Алтаир се замисли.

— Жалко. Исак се пречупи толкова лесно, беше готов да вземе подкуп.

Спряха на стълбите на пристанището, другите поведоха Мария покрай тях. Тя вирна високо брадичка.

— Тези дни останаха в миналото — рече Джабал. — Сега тамплиерите притежават острова, след като го купиха от краля за нищожна сума.

— Ние не поощряваме подобно владичество. Имаме ли връзки там? — попита Алтаир.

— Един, в Лимасол. Казва се Александър.

— Прати му известие — нареди Алтаир. — Кажи му да ме чака до една седмица.

36

Отплава сам за Кипър — не беше съвсем сам. Взе Мария. На Джабал каза, че ще я използва като примамка за тамплиерите, но в дневника си написа, че му е приятно тя да е до него; беше колкото просто, толкова и сложно. В живота му бе имало малко жени. Онези, които споделяха леглото му, просто задоволяваха определени потребности, а досега все още не беше срещнал жената, която да разбуди чувствата, които се раждаха над кръста. Беше ли я срещнал? Задраска въпроса в дневника.

Когато пристигнаха в Лимасол, откриха, че тамплиерите са завзели целия остров. Пристанището беше окъпано в оранжевата светлина на слънцето, както обикновено синята вода искреше, чайките се рееха и гмуркаха над главите им. Навсякъде се виждаха червените кръстове на тамплиерите, а бдителни стражи не изпускаха от очи недоволните сред населението. Сега вече хората тук живееха смачкани от железните ръкавици на тамплиерите, островът им беше продаден от крал, чиито претенции бяха неоснователни. Повечето продължаваха живота си, защото имаха челяд за изхранване. Малцината, които не бяха съумели да потиснат недоволството си, бяха организирали съпротива. Тъкмо те проявиха разбиране към мисията на Алтаир и му предстоеше среща с тях.

Той тръгна от кораба по дока. Мария вървеше с вързани ръце до него. Той се беше погрижил по нея да няма отличителните знаци на тамплиерите и отстрани всеки би казал, че му е робиня. Това положение я вбесяваше и тя не се колебаеше да демонстрира недоволството си, мърмореше гневно, докато минаваха по доковете, където цареше необичайна тишина и спокойствие. Алтаир се забавляваше на обзелото я чувство на неловкост.

— Ами ако се разпищя? — попита тя през стиснати зъби.

Той се изсмя.

— Хората просто ще си запушат ушите и ще отминат. И преди са виждали разни нещастници.

Въпросът бе кои хора ще постъпят по този начин. Доковете бях неестествено безлюдни и преди да кривнат по страничните улици, откриха, че и главните улици са пусти. Неочаквано от уличка пред тях изскочи мъж, облечен в опърпана роба и тюрбан. Наоколо бяха пръснати негодни за употреба бъчви и остатъци от празни щайги, някъде наблизо се чуваше как капе вода. Алтаир забеляза, че са съвсем сами. Още двама непознати наизскачаха от съседни сокаци.

— Пристанището е забранено — започна първият. — Покажи си лицето.

— Под тази качулка се крие най-обикновен стар асасин — изръмжа Алтаир и вдигна глава, за да погледне мъжете.

Главорезът се ухили, вече не гледаше страшно, напротив, усмихваше се приветливо.

— Алтаир.

— Александър — отвърна Алтаир. — Получил си значи съобщението ми.

— Опасявахме се да не би тамплиерите да са ни заложили капан. Коя е жената?

— Стръв за тамплиерите — обясни Алтаир. — Беше сътрудничка на Дьо Сабле. За съжаление се оказа тежък товар.

Мария се извърна към него. Ако погледите можеха да убиват, преди това щяха да го подложат на зверски мъчения.

— Можем да я пазим вместо теб — предложи Александър. — Имаме сигурна квартира.

Тя прокле продажните им души, докато вървяха. Имаше доста груб език за англичанка.

Алтаир попита Александър защо има толкова малко хора по улиците.

— Като призрачен град е, нали? Хората се страхуват да излизат, да не би да нарушат някой от шантавите им закони.

Алтаир се замисли.

— Досега тамплиерите не са се интересували от управлението. Какво се е променило сега?

Александър не отговори. Докато вървяха, подминаха двама войници, които ги изгледаха подозрително. Алтаир се стегна, уплашен, че Мария може да ги издаде. Тя обаче не каза и дума и той се запита дали не се дължеше на това, че я бяха изоставили в Акра. Може би… Не. Той прогони мисълта от ума си.

Пристигнаха в убежището — неподдържан склад, в който Александър беше направил базата си. Имаше помещение със залостена дървена врата, но за кратко оставиха жената навън; Алтаир провери въжето на китките й, прокара пръст под него, по ръката, за да е сигурен, че не я прежулва. Тя го погледна с неприкрито отвращение.

— Едва ли си дошъл от добрина — отбеляза Александър, когато се настаниха. — Ще кажеш ли защо си тук?

Алтаир искаше да действа бързо — гореше от желание веднага да проникне в базата на тамплиерите — но дължеше обяснение на кипъреца.

— Историята е дълга и заплетена, но ще обобщя накратко. Тамплиерите имат достъп до знания и оръжия, които са много по-смъртоносни, отколкото можете да си представите. Имам намерение да променя това. Подобно оръжие попадна в ръцете ни. Говоря за нещо, което променя умовете на хората. Ако тамплиерите притежават и други, трябва да разбера.

Застаналата зад тях Мария заговори:

— И можем да сме сигурни, че един асасин ще използва по-справедливо Ябълката, късчето от Едем…

Алтаир сдържа усмивката си, не й отговори и се обърна към Александър:

— Къде са се сврели тамплиерите?

— В замъка на Лимасол, но непрекъснато се разпростират.

Трябваше да сложи край на тази работа.

— Как да вляза? — попита той.

Александър му разказа за Осман, тамплиер, който симпатизираше на кипърската съпротива.

— Убий началника на стражата — рече той. — Умре ли той, сигурно ще повишат на неговото място Осман. Ако това стане, ще можеш просто да влезеш.

— И това е нещо — отвърна Алтаир.

Докато се придвижваше по улиците на града, той не можеше да се начуди колко е тихо. Замисли се за Мария и Ябълката. Носеше я със себе си, разбира се — остана в каютата му на кораба. Дали не постъпи глупаво, като донесе съкровището в скривалището на врага? Само времето щеше да покаже.

На пазара откри капитана на тамплиерите от стражата, който лесно се забелязваше, защото беше с червен плащ върху плетената ризница и приличаше на крал. Алтаир се огледа и набеляза останалите стражи. Сведе глава, за да не привлича вниманието към себе си, и избегна погледа на стража, който го наблюдаваше подозрително с присвити очи. Отмина и никой не го спря, защото приличаше на учен. След това много предпазливо се запромъква зад капитана, застанал в другия край на сокака, докато издаваше заповеди на хората си. Освен капитана и убиеца му, наоколо нямаше други хора.

Алтаир извади нож от канията на рамото си и го метна. Капитанът рухна на земята с протяжен вопъл и докато останалите стражи притичат, той вече бе хлътнал на съседна улица, където нямаше кой да го види. Задачата му беше изпълнена, сега оставаше да потърси Осман, както бе поискал Александър.

Бързо и незабелязано се придвижи по покривите на обления в слънце град, прехвърляше се като котка по подпорни греди, докато не се озова над един двор. Долу беше Осман. Може и да беше тамплиер, но симпатизираше на съпротивата и Алтаир зачака да остане сам, преди да се спусне в двора.

Осман погледна от Алтаир към стената зад тях, след това върна весел поглед към новодошлия. Поне личеше, че уважава уменията на асасина.

— Поздравявам те, Осман — започна Алтаир. — Александър ти изпраща поздрави и пожелава честит рожден ден на баба ти.

Тамплиерът се разсмя.

— Милата ми тя, дано почива в мир. С какво да ти помогна, приятелю.

— Ще ми кажеш ли защо тамплиерите са купили Кипър? Да не би да замислят нещо ново?

— Не съм достатъчно високопоставен, така че не знам със сигурност, но чух да приказват за някакъв архив — рече той и се озърна. Сякаш, ако го видеха да разговаря с Алтаир, щяха да го екзекутират на пазара.

— Архив ли? Много интересно. Кой е най-високопоставеният тамплиер в Лимасол?

— Един рицар. Казва се Фредерик Червения. Обучава войниците в замъка на Лимасол. Известен е с жестокостта си.

Алтаир кимна.

— След като капитанът е мъртъв, как да вляза вътре.

— Ако ме назначат на негово място, ще намеря уважителна причина да намаля стражите за известно време. Така става ли?

— Става — кимна Алтаир.

Планът се осъществяваше неочаквано бързо.

— Осман урежда нещата — разказа той на Александър по-късно, когато се върна в склада. Докато го нямаше, Мария беше прекарала повечето време в стаята и беше забавлявала Александър с обиди и остроумни забележки. Беше побесняла, защото той я молеше да повтаря, тъй като много му допадаше акцентът й. Пуснаха я навън, за да се нахрани, и тя седна на дървен стол, наблюдаваше начумерено Алтаир и Александър, които си говореха, и поразяваше с мрачни погледи всеки от съпротивата, който се мернеше пред погледа й.

— Чудесно. А сега какво? — попита Александър.

— Ще му дадем малко време — рече Алтаир. Обърна се към Мария: — Каза нещо за архив на тамплиерите. Ти чувала ли си нещо?

— Разбира се — потвърди тя. — Там си държим долното бельо.

Алтаир изпадна в отчаяние. Обърна се към Александър:

— Кипър е подходящо място както за съхранение на знания, така и на оръжия. С подходяща стратегия островът може да бъде защитен лесно. — Изправи се. Беше оставил на Осман достатъчно време да свали стражите от стените на замъка. Време беше да се вмъкне вътре.

37

Скоро след това той се озова в двора на замъка в Лимасол, готов да се промъкне вътре. Придържаше се към сенките, вдигаше често поглед към внушителните каменни стени и следеше стрелците, които наблюдаваха хората в ниското.

С удоволствие забеляза, че бяха малко на брой: очевидно Осман си беше свършил добре работата. Крепостта не беше напълно необезопасена, но Алтаир можеше да влезе вътре, а повече от това не му трябваше.

Качи се по стена до отбранителните постове, след това се промъкна вътре. Един от стражите изрева и падна. От гърлото му стърчеше ножът на Алтаир. Друг чу и дотича, но също се натъкна на оръжието на Алтаир. Асасинът отпусна стража върху камъните, притисна го с крак и извади ножа. От острието покапа кръв. След това продължи да се прокрадва през полупразния замък, като избиваше стражите, които се изправяха на пътя му. Осман наистина си беше свършил добре работата. Не само че стражите на стената бяха по-малко от обикновено, но хората вътре също бяха по-малко. Алтаир не обърна внимание на чувството на несигурност, което започваше да го измъчва. Потисна и безпокойството.

Продължи да се изкачва нагоре, да се доближава до вътрешността на замъка, докато не се добра до балкон, от който се виждаше просторен вътрешен двор, използван за тренировки.

Там видя Фредерик Червения, брадат гигант, който наблюдаваше двубоя между двама от хората си. Алтаир се усмихна, щом го видя. Шпионинът Осман се оказа прав. Фредерик Червения със сигурност беше жесток човек.

— Никакво милост, хора — крещеше той. — Този остров е пълен със суеверни диваци. Помнете, че те не ви искат тук, не ви харесват, не разбират мъдростта на каузата ви, всеки път, когато си обърнете гърба, започват да кроят нещо. Бъдете непрекъснато нащрек и не се доверявайте на никого.

Двамата рицари се биеха в пълно бойно снаряжение и звънтенето на мечовете им се носеше из целия двор. Алтаир остана скрит на балкона, заслушан в тамплиера, който не спираше да ги насъсква.

— Открийте пукнатините в бронята на противника. Удряйте здраво. Запазете задоволството си за таверните.

Алтаир се изправи, пристъпи към стената и видя добре тримата в двора. Тя бяха вглъбени в битката. Прецени височината, пое си дълбоко дъх, разпери ръце и скочи.

Чу се меко тупване, когато се озова точно зад Фредерик Червения, остана приклекнал, без да прибира ръце, за да запази равновесие. Брадатият се обърна тъкмо когато асасинът се изправяше. Разкрещя се с гневно блеснали очи:

— Асасин в Кипър? Виж ти, виж ти. Гадове мръсни, бързичко се приспособявате! Ще сложа край на…

Така и не довърши изречението си. Алтаир искаше да надникне в очите на тамплиера, преди да нанесе фаталния удар. Освободи камата и прониза врата му. Всичко се случи за броени секунди, Фредерик Червения изгъргори, на врата му зейна рана и кръвта рукна по камъните около него, сякаш за да оправдае името му.

Отначало хората му останаха безмълвни. Заради шлемовете Алтаир не успя да види какви чувства ги завладяха, затова си представи изписалия се по лицата им шок. След това се съвзеха и нападнаха. Алтаир заби острието в процепа за очите на първия. Рицарят се задави, захърка, от визьора потече кръв и той падна. Когато вторият дуелист нападна, той замахна с тежкия меч, без да се е прицели, с надеждата да уцели противника. Асасинът отскочи с лекота, изтегли ножа, изви китката и с едно-единствено движение го запрати в гърдите на тамплиера.

Битката приключи, Алтаир погледна трите трупа на камъните, след това се огледа и си пое дъх. Имаше предимство, защото замъкът беше почти празен. Обърна се към балкона и се върна по пътя, по който беше дошъл. На връщане досадният глас на несигурност и безпокойство стана по-настойчив. Повечето от труповете бяха на хората, които ликвидира на идване. Те лежаха там, където ги беше оставил, а други стражи не се мяркаха. Нямаше нито един. Къде се бяха дянали?

Получи отговора си съвсем скоро след като излезе от крепостта и се отправи по покривите към склада. Очакваше с нетърпение да си почине, може би да се позаяжда с Мария или дори да поговори с нея. Досега беше успял да изтръгне от жената единствено, че е англичанка, че е била икономка на Дьо Сабле (какво точно означаваше това, Алтаир така и не попита) и се беше забъркала с кръстоносците след инцидент, случил се у дома, в Англия. Беше го заинтригувала. Надяваше се скоро да открие какво й се е случило.

Неочаквано видя дим, гъст, тъмен, който забулваше небето.

Определено идваше от мястото, където се намираше складът.

Сърцето му заблъска, когато се приближи. Забеляза застаналите на пост кръстоносци, които пречеха на хората да влязат вътре в горящата сграда. От прозорците и вратата излизаха пламъци, черни валма дим се издигаха над покрива. Затова значи замъкът на Фредерик беше толкова празен.

Първата мисъл на Алтаир не беше за безопасността на Ордена, за Александър или за хората от съпротивата, които бяха вътре. Първата му мисъл беше за Мария.

Обзе го ярост. Тръсна китка, за да освободи камата. Скочи от покрива и нападна двамата стражи долу. Първият умря с крясъци, на втория му остана време да се обърне и да погледна изненадано, когато Алтаир заби камата в гърлото му. Проехтя вик и дотичаха още войници, но асасинът продължи да се бие, обзет от отчаяно желание да се добере до склада, тъй като не знаеше дали Мария не е още вътре, уплашен, че ще се задуши до смърт. Ами ако все още беше в страничната стая? Дали не беше вътре и сега, може би блъскаше по вратата и се задушаваше в задимената стая. Ако беше така, той си представи какъв ужас изпитваше. Дотичаха още тамплиери, извадили мечове, жадни за кръв. Той продължи да се бие. Поразяваше ги, като мяташе ножове и не спираше да върти меча, докато най-сетне не се почувства изтощен, а улицата бе осеяна с трупове на рицари, чиято кръв попиваше в прахта. Най-сетне се втурна към пушека на склада и я повика по име:

— Мария!

Отговор не последва.

Заприиждаха нови тамплиери. С натежало сърце Алтаир избяга по покривите, за да се успокои и да планира следващата си стъпка.

38

Оказа се, че следващата му стъпка е предопределена. Настани се във висока кула, в сянката на камбана и оттам забеляза движението по улиците, които досега бяха празни. Хората напускаха домовете си. Нямаше представа накъде са тръгнали, но прецени, че е добре да научи.

Димът все още се вдигаше от овъглените останки на склада и тамплиерите се мобилизираха. Алтаир се придвижваше по покривите, следваше хората долу, докато се отправяха към площада, и забеляза израженията им, подслуша разговорите им. Говореха за отмъщение, за жестокост. Неведнъж чу да споменават името на Арман Бушар. Разправяха, че Бушар тъкмо бил пристигнал на острова. Всички се страхуваха от него заради жестокостта му.

На Алтаир му предстоеше да види, че с основание му се носи такава слава, но за момента беше доволен, че зърна Мария сред тълпата, жива, невредима. Водеха я двама тамплиери — изглежда беше пленница, въпреки че не беше вързана. И нейното внимание, както и на останалите на площада, беше насочено към катедралата.

Той не я изпускаше от поглед, криеше се на покрива, от който се виждаше площадът, видя как Осман заема място на стълбите, отстъпва крачка настрани, готов за появата на Арман Бушар, новия водач на тамплиерите, който се качи при тях.

Също както Дьо Сабле преди него, Бушар изглежда бе избран както заради внушителния си вид, така и заради уменията си да ръководи. Беше в пълно снаряжение, въпреки това изглеждаше силен и гъвкав. Нямаше коса, но веждите му бяха гъсти. Хлътналите бузи му придаваха мъртвешки вид.

— Гнусен убиец разтърси ордена ми — изрева той с глас, който привлече вниманието на всички. — Скъпият ни Фредерик Червения… беше заклан. Той служеше на господ и на всички кипърци с чест, а за отплата бе пронизан от убиец. Кой от вас ще ми доведе виновника?

Тълпата мълчеше, хората пристъпваха нервно от крак на крак. Алтаир отново обърна очи към Бушар, който ставаше все по-мрачен.

— Страхливци! — изрева той. — Не ми оставяте избор, освен да открия сам убиеца. Затова давам на хората си имунитет, докато не приключа с разследването.

Алтаир видя, че Осман се размърда притеснено. Обикновено лицето му беше приветливо, но не и сега. Изглеждаше уплашен, когато пристъпи към тамплиера:

— Бушар, гражданите и без това са неспокойни. Може би не е разумно.

Бушар беше извърнат настрани и Осман не успя да види как лицето му се разкриви от ярост. Беше повече от ясно, че не е свикнал да оспорват нарежданията му. Дали щеше да приеме думите на Осман като неподчинение, или…

С едно движение извади меча си и го заби в корема на Осман.

С вик, който проехтя над пълния с шокирани граждани площад, капитанът се срина на камъните, притиснал ръце към корема си. Сгърчи се на стълбите и предсмъртното му хъркане се разнесе над притихналия народ. Алтаир се намръщи. Не познаваше Осман добре, но по време на кратката им среща поддръжникът на съпротивата му беше допаднал. Той беше поредният добър човек, загинал напразно.

Бушар се наведе и избърса меча в плаща на капитана.

— Ако някой има възражения, да излезе.

Тялото трепна за последно, едната ръка се отпусна на стълбите. Безжизнените му очи гледаха към небето.

Никой не се осмели да възрази.

Неочаквано Мария извика и се откъсна от двамата стражи. Затича към стълбите и се хвърли на колене пред лидера.

— Арман Бушар — провикна се тя.

Въпреки че той се усмихна, когато я позна, усмивката му съвсем не беше приятелска.

— Я! — изви устни той. — Стара познайница. — След тези думи върна меча на колана.

— Бушар — започна Мария, — в Кипър е дошъл асасин. Аз успях да избягам, но той едва ли е далече.

Алтаир усети как сърцето му се свива. Беше се надявал… Не. Преди всичко тя беше тамплиер и винаги щеше да си остане такава. Беше предана на рицарите.

— Виж ти, Мария? — отвърна весело Бушар. — Излиза, че това е второто ти чудодейно бягство от асасина, не е ли така? Първото беше, когато Дьо Сабле беше набелязан, а сега се озовава на моя остров.

Алтаир забеляза недоумението и паниката, изписани на лицето на Мария.

— Не съм се съюзила с асасините, Бушар — избъбри тя. — Моля те, изслушай ме.

— Дьо Сабле беше слабоволев никаквец. Стих седемдесети от правилата на тамплиерите забранява всякакви връзки с жени… защото с помощта на жените дяволът плете най-стегнатите си мрежи. Дьо Сабле пренебрегна този завет и плати с живота си.

— Как смееш? — отвърна тя и Алтаир се усмихна. Мария бе успяла да потисне страха си.

— Май докоснах болното ти място, а? — изрева Бушар. Не криеше, че се забавлява. След това взе решение. — Заключете я.

След тези думи той приключи. Обърна се, тръгна си и остави трупа на Осман на стълбите. Стражите вързаха Мария и я повлякоха нанякъде.

Алтаир откъсна поглед от смаляващата се фигура на Бушар към Мария. Разкъсваше се, докато се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход. Бушар беше наблизо. Едва ли щеше да има втори подобен шанс. Удари, когато най-малко очаква.

Но пък как да остави Мария?

Спусна се от покрива и последва мъжете, докато я отвеждаха от площада пред катедралата, вероятно към тъмницата. Вървеше след тях на голямо разстояние. Нападна, когато влязоха в по-тиха уличка.

След малко двамата стражи бяха мъртви и Алтаир пристъпи към мястото, където беше паднала Мария, все още с вързани ръце и се опитваше да се изправи. Протегна ръка към нея, а тя се дръпна.

— Не ме пипай — сопна се. — Благодарение на теб ме смятат за предателка.

Алтаир се усмихна благо, въпреки че тя бе предупредила Бушар за присъствието му.

— Аз съм просто удобно извинение за гнева ти, Мария. Тамплиерите са истинският ти противник.

Тя го погледна злобно.

— Ще те убия, щом се появи възможност.

— Ако се появи възможност… но тогава няма да намериш Ябълката, късчето от Едем. А на кое от двете биха се зарадвали повече тамплиерите? На главата ми или на артефакта?

Тя го погледна с присвити очи и разбра, че в думите му имаше смисъл. Поотпусна се.

Поне за момента запази спокойствие.

По-късно отново се срещнаха с Александър. На лицето му беше изписана загриженост.

— Въпреки цялото перчене Бушар очевидно прие сериозно предупреждението на Мария. — След тези думи стрелна недоволно Мария и тя, както никога досега, замълча. — Източниците ми твърдят, че след като е подпалил склада ни, веднага е отплавал за Кирения.

Алтаир се намръщи.

— Жалко. Надявах се да се срещна с него. — Все още имаше намерение да се срещне с него. — Как се стига най-бързо дотам? — попита той.

39

Представиха се за свещеник и спътника му и така намериха място в трюма. Понякога се случваше мъже от екипажа да слязат от палубата и да се свият край тях, за да поспят, пърдяха шумно, подсмърчаха, но не обръщаха почти никакво внимание на двамата непознати. Докато Мария спеше, Алтаир намери щайга и отвори върху нея дневника си, извади Ябълката от пакета, който носеше под робата си.

Щом покривалото й бе свалено, тя заблестя. Той остана загледан в нея за момент, след това започна да пише. „Все се опитвам да разбера Ябълката, късчето от Едем, функциите и целта й, но единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че произходът й не е божествен. Не… тя е оръдие… машина, която изисква точност. Що за хора са създали това чудо?“

Зад себе си чу шум. Веднага покри Ябълката и я скри под плаща си. Мария се събуждаше. Той затвори дневника, прескочи спящите моряци и отиде при нея. Тя седеше опряла гръб на дървените щайги, разтреперана. Прозя се. Притисна колене към гърдите си и погледна Алтаир. Изражението й беше неразгадаемо. За момент останаха заслушани в скърцането на кораба, в плисъка на вълните в корпуса. Нито един от двамата не беше сигурен дали е ден или нощ, нито пък от колко време плават.

— Как се озова тук? — попита я той.

— Не помниш ли, божи човече? — попита подигравателно тя. — Ти ме доведе. — Зашепна: — Аз съм ти спътник.

Алтаир прочисти гърлото си.

— Питам как се озова в Светите земи. Сред кръстоносците.

— Вместо да съм вкъщи с плетка в ръка през половината време, а през другото да превивам гръб в градината ли?

— Англичанките не се ли занимават с подобни неща?

— Не и аз. Казват, че открай време съм странна. Докато растях, предпочитах момчешки игри. Куклите не бяха за мен и родителите ми се отчаяха. Късах им главите.

— На родителите ли?

Тя се разсмя.

— На куклите. Затова родителите ми направиха всичко по силите си, за да ме укротят, и на осемнайсетия ми рожден ден ми направиха специален подарък.

— Какъв?

— Съпруг.

Той я зяпна.

— Ти си омъжена?

— Бях. Казваше се Питър и беше изключително приятен човек, просто…

— Какво?

— Само това. Просто… приятен. Нищо повече.

— Значи не е бил подходящ за игри.

— В нито едно отношение. Съвършеният съпруг щеше да приеме с готовност онези страни от характера ми, които родителите ми се опитваха да заличат. Щяхме да ходим заедно на лов със соколи. Той щеше да ме научи на различни спортове, да се бия, да ми даде възможност да се уча. Той обаче не направи нищо подобно. Заживяхме в Холатън Хол в Лестършир, където като господарка на замъка трябваше да се занимавам с прислугата, да се грижа за домакинството и, разбира се, да раждам наследници. Поне трима. Две момчета и момиче, за предпочитане в този ред. Само че аз не оправдах очакванията му, както и той моите. Единственото, което ме интересуваше дори по-малко от йерархията сред прислугата, беше отглеждането на деца и най-вече раждането им. След четири години на увъртане и усукване си тръгнах. Добре че епископът на Лестър беше близък приятел на стария лорд Холатън и той анулира брака, вместо да рискува глупавото, невъздържано момиче да продължи да посрамва семейството. Аз, разбира се, станах persona non grata в Холатън Хол — а също и в цял Лестършир — а когато се върнах вкъщи, се оказа, че положението е същото. Холатън беше поискал сватбените си дарове обратно, но татко вече бе профукал всичко. Накрая прецених, че за всички ще бъде най-добре да замина, затова избягах с кръстоносците.

— Като медицинска сестра ли?

— Не, като войник.

— Но ти си…

— Нямам равна на себе си, когато реша да се преоблека като мъж. Нима не те заблудих на гробището?

— Знаех, че не си Дьо Сабле, но…

— Но не очакваше да се изправиш срещу жена. Видя ли! Годините на лудории най-сетне се отплащат.

— Ами Дьо Сабле? Успя ли да заблудиш него?

Алтаир забеляза мрачната й усмивка.

— Отначало харесвах Робер — призна тихо тя. — Той забеляза възможностите ми, за разлика от Питър. Но той също така не спираше да мисли как да ме използва. Много скоро намери начин. — Тя въздъхна. — Хубаво е, че го уби. Той не беше добър човек и беше недостоен за чувствата, които имах към него.

— Той ли ти го даде? — попита след малко Алтаир и посочи пръстена на ръката й със скъпоценен камък.

Тя го погледна и се намръщи, сякаш бе забравила, че го носи.

— Да, той ми го подари, когато ме взе под крилото си. Това е всичко, което остана от връзките ми с тамплиерите.

Последва неловко мълчание. Най-сетне Алтаир заговори:

— Учила ли си философия, Мария?

Тя го погледна смръщено.

— Чела съм малко… малко.

— Философът Емпедокъл изтъква, че животът на земята започва простичко, без усложнения: ръце без пръсти, глави без тела, очи без лица. Той вярва, че съчетаването на всички тези ранни форми с течение на времето създава разнообразието на живота, което виждаме около нас. Интересно, нали?

Тя се прозя.

— Ти имаш ли представа колко нелепо звучи тази работа?

— Знам… но се успокоявам със съветите на философа Ал Кинди. Човек не бива да се страхува от идеите, независимо какъв е източникът им. А ние никога не бива да се страхуваме от идеите, независимо какъв е източникът им. Освен това не бива никога да се страхуваме от истината, дори от нея да боли.

— Не виждам какъв е смисълът на всичките ти дрънканици — засмя се тихо тя и му се стори сънена.

Може би просто не я беше преценил правилно. Може би тя не беше готова да учи. След това се чу звънът на корабната камбана, знакът, че акостират в Кирения. Двамата станаха.

Алтаир отново попита:

— Единствено умът, освободен от спънки, съумява да забележи хаотичната красота на света. Това е най-голямото ни предимство.

— Да не би очакваш да се радвам на хаоса? Да не би той да се превръща в добродетел? — попита тя и нещо в него трепна при този въпрос. Може би тя имаше по-задълбочени знания.

— Изправя ни пред предизвикателство — отвърна той, но свободата носи по-големи награди от другите възможности. Редът и мирът, които тамплиерите търсят, изискват подчинение и ограничения.

— Хм — изсумтя тя. — Това чувство ми е познато.

Той усети близост с нея и докато се канеха да се качат по стълбите към палубата, осъзна, че същото това чувство не го е напускало откакто се запознаха. След като вече знаеше какво е, то започна да му харесва. Прииска му се да го задържи. Въпреки това трябваше да бъде внимателен. Нали тя го предупреди, че възнамерява да го убие? Верността й към тамплиерите може и да беше поставена под съмнение, но това съвсем не означаваше, че ще премине на страната на асасините. Доколкото той успяваше да прецени, тя следваше пътя, изгоден за Мария.

Със сигурност беше така.

На стълбата тя се усмихна и протегна ръце, а той ги погледна недоверчиво. Тя обаче не можеше да се изкачи, както беше вързана, а и те пътуваха с пирати. Макар на пиратите да им се носеше славата, че нямат понятие от етика, щяха да останат изненадани, че свещеник е завързал ръцете на спътника си. Двамата, които спяха досега, започнаха да се будят, изправиха се, прозяха се, почесаха се по слабините и впиха погледи в двамата пътници. Алтаир тайно освободи камата и разряза въжето на китките й. Тя го погледна с благодарност и се заизкачва по стълбата.

Тогава той чу нещо. Прозвуча като шепот. Предупреди го тонът, с който бяха изречени думите. Постара се да се прикрие и се заслуша. Двамата пирати наистина обсъждаха тях.

— Знаех, че е той — изграчи единият. — Казах ти аз.

Алтаир усети погледите им.

— Обзалагам се, че тамплиерите ще платят скъпо и прескъпо за тези двамата.

Асасинът изруга безмълвно. Ако беше прав, камата щеше да влезе в употреба всеки момент.

Чу ги как изтеглят ятаганите си.

… и решаващият момент настъпи.

Алтаир се врътна към двамата и в същия момент Мария реши да се измъкне и да хукне на свобода, изрита го и той политна към стената на трюма с пламнало от болка лице.

Отвътре също го изгаряше болка. Тя обаче беше различна.

Когато жената изчезна, когато се стопи в квадрата светлина, очертан от люка, Алтаир изруга отново, този път на висок глас, и се стегна, за да посрещне нападението. Първият пират се ухили и пристъпи напред, очевидно мислеше за щедрата награда, за виното и жените, които щеше да си купи, след като я прибереше.

Алтаир заби меча в гърдите на нападателя и мъжът престана да се хили. Вторият видя какво става и спря. Присви очи и запрехвърля оръжието си от едната в другата ръка. Алтаир му се усмихна, тропна с крак и доволно видя как човекът трепна.

Добре, помисли си той. Стана му приятно, че наемникът пират ще умре в страх.

Така и стана. Пиратът забели очи, когато Алтаир заби камата си отстрани вместо отпред, остави го със зейнала рана да се въргаля до приятеля си. Асасинът се втурна към стълбата, примижа на слънцето и щом се озова на палубата, се огледа за бегълката. Пиратите дотичаха, предупредени от присъствието на Мария, че става нещо. Проехтя вик, когато видяха Алтаир. Той хукна по палубата, мина ниско под такелажа, след това се спусна с лекота по трапа и скочи на дока в Кирения, като се оглеждаше отчаяно къде да се скрие, докато опасността премине.

След това, помисли се гневно той, щеше да открие Мария и нямаше да допусне тя отново да избяга.

Огледа се. Поредният град завладян от тамплиерите. Сградите намигаха под слънцето. Тук беше твърде красиво, за да остане във вражески ръце.

40

Поне не се затрудни да открие Мария. Тя привличаше бедите като трюм на кораб плъховете. Следващия път, когато пътищата им се кръстосаха, в краката й се търкаляха трупове на пирати, наблизо бяха застанали трима местни, от мечовете им капеше кръв и те все още дишаха тежко след битката. Стегнаха се, когато видяха Алтаир, а той вдигна ръка, за да покаже добрата си воля, докато оглеждаше сцената: Мария, мъжете и мъртъвците.

По всичко личеше, че тя отново бе имала късмет.

— Мислех, че повече няма да те видя — заговори той, все още вдигнал ръце.

Тя не се учудваше на нищо.

— Де такъв късмет…

Той се намръщи, след това се обърна към един от кипърците, най-вероятно водача.

— Каква работа имате с тази жена? Да не би да сте лакеи на тамплиерите?

— Не, господарю — заекна мъжът. Мечът му все още беше изваден, ръцете на Алтаир бяха празни, независимо от това кипърецът веднага забеляза стойката на опитния воин. — Пиратите я нападнаха и ние се притекохме на помощ. Не съм никакъв лакей. Мразя тамплиерите.

— Ясно. Не сте единствените — отвърна асасинът.

Мъжът кимна с облекчение, защото имаха обща цел.

— Казвам се Маркос, господарю. Ще помогна с каквото мога, стига да успея да освободя страната си от тези кръстоносци.

„Отлично“ — помисли си Алтаир.

— Тогава трябва да опазите тази жена, докато се върна. Трябва да открия един човек преди тамплиерите.

— Цял ден ще бъдем на пристанището. Там тя ще бъде в безопасност — отвърна Маркос и Мария отново възропта, когато мъжете я поведоха. Тя щеше да е в безопасност, помисли си Алтаир, докато ги наблюдаваше да се отдалечават. Щеше да прекара деня между двама яки кипърци и да наблюдава какво става на пристанището на Кирения. Имаше и по-добри начини да си уплътни времето, както и по-лоши. Поне той щеше да е спокоен, че няма да й се случи нещо, докато търсеше Барнабас, познатия на Александър от съпротивата.

Откри го в тайната квартира, която всъщност беше склад за зърно. Алтаир влезе, провикна се предпазливо, но не чу никакъв друг звук, освен бързите крачета на мишките и далечните шумове, които долитаха откъм улицата. След това иззад чувалите се показа човек. Беше с черна брада и бдителни черни очи. Представи се за Барнабас. Когато Алтаир го попита дали тук има място, което би могъл да използва като килия, той се усмихна угоднически и го увери, че има, но след това се поколеба и първо пристъпи към една врата, отвори я, затвори я, след това се насочи към втора, надникна вътре и едва тогава заяви, че в сушилнята имало оградено място, което можело да се използва.

— Трябва ми Арман Бушар — рече Алтаир, когато седнаха върху чували зърно в склада.

— Аха… значи Бушар е в Кирения — отвърна човекът от съпротивата. — Сигурно е дошъл при затворниците в Буфавенто.

— Крепостта наблизо ли е?

— Замък е и е наблизо. Навремето беше резиденцията на богата благородна дама от Кипър, поне докато тамплиерите не й отнеха собствеността.

Алтаир се намръщи, когато научи за алчността им.

— Ще ме заведеш ли дотам?

— Ами… Нещо повече. Ще те вкарам вътре и стражите няма дори да трепнат. Само че преди това трябва да направиш нещо за мен. По-скоро за съпротивата.

— Звучи ми познато — отвърна Алтаир. — Казвай.

— Сред нас има предател — рече намръщено Барнабас.

Предателят бил търговец — Йонас, и след като Барнабас му каза необходимото, Алтаир го проследи до един амфитеатър в центъра на града. Според Барнабас Йонас издавал тайните им на тамплиерите. Асасинът остана да го наблюдава известно време, докато се срещаше с други търговци. По нищо не се отличаваше от тях. После, когато той си тръгна, го проследи от амфитеатъра по криволичещите улички и разбра, че търговецът е усетил присъствието на преследвача си. Все по-често се озърташе, беше се ококорил и му личеше, че е по-уплашен. Неочаквано хукна и Алтаир го последва. С радост забеляза, че Йонас кривва по тясна уличка.

Затича по-бързо след жертвата.

Уличката се оказа празна.

Алтаир спря, обърна се назад, за да се увери, че няма никого, след това — щрак — освободи камата. Направи две крачки напред, изравни се с купчина нахвърлени щайги, които леко се клатушкаха. Той се приведе и заби острието в една щайга. Дървото се разцепи и последва писък. Купчината се прекатури върху Алтаир, той се стегна и едва не изгуби равновесие.

Независимо от всичко запази присъствие на духа. Когато дървените щайги престанаха да мърдат, той се успокои и огледа протегнатата си ръка с камата, забита в Йонас. Кръвта се стичаше от гърлото на предателя. Той бе все още приклекнал — позата, в която се беше опитал да се скрие — приличаше на нещастен, жалък човечец. Алтаир знаеше, че е предател, че информацията, която е съобщавал на тамплиерите, е била използвана, за да могат те да убиват, залавят и измъчват членове на съпротивата, въпреки това го съжали и изтегли острието бавно, изрита щайгите, за да положи Йонас на земята.

От раната на врата рукна кръв.

— Я виж ти! — изхриптя Йонас. — Асасин. Да не би Салах Ал’дин да е набелязал Кипър?

— Асасините нямат нищо общо със сарацина. Нашите работи са си наши.

Умиращият се закашля и разкри окървавените си зъби.

— Все едно, вече се знае, че си тук. Бикът е определил награда за главата ти… и за жената, която те придружава.

Алтаир видя как човекът гасне.

— Цената ми се покачва с всеки ден — рече и нанесе смъртоносния удар.

Когато се изправи, не изпита задоволство от свършената работа, по-скоро бе завладян от ужасното чувство, че нещо не е наред. Бика, който Йонас спомена. Който и да беше той, със сигурност беше верен на Арман Бушар и знаеше, че Алтаир и Мария са в Кирения. Това ли бе причината за безпокойството на Алтаир?

Той се придвижи по покривите, за да открие час по-скоро Маркос и Мария.

— Слушай, Мария, определена е крупна сума за главите и на двама ни — започна Алтаир, когато я откри. Както си беше представял, тя седеше на каменна пейка между Маркос и друг мъж от съпротивата, гледаше лошо, но той вече беше свикнал.

— Крупна сума ли? Дяволите да го вземат Бушар. Сигурно е решил, че ме обучаваш.

— Някакъв тип, наречен Бика, е изпратил хората си да ни търсят.

Тя скочи като ужилена.

— Бика ли? Значи са дали на този фанатик власт и имоти.

— Да не би да ти е приятел? — попита сухо той.

— Ами. Казва се Молък. Набожен самохвалко с ръце като дънери.

Алтаир се обърна към Маркос:

— Ти знаеш ли скривалището на съпротивата в квартала на складовете?

— Знам къде се намира, но никога не съм влизал — сви рамене той. — Аз съм най-обикновена пионка в съпротивата.

Алтаир се замисли.

— Не бива да ме виждат с Мария, затова се налага да я пазите. Не й позволявайте да се показва и ще се видим, когато сте в безопасност.

— Знам някои сокаци и тунели.

— Може да отнеме доста време, но ще я заведем там невредима.

Тръгнаха поотделно към склада. Алтаир пристигна пръв. Барнабас беше разположил чували зърно, за да полегне и да си почине, но скочи веднага щом Алтаир влезе и прикри прозявка, сякаш току-що се събуждаше.

— Току-що ми съобщиха, че някой е открил тялото на горкия Йонас — рече подигравателно. — Каква загуба, а? — Изтупа дрехите си от полепналите зрънца.

— Познаваше го по-добре от мен — отвърна Алтаир. — Сигурен съм, че той добре е разбирал какво рискува, като работи и за двете страни. — Погледна внимателно Барнабас и забеляза кривата му усмивка. Смъртта не носеше наслада на Алтаир — ничия смърт — и той не гледаше добре на онези, които се радваха в подобни моменти, независимо дали бяха тамплиери, асасини или членове на съпротивата. От една страна, Барнабас беше съюзник, но от друга… Алтаир знаеше, че може да има пълно доверие на инстинктите си, а в момента те не му даваха мира. Не бе просто смътно безпокойство, ами настойчиво, мъчително.

Барнабас продължи:

— Да… за съжаление това усложнява нещата. Йонас беше уважаван кипърец и смъртта му е предизвикала бунтове близо до старата църква. Хората са жадни за отмъщение и Бикът им е казал, че ти си виновен. Може да изгубиш подкрепата на съпротивата.

Какво? Продължаваше да го наблюдава и не можеше да повярва на ушите си. Инстинктът му вече не го измъчваше, а направо го подтикваше към действие.

— Нали Йонас е бил предател? Те не знаят ли?

— Не всички за съжаление — призна Барнабас. — Съпротивата не е единна.

— Значи ти ще им кажеш — отвърна Алтаир. — В момента към нас идват твои съмишленици.

— Поканил си хора? Тук? — Мъжът се притесни. — Имаш ли им доверие?

— В момента не съм сигурен на кого мога да имам доверие — отвърна Алтаир, — но рискът си струва. Сега обаче искам лично да видя бунта.

— Що се отнася до уговорката ни, ще проверя как да те вкарам при Бушар. Вече сме се разбрали, нали? — попита Барнабас и се усмихна отново.

На Алтаир тази усмивка никак не му хареса. Харесваше му все по-малко.

41

Алтаир отиде при църквата и сърцето му се сви, когато видя безредиците. Стражи тамплиери бяха образували кордон, за да удържат развилнелите се граждани и не ги допускаха по-далече от църквата, затова те чупеха всичко, което им попаднеше. Щайги и бъчви бяха раздробени, по улиците пламтяха огньове. Сергиите бяха разрушени, миризмата на стъпкани продукти се беше смесила с дима. Мъжете се събираха на групи, крещяха призиви под звука на барабани и непрекъснатите удари на цимбали, с които се опитваха да подразнят рицарите тамплиери, които ги наблюдаваха внимателно иззад импровизирани бариери, преобърнати каруци и сергии. От време на време малка група войници се врязваше в тълпата, извличаше някой мъж, който риташе и крещеше дивашки, и или започваха да го налагат с ефесите на мечовете, или го захвърляха зад бариерите, за да го откарат в тъмницата — не че тези нападения успяваха да сплашат бунтовниците или да ги успокоят.

Алтаир наблюдаваше всичко това отвисоко, приклекнал на един покрив, обзет от отчаяние. Нещо се беше объркало. Беше се объркало, при това много. Ако Бикът решеше да направи съобщение и да го посочи за убиеца на търговеца, тогава щеше да стане още по-зле.

Взе бързо решение. Бикът трябваше да умре. Когато се върна в склада, напразно търси Барнабас. Така и не успя да го открие. Сега вече Алтаир разбра, че е допуснал грешка, като му се довери, и се прокле. Беше се вслушал в инстинкта си, но просто не беше слушал достатъчно внимателно.

Маркос обаче беше там, също и Мария, затворена зад решетките, много по-яки от онези, които бяха използвали в Лимасол. Вратата между сушилнята и големия склад беше отворена и я чуваха: седеше зад решетките, опряла гръб на стената, риташе рогозките на пода и хвърляше отровни погледи към останалите. Алтаир я наблюдаваше и се чудеше как е възможно да създава толкова неприятности.

Научи, че когато Маркос пристигнал с нея и още хора от съпротивата, складът за жито бил празен. Барнабас бил изчезнал. Колко удобно, помисли си Алтаир.

— Какво става? — възкликна Маркос. — Градът се вдига. Видях бунт.

— Хората недоволстват заради смъртта на Йонас. Ти чувал ли си го?

— Татко го познаваше добре. Добър човек. Как е умрял?

Алтаир усети как сърцето му се свива и изви очи настрани.

— Много смело. Слушай, Маркос, стана твърде сложно. Преди да открия Бушар, трябва да ликвидирам Бика и да сложа край на насилието.

— Проявяваш добър вкус към хаоса, Алтаир — провикна се Мария от клетката.

Хареса му как звучи името, когато тя го изрича.

— Бикът е отговорен за покоряването на хиляди. Едва ли някой ще плаче за него.

Тя се намести.

— Да не би да си въобразяваш, че ще влетиш в Кантара, ще го ужилиш и ще си излезеш необезпокояван? Той се е обградил с предани привърженици. — Гласът й отекна в каменната тъмница.

— Кантара… е на изток, нали? — попита Алтаир. Веднага се беше хванал за името, което й се изплъзна.

— Да, най-добре защитената… Провери сам.

42

Алтаир наистина провери. Замъкът Кантара се охраняваше от войници кръстоносци и фанатиците на Молък. Първо огледа стените, след това се изкачи на укрепленията, като от време на време спираше, за да чуе какво си говорят стражите и да събере информация за онзи, когото наричаха Бика. Научи, че е религиозен фанатик, който събирал съмишленици, фанатици като него, които или го охранявали, или служели като слуги, или пък обикаляли улиците на Кирения и разпространявали призивите му. Той бил прикрепен към тамплиерите. Предаността му към Бушар била сляпа, също като религиозната му вяра, а замъкът Кантара бил превърнат в личната му цитадела, дадена му най-вероятно от самите тамплиери. Знаело се, че през повечето време се молел в храма на замъка.

Алтаир се надяваше да го намери тъкмо там.

В замъка видя и фанатици, и стражи, фанатиците изглеждаха… точно както очакваше да изглеждат — нервни, неспокойни, уплашени и слепи за всяка истина, различна от тяхната. Отнасяха се с открито презрение към стражите християни, които патрулираха по двама и очевидно мислеха, че е под нивото им да бъдат зачислени в замъка. Докато Алтаир се криеше в една ниша, двама стражи минаха покрай него и единият не спря да се оплаква:

— Защо тамплиерите търпят този луд? Бикът и фанатиците му са по-опасни от гражданите на Кипър.

— Тамплиерите си имат причини — отвърна другият. — Много по-лесно им е да управляват чрез заместници.

— Сигурно. Колко време обаче ще продължи така? Бикът и тамплиерите не са единодушни по въпросите на вярата.

— Колкото по-малко приказваш, толкова по-добре — опита се да го възпре първият.

Алтаир ги остави да минат, след това продължи по тъмния коридор. Мария беше казала, че замъкът е добре защитен, и сигурно беше така, ако някой възнамеряваше да събере армия и да нападне отвън. За сам асасин обаче да влезе тайно се оказа съвсем лесно, особено когато беше майстор асасин като него.

Ето че се оказа в просторна банкетна зала. В противоположния край стояха двама стражи и той извади два ножа. Метна ги — първо единия, след това и другия. След секунди мъжете лежаха в предсмъртни гърчове на каменния под, Алтаир ги прекрачи, убеден, че вече е близо, че скоро ще открие Молък.

Оказа се, че греши. Попадна на място без изход и се обърна, за да провери зад себе си. Защо охраняваха тази част от замъка? Едва тогава забеляза тайната врата. Наведе се към нея и се заслуша, след това се усмихна. Беше открил Бика.

Много тихо вдигна тайната врата и се спусна по подпокривните греди. Намираше се в огромно празно помещение, осветено от пламъците на огромен мангал близо до олтара.

Пред огъня беше коленичил Молък и го подклаждаше.

Описанието на Мария се оказа много точно. Той беше истинска мечка: без коса, с увиснали мустаци, с голи гърди, на които блестеше медальон, а ръцете му наистина бяха като дънери. По кожата му блестяха капчици пот, докато стъкмяваше огъня и припяваше нещо, което приличаше по-скоро на ръмжене, отколкото на прослава на господ. Беше погълнат от заниманието си и не помръдна от огъня, не премести поглед. Лицето му бе озарено от пламъците, той не забелязваше нищо и никой в стаята, дори убиеца си.

Чудесно. Молък изглеждаше силен, със сигурност беше по-силен от Алтаир, който нямаше желание да се бият. Не само че щеше да има предимство откъм мускулна сила, но хората говореха, че въртял боздугана като метеоритен чук. Също така разправяха, че точността му била непогрешима и че бил безмилостен.

Значи никакъв двубой. Алтаир нямаше желание да се бие. Трябваше да го убие по хитър и изобретателен начин — бързо, чисто и безшумно.

Асасинът се прокрадна по гредите, след това се спусна тихо в средата на стаята зад Молък. Озова се малко по-далече от мястото, на което искаше да бъде, затова притаи дъх и се напрегна. Ако Молък го беше чул…

Не беше. Огромният мъж продължаваше да се занимава с мангала. Алтаир направи няколко стъпки напред. Внимателно освободи пръстения механизъм и вдигна камата. По стоманата затанцува оранжева светлина. На Бика му оставаше не повече от секунда живот. Алтаир се сниши леко, мускулите на краката му се стегнаха и той се спусна напред, готов да нанесе удар.

Тъкмо скочи, когато Молък се извъртя, значително по-бързо, отколкото би предположил човек. Ухили се и Алтаир осъзна, че е усетил присъствието му още от самото начало, че той му е позволил да се приближи. В следващия момент асасинът се озова в прегръдката на огромните яки ръце, които го вдигнаха от пода, а след това усети как ръката започва да стиска шията му.

За кратко остана така. Молък го беше вдигнал само с една ръка, сякаш беше трофей, който да покаже на стъпалата на замъка. Алтаир започна да се бори. Усети, че се задушава. Риташе с крака, дереше ръкавицата на Молък и отчаяно се опитваше да се изтръгне от хватката на чудовището. Пред погледа му взе да притъмнява и той усети как чернотата го обгръща и се предава на безсъзнанието. В този момент Молък го метна назад и той се просна на пода, а главата му се удари болезнено в камъните. Запита се защо гигантът го остави жив.

Защото Бикът искаше да си поиграе още. Беше извадил боздугана и с едно завъртане над главата го метна към Алтаир, който едва успя да се претърколи настрани, секунда преди оръжието да се стовари върху камъка, където зейна кратер и го засипа с каменни иглички.

Алтаир скочи на крака, замаян, разтреперан и тръсна глава, за да я проясни. Изтегли меча. В едната ръка стискаше камата, а в другата меча. Метна се настрани тъкмо когато Бикът изтегли обратно боздугана и замахна отново.

Смъртоносната топка се стовари в колоната до Алтаир и върху него отново се посипаха каменни иглички. Той се възползва от времето, докато Молък си върне боздугана, втурна се напред и го прободе с меча и камата. Само че Бикът изтегли веригата по-бързо, отколкото човек би предположил, че е възможно, стисна я с две ръце и блокира меча на Алтаир, след това замахна отново и запрати асасина в другия край на помещението.

Спомни си Ал Муалим — онзи Ал Муалим, който го беше обучавал, не предателя, в който се беше превърнал. Спомни си Лабиб и другите си учители по бойни умения. Пое си дълбоко дъх, отстъпи назад, отскочи настрани и заобиколи Молък.

Бикът го следваше с пълното съзнание, че асасинът е стреснат. Когато се усмихна, разкри неравни, почернели зъби. Започна да ръмжи, когато Алтаир пристъпи по-близо, за да го предизвика да хвърли боздугана. На асасина му хрумна идея. Беше наистина добра, но имаше и недостатък. Щеше да се окаже фатална, ако нещо се объркаше. Трябваше да накара Бика да метне боздугана, но всеки път, когато това станеше, смъртоносното оръжие профучаваше в опасна близост до главата на Алтаир.

Топката изфуча напред. Описа дъга във въздуха. Изтрещя в камъка. Алтаир едва успя да отскочи настрани, но остана на крака и вместо да търси прикритие, се втурна към топката.

Стъпи върху нея и отскочи към веригата, която стигаше до ръката на Молък, за да стъпи на нея.

Молък спря да се хили. Разполагаше със секунда, в която да осмисли как стана така, че бързият асасин се е озовал върху веригата, преди мечът на Алтаир да пререже гърлото му. Издаде звук, който наподобяваше едновременно вик и кашлица. Мечът продължаваше да стърчи от врата му, когато Алтаир пусна ефеса и се метна на раменете на Бика, за да забие камата си в гърба му. Въпреки това Бикът продължи да се бие и Алтаир отново трябваше да се спасява. Стисна веригата, прехвърли я през врата на грамадния мъж със свободната си ръка, стегна и изпъшка от усилие. Молък се гърчеше, извиваше се и отстъпваше назад, когато Алтаир забеляза, че той го тласка към огъня.

Усети горещината на пламъците по гърба си и удвои усилията си. Проклетият звяр не искаше да умре. Подуши, че нещо гори — беше плащът му! Изрева от болка и усилие, затегна веригата с едната си ръка, а с другата натисна камата, докато най-сетне нещо поддаде, искрата на живота у Молък угасна и той полетя от раменете му, когато гигантът се преви и се просна на каменния под, където остана неподвижен, докато умираше бавно.

Най-сетне спря да диша.

Алтаир въздъхна дълбоко от облекчение. Молък нямаше да има възможност да настройва хората срещу съпротивата. С тиранията му беше приключено. Запита се кой ли ще го замести.

Много скоро щеше да научи отговора на този въпрос.

43

Мария я нямаше. Кръстоносците я бяха отвели. Докато Алтаир се биеше в замъка Кантара, войници нападнали склада и въпреки че последвала ожесточена битка, успели да вземат затворници. Мария била сред пленените.

Маркос, един от малкото успели да избягат, посрещна асасина. По лицето му се бяха вдлъбнали бръчки от притеснение. Веднага се разбъбри:

— Алтаир, нападнаха ни. Опитахме се да ги отблъснем, но не успяхме.

Той сведе засрамено поглед.

Да не би да се преструваше?

Алтаир погледна към вратата на сушилнята. Беше отворена. Вратата на клетката зееше и той си представи как Мария го наблюдава отвътре с бадемовите си очи, как е опряла гръб на стената, как разритва с ботуш пръснатата по пода слама.

Тръсна глава, за да пропъди образа й. Беше заложено много повече от чувствата му към англичанката: не биваше да си позволява да мисли за нея. На първо място беше Орденът. Само че… първата му мисъл беше за нея.

— Исках да ги спра — рече Маркос, — но трябваше да се скрия. Бяха страшно много.

Алтаир го погледна остро. След като знаеше, че Барнабас е лъжец и предател, не смееше да се довери на никого.

— Вината не е твоя — успокои го. — Тамплиерите са лукави.

— Чух, че били впрегнали силите на Черния оракул от Буфавенто. Сигурно така са ни открили.

Дали? Алтаир се замисли. Тамплиерите успяваха да проследят успешно всяка тяхна стъпка. Тази работа едва ли имаше нещо общо с оракула. По-скоро в съпротивата беше пълно с шпиони на тамплиерите.

— Много интересно — рече и се замисли, че Маркос може да се опитва да го подведе. — Подозирам обаче, че Барнабас им е подшушнал нещо.

Маркос трепна.

— Барнабас ли? Как е възможно? Водачът на съпротивата беше екзекутиран в деня, преди да пристигнеш.

Разбира се. Алтаир се прокле. Наистина е съществувал човек на име Барнабас, предан на съпротивата, но тамплиерите са го заменили със свой човек — фалшив Барнабас. Замисли се за Йонас, когото ликвидира по заповед на шпионина, и си каза, че един ден ще се разплати за тази работа. Йонас не заслужаваше да умре.

Тръгна към пристанището, откри къде държат затворниците от съпротивата, промъкна се покрай стражите и откри пленниците натъпкани в мръсна килия.

— Благодаря ви, господарю, господ да ви благослови — рече един, докато Алтаир отваряше вратата и го пускаше. И останалите не скриха колко са му благодарни. Той знаеше какво възнамеряват да им причинят тамплиерите.

Погледът му напразно търсеше Мария.

— Имаше ли с вас жена?

— Жена ли? Да, докато синът на Бика Шалим не я отведе окована във вериги. Да не помислиш, че се даде лесно?

Едва ли, помисли си Алтаир. Мария не се даваше лесно. Какъв обаче беше този син Шалим? Той ли щеше да налага отсега нататък тиранията на Бика?

Алтаир се изкачваше по стената на крепостта Буфавенто, за да се вмъкне вътре, а след това хлътна в тъмната, влажна вътрешност, където непрекъснато капеше вода, а мокрите каменни стени хвърляха черни отблясъци, трепкащите пламъци на факлите едва пронизваха страховитата тъма, където всяка стъпка отекваше и непрекъснато капеше вода. Тук ли държаха тамплиерите прословутия Оракул? Надяваше се да е тук. Знаеше само, че досега бяха на крачка пред него. Каквото и да бяха замислили, той усещаше, че няма да му хареса, както не му харесваше и онова, което чуваше за архива, нито пък слуховете, че всеки момент ще успеят да се справят със съпротивата. Беше готов на всичко, за да им попречи. Ако това означаваше да се заеме с лов на вещици, значи щеше да го направи.

Прокрадваше се по коридорите към недрата на замъка, когато откри, че се приближава към тъмницата. Зад него лежаха двама стражи, на които се натъкна по пътя, и те паднаха с прерязани гърла, а той побърза да скрие телата. Също както и в замъка на Молък, той се промъкна незабелязано и убиваше единствено когато се налагаше. Ето че чу гласове. Единия позна веднага. Беше на Бушар.

Той разговаряше с мъж от другата страна на покритата с ръжда желязна врата.

— Значи момичето отново е избягало, така ли? — сопна се тамплиерът.

Другият мъж беше с пищен плащ, обточен с кожа.

— Както беше окована, така изчезна…

— Стига глупости, Шалим. Слабостта ти към жените е всеизвестна. Свалил си гарда и тя се е измъкнала.

— Ще я открия, Велики магистър. Кълна се.

Значи това беше Шалим. Алтаир му обърна специално внимание и се развесели. Нищо в него — видът, телосложението, дори дрехите — не напомняше за баща му Молък.

— Действай бързо — разпореди се Бушар, — преди да е довела асасина в архива.

Шалим понечи да тръгне, но Бушар го спря:

— Шалим, погрижи се това да стигне до Александър в Лимасол.

Подаде му чувал и другият мъж кимна. Алтаир стисна зъби. Значи и Александър работеше с тамплиерите. По всичко изглеждаше, че пипалата на врага са плъзнали навсякъде.

Двамата продължиха нанякъде и Алтаир се запромъква към килията на оракула. Тъй като не можеше да мине през портата, той се качи на един балкон и си проправи път отвън, след това отново се спусна, докато най-сетне не се добра до тъмницата. Още стражи паднаха, пронизани от камата му. Много скоро някой щеше да открие телата и да вдигне всички под тревога. Налагаше се да действа бързо.

Но пък стражите изглежда си имаха предостатъчно работа. Натъкна се на шумен гуляй, докато се придвижваше към мястото, където предполагаше, че е тъмницата. Стигна до края на тунел, който водеше към ешафод, и разбра накъде се е запътил Бушар, защото отново го видя. Разговаряше с един от стражите. Двамата бяха застанали от другата страна на преградата пред редица врати на килии.

Алтаир беше открил тъмницата. Коленичи в една ниша в тунела и се сви. Над крясъците, които се носеха, чу въпроса на Бушар:

— Какво става?

— Лудата е, господарю — отвърна стражът на висок глас, за да надвика шума. — Съвсем е пощръкляла. Нарани двама от стражите.

— Остави я да си поиграе — усмихна се той. — Тя си изпълни предназначението.

За пореден път се оказа, че пътят на Алтаир до Бушар е блокиран. Много му се искаше да приключи незабавно с него, въпреки че имаше страж. Мислеше първо да повали войника, след него и Бушар. Само че нямаше да се получи. Вместо това остана да наблюдава, обзет от разочарование, докато Бушар и стражът се отдалечаваха и оставиха тъмницата пуста. Той излезе от скривалището си, отиде до преградата и се натъкна на заключена врата. Опитните му пръсти се заеха с механизма. Когато най-сетне премина, се отправи към килията на оракула. Писъците ставаха по-пронизителни и Алтаир преглътна. Не се страхуваше от никой мъж. Само че този път не ставаше въпрос за мъж. Положението беше различно. Наложи си да се овладее, преди да се заеме с втората ключалка. Вратата се отвори, ръждясалите панти изстъргаха жално и сърцето му заблъска.

Килията й беше огромна — просторна зала, в която се усещаше дъх на смърт и разложение, стелеше се някаква мъгла, между колоните се виждаха листа, сякаш светът отвън се опитваше да нахлуе вътре, докато един ден напълно задуши помещението.

Докато очите му привикваха със сумрака, той се опита да я различи, но така и не успя, чуваше единствено адските писъци. Усети как космите по ръцете му настръхват и потръпна, докато влизаше навътре в… клетката й.

Приличаше повече на леговище на животно.

Неочаквано настъпи тишина. Сетивата му се изостриха. Прехвърли меча си от едната ръка в другата и огледа килията.

— Езическа кръв — чу той глас — накъсан, напевен, който сякаш идваше от някакъв кошмар. Завъртя се в посоката, от която идваше гласът, но му се стори, че се е объркал. — Знам името ти, грешнико — изграчи тя. — Знам защо си дошъл. Господ напътства ноктите ми. Господ ми дава сили да прекърша костите ти.

На Алтаир му остана време колкото да помисли: „Нокти ли? Тя наистина ли има…“ Ето че тя изникна от мрака, завъртя се като дервиш, черната коса се стелеше по раменете й. Отново се разпищя. Ноктите й бяха дълги, остри, смъртоносни. Чу ги как изсвистяха, когато замахна към лицето му. Отскочи назад. Тя обаче се сви като котка, погледна го и изръмжа. Асасинът остана изненадан. Очакваше да се изправи пред стара вещица, но тази жена… тя приличаше на благородна дама. Разбира се. Та това беше жената, за която му каза Барнабас. Навремето живяла в замъка. Беше все още млада и личеше, че е била красива. Каквото и да й бяха сторили тамплиерите, престоят в килията я беше докарал до лудост. Разбра го, когато тя се ухили и щом видя изгнилите зъби и провисналия от устата й език, вече не му се струваше, че е от благороден произход. Тя се изкиска и отново го нападна.

Двамата се сбиха и Оракула започна да замахва сляпо, протягаше нокти, издра Алтаир до кръв на няколко места. Той се държеше на разстояние и пристъпваше напред колкото да отбие атаките й, докато най-сетне успя да вземе надмощие и я притисна към една от колоните. Отчаяно се опитваше да я удържи — искаше да й обясни разумно какво става — само че тя се гърчеше като диво животно, дори когато той я събори на земята и я възседна, притиснал камата към гърлото й. Тя размахваше ръце и мърмореше:

— Слава на господ. Аз съм инструмент. Аз съм господният екзекутор. Не се страхувам нито от болка, нито от смърт.

— Навремето си била кипърка — рече Алтаир, докато се опитваше да я задържи. — Уважавана благородна дама. Какви тайни си разкрила пред онези дяволи?

Дали тя знаеше, че като е помогнала на тамплиерите, е предала собствения си народ? Все още ли имаше достатъчно разум, за да го разбере?

— Има причина да сея нещастие — изграчи отново тя и неочаквано утихна. — По нареждане на господ станах негов инструмент.

Не, умът й беше безвъзвратно изгубен.

— Каквото и да са ти направили тамплиерите, господарке, е било грешно — рече той. — Прости ми.

Следващото, което направи, беше акт на милосърдие. Уби я, след това избяга от ужасното място.

По-късно, когато се върна в склада, отвори дневника си и започна да записва.

Записа и мислите си за Ябълката.

44

Алтаир реши да последва Шалим. Сега и двамата търсеха Мария, а Алтаир държеше да е наблизо, когато Шалим я откриеше.

Не че Шалим му се струваше труден противник. Маркос беше казал на Алтаир, че единственото общо, което Шалим имал с баща си, бил фактът, че служел на тамплиерите и имал невъздържан нрав. Неговата слабост не беше религията, ами виното и проститутките. Алтаир го последва и видя как се наслаждава и на двете. Държеше се на безопасно разстояние от Шалим и двамата стражи, които го пазеха, докато обикаляха улиците на Кирения като трио деспоти, караха се гневно на граждани и търговци, обиждаха ги, вземаха стоки и пари и очевидно се подготвяха за някакво посещение.

Изглежда смятаха да ходят в бордей. Алтаир остана да наблюдава докато Шалим и хората му приближаваха врата, пред която местен сводник предлагаше проститутка. Или човекът беше забележително тъп или пиян, защото не забеляза лошото настроение на Шалим и вдигна кожената си фласка вместо поздрав.

— Да пийнем по едно, Шалим.

Шалим не забави крачка. Изби фласката от ръката му и тя удари сводника в лицето с такава сила, че той падна назад към стената. Кожената фласка падна, а мъжът се свлече на земята, главата му увисна, потече кръв. В същия момент Шалим сграбчи проститутката за ръката.

Тя се опита да се дръпна.

— Шалим, недей. Моля те, недей.

Той обаче я завлече настрани, погледна през рамо и се провикна към придружителите си:

— Позабавлявайте се, хора. След като свършите, намерете няколко и за мен.

Алтаир беше видял достатъчно. Шалим не търсеше Мария, в това бе сигурен, така че той едва ли щеше да я намери, ако го последваше до леглото на някоя курва или до близката таверна.

Върна се в района на пазара, където Маркос се луташе безцелно между сергиите, стиснал ръце зад гърба си в очакване на новини от Алтаир.

— Трябва да се добера до Шалим — рече той на Маркос, когато се дръпнаха на сянка, също като двама търговци, които убиват времето си в горещината. — Ако е толкова тъп, колкото и нагъл, може и да успея да изкопча някои тайни от него.

— Поговори с някой от свещениците в катедралата — засмя се Маркос. — Нали води разпътен живот и често му се налага да се изповяда.

Алтаир намери скамейка под един брезент до катедралата и остана да наблюдава живота наоколо, докато самотен монах в бяла роба мина покрай него и кимна за поздрав. Той също кимна, след това заговори глухо, така че единствено свещеникът да го чуе:

— Не те ли тревожи, братко, че трябва да опрощаваш греховете на зъл човек като Шалим?

Свещеникът спря. Огледа се. След това насочи поглед към Алтаир.

— И още как — промълви, — но ако му се противопоставиш, те чака смърт. Тамплиерите са заложили много тук.

— За архива ли говориш? — попита Алтаир. — Можеш ли да ми кажеш къде се намира?

Беше чувал за архива. Може би в него се пазеше ключът за дейността на тамплиерите. Свещеникът обаче поклати глава и се отдалечи, защото в същия момент наблизо настана смут. Алтаир трепна, когато забеляза Шалим. Беше се покачил на издигнато място, определено за оратори. Не беше с проститутката и не изглеждаше пиян както одеве.

— Жители на Кипър — започна той, когато се събра публика. — Арман Бушар ви изпраща благословията си, но предупреждава, че всички, които предизвикват безредици, като подкрепят съпротивата, ще бъдат заловени и наказани. Онези от вас, които искат ред и хармония, които следват словата на господ, като работят усърдно, ще се радват на благоволението на Бушар. Сега, дайте да работим като братя, за да заличим омразата и гнева, които ни разкъсват.

Странна работа! Шалим изглеждаше отпочинал и свеж, не както очакваше да го види след онова, на което беше станал свидетел. Та нали Шалим имаше вид на човек, който възнамеряваше да прекара остатъка от деня в пиянство и гонене на курви? Този тук обаче изглеждаше коренно различен — не само като външен вид, но и като поведение. Различни бяха и държанието му, и говорът му, и отношението му. Освен това този Шалим не водеше стражи да го пазят. Този Шалим Алтаир щеше много лесно да победи, може би в някой сокак встрани от главните улици на Кирения.

Когато Шалим слезе от платформата и се отдалечи от катедралата по облените в слънце улици, Алтаир го последва.

Не беше сигурен колко време са вървели, когато най-неочаквано се озоваха пред големия замък „Свети Иларион“ и Шалим се насочи към портата, но влезе през ракитова врата и изчезна от погледа му. Алтаир изруга. Беше изпуснал мишената си. В замъка цареше оживление. Портата се отвори и четирима мъже изнесоха паланкин. Очевидно беше, че е празен, защото подтичваха. Асасинът ги последва до пристанището, където оставиха товара си и зачакаха със скръстени ръце.

Алтаир също се приготви да чака. Седна на ниската стена на пристанището, подпря лакти на коленете и заоглежда паланкина и слугите, търговците и рибарите, красивите кораби, които се полюшваха на вълните, а корпусите им се удряха в стената на пристанището. Група рибари, които се бореха с огромна мрежа, неочаквано спряха, погледнаха към един от корабите и се ухилиха. Алтаир проследи погледите им и видя жени в коприна и шифон, горди и изящни. Рибарите гледаха жадно, някои от перачките наблизо зацъкаха, докато жените отминаваха с високо вдигнати глави и пълното съзнание, че привличат вниманието на околните. Алтаир ги огледа внимателно.

Сред тях беше Мария.

Беше облечена като куртизанка. Сърцето му трепна, когато я видя. Какви ги вършеше тя? Нима беше избягала от Шалим, за да се натъкне на нова опасност? Заедно с останалите жени се качи на паланкина. Слугите ги изчакаха да се настанят и поеха много по-бавно отпреди, към замъка. Там Шалим сигурно потриваше доволно ръце.

Алтаир ги последва покрай стените на близките сгради, след това се качи на покривите, като прескачаше от един на друг, без да изпуска паланкина от поглед. Когато приближиха портата на замъка, той приклекна и зачака. След това прецени точно кога да скочи и се прехвърли на покрива на паланкина.

Туп.

Паланкинът се залюля и мъжете се наместиха, за да издържат допълнителния товар. Алтаир беше предположил, че са твърде плашливи и няма да погледнат нагоре. Оказа се прав. Четиримата понесоха допълнителния товар и продължиха. Дори куртизанките вътре да бяха забелязали, те не казаха нищо и процесията влезе в двора на замъка. Алтаир се огледа и видя стрелците по укрепленията. Щяха да го забележат всеки момент. Скочи и се скри зад ниска стена, видя как отвеждат Мария през малка врата.

Качи се на покрива на една от външните постройки. Налагаше се да влезе по дългия път. Знаеше едно със сигурност. След като я беше намерил, нямаше намерение да я изпусне отново.

45

Поканиха Мария на широкия балкон, облян от лъчите на палещото слънце. Предстоеше й да се запознае със собственика на замъка „Свети Иларион“. Поне с един от тях. Алтаир не знаеше, но Шалим имаше брат близнак, Шахар. Асасинът беше видял Шахар да говори и това бе отговорът на въпроса му как е възможно, след като един човек цял следобед се налива с алкохол и обикаля по курви, да изглежда толкова жизнен и свеж.

Мария обаче се познаваше с близнаците и макар да си приличаха като две капки вода, тя умееше да ги различава. Шалим беше тъмноок и по вида му личеше, че държи на начина на живот, с който беше свикнал, докато Шахар изглеждаше значително по-млад. Сега й предстоеше среща с него. Той се обърна към нея и щом я видя, грейна, усмихна се, а тя прекоси балкона към него, великолепна в дрехите на куртизанка.

— Не очаквах да те видя отново — погледна я похотливо той. — С какво да ти помогна, малка лисичке?

— Не съм дошла, за да слушам ласкателствата ти — сопна му се Мария, макар да личеше, че няма нищо против комплиментите. — Искам отговори.

Вървеше плътно зад него и когато стигнаха в коридора, той я погледна развеселено и жадно. Тя не му обърна абсолютно никакво внимание. Трябваше да чуе потвърждението на онова, което вече знаеше от Алтаир.

— Виж ти! — отвърна Шахар.

— Истина ли е онова, което чух — настоя тя, — че тамплиерите искат да използват Ябълката, късчето от Едем за злини? Нямало да дадат светлина на хората, ами да ги подчинят?

Той се усмихна снизходително, сякаш обясняваше всичко на очарователно, но глупаво дете.

— Хората са объркани, Мария. Те са просто агънца, които молят някой да ги поведе. Ние тъкмо това предлагаме — прост живот, без никакви грижи.

— Орденът ни е създаден да защитава хората — настоя тя, — а не да ги лишава от свободата им.

Шахар изви устни.

— Тамплиерите не се интересуват от свободата, Мария. Ние искаме ред, нищо повече.

Той тръгна към нея. Тя отстъпи крачка назад.

— За ред ли говориш или за робство?

Гласът му стана по-дълбок и застрашителен, когато отговори:

— Наречи го както искаш, скъпа моя…

Посегна към нея, но намеренията му — напълно очевидни — бяха прекъснати от Алтаир, който влетя в стаята. Шахар се завъртя към неканения гост и възкликна:

— Асасин! — Сграбчи Мария за раменете и я захвърли на пода. Тя падна тежко. Алтаир реши, че грубиянинът ще плати за това.

— Извини ме, Шалим, че влизам без покана — рече той.

Шахар се ухили.

— Шалим ли търсиш? Сигурен съм, че брат ми с радост ще се присъедини към нас.

Над тях се разнесе шум и Алтаир вдигна поглед към галерията, откъдето приближаваше усмихнатият Шалим. Двама стражи нахлуха през отворената врата, готови да се нахвърлят върху Мария, която вече се беше изправила, завъртя се рязко, сграбчи меча на единия войник, изтегли го и го заби в него.

Той изкрещя и се сгърчи на пода, а тя се завъртя, отпусна се на коляно, замахна отново и се отърва и от другия. В същия момент Шалим скочи от галерията точно до брат си. Алтаир разполагаше със секунда, в която да се удивлява колко много си приличат. В следващия момент се изправи до Мария. От меча й капеше кръв, раменете й се повдигаха. Двамата се изправиха срещу близнаците. Алтаир усети как гърдите му се изпълват с нещо, което беше отчасти гордост, отчасти друго чувство, което предпочете да не назовава.

— Те двамата — рече — срещу нас двамата.

Мария успя да го изненада отново. Вместо да се бие редом с него, тя изсумтя презрително и се втурна към вратата, оставена отворена от стражите. Алтаир разполагаше със секунда да се пита какво става, след това близнаците му се нахвърлиха и той започна битка на живот и смърт срещу двама опитни бойци.

Битката продължи дълго, беше жестока и близнаците я започнаха самоуверено, убедени, че много бързо ще повалят асасина. Все пак те бяха двама, при това изключително опитни с меча и очакваха бързо да го изтощят. Само че Алтаир се биеше, обладан от гняв и недоволство. Вече не знаеше кой му е враг и кой — приятел. Беше предаден — мъже, за които бе предполагал, че са му приятели, се бяха оказали врагове. Онези, за които вярваше, че ще му станат приятели — дори повече от приятели — бяха отблъснали ръката, която той предлагаше. Знаеше единствено, че води война, в която е заложено много повече, отколкото предполагаше, в която участваха сили и идеологии, които все още не разбираше. Налагаше му се да продължи борбата, да не се отказва, докато не стигнеше до самия край.

Когато пронизаните тела на близнаците лежаха в краката му с преплетени ръце и крака, той не усети никакво удоволствие от постигнатата победа. Просто почисти кръвта от меча, прибра го и тръгна към балкона. Чу пристигането на нови стражи, докато стоеше на балюстрадата с протегнати ръце. Под него имаше каруца и той скочи в нея, след това изчезна в града.

По-късно Маркос го посрещна в склада, нетърпелив да чуе разказа му за измамата на братята. Хората от съпротивата не можеха да се нарадват на новината. Най-сетне силите на съпротивата можеха да поемат контрола над Кирения. След като за Кирения имаше надежда, значи имаше надежда и за целия остров.

Маркос му се усмихна широко.

— Ето че се получава, Алтаир. Тамплиерските кораби се изтеглят от пристанищата. Кирения ще бъде свободна. Може би дори цял Кипър.

Алтаир се усмихна, окуражен от радостта в очите му.

— Бъдете предпазливи — предупреди той.

Спомни си, че така и не бе успял да открие местонахождението на архива. Заминаването на тамплиерите му подсказваше нещо.

— Те не биха оставила архива просто така — рече, — следователно не е тук.

Маркос се замисли.

— Повечето от корабите са се насочили към Лимасол. Възможно е да е там.

Алтаир кимна.

— Благодаря ти, Маркос. Ти служиш добре на страната си.

— Господ да е с теб, Алтаир.

По-късно Алтаир успя да си уреди превоз на кораб, който отплаваше за Лимасол. Надяваше се там да разбули загадката на тамплиерите и техните намерения, да разкрие истината за Александър.

Мисли по тези въпроси по време на плаването и записа в дневника си:

46

Лимасол си беше същият — пълен с тамплиерски войници, недоволно население, което не криеше омразата си към натрапниците, докато вършеше ежедневните си задължения.

Без да губи време, Алтаир намери новото скривалище на съпротивата, неизползван склад, и влезе, решен да се изправи срещу Александър, след като бе научил за предателството му от подслушания между Бушар и Шалим разговор. Когато влезе в сградата, Александър скочи веднага щом го видя.

— Не се приближавай, предателю. Ти предаде съпротивата, продаде каузата ни. Сигурно още от самото начало работиш с Бушар.

Алтаир беше готов да се изправи срещу Александър, дори да се срещнат в двубой, но когато видя човека от съпротивата така разпален, реши, че може да не е разбрал правилно казаното от врага. Въпреки това остана нащрек.

— Тъкмо се канех да те попитам същото, Александър. Чух Бушар да споменава името ти. Изпратил ти е нещо, нали?

Александър присви очи и кимна. В убежището имаше малко мебели, но върху ниска масичка наблизо беше поставен чувалът, който Бушар даде на Шалим в Кирения.

— Да — отвърна, — главата на горкия Барнабас, натъпкана в чувал.

Алтаир пристъпи към масата. Дръпна вървите и вътре наистина беше пъхната глава, но…

— Това не е човекът, който ме посрещна в Кирения — рече Алтаир, загледан тъжно в отрязаната глава. Разложението беше започнало и от нея се разнасяше противна миризма. Очите бяха притворени, устата зейнала, виждаше се езикът.

— Какво? — попита Александър.

— Истинският Барнабас е бил убит, преди да пристигна. Бил подменен от агент на тамплиерите, който стори предостатъчно зло, преди да изчезне — обясни Алтаир.

— Господ да ни е на помощ. Тамплиерите проявиха същата жестокост и тук, капитаните им обикаляха неспирно пазара, пристанището и площада пред катедралата и арестуваха всеки, който им попаднеше.

— Не се отчайвай — успокои го Алтаир. — Кирения беше жестоко разтърсена от тамплиерите. Ще ги прогоним и от Лимасол.

— Трябва много да внимаваш. Пропагандата им успешно настрои някои от хората ми срещу теб, а повечето са изпълнени с недоверие.

— Благодаря ти за предупреждението.

Алтаир напразно обикаля града в търсене на Бушар, но когато се върна, за да сподели лошите новини с Александър, откри убежището празно. Чакаше го само една бележка. Беше поставена на масата и той посегна към нея. Александър искаше да се срещнат в двора на замъка. Поне така пишеше и бележката.

Асасинът се замисли. Не познаваше почерка на Александър. Имаше опасност човекът от съпротивата да е бил принуден да я напише.

Докато отиваше към мястото на срещата, инстинктите му нашепваха, че му е заложен капан, и той усети как сърцето му се свива, когато се натъкна на труп в двора.

„Не!“ — помисли си.

Веднага се огледа. Бойниците бяха празни, наоколо не се мяркаше жива душа. Беше по-тихо, отколкото очакваше. Коленичи до мъртвеца и страховете му се превърнаха в действителност, когато видя безжизнените очи на Александър.

В този момент над него прозвуча глас и той се изправи, а на една от бойниците забеляза човек, който се взираше надолу. Заслепен от слънцето, заслони очи. Не успя да види кой е мъжът. Дали не беше Бушар? Който и да беше, носеше червения кръст на тамплиер, беше застанал леко разкрачен, сложил ръце на кръста, заел позата на победител и герой.

Рицарят посочи трупа на Александър. Гласът му прозвуча подигравателно:

— Да не би да ти е приятел?

Алтаир се надяваше много скоро да накара рицаря да плати за това пренебрежително отношение. Мъжът отстъпи настрани и асасинът най-сетне го видя. Беше шпионинът, онзи, който се беше представил пред него като Барнабас от Кирения, същият, който по всяка вероятност носеше отговорност за убийството на истинския Барнабас. Поредният убит добър човек. Алтаир се надяваше да го накара да си плати. Сви юмруци и стисна зъби. Засега поне шпионинът водеше.

— Няма ли да ми кажеш името си — провикна се към него.

— Какво ти казах в Кирения? — изсмя се рицарят шпионин. — Барнабас.

Неочаквано прозвуча мощен вик и Алтаир се обърна към група граждани, които тъкмо влизаха в двора. Бяха му заложили капан. Шпионинът беше настроил хората срещу него. Сега вече всички щяха да го сочат с пръст като убиеца на Александър. Шпионинът беше преценил много точно пристигането на тълпата. Капанът беше щракнал, въпреки че инстинктът го предупреди.

Отново се прокле. Огледа се. Беше заобиколен от каменни стени. Няколко стъпала водеха към бойниците, но там беше застанал шпионинът, ухилен до уши, изпълнен с нетърпение да стане свидетел на представлението, което щеше да започне в мига, в който гражданите се втурнеха към Алтаир. Кръвта на хората кипеше, те нямаха търпение да си отмъстят, очите им горяха от желание да получат справедливост.

— Ето го предателя!

— Дръжте го!

— Ще си платиш за престъпленията!

Алтаир не помръдваше. Първата му мисъл беше да посегне към меча, но не го направи. Нямаше да убива гражданите. Ако го стореше, щеше да унищожи вярата на хората от съпротивата в асасините. Единственото, което можеше да направи, бе да ги убеди в невинността си. Само че те нямаха никакво намерение да му дадат шанс. Отчаяно се питаше как да постъпи.

Накрая намери отговора.

Ябълката.

Тя сякаш го зовеше. Неочаквано усети тежестта й и я извади, вдигна я пред погледите на тълпата.

Нямаше никаква представа какво да прави с нея и не беше сигурен какво ще се случи. Усети, че Ябълката ще се подчини на командите му, че ще разбере намеренията му. Това обаче бе просто усещане. Нищо повече от чувство. Инстинкт.

Така и стана. Ябълката запулсира и заблестя в ръцете му. От нея се излъчваше странна прозирна светлина, която обгърна тълпата и хората в миг се успокоиха, застинаха по местата си. Алтаир видя как шпионинът на тамплиерите се сви потресен от видяното. За момент се почувства всемогъщ и в този момент усети не само томителната сила, която ябълката внушаваше, ами и огромната опасност, която щеше да представлява в ръцете на онези, които имаха намерение да я използват за своя изгода, но също и в неговите ръце. Дори той не беше предпазен от изкушението. Използваше я в момента, но се зарече никога повече да не употреби силата й, не и за същата цел.

Заговори на тълпата:

— Арман Бушар е отговорен за нещастията ви. Той е наел този мъж да унищожи съпротивата отвътре. Вървете си и вдигнете хората. Кипър ще бъде отново ваш.

Отначало се запита дали се получава. Дали, след като свалеше Ябълката, хората нямаше отново да му се нахвърлят? Колебаеше се, въпреки това свали ръце, но тълпата не се втурна напред. Думите му бяха достигнали до тях. Беше успял да ги убеди. Те се обърнаха и си тръгнаха от двора точно толкова бързо, колкото бяха дошли, но сега вече бяха притихнали, дори изпълнени с разкаяние.

Дворът отново се изпразни и в продължение на няколко секунди Алтаир остана загледан в Ябълката, изчака светлината й да угасне, уплашен от нея, същевременно привлечен. След това я прибра.

— Хубава играчка си имаш — заговори шпионинът. — Имаш ли нещо против да я взема за известно време?

Алтаир знаеше едно. Тамплиерът трябваше да го убие, ако искаше да му отнеме Ябълката. Изтегли меча, готов за бой, а рицарят се усмихна в очакване на битката, готов да слезе от бойниците, когато…

Спря.

Усмивката се стопи от лицето му, за да не се появи никога повече.

От гърдите му стърчеше меч. По бялата туника потече кръв и попи в червения кръст. Той сведе поглед, напълно объркан, сякаш се питаше как се е озовало оръжието там. Под него, в двора, Алтаир си задаваше същия въпрос. Тамплиерът се олюля и асасинът видя фигурата зад него. Позна я веднага. Беше Мария.

Тя се усмихваше. Изблъска шпионина от стената и той падна тежко в двора. От меча й капеше кръв, тя се усмихна широко на Алтаир, тръсна оръжието, след това го върна на колана.

— Значи — рече тя — Ябълката е била в теб през всичкото време.

Той кимна.

— Сега вече видя в какво оръжие ще се превърне, ако попадне в ръцете, на когото не трябва.

— Не знам обаче дали твоите ръце са правилните.

— Не са. Правилно. Ще я унищожа… или пък ще я скрия. Не мога да кажа кое от двете, преди да открия архива.

— Няма нужда да търсиш повече — отвърна тя. — Стъпил си върху него.

47

В същия момент откъм входа към двора се чу вик, нахлуха група тамплиери. През процепите на шлемовете им се виждаха присвитите очи.

Мария извика от високото:

— Насам, бързо!

Обърна се и хукна по бойницата към една врата. Алтаир се канеше да я последва, когато му се нахвърлиха трима войници и той изруга. Отново изгуби Мария от поглед.

Рицарите се оказаха опитни и очевидно бяха тренирали усилено — мускулите по вратовете им го доказваха — но дори трима рицари не можеха да се сравняват с асасина, който танцуваше умело около тях и им нанасяше рани, докато и тримата не паднаха мъртви в краката му.

Вдигна поглед нагоре. По бойниците не се мяркаше никой. Единствено тялото на тамплиерския шпионин беше проснато на стълбите. От Мария нямаше и следа. Той се хвърли нагоре по стълбите, спря за момент и погледна мъртвия. Ако работата на агента беше да всее смут и раздори сред врага, то този си беше свършил добре работата; едва не настрои хората срещу съпротивата и беше предавал борците за свобода на тамплиерите, които пък имаха намерение не да ги просветят, ами да ги подчинят и контролират.

Алтаир се втурна напред към вратата. Значи това беше входът към архива. Влезе вътре.

Вратата се хлопна зад него. Той се озова на пасаж покрай стената на шахта, подобна на пещера, който водеше надолу, факлите по стените разпръсваха мъждива светлина и хвърляха сенки по кръстовете на тамплиерите, закачени по стените. Беше тихо.

Не, не съвсем.

Отнякъде отдолу чу викове. Вероятно бяха стражи, забелязали… Мария? Подобен свободен дух никога не бе приел идеологията на тамплиерите. Тя се беше превърнала в предател. Беше поела по пътя на асасините: беше убила тамплиер и беше показала на асасин къде е скрит архивът. Щяха да я убият на място. Тя обаче нямаше да им се даде лесно.

Той се затича по тъмните стъпала, на места прескачаше дупки в разронената каменна настилка. Най-сетне стигна до посипан с пясък под. Пред него се изправиха трима стражи и той веднага ликвидира единия, като метна нож по него, препъна втория и заби камата във врата му. Блъсна тялото към третия, който падна и докато двамата се гърчеха на земята, Алтаир ги довърши. Навлезе по-дълбоко в крепостта, чу шум от течаща вода и се озова на мостчето между два водопада. Звукът заглуши стъпките на други двама стражи, които изникнаха в отсрещния край на мостчето. Той ги порази с два удара на меча.

Остави ги и продължи надолу към недрата на… библиотеката. Най-сетне видя полици с книги. Заемаха няколко стаи. Точно така. Беше пристигнал. Сам не знаеше какво точно беше очаквал да открие, но тук имаше много по-малко книги и артефакти, отколкото си беше представял. Това ли беше целият прочут архив, за който беше чувал?

Не му остана време да спре и провери. Чу гласове и удари на стоманени мечове. От двамата, които се биеха, единият със сигурност беше жена.

На високата арка пред него се виждаше тамплиерски кръст. Насочи се натам и влезе в просторно помещение с място за церемонии, оградено от прекрасни каменни колони. В средата се биеха Бушар и Мария. Тя отбиваше водача, но едва смогваше и тъкмо когато Алтаир влезе, рицарят я удари, тя падна на камъните и извика от болка.

Бушар я погледна с безразличие и се извърна към Алтаир, който не бе издал нито звук при влизането си.

— Безмозъчният император Комнин — рече тамплиерът за някогашния кипърец, — бил е глупак, но е бил нашият глупак. В продължение на почти цяло десетилетие действахме без каквато и да било намеса на този остров. Архивът ни беше най-добре пазената тайна в Кипър. За съжаление дори най-добрите планове не бяха защитени от идиотизма на Исак.

„Почти цяло десетилетие ли — помисли Алтаир. — Значи…“ Пристъпи напред и погледна от Бушар към Мария.

— Ядосал е крал Ричард и е довел англичаните по-близо, отколкото трябвало. Това ли било?

Тъй като Бушар не направи нищо, за да го спре, той пристъпи към Мария. Наведе се и я огледа внимателно за признаци за живот.

Бушар продължи да говори. Очевидно се наслаждаваше на звученето на собствения си глас.

— Добре че успяхме да убедим Ричард да ни продаде острова. Това беше единственият начин да отклоним вниманието му.

Клепките й трепнаха. Тя простена. Беше жива. Алтаир въздъхна от облекчение и положи нежно главата й на каменния под, след това се изправи пред Бушар, който ги наблюдаваше със снизходителна усмивка.

— Значи сте купили онова, което вече сте контролирали… — подтикна го Алтаир. Сега вече разбираше. Тамплиерите бяха купили Кипър от крал Ричард, за да не позволят архивът да бъде открит. Нищо чудно, че го преследваха така настървено, когато пристигна на острова.

Бушар потвърди предположението му.

— Погледни докъде стигнахме. Откакто ти пристигна и започна да си вреш носа в тъмните ъгълчета, архивът не е в безопасност.

— Ще ми се да се извиня, но обикновено получавам онова, което искам — отвърна самоуверено Алтаир и в същото време усети, че нещо не е наред.

Бушар се ухили.

— Не и този път, асасин. Няма да е сега. Малкото отклонение до Кирения ни даде предостатъчно време, за да съберем архива и да го преместим.

Разбира се. Докато слизаше надолу, не бе видял целия архив, само онази част, която тамплиерите бяха преценили, че не им е необходима. Кирения бе просто примамка, за да имат възможност да си преместят архива.

— Значи не сте пренасяли артефакти в Кипър, изнасяли сте ги — обобщи Алтаир и всичко му стана ясно.

— Именно — закима Бушар. — Не ни беше нужно всичко… Май да ви оставя тук.

Бушар скочи напред с протегнат меч и Алтаир отби атаката. Другият бе готов и парира удара, издържа на атаката и асасинът беше принуден да отстъпи, да се отбранява. Рицарят беше опитен противник, това бе очевидно. Също така се оказа бърз и разчиташе повече на елегантни стъпки, отколкото на грубата сила, характерна за повечето кръстоносци. Само че той започна двубоя убеден в победата, при това в бърза победа. Заради нетърпението да порази асасина не обърна внимание на физическия аспект на боя, така че Алтаир се отбраняваше, допускаше го сравнително близо, след това атакуваше и нанасяше рани. Резка тук, перване там. Под плетената ризница на Бушар започна да се процежда кръв и тя увисна още по-тежко на раменете му.

Докато Алтаир се биеше, не спираше да мисли за Мария и за онези, които бяха загинали по заповед на тамплиерите, но той попречи на спомените да го завладеят и да пробудят желанието му за отмъщение. Вместо това събра решителност. По лицето на Бушар вече нямаше усмивка, Алтаир мълчеше, докато Великият магистър на тамплиерите пъшкаше от усилие и безсилие. Ударите на меча му ставаха все по-некоординирани, той не успяваше да уцели противника. От него се лееше кръв и пот. Беше оголил зъби.

Алтаир му нанасяше нови рани, поряза го по челото, за да рукне кръвта в очите и той прокара ръкавицата по лицето, за да я избърше. Бушар едва успяваше да вдигне меча, беше се превил, краката му се подгъваха като гумени, а раменете се надигаха всеки път, когато си поемаше въздух, и през всичкото време мижеше, заслепен от кръвта, за да види асасина, но успяваше да различи единствено сенки и форми. Личеше му, че е безпомощен, а това бе равносилно на смърт.

Алтаир не си игра с него. Изчака опасността да отмине. Искаше да е сигурен, че Бушар не се преструва.

Тогава се спусна към него.

Бушар падна на земята и той коленичи до него. Тамплиерът го погледна и Алтаир забеляза уважение в очите му.

— Ти носиш чест за вашето кредо — рече.

— А ти си се отклонил от вашето.

— Не съм се отклонил, просто разширих периметъра. Светът е по-сложен, отколкото повечето хора признават. Ако ти, асасин… ако знаеше повече за убийствата, може би щеше да разбереш.

Алтаир се намръщи.

— Запази лекцията за добродетелите за себе си. Умри със съзнанието, че аз никога няма да позволя Ябълката, късчето от Едем, да излезе от ръцете ми.

Докато говореше, усети топлината на Ябълката на гърба си, сякаш тя се беше събудила.

Бушар се усмихна подигравателно.

— Дръж я близо до себе си, Алтаир. Ще стигнеш до заключенията, до които стигнахме и ние… но след време…

Той издъхна. Алтаир протегна ръка и склопи очите му. В същия момент сградата се разтресе и го засипаха отломки. Обстрелваха ги с топове. Тамплиерите бяха решили да погребат остатъка от архива. Всичко се връзваше. Те нямаха намерение да изоставят абсолютно нищо.

Пропълзя до Мария и я изправи на крака. За момент двамата останаха загледани един в друг и между тях премина неизказано чувство. След това тя го подръпна за ръкава и го изведе от просторната зала тъкмо когато сградата потрепери при следващия залп. Алтаир се обърна и видя как две от красивите колони падат, а едри парчета камък се посипаха по пода. След това последва Мария, прескачаше през стъпало, докато се качваха по шахтата и бягаха от срутващия се архив. Разтърси ги нова експлозия, по пасажа се посипа мазилка, но те продължиха да тичат и да избягват падащите отломки.

Стълбата беше рухнала, затова Алтаир започна да се катери, като изтегли Мария след себе си на една платформа. Изскочиха на дневна светлина тъкмо когато обстрелът стана по-силен и сградата рухна, а те отскочиха настрани. Известно време останаха неподвижно, поемаха дълбоко свежия въздух, щастливи, че са останали живи.

По-късно, след като корабите на тамплиерите отплаваха и отнесоха безценния архив, Алтаир и Мария тръгнаха по пристанището на Лимасол, и двамата потънали в мисли.

— Вече не искам онова, за което работих в Светите земи — рече тя след дълго мълчание. — Всичко, от което се отказах, за да се присъединя към тамплиерите… Питам се къде е всичко и дали не трябва да се опитам да го открия отново.

— Ще се върнеш ли в Англия? — попита той.

— Не… Вече съм твърде далече от дома и ще продължа на изток. Може би към Индия. Може би чак до далечния край на света… Ами ти?

Алтаир се замисли. Наслаждаваше се на близостта им.

— Докато Ал Муалим беше Учителят, мислех, че животът ми е достигнал връхната си точка, че единственото ми задължение е да показвам на другите същите принципи, които вече съм открил.

— И аз се почувствах по същия начин веднъж — съгласи се тя.

Той извади Ябълката и я огледа.

— Колкото и да е ужасен този артефакт, в него са събрани чудеса… Много ми се иска да го разбера.

— Стъпваш по тънък лед, Алтаир.

Той кимна бавно.

— Знам. Само че любопитството не ме оставя на мира, Мария. Искам да се срещна с най-известните умове, да проуча библиотеките по света и да науча всички тайни на природата и вселената.

— И всичко това за един живот? Доста амбициозно…

Той се разсмя:

— Кой знае? Може да се окаже, че този живот е достатъчен.

— Може. И с какво ще започнеш?

Той я погледна, усмихна се и разбра, че иска тя да е до него през останалата част от пътя му.

— С пътуване на изток — отвърна.