Тайният кръстоносен поход

48

15 юли 1257 година

Мафео има навика да ме поглежда странно понякога. Изглежда е решил, че не му казвам всичко необходимо. Направи го на няколко пъти, докато разговаряхме — и сред хората на многолюдния пазар на Масиаф, и при хладните течения в катакомбите под цитаделата, и по време на разходката по бойниците, когато гледа как птиците се извисяват и спускат над долините. От време на време пък ме поглежда, сякаш искаше да каже: „Ама ти какво не ми казваш, Николо?“ Нищо не съм скрил, разбира се, освен подозрението, че тази история ще въвлече и нас по някакъв начин, че има причина, за да ми бъдат разказани тези събития от миналото. Дали има нещо общо с Ябълката? Може би с дневниците? Да не би пък да става дума за дневника, книгата, в която той записва най-значимите си открития?

Въпреки това Мафео ме поглежда с онзи поглед.

— И?

— И какво, братко?

— Алтаир и Мария заминали ли са на Изток?

— Мафео, Мария е майката на Дарим, който ни покани тук.

Той вдигна глава към слънцето и затвори очи, докато обмисляше чутото. Сигурен съм, че се опитваше да свърже образа на онзи Дарим, когато познавахме, шейсетгодишен мъж с обветрено лице, с човек, който имаше майка, при това майка като Мария.

Оставих го да мисли и се усмихнах снизходително. Също както Мафео ме засипваше с въпроси, докато му разказвах историята на Алтаир, така и аз бях прекъсвал Учителя с въпроси — макар и с много повече уважение.

— Къде е Ябълката? — бях го попитал отново. Честно казано, тайно се бях надявал, че по някое време ще ми я покаже. Все пак той говореше за нея с много уважение, дори понякога усещах страха му. Много се надявах да я видя. Може би подценявах въздействието й.

За съжаление той така и не ми я показа. Всеки път посрещаше въпросите ми с раздразнение и сумтене. Предупреди ме да не се измъчвам с въпроси за Ябълката и ми се закани с пръст. Трябвало да се замисля повече за дневника. На страниците му били записани тайните на Ябълката, рече той, но там поне нямало да изпитам зловредния й ефект.

Дневникът. Да, тъкмо дневникът щял да изиграе важна роля в бъдеще. Важен бил дори за моето бъдеще.

В момента обаче наблюдавах Мафео, който мислеше над факта, че Дарим е син на Алтаир и Мария, че между двамата отначало се родило уважение, след това привличане, приятелство, което прераснало в любов и…

— Брак — рече той. — Двамата с Алтаир са се оженили, нали?

— Точно така. Оженили се две години след събитията, които описах, в Лимасол. Церемонията била проява на уважение към хората от Кипър, които предложили острова си за база на асасините, а те на свой ред го превърнали в крепост на Ордена. Доколкото разбрах, Маркос бил почетният гост и предложил ироничен тост за пиратите, които макар и индиректно го запознали с Алтаир и Мария. Скоро след сватбата асасинът и булката се върнали в Масиаф, където се родил синът им Дарим.

— Единствен син ли е?

— Не. Две години след Дарим Мария родила Сеф, брата на Дарим.

— А той къде е?

— Всяко нещо с времето си, братко. Всяко нещо с времето си. Достатъчно е да кажа, че онези години били мирен и плодотворен период за Учителя. Той почти не говори за него, сякаш е твърде ценен, за да разказва открито, но почти всичко е записано в дневника. През това време правил дребни открития.

— Какви?

— Записал ги е в дневника. Там са съставките не само за новите отрови на асасините, ами и лекарства. Има описания на бъдещи постижения и катастрофи, дизайн на оръжия и скрити ножове, включително и изобретение, което изстрелва метални частици. Записал е размислите си по въпросите на вярата, човешкото начало, което произлиза от хаоса, за реда, наложен не от висши сили, ами от хората.

Мафео ми се стори шокиран.

— Произлиза от хаоса? Ред, наложен не от висши сили, ами от хората ли?

— Асасинът поставя под въпрос всичко — отвърнах аз надуто. — Дори своята вяра и умения.

— Защо?

— Учителят пише за противоречията и иронията на изкуството да бъдеш асасин. Описва как се опитват да доведат мира посредством насилие и убийства. Разказва как се стремят да разширят кръгозора на хората и същевременно да се подчиняват на един. Асасинът сочи опасностите да вярваш в едно, но изисква Орденът да следва кредото без въпроси…

Пише също така и за „Онези преди нас“, размисли, посветени на първата цивилизация, която е оставила артефактите, до които са се опитвали да се доберат както тамплиери, така и асасини.

— Ябълката е един от тях, нали?

— Точно така. Тя притежава нечувани сили. Рицарите тамплиери са ламтели за нея. Преживяното в Кипър му показва, че тамплиерите предпочитат да установят контрол с необичайни средства, че предпочитали да прибягват до подмолни стратегии за постигането на целите си. Алтаир стига до заключението, че това трябва да бъде начинът на действие и на асасините.

Орденът не трябва повече да строи яки крепости и да извършва пищни ритуали. Според него те не били същността на асасините. Вярата в кредото е онова, което дава същността на асасина. Така е вярвал — поне отначало — и Ал Муалим. Каква ирония, а! Идеология — предизвикателство към установените доктрини, която подтиква човек да надмине себе си и да направи невъзможното възможно. Тъкмо тези принципи разработва Алтаир и ги разпространява през годините, в които пътува из Светите земи, стабилизира Ордена и затвърждава ценностите, които е научил като асасин. В Константинопол обаче опитите му да разпространи истините на асасините се натъкват на пречка. Там през 1204 се вдигат бунтове срещу византийския император Алексий и скоро след това кръстоносците нападат и започват да разграбват града. Времената са смутни и Алтаир не успява да осъществи плановете си, затова се оттегля. Това е един от провалите му.

Странно, когато ми разказваше това, ме погледна много странно.

— Защото домът ни е в Константинопол ли?

— Нищо чудно. Ще трябва да помисля. Може би има връзка с това, че ние сме от Константинопол, а той иска да създаде местен клон там…

— Единственият му провал, казваш.

— Да. Във всяко друго отношение Алтаир е прославял Ордена също както и останалите лидери преди него. Единствено Чингис Хан му е попречил да си свърши работата.

— Как?

— Случило се е преди четирийсет години. Така пише Алтаир в дневника си. Описва как черна приливна вълна се надигнала от Изток. Армия с нечувана мощ помела всичко.

— За Монголската империя ли говори? — попита Мафео. — За издигането на Чингис Хан ли?

— Именно — отвърнах аз. — Дарим бил едва на двайсет, опитен стрелец с лък, Алтаир взел двамата с Мария и заминал от Масиаф.

— За да се изправи срещу хана ли?

— Алтаир подозирал, че успехът на Чингис Хан се дължи на влиянието на друг артефакт, много подобен на Ябълката. Може би Меч. Трябвало да провери дали е така и да спре безмилостното нашествие на хана.

— Как оставил Масиаф?

— Оставил Малик да ръководи. Оставил и Сеф, за да помага. Сеф вече имал съпруга и две малки дъщери, докато Дарим бил сам. Отсъствали дълго.

— Колко дълго?

— Цели десет години, братко, а когато се върнал в Масиаф, всичко се било променило. Вече нищо нямало да бъде същото. Искаш ли да ти разкажа?

— Да, разказвай.

49

Отдалече всичко изглеждаше добре в Масиаф. Никой от тях — Алтаир, Мария, нито Дарим — нямаше представа какво го очаква.

Алтаир и Мария яздеха малко по-напред, щастливи, че са заедно, доволни да видят дома си, поклащаха се леко на конете. И двамата се държаха гордо на седлата, с изпънати гърбове, въпреки че пътуването беше дълго и тежко. Бяха пътували години — и двамата бяха над шейсетте — но никога не биха се отпуснали. Напредваха бавно: конете им бяха избрани заради силата и издръжливостта, не заради бързината, а за всеки бе завързан и катър, натоварен с провизии.

Зад тях яздеше Дарим, наследил светлите очи на майка си, цвета на кожата на баща си и неговата костна структура. Искаше му се да препусне напред, да се качи по склона до цитаделата и да извести, че родителите му се прибират, но яздеше покорно назад, уважи желанието на баща си да пристигнат скромно. От време на време перваше някоя нахална муха пред лицето му и си повтаряше, че ако препусне в галоп, най-лесно ще се отърве от досадните насекоми. Питаше се дали не ги наблюдават от кулите на крепостта, най-вероятно от кулата за защита.

Подминаха конюшните, влязоха през портата на пазара и откриха, че тук всичко си е постарому. Докато минаваха през селото, децата се втурнаха към тях и замолиха за лакомства — всички бяха още малки и не познаваха Учителя. По-старите селяни го познаха и Алтаир забеляза, че оглеждат внимателно и предпазливо новодошлите. Всеки път, когато се опиташе да срещне нечий поглед, човекът извръщаше очи. Обзе го безпокойство.

Ето че към тях се приближи познат човек и ги посрещна в основата на склона, близо до цитаделата. Беше Суами. Когато заминаха, беше още начинаещ, един от онези, които горяха от нетърпение да се бият и не им се учеше. През изминалите десет години се беше сдобил с белег, който се набръчка, когато се усмихна — широка усмивка, която не докосна очите му. Може би вече си представяше колко учение го чака с Алтаир, след като Учителят се беше върнал.

Щеше да му се наложи да изтърпи, помисли си Алтаир и плъзна поглед от Суами към замъка, където трепкаше знаме със знака на асасините. Той беше наредил знамето да бъде свалено и асасините да се отърват от ненужните емблеми. Очевидно Малик беше решил да го вдигне отново. Ето още един, който трябваше да се научи на някои неща.

— Алтаир — рече Суами и кимна. Алтаир реши да преглътне неуважителното обръщение без титла. Щеше да се примири, поне засега. — Много се радвам да те видя. Надявам се пътуването ти да е било успешно.

— Изпращах съобщения — рече той и се наведе. Дарим приближи от другата му страна, така че тримата застанаха един до друг, вперили очи отвисоко в Суами. — Орденът не беше ли запознат с действията ми?

Суами се усмихна угоднически.

— Да, разбира се, беше. Попитах от куртоазия.

— Очаквах да ме посрещне Рауф — продължи Алтаир. — Той добре познава предпочитанията ми.

— А, да, горкият Рауф. — Суами сведе замислено поглед.

— Какво не е наред?

— За съжаление Рауф почина от треска преди няколко години.

— Защо не бях информиран?

Другият сви рамене. Държеше се нагло, сякаш нито го беше грижа, нито знаеше.

Алтаир стисна устни и реши, че някой ще дава дълги обяснения, дори да не беше това псе.

— Тогава да вървим. Предполагам покоите ни са готови.

Суами отново сведе глава.

— За съжаление не са, Алтаир. Докато бъдете настанени както подобава, ще ви отведа в къщата в западната част на крепостта. Така ми наредиха.

Алтаир погледна първо към Дарим, който се беше намръщил, а след това се обърна и към Мария, която го погледна предупредително, сякаш му казваше, че нещо не е наред.

— Добре — съгласи се той предпазливо и слязоха от конете. Суами даде знак на слугите, които дотичаха, поеха конете и се отправиха към портата на цитаделата. Там стражите бързо наведоха глави, сякаш и те като селяните се опитваха да избегнат погледа на Алтаир, но вместо да се отправят към кулата, Суами ги поведе отстрани на вътрешната куртина. Алтаир вдигна поглед към стените на цитаделата и му се прииска да види сърцето на Ордена. Усети, че едва овладява раздразнението си, но някакъв инстинкт го накара да се овладее. Оказа се, че ще бъдат настанени в ниска постройка в скалата, с ниска арка за врата и стълби, които се спускаха към антрето. Мебелите бяха малко, не ги посрещнаха слуги. Той беше свикнал със скромна обстановка — дори настояваше — но тук, в Масиаф, като майстор асасин очакваше да бъде настанен или в кулата на Учителя, или на друго добро място.

Обърна се настръхнал, готов да постави Суами на мястото му. Младият асасин стоеше в антрето със същата угодническа усмивка, когато Мария стисна ръката му, за да го спре.

— Къде е Сеф? — попита тя Суами. Усмихваше се мило, но Алтаир знаеше, че не понася Суами. Ненавиждаше го с цялата си душа. — Би ли пратил да повикат Сеф веднага?

Той я погледна обидено.

— За съжаление Сеф го няма. Наложи се да отпътува за Аламут.

— Ами семейството му?

— С него са.

Мария погледна притеснено Алтаир.

— Каква работа има брат ми в Аламут? — сопна се Дарим, слисан от неугледното място, на което настаниха майка му и баща му.

— За съжаление нямам никаква представа — изрече Суами.

Алтаир си пое дълбоко дъх и пристъпи към Суами. Белегът на вестоносеца вече не беше разтеглен от мазната усмивка. Може би най-неочаквано си беше припомнил, че пред него е Алтаир, Учителят, чиито умения в битка можеха да се сравнят единствено със строгостта му в класната стая.

— Информирай Малик незабавно, че искам да го видя. Кажи му, че очаквам обяснение.

Суами преглътна и закърши театрално ръце.

— Малик е в тъмницата, Учителю.

Алтаир трепна.

— В тъмницата ли? Защо?

— Нямам право да отговоря, Учителю. Утре сутринта е свикан съветът.

— Кое?

— След като Малик беше хвърлен в тъмницата, беше създаден съвет, който да се грижи за Ордена в съответствие с правилата на Братството.

Така беше, но Алтаир помръкна.

— Кой е председател?

— Абас.

Алтаир погледна Мария. В очите й видя тревога. Тя посегна към ръката му.

— Аз кога ще се срещна със съвета? — попита Алтаир. Говореше спокойно и умело прикриваше бурята, която вилнееше в гърдите му.

— Утре съветът ще иска да чуе разказа за пътуването ви и да ви уведоми за събитията в Ордена.

— След като съветът бъде разпуснат — рече твърдо Алтаир. — Кажи на съвета, че ще ги чакам на зазоряване. Кажи им, че Учителят се е върнал и иска да поеме ръководството.

Суами се поклони и излезе.

Семейството изчака той да затвори вратата и едва тогава показаха истинските си чувства. Алтаир се обърна към Дарим и заговори настойчиво.

— Заминаваш за Аламут — разпореди се той. — Доведи Сеф. Трябва ни незабавно.

50

На следващия ден Алтаир и Мария се канеха да тръгнат от резиденцията към кулата, когато ги пресрещна Суами и настоя лично да ги заведе. Докато минаваха покрай стената, Алтаир се питаше защо не чува обичайния шум от тренировъчния плац от другата страна. Когато влязоха в двора, получи отговор.

Не чуваше нищо, защото никой не тренираше. Вътрешните дворове, които навремето бяха оживено място, жужащо от металния глас на мечовете, от виковете и ругатните на инструкторите, сега бяха почти празни. Той се огледа, вдигна очи към кулите над тях и видя черните прозорци. Охраната по бойниците ги наблюдаваше с пълно безразличие. Мястото, което кипеше от оживление по време на тренировките и обучението, сега беше изчезнало. Настроението на Алтаир се развали още повече, когато се отправи към главната кула, но Суами го поведе към стъпалата за отбранителната зала, след това по главния коридор.

Там се бяха събрали членовете на съвета. Мъжете седяха и от двете страни на масата, Абас беше начело. Оставени бяха два празни стола за Алтаир и Мария — дървени, с високи облегалки. Двамата се настаниха и за пръв път, откакто влязоха в стаята, Алтаир погледна Абас, стария си враг. Забеляза в него нещо различно от слабост и омраза. В негово лице този път видя съперник. За пръв път от нощта, в която Ахмад беше дошъл в покоите му и беше отнел собствения си живот, той не изпита жалост към Абас.

Алтаир погледна останалите на масата. Както предполагаше, новият съвет беше съставен от най-безволевите членове на Ордена, които редовно действаха подмолно. Алтаир би изхвърлил всички до един. Изглежда, бяха попаднали в съвета по покана на Абас. Сред тях беше Фарим, бащата на Суами, който го наблюдаваше изпод вежди, забол брадичка на едрите, но доста закръглени гърди. „Всички са надебелели“ — помисли си презрително Алтаир.

— Добре дошъл, Алтаир — поздрави Абас. — Говоря от името на всички и искам да кажа, че нямам търпение да чуя за подвизите ти на Изток.

Мария се приведе към него.

— Преди да кажем каквото и да било за пътешествията си, искаме отговори, Абас. Когато тръгнахме от Масиаф, всичко беше наред. Изглежда, нещата са ви се изплъзнали.

— Всичко било наред, а? — усмихна се Абас, но така и не я погледна. Не беше откъснал поглед от Алтаир. Двамата се наблюдаваха от двата края на масата и дори не се опитваха да скрият враждебността си. — Когато оставихте Братството, поне доколкото си спомням, имаше един Учител. Сега, както изглежда, са двама.

— Внимавай, Абас, защото наглостта може да ти изиграе лоша шега — предупреди Мария.

— Моята наглост ли? — изсмя се той. — Алтаир, кажи, моля те, на неверницата отсега нататък да не говори, без някой от членовете на съвета да се е обърнал към нея.

Алтаир изкрещя от гняв, блъсна стола, той изскърца по пода и се прекатури. Стисна ефеса на меча, но двама стражи пристъпиха напред, извадили оръжията си.

— Стражи, вземете му оръжието — нареди Абас. — Ще се чувстваш по-добре без него, Алтаир. Носиш ли камата си?

Алтаир протегна ръце, когато стражите пристъпиха напред, за да му вземат меча. Под ръкавите му нямаше скрита кама.

— Сега вече можем да започнем — рече Абас. — Моля те, не ни губи повече времето. Разкажи ни как обезвреди хана.

— След като ти ми разкажеш какво се е случило с Малик.

Абас сви рамене и изви вежди, сякаш за да каже, че са в безизходица. Наистина бяха, защото по всичко личеше, че нито един от двамата нямаше да отстъпи. Алтаир изпъшка тежко и започна да разказва, вместо да продължи да протака. Разказа за пътуването си до Персия, Индия и Монголия, където заедно с Мария и Дарим се свързали с асасина Кулан Гал, разказа как пътували до провинция Ксия, близо до Ксин Джин, окупиран от монголската армия. Империята на хана се разраствала застрашително. Там, каза той, Алтаир и Кулан Гал имали намерение да се промъкнат в монголския лагер. Говорело се, че ханът бил там.

— Дарим откри удобно за наблюдение място недалече от лагера и въоръжен с лъка си, щеше да пази двама ни с Кулан Гал, докато се промъквахме между палатките. Лагерът беше много добре охраняван и разчитахме на него да ни отърве от стражите, които ни забележеха, или от онези, които имаше опасност да вдигнат всички под тревога. — Алтаир гледаше предизвикателно седналите на масата. — Той изпълни блестящо задачата си.

— Истински бащичко — отвърна подигравателно Абас.

— Може и да не е — отвърна спокойно той. — За малко да стана причината монголците да усетят присъствието ни.

— Виж ти — обади се отново Абас. — Той не бил безгрешен.

— Никой не е безгрешен, Абас — отвърна Алтаир, — най-малко аз, но допуснах вражески войник да се приближи до мен. Рани ме, преди Кулан Гал да успее да го убие.

— Да не би да остаряваш, Алтаир — присмя му се другият.

— Всички остаряваме, Абас — отвърна Алтаир. — Щях да съм мъртъв, ако Кулан Гал не беше успял да ме измъкне от лагера и да ме пренесе на безопасно място. Съобразителността му ми спаси живота. — Погледна внимателно Абас. — Кулан Гал се върна в лагера. Първо, двамата с Дарим измислиха план как да изкарат хана от палатката му. Щом усети опасността, ханът се опита да избяга на коня си, но Кулан Гал го свали. Дарим го довърши с един изстрел.

— Уменията му на стрелец са несъмнени — усмихна се Абас. — Предполагам, че си го изпратил в Аламут, нали?

Алтаир примигна. Другият знаеше всичко.

— Той замина по мое нареждане. Дали съм го изпратил в Аламут или не, е моя работа.

— Сигурно, за да види Сеф — настоя Абас. Обърна се към Суами; — Нали му каза, че Сеф е там?

— Както ми нареди, Учителю — отвърна той.

Алтаир усети нещо повече от тревога да свива вътрешностите му. Определи го като страх. Усети, че същият този страх се излъчва и от Мария. Лицето й беше изопнато от напрежение.

— Казвай каквото имаш да казваш, Абас — настоя той.

— Или какво, Алтаир?

— Или първата ми задача, когато поема отново водачеството, ще бъде да те хвърля в тъмницата.

— При Малик ли?

— Съмнявам се, че мястото на Малик е в тъмницата — сопна се той. — Какво е престъплението му?

— Убийство — подсмихна се Абас.

Думата сякаш се стовари върху масата.

— Кого е убил? — попита Мария.

Отговорът прозвуча така, сякаш беше изречен отдалече.

— Сеф. Малик уби сина ти.

Мария отпусна глава в ръцете си.

— Не! — чу нечий глас Алтаир и тогава разбра, че това е собственият му глас.

— Моите съболезнования, Алтаир — рече Абас. — Колко жалко, че научаваш такава трагична новина при завръщането си. От името на всички тук поднасям съболезнования на цялото ти семейство. Докато не бъдат разрешени някои въпроси, няма да е възможно да поемеш водачеството на Ордена.

Алтаир все още се опитваше да разбере думите му, когато чу, че Мария хлипа.

— Какво? — попита той. След това повтори по-високо: — Какво?

— Засега си все още компрометиран — обясни Абас, — затова реших, че контролът над Ордена трябва да бъде поет от съвета.

Алтаир се разтрепери от гняв.

— Аз съм Учителят на този Орден, Абас. Настоявам водачеството да ми бъде върнато, както е според правилата на Братството. Според тях си длъжен да ми го върнеш — крещеше той.

— Не съм длъжен — усмихна се старият му враг. — Вече не.

51

По-късно Алтаир и Мария седяха в къщата, сгушени един до друг на каменна пейка, и мълчаха в сгъстяващия се мрак. Години наред бяха спали в пустини, но никога досега не се бяха чувствали така изолирани, както в този момент. Скърбяха за нещастното стечение на обстоятелствата, скърбяха, че Масиаф беше напълно занемарен и запуснат в тяхно отсъствие, скърбяха за семейството на Сеф, за Дарим.

Най-много скърбяха за Сеф.

Той бил наръган в леглото, така казаха. Случило се преди две седмици и нямало време да съобщят на Алтаир. Камата била открита в покоите на Малик. Същия ден един асасин го чул да се кара със Сеф. Алтаир все още не беше научил името на асасина, който чул кавгата, но ставало въпрос за лидерството на Ордена, а Малик твърдял, че щял да остане начело дори след като Алтаир се върне.

— Новината за завръщането ви е предизвикала разправията — съобщи злорадо Абас, който не можеше да се нарадва на пребледнялото лице на Алтаир и разплаканата Мария.

Сеф заплашил Малик, че ще разкрие плановете му пред Алтаир, затова Малик трябвало да го убие. Поне така се твърдеше.

Мария седеше до него и продължаваше да ридае, свила колене към гърдите си, отпуснала глава. Алтаир приглаждаше косата й и я люля в прегръдката си, докато тя не се успокои. След това той впи поглед в сенките, които хвърляше огънят, и отблясъците, които танцуваха по каменните стени, вслушваше се в песента на щурците навън и в стъпките на стражите.

След известно време Мария се събуди стреснато. Той също трепна — беше се унесъл, приспан от танца на пламъците. Тя стана и се загърна с одеялото.

— Какво ще правим, любов моя? — попита тя.

— Малик — отвърна простичко той. — Беше насочил невиждащи очи към стената и говореше така, сякаш не бе чул въпроса й.

— Какво Малик?

— Когато бяхме млади, бяхме изпратени заедно до Храмовия хълм. Онова, което сторих, му причини огромна болка.

— Но ти си се поучил от грешките си — отвърна тя. — Малик го знаеше. Стана нов Алтаир, поведе успешно Ордена и го прослави.

Той изсумтя с недоверие.

— Прославил ли съм го?

— Не сега, обич моя — отвърна тя. — Може би няма да е точно сега, но ти ще успееш да възвърнеш славата му. Ти си единственият, който може да го стори. Не Абас. — Изрече името му така, сякаш беше вкусила нещо гнусно. — Не и съветът. Само ти, Алтаир. Онзи Алтаир, който е служил на Ордена повече от трийсет години.

— Заради мен загина братът на Малик — обясни Алтаир. — Тогава изгуби ръката си.

— Той ти е простил и служеше като твой верен заместник, откакто сразихте Ал Муалим.

— Ами ако се е преструвал? — попита Алтаир тихо. Сянката му се беше очертала на стената — тъмна и заплашителна.

Тя се отдръпна от него.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Може би Малик е таил омраза към мен през всичките изминали години. Може би Малик тайно се е домогвал до властта и Сеф е разбрал какво крои.

— Да, а на мен ей сега ще ми пораснат крила и ще отлетя в нощта — отвърна Мария. — Замисли се кой те мрази, Алтаир. Не е Малик, ами Абас.

— Намерили са ножа в леглото на Малик.

— Някой сигурно го е сложил там, за да го уличи. Бил е или Абас, или някой от лакеите му. Няма да се изненадам, ако Суами е отговорен за тази работа. Ами асасинът, който чул Малик и Сеф да се карат? Кога ще ни кажат кой е? Когато се срещнем с него, ще видиш, че е от поддръжниците на Абас. Може да е син на някой друг от новия съвет. Ами горкият Рауф? Интересно дали наистина е умрял от треска? Срамота е, че се съмняваш в Малик, след като това отдалече личи, че е работа на Абас.

— Срамота ли? — завъртя се към нея той и тя се отдръпна. Щурците навън замлъкнаха, сякаш се опитваха да чуят спора им. — Срамота, че съм се съмнявал в Малик. Да не би да не съм изпитвал на собствен гръб как хората, които обичам, се обръщат срещу мен, и то поради много по-незначителни причини от тази на Малик? Обичах Абас като брат и се опитвах да постъпя справедливо с него. Ал Муалим предаде целия Орден, но единствено аз му бях като син. Срамота, че имам подозрения ли? Доверчивостта е най-големият ми грях. Винаги съм се доверявал, на когото не трябва.

Той я погледна намръщено и тя присви очи.

— Трябва да унищожиш Ябълката, Алтаир — рече тя. — Тя изкривява мислите ти. Едно е да мислиш логично, разумно и последователно, съвсем друго е да се оставиш да те тъпчат.

Той я погледна.

— Аз не бих представил нещата точно така — рече и по устните му затрепка нещо като усмивка.

— Едва ли, но нищо.

— Трябва да разбера, Мария. Трябва да разбера със сигурност.

Сигурен беше, че ги наблюдават, но той беше асасин и познаваше Масиаф по-добре от когото и да било, така че не беше много трудно да излезе от резиденцията и да се качи по стената на вътрешната куртина и да се свие в сенките на бойниците, докато стражите преминат нататък. Контролираше дишането си. Все още притежаваше бързина и гъвкавост. Все още можеше да се катери по стени. Само че…

Лекотата вече я нямаше. Този път щеше да се справи както трябва. Раната, която беше получил в лагера на Чингис Хан, също го забавяше. Щеше да е твърде глупаво да надцени възможностите си и да си докара неприятности, защото се е надценил, или да се окаже проснат по гръб като умираща хлебарка, защото не е преценил скока си, когато е чул стражите да приближават. Почина си малко и продължи по бойниците, прокрадна се откъм западната страна на цитаделата към южните кули. През всичкото време се пазеше от стражите, докато стигна до кулата и едва тогава слезе от стената. Притича до склада със зърно и стълбите, които водеха към подземните тунели.

Там спря и се ослуша, притиснал гръб до стената. Чу шуртенето на вода през тунелите. Тъмницата на Ордена не беше далече, но се използваше толкова рядко, че щяха да ги използват като складове за зърно, ако не беше влагата. Алтаир беше почти сигурен, че Малик е единственият затворен долу.

Продължи да пълзи напред, докато не видя стража. Той беше седнал в тунела, опрял гръб на стената, главата му беше увиснала на гърдите, защото спеше. Беше настрани от килиите и дори не ги виждаше от мястото, на което се беше настанил, така че не беше ясно какво точно пази. Алтаир бе колкото възмутен, толкова и облекчен от немарливостта на човека. Промъкна се безшумно покрай него и веднага му стана ясно защо е толкова далече.

Вонята беше непоносима. От трите килии единствено средната беше заключена и Алтаир пристъпи към нея. Не беше сигурен какво очаква да намери зад решетките, затова пък веднага разбра какво надушва и покри носа си с ръка.

Малик се беше свил на рогозките и не правеше нищо, за да попие урината. Беше облечен в дрипи, приличаше на просяк, болезнено слаб и под парцаливата риза се четяха ребрата му. Скулите му изпъкваха, косата му беше дълга, брадата — също.

Беше прекарал в килията много повече от месец. Това бе очевидно.

Алтаир сви юмруци. Беше решил да научи истината от него, но тя се виждаше в очертаните ребра и скъсаните дрехи. От колко време беше в тъмницата? Достатъчно дълго, за да изпрати съобщение на Алтаир и Мария. Откога ли беше мъртъв Сеф? Реши да не мисли по този въпрос. Знаеше само, че Малик не бива да остане тук и минута повече.

Когато стражът отвори очи, Алтаир се беше надвесил над него. В следващия момент светлината угасна за него. Когато се свести, се озова в опиканата килия и се развика за помощ, но напразно, защото Малик и Алтаир вече ги нямаше.

— Можеш ли да вървиш, приятелю? — попита Алтаир.

Малик го погледна със замъглени очи. Колко болка се таеше в тези очи. Когато най-сетне позна Алтаир, по лицето му се изписа и благодарност, и облекчение, толкова искрени, че дори Алтаир да хранеше съмнения, те бяха заличени на секундата.

— Заради теб ще вървя — отвърна и се опита да се усмихне.

Докато вървяха в тунела, стана ясно, че Малик няма сила. Затова Алтаир прехвърли здравата му ръка през раменете си и понесе стария си приятел по стълбите на кулата, след това по бойниците, докато най-сетне слязоха от западната страна на цитаделата, като избягваха всички стражи. Най-сетне се върнаха в резиденцията. Алтаир погледна първо на едната страна, след това на другата и едва тогава влезе.

52

Положиха Малик върху един дюшек, Мария седна до него и му даде да отпие от чаша вода.

— Благодаря — отвърна задъхано той. Погледът му изглеждаше по-ясен. Той се поизправи, личеше, че се чувства неловко близо до Мария, сякаш се срамуваше, че тя се грижи за него.

— Какво стана със Сеф? — попита Алтаир. След като и тримата бяха вътре, стаята им се стори малка и стените сякаш ги притиснаха отвсякъде.

— Убиха го — отвърна Малик. — Случи се преди две години. Абас нареди да убият Сеф, след това подхвърли оръжието в стаята ми. Друг асасин се закле, че чул как двамата със Сеф сме се карали и Абас убеди Ордена, че аз съм виновен за смъртта му.

Алтаир и Мария се спогледаха. Синът им беше мъртъв от две години. Алтаир усети как го задушава ярост и се опита да я овладее, да потисне импулса да се обърне, да отиде в кулата и да накълца Абас, да го гледа как моли за милост, докато кръвта му изтича.

Мария стисна ръката му, усетила чувствата му, готова да сподели болката му.

— Извинявайте — рече Малик, — но нямаше как да изпратя съобщение, докато бях в тъмницата. Освен това Абас контролираше всички, които влизаха и излизаха от крепостта. Нищо чудно да е променил дори правилника както му е изгодно, докато съм бил затворен.

— Направил го е. Изглежда има поддръжници в съвета.

— Жалко, че стана така, Алтаир — рече Малик. — Трябваше да предвидя плановете на Абас. Години след като ти замина, той се опитваше да подкопае властта ми. Нямах представа, че е събрал толкова поддръжници. С по-силен лидер това нямаше да се случи. Ти не би допуснал подобно нещо.

— Не се тревожи. Почини си, приятелю — рече Алтаир и даде знак на Мария.

Двамата седнаха в съседната стая — Мария на каменната пейка, Алтаир на един от столовете с високи облегалки.

— Знаеш ли какво да направиш? — попита тя.

— Да унищожа Абас.

— Но не за отмъщение, любов моя — настоя тя и се вгледа в очите му. — Направи го заради Ордена, за доброто на Братството. Трябва да му върнеш предишното величие. Ако успееш да го направиш, ако потиснеш жаждата за отмъщение, тогава Орденът ще те обича като баща, който им е показал верния път. Ако се оставиш да бъдеш заслепен от гняв, как ще очакваш да те слушат, след като им показваш злото?

— Права си — отвърна той след кратко мълчание. — Как да действаме?

— Трябва да се изправим срещу Абас. Трябва да намерим начин да оспорим обвиненията му. Орденът ще трябва да приеме, а Абас ще бъде принуден да отговаря за постъпките си.

— Ще бъде думата на Малик срещу думата на Абас и извършителя.

— Невестулка като Абас? Сигурна съм, че на агента му не може да се вярва. Братството ще ти повярва, обич моя. Ще искат да ти повярват. Ти все още си великият Алтаир. Ако успееш да потиснеш желанието си за отмъщение, ако поемеш отново Ордена честно и справедливо, а не подмолно, тогава основата, на която стъпиш, ще бъде още по-здрава.

— Ще се срещна с него утре — каза Алтаир и се изправи.

Решиха да се уверят, че Малик спи, след това излязоха и взеха факлата. Ранната утринна мъгла се стелеше в краката им, докато вървяха бързо покрай вътрешната куртина, а след това към главната порта. Зад тях се виждаха склоновете на Масиаф, селото беше празно, притихнало, все още не се беше събудило. Сънен асасин на стража ги погледна, нагъл в безразличието си, и Алтаир едва потисна яростта си, докато минаваха покрай него и се заизкачваха към главния двор.

Заби камбана.

Алтаир не познаваше този сигнал. Той вдигна факлата и се огледа. Камбаната продължаваше да бие. След това усети движение в кулата над двора. Мария го побутна да вървят и двамата се заизкачваха към кулата на Учителя. Когато Алтаир се обърна, видя облечени в бяло асасини, стиснали в ръце факли, да влизат в двора, призовани от камбаната, която неочаквано спря.

— Искам да видя Абас — рече Алтаир на стража, застанал на вратата на кулата. Гласът му прозвуча високо и спокойно в тишината. Мария се обърна назад и ахна. Той също се обърна. Асасините се събираха. Всички бяха впили очи в него и Мария. За момент се запита дали не са омагьосани, но не бяха. Ябълката беше у тях, скрита под плаща му, и сега спеше. Тези мъже изчакваха.

Въпросът беше какво.

Вратата към кулата се отвори и Абас застана пред тях.

Алтаир усети как Ябълката го побутва, също като човек. Може би му напомняше за присъствието си.

Абас застана на площадката.

— Обясни защо си нахлул в тъмницата на Ордена.

Говореше както на Алтаир и Мария, така и на насъбралото се множество. Алтаир погледна назад и видя, че дворът е пълен, факлите на асасините бяха като пламнали топки в мрака.

Значи Абас беше решил да го разобличи пред целия Орден. Мария обаче беше права — той не беше способен да се справи. Всичко, което Абас беше постигнал, бе да ускори падението си.

— Искам да науча истината за сина си — настоя Алтаир.

— Нима? — усмихна се другият. — Сигурен ли си, че не става въпрос за отмъщение?

Пристигна и Суами. Качи се по стълбите към площадката. Държеше нещо в платнена торба, подаде я на Абас и той кимна. Алтаир погледна торбата и сърцето му заби по-силно. Мария също гледаше натам.

Абас надникна в торбата престорено загрижено. След това бръкна и изчака момент, за да се наслади на нетърпението, което обзе насъбралите се.

— Горкият Малик — рече и извади отрязана глава: кожата на врата висеше на парцали, капеше прясна кръв, очите бяха изцъклени, а езикът висеше.

— Не! — скочи напред Алтаир, но Абас даде знак на стражите, които се втурнаха напред, сграбчиха Алтаир и Мария и извиха ръцете им.

Абас пусна главата в торбата и я хвърли.

— Суами е чул как двамата с неверницата планирате смъртта на Малик. Жалко, че не успях да се добера до Малик преди теб, за да предотвратя смъртта му.

— Не! — извика Алтаир. — Лъжи! Никога не бих убил Малик. — Задърпа се от стражите, които го държаха, и посочи Суами: — Той лъже.

— Да не би стражът от тъмницата също да лъже? — попита Абас. — Той те е видял как си извлякъл Малик от килията му. Защо не го уби на място, Алтаир? Да не би да си искал да го измъчваш преди това? Да не би английската ти съпруга да е искала сама да го прободе за отмъщение?

Алтаир се бореше със себе си.

— Не съм го убил — изкрещя. — От него научих, че ти си наредил да убият Сеф.

Неочаквано разбра. Погледна Суами и видя презрението му, разбра, че той беше убил Сеф. Почувства Ябълката на гърба си. С нея можеше да попилее всичко наоколо. Щеше да убие всяко псе, всеки предател от насъбралите се. До един щяха да изпитат яростта му.

Не го направи. Беше обещал никога да не използва артефакта в пристъп на гняв. Беше обещал на Мария да не позволява мислите му да бъдат замъглени от желание за отмъщение.

— Ти потъпка кредото, Алтаир — натякна Абас. — Не аз. Ти не си подходящ да водиш Ордена. Затова аз поемам лидерството.

— Не можеш — вдигна глава Алтаир.

— Мога. — Абас слезе от площадката, протегна ръка към Мария и я привлече към себе си. В същия момент извади камата, която държеше, и я притисна към гърлото й. Тя се намръщи, опита се да се бори, прокле го, а той натисна камата, потече кръв и тя най-сетне се укроти. Не откъсваше очи от Алтаир, изпращаше му послание с очи, защото знаеше, че Ябълката го зове. И тя беше разбрала, че Суами е убил Сеф. И тя като Алтаир копнееше за отмъщение. Въпреки това очите й го молеха да запази спокойствие.

— Къде е Ябълката, Алтаир? — попита Абас. — Покажи ми я, иначе ще отворя нова уста на неверницата.

— Чухте ли това? — провикна се Алтаир през рамо към асасините. — Чухте ли как възнамерява да вземе властта? Иска Ябълката не за да даде знания на хората, а да контролира всички.

Артефактът прогаряше гърба му.

— Кажи, Алтаир — настоя другият. Натисна по-силно с камата и Алтаир я позна. Беше на бащата на Абас. Ахмад я беше използвал, за да си пререже гърлото в стаята му преди много години. Ето че сега я притискаше към врата на Мария.

Едва успя да се овладее. Абас повлече жена му и заговори на множеството:

— Можем ли да поверим на Алтаир късчето от Едем? — попита. От асасините се понесе шепот. — Алтаир се влияе от настроенията си, вместо да разчита на разума. Не трябва ли да го принудим да я предаде?

Алтаир се извърна през рамо. Асасините шаваха притеснено, разговаряха помежду си, все още шокирани от развоя на събитията. Погледна към платнената торба, след това към Суами. По плаща му имаше кръв, сякаш беше изпръскан с кръвта на Малик. Суами се беше ухилил, а белегът му се беше набръчкал. Алтаир се запита дали се е хилил по този начин, докато е убивал Сеф.

— Вземи я — провикна се в отговор Алтаир. — Вземи Ябълката.

— Недей, Алтаир — извика Мария.

— Къде е? — попита Абас. Все още беше на платформата.

— У мен — отвърна той.

Абас му се стори притеснен. Привлече Мария по-близо до себе си, за да я използва като щит. От врата й, където я беше порязал, се стичаше кръв. Абас кимна и стражите пуснаха Алтаир, който бръкна, за да извади Ябълката изпод плаща си.

Суами посегна към нея. Докосна я.

И тогава съвсем тихо, така че само Алтаир да чуе, той зашепна:

— Казах на Сеф, че ти си поръчал смъртта му. Той умря убеден, че баща му го е предал.

Ябълката блестеше ослепително и Алтаир не успя да се овладее. Суами, както беше докоснал Ябълката, неочаквано се напрегна.

След това главата му се килна на една страна, тялото му се разкриви и се сгърчи, сякаш задвижено от незнайна сила отвътре. Отвори уста, но не издаде звук. Вътрешността на устата му блестеше в златно. Езикът му потръпваше. След това, отблъснат от Ябълката, той отстъпи настрани и всички наблюдаваха как покри лицето си с ръце и започна да съдира плътта, как на места оставяше дълбоки бразди с ноктите си. От разкъсаната кожа рукна кръв, той продължи да се обезобразява, сякаш месеше тесто, съдираше кожата си, теглеше парчета, отскубна едното ухо и то провисна отстрани.

Алтаир усети как силата го завладява, сякаш бликаше от Ябълката и се разпространяваше като болест във вените му. Тя изглежда се хранеше от омразата му, от желанието за отмъщение. През това време Алтаир усети невероятна смесица от удоволствие и болка, които заплашваха да го издигнат някъде високо. В същото време имаше чувството, че главата му ще започне да се надува и ще се пръсне, усещане колкото ужасно, толкова и прекрасно.

Беше толкова ужасно и прекрасно, че дори не чу писъците на Мария.

Не забеляза как тя се изтръгна от ръцете на Абас и хукна към него.

В същото това време Суами извади камата си и започна да я забива в себе си, замахваше ожесточено и отваряше рани по лицето и тялото си. В същото време Мария се добра до Алтаир и се опита да го спре да използва Ябълката. На него му оставаше секунда, докато разбере какво ще се случи, но закъсня. Видя как камата на Суами проблесна и потъна във врата на Мария. От раната рукна кръв. Тя се отпусна на земята с протегнати ръце. Пое си дъх само още веднъж. Около нея се събираше локва кръв, раменете й се повдигнаха, едната ръка потрепна и се отпусна тежко на дървената площадка.

В същото време Суами падна и оръжието му издрънча. Ябълката проблесна, след това угасна. Алтаир се отпусна на колене до Мария, стисна раменете й и я обърна.

Тя го погледна.

— Бъди силен — прошепна тя и издъхна.

В двора цареше тишина. Чуваха се единствено риданията на Алтаир. Той притисна Мария към себе си. Беше съсипан.

Чу вика на Абас:

— Хора, хванете го.

Тогава се изправи. Очите му бяха пълни със сълзи, но видя как асасините се втурват към площадката. По лицата им се беше изписал страх. Той продължаваше да държи Ябълката. Сред тълпата цареше хаос. Повечето бяха изтеглили мечовете си, макар да знаеха, че е безполезно да използват стомана срещу Ябълката, но така беше по-добре, отколкото да побягнат. Неочаквано желанието стана неудържимо силно, толкова въздействащо, че му се прииска да използва Ябълката, за да унищожи всичко, което попаднеше пред погледа му, защото Мария беше мъртва, а тя бе неговата светлина. В един момент — в един заслепяващ миг на ярост — той бе унищожил онова, което му беше най-скъпо.

Асасините спряха. Щеше ли Алтаир да използва Ябълката? Прочете въпроса в очите им.

— Дръжте го! — изрева Абас и те пристъпиха предпазливо.

Скупчилите се около Алтаир асасини не бяха сигурни дали да го нападнат или не, затова той побягна.

— Стрелци! — извика Абас и лъконосците вдигнаха оръжията си, докато Алтаир се измъкваше от двора. Около него падаха стрели, една дори одраска крака му. И отляво, и отдясно заприиждаха нови асасини с развети плащове, стиснали мечове. Може би бяха разбрали, че той няма да използва Ябълката втори път, и наскачаха от стени и укрепления, за да се включат в преследването. Алтаир побягна към арката и откри, че няма как да мине оттам. Обърна се назад и се втурна покрай двама асасини, които го преследваха. Единият замахна с меча и го рани в ръката. Той извика от болка, но продължи напред с пълното съзнание, че можеха да го повалят. Просто ги беше изненадал и те се бяха уплашили да го нападнат или просто не искаха.

Обърна се отново и този път се насочи към отбранителната кула. На нея имаше стрелци, които се прицелиха. Знаеше, че са добри, че са обучени от най-добрите. Те никога не пропускаха. А сега разполагаха с предостатъчно време да се прицелят и да стрелят.

Той знаеше кога ще пуснат стрелите. Знаеше, че им е необходима частица от секундата, за да открият целта си и още частица от секундата, за да си поемат дъх и да…

Стрелите полетяха.

Той се олюля и се обърна. Стрелите се забиха на мястото, от което беше отскочил. Всичките, освен една го бяха пропуснали. Един от стрелците беше трепнал и стрелата му беше закачила бузата на Алтаир. Кръвта потече по лицето му тъкмо когато се добра до стълбата и се заизкачва. На първото ниво беше пресрещнат от воин с арбалет, който очевидно се питаше дали да не изтегли меча. Алтаир го смъкна от мястото му на пода. Човекът щеше да оживее.

Хвърли се към втората стълба. Изпитваше болка. Кървеше. Добра се до върха на кулата, откъдето беше скочил преди цяла вечност, опозорен навремето, както и сега. Закуцука до платформата и разпери ръце.

След това скочи.

53

10 август 1257 година

Алтаир искаше от нас да разпространим истината за асасините, това беше планът му. Не просто да говорим с хората, ами да създадем Орден на Запад.

Срамота, че ми отне толкова време да разбера, но след като вече знаех истината, всичко ми се стори ясно: той ни поверяваше (по-скоро на мен) духа на Братството. Предаваше факела на нас.

Бяха ни съобщили, че войнствени монголи приближават селото и той беше преценил, че трябва да заминем, преди да започне нападението им. Мафео, разбира се, гореше от желание да види какво става и предпочиташе да останем. Какво ли стана с досегашната му жажда за пътешествия? Беше се изпарила. Ролите ни изглежда се бяха сменили, защото сега аз исках да си тръгна. Или съм по-голям страхливец от него, или имам по-реалистична идея за жестокостите на войната, защото бях съгласен с Алтаир. Масиаф под обсада не беше място за нас.

Истината е, че съм готов да тръгна дори да не ни заплашваха монголите. Копнея за дома в горещите нощи. Семейството ми липсва — и съпругата ми, и синът ми Марко. След няколко месеца ще стане на три и аз съзнавам, че почти не съм го виждал през първите години от живота му, пропуснал съм и първите му стъпки, и първите му думи.

Накратко, чувствам, че времето ни в Масиаф вече е към края си. Освен това Учителят каза, че искал да ни види. Искал да ни даде нещо по време на церемония, която щяла да се проведе в присъствието на други асасини. Трябвало да пазим добре подаръка от ръцете на врага — и от монголите, и от тамплиерите. Значи натам ни е водел с разказа си. Подозирам, че става въпрос за много ценна вещ. Ще видим.

Междувременно Мафео няма търпение да чуе останалата част от историята, която е съвсем близо до края си. Намръщи се, когато го информирах, че ще мина по-напред от момента, в който Алтаир скочи от укреплението на цитаделата, засрамен, съсипан, че ще разкажа какво се случва двайсет години по-късно, и то не в Масиаф, а на място в пустинята, на два дни езда…

… в безкрайно сумрачна долина, на пръв поглед безлюдна, освен ездача, който водеше със себе си и втори кон, натоварен с чували и одеяла.

Отдалече ездачът приличаше на търговец, който прекарва стоки, а отблизо ясно се виждаше, че се поти под тюрбана, че е много изморен и доста пълен търговец. Това беше Муклис.

Щом Муклис зърна кладенеца в далечината, усети, че трябва да легне и да си почине. Беше се надявал да се добере до дома, без да спира, но нямаше избор, защото беше напълно изтощен. Неведнъж по време на пътуването равномерното поклащане на коня го беше приспивало и той усещаше как главата му се отпуска на гърдите, а очите му се затварят. Ставаше му все по-трудно да прогонва съня. Всеки път, когато се унасяше, сърцето и умът му влизаха в ожесточена битка. Гърлото му пареше. Беше пресъхнало. Робата му бе залепнала за тялото. Всяка кост и всеки мускул тръпнеха от умора. Мисълта да накваси устни и да полегне само за няколко часа, колкото да си върне енергията, преди да тръгне към Масиаф, не му даваше мира.

Онова, което го спираше, от което се страхуваше, бяха приказките, които чу — за бандити, които дебнели търговците, вземали им стоките, прерязвали им гърлата, били цяла банда, водени от главореза Фахад, чиято легендарна жестокост била равна единствено на жестокостта на сина му Бейхас.

Бейхас, казваха хората, бесел жертвите си за краката, преди да ги разпори от гърлото до корема, след което ги оставял да умрат бавно, докато дивите кучета се хранели с вътрешностите им. През това време Бейхас се заливал от смях.

Муклис искаше вътрешностите му да си останат на мястото. Нямаше никакво желание да остави стоката си на бандитите. Все пак в Масиаф се живееше трудно и щеше да става още по-трудно. Селяните бяха принудени да плащат по-високи такси на замъка на носа — цената на защитата се качвала непрекъснато, така им казваха; Учителят непрекъснато настоявал от хората да събират допълнителни такси и често изпращал групи асасини, за да съберат дължимото. Онези, които отказвали, били пребивани, след това изхвърляни от портата и можели единствено да се надяват да ги приютят в друго село или оставали на милостта на бандитите, които се били настанили в скалистите равнини около Масиаф и ставали все повече и все по-дръзки в нападенията над преминаващите. Едно време асасините — или по-скоро страхът от тях — пазели търговските пътища. По всичко личеше, че вече не е така.

Така че, ако се върнеше у дома без пари и не успееше да плати таксите, които Абас изискваше от търговците в селото и от останалите хора, Муклис и семейството му щяха да бъдат изхвърлени от дома — и той, и съпругата му Алия, и дъщеря му Нада.

Мислеше за това, докато приближаваше кладенеца и все още се колебаеше дали да продължи, или да спре.

Под огромна смокиня, разперила клони над извора, беше вързан кон, имаше и навес, който хвърляше приятна сянка. Конят не беше спънат, но одеялото на гърба му издаваше, че е на някого, вероятно на друг пътник, спрял, за да пие вода, да си напълни фласката или също като Муклис да полегне и почине. Муклис приближи уплашено към извора. Конят му подуши водата и изпръхтя в очакване, а той дръпна юздите, за да попречи на животното да тръгне към извора, където се беше свил човек и спеше. Беше положил глава върху торбата си, загърнат в плащ, дръпнал ниско качулката, скръстил ръце на гърдите. Лицето му почти не се виждаше, но Муклис забеляза загоряла, обветрена кожа, сбръчкана, осеяна с белези. Беше стар, около осемдесетгодишен. Неспособен да откъсне очи, търговецът разглеждаше лицето на спящия, когато очите му се отвориха.

Муклис отстъпи изненадано и стреснато. Очите на стареца бяха проницателни, бдителни. Той не помръдна и Муклис разбра, че странникът не се страхуваше от него.

— Извинете, че ви притеснявам — рече Муклис и наклони глава, а гласът му потрепери. Непознатият не отговори, наблюдаваше го как слиза от коня, след това го отвежда до водата и посяга към коженото ведро. Отначало единственият звук беше тихото потропване на ведрото в стените на кладенеца, след това пръхтенето на коня. Муклис също пи. Отначало отпиваше бавно, след това по-жадно, намокри брадата си, изми лицето. Напълни фласката, занесе вода и на втория кон, след това спъна и двата. Когато погледна отново към непознатия, той беше заспал. Единствената промяна беше, че вече не спеше с кръстосани ръце. Беше ги вдигнал до главата, отпуснати върху торбата, която използваше вместо възглавница. Муклис извади одеяло от своята торба и намери място от другата страна на кладенеца, където си постла и легна.

Не знаеше колко време е минало, когато усети движение и отвори очи. Над него беше застанал човек, огрян от първите лъчи на слънцето. Черната му коса и брада бяха щръкнали, неподдържани, на едното ухо носеше златна обица и се хилеше злобно. Муклис се опита да скочи, но мъжът приклекна и притисна лъскава кама във врата му, затова той притихна от ужас и от устните му се изплъзна жален хленч.

— Аз съм Бейхас — представи се усмихнатият мъж. — Моето лице е последното, което ще видиш.

— Не — изплака Муклис, но Бейхас го стисна за краката и започна да го влачи. Едва сега търговецът видя, че Бейхас води двама придружители, които сваляха стоката от коня му и я прехвърляха на своите коне.

Погледна към мястото, на което спеше старецът, но него вече го нямаше, въпреки че конят му беше все още тук. Да не би да го бяха убили? Да не би да му бяха прерязали гърлото.

— Въже — изкомандва Бейхас. Все още притискаше камата към гърлото на Муклис, когато единият придружител му подхвърли въже. И той като Бейхас беше с неподдържана брада, косата му беше скрита под куфия. На гърба си носеше лък. Третият беше с дълга коса, без брада, с широк ятаган на пояса и бързаше да прерови торбите на Муклис, като изхвърляше онова, което не го интересуваше.

— Не — изкрещя Муклис, когато видя изрисуван камък да пада на земята. Беше подарък от дъщеря му за късмет, даде му го в деня, когато тръгваше. Щом видя крадецът да го подхвърля, не издържа. Отскубна се от Бейхас и хукна към дългокосия, който го посрещна с усмивка, след това му нанесе жесток удар в гърлото. Тримата крадци се заляха от смях, докато Муклис се задушаваше и кашляше.

— Какво? — изграчи дългокосият и се наведе над него. Видя накъде гледа Муклис, вдигна камъка и прочете написаното от Нада. „Успех, татко.“ — Това ли било? Затова ли стана толкова храбър, татенце?

Муклис протегна ръка към камъка в отчаян опит да си го върне, но дългокосият го перна презрително през ръката — след това обърна камъка и се разсмя още по-гръмко, а Муклис наддаде вик от ярост — и метна камъка в кладенеца.

— Пльок — изсмя се той.

— Ти… — започна Муклис. — Ти…

— Вържете му краката — чу глас зад себе си. Бейхас хвърли въжето на дългокосия, приклекна отново и притисна острието на камата под окото на Муклис.

— Накъде си тръгнал, татенце? — попита той.

— Към Дамаск — излъга Муклис.

Бейхас поряза бузата му с ножа и човекът изкрещя от болка.

— Къде си тръгнал? — попита отново.

— Дрехата му е от Масиаф — отвърна дългокосият, докато връзваше краката на търговеца.

— Масиаф значи — рече Бейхас. — Едно време щеше да разчиташ на подкрепата на асасините, но вече не е така. Защо да не отскочим дотам. Може да потърсим опечалената вдовица и да я утешим. Какво ще кажеш, татенце? Може, след като приключим с теб.

Дългокосият се изправи, прехвърли края на въжето през един клон и го изтегли, така че Муклис да провисне. Светът се обърна наопаки. Той изплака, когато бандитът върза въжето за кладенеца. Бейхас пристъпи към него и го завъртя. Докато се въртеше, забеляза мъжа с лъка, застанал няколко крачки настрани, да се залива от смях. Бейхас и дългокосият също се разсмяха. Тарторът се наведе към него.

Докато се въртеше, пред погледа му се мярна стената на кладенеца, след това и тримата крадци, дългокосият и Бейхас отпред, онзи с лъка зад тях и…

Нечии крака се спуснаха от дървото зад третия.

Муклис все още се въртеше и пред погледа му отново се изпречи стената на кладенеца. Сега вече се движеше по-бавно и разбра, че тримата не са усетили присъствието на човека, застанал зад тях. Мъжът, чието лице беше скрито под качулката на плаща, беше навел леко глава, разперил ръце, сякаш се канеше да започне молитва. Беше старецът.

— Спрете — нареди той. Също като лицето му, и гласът беше старчески.

Тримата крадци се обърнаха към него, напрегнаха се, готови да се нахвърлят върху натрапника.

След това и тримата прихнаха.

— Какво е това? — попита подигравателно Бейхас. — Дъртакът е дошъл да ни спре забавлението ли? И какво смяташ да правиш, старче? Да ни отегчиш до смърт с дрънканици за стари времена ли? Да ни опърдиш до смърт ли искаш?

Двамата му придружители се разсмяха.

— Срежете въжето — нареди старецът и посочи клона, от който Муклис висеше с главата надолу и се поклащаше. — Веднага.

— И защо? — попита Бейхас.

— Защото аз казвам — отвърна с дрезгав глас старецът.

— Ти пък кой си, че ще ми казваш какво да направя?

Старецът тръсна ръка.

Щрак.

54

Мъжът с лъка посегна към оръжието си, но Алтаир се озова до него с две крачки, описа широка дъга с камата си и гърлото на мъжа зейна, лъкът беше прерязан, също и тюрбанът на бандита. Чу се тихо тупване, когато лъкът падна на земята, последван от по-тежкото тяло.

Алтаир — никой не знаеше дали се е бил през изминалите две десетилетия — стоеше изпънал гръб, докато наблюдаваше как израженията на Бейхас и дългокосия се променят и подигравателните усмивки се стопяват. Третият бандит в краката му се гърчеше, гъргореше и кръвта му попиваше в пясъка. Без да откъсва очи от Бейхас и дългокосия, старецът се отпусна на коляно и заби камата в него, за да го накара да замълчи. Знаеше, че сега вече страхът се е превърнал в най-мощното му оръжие. Двамата мъже бяха млади и бързи, диви и безмилостни, свикнали със смъртта. Алтаир пък разчиташе на опита. Надяваше се това да е достатъчно.

Дългокосият и Бейхас се спогледаха. Вече не се усмихваха. За момент единственият звук, който се чуваше, беше тихото проскърцване на въжето, прехвърлено през клона на смокинята. Муклис наблюдаваше всичко на обратно. Ръцете му бяха развързани и той се запита дали да не опита да се освободи, но прецени, че е най-добре да не привлича вниманието към себе си.

Двамата главорези се отдръпнаха един от друг, за да заобиколят Алтаир от двете му страни. Асасинът гледаше напред, където търговецът висеше с главата надолу. Дългокосият прехвърляше ятагана от едната ръка в другата и ефесът издаваше тих плющящ звук, когато се удареше в дланта му. Бейхас пък дъвчеше вътрешната страна на бузата си.

Дългокосият направи крачка напред и замахна с ятагана. Въздухът сякаш завибрира от дрънченето на стоманата, когато Алтаир го спря със своя меч, направи широк замах, за да отбие ятагана, и усети как мускулите му негодуват. Ако крадците атакуваха отблизо, той не беше сигурен колко дълго ще издържи. Вече беше стар. Старците се грижат за градини или прекарват следобедите замислени над проучванията си, четат и мислят за онези, които са обичали и изгубили, не участват в битки с мечове, особено когато противникът е по-многоброен. Замахна към Бейхас, за да му попречи да го нападне в гръб. Бейхас обаче успя да се прокрадне достатъчно близо и камата му остави рана на гърдите на асасина. Алтаир също нападна, двамата се сблъскаха, размениха удари и това даде възможност на дългокосия да се включи, преди Алтаир да успее да отбие удара му. Дългокосият замахна настървено с камата си и нанесе дълбока рана на крака на стареца. От нея шурна кръв и Алтаир едва не изгуби равновесие.

Закуцука настрани и се опита да се подпре на кладенеца, за да има защита поне от една страна. Зад него се полюшваше търговецът.

— Бъди силен — чу той тихия глас на търговеца — и знай, че каквото и да се случи, съм ти благодарен и признателен, независимо дали ще мога да ти го кажа отново в този живот или в следващия.

Алтаир кимна, без да се обръща, за да не изпуска от поглед главорезите. Щом видяха кръвта му, двамата се поразвеселиха, отново се окуражиха и нападнаха с ожесточение. Алтаир отби три от атаките им, сдоби се с нови рани и сега вече кървеше обилно, куцаше и беше останал без дъх. Страхът вече не беше оръжие, което да му бъде от помощ. Беше изгубил предимството. Оставаха му единствено позадрямалите умения и инстинкти, затова се върна назад към някои от най-изключителните си битки: победата над хората на Талал, победата на Молък, победата над рицарите тамплиери на гробището в Йерусалим. Воинът, който беше участвал в тези битки, щеше да насече тези двамата за броени секунди.

Само че онзи воин беше остарял. Скръбта и усамотението бяха изпили силите му. В продължение на двайсет години беше скърбил за Мария, беше обсебен от Ябълката. Беше позволил изключителните му бойни умения да закърнеят.

Усети как кръвта му пълни ботушите. Ръцете му бяха хлъзгави от кръв. Замахваше на сляпо с меча си. Не че се отбраняваше, по-скоро се опитваше да държи нападателите си далече. Замисли се за торбата си, качена на безопасно място на смокинята. Там беше скрита Ябълката. Само ако я докоснеше щеше да победи, но торбата беше далече, а и той се беше зарекъл да не използва артефакта никога повече; нали тъкмо затова го остави на дървото, за да държи изкушението на разстояние. Истината беше, че ако можеше да се добере до нея, щеше да я използва, вместо да умре по този начин и да остави търговеца в ръцете им. След намесата на Алтаир нещастният човечец със сигурност го чакаше мъчителна смърт.

Да, той щеше да използва Ябълката, защото губеше. Отново им беше позволил да се доближат. Дългокосият изникна някъде отстрани и той извика от усилието, което вложи, за да отбие ударите му. Бандитът парира вражеските удари — веднъж, два пъти, три пъти — успя да се наведе и нанесе нова рана на Алтаир, а той се дръпна встрани, заслепен от болка. По-добре беше да умре по този начин, в бой, вместо да се предаде.

Дългокосият напредна отново и се чу нов звън на мечовете. Алтаир получи нова рана, този път на здравия крак. Отпусна се на коляно, ръцете му увиснаха и той остави ненужния меч в пясъка.

Дългокосият пристъпи напред, но Бейхас го спря:

— Остави го на мен.

Алтаир се замисли за друго време, преди хиляди животи, когато противникът му беше изрекъл същите думи и как беше накарал рицарят да плати за арогантността си. Този път задоволството му беше отнето, защото Бейхас пристъпваше към Алтаир. Старецът беше коленичил изнемощял, победен, с наведена глава. Опита се да накара краката си да се изправят, но те отказаха да се подчинят. Опита се да вдигне меча, но ръцете не го слушаха. Забеляза как чуждият меч се спуска и вдигна глава, колкото да види как Бейхас оголва зъби, а златната му обица блести под лъчите на утринното слънце.

В този момент търговецът се залюля, прегърна Бейхас отзад и го спря. С оглушителен вик, събрал всичките си сили, призовани незнайно откъде, Алтаир се стрелна напред и мечът му се заби в корема на Бейхас, отвори вертикален разрез, който стигна почти до гърлото. В същия момент Муклис грабна камата, тъкмо преди да се изплъзне от пръстите на престъпника, замахна и преряза въжето, с което беше вързан. Тупна тежко край стената на кладенеца, скочи на крака и застана до спасителя си.

Алтаир почти се беше превил на две, немощен, умиращ. Въпреки това вдигна меча и погледна с присвити очи дългокосия, който неочаквано се оказа сам срещу по-многоброен противник и започна да губи кураж. Вместо да нападне, той заотстъпва към коня си. Без да сваля очи от Алтаир и Муклис, той възседна животното. Той ги наблюдаваше, а те наблюдаваха него. След това прокара многозначително пръст през гърлото си и препусна нанякъде.

— Благодаря ти — обърна се Муклис към Алтаир. Асасинът не отговори. Беше паднал, превит на две на пясъка.

55

Седмица по-късно пристигна пратеник от главатаря на бандитите. Хората от селото го наблюдаваха как язди през селото към цитаделата. Беше от хората на Фахад, така разправяха, а по-мъдрите сред тях знаеха каква работа има в крепостта. Два дни преди това хората на Фахад бяха дошли в селото и оповестиха, че имало награда за онзи, който посочи убиеца на сина на Фахад, Бейхас. Бил му помогнал търговец от Масиаф, на търговеца нямало да му се случи нищо, ако посочел страхливото псе, което посякло любимия син на предводителя на престъпниците. Селяните поклатили глави и продължили да си вършат работата, така че мъжете си тръгнали с празни ръце, но предупредили, че имат намерение да се върнат.

Ето че било дошло времето за разплата — така твърдели клюкарите. Само че дори Фахад нямало да посмее да изпрати хора в селото, след като то било под закрилата на асасините. Преди това трябвало да поиска разрешение от Учителя. Навремето Фахад нямало да посмее да поиска подобно нещо от Алтаир или Ал Муалим, но Абас бил нещо друго — слаб човек, който лесно можел да бъде купен.

Пратеникът си тръгнал сериозен, поглеждал презрително селяните, покрай които минавал, подсмихвал се и прокарвал пръст по шията си.

— Изглежда, Учителят е дал на Фахад благословията си да нахлуе в селото — отбеляза Муклис късно същата вечер, когато свещите догаряха. Беше седнал на леглото на странника, но говореше повече на себе си, отколкото на болния, който така и не беше дошъл в съзнание след битката. Муклис го беше качил на седлото на втория кон и го беше закарал в дома си, в Масиаф, за да го излекува. Алия и Нада се грижеха за него и цели три дни се питаха дали ще живее, или ще умре. От загубата на кръв той беше блед като утринна мъгла и лежеше (Алия и Муклис му отстъпиха своето легло) неподвижно като труп, който всеки момент ще напусне този свят. На третия ден цветът на лицето му започна да се подобрява. Това установи Муклис, когато се върна от пазара и се настани на обичайното си място до леглото, за да поговори със спасителя си с надеждата да го съживи. Свикна да му разказва как са преминали дните му, понякога обсъждаше важни събития, за да възбуди подсъзнанието му и по този начин да го свести.

— По всичко личи, че Абас има цена — обясняваше сега. Поглеждаше към непознатия, който лежеше по гръб, раните му заздравяваха добре и той ставаше все по-силен с всеки изминал ден.

— Учителят Алтаир щеше да умре, но не би допуснал подобно нещо — рече той.

Наведе се напред и изрече внимателно:

— Учителят Алтаир Ибн-Ла’Ахад.

За пръв път, откакто попадна в дома на Муклис, очите на непознатия се отвориха.

Търговецът се беше надявал да стане така, но беше неочаквано и той се отдръпна, докато наблюдаваше как светлината се връща бавно в замъглените очи.

— Ти си, нали? — промълви Муклис, докато непознатият мигаше, след това обърна поглед към него. — Ти си, нали? Ти си Алтаир.

Алтаир кимна. Очите на Муклис плувнаха в сълзи, той се отпусна на колене на каменния под и стисна едната ръка на Алтаир между своите.

— Най-сетне се върна при нас — рече, докато хлипаше. — Върна се, за да ни спасиш. — Последва мълчание. — Нали се върна, за да ни спасиш?

— Имате ли нужда от спасение? — попита старецът.

— Имаме. Не се ли връщаше тъкмо затова, когато те срещнах?

Алтаир се замисли.

— Когато тръгнах от Аламут, беше неизбежно рано или късно да се озова тук. Единственият въпрос беше кога.

— Бил си в Аламут?

— Да, през изминалите двайсет години.

— Казаха ни, че си мъртъв. Онази сутрин, когато Мария загина, а ти се хвърли от кулата на крепостта.

— Наистина се хвърлих от кулата — усмихна се мрачно Алтаир, — но оживях. Стигнах до реката зад селото. По една случайност се натъкнах на Дарим. Той тъкмо се връщаше от Аламут, където беше намерил съпругата на Сеф и децата му. Взе ме и ме заведе при тях.

— Казаха ни, че си мъртъв — повтори Муклис.

— Кои са те?

Муклис махна с ръка към цитаделата:

— Асасините.

— Така им е било угодно да разправят, но са знаели, че не съм.

Той изтегли ръката си от ръцете на Муклис и седна, спусна крака от леглото. Погледна стъпалата и сбръчканата старческа кожа. Всяка частица от тялото го болеше, но той се чувстваше… по-добре. Дръпна качулката над главата, наслади се на усещането и вдъхна мириса на чистата тъкан.

Вдигна ръце към лицето и усети, че брадата му е поникнала. Ботушите му бяха наблизо, а на масата до леглото видя пръстения механизъм с новия дизайн, който беше взел от Ябълката. Трябваше му помощта на ковач, за да го направи. Преди това…

— Ами торбата ми? — попита той Муклис, който скочи. — Къде ми е торбата?

Без да каже и дума, търговецът посочи камъка в основата на леглото и Алтаир погледна към познатата форма.

— Надникна ли вътре? — попита той.

Муклис поклати глава и Алтаир го погледна внимателно. Изглежда му повярва, защото се отпусна, посегна към ботушите, нахлузи ги и се намръщи.

— Трябва да ти благодаря, задето се погрижи за мен — рече. — Щях да бъда мъртъв още при кладенеца, ако не беше ти.

Муклис изсумтя и отново седна.

— Съпругата и дъщеря ми се грижиха за теб. Аз трябва да ти благодаря. Ти ме спаси от ужасна смърт в ръцете на онези бандити. — Наведе се напред. — Стореното от теб е достойно за Алтаир Ибн-Ла’Ахад от легендите. Разказах на всички.

— Хората знаят ли, че съм тук?

Муклис разпери ръце.

— Разбира се. Цялото село знае за героя, изтръгнал ме от ръцете на смъртта. Всички са убедени, че си ти.

— Защо са решили така? — попита Алтаир.

Търговецът мълчеше. Вместо това посочи с брадичка ниската маса, където бе оставен смъртоносният механизъм на камата.

Алтаир се замисли.

— Каза ли им за камата?

Муклис се замисли.

— Ами, да — отвърна, — разбира се. Защо?

— Ще се чуе в цитаделата. Ще дойдат да ме търсят.

— Няма да са единствените — отвърна с горчивина Муклис.

— Какво имаш предвид?

— Бащата на онзи, когото уби, дойде в крепостта.

— Кого съм убил?

— Кръвожаден главорез. Бейхас.

— Ами бащата?

— Фахад е главатар на банда престъпници, които ограбват пътниците в пустинята. Разправят, че лагерът им бил на два или три дни езда. Пратеникът беше техен. Говорят, че дошъл да иска благословията на Учителя да нападне селото и да търси убиеца.

— Учителя ли? — попита остро Алтаир. — Абас ли?

Муклис кимна.

— Беше предложена награда за убиеца, но селяните мълчат. Абас обаче едва ли е постъпил по същия начин.

— Значи хората имат добри сърца — рече Алтаир — за разлика от лидера им.

— Самата истина — съгласи се Муклис. — Той ни отнема парите и не ни дава нищо в замяна. Навремето цитаделата може и да беше сърцето на общността, от което идваха сили, напътствия…

— И закрила — довърши Алтаир.

— И това също — потвърди търговецът. — Всичко това замина, когато замина и ти, Алтаир, и беше заменено с… корупция и параноя. Казват, че Абас трябвало да потуши въстание, след като ти замина, организирано от асасините, които са били верни на вас с Малик. Наредил да бъдат убити всички наставници от страх да не се повтори същото. Заради параноята стои денонощно в кулата, все му се привиждат заговори и избива всички, които си въобразява, че са заговорници. Повелите на Ордена се разпадат, а в крепостта цари отчаяние. Разправят, че го измъчвал все един и същи сън. Алтаир Ибн-Ла’Ахад се връща от изгнание в Аламут с… — погледна Алтаир за разрешение, а след това погледна към торбата — с артефакта, който може да го победи… Има ли подобно нещо? Наистина ли замисляш нападение?

— Дори да има подобно нещо, не артефактът ще победи Абас, а вярата, вярата в нас самите и кредото — само така ще постигнем желаното.

— Чия вяра, Алтаир?

Той махна с ръка.

— Твоята. Вярата на хората и на асасините.

— И как ще си я върнем? — попита Муклис.

— С примери — отвърна Алтаир, — малко по малко.

На следващия ден той излезе в селото и започна не само да говори за истинския път на асасините, но и да го демонстрира нагледно.

56

Имаше битки, в които на Алтаир му се наложи да се намеси, разправии между търговци, които изискваха преценката му, спорове за земя между съседи, но нито един проблем не беше толкова страшен като скандала между две жени за един мъж. Въпросният мъж, Арон, седеше на сянка на една пейка и се свиваше, докато двете жени се караха. Муклис, който се разхождаше в селото заедно с Алтаир, се опита да се намеси, докато Алтаир остана настрани, скръстил ръце, и търпеливо чакаше разпрата да престане, за да поговори с жените. Вече бе решил какво да им каже. Налагаше се Арон да се произнесе, независимо дали му харесваше или не. Алтаир беше силно притеснен за момчето, чиято треска не отслабваше и когото лекуваше с отвара, която беше взел от Ябълката.

Притесняваше се и за кошничаря, който създаваше нови инструменти по идеи на Алтаир, идеите, за които също бяха от Ябълката.

Притесняваше се и за ковача, който прегледа скиците му, обърна ги наопаки, след това ги постави на масата, за да му покаже Алтаир точно какво иска да бъде изковано. Много скоро асасинът щеше да има нови оръжия, като онези, които беше видял.

Притесняваше се и заради мъжа, който го наблюдаваше през изминалите няколко дни, следеше го като сянка, криеше се или поне така си мислеше. Алтаир го видя, разбира се. Забеляза стойката му и веднага разбра, че е асасин.

Все някога щеше да се случи, разбира се. Абас сигурно беше изпратил свои съгледвачи в селото, за да научи повече за непознатия, който се биеше със скрита кама също като асасин. Сигурно беше стигнал до извода, че Алтаир се е върнал, за да поеме управлението на Ордена. Може би се надяваше крадците да убият Алтаир вместо него, може пък да беше изпратил човек, който да се заеме с тази задача. Може би сянката, която го следваше неотлъчно, беше асасинът на Алтаир.

Жените не спираха да се карат. Муклис се обърна дискретно към него:

— Учителю, май съм допуснал грешка. Тези двете не се карат на коя да бъде нещастният Арон, а с коя да бъде.

Алтаир се разсмя.

— Все същото — отвърна и погледна развеселено към мястото, където Арон гризеше нокти. — Младият човек ще реши каква да бъде съдбата му. — Погледна скришом човека, който се беше заслонил под дърветата наблизо, загърнат в плащ с цвят на засъхнала кал. Приличаше на задрямал селянин.

Обърна се към Муклис:

— Ей сега се връщам. От техните приказки ожаднях.

Обърна се, остави малката група и някои понечиха да го последват, но Муклис тайно им даде знак да останат.

Алтаир усети как сянката му става и го следва към малкия площад и чешмата в центъра. Той се наведе, отпи, изправи се отново и се престори, че оглежда селото. Тогава…

— Всичко е наред — рече той на мъжа, който знаеше, че е застанал зад него. — Ако искаше да ме убиеш, досега да си го направил.

— Ти щеше ли да ми позволиш?

Алтаир се разсмя.

— Не съм прекарал целия си живот като воин, за да се оставя на едно пале, което ме дебне до чешмата.

— Значи си ме чул?

— Разбира се, че те чух. Ти приближи тихо като слон и дори разбрах, че щадиш лявата си страна. Ако беше решил да ме нападнеш, щях да се изтегля надясно, за да нанеса удар по уязвимата ти страна.

— Не ти ли е минавало през ума, че бих очаквал подобен ход?

— Зависи от мишената ти. Ти би трябвало да я познаваш много добре и да си запознат с бойните умения на човека.

— Знам, че въпросната мишена има несравними бойни умения, Алтаир Ибн-Ла’Ахад.

— Нима? Сигурно си бил дете по времето, когато наричах Масиаф моето село.

Алтаир се обърна към непознатия, който смъкна качулката и отдолу се показа лицето на младеж, може би двайсетинагодишен, с тъмна брада. Беше стиснал зъби и Алтаир позна очите.

— Точно така — отвърна младежът. — Тъкмо тогава съм роден.

— Значи не си настроен против мен? — попита Алтаир и посочи с брадичка цитаделата. Тя сякаш ги наблюдаваше.

— Някои се оставят по-лесно да им бъдат промити мозъците от други — отвърна момчето. — Мнозина са все още предани на старото кредо и стават все повече, докато наблюдаваме колко зле ни се отразяват новите методи на управление. Аз имам основателна причина да остана верен.

Двамата асасини бяха застанали един срещу друг край чешмата и на Алтаир му се стори, че светът потръпва. Неочаквано усети слабост.

— Ти как се казваш? — попита той глухо.

— Имам две имена — отвърна момчето. — С едното ме знаят в Ордена, Тазим, но имам и друго, което ми е дадено от мама в чест на татко. Той е загинал, когато съм бил още малък, убит по заповед на Абас. Името му е…

— Малик. — Алтаир си пое дълбоко въздух и пристъпи напред, от очите му рукнаха сълзи, когато стисна момчето за раменете. — Дете мое — възкликна той. — Трябваше да се сетя. Имаш очите на баща си. — Засмя се. — Не съм сигурен, че притежаваш неговите умения да се прокрадваш, но… Същият дух. Не знаех… Не знаех, че има син.

— Мама била отпратена, след като го хвърлили в тъмницата. Бях съвсем млад, когато се върнах, за да постъпя в Ордена.

— За да търсиш отмъщение ли?

— След време и това ще стане. Което е най-добро за паметта му. След като ти вече си тук, пътят ми е ясен.

Алтаир го прегърна през раменете, поведе го настрани от чешмата, двамата прекосиха площада и заговориха.

— Добри ли са бойните ти умения? — попита той младия Малик.

— Откакто Абас е начело, тези неща са занемарени, но аз много тренирах. Знанията на асасините са си останали същите през последните двайсет години.

Алтаир се засмя.

— Не е точно така. Тук обаче — докосна той челото си с пръст, — тук знанието на асасините е набъбнало десетократно. Има много неща, които да покажа на Ордена. Планове. Стратегии. Дизайн за нови оръжия. В момента ковачът на селото ги прави.

Изпълнените с уважение селяни се отдръпваха от пътя им. Вече всички знаеха, че Алтаир е сред тях, че навремето е бил Учителят в крепостта.

— Казваш, че в цитаделата има и други, които са верни на старото кредо.

— Онези, които мразят Абас, са много. Станаха още повече, откакто им разказах какво видях в селото. Новината за великия Алтаир, който се е завърнал, плъзна бавно, но сигурно.

— Добре — отвърна Алтаир. — Възможно ли е да бъдат убедени да въстанат, за да нападнем замъка?

Младият Малик спря и погледна Алтаир, присви очи, сякаш искаше да се убеди, че старецът не се шегува. След това се ухили.

— Значи ще го направиш. Наистина ще стане. Кажи кога.

— Крадецът Фахад скоро ще доведе хората си в селото — отвърна той. — Трябва да сме готови преди това.

57

На следващата сутрин, на зазоряване, Муклис, Алия и Нада обиколиха къщите и информираха хората, че Учителят щял да се качи по хълма. Тръпнещи от нетърпение, хората се събраха на пазара, разделиха се на групи или насядаха по ниската стена. След известно време Алтаир отиде при тях. Беше в бял плащ и пояс. Онези, които се вгледаха внимателно, забелязаха пръстения механизъм. Той застана в средата на площада, Муклис малко настрани, като верен помощник, и зачака.

Какво ли щеше да му каже Мария, питаше се Алтаир, докато чакаше. Той се беше доверил на момчето Малик веднага. Ако се окажеше измамник, Алтаир щеше да загине и плановете му да си върне Ордена щяха да се окажат фантазиите на старец. Замисли се за онези, на които бе имал доверие преди и го бяха предали. Дали Мария щеше да го посъветва да бъде внимателен? Дали щеше да му каже, че е глупак, след като прояви доверие при толкова малко доказателства! Може би щеше да му каже: „Довери се на инстинктите си, Алтаир. Уроците на Ал Муалим са ти дали мъдрост, насочили са те по пътя на зрелостта.“

„Сега вече съм много по-мъдър, любов моя“ — помисли си той. Пазеше образа й в спомените си.

Знаеше, че тя ще одобри какво е направил с Ябълката, годините, в които се беше учил от нея. Нямаше да одобри вината, която изпитваше за смъртта й, срама, който го измъчваше, че е позволил да бъде воден от гнева. Не, нямаше да одобри. Какво ли щеше да каже? Като англичанка често му повтаряше: „Овладей се.“

Едва не се изсмя. Овладей се. Накрая се беше овладял, но му отне години. През тези години мразеше Ябълката, ненавиждаше дори мисълта за нея, злите сили, които дремеха под гладката обвивка. Гледаше я дълго, замислен часове наред, преживяваше отново болката, която му беше донесла.

Изоставена, неспособна да понесе страданията на Алтаир, съпругата на Сеф и двете й дъщери бяха заминали. Научи, че са се установили в Александрия. Година по-късно замина и Дарим, прогонен от угризенията на баща си и манията му по Ябълката. Беше пътувал във франция и Англия, от тамошните лидери беше научил, че монголите са поели на боен поход. Когато остана сам, Алтаир започна да се самоизмъчва още повече. Дълги нощи се взираше в Ябълката, сякаш бяха бойци, готови да се сблъскат. Имаше чувството, че ако откъсне очи от нея, тя ще му се нахвърли.

Накрая се замисли за онази нощ в градината на Масиаф, когато Ал Муалим лежеше убит на мраморната тераса, а водопадът ромолеше зад тях. Спомни си как пое Ябълката за пръв път, как усети благородството в нея, в което нямаше и следа от зло. Спомни си образите в нея, странните футуристични картини за култури, отдалечени от неговото време, съвсем различни, напълно непонятни. Онази нощ в градината той инстинктивно усети капацитета й за добро. Оттогава бе показвала единствено злото, на което беше способна, но дълбоката й мъдрост беше някъде вътре. Просто трябваше да я убеди да му я покаже. Тя имаше нужда от агент, за да освободи знанията си, а Алтаир веднъж бе успял да овладее силата й.

След това усети как го притиска мъка по Ал Муалим. Сега пък му домъчня за семейството. Може би Ябълката първо трябваше да отнеме, чак след това даваше.

Какъвто и да беше отговорът, той започна да я проучва и изпълваше дневник след дневник, страница след страница с размисли, идеологии, различни видове дизайн, рисунки, графики и спомени. Безброй свещи догаряха, докато той пишеше трескаво и спираше колкото да отиде да се облекчи. Дни наред пишеше, след това ставаше и дни наред яздеше до Аламут заради неща, които беше научил от Ябълката. Събираше съставки, трупаше провизии. Веднъж Ябълката го насочи към серия артефакти, които той откри и скри, но не каза на никого за местонахождението им.

През всичкото това време скърбеше. Все още се обвиняваше за смъртта на Мария, но се поучи от нея. Сега вече мъката му беше по-чиста: копнеж за Мария и Сеф, болка, която така и не го изостави. Един ден беше остра, пронизваща като острие, забило се хиляди пъти в сърцето му, а на следващия оставяше празнота, в която сякаш болна птица се опитваше да изпърха с криле.

Понякога се усмихваше, защото мислеше, че Мария ще одобри, че скърби за нея. Щеше да се хареса на глезената английска благородничка, която умееше да погледне мъжа отвисоко, все едно го сразяваше в битка. Тя определено щеше да одобри, ако той се владееше, но най-много щеше да одобри сегашните му действия: да отнесе натрупаните знания в Ордена. Когато сложи край на изгнанието си, той знаеше, че има причина да се върне в Масиаф. Сега обаче не беше сигурен. Знаеше единствено, че няма друга възможност. Отиде на гроба й; наблизо беше погребан Малик. Алтаир беше осъзнал, че Мария, Сеф и Малик, майка му и баща му, дори Ал Муалим завинаги са изгубени за него. Обаче можеше да си върне Братството.

Щеше да успее единствено ако младият Малик удържеше на думата си. Докато стоеше на площада, той усещаше вълнението и нетърпението на насъбралите се също като тежък товар. Мярна Муклис и започна да се пита дали ще успее. Погледна цитаделата, зачака портата да се отвори и да наизлизат хора. Малик каза, че щели да бъдат поне двайсет и щели да подкрепят Алтаир. С двайсет воини и хората от селото, помисли си Алтаир, щяха да победят трийсет, дори четирийсет асасини, все още лоялни на Абас.

Запита се дали Абас е в кулата на Учителя, дали присвива очи, за да разбере какво се случва долу. Надяваше се да е така.

През целия си живот се беше старал да не изпитва радост от смъртта на други, но когато ставаше въпрос за Абас…

Въпреки че го съжаляваше, той трябваше да отговаря за смъртта на Сеф, Малик и Мария, освен това беше съсипал Ордена. Алтаир си беше обещал да не се радва — да не изпитва дори облекчение — от смъртта на Абас.

Само че той щеше да се зарадва и да изпита облекчение, че Абас го няма, след като го убиеше. Поне това можеше да си позволи.

Това щеше да стане единствено ако портата се отвореше и съюзниците му дойдеха. Хората около него станаха неспокойни. Той усети как досегашната им увереност започва да се топи.

И тогава усети вълнението на селяните, и вдигна поглед към портата на замъка, все още затворена. Мъж в бяло се беше появил сред тълпата. Той пристъпи към Алтаир с наведена глава, след това свали качулката и се усмихна. Беше младият Малик. Зад него имаше и други. Всички се появиха изневиделица. Муклис ахна. Неочаквано площадът се напълни с мъже в бели плащове. Алтаир се разсмя. Изненада, облекчение и радост прозвучаха в смеха му. Асасините пристъпваха към него, скланяха глави в знак на уважение и му показваха или меч, или лък, или нож. Засвидетелстваха верността си.

Алтаир стисна младия Малик за раменете. Очите му грееха.

— Вземам си думите обратно — рече той. — И твоите умения, и уменията на хората ти са забележителни.

Малик се ухили и сведе глава.

— Учителю, тръгваме веднага. Абас много скоро ще усети, че ни няма.

— Добре — съгласи се Алтаир и се качи на ниската стена край чешмата. Муклис пристъпи напред, за да му помогне, но той му махна с ръка. Обърна се към множеството:

— Замъкът на хълма от много отдавна е тъмен и застрашителен, но днес се надявам отново да се превърне в място на светлината — с ваша помощ. — Разнесе се тих шепот и Алтаир накара хората да замълчат. — Не бива обаче да посрещаме зората през мъглата на пролятата кръв на асасини. Онези, които изберат да останат верни на Абас, са наши врагове днес, но утре ще ни бъдат приятели. Тяхното приятелство може да бъде спечелено само ако с победата проявим милост. Убивайте единствено ако е абсолютно наложително. Искаме да донесем мир в Масиаф, не смърт.

След тези думи скочи от стената и тръгна през площада, а асасините и селяните поеха след него. Асасините вдигнаха качулките си. До един изглеждаха решителни. Селяните вървяха малко по-назад: развълнувани, нервни, уплашени. Колко много зависеше от изхода на днешните събития.

Алтаир се заизкачва по склона, по който като дете беше тичал заедно с Абас. Като асасин беше тичал нагоре и надолу по време на тренировките, когато изпълняваше поръчки на Учителя, когато заминаваше на мисия или се връщаше от мисия. Сега усещаше тежестта на годините и в костите, и в мускулите си; изкачваше се с усилие по склона, но не спря нито за миг.

Малка група верни на Абас воини ги пресрещна на хълма. Бяха разузнавачи, изпратени да изпробват силата им. Отначало хората на Алтаир нямаха желание да се бият с тях. Та нали бяха техни другари, с които бяха живели, с които се бяха обучавали. Приятели се изправиха едни срещу други и ако боят продължеше, роднините също щяха да застанат едни срещу други. Разузнавачите и много по-многобройните хора на Алтаир се наблюдаваха. Разузнавачите имаха предимство, защото бяха заели позиция на високо, но откъм сили бяха като агнета, изпратени на заколение.

Алтаир вдигна поглед към кулата на Учителя. Абас сигурно го беше видял. Не може да не бе забелязал хората, които се качваха по хълма. От цитаделата премести поглед към разузнавачите, изпратени да се бият в името на корумпирания си предводител.

— Никакви убийства — повтори Алтаир на хората си и Малик кимна.

Един от разузнавачите се ухили грозно.

— Значи няма да стигнеш далече, старче. — Той се втурна напред и замахна с меча към Алтаир, вероятно решил да пререже корена на злото, да убие Алтаир и по този начин да попречи на въстанието.

За частица от секундата асасинът се отдръпна от останалите, завъртя се и прихвана нападателя отзад, за да го спре.

Мечът на разузнавача издрънча на земята, когато усети камата на Алтаир притисната до врата си и захленчи.

— Няма да има никакви убийства в името на този старец — прошепна Алтаир на ухото на разузнавача и го блъсна към Малик, който го прихвана и го събори на земята. Останалите разузнавачи пристъпиха напред, но с много по-малко ентусиазъм; нямаха желание да се бият. Всички до един се оставиха да бъдат заловени и след малко бяха или пленници, или в безсъзнание.

Алтаир наблюдаваше схватката отстрани. Погледна ръката си, порязана от меча на разузнавача, и тайно избърса кръвта. „Действаш бавно — порица се той. — Следващия път остави битките на младите.“

Въпреки това се надяваше Абас да гледа. По бойниците започнаха да се събират асасини. Надяваше се и те да са видели събитията на хълма, и да са разбрали, че към тях ще се отнесат милостиво.

Продължиха нагоре по хълма и стигнаха на равното тъкмо когато портата на крепостта най-сетне се отвори. Оттам се изсипаха нови асасини, крещяха и бяха готови за битка.

Селяните зад него се разпищяха и побягнаха, въпреки че Муклис се опитваше да ги спре. Алтаир се обърна и видя как той вдигна ръце, но не можеше да вини хората, че са изгубили решителността си. Всички знаеха колко безмилостни и жестоки могат да бъдат асасините. Нищо чудно досега да не бяха виждали асасини да се срещат като противници и да нямаха никакво желание да присъстват. Те видяха озверели асасини, които излязоха с крясъци, оголили зъби, размахали мечове, а земята трепереше под краката им. Поддръжниците на Алтаир се снишиха, напрегнаха, готови да дадат отпор. Някои от селяните хукнаха да търсят къде да се скрият, други се втурнаха надолу по хълма. Чу се мощен вик, зазвънтяха оръжия, когато противниците се сблъскаха. Малик охраняваше Алтаир и следеше движението по бойниците, докато битката вилнееше. Там бяха застанали стрелци — десет човека. Ако започнеха да стрелят, битката със сигурност щеше да бъде изгубена.

Едва сега видя Абас.

И той го видя.

За момент двамата водачи останаха загледани един в друг. Абас се беше изправил на бойниците, а Алтаир беше вдигнал глава долу, в ниското — силен, непоклатим като скала, докато битката бушуваше около него. Най-добрите приятели от детството се бяха превърнали в смъртни врагове. След това моментът премина, тъй като Абас изкрещя на стрелците да се прицелят. Алтаир забеляза несигурността по лицата им, когато вдигнаха лъковете.

— Никой не бива да умира — провикна се Алтаир на своите хора, убеден, че ще спечели стрелците на своя страна, като им даде пример. Абас беше готов да жертва асасини, докато той нямаше подобно намерение и единствената му надежда беше, че сърцата на стрелците са искрени. Молеше се поддръжниците му да се въздържат, да не дадат повод на лъконосците да открият огън. Забеляза, че един от хората му падна с вик, гърлото му беше прерязано и асасинът, отговорен за това, нападна друг.

— Този — посочи той на Малик. — Заеми се с него, Малик, но, моля те, бъди милостив.

Малик се присъедини към битката и лоялистът беше спрян, когато Малик замахна към краката му. Щом противникът падна, той го възседна и не нанесе смъртоносен удар, ами го порази с ефеса и той изпадна в безсъзнание.

Алтаир отново вдигна поглед към бойниците. Забеляза двама от стрелците да отпускат лъковете и да клатят глави. Видя, че Абас вади кама — камата на баща му — и заплашва хората си с нея. Въпреки това те отпускаха лъковете един след друг и се подпираха на ефесите. Абас се завъртя, разкрещя се на лъконосците по бойницата зад него, нареди им да поразят предателите. Те също свалиха лъковете и сърцето на Алтаир запя. Той подкани своите хора да тръгнат към портата. Битката продължаваше, но лоялистите постепенно разбираха какво се случва. Докато се биеха, се споглеждаха несигурно и един по един се отказваха от битката, хвърляха мечовете, протягаха ръце, готови да се предадат. Пътят беше чист, когато хората на Алтаир тръгнаха към замъка.

Той поведе хората си до портата и почука силно с юмрук. Зад него се бяха скупчили асасините и селяните — бяха се върнали — така че беше пълно с хора. От другата страна на портата също се беше събрала тълпа, но там цареше небивала тишина. Хората на Алтаир също замълчаха, въздухът тръпнеше от напрежение и очакване, докато най-неочаквано резетата бяха дръпнати и тежката порта на замъка се отвори широко, а стражите хвърлиха оръжията си и сведоха глави пред Алтаир.

Той кимна, прекрачи прага, мина под арката, пресече двора и се отправи към кулата на Учителя. Зад него вървяха хората му, разгърнаха редици и заеха позиции в двора; лъконосците слязоха от бойниците при тях, а лицата на семейства и слуги бяха притиснати към прозорците на кулата. Всички искаха да видят завръщането на Алтаир и срещата му с Абас.

Той слезе по стълбите до площадката, след това влезе във фоайето. Абас стоеше на стълбите, точно пред него, лицето му беше помръкнало, изопнато, обзет от трескаво отчаяние.

— Всичко свърши, Абас — провикна се Алтаир. — Нареди на онези, които са ти все още верни, да се предадат.

Абас се изсмя.

— Никога.

В този момент вратите на кулата се отвориха и последните лоялисти излязоха. Бяха десетина — асасини и слуги. Някои бяха уплашени. Израженията на други обаче издаваха, че няма да се дадат лесно. Битката все още не беше приключила.

— Кажи на хората си да мируват — нареди Алтаир. Обърна се и посочи двора, където се беше събрала тълпа. — Не можеш да победиш.

— Аз защитавам цитаделата, Алтаир — отвърна Абас, — и ще я защитавам до последния човек. Ти не би ли сторил същото?

— Аз щях да защитавам Ордена, Абас. Вместо това ти пожертва всичко, за което някога сме се борили. Ти пожертва съпругата ми и сина ми на олтара на злобата си, и то заради отказа си да приемеш истината.

— За баща ми ли говориш? Ясно, пак лъжите, които разпространяваше за него.

— Нали затова сме тук? Нали затова ме мразиш от толкова години и тази омраза отрови всички ни.

Абас трепереше.

— Баща ми напусна Ордена. Никога не би се самоубил.

— Той се самоуби, Абас. Самоуби се с камата, която криеш под плаща си. Самоуби се, защото имаше повече чест, отколкото ти някога ще имаш, и защото не искаше никой да го съжалява. Той не търсеше съжаление, защото това те чака, докато гниеш в тъмницата на цитаделата.

— Никога! — изрева Абас. Насочи разтреперан пръст към Алтаир. — Нали твърдиш, че ще превземеш Ордена, без да отнемеш живота на нито един асасин. Да те видя как ще го направиш. Убийте го!

Неочаквано мъжете във фоайето се втурнаха напред и…

Във фоайето прозвуча експлозия и тя накара всички да замлъкнат — и тълпата в двора, и асасините, и лоялистите. Всички погледнаха изумено Алтаир, който беше вдигнал ръка, сякаш сочеше Абас — сякаш сочеше с оръжието си към стълбите. Само че вместо острие от китката му се виеше дим.

Откъм стълбите се чу приглушен вик и всички погледнаха към Абас, който беше навел глава над гърдите си към ивицата кръв, която се разливаше по плаща. Устата му мърдаше, докато се опитваше да произнесе думите, но така и не успя да ги изрече.

Асасините лоялисти се бяха заковали по местата си. Зяпаха Алтаир, който беше насочил протегнатата си ръка към тях, за да видят механизма на китката.

Изстрелът беше само един и той го беше използвал, но те не знаеха това. Нито един не беше виждал подобно оръжие досега. Малцина знаеха за съществуването му. Щом видяха, че старият асасин го е насочил към тях, лоялистите изгубиха куража си. Отпуснаха мечовете. Заслизаха покрай Алтаир към вратата на кулата, за да се слеят с тълпата, вдигнали ръце, готови да се предадат. Абас пристъпи напред, свлече се на стълбите и се изтъркаля тежко във фоайето.

Алтаир коленичи до него. Старият му враг дишаше тежко, едната му ръка беше извита под странен ъгъл, сякаш се беше счупила при падането. Плащът отпред беше мокър от кръв. Оставаха му минути живот.

— Да не би да очакваш да те моля за прошка — обърна се той към Алтаир, ухили се неочаквано и заприлича на жив скелет, — задето отнех сина ти и съпругата ти?

— Абас, моля те, нека последните ти думи не бъдат наситени със злоба.

Абас изсумтя пренебрежително.

— Той пак се опитва да бъде достоен. — Повдигна малко глава. — Ти нанесе първия удар, Алтаир. Аз отнех съпругата ти и сина ти, но едва след като лъжите ти отнеха много повече от мен.

— Не бяха лъжи — рече Алтаир простичко. — През всичките тези години нито веднъж ли не се усъмни?

Абас трепна и затвори очи, разкъсван от болка. След малко заговори:

— Някога питал ли си се дали има отвъдно, Алтаир? След малко ще знам със сигурност. Ако има, ще видя татко и двамата с него ще те посрещнем, когато дойде твоето време. След това няма да има място за съмнения.

Той се закашля, задъха се и на устата му се образуваха кървави мехурчета. Алтаир се вгледа в очите му и не откри и следа от сирачето, което бе познавал навремето, нямаше и следа от най-добрия му приятел. Пред него лежеше изкривено от злоба същество, което му беше отнело твърде много.

Докато Абас издъхваше, той осъзна, че нито го мрази, нито го съжалява. Не почувства нищо друго, освен облекчение, че Абас вече не е на този свят.

Два дни по-късно бандитът Фахад пристигна със седем от хората си и бе посрещнат на входа на селото от отряд асасини, предвождани от Алтаир.

Неканените гости спряха в самия край на пазара, пресрещнати от редица мъже в бели плащове. Някои бяха застанали със скръстени ръце, други бяха отпуснали пръсти върху ефесите на мечовете.

— Истина е значи. Великият Алтаир Ибн-Ла’Ахад си е върнал контрола над Масиаф — рече Фахад. Изглеждаше уморен, но бдителен.

Алтаир кимна за потвърждение.

Фахад също кимна, бавно, сякаш мислеше над наученото.

— Бях се разбрал с предшественика ти — рече най-сетне. — Платих му скъпо и прескъпо, за да ми позволи да вляза в Масиаф.

— Ето, влезе — отвърна любезно асасинът.

— Исках да вляза с цел — отвърна с подобие на усмивка Фахад: Намести се на седлото. — Тук съм, за да открия убиеца на сина си.

— Откри го — отвърна все така любезно Алтаир.

— Така значи — отвърна бандитът. Приведе се напред. — Кой от вас е? — Погледна редицата асасини.

— Нямаш ли свидетел, който да разпознае убиеца на сина ти? — попита Алтаир. — Той не е ли в състояние да посочи виновника?

— Имах свидетел — отвърна ядно Фахад, — но майката на сина ми му избоде очите.

— Ясно — отвърна Алтаир. — Е, той беше гнусна невестулка. Утеши се с това, че не направи нищичко, за да защити сина ти, нито пък да отмъсти за него, след като издъхна. Щом пред него се изправиха двама старци вместо един, той хукна да бяга презглава.

Фахад помръкна.

— Ти ли си бил?

Алтаир кимна.

— Синът ти умря, както и живя, Фахад. Обичаше да причинява болка.

— Наследил го е от майка си.

— Виж ти.

— Тя обаче настоява да отмъстя за него.

— Значи няма какво повече да си кажем — отвърна Алтаир, — освен ако не решиш да действаш веднага. В противен случай ще те чакам да се върнеш с армията си.

Фахад го погледна неуверено.

— Ще ме пуснеш да си ходя? Стрелците няма ли да ме спрат? Знаеш, че ще се върна, за да те смажа.

— Ако те убия, ще трябва да се изправя срещу побеснялата ти съпруга — усмихна се асасинът, — освен това ми се струва, че ще си промениш мнението и няма да нападнеш Масиаф.

— Защо реши така?

Алтаир се усмихна.

— Фахад, ако започне битка между нас, нито един няма да отстъпи. И двамата сме заложили много повече, отколкото показваме. Моята общност ще бъде съсипана, може би непоправимо, но също и твоята.

Фахад се замисли.

— Аз съм този, който трябва да реши дали сме заложили чак толкова много.

— Неотдавна и аз изгубих сина си — започна да обяснява Алтаир, — затова едва не изгубих останалите си хора. Разбрах, че цената е твърде висока, макар да ставаше въпрос за сина ми. Ако вдигнете оръжие срещу нас, рискувате прекалено много. Сигурен съм, че ценностите на вашата общност са корено различни от тези на моята, но също така съм сигурен, че ги цените не по-малко и държите на тях.

Фахад кимна.

— Доста по-умен си от предшественика си, Алтаир. Повечето от приказките ти са смислени, затова ще ги обмисля, докато се връщаме. Също така ще се опитам да обясня всичко на съпругата си. — Той дръпна юздите и обърна коня. — Успех, асасин — рече той.

— На теб ще ти е нужен повече.

Престъпникът отправи една от редките си усмивки и тръгна. Алтаир се засмя и погледна към цитаделата.

Очакваше го много работа.

58

12 август 1257 година

Оказа се, че сме закъснели с бягството от Масиаф и няма как да се махнем преди пристигането на монголите. А те наближаваха. Затова се подготвихме за заминаване за Константинопол за няколко часа и аз пиша тези думи, докато товарят каруците. Ако Мафео си мисли, че погледите, които ми хвърля, са достатъчни, за да оставя перото и да помогна, значи много греши. Знам, че тези думи ще бъдат от жизненоважно значение за бъдещите асасини, затова трябва да бъдат записани незабавно.

Нападна ни малък отряд, поне така ни казаха, но главните сили на врага не са далече. Междувременно отрядът е решил да се прослави, като атакува с ожесточение стените на селото и бойниците и се оттегля. Не разбирам много от военни действия и слава богу, но ми се струва, че с тези нападения просто изпитват силите ни или по-скоро липсата на такива. Питам се дали Учителят съжалява за решението си да остави цитаделата слаба, като разпусна асасините. Само допреди две години нито един вражески отряд не би доближил замъка, защото стрелците по бойниците щяха да ги ликвидират.

След като отне контрола на Ордена от Абас, първата задача на Алтаир беше да изпрати да донесат дневниците му. Творбите на Учителя щяха да се превърнат в основата, която нямаше да позволи Масиаф да потъне. Под корумпираното управление на Абас бойците вече не разчитаха на стария опит. От Братството на асасините беше останало единствено името. Първата задача на Алтаир беше да възстанови дисциплината. Тренировъчният плац отново си припомни звънтенето на стомана, чуваха се виковете и ругатните на инструкторите. Нито един монгол не би посмял да изпрати отряд.

Само че тъкмо когато братството бе възстановено — и като име, и като слава — Алтаир реши, че базата в Масиаф повече няма да съществува, и свали знамето на асасините. Той си представяше как асасините разпространяват славата на Ордена по цял свят. Трябвало да се смесят с хората, а не да са над тях. Когато синът на Алтаир, Дарим, се върна в Масиаф, повечето асасини бяха заминали, а малкото останали строяха библиотеката на Учителя. Когато бе завършена, Дарим повика нас двамата с брат ми от Константинопол.

Това ни връща към началото на разказа, осемдесет години след като е започнала историята.

— Това не е краят — рече Мафео. Вече не ме чакаше. Трябваше да се видим с Учителя в двора. За последен път минахме през крепостта, за да излезем, водени от верния иконом Муклис.

Когато пристигнахме, си помислих, че този двор е бил свидетел на какво ли не. Тук Алтаир е видял Абас за пръв път, изправил се в тъмата на нощта, разкъсван от болка заради пребития си баща. Тук двамата са се били и станали врагове, тук Алтаир е бил призован пред Ордена от Ал Муалим, тук е загинала Мария, също и Абас.

Асасините щяха да научат всичко, защото той беше повикал и тях. Дарим също беше сред тях, стиснал лъка си, също и младият Малик, и Муклис, който бе застанал до Учителя. Усещах как стомахът ми се свива нервно, как си поемам въздух, а шумът от битката навън ме разсейваше. Изглежда, монголите избраха точно този момент, за да организират поредната атака над замъка, може би усетили, че защитата е твърде слаба.

— Братя — рече Алтаир, когато се изправи пред нас, — времето ни заедно беше кратко, но съм сигурен, че този дневник ще бъде отговорът на всички въпроси, които искате да зададете.

Поех дневника, прехвърлих го от едната в другата ръка, изпълнен със страхопочитание. В него бяха записани мислите на Учителя, най-важното от годините, в които беше изучавал Ябълката.

— Алтаир — рекох аз. Едва намерих сили да говоря. — Това е безценен дар… Grazie.

Алтаир въздъхна, а Муклис пристъпи напред с малка торба, която подаде на Учителя.

— Накъде ще се отправите? — попита Алтаир.

— Засега към Константинопол. Там ще създадем гилдия, преди да се върнем във Венеция.

Той се разсмя:

— Синът ти Марко сигурно няма търпение да чуе разказите на баща си.

— Още е малък за тези разкази. Но един ден и това ще стане — усмихнах се аз.

Той ми подаде торбата и аз усетих, че в нея има тежки предмети.

— Ще те помоля и за една последна услуга, Николо. Вземи ги със себе си и ги пази добре. Ако се налага, ги скрий.

Извих вежди, сякаш молех за разрешението му да отворя чантата, и той кимна. Надникнах вътре, след това бръкнах и извадих камък, един от общо пет. И този в ръката ми, също както и другите, имаше дупка в средата.

— Артефакти? — попитах аз. Запитах се дали това бяха артефактите, които беше открил през годините в Аламут.

— Може и така да се каже — отвърна Учителят. — Те са ключове, всеки един от тях носи послание.

— От кого е това послание?

— Де да знаех — отвърна Алтаир.

Един асасин влезе запъхтяно в двора и заговори с Дарим, който пристъпи напред.

— Татко, предните отряди на монголите са пробили. Селото е превзето.

Алтаир кимна.

— Николо, Мафео, синът ми ще ви преведе през боя. Щом стигнете в долината, вървете през нея до едно малко селце. Там ще ви чакат коне и провизии. Бъдете здрави и стойте нащрек.

— И ти, Учителю. Пази се.

Той се усмихна.

— Разбира се.

След тези думи Учителя ни остави и даде заповедите си на асасините. Докато прехвърлях торбата със странните камъни през рамо и притиснах безценния дневник към гърдите си, се запитах дали ще го видим отново. От онзи ден помня убитите, крясъците, звънтенето на стомана, докато бързахме към една от къщите, където се свих, за да надраскам тези думи, въпреки че навън бушуваше битка. Можех само да се моля да успеем да избягаме невредими.

Незнайно защо бях убеден, че ще стане. Имам пълно доверие на асасините. Надявам се само да оправдая доверието на Алтаир. Само времето ще покаже.