Тел

8

Иглите й за плетене бяха прибрани по двойки в кожени торбички — две еднакви дървени пръчки, сложени една до друга като фините кости на китката, обвити в изсъхнала и древна плът. Дърво и кожа. Артефакти, предавани от поколение на поколение като улики. Безвредни намигания от нейните предци, безобидни като детските книжки и дърворезбите, които бяха оцелели след бунта и чистката. Всяка улика стоеше като малко напомняне за свят отвъд техния, свят, в който сградите се извисяваха над земята като развалините, които се виждаха зад сивите и безжизнени хълмове.

След дълго обмисляне кмет Джанс избра чифт игли. Тя винаги избираше внимателно, защото правилният размер беше от огромно значение. Ако иглите бяха твърде малки, плетенето щеше да се окаже трудно, а готовият пуловер — твърде тесен и неудобен. От друга страна, ако пък бяха твърде големи, от тях щеше да излезе дреха, цялата в огромни дупки. Плетивото щеше да е рехаво и човек щеше да може да вижда през него.

След като направи своя избор и извади дървените кости от кожената им хватка, Джанс взе голямо кълбо памучна прежда. Докато го претегляше в дланта си, тя си помисли, че не е за вярване, че ръцете й могат да превърнат една такава плетеница от усукани нишки в нещо подредено и полезно. Тя затърси края на преждата, като разсъждаваше за появата на нещата. В момента пуловерът й не беше нищо повече от кълбо прежда и мисъл. Ако се върнеше още назад, някога той е бил памучни влакна, разцъфнали във фермите с пръст, които са били изтеглени, почистени и усукани в дълги нишки. Още по-рано самата субстанция на памучното растение можеше да бъде проследена до онези души, които почиваха в почвата и захранваха корените със собствената си кожа, докато въздухът над тях беше нагрят с величествената сила на мощните осветителни тела за стимулиране на растежа.

Джанс поклати глава, като усети колко е скована. Колкото повече остаряваше, толкова по-често съзнанието й се насочваше към смъртта. В края винаги беше мисълта за смъртта.

С умело и отработено движение тя направи примка от преждата около върха на едната игла и оформи с пръсти мрежа във формата на триъгълник. Върхът на иглата танцуваше в този триъгълник и нанизваше бримки от преждата. Това беше любимата й част от плетенето. Харесваше да поставя началото. Първия ред. От нищото се появяваше нещо. Тъй като ръцете й сами знаеха какво да правят, тя можеше спокойно да поглежда нагоре и да наблюдава как поривите на сутрешния вятър гонят облаци прах надолу по склона на хълма. Днес облаците бяха ниски и заплашителни. Бяха надвиснали като загрижени родители над стрелкащите се вихрушки от вдигната от вятъра пръст, които се въртяха като палуващи деца, търкаляха се и се разсипваха, следваха склоновете и долините, докато се носеха към мястото, където два хълма се срещаха, за да се превърнат в един. Джанс наблюдаваше как там прахът засипва двете мъртви тела, лудуващите вихрушки пръст изчезват като призраци и лудуващите деца, придобили за миг някаква плътност, се разпадат отново на разпокъсана мъгла и сънища.

Кмет Джанс се облегна в избледнелия си пластмасов стол и се загледа как променливите ветрове си играят на воля в заплашителния свят отвън. Ръцете й оплитаха преждата в редове и тя само от време на време хвърляше по някой поглед, колкото да види докъде е стигнала. Често прахът се спускаше към сензорите на силоза като одеяло и всяка нова вълна я караше да се свие, сякаш очакваше да почувства физически нейния удар. Тази непрекъсната атака на зацапващата всичко мръсотия беше трудна за гледане по всяко време, но изглеждаше особено брутално в ден след почистването. Всеки допир на праха до замъглените лещи беше като оскверняване — сякаш някакъв омърсен човек беше докоснал нещо чисто. Джанс си спомни усещането. И шейсет години по-късно понякога тя се чудеше дали мръсотията, замъгляваща лещите, и жертвите, необходими, за да бъдат поддържани те чисти, вече не са твърде мъчителни за понасяне.

— Госпожо?

Кмет Джанс отмести поглед от гледката на мъртвите хълмове, които люлееха в прегръдките си наскоро загиналия шериф. Тя се обърна и видя, че заместник Марнс е застанал до нея.

— Да, Марнс?

— Поискахте да ви ги донеса.

Марнс сложи върху масата в кафетерията три папки от дебела кафява хартия и след това ги плъзна към нея през разхвърляните трохи и петна от сок след снощното празненство по случай почистването. Джанс остави плетивото си и неохотно се пресегна към папките. Онова, което наистина искаше, бе да остане сама малко по-дълго и да наблюдава как редовете от бримки се превръщат в нещо ново. Искаше да се наслади на спокойствието и тишината на този неопетнен изгрев, преди мръсотията и годините да го притъпят, преди останалите от горната част на силоза да са се събудили, да са изтрили съня от очите си и петната от съвестта си, за да се съберат около нея на своите пластмасови столове и да попият гледката.

Но дългът зовеше. Сама беше избрала да е кмет, а силозът се нуждаеше от шериф. Затова Джанс остави настрани собствените си желания и нужди и претегли в ръка папките. Погали първата и след това сведе поглед към ръцете си с нещо средно между болка и приемане. Изглеждаха толкова сухи и сбръчкани, колкото и хартията, която се подаваше от папките. Тя вдигна очи към заместник Марнс, чиито бели мустаци все още бяха прошарени тук-там с черно. Спомни си времето, когато беше обратното, когато високото му и слабо телосложение говореше за енергичност и младост, а не за изтощение и крехкост. Все още беше красавец, но само защото го познаваше отдавна и старите й очи го помнеха такъв, какъвто беше.

— Знаеш ли — каза му тя, — този път можем да го направим различно. Можеш да ми позволиш да те повиша в шериф, да си намериш заместник и да постъпим както е редно.

— Заместник съм почти толкова дълго, колкото вие сте кмет, госпожо — засмя се Марнс. — Вече не се надявам на нищо друго, освен да умра някой ден.

Джанс кимна. Едно от нещата, които харесваше в Марнс, бе, че мислите му бяха толкова черни, че в сравнение с тях нейните собствени изглеждаха блестящо сиви.

— Опасявам се, че този ден бързо наближава и за двама ни — отбеляза тя.

— Предполагам, че това е самата истина. Никога не съм имал намерение да надживея толкова много хора. И със сигурност не вярвам да надживея вас. — Марнс поглади мустака си и се зазяпа в гледката отвън.

Джанс му се усмихна, отвори най-горната папка и се зае да изучава първата биография.

— Това са трима добри кандидати — продължи Марнс. — Точно както ми поискахте. Ще се радвам да работя с когото и да е от тях. Жулиета — мисля, че нейното досие е средното — би била първият ми избор. Работи долу в Механичния. Не се качва много нагоре, но аз и Холстън… — Марнс направи пауза и се прокашля.

Джанс го погледна и видя, че очите на заместника се бяха насочили към онази тъмна извивка на хълма. Той сложи ръка на устата си и се престори, че се е закашлял.

— Извинете ме — рече. — Та, както казвах, преди няколко години двамата с шерифа работехме по един смъртен случай долу. Тази Жулиета — сега се сещам, че май предпочита да й казват Джулс — е истинско съкровище. Умът й е остър като бръснач. Много ни помогна в онзи случай — наблюдателна е, умее да се оправя с хората, дипломатична е, но твърда. Не мисля, че често се качва над осемдесетия. Със сигурност е от онези дълбоко долу. От доста време не сме имали човек от там.

Джанс прехвърли досието на Жулиета, провери родословното й дърво, историята на купоните, които е ползвала, сегашната й заплата в читове. Водеше се началник-смяна с добри оценки. Не беше печелила лотарията.

— Никога ли не се е омъжвала? — попита Джанс.

— Не. Май я няма много по тази част. Нали се сещате, механик е. Бяхме долу цяла седмица и видяхме как се занасят момчетата с нея. Може да си избере когото иска от тях, но явно е решила да не го прави. Тя е от онези хора, които правят впечатление, но предпочитат да останат сами.

— Със сигурност е направила впечатление на теб — натърти Джанс и моментално съжали за думите си.

Прокле се за нотката на ревност, която се беше промъкнала в гласа й.

— Ами, нали ме знаете, кмете — Марнс премести тежестта си на другия крак, — винаги преценявам кандидатите и правя всичко възможно да не ме повишат.

Джанс се усмихна.

— Ами другите двама? — Тя провери имената, като се чудеше дали изборът на човек от дълбоко долу е добра идея.

Или може би се безпокоеше, че Марнс си пада по тази жена. Името Питър Билинг й беше познато. Той работеше няколко етажа по-надолу в Съдебния, като чиновник или помощник на съдията.

— Ако трябва да съм честен, госпожо, те са просто пълнеж, за да изглежда всичко честно. Както казах, бих работил с тях, но мисля, че Джулс е вашият човек. Отдавна не сме имали жена за шериф. Това ще увеличи популярността ви за наближаващите избори.

— Това няма да е причината да изберем нея — отбеляза Джанс. — Когото и да изберем, той вероятно ще е още тук дълго след като нас няма да ни има…

Тя не довърши, защото си спомни, че беше казала същото за Холстън, когато избраха него.

Джанс затвори папката и отново насочи вниманието си към екрана на стената. В подножието на хълма се беше образувало малко торнадо от прах, което бясно се въртеше. Вихрушката набра сила, разду се до по-голям конус, без да спира да се върти като детски пумпал върху трептящия си връх, докато се насочваше към сензорите, които леко искряха под бледите лъчи на изгрева.

— Мисля, че трябва да отидем да се срещнем с нея — каза накрая кметът.

Папките още стояха в скута й, а пръстите й, съсухрени подобно на свитъци пергамент, си играеха с острите ръбове на ръчно изработената хартия.

— Госпожо? Бих предпочел да я извикаме тук и да проведем интервюто в кабинета ви, както сме правили винаги досега. Пътят до долу е дълъг, а обратно нагоре е дори още по-дълъг.

— Наистина оценявам загрижеността ти, заместник. Но мина доста време, откакто съм стигала по-далеч от четирийсетия. Коленете ми не са извинение да не се срещам с хората си… — Джанс млъкна.

Прашното торнадо потрепери, зави и се насочи право към тях. Тя знаеше, че широкоъгълният обектив го изкривява до чудовище, което изглежда много по-голямо и ужасяващо, отколкото всъщност е. В този момент то достигна до сензорите. Цялата кафетерия за кратко потъна в мрак, докато вихрушката не се отдръпна, като премина през екрана на фоайето и остави след себе си картината на света леко зацапана с тънък слой мръсотия.

— Проклети да са тези неща — процеди през зъби заместник Марнс.

Протритата кожа на кобура му изскърца, когато сложи ръка върху дръжката на пистолета си, и Джанс си представи стария заместник-шериф сред пейзажа навън, как гони вятъра на тънките си крака, като изстрелва куршум след куршум в отдалечаващ се облак от прах.

Двамата мълчаха известно време и оглеждаха нанесените щети. Накрая кметът заговори:

— Това пътуване няма да е заради изборите, Марнс. Нито за гласове. Доколкото знам, няма да имам съперници. Така че няма да превръщаме това в сделка и ще пътуваме без много шум и с малко багаж. Искам аз да видя хората си, а не те да видят мен. — Тя вдигна поглед към него и видя, че той я наблюдава. — Ще го направя за себе си, Марнс — това ще е моето бягство.

Тя отново насочи очи към гледката.

— Понякога… понякога просто си мисля, че твърде дълго сме тук, горе. И двамата. Мисля, че по принцип ни има твърде дълго…

Звънтенето на стъпки по спираловидното стълбище я накара да млъкне и двамата обърнаха поглед към звуците на живота и на започващия ден. И тя си даде сметка, че е време да спре да мисли за мъртви неща. Или поне за известно време да погребе тези мисли в себе си.

— Ще слезем долу и двамата с теб ще преценим дали тази Жулиета е подходяща. Защото понякога, когато седя тук и виждам какви неща светът ни принуждава да правим, това ме наранява дълбоко, Марнс. Забива игли в сърцето ми.

Срещнаха се след вечеря в стария кабинет на Холстън. Беше минал само един ден и Джанс все още го смяташе за неговия кабинет. За нея беше твърде рано да приема тази стая по друг начин. Тя застана зад прилепените едно към друго бюра и старите шкафове, в които бяха досиетата, и погледна към празната килия за задържане, докато заместник Марнс даваше последни указания на Тери — едър отговорник по сигурността в Информационния отдел, който често пазеше мястото, когато Марнс и Холстън отиваха да разследват някой случай. Зад Тери послушно беше застанала Марча, младо момиче с тъмна коса и блестящи очи, която се учеше на занаят в Информационния. Тя беше сянката на Тери. Такива сенки имаха близо половината работници в силоза. Младежите бяха на възраст между дванайсет и двайсет години, следваха ги неизменно и попиваха като сюнгери уроците и техниките, свързани с поддържането на силоза в продължение на поне още едно поколение.

Заместник Марнс напомни на Тери колко свадливи стават хората след почистване. След като напрежението се освободеше, те се опитваха поне малко да го ударят на живот. Мислеха си, че могат да правят каквото си поискат поне няколко месеца.

Предупреждението едва ли беше необходимо — веселбата в съседната стая се чуваше и през затворената врата. Повечето жители на най-горните четирийсет етажа вече се бяха наблъскали в кафетерията и фоайето. Още стотици други от средните етажи, както и от дълбоко долу, се качваха през целия ден, вземаха си отпуск и даваха празничните си читове само за да видят най-ясния изглед към външния свят. За мнозина това беше нещо като поклонение. Някои се качваха само веднъж на няколко години, стояха около час и мърмореха, че гледката е същата, каквато я помнят, след което изпращаха децата да слизат по стълбите пред тях и да се борят с прииждащите нагоре тълпи.

Тери получи ключовете и временна значка. Марнс провери батериите на радиото си, увери се, че звукът на радиостанцията в кабинета е включен и прегледа пистолета си. Стисна ръка на Тери и му пожела късмет. Джанс осъзна, че вече е време да тръгват, и обърна гръб на празната килия. Сбогува се с Тери, кимна на Марча и последва Марнс праз вратата.

— Притеснява ли те това, че тръгваме веднага след почистването? — попита тя, след като излязоха от кафетерията.

Тя знаеше колко шумно ще стане по-късно през нощта и колко сприхава ще е тълпата. Моментът изглеждаше крайно неподходящ да го въвлича в изпълнението на една доста егоистична задача.

— Шегувате ли се? Имам нужда от това. Имам нужда да се махна. — Той хвърли поглед към стенния екран, който беше закрит от тълпата. — Все още не мога да разбера какво си е мислил Холстън, не мога да проумея защо не ми каза какво става в главата му. Може би когато се върнем, няма да усещам повече присъствието му в кабинета, защото в момента не мога да дишам там.

Джанс се замисли върху думите му, докато си проправяха път през претъпканата кафетерия. В пластмасовите чаши плискаха миксове от плодови сокове. Усети във въздуха и острата миризма на алкохол, но не й обърна внимание. Разни хора й пожелаваха всичко хубаво, молеха я да внимава и й обещаваха да гласуват. Макар че не бяха казали на почти никого, новината за тяхното пътуване се беше разнесла светкавично. Повечето хора бяха останали с впечатлението, че това е пътуване на добра воля. Нещо като кампания за преизбирането й. По-младите жители на силоза, които помнеха единствено Холстън като шериф, вече поздравяха Марнс и се обръщаха към него с това звание. Всички с бръчки около очите знаеха, че той няма да стане шериф. Те кимаха на двама им, докато минаваха през кафетерията, и безмълвно им пожелаваха различен вид късмет. Помогнете ни да продължим, казваха очите им. Направете така, че децата ми да живеят колкото мен. Не позволявайте нещата да се объркат, още не.

Джанс живееше с тежестта на този натиск, който бе засегнал не само коленете й. Тя мълчеше, докато стигнаха до централното стълбище. Неколцина срещнати я подканиха да произнесе реч, но самотните им гласове не получиха подкрепа. За нейно облекчение нямаше скандиране. Какво можеше да им каже? Че няма представа защо всичко това все още се крепи? Че дори не разбира собственото си плетене — как правиш бримки и ако ги правиш както трябва, нещата просто стават от само себе си? Или да им каже, че е нужно само едно рязване, за да се разплете всичко? Едно рязване и можеш да дърпаш ли, дърпаш, докато дрехата се превърне в купчина прежда. Наистина ли очакваха от нея да разбира, когато единственото, което правеше, бе да следва правилата и нещата някак продължаваха да вървят година след година?

Защото тя не разбираше какво държи всичко това заедно. И не разбираше тяхното настроение и това празненство. Дали пиеха и крещяха, защото бяха в безопасност? Защото са били пощадени от съдбата и пропуснати и от това прочистване? Нейният народ празнуваше, докато един добър човек, неин приятел и съратник в усилията да ги опазва живи и в добро състояние, лежеше мъртъв на хълма до съпругата си. Ако произнесеше реч и тя не беше пълна със забранени думи, то щеше да им каже, че няма по-свестни хора от тези двамата, които бяха отишли да почистват по своя собствена воля, и да попита какво говори това за всички други, които бяха останали?

Сега не беше време за речи. Нито за пиянство. Нито за веселие. Сега беше време за тихо съзерцание и това беше една от причините, поради които Джанс знаеше, че трябва да се махне от тук. Нещата се бяха променили. Не за един ден, бяха се променяли от години. Тя знаеше това по-добре от повечето. Може би старата госпожа Макнийл в Снабдяването също знаеше и усещаше, че моментът наближава. Човек трябваше да е живял дълго, за да е сигурен, но сега тя беше сигурна. И докато времето минаваше и носеше света все по-бързо и бързо — толкова бързо, че краката й вече не можеха да го настигнат, — кмет Джанс разбираше, че скоро тя ще изостане безнадеждно. И големият й страх, който никога не изричаше, но усещаше ежедневно, бе, че този техен свят вероятно няма да стигне много далеч без нея.

9

Бастунът на Джанс звънтеше при допира до всяко метално стъпало. Скоро той се превърна в метроном на тяхното спускане, определящ темпото на музиката на стълбището, което беше оживено и вибрираше с енергията на скорошното почистване. Изглежда, че цялото движение беше нагоре с изключение на тях двамата. Те се блъскаха с лакти в насрещния поток от хора, които подвикваха „Хей, кмете!“ и кимваха на Марнс. И Джанс виждаше на лицата им как изкушението да го наричат шериф се смесва с уважението им към ужасната причина за предполагаемото му повишение.

— Още колко етажа смятате да слизаме? — попита Марнс.

— Защо, да не би вече да се умори? — Джанс му хвърли поглед през рамо със самодоволна усмивка и видя как в отговор гъстият му мустак също се изви в усмивка.

— Слизането не ми е проблем. Мразя изкачването.

Ръцете им се сблъскаха за миг върху извиващия се парапет на спираловидното стълбище. Ръката на Джанс изоставаше след тялото й, а тази на Марнс се протягаше напред. Искаше й се да му каже, че изобщо не е уморена, но действително беше почувствала внезапна умора, изтощение, което беше по-скоро умствено, отколкото физическо. Помисли си за младостта и си представи как Марнс я вдига на ръце и я понася надолу по стълбището. Представи си как се освобождава от властта и отговорностите и се оставя на силата на някой друг, без да е необходимо самата тя да се преструва на силна. Това не беше спомен от миналото, а бъдеще, което така и не се беше случило. И Джанс се почувства виновна дори и само заради това, че си е помислила за него. Стори й се, че съпругът й е до нея и духът му е смутен от нейните мисли…

— Кмете? Та колко етажа имате намерение да слизаме?

Двамата спряха и се притиснаха към парапета, за да пропуснат един носач, който с твърда стъпка се изкачваше по стълбите. Джанс позна младежа, Конър, който още беше юноша, но вече имаше здрав гръб и широка крачка. Носеше внушителен брой вързопи, които бяха пристегнати един към друг и закрепени върху раменете му. Намръщената му физиономия не се дължеше на изтощение или на болка, а на раздразнение. Какви бяха всичките тези хора, които внезапно се бяха появили на неговото стълбище? Тези туристи? Джанс се опита да измисли да му каже нещо окуражаващо — малко поощрение за хората, вършещи работата, с която краката й никога не биха могли да се справят, но той вече беше отминал, носен от силните си млади крака, натоварен с храна и доставки от дълбоко долу и забавян единствено от трафика, който се мъчеше да пропълзи нагоре през силоза, за да надникне към ясната шир отвън.

Двамата с Марнс спряха за момент да си поемат дъх между стълбищата. Заместникът й подаде манерката си и тя учтиво отпи, преди да му я върне.

— Искам днес да изминем половината — най-сетне отвърна тя. — Но искам и да се отбием на няколко места по пътя.

Марнс отпи голяма глътка вода и започна да завива капачката.

— Служебни посещения?

— Нещо такова. Искам да се отбия в яслите на двайсетия.

— Бебетата ли ще целувате? — засмя се Марнс. — Кмете, няма кой да ви бие на изборите. Не и на вашата възраст.

Джанс не се засмя.

— Благодаря — каза тя с престорена болка. — Но не, не става дума за целуване на бебета. — Обърна му гръб и отново заслиза надолу. — Не че не се доверявам на професионалното ти мнение за тази жена, Джулс. Откакто съм кмет, ти избираш само подходящи хора.

— Дори и…? — прекъсна я Марнс.

— Особено него — отвърна Джанс, разбрала какво има предвид заместникът. — Той беше добър човек, но сърцето му беше разбито. Това би съсипало и най-достойните хора.

Марнс изсумтя, за да изрази съгласието си.

— Тогава какво ще проверяваме в яслите? Доколкото си спомням, тази Жулиета не е родена на двайсетия…

— Не, но баща й работи там сега. Помислих си, че щом като така и така ще минаваме оттам, можем да видим що за човек е той и да надникнем в душата на дъщеря му.

— Баща да оценява характера на детето си? — засмя се Марнс. — Не смятам, че той ще е особено безпристрастен.

— Мисля, че ще се изненадаш — възрази Джанс. — Накарах Алис да поразрови малко, докато си приготвях багажа. Тя откри нещо интересно.

— Да?

— Тази Жулиета все още притежава всички читове за почивка, които някога е спечелила.

— Това не е нещо необичайно за механик. Те работят много извънредно.

— Не само че не излиза, но няма и посетители.

— Все още не разбирам накъде биете с всичко това.

Джанс изчака да мине едно семейство — момченце, вероятно на седем или осем, качено върху раменете на баща си, с наведена глава, така че да избегне стълбите над тях. Майката слизаше подире им с чанта с багаж за една нощ, метната на рамото й, и повито в пелени бебе в ръцете й. Джанс си помисли, че това е идеалното семейство. Две деца за двама родители. Точно това беше целта на лотарията и понякога тя го осигуряваше.

— Ами, добре, нека ти кажа накъде бия — каза тя на Марнс. — Искам да намеря бащата на това момиче, да го погледна в очите и да го попитам защо за изминалите близо двайсет години, откакто дъщеря му се е преместила в Механичния, той не я е посетил. Нито веднъж. — Погледна отново Марнс, видя, че се намръщи под мустака си, и добави: — И защо тя нито веднъж не се е качила да го види.

Трафикът намаля, когато стигнаха до младежите и минаха покрай горните апартаменти. С всяка следваща крачка надолу Джанс си мислеше с ужас, че ще трябва да изкачи обратно цялото това разстояние. Напомни си, че това е лесната част. Спускането беше като развиваща се стоманена пружина, която я движи надолу. То напомняше на Джанс за кошмарите, в които сънуваше, че се дави. Глупави кошмари, като се има предвид, че никога не беше виждала достатъчно количество вода, в която да се потопи, камо ли пък да се дави. Но те бяха като сънищата, в които падаш отвисоко — някакво наследство от други времена, откъслечни фрагменти, изровени от подсъзнанието им, които казваха: Не сме създадени, за да живеем по този начин.

И така, спускането, тази спирала надолу, много наподобяваше удавянето, което я поглъщаше през нощта. То я караше да се чувства в неумолима безизходица. Беше като тежест, която я дърпа надолу, докато тя осъзнава, че никога няма да може да се изкачи обратно нагоре.

След това подминаха квартала на дрехите — участъка на многоцветните гащеризони и мястото, откъдето идваха кълбата й с прежда. Над площадката се носеше миризмата на бои и други химикали. Един прозорец, изрязан в извитите строителни блокове от сгур, гледаше към малък хранителен магазин в края на квартала. Магазинът беше опустошен от тълпите — рафтовете бяха опразнени от съкрушителното търсене на стоки от туристите и допълнителния трафик след почистването. На стълбите се беше събрала тълпа от няколко носачи с тежки товари, които правеха всичко възможно, за да задоволят търсенето. Джанс беше принудена да признае ужасяващата истина от вчерашното почистване — че този варварски обичай носи не само психологическо облекчение и по-ясен изглед към външния свят, но също така поддържа икономиката на силоза. Осигуряваше извинение на хората да пътуват. Да търгуват. И докато слуховете се носеха от уста на уста и семействата и старите приятели се събираха отново за пръв път от месеци или може би от години, целият силоз сякаш беше инжектиран с жизненост. Сякаш някакво старо тяло се протягаше и разкършваше, за да може кръвта да стигне до крайниците му. Нещо отдавна грохнало оживяваше отново.

— Кмете!

Тя се обърна и откри, че Марнс почти не се вижда нагоре по спиралата. Тя спря да го изчака и наблюдаваше краката му, докато той бързаше надолу.

— По-полека — предупреди я той. — Няма да мога да слизам с вас, ако продължавате с това темпо.

Джанс се извини. Не беше усетила, че е променила темпото. Когато стигнаха до втората редица апартаменти под шестнайсетия етаж, Джанс осъзна, че вече се намира на територия, която не беше виждала от почти година. Тук се чуваше топуркането на крачета, които се гонеха по стълбите и се блъскаха в онези, които се изкачваха по-бавно. Началното училище за горната третина беше точно над яслите. По гласовете и трафика тя реши, че днес училището е било отменено. Каза си, че е така, защото е било ясно колко малко деца ще се появят на училище (защото родителите водеха децата си на върха, за да видят гледката), а и колко учители ще го сторят. Подминаха площадката за училището, където надрасканите с тебешир игри „Скочи в четвърти квадрат“ бяха размазани от трафика през деня, където децата седяха, притиснати към парапета, и ожулените им колене стърчаха навън, а краката им се люлееха под издадените площадки, и където подсвиркванията и нетърпеливите викове заглъхваха в потайни шепоти в присъствието на възрастни.

— Радвам се, че почти стигнахме, имам нужда от почивка — рече Марнс, докато се спускаха към яслите по спиралата на още едно стълбище. — Само се надявам този човек да е там, за да се срещнем с него.

— Там ще е — увери го Джанс. — Алис му изпрати съобщение от моя кабинет, че идваме.

Пресякоха потока от хора към площадката на яслите и спряха, за да си поемат дъх. Когато Марнс й подаде манерката си, отпи продължително и огледа косата си върху кривата й и очукана повърхност.

— Изглеждате добре — успокои я той.

— Както подобава на един кмет?

— И още как — засмя се той.

На Джанс й се стори, че забеляза весели пламъчета в очите му, когато каза това, но вероятно причината беше в светлината, отразяваща се от манерката, която той поднесе към устните си.

— Двайсет етажа за малко повече от два часа. Не бих препоръчал такова темпо, но съм доволен, че вече успяхме да стигнем толкова далеч. — Той си избърса мустака и се опита да пъхне манерката обратно в раницата си.

— Почакай — каза Джанс.

Взе манерката от него и я мушна в мрежестия джоб на раницата му, след което му напомни:

— И тук остави говоренето на мен.

Марнс разтвори ръце, сякаш дори не му беше минавала друга мисъл. Той пристъпи покрай нея и дръпна една от тежките метални врати, от която не се разнесе обичайното и очаквано скърцане на ръждясали панти. Тишината стресна Джанс. Тя беше свикнала да чува стърженето на старите врати нагоре и надолу по стълбището, когато те се отваряха и затваряха. Те бяха за стълбищата онова, което дивата природа беше за фермите — винаги бяха на мястото си и винаги издаваха звуци. Но тези панти бяха смазани с масло и внимателно поддържани. Знаците по стените на чакалнята засилваха това впечатление. С дебели букви те приканваха към пазене на тишина и бяха придружени с рисунки на пръсти, пристиснати към устните и кръгове с кръст върху отворени уста. Очевидно яслите приемаха тишината много сериозно.

— Последния път, когато бях тук, не си спомням да е имало толкова много знаци — прошепна Марнс.

— Може би си бил твърде зает да говориш, за да ги забележиш — отвърна Джанс.

Една сестра им хвърли ядосан поглед през стъкления прозорец и Джанс сръчка с лакът Марнс.

— Аз съм кмет Джанс и искам да се видя с Питър Никълс — каза тя на жената.

Сестрата зад прозореца не мигна.

— Знам коя сте. Гласувах за вас.

— О, разбира се. Е, благодаря ви.

— Моля, минете. — Жената натисна един бутон на бюрото си и вратата до нея тихо избръмча.

Марнс я бутна и Джанс го последва.

— Бихте ли облекли това?

Сестрата — Маргарет, според изписаната на ръка табелка върху яката й — им подаде две прилежно сгънати роби от бял плат. Джанс ги взе и подаде едната на Марнс.

— Можете да оставите багажа си при мен.

Човек не можеше да откаже на Маргарет. Джанс внезапно почувства, че е навлязла в света на тази много по-млада жена и че беше станала по-нисшестояща от нея в мига, в който беше преминала през онази тиха врата. Тя подпря бастуна си на стената, свали си раницата и я остави на пода, след което се напъха в робата. Марнс се бори със своята, докато Маргарет не му помогна, като му задържа ръкава. Той навлече дрехата върху дочената си риза и хвана свободните краища на дългите връзки на талията така, сякаш беше извън възможностите му да се справи с тях. Проследи как Джанс връзва своите и накрая успя криво-ляво да направи така, че робата да се закрепи.

— Какво? — попита той, като забеляза, че Джанс го наблюдава. — Затова използвам белезници. Така и не се научих да връзвам възли, какво толкова?

— За цели шейсет години — отбеляза Джанс.

Маргарет натисна друг бутон върху бюрото си и посочи към коридора.

— Доктор Никълс е в яслите. Ще го уведомя, че пристигате.

Джанс тръгна първа. Марнс я последва и попита:

— Защо ви е толкова трудно да повярвате, че това е истина?

— Всъщност мисля, че си доста сладък.

— Това звучи ужасно за мъж на моята възраст — изсумтя Марнс.

Джанс се усмихна вътрешно. В края на коридора тя спря пред двойната врата, преди да я открехне леко. Светлината в стаята зад вратата беше слаба. Тя отвори вратата по-широко и те се озоваха в разхвърляна, но чиста чакалня. Джанс си спомни една подобна чакалня от средните нива, където заедно със своя приятелка чакаше да се събере отново с детето си. Една стъклена стена гледаше към стая, в която имаше детски креватчета и люлки. Ръката на Джанс се отпусна върху бедрото й. Тя разтри твърдата бучка на вече безполезния си имплант, който беше поставен в детството й и никога не беше махан — нито веднъж. Тези ясли й напомниха за всичко, което беше изгубила, за всичко, което беше жертвала заради работата. За нейните призраци.

В яслите беше твърде тъмно, за да се различат новородените, които мърдаха в малките креватчета. Разбира се, уведомяваха я за всяко раждане. Като кмет тя подписваше поздравително писмо и свидетелство за раждане за всяко бебе, но с времето имената им бяха започнали да се сливат. Рядко можеше да си спомни на кое ниво живеят родителите и дали това е първото или второто им дете. Беше тъжно да го признае, но тези свидетелства се бяха превърнали просто в допълнителна бумащина и поредното механично изпълнявано задължение.

Между малките креватчета се движеха сенчестите очертания на възрастен. Лъскавата щипка на подложката му за листове и металната му писалка проблясваха на светлината, идваща от стаята за наблюдение. Беше очевидно, че тъмната фигура е доста висока и има походката и телосложението на възрастен мъж. Той си отбеляза нещо, без да бърза, надвесен над едно креватче, и блясъците на двата метални предмета в ръцете му се сляха в едно, докато пишеше. Когато свърши, прекоси стаята и мина през широката врата, за да се присъедини към Марнс и Джанс в чакалнята.

Джанс видя, че Питър Никълс има внушителна фигура. Беше висок и слаб, но не като Марнс, който сякаш беше неуверен, когато мърдаше крайниците си, за да се движи. Питър беше слаб като човек, свикнал да спортува, както някои от носачите, познати на Джанс, които можеха да вземат по две стъпала наведнъж и изглеждаха създадени специално за такова темпо на движение. Ръстът му беше онова, което вдъхваше доверие. Джанс го усети, когато пое протегнатата ръка на Питър и усети силното му ръкостискане.

— Вие дойдохте — простичко каза доктор Никълс.

Беше студена констатация със съвсем лека нотка на изненада. Той стисна ръката на Марнс, но погледът му се върна към Джанс.

Обясних на секретарката ви, че няма да съм ви от голяма полза. Опасявам се, че не съм виждал Жулиета, откакто преди двайсет години тя стана сянка.

— Ами, точно това е причината да искам да разговарям с вас. — Джанс хвърли поглед към тапицираните пейки и си представи как на тях седят загрижени баби и дядовци, лели и чичовци и очакват родителите да се съберат с новородените си деца. — Може ли да седнем?

Доктор Никълс кимна и ги покани с махване на ръка.

— Приемам много на сериозно всяко от служебните назначения — обясни Джанс, след като седна срещу лекаря. — На моята възраст очаквам повечето съдии и служители на закона, които назначавам, да ме надживеят, така че съм внимателна в подбора си.

— Но те невинаги го правят, нали? — Доктор Никълс наклони глава, а гладко обръснатото му лице беше безизразно.

— Да ви надживеят, имам предвид.

Джанс преглътна. Марнс се размърда неспокойно на пейката до нея.

— Вероятно цените семейството — смени темата Джанс, след като осъзна, че това отново е просто още една констатация, а не опит за заяждане. — За да останете сянка така дълго и да изберете толкова трудна работа.

Никълс кимна.

— Защо с Жулиета никога не си ходите на гости? Искам да кажа — нито веднъж за двайсет години? Тя е единственото ви дете.

Никълс леко завъртя глава и очите му се насочиха към стената. Джанс за миг се разсея от появата на още една фигура, която се движеше зад стъклото — сестра, минаваща на обиколка. Друга двойна врата водеше към помещения, за които Джанс предположи, че са следродилното отделение, където точно в момента някоя възстановяваща се майка вероятно очакваше да получи най-ценното си богатство.

— Имах и син — каза доктор Никълс.

Джанс понечи да вземе чантата си, за да извади досиетата от нея, но тя беше останала отвън. Братът беше подробност, която беше пропуснала.

— Не е имало как да знаете — обясни Никълс, който правилно беше разчел изненадата върху лицето на кмет Джанс.

— Той не оцеля. Но формално погледнато, беше роден. Затова лотарията продължи.

— Съжалявам…

Тя потисна внезапното си желание да се пресегне и да хване ръката на Марнс. Бяха минали десетилетия, откакто двамата се бяха докосвали умишлено, дори и невинно, но заради внезапната тъга в стаята изминалото време сякаш вече нямаше значение.

— Името му щеше да е Никълъс, като името на бащата на баща ми. Роди се преждевременно, тежеше седемстотин грама.

Клиничната прецизност в гласа му по някакъв начин беше по-тъжна, отколкото би бил внезапен емоционален изблик.

— Интубираха го, преместиха го в инкубатор, но имаше… усложнения. — Доктор Никълс сведе поглед към ръцете си. — По онова време Жулиета беше тринайсетгодишна. Както можете да си представите, тя беше точно толкова развълнувана, колкото и ние, че ще си има братче. След година щеше да стане сянка на майка си, която беше акушерка. — Никълс вдигна поглед. — Не тук, а в старите ясли от средните нива, където работехме и двамата. Тогава бях стажант-лекар.

— А Жулиета? — Кмет Джанс все още не разбираше каква е връзката.

— Имаше повреда в инкубатора, когато Никълъс… — Докторът извърна глава настрани и понечи да закрие очите си с ръка, но успя да съвземе. — Съжалявам. Все още го наричам така.

— Всичко е наред.

Джанс беше хванала ръката на Марнс. Не беше сигурна кога или как се беше случило това. Докторът сякаш не забелязваше това или — което беше по-вероятно — то не го интересуваше.

— Бедната Жулиета — поклати глава той. — Тя беше объркана. В началото обвиняваше Рода — една опитна акушерка, която не беше сторила нищо друго, освен че беше направила чудеса, за да даде на нашето момче поне този малък шанс, който имаше. Обясних й го. Мисля, че Жулиета го знаеше. Просто имаше нужда от някого, когото да мрази. — Той кимна на Джанс. — Нали знаете какви са момичетата на тази възраст?

— Колкото и да не ви се вярва, спомням си го. — Джанс се насили да се усмихне и доктор Никълс отвърна на усмивката й.

Тя усети как Марнс стисна ръката й.

— Едва когато майка й умря, тя започна да обвинява за всичко инкубатора, който се беше повредил. Е, не самия инкубатор, а лошото състояние, в което беше той. Общото състояние на развала, в което се намират всички неща.

— Съпругата ви от усложненията ли умря? — Това беше друга подробност от досието, която Джанс разбра, че вероятно е пропуснала.

— Жена ми се самоуби седмица по-късно.

Отново тази клинична безпристрастност. Джанс се зачуди дали това е някакъв механизъм за оцеляване, който се е задействал след тези събития, или черта на характера.

— Мисля, че бих запомнил нещо такова — намеси се заместник Марнс. Това бяха първите думи, които изричаше, откакто се беше представил на доктора.

— Ами, аз самият написах смъртния акт. Така че можех да сложа каквато си искам причина…

— И признавате това? — Марнс изглеждаше готов да скочи от пейката.

Джанс нямаше представа какво иска да направи. Тя го хвана за ръката, за да го задържи на мястото му.

— Извън закона за ограниченията? Разбира се. Признавам го. Така или иначе, тази лъжа се оказа безполезна. Жулиета беше умна дори и за тогавашната си възраст. И точно това я… — Той не довърши.

— Какво? — попита кмет Джанс. — Подлудяваше ли я?

— Не — поклати глава доктор Никълс. — Нямаше да кажа това. Това я прогони. Тя кандидатства при създателите на сенки, за да смени работата си. Поиска да я преместят в Механичния, за да влезе в работилницата като сянка. Не й достигаше една година за такова назначение, но аз се съгласих. Дадох одобрението си. Мислех си, че ще отиде там, ще подиша от въздуха на дълбокото и ще се върне. Бях наивен. Мислех си, че свободата ще й се отрази добре.

— И оттогава не сте я виждали?

— Веднъж. За погребението на майка й, само няколко дни по-късно. Тя се качи сама горе, присъства на погребението, прегърна ме и след това слезе долу. Доколкото разбрах, направила го е, без да почива. Опитвам се да следя какво става с нея. Имам един колега в яслите дълбоко долу, който от време на време ми изпраща малко новини. Тя е изцяло отдадена на работата си. — Никълс замълча и се засмя. — Знаете ли, когато беше малка, виждах в нея единствено майка й. Но се оказа, че тя прилича по-скоро на мен.

— Има ли нещо, което би й попречило или би я направило неподходяща за работата на шериф на силоза? Нали разбирате какво включва тази работа?

— Разбирам. — Никълс погледна Марнс и очите му се спряха върху медната значка, която се виждаше през отворената, непохватно завързана роба, и после върху издутината от пистолета на хълбока му. — Всички онези дребни служители на закона в целия силоз трябва да имат някой горе, който да издава заповедите — за това ли става дума?

— Горе-долу — отвърна Джанс.

— Защо тя?

Марнс се прокашля.

— Веднъж тя ни помогна при разследване…

— Джулс? Тя е била горе?

— Не. Ние бяхме долу.

— Тя не е обучена.

— Никой от нас не е — отвърна Марнс. — Това е по-скоро нещо като… политическо назначение. Гражданска длъжност.

— Тя няма да се съгласи.

— Защо не? — попита Джанс.

Никълс сви рамене.

— Предполагам, че сами ще разберете. — Той се изправи. — Иска ми се да можех да ви отделя повече време, но наистина трябва да се връщам. — Хвърли поглед към двойната врата. — Скоро ще доведем едно семейство…

— Разбирам. — Джанс стана и стисна ръката му. — Оценявам това, че се срещнахте с нас.

— Имах ли друг избор? — засмя се той.

— Разбира се.

— Е, ще ми се да го знаех по-рано.

Той се усмихна и Джанс разбра, че се шегува или поне се опитва да се пошегува. След като се разделиха, те отидоха да си вземат нещата и да върнат робите, а през това време Джанс откри, че е все по-заинтригувана от предложението на Марнс. Жена от дълбоко долу — това не беше в неговия стил. Човек, натоварен с тежестта на своите проблеми. Тя се зачуди дали преценката му не е била замъглена от други фактори. И докато той й задържаше вратата, водеща към главната чакалня, кмет Джанс си зададе въпроса дали тя не е тръгнала с него, защото и нейната преценка също е била замъглена.

10

Беше време за обяд, но и двамата не бяха особено гладни. Джанс отхапа от царевичното блокче, докато слизаше, и с гордост си каза, че „хапва в движение“ като носачите. Продължаваха да се разминават с тях и уважението на Джанс към професията им непрекъснато нарастваше. Тя изпита странно чувство на вина, че слиза надолу с толкова лек товар, докато тези мъже и жени се изкачваха упорито нагоре с толкова много неща. И се движеха така бързо. Двамата с Марнс се притиснаха към перилата, докато един спускащ се надолу носач премина покрай тях, стъпвайки тежко и с извинително изражение. Сянката му, петнайсетгодишно момиче, го следваше неотклонно, натоварено с нещо, което приличаше на чували с боклук за центъра за рециклиране. Джанс наблюдаваше как момичето постепенно се изгуби от погледа по спиралата надолу, като стъпваше уверено с жилестите си, гладки и много дълги крака, подаващи се от късите й панталонки. Внезапно тя се почувства много стара и уморена.

Двамата влязоха в ритмична крачка. Единият крак увисваше над поредното стъпало, после стъпваше върху него, костите поддаваха примирено под силата на гравитацията, ръката се плъзгаше по парапета, бастунът се преместваше напред и после всичко се повтаряше. Когато наближиха трийсетия етаж, в Джанс се появиха съмнения. Онова, което сутринта изглеждаше като интересно приключение, сега започна да й се струва трудно начинание. Правеше всяка следваща стъпка неохотно, като знаеше колко изтощително ще бъде после да се изкачи обратно.

Подминаха горната водна пречиствателна станция на трийсет и втория етаж и Джанс осъзна, че вижда части от силоза, които й бяха практически непознати. Срамуваше се да признае, че беше минала цяла вечност, откакто се беше спускала толкова надълбоко. И за това време бяха настъпили промени. Строителството и ремонтите не спираха. Цветът на стените беше различен от онзи, който помнеше. Но от друга страна, не беше сигурна доколко може да се довери на паметта си.

Трафикът по стълбището намаля с приближаването им към етажите на Информационния отдел. Това бяха най-рядко населените нива на силоза, където по-малко от две дузини мъже и жени (предимно мъже) работеха в нещо като свое собствено малко царство. Сървърите на силоза заемаха почти цял етаж. Машините бавно се презареждаха с най-новата история след пълното им изтриване по време на бунта. Сега достъпът до тях беше строго ограничен и докато Джанс подминаваше площадката на трийсет и третия, тя беше готова да се закълне, че чува могъщата пулсация на електричеството, което те консумираха. Какъвто и да е бил този силоз или за каквото и да е бил проектиран първоначално, тя знаеше, без да пита и без някой да й е казвал, че тези странни машини са някакъв символ на превъзходство. Захранването им беше постоянен повод за раздори по време на събранията за бюджета. Но необходимостта от почистването, страхът дори от споменаването на външния свят и множеството опасни табута, свързани с него — всичко това осигуряваше на Информационния отдел невероятна свобода на действие. При тях бяха лабораториите, в които се изработваха костюмите, направени по поръчка за човека, чакащ в килията за задържане, и това беше достатъчно, за да ги отдели от всички останали.

Джанс си каза, че причината не беше просто в табуто на почистването и в страха от външния свят. Беше в надеждата. Във всеки член на силоза съществуваше тази неизречена, смъртоносна надежда. Смешна и фантастична надежда. Че може би не за тях самите, но за техните деца или децата на техните деца животът отвън отново ще бъде възможен и че това ще стане благодарение на Информационния отдел и неудобните костюми, излизащи от неговите лаборатории.

Джанс усети, че само от мисълта за това я побиват тръпки — да живее отвън. Обучението от детските години се беше отпечатало трайно в съзнанието й. Може би Бог щеше да чуе мислите й и да я издаде. Твърде често си представяше, че е облечена в костюм за почистване и се озовава в ковчега, в който беше осъдила да прекарат последните си мигове толкова много хора.

На площадката на трийсет и четвъртия етаж тя спря. Марнс се присъедини към нея с манерката в ръка. Джанс осъзна, че през целия ден бе пила от неговата вода, докато нейната манерка си стоеше привързана на гърба й. В това имаше нещо детинско и романтично, но и доста практично. Беше по-трудно да стигнеш своята вода, отколкото да вземеш манерката от раницата на другия.

— Имаш ли нужда от почивка? — попита той и й подаде манерката, в която бяха останали две глътки.

Джанс изпи половината.

— Това е следващата ни спирка — каза тя.

Марнс вдигна поглед към избелелия номер, изписан над вратата. Би трябвало да знае на кой етаж се намират, но сякаш искаше все пак да се увери с очите си.

Джанс му върна манерката.

— В миналото неизменно им изпращах назначенията, които правя, за да ги одобрят. Така са правили и кмет Хъмфрис преди мен, и кмет Джеферс преди него. — Тя сви рамене. — Така стоят нещата.

— Не знаех, че те трябва да дадат одобрението си.

Марнс изпи последната глътка, потупа Джанс по гърба и й направи знак да се завърти.

— Ами, досега никога не са отхвърляли моите назначения. — Джанс усети как манерката й беше извадена от джоба на раницата й и на нейно място беше пъхната манерката на Марнс. Раницата й стана малко по-лека. Тя осъзна, че Марнс иска да носи водата й и да си я споделят, докато и нейната манерка се изпразни. — Мисля, че неписаното правило е да внимаваме с избора на всеки съдия или служител на закона, като знаем, че той е контролиран неофициално.

— Значи този път ще го направиш лично.

Тя се обърна, за да застане с лице срещу заместника.

— Помислих си, че така и така минаваме оттук… — Тя направи пауза и погледна младата двойка, която забързано се изкачваше по стълбите зад Марнс. Те се държаха за ръце и вземаха по две стъпала наведнъж. — И че ще е по-странно, ако не се отбием да им се обадим.

— Да им се обадим — повтори Марнс.

Джанс почти очакваше, че той ще се изплюе през парапета — тонът, с който го каза, предполагаше, че ще направи точно това. Внезапно почувства, че е показала още една от слабостите си.

— Мисли за това като за проява на добра воля — препоръча му тя и се обърна към вратата.

— Ще го приема като акция за установяване на наличните факти — промърмори Марнс и я последва.

Джанс беше наясно, че за разлика от яслите тук нямаше да ги пуснат да влязат в загадъчните дълбини на Информационния отдел. Докато чакаха да ги приемат, тя наблюдаваше как дори един мъж от служителите (които можеха да бъдат разпознати по червените гащеризони) беше опипан и претърсен само за да напусне крилото и да излезе към стълбището. Изглежда, че един мъж с палка — член на службата за сигурност на Информационния отдел — имаше за задача да проверява всеки, който минава през железните врати. Рецепционистката от външната страна на вратите обаче се държеше достатъчно почтително и видимо беше доволна, че кметът ги посещава. Тя изрази съболезнованията си за скорошното почистване. Беше странен избор на думи, но на Джанс й се искаше да го бе чувала по-често. Поканиха ги в малка конферентна зала, в която се влизаше от главното фоайе. Тя предположи, че това е мястото, където се срещат различните отдели, без да им се налага да преминават през проверките на службата за сигурност.

— Погледни цялото това пространство — прошепна Марнс, когато двамата останаха сами в стаята. — Видя ли преддверието?

Джанс кимна. Тя огледа тавана и стените за някакъв отвор за шпиониране — нещо, което да потвърди зловещото й усещане, че е наблюдавана. Остави чантата и бастуна си и се отпусна уморено в един от столовете с плюшена тапицерия. Когато той помръдна, тя осъзна, че е на колела. Добре смазани колела.

— Винаги съм искал да видя това място — призна Марнс и надникна през стъкления прозорец към просторното фоайе. — Всеки път, когато съм минавал покрай него — а това са не повече от десетина пъти, — съм бил любопитен да видя какво има вътре.

Джанс за малко не го предупреди да спре да говори, но се притесняваше, че може да го обиди.

— Виж ти, доста се е разбързал! Сигурно е заради теб.

Джанс се обърна, погледна през прозореца и видя, че към тях се задава Бърнард Холанд. Той изчезна от погледа им, когато се приближи до вратата, дръжката помръдна и в стаята влезе дребният мъж, чиято работа бе да се грижи всичко в Информационния отдел да върви гладко.

— Кмете.

Бърнард показа всичките си зъби, предните бяха криви. Имаше рехави мустаци, които висяха надолу в немощен опит да скрие своя недостатък. Беше нисък, пълен и на малкия му нос бяха кацнали очила. Изглеждаше точно като технически специалист. Преди всичко поне на Джанс й изглеждаше умен.

Той протегна ръка, когато Джанс се надигна от стола, и проклетото нещо за малко не се изтъркаля изпод нея, когато тя се подпря с ръце на подлакътниците.

— Внимавайте — рече Бърнард и я хвана за лакътя, за да й помогне да се задържи.

— Заместник — той кимна на Марнс, докато Джанс се мъчеше да възвърне равновесието си, — за мен е чест да ни посетите тук, долу. Знам, че не предприемате често такива пътувания.

— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете толкова бързо — каза Джанс.

— Разбира се. Моля, настанете се удобно. — Той направи широк жест към конферентната маса.

Тя беше по-хубава от тази на кмета, макар че Джанс се опита да се успокои с мисълта, че е по-лъскава, защото се използва по-рядко. Тя седна предпазливо на стола, след това бръкна в чантата си и извади досиетата.

— Направо по същество, както винаги — отбеляза Бърнард и седна до нея.

Той бутна малките си кръгли очила нагоре и се плъзна напред на стола, докато закръгленият му корем не опря в масата.

— Винаги съм ценял това ви качество. Както можете да си представите, след вчерашните злощастни събития ние сме доста заети. Трябва да обработим много данни.

— И как върви? — попита Джанс, докато подреждаше материалите пред себе си.

— Както обикновено някои неща са добре, а други зле. Показанията от някои сензори на херметическите уплътнения показват подобрение. Нивата на осем от познатите токсини в атмосферата са намалели, макар и не с много. А на два от тях са се вдигнали. Повечето остават непроменени. — Бърнард махна с ръка. — Има много досадни технически подробности, но всичко ще бъде описано в доклада ми. Ще го изпратя по носач, преди да сте се върнали в кабинета си.

— Много добре — каза Джанс.

Искаше й се да добави още нещо, да изрази признателността си за трудната работа, свършена от неговия отдел, да го уведоми, че поредното почистване е било успешно. Бог знае защо. Но там отвън беше Холстън — най-близкото до сянка, което някога бе имала, — единственият човек, за когото някога си беше мислила, че би могъл да се кандидатира за поста й, когато вече е мъртва и подхранва корените на овошките. Беше твърде рано да го споменава, още по-малко да го възхвалява.

— Обикновено ви изпращам съобщение за тези неща — подхвана тя, — но тъй като минаваме оттук и вие няма да се качвате горе чак до следващата среща на комисията, която е след колко — три месеца?

— Годините минават бързо — отбеляза Бърнард.

— Просто си помислих, че може неофициално да се договорим за това сега, така че да мога да предложа най-добрия ни кандидат за този пост. — Тя погледна Марнс. — Щом като тя приеме, ще можем да довършим формалностите, когато се качваме обратно, ако нямате нищо против.

Тя плъзна папката към Бърнард и с изненада видя, че той извади своя собствена папка, вместо да вземе нейната.

— Добре, да се захващаме тогава — каза Бърнард, отвори папката си, облиза палеца си и прелисти няколкото страници висококачествена хартия. — Беше ни съобщено за посещението ви, но вашият списък с кандидати се озова на бюрото ми едва тази сутрин. Иначе щях да се опитам да ви спестя пътуването до долу и после обратно нагоре. — Той извади лист хартия, по който нямаше никакви гънки и дори не изглеждаше избелван.

Джанс се зачуди откъде Информационният отдел намира подобни неща, докато в нейния кабинет се използваше само паста от царевично нишесте.

— Мисля, че от трите имена, изброени тук, подходящият човек е Билингс.

— След това можем да обсъдим и неговата кандидатура… — започна заместник Марнс.

— Мисля, че трябва да я обсъдим сега. — Бърнард плъзна листа към Джанс.

Беше договор за приемане. Накрая имаше подписи. Беше оставен празен ред с името на кмета, отпечатано четливо отдолу.

Наложи й се да си поеме дъх.

— Вече сте се свързали с Питър Билингс?

— Той прие. Съдийската тога леко го задушава, защото е млад и пълен с енергия. Смятах, че е чудесен избор за съдия, но сега си мисля, че е дори по-подходящ за шериф.

Джанс си спомни процеса за назначаване на Питър в съда. Това беше един от случаите, при които се беше съгласила с предложението на Бърнард, като го прие за сделка, даваща й възможност в бъдеще да избере сама кандидат. Тя разгледа подписа, почеркът на Питър й беше познат от различните бележки, които беше изпращал от името на съдия Вилсън, чиято сянка беше понастоящем. Помисли си, че някой от носачите, които бяха прелетели покрай тях днес, извинявайки се, е доставил този лист хартия.

— Опасявам се, че за момента Питър е трети в нашия списък — каза накрая кмет Джанс.

Внезапно в гласа й се прокрадна умора. Той прозвуча изнемощял и тънък в подобната на пещера, разточителна, рядко използвана и прекалено голяма конферентна зала. Тя вдигна поглед към Марнс, който гледаше ядосано договора и мускулите на челюстта му се свиваха и отпускаха.

— Ами, мисля, че името на Мърфи е в този списък просто за да се почувства той поласкан. Твърде възрастен е за тази работа…

— По-млад е от мен — намеси се Марнс. — А аз се справям доста добре.

Бърнард наклони глава.

— Да. Опасявам се обаче, че първият ви избор просто не е подходящ.

— И каква е причината? — попита Джанс.

— Не съм сигурен доколко… задълбочено сте проверили нейната квалификация, но ние сме имали толкова проблеми с тази кандидатка, че веднага познах името й. Макар да е от Поддръжката.

Бърнард изрече последната дума така, сякаш беше пълна с пирони и той бързаше да я изплюе.

— Какви проблеми? — поинтересува се Марнс.

Джанс стрелна заместника с предупредителен поглед.

— Няма нищо, което да искам да ви докладвам — обърна се Бърнард към Марнс.

В очите на дребния мъж имаше отровна, студена омраза към заместника или може би към значката на гърдите му.

— Нищо, което да касае закона. Но имаше някои твърде… „творчески“ заявки от нейно име — пренасочване на артикули за наше ползване, неуместни искания за приоритет и разни подобни неща. — Бърнард си пое дълбоко дъх и сложи ръце върху папката пред себе си. — Не бих стигнал чак дотам, че да го нарека кражба, но изпратихме оплаквания до Дийгън Нокс в качеството му на началник на Механичния, за да го уведомим за тези… нередности.

— Това ли е всичко? — изръмжа Марнс. — Някакви заявки?

Бърнард се намръщи.

— Това ли е всичко?! — Той разпери ръце върху папката. — Слушахте ли ме изобщо? Тази жена на практика е крала и е пренасочвала артикули, предназначени за моя отдел. Не е ясно дори дали са били използвани за силоза. Може да ги е ползвала за лични нужди. За бога, тази жена употребява повече електричество, отколкото й е позволено! Може би ги е изтъргувала за читове…

— Това официално обвинение ли е? — попита Марнс.

Той демонстративно извади бележника си от джоба и щракна механичната си писалка.

— А, не. Както казах, не бихме искали да ви затрудняваме. Но разбирате, че тя не е подходяща за кариера във високите нива на прилагането на закона. Ако трябва да съм честен, това и се очаква от механик и затова се опасявам, че тя трябва да си остане в Механичния. — Той потупа папката пред себе си, сякаш смяташе въпроса за приключен.

— Това ли е предложението ви? — попита кмет Джанс.

— Ами, да. И мисля, че след като имаме толкова подходящ кандидат, който е готов и има желание да се заеме с тези задължения, а и вече живее горе…

— Ще взема под внимание предложението ви.

Джанс взе договора от масата и нарочно го сгъна на две, като плъзна ноктите си по ръба от край до край. Пъхна листа в една от папките си, докато Бърнард я наблюдаваше ужасено.

— И тъй като нямате официални оплаквания за нашия първи кандидат, ще приема това за мълчаливо съгласие да разговаряме с този кандидат за работата. — Кметът се изправи, хвана чантата си, сложи папките във външния джоб, затвори капака и след това взе бастуна си от мястото, където го беше подпряла на конферентната маса. — Благодаря ви, че се срещнахте с нас.

— Да, но… — Бърнард се отдръпна от масата и забърза след нея, докато Джанс се отправяше към вратата.

Марнс се изправи и я последва с усмивка.

— Какво да кажа на Питър? Той очаква да започне всеки момент!

— Не е трябвало да му казвате каквото и да било — натърти Джанс, след което спря и хвърли гневен поглед на Бърнард. — Аз ви се доверих. А вие предадохте доверието ми. Вижте, оценявам всичко, което правите за силоза. Двамата с вас сме работили дълго и в разбирателство, ръководихме силоза във времената на най-голямото благоденствие, което хората ни някога са познавали…

— Ето защо… — започна Бърнард.

— Ето защо ви прощавам това нарушение — прекъсна го кмет Джанс. — Това е моя работа. Това са моите хора. Избрана съм, за да взимам точно такива решения. Затова двамата със заместника ще тръгваме. Ще проведем безпристрастно интервю на кандидата, който сме избрали на първо място. И ще се отбия по пътя на връщане, в случай че има нещо за подписване.

Бърнард разпери ръце, признаващ поражението си.

— Много добре — каза той, — извинявам се. Просто се надявах да ускоря процеса. Сега ви моля да си починете малко, вие сте наши гости. Позволете ми да ви донеса нещо за хапване, може би някакви плодове?

— Ще тръгваме — повтори Джанс.

— Добре — кимна той. — Но поне малко вода? Да допълним манерките ви?

Джанс си спомни, че едната манерка вече е празна, а трябваше да слязат още няколко етажа.

— Много любезно от ваша страна — съгласи се тя.

След което направи знак на Марнс да се обърне, така че тя да извади манерката от раницата му. Сетне се обърна на свой ред, за да извади той нейната. Бърнард махна на един от служителите си да дойде да вземе манерките и да ги напълни, докато наблюдаваше с любопитство тази проява на близост.

11

Стигнаха почти до петдесетия етаж, докато Джанс се успокои достатъчно, за да може да мисли трезво. Струваше й се, че усеща тежестта на договора на Питър Билингс в раницата си. Няколко стъпала след нея Марнс мърмореше и роптаеше срещу Бърнард и се опитваше да не изостава. Едва сега Джанс осъзна, че се е отнесла. Умората в бедрата и прасците й се увеличаваше от нарастващото усещане, че това пътуване не само е грешка, но вероятно е и безполезно. Бащата, който беше предупредил, че дъщеря му няма да приеме предложението им, натискът от Информационния отдел да изберат друг вместо нея. Сега всяка стъпка от слизането им я изпълваше с безпокойство. Безпокойство, което обаче беше придружено с нова увереност, че Жулиета е подходящият човек. Трябваше да убедят тази жена от Механичния да приеме поста дори и само за да поставят Бърнард на мястото му, дори и само за да предотвратят превръщането на това трудно пътуване в пълен провал.

Джанс беше остаряла и бе кмет от толкова отдавна, отчасти защото довършваше нещата докрай и отчасти защото предотвратяваше лошите неща, но най-вече защото рядко влизаше в конфликти. Тя чувстваше, че вече почти е дошло времето — сега, когато беше достатъчно стара — последствията да нямат значение за нея. Обърна се да погледне Марнс и разбра, че същото се отнася и за него. Времето им беше почти изтекло. Най-доброто и най-важното нещо, което можеха да направят за силоза, бе да се уверят, че наследството, което оставят, ще се запази. Че няма да има бунтове, нито злоупотреби с властта. Затова нямаше опозиция на последните избори. Но сега усещаше как се носи към финала и по-силните и млади играчи се подготвят да я задминат. Колко съдии беше одобрила по молба на Бърнард? А сега той искаше и поста на шерифа? Колко време оставаше, докато Бърнард стане кмет? Или, което беше по-лошо — кукловод с конци, които оплитат целия силоз.

— По-полека — пуфтейки, извика Марнс.

Джанс осъзна, че слиза твърде бързо. Забави крачка.

— Това копеле доста ви ядоса — отбеляза той.

— Добре би било и ти да си ядосан — изсъска му тя в отговор.

— Ще подминете градините.

Джанс провери номера на площадката и видя, че той е прав. Ако беше обърнала внимание, щеше да усети миризмата. Когато вратите на следващата площадка се отвориха, през тях излезе носач, натоварен с чували с плодове. Мирисът на зрели плодове и влажна растителност, който го съпровождаше, й се стори неустоим.

Времето за вечеря беше отминало и уханието беше опияняващо. Макар и претоварен, носачът забеляза, че напускат стълбището и се отправят към площадката, и задържа вратата с крак, докато ръцете му се напрягаха под тежестта на големите чували.

— Кмете — сведе глава за поздрав той и след това кимна на Марнс.

Джанс му поблагодари. Повечето носачи й изглеждаха познати — беше ги виждала много пъти, докато правеха доставки из целия силоз. Но никога не оставаха достатъчно дълго на едно място, за да научи и запомни имената им — нещо, което обикновено умееше да прави. Докато двамата с Марнс влизаха в хидропонните ферми, тя се зачуди дали носачите успяват всяка вечер да се приберат у дома, при семействата си. И дали изобщо имат семейства? Дали не са като свещениците? Беше твърде стара и твърде любопитна, за да не знае тези неща. Но от друга страна, може би един ден на стълбището беше достатъчен, за да оцени работата им и наистина да ги забележи. Носачите бяха като въздуха, който дишаше — неизменно бяха тук, неизменно обслужваха, бяха толкова необходими и вездесъщи, че ги приемаха за даденост. Но сега умората от спускането беше отворила напълно сетивата й за тях. Беше като внезапна глътка кислород, която бе отключила благодарността й към тях.

— Помиришете тези портокали — рече Марнс и я откъсна от мислите й.

След като преминаха през ниските врати на градината, той започна да души въздуха. Един служител в зелен гащеризон им махна да влязат.

— Оставете чантите си тук, кмете — каза той и посочи стена с прегради, тук-там запълнени с чанти и вързопи.

Джанс го послуша и остави своя багаж в една от преградите. Марнс го бутна в дъното и сложи и своята раница в същата преграда. Независимо дали го бе направил, за да спести място, или просто проявяваше обичайната си загриженост за нея, но тя намери постъпката му толкова прекрасна, колкото беше въздухът в градините.

— Имаме резервации за тази вечер — уведоми Джанс работника.

Той кимна.

— Стаите са един етаж по-долу. Мисля, че все още приготвят вашите. Само на посещение ли сте дошли, или и ще хапнете?

— По малко и от двете.

Младият мъж се усмихна.

— Е, докато похапвате, стаите ви би трябвало да станат готови.

Стаи, помисли си Джанс. Тя поблагодари на младежа и последва Марнс в лабиринта от градини.

— От колко време не си идвал тук? — попита тя заместника.

— О, от доста време. Може би около четири години.

— Точно така — засмя се Джанс. — Как можах да забравя? Кражбата на века.

— Радвам се, че ви се вижда забавно — рече Марнс.

В края на коридора усуканата спирала на хидропонните градини се разделяше в двете посоки. Този главен тунел се виеше през две нива на силоза и наподобяващите му лабиринт извивки стигаха чак до далечните бетонни стени. Постоянният звук от водата, капеща от тръбите, беше странно успокояващ и плисъкът й отекваше под ниския таван. Тунелът беше отворен от двете страни и се разкриваше гъстата зеленина на растенията, зеленчуците и дръвчетата, които растяха сред плетеницата от пластмасови тръби. Навсякъде бяха вързани канапи, за да има на какво да се закрепят пълзящите лози и стебла. Мъже и жени, подпомогнати от младите си сенки, се грижеха за растенията. Всички бяха облечени в зелени гащеризони. Около вратовете им висяха торби, издути от реколтата за деня, а ножиците в ръцете им тракаха като малки щипки, които сякаш бяха част от телата им. Подрязваха хипнотизиращо сръчно и без усилие, с онова умение, което се появява само след дни, седмици и години на практика и повторение.

— Не предположи ли ти пръв, че кражбата е дело на вътрешен човек? — попита Джанс, като продължаваше да се усмихва мислено.

Двамата с Марнс следваха знаците, сочещи към стаите за дегустация и трапезариите.

— Наистина ли ще говорим за това?

— Не знам защо то те смущава. Трябва да го приемаш с усмивка.

— С времето и това ще стане. — Марнс спря и надникна през мрежата, ограждаща доматени насаждения.

От силната миризма на зрелите зеленчуци стомахът му изкъркори.

— Тогава бяхме принудени да направим публичен арест — тихо обясни Марнс. — През цялото време Холстън не беше на себе си. Всяка вечер ми изпращаше искане да го информирам какво ново се е случило. Никога преди това не съм го виждал да си го изкарва така на някого. Сякаш наистина имаше нужда от това, нали се сещате? — Той пъхна пръсти в мрежата и се загледа в зеленчуците, сякаш вместо тях виждаше отминалите години. — Сега, като се върна назад, имам чувството, че е знаел, че нещо се случва с Алисън. Сякаш е предусещал лудостта й. — Той се обърна към Джанс. — Спомняте ли си какво беше, преди тя да почисти? Беше минало толкова дълго време, всички бяха на ръба.

Джанс отдавна беше спряла да се усмихва. Тя се приближи до Марнс. Той се обърна отново към растенията и проследи как една работничка откъсва зрял домат и го слага в кошницата си.

— Разбираш ли, мисля, че Холстън искаше да изпусне парата от силоза. Смятам, че искаше сам да разследва кражбите. Искаше да му пращам доклади всеки ден, сякаш животът му зависеше от това.

— Съжалявам, че заговорих за това — каза Джанс и сложи ръка върху рамото му.

Марнс се обърна и погледна ръката й. Долната му устна се виждаше под мустака му. Джанс си представи как той целува ръката й. Тя я отдръпна.

— Всичко е наред — отвърна той. — Предполагам, че без всичкия този багаж всъщност е доста забавно. — Той се обърна и продължи нататък по коридора.

— Някога разбра ли се как е стигнал дотук?

— Нагоре по стълбището — отговори Марнс. — Няма друг начин. Макар че чух един човек да предполага, че някое дете може да го е откраднало за домашен любимец и след това да го е пуснало тук, горе.

Джанс се засмя. Не можа да се сдържи.

— Заек — каза тя — да обърка плановете на най-великия служител на закона на нашето време и да се измъкне със зеленчуци на стойност една годишна заплата.

Марнс поклати глава и леко се засмя.

— Не най-великият — възрази той. — Това никога не съм бил аз.

Той погледна към коридора, прокашля се и Джанс разбра отлично кого има предвид.

След обилна и засищаща вечеря те се оттеглиха едно ниво по-надолу в стаите за гости. Джанс заподозря, че за настаняването им са положени допълнителни усилия. Всички стаи бяха претъпкани — много от тях бяха резервирани по няколко пъти. И тъй като датата на почистването беше определена доста преди това тяхно интервю в последния момент, тя предположи, че са настанили някого в околните стаи, за да им освободят място. Фактът, че им бяха дали отделни стаи, като тази за кмета беше с две легла, още повече влошаваше нещата. Не беше само излишното пропиляване на легло, а и това как ги бяха разпределили. Джанс се беше надявала да не й е чак толкова… удобно. И Марнс вероятно се беше почувствал по същия начин. Тъй като имаше още часове преди лягане и двамата бяха под влиянието на хубавата храна и силното вино, той я покани в малката си стая, за да си побъбрят, докато градините отвън утихваха.

Стаята му беше изискано уютна, само с едно двойно, но хубаво легло. Градините горе бяха едно от десетките големи частни предприятия. Всичките разходи за престоя й щяха да бъдат покрити от служебния бюджет за пътувания и тези пари, както и пътните такси на останалите пътуващи, помагаха на предприятието да си позволява по-луксозни неща като хубави чаршафи от тъкачните станове, а също и матрак, който да не скърца.

Джанс седна в края на леглото. Марнс свали кобура си, сложи го върху шкафчето и се просна върху съседния диван, само на няколко крачки от нея. Докато тя си сваляше обувките и разтриваше уморените си крака, той не спираше да говори за храната и за разточителството да ги сложат в отделни стаи, като междувременно поглаждаше мустака си.

Джанс разтри палците си, за да облекчи набитите си пети.

— Усещам, че ще ми е нужна цяла седмица почивка долу, преди да започнем да се изкачваме обратно — каза тя след една пауза.

— Изобщо няма да е толкова зле — увери я Марнс. — Ще видите. На сутринта мускулите ще ви болят, но щом започнете да се движите, ще откриете, че се чувствате по-силна от днес. Същото се отнася и за пътя нагоре. Просто ще правите крачка след крачка и преди да се усетите, ще сте си у дома.

— Надявам се да си прав.

— Освен това ще успеем за четири дни, вместо за два. Просто мислете за това като за приключение.

— Повярвай ми, точно това и правя.

Известно време поседяха в мълчание. Джанс си почиваше, облегната на възглавниците, а Марнс гледаше в празното пространство. Тя с изненада установи колко успокояващо и естествено е да е сама в една стая с него. Не беше необходимо да разговарят. Можеха просто да са заедно. Без значка и без служби. Двама души.

— Не ходите при свещеници, нали? — попита я накрая Марнс.

— Не — поклати глава тя. — А ти?

— Не съм го правил. Но мисля за това.

— Холстън?

— Донякъде. — Той се наведе напред и разтри с ръце бедрата си, сякаш искаше да изстиска болката от тях. — Искам да разбера къде смятат, че е отишла душата му.

— Още е с нас. Така или иначе това ще ти кажат.

— А вие какво мислите?

— Аз ли? — Тя се надигна на единия си лакът от възглавниците и го загледа как я наблюдава. — Наистина не знам. Старая се да съм достатъчно заета, за да не мисля за това.

— Мислите ли, че душата на Доналд е все още тук, с нас?

Джанс усети как по тялото й преминават тръпки. Не можеше да си спомни откога не беше чувала някой да произнася името му.

— Няма го по-дълго, отколкото е бил мой съпруг — въздъхна тя. — Била съм омъжена по-дълго за неговия дух, отколкото за самия него.

— Струва ми се, че не е редно да говорите така.

Джанс сведе поглед към леглото и светът около нея леко се размаза.

— Не мисля, че би имал нещо против. И да, той е още с мен. Всеки ден ме подтиква да бъда добър човек. Чувствам как ме наблюдава през цялото време.

— Аз също — каза Марнс.

Джанс вдигна очи и видя, че той я гледа втренчено.

— Мислите ли, че той би искал да сте щастлива? Във всичко, искам да кажа? — Той престана да разтрива краката си и остана да седи така, с ръце на коленете, докато накрая не му се наложи да извърне поглед.

— Ти беше най-добрият му приятел — отвърна Джанс. — Какво мислиш, че би искал?

Марнс потри лицето си и хвърли поглед към затворената врата, някакво дете претича със смях по коридора.

Смятам, че единственото, което той би искал, е да сте щастлива. Точно затова той беше подходящият мъж за вас.

Джанс избърса очи, докато той се беше извърнал, и погледна с любопитство влажните си пръсти.

— Става късно — каза тя, плъзна се към края на малкото легло и се пресегна да вземе обувките си — чантата и бастунът й я чакаха до вратата. — И мисля, че си прав. Вероятно на сутринта ще съм малко схваната, но после ще се почувствам по-силна.

12

През втория и последен ден от спускането им дълбоко долу новото усещане се превърна в нещо обичайно. Дрънченето и тропането на голямото спираловидно стълбище намери своя ритъм. Джанс беше потънала в мислите си и на моменти дотолкова се отнасяше, че когато вдигнеше очи към номера на етажа и видеше седемдесет и втори, а после — осемдесет и четвърти, започваше да се чуди кога са минали цяла дузина площадки. Дори и схващането в лявото й коляно изчезна, макар тя да не знаеше дали е станало безчувствено от умора, или наистина здравето й се е подобрило. Използваше по-рядко бастуна, след като откри, че той само забавя темпото й, защото често попадаше между стъпалата и се закачаше там. Пъхна го под мишницата си и реши, че там й е по-полезен, сякаш беше още една кост от скелета й, която я поддържа цяла.

Когато подминаха деветдесетия етаж с неговата воня на тор, прасета и други животни, Джанс се забърза и пропусна обиколката и обяда, които беше планирала. За миг се сети как онзи малък заек се беше измъкнал от една друга ферма, бе изминал двайсет етажа, без да го забележат, и бе изял храната си за три седмици, хвърляйки в смут половината силоз.

Формално погледнато, още когато стигнаха до деветдесет и седмия етаж, вече бяха дълбоко долу. Долната една трета. Ho макар че силозът беше разделен математически на три части, всяка от по четирийсет и осем етажа, нейният ум не работеше по този начин. Смяташе стотния етаж за по-добра отправна точка. Той беше нещо като километричен камък. Броеше етажите надолу, докато не стигнаха до първата площадка с трицифрено число, и тогава спряха за почивка.

Забеляза, че Марнс диша тежко. Но тя самата се чувстваше чудесно. Жива и ободрена по онзи начин, по който се надяваше, че ще я ободри пътуването. Усещането за безполезност и страх, както и изтощението от първия ден бяха изчезнали. Беше останало само лекото опасение, че тези мрачни чувства могат да се завърнат и това жизнерадостно въодушевление да е временно и че ако спре или се замисли за по-дълго, то ще изчезне и лошото й настроение ще се върне.

Разделиха си малък самун хляб, седнали върху металната решетка на широката площадка, с лакти, опрени на парапета, и крака, люлеещи се във въздуха, като две хлапета, избягали от час. Стотното ниво изобилстваше от хора, които идваха и си отиваха. Целият етаж беше пазар — място за размяна на стоки, където със спечелените с труд читове се плащаше за онова, което беше нужно или просто желано. Покрай тях минаваха работници, следвани от сенките си, членове на семейства си викаха един на друг през тълпи, от които можеше да ти се завие свят, търговци гръмогласно предлагаха най-добрите си стоки. Вратите оставаха отворени за трафика и позволяваха на миризмите и звуците да стигат до двойно по-широката площадка, чиято решетка вибрираше от цялата тази суматоха.

Джанс се наслаждаваше на анонимността на тълпата. Тя отхапа от своята половина от самуна, изпечен тази сутрин, усети свежия му аромат и мекота и се почувства като друг човек. По-млада. Марнс й отряза парче сирене и резен ябълка, след това направи с тях сандвич. Ръката му докосна нейната, когато й го подаде. Дори трохите хляб върху мустака му бяха част от съвършенството на този миг.

— Доста сме напред с разписанието — отбеляза Марнс, преди да отхапе от ябълката. Беше просто приятелска забележка нещо като потупване по гърба. — Предполагам, че ще стигнем до сто и четирийсетия преди вечеря.

— Точно сега не ме плаши дори изкачването — заяви Джанс.

Тя довърши сиренето и ябълката, като дъвчеше със задоволство. Каза си, че всичко е по-вкусно, когато пътуваш по стълбището. Или когато си в приятна компания и сред музиката, носеща се от пазара. Някакъв просяк дрънкаше на укулеле[1] и музиката му се извисяваше над шума на тълпата.

— Защо не идваме по-често тук? — попита тя.

— Може би защото дотук са сто етажа? — изсумтя Марнс.

— Освен това си имаме гледката, фоайето и бара на Кипър. Колко от хората тук се качват да видят това по-често от веднъж на няколко години?

Джанс се замисли върху думите му, докато дъвчеше последната си хапка хляб.

— Мислиш ли, че това е нормално? Да не се отдалечаваме много от мястото, където живеем?

— Не те разбирам — отвърна Марнс с пълна уста.

— Да предположим, съвсем хипотетично, че хората са живеели в онези древни силози над земята, които се издигат зад склона на хълма. Нали не смяташ, че са се движили толкова малко? И са стояли само в един и същи силоз? Че никога не са идвали дотук или не са минавали нагоре-надолу по стотиците етажи?

— Не мисля за тези неща — заяви Марнс.

Джанс прие думите му като намек, че и тя не би трябвало да мисли за това. Понякога беше невъзможно да разбереш какво трябва и не трябва да говориш за външния свят. Това бяха разговори, които се водеха между брачни партньори, и може би това, че вчера бяха слизали и прекарали деня заедно, й бе повлияло. Или може би като всички останали се поддаваше на еуфорията след почистването, на усещането, че някои правила могат да са по-либерални, че човек може да се остави на някои изкушения и че освобождаването на напрежението в силоза е извинение за всеки да се чувства малко по-свободен в собствената си кожа.

— Време ли е да тръгваме? — попита Джанс, докато Марнс дояждаше хляба си.

Той кимна и двамата се изправиха и събраха нещата си. Една жена, която минаваше покрай тях, се обърна и се загледа в тях. По физиономията й стана ясно, че ги е разпознала, после тя се обърна да настигне децата си.

Джанс си помисли, че тук сякаш е различен свят. Твърде отдавна не беше идвала на посещение по тези етажи. И докато си обещаваше, че няма да позволи това да се случи отново, една част от нея знаеше подобно на ръждясала машина, която усеща колко е остаряла, че това пътуване ще бъде последното.

Етажите се появяваха и после се изгубваха от погледа. По-голямата ферма на сто и трийсетия, миризливата водна пречиствателна станция под нея. Джанс откри, че е потънала в мисли и си припомня разговора с Марнс от предишната вечер и думите си, че Доналд е живял с нея повече в спомените й, отколкото в реалността, когато изведнъж се озова пред вратата на сто и четирийсетия.

Тя дори не беше забелязала промяната в трафика, нито това, че преобладават сините дочени гащеризони, че носачите са натоварени с повече торби с части и инструменти, отколкото с дрехи, храна и лични доставки. Но тълпата при вратата показваше, че е стигнала до горните нива на Механичния. На входа се бяха събрали работници в широки сини гащеризони, осеяни със стари лекета. Джанс почти можеше да отгатне професиите им по инструментите, които носеха. Беше късно следобед и тя предположи, че се прибират у дома след ремонтите, които са правили из целия силоз. Мисълта, че им се налага да изкачват толкова много стъпала и след това да работят, беше направо зашеметяваща. И тогава тя си спомни, че се готви да направи точно същото.

Вместо да злоупотребява с поста си или с властта на Марнс, тя и той се наредиха на опашката да изчакат работниците, които се отчитаха на вратата. Докато тези уморени мъже и жени се регистрираха, за да влязат обратно, и вписваха в дневника пътуванията и часовете си, Джанс си мислеше за времето през дългото спускане, което беше пропиляла в размишления за собствения си живот, време, което трябваше да използва, за да изглади молбата, която щеше да отправи към онази Жулиета. Неочаквано за нея стомахът й нервно се присви, когато опашката се размърда напред. Работникът пред тях показа личната си карта в синия цвят на Механичния. Той надраска данните си върху една прашна плоча. Когато дойде техният ред, те преминаха през външната врата и показаха златните си лични карти. Пазачът на пункта повдигна вежди, след това сякаш разпозна кмета.

— Ваше благородие — каза той и Джанс не го поправи. — Не ви очаквахме по време на тази смяна. — Той върна картите им и взе парче тебешир. — Позволете ми.

Джанс проследи как мъжът завъртя дъската и изписа имената им с четлив почерк, като събираше с дланта си праха от предишния слой тебешир отдолу. За Марнс той просто записа „Шериф“ и Джанс не го поправи.

— Знам, че е очаквала да дойдем по-късно — каза Джанс, — но се чудя дали може да се срещнем с Жулиета Никълс сега.

Пазачът на пункта се обърна и погледна зад себе си към електронния часовник, отбелязващ точното време.

— Остава още един час, докато се върне от генератора. Доколкото я познавам, може да са и два. Може да отидете в столовата и да я изчакате там.

Джанс погледна към Марнс, който сви рамене.

— Още не съм съвсем гладен — каза той.

— А може ли да се срещнем с нея на работното й място? Ще бъде добре да видим с какво се занимава. Ще направим всичко възможно да не пречим.

Пазачът сви рамене.

— Вие сте кметът. Не мога да ви откажа. — Той посочи с тебешира надолу по коридора и опашката от хора, които чакаха, се размърда нетърпеливо. — Отидете при Нокс. Той ще изпрати някой да ви отведе долу.

Човек трудно можеше да не забележи началника на Механичния. Нокс щедро запълваше най-големия гащеризон, който Джанс някога беше виждала. Тя се зачуди дали допълнителният дочен плат не струва повече пари и как ли човек успява да засити такъв голям търбух. Към това се добавяше и гъста брада. Не беше ясно дали той се усмихна, или намръщи, когато ги видя да се приближават. Беше спокоен и непоклатим като бетонна стена.

Джанс обясни защо са тук. Марнс го поздрави и тя осъзна, че вероятно са се срещали при последното посещение на заместника долу. Нокс я изслуша, кимна и след това изрева с толкова силен глас, че думите не се различаваха една от друга. Но явно означаваха нещо за някого, защото зад него се появи момче — слабовато хлапе с необикновено ярка оранжева коса.

— Отведигдолприджулс — изръмжа Нокс, като интервалите между думите бяха също толкова неразличими, колкото и пролуката в брадата му, където би следвало да е устата.

Момчето — малко дори и за сянка — махна с ръка и се стрелна нанякъде. Марнс благодари на Нокс, който не помръдна, и двамата с кмета последваха момчето.

Джанс забеляза, че коридорите в Механичния са дори по-тесни, отколкото на останалите места в силоза. Те се промъкваха през трафика в края на деня. Бетонните блокове от двете им страни бяха грундирани, но не и боядисани и когато ги докоснеше с рамо, усещаше грубата им повърхност. Над главите им се виждаха успоредни или преплитащи се водопроводни тръби и тръби за кабели. Джанс имаше усещането, че трябва да върви наведена въпреки петнайсетината сантиметра между главата й и тавана. Тя забеляза, че много от по-високите работници вървят приведени. Светлините над главата й бяха слаби и на голямо разстояние една от друга и създаваха непреодолимо усещане, че си в тунел, който навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в земята.

Момчето сянка с оранжевата коса ги водеше уверено по завоите и явно добре познаваше пътя. Стигнаха до квадратно стълбище с десни завои и слязоха още два етажа надолу.

Докато се спускаха, Джанс чуваше засилващо се бучене. Когато напуснаха стълбището на сто четирийсет и втория, подминаха някакво странно приспособление в просторна стая. Стоманено рамо, голямо колкото няколко души, задвижваше бутало през бетонния под. Джанс се позабави, за да погледа ритмичното му движение. Не знаеше какво е това.

— Това ли е генераторът? — попита.

Марнс се засмя по снизходителния начин, типичен за мъжете.

— Това е помпа — отвърна той. — Нефтен кладенец. Благодарение на нея можете да четете през нощта.

Той леко стисна рамото й, когато минаваше покрай нея, и Джанс веднага му прости, че й се е присмял. Тя забърза след него и младата сянка на Нокс.

— Генераторът е онова бучене, което се чува — добави Марнс. — Помпата изпомпва нефт, с който правят нещо в завод няколко нива по-долу и след това е готов за горене.

Джанс имаше бегла представа за всичко това — вероятно от някое събрание на комисията. Тя отново беше удивена каква голяма част от силоза е непозната дори за нея, която би трябвало — поне на теория — да го ръководи.

Настойчивата вибрация в стените се засилваше с приближаването им към края на залата. Когато момчето с оранжевата коса отвори вратите, звукът стана оглушителен. Джанс се поколеба дали да се приближи повече и дори Марнс, изглежда, се бавеше. Хлапето енергично им помаха да продължат и Джанс откри, че краката й пристъпват по посока на шума. Внезапно тя се зачуди дали момчето не ги води отвън. Беше нелогична и глупава идея, родена от представата за най-опасната заплаха, която изобщо можеше да си представи.

След като тя премина през прага, надничайки страхливо иззад Марнс, момчето остави вратата да се затвори и те се озоваха в капан под яростната атака на шума. Хлапето взе от един рафт до стената слушалки без кабели, висящи от тях. Джанс последва примера му и сложи един чифт и върху своите уши. Шумът заглъхна и тя продължи да го усеща само в гърдите и нервните си окончания. Зачуди се защо този рафт за слушалки се намира вътре в помещението вместо отвън.

Момчето махна с ръка и им каза нещо, но само устните му помръдваха. Последваха го през тесен тунел от стоманени решетки с под, който приличаше на площадките на всеки етаж от силоза. Когато коридорът зави, едната стена изчезна и беше заменена от парапет от три хоризонтални пръчки. От другата страна се издигаше машина, която беше отвъд представите на кмета. Беше голяма колкото целия й апартамент и кабинета, взети заедно. В началото й се стори, че нищо в нея не помръдва и не оправдава бумтенето, което усещаше в гърдите и по кожата си. Едва когато я заобиколиха, тя забеляза стоманения прът, който стърчеше от задната страна на устройството и се въртеше бясно, като изчезваше в друга масивна метална машина с огромни кабели, издигащи се към тавана.

Мощта и енергията в тази стая бяха осезаеми. Когато стигнаха до края на втората машина, Джанс най-сетне забеляза една самотна фигура, която работеше край нея. Млада жена, облечена в гащеризон и с каска на главата, от която се спускаше кестенява, сплетена на плитка коса. Беше се навела над гаечен ключ, който беше почти толкова дълъг, колкото тя беше висока. Присъствието й даваше ужасяващо ясна представа за размера на машините, но тя, изглежда, не се страхуваше от тях. Жената натисна с всички сили ключа, а тялото й беше ужасяващо близо до тътнещото устройство и напомни на Джанс за една стара детска приказка, в която мишка скубе косъм от измислено животно, наречено слон. Представата, че жена с такъв ръст би могла да поправя такава ужасяваща машина, изглеждаше абсурдна. Но тя продължи да наблюдава работата й, докато момчето сянка на Нокс се шмугна през вратата, изтича при нея и я дръпна за гащеризона.

Жената се обърна, без да се стряска, и присви очи към Джанс и Марнс. Тя избърса чело с опакото на едната си ръка, а с другата вдигна гаечния ключ и го подпря на рамото си. Погали сянката по главата и се отправи към посетителите. Джанс видя, че ръцете на жената са слаби и с добре очертани мускули. Тя не носеше долна риза, беше облечена само в синия гащеризон, изрязан на гърдите и разкриващ част от маслиновата й кожа, която лъщеше от пот. Имаше същия загар като фермерите, които работеха под лампите за стимулиране на растежа, но ако се съдеше по вида на дочените й дрехи, той спокойно можеше да се дължи и на смазка и мръсотия.

Тя спря пред Джанс и Марнс и им кимна. Усмихна се на Марнс, давайки знак, че го е познала. Не подаде ръка, за което Джанс й беше благодарна. Вместо това посочи към една врата до остъклена стена и се отправи натам.

Марнс я последва като послушно кученце, а Джанс тръгна подире му. Тя се обърна, за да се убеди, че сянката не се мотае в краката й, и го видя как вече тича обратно по пътя, по който бяха дошли. Косата му проблясваше на бледата светлина от лампите в генераторната зала. Що се касаеше до момчето, то беше изпълнило задълженията си.

Вътре в малката стая за управление шумът намаля. Той почти изчезна, когато затвориха плътно дебелата врата. Жулиета свали каската и заглушителите си и ги остави на една полица. Джанс също предпазливо отлепи своите от главата си, а когато чу, че от шума е останало само далечно бръмчене, ги свали изцяло. Стаята беше малка и пълна с метални повърхности и примигващи лампички. Никога не беше виждала нещо подобно. Стори й се странно, че е кмет и на тази стаичка, за която дори не подозираше, че съществува, и която със сигурност не би могла да управлява.

Докато звънтенето в ушите на Джанс постепенно утихваше, Жулиета завъртя няколко копчета, като наблюдаваше как едни малки стрелки помръдват под стъклените си циферблати.

— Мислех си, че срещата ни ще се проведе утре сутринта — каза тя и се съсредоточи напрегнато в работата си.

— Стигнахме по-бързо, отколкото очаквах.

Джанс погледна Марнс, който държеше слушалките си в ръце и неспокойно пристъпваше от крак на крак.

— Радвам се, че се срещаме отново, Джулс — рече той.

Тя кимна и се наведе напред, за да надникне през дебелия стъклен прозорец към огромните машини отвън, докато ръцете й се стрелкаха по широкото контролно табло, без да е необходимо да ги поглежда, и настройваха големи черни циферблати с избледнели бели знаци.

— Съжалявам за партньора ти — каза тя и погледна надолу към показанията на няколко устройства.

Сетне се обърна и започна да разучава Марнс. Джанс видя, че под потта и мръсотията тази жена е красива. Лицето й беше строго и слабо, а очите — блестящи. Отдалече се виждаше, че има остър ум. И тя гледаше Марнс с истинско съчувствие, което ясно личеше в сключените й вежди.

— Наистина ужасно съжалявам — повтори тя. — Той изглеждаше добър човек.

— Най-добрият — промълви Марнс сподавено.

Жулиета кимна, сякаш думите му изчерпваха всичко, което трябваше да бъде казано. Тя се обърна към Джанс.

Усещате ли тази вибрация, кмете? Получава се, когато съединителят се разминава с едва два милиметра. Ако мислите, че тук се усеща силно, трябва да си сложите ръцете върху корпуса. Пръстите ви веднага ще изтръпнат. А ако ги задържите достатъчно дълго, костите ви ще започнат да тракат така, все едно се разпадате.

Тя се обърна и се пресегна между Джанс и Марнс, за да задейства масивен превключвател, след това се обърна отново към контролното табло.

— Сега си представете на какво е подложен този генератор, когато се тресе по този начин. Зъбците в трансмисията започват да стържат един в друг, малки стружки метал се въртят в маслото като зрънца от шкурка. Докато се усетите, стоманата се пръсва на парчета и оставаме без енергия, като се изключи онази, която можем да получим от резервното захранване.

Джанс затаи дъх.

— Искаш да ти намерим помощник ли? — попита Марнс.

Жулиета се засмя.

— Това не е нещо ново или различно от проблема, с който се сблъсква всяка смяна. Ако резервното устройство не беше разглобено за нови набивки и ако можехме да изкараме седмица на половин мощност, щях да извадя този съединител, да го настроя и генераторът да се върти като нов. — Тя стрелна с поглед Джанс. — Но тъй като имаме нареждане за пълна мощност, без прекъсвания, това не може да се случи. Затова ще продължа да затягам болтовете, докато те все така се опитват да се разхлабят, и ще се мъча да открия подходящите обороти, така че той да продължи да пее горе-долу прилично.

— Когато подписах тази заповед, нямах представа… — понечи да каже кметът.

— А пък аз си мислех, че съм опростила достатъчно доклада си, че да стане ясно — прекъсна я Жулиета.

— Колко време имаме, преди да възникне повреда?

Джанс внезапно осъзна, че не тя беше тук, за да интервюира тази жена. По-скоро се случваше обратното.

— Колко време? — Жулиета се засмя и поклати глава, след което направи последни настройки и се обърна с лице към тях, скръстила ръце. — Може да се случи и в момента. Могло е да стане преди сто години. Важното е, че ще се случи, а може да бъде избегнато. Целта не трябва да е това място да бръмчи, докато сме живи — тя погледна многозначително Джанс — или докато трае настоящият ни срок. Ако целта не е да направим така, че да работи вечно, най-добре още сега да си събираме багажа.

Джанс забеляза как Марнс замръзна при тези думи. Усети и как собственото й тяло реагира и по кожата й премина хлад. Последното изречение на Жулиета беше опасно близо до измяната. Метафората в него не спасяваше положението.

— Бих могла да обявя празник без енергия — предложи Джанс. — Можем да го направим в памет на онези, които почистват. — Тя се замисли по-сериозно над тази идея. — Може да послужи като извинение за сервизно обслужване не само на вашата машина. Бихме могли…

— Пожелавам ви късмет в опита да накарате Информационния отдел да изключи своите боклуци — каза Жулиета.

Тя избърса брадичката си с опакото на ръката, която на свой ред избърса в гащеризона си. След което погледна към петното смазка, което беше направила върху дочения плат.

— Извинете ме за грубия език, кмете.

Джанс искаше да й каже, че всичко е наред, но поведението на жената и нейната сила й напомниха твърде много за нея самата преди време, такава, каквато тя едва си спомняше, че някога е била. Млада жена, която не се церемони много и получава онова, което иска. Тя се усети, че поглежда към Марнс.

— Защо споменаваш точно техния отдел? Имам предвид относно енергията.

Жулиета се засмя и отпусна ръце. След това ги вдигна към тавана.

— Защо ли? Дали защото Информационният разполага с три етажа от общо сто четирийсет и четири? И въпреки това използва една четвърт от цялата енергия, която произвеждаме. Мога да ви помогна да го изчислите…

— Не е необходимо.

— А не си спомням някой сървър досега да е нахранил някого, да е спасил нечий живот или да е закърпил нечии панталони.

Джанс се усмихна. Тя внезапно проумя какво Марнс харесва в тази жена. Освен това видя и себе си през неговите очи, каквато е била като млада, преди да се омъжи за най-добрия му приятел.

— Ами ако накараме Информационния отдел да намали консумацията, за да направи профилактика в продължение на седмица? Това ще свърши ли работа?

— Мислех, че сме слезли тук, за да я накараме да спре да се занимава с всичко това — промърмори Марнс.

— А аз ти казах — стрелна го с поглед Жулиета, — или може би го казах на секретарката ти, да не си губите времето. Не че имам нещо против онова, което правиш, но тук, долу, имат нужда от мен.

Тя вдигна ръка и погледна нещо, което висеше на китката и. Беше часовник. Тя го изучаваше така, все едно той още работеше.

— Вижте, с удоволствие бих си побъбрила с вас още. — Тя вдигна поглед към Джанс. — Особено ако можете да гарантирате, че ще има пауза за намаляване на консумацията. Но трябва да направя още няколко настройки, а вече работя извънредно. Нокс се ядосва, когато карам прекалено много допълнителни смени.

— Ще ти се махнем от главата — успокои я Джанс. — Още не сме вечеряли, така че навярно можем да се видим след това? Щом се регистрираш след работа и се поизчистиш?

Жулиета се погледна, сякаш за да провери дали изобщо й трябва почистване.

— Да, разбира се — отвърна тя. — Имате ли места в спалните помещения?

Марнс кимна.

— Добре. По-късно ще ви намеря там. И не забравяйте да си сложите шумозаглушителите. — Тя посочи ушите си, погледна Марнс в очите, кимна и след това се върна към работата си, като им даде да разберат, че засега разговорът е приключен.

13

Марнс и Джанс бяха отведени до столовата от Марк, механик, който тъкмо се прибираше от втора смяна. Марнс, изглежда, се почувства засегнат, задето са решили, че му е нужен водач. Заместникът притежаваше чисто мъжкото качество да се преструва, че знае къде се намира, дори и когато не е така. За да докаже това, той вървеше малко по-напред, спираше на някое разклонение и посочваше въпросително в някаква посока. На свой ред Марк само се смееше и го поправяше.

— Но тук всичко изглежда еднакво — мърмореше Марнс, като продължаваше да върви най-отпред.

Джанс се засмя на показната му мъжественост и продължи да върви по-назад и да слуша внимателно младия механик, за когото узна, че е от смяната на Жулиета. Той миришеше на дълбоко долу — онзи особен мирис, който се разнасяше винаги, когато някой механик дойдеше да поправи нещо в кабинетите им. Беше миризмата на работата им — смесица от мирис на пот, смазка и слаб полъх на химикали. Но Джанс постепенно свикваше да не й обръща внимание. Тя видя, че Марк е мил и любезен човек, който я хвана за ръка, когато покрай тях премина количка с тракащи резервни части, и който познаваше всеки, когото срещаха в тези слабо осветени коридори със стърчащи тръби и висящи жици. Джанс си помисли, че той живее много по-добре, отколкото предполага мястото в живота, което заема. Излъчваше увереност. А усмивката му в мрака беше толкова блестяща, че хвърляше сенки наоколо.

— Колко добре познаваш Жулиета? — попита го тя, щом като шумната количка се отдалечи достатъчно, че да се чуват.

— Джулс? Познавам я като сестра. Тук всички сме като едно семейство.

Той изрече това така, сякаш смяташе, че в останалата част от силоза е различно. Пред тях Марнс беше спрял на следващото разклонение и се почесваше по главата в опит да отгатне правилната посока. Отсреща на ъгъла бяха застанали двама механици, които се смееха. Те размениха с Марк няколко кратки думи, които прозвучаха на Джанс като на чужд език. Тя подозираше, че Марк е прав и че може би нещата стават по различен начин тук, в дълбините на силоза. Хората тук явно не криеха мислите и чувствата си и казваха онова, което мислят, както бяха оголени тръбите и кабелите наоколо.

— Оттук — каза Марк и посочи към шума от множество едновременни разговори и звънтежа на ножове и вилици в метални чинии, разнасящ се от отсрещния край на просторен салон.

— Та има ли нещо, което да можеш да ни разкажеш за Джулс? — попита Джанс и се усмихна на Марк, когато той й задържа вратата. — Нещо, което смяташ, че трябва да знаем?

Двамата последваха Марнс до няколко свободни места. Служителите от кухненския персонал щъкаха насам-натам между масите и сервираха храната, вместо да оставят механиците да се редят на опашка, за да получат порциите си. Преди още да са се настанили на очуканите алуминиеви

— Скъпа, нали си спомняш заместник Марнс. — Той посочи Марнс, който избърса мустака си с длан. — Това е жена ми, Шърли.

Те си стиснаха ръцете. Тъмните петна върху кокалчетата на ръцете на Шърли изглеждаха постоянни, като татуировки от работата, която вършеше.

— А това е нашият кмет Джанс.

Двете жени също си стиснаха ръцете.

Джанс изпита гордост, че отвърна на силното ръкостискане, без да я е грижа за смазката.

— За мен е удоволствие — каза Шърли.

Тя седна. Докато се запознаваха, храната й някак си се беше материализирала. Повърхността на супата й още се поклащаше и от нея се надигаше пара.

— Да не е станало някакво престъпление, полицай? — усмихна се Шърли на Марнс, докато си отчупваше хляб, като му даде да разбере, че се шегува.

— Дошли са да убеждават Джулс да се премести на върха с тях — обясни Марк и Джанс забеляза, че той повдигна вежди към жена си.

— Желая ви късмет — каза тя. — Ако това момиче някога се премести и с едно ниво, то ще е надолу, към мините.

Джанс искаше да я попита какво има предвид, но Марк се обърна и продължи от там, докъдето беше стигнал.

— И така, работех в Електрическия, когато тя се появи…

— Да не би да ги отегчаваш с истории за дните си на сянка? — прекъсна го Шърли.

— Разказвам им за времето, когато пристигна Джулс.

Съпругата му се усмихна.

— По онова време учех при стария Уок. Тогава той още ходеше насам-натам и от време на време излизаше…

— О, да, Уокър. — Марнс размаха лъжицата си към Джанс.

— Доста сръчен тип. Никога не напуска работилницата си.

Джанс кимна, като се опитваше да следи разказа. Неколцина от веселяците на съседната маса се изправиха да си вървят. Шърли и Марк им махнаха за довиждане и размениха по няколко думи с някои от тях, преди отново да насочат вниманието си към собствената си маса.

— Докъде бях стигнал? — попита Марк. — А, да — за пръв път срещнах Джулс, когато тя се появи с онази помпа в работилницата на Уок. — Той отпи от водата си. — Това беше едно от първите неща, които й бяха възложили. Не забравяйте, че тя беше съвсем самичка. Четиринайсетгодишна. Тънка като водопроводна тръба. Току-що беше дошла от средните етажи или отнякъде там. — Той махна с ръка, сякаш беше все едно. — Караха я да мъкне онези огромни помпи до работилницата на Уок, за да им пренавива той моторите, което горе-долу означаваше да развие два километра жица и после да я върне на мястото й. — Марк направи пауза и се засмя. — Е, по-точно, Уок караше мен да върша цялата работа. Както и да е, това е нещо като посвещаване, ако ме разбирате. Всички вие правите такива неща със сенките си, нали? Просто за да ги попречупите малко.

Нито Джанс, нито Марнс помръднаха. Марк сви рамене и продължи:

— Както и да е, тези помпи са тежки, нали се сещате? Сигурно са тежали повече от самата нея. Може би двойно повече. И тя трябваше да се мъчи да ги натоварва сама на колички и да ги качва цели четири етажа…

— Почакай. Но как? — попита Джанс, като се опитваше да си представи как момиче на тази възраст може да премести метален предмет, тежащ два пъти повече от него.

— Няма значение. С макари, въжета, подкупи — с каквото намери за добре. Точно в това е въпросът, нали? Приготвяха й десет помпи, които да достави…

— Десет — повтори Джанс.

— Да, а вероятно само две от тях действително имаха нужда от пренавиване — вметна Шърли.

— О, не знам дали са били и толкова — засмя се Марк. — Така че ние с Уок се бяхме обзаложили колко време ще мине, преди тя да се откаже и да хукне обратно при татенцето си.

— Аз бях заложила на седмица — поясни Шърли.

Марк разбърка супата си и поклати глава.

Работата беше там, че след като тя свърши работата, никой от нас нямаше никаква представа как го е направила. Минаха години, преди да ни каже.

— Седяхме на онази маса там — посочи Шърли. — Никога през живота си не съм се смяла така.

— Какво ви каза? — попита Джанс.

Тя беше забравила супата си, от която отдавна вече не се надигаше пара.

— Ами, в онази седмица със сигурност навих бобините на десет помпи. През цялото време чаках кога ще се пречупи и се надявах на това. Пръстите ме боляха. Не беше възможно тя да ги премести всичките. — Марк поклати глава. — Нямаше начин. Но аз продължавах да ги навивам, а тя продължаваше да ги влачи една след друга. Всичките десет бяха готови за шест дни. Малката сополанка отиде при Нокс, който тогава беше само началник-смяна, и го попита дали може да си вземе един ден почивка.

Шърли се засмя и надникна в супата си.

— Значи сигурно е намерила някого, който да й помогне — предположи Марнс. — Вероятно на някого му е дожаляло за нея.

Марк избърса очите си и поклати глава.

— А, как ли пък не. Все някой щеше да го види или да каже нещо. Особено когато Нокс искаше да разбере. На стареца насмалко не му гръмна бушонът, докато я разпитваше какво е направила. А Джулс само стоеше спокойна като изтощен акумулатор и свиваше рамене.

— Как го е направила? — попита Джанс.

Вече умираше да разбере.

— Преместила е само една помпа — усмихна се Марк. — Едва не си счупила гръбнака, за да я добута, но е преместила само една.

— Да, и ти си я пренавил десет пъти — рече Шърли.

— Хей, не е нужно да ми го казваш.

— Почакай — вдигна ръка Джанс. — Ами останалите?

— Сама се е справила с тях. Виновен е Уок, който не спираше да говори, докато тя метеше работилницата в онази първа вечер. Тя задаваше въпроси, дразнеше ме и ме наблюдаваше, докато работех върху първата помпа. Когато свърших, тя е избутала помпата до края на коридора, без да я сваля по стълбите, и я е прибрала в цеха за боядисване направо с количката. След това е слязла долу, взела е следващата помпа и я е завлякла в склада за инструменти. Прекарала е цялата нощ там, учейки се как да пренавива двигател.

— Аха — каза Джанс, като се досети какво се е случило. — И на следващата сутрин ти е докарала помпата от предишния ден, скрита зад близкия ъгъл.

— Точно така. След това е слязла четири нива по-надолу и е навила медния проводник, докато аз вършех същото тук, горе.

Марнс избухна в смях и удари по масата, от което паниците и хлябът подскочиха.

— В онази седмица правех средно по два двигателя на ден направо брутално темпо.

— Формално погледнато, е бил само един двигател — изтъкна Шърли и се засмя.

— Да. И тя не изоставаше от мен. Върна двигателите на началника си ден по-рано и поиска да си вземе този ден като отпуск.

— Ако добре си спомням, тя получи този почивен ден — добави Шърли и поклати глава. — Сянка с почивен ден — нещо, което изглежда абсолютно невероятно.

— Работата е там, че на първо място, изобщо не се очакваше тя да се справи с тази работа.

— Умно момиче — отбеляза Джанс и се усмихна.

— Твърде умно — рече Марк.

— И какво направи тя с почивния си ден? — поинтересува се Марнс.

Марк натисна с пръст лимона си във водата и го задържа там за момент.

— Прекара го с мен и Уок, метеше в работилницата, разпитваше как работят разни неща, къде отиват разни жици, как се разхлабва болт — такива неща. — Той отпи от водата си.

— Предполагам, че единственото, което искам да кажа, е, че ако възнамерявате да дадете работа на Джулс, трябва да сте много внимателни.

— Защо да сме внимателни? — попита Марнс.

Марк вдигна поглед към плетеницата от тръби и жици над главата си.

— Защото тя ще я върши дяволски добре. Дори и да не очаквате да го прави наистина.

14

След вечеря Шърли и Марк упътиха гостите как да стигнат до спалното помещение. Джанс наблюдаваше как двойка младоженци си разменят целувки. Марк се прибираше от смяна, докато Шърли трябваше да започне своята. Храненето, което споделяха, беше закуска за единия и вечеря за другия. Джанс поблагодари и на двамата и похвали храната, след което с Марнс напуснаха столовата, която беше почти толкова шумна, колкото и генераторната зала. Минаха по виещите се коридори и стигнаха до леглата си.

Марнс щеше да пренощува в общата спалня, използвана от младшите механици първа смяна. Беше му подготвена малка койка, която според Джанс щеше да му е една педя по-къса. За Джанс беше запазен малък апартамент надолу по коридора от общата спалня. Двамата решиха да чакат там на спокойствие и прекараха времето си в разтриване на уморените си крака и в разговори за това колко различно е всичко дълбоко долу, докато накрая на вратата се почука и Жулиета пристъпи вътре.

— Сложиха ви двамата в една стая? — учуди се тя.

— Не, заместникът е в общата спалня — засмя се Джанс. — А и аз не бих имала нищо против да пренощувам там заедно с останалите.

— Забравете за това — каза Жулиета. — Постоянно настаняват там новобранците и семействата, които идват на посещение. Не е кой знае какво.

Джанс наблюдаваше как Жулиета захапа парче канап, след това събра все още мократа си от душа коса и я върза на опашка. Беше сменила гащеризона си и кметът предположи, че петната по този са постоянни и че той всъщност е изпран и готов за следващата смяна.

— Та колко скоро може да обявите почивните дни, в които да не се използва енергия? — попита Жулиета.

Тя довърши възела, скръсти ръце и се облегна на стената до вратата.

— Предполагам, че ще искате да се възползвате от настроението след почистването, нали?

— Колко скоро можеш да започнеш ти! — попита Джанс.

Тя внезапно осъзна, че донякъде причината да иска тази жена за свой шериф е, че тя изглежда недостижима. Джанс погледна Марнс и се зачуди каква част от привличането, което изпитваше към него преди толкова години, когато беше млада и омъжена за Доналд, се е дължала на същата проста причина.

— Мога да започна утре — отвърна Жулиета. — До утре сутринта можем да пуснем резервния генератор. Тази нощ мога да работя с другата смяна, за да проверя уплътненията и гарнитурите…

— Не — вдигна ръка да я прекъсне Джанс. — Колко скоро можеш да започнеш работа като шериф? — Тя прерови отворената си чанта и разхвърля папките върху леглото в търсене на договора.

— Аз съм… Мислех, че вече обсъдихме това. Не се интересувам от…

— Те са най-подходящи — намеси се Марнс. — Онези, които не се интересуват.

Той стоеше срещу Жулиета, пъхнал палци в гащеризона си и облегнат на една от стените на малкия апартамент.

— Съжалявам, но тук няма кой да ме замести просто така — поклати глава Жулиета. — Не мисля, че вие, двамата, разбирате онова, с което се занимаваме…

— Не мисля, че ти разбираш какво вършим ние горе, на върха — прекъсна я Джанс. — Нито защо имаме нужда от теб.

Жулиета отметна глава назад и се засмя.

— Вижте, тук имам машини, които дори не бихте могли…

— И за какво са ни те? — попита Джанс. — Какво вършат тези машини?

— Благодарение на тях това проклето място продължава да съществува! — заяви Жулиета. — Въздуха, който дишате? Тук го рециклираме. Токсините, които издишвате? Изпомпваме ги обратно в земята. Искате ли да ви направя списък на всичко, което се прави от нефта? Всяко парче пластмаса, всяка унция гума, всички разтворители и почистващи препарати и дори не споменавам за енергията, която генерира, а говоря за всички останали неща!

— И въпреки това те са съществували и преди ти да се родиш — изтъкна Джанс.

— Е, мога да ви уверя, че нямаше да изкарат, докато съм жива. Не и в състоянието, в което бяха. — Жулиета отново скръсти ръце и се облегна на стената. — Не мисля, че разбирате какво би станало, ако ги нямаше тези машини.

— А аз пък смятам, че ти не разбираш колко безсмислени ще станат тези машини без всички тези хора.

Жулиета извърна поглед. Джанс за пръв път я видя да трепва.

— Защо никога не посещаваш баща си?

Жулиета рязко завъртя глава и погледна другата стена. Сетне отмести един немирен кичур коса от челото си.

— Отидете да погледнете работния ми дневник — отвърна тя — и ми кажете как да го направя.

Преди Джанс да успее да отговори с думите, че за семейството винаги има време, Жулиета се обърна с лице към нея.

— Да не би да мислите, че не ме е грижа за хората? За това ли става дума? Защото грешите. Грижа ме е за всеки човек в този силоз. И мъжете и жените тук, долу, по забравените етажи на Механичния — те са моето семейство. Срещам ги постоянно. Деля хляба си с тях по няколко пъти на ден. Работим, живеем и умираме един до друг. — Тя погледна Марнс. — Не е ли вярно? Ти си го виждал с очите си.

Марнс не отвърна нищо. Джанс се зачуди дали тя няма предвид конкретно частта с „умирането“.

— Попитахте ли го защо той никога не идва да ме види? Защото той разполага с цялото време на света. Там, горе, той няма нищо.

— Да, срещнахме се с него. Баща ти изглежда много зает човек. Също толкова непоколебим като теб.

Жулиета извърна поглед.

— И също толкова упорит — добави Джанс, след което остави документите на леглото и застана до вратата, само на крачка от Жулиета.

Усети уханието на сапун от косата на по-младата жена. Забеляза как ноздрите й се издуват от бързото й, учестено дишане.

— Дните се натрупват и натежават върху дребните решения, нали? Като това да не го посещаваш. Първите няколко дни минават бързо и лесно, подхранвани от гнева и младостта. Но после се натрупват като нерециклиран боклук. Не е ли така?

— Не знам за какво говорите — махна с ръка Жулиета.

— Говоря за това как дните се превръщат в седмици, а после в години. — Джанс за малко не каза, че самата тя е преминала през същото нещо и че годините продължават да се трупат, но Марнс беше в стаята и слушаше. — След известно време започваш да се държиш безумно само за да оправдаеш старата си грешка. После всичко се превръща в игра. Двама души, които се извръщат встрани и отказват да погледнат през рамо, защото всеки се страхува да не е първият, който да рискува…

— Не беше така — възрази Жулиета. — И не желая вашата работа. Сигурна съм, че има достатъчно други кандидати.

— Ако не си ти, ще трябва да е някой, на когото не съм сигурна, че мога да се доверя. Вече не.

— Тогава я дайте на друго момиче — усмихна се младата жена.

— Или ще си ти, или ще е той. А според мен той ще се вслушва повече в нарежданията на трийсетия етаж, отколкото в моите или на Пакта.

Жулиета сякаш реагира на това. Ръцете й, скръстени на гърдите й, се отпуснаха. Тя се обърна и срещна погледа на Джанс. Марнс наблюдаваше всичко това от другия край на стаята.

— Последният шериф, Холстън — какво се случи с него?

— Излезе да почиства — отвърна Джанс.

— Доброволно — кисело добави Марнс.

— Знам, но защо? — намръщи се Жулиета. — Чух, че заради жена си.

— Има всякакви предположения…

— Спомням си, че говореше за нея, когато двамата слязохте долу, за да разследвате смъртта на Джордж. В началото си помислих, че флиртува с мен, но той непрекъснато говореше само за жена си.

— Докато бяхме тук, долу, двамата участваха в лотарията — напомни й Марнс.

— Да. Така е. — Известно време тя разучаваше леглото и документите, разхвърляни по него. — Не си представям как бих могла да върша тази работа. Знам само как да поправям разни неща.

— Същото е — увери я Марнс. — Ти много ни помогна в случая тук. Виждаш как стават нещата. Как се напасват. Забелязваш малките улики, които другите хора пропускат.

— Говориш за машините — изтъкна тя.

— Хората не са много по-различни — настоя Марнс.

— Мисля, че вече знаеш това — добави Джанс. — Мисля, че ти имаш правилното отношение. Подходящия характер. Тази служба само донякъде е политическа. Разликата е доста голяма.

Жулиета поклати глава и погледна отново към Марнс.

— Значи затова издигна кандидатурата ми, така ли? Чудех се каква ли е причината. Стори ми се напълно неоснователно.

— Ще си добра в тази работа — увери я Марнс. — Мисля, че си дяволски добра във всичко, с което се захващаш. А тази работа е по-важна, отколкото смяташ.

— И ще живея на върха?

— Кабинетът ти е на първо ниво. Близо до въздушния шлюз.

Жулиета сякаш обмисляше предложението. Джанс се зарадва, че тя дори задава въпроси.

— Заплащането е по-добро от сегашното ти, дори и с допълнителните смени.

— Проверили сте това?

— Позволих си някои волности, преди да слезем долу — кимна Джанс.

— Като например да разговаряте с баща ми.

— Точно така. Знаеш ли, той ще се зарадва да те види. Ако дойдеш с нас.

— Не съм убедена в това. — Жулиета сведе поглед към обувките си.

— Има и още нещо — каза Марнс и срещна очите на Джанс.

Той хвърли поглед към документите върху леглото. Прилежно сгънатият договор на Питър Билингс беше най-отгоре.

— Информационният отдел — напомни й той.

Джанс усети накъде бие той.

— Има още един въпрос, който трябва да изясним, преди да приемеш.

— Не съм сигурна, че ще приема. Бих искала да чуя повече за тези почивни дни без енергия и да организирам работните смени тук, долу…

— Съгласно традицията Информационният отдел одобрява всички кандидати за различните позиции.

Жулиета вдигна очи към тавана и изсумтя.

— Информационният.

— Да, и на идване се отбихме при тях, просто за да изгладим нещата.

— Не се и съмнявам — рече Жулиета.

— Става дума за онези искания — намеси се Марнс.

Жулиета се обърна към него.

— Знаем, че най-вероятно това няма нищо общо, но ще стане дума…

— Почакайте, да не би да се касае за термоизолационната лента?

— Изолационна лента?

— Да. — Жулиета се намръщи и поклати глава. — Тези копелета!

— Имаха ето толкова дебело досие за теб. — Джанс показа с пръсти дебелината на папката. — Казаха, че си присвояваш доставки, които са били предназначени за тях.

— Не може да бъде! Шегувате ли се? — Тя посочи към вратата. — Заради тях не можем да получим нито една от доставките, от които се нуждаем. Когато ни трябваше термоизолационна лента — преди няколко месеца имахме теч в топлообменник, — не получихме нищо. От Снабдяване ни уведомиха, че целият изолационен материал за лентата е бил запазен. Поръчката ни беше отпреди доста време, но аз научих от един от носачите ни, че лентата отива в Информационния и че имат километри от нея за всичките им изпитателни костюми. — Жулиета си пое дълбоко дъх. — Тогава аз се погрижих част от нея да попадне при нас. — Докато изричаше това признание, тя погледна към Марнс. — Вижте, аз осигурявам непрекъснатото подаване на енергия, така че те да могат да си вършат работата, а в замяна не мога да получа най-елементарни материали. Когато все пак пристигне нещо, качеството е под всякаква критика вероятно заради безумните норми в производството…

— Ако това са неща, от които наистина има нужда — прекъсна я Джанс, — то тогава те разбирам.

Тя погледна към Марнс, който се усмихна и кимна леко, сякаш й казваше, че това е подходящата жена за работата.

Джанс не му обърна внимание.

— Всъщност се радвам да чуя твоята гледна точка по този въпрос — каза тя на Жулиета. — И искам да предприемам това пътуване по-често, колкото и да ме болят краката от него. Ние горе приемаме някои неща за даденост, най-вече защото не ги разбираме достатъчно добре. Сега си давам сметка, че между нашите служби трябва да има по-добра комуникация и постоянния контакт, който аз поддържам с Информационния отдел.

Повтарям това от близо двайсет години — отбеляза Жулиета. — Тук се шегуваме, че са ни отредили това място, за да сме далеч и да не пречим. И понякога наистина се чувстваме по този начин.

— Е, ако дойдеш горе, ако приемеш тази работа, хората ще те чуят. Може да си първата брънка в тази верига на управление.

— Ами Информационният?

— Ще има съпротива, но при тях това е нещо нормално. Справяла съм се с подобни ситуации и преди. Ще изпратя съобщение до кабинета си за няколко искания за спешни случаи. Ще ги пуснем със стара дата, за да могат тези доставки да минат директно. — Джанс изучаваше младата жена. — Стига да получа уверение от теб, че всяка една от отклонените доставки е била абсолютно необходима.

Жулиета не трепна при това предизвикателство.

— Наистина бяха необходими — отвърна тя. — Не че това има някакво значение. Материалите, които получавахме от тях, бяха пълни боклуци. Даже и да искаха, не биха могли да ги направят толкова зле. Знаете ли какво ще ви кажа — най-сетне получихме нашата доставка от Снабдяването и имаме повече лента. По пътя ни нагоре на драго сърце ще им направя подарък в знак на помирение. Нашата конструкция е толкова по-добра…

— По пътя ни нагоре? — повтори Джанс, за да е сигурна, че е разбрала онова, което казва Жулиета и за което дава съгласието си.

Жулиета внимателно изгледа и двама им. Тя кимна.

— Ще трябва да ми дадете една седмица, за да оправя генератора. Очаквам да изпълните обещанието си за почивка с намалено потребление на енергия. И просто за да сме наясно — аз винаги ще се възприемам като човек от Механичния и се съгласявам на това донякъде, защото виждам какво се случва, когато не се обръща внимание на проблемите. Онова, за което най-много настоявам тук, долу, е профилактиката. Да не чакаме повече машините да се повредят, за да започнем да ги поправяме, а да направим така, че да пеят, докато работят. Твърде много проблеми бяха пренебрегнати, а някои направо се задълбочиха. И си мисля, че ако приемем силоза за своеобразен голям двигател, ние тук, долу, сме неговият маслен картер, който се нуждае от вниманието на някои хора. — Тя протегна ръка на Джанс. — Осигурете ми онази почивка с намалена консумация на енергия и аз ще бъда вашият човек.

Джанс се усмихна и стисна ръката й, като се възхити на топлината и силата на увереното й ръкостискане.

— Това ще е първото нещо, с което ще се заема — увери я тя. — И искам да ти благодаря. Добре дошла на борда.

Марнс прекоси стаята, за да стисне и той ръката на Жулиета.

— Радвам се, че ще работя с теб, шефе.

Жулиета се усмихна самодоволно, докато разтърсваше ръката му.

— Дай по-добре да не бързаме толкова. Мисля, че доста имам да уча, преди да започнеш да ме наричаш така.

15

Изглеждаше уместно изкачването им обратно към върха да стане по време на почивката за пестене на енергия. Джанс усещаше, че сякаш в отговор на новото постановление собствената й енергия постепенно намалява с всяка нова и болезнена стъпка. Агонията от спускането беше като досадно дразнене, неудобството от постоянното движение се усещаше просто като умора. Но сега слабите й мускули наистина се натоварваха. Всяка стъпка беше своеобразно завоевание. Тя вдигаше крак към следващото стъпало, слагаше ръка на коляното си и се избутваше още двайсет и пет сантиметра нагоре по високото сякаш милиони метри спираловидно стълбище.

Площадката от дясната й страна беше с номер петдесет и осем. Струваше й се, че гледа една и съща площадка цяла вечност. Не беше както при слизането, когато, унесена в мисли, пропускаше да забележи по няколко етажа. Сега те постепенно се появяваха в полезрението й отвъд външния парапет и оставаха там, сякаш й се подиграваха на бледата зеленикава светлина на аварийните лампи, докато тя мъчително се изкачваше тежко и неуверено, стъпка по стъпка.

Марнс беше до нея. Ръката му се плъзгаше по вътрешния парапет, нейната — по външния, а бастунът й потропваше върху самотните стъпала между тях. Понякога ръцете им се докосваха. Сякаш бяха на път от месеци, далеч от кабинетите, от задълженията си и студената близост помежду им. Авантюрата със слизането до долу, за да убедят новия шериф да заеме поста, се беше оказала различна от онова, което Джанс си бе представяла. Тя беше мечтала да се върне към младостта си, а вместо това беше разбудила стари призраци. Бе се надявала да възстанови енергичността си, а вместо това усещаше как годините бяха износили коленете и гърба й. Онова, което трябваше да бъде големият тур на нейния силоз, се бе оказало трудно, уморително и почти анонимно пътуване и сега тя се чудеше дали изобщо е необходима за неговата работа и поддръжка.

Светът около нея беше на пластове. Сега тя виждаше това по-ясно от всякога. Най-горният от тях беше загрижен за една размазана гледка и приемаше за даденост прясно изстискания сок за закуска. Хората, които живееха по-надолу и работеха в градините или почистваха клетките на животните, съществуваха в свой свят от пръст, зеленина и тор. За тях външният изглед беше нещо странично, на което не обръщаха внимание, докато не дойдеше почистването. Накрая идваше светът дълбоко долу — машинните цехове, изпомпването на нефт, скърцащите зъбни колела, — светът, който имаше смазка под ноктите и миришеше на тежък физически труд. За тези хора външният свят и храната, която стигаше на малки порции до тях, не бяха нищо повече от слухове и физическа необходимост. За тях смисълът на силоза беше хората да поддържат машините в изправност, а не обратното, както Джанс беше смятала през целия си дълъг живот.

Площадка петдесет и седем се появи в сумрака. Едно малко момиче седеше върху стоманената решетка с крака, прибрани към тялото, и ръце, обвити около коленете. То държеше детска книжка в предпазна найлонова подвързия под слабата светлина на лампата над него. Джанс наблюдаваше момичето, което не помръдваше, като се изключеха очите му, които се стрелкаха по цветните страници. То така и не погледна да види кой минава по площадката на апартаментите. Подминаха го и то бавно се изгуби в мрака, докато Джанс и Марнс продължиха мъчителния си път нагоре, изтощени от третия ден изкачване. Под тях и над тях не се долавяха вибрации и не звънтяха стъпки. Силозът беше тих и зловещо безлюден. Имаше достатъчно място за двама стари приятели, двама другари да се качват един до друг по стъпалата. От време на време те размахваха ръце и много рядко се докосваха.

Тази нощ отседнаха в участъка на заместника за средните нива, който настоя да се възползват от неговото гостоприемство, а Джанс на свой ред гореше от желание да осигури подкрепа на поредния назначен шериф, за когото тази професия бе чужда. След като вечеряха студена храна в почти пълен мрак и си побъбриха шеговито със своя домакин и съпругата му, за да им доставят удоволствие, Джанс се оттегли в главното помещение на участъка, където за нея бе подготвен възможно най-удобно един разтегаем диван. Спалното бельо беше заето от някое по-хубаво място и ухаеше на сапун за два чита. Марнс беше настанен на койка в килията за задържане, която все още миришеше на домашно направен джин и на пияницата, който явно се беше поувлякъл след почистването.

Джанс не разбра кога светлините изгаснаха — и без това те бяха толкова слаби. Тя лежеше на дивана в мрака, мускулите й потръпваха и се наслаждаваха на неподвижността на тялото й, краката й така се бяха схванали, че сякаш се състояха само от кости, а гърбът я болеше и имаше нужда от разтягане. Умът й обаче продължаваше да се движи. Той се връщаше към изморителните разговори, които бяха запълвали последния ден от изкачването им.

Двамата с Марнс сякаш се въртяха в спирала един около друг и изпробваха спомена за старото привличане, проверяваха дали са зараснали белезите им и търсеха някакво слабо място, останало в крехките им и изтощени тела, сред сбръчканата и суха като хартия кожа и в закоравелите им от закона и политиката сърца.

Името на Доналд се появяваше често и колебливо, като дете, промъкващо се в леглото на възрастните и принуждаващо ги да му направят място помежду си. Джанс започна да скърби отново за отдавна загубения си съпруг. За пръв път в живота си тя скърбеше за последвалите десетилетия самота. Онова, което винаги беше възприемала като свое призвание — този живот в самота в името на по-висша цел, — сега й изглеждаше по-скоро като проклятие. Животът й беше отнет и изцеден от съдържание. Соковете на нейните усилия и пожертвани години се стичаха надолу в един силоз, който само четирийсет етажа под нея почти нямаше представа за това и едва ли го беше грижа.

Най-тъжната част от това пътуване беше свързана с обстоятелството, че бе стигнала до разбирателство с духа на Холстън. Сега можеше да го признае — до голяма степен причината за това пътуване, може би дори причината да иска Жулиета да стане шериф бе да се спусне по целия път до дълбоко долу, далеч от гледката на двамата влюбени, сгушени заедно в извивката на хълма, докато вятърът отвяваше пропиляната им младост. Искаше да избяга от Холстън, а вместо това го беше открила. Сега тя разбираше ако не загадката защо всички, изпратени да почистват, наистина го правят, то поне защо неколцина тъжни хора се осмеляваха доброволно да се заемат с това задължение. Беше по-добре да се присъединят към нечий дух, отколкото да бъдат преследвани от него. По-добре никакъв живот, отколкото празен живот…

Вратата на кабинета на заместника изскърца на пантите си, които отдавна е трябвало да бъдат смазани с грес. Джанс се опита да седне и да се взре в тъмното, но мускулите я боляха твърде много, а очите й бяха прекалено стари. Тя искаше да извика и да увери домакините си, че е добре и не й е нужно нищо, но вместо това само се ослушваше.

Стъпките се доближиха до нея, почти недоловими върху износения килим. Нямаше думи, а само скърцането на стари стави, приближаващи към леглото, повдигането на скъпите благоуханни чаршафи и взаимното разбиране между два живи призрака.

Дъхът на Джанс замря в гърдите й. Ръката й затърси опипом китката, която беше сграбчила чаршафите й. Плъзна се в малкото сгъваемо легло, за да направи място, и го придърпа до себе си.

Марнс обгърна кръста й с ръце и се намести под нея, докато кракът й не се озова върху неговия, а ръцете й — на врата му. Тя усети как мустакът му докосва бузата й и чу как устните му нежно целуват ъгълчето на нейните.

Джанс обхвана с ръце лицето му и зарови своето в рамото му. Тя заплака като ученичка, като нова сянка, която се чувства изгубена и уплашена от необятността на мястото и ужасяващата работа. Плачеше от страх, но скоро той изчезна. Разтопи се така, както отшумя и умората в гърба й под разтривките на ръцете му. Изчезна, заменен от вцепененост, и после, след цяла вечност от потръпващи ридания, усещанията взеха връх.

Джанс се почувства жива в кожата си. Тя усети изтръпването от докосването на плътта в плът, от допира на твърдите му ребра, от ръцете си върху рамото му и от неговите — върху бедрата й. След това сълзите дойдоха като някакво радостно избавление, като оплакване за изгубеното време, като добре дошла тъга по един момент, който твърде дълго е бил забавян, но най-сетне бе тук, и който ръцете й бяха прегърнали и стискаха здраво.

Тя заспа така, изтощена от нещо повече от изкачването, но нищо повече от няколко треперливи целувки, преплетени ръце, прошепнати думи на нежност и признателност. После дълбините на съня я придърпаха и умората в ставите и костите й отстъпи пред дрямката, която тя не желаеше, но от която крайно се нуждаеше. За пръв път от десетилетия тя заспа, прегърнала мъж, и се събуди в легло, което беше познато празно, но със сърце, което беше странно пълно.

По средата на четвъртия им и последен ден на изкачване те наближиха средните етажи на Информационния отдел. Джанс откри, че спира по-често, за да пие вода и да разтрива мускулите си не толкова от умората, която се преструваше, че изпитва, колкото заради опасенията от срещата с Бърнард, заради страха, че пътуването им ще свърши.

Дълбоките сенки, дължащи се на почивните дни с намалено захранване, ги следваха нагоре и трафикът беше слаб, тъй като повечето търговци бяха затворили заради ограниченията в ползването на електроенергия в целия силоз. Жулиета, която беше останала, за да ръководи ремонтите, беше предупредила Джанс за примигващото осветление от резервния генератор. Въпреки това ефектът от трепкащата светлина на лампите й лазеше по нервите по време на дългото изкачване. Постоянната пулсация й напомняше за повредената крушка, която с неудоволствие трябваше да търпи през по-голямата част от първия си мандат. Двама различни техници от Електрическия бяха идвали да я проверят. И двамата бяха решили, че работи достатъчно добре и не се налага да бъде подменена. Беше й се наложило да се обърне към Маклейн, началничката на Снабдяването, за да уреди да я сменят.

Джанс си спомни, че самата Маклейн й беше доставила крушката. Тя отскоро беше началник на Снабдяването и направо беше пренесла тайно крушката по всичките тези стълби нагоре. Още тогава Джанс беше гледала на нея с уважение. Тази жена имаше толкова власт и носеше такава отговорност. Джанс си спомни как Маклейн я беше попитала защо просто не направи онова, което правят всички — да повреди докрай крушката.

Фактът, че това изобщо не й беше дошло наум, дълго тормозеше Джанс, докато накрая не започна да се гордее с този си недостатък и не опозна Маклейн достатъчно, за да разбере, че въпросът й всъщност е бил комплимент, а личната доставка — нейната награда.

Когато достигна до трийсет и четвъртия, на главната площадка на Информационния, Джанс почувства, че се е завърнала у дома — там, където светът й бе познат. Облегна се на парапета и подпря бастуна си на него, докато чакаше Марнс да отвори вратата. Когато той я открехна, слабият отблясък на намаленото осветление беше пометен от ярката светлина, идваща от вътре. Макар това да не беше широко известно, сериозните ограничения в захранването на другите нива се дължаха най-вече на специалните права, с които разполагаше Информационният отдел. Бърнард побърза да посочи различните клаузи в Пакта, които им ги осигуряваха. Жулиета роптаеше, че сървърите не би трябвало да имат по-голям приоритет от лампите за отглеждане на растения, но се примири, че трябва да пренастрои главния генератор с онова ограничение на енергията, което й бяха отпуснали. Джанс каза на Жулиета да възприеме това като първия си урок по политически компромиси. Жулиета отвърна, че го смята за демонстрация на слабост.

Вътре Джанс откри, че Бърнард ги очаква с такова изражение, сякаш току-що е преглътнал кисел плодов сок. Разговорът между няколкото работници от Информационния, които стояха отстрани, бързо замлъкна при влизането им и не остави у Джанс почти никакво съмнение, че по пътя им нагоре са били забелязани и ги очакваха.

— Бърнард — поздрави го тя, като се опитваше да диша спокойно.

Не искаше той да знае колко уморена се чувства. Сякаш това, че се беше отбила на връщане от дълбоко долу, не беше кой знае какво.

— Мари.

Обръщението беше преднамерено пренебрежително. Той дори не погледна към Марнс, нито показа по някакъв начин, че забелязва присъствието му в стаята.

— Тук ли предпочиташ да се подпишеш? Или в конферентната зала? — Тя започна да рови в чантата си за договора с името на Жулиета.

— Какви игри играеш, Мари?

Джанс почувства как пламва. Групата работници в сребърните работни комбинезони на Информационния отдел следяха с интерес размяната на реплики.

— Да играя? — попита тя.

— Да не би да смяташ, че тези твои почивни дни с намалена консумация на енергия са нещо много хитро? Това ли е твоят начин да ми отмъстиш?

— Да ти отмъстя…?

— Имам сървъри, Мари…

— За сървърите ти е заделена цялата им необходима мощност — напомни му Джанс, като повиши глас.

— Но охлаждането им идва по въздуховодите от Механичния и ако температурата се повиши още малко, ще трябва да намалим скоростта, което никога не би следвало да се налага да правим!

Марнс пристъпи между двамата и вдигна ръце.

— Успокойте се — хладно ги прикани той, втренчил поглед в Бърнард.

— Кажи на малката си сянка да стои настрана — предупреди я Бърнард.

Джанс сложи ръка върху ръката на Марнс.

— Пактът е ясен, Бърнард. Изборът е мой. Назначението е мое. В миналото двамата с теб постигахме разбирателство при одобряването на кандидатите…

— И аз ти казах, че това момиче от кладенците не е подходящо…

— Тя получи работата — намеси се Марнс.

Джанс забеляза, че ръката му се е спуснала върху дръжката на пистолета. Не беше сигурна дали Бърнард го е видял, или не, но той млъкна. Продължаваше обаче да гледа Джанс право в очите.

— Няма да подпиша.

— Тогава следващия път няма да те питам.

Бърнард се усмихна.

— Мислиш си, че ще надживееш още един шериф? — Той се обърна към работниците в ъгъла и махна на един от тях да се приближи. — Защо ли някак се съмнявам в това?

Един техник се отдели от шепнещата групичка и се приближи. Джанс разпозна младия мъж от кафетерията — беше го виждала на върха в нощите, когато работеше до късно. Ако си спомняше добре, името му беше Лукас. Той стисна ръката й и смутено й се усмихна за поздрав.

Бърнард направи нетърпелив жест.

— Подпиши всичко, което тя иска. Направи копия. Погрижи се за останалото. — Той махна презрително с ръка, обърна се и за последен път изгледа от горе до долу Марнс и Джанс, сякаш отвратен от състоянието им, от възрастта им, от постовете, които заемат, и от всичко останало. — О, и накарай Симс да напълни догоре манерките им. Погрижи се да имат достатъчно храна да се довлекат до домовете си. Осигури им всичко необходимо, за да имат сила грохналите им крака да ги разкарат от тук и да ги върнат там, където им е мястото.

След тези думи Бърнард се отдалечи към затворените врати, водещи към сърцето на Информационния отдел, и към ярко осветените помещения, където сървърите жужаха доволно и температурата на бавно движещия се въздух нарастваше, както се увеличава топлината на разгневената плът, когато капилярите се свият и кръвта в тях закипи.

16

С приближаването им към дома етажите летяха все по-бързо. В най-тъмните части на стълбището, между утихналите нива с хора, които очакваха да се върнат към нормалния си живот, двамата се изкачваха, преплели ръце нахално и открито, вкопчени здраво един в друг, докато свободните им ръце се плъзгаха по хладната стомана на парапета.

Понякога Джанс се пускаше само колкото да провери дали бастунът й е здраво привързан към гърба й или за да отпие глътка от манерката на Марнс. Бяха свикнали единият да пие от водата на другия, тъй като беше по-лесно да се протегнеш към раницата на другия, отколкото към своята. В това също имаше нещо мило — да носиш онова, от което човекът до теб се нуждае, и да можеш да се погрижиш за него и да му се отплатиш. Беше нещо, за което си заслужаваше да пуснат ръцете си — поне за миг.

Джанс преглътна, завъртя металната капачка, висяща на верижка, и мушна манерката обратно във външния джоб на раницата му. Умираше да разбере дали нещата ще се променят, когато се приберат. Оставаха им още двайсет етажа. Разстояние, което предния ден изглеждаше невъзможно, сега им се струваше като отсечка, която могат да изминат, без дори да забележат. И дали когато пристигнеха, познатото обкръжение щеше да ги принуди да се върнат към познатите си роли? Дали предната нощ щеше да им се струва все повече и повече като някакъв отминал сън? Или старите призраци щяха да се завърнат, за да преследват и двама им?

Тя искаше да попита за тези неща, но вместо това говореше за незначителни работи. Кога ли Джулс (както тя настояваше да я нарича) щеше да е готова да се заеме със задълженията си? Кои бяха случаите, които двамата с Холстън бяха започнали и за които първо трябваше да се погрижат? Какви отстъпки щяха да направят, за да е доволен Информационният отдел и Бърнард да се успокои? И как щяха да се справят с разочарованието на Питър Билингс? Какво влияние можеше да окаже то, когато някой ден той започнеше да работи като съдия?

Джанс усети как стомахът й се сви, докато обсъждаха това. Или може би беше нервна заради всичко онова, което искаше да каже, а не можеше. Тези теми бяха толкова многобройни, колкото зрънцата прах във въздуха отвън и също като него караха устата й да пресъхва, а езикът й да се сковава. Тя откри, че пие все по-често от неговата манерка, докато нейната вода се поклащаше на гърба й, а стомахът й се свиваше все повече с всяка следваща площадка, с всяка следваща цифра, отброяваща времето, което остава до края на пътешествието им и на приключението, оказало се истински успех в толкова много отношения.

За начало имаха нов шериф — енергично момиче от дълбоко долу, което изглеждаше точно толкова вдъхващо вяра, колкото беше загатнал Марнс. Джанс виждаше в хората като Жулиета бъдещето на силоза. Хора, които мислят в дългосрочна перспектива, планират и довеждат нещата докрай. Имаше прецеденти, при които шерифи се бяха кандидатирали за кметове. Тя мислеше, че в това отношение след известно време Жулиета ще се окаже добър избор.

И като идеше реч за избори — пътуването беше разпалило нейните собствени амбиции. Тя беше развълнувана заради наближаващите избори, въпреки че нямаше опозиция и по време на изкачването си беше представила десетина кратки речи, които да произнесе. Виждаше как положението може да се подобри, как може да изпълнява по-усърдно задълженията си и как в старите кости на силоза може да бъде вдъхнат нов живот.

Но най-голямата промяна беше онова, което се беше породило между нея и Марнс. През последните часове тя дори беше започнала да подозира, че истинската причина той никога да не приеме повишение бе тя. Бидейки заместник, между тях съществуваше достатъчно дистанция, за да запази надеждата си и невъзможната мечта някога да я прегърне. Ако беше шериф, това не можеше да се случи — имаше твърде голям конфликт на интереси и тя беше неговият непосредствен началник. В тази нейна теория се съдържаше силна тъга и вдъхваща респект сладост. Докато си мислеше за това, тя стисна ръката му и усети в себе си дълбока празнота и присвиване в стомаха заради всичко онова, които той мълчаливо бе пожертвал. Това беше огромен дълг, за който трябваше да се покаже достойна, независимо от онова, което щеше да последва.

Приближиха се до площадката на детските ясли и макар да нямаха намерение да се отбият да видят бащата на Жулиета и да го убедят да се срещне с дъщеря си по пътя й нагоре, Джанс промени решението си, когато почувства, че трябва да изпразни пикочния си мехур.

— Доста ми се ходи до тоалетна — каза тя на Марнс, смутена като дете, което си признава, че не може да стиска повече.

Устата й беше пресъхнала, а стомахът й къркореше от толкова много течност и може би от страх, че се прибира у дома.

— Освен това не бих имала против да се видя отново с бащата на Жулиета — добави тя.

При това извинение мустаците на Марнс се извиха нагоре.

— Тогава трябва да спрем — усмихна се той.

Чакалнята беше празна и табелите все така ги приканваха да пазят тишина. Джанс надникна през стъклената стена и видя една сестра, която вървеше с тихи стъпки към нея по тъмния коридор. Намръщената й физиономия беше заменена от лека усмивка, когато я позна.

— Кмете — прошепна тя.

— Съжалявам, че не изпратих съобщение, но се надявах да се срещна с доктор Никълс. И ако може да използвам тоалетната ви.

— Разбира се. — Жената натисна копчето, за да отвори вратата, и им махна да влязат. — Имахме две раждания след последното ви посещение. Настана същинска лудница след тази бъркотия с генератора…

— Почивни дни за пестене на енергия — поправи я Марнс малко по-рязко и силно, отколкото трябваше.

Сестрата го стрелна с поглед, но кимна, сякаш за да покаже, че надлежно си е отбелязала забележката му. Тя взе две роби от закачалката, подаде им ги и им каза да си оставят нещата до бюрото й.

В чакалнята ги покани да седнат на пейките и ги уведоми, че отива да намери доктора.

— За тоалетните се минава оттук. — Тя посочи към врата, чийто надпис се беше изтрил почти напълно.

— Ей сега се връщам — каза Джанс на Марнс.

Тя сподави желанието си да се пресегне и да стисне ръката му, въпреки че напоследък това се бе превърнало в неин таен навик.

В тоалетната нямаше почти никаква светлина. Джанс започна да опипва непознатата брава на една от кабинките и тихо изруга, когато стомахът й изкъркори оглушително. Накрая успя да отвори вратата и побърза да седне. Докато се облекчаваше, имаше усещането, че стомахът й гори. Смесицата от очакваното успокояване на напрежението и паренето от твърде дългото сдържане направо я остави без дъх. Тя остана седнала сякаш цяла вечност, докато краката й трепереха неконтролируемо, и осъзна, че може би се е преуморила по време на изкачването. Мисълта, че й предстоят още двайсет нива, направо я ужаси и я накара вътрешно да потрепери.

След като приключи, тя се премести в съседната тоалетна, където се наплиска, за да се почисти, и се подсуши с една от кърпите. Пусна водата и на двете места, за да я рециклира. Правеше всичко това пипнешком в мрака, защото за разлика от апартамента и кабинета й, където интуитивно знаеше мястото на всяко нещо, тук нищо не й беше познато.

Излезе от банята, олюлявайки се върху несигурните си нозе, като се зачуди дали няма да й се наложи да удължи пътуването с още една нощ, да преспи в някое от леглата на родилките и да изчака до сутринта, за да продължи изкачването към кабинета си. Едва усещаше краката си, докато отваряше вратата, за да се върне при Марнс в чакалнята.

— По-добре ли си? — попита той.

Беше седнал на една от семейните пейки и беше очевидно, че е оставил празно място до себе си. Джанс кимна и тежко се отпусна до него. Дишаше учестено и мъчително и се запита дали той няма да приеме за слабост факта, че днес тя няма да може да продължи по-нататък.

— Джанс? Добре ли си?

Марнс се наведе напред. Не гледаше към нея, а към нещо на пода.

— Джанс. Какво се случи току-що?

— Говори по-тихо — прошепна тя.

Вместо това той закрещя.

— Доктор! — извика той. — Сестра!

Някакво очертание се размърда зад тъмното стъкло на яслите. Джанс се облегна на възглавницата на пейката и се опита да оформи думи с устните си, да му каже да говори по-тихо.

— Джанс, скъпа, какво се случи?

Той беше хванал ръката й и я галеше. Разтърси я. Джанс просто искаше да спи. Чу се трополенето на стъпки, които тичаха към тях. Лампите светнаха отблъскващо ярко. Разнесе се познатият глас на бащата на Жулиета, лекаря. Той щеше да й осигури легло. Щеше да се отнесе с разбиране към изтощението изговореха за кръв. Някой оглеждаше краката й. Марнс плачеше. Сълзите капеха върху белите му, осеяни тук-там с черно мустаци. Той я разтърсваше за рамената и я гледаше в очите.

— Добре съм — опита се да каже Джанс.

Тя облиза устни. Бяха толкова сухи. Устата й беше адски пресъхнала. Тя поиска вода. Марнс започна да рови за манерката си, поднесе я към устните й и ги оплиска с вода, докато й даваше да пие.

Тя се опита да преглътне, но не успя. Сложиха я да легне върху пейката. Докторът докосваше ребрата й и светеше с фенерче в очите й. Но въпреки това наоколо притъмняваше.

Марнс хвана манерката с една ръка, а с другата приглади косата й. Той хълцаше. По някаква причина беше толкова тъжен. Имаше толкова повече енергия от нея. Тя му се усмихна и протегна ръка към неговата — беше истинско чудо, че успя. Хвана китката му и му каза, че го обича. Че го е обичала, откакто се помни. Съзнанието й беше уморено, разхлабило хватката си върху тайните, които изричаше, докато сълзите се стичаха по лицето му.

Тя видя как блестящите му, обградени с бръчици очи надникват в нея и след това се насочват към манерката в ръката му.

Манерката, която той беше носил.

Тя осъзна, че във водата е отровата, предназначена за него.

17

Генераторната зала беше необичайно многолюдна и зловещо тиха. Механици в износени комбинезони стояха в три редици зад парапета и наблюдаваха работата на екипа от първата смяна. Жулиета почти не ги забелязваше, но ясно усещаше тишината.

Тя се наведе над приспособлението, което сама беше изработила — висока платформа, заварена към металния под и покрита с огледала и малки процепи, които отразяваха светлина през цялото помещение. Тази светлина искреше върху огледала, прикрепени към генератора и голямото му динамо, и й помагаха да ги подравни идеално. Най-загрижена беше за вала между тях — огромният стоманен дебел прът, където енергията на възпламеняваното гориво се преобразуваше в електрическа искра. Тя се надяваше да подравни машините в двата края на тази ос до една хилядна от сантиметъра. Но всичко, което правеха, нямаше прецедент. Процедурите бяха планирани набързо по време на продължилите цяла нощ заседания, докато беше включен резервният генератор. Сега единственото, което тя можеше да стори, бе да се съсредоточи и да се надява, че е имало някаква полза от осемнайсетчасовите смени, и да се довери на плановете, които бяха направени, когато беше поотпочинала и можеше да мисли трезво.

Докато ръководеше окончателното подравняване, в залата около нея настъпи мъртвешка тишина. Тя направи знак и Марк и неговият екип стегнаха няколко от масивните болтове върху новите гумени стойки на пода. Бяха минали четири дни от почивката с намалена консумация на енергия. До сутринта генераторът трябваше да заработи и да достигне пълна мощност до вечерта на следващия ден. След като бяха направили толкова много неща по него — бяха сложили нови уплътнения и гарнитури, бяха полирали валовете на цилиндъра, заради което се беше наложило младите сенки да пропълзят в сърцето на звяра, — Жулиета дори се страхуваше да го пусне в действие. Откакто съществуваше, генераторът никога досега не бе спиран. Старият Нокс си спомняше, че веднъж сам е спрял аварийно, още когато той самият бил само сянка, но всички останали бяха свикнали с постоянното му бучене така, както с туптенето на собствените си сърца. Жулиета усещаше върху себе си прекомерния натиск на очакването всичко да заработи. Тя беше тази, която бе дала идеята за ремонта. Тя се успокояваше с увереността, че е сторила онова, което е правилно, и че най-лошото нещо, което може да се случи сега, е почивните дни да бъдат удължени, докато не се решат всички проблеми. Това беше много по-добре от катастрофална повреда след години.

Марк даде знак, че болтовете са обезопасени и контрагайките са затегнати. Жулиета скочи от импровизираната си платформа и се отправи към генератора, за да се присъедини към Марк. Беше трудно да върви небрежно с толкова много очи, вперени в нея. Не можеше да повярва, че този шумен екип, това нейно голямо и разнородно семейство може да е толкова съвършено притихнало. Сякаш всички бяха затаили дъх и се чудеха дали усилията, положени при смазващия график от последните няколко дни, ще отидат на вятъра.

— Готов ли си? — попита тя Марк.

Той кимна утвърдително и избърса ръцете си в мръсния парцал, който сякаш винаги беше преметнат през рамото му. Жулиета си погледна часовника. Гледката на малката стрелка, която тиктакаше по вечния си път, я успокои. Когато се съмняваше дали нещо ще проработи, тя поглеждаше към китката си. Не за да види колко е часът, а за да погледне едно от нещата, които беше поправила. Поправка, която беше толкова сложна и невъзможна (беше й отнела години почистване и настройване на части, които едва се виждаха с просто око), че правеше сегашната й задача, каквато и да бе тя, лесна в сравнение с нея.

— По график ли сме? — попита Марк ухилен.

— Добре се справяме — кимна тя към стаята за управление.

В тълпата се разнесе шепот, когато хората осъзнаха, че рестартирането наближава. Десетки вдигнаха шумозаглушителите си, окачени на вратовете им, и ги сложиха на ушите си. Жулиета и Марк отидоха при Шърли в стаята за управление.

— Как върви? — попита Жулиета отговорника на втората смяна — дребна и енергична млада жена.

— Отлично — отвърна Шърли, като продължи да се занимава с настройките и да нулира всички корекции, натрупали се през годините. Започваха от нулата, без да използват старите поправки и настройки, за да не прикрият те някакви нови признаци за проблеми. Поставяха ново начало. — Можем да започваме — добави тя.

Сетне отстъпи от уредите за управление и застана до съпруга си. Жестът й беше разбираем — този проект беше на Жулиета и вероятно беше последното нещо, което тя щеше да се опита да оправи тук, дълбоко долу, в Механичния. Нейна беше честта и отговорността да включи генератора.

Жулиета застана над контролното табло и огледа копчетата и циферблатите, които можеше да открие дори и в пълен мрак. Беше й трудно да повярва, че този етап от живота й е приключил и че започва нещо ново. Мисълта да пътува до горе я плашеше далеч повече от този проект. Мисълта, че ще напусне приятелите и семейството си и че ще се занимава с политика, не й се струваше толкова приятна, колкото вкусът на пот и смазка по устните й. Но поне горе имаше съюзници. Щом хора като Джанс и Марнс можеха да се справят и да оцеляват там, реши тя, значи всичко с нея щеше да бъде наред.

С ръка, трепереща по-скоро от изтощение, отколкото от нерви, тя включи стартера. Чу се оглушителен вой, докато малкият електрически двигател се опитваше да задвижи масивния дизелов генератор. Сякаш измина цяла вечност, но Жулиета нямаше представа какъв би трябвало да бъде нормалният звук. Марк стоеше до вратата и я държеше отворена, за да чуят, ако някой извика да спрат. Той погледна към Жулиета, която продължаваше да натиска копчето за запалването, и смръщи разтревожено вежди, докато стартерът виеше и стенеше в съседното помещение.

Някой отвън размахваше ръце в опит да привлече вниманието й през стъклото.

— Спри го, спри го! — извика Марк.

Шърли бързо се приближи към контролното табло, за да помогне.

Жулиета протегна ръка към превключвателя за спиране, но не го натисна. Отвън се чуваше шум. Силно бучене. Можеше да го усети през пода, но то не приличаше на старата вибрация.

— Вече работи! — изкрещя някой.

— Вече работи — повтори Марк и се засмя.

Механиците отвън нададоха радостни възгласи. Някои сваляха шумозаглушителите си и ги подхвърляха във въздуха. Жулиета осъзна, че стартерът работи по-шумно от възстановения генератор и че е продължила да натиска копчето за запалване дори след като генераторът е задействан и е заработил.

Шърли и Марк се прегърнаха. Жулиета провери температурите и наляганията на всички нулирани скали и видя, че няма нужда от сериозни настройки, но не можеше да бъде напълно сигурна, докато генераторът не загрее. Гърлото й се сви от обзелата я емоция и от внезапното освобождаване на натрупаното силно напрежение. Работните екипи прескачаха парапета и се тълпяха около възстановения звяр. Някои, които рядко посещаваха генераторната зала, протягаха ръка, за да го докоснат с почти благоговейно страхопочитание.

Жулиета излезе от стаята за управление, за да ги наблюдава, да слуша съвършено работещата машина и добре настроените зъбни колела. Тя стоеше зад парапета с ръце върху стоманата, която преди трепереше и играеше, докато генераторът работеше, и гледаше как в работната зона с ограничен достъп настава истинско празненство. Бученето беше великолепно. Енергия без страх — кулминацията на толкова бързане, усилия и планиране.

Успехът й вдъхна увереност за онова, което й предстоеше, онова, което я чакаше горе. Беше в толкова добро настроение и толкова погълната от мощните и подобрени машини, че не забеляза младия носач, който влетя в помещението с пребледняло лице и задъхан от дългото и бясно тичане. Тя не усети колко бързо новината обиколи стаята, предавана от уста на уста, докато лицата на механиците се изпълваха със страх и тъга. Едва когато ликуването замря напълно и в помещението се настани друг вид тишина, прекъсвана от ридания и въздишки на хора, които не можеха да повярват в чутото, Жулиета разбра, че нещо не е както трябва.

Нещо се беше случило. Нещо голямо и могъщо се беше разстроило.

И то нямаше нищо общо с генератора.