Тайният кръстоносен поход

16

— Справи се добре — похвали го Ал Муалим на следващия ден. — Трима от деветимата са мъртви и аз ти благодаря. Но не мисли, че ще ти позволя да почиваш върху лаврите си. Работата ти едва сега започва.

— Очаквам заповедите ти, Учителю — отвърна тържествено Алтаир. Макар и изтощен, той беше благодарен, че е започнал да печели отново уважението на Ал Муалим. Забеляза промяна в отношението на стражите. Преди го наблюдаваха с презрение, докато сега се отнесоха с уважение, колкото и да не им се искаше. Очевидно новината за успехите му беше стигнала и до тях. Ал Муалим пък започваше да му се усмихва и дори му посочи да седне. Да седне!

Учителят продължи:

— Крал Ричард, горд от победата си при Акра, се готви да отпътува на юг, към Йерусалим. Салах Ал’дин сигурно е наясно с това, затова събира хората си край разрушената крепост Арсуф.

Алтаир се напрегна, щом помисли за Салах Ал’дин. Припомни си деня, когато сарацините бяха пред портите на крепостта…

— Искаш ли да ги убия и двамата? — попита и се наслади на мисълта да прониже предводителя на сарацините. — Това ще сложи край на войната им, преди още да е започнала.

— Не — сряза го Ал Муалим и го погледна толкова строго, че на Алтаир му се стори, че Учителя чете мислите му. — Нали така ще разпилеем силите им — и ще изложим страната на жаждата за кръв на десет хиляди воини без надзор. Ще минат много дни, преди двамата да се срещнат, а докато са на поход, няма как да се бият. Заеми се с по-непосредствена заплаха: мъжете, които управляват в тяхно отсъствие.

Алтаир кимна. Очевидно жаждата му за мъст трябваше да остане за друг път.

— Кажи ми имената, аз ще ти донеса кръвта им.

— Точно това смятам да направя. Абу’л Нукод, най-богатият човек в Дамаск. Махд Адин, регент на Йерусалим. Уилям дьо Монферат, регент на Акра.

Той, разбира се, знаеше за тях. Всеки един от градовете носеше зловредното влияние на управника си.

— Какви са престъпленията им? — попита Алтаир. Зачуди се дали и при тях ще се появи нещо повече, нещо различно от начина, по който нещата изглеждаха на пръв поглед.

Ал Муалим разпери ръце.

— Алчност. Арогантност. Избиване на невинни. Обиколи сред хората в градовете. Сам ще научиш тайните им грехове. Не се съмнявай, че тези хора са пречка за мира, който търсим.

— Значи ще умрат — заяви покорно Алтаир.

— Връщай се при мен, след като приключиш с всеки един от тях, за да разберем по-добре намеренията им — нареди учителят. — И още нещо, Алтаир. Пази се. Действията ти напоследък са привлекли вниманието на стражите. Да знаеш, че вече ще бъдат много по-подозрителни.

Така изглеждаше. Няколко дни по-късно, когато Алтаир влезе в Братството в Акра, Джабал го посрещна с думите:

— Вече се чу за делата ти, Алтаир.

Той кимна.

— Изглежда, гориш от желание да изчистиш името си.

— Правя, каквото мога.

— Понякога го правиш добре. Предполагам, че се виждаме отново по работа.

— Да. Мишената ми е Уилям дьо Монферат.

— Значи трябва да отидеш в квартала „Шаин“… Само че внимателно. Там е щабквартирата на крал Ричард и охраната бди денонощно.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за човека?

— Уилям беше определен за регент, докато кралят води войната. На хората този избор им се струва странен, след като знаят какво се е случило между Ричард и сина на Уилям, Конрад. Поне според мен Ричард постъпва много умно.

— Защо?

Джабал се усмихна.

— По повечето въпроси Ричард и Конрад са на различно мнение. Пред хората спазват приличие, но се носят слухове, че всеки се чуди как да навреди на другия. А и онази работа с пленените при Акра сарацини… — Той поклати глава. — След това Конрад се върна в Тир, а Ричард принуди Уилям да остане като негов гост.

— Иначе казано, заложник — уточни Алтаир. Беше склонен да се съгласи с Джабал. Ходът на Ричард беше наистина хитър.

— Както и да го наречеш, присъствието на Уилям държи Конрад под контрол.

— Ти откъде предлагаш да започна търсенето?

Джабал се замисли.

— Цитаделата на Ричард, югозападно от нас… По-скоро от пазара отпред.

— Добре. Повече няма да те безпокоя.

— Не ме безпокоиш — отвърна Джабал, насочи отново вниманието си към птиците и загука нежно.

Този човек нямаше много тревоги, помисли си Алтаир. За това определено му завиждаше.

17

Джабал се оказа прав, помисли си Алтаир, докато се прокрадваше към пазара на цитаделата по нажежените, оживени улици, по които соленият морски въздух сякаш щипеше. Наоколо беше пълно със стражи, а броят им по всяка вероятност беше удвоен след последното му идване. Някои носеха отличителните знаци на кръстоносци и бяха в пълно бойно снаряжение. Знаеше със сигурност, че войниците обожават клюките — колкото повече научаваха, толкова по-недискретни ставаха. Настани се на една пейка и се престори, че се възхищава на величествената цитадела с разветите знамена или че просто убива времето до края на деня. Недалеч от него уличен акробат се опитваше да се договори за малко пари, накрая се отказа, сви рамене и започна да подхвърля пъстроцветни точки във въздуха. Алтаир се престори, че го наблюдава, докато подслушваше разговора на двама кръстоносци, които дърдореха като перачки за уменията на Уилям с меча.

Докато Алтаир гледаше, погледът на един войник беше привлечен от монах в кафява роба, с вдигната качулка, който му даваше дискретни знаци. Войникът кимна почти незабележимо, сбогува се с приятеля си и тръгна през пазара. Алтаир го наблюдаваше изпод качулката, след това последва мъжете, щом се отдръпнаха. Алтаир се разположи наблизо и се опита да чуе какво говори монахът.

— Изглежда беше неразумно да подкрепяме Уилям. Стар е и прекалено много мисли за себе си.

Войникът сви устни.

— Армията му е огромна. Имаме нужда от нея. Сега ще отида при другите братя. Гледай да разполагат с всичко, от което имат нужда.

— Добре. Не трябва да падат духом — съгласи се монахът.

— Не се страхувай. Магистърът има план. Сега замисля начин да обърнем загубите в наша полза, ако се стигне до това.

Магистър ли? Алтаир се замисли. Братя. Тези двамата за кого говореха? Акра имаше повече пластове от глава лук.

— Какви са намеренията му? — попита монахът.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Следвай инструкциите. Отнеси това писмо на магистъра. — Подаде го на монаха, а Алтаир се усмихна и размърда пръсти. Стана от пейката и го последва. След малко посланието беше в ръцете му и той седна, за да го прочете.

Сгъна писмото и го пъхна в робата си. Щеше да го покаже на Ал Муалим. А може би нямаше. Усещаше, че Учителят не е бил напълно откровен с него по отношение на мишените. Може би това бе част от теста. Може би.

Няколко слуги забързаха покрай него. Жонгльорът продължаваше да подмята топки; сега обаче около него се беше събрала по-голяма тълпа. Недалече един оратор се беше изправил под сянката на дърво и говореше против крал Ричард.

Вниманието на Алтаир беше привлечено от млад мъж с късо подстригана черна брада, който призоваваше гражданите, без да откъсва очи от стражите, разположили се наблизо.

— Уилям дьо Монферат изобщо не се интересува от хората в Акра — редеше той. Алтаир се заслуша, като внимаваше да не среща погледа му. — Ние гладуваме, а неговите хора не знаят що е лишение. Благоденстват благодарение на плодовете на нашия труд. Доведе ни тук, за да строим, така каза. Сега обаче, когато сме далече от дома и милостта на краля, се разкриха истинските му намерения. Той краде синовете ни, праща ги в битки срещу жесток противник. Те са обречени на смърт. Дъщерите ни обслужват войниците му, тънат в безчестие. Той ни компенсира с лъжи и празни обещания за по-добри бъднини, за земя, благословена от господ. Ами сега? Какво правим днес? Колко още ще продължава така? Наистина ли това е дело на господ или на егоист, който се опитва да покори всички ни? Вдигнете се хора на Акра. Присъединете се към протеста ни.

— Млъквай! — извика жена, която минаваше наблизо и посочи стражите, които оглеждаха улицата, вероятно усетили, че се надига смут.

— Ти си глупак, бе! — подвикна му грубо друг минувач. Отмина с презрително махване. Никой в Акра нямаше намерение да изпита гнева на Уилям или поне така изглеждаше отстрани.

— Заради тези приказки ще увиснеш на въжето — прошепна трети и се шмугна в тълпата.

Алтаир наблюдаваше как ораторът се оглежда тревожно, след това се стрелна напред и застана при друг.

— Колко събра за каузата? — попита той.

— За съжаление всички са много уплашени — отвърна съмишленикът му. — Никой не иска.

— Не трябва да се отказваме. Отиваме на друг пазар, на друг площад. Не бива да мълчим.

Погледнаха за последно войниците и се отдалечиха. Алтаир остана загледан след тях, доволен, че е открил необходимото за Уилям дьо Монферат.

Погледна още веднъж извисилата се над пазара цитадела — черното пулсиращо сърце на Акра. Вътре се намираше мишената, помисли си той, а когато Уилям умреше, хората на Акра щяха да си отдъхнат от тиранията и страха. Колкото по-скоро станеше, толкова по-добре. Време беше да посети отново Джабал.

Лидерът на местното Братство беше весел, както обикновено. Очите му заискриха, когато поздрави Алтаир.

— Направих, каквото трябва — рече Алтаир. — Събрах информация. Знам как да се добера до Монферат.

— Говори и аз ще преценя.

— Владенията на Уилям са обширни и мнозина го наричат господар. Само че той има врагове. Двамата с крал Ричард не се разбират.

Джабал изви вежди.

— Така е. Никога не са били близки.

— Това е в моя полза. Посещението на Ричард го е разтревожило. Щом кралят замине, Уилям ще се оттегли в крепостта. Ще бъде разсеян. Тъкмо тогава ще ударя.

— Сигурен ли си?

— Няма накъде повече. Ако нещо се промени, ще се приспособя.

— Тогава действай. Сложи край на живота на Монферат, за да си отдъхне градът и да се нарече свободен.

Джабал му подаде перото.

— Ще се върна, когато е мъртъв — отвърна Алтаир.

18

Алтаир се върна в цитаделата. Очакваше всичко да бъде както го беше оставил. Оказа се, че има нещо различно — забеляза го, докато обикаляше улиците. Усещаше се във въздуха — вълнение, очакване. Чу хората да говорят за посещението на Ричард. Беше в крепостта, така разправяха гражданите, и обсъждал важни въпроси с Дьо Монферат. Очевидно кралят се бил ядосал заради начина, по който се отнесъл към трите хиляди заложници, когато кръстоносците бяха превзели града.

Алтаир усети как потръпва от възбуда. Славата на Ричард Лъвското сърце го предшестваше. Всички бяха чували за смелостта му, за жестокостта му, а сега предстоеше да го види лично…

Той пресече пазара. Откакто се беше разчуло, че Ричард е пристигнал, тълпата беше станала огромна. Гражданите на Акра, независимо какво беше мнението им за английския крал, искаха да го видят.

— Идва — прошепна една жена наблизо. Алтаир усети как тълпата го понесе и може би за пръв път, откакто влезе в града, вдигна глава. В този момент множеството беше неговото скривалище, а пък стражите бяха твърде заети с пристигането на краля, за да му обърнат внимание.

Тълпата се понесе напред и повлече Алтаир. Той забърза заедно с другите хора към богато украсените каменни порти, където знамената на кръстоносците трептяха при всеки порив на вятъра, сякаш и те тръпнеха от нетърпение да видят Ричард. Стражите на портата предупредиха тълпата да се отдръпне и застаналите най-отпред изкрещяха на задните да не ги блъскат. Пристигаха все нови и нови граждани, стичаха се към издигнатото място пред главната порта. Надойдоха още стражи и образуваха щит пред входа. Някои бяха отпуснали ръце на ефесите на мечовете. Други стискаха копия и ръмжаха застрашително.

— Назад — предупреждаваха те кипящата от вълнение и възмущение недоволна тълпа.

Неочаквано около портата на крепостта настъпи смут, чу се стържене и скърцане и тя започна да се вдига. Алтаир проточи врат, за да види. Първо чу чаткането на конските копита, след това мярна шлемовете на охраната на краля. В следващия момент тълпата коленичи и Алтаир се сниши с тях, без да откъсва поглед от приближаващия крал.

Ричард Лъвското сърце беше възседнал великолепен жребец, украсен с неговите отличителни цветове, изпънал рамене назад, вирнал високо брадичка. Лицето му беше обветрено, сякаш носеше отпечатък от всяка битка, всяка пустиня, която бяха пресекли, а очите му, макар и уморени, блестяха. Беше обграден от охрана, също на коне, а до него крачеше друг мъж, който от шепота на тълпата Алтаир разбра, че е Уилям дьо Монферат. Оказа се по-възрастен от краля, не беше нито толкова внушителен, нямаше го и властното излъчване, но се движеше с лекота; Алтаир прецени, че е умел с меча. От него се излъчваше недоволство, докато вървеше до краля си — дребно човече, скрито в сянката на великия мъж. Кралят не обръщаше никакво внимание на тълпата. Беше потънал в собствените си мисли.

— … три хиляди души, Уилям — говореше кралят, достатъчно високо, та всички на пазара да чуят. — Беше ми казано, че ще ни бъдат пленници и ще ги използваме при нужда, за да ги разменяме за наши пленници.

— Сарацините нямаше да спазят уговорката — отвърна Дьо Монферат. — Знаете го. Направих ви услуга.

Лъвското сърце изрева:

— Да, бе! Голяма услуга, няма що! Сега враговете ни ще имат коз в ръцете. Да не говорим, че ще се бият с по-голямо ожесточение.

Спряха.

— Добре познавам врага — отвърна Дьо Монферат. — Не само че няма да проявят повече смелост, ами ще бъдат завладени от страх.

Ричард го погледна с омраза и презрение.

— Я ми кажи, ти откъде знаеш какви са намеренията на врага? Нали заряза бойното поле, за да си играеш на политика.

Другият преглътна.

— Постъпих както беше редно и справедливо.

— Ти положи клетва да служиш на господ по най-добрия начин, Уилям. Само че тук изобщо не е така. Пред мен е мъж, който потъпква всичко.

Личеше, че на Дьо Монферат не му е приятно. Разпери ръка, сякаш, за да напомни на краля, че поданиците им са наблизо и чуват всяка дума, и продължи:

— Думите ви са крайно несправедливи, господарю мой. Надявах се да съм спечелил доверието ви.

— Ти си регент на Акра, Уилям. Твое задължение е да управляваш от мое име. Колко повече доверие искаш? Да не би да ламтиш за короната ми?

— Вие просто не ме разбрахте — отвърна Монферат. Тъй като не искаше да бъде унизен пред тълпата, той добави: — Но това е нещо обичайно…

Ричард побесня:

— Колкото и да ми се иска да си пропилея деня в празни приказки с теб, ме чака война. Този разговор остава за друг път.

— Не искам да ви бавя — отвърна любезно Монферат, — Ваше величество.

Ричард хвърли последен злобен поглед към Дьо Монферат, за да напомни на устатия си поданик на чия глава е короната, и пое напред, следван от хората си.

Хората започнаха да се изправя и Дьо Монферат се обърна да каже нещо на един от стражите. Алтаир се напрегна, за да чуе.

— За съжаление в Новия свят няма да има място за хора като него. Съобщи, че искам да говоря с войската. Трябва да сме напълно сигурни, че всеки знае ролята си. Предупреди ги, че всяка проява на небрежност ще бъде сурово наказвана. И още нещо. Днес не съм в настроение да ми се противоречи. — След това се обърна към хората си: — След мен.

Неочаквано множеството се люшна към крепостта — не само хората на Дьо Монферат, ами и търговците, които се надяваха да си намерят клиенти вътре. Алтаир се присламчи към тях, прикри се зад торбите им от зебло и премина портите, преди стражите да се намесят и да ги затръшнат. Сърдитите войници ги изблъскаха към един от вътрешните дворове, вероятно за да изложат там стоката си. Алтаир обаче забеляза, че Дьо Монферат се отправя покрай външната стена на замъка към вътрешната сграда. Приведе се от едната страна и се пъхна в пукнатина между стената и вътрешната сграда, притаи дъх в очакване да чуе вика на някой бдителен страж, който го е забелязал да се промъква. Вик така и не прозвуча. Той вдигна очи и се зарадва, когато видя скоби по стената на сградата. Започна да се катери.

Лъконосец.

Естествено.

Толкова се зарадва, че се измъкна от стражите долу, че забрави да се огледа нагоре. Погледна отново към ръба на покрива и зачака мъжът да застане с гръб. Искаше да застане в средата на покрива. Не можеше да си позволи войникът да падне в крепостта и да вдигне врява. Когато стражът стигна на желаното място, Алтаир се задейства, камата изскочи от ръката му, проблесна на слънцето и се заби в гърба на нищо неподозиращия страж. Човекът изпъшка и падна, за щастие не полетя надолу и асасинът бързо го изтегли на покрива, сниши се и премина, без да изпуска втория стрелец в другия край на двора.

Под него Дьо Монферат пресичаше крепостта, крещеше заповеди, обиждаше наред всички, които му се мернеха пред очите.

Алтаир се натъкна на нов лъконосец. Метна нож и мъжът се просна на покрива. Той го погледна, докато минаваше полуприведен, и изчака да престане да потръпва.

Трети стрелец. Алтаир се отърва и от него. Сега вече контролираше покрива; имаше път за бягство, след като приключеше със задачата си. Оставаше само да ликвидира мишената.

Под него, Дьо Монферат премина през вътрешна порта и Алтаир остана да наблюдава как се кара на страж заради незначително провинение. След това влезе във вътрешния двор, който беше нещо като негово лично убежище. Алтаир го следваше отгоре. Беше застанал така, че дори някой да вдигнеше поглед, нямаше да го види.

Монферат седна на маса в единия край на вътрешния двор.

— Хора — започна той, — съберете се. Слушайте много внимателно.

Щом се събраха, Алтаир забеляза, че макар да бяха еднакво облечени, униформите им се различаваха от онези на войниците навън. Тези мъже му се сториха по-груби, очевидно закалени в битки. Ако Алтаир беше прав, те бяха личната ударна сила на Дьо Монферат. Този път нямаше да допусне грешката да ги сметне за „незначително предизвикателство“.

Дьо Монферат продължаваше да говори в двора.

— Току-що разговарях с краля и новините са лоши. Обвини ни, че не сме изпълнили задълженията си. Той не зачита приноса ни към каузата.

— Срамота — рече един от мъжете.

— Какво разбира той — изсъска друг.

— Спокойно, спокойно. Замълчете — сгълча ги Монферат. — Да, онова, което той казва, не е така, но в думите му има известен смисъл. Лесно може да ни намери недостатъци. Лесно може да забележи несъвършенства. Опасявам се, че сме се отпуснали, станали сме мързеливи.

Алтаир се подсмихна. Начинът, по който се промъкна, беше доказателство колко немарливи бяха станали. Що се отнася до полузаспалите стрелци…

— Защо го казвате? — попита един от хората на Дьо Монферат. Мъжете бяха настръхнали. Алтаир използва гълчавата, за да се измести и да се разположи точно над мишената си, като се плъзна по стената на двора. Едва сега видя онова, което повечето от мъжете долу нямаше как да забележат. От врата в противоположния край на двора влязоха още стражи, повлекли двама мъже. Макар да бяха в дрехи на кръстоносци, те бяха пленници.

— Виждам как тренирате — дереше се Монферат. — Не сте убедени в онова, което вършите, не се съсредоточавате достатъчно. Клюкарствате, играете хазарт. Или не изпълнявате поставените ви задачи, или ги вършите през пръсти. Тази работа приключва днес. Няма повече да търпя унижения от Ричард. Независимо дали разбирате или не — а би трябвало — вината е изцяло ваша. Посрамихте всички ни. Уменията и готовността да се посветим на каузата ни извоюваха Акра. Те ще ни бъдат необходими, за да задържим града в своя власт. По всичко личи, че съм бил прекалено мек. Ще тренирате по-упорито и по-често, дори това да означава нередовно хранене и недоспиване. Ако се провалите, ще трябва да научите какво означава дисциплина… Доведете ги.

Алтаир се беше добрал до желаното място, без никой да го забележи. Намираше се достатъчно близо и виждаше оплешивяващата глава на Монферат и пръските слюнка, които хвърчаха от устата му, докато крещеше на хората си. Ако някой от събралите се в двора погледнеше поради някаква причина нагоре, щеше да го забележи, но вниманието на всички в този момент беше насочено към масата на Дьо Монферат, където бяха изтласкани войниците, уплашени, засрамени.

— Ако трябва да дам пример на останалите с вас, така да бъде — заяви Монферат. — Обърна се към двамата: — Вие сте обвинени в ходене по курви и пиянство по време на служба. Как ще отговорите на тези обвинения?

Двамата занареждаха молби и извинения.

Дьо Монферат се намръщи. След малко махна с ръка и нареди да бъдат екзекутирани.

Прерязаха гърлата им и в последните мигове от живота си те наблюдаваха как собствената им кръв блика по камъните в двора. Дьо Монферат ги наблюдаваше как се давят и мятат на земята, също като риби на сухо.

— Проявите на неуважение към службата са заразно зло — рече той почти тъжно. — Те трябва да бъдат изкоренени. По този начин няма да позволим заразата да плъзне навред. Разбрахте ли ме?

— Да, господарю — прозвуча приглушеният отговор.

— Много добре — продължи той. — Върнете се към задълженията си, заредени с нова целеустременост. Останете силни и съсредоточени и ще победим. Поколебаете ли се, съдбата ви ще бъде като на тези мъже. Бъдете сигурни. Свободни сте.

Той махна с ръка, което развесели Алтаир. И той искаше войниците да се махнат. Остана загледан в мишената си. Рицарят прелистваше нещо на масата и сумтеше недоволно. Беше очевидно, че все още е в лошо настроение. Алтаир пропълзя колкото можа напред, до самия ръб на покрива. Видя двете тела, от които продължаваше да изтича кръв. Мъжете се бяха събрали при входа, готови да се отдалечат максимално от куртината и Монферат.

Регентът цъкаше недоволно с език, продължаваше да рови документите и така и не намираше онова, което му беше необходимо. Изпъшка, когато един свитък се изплъзна на земята. Тъкмо се канеше да повика някого, за да го вдигне, но размисли и се наведе сам. Вероятно чу как камата на Алтаир прищрака в секундата преди асасинът да скочи от пасажа над него и да я забие във врата му.

След това убиецът застана разкрачен над тялото на регента на Акра, притиснал устата му с ръка, за да не му даде възможност да призове останалите в двора. Знаеше, че разполага с броени секунди.

— Почивай в мир. Плановете ти бяха дотук.

— Какво знаеш за работата и плановете ми? — изграчи Дьо Монферат.

— Знам, че възнамеряваше да убиеш Ричард и да повериш Акра на сина си Конрад.

— Конрад ли? Синът ми е нищожество, който не може да поведе дори своите хора, камо ли да застане начело на цялото кралство. А Ричард? Той е същата стока, незначителен човек. Акра не принадлежи на нито един от двамата.

— А на кого?

— Градът принадлежи на хората, които живеят в него.

Алтаир се опита да отблъсне вече познатото чувство, че светът му е разтърсен из основи.

— Как смееш да говориш от името на гражданите? — попита той. — Ти крадеш храната им. Отнасяш се към тях с крайна жестокост. Принуждаваш ги да ти робуват.

— Всичко, което съм направил, е да ги подготвя за Новия свят — отвърна Дьо Монферат с тон, който намекваше, че Алтаир би трябвало да знае. — Да крада храната им ли? Нищо подобно. Прибрах я, за да бъде разпределена поравно, когато настъпи моментът. Я се огледай. При мен няма престъпления, освен онова, което извърши ти и другата сган като теб. Що се отнася до военната повинност… Тези хора не умееха да се бият. Научихме ги на ред и дисциплина. Това не лошо постижение.

— Макар да вярваш, че целите ти са благородни, истината е, че постъпките ти бяха жестоки и ти не можеш да продължаваш по този начин — отвърна Алтаир, макар да не бе сигурен в думите си.

— Ще видим дали онова, което сториш, ще ти се услади — отвърна умиращият. Силите му бързо го напускаха. — Ти не освобождават градовете, както вярваш, обричаш ги на гибел. Накрая ще можеш да виниш единствено себе си. Говориш за добри намерения… — Така и не успя да довърши.

— Пред смъртта всички сме равни — рече Алтаир и топна перото в кръвта му. Изкачи се по стената до пасажа и се прехвърли. След това се отдалечи, сякаш никога не бе стъпвал на това място.

19

Алтаир се чувстваше уморен след изпълнението на задачата. Освен това започваше и да се дразни. Всеки дълъг преход го изтощаваше още повече, но му беше наредено да се връща при Ал Муалим след всяко убийство. При всяко завръщане Учителят се държеше тайнствено, разпитваше за подробности, въпреки това не му казваше почти нищо.

Същото стана и при новата им среща.

— Научих за успеха ти — рече Ал Муалим. — Искрено съм ти благодарен, а също и кралството. Освобождаването на градовете от корумпираните ще донесе сигурен мир.

— Сигурен ли си? — попита Алтаир. Той вече губеше увереността си.

— Начинът на управление на тези хора се отразява на поданиците им. Щом прочистиш градовете от корупция, ще изцериш и сърцата, и умовете на жителите.

— Враговете ни не са съгласни — възрази Алтаир и се замисли за онези, чиито очи беше склопил.

— Какво искаш да кажеш?

— Всеки един от мъжете, които убих, ми каза странни неща. Те не съжаляват за нищо. Дори на прага на смъртта бяха уверени в успеха си. Не го признаха направо, но има нещо, което ги свързва. Сигурен съм.

Ал Муалим го погледна внимателно.

— Алтаир, има разлика между онова, което твърдят, че е истина, и онова, което виждаме, че е истина. Повечето хора не правят разлика. Така е по-простичко. Ти обаче като асасин трябва да забелязваш и да поставяш твърденията на хората под въпрос.

— Кажи ми тогава какво свързва тези мъже? — настоя Алтаир. Учителят имаше отговорите. Беше сигурен, че знае какво става.

— Така. Ти си асасин и е твой дълг да потиснеш тези мисли и да се довериш на Учителя си. Без ред не може да има мир и покой. А за да има мир и покой, трябва да има власт.

Алтаир не успя да прикрие отчаянието в гласа си:

— Говориш неясно, Учителю, и ме въртиш в омагьосан кръг. Хвалиш ме, че обръщам внимание, а след това ме караш да си затварям очите. По кой от двата пътя да поема?

— Ще откриеш отговора на въпроса, когато не се налага повече да го задаваш — отвърна Ал Муалим.

Алтаир разбра, че няма да стигне доникъде.

— Предполагам, че не си ме повикал тук единствено за да ме поучаваш — рече.

— Не съм, наистина — потвърди Ал Муалим и отново го отпрати към Дамаск. Този път мишената беше Абу’л Нукод. Той беше следващият, който трябваше да умре. Преди това обаче предстоеше среща с водача на местното Братство…

— Алтаир, приятелю. Добре дошъл. Добре дошъл. Чий живот ще отнемеш този път?

Алтаир се намръщи, когато видя водача на Братството в Дамаск, нагъл, както и преди, но не чак толкова, че да разпали яростта му. Този човек притежаваше талант да се плъзга по ръба. Може би, ако използваше уменията си, нямаше да му се налага да прекарва дните си зад писалището. Някой ден Алтаир щеше да изтъкне пред него този факт. Междувременно му предстоеше работа. Имаше си нова мишена.

— Казва се Абу’л Нукод — рече той. — Какво можеш да ми кажеш за него?

— А, кралят на търговците в Дамаск — възкликна водачът, без да крие колко е впечатлен. — Най-богатият човек в града. Колко вълнуващо. Наистина опасно. Завиждам ти, Алтаир. Е… не и онзи път, когато те смачкаха и те лишиха от званието ти… Завиждам ти обаче за всичко останало. Освен за… ужасните неща, които другите асасини разправят за теб. Да, но като махнем провала и омразата, ти завиждам безкрайно много…

Алтаир си представи как ще изглежда вратът му, ако забиеше в него камата си.

— Не ме интересува какво мислят и говорят останалите — отвърна той. — Дошъл съм да си свърша работата. Питам те отново. Какво можеш да ми кажеш за краля на търговците?

— Само че трябва да е ужасно лош човек, след като Ал Муалим те е пратил да го навестиш. Той се държи сред своите и живее в разкоша на най-хубавия квартал. Зает човек, вечно има някаква работа. Сигурен съм, че ако прекараш известно време сред неговите хора, ще научиш необходимото.

Алтаир направи точно така, отиде в джамията на Омеядите, на пазара „Саруджа“, отскочи до цитаделата на Салах Ал’дин, където научи, че местното население ненавижда Абу’л Нукод, че той е корумпиран, че злоупотребява с обществени средства, повечето от които са били отклонени към Йерусалим, за да се плати на Уилям Монферат. (Алтаир се усмихна мрачно на тези думи.)

При Мадрасах ал Каласах се натъкна на учени, които си говореха, и се обнадежди, че може да чуе нещо за Абу’л Нукод. Оказа се, че не говорят за него, но Алтаир се завъртя около тях, объркан от приказките им.

— Граждани. Извадете писанията си — рече първият.

— Натрупайте ги накуп пред мен. Грях е да ги държите. Познайте истината на думите ми. Освободете се от лъжите и корупцията на миналото.

Алтаир се канеше да тръгне, но реши да поостане. Имаше нещо в думите на учения. Освободете се от лъжите и корупцията на миналото. Възможно ли беше да има нещо общо с „новия ред“, за който беше чул вече няколко пъти?

Друг учен взе думата:

— Ако наистина цените мира — ако наистина искате да видите край на войната — откажете се от книгите си, от свитъците, от ръкописите, защото те подхранват пламъка на невежеството и омразата.

Алтаир беше чул достатъчно и никак не му хареса онова, което чу. Откажете се от книгите си. Защо?

Прогони тези думи от ума си и продължи да събира информация за краля на търговците. Беше научил, че Нукод рядко излиза от покоите си. Същата вечер обаче щеше да присъства на тържеството, което организираше — единствено за да натрие носовете на съгражданите си, като демонстрира богатството си. Дори беше поръчал вино — в противоречие с вярата му — специално за събитието. Ако приличаше на предишните тържества, значи довечера щеше да бъде моментът да удари. Беше чул, че под покоите на Абу’л Нукод имало скеле. Беше дошло времето да отиде да се повесели.

20

Тържеството беше в разгара, когато Алтаир се вмъкна във вътрешния двор и се почувства твърде забележим в дрехите си. Сториха му се мръсни и окъсани в сравнение с премените на гостите. Повечето бяха в изискано облекло, със скъпо везмо и за разлика от повечето жители на Дамаск изглеждаха в добро здраве, личеше, че са добре нахранени, разговаряха високо, за да надвикат музиката и се смееха още по-гръмко. Напитките изобилстваха. Слугите минаваха сред гостите и предлагаха хляб, маслини и други лакомства на златни подноси.

Алтаир се огледа. Танцьорките бяха единствените присъстващи жени — шест, може би седем, които се виеха бавно под звуците на лютните и ребеките на музикантите, разположили се на просторен балкон. Асасинът плъзна поглед към мястото, на което беше застанал страж със скръстени ръце и наблюдаваше с безразличие веселието. Това беше наблюдателницата на Абу’л, реши Алтаир. И наистина, докато се оглеждаше, ритъмът на музиката стана по-бърз, лютнята почти заглуши барабаните, което накара кръвта на гостите да кипне. Танцьорките се завъртяха по-бързо, телата им под прозрачните вталени костюми лъщяха от пот, гостите около тях вдигнаха ръце, барабаните отмерваха ритъма с такава сила, сякаш въздухът вибрираше, и неочаквано той се появи над тях — Абу’л Нукод.

Докато подслушваше, Алтаир чу ужасни неща за външния вид на мишената си. Знаеше, че е огромен мъж — колкото трима нормални, поне така разправяха — който обичал да се кичи с блестящи дрънкулки, одеждите му били винаги натруфени, а тюрбанът му бил обсипан със скъпоценни камъни. Алтаир беше решил, че хората преувеличават от злоба и омраза. Остана с отворена уста, когато разбра, че клюките са подценили въпросния човек. Накитите и дрехите се оказаха значително повече и по-натруфени, отколкото Алтаир смяташе, че е възможно. Наблюдаваше Нукод, който се тъпчеше, а мазнината блестеше около устата му. Той пристъпваше по балкона и оглеждаше отвисоко гостите, кожата под брадичката му потрепваше на всяка хапка, а робата му се разтвори и отдолу лъсна гола гръд — месеста и потна.

Неочаквано дебелият плесна с ръце. Музиката спря, разговорите секнаха.

— Добре дошли, добре дошли — заговори той. — Благодаря на всички, че ме почетохте тази вечер. Заповядайте, яжте, пийте. Насладете се на удоволствията, които ви предлагам.

След тези думи той замахна с ръка и фонтанът в средата на двора оживя, от него избликна цветна вода, нещо, което Алтаир виждаше за пръв път в живота си. След това разбра, че това е вино — виното от пратката, за която беше чул. Точно така. Докато наблюдаваше, двама мъже се приближиха и топнаха чашите си в кипящата течност, след това вдигнаха тост и бързо се отдалечиха. Още гости пристъпиха напред, започнаха да топят чашите си, а слугите разнасяха чаши за онези, които искаха. Сякаш кралят на търговците искаше всеки един от гостите да отпие от фонтана и изчака търпеливо, преди множеството да се поразреди.

— Надявам се всичко да е задоволително — заговори той с извити вежди.

Всичко беше превъзходно. Гостите вдигнаха чаши, прозвуча одобрителен рев, а езиците им бързо се развързаха под влиянието на виното.

— Добре, добре — ухили се Нукод. Между зъбите му беше заседнала храна. — Радвам се, че сте доволни, защото живеем в черни дни, приятели мои, и трябва да се порадваме на изобилието, докато още можем.

Близо до Алтаир мъжете се връщаха при фонтана за втори път, отпиваха жадно от чашите и потискаха кикота си. Нукод продължи:

— Войната заплашва да ни погълне всички. Сал ах Ал’дин се бие храбро за онова, в което вярва, а вие винаги сте го подкрепяли безрезервно. Тъкмо вашата щедрост му дава възможност да продължи кампанията си.

Алтаир усети, че единствено той от всички присъстващи е забелязал, че страничните галерии започват да се пълнят със стражи. Вгледа се по-внимателно. Бяха лъконосци.

Мъжете около него продължаваха да се наливат с вино, а Нукод заговори отново:

— Затова предлагам тост. Вдигам тост за вас, скъпи приятели, които ни доведохте дотук. Дано получите всичко, което заслужавате.

— За ваше здраве — прозвуча вик, докато веселяците отпиваха от чашите си.

— Колко любезно — продължи изправилият се над тях Нукод. — Не предполагах, че притежавате това качество. Да, говоря за вас, които побързахте да ме осъдите, при това с крайна жестокост.

Щом усетиха промяната у него, неколцина от тълпата зашепнаха, обзети от объркване.

— А, не се правете, че недоумявате. Вие за глупак ли ме вземате? Да не би да си въобразявате, че не съм чул какво приказвате зад гърба ми. Е, чул съм и за съжаление, никога няма да забравя. Това обаче не е причината, поради която ви събрах тази вечер. Не е това. Искам да поговорим за войната и вашето участие в нея. Давате си парите без колебание, като много добре знаете, че по този начин плащате за смъртта на хиляди. Дори не знаете защо се бием. Ще кажете, че е в името на светите земи или срещу злината на враговете ни. С подобни приказки само се залъгвате.

Не. Цялото това страдание е предизвикано от страх и омраза. Вие се притеснявате, че те са различни. Също както се страхувате от мен, защото и аз съм различен.

Погледът на Алтаир се плъзна към стрелците в галериите. Усети безпокойство, когато се придвижи настрани, за да огледа галерията от другата страна на двора. И там се бяха подредили стрелци. Завъртя се. Положението беше същото. Те обаче не бяха вдигнали лъковете. Все още не. Ако обаче Алтаир беше прав, моментът щеше да настъпи съвсем скоро и тогава те щяха да покрият целия двор. Приближи се до една от стените. Недалече някакъв мъж се задави, закашля се, при което приятелят му се заля от смях.

— Състрадание. Милост. Толерантност — продължи Нукод от балкона. — Тези думи не означават нищо за вас. Не означават нищо за неверниците нашественици, които опустошават страната ни, докато търсят злато и слава. Затова казвам достатъчно. Аз съм се посветил на друга кауза, която ще доведе нов свят, в който хората ще живеят заедно в мир.

Замълча. Алтаир забеляза как стрелците се напрегнаха. Канеха се да стрелят. Притисна се към стената. Мъжът наблизо продължаваше да кашля. Преви се, силно зачервен. Приятелят му, досега просто разтревожен, също се закашля.

— Жалко, че нито един от вас няма да доживее да го види — завърши Нукод.

И други гости се задавиха. Някои притискаха кореми с ръце. „Естествено — помисли си Алтаир. — Отрова.“ Някои от гостите около него се отпуснаха на колене. Забеляза как по устата на червендалест мъж в златна роба изби пяна, той забели очи и малко преди да умре, се строполи на земята. Стрелците вдигнаха лъковете. Поне половината от присъстващите на тържеството се гърчеха, но мнозина, онези, които не бяха пили вино, се втурнаха към изходите.

— Избийте всички, които се опитват да избягат — нареди царят на търговците и стрелците опънаха тетивите.

Алтаир загърби клането и се запромъква към балкона, пристъпи безшумно зад Нукод. До богаташа беше застанал страж и Алтаир го порази с камата. Мъжът падна, сгърчи се, от прерязаното му гърло плисна кръв по плочките на балкона. Нукод се обърна, видя асасина и изражението му се промени. Докато наблюдаваше умиращите гости, той се усмихваше, наслаждаваше се на случващото се. Алтаир с удоволствие забеляза страха му.

След това се появи болката, в мига, в който Алтаир заби камата във врата му, точно над ключицата.

— Защо? — ахна огромният мъж и се свлече на балкона.

— Откраднал си пари от онези, които твърдиш, че ръководиш — обясни Алтаир. — Изпратил си ги неизвестно къде. Кажи ми къде са и за какво си ги дал!

Нукод се намръщи.

— Я ме погледни. С вида си обиждам хората. А тези скъпи одежди успяват единствено да заглушат виковете на омраза.

— Значи става въпрос за отмъщение?

— Не, не става въпрос за отмъщение. Как бих могъл да финансирам война в името на онзи господ, който ме нарича извращение?

— Ако не служиш на каузата на Салах Ал’дин, тогава на чия?

Нукод се усмихна.

— След време ще разбереш. Може би вече знаеш.

Алтаир бе напълно слисан.

— Защо тогава се криете? Защо са всички тези черни, подмолни дела?

— Да не би да е различно от твоята работа? Ти отнемаш живота на мъже и жени, воден от убеждението, че смъртта им ще облагодетелства живите. Зрънце злина за по-великото добро, нали така? Ние сме същите.

— Не — поклати глава Алтаир. — Не си приличаме по нищо.

— Аха… виждам го в очите ти. — Забелязах съмнението. Дъхът му миришеше на смърт, когато привлече Алтаир по-близо до себе си.

— Не можеш да ни спреш успя да изрече. — Ние ще създадем нашия Нов свят…

Издъхна и от устата му рукна струйка кръв.

— Наслади се на тишината — рече Алтаир и топна перото в кръвта на краля на търговците.

Трябваше да види Ал Муалим, реши той. Времето за колебания и несигурност беше изтекло.

21

— Ела, Алтаир. Би трябвало да съм получил новини за напредъка ти — рече Ал Муалим.

— Изпълних нарежданията ти — отвърна асасинът.

— Добре, много добре — погледна го строго Учителят. — Усещам, че мислите ти са другаде. Говори.

Истина беше. На връщане Алтаир не беше мислил за нищо друго. Сега му се даваше възможност да признае какво му тежи.

— Всички, които ме изпрати да убия, говореха тайнствени, загадъчни неща. Всеки път, когато се връщах при теб, търсех отговори. Ти всеки път ми отговаряше с недомлъвки. Стига толкова.

Ал Муалим изненадано изви вежди. Не можеше да повярва, че Алтаир си позволява да му говори по този начин.

— Кой си ти, че си позволяваш да ми казваш „стига толкова“?

Алтаир преглътна и стисна зъби.

— Аз съм този, който извършва убийствата. Ако искаш да продължа, ще говориш с мен открито, при това още сега.

— Внимавай къде стъпваш, Алтаир. Тонът ти не ми харесва.

— И на мен не ми харесва, че ме подвеждаш — отвърна той по-високо, отколкото възнамеряваше.

Ал Муалим помръкна.

— Предложих ти шанс да си върнеш изгубената чест.

— Не е изгубена — сряза го Алтаир. — Отнета. Ти ми я отне, а след това ме изпрати да я търся, също като куче.

Учителят изтегли меча с блеснали очи.

— По всичко личи, че ще ми трябва нов асасин. Срамота. Ти показа огромен потенциал.

— Според мен, ако разполагаше с друг, щеше да си го изпратил много отдавна — засече го Алтаир, който се запита дали не притисна прекалено много наставника си, но въпреки това продължи: — Сам каза, че отговорът на въпроса ми ще се появи, когато спра да питам. Затова няма да питам. Настоявам обаче да ми кажеш какво свързва тези хора.

Беше готов да усети меча на Ал Муалим. Въпреки това се надяваше, че е твърде ценен за Учителя. Знаеше, че се излага на огромен риск.

Ал Муалим, изглежда, също преценяваше възможностите, мечът потрепваше, а светлината блестеше по острието. След това го прибра в ножницата и изглежда се поуспокои.

— Онова, което каза, е истина — отвърна най-сетне той. — Тези хора са свързани… от клетва, много подобна на нашата.

— Кои са те?

— Non nobis, Domine, non nobis — рече той. — Не нам, Господи, не нам.

— Тамплиери… — рече Алтаир. — Естествено.

— Сега вече виждаш докъде стигат пипалата на Робер дьо Сабле.

— Всички тези хора — те командват градове, армии…

— Всички са положили клетва да служат на каузата му.

— Работата им не е самостоятелна, нали? — попита Алтаир, след като помисли. — Те действат като едно цяло… Какво целят?

— Завоевание — отвърна простичко Ал Муалим. — Искат Светите земи, но не в името на господ, а за себе си.

— Ами Ричард? Ами Салах Ал’дин?

— Всеки, който се изправи на пътя на тамплиерите, ще бъде унищожен. Бъди сигурен, че ще го сторят.

— Значи трябва да бъдат спрени — рече решително Алтаир. Имаше чувството, че от плещите му се е вдигнал товар.

— Затова трябва да си свършим работата, Алтаир, за да сме сигурни, че в бъдеще ще сме свободни от подобни хора.

— Защо скри истината от мен? — попита той Учителя.

— За да проникнеш сам зад димната завеса. Както и при всяка друга задача, знанията идват преди действието. Научената информация е по-ценна от дадената. Освен това… поведението ти не ми позволяваше да ти се доверя напълно.

— Ясно — сведе глава Алтаир.

— Алтаир, мисията ти не се е променила, единствено начинът, по който я възприемаш.

— След като знам онова, което знам, може да разбера по-добре тамплиерите, които ми остават.

Ал Муалим кимна.

— Искаш ли да научиш още нещо?

Алтаир вече знаеше каква е тайната на Братството, която мишените му споменаваха. Имаше обаче нещо друго…

— Ами съкровището, което Малик взе от Соломоновия храм? — попита. — Робер отчаяно държеше да си го върне.

— След време, Алтаир, всичко ще се изясни — отвърна Ал Муалим. — Също както ти стана ясно каква е ролята на тамплиерите, така ще ти стане ясно и какво е съкровището. Засега се уповавай на факта, че е в нашите ръце, а не в техните.

За момент Алтаир се поколеба дали да не настоява, но след това се отказа. Веднъж вече имаше късмет. Съмняваше се, че ще се получи втори път.

— Щом казваш… — рече той.

— Точно така.

В стаята се дишаше по-спокойно, когато Алтаир понечи да излезе. Следващата му цел беше Йерусалим.

— Още нещо, Алтаир, преди да тръгнеш.

— Да?

— Откъде знаеше, че няма да те убия?

— Честно казано, Учителю, не знаех.

22

Глупавият Алтаир. Арогантният Алтаир. Беше загазил. Махд Адин лежеше мъртъв в краката му, а кръвта му бавно попиваше в дървените греди. Зад гърба му бяха обвиняемите, вързани за колове, увиснали безпомощно, телата им отпуснати, окървавени. Зяпачите на площада се разбягаха, но не и стражите на Махд Адин, които напредваха към него. Приближаваха към платформата. Втурнаха се по стъпалата от двата края и по този начин му попречиха да скочи отпред. Гневните им погледи го пронизваха, бяха вдигнали мечовете и дори да се страхуваха, не го показваха. Дори след като господарят им беше посечен от асасин на обществено място, на ешафода край Стената на плача в Йерусалим, те не се оставиха на паниката, както се беше надявал Алтаир, не бяха обладани от смъртен страх пред асасина, който сега стоеше пред тях, а от острието му капеше кръвта на Адин. Случилото се им вдъхна решителност и желание за отмъщение.

Това означаваше, че нещата не са протекли по план.

Само че… първият от стражите се хвърли напред с ръмжене, очевидно готов да изпробва куража на Алтаир. Асасинът отстъпи, парира ударите на сарацина и дрънченето на стомана отекна по почти празния площад. Стражът нападна отново. Алтаир се обърна назад, за да прецени местоположението на другите и на свой ред атакува, като принуди сарацина да отстъпи. Крачка, втора, замах. Принуден да мине в настъпление, стражът се опита да се изплъзне и едва не падна, когато се блъсна в едно от телата, които висяха от коловете. Алтаир погледна надолу, зърна шанса си и атакува ожесточено паникьосания си опонент. Острие издрънча в острие и както асасинът очакваше, беше принуден да отстъпи назад в локвата кръв на платформата — точно както Алтаир възнамеряваше. Подхлъзна се, изгуби опора и след секунда се озова долу. Асасинът се възползва от шанса и заби меча си в гърдите му. Стражът изгъргори. Тялото му се отпусна на дървения под, а Алтаир се подготви за новите нападатели и този пъти забеляза съмнение, дори страх в очите им. Куражът на асасина беше проверен и се оказа на ниво.

Стражите обаче бяха много и със сигурност шумът щеше да привлече нови. Новините за случката на площада щяха да плъзнат в цял Йерусалим и хората щяха да научат, че регентът е бил екзекутиран на собствения му ешафод и че стражите са се нахвърлили върху асасина. Алтаир си представи как Малик злорадства, когато научи.

Малик обаче му се стори променен, когато Алтаир се отби в местния клон на Братството. Не че го посрещна с отворени обятия, но поне откритата враждебност бе заменена от най-обикновена предпазливост и той поздрави Алтаир намръщено, но без да злорадства.

— Сега пък какво искаш? — въздъхна той.

Доволен, че не се налага да се разправят, Алтаир му каза името на мишената си: Махд Адин.

Малик кимна.

— Откакто Салах Ал’дин го няма, на града му липсва силен управител и Махд Адин се самопровъзгласи за достоен заместник. Страхът и заплахите му осигуриха желаното. Не е достоен съперник за поста.

— Тази работа ще бъде прекратена днес — заяви Алтаир.

— Говориш прекалено самоуверено. Това не ти е някой търговец на роби. Този човек управлява Йерусалим и е добре защитен. Предлагам да планираш много внимателно покушението. Първо опознай жертвата.

— Вече го направих — увери го Алтаир. — Махд Адин ще присъства на екзекуция недалеч оттук. Ще има много стражи, но аз ще се справя. Знам какво да направя.

Малик се подсмихна.

— Тъкмо затова за мен си оставаш начинаещ. Не е възможно да знаеш всичко. Можеш единствено да подозираш и предполагаш. Трябва да очакваш грешки. Предвиди вероятностите, Алтаир. Колко пъти трябва да ти напомням все едно и също?

— Както кажеш. Приключихме ли?

— Още не. Трябва да ти кажа нещо. Един от мъжете, които ще бъдат екзекутирани, е брат. Един от нас е. Ал Муалим иска да бъде спасен. Не се притеснявай за самото спасяване — моите хора ще се погрижат. Трябва обаче да се погрижиш Махд Адин да не отнеме живота му.

— Няма да има възможност.

— Този път не проваляй мисията — предупреди го Малик.

Алтаир не спря да се мръщи, докато вървеше към Стената на плача.

23

Докато приближаваше към Стената на плача, Алтаир видя как тълпата се събира: мъже, жени, деца, кучета, дори добитък. Всички се отправяха по улиците към площада, където щеше да се състои екзекуцията.

Алтаир се присъедини към тях и докато вървеше по улицата, която се пълнеше с все повече любопитни, поели в същата посока, се заслуша в ентусиазираните им приказки за предстоящото представление.

— Слушайте внимателно — възвестяваше викачът. — Махд Адин, любимият регент на Йерусалим, ще присъства на публичната екзекуция в западния край на Соломоновия храм. Гражданите да се съберат. Побързайте! Елате и вижте какво ще се случи с враговете ни.

Алтаир нямаше представа какво ще се случи. Надяваше се единствено да промени изхода.

Стражите на площада се опитваха да овладеят тълпата, някои връщаха, други пропускаха. Алтаир изостана и заоглежда множеството, скупчило се край входа. Децата се промъкваха покрай краката на зяпачите, за да изскочат на площада. След това тълпата се разтвори, за да пропусне група учени. Дори кучетата изглежда проявяваха почтителност към светите мъже. Алтаир нагласи плаща си, спусна ниско качулката, изчака учените да го наближат и се присламчи към тях. В същия момент усети как нечия ръка подръпва ръкава му и видя мърляво детенце, което го наблюдаваше любопитно. Той изръмжа и ужасеното дете отскочи настрани.

Случи се тъкмо навреме: бяха пред портата, където стражите се отдръпнаха, за да пропуснат учените, и Алтаир излезе на площада.

Беше обграден отвсякъде с каменни стени. В далечния край беше издигната платформа на подпори. Засега беше празна, но нямаше да остане така още дълго. Регентът на Йерусалим Махд Адин тъкмо се качваше на нея. Щом го забелязаха, гражданите се люшнаха напред, стражите изгубиха контрол и тълпата се изсипа на площада. Алтаир беше понесен напред, оказа се твърде близо до платформата и страховития Махд Адин, изпъчен в очакване площадът да се напълни с народ. Носеше бял тюрбан и дълга, богато бродирана роба. Изглеждаше ядосан, сякаш всеки момент щеше да избухне.

Така и стана.

— Тишина! Настоявам за тишина — изрева той.

Тъй като забавната част предстоеше, хората се сбутаха напред и Алтаир се озова още по-близо до мишената. Забеляза, че от двете страни на платформата застават по двама стражи. Пред самата платформа забеляза още стражи, чиято задача беше да попречат на насъбралите се да се качат на ешафода. Изви глава и видя стражи, пръснати по периферията на площада. На тях щеше да им бъде трудно да се придвижат през тълпата, въпреки това той щеше да разполага със секунди, за да извърши убийството и да се отърве от застаналите наблизо стражи — поне по четирима в двата края на платформата. Може би и от онези, които бяха съвсем наблизо.

Щеше ли да успее да срази всички? Това бяха поне десет верни сарацини. Онзи Алтаир, който беше нападнал Робер дьо Сабле на Храмовия хълм, нямаше да се усъмни нито за миг. Сега обаче действаше по-предпазливо. Освен това знаеше, че да убие мишената веднага е истинска лудост. Планът му беше обречен на неуспех.

Тъкмо реши да изчака, когато четиримата набедени престъпници бяха отведени до ешафода и завързани на коловете, а стражите застанаха зад тях. В единия край видя разплакана жена. Двамата мъже до нея бяха облечени в дрипи. Накрая беше изправен асасинът с клюмнала глава, очевидно беше пребит. Тълпата недоволстваше.

— Хора от Йерусалим, чуйте ме добре — изкрещя Махд Адин и гласът му накара развълнуваната от пристигането на осъдените тълпа да млъкне. — Днес искам да отправя едно предупреждение. — Замълча. — Сред вас има недоволни. Те сеят семето на недоволството с надеждата да ви подведат.

Тълпата около Алтаир зашумя.

Адин продължи:

— Това ли искате? Да тънете в измама и грях ли? Да живеете в страх ли?

— Не — изрева някой зад Алтаир. Вниманието на Алтаир беше насочено към асасина, брат от Ордена. Докато го наблюдаваше, от устата му се стече кървава слюнка и покапа върху дървото. Той се опита да вдигне глава и Алтаир зърна лицето му. Пресни пурпурни синини. След това братът отново отпусна глава.

Махд Адин се ухили накриво. Очевидно не беше свикнал да се усмихва.

— Значи искате да бъдат предприети действия, така ли? — попита мило той.

Тълпата изрева одобрително. Бяха дошли за кръв и знаеха, че регентът няма да ги разочарова.

— Води ни — изкрещя някой, когато шумът поутихна.

— Предаността ви ме радва — отвърна Адин и се обърна към престъпниците, след което насочи пръст към тях. — Това зло трябва да бъде изкоренено. Едва тогава можем да се надяваме на освобождение и изкупление.

Неочаквано пред платформата настъпи смут и се чу глас:

— Това не е никаква справедливост.

Алтаир забеляза мъж в дрипи. Той крещеше на Махд Адин:

— Ти изопачаваш думите на Пророка, мир на душата му.

Беше си довел и приятел, дрипав като него, който също насъскваше тълпата:

— А вие стоите бездейни, помагате да бъде извършено престъпление.

Алтаир използва суматохата, за да се промъкне по-наблизо. Трябваше да се качи на платформата откъм края, в който беше вързан асасинът. Не можеше да рискува да го използват като щит или заложник.

— Проклет да си — извика първият, но не получи подкрепата нито на хора от тълпата, нито на стражите, които вече пристъпваха напред. Щом забелязаха, че приближават, двамата размирници побягнаха, извадиха ножове и ги размахаха, докато се провираха към платформата. Единият беше поразен от стрелец. Вторият беше подгонен от двама стражи, които така и не видяха третия сарацин, който разпори корема му с меч.

Двамата останаха да лежат в прахта и Махд Адин ги посочи.

— Виждате ли как злото, което разпространява един, е в състояние да развали друг? — изкрещя той. Черната му брада трепереше от ярост. — Те се опитаха да внушат страх и съмнения у вас. Аз ще ви предпазя.

Обърна се към нещастниците, които сигурно се молеха опитът да му бъде отнет животът да се окаже успешен, но сега вече го наблюдаваха ужасени, когато той извади меча си.

— Тези четиримата са грешници — продължаваше да се дере Адин и посочи първо жената, след това и другите. — Курвата. Крадецът. Комарджията. Еретикът. Нека господ раздаде справедливост.

Еретик ли? Този беше асасин. Алтаир се стегна и се придвижи още по-близо до платформата, без да откъсва очи от Адин, който пристъпваше към жената. Проститутката. Тя не откъсваше очи от меча на Адин, който висеше почти небрежно отстрани. Ревна с глас.

— Изкусителка! — кресна Адин над риданията й. — Сукуба. Курва. Има си много имена, но грехът й е все един и същ. Обърнала е гръб на учението на пророка ни, мир на душата му. Омърсила е тялото си, за да се възползва. Всеки мъж, когото е докоснала, е омърсен завинаги.

В отговор тълпата изрева. Алтаир се придвижи още няколко крачки напред към стъпалата. Наблюдаваше стражите и забеляза, че всички до един са насочили вниманието си към Адин. Добре.

— Да бъде наказана! — изкрещя някой от тълпата.

Адин беше разпалил жаждата им за кръв.

— Трябва да плати! — подкрепи го друг.

Жената престана да реве и изкрещя към хората:

— Този човек лъже. Тук съм не защото съм лягала с други мъже. Това никога не се е случвало. Иска да ме убие, защото отказах да легна с него.

Очите на Махд Адин пламнаха.

— Дори сега, когато й се предлага изкупление, тя продължава да лъже. Отказва спасение. Има само един начин да разрешим този въпрос.

На нея й остана време колкото да извика „не“, преди мечът да блесне и да се забие в корема й. В последвалия миг на тишина се чу как кръвта й прокапа по гредите на платформата, преди тълпата да ахне и да се раздвижи, за да могат и застаналите назад да видят по-добре изкормената жена.

Сега вече Алтаир беше по-близо до стълбите, но неочакваното движение на тълпата го остави малко изолиран и на показ. С облекчение наблюдаваше как Адин пристъпва към следващия хленчещ нещастник, зяпачите отново се отдръпнаха в очакване на новото убийство.

Адин посочи комарджията. Не можел да се въздържа от алкохолни напитки и залагане.

— Срамота — ревна тълпата.

В този момент те бяха опиянените, помисли си Алтаир и усети, че му се гади от жаждата им за кръв.

— Нима една игра на късмета ме обрича на смърт? — извика комарджията, решил за последно да хвърли заровете. — Покажи ми къде е написано подобно нещо. Не грехът създава поквара в града ни, ами ти.

— Значи твърдиш пред хората, че е приемливо да се опълчат на пророка ни, мир на душата му — засече го Адин. — Ако ние пренебрегваме учението му, то значи, че и други ще го сторят. Докога ще продължава така? Според мен тази работа ще завърши с хаос. А това не можем да го допуснем.

Острието му проблесна на следобедното слънце. Той го заби дълбоко в корема на комарджията, изпъшка, докато го изтегляше нагоре, и отвори вертикална рана в корема на мъжа, която зейна и се видяха вътрешностите му. Очарована, тълпата се разкрещя престорено отвратено, но вече кипяха от нетърпение да видят следващото убийство. Алтаир пристъпи по-близо до стъпалата.

Адин застана пред третия осъден и тръсна острието, за да го почисти от кръвта.

— Този човек — посочи разтреперания пленник — е взел нещо, което не е негово. Присвоил си е парите, изработени от друг. Тези пари можеха да са на всеки от вас. Това означава, че всички вие сте били ограбени. Какво ще кажеш?

— Беше един-единствен динар — изхленчи обвиняемият и погледна умолително тълпата. — Намерих го на земята. Той говори така, сякаш съм посегнал на чуждо, сякаш съм го отнел от ръката на друг.

Тълпата обаче не беше склонна да прояви милост. Последваха призиви за кръв, гражданите полудяха.

— Днес един динар — развика се Адин, — утре ще бъде кон. На следващия ден животът на някой друг. Не е важно какво е откраднатото. Важното е, че си взел нещо, което не е твое. Ако позволя подобно поведение, другите ще решат, че и те могат да си позволят същите волности. И докъде ще стигнем по този начин?

Той застана пред крадеца, чиито последни молби замлъкнаха, когато Адин заби меча в корема му.

Сега щеше да насочи Вниманието си към асасина. Алтаир трябваше да действа много бързо. Разполагаше с броени минути. Наведе глава и започна да си пробива път с рамо през тълпата, като внимаваше да не привлича внимание. Искаше да се приближи до първите. Махд Адин вече бе пред асасина, протегна ръка и го стисна за косата, вдигна главата му и показа лицето му на тълпата.

— Този мъж разпространява злобни лъжи и пропаганда — изрева злобно. — Мисли единствено за убийства. Трови мислите ни по същия начин, по който трови острието си. Настройва брат срещу брата. Баща срещу син. Много по-опасен е от всеки друг враг, пред когото сме се изправяли. Той е асасин.

Тълпата затаи дъх. Алтаир беше пред стълбите. Тълпата около него кипеше от възмущение, развълнуваните граждани крещяха в очакване на смъртоносния удар.

— Смърт за неверника!

— Убий го!

— Прережи му гърлото!

Асасинът заговори, докато Адин продължаваше да държи главата му:

— Като ме убиете, няма да намерите сигурност. Виждам страха в очите ви, чувам как гласовете ви треперят. Страх ви е. Страхувате се, че посланията ни няма как да бъдат заличени. Няма как да бъдат спрени.

Алтаир беше до първото стъпало. Беше застанал така, сякаш се опитваше да вижда по-добре. Видяха го и други и застанаха до него. Двамата стражи на платформата, замаяни от убийствата, най-сетне забелязаха какво се случва. Единият повика другия, двамата слязоха и наредиха на гражданите да се отдръпнат, но в същия момент още хора се занатискаха напред. Всички искаха да се доближат колкото е възможно по-близо до екзекуцията, блъскаха се, ръгаха се, някои бяха изтласкани от стълбите, включително един от побеснелите стражи. Алтаир се възползва от безредието и се качи още по-напред. Озова на няколко крачки от Адин, който беше пуснал главата на асасина и изреждаше пред тълпата извършените от него „светотатства“ и „предателства“.

Боричкането зад Алтаир продължаваше. Стражите бяха заети. Адин вече бе казал каквото искаше на настръхналата тълпа, която тръпнеше от нетърпение да види следващото убийство. Ето че се обърна отново към вързания, стисна меча с окървавеното острие и пристъпи към него, за да нанесе смъртоносен удар.

В същия момент, сякаш предизвестен от някакво свръхестествено чувство, той спря, обърна глава и погледна Алтаир право в очите.

В този момент площадът като че ли се смали, и развълнуваната тълпа, стражите, осъденият и труповете изчезнаха. Докато двамата се измерваха с погледи, Алтаир забеляза, че на Адин му е ясно, че смъртта му наближава. В същия миг асасинът тръсна пръстения механизъм и острието изскочи. Хвърли се напред, замахна и го заби в Адин. Всичко това се случи за частица от секундата.

Тълпата ревеше, пищеше и не знаеше как да реагира на новото развитие на събитията. Адин се сгърчи, от раната на врата му шурна кръв, но Алтаир го притисна с колене и вдигна камата.

— Работата ти тук е приключена — рече той на Адин и се стегна, готов да нанесе фаталния удар. Около тях настъпи истински пандемониум. Стражите едва сега разбраха какво става и се опитаха да си проправят път обратно на платформата пред паникьосаната тълпа. Алтаир трябваше бързо да довърши започнатото. Въпреки това искаше да чуе последните думи на Адин.

— Не. Не. Едва започва — опъна се Адин.

— Кажи ми какво е твоето участие във всичко това. Да не би да имаш намерение да се защитаваш като другите и да обясняваш деянията си?

— Братството иска града. Аз искам власт. Изникна… възможност.

— Възможност да избиваш невинни ли? — попита Алтаир. Чу бягащи стъпки. Хората се спасяваха от площада.

— Не са чак толкова невинни. Гласовете на дисидентите режат като стомана. Сеят развала сред останалите. В това отношение съм съгласен с Братството.

— Значи си готов да убиваш хора единствено защото вярват в нещо различно от теб ли?

— Не, разбира се… Убивах ги, защото можех. Защото беше забавно. Ти имаш ли представа какво е усещането, когато определяш съдбата на друго човешко същество? Видя ли какво удоволствие изпитаха хората? Видя ли как се страхуват от мен? Като господ съм. И ти щеше да направиш същото, ако можеше. Каква… власт.

— Веднъж може и да е било така, но след това научих какво се случва с онези, които си мислят, че са над другите.

— И какво се случва?

— Ще ти покажа.

Той довърши Адин, след това затвори очите на тирана и напои перото с кръв.

— Всяка душа ще вкуси смъртта — рече.

Накрая се изправи, за да посрещне стражите. В този момент заби камбана.

Един сарацин се втурна към него, той парира удара му, изпъшка и го отблъсна. Нови стражи се качиха на платформата и той се озова срещу трима едновременно. Единият падна, посечен от меча му, втори изгуби опора в локва кръв, също падна и Алтаир го довърши. Щом видя празно място, асасинът скочи от ешафода, освободи камата и прониза един от стражите в мига, в който се озова на земята, а мечът на противника му увисна за миг във въздуха.

Видя единствения си път за бягство от площада и отби атаките на други двама нападатели, докато се изтегляше. Усети убождане по ръката и видя струйка кръв; след това прихвана един мечоносец и го изблъска на пътя на втори. Двамата паднаха с крясъци в прахта. Алтаир се втурна към портата и се добра до нея тъкмо когато връхлетяха трима войници. Успя да ги изненада, като прониза единия с меча, преряза гърлото на втория с камата и блъсна сгърчените тела на умиращите върху третия.

След като пътят му вече беше чист, той се обърна и видя как хората на Малик развързват асасина, за да го отведат, след това хукна към сокака, където дебнеше четвърти страж с пика. Отскочи, сграбчи края на дървената рамка на навес и се метна върху платнището. Усети как мускулите му пеят. Отдолу проехтя вик на разочарование и докато той се катереше към покривите, погледна към група войници, които се опитваха да го следват. За да ги накара да престанат, той уби единия, като хвърли нож по него, след това се втурна по покривите, изчака камбаната да престане да звъни и едва тогава потъна сред тълпата, като се ослушваше внимателно за всяка дума, която гражданите изричаха: асасин убил регента.

24

Оставаше нещо, което Алтаир трябваше да научи.

След като и последният от регентите на града беше мъртъв, бе настъпил моментът да зададе въпроса. Стегна се, докато влизаше отново в покоите на Ал Муалим.

— Влез, Алтаир. Почина си добре, нали? Готов ли си за останалите изпитания? — попита Учителят.

— Готов съм. Преди това искам да поговорим. Имам някои въпроси.

Ал Муалим показа неодобрението си, като вирна брадичка и стисна леко устни. Сигурно все още помнеше последния случай, когато Алтаир настояваше за отговори. Алтаир също го помнеше, затова беше решил този път да стъпва по-предпазливо, да не би Учителя отново да изтегли меча.

— Питай — подкани го Ал Муалим. — Ще се постарая да ти отговоря.

Алтаир пое дълбоко въздух.

— Царят на търговците в Дамаск изби благородниците, които управляваха града. Махд Адин в Йерусалим държеше хората си в подчинение със страх. Предполагам, че Уилям е възнамерявал да убие Ричард и да задържи Акра с войската си. Тези хора е трябвало да подкрепят лидерите си. Вместо това са ги предали. Искам да знам защо е станало така.

— Отговорът не е ли очевиден? Става въпрос за желанието на тамплиерите да контролират нещата. Всеки мъж — както сам си забелязал — е искал да завладее съответния град в името на тамплиерите, за да могат те да властват в Светите земи и дори по-нататък. Мисията им обаче няма да успее.

— Защо? — попита Алтаир.

— Плановете им зависят от съкровището на тамплиерите… частицата от Едем… Сега обаче е в нашите ръце, а те не могат да се надяват да постигнат целите си без него.

Разбира се, помисли си Алтаир. Та нали за същото бяха говорили всичките му мишени.

— Какво е това съкровище? — попита той.

Ал Муалим се усмихна, след това отиде в задната част на стаята, наведе се и отвори един сандък. Извади от него кутия, върна се при писалището и я постави отгоре. Алтаир разбра какво е, без дори да погледне, въпреки това очите му сами се насочиха — не, бяха привлечени от нея. Същата тази кутия Малик беше донесъл от храма и също както преди тя блестеше, излъчваше сияние. Още отпреди знаеше, че мишените му са говорили за това съкровище. Вдигна очи от кутията и погледна Ал Муалим, който наблюдаваше реакцията му. По лицето на Учителя се беше изписало снизхождение, сякаш бе виждал много други да се държат по същия начин. А това беше само началото.

Бръкна в кутията и извади от нея сфера колкото два юмрука, с мозаечен дизайн, който пулсираше от енергия и Алтаир се запита дали очите не го лъжат. Може и да беше… жива по някакъв начин. Само че той се разсея. Усети как сферата го привлича.

— Това е… изкушение — рече с напевен глас Ал Муалим.

Неочаквано, също като угаснала свещ, сферата спря да пулсира. Аурата й изчезна. Привличането се стопи. Тя беше… отново се превърна в най-обикновено кълбо, в древна вещ, красива по свой начин, но просто едно украшение.

— Това е просто къс сребро… — рече Алтаир.

— Погледни го — настоя Ал Муалим.

— Заблестява за кратко, но няма кой знае какво в нея — продължи Алтаир. — Какво трябва да видя?

— Този „къс сребро“ е причината Адам и Ева да бъдат прогонени. Това е ябълката. Тя вдъхва живот. С нейна помощ Червено море се разтваря. Ерос я използва, за да подкладе Троянската война. С нейна помощ един беден дърводелец превръща водата във вино.

Ябълката, късчето от Райската градина? Алтаир го погледна със съмнение.

— Вижда ми се доста обикновен предмет за мощта, която твърдиш, че притежава — отвърна той. — Как действа?

— Онзи, който я притежава, владее сърцата и умовете на всички, които я погледнат — на всички, които я „вкусят“, както казват.

— Значи хората на Дьо Наплуз… — започна Алтаир, когато се замисли за нещастниците в болницата.

— Просто експеримент. Използвани са билки, за да симулират ефектите… Хората просто е трябвало да са готови за времето, когато ще притежават съкровището.

Сега вече Алтаир разбра:

— Талал ги снабдява. Тамир ги екипира. Подготвяли са се за нещо. Въпросът е за какво?

— За война — уточни мрачно Ал Муалим.

— Ами останалите… онези, които управляваха градовете… Те искат да съберат хората си. Искат да ги направят същите като хората на Дьо Наплуз.

— Съвършените граждани. Съвършените войници. Съвършен свят.

— Това съкровище не трябва да попада в ръцете на Робер дьо Сабле — натърти Алтаир.

— Докато той и братята му са живи, няма да спрат да опитват — рече Учителят.

— Значи трябва да бъдат унищожени.

— Тъкмо това правиш ти — усмихна се Ал Муалим. — Има още двама тамплиери, които очакват специалното ти внимание. — Единият е в Акра, казва се Сибранд, а другият е в Дамаск и се нарича Джубаир. Посети водачите на местните клонове на Братството. Те ще ти дадат напътствия.

— Както наредиш — отвърна Алтаир и сведе глава.

— И побързай — помоли Ал Муалим. — Робер дьо Сабле със сигурност е станал нервен, след като отбелязахме толкова успехи. Останалите му последователи ще направят всичко по силите си, за да те разкрият. Те знаят, че идваш. За тях си мъжът с бялата качулка. Ще се оглеждат за теб.

— Няма да ме открият. Аз съм просто кама сред тълпата.

Ал Муалим се усмихна, за пореден път горд от ученика си.

25

Младите Алтаир и Абас научиха всичко за кредото от Ал Муалим. Учителят напълни младите им глави с повелите на Ордена.

Всеки ден, след като закусеха с пърленки и фурми, строга възпитателка следеше да са чисти и спретнато облечени. След това, притиснали книгите към гърдите си, те хукваха по коридорите, сандалите им шляпаха по каменните подове, бъбреха развълнувано, докато не пристигнеха пред вратата на Учителя.

Тук си имаха ритуал. И двамата прокарваха ръка пред лицето си, за да заменят веселите засмени лица със сериозни, както очакваше Учителят. След това единият вдигаше ръка, за да почука. Кой знае защо и на двамата им беше приятно да почукат, затова се редуваха. Изчакваха господарят да ги повика. След това сядаха с кръстосани крака на възглавниците, които Ал Муалим беше поставил специално за тях — едната за Алтаир, а другата за брат му Абас.

Когато започнаха обучението си, бяха уплашени, несигурни, нямаха доверие нито на себе си, нито един на друг, нито на Ал Муалим, който им преподаваше сутрин и вечер, а следобед тренираха в двора, след това отново вечер. Посвещаваха дълги часове на изучаване на ордена, наблюдаваха как Учителят крачи из покоите си, хванал ръце зад гърба си, понякога спираше, за да ги порицае. И двамата се притесняваха от единственото око на Ал Муалим и понякога имаха чувството, че то ги е хипнотизирало. Една нощ Абас зашепна:

— Слушай, Алтаир.

Алтаир се обърна изненадано към него. Нито един от двамата не беше правил това досега, никога не бе започвал разговор, след като угасят светлината. Двамата лежаха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Беше така до тази нощ. Имаше пълнолуние, завесата на прозореца им блестеше в бяло и разпиляваше в стаята мека, сивкава светлина. Абас лежеше на една страна и гледаше към Алтаир. Когато привлече вниманието му, закри едното си око с длан и рече в почти съвършена имитация на Ал Муалим:

— Ние не представляваме нищо, ако не съблюдаваме кредото на асасините.

Алтаир се разкиска и оттогава двамата станаха приятели. Отсега нататък Ал Муалим вече ги порицаваше за приглушения кикот, който се чуваше винаги, когато обърнеше гръб. Неочаквано възпитателката откри, че поверените й момчета не са чак толкова тихи, кротки и послушни.

Ал Муалим ги научи на повелите на братството. Това бяха същите повели, на които по-късно в живота Алтаир обърна гръб и се наложи да плати прекалено висока цена. Ал Муалим им обясни, че асасините не убиват безразборно, както предпочитаха да мислят повечето хора, ами посичат единствено злите, които се бяха оставили на корупцията, а мисията им е да донесат мир и сигурност по Светите земи, да спазват не код на насилие и конфликти, ами на разум и задълбочен анализ.

Научи ги да владеят чувствата и емоциите си, да прикриват неразположението си, показа им как да се слеят с околния свят, така че да се движат незабелязани сред обикновените хора, помогна им да усвоят умението да стават невидими, призраци сред тълпата. За хората асасините трябваше да бъдат нещо като необяснима магия, повтаряше той, но също както всяка магия и тази се превръщаше в реалност, когато се подчиняваше на волята на асасините.

Научи ги да защитават Ордена по всяко време, че Братството е „по-важно от отделния човек, Алтаир. По-важно е и от теб, Абас. По-важно е и от Масиаф, и от мен“. По този начин действията на един асасин не биваше по никакъв начин да окажат нежелано въздействие върху целия Орден. Асасинът никога не биваше да компрометира Братството.

Въпреки че на Алтаир му предстоеше един ден да потъпче тази доктрина, причината не беше в недостатъчното обучение на Ал Муалим. Той ги учеше, че мъжете са определили граници и са посочили, че всичко в тези граници е „истинско“, „реално“, но в действителност това били фалшиви параметри, наложени от онези, които уж били лидери. Показа им, че границите на реалността са много по-широки, отколкото предполагаше ограниченото въображение на човечеството, че малцина са онези, които успяват да надникнат отвъд въпросните граници, че малцина смеят да поставят под въпрос съществуванието им.

Тези хора бяха асасините.

Тъй като асасините успяваха да видят света такъв, какъвто е в действителност, за тях всичко бе възможно и всичко беше позволено.

Алтаир и Абас научаваха все повече за Ордена с всеки изминал ден и ставаха все по-близки. Почти по цял ден бяха заедно. На каквото и да ги учеше Ал Муалим, личното им ежедневие беше несъществено. В него присъстваха те двамата, възпитателката, часовете на Ал Муалим и неколцина братя, които ги учеха на изкуството на битките, всеки специалист по различна дисциплина. Почти нищо не беше забранено.

Ако момчетата искаха да се забавляват, трябваше сами да си осигурят забавленията, затова прекарваха дълги часове в разговори, вместо да учат. Почти никога не говореха за бащите си. Отначало Абас не спираше да повтаря, че един ден Ахмад ще се върне в Масиаф, но месеците стана години и той все по-рядко говореше за надеждите си. Алтаир го виждаше да застава до прозореца и да наблюдава долината с блестящи очи. След това приятелите им започнаха да се отдръпват и той стана още по-необщителен. Рядко се усмихваше. Въпреки че преди си говореха часове наред, сега той предпочиташе да стои край прозореца.

Само ако знаеше, мислеше си Алтаир. Скръбта на Абас щеше да го задуши, щеше да стане още по-силна, след това щеше да се превърне в тъпа болка, същата като онази, която беше изпитвал Алтаир. От смъртта на баща му продължаваше да го боли всеки ден, но поне знаеше истината. Имаше разлика между тъпата болка и чувството на безпомощност.

И така, една вечер, след като свещите бяха угасени, той призна истината на Абас. Навел глава, докато се опитваше да спре сълзите, той разказа на Абас как Ахмад беше дошъл в стаята му и как бе отнел собствения си живот, но Ал Муалим решил да скрие този факт от Братството, „за да защити теб. Само че Учителят не е видял мъката ти отблизо, както я видях аз. И аз изгубих баща си, така че знам какво изпитваш. Знам, че болката намалява с времето. Като ти казвам истината, се надявам да ти помогна, приятелю“.

Абас само беше примигнал, след това бе обърнал глава. Алтаир се питаше как е очаквал да реагира Абас. Да заплаче ли? Да избухне гневно може би? Да откаже да приеме чутото? Беше готов за всеки един от тези варианти. Беше готов дори да го затвори в стаята и да не му позволи да отиде при Учителя. Само че не бе очаквал нито за миг да се натъкне на тази… празнота. На мълчанието.

26

Алтаир стоеше на един покрив в Дамаск и оглеждаше следващата си мишена.

От мириса на изгоряло му прилоша. От гледката също. Горяха книги. Наблюдаваше как страниците се свиват, как почерняват и изтъняват, замисли се за баща си, който щеше да бъде отвратен; Ал Муалим също, когато му разкажеше. Да се горят книги беше обида за всеки асасин. Учението беше знание, а знанието носеше свобода и власт. Знаеше това много добре. Беше го забравил, но сега отново си го беше припомнил.

Дръпна се настрани от ръба на покрива с изглед към двора на медресето на Джубаир в Дамаск. Димът се вдигаше към мястото, на което той беше застанал, но вниманието на всички долу беше насочено към огъня, към купчините книги, документи и свитъци в средата, към огъня и Джубаир ал-Хаким, който издаваше нареждания. Алтаир забеляза, че всички изпълняваха заповедите му, освен един. Ученият стоеше настрани, вглеждаше се в огъня, изражението му беше отражение на мислите на асасина.

Джубаир беше в кожени ботуши, с черен тюрбан, намръщен страховито. Алтаир го наблюдаваше внимателно: беше научил много за него. Уж беше главният учен на Дамаск, защото бе крайно необичайно учен, който би трябвало да разпространява знания, да унищожава книги. Към него се бяха присъединили други учени от града, за чието присъствие настояваше Салах Ал’дин.

Защо унищожаваха тези документи? Сигурно беше в името на „новия свят“ и „новия ред“, за които Алтаир беше чул. Какво точно включваха бе все още загадка. Той обаче знаеше кой стои зад тази работа — тамплиерите, а мишената му беше един от тях.

— Всяка написана дума в този град трябва да бъде унищожена — зовеше фанатично Джубаир събралите се в двора. Учените му подтичваха наоколо, натоварени с писания, които пренасяха от скрито за Алтаир място. Хвърляха ги сред пламъците, които лумваха по-високо. С ъгълчето на окото си зърна как застаналият отстрани учен се вълнува все повече, докато най-неочаквано — очевидно не успя да се овладее — се втурна към Джубаир.

— Приятелю, не бива да го правиш — рече той. Привидно веселият му тон издаде зле прикритото безпокойство. — Много знания се пазят на тези свитъци, писани от прадедите ни.

Джубаир спря и го погледна с открито презрение.

— И защо? — изсъска той.

— Това са маяците, които ни водят напред, спасяват ни от тъмата на невежеството — убеждаваше го ученият. Зад гърба му се издигаха високи пламъци. Учените пренасяха нови книги, които хвърляха в огъня, а някои стрелкаха нервно с погледи Джубаир и недоволния си колега.

— Не. — Джубаир пристъпи крачка напред. — Тази хартия е изписана с лъжи, които тровят мозъците ви. Докато съществуват, не можете да се надявате да видите света такъв, какъвто е в действителност.

Ученият отчаяно се опитваше да се държи разумно, но така и не успя да прикрие разочарованието си.

— Как е възможно да твърдиш, че тези писания са опасни. Те са оръдия на знанието.

— Обръщаш се към тях за отговори и избавление. — Джубаир направи още една крачка напред, а недоволният отстъпи. — Разчиташ на тях повече, отколкото на себе си. По този начин ставаш слаб и затъпяваш. Доверяваш се на думите. Доверяваш се на капките мастило. Ти замислил ли си се поне за момент кой ги е написал? Питал ли си се защо са написани? Не си. Просто си приел тези думи, без да задаваш въпроси. Ами ако тези думи са неверни, както често се случва? Това е опасно.

Ученият го гледаше объркано. Сякаш някой му казваше, че черното е бяло, а нощта ден.

— Грешиш — настоя той. — Тези текстове са дар от знания — продължаваше да настоява. — Имаме нужда от тях.

Джубаир помръкна.

— Обичаш безценните писания значи? Готов ли си да направиш всичко за тях?

— Да, готов съм, разбира се, че съм готов.

Джубаир се усмихна с жестока наслада.

— Тогава върви при тях.

Опря длани на гърдите на учения и го блъсна назад с всички сили. За секунда човекът успя да запази равновесие, очите му се разшириха от изненада, той размаха безпомощно ръце, сякаш се надяваше да полети над жадните пламъци. След това отстъпи назад и падна сред пламъците, сгърчи се от изпепеляващата жега. Изпищя, зарита. Робата му пламна. Отначало се опита да потуши пламъците. Накрая писъците му секнаха, заглушени от дима и Алтаир усети противната миризма на изгоряла човешка плът. Покри носа си. Учените в двора направиха същото.

Джубаир се обърна към тях:

— Всеки, който си позволи да говори като него, е заплаха. Някой друг ще се осмели ли да ме предизвика?

Отговор не последва, над ръцете, притиснали носовете, гледаха уплашени очи.

— Добре — рече Джубаир. — Заповедите ви са ясни. Вървете в града. Съберете останалите писания и ги натрупайте на купчини по улиците. След това пратете каруца да ги събере, за да бъдат унищожени.

Учените се подчиниха. Дворът остана празен — прекрасният мрамор беше съсипан от огъня. Джубаир обикаляше около пламъците и се взираше в тях. Понякога се оглеждаше нервно и се ослушваше внимателно. Дори да чу нещо, то беше пропукването на огъня и собственото му дишане. Поотпусна се малко и Алтаир се усмихна. Джубаир знаеше, че асасините идват за него. Тъй като се мислеше за по-умен от екзекуторите си, той беше изпратил примамки по улиците на града, придружени от вярната му охрана, за да бъде завършена измамата. Алтаир се придвижи безшумно по покрива и застана точно над кладата с книгите. Джубаир си въобразяваше, че тук е в безопасност, че нищо няма да му се случи, докато е заключен в медресето.

Съвсем не беше така. Освен това екзекутира последния си подчинен, изгори и последните си книги.

Щрак.

Той вдигна поглед и видя как асасинът се спуска към него с протегната напред кама. Твърде късно се опита да се отдръпне. Острието прониза врата му. Той се свлече с въздишка на мрамора.

Клепките му затрепкаха.

— Защо… защо го направи?

Алтаир погледна овъгления труп на учения. Плътта по черепа му беше изгоряла и той изглеждаше така, сякаш беше ухилен.

— Хората трябва да имат право да постъпват според волята си — обясни на Джубаир. Изтегли камата от врата му. По мрамора покапа кръв. — Нямаме право да наказваме някого, защото мисли по определен начин, независимо че не сме съгласни.

— Ами после? — изхърка умиращият.

— Тъкмо ти би трябвало да знаеш отговора. Образовай ги. Научи ги да разпознават редното от грешното. Знанието освобождава, не насилва.

Джубаир се изсмя:

— Те не учат. И ти си наивен, след като мислиш по друг начин. Това е болест, убиецо, за която лечението е само едно.

— Грешиш, затова те предавам на вечния покой.

— Нима не съм като безценните книги, които се опитваш да спасиш? Не към ли източник на знания, с които ти не си съгласен? А пък бързаш да ми отнемеш живота.

— Незначителна жертва, за да бъдат спасени други. Налага се.

— Та нали древните свитъци са вдъхновили кръстоносците? Нали те изпълват Салах Ал’дин и хората му с чувство на справедлив гняв? Техните писания носят опасности за други. Те сеят смърт след себе си. Моята жертва е съвсем малка. — Той се усмихна. — Сега вече няма значение. Ти извърши делото си. Аз също.

Очите му започнаха да се затварят. Алтаир се изправи. Огледа двора и видя както красотата, така и колко е грозен. След това чу нечии стъпки да приближават и потъна в мрака. Сля се с града; Превърна се в острие сред тълпата…

— Имам въпрос към теб — рече Ал Муалим при следващата им среща. Беше възстановил старото звание на Алтаир и сега поне отново беше майстор асасин. Имаше чувството, че наставникът му иска да е сигурен в решението си, да се увери в онова, което Алтаир е научил.

— Какво е истината? — попита той.

— Ние имаме пълна вяра в себе си — отвърна Алтаир, нетърпелив да му достави удоволствие, да му докаже, че наистина се е променил, че решението му да покаже милост и състрадание наистина е било правилно. — Виждаме света такъв, какъвто е наистина и се надяваме някой ден цялото човечество да го види по същия начин.

— Какво тогава е светът?

— Илюзия — отвърна Алтаир. — Можем или да се предадем пред силата на тази илюзия — както става с повечето хора — или да престъпим границата й.

— И как ще я престъпим?

— Като признаем, че законите не са спуснати от божественото, ами от разума. Сега вече разбирам, че нашето кредо не ни дава свобода. Кредото ни повелява да проявим мъдрост.

Досега беше вярвал в кредото, без да вниква в истинското му значение. То беше зов да задава въпроси, да мисли задълбочено и да научава от всичко и всички, с които се сблъсква.

Ал Муалим кимна.

— Сега вече разбираш ли защо тамплиерите са заплаха?

— Ние ще разкъсаме илюзията, докато те ще я използват, за да властват.

— Точно така. Те ще преобразят света по начин, който им харесва. Затова те изпратих да откраднеш съкровището им. Затова го държа заключено. Затова ти ще ги избиеш. Дори един да оцелее, той ще продължи с опитите да установи и наложи Новия световен ред. Върви сега да намериш Сибранд. След като той умре, Робер дьо Сабле остава сам и много уязвим.

— Ще бъде сторено.

— Мир и покой, Алтаир.

27

Алтаир замина — надяваше се това да е последното му пътуване — за Акра, белязан от боеве град, над който бе надвиснал плащът на смъртта. Проведе разследване, след това отиде при Джабал в местния клон на Братството, за да вземе маркера. Когато спомена името на Сибранд, Джабал кимна умислено.

— Познавам го. Наскоро стана лидер на тевтонските рицари. Живее във Венецианския квартал и управлява пристанището на Акра.

— И аз научих същото, дори повече.

Джабал изви вежди, без да крие, че е впечатлен.

— Слушам те.

Алтаир му разказа как Сибранд е конфискувал корабите на доковете, за да ги използва като блокада, но не за да попречи на атака от страна на Салах Ал’дин. Това беше важен момент. Според наученото Сибранд възнамеряваше да попречи на хората на Ричард да получат провизии. Така всичко си идваше на мястото. Тамплиерите предаваха своите хора. Всичко му ставаше ясно, поне така си мислеше: смисълът на откраднатия артефакт, набелязаните мишени, дори крайната им цел. Въпреки това…

Въпреки това той не можеше да се отърси от чувствата, от усещането, че дори сега несигурността го обгръща като ранна утринта мъгла.

— Сибранд е ужасен, направо се побърква от страх, че смъртта му приближава. Затворил е района на доковете и сега се крие там в очакване корабът му да пристигне.

Джабал се замисли.

— Става опасно. Интересно дали е научил за мисията ти?

— Мъжете, които убих, бяха свързани. Ал Муалим ме предупреди, че са научили за действията ми.

— Бъди нащрек, Алтаир — рече Джабал и му подаде перото.

— Разбира се, Рафик. Според мен положението е в моя полза. Той е обзет от страх.

Понечи да тръгне, но Джабал го спря:

— Алтаир…

— Да?

— Дължа ти извинение.

— Защо?

— Задето се усъмних във верността ти към каузата ни.

Алтаир се замисли.

— Не. Аз бях този, който допусна грешка. Мислех, че съм над кредото. Не ми дължиш извинение.

— Както кажеш, приятелю. Бъди здрав.

Алтаир отиде на доковете, промъкна се през кордона на Сибранд с неподозирана лекота. Зад него се издигаха стените на Акра, някои рухнали, други нащърбени и неподдържани, пристанището пред него беше пълно с кораби и шлепове, виждаха се стари плавателни съдове, платформи и дървени скелети. Някои от корабите все още бяха на вода, други бяха останали от времето на обсадата. Превръщаха блестящото синьо небе в океан от кафяви останки.

Сивият каменен док, избелял от слънцето, представляваше отделен град. Хората, които работеха и живееха тук, бяха докери и приличаха на докери. Държаха се небрежно, имаха обветрени лица, свикнали да се усмихват.

Днес положението беше различно. Под командването на Сибранд, Великия магистър на тевтонските рицари, нямаше усмивки. Той не само че беше запечатал района, ами беше пуснал стражи навсякъде. Страхът, че ще бъде убит, бе също като вирус, плъзнал сред армията му. Групи войници обикаляха доковете и очите им шареха навсякъде. Бяха нервни, пръстите им непрекъснато се стрелкаха към ефесите на мечовете. От страх се потяха под плетените ризници.

Алтаир усети, че наблизо става нещо, и побърза да се отправи натам. И гражданите, и войниците се насочиха към мястото. Един рицар крещеше на свещеник. Придружителите му, застанали наблизо, наблюдаваха сцената с безпокойство, докато докери и търговци се трупаха наоколо, за да разберат какво става.

— Грешите, господарю Сибранд. Никога не бих препоръчал насилие, независимо срещу кого, най-малкото срещу вас.

Значи това беше Сибранд. Имаше черна коса, високо чело и жестоки очи, които не спираха да се стрелкат, също като на бясно куче. Беше въоръжен с какви ли не оръжия, коланът му тежеше от мечове, ками и ножове. На гърба му стърчеше лък, стрелите надничаха над дясното рамо. Изглеждаше изтощен. Този човек се разпадаше.

— Така твърдиш ти — рече той и от устата му се разхвърча слюнка, — но няма кой да потвърди думите ти. Аз какво да мисля?

— Водя простичък живот, господарю, както и останалите слуги на господ. Ние не привличаме вниманието към себе си.

— Може би. — Той затвори очи. След това ги отвори. — Може би не те познават, защото не си господен човек, ами асасин.

След тези думи блъсна свещеника назад, старецът падна тежко и се надигна на колене.

— Никога — настоя той.

— Носите едни и същи роби.

Свещеникът бе обзет от отчаяние.

— Ако се обличат като нас, то е, за да насаждат несигурност и страх. Не бива да им се оставяме.

— Ти страхливец ли ме наричаш? — изкрещя Сибранд с дрезгав глас. — Да не би да предизвикваш авторитета ми? Да не би да се надяваш да настроиш рицарите ми срещу мен?

— Не. Не. Не разбирам защо ми при-причинявате това… Не съм сторил нищо лошо.

— Не помня да съм те обвинявал в някакъв грях, затова избликът ти ми се струва доста странен. Да не би гузната ти съвест да те подтиква да направиш самопризнание?

— Нищо не признавам — рече свещеникът.

— Ясно. Предизвикателен до самия край.

Свещеникът беше ужасен. Колкото повече говореше, толкова по-зле ставаше.

— Какво искаш?

Алтаир наблюдаваше как по лицето на стареца преминават най-различни чувства — и объркване, и отчаяние, и безнадеждност.

— Уилям и Гарние бяха твърде самоуверени, затова платиха с живота си. Аз няма да допусна същата грешка. Ако наистина си божи човек, тогава Създателят ще се погрижи за теб. Нека той възпре ръката ми.

— Ти си полудял — изплака свещеникът. Обърна се умолително към насъбралите се: — Никой от вас ли няма да прекрати това? Очевидно е, че той е отровен от собствения си страх. Вижда несъществуващи врагове.

Останалите от ордена се разшаваха, но никой не надигна глас. Гражданите също мълчаха и наблюдаваха безучастно. За всички беше очевидно, че свещеникът не е асасин, но онова, което мислеха, нямаше никакво значение. Всеки един от присъстващите се радваше, че не е набелязан за мишена на гнева на Сибранд.

— Очевидно е, че хората споделят опасенията ми — рече той и извади меча си. — Онова, което правя, е за Акра.

Свещеникът изрева, когато Сибранд заби острието в корема му, изви го, след което го извади и го изчисти. Старият се сгърчи на дока и след малко издъхна. Стражите изтеглиха трупа и го хвърлиха във водата.

Сибранд остана да наблюдава как потъва.

— Стойте нащрек. Докладвайте за всичко подозрително. Този не беше последният асасин. Упорити гадове… Сега обратно на работа.

Алтаир остана да наблюдава как с двамата си телохранители се отправи към гребна лодка. Тялото на свещеника се удари в корпуса, когато потеглиха, след това се понесе сред останките, които се люшкаха по водата в пристанището. Алтаир вдигна поглед към морето, където се виждаше голям кораб. Сигурно това беше убежището на Сибранд. Отново погледна лодката. Рицарят се изправи, за да огледа водата наоколо. Търсеше асасини. Непрекъснато ги търсеше, сякаш щяха да се покажат от морето около него.

Той щеше да направи точно това. Скочи в най-близката лодка, от нея се прехвърли на следващата и така, докато се добра на платформа близо до кораба на Сибранд. Видя, че тевтонецът продължава да оглежда морето. Алтаир го чу да нарежда на стражите да обезопасят по-ниските палуби и се прехвърли на близкия кораб.

Един от стражите го забеляза и се канеше да вдигне лъка си, но Алтаир метна нож и се прокле, задето не си беше оставил достатъчно време, за да се подготви за убийството. Както предполагаше, вместо да падне безшумно, той цопна във водата.

Премести поглед към големия кораб, където Сибранд също беше чул плисъка и започваше да се паникьосва.

— Знам, че си тук, асасин — разкрещя се той. Свали ръка. — Докога си въобразяваш, че ще се криеш? На дока имам сто човека. Те ще те открият и тогава ще страдаш за греховете си.

Алтаир бе застанал на платформата така, че да не се вижда. Водата тихо плискаше около подпорите. Наоколо цареше пълно мълчание. Почти призрачната тишина сигурно изнерви Сибранд още повече и това достави огромно удоволствие на Алтаир.

— Покажи се, страхливецо — настоя Сибранд. В гласа му звучеше паника. — Изправи се пред мен и да приключваме.

„Всяко нещо с времето си“ — помисли си Алтаир. Сибранд изстреля стрела в нищото, след това извади нова и отново се прицели нанякъде.

— Стражи, бъдете нащрек — изрева той към долните палуби. — Той е наблизо. Намерете го. Вземете му живота. Който ми донесе главата на асасина, получава повишение.

Алтаир скочи от платформата на кораба и се блъсна в корпуса. Зачака, притиснат към дървото. Продължаваше да чува изпълнения с паника глас на Сибранд. След това се заизкачва. Изчака Сибранд да обърне гръб и тогава се изтегли на палубата, на няколко крачки от Великия магистър на тевтонските рицари, който обикаляше и крещеше заплахи към вълните, редеше обиди и заповеди към стражите си, които подтичваха насам-натам.

Сибранд беше мъртвец, помисли си Алтаир, докато се примъкваше зад него. Беше умирал много пъти от страх, но беше толкова глупав, че не го знаеше.

— Моля те… не го прави — рече той, когато се строполи на палубата, камата на Алтаир се беше забила във врата му.

— Страхуваш ли се? — попита асасинът. Изтегли камата.

— Разбира се, че се страхувам — призна Сибранд, сякаш говореше на някой глупак.

Алтаир си припомни жестокостта, която той прояви към свещеника.

— Сега вече ще бъдеш в безопасност — рече, — предавам те в ръцете на господ…

Сибранд се засмя и се задави.

— Братята ми на нищо ли не те научиха? Знам какво ме очаква. Знам какво очаква всички нас.

— Ако не твоят господ, то какво?

— Нищо. Нищо не ни чака. Тъкмо от това се страхувам.

— Не вярвам — рече Алтаир. Истина ли беше? Нима Сибранд нямаше вяра? Не вярваше ли в Господ?

— Как бих могъл, след като знам онова, което знам? След като съм видял толкова много? Съкровището ни е доказателството.

— Доказателство за какво?

— Че животът е всичко, което имаме.

— Тогава изчакай още малко — настоя Алтаир — и ми кажи каква роля ти беше отредена.

— Морска блокада — рече Сибранд, — за да попреча на глупавите крале и кралици да изпратят подкрепления. Щом ние… Щом ние… — Той гаснеше бързо.

— … покорите Светите земи ли? — подсказа му Алтаир.

Тевтонецът се закашля. Когато заговори отново, зъбите му бяха целите в кръв.

— Когато ги освободим, глупако. Когато ги освободим от тиранията на вярата.

— Свобода ли? Вие правехте всичко възможно, за да смажете градовете, да контролирате умовете на хората. Избивахте всички, които говореха против вас.

— Следвах заповеди, вярвах в каузата. Също като теб.

— Не се страхувай — рече Алтаир и затвори очите му.

— Наблизо сме, Алтаир.

Ал Муалим стана от писалището и мина пред светлината, която нахлуваше през прозореца. Гълъбите му гукаха щастливо в следобедната жега и във въздуха се носеше сладък аромат. Въпреки че денят беше прекрасен, въпреки че Алтаир си беше върнал званието и най-важното — доверието на Учителя — така и не успяваше да намери покой.

— Сега Робер дьо Сабле е единственият, който стои между нас и победата — продължи Ал Муалим. — Той издава заповедите. Той дава златото. С него ще умре и онова, което се знае за тамплиерското съкровище и всяка заплаха, която представлява.

— Все още не разбирам как е възможно едно най-обикновено съкровище да предизвика подобен хаос — призна Алтаир. Все още мислеше над последните загадъчни думи на Сибранд. Мислеше и за сферата — за късчето от Едем. Лично беше изпитал странното му привличане, но то притежаваше силата да омайва и отклонява от правия път. Възможно ли беше да се окаже по-ценно от всички накити? Тази мисъл му се стори интересна.

Ал Муалим кимна бавно, сякаш четеше мислите му.

— Късчето от Едем е изкушение. Виж какво стори с Робер. След като веднъж вече е вкусил силата му, тя го е погълнала. Той не вижда опасно оръжие, което трябва да бъде унищожено, а средство, което да му помогне да постигне амбициите си.

— Значи е мечтал за власт.

— И да, и не. Той е мечтал — все още мечтае — също като нас, за мир.

— Но този човек иска Светите земи да пламнат във война…

— Не, Алтаир — извика Ал Муалим. — Нима не виждаш, след като ти си онзи, който ми отвори очите?

— Как така? — учуди се той.

— Какво иска и той, какво искат последователите му? Искат свят, в който всички хора са обединени. Не презирам целта му. Споделям я. Само че не ми харесва онова, което означава. Човек се учи на мир. Мирът трябва да бъде разбран, да бъде приет, но…

— Той ще го наложи — закима Алтаир. Вече разбираше.

— По този начин ще ни лиши от свободна воля — изрече Ал Муалим.

— Странно… да мислим за него по този начин.

— Недей да таиш омраза към жертвите си, Алтаир. Подобни мисли са истинска отрова и ще замъглят преценката ти.

— А няма ли начин да бъде убеден? Няма ли начин да бъде сложен край на лудешкото му препускане?

Ал Муалим поклати бавно и тъжно глава.

— Разговарях с него — по мой начин — чрез теб. Та нали всяко убийство беше послание? Само че той предпочете да пренебрегне посланията.

— Значи ни остава само едно.

Най-сетне щеше да погне Дьо Сабле. Мисълта го накара да потръпне от нетърпение, но този път щеше да бъде особено внимателен. Нямаше да допусне грешката да го подцени отново. Нито Дьо Сабле, нито друг.

— Сблъска се с него за пръв път в Йерусалим. Там ще го намериш и сега — рече Ал Муалим и пусна птицата. — Върви, Алтаир. Време е да довършиш тази работа.

Алтаир тръгна, слезе по стълбите към вратата на кулата и излезе в двора. Абас седеше на оградата и Алтаир усети погледа му, докато пресичаше двора. Спря и се обърна към него. Погледите им се срещнаха и на Алтаир му се прииска да каже нещо, но не знаеше какво. После се отказа. Предстоеше му задача. Старите рани щяха да си останат стари рани. Несъзнателно хвана към меча.

28

На сутринта, след като Алтаир разказа истината на Абас за баща му, приятелят му стана от сън крайно резервиран и каквото и да казваше Алтаир, така и не успя да го извади от това състояние. Закусиха в мълчание, оставиха се на грижите на възпитателната, след това отидоха при Ал Муалим и заеха местата си на пода.

Дори Учителят да забеляза разликата в отношенията на учениците си, не каза нищо. Може би тайно остана доволен, че момчетата не се разсейват като през другите дни. Може би реши, че са се скарали, както често се случваше при младежите.

Алтаир обаче седеше със свито сърце, измъчван от тежки мисли. Защо Абас мълчеше? Защо не реагира, когато му каза истината?

Щеше да научи отговора по-късно същия ден, когато двамата отидоха на тренировъчния плац. Предстоеше да се упражняват заедно с мечове. Днес обаче Абас реши, че няма да използват малките дървени мечове, с които обикновено се биеха, ами лъскавите, тежки, които щяха да получат при завършването на обучението си.

Лабиб, инструкторът им, остана очарован.

— Чудесно, чудесно — рече той и плесна с ръце, — но запомнете, че не печелите нищо, като пуснете кръв. Няма да безпокоим лекарите. Това ще бъде изпитание на въздържанието, хитростта и умението.

— Хитрост — рече Абас. — Много ще ти отива, Алтаир. Ти си хитър и коварен.

Това бяха първите думи, които му каза този ден. След това го погледна с такова презрение, с толкова омраза и Алтаир осъзна, че отношенията им няма да са същите никога повече. Погледна Лабиб, искаше да го помоли да не позволява този бой, но той вече се настаняваше доволно на ниската ограда около тренировъчния плац и се наслаждаваше на възможността най-сетне да стане свидетел на истински бой.

Двамата заеха местата си. Алтаир преглътна. Абас го погледна злобно.

— Братко — започна Алтаир, — онова, което казах снощи…

— Не ме наричай братко! — кресна му Абас. Той се хвърли към Алтаир с ожесточение, каквото не беше проявявал никога досега. Макар да беше оголил зъби, Алтаир виждаше, че в очите му има сълзи. Беше не ще повече от най-обикновен гняв. Знаеше го със сигурност.

— Недей, Абас — провикна се той и в отчаянието си премина в защита. Погледна наляво и забеляза изумения поглед на инструктора — очевидно не можеше да си обясни неочаквано появилата се вражда между двамата. Алтаир видя, че други двама асасини приближават към тренировъчния плац, очевидно чули вика на Абас. По прозорците на защитната кула край цитаделата се показаха любопитни лица. Запита се дали Ал Муалим гледа…

Абас нападна с протегнат напред меч и го принуди да се отдръпне настрани.

— Не така, Абас… — сгълча го Лабиб.

— Той иска да ме убие, Учителю — изкрещя Алтаир.

— Стига глупости, дете — отвърна инструкторът, макар да не беше напълно убеден в думите си. — Поучи се от всеотдайността на брат си.

— Не съм… негов — думите му бяха подчертани от звънтенето на мечовете — Брат.

— Казах го, за да ти помогна — изкрещя отново Алтаир.

— Не — отвърна Абас. — Лъжеш. — Отново нанесе удар и се чу звън на метал. Алтаир политна назад от силата на удара, блъсна се в оградата и едва не падна от другата й страна. Насъбраха се още асасини. Някои изглеждаха загрижени, други бяха готови да се позабавляват.

— Отбранявай се, Алтаир, отбранявай се — изрева Лабиб и плесна радостно с ръце. Алтаир вдигна меча и настървено започна да отвръща на ударите на Абас, като по този начин го принуди да се изтегли отново в средата.

— Казах ти истината — изсъска той, когато бяха близо един до друг и притискаха остриетата на мечовете. — Казах ти истината, за да сложа край на страданията ти, както бих искал някой да постъпи с мен.

— Излъга, за да ме посрамиш — отвърна Абас, отстъпи, нагласи се по-удобно, приклекна, изтеглил едната си ръка назад, както ги бяха учили. Върхът на меча му трепереше.

— Не! — извика Алтаир. Отскочи назад, когато Абас нападна и с едно извиване на китката остави кървава следа върху противника си. Погледна умолително към Лабиб, но разбра, че няма да намери съчувствие. Притисна раната с ръка и отдръпна окървавените си пръсти, показа ги на Абас.

— Престани, Абас — помоли той. — Казах ти истината с надеждата да те успокоя.

— Да ме успокоиш ли? — отвърна той и се обърна към насъбралите се: — За да ме успокоиш, ми каза, че баща ми се е самоубил, а?

Последва мълчание. Алтаир погледна от Абас към зрителите, които не разбираха накъде отиват нещата. Тайната, която се беше заклел да пази, излизаше наяве.

Вдигна поглед към кулата на Ал Муалим. Забеляза Учителя на прозореца, който ги наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

— Абас — изрева Лабиб, когато най-сетне разбра, че нещо не е наред. — Алтаир.

Двете момчета не му обърнаха внимание и мечовете им издрънчаха отново. Превит от болка, Алтаир беше принуден да се отбранява.

— Мислех… — започна той.

— Мислел си как да ме посрамиш — извика Абас. По лицето му се стичаха сълзи, той кръжеше около Алтаир, след това се метна напред, размахал злобно меча. Алтаир се присви и откри място между ръката и тялото на Абас, където нанесе удар и на лявата ръка на другото момче зейна рана, която щеше да го спре за достатъчно дълго, за да може Алтаир да обясни.

Абас обаче изкрещя войнствено и скочи към Алтаир. Той се наведе, избегна оръжието и с рамо пресрещна Абас, след което и двамата се претърколиха на земята. Сборичкаха се и Алтаир усети пареща болка отстрани, когато Абас заби палец в раната в мига, в който се оказа върху противника си и го прикова към земята. Дръпна камата от колана си и притисна острието към гърлото му. Не откъсваше очи от доскорошния си приятел. Дишаше тежко, с оголени зъби.

— Абас! — проехтя вик, не от Лабиб или друг от насъбралите се. Беше от прозореца на Ал Муалим. — Веднага остави ножа!

Отговорът на Абас прозвуча отчаяно:

— Не и докато не признае.

— Какво да призная? — извика на свой ред Алтаир, който се бореше да се освободи.

Лабиб беше скочил от оградата.

— Стига, Абас — рече той и протегна длани напред. — Послушай Учителя.

— Още една крачка и ще му прережа гърлото — изръмжа Абас.

Инструкторът се закова на място.

— Ще те хвърли в килия за тази работа, Абас. В Ордена не се държим така. Виж, има хора от селото. Ще плъзнат клюки.

— Пет пари не давам — изплака момчето. — Той трябва да го каже. Да признае, че излъга за баща ми.

— Какво е излъгал?

— Каза ми, че татко се е самоубил, че бил отишъл в стаята му, за да се извини, след това си прерязал гърлото. Знам, че лъже. Татко ми никога не би се самоубил. Напуснал е Братството. Това е било извинението му. Кажи веднага, че лъжеш. — Той заби върха на ножа в гърлото на Алтаир и оттам рукна повече кръв.

— Абас, престани незабавно! — изрева Ал Муалим от кулата.

— Алтаир, ти излъга ли? — попита Лабиб.

На тренировъчния плац се възцари мълчание, докато всички чакаха с притаен дъх отговора на Алтаир. Той погледна Абас.

— Да — потвърди. — Излъгах.

Абас приседна и стисна очи. Каквато и болка да изпитваше, тя прорязваше цялото му тяло, защото щом пусна ножа и го чу как издрънча на земята, той се разхлипа. Продължаваше да хлипа, когато Лабиб отиде при него, стисна го грубо за ръката, изправи го на крака и го предаде в ръцете на двама стражи, които притичаха към тях. След малко поведоха и Алтаир към килиите.

По-късно, след месец, прекаран в тъмницата, Ал Муалим прецени, че е дошло време да подновят обучението си. Престъплението на Абас беше по-сериозно, защото беше позволил на чувствата си да вземат връх и по този начин беше спечелил лоша слава за Ордена. За наказание щеше да се обучава една допълнителна година. Все още щеше да се мъчи на тренировъчния плац с Лабиб, когато Алтаир станеше асасин. Тази несправедливост засили омразата му към Алтаир, който пък започна да го възприема като жалко човече, изпълнено с огорчение. Когато цитаделата беше нападната, Алтаир спаси живота на Ал Муалим и беше издигнат до майстор асасин. Същия ден Абас се изплю в прахта пред краката на Алтаир, а той се подсмихна с безразличие. Абас, реши той, беше слаб човек, който нямаше да действа успешно. Очевидно беше същият като баща си.

Сега, като си припомняше миналото, реши, че вероятно това е бил моментът, в който е започнал да се държи арогантно.

29

Когато Алтаир пристигна в Йерусалим, вече бе друг човек. Не че би направил грешката да реши, че мисията му е приключила — тази грешка щеше да направи старият Алтаир. Не, сега вече знаеше, че това е просто началото. Изглежда и Малик беше усетил същото. Имаше някаква промяна във водача на клона, когато Алтаир влезе. Между двамата мъже се долавяше ново уважение и разбирателство.

— Покой и мир, Алтаир — поздрави той.

— Покой и мир и за теб, братко — отвърна Алтаир и между тях настъпи кратко мълчание.

— Изглежда съдбата поема по необикновени пътища…

Алтаир кимна.

— Значи е истина? Робер дьо Сабле е в Йерусалим.

— Лично аз видях рицарите. — Малик вдигна здравата си ръка към чукана. Припомни си случилото се, щом споменаха тамплиера.

— Този човек сее единствено нещастия. Щом е тук, значи е замислил нещо лошо. Няма да му дам шанс да го стори — обеща Алтаир.

— Не позволявай на отмъстителността да помрачи мислите ти, братко. И двамата знаем, че нищо добро няма да излезе от тази работа.

Алтаир се усмихна.

— Не съм забравил. Няма от какво да се страхуваш. Не търся отмъщение, а знания.

Навремето би казал подобни думи наизуст, тъй като знаеше, че околните очакват от него да говори подобни неща. Сега обаче наистина вярваше в думите си.

Малик разбра смисъла на думите му.

— Ти наистина си променен, не си като онзи, когото познавах доскоро — призна.

Алтаир кимна.

— Работата ме научи на много. Разкри различни тайни. Все още обаче има елементи, които ми убягват.

— Как така?

— Всички мъже, които дарих с вечен покой, са работили заедно, обединени от този човек. Робер има определени намерения за земите ни. Единствено това знам със сигурност. Въпросът е как и защо. Кога и къде? Тези неща не са ми ясни.

— Кръстоносци и сарацини да работят заедно? — удиви се Малик.

— Нищо подобно, има друго. Тамплиери.

— Тамплиерите са част от армията на кръстоносците — отвърна Малик, въпреки че въпросът беше изписан на лицето му: как бе възможно да са от хората на крал Ричард, ако бяха в Йерусалим? Как бе възможно да обикалят градските улици?

— Може би искат да накарат крал Ричард да повярва в тази работа — отвърна Алтаир. — Не. Те са верни единствено на Робер дьо Сабле и на откачената идея, че ще спрат войната.

— Говориш странни неща.

— Нямаш представа за истината, Малик…

— Разкажи ми тогава.

Алтаир започна да му разказва онова, което беше научил досега.

— Робер и неговите тамплиери обикалят из града. Дошли са да засвидетелстват уважението си към Махд Адин. Ще присъстват на погребението му. Което означава, че и аз ще бъда там.

— Защо му е на тамплиера да ходи на погребението?

— Все още не съм разгадал истинските им намерения, въпреки че с течение на времето ще получа признание от някого. Гражданите са разделени. Мнозина искат да си върнат живота. Други пък настояват, че са дошли за преговори, за да постигнат мир.

Спомни си оратора, когото разпита, който беше категоричен, че господарят му държи да сложи край на войната. Дьо Сабле, християнин, отиваше на погребението на Махд Адин, мюсюлманин. Не беше ли това доказателство, че тамплиерите искат да обединят Светите земи? Гражданите се възмущаваха от мисълта, че тамплиерите са нахлули в Йерусалим. Окупацията на кръстоносците все още бе твърде болезнен спомен. Не бе изненадващо, че се чуваше за сблъсъци между кръстоносци и сарацини. Ораторите не успяваха да убедят хората в града, че християните са дошли в името на мира.

— Мир? — рече Малик.

— Нали ти казах. И останалите, които убих, ми казаха същото.

— Което означава, че са наши съюзници. Въпреки това ги избиваме.

— Не допускай тази грешка. Ние по нищо не приличаме на тези хора. Макар целта им да изглежда благородна, начините, по които я постигат, не са. Поне… поне така ми каза Ал Муалим.

Той се опита да потисне малкото червейче на съмнението.

— Какъв ти е планът?

— Ще отида на погребението и ще се изправя пред Робер.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се Малик и му подаде перото. — Дано щастливата съдба докосне меча ти, братко.

Алтаир взе маркера. Преглътна с усилие.

— Малик… Преди да тръгна, трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Проявих се като глупак.

Малик се изсмя сухо.

— Естествено. Няма да споря с теб, но защо го казваш? Какво имаш предвид?

— През всичкото това време… така и не ти се извиних. Бях прекалено горд. Ти изгуби ръката си заради мен. Изгуби Кадар. Имаш пълното право да ми се сърдиш.

— Не приемам извинението ти.

— Разбирам.

— Нищо подобно. Не разбираш. Не приемам извинението ти, защото ти не си същият човек, който влезе с мен в Соломоновия храм, така че няма защо да се извиняваш.

— Малик…

— Може би, ако не ти завиждах толкова много, нямаше да бъда толкова небрежен. Аз нося не по-малко вина от теб.

— Не говори така.

— Ние сме едно. Делим както славата от битките, така и болката от пораженията. По този начин се сближаваме, ставаме по-силни.

— Благодаря ти, братко.

И така, Алтаир се озова на церемонията на малкото, скромно гробище, пълно с тамплиери и граждани, скупчили се около гроба на Махд Адин, доскоро регент на града.

Тялото трябваше да бъде изкъпано, увито в чисто платно и пренесено с цяла процесия, а след това положено на дясната страна, дупката запълнена и всички присъстващи трябваше да хвърлят по шепа пръст в гроба. Когато Алтаир влезе, един имам тъкмо се приближаваше, за да започне погребалната молитва, затова цареше тишина. Повечето бяха стиснали ръце пред себе си, навели глави в знак на уважение към мъртвия, така че на Алтаир му беше лесно да се промъкне през тълпата, за да намери подходящо място за наблюдение. Трябваше да открие къде точно се намира последната му мишена. Нали Робер дьо Сабле бе виновникът за пътя, по който пое Алтаир, и неговата смърт щеше да бъде отмъщението за причинените страдания и преживения позор.

Докато минаваше между редиците опечалени, Алтаир осъзна, че за пръв път идва на погребението на някоя от мишените си, огледа се, за да види дали са дошли хора от семейството, и се запита как той, убиецът, ще се почувства, когато стане свидетел на мъката им. Ако Махд Адин имаше близки роднини, те или не бяха дошли, или прикриваха мъката си. Край гроба беше застанал единствено имамът и…

Група тамплиери.

Бяха се изправили до богато украсена чешма. Водата бликаше от високата варовикова стена. Тримата бяха в пълно снаряжение, с шлемове, дори онзи, който беше застанал пред другите двама, беше с вдигната качулка, характерна за Велик магистър на тамплиерите.

Само че… Алтаир присви очи и погледна Дьо Сабле. Рицарят беше различен от спомените му. Да не би паметта му да го подвеждаше? Да не би да помнеше Робер дьо Сабле като огромен мъж, защото го беше победил? Този тук определено не притежаваше величествената осанка, която добре помнеше. А и къде бяха останалите от хората му?

Имамът заговори на опечалените:

— Събрали сме се да засвидетелстваме скръбта си за кончината на нашия любим Махд Адин, отнет толкова скоро от този свят. Знам, че скърбите за смъртта му. Не бива. Както сме напуснали утробата, така трябва един ден да напуснем и този свят. Това е естественият ход на нещата — също като изгрева и залеза на слънцето. Използвайте този момент, за да си припомните живота му и да благодарите за добрините, които той е сторил. Знайте, че един ден ще се съберете с него в рая.

Алтаир едва сдържаше отвращението си. Обичаният от всички Махд Адин значи! Нима ставаше въпрос за същия обичан от всички Махд Адин, който беше предател за сарацините, който се беше опитвал да подкопае доверието в тях, като екзекутираше граждани на Йерусалим? За този обичан от всички Махд Адин ли ставаше въпрос? Нищо чудно, че бяха дошли толкова малко хора, че никой не скърбеше. Беше точно толкова обичан, колкото и прокажен.

Имамът започна молитва:

— О, господи, благослови Мохамед и семейството му, спътниците му, о, благородни и величав. О, господи, по-велик от всички, мир на пророците, изпрати благословия от бога на вселената.

Алтаир премести поглед от него към Дьо Сабле и стража му. Слънцето го заслепи и той вдигна поглед към стената зад тримата рицари. Движение ли беше забелязал? Може би. Сигурно имаше още тамплиери за подкрепление.

Погледна отново тримата рицари — Робер дьо Сабле, който бе застанал така, сякаш искаше всички да го огледат добре, удобна мишена. Изглеждаше дребен. А пък плащът изглеждаше твърде дълъг.

Не. Алтаир реши да отложи убийството, защото не можеше да пренебрегне инстинкта, който му нашепваше, че нещо не е наред. Започна да се отдръпва тъкмо когато гласът на имама се промени.

— Както знаете, този човек беше убит от асасин. Опитахме се да го проследим, но се оказа трудно. Тези същества се крият в сенките и бягат от всеки, който би се изправил честно и почтено пред тях.

Алтаир застина на място. Разбра, че капанът ще щракне всеки момент. Опита се да се промуши през тълпата по-бързо.

— Днес не е така — чу той гласа на имама, — защото изглежда, че един от тях е сред нас. Подиграва ни се с присъствието си и трябва да си плати.

Неочаквано тълпата около Алтаир се разтвори и образува кръг около него. Той се завъртя и видя гроба, който имамът сочеше — мястото, на което беше застанал той. Дьо Сабле и двамата стражи се втурнаха напред. Тълпата около него му се стори озверяла, хората запристъпваха напред, настръхнали, а на него не му оставаше път за бягство.

— Дръжте го. Изправете го пред съда господен — провикна се имамът.

Алтаир изтегли меча си с едно движение и освободи камата. Веднага си припомни думите на Учителя. Избери един.

Нямаше нужда. Опечалените може и да бяха смели, а Махд Адин обичан от всички, но никой не беше готов да пролива кръв, за да отмъсти за него. Тълпата, обзета от паника, се пръсна, опечалените се препъваха в робите си, докато бягаха, а Алтаир използва неочакваното объркване, за да хукне настрани и да разблъска тамплиерите. На първия му остана време колкото да забележи, че човек от тълпата не бяга, ами приближава към него и в този момент мечът на Алтаир прониза ризницата и хлътна в корема му, а мъжът се свлече на земята.

Алтаир забеляза, че врата в стената се отваря и от нея се изсипаха още тамплиери. Бяха поне петима. В същия миг отгоре се посипаха стрели, един рицар се изметна настрани и падна, от врата му щръкна стрела. Алтаир премести поглед към укрепленията на стената, където се бяха настанили лъконосците на тамплиерите. Този път очевидно имаше късмет, но едва ли можеше да разчита на същото следващия път.

Вторият от стражите се втурна напред и асасинът вдигна меча, преряза гърлото му и той рухна сред кървав фонтан. Обърна се към Дьо Сабле, който извади тежкия си меч и замахна с такава сила, че Алтаир политна назад и едва успя да отбие удара на противника си. Неочаквано се появиха подкрепленията и след миг той отбиваше ударите на още трима тамплиери, всички до един с шлемове, и откри, че е стъпил върху последния дом на Махд Адин. Нямаше време, за да се наслади на момента, защото отгоре се посипаха нови стрели и за негова радост втори рицар падна с писък. Останалите тамплиери се разпиляха, по-уплашени от своите лъконосци, отколкото от Алтаир. В този момент Дьо Сабле се разкрещя на стрелците да престанат да обстрелват своите хора.

Алтаир остана поразен. Едва не изпусна меча. Гласът, който чу, не беше с характерния френски акцент на Робер дьо Сабле, а глас на жена. На англичанка.

За частица от секундата остана объркан от удивление и възхищение. Въпросната… жена, изпратена на мястото на Дьо Сабле, се биеше със същата смелост като мъж и въртеше тежкия меч умело като всеки рицар, с когото Алтаир се беше сблъсквал. Коя ли беше? Може би помощничка на Дьо Сабле? Може би негова любовница? Като се придържаше близо до стената, повали още един рицар. Оставаше само един. Само един и помощничката на Дьо Сабле. Последният тамплиер не беше толкова интересен за двубой, колкото жената, затова умря бързо, нанизан на меча на Алтаир.

Сега оставаше единствено тя и двамата започнаха да разменят удари, докато най-сетне Алтаир успя да я надвие, заби меча в рамото й, подложи край и тя падна тежко на земята. Той хукна настрани, за да се прикрие, и я повлече със себе си, така че и двамата бяха извън обсега на стрелците. След това се надвеси над нея. Тя все още беше с шлема и гърдите й се вдигаха тежко. По врата и рамото й се стичаше кръв, но беше жива, помисли си Алтаир — и щеше да остане, ако той решеше да пощади живота й.

— Искам да видя очите ти, преди да умреш — рече й.

Свали шлема и остана поразен, когато се изправи пред истината.

— Изглежда очакваше друг — рече тя с тънка усмивка. Косата й беше скрита под шапка от метална плетка, но Алтаир остана поразен от очите й. В тях имаше решителност и още нещо. Имаше мекота и нежност. Запита се дали очевидните й бойни умения не крият истинската й природа.

Но защо — каквито и бойни умения да притежаваше тя — Дьо Сабле беше решил да изпрати тази жена на свое място? Какви специални умения притежаваше? Той притисна острието към врата й.

— Що за магия е това? — попита предпазливо.

— Знаехме, че идваш — рече тя, все още усмихната. — Робер искаше да е сигурен, че разполага с време, за да се махне.

— Значи бяга?

— Не можем да отречем успеха ти. Ти провали плановете ни. Първо съкровището — след това хората ни. Контролът над Светите земи ни се изплъзна… Само че той видя възможност да си върне откраднатото и да обърне победите ти в своя полза.

— Съкровището е все още в ръцете на Ал Муалим, а веднъж вече разгромихме армията ви — отвърна Алтаир. — Плановете на Робер, независимо какви са, ще се провалят отново.

— Да — отвърна тя, — но сега вече ще се сблъскаш не само с тамплиерите.

Алтаир настръхна:

— Говори смислено!

— Робер замина за Арсуф в името на каузата — сарацини и кръстоносци да се обединят срещу асасините.

— Това никога няма да стане. Нямат причина да го направят.

Усмивката й стана по-широка.

— Доскоро може и да беше точно така, но сега ти им даде основателна причина. Всъщност причините са девет. Труповете, които остави, са жертви и от двете страни. Ти превърна асасините в общ враг и подсигури унищожението на целия Орден. Браво.

— Не са девет, а осем.

— Как така?

Отдръпна меча от гърлото й.

— Ти не беше набелязана за моя мишена. Няма да отнема живота ти. — Той се изправи. — Свободна си. Върви. Само не ме следвай.

— Не се налага — отвърна тя, скочи на крака и притисна с ръка раната на рамото си. — Вече закъсня…

— Ще видим.

Хвърли последен поглед към бойниците, където лъконосците бързаха да заемат нови позиции. Алтаир хукна и остави гробището празно, освен труповете, стари и нови, както и необикновената, дръзка и омагьосваща жена.

— Беше капан — възкликна той пред Малик малко по-късно. Мислите му препускаха.

— Чух, че на погребението е настанал истински хаос… Какво стана?

— Робер дьо Сабле го нямаше. Беше изпратил друг. Очаквал ме е…

— Трябва да се върнеш при Ал Муалим — нареди строго Малик.

„Да — помисли си Алтаир, — трябва.“ Отново се появи настойчивото чувство, което му подсказваше, че има още тайни за разгадаване. Защо му се струваше, че този път отговорът е свързан с Учителя?

— Няма време. Тя ми каза къде е той. Разбрах какво планира. Ако се върна в Масиаф, той може и да успее… След това… Страхувам се, че ни грози разгром.

— Избихме повечето от хората му. Той няма да успее да организира истинско нападение. Чакай — спря го Малик. — Тя ли каза?

— Да. Беше изпратил жена. Необичаен ход, знам. Но по този въпрос ще говорим някой друг път. Засега трябва да се съсредоточим над Робер. Може и да сме го обезкръвили, но той е умен. Заминал е да обсъди каузата си с Ричард и Салах Ал’дин. Целта му е да ги обедини срещу общия враг… Срещу нас.

— Грешиш. В тази работа няма никакъв смисъл. Те никога не биха…

— Напротив. И ние ще бъдем виновни за съюза им. Хората, които убих — мъже и от двете страни на конфликта… са важни и за двамата лидери… планът на Робер може и да е амбициозен, но е напълно смислен. И има реална възможност да се получи.

— Братко, нещата се промениха. На всяка цена се върни в Масиаф. Не можем да действаме без разрешението на Учителя. Така само ще компрометираме Братството. Мислех… Мислех, че вече си научил този урок.

— Престани да се криеш зад думите, Малик. Използваш кредото и заветите като щит. Той крие много от нас. Крие важни неща. Нали ти ми каза, че не знаем нищо, че можем единствено да подозираме и предполагаме. Тамплиерите задълбочават действията си. Когато приключа с Робер, ще се върна незабавно в Масиаф, за да получа отговорите. Ти обаче можеш да заминеш още сега.

— Не мога да замина от града.

— Тогава пообиколи сред хората. Потърси онези, които са служили при мъжете, които избих. Научи каквото можеш. Ти си проницателен, може да забележиш нещо, което на мен е убягнало.

— Не знам… трябва да помисля.

— Както прецениш, приятелю. Аз обаче заминавам за Арсуф. Всеки миг закъснение дава на врага преднина.

Ето че за пореден път обръщаше гръб на кредото и може би неволно обричаше Ордена на опасност.

— Внимавай, братко.

— Ще внимавам много. Обещавам.

30

Армиите на Салах Ал’дин и Ричард Лъвското сърце се срещнаха край Арсуф и докато пътуваше натам, Алтаир научи — от клюките в ковачници и край чешми — че след няколко сблъсъка битката била започнала същата сутрин, когато турците на Салах Ал’дин предприели атака срещу кръстоносците.

Докато яздеше към бойното поле, се разминаваше с уплашени хорица, които бягаха и търсеха спасение от кланетата. На хоризонта се виеха валма дим. Когато наближи, започна да различава воините. Бяха на групи, приличаха на огромни, тъмни сенки в далечината. Видя дълга колона от хиляди мъже на коне, които нападаха врага, но се оказаха твърде далече и така и не успя да разбере дали нападат сарацините или кръстоносците. Когато се придвижи напред, различи дървените бойни машини — поне една от ТЯХ гореше. Пред погледа му бяха и високите дървени кръстове на християните, огромни кръстове, качени на платформи с колела, които пехотинците тласкаха напред, знамената на сарацините и кръстоносците. Небето тъмнееше от стрелите, пуснати от лъконосците и от двете страни. Забеляза рицари на коне, стиснали пики, групи конници сарацини, които се врязваха в редиците на рицарите.

Чу чаткането на копита в долината, неспирния тътен от сарацинските цимбали, барабани, гонгове и тромпети. Чу и шума на битката: какофонията от викове на живите, писъците на умиращите, звънтенето на стомана, жалното цвилене на ранени коне. Натъкваше се на животни, останали без ездачи, и на трупове — както на сарацини, така и на кръстоносци — проснати в прахта или подпрени на дървета.

Дръпна юздите на коня си — тъкмо навреме, защото от дърветата пред него неочаквано наизскачаха стрелци. Скочи от коня и се претърколи настрани, за да се скрие зад преобърната каруца. Бяха поне сто човека. Притечаха към дърветата от другата страна. Движеха се бързо, приведени ниско. Движеха се като войници, които са проникнали на територията на врага.

Алтаир се изправи и също хукна към дърветата, за да последва лъконосците от безопасно разстояние. Следва ги в продължение на няколко километра, а типичните за битката звуци, вибрациите, ставаха все по-осезаеми, докато не стигнаха до един хребет. Намираха се над мястото на битката, която вилнееше под тях, и в първия момент мащабът й спря дъха му. Навсякъде — докъдето стигаше погледът — бяха пръснати мъже, трупове, машини и коне.

Също както по време на обсадата на Акра той се беше озовал по средата на ожесточен конфликт, в който нито една от двете страни не беше негова. Имаше обаче Ордена. Имаше мисия, която да изпълни, за да спре звяра, който неволно бе освободил.

Навсякъде около него по хребета се виждаха трупове, сякаш доскоро тук се беше водила битка. Така беше: който владееше хребета, имаше преимуществото на височината, следователно за мястото предстоеше да се води нова битка. Така и стана. Тъкмо се качиха, когато сарацините бяха пресрещнати от пехотата на кръстоносците и лъконосци и двете страни наддадоха кръвожаден рев. Хората на Салах Ал’дин разчитаха на изненадата, затова взеха надмощие и първата вълна на атаката им остави много убити кръстоносци, а някои паднаха от хребета право в разгара на битката долу. Алтаир коленичи и остана да наблюдава как кръстоносците се прегрупират и битката се разгаря.

Мина по хребета, като избираше най-закътаните и безопасни места и излезе зад позициите на кръстоносците, където се намираше Ричард Лъвското сърце. Единствената му надежда беше да стигне до него, ако искаше да спре Робер дьо Сабле. Доближи се до битката и се придвижи наляво, като остави достатъчно място между себе си и воините. Натъкна се на кръстоносец, коленичил в храсталака, който наблюдаваше битката и хленчеше. Остави го и затича напред.

Неочаквано се чу вик и двама кръстоносци се изпречиха на пътя му, вдигнали тежките си двуостри мечове. Той спря, кръстоса ръце и посегна към раменете, за да извади меча с едната, а на другата освободи скритата кама. Единият разузнавач падна и той се нахвърли върху другия и едва след като го повали, разбра, че не бяха разузнавачи. Бяха стражи.

Озърна се към битката и забеляза, че се намира на стръмния склон на хълм. На известно разстояние видя знамето на Ричард Лъвското сърце и му се стори, че мярна самия крал, възседнал прекрасен жребец, огненочервената му брада и коса искряха на следобедното слънце. Заприиждаха пехотинци от ариергарда и той беше заобиколен от рицари — броните им дрънчаха, бяха вдигнали мечове, очите под шлемовете им искряха от вълнение.

Задачата им беше да защитават краля си. Задачата на Алтаир пък беше да се добере до него. Битката вилня дълго. Той се местеше и криеше непрекъснато, понякога си проправяше път, окървавеният му меч проблясваше, понякога успяваше да се приближи достатъчно близо, че да види Ричард. Кралят беше в едно сечище. Беше слязъл от коня, оглеждаше се предпазливо, ослушваше се, а стражите му бяха образували кръг около него, за да смалят мишената.

Алтаир така и не беше спрял да се бие, въртеше меча, в краката му падаха воини, плащът му беше изпръскан с кръвта на кръстоносци. Видя как пълководците на краля вадят мечовете, а очите им блестят застрашително под шлемовете. Лъконосците заеха прикритие зад близките скали с надеждата да открият високо място, откъдето да забележат натрапника.

— Чакай малко — провикна се Алтаир. Крал Ричард беше на няколко крачки и той го погледна в очите, въпреки че воините му напредваха. — Думи нося, не стомана.

Кралят беше в пурпурночервено, на гърдите му беше извезан лъв. Беше единственият, който не беше обзет от страх или паника. Стоеше съвършено спокоен в центъра на битката. Вдигна ръка и мъжете му спряха, а битката замря мигновено. Алтаир остана облекчен, когато видя как нападателите му отстъпват няколко крачки и около него най-сетне остана свободно място. Той отпусна ръката с меча. Пое си дъх, раменете му се вдигаха и отпускаха тежко, знаеше, че всички погледи са вперени в него. Мечовете на воините бяха насочени в корема му, стрелите на всички лъконосци бяха готови да полетят към него. Беше достатъчно Ричард да изрече една дума и той щеше да е мъртъв.

Вместо това Ричард заговори:

— Значи идваш, за да искаш условия за примирие. Крайно време беше.

— Не, не си ме разбрал — отвърна Алтаир. — Изпраща ме Ал Муалим, не Сал ах Ал’дин.

Кралят помръкна.

— Асасин значи? Какво означава това? Говори бързо. — Мъжете пристъпиха напред. Стрелците изпънаха рамене.

— Сред хората ти има предател — рече Алтаир.

— И той те е наел да ме убиеш, така ли? — провикна се кралят. — Да не би да си дошъл да злорадстваш, преди да нанесеш фаталния удар? Няма да се дам толкова лесно.

— Не съм дошъл да убия теб, а него.

— Говори, тогава и аз ще преценя дали казваш истината — нареди крал Ричард и даде знак на Алтаир да се приближи.

— Кой е предателят?

— Робер дьо Сабле.

Кралят изви изненадано вежди.

— Моят пълководец?

— Той замисля предателство — потвърди спокойно Алтаир. Опитваше се да подбере думите си внимателно, от страх да не бъде разбран погрешно. Трябваше да накара краля да му повярва.

— Той говори друго — рече Ричард. — Иска да отмъсти на хората ти за хаоса, който сте сътворили в Акра. Склонен съм да го подкрепя. Някои от най-добрите ми хора бяха избити от твоите братя.

Значи Робер дьо Сабле вече бе говорил с краля. Алтаир си пое дълбоко дъх. Онова, което се канеше да каже, можеше да доведе до смъртта му.

— Аз бях този, който ги изби. Имах основателна причина.

— Ричард се ядоса, но Алтаир продължи да обяснява: — Изслушай ме. Уилям дьо Монферат. Той искаше да използва войниците си, за да завзема Акра насила. Гарние дьо Наплуз. Той искаше да използва уменията си, за да контролира всички, които си позволят да му се противопоставят. Намерението му беше да блокира пристанищата, като по този начин попречи на кралството ти да изпраща помощ. Тези хора те предадоха и получаваха заповедите си от Робер дьо Сабле.

— Да не би да очакваш да повярвам на тези лъжи?

— Познаваш тези мъже по-добре от мен. Наистина ли си изненадан, че са ти мислели злото?

Ричард изглежда се замисли за момент, след това се обърна към един от хората си — рицар с шлем, който скриваше цялото му лице.

— Истина ли е? — попита.

Рицарят свали шлема и този път Алтаир се озова пред Робер дьо Сабле. Алтаир го погледна с нескрито отвращение, когато си припомни престъпленията му. Същият този мъж беше изпратил жена на свое място.

В продължение на няколко секунди двамата останаха впили очи един в друг. Виждаха се за пръв път след битката под Храмовия хълм. Все още задъханият Алтаир сви юмрук. Дьо Сабле се подсмихна, изви устни и се обърна към Ричард.

— Кралю мой… — започна възмутено, — пред нас стои асасин. Тези същества са умели манипулатори. Разбира се, че не е истина.

— Аз нямам причина да лъжа — сопна се Алтаир.

— Напротив, имаш — изсмя се Дьо Сабле. — Страхуваш се какво ще се случи с жалката ти крепост. Ще успее ли да издържи на обединените сили на сарацини и кръстоносци? — Той се ухили, сякаш си представяше как Масиаф пада в ръцете му.

— Аз се тревожа за хората в Светите земи — възрази Алтаир. — Ако трябва да се пожертвам, за да има мир, така да бъде.

Ричард ги наблюдаваше съсредоточено.

— Много необичайно. Всеки един от вас обвинява другия…

— Сега не е времето за това — рече Дьо Сабле. — Трябва да се срещна със Саладин и да си осигуря помощта му. Колкото повече отлагаме, толкова по-трудно ще бъде. — Той понечи да тръгне, очевидно решил, че разговорът е приключен.

— Чакай, Робер — спря го Ричард. Плъзна поглед от него към Алтаир и после обратно.

Дьо Сабле изсумтя разочаровано и се сопна:

— Защо? Какви са намеренията ти? Не е възможно да вярваш на него. — Той посочи Алтаир, който забеляза, че кралят храни известни съмнения. Може би дори беше склонен да повярва на думите на един асасин вместо на тамплиер. Затаи дъх.

— Трудно решение — призна кралят, — което няма да мога да взема сам. Ще го оставя в ръцете на по-мъдри от мен.

— Благодаря.

— Не, Робер, няма да си ти.

— Кой тогава?

— Господ. — Той се усмихна, сякаш доволен, че е взел правилното решение. — Въпросът ще бъде решен в двубой. Господ ще вземе страната на онзи, чиято кауза е истинска.

Алтаир наблюдаваше внимателно Робер. Забеляза изражението на тамплиера. Дьо Сабле сигурно си спомняше последния път, когато се срещнаха, и лекотата, с която премахна Алтаир от пътя си.

Алтаир помнеше добре тази среща. Казваше си, че сега вече е различен воин, че последния път е бил осакатен от собствената си арогантност и затова противникът го беше сразил, без да му мигне окото. Същевременно се опитваше да потисне спомена за колосалната сила на рицаря, който го беше сграбчил и запокитил с неподозирана лекота, също като чувал с жито.

Дьо Сабле очевидно помнеше същото, защото се обърна към крал Ричард и кимна в знак на съгласие.

— Щом така искаш.

— Така искам.

— Така да бъде. Готов ли си, асасин?

Кралят и помощниците му се отдръпнаха настрани, докато останалите стражи и бойци образуваха кръг около Алтаир и широко усмихнатия Дьо Сабле. За разлика от Алтаир той не беше уморен от досегашната битка. Носеше броня, докато Алтаир имаше само плаща си. Не изпитваше болка от раните и натъртванията, получени в сечището. Той също знаеше тези неща. Докато нахлузваше ръкавиците от плетен метал, един от мъжете пристъпи напред, за да му помогне да си сложи шлема. Знаеше отлично, че има предимство във всяко едно отношение.

— И така — заговори подигравателно той, — срещаме се отново. Да се надяваме този път да си по-добър противник.

— Не съм същият човек, с когото се сблъска в храма — отвърна Алтаир и вдигна меча. Тътенът от битката край Арсуф сега вече му се струваше далечен. Светът му се беше свил до кръга, който войниците бяха описали около двамата съперници. Бяха само той и Дьо Сабле.

— На мен ми се струваш съвсем същият — рече рицарят. Вдигна меча, за да поздрави Алтаир. Асасинът стори същото. Никой не направи първата крачка. Робер дьо Сабле отпусна тежестта на задния си крак. Очевидно очакваше Алтаир да нападне пръв.

Асасинът обаче спечели първата изненада в двубоя, като остана напълно неподвижен и зачака нападението на тамплиера.

— Видът лъже — рече той.

— Така си е — потвърди Дьо Сабле с хитра усмивка и в следващата секунда нанесе първия си удар, като вложи в него всички сили.

Асасинът парира. Тамплиерът едва не изби меча от ръката му, но той съобрази да отскочи настрани и да потърси слабо място в защитата на рицаря. Двуострият меч на тамплиера беше поне три пъти по-тежък от неговия и макар рицарите да се славеха с умението си да въртят меча и с мечешката си сила, те неминуемо бяха по-бавни. Дьо Сабле можеше да бъде смъртоносен противник, когато атакуваше, но за бързина и дума не можеше да става.

Това беше слабото място, над което Алтаир да се съсредоточи. Предишния път грешката му беше, че му позволи да използва преимуществата си. Сега нямаше да му предостави подобна възможност.

Все още преизпълнен със самоувереност, Дьо Сабле напредна.

— Скоро всичко това ще приключи и Масиаф ще падне — избъбри той. Беше толкова близо с тежкия меч, че Алтаир го чу как профуча покрай ухото му.

— Братята ми са по-силни, отколкото си мислиш — отвърна той.

Стоманените остриета звъннаха отново.

— Много скоро ще разберем дали е така — ухили се тамплиерът.

Алтаир затанцува. Защитаваше се, парираше ударите на противника, отскачаше настрани, нанасяше порезни рани, съсипваше плетената броня, нанесе няколко зашеметяващи удара по шлема на рицаря. Най-сетне Дьо Сабле се отдръпна, за да си поеме дъх, вероятно разбрал, че няма да успее да убие Алтаир толкова лесно, колкото си въобразяваше.

— Виж ти — подхвърли той. — Значи хлапето се е научило да върти меча.

— Упражнявах се много. Твоите хора се погрижиха да не стоя бездеен.

— Те се жертваха за велика кауза.

— Както ще стане и с теб.

Дьо Сабле се спусна напред, замахна с меча си и едва не изби оръжието на Алтаир от ръката му. Асасинът се наведе, изви се пъргаво и нанесе удар с ефеса, а рицарят политна назад и изгуби равновесие. Той остана без дъх и единствено благодарение на кръга воини не падна в прахта. Те му помогнаха да се изправи и рицарят настръхна от яд. Дишаше тежко, на пресекулки.

— Времето за игри изтече! — изрева, сякаш като говореше на висок глас, думите щяха да се превърнат в истина. Скочи напред, но смъртоносната грация вече я нямаше. Единственото смъртоносно у него вече беше сляпата надежда.

— При това отдавна — потвърди Алтаир. Обзе го неподозирано спокойствие, защото бе убеден, че е истински, съвършен асасин. Щеше да победи Робер дьо Сабле както с ум, така и със сила и умения. Когато рицарят нападна отново, този път доста по-неубедително, Алтаир отби атаката с лекота.

— Нямам представа откъде идва силата ти… — рече задъхано Дьо Сабле. — Това е някакъв номер. Не, трябва да е наркотик.

— Всичко е точно както каза кралят ти. Накрая правдата винаги печели.

— Каузата ми е правдива! — изкрещя Дьо Сабле и изпъшка тежко, докато замахваше с меча, почти болезнено бавно. Алтаир забеляза лицата на хората му. Те тръпнеха в очакване да нанесе фаталния удар.

Оправда очакванията им. Насочи меча право в средата на червения кръст на Дьо Сабле, раздра плетената ризница и прониза гърдите му.

31

Дьо Сабле ахна. Остана с отворена уста, вдигна ръце към меча, който го беше поразил, въпреки че Алтаир го изтегли. По туниката се очерта червено ручейче, рицарят се олюля, след това се отпусна на колене. Мечът му падна, ръцете му увиснаха.

Асасинът веднага погледна към мъжете, насъбрали се в кръг около тях. Почти очакваше да го нападнат, след като видяха как Великият магистър умира. Само че те не помръднаха. Крал Ричард беше застанал отстрани, извил брадичка, сякаш развоят на събитията бе успял само да поразпали любопитството му.

Алтаир се наведе над Дьо Сабле, прихвана го с една ръка и го положи на земята.

— Всичко свърши — рече той. — Замисълът ти — и ти самият си свършен — може да почива в мир.

В отговор Дьо Сабле се опита да се изсмее.

— Какво разбираш ти от замисли. — Ти си най-обикновена пионка. Той те предаде, момче. Също както предаде и мен.

— Говори смислено, тамплиер — изсъска Алтаир, — или замълчи завинаги. — Озърна се към мъжете застанали в кръг. Те не помръдваха от местата си.

— Изпратил те е да убиеш деветима, нали? — попита рицарят. — Това са деветимата, които охраняваха тайната на съкровището. Винаги деветима изпълняваха тази задача, отговорността се предаваше от поколения в тамплиерските семейства. Преди почти сто години бил създаден Орденът на рицарите тамплиери и Храмовият хълм станал тяхна база. Те се обединили, за да защитят пилигримите до най-светите земи и се заклели да изживеят живота си като воини монаси — поне така твърдели. Както знаели всички, освен най-наивните и лековерните, тамплиерите имали много повече наум, отколкото подозирали безпомощните пилигрими. Истината била, че те търсели съкровище и свещени реликви в Соломоновия храм. Винаги били девет, задачата им била да го открият и най-сетне те успели. Дьо Сабле, Тамир, Дьо Наплуз, Талал, Дьо Монферат, Махд Адин, Джубаир, Сибранд, Абу’л Нукод. Деветимата знаели тайната. Те били деветте жертви.

— И какво става? — попита предпазливо Алтаир. Беше дълбоко замислен.

— Не деветима открили съкровището, асасин — усмихна се умиращият. Силите му бавно се топяха. — Били десет.

— Десет ли? Не бива да остане нито един, който да знае тайната. Кажи ми името му.

— Но ти го познаваш твърде добре. Много се съмнявам, че ще отнемеш живота му със същата охота, с която отне моя.

— Кой е той? — настоя Алтаир, макар вече да знаеше. Едва сега разбра какво го беше тревожило през всичкото това време. Тази тайна обаче му беше убягнала.

— Учителят ти — отвърна Дьо Сабле. — Ал Муалим.

— Но той не е тамплиер. — Алтаир все още отказваше да повярва. Дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Ал Муалим беше човекът, отгледал го и възпитал почти като свой син. Той го беше напътствал, обучавал. Той го беше предал.

— Никога ли не се запита откъде знае толкова много? — продължи да настоява Дьо Сабле, докато Алтаир усещаше как светът му се руши и изплъзва. — Той знаеше къде да ни намери, колко сме, какви са целите и стремежите ни.

— Той е Учител на асасините… — опита се да го оправдае Алтаир, тъй като все още не желаеше да повярва. И въпреки това… усещаше, че загадката е най-сетне разплетена. Истина беше. Едва не се изсмя. Знаеше само, че всичко е илюзия.

— Oui. Учител на лъжите — успя да изрече рицарят. — Ние с теб сме просто поредните пионки във великата му игра. А сега със смъртта ми оставаш единствено ти. Да не би да си въобразяваш, че ще те остави да живееш, след като знае какво си направил?

— Аз не се интересувам от съкровището — отвърна убедено Алтаир.

— Ти може и да не се интересуваш, но той се интересува. Единствената разлика между мен и учителя ти е, че той не иска да сподели това съкровище.

— Не…

— Каква ирония, а? Аз — най-големият ти враг — те предпазвам от смъртта. Сега обаче, след като отне живота ми, сложи край и на своя живот.

Алтаир си пое дълбоко въздух, докато се опитваше да осмисли онова, което се случваше. Обзеха го гняв, болка, самота.

След това протегна ръка и склопи очите на Дьо Сабле.

— Не успяваме винаги да открием онова, което търсим — рече той, изправи се и се подготви да посрещне смъртта, ако кръстоносците се нахвърлят върху него. Може би дори се надяваше да стане така.

— Добре се би, асасин — прозвуча вик и той се обърна към Ричард. Кръгът се разтвори, за да може кралят да мине. — Изглежда, господ ти се усмихна този ден.

— Господ няма нищо общо. Просто бях по-добрият боец.

— Ти може и да не вярваш в него, но той изглежда вярва в теб. Преди да си тръгнеш, имам един въпрос.

— Питай тогава. — Неочаквано се почувства смъртно уморен. Копнееше да легне под сянката на някоя палма и да заспи, да изчезне. Дори да умре.

— Защо? Защо измина толкова път и рискува живота си хиляди пъти, за да убиеш един-единствен човек?

— Той заплашваше братята ми и всичко, което представляваме.

— Значи става въпрос за отмъщение, така ли?

Алтаир погледна тялото на Дьо Сабле и осъзна, че не е и помислил за отмъщение, преди да го убие. Беше сторил всичко заради Ордена. Изказа мислите си на глас:

— Не, това не беше отмъщение, ами справедливост. Трябва да възцари мир.

— Заради това ли се биеш? — изви вежди Ричард. — За мир ли? Нима не виждаш противоречието?

Той замахна с ръка към битката, която продължаваше в ниското, към убитите на сечището и най-сетне към все още топлото тяло на Робер дьо Сабле.

— Някои не могат да бъдат убедени в това.

— Като лудия Саладин ли? — въздъхна Ричард.

Алтаир го погледна. Пред него стоеше справедлив и честен крал.

— Според мен той иска да види края на тази война не по-малко от теб.

— И аз така чух, но действията му говорят за друго.

— Дори той да не го признава, това искат хората — уточни Алтаир. — Както сарацините, така и кръстоносците.

— Хората не знаят какво искат. Затова се обръщат към мъже като нас.

— Значи зависи от мъже като вас да постъпите правилно.

Ричард изсумтя:

— Глупости. Идваме на този свят с ритници и писъци, гневни, несигурни. Просто сме такива. Не бихме могли да бъдем други.

— Не. Ние сме такива, каквито изберем.

Ричард се усмихна мрачно.

— Твоят вид… Вечно си играете с думите.

— Говоря истината — рече Алтаир. — Тук няма никакъв трик.

— Скоро ще разберем. Чувам обаче, че човек невинаги получава онова, което желае. Дори сега, докато езичникът Саладин громи хората ми, аз трябва да се погрижа за тях. Може би, след като видя колко е уязвим, ще премисли. Точно така. След време онова, към което се стремиш, може и да се окаже възможно.

— Ти си също толкова несигурен като него — отвърна Алтаир. — Не забравяй това. Хората, които беше оставил да управляват от твое име, нямаха намерение да ти служат по-дълго, отколкото се налагаше.

— Да, да, това ми беше добре известно.

— Тогава ще си вървя — рече Алтаир. — Налага се да проведа разговор с учителя си. Излиза, че и той не е безгрешен.

Ричард кимна.

— Той е просто човек. Както всички нас. Включително и ти.

— Дано намериш мир и покой — пожела асасинът и си тръгна, а мислите му полетяха към Масиаф. Красотата на дома му беше помрачена от онова, което научи за Ал Муалим. Трябваше незабавно да се отправи натам. Трябваше да оправи нещата.

32

Масиаф се оказа променен след заминаването му: пролича от мига, в който влезе в конюшнята. Конете риеха с копита, цвилеха, но нямаше нито едно конярче, което да се погрижи за тях или за коня на Алтаир. Той изтича през отворената порта във вътрешния двор и веднага забеляза тишината — не се чуваше никакъв звук — и необикновената атмосфера. Слънцето се опитваше да пробие и забулваше селото в сивкава, мрачна мъгла. Не се чуваха песните на птици. От чешмата вече не бликаше вода, не се чуваше гълчавата на ежедневието. Сергиите бяха изкарани, но наоколо не се мяркаха селяни, нямаше го оживеният пазарлък за стоки. Не се чуваха и звуците, които обикновено издаваха животните. Наоколо витаеше зловеща… тишина.

Заизкачва се по хълма към цитаделата и не срещна никого. Както винаги, той се запита дали Ал Муалим е в кулата, дали го наблюдава от обичайното си място. Дали го вижда? Ненадейно погледът му бе привлечен от самотна фигура, отправила се към него. Беше селянин.

— Какво става тук? — попита Алтаир. — Къде са хората?

— Отидоха при Учителя — отвърна човекът. Говореше напевно, сякаш повтаряше мантра. Очите му изглеждаха стъклени, от крайчеца на устата му се точеше слюнка. Алтаир бе виждал този поглед и преди. Беше го виждал у нещастниците, които се кланяха на Дьо Наплуз. Онези бяха луди или поне така мислеше тогава. И техните погледи бяха празни, стъклени.

— Тамплиери ли са, идвали? — попита Алтаир. — Да не би да са нападнали отново?

— Те вървят по пътя — отвърна селянинът.

— Кой път? Какви ги дрънкаш?

— Пътят към светлината — продължи със същия напевен глас мъжът.

— Говори смислено, човече!

— Съществува единствено онова, което ни показва Учителят. То е истината.

— Ти си луд, бе! — засъска Алтаир.

— И ти ще поемеш по пътя или ще загинеш. Така повели Учителят.

Ал Муалим, помисли си Алтаир. Значи беше истина. Значи всичко се оказваше истина. Беше предаден. Нищо не беше такова, каквото бе мислил.

— Какво ти е направил — попита той.

— Слава на Учителя, задето ни поведе към светлината…

Алтаир хукна нагоре по хълма и остави селянина съвсем сам на пазарчето. Тича, докато не попадна на група асасини, които го чакаха с извадени мечове.

И той извади своя, макар да знаеше, че няма да може да го използва. Поне нямаше да убие никого с него. Тези асасини, въпреки че искаха да го убият, бяха с промити мозъци. Ако ги убиеше, щеше да потъпче онова, в което вярваше. Беше му омръзнало да обръща гръб на кредото. Никога повече. Само че…

Те запристъпваха към него. Очите им бяха мъртви.

И те ли бяха в транс както останалите? И техните движения ли щяха да са бавни и тромави? Той сви рамене и ги нападна. Повали първия. Вторият го сграбчи, но той стисна плаща му, омота го в ръка и дръпна, така че братът повали други двама и по този начин осигури на Алтаир място за действие.

След това, някъде от високо, чу да го викат по име. Малик беше застанал пред портата на крепостта. С него бяха Джабал от Акра и още двама асасини, които не познаваше. Заоглежда ги внимателно. И те ли бяха с промити мозъци? Да не би да бяха упоени? Какви ги вършеше Ал Муалим?

Не. Малик махаше с единствената си ръка и макар Алтаир да не вярваше, че ще дойде ден, когато да се зарадва да види Малик, ето че сега остана доволен.

— Алтаир. Насам.

— Избра много подходящ момент да се появиш — ухили се Алтаир.

— Май е точно така.

— Пази се добре, приятелю — предупреди го Алтаир. — Ал Муалим ни е предал. — Беше готов братята му да посрещнат тези думи с недоверие, да се сблъска с гнева на Малик, който имаше пълно доверие на Ал Муалим и се кълнеше в него, защото защитаваше всяка негова стъпка и решение. Малик обаче кимна тъжно.

— Предал е и съюзниците си тамплиери — добави.

— Ти откъде знаеш?

— След като разговаряхме, се върнах при руините под Соломоновия храм. Оказа се, че Робер е записвал всичко в дневник. Страниците бяха пълни с какви ли не разкрития. Онова, което прочетох, разби сърцето ми… Но също така ми отвори очите. Прав си, Алтаир. Учителят ни е използвал през всичкото време. Задачата ни не е била да спасим Светите земи, а да му ги поднесем на тепсия. Трябва да намерим начин да го спрем.

— Внимавай, Малик — предупреди Алтаир. — Ако му позволим, ще направи и с нас онова, което е направил с останалите. Трябва да се пазим от него.

— Ти какво предлагаш? Ръката ми с камата е все още силна, а хората ми няма да ме предадат. Би било грешка, ако не ги използваме.

— Тогава разсей тези роби. Нападни крепостта отзад. Ако успееш да отвлечеш вниманието им от мен, ще успея да се добера до Ал Муалим.

— Както кажеш.

— Хората, които се изправят срещу нас — те не владеят умовете си. Ако е възможно, не ги убивайте…

— Няма. Той потъпка кредото, но това не означава и ние да направим същото. Ще сторя всичко по силите си.

— Не те моля за нищо повече — отвърна Алтаир.

Малик понечи да тръгне.

— Безопасност и мир, приятелю — рече Алтаир.

Другият се усмихна тъжно.

— Присъствието ти ще освободи и двама ни.

Алтаир хукна по крепостната стена към главния двор и едва сега разбра защо на пазара нямаше селяни. Всички бяха тук, скупчени в двора. Сигурно бяха дошли от селото. Лутаха се безцелно и се държаха така, сякаш едва имаха сили да вдигнат глави. Той забеляза как мъж и жена се сблъскаха, жената падна и тупна тежко по гръб. Сякаш нито един от двамата не забеляза. Нямаше нито изненада, нито болка, нито извинение, не прозвучаха гневни думи. Мъжът се олюля, след това продължи нанякъде. Жената остана на мястото си, без да обръща внимание на другите селяни.

Алтаир внимателно се промуши сред тях към кулата, удивен от тишината. Чуваше се единствено тътренето на хорските крака и странен шепот.

— Подчинявай се на волята на Учителя — чу той.

— О, Ал Муалим. Води ни. Напътствай ни.

— Светът ще бъде прочистен. Ще започнем на чисто.

Новият ред, помисли си той, определен от рицарите тамплиери, с един тамплиер над всички — Ал Муалим.

Той излезе в преддверието на кулата, но нито един страж не пристъпи напред, за да го посрещне. Наоколо се носеше усещане за празнота. Сякаш невидима мъгла беше обгърнала всичко. Вдигна поглед и забеляза, че портата от ковано желязо, която водеше към градината зад кулата, е оставена отворена. Там падаха снопи светлина, сякаш го призоваваха, и той се поколеба, тъй като беше наясно, че ако отиде, ще попадне право в ръцете на Ал Муалим. Ако обаче Учителят искаше да го убие, досега щеше да е намерил начин да сложи край на живота му. Изтегли меча и се изкачи по стълбите и едва сега се сети, че продължава да нарича Ал Муалим „Учителя“, макар наставникът му да не беше вече такъв. Той беше престанал да бъде учител в мига, в който Алтаир разбра, че Ал Муалим е тамплиер. Сега вече беше враг.

Спря пред портата към градината. Пое си дълбоко дъх. Нямаше никаква представа какво го чака от другата страна, но имаше само един начин да разбере.

33

В градината беше тъмно. Алтаир чу приглушеното бълбукане на поток и ромоленето на водопад, иначе беше тихо и спокойно. Пристъпи към мраморна тераса — подът беше гладък — огледа се, присви очи в сумрака и различи очертанията на дървета и павилиони.

Неочаквано зад себе си чу шум. Портата се хлопна и щракна, все едно невидими ръце бяха дръпнали резето.

Той се завъртя рязко. Вдигна очи и видя Ал Муалим: беше застанал на балкона на библиотеката си и го наблюдаваше. Държеше нещо. В ръцете му беше съкровището от Храмовия хълм, късчето от Едем. Силата му излъчваше сияние и озаряваше Учителя в тъмнооранжево, което придобиваше все по-убедителен цвят, докато Алтаир гледаше.

Неочаквано асасинът бе прорязан от невероятна болка. Изкрещя и забеляза, че се вдига над земята, че е пленен от един-единствен лъч светлина, контролиран от протегнатите ръце на Ал Муалим, а Ябълката пулсираше също като мускул, който се свива и напряга.

— Какво става? — извика Алтаир, напълно безпомощен под влиянието на артефакта, парализиран от силата му.

— Значи ученикът се върна — рече напълно спокойно Ал Муалим. Говореше със задоволството на победител.

— Никога не съм бягал — отвърна възмутено Алтаир.

Ал Муалим се изсмя. Тези неща изглежда никак не го интересуваха.

— И никога не си слушал — добави.

— Затова съм все още жив. — Опита се да се пребори с невидимите окови, които го стягаха. Ябълката запулсира и светлината го притисна по-здраво, за да не може да мърда.

— Какво да правя с теб? — усмихна се Ал Муалим.

— Пусни ме — изръмжа Алтаир. Нямаше ножове, които да метне, но ако се освободеше, можеше да се добере до стареца с няколко скока. На Ал Муалим щяха да му останат няколко последни мига, за да се възхити на катераческите умения на ученика, преди Алтаир да забие меча си в корема му.

— О, Алтаир. Долавям омразата в гласа ти — упрекна го Ал Муалим. — Усещам как се разгаря. Да те пусна ли каза? Не е никак разумно.

— Защо го правиш? — попита Алтаир.

Учителя изглежда се замисли.

— Едно време бях изпълнен с вяра. Ти знаеше ли? Мислех, че има господ. Мислех си, че същият този господ ни обича, грижи се за нас, изпраща ни пророци, насочва ни в правия път и ни утешава. Мислех, че той твори чудеса, за да ни напомни за мощта си.

— И какво се промени?

— Открих доказателство.

— За какво?

— Че това е просто една илюзия.

Той махна с ръка и освободи Алтаир от светлината, която го държеше в плен. Алтаир очакваше да се строполи на земята, но едва тогава осъзна, че изобщо не се е издигал във въздуха. Огледа се объркано, усети нова промяна, нещо като нарастващо напрежение в ушите, също както преди буря. Над него, застаналия на балкона, Ал Муалим вдигна сферата над главата си и припяваше нещо неразбираемо.

— Ела. Унищожи предателя. Отпрати го от този свят.

Неочаквано около Алтаир се насъбраха хора, ръмжаха, оголили зъби, готови за битка. Позна ги, въпреки че отначало не можа да повярва — около него се бяха скупчили деветте мишени, деветте жертви, върнали се от отвъдното, за да отнемат неговия живот.

Видя Гарние дьо Наплуз, все още с окървавената си престилка, стиснал меч в ръка, докато наблюдаваше Алтаир с неприкрито съжаление. Видя и Тамир, който стискаше кама, а очите му блестяха от злоба; и Талал беше тук, лъкът му щръкнал над рамото, стиснал меч в ръката. Уилям дьо Монферат се хилеше доволно, докато вадеше оръжието, а след това заби острието в земята, за да си даде достатъчно време преди нападението. Абу’л Нукод и Махд Адин също бяха пред него, Джубаир, Сибранд и Робер дьо Сабле също.

Всичките му жертви бяха премахнати от този свят от Алтаир и призовани обратно от Ал Муалим, за да си отмъстят.

Нападнаха.

С удоволствие нанесе първия си удар по Махд Адин. Нанасяше този удар за втори път. Възкресеният Абу’л Нукод беше също толкова дебел и комичен, както и по времето, когато беше жив. Той се отпусна на колене пред върха на меча на Алтаир, но вместо да остане на земята, изчезна и остави след себе си крехка вълна във въздуха. Талал, Дьо Монферат, Сибранд и Дьо Сабле бяха най-умелите бойци, но те стояха настрани, оставиха по-слабите да действат с надеждата да изтощят Алтаир. Асасинът скочи от мраморната тераса и се озова на друг мраморен под във формата на квадрат, близо, до който се спускаше водопад. Жертвите му го последваха. Тамир умря с писъци след два удара на меча на Алтаир. Асасинът не усети нищо. Нямаше и следа от съжаление. Нямаше дори задоволство, че тези хора умират за втори път. Дьо Наплуз изчезна както останалите, след като гърлото му беше прерязано. Джубаир падна. Алтаир сграбчи Талал и двамата се сборичкаха, преди Алтаир да забие меча си дълбоко в корема му и той също да се изпари. Монферат беше следващият. Последва го Сибранд, после Дьо Сабле, докато асасинът не остана отново сам в градината заедно с Ал Муалим.

— Ела тук — нареди Алтаир, докато си поемаше тежко дъх. От челото му се стичаше пот, но той знаеше, че битката съвсем не е приключила. Едва започваше. — Да не би да те е страх?

Ал Муалим се нацупи.

— Изправял съм се срещу хиляди — до един по-добри от теб. Всички са мъртви, поразени от моята ръка.

С нехарактерна за годините му лекота той скочи от балкона, приклекна, когато тупна на земята, и се изправи недалече от Алтаир. Продължаваше да държи сферата. Стисна я, сякаш я подаваше на асасина и лицето му беше обляно в светлина.

— Не се страхувам — рече Ал Муалим.

— Докажи го — предизвика го Алтаир, макар да знаеше, че за Ал Муалим намеренията му са напълно прозрачни — да се приближи максимално до предателя. Той сигурно имаше подозрения, но очевидно не се интересуваше. Беше прав. Никак не се страхуваше, защото в ръцете му беше Ябълката, която гореше с още по-ярка светлина. Ослепителна. Светлината неочаквано помръкна. Докато очите на Алтаир се приспособяваха, той видя как се появяват копия на Ал Муалим, сякаш излизат от тялото му.

Напрегна се. Запита се дали тези копия, също като онези, които току-що срази, бяха по-слаби от оригинала.

— И от какво да се страхувам? — попита подигравателно Ал Муалим. (Добре. Нека се подиграва. Нека стане небрежен.) — Погледни каква сила владея.

Копията пристъпиха към Алтаир и той отново бе въвлечен в бой. В градината отново отекна звънтенето на стомана и всяко копие, което Алтаир поразеше, изчезваше. Най-сетне остана отново сам с Ал Муалим.

Отново беше задъхан, чувстваше се напълно изтощен и тогава усети как за пореден път го обладава силата на Ябълката, която блестеше и потръпваше в ръката на Ал Муалим.

— Последни думи? — попита Ал Муалим.

— Ти ме излъга — подчерта Алтаир. — Нарече целта на Робер светотатство, а през всичкото време си знаел, че това е твоята цел.

— Не обичам да споделям — отвърна подигравателно Ал Муалим.

— Няма да успееш. Други ще намерят сили да ти се опълчат.

Когато чу тези думи, Ал Муалим въздъхна тежко:

— Тъкмо затова, докато хората имат свободна воля, няма да има мир.

— Убих последния, който изрече подобни слова.

Ал Муалим се изсмя.

— Дръзки думи, момче. Но си остават просто думи.

— Тогава ме пусни. Ще ги приложа в действие.

Алтаир мислеше какво да каже, за да стане Ал Муалим по-небрежен и разсеян.

— Кажи ми, Учителю, защо не ме направи като останалите асасини? Защо ми позволи да запазя ума си?

— Онова, което представляваш, и онова, което вършиш, са свързани. Ако те лиша от едното, ще лиша себе си от другото. А онези тамплиери трябваше да умрат. — Въздъхна. — Истината е, че се опитах. Опитах се, когато ти показах съкровището… Оказа се обаче, че ти не си като другите. Ти прозря под плаща на илюзията.

Алтаир си припомни следобеда, когато Ал Муалим му показа съкровището. Тогава усети примамливия му зов, не можеше да го отрече, но успя да устои на изкушението. Запита се дали вечно ще му устоява. Невероятната му сила изглежда въздействаше на всички, които влизаха в досег с него. Дори Ал Муалим, който до съвсем скоро беше негов идол, който му беше като баща и навремето беше добър човек, справедлив, честен, уравновесен, загрижен единствено за добруването на Ордена и онези, които му служеха, сега се оказваше корумпиран. Блясъкът на Ябълката хвърляше призрачни отблясъци по лицето му. Същото беше и с душата му.

— Илюзия — досети се Алтаир, все още замислен за онзи следобед.

Ал Муалим се разсмя.

— Всичко е илюзия. И тамплиерското съкровище, и късчето от Едем, и господните слова. Сега вече разбираш ли? Вълните на Червено море никога не са се отдръпвали. Водата никога не се е превръщала във вино. Не манипулациите на Ерос са подпалили Троянската война, ами това… — Той вдигна високо Ябълката. — Всичко е просто илюзия.

— Онова, което възнамеряваш да направиш, също е илюзия — настоя Алтаир. — Ти искаш да накараш хората да те следват против волята си.

— Това по-малко реално ли е от фантомите, които сарацини и кръстоносци преследват в момента? Онези мерзки богове, които се отдръпват от света и оставят хората да се избиват заради тях. Те вече живеят в една илюзия. Аз просто им предлагам друга, в която няма да се лее толкова кръв.

— Те поне сами са си избрали тези фантоми.

— Нима? Изключвам редките случаи, в които някой еретик променя вярата си.

— Така не е редно — сопна се Алтаир.

— Сега пък логиката ти убягва. Ти я подмени с чувства. Разочароваш ме.

— Тогава какво може да се направи?

— Ти няма да ме последваш, а аз няма да те принуждавам.

— Значи няма да се откажеш от тази ужасна схема.

— Значи сме в безизходица.

— Не, не сме — рече Алтаир. Може би Ал Муалим беше прав, защото той усети как се опитва да отблъсне приливната вълна на чувствата. Завладя го тъга и нещо, което отначало не успя да определи, но след това разбра какво е. Беше самота.

Ал Муалим извади меча.

— Ще ми липсваш, Алтаир. Ти беше най-добрият ми ученик.

Алтаир забеляза как годините на Ал Муалим се топят, докато той заемаше позиция и подготвяше меча си, като по този начин принуди Алтаир да стори същото. Отскочи настрани, пробва гарда на Алтаир и той осъзна, че никога досега не го беше виждал да се движи толкова бързо. Онзи Ал Муалим, когото познаваше, се движеше бавно, пристъпваше с внимание в двора, правеха впечатление отмерените му жестове. Този обаче се движеше като боец — нападаше светкавично и замахваше с оръжието. Когато Алтаир преминаваше в защита, той ставаше още по-настъпателен. Алтаир се приведе напред и сви ръка, докато Ал Муалим атакуваше. В този момент изгуби равновесие и лявата му страна остана незащитена. Ал Муалим се възползва от шанса, замахна втори път и улучи.

Алтаир се сви, усети как от раната на бедрото рукна кръв, но не посмя да погледне. Не можеше да откъсне очи от противника си дори за секунда. Учителят се усмихна. Тази усмивка издаваше, че е дал на палето урок. Отстъпи настрани, след това се престори, че напада отново, първо отскочи на едната страна, след това и на другата с надеждата да издебне Алтаир незащитен.

Алтаир се престори на уморен и разкъсван от болка и силно изненада Ал Муалим, което му достави огромно удоволствие. Въпреки че последният му удар беше успешен — поне така си мислеше — Учителят се плъзна настрани, сякаш преместен от непозната сила.

— Сляп си, Алтаир — изкиска се Ал Муалим. — Открай време си сляп. И винаги ще си останеш сляп. — Нападна отново.

Този път Алтаир реагира прекалено бавно, усети как острието на Ал Муалим прониза ръката му и извика от болка. Не издържаше повече. Беше твърде уморен. Губеше кръв. Сякаш енергията му бавно се оттичаше. Ябълката, раните, натрупаното изтощение се съчетаваха бавно и го осакатяваха. Ако не се включеше активно в битката, много скоро го очакваше поражение.

Заради Ябълката старият се разсейваше. Дори си позволи да злорадства. Алтаир избра този момент, за да атакува, да замахне, мечът му попадна в целта и рукна кръв. Ал Муалим изрева от болка, изчезна, после се появи отново, ръмжащ, готов за следващото ожесточено нападение. Престори се, че ще атакува от лявата страна, и изтегли меча си назад. Алтаир отчаяно отби удара, но от силата му се отплесна на една страна и в продължение на няколко секунди двамата си разменяха удари, което се промени, когато Ал Муалим се наведе, изнесе меча нагоре, одраска бузата на Алтаир и отскочи с такава бързина, че асасинът не успя да отбие удара.

Алтаир нападна на свой ред, но Ал Муалим се пренесе на ново място. Когато се появи отново, Алтаир забеляза, че изглежда по-уморен и новият удар, който нанесе, беше по-необмислен и не толкова стегнат.

Алтаир отскочи напред, замахна с меча и принуди Учителя да се пренесе и материализира на няколко крачки настрани. И този път забеляза как раменете му увисват, как натежава главата му. Ябълката изсмукваше силите на Алтаир, но дали не упражняваше същия ефект и върху онзи, който я използваше. Дали Ал Муалим знаеше този факт? Дали познаваше добре вълшебството на Ябълката? Мощта й беше такава, че Алтаир се съмняваше дали някой има представа какво точно се случва.

Значи се налагаше да накара Ал Муалим да я използва и по този начин да изчерпи силите си. Втурна се с вик напред, размахал меча, а Учителят се ококори от изненада при този неочакван прилив на сили. Пренесе се отново. Алтаир му се нахвърли в мига, в който се появи отново, и по лицето на стария се изписа гняв — недоволство, че везните се накланят в нова посока, че му се налага да намери начин да се приспособи отново.

Следващия път се материализира по-далече. Получаваше се. С всеки път умората го притискаше по-силно. Само че той беше готов за атаката на Алтаир и успешно нанесе нова рана на ръката му. Не беше достатъчно силна, за да спре по-младия мъж, защото той се втурна отново напред и принуди Ал Муалим да се пренесе. Беше за последен път.

Когато се появи отново, Учителят се олюля на една страна и Алтаир забеляза, че едва държи тежкия меч. Когато вдигна глава, за да погледне асасина, по-младият разбра по изражението му, че знае, че Ябълката изцежда силите му и че ученикът му е забелязал.

Алтаир изнесе меча настрани, скочи напред и го заби с вик — отчасти победен, отчасти тъжен — в учителя си. Може би последната мисъл на стария беше гордост, че така добре е обучил момчето.

— Невъзможно — ахна той, когато Алтаир го обкрачи. — Ученикът не побеждава учителя.

Алтаир наведе глава и усети как сълзи опариха бузите му.

— Ти победи. Върви и вземи наградата си.

Ябълката се търкулна от протегнатата ръка на Ал Муалим и остана на мрамора. Потръпваше в очакване.

— Държеше огън в ръката си, старче — рече Алтаир. — Трябваше да го унищожиш.

— Да унищожа единственото, което можеше да сложи край на кръстоносните походи и да върне истинския мир ли? — изсмя се Ал Муалим. — Никога.

— Тогава аз ще го сторя — заяви Алтаир.

— Ще видим тази работа — засмя се Ал Муалим.

Алтаир наблюдаваше сферата и усети, че му е трудно, почти невъзможно да откъсне поглед. Положи внимателно главата на Ал Муалим върху камъка. Старият бързо гаснеше, стана и пристъпи към сферата.

Взе я в ръка.

Тя сякаш оживя. Мощен заряд енергия потече от Ябълката и се стрелна по ръката му, след което влезе право в гърдите му. Усети как нещо го изпълва и отначало му се стори неудобно, след това му се стори, че то му вдъхва живот, отмива умората, натрупана по време на битките, и го изпълва със сила. Ябълката пулсираше и потръпваше и Алтаир започна да вижда образи. Видя градове, огромни, светли градове с кули и бойници, сякаш, строени преди хиляди години. След това видя машини и оръжия, необикновени творения. Разбра, че принадлежат на бъдещето, което предстоеше да бъде написано, в което някои неща щяха да носят огромна радост на хората, а други — само смърт и разрушения. Бързината, с която се появяваха образите, въздействието им го остави задъхан. След това Ябълката беше обгърната от ярък ореол, който се разшири и Алтаир видя огромно Кълбо, увиснало в безветрието в градината, което се въртеше бавно и излъчваше топла, златиста светлина.

Беше омагьосан. Беше пленен. Разбра, че това беше карта със странни символи, написани на език, който не познаваше.

Чу гласа на Ал Муалим:

— Нагодих сърцето си да познае мъдростта, лудостта и безразсъдството. Разбрах, че по този начин гониш единствено вятъра. Дълбоката мъдрост носи дълбока скръб и онзи, който увеличава знанието, дава сили на скръбта.

Малик и хората му се втурнаха в градината. Почти не обърнаха внимание на тялото на Ал Муалим, защото останаха като хипнотизирани от Ябълката. Алтаир чу викове в далечината. Магията над Масиаф вече бе премахната.

Готвеше се да хвърли Ябълката, за да я разбие в камъните, но все още не намираше сили да откъсне очи от образите и не успяваше да накара ръката си да послуша мозъка.

— Унищожи я! — провикна се Ал Муалим. — Унищожи я, както каза, че ще сториш!

Ръката на Алтаир трепереше. Мускулите му отказваха да се подчинят на заповедите на ума.

— Аз… аз не мога… — призна.

— Напротив, Алтаир, можеш — изхлипа Ал Муалим. — Можеш, но не искаш. — След тези думи издъхна.

Алтаир погледна тялото на ментора си, а след това забеляза изпълнените с очакване погледи на Малик и хората му, които се надяваха някой да ги поведе и напътства.

Сега вече Алтаир беше Учителят.