Тайният кръстоносен поход

1

19 юни 1257 година

Двамата с Мафео сме в Масиаф и засега оставаме тук. Оставаме поне докато един или два — как най-точно да се изразя? — неустановени въпроса бъдат разрешени. Междувременно очакваме заповедите на Върховния учител Алтаир Ибн-Ла’Ахад. Колкото и дразнещо да е това принудително бездействие и подчинение, особено пред лидера на Ордена, който на стари години сее объркване и неяснота не по-малко умело, отколкото навремето с меча и камата, аз поне се възползвам от историите, които той разказва. За съжаление Мафео не може да се похвали със същото и започва да нервничи. Ясно защо е така. На Масиаф вече му омръзна. Ненавижда да се катери по стръмните склонове между крепостта на асасините и селото в ниското, планинският терен никак не му е по вкуса. Той е от рода Поло, поне така твърди и след като прекара тук шест месеца, жаждата за приключения и свобода е също толкова томителна, колкото и зовът на пищна, сладострастна жена, на който човек трудно би устоял. Той копнее да види как платната се издуват от вятъра, когато отплава за нови земи, няма търпение да обърне гръб на Масиаф.

Признавам открито, че щеше да ми бъде по-лесно и приятно без неговите прояви на нетърпение. Същевременно усещам, че Алтаир всеки момент ще направи съобщение.

Затова днес заявих пред Мафео:

— Мафео, ще ти разкажа нещо.

Какви обноски само. Дали наистина сме роднини? Напоследък се съмнявам. Вместо да посрещне новината с очаквания ентусиазъм, мога да се закълна, че го чух да въздиша (или пък не: може би просто се беше задъхал под горещото слънце), преди да се обърне към мен.

— Преди това, Николо, би ли ми казал за какво става въпрос? — рече с досада той.

Представяте ли си?

Нищо.

— Добър въпрос, братко — отвърнах аз и се замислих над въпроса, докато се изкачвахме по омразния склон. Цитаделата над нас е кацнала на носа, обгърната от тъмни сенки, сякаш изсечена във варовиковите скали. Реших, че ми трябва съвършена обстановка, за да разкажа намисленото, а най-подходящото за целта място беше крепостта Масиаф. Внушителен замък с многобройни кули и бойници, заобиколен от проблясващите ленти на реките, той се извисяваше над оживеното селище, най-вълнуващото място в долината Оронтес, истински оазис, райско кътче.

— Бих казал, че става въпрос за знание — уточних най-сетне аз. — Както ти е добре известно, асасини на арабски означава „пазителите“. С други думи, асасините са пазители на тайните, а тайните, които пазят, са за знания, така че, да… — веднага пролича колко съм доволен от себе си, — става въпрос за знание.

— В такъв случай те моля да ме извиниш, но ме чака ангажимент.

— Нима?

— Николо, ще се радвам да си почина малко от обучението си. Нямам желание да се занимавам единствено и само с него.

Ухилих се.

— Нима не искаш да ти разкажа историите, които научих от Върховния учител?

— Зависи. Не представи нещата достатъчно вълнуващо. Сам казваш, че ставам кръвожаден, когато става въпрос за твоите истории.

— Така е.

Мафео ми се усмихна:

— Прав си, така е.

— Тогава трябва да чуеш и тази. Все пак разказът е за великия Алтаир Ибн-Ла’Ахад. Това е историята на живота, братко. Повярвай ми, наситена е със събития и повечето от тях, ще забележиш с истинско удоволствие, са за кръвопролития.

Вече бяхме поели от отбранителните кули към външната част на крепостта. Минахме под арката, покрай охраната и се заизкачвахме към централната част на замъка. Пред нас се издигаше кулата, в която бяха покоите на Алтаир. Посещавах го там седмици наред и прекарвах с него безкрайни часове, той стоеше отпуснал лакти и длани на стола, разказваше ми историите си, а старческите очи едва се виждаха под качулката. С всеки ден се убеждавах, че има скрита цел, затова ми разказваше спомените си. Поради някаква необяснима за мен причина аз бях избран да ги чуя.

Когато не ми разказваше истории, Алтаир се привеждаше над книгите си, потъваше в спомени, а понякога гледаше през прозореца на кулата си часове наред. Сигурно и сега беше там, помислих си аз, изместих с палец качулката, така че да заслони очите ми и същевременно да вдигна очи към кулата. Видях единствено избелелите от слънцето камъни.

— Да не би да имаме среща с него? — прекъсна мислите ми Мафео.

— Днес нямаме — отвърнах и посочих кулата от дясната ни страна. — Ще се качим горе…

Той се намръщи. Отбранителната кула беше една от най-високите на цитаделата и дотам човек можеше да се качи по високи стълби, на повечето от които им личеше, че имат нужда от поправка. Аз обаче настоях, подпъхнах туниката под колана и поведох Мафео към първото ниво, след това към второто, докато най-сетне се добрахме до върха. Погледнахме надолу към двора. Около нас се бяха ширнали много километри пресечена местност. Реките приличаха на вени, тук и там се гушеха селища. Погледнахме към Масиаф: от крепостта към сградите и пазара в разпрострялото се в низината село, оградата от колове и конюшните.

— Колко високо се намираме? — попита Мафео и ми се стори прежълтял, определено притеснен от брулещия вятър и факта, че земята изглеждаше много, ама много далече.

— Над седемдесет и пет метра — отвърнах. — Достатъчно високо, за да сме сигурни, че асасините са извън обсега на вражеските стрелци и същевременно да обсипваме тях със стрели.

Показах му отворите, които ни заобикаляха от всички страни.

— От зъберите на крепостната стена могат да се мятат скали или да се излива вряло олио върху врага с помощта на тези… — Дървени платформи бяха издадени над бездната и ние се качихме на една от тях, стиснали перилата, за да се наведем и да погледнем надолу. Точно под нас кулата се издигаше от ръба на скалата. В ниското блестеше реката.

Кръвта се оттече от лицето на Мафео и той се отдръпна на сигурно място вътре в кулата. Разсмях се и последвах примера му (тайно мога да призная, че и на мен ми се зави свят и усетих леко гадене).

— Защо дойдохме тук горе? — попита Мафео.

— Тук започва разказът ми — отвърнах. — В много отношения. Оттук стражите видели нашествениците за пръв път.

— Нашественици ли?

— Да, армията на Салах Ал’дин. Той обсадил Масиаф, за да разгроми асасините. Случило се е преди осемдесет години, в жарък августовски ден. Ден почти като днешния…

2

Стражът на наблюдателницата първо видя птиците.

Армия, тръгнала на поход, привлича лешоядите, първо крилатите, които се спускат над местата, където има нещо за ядене — било то храна, отпадъци или трупове, както конски, така и човешки. След това видя и валмата прах. Накрая на хоризонта се появи разлято черно петно, което бавно пълзеше напред и поглъщаше всичко наоколо. Армията задушава, смазва и съсипва природата, тя е огромен, не, гигантски звяр, който поглъща всичко, което се изпречи на пътя му, и в повечето случаи — както Салах Ал’дин много добре знаеше — щом врагът я зърнеше, беше готов да се предаде.

Само че този път не се получи така. Нямаше как да стане, след като врагът бяха асасините.

За тази кампания сарацинът беше събрал скромна въоръжена десетхилядна армия — пехота, кавалерия и слуги. Надяваше се с тяхна помощ да смаже асасините, които вече бяха направили два опита да му отнемат живота и със сигурност нямаше да допуснат провал за трети път. Намерението му беше да пренесе битката на прага им, затова поведе войската си към планинския район Ан-Нусария, където се издигаха деветте цитадели на асасините.

В Масиаф се чу, че хората на Салах Ал’дин плячкосвали страната, въпреки това нито една крепост не била паднала. Твърдеше се, че Салах Ал’дин напредвал към Масиаф, твърдо решен да покори цитаделата и да отсече главата на предводителя на асасините Ал Муалим.

Салах Ал’дин, умерен и справедлив владетел, бил колкото разярен на асасините, толкова и уплашен от тях. Според докладите чичо му Шихаб Ал’дин го посъветвал да сключи мирно споразумение, да привлече асасините на тяхна страна, вместо да се изправя срещу тях. За Шихаб съюз с асасините било по-разумното решение. Само че отмъстителният султан отказал категорично и армията му продължила да пъпли към Масиаф в жежкия августовски ден на 1176 и стражът на наблюдателната кула в цитаделата видял ятата птици, гъстите облаци прах и черното, петно очертало се на хоризонта. Вдигнал рога към устните си и подал сигнал за тревога.

Хората от градчето събрали провизии, колкото могли, и се преместили на сигурно място в цитаделата, задръстили дворовете, лицата им били изпити и посърнали от страх, но много от тях останали на сергиите си с надеждата да продължат да търгуват. Междувременно асасините започнали да укрепват замъка и се подготвяли за сблъсък с прииждащата армия, докато наблюдавали как черното петно нараства на фона на зеленината, как несломимият звяр опустошава земята и затуля хоризонта.

Чули как надуват роговете, тътена на барабани и цимбали. Скоро започнали да различават фигурите, които изплували от маранята. Били хиляди. В пехотата крачели копиеносци с къси и дълги копия, стрелци, арменци, нубийци и араби. Видели и кавалерията: араби, турци и мамелюки със саби, боздугани, дротики и джавелини, някои се потели под плетени брони, други под кожени доспехи. Видели и мъкнещите се в пълен безпорядък благородни дами, свещеници и прислугата най-отзад, плъпналата гмеж от семейства, деца и роби. Не откъснали погледи от воините, когато достигнали покрайнините на градчето и го подпалили, подпалили и конюшните, докато роговете продължавали да пищят, а трясъкът на цимбалите отеквал. Селянките, намерили убежище в цитаделата, се разридали. Очаквали домовете им да пламнат в най-скоро време. Само че къщите останали недокоснати и армията спряла в селото, сякаш замъкът не съществувал. Поне така изглеждало отстрани.

Нямало пратеници, нямало съобщения; те просто вдигнали лагера си в селото, съставен почти изцяло от черни палатки, а по средата се виждали скупчени просторни шатри, предвидени за отдиха на султан Салах Ал’дин и най-доверените му генерали. Над куполите на тези шатри, заоблени като позлатени нарове, потрепвали везани знамена, стените пък били от коприна.

Асасините в цитаделата се опитвали да разгадаят тактиката им. Дали Салах Ал’дин ще нападне крепостта, или ще се опита да ги умори от глад? Когато нощта паднала, те получили отговор. Армията в ниското започнала да подготвя обсадните машини. В нощта пламтели огньове. Отдалече долитали звуците на триони и чукове чак до мъжете, накацали по бойниците на цитаделата и кулата на Върховния учител, където Ал Муалим свикал майсторите асасини.

— Салах Ал’дин сам дойде при нас — рече Фахим ал-Саиф, майстор асасин. — Не бива да изпускаме подобна възможност.

Ал Муалим се замисли. Погледна през прозореца на кулата и се замисли за пъстроцветната шатра, в която Салах Ал’дин седеше и обмисляше как да съсипе него и да покоси асасините. Замисли се за многолюдната армия на султана и как бяха жертвани някъде в провинциалната пустош. Сега бе напълно по силите на султана да събере още по-могъща войска, ако настоящата кампания се провалеше.

Салах Ал’дин притежаваше не по-малка мощ, мислеше си той, докато асасините притежаваха коварство и хитрост.

— Със смъртта на Салах Ал’дин, армиите на сарацините ще се разпаднат — рече Фахим.

Ал Муалим поклати глава:

— Няма да стане. Шихаб ще заеме мястото му.

— Той не е наполовина толкова добър колкото Салах Ал’дин.

— Значи няма да постигне желания успех, докато се опитва да отблъсне християните — засече го остро Ал Муалим. Понякога му омръзваше от нападателния подход на Фахим. — Не искаме да зависим от благоволението им. Искаме ли обаче да се окажем техни неохотни съюзници срещу султана? Ние сме асасини, Фахим. Следваме собствения си интерес. Предани сме единствено на нас самите, не принадлежим никому.

В обгърнатата от сладък аромат стая се възцари мълчание.

— На Салах Ал’дин му е омръзнало от нас точно колкото и на нас от него — рече Ал Муалим след кратък размисъл. — От нас зависи да му дойде до гуша.

На следващата сутрин сарацините качиха таран и обсадна кула по широкия склон и докато турски конници профучаваха и обсипваха цитаделата със стрели, те атакуваха външните стени с обсадните си машини, превити под непрекъснатия огън на стрелците на асасините, на скали и вряло олио, което се изливаше от защитните кули. В битката се включиха и селяни, замеряха нападателите с камъни от крепостните валове, гасяха пожарите, докато асасините на главната порта излизаха през тайни врати и се биеха с пехотинци, които се опитваха да ги подпалят. В края на деня и двете страни дадоха много жертви, сарацините се оттеглиха надолу по хълма и накладоха огньове за през нощта, заеха се да поправят обсадните си машини и подготвиха нови.

Същата нощ в лагера настана смут, а на сутринта пъстрата шатра на великия Салах Ал’дин бе махната и той си тръгна, съпроводен от малка група пазачи.

Скоро след това чичо му Шихаб Ал’дин се качи по склона, за да направи обръщение към Върховния учител на асасините.

3

— Негово височество Салах Ал’дин получи съобщението ви и ви благодари искрено — провикна се пратеникът. — Неотложни дела го призоваха другаде и той си тръгна, като възложи на негово превъзходителство Шихаб Ал’дин да започне преговори.

Пратеникът стоеше до жребеца на Шихаб, свил длани пред устата си, за да извести Върховния учител и генералите му, които се бяха събрали на защитната кула.

Малка част, около двеста мъже — приблизително двеста — се беше изкачила по хълма заедно с група нубийци, един-единствен пазач за Шихаб, който остана на гърба на коня. Изражението му беше ведро, сякаш не се вълнуваше особено от изхода на разговорите. Беше с широки бели панталони, елек и червен усукан шарф. На огромния му ослепително бял тюрбан блестеше скъпоценен камък. „Този скъпоценен камък сигурно има славно име — помисли си Ал Муалим, докато го наблюдаваше от върха на кулата. — Вероятно го наричат Звездата на нещо или Розата на друго. Сарацините умират да кръщават дрънкулките си.“

— Слушам ви — провикна се Ал Муалим. „Неотложни дела другаде“ — помисли си с усмивка той и се върна няколко часа назад, когато един от асасините влезе в покоите му, събуди го и го повика в тронната зала.

— Добре дошъл, Умар — рече Ал Муалим и се загърна в робата си, когато усети как утринният хлад се просмуква в костите му.

— Учителю — отвърна приглушено Умар, свел глава.

— Дошъл си да ми разкажеш за мисията си ли? — заговори Ал Муалим. Той запали маслена лампа на верига, след това откри стол, на който да я постави. По пода затрепкаха сенки.

Умар кимна. Ал Муалим забеляза кръв по ръкава му.

— Точна ли беше информацията на агента ни?

— Да, Учителю. Промъкнах се в лагера им и точно както ни бяха предупредили, натруфеният павилион се оказа примамка. Шатрата на Салах Ал’дин беше съвсем наблизо, много по-скромна и незабележима.

Ал Муалим се усмихна.

— Отлично, отлично. Ти как успя да я разпознаеш?

— Беше добре защитена, точно както каза шпионинът ни, наоколо бяха пръснали вар и въглени, за да се чуе, ако някой се приближи.

— Но теб не те чуха, нали?

— Не, Учителю. Успях да се промъкна в палатката на султана и оставих перото, както ми беше наредено.

— Ами писмото?

— Забито с кама на сламеника му.

— После?

— После се измъкнах от шатрата му…

— И?

Последва мълчание.

— Султанът се събуди и наддаде вой. Едва успях да се спася.

Ал Муалим посочи окървавения ръкав на Умар.

— Ами това?

— Бях принуден да прережа гърлото на един, за да мога да избягам, Учителю.

— Пазач ли? — попита с надежда Ал Муалим.

Умар поклати тъжно глава.

— Беше с тюрбан и дрехи на благородник.

След като чу тези думи, Ал Муалим затвори тъжно уморените си очи.

— Нямаше ли друга възможност?

— Действах прибързано, Учителю.

— Във всяко друго отношение мисията ти беше успешна, нали?

— Да, Учителю.

— Да видим тогава какво ще се случи — рече той.

Случи се така, че Салах Ал’дин си замина, а Шихаб дойде на посещение. Изпънал гръб на кулата, Ал Муалим си позволи да повярва, че асасините са удържали надмощие, че планът му е успял. В съобщението султанът бе предупреден да прекрати кампанията срещу асасините, защото следващата кама ще стърчи не от тюфлека, ами от гениталиите му. Като бяха оставили незабелязано това предупреждение, те бяха показали на монарха, че е уязвим, че огромната му армия е едно нищо, след като самотен асасин е в състояние да премине незабелязан през клопките и охраната, за да се промъкне с лекота в шатрата, където той спеше.

Може би Салах Ал’дин държеше повече на гениталиите си, отколкото на воденето на дълга, скъпа и изтощителна война срещу враг, чиито интереси много рядко се сблъскваха с неговите. Вероятно бе точно така, защото той си замина.

— Негово височество Салах Ал’дин приема предложението ви за мир — заяви пратеникът.

Застаналият на кулата Ал Муалим погледна развеселено застаналия до него Умар. Отстрани стоеше Фахим, стиснал устни.

— Можем ли да разчитаме на думата му, че орденът ни може да действа, без да се натъква на нови прояви на враждебност? — попита Ал Муалим.

— Докато има интерес, вие имате сигурност.

— Тогава приемам предложението на Негово височество — провикна се доволният Ал Муалим. — Можете да се оттеглите заедно с хората си от Масиаф. Няма да е зле да поправите оградата ни от колове, преди да си заминете.

При тези думи Шихаб вдигна рязко поглед към кулата и макар да бе високо, Ал Муалим забеляза как гневът заблестя в очите му. Шихаб се приведе над шията на жребеца и заговори на пратеника, който го изслуша, кимна, след това сви длани около устата, за да заговори отново на хората на кулата.

— Когато съобщението е било оставено, един от доверените генерали на Салах Ал’дин е бил убит. Негово височество държи да получи обезщетение. Иска главата на виновника.

Усмивката на Ал Муалим се стопи. Застаналият до него Умар се напрегна.

Последва мълчание. Чуваше се единствено пръхтенето на конете. Звучаха птичи песни. Всички тръпнеха в очакване на отговора на Ал Муалим.

— Предайте на султана, че няма да удовлетворя това искане.

Шихаб сви рамене. Наведе се и отново заговори на пратеника, който на свой ред предаде чутото на Ал Муалим.

— Негово превъзходителство държи да ви уведоми, че ако не удовлетворите искането, в Масиаф ще остане военна част, а търпението ни е значително по-голямо от запасите ви. Нима мирното споразумение не означава нищо за вас? Нима ще позволите селяните и хората ви да гладуват? Ще причините всичко това, за да спасите главата на един асасин ли?

— Ще отида — изсъска Умар на Ал Муалим. — Аз допуснах грешката. Редно е да платя.

Ал Муалим не обърна никакво внимание на думите му.

— Няма да жертвам живота на нито един от хората си — провикна се към пратеника.

— Тогава негово превъзходителство съжалява за решението ви и моли да станете свидетели на въпрос, който ще бъде неотложно решен. Открихме в лагера си шпионин и трябва да го екзекутираме.

Ал Муалим притаи дъх, когато сарацините извлякоха напред агента асасин. Зад него двама нубийци пренесоха дръвник и го поставиха на земята пред жребеца на Шихаб.

Шпионинът се казваше Ахмад. Беше пребит. Главата му — окървавена и разранена — се полюшваше на гърдите, докато го блъскаха към дръвника, така че да застане на колене и да го нагласят за екзекуция. Палачът пристъпи напред. Беше турчин, понесъл лъскав ятаган. Подпря го на земята и стисна здраво обсипания със скъпоценни камъни ефес. Двама нубийци държаха ръцете на Ахмад; той изстена и звукът се понесе към слисаните асасини на крепостната кула.

— Нека вашият човек заеме мястото му и ще пощадим живота му, а мирното споразумение ще влезе в сила — провикна се пратеникът. — В противен случай той умира, обсадата започва и хората ви ще гладуват.

Неочаквано Шихаб вдигна глава и извика:

— Нима искаш тази смърт да лежи на съвестта ти, Умар Ибн-Ла’Ахад?

Асасините ахнаха едновременно. Ахмад бе проговорил. Бяха го измъчвали, разбира се. Заради това бе проговорил.

Ал Муалим отпусна рамене.

Умар не можеше да си намери място.

— Нека отида — настоя той пред Ал Муалим. — Моля те, Учителю.

Екзекуторът в ниското се намести. Вдигна меча над главата си с две ръце. Ахмад се опитваше немощно да се отскубне от ръцете, които го притискаха към дръвника. Вратът му беше опънат, готов да посрещне острието. Цареше тишина, чуваше се единствено неговият хленч.

— Последен шанс за асасина — провикна се Шихаб.

Острието заблестя.

— Учителю — продължи да се моли Умар, — нека отида.

Ал Муалим кимна.

— Спрете! — провикна се Умар. Той пристъпи към платформата на кулата и се обърна към Шихаб: — Аз съм Умар Ибн-Ла’Ахад. Моя живот трябва да отнемеш.

Редиците на сарацините се люшнаха от вълнение. Шихаб се усмихна и кимна. Даде знак на екзекутора, който отстъпи и подпря острието на меча на земята.

— Много добре — рече той на Умар. — Ела и заеми мястото си на дръвника.

Умар се обърна към Ал Муалим, който вдигна глава и го погледна със зачервени очи.

— Учителю — рече Умар, — трябва да помоля за една последна услуга. Погрижи се за Алтаир. Приеми го за свой ученик.

Той кимна:

— Разбира се, Умар. Разбира се.

Всички в цитаделата притихнаха, когато Умар заслиза по стълбите на кулата, след това се спусна по склона, мина под арката и пое към главната порта. Там го пресрещна страж, който пристъпи, за да отвори, и Умар се наведе, за да излезе.

Зад него се разнесе вик:

— Татко! — Чу се топуркане.

Той спря.

— Татко!

Долови страха в гласа на сина си и стисна очи, за да попречи на сълзите да рукнат, докато излизаше навън. Стражът затвори портата след него.

Изтеглиха Ахмад настрани от дръвника и Умар се опита да го погледне окуражително, но той отказа да срещне очите му, докато го извличаха настрани, за да го хвърлят пред портата. Тя се отвори и някой го дръпна вътре. Сграбчиха Умар. Завлякоха го при дръвника и го проснаха на мястото на Ахмад. Той проточи врат и погледна извисилия се над него палач. Зад екзекутора синееше небето.

— Татко! — чу той гласа, който долетя откъм цитаделата, докато блестящото острие се хлъзгаше надолу.

Два дни по-късно под прикритието на нощта Ахмад напусна крепостта. На следващата сутрин, когато откриха, че е изчезнал, някои се запитаха как му е дало сърце да изостави сина си — майка му беше починала от треска преди две години — докато други разправяха, че срамът го задушавал, затова бил принуден да замине.

Истината бе съвсем различна.

4

20 юни 1257 година

На сутринта ме събуди Мафео. Държа да подчертая, че разтърсваше рамото ми доста грубо. Но пък тази настоятелност беше причинена от интереса, който разказът ми беше събудил у него. Трябваше да бъда доволен.

— И какво? — попита той.

— Какво, какво? — личеше, че съм сънен, но не се и опитах да се прикрия.

— Какво стана с Ахмад?

— Разбрах истината по-късно.

— Хайде, разказвай.

Надигнах се, седнах в леглото и се замислих.

— Най-добре да ти разкажа всичко по същия начин, по който ми беше разказано на мен — заявих най-сетне. — Алтаир може и да е стар, но е сладкодумен разказвач, затова е най-добре да се придържам към историята му. А и онова, което чу вчера, го научих първия път, когато се срещнахме. Случило се е, когато е бил на единайсет.

— Истинска травма за едно дете — отбеляза замислено Мафео. — Ами майката?

— Починала е при раждането.

— Значи Алтаир е останал сираче на единайсет.

— Точно така.

— Какво е станало с него?

— Знаеш какво. Седи си в кулата и…

— Не, питам какво е станало с него след онази случка?

— И тази история ще трябва да почака, братко. Следващия път, когато видях Алтаир, той започна да ми разказва нещо, което се било случило петнайсет години по-късно, в деня, когато се промъквал през тъмните, наситени с влага катакомби под Йерусалим…

Годината беше 1191; бяха изминали повече от три години, откакто Салах Ал’дин и сарацините му бяха превзели Йерусалим. В отговор християните бяха скръцнали със зъби, тропнали с крак и бръкнали дълбоко в джобовете на поданиците си, за да съберат средства за Трети кръстоносен поход и воините им в плетени брони отново поели през Светите земи и обсадили градовете.

Английският крал Ричард, същият, когото наричат Лъвското сърце — колкото храбър, толкова и дързък — наскоро бе превзел Акра, но най-съкровеното му желание беше да стъпи отново в свещения град Йерусалим. А най-святото място в Йерусалим си оставаше Храмовият хълм и руините на Соломоновия храм, към които пълзяха Алтаир, Малик и Кадар.

Движеха се бързо, но безшумно и предпазливо, притиснати съм стените на тунелите, меките им ботуши не оставяха почти никакви следи в пясъка. Алтаир вървеше напред, а Малик и Кадар няколко стъпки зад него, всичките им сетива бяха настроени за онова, което ги заобикаляше. Пулсът им се ускори, когато приближиха хълма. Катакомбите бяха на хиляди години и им личеше; Алтаир забеляза пясъка и прахта, събрали се по нестабилните дървени подпори, докато почвата под краката им беше мека, пясъкът мокър от водата, която капеше непрекъснато отгоре — вероятно от близък водопровод. Въздухът беше наситен с мириса на сяра от напоените с катран фенери по стените на тунела.

Алтаир пръв чу стъпките на свещеника. Така и трябваше. Нали той беше водачът, той беше главният асасин; уменията му бяха по-съвършени, сетивата — по-остри. Той спря. Докосна ухото си, след това вдигна ръка и тримата се заковаха на място, също като призраци в прохода. Когато се озърна назад, другите чакаха командата му. Очите на Кадар блестяха в очакване; Малик беше нащрек, също като човек, който не знае що е милост.

И тримата притаиха дъх. Около тях прокапваше вода и Алтаир се вслуша внимателно в мърморенето на свещеника.

Това бе фалшивата християнска набожност на рицарите тамплиери.

Алтаир постави ръка зад гърба си и тръсна китка, за да освободи острието, усети познатото подръпване на пръстения механизъм, който носеше на кутрето. Поддържаше камата в отлично състояние, така че когато я освободеше, шум почти не се чуваше, а и той съобрази едва доловимото изщракване да съвпадне с поредната капка вода, просто за всеки случай.

Кап… кап… щрак.

Протегна ръце напред и острието в лявата му ръка заблестя на пламъка на трепкащата факла, жадно за кръв.

След това Алтаир се притисна към стената на тунела и пристъпи предпазливо напред зад ъгъла, така че да огледа внимателно коленичилия в тунела свещеник. Беше в типичните за тамплиер одежди, което означаваше, че има още като него, пръснати сред руините на храма. Нямаше съмнение, че търсят съкровището си.

Сърцето му ускори ритъма си. Получи се точно както той мислеше, фактът, че градът се намираше под контрола на Салах Ал’дин, нямаше да спре мъжете с червени кръстове на гърдите. И те си имаха работа на хълма. Въпросът беше каква работа. Алтаир възнамеряваше да разбере, но преди това…

Първо трябваше да се погрижи за свещеника.

Приведе се ниско, пристъпи зад коленичилия, който продължаваше да се моли, без дори да подозира, че смъртта му приближава. Алтаир измести тежестта си на предния крак, прегъна леко коляно, вдигна острието, изтеглил ръка назад, готов да нанесе удар.

— Чакай! — изсъска застаналия зад него Малик. — Трябва да има и друг начин… Не е нужно да умира.

Алтаир не му обърна никакво внимание. С един плавен замах прихвана рамото на свещеника с дясната си ръка, а с лявата заби камата отзад във врата между черепа и първия прешлен и по този начин прекъсна гръбнака.

На свещеника не му остана време да извика: смъртта му беше почти мигновена. Почти. Тялото му потръпна от спазъм, изпъна се, но Алтаир го стискаше здраво и усещаше как животът му се оттича, докато притискаше с един пръст каротидната артерия. Тялото се отпусна бавно и Алтаир го положи безшумно на земята, където то остана да лежи сред езерце кръв, което попиваше в пясъка.

Всичко стана бързо и безшумно. Когато Алтаир изтегли острието, забеляза начина, по който го наблюдаваше Малик и притаеното в очите му обвинение. Едва успя да се въздържи и да не се подиграе на слабостта, проявена от Малик. Затова пък Кадар, братът на Малик, дори сега наблюдаваше тялото на свещеника със смесица от почуда и страхопочитание.

— Превъзходно убийство — отбеляза задъхано. — Късметът споходи камата ти.

— Никакъв късмет — похвали се Алтаир, — това е умение. Остани да ме наблюдаваш още известно време и може да научиш нещичко.

Докато говореше, наблюдаваше внимателно Малик и забеляза как очите на асасина заблестяха гневно, завистливо, по всяка вероятност заради уважението, което Кадар засвидетелства на Алтаир.

Както трябваше да се очаква, Малик се обърна към брат си:

— Да, така е. Той ще те научи как да потъпчеш всичко, което ни преподаваше Учителя.

Алтаир се подсмихна презрително:

— Ами ти как щеше да постъпиш на мое място?

— Нямаше да привлека вниманието към нас. Нямаше да отнема живота на невинен човек.

Алтаир въздъхна.

— Не е важно как сме изпълнили задачата, а дали сме я изпълнили.

— Но това не е начинът, по който… — започна Малик.

Той впи поглед в него.

— Моят начин е по-добрият.

В продължение на няколко секунди двамата мъже се гледаха злобно. Дори във влажния, усоен тунел Алтаир забеляза в очите на Малик наглост и презрение. Знаеше, че трябва да внимава с подобни прояви. По всичко личеше, че младият Малик е притаен враг.

Дори да беше решил да измести Алтаир, очевидно Малик беше преценил, че сега не е подходящият момент да направи необходимото.

— Ще огледам напред — заяви той. — Постарай се да не ни посрамваш повече.

Наказанието за това неподчинение трябваше да почака, реши Алтаир, докато Малик се отдалечаваше по тунела към хълма.

Кадар остана загледан след него, след това се обърна към Алтаир:

— Каква е мисията ни? Брат ми не каза нищо, освен че трябвало да съм горд, че съм избран.

Алтаир погледна ентусиазирания младеж.

— Учителя е убеден, че тамплиерите са открили нещо под Храмовия хълм.

— Съкровище ли? — ахна възторжено Кадар.

— Не знам. Според Учителя е важно, иначе нямаше да ме изпрати да го взема.

Кадар кимна и щом Алтаир махна с ръка, хукна след брат си и остави Алтаир сам в тунела. Алтаир сведе замислено поглед към тялото на свещеника и ореола от кръв около главата. Малик може и да беше прав. Имаше и други начини да подсигури мълчанието на свещеника — не бе необходимо да го убива. Той обаче го уби, защото…

Защото можеше.

Уби го, защото беше Алтаир Ибн-Ла’Ахад, син на баща асасин, най-умелият от всички в Ордена. Майстор асасин.

Пое напред, стигна до ямите, чиито дълбини бълваха валма дим, и скочи с лекота на първата напречна греда, приземи се като гъвкава котка, дишането му беше равномерно, докато се наслаждаваше на собствената си мощ и атлетизъм.

Оттам скочи на следващата, а след това и на следващата, докато не се добра до мястото, на което го чакаха Малик и Кадар. Без дори да ги погледне, той профуча покрай тях, стъпките му бяха като шепот, едва докосваха пясъка. Пред него се виждаше висока стълба и той я взе наведнъж, изкачи се бързо, безшумно, забави се едва на върха, където спря, ослуша се и подуши въздуха.

След това съвсем бавно вдигна глава и видя, че е попаднал във високо помещение. Точно както очакваше, вътре бе застанал страж с гръб към него, облечен в одеждите на тамплиер — дебело, подплатено палто, което да омекотява ударите по плетената ризница, клин, меч на ханша. Алтаир застина напълно неподвижен, огледа го за момент — и позата му, и отпуснатите рамене. Чудесно. Беше уморен и разсеян. Нямаше да е никак трудно да го накара да замълчи.

Алтаир бавно се надигна от земята, където беше коленичил за момент, успокои дишането си и продължи да оглежда внимателно тамплиера, преди да се шмугне зад него с изпънати, вдигнати ръце — лявата протегната с извити пръсти, дясната готова да се стрелне напред и да го накара да замълчи.

Когато нанесе удара, тръсна китката си, за да освободи острието, което отскочи напред мигновено и той го заби в гърба на стража, а с дясната ръка заглуши напиращия вик на стража.

За секунда двамата останаха в тази зловеща прегръдка и Алтаир усети как последното издихание от вика на жертвата парва дланта му. След това тамплиерът се свлече на земята и Алтаир го отпусна внимателно, и се наведе, за да му затвори очите. Нещастникът беше строго наказан за проявената като страж небрежност, помисли си Алтаир, след като се изправи над трупа и продължи след Малик и Кадар, докато минаваха под зле охраняваната арка.

Преминаха и се озоваха на по-високо ниво в просторното помещение, и за момент Алтаир остана на място, огледа обстановката и се почувства притиснат от неизпитвано досега страхопочитание. Това бяха руините на прословутия Соломонов храм, за които се твърдеше, че са били построени през 960 пр. Хр. от цар Соломон. Ако Алтаир беше прав, сега те гледаха към вътрешния дом, Светая светих на храма. Според ранните писмени сведения за „пресвятото място“ стените били облицовани с кедрово дърво, с гравирани херувими, палмовите дървета и цветята, покрити със злато, но сега вече храмът бе бледа сянка на някогашното пищно величие. Нямаше я ламперията с изящни херувими, нито златният рисунък и той не се усъмни нито за миг, че всичко това е дело на тамплиерите. Дори лишено от пищната позлата, мястото си оставаше свято и макар да не му беше никак приятно, Алтаир се заоглежда изпълнен с почуда.

Спътниците му, застанали зад него, бяха не по-малко поразени.

— Ето там — това трябва да е кивотът — посочи Малик към другия край на помещението.

— Ковчегът на Господния завет — ахна Кадар, когато го видя.

Алтаир беше възвърнал самообладанието си и погледна към другите двама мъже, застанали като глуповати търговци, заслепени от блясъка на евтини дрънкулки. Ковчегът на Господния завет?

— Стига глупости — сряза ги той. — Той не съществува. Само приказка е. — Проследи погледите им и усети, че досегашната сигурност се изпарява. Да, беше очевидно, че сандъкът приличаше на описанията на прословутия кивот. Точно така го описваха пророците: целият в златен обков, със златен капак, украсен с херувими, и халки, в които да бъдат пъхнати прътите, с които да бъде пренесен. Алтаир усети, че в него има нещо. Сандъкът имаше аура…

Откъсна очи от него. По-важни дела изискваха вниманието му, а именно мъжете, които тъкмо влизаха на по-ниското ниво, а ботушите им тропаха по пода, навремето скрит под елхово дърво, сега останал само гол камък. Предводителят на тамплиерите излая заповедите си.

— Искам да бъде изнесен преди изгрев — разпореди се той. Нямаше съмнение, че ставаше въпрос за кивота. — Колкото по-бързо стане наш, толкова по-бързо ще успеем да насочим вниманието си към чакалите в Масиаф.

Говореше с френски акцент и когато се показа на светлината, тримата забелязаха характерния плащ на Велик магистър.

— Робер дьо Сабле — отбеляза Алтаир. — Мой е.

Малик се обърна гневно към него.

— Не. Задачата ни е да вземем съкровището и да се разправяме с Робер единствено ако се налага.

На Алтаир му омръзна непрекъснатото неподчинение на Малик.

— Той е между нас и кивота — изсъска гневно той. — Струва ми се належащо.

— Бъди дискретен, Алтаир — настоя Малик.

— Искаш да се проявя като страхливец ли? Пред нас е най-големият ни враг и това е шансът ни да се отървем от него.

Малик продължи да настоява:

— Вече наруши два от принципите ни. Сега се каниш да стъпчеш и трети. Не си позволявай да компрометираш Братството.

Най-сетне Алтаир го сряза:

— Аз съм над теб — и като титла, и като умения. Научи се да не поставяш под съмнение действията ми. — След тези думи се обърна, изкачи се бързо по първата стълба до нисък балкон, след това скочи на пода и закрачи самоуверено към групата рицари.

Те видяха приближаването му и се обърнаха към него, сграбчили ефесите на мечовете, стиснали зъби. Алтаир знаеше, че ще го наблюдават, че няма да пропуснат нито едно движение на асасина, който приближаваше. Лицето му беше скрито под качулката, плащът и червеният шарф се стелеха около него, мечът отстрани и ефесите на късите ками се показваха на дясното му рамо. Много добре знаеше, че са завладени от страх.

Той също ги наблюдаваше и преценяваше — кой от тях борави с дясната ръка, кой се бие с лявата, кой е бърз, кой силен. Обърна специално внимание на водача.

Робер дьо Сабле беше най-едрият от тях, най-силният. Главата му беше обръсната, на лицето се бяха врязали бръчки, които свидетелстваха за годините натрупан опит, всяка една допринесла за легендарната му слава на рицар, който притежава нечувани умения с меча, както и забележителна жестокост и безсърдечност — а това бе добре известно на Алтаир. От всички присъстващи мъже този беше най-опасният и трябваше да го неутрализира пръв.

Чу Малик и Кадар да скачат от стълбата и се извърна. Следваха го. Кадар преглътна нервно, очите на Малик блестяха неодобрително. Тамплиерите се напрегнаха още повече, щом видяха новопоявилите се асасини, тъй като силите започваха да се изравняват. Четирима заобиколиха Сабле, всеки застанал нащрек. Въздухът беше зареден със страх и тревожно очакване.

— Тамплиери, на място — провикна се Алтаир, когато се приближи достатъчно до петимата рицари. Обърна се към Дьо Сабле, който го наблюдаваше с тънка усмивка, отпуснал ръце отстрани. По нищо не приличаше на останалите. Беше готов за битка, но напълно спокоен, сякаш присъствието на тримата асасини нямаше никакво значение за него. Алтаир щеше да го накара да плати за тази проява на арогантност. — Не сте единствените дошли със задача тук — добави той.

Двамата мъже се оглеждаха преценяващо. Алтаир премести дясната си ръка, готов да стисне меча си, въпреки че смъртта щеше да споходи врага му от лявата. „Точно така — реши той. — Започни нападение отдясно, нанеси удар отляво. Щом се справиш с Робер дьо Сабле, хората му ще се разбягат и ще оставят асасините да вземат съкровището. После всички ще обсъждат небивалата победа на Алтаир над Великия магистър.“ Малик — този страхливец — щеше да замлъкне завинаги, а брат му отново щеше да ахне в почуда и когато се върнеха в Масиаф, членовете на Ордена щяха да почетат Алтаир; Ал Муалим щеше лично да го поздрави и пътят на Алтаир към поста на майстор асасин и учител щеше да бъде сигурен и безпрепятствен.

Алтаир погледна противника си в очите. Лявата му ръка трепна незабележимо, за да пробва механизма на острието. Беше готов.

— Казвай какво искаш — нареди Дьо Сабле и се усмихна незаинтересовано.

— Кръв — отвърна простичко Алтаир и замахна.

Хвърли се към Дьо Сабле с нечовешка скорост и в същия момент освободи острието, замахна с дясната ръка, но нанесе удар, бърз и смъртоносен като на кобра, с лявата.

Само че Великият магистър на тамплиерите се оказа бърз и много по-хитър, отколкото асасинът беше очаквал. Той с лекота отби атаката, така че Алтаир се скова, неспособен да се движи, и неочаквано — откри този факт с ужас — се оказа безпомощен.

В същия момент осъзна, че е допуснал огромна грешка, фатална грешка. В този момент осъзна също, че не Дьо Сабле се е държал арогантно, ами той. Неочаквано вече не се чувстваше като Алтаир, майстор асасин. Беше слаб и немощен като дете. Най-лошото бе, че се държеше като дете, склонно да се хвали.

Напрегна се и откри, че едва се движи, усети, че французинът го държи с лекота. Усети и болезнен прилив на срам, когато си помисли, че Малик и Кадар го виждат така безпомощен. Пръстите на Дьо Сабле се впиха в гърлото му и той усети как се бори за глътка въздух, докато тамплиерът приближаваше лицето му към своето. Вената на челото му пулсираше.

— Не си наясно в какво се забъркваш, асасин. Ще ти пощадя живота, за да се върнеш при Учителя си и да предадеш, че Светите земи са навеки изгубени за него и хората му. Сега е моментът да бяга, докато има възможност. Останете ли, ще умрете до един.

Алтаир се давеше и хъркаше, зрението му се замъгляваше, той се опитваше да отблъсне безсъзнанието, докато другият го подмяташе с лекота, сякаш бе пеленаче, след което го запокити към задната стена на залата. Алтаир се удари в древния камък и се отплесна към вестибюла от другата страна, където остана да лежи зашеметен за кратко, чу как подпорните греди падат и внушителните колони поддават. Вдигна поглед и забеляза, че входът му към храма е блокиран.

От другата страна чу виковете на Дьо Сабле:

— Воини. На оръжие. Избийте асасините!

Скочи на крака и се втурна с надеждата да открие път навън. Целият гореше от срам и безпомощност, чуваше виковете на Малик и Кадар, докато умираха. Най-сетне наведе глава, обърна се и започна да си проправя път, за да се измъкне от храма и да се върне в Масиаф, за да отнесе новината на Учителя.

Налагаше се да признае, че се е провалил, че той, великият Алтаир, бе опозорил не само себе си, но и Ордена.

Когато най-сетне изпълзя от недрата на Храмовия хълм, навън грееше ярко слънце и Йерусалим жужеше от живот. Никога досега Алтаир не се беше чувствал толкова самотен.

5

Алтаир пристигна в Масиаф след пет дни изтощителна езда. През това време успя да помисли над провала си и да го анализира. Пристигна пред портата с натежало сърце, един от стражите го пусна и той се насочи към обора.

Слезе от коня и най-сетне усети как стегнатите му мускули се отпускат, предаде юздите на конярчето, а след това спря до кладенеца, за да пийне вода, отначало отпиваше на малки глътки, след това жадно, а накрая се наплиска и с облекчение отми мръсотията от лицето си. Все още усещаше полепналата по тялото му прах по време на пътуването. Плащът висеше натежал от мръсотия и той нямаше търпение да го изпере в искрящите води на Масиаф, в закътаната пещера в скалите.

Единственото му желание в момента беше малко тишина и спокойствие.

Докато вървеше към покрайнините на селото, погледът му беше привлечен нагоре — покрай конюшните и оживения пазар, към виещите се пътеки до укрепленията на цитаделата на асасините. Тук мъжете от Ордена тренираха и живееха под командването на Ал Муалим, чиито покои се намираха в централната византийска кула на крепостта. Често го забелязваха да гледа надолу от прозореца на кулата, потънал в мисли, и Алтаир си го представи как се взира надолу към селото, оживено, обляно в слънце, шумно и многолюдно. Преди десет дни, когато Алтаир заминаваше за Йерусалим с Малик и Кадар, той имаше намерение да се върне като победител, като славен герой.

Никога, дори в най-черните си мисли, не бе предвиждал провал, а ето че…

Един асасин го поздрави, докато вървеше по шарената сянка на пазара и той се стегна, изпъна рамене, вдигна глава и се опита да призове великия асасин, който беше заминал от Масиаф, за да измести глупеца с празни ръце, който се връщаше днес.

Беше Рауф и сърцето на Алтаир се сви още повече — ако това беше възможно, в което се съмняваше. Трябваше ли тъкмо Рауф да го посрещне при завръщането? Та той се прекланяше пред Алтаир като пред бог. Изглежда младият го беше чакал и убиваше времето край оградената чешма. Щом го видя, скочи и се втурна към него, ококорен, нетърпелив, без да забележи колко потиснат беше Алтаир.

— Алтаир, върна се. — Младежът грееше също като кутре, което се радва да го види.

Алтаир кимна бавно. Наблюдаваше как възрастен търговец зад Рауф плиска лице с вода от чешмата, след това поздрави млада жена, понесла ваза, украсена с газели. Тя я постави на ниската стена край водата и двамата се разприказваха, жената говореше развълнувано, жестикулираше. Алтаир им завидя. Завидя и на двамата.

— Радвам се, че се връщаш жив и здрав — продължи Рауф. — Мисията ти беше успешна, нали?

Алтаир не обърна никакво внимание на въпроса, докато наблюдаваше търговеца и жената край чешмата. Беше му трудно да срещне погледа на Рауф.

— Учителят в кулата ли е? — попита най-сетне той и откъсна поглед.

— Да, да, там е. — Рауф присви очи, сякаш се опитваше да разбере какво става с другия. — Заровил се е в книгите, както обикновено. Сигурен съм, че те очаква.

— Благодаря ти, братко.

След тези думи остави Рауф и бъбривите селяни край чешмата и се отправи по паважа към покритите сергии, каруците със сено и пейките, докато сухия прашен път не пое по стръмнината, където тревата беше прегоряла под палещите лъчи на слънцето и всички пътеки водеха към замъка.

Никога досега не бе изпитвал такъв прилив на чувства в сенките, не бе стискал юмруци с такава сила, докато пресичаше платото, където го поздравиха стражите пред крепостта, отпуснали ръце на ефесите на мечовете, а очите им дебнеха всяко движение.

Стигна до внушителната аркада, която водеше към кулата, и сърцето му отново се сви, когато видя познатата фигура на Абас.

Абас беше застанал под факла, която разпръскваше мрака под аркадата. Стоеше облегнат на грубо издялания камък, гологлав, скръстил ръце, мечът висеше отстрани. Алтаир спря и за кратко двамата мъже останаха загледани един в друг, докато селяните ги заобикаляха, без да обръщат внимание на старата вражда, припламнала между двамата асасини. Навремето се обръщаха един към друг с „братко“. Това време отмина отдавна.

Абас се усмихна бавно и подигравателно.

— Я. Най-сетне той се завърна. Погледна многозначително над рамото на Алтаир. — Къде са другите? Да не би да си препуснал напред с надеждата да се върнеш пръв? Знам, че не ти е приятно да споделяш славата.

Алтаир не отговори.

— Мълчанието е поредният символ на съгласие — добави Абас.

— Ти нямаш ли си друга работа? — въздъхна Алтаир.

— Нося известие от Учителя. Очаква те в библиотеката — предаде Абас, като го пусна да мине. — Побързай. Сигурно нямаш търпение да му оближеш ботушите.

— Още една дума — сопна се Алтаир, — и мечът ми ще оближе гърлото ти.

— За тази работа ще имаме предостатъчно време, братко.

Алтаир мина покрай него и продължи през вътрешния двор, тренировъчния плац, след това към вратата, която отвеждаше към кулата на Ал Муалим. Стражите му кимнаха в знак на уважение, защото беше майстор асасин, и той отвърна. Уважението им щеше да се превърне в блед спомен, когато новините около завръщането му плъзнеха в цитаделата.

Първо трябваше да съобщи ужасната новина на Ал Муалим и той се заизкачва по стълбите към кулата, където бяха покоите на Учителя. Стаята беше топла, а въздухът беше натежал от познатия сладникав аромат. Прашинките танцуваха на лъчите светлина, които нахлуваха през високия прозорец в далечния край, където беше застанал Учителят, свил ръце зад гърба си. Неговият учител. Неговият наставник. Мъжът, когото почиташе повече от всички други.

Беше го предал.

В един от ъглите пощенските гълъби на Учителя гукаха кротко в клетката си, наоколо бяха пръснати книги и свитъци, литература, посветена на асасините, събирани хилядолетия, някои подредени по полиците, други струпани на нестройни, прашни купчини. Набраната роба се стелеше около него, дългата коса се спускаше до раменете, а той както обикновено бе потънал в мисли.

— Учителю — рече Алтаир и наруши потискащото мълчание. Сведе глава.

Без да продума, Ал Муалим се обърна и тръгна към писалището, около което бяха пръснати свитъци и ръкописи. Стрелна Алтаир с остър, суров поглед. Не издаде никакво чувство, когато повика ученика си.

— Ела насам. Разкажи ми за мисията си. Надявам се носиш съкровището на тамплиерите…

Алтаир усети как капка пот си проправя път по челото и се спуска по лицето му.

— Натъкнахме се на препятствие, Учителю. Робер дьо Сабле не беше сам.

Ал Муалим замахва с ръка.

— Имало ли е случай работата ни да протече както е било планирано? Едно от уменията ни е да се приспособяваме.

— Този път това не беше достатъчно.

На Ал Муалим му трябваше време, за да осмисли думите на Алтаир. Той се дръпна от бюрото и когато заговори отново, гласът му прозвуча остро:

— Какво искаш да кажеш?

Алтаир заговори с огромно усилие:

— Аз се провалих.

— Ами съкровището?

— Изгубено.

Атмосферата в стаята се промени. Насъбралото се напрежение сякаш пропукваше. Ал Муалим помълча, след това заговори отново:

— Ами Робер?

— Избяга.

Думата падна като камък в притъмняващата стая.

Ал Муалим пристъпи към Алтаир. Единственото му око блестеше от гняв, той едва успяваше да овладее гласа си, а яростта му изпълня цялата стая:

— Изпратих теб — най-добрия — да изпълниш мисия по-важна от която и да било досега, а ти се връщаш и ми носиш единствено извинения, с които да се измъкнеш.

— Аз не…

— Мълчи. — Гласът му изплющя като камшик. — Нито дума. Не очаквах подобно нещо. Ще трябва да изпратим нова…

— Кълна се, че ще го открия, ще отида и ще… — започна Алтаир, изпълнен с отчаяното желание да се срещне повторно с Дьо Сабле. Този път изходът щеше да е различен.

Ал Муалим се огледа, сякаш току-що си спомни, че когато Алтаир заминаваше от Масиаф, беше поел с двама спътници.

— Къде са Малик и Кадар? — попита той.

Втора капка пот рукна по слепоочието на Алтаир.

— Мъртви са.

— Не са — заяви глас зад тях, — не са мъртви.

Ал Муалим и Алтаир се обърнаха към призрака.

6

Малик беше застанал на прага на стаята на Учителя — олюляваше се, беше ранен, изнемощял, целият в кръв. Доскоро белият му плащ беше покрит с мръсотия, особено около лявата ръка, на която изглежда имаше тежка рана и висеше безпомощно отстрани със засъхнала по нея кръв.

Пристъпи навътре, като куцаше. Макар тялото му да беше ранено, духът му си оставаше непокътнат. Очите му горяха от гняв и омраза — омразата бе насочена към Алтаир с такава сила, че другият асасин едва се сдържа да не се отдръпне.

— Аз поне съм все още жив — изръмжа Малик и кръвясалите му очи заблестяха яростно към Алтаир. Дишаше учестено. Оголените му зъби бяха окървавени.

— Ами брат ти? — попита Ал Муалим.

Той поклати глава.

— Няма го вече.

За частица от секундата той сведе очи към каменния под. След това, подтикнат от внезапен прилив на енергия вдигна глава, присви очи и насочи разтреперания си пръст към Алтаир.

— Заради теб го няма вече.

— Робер ме изхвърли от залата. — Извиненията на Алтаир прозвучаха неубедително дори за него — най-вече за него. — Нямаше как да се върна. Нищо не можех да направя…

— Защото не обърна никакво внимание на предупреждението ми — кресна дрезгаво Малик. — Всичко това можеше да бъде избегнато. А брат ми… брат ми все още щеше да е жив. Арогантността ти едва не ни струва днешната победа.

— Едва ли? — намеси се тихо Ал Муалим.

Малик се овладя и кимна, а по устните му се плъзна нещо като усмивка, насочена към Алтаир, докато даваше знак на друг асасин, който пристъпи напред, понесъл кутия върху позлатен поднос.

— Сдобих се с онова, което любимецът ти така и не успя да намери — рече Малик. Гласът му беше напрегнат, той самият едва се държеше на крака, но нищо не бе в състояние да помрачи момента на триумф над Алтаир.

Алтаир усети как светът се отдръпва от него, докато асасинът поставяше подноса върху бюрото на Ал Муалим. По кутията бяха изписани древни руни и около нея имаше нещо — аура. Вътре със сигурност беше скрито съкровището. Нямаше какво друго да е. Това беше съкровището, което той не успя да донесе.

Здравото око на Ал Муалим блестеше широко отворено. Устните му бяха разтворени, езикът се плъзгаше по устните. Беше като омагьосан от кутията и мисълта какво се крие в нея. Неочаквано отвън се разнесе шум. Прозвучаха писъци. Чу се тропотът на бягащи крака. Долетя познатото звънтене на мечове.

— Както изглежда съм се върнал с нещо повече от съкровище — отбеляза Малик, когато един вестоносец нахлу в стаята, напълно забравил за протокола, докато обясняваше задъхано.

— Учителю, нападат ни. Робер дьо Сабле обсади село Масиаф.

Ал Муалим се изтръгна от магията, готов да се изправи срещу Дьо Сабле.

— Битка иска значи? Добре. Ще я получи. Върви. Уведоми другите. Крепостта трябва да бъде подготвена.

Насочи вниманието си към Алтаир и очите му заблестяха.

— Що се отнася до теб, Алтаир, разговорът ни ще почака. Върви в селото. Унищожи нашествениците. Прогони ги от дома ни.

— Ще бъде сторено — обеща той, изпитвайки облекчение от обрата на събитията. Само не можеше да си обясни защо предпочиташе нападението над селото пред унижението. Беше се опозорил в Йерусалим. Сега беше шансът му да възвърне достойнството си.

Скочи от площадката зад покоите на Учителя върху гладкия каменен под и се втурна към кулата. Докато тичаше през тренировъчния плац, за да изскочи през главната порта, се питаше дали ако падне в битката, ще си осигури желаното бягство. Щеше ли смъртта му да бъде каквато си я представяше? Щеше ли да посрещне благородно и смело края?

Щеше ли това да бъде достатъчно, за да постигне опрощение?

Изтегли меча. Шумът от битката звучеше по-наблизо. Забеляза, че асасините и тамплиерите се бият на хълма пред замъка, докато селяните в ниското са се пръснали под напора на прииждащите сили и наоколо е осеяно с тела.

В следващия миг го нападнаха. Един тамплиер се спусна към него с ръмжене и Алтаир се изви, остави инстинктите си да го поведат и вдигна меча, за да посрещне християнина, който му се нахвърли бързо и ожесточено, а двуострият меч нанасяше удар след удар върху неговия. Алтаир обаче се беше стегнал, стъпил здраво, широко разкрачен. Стойката му беше съвършена и нападението на тамплиера почти не го накара да помръдне от мястото си. Той отби чуждия меч, като използва значителната тежест на двуострия срещу рицаря, който размаха безпомощно ръце, когато Алтаир издебна подходящ момент и заби своето оръжие в корема на нападателя.

Тамплиерът му се беше нахвърлил, убеден, че ще го срази със същата лекота, с която беше посичал селяните. Очевидно грешеше. Стоманеното острие все още беше забито в него, когато той закашля кръв, а пък Алтаир изтегли меча нагоре и разполови тялото му. Воинът се срути на земята и вътрешностите му се провлачиха в прахта.

Сега вече Алтаир се биеше с неприкрита злоба, вложи цялото си чувство на безсилие в ударите на меча, сякаш можеше да плати за престъпленията си с кръвта на враговете. Следващият тамплиер замахваше с меча, опитваше се да окаже отпор, докато Алтаир го изтласкваше назад и той мигновено зае отбранителна поза, така че, докато парираше ударите, вече хленчеше в очакване на смъртта.

Алтаир нанесе подвеждащ удар, изви се и мечът му се плъзна по гърлото на християнина, то зейна и оттам бликна кръв по облеклото му, която го обагри в червено, също като кръста на гърдите. Той се отпусна на колене, след това се олюля напред и в същия миг нов войник се нахвърли върху Алтаир с вдигнат меч, заблестял на слънцето. Той отстъпи настрани и заби стоманата дълбоко в гърба на нападателя, така че за секунда цялото му тяло се напрегна, а острието щръкна отпред на гърдите, устата му се отвори в безмълвен писък, докато Алтаир го полагаше на земята и освобождаваше меча си.

Двама тамплиери го нападнаха едновременно, очевидно преценили, че заедно ще успеят да го повалят. Не бяха взели под внимание гнева му. Той не се биеше с обичайното си хладнокръвие, а с плам, с яростта на воин, който нехаеше за собствения си живот1. Това го превръщаше в най-опасния боец.

Около него се търкаляха труповете на селяни, посечени от нападащите тамплиери и гневът му лумна, а ударите на меча станаха още по-яростни. Посече още двама и ги остави да се гърчат в прахта. Заприиждаха все повече тамплиери и селяните и асасините хукнаха по склона. Алтаир забеляза, че Абас им дава заповед да се върнат в замъка.

— Напред към езическата крепост — изрева в отговор един рицар. Тичаше нагоре по хълма към Алтаир и размаха меча си, за да посече една жена. — Да пренесем битката при асасините…

Алтаир заби камата си в гърлото на християнина и последните му думи се удавиха в гъргорене.

Зад побягналите селяни и асасини прииждаха нови попълнения на тамплиери и Алтаир се поколеба на склона, запита се дали не е настъпил моментът да даде отпор, да умре, за да защити хората си и да избяга от тъмницата и срама, които го грозяха.

Не. Беше му добре известно, че нямаше никаква чест в смъртта, затова се присъедини към онези, които се оттегляха към крепостта, и пристигна тъкмо когато затваряха портата. Обърна се за последно към сцената на клането; красотата на Масиаф беше съсипана от окървавените трупове на селяни, войници и асасини.

Огледа се. Плащът му беше оплискан с кръвта на тамплиерите, но той самият беше незасегнат.

— Алтаир! — викът прониза мислите му. Беше Рауф. — Ела.

Обърна се уморено.

— Къде отиваме?

— Подготвили сме изненада за гостите. Просто прави като мен. Скоро ще стане ясно… — Той сочеше високите укрепления на крепостта. Алтаир прибра меча и го последва по стълбите към кулата, където се бяха събрали водачите на асасините, сред които зърна и Ал Муалим. Докато вървеше, погледна Учителя, който не му обърна никакво внимание, стиснал уста. Тогава Рауф посочи една от трите дървени платформи, които стърчаха във въздуха и го призоваваха да заеме мястото си на тях. Пое си дълбоко дъх, преди да се качи внимателно на ръба.

Застана високо над Масиаф и погледна към долината. Усети течението около себе си; плащът му изплющя на вятъра и той видя ята птици, които се носеха и гмуркаха в топли участъци. Височината го замая, но красотата го остави без дъх; близките полегати хълмове, обгърнати в тучна зеленина, проблясващите води на реката, телата, които сега приличаха на точици по склона.

И тамплиерите.

Нахлуващата армия се беше събрала на височината пред наблюдателната кула, близо до портата на крепостта. Предвождаше ги Робер дьо Сабле. Той пристъпи напред и вдигна поглед към укрепленията, където бяха накацали асасините, и се провикна към Ал Муалим:

— Еретик! Върни онова, което ми открадна.

Съкровището. Алтаир си припомни кутията на бюрото на Ал Муалим. От нея сякаш се излъчваше светлина…

— Не е твоя, Робер — отвърна Учителя и гласът му се разнесе над долината. — Върви си оттук, преди войската ти съвсем да оредее.

— Играеш опасна игра — отвърна Дьо Сабле.

— Уверявам те, че не играя никаква игра.

— Така да бъде — долетя отговорът.

Нещо в тона му накара Алтаир да застане нащрек. Както можеше да се очаква, Дьо Сабле се обърна към един от хората си:

— Доведете заложника.

Извлякоха асасина от редиците си. Беше вързан, със запушена уста и се дърпаше и извиваше, докато го теглеха напред. Приглушените му викове достигнаха до мястото на платформата, на което беше застанал Алтаир.

След това, без да се церемони, Сабле кимна на застаналия наблизо войник. Той стисна косата на асасина и изтегли главата му назад, така че да оголи гърлото, и го преряза с един замах, а след това пусна тялото на тревата.

Асасините, които наблюдаваха сцената, останаха неподвижни.

Дьо Сабле пристъпи към тялото и стъпи с единия крак върху гърба на умиращия, скръстил победоносно ръце на гърдите като гладиатор. Сред асасините се понесе отвратен шепот, когато той се провикна към Ал Муалим:

— Селото ти е разрушено, а запасите от храна едва ли ще изтраят вечно. Колко време ще мине, преди крепостта да започне да се пропуква отвътре? Ще останат ли дисциплинирани хората ти, когато кладенците пресъхнат и не остане и залък? — Дори не се опитваше да прикрие задоволството си.

Отговорът на Ал Муалим беше съвсем спокоен:

— Моите хора не се страхуват от смъртта, Робер. Те я посрещат с отворени обятия, а също и наградите, които носи със себе си.

— Добре — провикна се Дьо Сабле. — Тогава ще получат смърт.

Той, разбира се, беше прав. Тамплиерите можеха да обсадят Масиаф и да попречат на асасините да се запасяват с провизии. Колко време щяха да издържат, преди да изнемощеят дотолкова, че Дьо Сабле да ги сломи? Две седмици ли? Може би месец? Алтаир се надяваше, че планът, замислен от Ал Муалим, няма да позволи да се случи подобно нещо.

Сякаш прочел мислите му, Рауф зашепна от платформата от лявата страна.

— Последвай ме и не се колебай.

Видя и друг асасин. Всички бяха скрити от Дьо Сабле и хората му. Когато се вгледа надолу, Алтаир забеляза разположените на стратегически места копи сено, които да омекотят падането. Вече разбираше какво има предвид Рауф. Щяха да скочат, без тамплиерите да ги забележат. Въпросът беше защо.

Наметалото плющеше около коленете му. Звукът му донесе спокойствие, също като дъждовна пелена. Той сведе поглед и успокои дишането си. Съсредоточи се. Вглъби се в себе си.

Чуваше гласовете на Ал Муалим и Дьо Сабле, които продължаваха да се разправят, но вече не ги слушаше, мислеше единствено за скока и се готвеше за него. Затвори очи. Потопи се в езеро от спокойствие, докосна вътрешния си мир.

— Сега — изкомандва Рауф и скочи, след него полетя и другият асасин. Алтаир ги последва.

Скочи и той.

Времето се разтвори, докато падаше с разперени ръце. Тялото му беше отпуснато, извито грациозно във въздуха и той усещаше, че е постигнал съвършенство — сякаш се беше отделил от себе си. След това се приземи благополучно и копата сено омекоти падането. Рауф също успя. Третият асасин нямаше късмет. Кракът му се счупи при скока, той изкрещя и Рауф се спусна към него, за да го накара да замълчи, да не би тамплиерите да го чуят. Ако искаха да успеят, рицарите трябваше да повярват, че тримата мъже са скочили и са се пребили.

Рауф се обърна към Алтаир:

— Ще остана да се погрижа за него. Върви без нас. Въжетата ще те отведат до капана. Задействай го, донеси смърт на враговете ни.

Разбира се. Алтаир разбра едва сега. За миг се запита как са успели асасините да заложат капан, без той да разбере. Колко ли още тайни криеше Братството? Последва въжетата над пропастта, върна се по дирите си през дерето и се качи по канарата зад наблюдателната кула. Катереше се по инстинкт. Бърз и гъвкав, той усещаше как мускулите на ръцете му пеят, докато се изкачваше все по-високо по стената. Достигна върха на наблюдателната кула. Там, под гредите на горното ниво, откри заложения капан, който очакваше да бъде задействан: тежки, намаслени трупи, струпани върху издадена платформа.

Прокрадна се до ръба и погледна към насъбралите се в ниското тамплиери, десетки застанали с гръб към него. Тук бяха и въжетата, които задържаха капана. Той изтегли меча и за пръв път от дни наред се усмихна.

7

По-късно асасините се събраха в двора. Продължаваха да се наслаждават на победата.

Дървените трупи се бяха стоварили от наблюдателната кула върху рицарите долу и повечето бяха премазани още с първата вълна, докато другите бяха пометени от втората. Само допреди малко те бяха напълно уверени в победата. След това телата им се оказаха премазани, крайниците — счупени, от бойния им ред не остана и следа, а Робер дьо Сабле вече бе наредил на хората си да се оттеглят, докато стрелците на асасините се възползваха от момента и обсипваха нашествениците със стрели.

Ал Муалим нареди събралите се асасини да запазят тишина и даде знак на Алтаир да застане до него на подиума до входа на кулата. Очите му бяха строги и когато Алтаир зае мястото си, Ал Муалим повика двама стражи, които застанаха от двете му страни.

Мълчание помрачи щастието на събралите се. Алтаир беше застанал с гръб към асасините и усещаше погледите на множеството. Сигурно всички вече знаеха какво се е случило в Йерусалим; Малик и Абас със сигурност се бяха погрижили да го разгласят. Усилията на Алтаир в битката, освобождаването на капана — никой нямаше да им обърне внимание. Единствената му надежда беше Ал Муалим да прояви милост.

— Добре че прогони Робер — рече с нотка на гордост Учителя. Алтаир изпита надежда, че ще му бъде простено, че всичко сторено след Йерусалим е достатъчно, за да заличи вината му. — Силите му са унищожени — продължи Ал Муалим. — Ще му бъде необходимо дълго време, преди да се осмели отново да ни нападне. Кажи ми, имаш ли представа защо постигна този успех?

Алтаир мълчеше. Сърцето му блъскаше оглушително.

— Постигна успех, защото слушаше — продължи Ал Муалим. — Ако беше слушал и в Соломоновия храм, Алтаир, щяхме да избегнем всичко това.

Ръцете му описаха кръг, с който опаса целия двор и склона отвъд, където вдигаха труповете на асасини, тамплиери и селяни.

— Направих онова, което ми беше казано — отвърна Алтаир, като се постара да подбере внимателно думите си, но не успя.

— Не! — сряза го Учителя. Очите му блестяха. — Стори онова, което ти беше угодно. Малик ми разказа за арогантността, която си проявил. Потъпкал си принципите ни.

Стражите от двете страни на Алтаир пристъпиха напред и го стиснаха за ръцете. Мускулите му се напрегнаха. Той се стегна, готов да им се противопостави, но се въздържа.

— Какво правиш? — попита стреснато.

Лицето на Ал Муалим се зачерви.

— Има правила. Ние не представляваме нищо, ако не съблюдаваме кредото на асасините. Това са три простички завета, които изглежда си забравил. Ще ти ги напомня. Първо, не вади меча…

Значи щеше да има лекция. Алтаир се успокои и не успя да скрие примирението в гласа си, докато довършваше изречението на Муалим.

— … за да поразиш невинни. Знам.

Дланта на Ал Муалим изплющя по лицето му и звукът отекна в каменната стена на двора. Алтаир усети как бузата му гори.

— И си дръж езика зад зъбите, ако не искаш да му намеря по-добро предназначение — изрева Учителя. — След като познаваш завета чак толкова добре, защо уби стареца в храма? Той е бил невинен. Не е било нужно да умира.

Алтаир мълчеше. Какво можеше да каже? Действах прибързано? Убих стареца в пристъп на арогантност?

— Наглостта ти няма граници — изрева Ал Муалим. — Смири сърцето си, дете, или кълна се, че ще го изтръгна със собствените си ръце.

Замълча, а раменете му се вдигаха и отпускаха, докато се опитваше да овладее гнева си.

— Вторият завет ни дава силата — продължи той. — Крий се на открито. Потъни сред хората, слей се с тълпата. Не помниш ли? Защото, доколкото разбрах, ти си предпочел да се покажеш, да привлечеш вниманието, преди да нанесеш удара си.

Алтаир мълчеше засрамен.

— Третото, последно правило — добави Ал Муалим, — най-тежкото от всичките ти предателства е, никога не компрометирай Братството. Значението му е очевидно. Действията ти не бива да ни вредят по никакъв начин — пряк или непряк. Егоизмът ти в храма под Йерусалим изложи всички ни на опасност. Има и още по-лошо, ти доведе врага в дома ни. Всички, които изгубиха живота си днес, го изгубиха заради теб.

Алтаир нямаше сили да погледне Учителя. Беше обърнал глава на една страна и все още усещаше парещата плесница. Когато чу Ал Муалим да вади меча, бързо вдигна очи.

— Съжалявам, наистина много съжалявам — рече Ал Муалим. — Само че не мога да простя на предател.

Не. Само не това. Не и смърт на предател.

Ококори се, когато видя камата в ръката на Учителя — същата ръка, която го беше напътствала още от дете.

— Не съм предател — успя да изрече той.

— Действията ти говорят друго. Не ми остави избор. — Ал Муалим замахна с камата. — Мир, Алтаир — рече той и заби острието в корема му.

8

И той наистина намери мир. В продължение на няколкото безценни мига, докато беше мъртъв, Алтаир се потопи в мир и покой.

След това… след това се съвзе и постепенно осъзна къде се намира.

Беше прав. Как бе възможно да е все още прав? Нима това беше животът след смъртта? Да не би да беше попаднал в рая? Ако не беше рай, то това място приличаше изключително много на покоите на Ал Муалим. Не само това, ами самият Ал Муалим беше до него. Беше се надвесил над него и го наблюдаваше с непроницаем поглед.

— Жив ли съм? — Ръцете на Алтаир се стрелнаха към мястото, където ножът се беше забил. Очакваше да напипа дупка, кръв, но нямаше нищо — нито рана, нито кръв. Нали видя какво стана? Нали усети пробождането? Болката се беше разнесла…

Така ли беше наистина?

— Видях как ме наръга — успя да промълви, — усетих прегръдката на смъртта.

Ал Муалим го наблюдаваше със загадъчно изражение.

— Видя онова, което аз исках да видиш. След това се потопи в съня на мъртвите. Утробата. По този начин можеш да се събудиш отново прероден.

Алтаир се опита да прогони мъглата от ума си.

— Защо?

— Помниш ли, Алтаир, за какво се бият асасините?

Той все още се опитваше да се приспособи, но отговори:

— Преди всичко за мир.

— Точно така. Мир във всичко. Не е достатъчно да попречиш на насилието на един човек срещу друг. Става въпрос и за вътрешен мир. Не можеш да разчиташ на единия без другия.

— Така е казано.

Ал Муалим поклати глава и страните му поаленяха отново, а гласът му стана гръмък:

— И е така. Но ти, сине мой, не си намерил вътрешен мир. При теб се проявява по грозен начин. Арогантен си и прекалено самоуверен. Липсва ти и самоконтрол, и мъдрост.

— Какво тогава ще стане с мен?

— Трябва да те убия заради болката, която ни причини. Според Малик е напълно справедливо животът ти да бъде отнет заради живота на брат му.

Ал Муалим замълча, за да може Алтаир да разбере значението и да усети тежестта на момента.

— Само че по този начин само ще си изгубя времето и ще пропилея таланта ти.

Алтаир си позволи да се отпусне още малко. Значи щеше да бъде пощаден. Така щеше да има възможност да се докаже.

— Лишен си от притежанията си — продължи Ал Муалим. — Лишен си и от звание. Вече си начинаещ — дете — връщаш се назад. Всичко ще бъде същото както в деня, когато се присъедини към Ордена. Предлагам ти шанс за изкупление. Трябва да заслужиш и да си извоюваш отново мястото в Братството.

Разбира се.

— Предполагам, че си намислил нещо.

— Първо трябва да докажеш пред мен, че помниш какво е да си асасин. Истински асасин — рече Ал Муалим.

— Значи ще ме накараш да отнема живот, така ли? — попита Алтаир. Знаеше, че наказанието му ще бъде много по-строго.

— Не. Все още не. Засега отново ставаш ученик.

— Няма нужда. Аз съм майстор асасин.

— Ти беше майстор асасин. Други довършаваха делата ти, но дотук. От днес насетне, ти ще ги довършваш вместо тях.

— Щом това е желанието ти.

— Това е желанието ми.

— Кажи ми тогава какво трябва да направя.

— Пред мен има списък. В него са включени девет имена. Тези деветима мъже трябва да умрат. Те разнасят чума. Те подклаждат войни. Силата и влиянието им сеят поквара и развала и дават сили на кръстоносците да продължават пъкленото си дело. Открий ги. Убий ги. По този начин ще посееш семето на мира както в района, така и у себе си. По този начин ще намериш изкупление.

Алтаир си пое дълбоко дъх. С това можеше да се справи. Това искаше — имаше нужда да го направи.

— Девет живота в замяна на моя — рече предпазливо той.

Ал Муалим се усмихна.

— Много щедро предложение, бих казал. Имаш ли въпроси?

— Откъде да започна?

— Замини за Дамаск. Там ще търсиш Тарик, търговец от черния пазар. Смъртта трябва да застигне първо него.

Ал Муалим пристъпи към клетката с пощенски гълъби, извади един и го пое нежно в дланта си.

— Още с пристигането се отбий в градското Братство на асасините. Ще пратя птица, за да уведомя рафика за пристигането ти. Поговори с него. Ще откриеш, че можеш да научиш много.

Той разтвори длан и птицата литна през прозореца, сякаш изстреляна навън.

— Ако повярваш е още по-добре — рече Алтаир.

— Вярвам, а и няма как да започнеш мисията си, без да получиш съгласието му.

Алтаир настръхна:

— Какви са тези глупости? Не ми е нужно позволението му. Пълна загуба на време.

— Това е цената, която се налага да платиш заради грешките, които допусна — сопна се Учителя. — Сега вече си отговорен не само пред мен, но и пред цялото Братство.

— Така да бъде — примири се Алтаир след достатъчно дълго мълчание, с което показа неудоволствието си.

— Върви — подкани го Ал Муалим. — Докажи, че не сме те изгубили.

Той спря, след това посегна към нещо зад бюрото и го подаде на Алтаир.

— Вземи го — рече.

Алтаир се протегна радостно към камата, закопча я на китката и нагласи освобождаващия механизъм на малкия си пръст. Пробва механизма и отново се почувства като асасин.

9

Алтаир се прокрадва покрай палмите, покрай конюшните и търговците зад стените на града, докато не стигна до внушителните порти на Дамаск. Познаваше добре града — най-големия и свещен в Сирия, в който бе открил две от целите си миналата година. Вдигна поглед към стената и укрепленията по нея. Не долови никакви признаци на живот вътре. Сякаш камъкът жужеше.

Първо трябваше да се промъкне вътре. Успехът на мисията му зависеше от умението му да се движи незабелязано. Ако предизвикаше по някакъв начин стражата, нямаше да е добро начало. Слезе от коня, върза го и огледа портите, където стояха на страж сарацини. Налагаше се да опита по друг начин, който не беше от най-лесно осъществимите, защото Дамаск се славеше със сериозна охрана, а стените — вдигна отново поглед и се почувства дребен — бяха твърде високи и гладки, за да бъдат щурмувани отвън.

Тогава видя група учени и се усмихна. Салах Ал’дин поощряваше учените мъже да посещават Дамаск, за да се учат в града — беше пълно с мектеби, мюсюлмански учители — и те се радваха на специални привилегии, дори им беше позволено да обикалят без ограничения. Той пристъпи към групата, придаде си най-благото изражение и заедно с тях се промъкна покрай стражите. Загърби пустинята и влезе в града.

По улиците вървеше с наведена глава, движеше се бързо, но изключително предпазливо, докато не стигна до едно минаре. Бързо се огледа, преди да скочи на перваза на прозорец, след което се изтегли нависоко по многобройните дупчици в напечения от слънцето камък. Откри, че старите умения не се забравят, макар че не се движеше нито толкова бързо, нито толкова уверено като преди. Важното бе, че се връщаха. Не, по-скоро се разбуждаха за нов живот. С тях бе и познатото чувство на възторг и опиянение.

Когато се изкатери до самия връх на минарето, приклекна. Беше като хищна птица, кацнала високо над града, докато плъзгаше поглед към заоблените куполи на джамиите и заострените минарета, които се издигаха над покривите. Видя пазари, дворове и светилища, също и кулата, която бележеше местонахождението на местното Братство.

Отново усети познатия възторг. Беше забравил колко красиви изглеждат градовете от тази височина. Беше забравил усещането да се оглежда от най-високото място в града. В момента се чувстваше свободен.

Ал Муалим се оказа прав. От години мишените на Алтаир бяха определени и набелязани. Казваха му кога и къде да отиде, задачата му беше да убие, нищо повече. Не бе осъзнавал, че му липсва тръпката да бъде асасин без кръвопролития и смърт, да се вгледа в себе си.

Остана свит още малко, докато оглеждаше тесните улички. Призоваха гражданите за молитва и тълпите се събраха. Той оглеждаше навеси и покриви, търсеше подходящо меко място, на което да се приземи, и тогава забеляза каруцата със сено. Впи очи в нея, пое си дълбоко дъх, изправи се, почувства лекия ветрец. След това направи крачка напред и се гмурна грациозно към целта си. Не беше толкова меко, колкото очакваше, но поне беше много по-сигурно, отколкото да рискува, като се стовари върху някоя площадка или излинял навес, който можеше да се скъса и той да пропадне върху сергията отдолу. Ослуша се, изчака улицата да утихне, след това слезе от каруцата и пое към Братството.

Влезе през покрива, спусна се в сенчестото антре, където ромолеше чешма, а зеленината заглушаваше външните шумове. Сякаш се пренесе в нов свят. Стегна се и влезе вътре.

Водачът се беше разположил зад писалище и стана веднага, щом асасинът влезе.

— Алтаир. Радвам се, че дойде. При това невредим.

— И аз се радвам да те видя, приятелю. — Той погледна мъжа и не одобри онова, което виждаше. Първо, мъжът му се стори нагъл тип, който говореше иронично. Нямаше съмнение, че бе уведомен за скорошните… трудности — създадени от госта, и по вида му личеше, че щеше да се възползва максимално от властта, с която разполага.

Точно както Алтаир предполагаше, той изрече подигравателно следващите думи:

— Много съжалявам за сполетелите те беди.

— Не ги мисли.

По лицето на другия се изписа престорена загриженост.

— По-рано идваха неколцина от братята ти…

Така значи. Ето как беше научил.

— Да беше чул какви ги говореха — продължи небрежно местният водач. — Сигурен съм, че щеше да ги посечеш на място.

— Всичко е наред — отвърна Алтаир.

Мъжът се ухили.

— Ти никога не си бил последовател на кредото, нали?

— Това ли е всичко? — Прииска му се да заличи с удар наглата кучешка усмивка. Или това, или да извади камата и да направи мазната му усмивка още по-широка…

— Извинявай — рече водачът и се изчерви, — понякога се самозабравям. Какво те води в Дамаск? — Поизпъна гръб и най-сетне си спомни как подобава да се държи.

— Някой си Тамир — отвърна Алтаир. — Ал Муалим не одобрява деянията му и задачата ми е да поставя край на тази работа. Ще ми кажеш ли къде да го намеря?

— Сам ще трябва да си го намериш.

Той се наежи.

— Но тази работа е най-подходяща за… — Замълча, припомнил си заповедите на Ал Муалим. Трябваше отново да стане ученик. Налагаше се сам да проследи жертвата и да я открие. Сам трябваше да извърши убийството. Кимна и прие задачата.

Другият продължи:

— Претърси града. Разбери какво планира Тамир и къде работи. Подготовката е предпоставка за победата.

— Добре, но ти какво можеш да ми кажеш за него? — попита Алтаир.

— Търговец е на черния пазар, така че обиколи търговската махала.

— Сигурно искаш да се върна, когато приключа.

— Да, върни се. Ще ти дам маркера на Ал Муалим, а ти ще ни предоставиш живота на Тамир.

— Както наредиш.

Доволен да се махне от това смешно подобие на братство, Алтаир се покатери на покривите. Отново вдъхна мириса на града, когато спря, за да огледа тесните сокаци. Лек ветрец прошумоля сред навесите. На сергия с лъскави маслени лампи, се бяха скупчили жени, бъбреха шумно, а недалеч от тях двама мъже се караха. Алтаир не можеше да чуе нищо друго над тези гласове.

Насочи вниманието си към отсрещната сграда, след това отново към покривите. Оттук се вижда се джамията на Омеядите и градините на юг, но онова, което трябваше да набележи, беше…

Видя го, видя огромния открит пазар „Ал-Силаах“, където според местния водач, можеше да започне да разучава полезни неща за Тамир. Водачът знаеше повече, отколкото разкри, разбира се, но очевидно бе получил изрично нареждане да не казва нищо на Алтаир. Вече бе разбрал какво става. „Ученикът“ трябваше да събере знания по трудния начин.

Той отстъпи две крачки, изтръска напрежението от ръцете си, пое си дълбоко дъх, след това скочи.

Щом се озова в безопасност от другата страна, остана приклекнал за момент, заслушан в бъбренето, което долиташе откъм сокака. Проследи с поглед група стражи, повели катър, впрегнат в каручка, която скрибуцаше под тежестта на натрупаните бъчви.

— Сторете път — подвикваха стражите и разблъскваха гражданите от пътя си. — Направете път за доставката за двореца на везира. Негово превъзходителство Абу’л Нукод ще организира поредното си празненство.

Онези, които бяха блъснати, извърнаха смръщените си лица.

Алтаир наблюдаваше как войниците го подминават. Чу името Абу’л Нукод, когото наричаха краля на търговците на Дамаск. Бъчвите. Може и да грешеше, но в тях изглежда имаше вино.

Нищо. Алтаир си имаше работа другаде. Изправи се и затича, почти не спря, преди да прескочи на следващата сграда, след това на следващата и при всеки нов скок усещаше все по-мощен прилив на сила. Ето че отново вършеше онова, в което го биваше.

Гледан отгоре, откритият пазар приличаше на грубо разровена дупка, направена в покривите, така че всеки да можеше да го намери лесно. Най-голямото тържище в Дамаск се намираше в самия център на бедняшката махала в североизточната част, закътан от всички страни от сгради от кал и дърво — завалеше ли, Дамаск се превръщаше в тресавище — и наоколо се виждаха разпилени каруци, сергии и маси на търговци. Сладки аромати се понесоха към Алтаир — парфюми и масла, подправки и сладкиши. Пръснатите наоколо клиенти и търговци на едро и дребно разговаряха или се промъкваха бързо през тълпата. Гражданите или си хортуваха или бързаха нанякъде. Нямаше средно положение, не и тук. Той остана да ги наблюдава известно време, след това слезе от покрива, смеси се с тълпата и започна да се ослушва.

Интересуваше го само едно име.

Тамир.

Тримата търговци бяха сгушени в сянката и разговаряха тихо, но ръкомахаха буйно. Тъкмо те бяха изрекли името и Алтаир се присламчи към тях, обърна гръб и същевременно в главата му зазвучаха съветите на Ал Муалим: „Никога не срещай погледите им, задължително си намирай занимание, запази спокойствие.“

— Свикал е нова среща — чу Алтаир, но така и не успя да разбере кой от търговците говори. За кого ли ставаше въпрос? Сигурно за Тамир. Алтаир се заслуша и запомни мястото на срещата.

— Какво ли ще бъде този път? Някое ново предупреждение или нова екзекуция?

— Не, сигурно иска да ни възложи някоя работа.

— Което означава, че няма да ни плати.

— Обърна гръб той на принципите на търговската гилдия. Вече прави каквото си иска…

Заговориха за крупна сделка — най-голямата, която някога били правили — подхвърли тихо единия — след това неочаквано млъкнаха. Близо до тях оратор с късо подстригана черна брада беше заел мястото си и сега зяпаше търговците с тъмните си, премрежени очи. Страховити очи.

Алтаир го погледна изпод качулката. Тримата мъже бяха пребледнели. Единият започна да рови пръстта със сандала си, другите двама се изнизаха нанякъде, сякаш най-неочаквано си бяха спомнили, че ги чака важна задача. Срещата им беше приключила.

Ораторът вероятно беше от хората на Тамир. Очевидно мошеникът владееше и черния пазар, и околните сокаци. Алтаир се присламчи към мъжа, когато той заговори и започна да разпалва интереса на публиката.

— Никой не познава Тамир по-добре от мен — заяви високо той. — Приближете се. Чуйте разказа ми за търговеца принц, който нямал равен…

Алтаир искаше да чуе точно такава история. Пристъпи по-близо и се престори на любопитен минувач. Пазарът се завихри около него.

— Беше тъкмо преди битката за Хатин — продължи разказвачът. — Сарацините бяха останали без храна, имаха отчаяна нужда от нови провизии. Само че отникъде не идваше и лъч надежда. В онези дни Тамир прекарваше керван между Дамаск и Йерусалим. В последно време обаче търговията не вървеше. Като че ли в Йерусалим никой не искаше стоката му: плодове и зеленчуци от близките ферми. Затова той си замина, пое на север и не спираше да се пита какво ще прави със стоката. Скоро щеше да се развали. Това можеше да се превърне в края на историята на горкичкия човек, а също и на живота му… Съдбата обаче бе решила друго.

Докато Тамир пътуваше с кервана на север, се натъкна на сарацински военачалник и прегладнелите му хора. Щастлива среща и за двете страни — всеки имал онова, което другият искал.

И така, той дал на хората храната си. Когато битката приключила, военачалникът на сарацините се погрижил търговецът да получи огромна награда.

Някои разправят, че ако не бил Тамир, хората на Салах Ал’дин щели да се вдигнат срещу него. По всичко изглежда, че спечелил битката благодарение на този човек… — завърши разказвачът.

Слушателите се разотидоха. Мъжът се усмихваше, докато слизаше от камъка, на който беше стъпил, след което тръгна през пазара. По всяка вероятност щеше да си потърси друг камък, на който да се качи и да разкаже пред нови слушатели същата история за подвига на Тамир. Алтаир го последва на безопасно разстояние и отново чу думите на наставника си: „Оставяй препятствия между себе си мишената. Никога не бива да те вижда, ако случайно се извърне назад.“

Доставяше му огромно удоволствие да усеща чувствата, които тези знания събуждаха у него. Приятно му беше да се изключи за околния шум и да насочи цялото си внимание към набелязания. След това рязко спря. Ораторът пред него се блъсна в жена, понесла ваза, която се счупи. Тя започна да се разправя с него, протегна ръка и поиска той да я плати, но чернобрадият сви непреклонно устни и замахна с ръка, за да я удари. Алтаир усети как се напряга, но тя се сви, той й се присмя, отпусна ръка и продължи по пътя си, като изрита парчетата от счупената ваза. Алтаир продължи напред, подмина жената, която беше коленичила в пясъка разплакана. Кълнеше и се опитваше да събере парчетата.

Ораторът зави по една улица и Алтаир го последва. Бяха влезли в тесен, почти безлюден сокак, притиснати и от двете страни от тъмни, кирпичени стени. Сигурно това беше пряк път до следващата сергия. Алтаир погледна назад, след това направи няколко бързи крачки напред, стисна оратора за рамото, завъртя го към себе си и заби върховете на пръстите си под ребрата му.

Ораторът се преви, олюля се и се опита да си поеме въздух, докато отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Алтаир се озърна, за да се увери, че няма свидетели, след това пристъпи напред, завъртя се и ритна оратора в гърлото.

Човекът падна тежко, робата му се усука около краката. Ръцете му се стрелнаха към шията и той се претърколи в прахта. Асасинът се усмихна и продължи напред. „Спокойно“ — помисли си той. Беше прекалено…

Ораторът се стрелна бърз като кобра. Скочи, кракът му се стрелна напред и уцели Алтаир в гърдите. Изненаданият асасин се олюля назад тъкмо когато другият пристъпи напред със стиснати устни и свити юмруци. Очите му блестяха, той усети, че е извадил Алтаир от равновесие, когато асасинът отскочи, за да избегне удар, който се оказа подвеждащ и в следващия миг ораторът стовари юмрук в челюстта му.

Алтаир едва не падна, усети вкуса на кръв и се прокле. Беше подценил противника. Типична грешка за ученик. Ораторът се огледа трескаво, сякаш търсеше най-подходящия път за бягство. Алтаир заличи изражението на болка, изписало се по лицето му, и пристъпи напред, вдигнал високо юмруци, и нанесе удар в слепоочието на оратора, преди другият да успее да се отдръпне. Известно време двамата си разменяха удари. Ораторът беше по-дребен и по-бърз и стовари следващия си удар в носа на Алтаир. Асасинът се олюля и мигна бързо, за да прогони бликналите сълзи, които му пречеха да вижда ясно. Щом предвкуси победата, другият пристъпи напред и размаха юмруци. Алтаир отстъпи настрани, приведе се ниско и го ритна в краката, така че той изгуби равновесие и се строполи в пясъка, а дъхът му излезе със свистене, когато тупна по гръб. Алтаир се завъртя, сниши се и стовари коляно право в слабините на противника си. С удоволствие чу как той извика от болка. Раменете на Алтаир се вдигаха и отпускаха тежко, докато се съвземаше. Ораторът се гърчеше беззвучно в прахта, отворил широко уста в безмълвен писък, притиснал и двете си ръце към слабините. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, Алтаир коленичи и приближи лице до неговото.

— Май знаеш доста за Тамир — засъска. — Казвай веднага какво планира.

— Знам само историите, които разказвам — изпъшка нещастникът. — Не знам нищо повече.

Алтаир загреба шепа пясък и я остави да изтече през пръстите му.

— Жалко. Няма никакъв смисъл да те оставям жив, след като не ми предлагаш нищо в замяна.

— Чакай. Чакай, де — вдигна разтреперана ръка ораторът. — Има нещо…

— Говори.

— Напоследък е доста зает. Следи изработката на много, ама наистина много оръжия.

— И какво от това? Най-вероятно са за Салах Ал’дин. Това никак не ми помага, което означава, че не помага и на теб… — Той посегна.

— Недей. Чакай. Слушай. — Мъжът въртеше очи, а по челото му избиха капки пот. — Не са за Салах Ал’дин. За друг са. Гербовете по тези оръжия са различни. Не са ми познати. По всичко изглежда, че Тамир помага на друг, но… не знам на кого.

— Това ли е всичко? — попита Алтаир.

— Да, да, това е. Казах ти всичко, което знам.

— Значи е време да си починеш.

— Недей — започна мъжът, но се чу пукот като от счупен глинен съд, когато Алтаир извади камата и я заби в гърдите му. Задържа умиращия, докато той притреперваше, кръвта се пенеше в ъглите на устата му и очите му придобиваха стъклен блясък. Бърза смърт. Чиста смърт.

Алтаир го положи на пясъка, склопи очите му и се изправи. Прибра камата си и премести тялото зад купчина вонящи каци, след което пое по уличката.

10

— Алтаир. Добре дошъл. Заповядай.

Водачът се подсмихна, докато влизаше. Алтаир го погледна и забеляза как той трепна, когато усети тежкия му поглед. Да не би по него да беше полепнал мирисът на смъртта? Може би водачът на тукашното Братство го беше усетил.

— Сторих каквото нареди. Сега ми дай маркера.

— Всяко нещо по реда си. Разкажи ми какво знаеш.

Все още развълнуван, след като беше отнел човешки живот, Алтаир прецени, че това е нещо дребно пред трудностите. Тръпнеше от нетърпение да постави този човек на мястото му. Само че моментът все още не беше настъпил. Налагаше му се да изиграе ролята си, да се преструва, докато се налага.

— Тамир властва над открития пазар „Ал-Силаах“ — рече той и се замисли за търговците, които си говореха приглушено, припомни си страха, изписал се по лицата им, когато забелязаха оратора на Тамир. — Печели пребогато от продажба на оръжие и брони и мнозина му помагат: ковачи, търговци, лихвари. Той е основният продавач на смърт в страната.

Другият кимна, след като чу онова, което вече му беше известно.

— Откри ли начин да ни отървеш от тази чума? — попита високомерно.

— На открития пазар „Ал-Силаах“ предстои среща за важна продажба. Говори се, че е най-голямата продажба на Тамир. Ще се разсейва покрай работата. Тогава ще ударя.

— Планът ти ми се струва подходящ. Можеш да действаш.

Бръкна под писалището и извади маркера на Ал Муалим. Беше перо от една от любимите птици на Учителя. Постави го на писалището между двамата.

— Нека бъде волята на Ал Муалим — рече той, когато Алтаир взе маркера и го прибра внимателно под плаща.

Скоро след изгрев тръгна от Братството и се върна на открития пазар „Ал-Силаах“. Когато пристигна на пазара, му направи впечатление, че всички са насочили вниманието си към церемониален двор в средата.

Скоро разбра причината. Там бе застанал търговецът Тамир. Пазеха го двама сърдити мъжаги, той командваше всички наоколо, беше се извисил над разтреперан мъж, застанал пред него. На главата му имаше тюрбан, беше облечен в елегантна туника и гети. Зъбите му блестяха под черните мустаци.

Докато Алтаир се прокрадваше отстрани на тълпата, не откъсваше очи от онова, което се случваше. Търговците излизаха иззад сергиите си, за да гледат. Хората или бързаха нанякъде, или разговаряха оживено, стояха уплашени.

— Само погледнете… — рече един мъж на Тамир.

— Сметките ти не ме интересуват — сряза го той. — Цифрите не променят нищо. Хората ти не са изпълнили поръчката, което означава, че аз съм провалил клиента си.

„Клиент — помисли си Алтаир. — Кой ли е въпросният клиент?“

Търговецът преглътна. Очите му се стрелнаха към тълпата в очакване на избавление. Никой не му помогна. Стражите на пазара стояха с безизразни лица и невиждащи очи, докато насъбралите се наблюдаваха безучастно какво става. На Алтаир му призля от тях, от цялата тази човешка сган: лешояди в очакване, стражи, които не предприемат нищо. Най-много обаче мразеше Тамир.

— Нужно ни е още време — молеше търговецът. Вероятно разбираше, че единственият му шанс беше да убеди Тамир да прояви милост.

— Това е извинение на мързелив и некомпетентен човек — отвърна кралят на черния пазар. — Ти такъв ли си?

— Не съм — отвърна човекът и закърши ръце.

— Онова, което ми показваш, говори за друго — отсече Тамир. Вдигна крак на ниската стена и се облегна на коляното си. — Кажи ми сега, какво смяташ да направиш, за да разрешиш проблема ни? Имам нужда от оръжията веднага.

— Не виждам разрешение — заекна нещастникът. — Хората ми работят денонощно. Само че… клиентът ти иска прекалено много. А пък доставката… Пътят е тежък.

— Де да произвеждаше оръжия със същата лекота, с която редиш извинения и оправдания — изсмя се Тамир. Обърна се към тълпата и някои се разсмяха — по-скоро от страх.

— Направих всичко по силите си — настоя възрастният. Изпод тюрбана му се стичаха капки пот, а брадата му трепереше.

— Не е достатъчно.

— Може би изискванията ти са прекалено високи — рече търговецът.

Безразсъден гамбит. Самодоволната усмивка се стопи от лицето на Тамир и той впи леденостудените си очи в човек.

— Прекалено високи ли? — попита остро. — Дадох ти всичко. Без мен все още щеше да омайваш змии с флейтата по за един грош. От теб исках единствено да изпълняваш заповедите ми. А ти ми казваш, че изискванията ми били прекалено високи!

Той извади камата и острието намигна. Тълпата се раздвижи уплашено. Алтаир погледна стражите, застанали със скръстени ръце, препасали мечове. Лицата им бяха безизразни. Никой на пазара не смееше да помръдне, сякаш ги бяха омагьосали.

Търговецът изхленчи уплашено. Отпусна се на колене и вдигна умолително преплетените си пръсти. На лицето му се беше изписало жално изражение, в очите му блестяха сълзи.

Тамир погледна жалкия човечец в краката си и го заплю. Търговецът примигна.

— Осмеляваш се да ме хулиш? — изрева Тамир.

— Милост, Тамир — продължи да хленчи старецът. — Не исках да те обидя.

— Тогава трябваше да си затваряш устата!

Алтаир забеляза жаждата за кръв в очите му и веднага разбра какво предстои да се случи. Точно както предполагаше, Тамир замахна към търговеца с камата, разкъса туниката му и на гърдите му зейна червена рана. Търговецът политна назад със сърцераздирателен вой.

— Недей! Спри! — пищеше той.

— Да спра ли? — изрече подигравателно Тамир. — Та аз едва започвам. — Пристъпи напред, и заби камата в корема на човека и го събори на земята. Чу се протяжен вой като на животно, когато Тамир го наръга отново. — Ти дойде на моя пазар — изкрещя.

Заби камата отново.

— Изправи се пред хората ми.

Заби камата за четвърти път. Плътта на стареца се разкъсваше, сякаш някой разфасоваше месо. Той продължаваше да пищи.

— И се осмели да ме обидиш.

Последва нов замах. Той подчертаваше всяка дума с нов замах.

— Научи си мястото.

Търговецът спря да крещи. Вече бе просто разкъсан, окървавен труп, проснат сред пазара, главата му беше извита под странен ъгъл. Един от охранителите на Тамир пристъпи напред, за да премести тялото.

— Не — заповяда задъханият Тамир. Приглади брадата си. — Остави го. — Обърна се към тълпата: — Това да е за урок на останалите. Добре помислете, преди да ми кажете, че не можете да направите нещо. Сега се връщайте на работа.

Оставиха тялото на стареца, където беше паднало — любопитно куче се приближи да подуши — хората се върнаха към ежедневните си задължения, пазарът отново придоби характерния си облик. Сякаш старецът беше забравен.

Не и от Алтаир. Той усети как отпуска юмруци, след което изпусна дълго сдържания дъх и се опита да овладее напиращия гняв. Наведе леко глава, очите му бяха скрити под качулката. Прокрадна се през множеството след Тамир, който крачеше през пазара, следван на няколко крачки от охраната си. Алтаир скъси разстоянието и го чу да разговаря с търговците, докато те го наблюдаваха с разширени от ужас очи и се съгласяваха безропотно с всичко, което той им кажеше.

— Не мога да продам това — сопна се Тамир. — Претопи го и започни отново. Ако пак се получи толкова зле, да знаеш, че следващия път теб ще претопя.

Нещастникът гледаше уплашено и кимаше.

— Не разбирам какво правиш по цял ден. Сергията ти е отрупана със стока. Кесията ти трябва да е пълна с монети. Защо не можеш да продадеш всичко това? Не е чак толкова трудно. Май не се стараеш много. Да не би да ти трябва мотивация?

Търговецът кимаше, докато най-сетне не разбра какво го питат и бързо заклати глава. Тамир продължи. Около него бе пълно с народ. Охраната му… Ето го удобният случай. След като стана очевидно, че всички на пазара се страхуват от Тамир, хората му станаха по-немарливи. Бяха се застояли край друга сергия, където настояваха да получат подаръци за съпругите си. Тамир си имаше нови жертви, които да тормози.

В този момент Алтаир се промъкна между него и двамата яки мъжаги. Напрегна се и усети тежестта на механизма за камата на малкия си пръст. Тамир стоеше с гръб към него и обиждаше друг собственик на сергия.

— Ти дойде да ме молиш за това място. Закле се, че никой няма да се справи по-добре от теб. Трябваше…

Алтаир пристъпи напред и — щрак — камата отскочи напред, когато прихвана Тамир с една ръка и използва другата, за да забие дълбоко в него острието.

Тамир изгъргори, но не извика, сгърчи се, след това се отпусна. Над рамото му Алтаир срещна погледа на ужасения продавач на сергията и разбра, че човекът се колебае как да постъпи: дали да се развика, или… Търговецът извърна глава и отстъпи настрани.

Алтаир положи Тамир на земята между двете сергии, далече от стражите, които така и не разбраха какво се е случило.

Тамир отвори очи.

— Дано намериш покой — пожела му тихо Алтаир.

— Ще си платиш, убиецо — изграчи Тамир. — От носа му рукна тънка струйка кръв. — И ти, и цялото племе асасини.

— Май ти си този, който плаща сега, приятелю. Няма да страдаш още дълго.

Тамир се изсмя грубо.

— Да не би да мислиш, че съм някой дребен продавач на смърт, който смуче от разрухата на войната? Странна мишена може би? Защо точно аз, след като много други вършат същото?

— Ти за различен ли се смяташ? — попита Алтаир.

— Различен съм, разбира се, защото служа на по-благородна кауза, не се боря за най-обикновена печалба. Също като братята…

— Братя ли?

Тамир се изсмя немощно.

— Аха… той си въобразява, че съм сам. Само че аз намерих покой. Отредена ми е роля. Много скоро ще опознаеш и останалите. Те няма да се зарадват на стореното от теб.

— Добре. Чакам с нетърпение да сложа край на живота им.

— Безмерна гордост. Тя ще те погуби, чедо — изхърка Тамир и издъхна.

— Все някой трябва да умре, за да се променят нещата — отвърна Алтаир и затвори очите му.

Извади перото на Ал Муалим изпод плаща, потопи го в кръвта на Тамир, хвърли последен поглед към охраната, след това се шмугна в тълпата. Вече се беше превърнал в призрак, когато чу вик зад себе си.

11

Тамир, първият от девет: Ал Муалим поглеждаше доволно от кървавото перо на бюрото си към Алтаир, после го похвали, а накрая му даде новата задача.

Алтаир наведе глава в знак на съгласие, след което остави Учителя. На следващия ден взе провизии и отново пое на път, този път за Акра — град, пазен също толкова ревниво от кръстоносците, колкото Дамаск от хората на Салах Ал’дин. Градът беше белязан от войната.

Акра бе извоюван с много кръв. Християните го бяха превзели отново след дълга, кървава обсада, продължила почти две години. Алтаир беше изиграл своята роля, като помогна да бъде спрян притокът на вода към града, след като тамплиерите я отровиха.

Не можа да направи нищо, когато хората започнаха да се тровят, а труповете във водата разпространиха болестта както сред мюсюлманите, така и сред християните, както зад стените на града, така и отвъд. Провизиите бяха свършили и хиляди умираха от глад. Тогава пристигнаха още кръстоносци, направиха нови машини, с които пробиха дупки в стените на града. Сарацините се биеха, някои запушваха пробойните, докато армията на Ричард Лъвското сърце не изтощи докрай мюсюлманите и те не се предадоха. Кръстоносците завзеха града и взеха като заложници целия му гарнизон.

Започнаха преговори между Салах Ал’дин и Ричард за освобождаването на заложниците, но бяха провалени от разногласията между Ричард и французина Конрад дьо Монферат, който не пожела да предаде заложниците.

Конрад се беше върнал в Тир; Ричард бе на път за Яфа, където войската му щеше да се срещне с войската на Салах Ал’дин. Братът на Конрад, Уилям, остана да командва.

Уилям дьо Монферат се бе разпоредил мюсюлманските заложници да бъдат убити и почти три хиляди бяха обезглавени.

И така Алтаир започна проучването в град, който все още носеше белезите на новата си история: обсада, болест, глад, жестокост и кръвопролитие. Гражданите познаваха добре страданието, в очите им беше стаена мъка, раменете им тежаха от бремето на тъгата. В бедняшките квартали се натъкна на най-ужасното страдание. Тела, увити в муселин, бяха подредени отстрани на улиците, а пиянството и насилието властваха по пристанищата. Единственото място в града, където не се носеше задушливата воня на отчаяние, беше в квартала „Шаин“, където се бяха настанили кръстоносците — където се намираха цитаделата на Ричард и покоите на Уилям. Оттам кръстоносците провъзгласиха Акра за столица на кралство Йерусалим и започнаха да трупат запаси, преди Ричард да поеме на поход към Яфа и да остави Уилям да се разпорежда вместо него. Досега господството му само влоши положението в града. Алтаир се нагледа на какво ли не, докато крачеше по улиците. Най-добре щеше да бъде час по-скоро да приключи с проучването си и да открие местното Братство. Тукашният водач, Джабал, седеше и гукаше нежно на гълъба в ръката си. Вдигна поглед, когато Алтаир влезе в стаята.

— А, Алтаир — започна любезно той. — Едно птиченце ми каза, че ще ме посетиш.

Усмихна се на шегата си, след това разтвори длан и пусна гълъба. Птицата подхвръкна на плота и запристъпва като пернат страж. Джабал го наблюдаваше развеселен, след това се настани удобно и погледна госта.

— И кой е нещастникът, когото Ал Муалим е избрал да усети остротата на меча ти, Алтаир? — попита.

— Ал Муалим нареди да екзекутирам Гарние дьо Наплуз.

Джабал трепна.

— Великият магистър на рицарите хоспиталиери?

Алтаир кимна.

— Точно така. Вече реших кога и къде ще нанеса удара си.

— Сподели с мен — помоли впечатленият Джабал.

Той започна:

— Живее и работи в болницата на ордена, на северозапад оттук. Според слуховете зад стените се вършат чудовищни неща.

Докато Алтаир му разказваше какво знае, мъжът кимаше замислено, обмисляше чутото и най-сетне попита:

— Какъв е планът ти?

— През повечето време Гарние стои затворен в покоите си в болницата, въпреки че понякога излиза, за да обиколи пациентите си. Ще ударя по време на някоя от тези обиколки.

— Виждам, че си обмислил всичко. Действай. — След тези думи той му подаде маркера на Ал Муалим. — Заличи това петно от Акра, Алтаир. Може би това ще ти помогне да изчистиш своето.

Алтаир взе маркера и погледна злобно Джабал — нима всички асасини знаеха за срама му? — след това излезе, придвижи се по покривите, докато най-сетне зърна болницата. Там спря, пое си дъх, съсредоточи се и погледна към нея.

Алтаир беше поднесъл на Джабал съкратена версия на онова, което беше открил, и скри изгарящото чувство на отвращение от водача на местното Братство. Беше научил, че Дьо Наплуз е Велик магистър от Ордена на рицарите хоспиталиери. Базата на създадения в Йерусалим орден — целта беше да се грижат за болните пилигрими — се намираше в един от най-мизерните квартали на Акра.

Там според онова, което беше научил Алтаир, Дьо Наплуз се занимаваше с всичко друго, но не и да осигурява помощ.

В района на хоспиталиерите той подслуша двама от членовете на ордена, докато обсъждаха как Великият магистър отпращал обикновените граждани от болницата и поради това хората били готови да се вдигнат на бунт. Единият каза, че се страхувал, да не би да се повтори скандалът от Тир.

— Какъв скандал? — попита приятелят му.

Мъжът се приведе напред и зашушна, а Алтаир трябваше да наостри уши.

— Веднъж Гарние нарече града свой дом — подчерта човекът, — но беше пратен в изгнание. Разправят, че правел експерименти с гражданите.

Приятелят му го погледна недоумяващо.

— Какви експерименти?

— Не знам подробности, но ме е страх, че… Може пак да е започнал. Сигурно затова се затваря в крепостта на хоспиталиерите.

По-късно Алтаир прочете свитък, който задигна от сътрудник на Дьо Наплуз. Прочете, че хоспиталиерът няма намерение да лекува пациентите си. Щом имал на разположение пациенти от Йерусалим, той провеждал опити — за неизвестен магистър — които имали за цел да предизвикат определено състояние при пациентите. А Тамир — от съвсем скоро мъртвият Тамир — доставял необходимото за операцията.

Една фраза от писмото привлече погледа му. „Трябва да си върнем отнетото“. Какво ли означаваше? Докато обмисляше прочетеното, той продължи да проучва. Великият магистър беше позволил „луди“ да се разхождат из болницата. Откри по кое време лъконосците по пасажите над сградата напускаха постовете си. Научи, че Дьо Наплуз обича да прави обиколките си без охрана и че единствено монаси се допускат по пасажите.

След като вече разполагаше с цялата информация, от която се нуждаеше, той посети Джабал, за да вземе маркера на Ал Муалим.

12

Обикаляше отвън сградата непосредствено до крепостта на хоспиталиерите. Както очакваше, имаше пазач лъконосец и Алтаир остана да наблюдава как крачи по пасажа и от време на време поглежда към вътрешния двор, но през повечето време наблюдаваше покривите. Алтаир вдигна очи към слънцето. Приблизително по това време, помисли си той и се усмихна вътрешно, лъконосецът щеше да се отправи към стълбата и да се спусне долу.

Алтаир се сниши. Скочи от покрива на пасажа и тихо се прокрадна напред, така че да надникне през ръба към двора отдолу. В средата се виждаше кладенец от сив, безличен камък, друго нямаше, за разлика от останалите пищно украсени сгради из Акра. Зърна неколцина стражи в подплатените черни одежди на рицарите хоспиталиери с бял кръст на гърдите и група монаси. Сред тях се лутаха хора — приличаха на пациенти — боси, без ризи. Горките нещастници се въртяха безцелно с празни изражения и стъклени погледи.

Алтаир се намръщи. Дори докато пасажът беше неохраняем, нямаше начин да се спусне незабелязано в двора. Прокрадна се към стената непосредствено до входа на болницата и надникна към улицата. На избелелия от слънцето каменен паваж се бяха скупчили болни и семействата им и молеха пазачите да ги пуснат вътре. Безмозъчни идиоти залитаха сред тълпата, протягаха ръце нагоре, крещяха неразбираеми слова и ругатни.

Тогава Алтаир ги видя — усмихна се — групата учени. Вървяха през тълпата, сякаш около тях нямаше никого, слепи и глухи за страданията и гълчавата. Изглежда се бяха упътили към болницата. Алтаир се възползва от суматохата, спусна се незабелязано на улицата, смеси се с учените и наведе глава, съсредоточи се и тръгна редом с тях. На няколко пъти рискува да вдигне поглед, за да провери накъде вървят, докато се оказа, че както бе предполагал, те се бяха насочили към болницата и застаналите отстрани стражи ги пропуснаха безпроблемно.

Алтаир сбърчи нос. По улиците се разнасяха типичните градски миризми на печива, парфюми и подправки, докато тук се стелеше воня на страдание, смърт и човешки екскременти. Незнайно откъде — през две затворени врати — долетяха мъчителни викове, последвани от тихи стенания. Той реши, че това е централната част на болницата. Разбра, че е прав, когато вратите неочаквано се отвориха и един пациент изскочи в двора.

— Не! Помощ! Помогнете ми! — изпищя той. Лицето му беше разкривено от страх. — Помогнете ми, моля ви! Трябва да ми помогнете!

След него излезе страж. Наблюдаваше мързеливо, сякаш мускулите на клепачите му бяха прерязани. Затича след беглеца и го хвана. След това с помощта на друг страж започна да го удря и да го рита, докато виковете на лудия не утихнаха и той не падна на колене.

Алтаир наблюдаваше. Усети как челюстта му се стяга, сви юмруци, докато стражата пребиваше човека, а другите пациенти се юрнаха към тях, за да виждат по-добре представлението, наблюдаваше как по лицата им се изписа някакво подобие на интерес, докато се олюляваха.

— Милост! — изписка лудият. — Моля за пощада. Стига!

Млъкна. Болката му бе забравена в мига, в който вратата на болницата се отвори и на прага застана мъж, който можеше да бъде единствено Гарние дьо Наплуз.

Оказа се по-нисък, отколкото очакваше Алтаир. Нямаше брада, бялата му коса беше късо подстригана, очите му бяха хлътнали, жестоки, увисналите ъгълчета на устните му придаваха вид на мъртвец. На ръкава му беше избродиран белият хоспиталиерски кръст, а на врата си носеше разпятие — очевидно онзи господ, на когото се кланяше, го беше изоставил, реши Алтаир. Беше препасал и престилка — мръсна, изпръскана с кръв.

Погледна свъсено лудия проснал се пред него, притиснат от стражите. Единият от стражите вдигна юмрук и удари отново нещастника.

— Достатъчно, дете — разпореди се Дьо Наплуз. — Помолих те да върнеш пациента, не да го убиваш.

Мъжът отпусна юмрук с нежелание, а Дьо Наплуз пристъпи напред, приближи се до лудия, който стенеше и се опитваше да се отдръпне, също като плашливо животно.

Дьо Наплуз се усмихна и грубостта му се стопи на мига.

— Недей така, недей — рече той на лудия почти нежно. — Всичко ще бъде наред. Подай ми ръката си.

Лудият поклати глава.

— Няма… няма! Не ме докосвай. Не ме докосвай отново…

Дьо Наплуз смръщи чело, сякаш обиден от реакцията на човека.

— Отърси се от този страх, иначе няма да мога да ти помогна — рече най-сетне.

— Да ми помогнеш ли? Както помогна на другите ли? Ти им отне душите. Моята не я давам. Не. Няма да ти дам моята. Никога, никога, никога… Моята не я давам, моята не я давам, моята не я давам…

Дьо Наплуз зашлеви лудия.

— Овладей се — изръмжа той. Хлътналите му очи заблестяха и другият отпусна глава. — Да не би да си мислиш, че това ми доставя удоволствие? Да не би да си мислиш, че искам да те нараня? Ти обаче не ми оставяш избор…

Неочаквано лудият се отдръпна от стражите и се опита да хукне към насъбралите.

— Всяка добра дума върви заедно с шамар с опакото на ръката му… — разпищя се той, профуча близо до Алтаир, а двамата стражи хукнаха след него. — Всичко е лъжа и измама. Той няма да се успокои, докато не коленичим пред него, всички до един.

Единият страж го хвана и го повлече обратно при Наплуз, където лудият захленчи под студения поглед на Великия магистър.

— Това не трябваше да го правиш — изрече бавно Дьо Наплуз и се обърна към стража с ленивите очи. — Върни го. Идвам веднага щом се погрижа за другите.

— Не можете да ме държите тук! — продължаваше да крещи лудият. — Пак ще избягам.

Дьо Наплуз се спря.

— Не, няма — отвърна спокойно и нареди на стража: — Счупи му краката. И двата.

Стражът се ухили, когато лудият се опита да се измъкне от хватката му. Последваха два ужасяващи пукота, сякаш някой прекърши сухи съчки, когато едрият рицар счупи първо единия, а след това и другия му крак. Жертвата изпищя и Алтаир усети как пристъпва напред, неспособен да се овладее, кипнал от възмущение и бяс при тази проява на жестокост.

След това моментът изчезна: мъжът изгуби съзнание — несъмнено болката беше прекалено силна и той не успя да я понесе — и двамата стражи го повлякоха нанякъде. Дьо Наплуз го наблюдаваше. Изражението на благо съчувствие се беше върнало на лицето му.

— Много се извинявам, дете — рече почти на себе си, преди да се обърне към тълпата: — Вие нямате ли по-добро занимание? — излая той и погледна навъсено монаси и пациенти, които бавно се разотидоха. Когато Алтаир обръщаше гръб, за да се отдалечи от тях, забеляза, че Дьо Наплуз оглежда внимателно тълпата, сякаш търсеше някой, изпратен да го убие.

„Добре — помисли си Алтаир, когато чу вратата на болницата да се затваря, след като Великият магистър излезе от двора. — Нека се страхува. Нека изпита частица от онова, което причинява на другите.“ Тази мисъл го постопли, докато крачеше редом с учените, които тъкмо влизаха през друга врата. Тя водеше към главното отделение, където сламените рогозки не скриваха вонята на страдания и човешки изпражнения. Алтаир едва сдържа пристъпа на гадене и забеляза, че неколцина от учените притискат крайчеца на робите си към носовете си. Чуваха се стенания и Алтаир видя болнични легла, в които някои стенеха, а други проплакваха от болка. Остана с наведена глава, надникна изпод качулката и забеляза, че Дьо Наплуз приближава към леглото, в което измъчен човечец беше вързан с каиши.

— Как си? — попита Дьо Наплуз.

Разкъсваният от болка пациент изхриптя:

— Какво ми… направи?

— А, да. Болката. Отначало боли, така си е. Това е нищожна цена. След време сам ще се съгласиш, че е така.

Мъжът се опита да вдигне ръка от леглото.

— Ти си… чудовище.

Дьо Наплуз се усмихна снизходително.

— И с по-лоши имена са ме наричали. — Мина покрай дървена клетка, в която беше поставено легло, и надникна към… не, това не беше пациент, осъзна Алтаир. Нещастниците вътре бяха обекти. Те бяха експериментът. Отново усети, че едва удържа гнева си. Огледа се. Повечето стражи се бяха скупчили в другия край на отделението. Също както в двора, неколцина умопомрачени пациенти се клатушкаха напред-назад, видя група монаси, които не изпускаха нито една дума на Дьо Наплуз, но спазваха почтително разстояние и си говореха нещо, докато Великият магистър обикаляше пациентите.

Ако щеше да изпълнява задачата си — а той бе твърдо решен да стори необходимото — трябваше да действа скоро.

В този момент обаче Дьо Наплуз се премести при друго легло и се усмихна на мъжа, който лежеше в него.

— Казаха ми, че вече можеш да ходиш — рече мило. — Впечатлен съм.

Мъжът го погледна объркано.

— Беше… толкова отдавна. Почти бях забравил… как.

Дьо Наплуз остана доволен — много доволен:

— Прекрасно!

— Не… разбирам. Ти защо ми помагаш?

— Защото няма кой друг — отвърна той и продължи.

— Дължа ти живота си — заяви човекът в съседното легло. — На твоите услуги съм. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме освободи.

— Аз ти благодаря, че ми позволи — отвърна лекарят.

Алтаир се поколеба за момент. Да не би да грешеше?

Да не би Дьо Наплуз да не беше чудовище? Секунда по-късно отхвърли съмненията, веднага след като се замисли за лудия и писъците от болка, докато чупеха краката му, за безжизнените пациенти, които обикаляха болницата. Дори да имаше изцерени, те бяха задушени от насилието.

Дьо Наплуз стигна до последното легло в отделението. След няколко секунди щеше да излезе и Алтаир щеше да изпусне шанса си. Асасинът решително се извърна назад: стражите бяха все още в края на помещението. Отдели се от групата учени и пристъпи към Дьо Наплуз, докато Великият магистър стоеше приведен над пациента.

Камата на Алтаир отскочи напред и той я заби, като същевременно се протегна към Дьо Наплуз и задуши вика му, когато хоспиталиерът изви гръб от болка. Почти нежно, асасинът положи тялото на лекаря на пода.

— Освободи се от товара си — прошепна.

Дьо Наплуз примигна и вдигна очи — право към лицето на асасина. В гаснещите му очи нямаше страх. Алтаир забеляза единствено загриженост.

— А… значи вече мога да си почина — рече. — Безбрежният сън ме зове. Преди да затворя очи, искам да знам какво ще стане с чедата ми.

Чеда ли?

— Да не би да говориш за хората, които търпят жестоките ти експерименти? — Алтаир не успя да скрие отвращението си. — Ще бъдат освободени и ще се върнат по домовете си.

Умиращият се разсмя сухо.

— Домове ли каза? Какви домове? В калта и канавките ли? В бордеите, може би? В тъмниците, които им отнехме ли?

— Отвели сте тези хора против волята им.

— Да, незначителната воля, която притежаваха — изхъхри Дьо Наплуз. — Не е възможно да си чак толкова наивен. Да не би да успокояваш разплакано дете единствено защото негодува: „Искам да си поиграя с огъня, татко“.

Ти какво ще му кажеш? „Както искаш?“ Кажи го, но после ти ще носиш вината за изгарянията му.

— Тук не става въпрос за деца — отвърна Алтаир в желанието си да разбере умиращия, — а за зрели мъже и жени.

— Телом, може би. Но не и в умствено отношение. Тъкмо това се опитвах да оправя. Признавам, че без артефакта — който вие откраднахте от мен — прогресът ми е бавен. Но пък още имам билките. Отвари и извлеци. Стражите са добър пример за успеха ми. Бяха напълно луди, преди да ги открия и да ги освободя от тъмницата на ума им. Щом умра, те отново ще полудеят…

— Ти наистина ли вярваш, че им помагаш?

Дьо Наплуз се усмихна и светлината в очите му започна да гасне.

— Не е важно в какво вярвам. Важно е онова, което знам.

Той издъхна. Алтаир отпусна главата му на каменния под, извади перото на Ал Муалим и го потопи в кръв.

— Нека смъртта те дари с покой — промълви.

В същия миг един от застаналите наблизо свещеници извика. Алтаир се отдръпна от тялото и видя, че стражите се насочват към него. Докато вадеха мечовете си, той скочи и затича към далечната врата, която — искрено се надяваше — отвеждаше към двора.

Тя се отвори и той с облекчение видя, че излиза навън.

Никак не се зарадва, когато видя стража с ленивите очи, който изскочи през отворената врата, изтеглил тежкия си меч…

Алтаир извади своя и с камата в една ръка и меча в другата го посрещна. Разнесе се звън на метал. В продължение на секунда двамата бяха наежени един срещу друг, толкова близо, че Алтаир огледа набраздената от белези кожа около очите на рицаря. След това рицарят отскочи настрани и парира удара на Алтаир, приспособи се към движенията му толкова бързо, че той едва успя да реагира. Асасинът отстъпваше с леки, грациозни стъпки в желанието си да увеличи разстоянието между себе си и рицарят, който се оказа много по-добър боец, отколкото бе очаквал. Освен това беше едър мъж. Жилите на врата му бяха изпъкнали, а мускулите — оформени след години на размахване на меча. Алтаир чу пристигането на останалите стражи. Те спряха по сигнал на рицаря.

— Той е мой — изръмжа гигантът.

Беше арогантен, притежаваше прекалена самоувереност. Алтаир се усмихна и се наслади на иронията. След това пристъпи напред и замахна. Рицарят се ухили, отби поредния удар с пъшкане, а Алтаир отскочи наляво и го заобиколи от другата страна — страната на болното му око, слабото му място — и с един замах преряза врата му.

Раната зейна, от нея бликна кръв и стражът се отпусна на колене. Отзад се чу вик на изненада и Алтаир хукна, разблъска групата луди, които се бяха насъбрали, за да гледат, затича през двора, покрай кладенеца, мина под арката и се понесе из улиците на Акра.

Спря и огледа покривите. След това прескочи една сергия, а разгневеният търговец размаха юмрук, докато той прескачаше стената зад него, за да се качи на покривите. Тичаше, скачаше, стараеше се да се отдалечи колкото е възможно повече от кошмарната болница. Потъна сред човешката гмеж, замислен над последните думи на Дьо Наплуз. Думата артефакт не му излизаше от ума. За миг Алтаир се замисли за кутията на бюрото на Ал Муалим, но това беше невъзможно. Каква връзка можеше да има хоспиталиерът с нея?

Ако не ставаше въпрос за нея, то тогава за какво?

13

— Гарние дьо Наплуз е мъртъв — съобщи той на Ал Муалим няколко дни по-късно.

— Отлично — кимна одобрително Учителя. — Не сме се надявали на толкова благоприятен изход.

— Въпреки това… — започна.

— Какво има?

— Лекарят настояваше, че работата му е благородна — обясни Алтаир. — Като се замисля за онези, които уж бяха негови пленници, повечето му бяха благодарни. Не говоря за всички, но за доста от хората, затова се замислих… Как е успял да превърне враговете си в приятели?

Ал Муалим се изсмя.

— Водачите винаги намират начини да накарат другите да им се подчиняват. Нали затова са водачи. Когато думите не достигат, те намират други начини. Когато и другите начини не помогнат, прибягват до по-елементарни хитрости: подкупи, заплахи и други номера. Има растения, Алтаир — билки от далечни страни — от които човек губи ума си, сетивата си. Те доставят такова удоволствие на човека, че го превръщат в роб.

Алтаир кимна и се замисли за пациентите, които очевидно не бяха на себе си. Ами лудият!

— Мислиш, че онези хора са били упоени, така ли? Отровени?

— Да, ако е така, както ги описваш — рече Ал Муалим. — Моите врагове ме обвиняват в същото.

После даде на Алтаир следващата задача и асасинът се запита защо Учителя се усмихваше, докато му нареждаше да направи нужната проверка и след това да се обади в местния клон на асасините в Йерусалим.

Сега, докато влизаше в Братството, той разбра защо. Сигурно се беше развеселил при мисълта, че пътищата на Алтаир и Малик ще се пресекат отново.

Асасинът се изправи зад писалището, когато Алтаир влезе. За момент двамата останаха впили очи един в друг, без да крият омразата си. След това Малик бавно се обърна и Алтаир видя, че едната му ръка липсва.

Алтаир пребледня. Разбира се. След раната, която бе получил в боя с хората на Дьо Сабле, дори най-добрите лекари в Масиаф не бяха успели да спасят лявата ръка на Малик и бяха прибегнали до ампутация.

Малик се усмихна с горчивина и сладост на победата, за която бе платил твърде висока цена, и той се опомни. Припомни си, че бе негово задължение да се отнесе към Малик със смирение и уважение. Сведе покорно глава в знак на почит към загубата на другия. Той беше негов брат. Беше изгубил ръката си. Беше с по-високо положение от неговото.

— Мир и покой, Малик — рече най-сетне.

— Присъствието ти ме лишава и от двете — сопна се той. Изглежда си беше поставил за цел да се отнесе към Алтаир с презрение. — Какво искаш?

— Ал Муалим иска…

— Да изпълниш някоя задача в опит да си върнеш достойнството и уважението ли? — подсмихна се Малик. — Добре. Казвай какво си научил.

— Научих следното — започна Алтаир. — Мишената е Талал, който търгува с хора, отвлича граждани на Йерусалим и ги продава в робство. Базата му е един склад, който се намира в северната кула. В момента подготвя керван за отпътуване. Ще ударя, докато проверява стоката си. Ако мога да избегна хората му, Талал няма да окаже съпротива.

Другият изви устни.

— Нямало да окаже съпротива ли? Я се чуй. Каква арогантност!

Алтаир се упрекна. Малик беше прав. Спомни си оратора в Дамаск, когото беше подценил и който едва не го победи.

— Приключихме ли? — попита, без да разкрива мислите си пред Малик. — Доволен ли си от онова, което съм научил.

— Не — отвърна Малик и му подаде перото, — но се налага да се примиря.

Алтаир кимна. Погледна към празния ръкав на Малик и се канеше да каже нещо, когато осъзна, че нито една дума не е в състояние да компенсира провалите му. Беше струвал на Малик прекалено скъпо и не можеше да се надява някога да получи прошка.

Затова му обърна гръб и излезе. Поредната мишена щеше да почувства хладното му острие.

14

Скоро след това Алтаир се прокрадна в склада, където подготвяха стоките, огледа се и онова, което видя никак не му хареса.

Нямаше стражи. Нямаше и факли.

Направи две крачки напред, след това спря. Не. Къде му беше умът? Тук нищо не беше наред. Тъкмо се канеше да се обърне и да си тръгне, когато вратата най-неочаквано се хлопна и той чу ясния звук на резе.

Изруга и изтегли меча.

Промъкна се напред, сетивата му бавно се приспособиха към сумрака, влагата, мириса на изгасени факли и…

Имаше още нещо. Миришеше на животни, но на него му се стори, че долавя и човешка миризма.

Слабите пламъци на факлите хвърляха светлина по тъмните, гладки стени, някъде капеше вода. Следващият звук, който долови, беше тих стон.

Очите му бавно свикваха, докато той се плъзгаше напред към щайги и бъчви, а след това попадна на… клетка. Пристъпи по-близо и едва не се отдръпна, когато видя какво има вътре. В нея беше затворен мъж. Жалко създание, треперещо. Беше притиснал колене към гърдите, което наблюдаваше Алтаир с измъчени, насълзени очи. Той вдигна трепереща ръка.

— Помогни ми — помоли…

В същия момент Алтаир чу нов звук зад себе си, завъртя се и видя втори мъж. Висеше на стената, китките и глезените му бяха прихванати в окови. Главата му се лашкаше на гърдите, над лицето му падаха мръсни кичури коса, но устните му мърдаха, сякаш изричаше молитва.

Алтаир пристъпи към него. След това чу нов глас, който долетя откъм краката му и той видя метална решетка на каменния под на склада. Вгледа се надолу и различи уплашеното лице на друг роб, кокалестите му пръсти проврени през решетките, протегнати към Алтаир. Зад него, в ямата, асасинът видя още тъмни сенки, чу тътрене на крака и нови гласове. Сякаш в миг помещението се изпълни с молбите на нещастниците.

— Помогни ми, помогни.

Молбата беше толкова настоятелна, че му се прииска да запуши уши. Накрая се разнесе по-висок глас:

— Не трябваше да идваш тук, асасин.

Това сигурно беше Талал.

Алтаир се обърна и видя как се раздвижиха сенките на балкона над него. Лъконосец ли беше? Напрегна се, приклекна и стисна меча, за да се превърна в колкото е възможно по-малка мишена.

Само че ако Талал искаше да го убие, досега щеше да го е ликвидирал. Той влезе право в капана на търговеца на роби — грешка на глупец, типична за новак, но капанът все още не беше щракнал окончателно.

— Само че ти не си от хората, които слушат — подигра се Талал. — Не трябва да компрометираш Братството си.

Алтаир пропълзя напред, като се опитваше да определи местоположението на търговеца. Със сигурност беше на високо. Въпросът беше къде точно.

— Да не би да си въобразяваш, че не знаех за присъствието ти? — продължи безплътният глас през смях. — Научих за теб в мига, в който влезе в града. Пипалата ми са навсякъде.

Отдолу чу ридания и когато сведе поглед, видя нови решетки, набраздени от сълзи лица, които се взираха към него.

— Помогни ми… Спаси ме…

Видя още клетки, още роби, и мъже, и жени: просяци, проститутки, пияници и луди.

— Помогни ми. Помогни…

— Тук е пълно с роби — провикна се Алтаир. — Къде са търговците на роби?

Талал не му обърна никакво внимание.

— Виж делото ми в цялото му величие — заяви гръмко и наоколо пламнаха нови факли, за да разкрият нови уплашени и измъчени лица.

Пред Алтаир се отвори нова порта и той влезе в съседно помещение. Качи се по стълбите към просторна галерия над него. Видя хората, скрити в сенките, и стисна меча.

— Сега какво, търговецо на роби? — провикна се той.

Талал се опитваше да го сплаши. Истина беше, че имаше неща, които плашеха Алтаир, но не и онова, на което беше способен търговецът на роби.

— Не ме наричай така — изкрещя Талал. — Искам единствено да им помогна по същия начин, по който друг помогна на мен.

Алтаир все още чуваше тихите стонове на робите в стаята отзад. Съмняваше се дали ще приемат намесата му като помощ.

— Не им помагаш, като ги затваряш — провикна се в мрака.

Талал така и не се показваше.

— Да ги затварям ли? Пазя ги, подготвям ги за пътуването, което предстои.

— Какво пътуване? Налагаш им робство.

— Нищо не знаеш ти. Беше глупаво да те водя тук и да мисля, че щом видиш, ще разбереш.

— Разбирам достатъчно добре. Нямаш кураж да се изправиш пред мен, предпочиташ да се криеш сред сенките. Стига приказки. Покажи се.

— Аха… Значи искаш да видиш човека, който те призова тук, така ли?

Алтаир усети движение в галерията и изкрещя:

— Не си ме призовал. Дойдох по своя воля.

От балкона над него се разнесе смях.

— Нима? — подхвърли подигравателно Талал. — А кой остави портата незалостена? Кой ти разчисти пътя? Досега наложи ли ти се да вдигнеш меча, а? Направих всичко това за теб.

Нещо се раздвижи по тавана над галерията и по каменния под се изписа ивица светлина.

— Тогава излез на светло — провикна се отгоре Талал — и ти обещавам една последна услуга.

Алтаир отново си каза, че ако този мъж искаше да го убие, стрелците му щяха да са го надупчили досега. Пристъпи напред. В същия момент от сенките наизскачаха маскирани мъже и го заобиколиха. Наблюдаваха го с безразличие, мечовете им висяха отстрани, а гърдите им се издигаха и спускаха.

Алтаир преглътна. Бяха шестима. Съвсем не бяха „елементарно предизвикателство“.

След това отгоре се чуха стъпки и той погледна към галерията, където Талал излезе от сумрака и го погледна. Беше облечен в семпла туника с дебел колан. На рамо носеше лък.

— Ето ме пред теб — рече той и разпери ръце, усмихна се, сякаш приветстваше топло гост в дома си. — Какво желаеш?

— Слез долу — посочи Алтаир с меча. — Нека уредим въпроса с чест.

— Винаги ли трябва да се стига до насилие? — отвърна търговец и на асасина му се стори разочарован. След това добави: — За съжаление, асасин, не мога да ти помогна, защото ти самият не желаеш да си помогнеш. Не мога да позволя работата ми да бъде застрашена. Не ми оставяш никакъв избор. Трябва да умреш.

Даде знак на хората си.

Двама вдигнаха мечовете.

След това нападнаха.

Алтаир изпъшка и отби атаката на въоръжените, отблъсна ги, след това насочи вниманието си към третия. Другите очакваха реда си. Бързо разбра, че стратегията им е да го нападат по двама.

Така можеше да се справи. Сграбчи единия и със задоволство забеляза стреснатия му поглед, след което го хвърли към петия и двамата се блъснаха в скеле, което се срути под тежестта им. Алтаир се възползва от предимството, замахна с меча, чу вик и предсмъртно гъргорене, преди мъжът да се просна на пода.

Нападателите се прегрупираха, поглеждаха един към друг, докато го обикаляха. Той се въртеше заедно с тях, протегнал меча, усмихнат. Сега вече почти се забавляваше. Петима маскирани убийци срещу един асасин. Бяха решили, че плячката ще им падне лесно в ръцете. Сега обаче не бяха чак толкова сигурни.

Набеляза един. Това беше стар трик, на който го научи Ал Муалим.

Алтаир нарочно впи поглед в маскирания точно срещу него…

„Не изпускай от поглед останалите, но нападни само един. Набележи го за мишена. Покажи му, че той е мишената“ — припомни ми той.

Усмихна се. Стражът изпъшка.

„Тогава го довърши!“

Бърз като змия, Алтаир нападна, нахвърли се върху мъжа, който реагира бавно и зяпна острието на Алтаир, докато потъваше в гърдите му, след това със стон се отпусна на колене. Алтаир изтегли меча, като разкъса плътта му, и насочи вниманието си към следващия.

„Набележи един…“

Стражът му се стори ужасен, вече не приличаше на обучен убиец, ако можеше да се съди по треперещия в ръката му меч. Изкрещя нещо на език, който Алтаир не разбра, след това се втурна тромаво напред с надеждата да изтегли битката към асасина, който отстъпи настрани, прониза мъжа в корема и със задоволство видя как вътрешностите му се изсипаха. Талал подканваше хората си да нападат дори след като още един падна и останалите двама атакуваха едновременно. Сега вече не изглеждаха чак толкова страшни, въпреки маските. Приличаха на уплашени мъже, които щяха да загинат всеки момент.

Алтаир нанесе нов удар и от врата на единия изригна фонтан кръв. Последният се обърна и побягна с надеждата да открие спасение в галерията. Алтаир прибра меча си, стисна две ками, завъртя ги, остриетата им проблеснаха — веднъж, втори път — и ги запрати в гърба на мъжа. Той падна от стълбата. Вече нямаше къде да бяга.

Алтаир чу забързани стъпки над себе си. Талал бягаше. Наведе се, за да вземе ножовете, хвърли се към стълбата и стигна на балкона тъкмо навреме, за да види как търговецът бяга към друга стълба, която водеше на покрива.

Асасинът се втурна след него и надникна през капандурата. Успя да се дръпне навреме, преди стрелата да се забие в дървото до него. Забеляза как стрелецът, разположил се на далечен покрив, нагласява нова стрела, превъртя се върху покрива и метна двете ками, все още мокри от кръвта на предишната жертва.

Лъконосецът изрева и падна. Единият нож стърчеше от врата му, другият — от гърдите. След това се обърна и видя как Талал бяга по моста между къщите, скача на едно скеле и тупва на улицата. Обърна се и щом видя, че Алтаир го е последвал, се затича.

Алтаир го настигаше. Беше бърз и за разлика от Талал не се озърташе непрекъснато, за да провери дали някой го преследва. Затова не се блъскаше в нищо неподозиращите пешеходци като Талал. Жените пищяха, кълняха, мъжете ругаеха и го блъскаха настрани.

Той напредваше бавно по улици, през пазари и следващия път, когато се обърна, Алтаир видя бялото на очите му.

— Побегни сега — провикна се през рамо Талал, — докато все още можеш. Стражите ми скоро ще са тук.

Асасинът се изсмя и продължи да тича.

— Откажи се и ще ти подаря живота — извика Талал. Алтаир не отговори. Продължи да го преследва. Провираше се умело през тълпата, отбиваше продуктите, с които Талал го замеряше. Сега вече го настигаше с всяка крачка и преследването беше към края си.

Търговецът се озърна за последно, видя колко се е скъсило разстоянието и отново се опита да придума Алтаир:

— Спри и ме чуй! Може да се споразумеем.

Алтаир не отговори и този път, просто наблюдаваше как Талал се обръща. Търговецът на роби всеки момент щеше да се сблъска с жена, която не виждаше заради дамаджаните, които носеше. Нито един от двамата не виждаше накъде върви.

— Нищо не съм ти направил — продължаваше да крещи Талал, забравил, че само преди няколко минути беше изпратил шестима мъже, които да убият Алтаир. — Защо ме преследваш…

Той изхълца задавено и тупна на земята заедно с жената, чиято стока се пръсна около тях.

Талал се опита да се изправи на крака, но се оказа твърде бавен и Алтаир скочи върху него. Щрак. Щом камата изскочи, той я заби в мъжа и коленичи до него, а кръвта бликна от носа и устата на Талал. Жената с дамаджаните се изправи зачервена, изпълнена с възмущение, готова да се нахвърли върху Талал. Щом видя Алтаир и камата му, а след това и кръвта, която се лееше от Талал, тя хукна и се разпищя. Останалите хора се отдръпнаха от тях, очевидно усетили, че нещо не е наред. В Йерусалим, където конфликтите бяха ежедневие, жителите предпочитаха да не се застояват, където имаше насилие, да не би да бъдат въвлечени.

Алтаир рече на Талал:

— Сега вече няма къде да бягаш. Сподели с мен тайните си.

— Аз изиграх ролята си, асасин — отвърна Талал. — Братството не е толкова слабо, че смъртта ми да попречи на дейността му.

Алтаир си припомни Тамир. И той беше споменал нещо за други, преди да умре.

— Кое братство? — попита настоятелно.

Търговецът се усмихна насила.

— Ал Муалим не е единственият, който има планове за Светите земи. От мен повече няма да чуеш.

— Значи приключихме. Помоли своя господ за прошка.

— Няма господ, асасин. — Талал се изсмя немощно. — Дори да имаше, отдавна ни е изоставил. Изоставил е мъжете и жените, които аз поех в ръцете си.

— Какво искаш да кажеш?

— Просяци. Курви. Наркомани. Прокажени. От тях стават ли роби? Не са подходящи дори за физически труд. Не… Целта ми не беше да ги поробвам, а да ги спася. И независимо от това ти ще ни избиеш до един, и то само защото така ти е наредено.

— Не — отвърна обърканият Алтаир. — Ти печелиш от войната, от погубения, съсипан живот.

— Какво друго да мислиш, след като си толкова невеж. Не мислиш. Нали разправят, че в това ви е силата. Нима не виждаш иронията?

Алтаир не откъсваше очи от него. Същото беше й с Дьо Наплуз. Думите на умиращия заплашваха да унищожат всичко. А пък Алтаир си мислеше, че познава мишената.

— Очевидно все още не си я забелязал. — Талал си позволи една последна усмивка, щом забеляза объркването му. — След време ще я видиш.

След тези думи издъхна.

Алтаир протегна ръка и затвори очите му.

— Извинявай — рече, преди да потопи маркера в кръвта му, изправи се, остави трупа на Талал и се смеси с тълпата.

15

Когато пътуваше, Алтаир лагеруваше край кладенци, извори и чешми, все на места, където имаше вода и палмите хвърляха сянка. Там можеше да си почине, а конят му да попасе на воля, без да го спъва. Често пъти това беше единственото зелено петно, докъдето стигаше погледът, и нямаше опасност животното да избяга.

Тази нощ откри чешма под заслон, закътана така, че пустинята да не погълне безценната течност, и се напи доволно. После легна под заслона и се замисли над последните мигове на Талал. Мислите му се върнаха още по-назад, към труповете, които беше оставил в миналото. Отнет живот.

Сблъска се със смъртта като момче, по време на обсада. Асасин, сарацин и, разбира се, собственият му баща, въпреки че му беше спестен ужасът да види как става. Чу края, чу как брадвата се стоварва, последвана от тихо тупване, и се втурна към портата, за да отиде при баща си, когато нечии ръце го сграбчиха.

Загърчи се, разпищя се:

— Пусни ме! Пусни ме!

— Не може, дете. — Алтаир видя, че го държи Ахмад, агентът, чийто живот баща му спаси, като даде своя. Алтаир го погледна с омраза, без да се интересува, че Ахмад беше върнат окървавен, неспособен да стои на крака, разкъсван от срам, че се е пречупил по време на разпита на сарацините. Интересуваше го единствено, че баща му е дал живота си, че е мъртъв и…

— Ти си виновен! — изкрещя той, изви се, отдръпна се от Ахмад, който стоеше с наведена глава и приемаше думите на момчето като удари.

— Ти си виновен — засъска отново Алтаир, след това приседна на изгорялата от слънцето трева, зарови глава в ръце и му се прииска да се скрие от света. На няколко крачки Ахмад, пребит, също се отпусна на тревата.

Отвъд стените на цитаделата сарацините се оттегляха, като оставиха обезглавеното тяло на бащата на Алтаир, за да могат асасините да го приберат. Оставиха рани, които никога нямаше да зараснат.

Известно време момчето остана в стаята, която делеше с баща си. На пода бяха пръснати рогозки между двата сламеника — един голям и един по-малък. Имаше и семпло писалище. Той се премести да спи на по-големия сламеник, за да усеща мириса на баща си. Понякога си го представяше, седнал зад писалището. Или пък си припомняше за пореден път някои от онези случаи, когато баща му се връщаше късно и започваше да гълчи Алтаир, задето е все още буден, след което гасеше свещта и си лягаше. Сега вече сирачето Алтаир имаше само спомени. Спомени за отминалото време. Ал Муалим каза, че щом настъпи моментът ще го призове, веднага след като предрешат бъдещето му. Междувременно, Учителя разреши всеки път, когато Алтаир се нуждае от нещо, да го търси за напътствия.

Ахмад пък имаше треска. Нощем бълнуваше и гласът му отекваше в цитаделата. Понякога крещеше, сякаш от болка, случваше се дори да се държи като умопомрачен. Една нощ не спря да вика една-единствена дума. Алтаир стана от леглото и отиде до прозореца, защото му се стори, че чува името на баща си.

Наистина беше името на баща му.

— Умар.

Всеки път, когато го чуеше, имаше чувството, че някой го удря.

— Умар. — Писъкът се носеше в празния двор. — Умар.

Не, дворът не беше празен. Когато се вгледа по-внимателно, Алтаир забеляза дете, приблизително на неговата възраст, застанало като страж в прозирната утринна омара, която се стелеше над тренировъчния плац. Беше Абас. Алтаир почти не го познаваше, знаеше единствено, че е Абас Софиан, синът на Ахмад Софиан. Момчето стоеше навън и слушаше безсмислиците, които баща му редеше, вероятно се молеше безмълвно за него и Алтаир остана да го наблюдава, възхитен от безмълвното му бдение. След това пусна пердето и си легна, като притисна с ръце ушите си, за да не чува как Ахмад зове баща му. Опита се да вдъхне мириса на баща си и разбра, че става все по-неуловим.

Казаха, че треската на Ахмад преминала, че се бил върнал в покоите си, но бил напълно сломен. Алтаир разбра, че бил на легло и Абас се грижел за него. Лежал два дни.

На следващата нощ някакъв шум събуди Алтаир и той остана да лежи, примигна и чу ясно как някой се движи към писалището. Свещта хвърляше сенки по каменната стена. В просъница реши, че е баща му. Беше се върнал да го вземе. Той се надигна усмихнат, готов да го приветства. Очакваше да му скара, че още не е заспал. Добре поне, че го изтръгна от кошмара, в който беше загинал и го беше изоставил.

Оказа се обаче, че мъжът в стаята не беше баща му, ами Ахмад.

Той застана до вратата, облечен в бяла роба, много блед. На лицето му се беше изписало отнесено изражение, което издаваше открития вътрешен мир, и той отправи усмивка на Алтаир, сякаш за да не уплаши момчето. Очите му бяха като две черни дупки, сякаш болката беше прогорила живота в тях. В ръката си стискаше кама.

— Извинявай — рече той и това бе единствената дума, която изрече, последната, защото прокара острието по гърлото си и там зейна червена уста.

Кръвта покапа по робата, около раната се събраха мехурчета. Камата се изплъзна и изтрака на пода и той се строполи с усмивка на колене, без да откъсва поглед от Алтаир, който не помръдваше от страх, неспособен да се извърне, докато кръвта на Ахмад изтичаше. Умиращият се отпусна и най-сетне очите му се откъснаха от момчето, когато политна назад, но вратата не му позволи да падне. Остана така няколко секунди като просител на колене и после политна напред.

Алтаир нямаше представа колко време е стоял така, плачеше тихо и слушаше как кръвта на Ахмад се стича по каменния под. Най-сетне събра кураж да стане от леглото, да вземе свещта и да го заобиколи. Отвори вратата и тя изскърца, когато затисна крака на Ахмад. Щом се озова навън, хукна. Свещта угасна, но той не обърна внимание на това. Тича чак до покоите на Ал Муалим.

— Никога не споменавай и дума за случилото се — нареди Ал Муалим на следващия ден. Даде на Алтаир топла напитка с много подправки, след това момчето прекара нощта в покоите на Учителя, където спа непробудно. Учителя пък излезе, за да се погрижи за тялото на Ахмад. Разбра го на следващия ден, когато Ал Муалим се върна при него и седна на постелята му.

— Ще кажем на Ордена, че Ахмад е заминал под прикритието на нощта — рече. — Те да си вадят каквито искат заключения. Не можем да позволим Абас да носи срама, задето баща му е отнел живота си. Стореното от Ахмад е истински позор. Този позор ще засегне и близките му.

— Ами Абас, Учителю? — попита Алтаир. — Той ще научи ли истината?

— Не, дете.

— Би трябвало поне да знае, че баща му…

— Не, дете — повтори Ал Муалим по-високо. — Никой няма да казва и дума на Абас, включително и ти. Утре ще оповестя, че двамата с него ставате ученици на Ордена, че отсега нататък ще бъдете братя, освен по кръв. Ще спите в една стая. Ще се обучавате, ще учите и ще се храните заедно. Също като братя. Ще се грижите един за друг. Ще бдите един над друг и физически, и по всякакъв друг начин. Ясен ли съм?

— Да, Учителю.

По-късно същия ден Алтаир бе настанен в една стая с Абас. Стаята беше оскъдно обзаведена: два сламеника, сламени рогозки, малко писалище. Не се хареса на момчетата, но Абас заяви, че скоро щял да замине, веднага щом баща му се върнел. Нощем спеше неспокойно, понякога викаше насън, докато Алтаир лежеше буден и се страхуваше да заспи, да не би Ахмад да го споходи в съня му и той да се издаде.

А кошмарите го връхлитаха. Ахмад му се явяваше всяка нощ. Идваше стиснал кама, която блестеше на светлината на свещта. Той прокарваше бавно острието през гърлото си. През всичкото време беше широко усмихнат.

Алтаир се събуди. В пустинята беше студено и тихо. Палмите шумоляха при всеки порив на вятъра, а водата продължаваше да капе зад него. Той прокара ръка по челото си и усети, че се е изпотил. Отпусна отново глава с надеждата да поспи, докато съмне.