Тел

18

Върху всеки неин джоб имаше номера. Жулиета можеше да гледа към гърдите си и да ги разчита, затова й дойде наум, че вероятно са написани на обратно. Бяха сложени така, за да може да ги чете тя, а не някой друг. Гледаше ги вцепенено през визьора на шлема, докато вратата зад нея се затваряше херметически. Пред нея се възправяше друга, забранена врата. Тя стоеше притихнала, сякаш очакваше да бъде отворена.

Жулиета се почувства изгубена в бездната между двете врати, хваната в капана на този шлюз, пълен с ярко оцветени тръби, стърчащи от стените и тавана и потрепващи под своя покров от найлон.

През шлема й съскането на аргона, който се изпомпваше в помещението, звучеше далечно. То й напомняше, че краят наближава. Налягането се натрупваше върху полиетиленовите завеси, набръчкваше ги около пейката и стените и ги увиваше плътно около тръбите. Можеше да го усети върху костюма си, подобно на невидима ръка, която леко го притиска.

Знаеше какво й предстои и част от нея се питаше как се бе озовала тук — едно момиче от Механичния, което никога не го е било грижа за външния свят и беше нарушавало само някои незначителни закони, което би било щастливо да изживее остатъка от живота си в най-дълбоките недра на земята, покрито със смазка, докато поправя разни неща, без да се интересува особено от света на мъртвите, който го заобикаля…

19

Жулиета седеше на пода в килията за задържане с гръб срещу решетката от стоманени прътове, а на екрана на стената срещу нея се виждаше жестокият свят. През последните три дни, докато се опитваше да се научи как да бъде шерифът на силоза, беше изучавала този изглед към външния свят и се беше чудила за какво е цялата врява около него.

Единственото, което виждаше там, навън, бяха монотонни склонове пръст, сиви хълмове, издигащи се към още по-сиви облаци, и процеждащи се лъчи слънчева светлина, които се опитваха без особен успех да осветят земята. Над всичко това духаха ужасни ветрове, чиито лудешки пориви вдигаха спирали от малки облачета пръст и вихрушки, които се гонеха през пейзажа, предназначен само за тях.

За Жулиета в гледката нямаше нищо вдъхновяващо, нищо, което да предизвика любопитството й. Само необитаема пустош, лишена от каквато и да е полезност. Нямаше никакви ресурси, като се изключеше покритата с петна стомана на рушащите се кули, които се виждаха над хълмовете. Без съмнение щеше да излезе по-скъпо тази стомана да бъде нарязана, транспортирана, стопена и пречистена, отколкото просто да бъде изкопана нова руда от мините под силоза.

Забранените мечти за външния свят, който виждаше, бяха тъжни и празни. Бяха мъртви мечти. Хората горе, на върха, които боготворяха тази гледка, не разбираха нищо — бъдещето беше долу. Оттам идваше нефтът, който осигуряваше енергията им. Минералите, които се превръщаха във всички полезни неща, азотът, който обновяваше почвата във фермите. Всеки, който беше сянка в областта на химията или металургията, знаеше това. Онези, които четяха детските книжки, онези, които се опитваха да разбулят загадката на едно забравено и непознаваемо минало, си оставаха заблудени.

Единствената смислена причина, която тя виждаше в тяхната натрапчива мания, беше самото открито пространство — една от характеристиките на пейзажа, която направо я ужасяваше. Може би нещо не беше наред с нея самата, защото тя обичаше стените на силоза и тъмните затворени пространства на дълбоко долу. Дали всички останали бяха луди, защото таяха надежди за бягство? Или на нея й имаше нещо?

Жулиета премести поглед от сухите хълмове и облаците пръст отвън към досиетата, разхвърляни около нея. Това беше недовършената работа на нейния предшественик. Върху коленете й лежеше лъскавата звезда, която още не беше слагала. На една от папките беше сложена манерка в найлонов плик за събиране на улики за многократно използване. Тя изглеждаше достатъчно невинна, след като вече беше изпълнила смъртоносната си задача. Върху плика с черно мастило бяха написани няколко номера, които бяха зачеркнати номера на случаи, които отдавна са били разрешени или изоставени. В единия му край имаше нов номер, който отговаряше на номер на досие, което не беше тук, папка, пълна със страници свидетелски показания и бележки, свързани със смъртта на кмета — жена, обичана от всички, но въпреки това убита от някого.

Жулиета беше виждала някои от тези бележки, но само отдалече. Те бяха написани от ръката на заместник Марнс — ръка, която не пускаше въпросната папка и я стискаше бясно. На няколко пъти беше надниквала към досието през бюрото му и беше видяла, че някои думи са размазани от покапалите върху тях сълзи и хартията се е набръчкала. Редовете, написани между тези изсъхнали сълзи, бяха драсканици и не приличаха на четливите му бележки от другите досиета. Те сякаш пълзяха гневно по страниците. Думите бяха задрасквани и подменяни. Същото ожесточение се усещаше в поведението на заместник Марнс през цялото време и кипящият му гняв беше прогонил Жулиета далеч от бюрото й към килията за задържане. Беше стигнала до извода, че е невъзможно да очакват от нея да седи срещу една така покрусена душа и да разсъждава. Колкото и да беше тъжен, видът на външния свят, който се възправяше пред нея, беше далеч не толкова потискащ.

Килията за задържане беше убежището, където тя убиваше времето между изпълнените със статични смущения обаждания по радиото и разходките до местата, където е имало някакво нарушение. Често просто седеше, подреждаше и преподреждаше папките си в зависимост от това колко тежки смяташе, че са отделните случаи. Тя беше шериф на целия силоз — работа, която не беше изучавала като сянка, но която започваше да разбира. Едно от последните неща, които кмет Джанс й беше казала, се бе оказало по-вярно, отколкото беше очаквала — че хората са като машините. Тя се повреждаха. Тракаха. Можеха да те изгорят или да те осакатят, ако не внимаваш. Работата й беше не само да разбере защо това се случва и кой е виновен, но също и да се ослушва за знаците, че нещо такова предстои да се случи. Да бъдеш шериф, както и да бъдеш механик, означаваше да разбираш изкуството на профилактиката не по-малко, отколкото да умееш да почистваш след възникнала повреда.

Папките, разхвърляни по пода, съдържаха окаяните последни случаи — оплаквания за разправии между съседи, излезли от контрол, доклади за кражби и за източника на отровен домашно приготвен джин и още няколко случая, свързани с неприятностите, предизвикани от този алкохол. Всяко досие изискваше допълнителни проучвания, предварителна подготовка, спускания по стълбата и провеждането на заплетени разговори, при които на Жулиета й се налагаше да отдели лъжите от истината. Докато се подготвяше за работата, тя беше прочела два пъти частта от Пакта, свързана със Закона. Лежеше в леглото си дълбоко долу, изтощена от работата по настройването на главния генератор, и разучаваше правилния начин за картотекиране на папките с досиета, осведомяваше се за опасността от повреждане на уликите. Всичко това беше логично и се припокриваше с част от работата й като механик. Подходът към сцената на местопрестъпление или към някакъв разгорещен спор не беше различен от влизането в помпена зала, където нещо се беше счупило. Винаги някой или нещо имаше вина за случилото се. Тя знаеше как да слуша и да наблюдава, как да задава въпроси за всеки, който е вероятно да има нещо общо с повреденото оборудване, или за инструментите, които са използвани, и как да проследи цялата верига от събития чак до самата й първопричина. Винаги имаше объркващи променливи — не можеш да настроиш една скала, без да развалиш нещо друго, — но Жулиета притежаваше умението, таланта да знае кое е важно и кое може да пренебрегне.

Тя предполагаше, че именно този неин талант заместник Марнс беше забелязал още в началото — търпението и скептицизма, с които тя задаваше поредния глупав въпрос, за да попадне накрая на верния отговор. Фактът, че и преди беше помагала за разрешаването на случай, повдигаше самочувствието й. Тогава не го знаеше и се интересуваше повече от простото правосъдие и личната си скръб, но този случай се бе оказал едновременно интервюто й за работа и обучението й за нея.

Тя вдигна именно това досие отпреди години, с червен печат върху корицата, на който с дебели главни букви пишеше „ПРИКЛЮЧЕНО“. Свали лентата, в която беше увита папката, и прехвърли бележките вътре. Много от тях бяха написани със старателния наклонен почерк на Холстън. Тя беше свикнала да го разпознава от почти всеки документ в бюрото й — бюро, което някога е било негово. Прочете бележките му по неин адрес и си припомни случая, който изглеждаше като очевидно убийство, но всъщност се беше оказал поредица от малко вероятни събития. До този момент беше избягвала да се връща към него и сега старата болка се завърна. Въпреки това си припомни колко успокоително й действаше да се занимава с уликите. Спомни си трескавото си желание да реши проблема и удовлетворението, че е получила отговорите, които да изместят празнотата, причинена от смъртта на любимия й. Процесът напомняше поправянето на машина при работа на допълнителни смени. Тялото я болеше от усилието и изтощението, но това донякъде се притъпяваше от знанието, че проблемът е решен.

Тя остави папката настрани. Още не беше готова да преживее всичко това отново. Взе друго досие и го сложи в скута си, при което едната й ръка докосна месинговата звезда върху коляното й.

Танцуваща сянка върху стенния екран привлече вниманието й. Жулиета вдигна поглед и видя как ниска стена от прах се плисна върху хълма. Слоят от сажди сякаш трептеше на вятъра, докато се носеше към сензорите, които тя беше научена да възприема като много важни, сензорите, осигуряващи й гледка към външния свят, който я плашеше като дете, но за който беше прието да се смята, че си заслужава да бъде видян.

Но сега, когато беше достатъчно голяма, за да разсъждава сама, и бе достатъчно близо до него, за да го види със собствените си очи, тя вече не беше толкова сигурна в това. Манията по почистването на върха едва достигаше до дълбоко долу, където истинското почистване осигуряваше функционирането на силоза и гарантираше живота на всички в него. Но дори и там, долу, на приятелите й в Механичния още от раждането им беше казано да не говорят за външния свят. Това беше доста лесно, когато никога не си го виждал, но сега, когато минаваше покрай него на път за работа и седеше пред тази шир, която никой ум не можеше да проумее, тя разбираше как неизбежно възникват въпроси. Разбираше защо вероятно е важно някои идеи да бъдат унищожавани, преди всички да са се втурнали към изходите, преди върху устните на хората като пяна да избият налудничави въпроси, които биха довели до края на всички тук.

Тя отвори досието на Холстън. Под биографичната справка имаше дебела купчина бележки за последните му дни като шериф. Частта, свързана с действителното му престъпление, беше дълга едва половин страница — остатъкът от листа беше празен и излишно похабен. В един-единствен абзац просто се обясняваше, че той е отишъл в килията за задържане на върха и е изразил интерес към външността. Това беше всичко. Участта на един човек беше определена с няколко реда. Жулиета препрочете думите няколко пъти, преди да обърне страницата.

Отдолу имаше бележка от кмет Джанс, която молеше Холстън да бъде запомнен със службата си в името на силоза, а не просто като поредния чистач. Жулиета прочете това писмо, написано от ръката на човек, който също наскоро беше починал. Беше странно да мисли за хората, които познаваше и не можеше да види никога отново. Една от причините, поради които беше избягвала баща си през всичките тези години, бе, защото, казано просто, той беше винаги там. И тя можеше да промени решението си във всеки един момент. Но с Холстън и Джанс беше различно — те си бяха отишли завинаги. А Жулиета дотолкова беше свикнала да възстановява неща, считани за непоправимо повредени, че й се струваше, че ако се съсредоточи достатъчно или извърши поредица операции в правилния ред, ще може да върне обратно мъртвите и да възстанови изгубената им форма. Но знаеше, че това не е така.

Тя прелистваше досието на Холстън и за пръв път си задаваше някои от забранените въпроси. Онова, което беше изглеждало несъществено, докато живееше дълбоко долу, където изпуснатите отработени газове можеха да те задушат, а някоя повредена помпа да удави всички, които познаваш, сега се извисяваше пред нея в целия си ръст. Защо водеха този живот в ограниченото пространство под земята? Какво имаше там, зад онези хълмове? Защо и с каква цел бяха тук? Нейният ли вид беше построил онези високи силози, рушащи се в далечината? С каква цел? И най-обезпокоителният въпрос от всички — какво е накарало разумни хора като Холстън и неговата съпруга да искат да излязат?

Две досиета, които да й правят компания, и двете бяха с надпис „ПРИКЛЮЧЕНО“. Мястото им беше в кабинета на кмета, където трябваше да бъдат запечатани и прибрани в архива. Но Жулиета откри, че мисли повече за тях, отколкото за по-неотложните случаи пред нея. Едната от тези папки съдържаше живота на мъжа, когото беше обичала, и за разгадаването на чиято смърт дълбоко долу беше помогнала. В другата беше животът на мъж, когото беше уважавала и чиято длъжност заемаше сега. Не знаеше защо е обсебена от тези две досиета, особено след като не можеше да понася да гледа как Марнс отчаяно се е съсредоточил в своята собствена загуба и продължава да изучава отново и отново подробностите от смъртта на кмет Джанс, да препрочита свидетелските показания, убеден, че знае кой е убиецът, но без да разполага с доказателства, които да му позволят да го хване натясно. Някой почука по решетката над главата на Жулиета. Тя вдигна глава, като очакваше да види заместник Марнс, който да й каже, че работният ден е свършил, но вместо това видя, че към нея гледа странен мъж.

— Шерифе? — обади се той.

Жулиета остави папките настрани и взе звездата от коляното си. Изправи се и се обърна с лице към дребния мъж със стърчащ корем, очила на носа и плътно прилепващ по тялото, наскоро изгладен сребрист гащеризон на Информационния отдел.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Мъжът пъхна ръката си между решетките. Жулиета премести звездата от едната си ръка в другата и отвърна на ръкостискането.

Съжалявам, че толкова късно пристигнах тук, горе — извини се той. — Бях много зает с церемониите, с тази глупост с генератора и с всички тези правни спорове. Аз съм Бърнард. Бърнард Холанд.

Жулиета усети как кръвта й изстива. Ръката на мъжа беше толкова малка, сякаш му липсваше някой пръст. Въпреки това ръкостискането му беше силно. Тя се опита да издърпа ръката си, но той отказваше да я пусне.

— Сигурен съм, че като шериф вече познавате Пакта из основи, така че знаете, че аз ще съм изпълняващ длъжността кмет, поне докато не организираме избори.

— Чух за това — хладно отвърна Жулиета.

Тя се зачуди как този човек е минал покрай бюрото на Марнс, без да се стигне до някакво насилие. Това беше главният им заподозрян за смъртта на Джанс — само дето беше от погрешната страна на решетките.

— Занимавате се с картотеката, а? — Той отпусна хватката си и Жулиета издърпа ръката си.

Мъжът хвърли поглед към документите, разхвърляни на пода, и очите му сякаш се спряха на манерката в найлоновия плик, но Жулиета не можеше да бъде сигурна в това.

— Просто се запознавам с висящите случаи — обясни тя. — Тук има малко повече място за… мислене.

— О, сигурен съм, че в тази стая на хората са им минавали много дълбоки мисли — усмихна се Бърнард и Жулиета забеляза, че предните му зъби са криви и се застъпват.

С тях приличаше на заблудените мишки, които тя хващаше в капан в помпените зали.

— Ами, да, открих, че това място ми помага да подредя мислите си, така че може би има нещо вярно. А и — тя го измери с поглед — не очаквам то да остане празно още дълго. И когато е заето, ще мога да си почина ден-два, докато някой излезе да почисти…

— Не бих разчитал много на това — възрази Бърнард и кривите му зъби отново проблеснаха. — Според слуховете долу бедният ни кмет, мир на праха й, се е преуморила по време на това нейно щуро изкачване. Мисля, че е слизала до долу да се срещне с вас, нали?

Жулиета усети остро убождане в дланта си. Тя разхлаби пръстите, с които стискаше месинговата звезда. Кокалчетата и на двете й ръце бяха побелели от свиването им в юмруци.

— Но сега чувам, че разследвате дали не е имало нечестна игра, така ли? — Бърнард намести очилата си.

Жулиета продължаваше да го измерва с поглед, като се опитваше да не се разсейва от отражението на сивите хълмове, което се виждаше в очилата му.

— Предполагам, че е добре да знаете като изпълняващ длъжността кмет, че ние до голяма степен приемаме случая за убийство — каза тя.

— Боже мой. — Очите му се разшириха и той леко се усмихна. — Значи слуховете са верни. Кой би сторил нещо подобно? — Усмивката му се разшири и Жулиета осъзна, че си има работа с човек, който се смята за недосегаем.

Не за пръв път се сблъскваше с голямо и мръсно его като неговото. Беше прекарала времето си като сянка дълбоко долу, заобиколена от такива хора.

— Убедена съм, че ще открием, че виновникът е онзи, който най-много ще спечели от тази смърт — сухо отвърна тя и след кратка пауза добави: — Кмете.

Кривата му усмивка угасна. Бърнард отстъпи от решетките и пъхна ръце в джобовете на гащеризона си.

— Е, радвам се, че най-сетне видях как изглеждате, след като ви знаех само по име. Наясно съм, че не сте прекарвали много време извън дълбоко долу и ако трябва да съм честен, аз самият също съм прекарал твърде много време, изолиран в кабинета си. Но нещата се промениха. Като кмет и шериф ние двамата ще работим много заедно. — Той погледна към досиетата в краката й. — Така че очаквам да ме държите в течение. За всичко.

След тези думи Бърнард се обърна и си тръгна, а Жулиета трябваше да положи съзнателно усилие, за да отпусне юмруците си. Когато накрая успя да разтвори пръстите си около звездата, тя откри, че острите й ръбове са се отпечатали върху дланта й, порязали са я и е потекла кръв. Няколко капки по ръба на месинга уловиха светлината и заприличаха на мокра ръжда. Жулиета избърса звездата в новия си гащеризон — навик, който беше придобила при предишния си живот сред мръсотията и смазката. Прокле се, когато видя тъмното петно, което кръвта остави върху новите й дрехи. Обърна звездата и разгледа символа, отпечатан върху лицевата й страна. Бяха изобразени трите триъгълника на силоза и думата „Шериф“ бе изписана като дъга над тях. Тя я обърна отново и опипа острата игла на закопчалката. Отвори закопчалката и освободи иглата. Тя беше изкривена и изправяна на няколко места през годините и от това изглеждаше като да е кована на ръка. Иглата се люлееше несигурно на пантата си подобно на нейното собствено колебание дали да я носи.

Но когато стъпките на Бърнард се отдалечиха и тя го чу да казва нещо неразличимо на заместник Марнс, Жулиета усети как я изпълва нова решителност. Беше както когато се изправеше пред ръждясал болт, който отказваше да помръдне.

Нещо в непоклатимата скованост и нежелание на болта да се развърти караше Жулиета да стисне зъби. Тя беше стигнала до убеждението, че няма винтове и гайки, които да не може да развие, и се бе научила да ги напада с грес и огън, със специална смазка и груба сила. С достатъчно планиране и упоритост накрая те винаги поддаваха.

Тя заби със сила разклатената игла в плата на гърдите си и я закопча за кукичката на гърба. Гледката на звездата върху гащеризона й се стори нереална. В краката й имаше цяла дузина папки, които изискваха нейното внимание, и за пръв път, откакто беше пристигнала горе на върха, Жулиета почувства, че това е нейна работа. Работата в Механичния беше зад гърба й. Беше оставила мястото в далеч по-добро състояние, отколкото го беше заварила, и се беше задържала достатъчно дълго, за да чуе почти безшумното жужене на поправения генератор и да види как въртящият се вал е така идеално подравнен, че човек не може да разбере дали изобщо се върти. И сега тя беше изминала пътя до върха, за да открие, че тук тракат, тропат и стържат друг вид зъбни колела и тяхното разместване разяжда истинския двигател на силоза, точно както я беше предупредила Джанс.

Тя остави папките както бяха и вдигна тази на Холстън — досието, което тя дори не би трябвало да разглежда, но без което не можеше, и отвори вратата на килията. Вместо да се върне в кабинета си, тя първо отиде в другата посока, към жълтата стоманена врата на въздушния шлюз. Надникна през стъклото, разделено на три панела, за десети път през последните няколко дни и си представа как мъжът, когото беше заместила, стои вътре, облечен в един от онези смешно тромави костюми, и чака вратата да се отвори. Какви мисли минаваха през ума на човек, на когото му предстои да бъде прокуден? Едва ли бе просто страх, защото Жулиета достатъчно често го беше изпитвала. Сигурно бе нещо повече от това — някакво единствено по рода си усещане, спокойствие преди болката или безчувственост след ужаса. Тя си каза, че въображението не може да се справи със задачата да проумее необичайните и непознати усещания. Можеше само да намалява и увеличава онова, което вече му е познато. Беше като да разкажеш на някого какво представлява сексът или оргазмът — невъзможно. Но веднъж след като сам го почувстваш, можеш да си представиш различни степени на това усещане.

Беше същото като цветовете. Можеш да опишеш един нов цвят само като използваш вече видените нюанси. Можеш да смесиш познатото, но не можеш да създадеш нещо странно от нищото. Така че навярно само онези, които почистваха, можеха да разберат какво е усещането да стоят там треперещи — или пък без изобщо да са уплашени, — докато очакват смъртта си.

Натрапчивият въпрос защо се усещаше в шепотите из целия силоз. Хората искаха да знаят защо чистачите бяха сторили онова, което бяха сторили, и защо бяха оставили дара на полираните и излъскани сензори на онези, които ги бяха прокудили. Но Жулиета изобщо не се интересуваше от това. Тя разбираше, че те са виждали нови цветове, усещали са неописуемото и може би са изпитвали религиозното чувство, което обзема човек само пред лицето на смъртта. Не беше ли достатъчно хората да знаят, че това се повтаря неизменно всеки път? Проблемът беше решен. Трябваше да го приемат като аксиома. И да се заемат с истинските въпроси, като например какво е усещането човек да премине през това. Точно това беше най-жалкото при табутата — не че хората не могат да копнеят за външния свят, а че дори не им е позволено да съчувстват на чистачите през седмиците след почистването, да се чудят какво е трябвало да изтърпят и да изразят по подходящ начин благодарността и съжалението си.

Жулиета потупа жълтата врата с ъгъла на папката на Холстън и си припомни бившия шериф в по-добрите времена, когато той беше влюбен, бе спечелил лотарията и й разказваше за жена си. Тя кимна на неговия призрак и отстъпи от внушителната метална врата с малките й прозорчета от дебело стъкло. Сега, когато заемаше неговия пост, носеше звездата му и дори седеше в килията му, тя усещаше някаква близост с него. Веднъж беше обичала мъж и знаеше какво е чувството. Беше го обичала тайно, без да включва силоза във връзката им и без да се съобразява с Пакта. Тя също така знаеше и какво означава да загубиш нещо толкова ценно. Ако нейният любим беше там отвън, на хълма, и чезнеше пред погледа й, вместо да подхранва корените, тя можеше да си представи, че ще бъде готова да почиства и че ще иска сама да види тези нови цветове.

Отвори отново досието на Холстън на връщане към бюрото си, към неговото бюро. Той беше мъжът, който знаеше за нейната тайна любов. След като случаят дълбоко долу беше разкрит, му беше казала, че мъжът, чиято смърт разследваха, е бил неин любовник. Може би причината беше в това, че предишните дни непрекъснато беше говорил за жена си. Може би усмивката му, вдъхваща доверие, която го правеше толкова добър шериф, събуди у нея желанието да му разкрие тайните си. Каквато и да беше причината, тя беше признала пред служител на закона нещо, което би могло да й донесе неприятности — една афера, която беше напълно извън правилата и показваше безотговорно отношение към Пакта. И единственото, което каза този мъж, на когото беше поверено опазването на законите, бе „съжалявам“.

Съжаляваше за нейната загуба. И я прегърна. Сякаш разбираше какво сдържа тя в себе си — тази тайна скръб, която се беше втвърдила на мястото, където някога беше пазила скритата си любов.

Уважаваше го заради тази му постъпка.

Сега тя седеше зад неговото бюро, в неговия стол, срещу неговия заместник, който беше обхванал главата си с ръце и гледаше, без да помръдва, отворената, окапана със сълзи папка. На Жулиета й беше необходим само един поглед, за да заподозре, че между него и жената, за която ставаше дума в папката, е имало някаква забранена любов.

— Пет часът е — възможно най-тихо и меко каза Жулиета.

Марнс вдигна лице. Челото му беше почервеняло от дългото притискане в ръцете. Очите му бяха кръвясали, по сивия му мустак блещукаха скорошни сълзи. Изглеждаше толкова по-възрастен, отколкото преди седмица, когато беше дошъл Дълбоко долу да й предлага работа. Завъртя се на стария си дървен стол, чиито крака изскърцаха, сякаш стреснати от внезапното му движение, и погледна времето на часовника на стената зад себе си, затворено под стария пожълтял циферблат. Той кимна мълчаливо към тиктакащата стрелка. Изправи се. За миг гърбът му се приведе, докато той се мъчеше да го изправи. Приглади гащеризона си, пресегна се към папката, нежно я затвори и я пъхна под мишницата си.

— До утре — прошепна той и кимна на Жулиета.

— Ще се видим сутринта — отвърна тя, докато той, олюлявайки се, се отправи към кафетерията.

Жулиета го наблюдаваше как си тръгва, изпълнена със съжаление. Тя разбираше, че зад загубата му се крие любов. Беше мъчително да си го представи в малкия му апартамент, как ридае над папката, седнал на койката, широка колкото за сам човек, докато накрая не потъне в неспокойните си сънища.

Останала сама, тя сложи папката на Холстън върху бюрото си и приближи клавиатурата към себе си. Клавишите отдавна се бяха изтъркали, но през последните години някой старателно беше надписал отново буквите с черно мастило. Сега дори тези направени на ръка надписи бяха избледнели и скоро щеше да се наложи да бъдат повторени. Жулиета трябваше да се погрижи за това — тя не можеше да пише, без да гледа, както го правеха всички онези канцеларски плъхове.

Бавно написа една молба, която трябваше да изпрати долу, в Механичния. След поредния ден, в който не беше свършила кой знае какво, разсейвана от загадката на решението на Холстън, тя осъзна, че няма как да върши работата на този мъж, докато не разбере защо е обърнал гръб на задълженията си и на самия силоз. Това беше досаден детайл, който й пречеше да се съсредоточи върху останалите проблеми. Така че вместо да продължава да се самозаблуждава, тя реши да приеме предизвикателството. Което означаваше, че трябваше да научи повече, отколкото съдържаше тази папка.

Не беше сигурна как точно да получи нещата, от които се нуждаеше, нито как дори да си осигури достъп до тях, но познаваше хора, които можеха да го направят. Именно това й липсваше най-много от дълбоко долу. Там хората бяха като едно семейство — всеки имаше своите полезни умения, които се допълваха и припокриваха. Тя би направила всичко възможно за всеки от тях. И знаеше, че и те биха сторили същото — 'дори биха се превърнали в нейна армия. Това спокойствие й липсваше много и тя имаше чувството, че мрежата от познанства, вдъхваща й усещане за безопасност, е твърде далеч.

След като изпрати искането си, седна и отново отвори папката на Холстън. Той беше добър човек, който знаеше най-съкровените й тайни. Беше единственият, който ги знаеше. И скоро, с божията помощ, Жулиета щеше да разкрие неговите.

20

Отдавна беше минало десет часът, когато Жулиета стана от бюрото. Очите й бяха твърде уморени, за да се взира повече в монитора и да прочете дори още една бележка по случая. Изключи компютъра си, прибра досиетата, спря лампите и заключи вратата на кабинета от външната страна.

Стомахът й изкъркори, докато прибираше ключовете си в джоба, и вече изчезващата миризма на яхния от заешко й напомни, че за пореден път е пропуснала вечерята. Това й се случваше три вечери подред. Три вечери се беше съсредоточила толкова много в работата, която все още почти не знаеше как да върши и за която нямаше кой да я наставлява, че забравяше да се храни. Може би това щеше да е простимо, ако кабинетът й не граничеше с шумната, изпълнена с аромати кафетерия.

Извади отново ключовете си и пресече слабо осветеното помещение, промъквайки се покрай почти невидимите столове, разпръснати между масите. Една млада двойка тъкмо си тръгваше, след като беше откраднала няколко мига в тъмното преди загасването на лампите, на сумрачната светлина от стенния екран. Жулиета им извика да внимават при слизането, защото й се стори, че това трябва да каже един шериф, и те се изкикотиха, когато заслизаха надолу по стълбището. Тя си представи как вече се държат за ръце и как ще откраднат още няколко целувки, преди да стигнат до апартаментите си. Зрелите хора знаеха за тези забранени неща, но си затваряха очите за тях — нещо като подарък от всяко поколение за следващото. За Жулиета обаче беше различно. Тя беше направила същия избор и като зрял човек — да обича без разрешение — и затова по-силно усещаше собственото си лицемерие.

Докато приближаваше към кухнята, забеляза, че кафете- рията не е съвсем празна. Една самотна фигура седеше в дълбоките сенки край стенния екран и се взираше в мастилената чернота на нощните облаци, увиснали над притъмнелите хълмове.

Изглежда, беше същата фигура от предишната нощ, онази, която беше наблюдавала как слънчевата светлина постепенно угасва, докато Жулиета работеше сама в кабинета. Тя избра така пътя си към кухнята, че да мине зад мъжа. Целодневното зяпане на досиета, изпълнени с лоши намерения, я беше направило леко параноична. Преди се възхищаваше на хората, които се различаваха от останалите, но сега усещаше, че е станала предпазлива по отношение на тях.

Движеше се между стенния екран и най-близката маса, като спираше, за да бутне столовете обратно по местата им, и техните метални крака стържеха по плочките. Държеше под око седналия мъж, но той не се обърна нито веднъж по посока на шума. Просто гледаше нагоре към облаците. В скута му имаше нещо и беше вдигнал едната си ръка към брадичката.

Жулиета минаваше точно зад него, като стъпваше между масата и стола му, който беше преместен странно близо до стенния екран. Тя се пребори с желанието да се прокашля и да му зададе въпрос. Вместо това го заобиколи, като подрънкваше с голямата връзка ключове, която беше получила заедно с новата си работа.

Преди да стигне до вратата на кухнята, на два пъти погледна през рамо. Мъжът не помръдваше.

Тя влезе в кухнята и натисна един от ключовете за осветлението. Лампите примигнаха радостно и се включиха, разпръсквайки мрака наоколо. Тя извади галон сок от едно от хладилните помещения и взе чиста чаша от поставката за сушЬне. В хладилното помещение намери и супа — покрита с капак и вече изстинала. Взе и нея. Сипа си два черпака в паница и порови в едно чекмедже за лъжица. Докато връщаше голямата тенджера на полицата в хладилното помещение, тя за миг се замисли дали да не притопли супата, но се отказа.

Със сока и паницата в ръка тя се върна в кафетерията, изключи осветлението с лакът и затвори вратата с крак. Седна в сенките на края на една от дългите маси и засърба от супата, като държеше под око странния мъж, който се беше загледал в мрака, сякаш там можеше да се види нещо.

Накрая Жулиета остърга с лъжица дъното на празната паница и довърши остатъка от сока си. Мъжът нито веднъж не бе извърнал поглед от екрана на стената. Тя бутна паницата встрани, изпълнена с неудържимо любопитство. Може и да беше просто съвпадение, но фигурата реагира на движението й. Мъжът се наведе напред и протегна ръка към екрана. На Жулиета й се стори, че различава в ръката му прът или пръчка, но беше твърде тъмно, за да е сигурна. Миг по-късно той се наведе над скута си и тя чу скърцането на въглен върху хартия, която, ако се съдеше по звука, който издаваше, беше скъпа. Тя се изправи, решила, че движението му й дава удоб- на възможност, и се приближи до мястото, където той седеше.

— Бърз набег до килера, а? — попита той.

Гласът му я стресна.

— Докато работех, пропуснах вечерята — запъна се тя, сякаш беше нужно да дава обяснение.

— Сигурно е добре човек да държи ключовете.

Той все така не откъсваше поглед от екрана и Жулиета си напомни да заключи вратата на кухнята, преди да си тръгне.

— Какво правите? — попита тя.

Мъжът се пресегна към близкия стол зад гърба си и го придърпа срещу екрана.

— Искате ли да видите?

Жулиета се приближи предпазливо, хвана облегалката и нарочно дръпна стола на десетина сантиметра от мъжа. В стаята беше твърде тъмно, за да различи чертите му, но гласът му звучеше като на млад човек. Тя се ядоса на себе си, че не го е запомнила предишната вечер, когато имаше повече светлина. Трябваше да стане по-наблюдателна, ако искаше да бъде добра в работата си.

— Какво точно трябва да гледам? — попита тя.

Погледна крадешком към скута му, където голям лист бяла хартия проблясваше слабо на бледата светлина, процеждаща се от стълбището. Той лежеше изпънат върху бедрата му, сякаш отдолу имаше дъска или нещо твърдо.

— Мисля, че онези двата ще се разделят. Погледнете там.

Мъжът посочи на стенния екран смесица от черни нюанси, които бяха толкова наситени и дълбоки, че изглеждаха като един цвят. Контурите и оттенъците на сенките, които Жулиета успя да различи, сякаш бяха някаква измама на окото — толкова истински, колкото бяха и призраците. Но тя проследи пръста му, като се чудеше дали той е луд, или пиян, и не се опита да наруши изтощителното мълчание, което последва.

— Там — прошепна той с развълнуван глас.

Жулиета видя проблясък. Светло петно. Все едно някой мигаше с фенерче от далечния край на тъмната генераторна зала. След това то изчезна.

Тя рязко се изправи от стола си и застана близо до стенния екран, питайки се какво ли има там.

Въгленът на мъжа заскърца по листа.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Жулиета.

Мъжът се засмя.

— Звезда — отвърна той. — Ако почакате, може да я видите отново. Тази нощ облаците са тънки и ветровете са силни. Онази, която видяхте, се готви да изчезне.

Жулиета се обърна да види къде е столът й и видя, че мъжът е вдигнал въглена и гледа с присвито око към мястото, където бе проблеснала светлината.

— Как можете да видите каквото и да е било там, навън? — попита тя и отново седна на пластмасовия стол.

— Колкото по-дълго го правиш, толкова по-добре започваш да виждаш през нощта. — Мъжът се наведе над листа и продължи да драска. — А аз го правя от доста време.

— Какво по-точно правите? Просто гледате облаците?

Да, предимно това, за съжаление — засмя се той. — Но онова, което се опитвам да правя, е да видя отвъд тях. Гледайте сега, може пак да успеем да я зърнем.

Тя вдигна поглед към мястото, където се беше появил проблясъкът. Внезапно той се показа отново — точка от светлина като сигнал, идващ от някъде високо над хълма.

— Колко видяхте? — попита той.

— Една — отвърна му тя.

Беше останала почти без дъх от тази нова гледка. Знаеше какво са звездите — думата беше част от речника й, но никога преди това не беше виждала някоя от тях.

— Има и още една слаба встрани от първата. Нека ви я покажа.

Чу се леко изщракване и над скута на мъжа се появи червена светлина. Жулиета видя, че на врата му виси фенерче и краят му е обвит в тънка червена пластмаса. От това лещата му изглеждаше така, сякаш се е запалила, но същевременно излъчваше слаба светлина, която не заслепяваше така очите й както кухненските лампи.

Тя видя, че в скута на мъжа е разстлан голям лист хартия, осеян с точки. Бяха разхвърляни произволно, а около тях имаше решетка от съвършено прави линии. Навсякъде имаше нахвърляни кратки бележки.

— Проблемът е, че те се движат — обясни й мъжът. — Ако тази нощ видя онази там — той потупа с пръст една от точките с по-малка точка до нея, — по същото време утре тя ще бъде малко по-нататък.

Той се обърна към Жулиета и тя видя, че е млад мъж, вероятно наближаващ трийсетте, и доста хубав по онзи спретнат начин, характерен за хората от офисите.

Мъжът се усмихна и добави:

— Беше ми нужно много време, за да разбера това.

Жулиета искаше да му каже, че едва ли е толкова много, като се има предвид възрастта му, но си спомни как се чувстваше като сянка, когато и към нея се бяха отнасяли пренебрежително.

— Какъв е смисълът? — попита тя и видя как усмивката му угасна.

— Какъв е смисълът на всичко? — Той отново насочи погледа си към стената и загаси фенерчето.

Жулиета осъзна, че е задала погрешния въпрос и го е разстроила. И тогава тя се запита дали в онова, което прави той, има нещо незаконно, нещо, което противоречи на табутата. Дали събирането на информация за външността беше нещо различно от това просто да седиш и да зяпаш хълмовете? Тя тъкмо си отбелязваше наум да попита Марнс за това, когато мъжът отново се обърна към нея в мрака.

— Името ми е Лукас — каза той.

Очите й бяха привикнали достатъчно към мрака, за да види ръката му, протегната към нея.

— Жулиета — отвърна тя и я стисна.

— Новият шериф.

Не беше въпрос и, разбира се, той знаеше коя е тя. Изглежда, всички горе на върха знаеха.

— С какво се занимавате, когато не сте тук, горе? — попита тя.

Беше почти сигурна, че това не може да му е работата. Никой не би трябвало да получава читове, задето гледа облаците.

— Живея на горните средни етажи — отвърна Лукас. — През деня работя на компютрите. Идвам горе само когато се вижда добре. — Той включи отново фенерчето и се обърна към нея по начин, който предполагаше, че звездите вече не са най-важното нещо, за което мисли. — Има едно момче от моето ниво, което работи тук в смяната за вечеря. Когато се прибира у дома, ме осведомява какви са били облаците през деня. Ако ми каже, че всичко е наред, идвам тук да си пробвам късмета.

— И сте направили схема, в която ги отбелязвате? — Жулиета посочи големия лист хартия.

— Опитвам се. Вероятно за това ще са нужни няколко живота. — Той сложи въглена си зад ухото, извади парцал от гащеризона си и избърса чернилката, останала по пръстите му.

— И какво ще правите тогава? — попита Жулиета.

— Ами, надявам се, че ще мога да заразя някоя сянка със своята лудост и тя ще продължи от там, докъдето съм стигнал.

— Значи, когато говорехте за няколко живота, сте го имали предвид буквално.

Той се засмя и Жулиета осъзна, че е приятен мъж.

— Най-малко — отвърна той.

— Е, тогава ще ви оставя на заниманията ви — каза тя, внезапно почувствала се виновна, че е разговаряла с него.

Изправи се и му протегна ръка, която той сърдечно пое. Притисна я отгоре с другата си ръка и я задържа малко по-дълго, отколкото тя очакваше.

— Беше удоволствие да се запозная с вас, шерифе. Усмихна й се и Жулиета промърмори нещо неразбираемо в отговор.

21

На следващата сутрин Жулиета пристигна рано в службата, след като беше успяла да открадне малко повече от четири часа сън. Видя, че до компютъра я очаква пакет — малък пакет, опакован в хартия от дървесина и омотан в бели електрически проводници. Последното я накара да се усмихне и тя бръкна в гащеризона за универсалния си инструмент. Издърпа най-малкото му острие, пъхна го в скобата на един от електрическите проводници, бавно я разглоби и я запази невредима за бъдеща употреба. Тя си спомни неприятностите, които си беше навлякла в деня, когато като сянка на механик я бяха хванали да реже пластмасовата скоба от едно електрическо табло. Уокър, който още тогава беше стар мърморко, й се беше развикал за това прахосничество. След което й беше показал как да разхлаби малката скоба, за да я запази за повторна употреба.

Бяха минали години и когато вече беше много по-възрастна, тя откри, че показва същия урок на друга сянка. Казваше се Скоти. По онова време той беше младеж, но тя му се беше скарала, защото бе направил същата немарлива грешка като нея. Спомни си, че така беше уплашила бедното момче, че то беше пребледняло като платно и после месеци наред беше нервно в нейно присъствие. Може би заради това избухване тя му беше обръщала повече внимание, докато той продължаваше обучението си, и накрая двамата бяха станали близки. Той бързо се превърна в способен млад мъж, истински факир в електрониката, можеше да програмира времената в чипа на помпа за по-малко време, отколкото беше нужно на Жулиета, за да го разглоби и сглоби.

Тя разхлаби и другата жица, омотана около пакета, и разбра, че той е от него. Преди няколко години Скоти беше нает от Информационния отдел и се премести на трийсетия етаж. Беше станал „твърде умен за Механичния“, по думите на Нокс. Жулиета отмести двата проводника и си представи как младият мъж е подготвял този пакет за нея. Искането, което тя беше изпратила предишната вечер до Механичния, явно е било препратено до него и той цяла нощ бе работил старателно, за да й направи тази услуга.

Тя внимателно разви хартията. Трябваше да я върне, както и проводниците — бяха твърде скъпи, за да ги запази, и достатъчно леки, за да бъдат върнати евтино по носач. Когато разопакова пакета, забеляза, че Скоти е прегънал краищата един под друг — номер, който научаваха още като деца, за да си опаковат писмата, без да им е нужно лепило или залепваща лента. Тя грижливо разопакова плода на старателния му труд и най-сетне махна хартията. Вътре откри пластмасова кутия като онези, които се използваха за сортирането на гайки и болтове за малките проекти долу, в Механичния.

Тя отвори капака и видя, че пакетът не е само от Скоти — сигурно му е бил препратен набързо с копие от молбата й.

Очите й се просълзиха, когато се разнесе уханието на курабийките от овесено и царевично брашно на Мама Джийн. Тя взе една, доближи я до носа си и вдъхна дълбоко уханието й. Вероятно си въобразяваше, но можеше да се закълне, че от старата кутия се носи лек полъх на смазка или грес — мирисът на дома.

Жулиета внимателно сгъна опаковъчната хартия и сложи курабийките върху нея. Помисли за хората, с които трябваше да ги сподели — Марнс, разбира се, но и Пам от кафетерията, която беше така мила да й помогне да се настани в новия апартамент. И Алис, младата секретарка на Джанс, чиито очи повече от седмица бяха зачервени от скръб. Тя извади последната курабийка и най-сетне забеляза малкото устройство за данни, което потропваше на дъното на контейнера — малкия десерт, приготвен специално от Скоти и скрит между трохите.

Жулиета го взе и остави пластмасовата кутия настрани. Тя духна в металния край на устройството, за да изкара останалите вътре боклуци, преди да го включи в слота в предната част на компютъра. Не я биваше много с компютрите, но можеше да работи с тях. В Механичния човек не можеше да направи каквото и да е, без да подаде искане, доклад, молба или някаква друга подобна безсмислица. Освен това компютрите бяха удобни за дистанционно вкарване на данни в помпи и релета, за тяхното включване или изключване, за диагностиката им.

Когато светлината на устройството започна да примигва, тя го намери на екрана. В него откри множество папки и файлове — малкото устройство за данни сигурно беше натъпкано до горе с тях. Тя се запита дали Скоти изобщо е спал миналата нощ.

Най-отгоре в списъка с главните директории имаше файл, наречен „Джулс“. Тя го натисна и пред нея се отвори кратък текстови файл, който очевидно беше от Скоти, но правеше впечатление, че не е подписан:

Ж.

Внимавай да не те хванат с това, ясно? Тук е всичко от компютрите на господин Лоумен[2] в работата и у дома от последните пет години. Има купища информация, но не бях сигурен какво ти трябва и ми беше по-лесно да я копирам автоматично.

Задръж жиците — имам си предостатъчно.

(И си взех една курабийка. Надявам се да нямаш нищо против.)

Жулиета се усмихна. Прииска й се да се пресегне и да докосне думите с ръка, но те не бяха върху хартия и усещането нямаше да е същото. Затвори бележката и я изтри, след това почисти кошчето. Дори само първата буква от името й отгоре й се виждаше твърде много информация.

Тя се отдръпна от бюрото и надникна към кафетерията, която изглеждаше тъмна и празна. Още нямаше пет сутринта и известно време тя щеше да е сама на целия горен етаж. Първо прегледа структурата на директориите, за да види с какви данни си има работа. Всяка папка беше прилежно наименувана. Изглежда, че тя разполагаше с историята на работата на двата компютъра на Холстън — всяко натискане на клавиш в продължение на малко повече от пет години. Всичко беше подредено по дата и час. Жулиета се почувства затрупана от количеството информация — беше много повече, отколкото можеше да се надява да прерови, дори и цял живот да се занимаваше с това.

Но поне я имаше. Отговорите, от които се нуждаеше, бяха някъде тук, вътре, между всички тези файлове. И това беше добре. Тя се почувства по-добре, дори и само като знаеше, че ключът към тази загадка, към решението на Холстън да отиде да почиства, сега може да се събере в дланта й.

Вече няколко часа пресяваше информацията, когато персоналът на кафетерията се появиха с клатушкане и започнаха да почистват бъркотията от миналата вечер и да приготвят закуската. Едно от най-трудните неща за нея горе на върха бе да свикне със строгия график, спазван от всички. Нямаше трета смяна. Почти нямаше и втора смяна с изключение на персонала за вечерята. Дълбоко долу машините не спяха и работниците също. Работните екипи често оставаха за допълнителни смени и Жулиета беше свикнала да оцелява с по няколко часа сън на нощ. Номерът беше от време на време да почиваш, за да не се изтощиш напълно — просто да се облегнеш на стената със затворени очи за петнайсетина минути, достатъчно дълго, за да контролираш умората.

Но онова, което някога бе въпрос на оцеляване, сега беше лукс. Способността да пропуска съня й осигуряваше лично време сутрин и вечер — време, което можеше да използва по свое усмотрение за цели, различни от случаите, по които се предполагаше да работи. То също така й даваше възможност да се учи как да върши досадната част от работата, откакто Марнс беше станал твърде потиснат, за да й помага в това.

Марнс…

Тя погледна към часовника над бюрото му. Беше осем и десет и казаните с топла овесена каша вече изпълваха кафетерията с уханието на закуската. Марнс закъсняваше. Тя беше в близост до него по-малко от седмица, но никога досега не се беше случвало той да закъснява за каквото и да е. Това нарушение в рутината беше като откачане на синхронизиращ ремък или чукане на бутало. Жулиета изключи монитора си и се отдръпна от бюрото. Отвън хората от първата смяна за закуска влизаха един по един и жетоните за храна издрънчаваха в голямата кофа до старите турникети. Тя излезе от кабинета и мина през потока от хора, който се изсипваше от стълбището. На опашката едно момиченце дръпна майка си за гащеризона и посочи към Жулиета, докато тя минаваше край тях. Жулиета чу майката да се кара на детето, че се държи невъзпитано.

През последните няколко дни доста се говореше за нейното назначение — жена, която беше изчезнала в Механичния като дете, за да се появи внезапно отново и да заеме поста на един от най-популярните шерифи, които историята помнеше. Вниманието, насочено към нея, накара Жулиета да потръпне и тя побърза да се отправи към стълбището. Тя заслиза надолу със скоростта на леко натоварен носач. Краката й отскачаха от стъпалата все по-бързо и по-бързо с темпо, което изглеждаше опасно. Четири етажа стълби по-надолу, след като се промъкна покрай една бавна двойка и между членовете на семейство, които се качваха за закуска, тя стигна до площадката за апартаменти над нейното жилище и мина през двойната врата.

Коридорът зад нея беше оживен и изпълнен със сутрешните гледки и звуци — свистящ чайник, пискливи детски гласове, тропот на стъпки отгоре, сенки, които бързаха да се срещнат със своите създатели, преди да ги последват към работата. По-малките деца неохотно се отправяха към училището, съпрузите си разменяха целувки на праговете, докато децата ги дърпаха за дрехите и изпускаха играчките и пластмасовите си чаши.

Жулиета зави на няколко пъти, криволичейки по коридорите и около централното стълбище, насочила се към другата част на нивото. Апартаментът на заместника беше далече, почти в края. Тя предполагаше, че през годините Марнс на няколко пъти е бил избиран за повишение, но го е отказвал. Когато беше попитала за Марнс Алис, старата секретарка на кмет Джанс, тя беше свила рамене и бе отвърнала, че той никога не е искал и очаквал да бъде нещо повече от втора цигулка. Жулиета предположи, че тя иска да каже, че Марнс никога не е искал да бъде шериф, но се зачуди в колко ли още други области на живота си той прилага същата философия.

Когато стигна до неговия коридор, две закъснели за училище хлапета притичаха покрай нея, хванати за ръце. Те изчезнаха зад ъгъла с писъци и кикот и Жулиета остана сама в коридора. Зачуди се какво да каже на Марнс, за да оправдае слизането си дотук и да обясни безпокойството си. Може би сега беше подходящият момент да го попита за папката, която той явно носеше неизменно със себе си. Можеше да му каже да си вземе почивен ден и да остави на нея да се занимава със службата, докато той разпуска или може би да послъже и да каже, че е била тук във връзка с някакъв случай.

Тя спря пред вратата му и вдигна ръка да почука. Надяваше се, че той няма да сметне това за опит от нейна страна да демонстрира, че му е началник. Просто се тревожеше за него. Това беше всичко.

Тя почука по стоманената врата и зачака той да я покани да влезе. Може и да го беше сторил — през последните дни гласът му се беше превърнал в глухо стържене. Тя почука отново, този път по-силно.

— Заместник? — извика. — Наред ли е всичко там, вътре?

Една жена подаде глава от врата по-нататък по коридора.

Жулиета я позна от училищните междучасия в кафетерията. Беше почти сигурна, че името й е Глория.

— Здравейте, шерифе.

— Здравей, Глория, тази сутрин не си ли виждала заместник Марнс?

Тя поклати глава, пъхна метален шиш в устата си и започна да навива дългата си коса в кок.

— Не съм — смотолеви жената, сви рамене и мушна шиша в кока си, за да задържи косата й на място. — Миналата нощ беше на площадката, изглеждаше като пребит, както обикновено. — Тя се намръщи. — Не се ли появи на работа?

Жулиета отново се обърна към вратата и натисна дръжката. Тя се отвори с лекотата на добре поддържан механизъм. Жулиета я бутна навътре.

— Заместник? Аз съм Джулс. Просто идвам да видя как си.

Вратата се отвори в мрака. Единствената светлина идваше откъм коридора, но тя беше достатъчна.

Жулиета се обърна към Глория.

— Извикай доктор Хикс… Не, по дяволите… — Все още мислеше, че се намира дълбоко долу. — Кой е най-близкият доктор тук, горе? Повикай го!

Тя влетя в стаята, без да чака отговор. В малкия апартамент нямаше много място да се обеси човек, но Марнс някак беше успял да го направи. Коланът беше пристегнат около врата му, а катарамата бе закачена върху горния край на вратата към банята. Краката му бяха върху леглото, но под прав ъгъл, недостатъчен, за да издържат тежестта му. Задникът му беше увиснал под нивото на краката, лицето му вече не беше червено, а коланът се беше впил дълбоко във врата му.

Жулиета хвана Марнс за кръста и го повдигна нагоре. Беше пo-тежък, отколкото изглеждаше. Тя събори краката му от леглото и те се строполиха на пода. Така й беше по-лесно да го държи. Откъм вратата се чу ругатня и мъжът на Глория влетя вътре и помогна на Жулиета да поддържа заместника. И двамата се опитваха да откачат колана от вратата. Жулиета най-сетне успя да я дръпне и така да го освободи.

— Върху леглото — запъхтяно нареди тя.

Двамата го сложиха на равно върху леглото.

Съпругът на Глория отпусна ръце върху коленете си и пое дълбоко дъх.

— Глория изтича да доведе доктор О’Нийл.

Жулиета кимна и разхлаби колана около врата на Марнс. Плътта под него беше пурпурна на цвят. Тя заопипва за пулс и си спомни, че Джордж изглеждаше по същия начин, когато го беше открила долу, в Механичния — бе напълно неподвижен и не реагираше. Беше й нужен само миг, за да е сигурна, че пред очите й е второто мъртво тяло, което някога беше виждала.

И докато сядаше, облята в пот, и в очакване на доктор, тя се запита дали покрай работата, която беше приела, това мъртво тяло няма да е последното.

22

След като написа докладите, установи, че Марнс няма роднини, разговаря с патоанатома и отговори на въпросите на любопитните съседи, Жулиета накрая се отправи на дълго и самотно изкачване към празния си кабинет.

Не свърши кой знае каква работа през останалата част от деня. Вратата към кафетерията беше отворена, защото малката стая беше изпълнена с твърде много призраци. Тя многократно се опита да се разсее с файловете от компютрите на Холстън, но отсъствието на Марнс беше далеч по-тъжно от безучастното му присъствие. Тя не можеше да повярва, че вече го няма. Беше й почти обидно — да я доведе тук и да я зареже толкова внезапно. Знаеше, че е ужасно и егоистично да се чувства по този начин, а още по-лошо — да си го признава.

Докато умът й блуждаеше, тя от време на време хвърляше поглед към вратата и наблюдаваше как облаците се плъзгат по далечния стенен екран. Запита се дали са леки или плътни и дали тази нощ ще бъде подходяща за гледане на звездите. Тази мисъл отново предизвика чувство за вина у нея, но тя се чувстваше невероятно сама — тя, жената, която се гордееше, че няма нужда от никого.

Поигра си още известно време с лабиринта от файлове, докато в кафетерията светлината на невидимото слънце намаляваше и двете смени за обяд и вечеря се появиха и след това изчезнаха. През цялото време тя наблюдаваше мътното небе и се надяваше, макар и без логична причина, че ще има отново възможността да се срещне със странния ловец на звезди от предишната нощ.

И макар докато седеше там, да чуваше звуците и да усещаше миризмата от храната на всички от горните четирийсет и осем етажа, Жулиета забрави да хапне. Едва когато персоналът от втората смяна си тръгна и осветлението беше намалено до четвърт от мощността, Пам влезе с купа супа и една бисквита. Жулиета й поблагодари и понечи да извади няколко чита от гащеризона си, но Пам отказа. Зачервените от плач очи на младата жена се насочиха към празния стол на Марнс и Жулиета осъзна, че служителите в кафетерията са били близки със заместника както никой друг.

Пам си тръгна, без да каже и дума, и Жулиета успя да се насили да хапне. След известно време се сети за още едно търсене в данните на Холстън, което можеше да опита — обща проверка на правописа, за да потърси имена, които да й дадат някаква следа. Накрая успя да измисли как да го направи. Междувременно супата й изстина. Докато компютърът и обработваше купищата данни, тя взе купата си и няколко папки и излезе от кабинета, за да седне на една от масите в кафетерията, близо до стенния екран.

Тя търсеше сама звездите, когато Лукас тихо се появи до нея. Той не каза нищо, просто дръпна един стол, седна с дъската и листа и се загледа в просторната гледка на притъмнелия външен свят.

Жулиета не можеше да прецени дали той просто учтиво уважава мълчанието й, или е толкова груб, че да не я поздрави. Накрая тя реши, че е първото, и след това мълчанието й се струваше нещо нормално и споделено. Спокойствие в края на един отвратителен ден.

Минаха няколко минути. После станаха десет. Нямаше звезди и никой не казваше нищо. Жулиета държеше една папка в скута си, просто за да намери някакво занимание за пръстите си. Откъм стълбището се разнесе звук — весела група, която се движеше между нивата с апартаменти по-долу — и след това тишината се завърна.

— Съжалявам за партньора ви — каза накрая Лукас.

Ръцете му пригладиха хартията върху дъската. Все още не беше отбелязал или написал нищо.

— Оценявам това — отвърна Жулиета.

Тя не беше сигурна кой е уместният отговор, но този й се стори най-малко погрешен.

— Търсех звезди, но не видях нито една — добави тя.

— Няма и да видите. Не и тази нощ. — Мъжът махна към стенния екран. — Това са най-лошият вид облаци.

Жулиета започна да ги изучава, като едва успяваше да ги различи в здрача под последните отблясъци на далечната светлина. Не й се сториха по-различни от които и да е други облаци.

— Трябва да направя едно признание, тъй като вие сте законът и всичко, свързано с него. — Лукас се размърда почти недоловимо на стола.

Жулиета опипа звездата върху гърдите си. Често забравяше коя е.

— Да?

— Знаех, че облаците няма да са подходящи тази вечер. Но въпреки това дойдох.

Жулиета се надяваше, че мракът ще скрие усмивката й.

— Не съм сигурна, че в Пакта се казва нещо за такъв вид лицемерие — каза му тя.

Лукас се засмя. Беше странно колко познато й звучи вече той и колко много й се иска да го слуша. Тя внезапно изпита силно желание да го прегърне, да положи глава на врата му и да заплаче. Почти можеше да усети как тялото й се готви да направи това, макар да не помръдваше. Не можеше да се случи никога. Знаеше това въпреки чувството, което трептеше в нея. Причината беше просто в самотата и в ужаса да държи Марнс в ръцете си, да чувства безжизнената тежест на тяло, което е изгубило онова, което му е вдъхвало живот, каквото и да е било то. Отчаяно се нуждаеше от допир и този непознат беше единственият човек, за когото знаеше поне толкова, че да иска да получи това от него.

— Какво ще се случи сега? — попита той и смехът му заглъхна.

Жулиета без малко не изтърси глупаво „Между нас ли?“, но Лукас й спести това.

— Знаете ли кога ще бъде погребението? И къде? — попита той.

Тя кимна в мрака.

— Утре. Няма семейство, което да трябва да пътува до тук, нито е необходимо разследване. — Жулиета преглътна сълзите си. — Не е оставил завещание, така че възложиха на мен да уредя нещата. Реших да го погребем близо до кмета.

Лукас погледна към стенния екран. За негово облекчение беше достатъчно тъмно, че да не се виждат телата на почистващите.

— Така и би трябвало да бъде — каза той.

— Мисля, че те са били тайно влюбени — изтърси Жулиета. — Дори и да не са били любовници, са били също толкова близки.

— Имаше разни слухове — съгласи се той. — Онова, което не разбирам, е защо са го пазели в тайна. Никой нямаше да го е грижа за това.

Някак си докато седеше в тъмнината с напълно непознат човек, й беше по-лесно да говори за тези неща, отколкото ако беше дълбоко долу между приятели.

— Може би те не са искали хората да знаят — изказа на глас мислите си тя. — Джанс е била омъжена преди. Подозирам, че са решили да се съобразят с това.

— Така ли? — Лукас надраска нещо върху листа си.

Жулиета вдигна поглед, макар да беше сигурна, че няма звезда.

— Не мога да си представя да обичам тайно по този начин призна той.

— На първо място не мога да си представя, че ще ми е нужно нечие разрешение — от Пакта или от бащата на момичето, за да се влюбя — отвърна тя.

— Така ли? А как иначе би могло да стане? Просто които и да е двама души да са заедно по което и да е време, когато им харесва?

— Тя не отговори.

— Как тогава някой изобщо би влязъл в лотарията? — попита той, като продължи предишната си мисъл. — Не мога да си представя как човек би могъл да не го направи открито. Това е тържествен момент, не мислите ли? Такъв е ритуалът — мъжът иска позволение от бащата на момичето…

— А ти нямаш ли си някоя? — прекъсна го Жулиета. — Искам да кажа… Просто питам, защото звучиш така, сякаш имаш ясно мнение по въпроса, но може би не си…

— Още не — отвърна той и я спаси отново. — Останала ми е още малко сила да търпя чувството за вина, което ми внушава майка ми. Всяка година обича да ми напомня колко лотарии съм пропуснал и колко намалява вероятността да гледа внучета. Сякаш не знам какви са статистическите ми шансове. Но, хей, аз съм едва на двайсет и пет.

— Това обяснява всичко — каза Жулиета.

— Ами вие?

Тя за малко не му каза истината. За малко не изтърси тайната си, почти без да я подканят. Сякаш на този мъж, на това момче, което й беше непознато, можеше да му се има доверие.

— Така и не намерих подходящия — излъга тя.

— Не може да бъде — засмя се Лукас с младежкия си смях. — Искам да кажа, на колко години сте? Или е неучтиво да те питам?

Тя почувства вълна на облекчение. Беше помислила, че той ще я пита дали е била с някого.

— Трийсет и четири — отвърна тя. — И доколкото знам, неучтиво е да се пита, но аз никога не съм държала на правилата.

— Каза нашият шериф — рече Лукас и се засмя на собствената си шега.

— Предполагам, че още не съм свикнала с това — усмихна се Жулиета.

Тя се обърна отново към стенния екран и двамата се насладиха на последвалото мълчание. Беше странно да седи с този мъж. Чувстваше се по-млада и някак по-сигурна в негово присъствие или поне по-малко самотна. Тя смяташе, че и той е самотник, нещо като шайба със странен размер, която не пасва на никой стандартен болт. И докато тя беше прекарвала малкото свободно време, което й оставаше, възможно най-далеч, долу в мините, в търсене на красиви камъни, той бе стоял тук, в другия край на силоза, и бе търсил звезди.

— Изглежда, че и за двама ни нощта няма да е особено ползотворна — накрая наруши мълчанието тя и поглади неотворената папка в скута си.

— О, не знам — обърна се към нея Лукас. — Зависи от това за какво сте дошли тук, горе.

Жулиета се усмихна. В отсрещната част на просторното помещение компютърът на бюрото й изпиука едва доловимо. Търсенето в данните на Холстън най-сетне беше приключило и той беше готов да изплюе резултатите.

23

На следващата сутрин, вместо да се качи в кабинета си, Жулиета слезе по петте етажа стълби до долната ферма за погребението на Марнс. За нейния заместник нямаше да има досие, нито разследване, а просто щяха да спуснат старото му и уморено тяло дълбоко в пръстта, където то щеше да се разложи и да подхрани корените. Беше странна мисъл — да стои сред тълпата и да мисли за него като за някой, който ще има или няма да има досие. Беше минала по-малко от седмица, откакто заемаше този пост, и вече гледаше на кафявите папки като на място, където живеят духовете. Имена и номера на досиета. Животи, сведени до двайсетина страници от рециклирана хартия от дървесина, парчета конец и шевове с всякакви цветове, преплетени под черното мастило, с което беше записана тъжната им история.

Церемонията беше дълга, но не създаваше такова усещане. Наблизо, където беше погребана Джанс, купчината пръст все още не се бе слегнала. Скоро двамата щяха да се смесят в растенията и тези растения щяха да се превърнат в храна за обитателите на силоза.

Жулиета прие един узрял домат, докато свещеникът и сянката му обикаляха многолюдната тълпа. Двамата бяха облечени в червен плат и напяваха, докато вървяха. Гласовете им бяха звучни и се допълваха взаимно. Жулиета захапа домата и остави подходящо количество сок да опръска гащеризона й, докато дъвчеше и преглъщаше. Механично усети, че зеленчукът е много вкусен. Беше трудно да му се наслади истински.

Тя наблюдаваше тълпата, когато дойде време пръстта да бъде изсипана обратно в дупката. Двама мъртви от горе за по-малко от седмица. В останалата част на силоза имаше и още двама умрели и това правеше седмицата много лоша.

Или добра, в зависимост от гледната точка. Тя забеляза бездетните двойки, които, преплели ръце, енергично ядяха от плодовете си и пресмятаха наум. Според Жулиета лотариите следваха твърде бързо след смъртните случаи. Тя от край време смяташе, че те трябва да се провеждат на едни и същи дати всяка година, просто за да изглежда, че ще се проведат така или иначе, независимо дали някой е умрял.

Но от друга страна, смисълът на спускането на тялото и откъсването на зрял плод или зеленчук точно над гробовете бе именно в това да се подчертае, че цикълът на живота е тук, че е неизбежен и трябва да бъде приет, ценен и обичан. Човек си отива и оставя себе си като дар за препитанието на останалите и за живота, прави място за следващото поколение. Хората се раждат, стават сенки, на свой ред създават сенки и след това си отиват. Единственото, на което може да се надява човек, е да бъде запомнен от две поколения сенки.

Преди дупката да бъде запълнена напълно, присъстващите пристъпиха към ръба й и хвърлиха вътре остатъците от плодовете и зеленчуците си. Жулиета също пристъпи напред и хвърли каквото беше останало от домата й заедно с градушката от шарени парчета кора и огризки. Един църковен помощник се беше облегнал на твърде широката си лопата и наблюдаваше полета на последните остатъци от плодове и зеленчуци. Той загребваше онези, които не уцелваха, заедно с тъмната плодородна пръст и ги буташе вътре, оформяйки малка могила, която щеше да се слегне с времето и след няколко поливания.

След погребението Жулиета започна да се изкачва обратно към кабинета си. Катеренето й тежеше, макар да се гордееше, че е във форма. Но вървенето и изкачването бяха различен вид упражнения. Не бяха като въртенето на гаечни ключове или разхлабването на заяли болтове и изискваха друг тип издръжливост, не просто да стоиш буден и нащрек още една смяна. Реши, че това изкачване е нещо неестествено. Хората не бяха приспособени за него. Съмняваше се, че са създадени да изкачват повече от едно ниво на силоза. Но в този момент поредният носач прелетя по стълбите край нея и на свежото му лице се мярна бърза усмивка за поздрав. Краката му танцуваха по стоманените стъпала и тя се запита Дали това не е нещо, което просто изисква повече практика.

Когато накрая стигна до кафетерията, беше обяд и помещението беше изпълнено с шумни разговори и тракането на металните вилици върху металните чинии. Купчината сгънати бележки пред вратата на кабинета й беше нараснала. Имаше и едно растение в пластмасова кофа, чифт обувки и малка скулптура, направена от цветни проводници. Жулиета се спря за миг пред колекцията. Тъй като Марнс нямаше семейство, тя предположи, че сама трябва да се заеме с всичко това — да се погрижи вещите да попаднат у онези, които биха ги използвали по най-добрия възможен начин. Тя се наведе и вдигна една от картичките. Беше надписана с цветен молив с неуверени печатни букви. Тя си представи как в този ден учениците от горните класове на началното училище бяха прекарали часовете си по ръчен труд в изработване на картички за заместник Марнс. Това натъжи Жулиета повече от която и да е церемония. Тя избърса сълзите от очите си и прокле учителите, на които им бе дошло наум да забъркат децата в цялата тази гадост.

— Не ги въвличайте в тези неща — прошепна тя на себе си.

Сложи обратно картичката и възвърна хладнокръвието си.

Реши, че заместник Марнс би искал да види това. Той беше човек, който лесно можеше да бъде преценен, бе остарял навсякъде освен в сърцето си — онзи негов орган, който така и не се беше износил, защото той никога не се беше осмелил да го използва.

Жулиета с изненада откри, че в кабинета й я очаква компания. Зад бюрото на заместник Марнс седеше непознат мъж. Той вдигна поглед от компютъра и й се усмихна. Тя се готвеше да го попита кой е, когато Бърнард (за когото отказваше да мисли дори и като за временно изпълняващ длъжността кмет) излезе от килията за задържане с папка в ръка и също й се усмихна.

— Как мина службата? — поинтересува се той.

Жулиета прекоси кабинета и грабна папката от ръката му.

— Моля, не пипайте нищо — каза тя.

— Да не пипам ли? — засмя се Бърнард и намести очилата си. — Този случай е приключен. Имах намерение да го върна в кабинета си и да го прибера в архива.

Жулиета провери досието и видя, че е на Холстън.

— Знаете, че трябва да докладвате на мен, нали? Предполагаше се, че поне ще сте попрехвърлили Пакта, преди Джанс да ви накара да се закълнете в него.

— Ще го имам предвид, благодаря. — Жулиета го остави до отворената килия и отиде при бюрото си.

Пъхна папката в най-горното чекмедже, провери дали устройството за данни все още стърчи от компютъра, след което вдигна поглед към мъжа срещу нея.

— А вие сте?

Той се изправи и столът на заместника изскърца както обикновено. Жулиета се опита да се насили да не мисли повече за него като за стола на Марнс.

— Питър Билингс, госпожо. — Той й подаде ръка и Жулиета я прие. — Аз самият скоро се заклех.

Той хвана един ъгъл на своята звезда и я дръпна от гащеризона си, за да може тя да я види.

— Питър всъщност беше кандидат за вашия пост — натърти Бърнард.

Жулиета се зачуди какво ли иска да каже с това и какъв изобщо е смисълът да го споменава.

— Имате ли нужда от нещо? — попита тя Бърнард. Сетне посочи бюрото си, което беше отрупано с книжа от предишния ден, когато беше прекарала по-голямата част от времето си в работа по делата на Марнс. — Защото, ако имате нужда от нещо, мога да го сложа тук, в една от тези купчини.

— Всичко, което аз ви възложа, отива най-отгоре — отсече Бърнард и стовари ръка върху папката с името на Джанс върху нея. — И ви правя услуга, като се качвам до горе, за да проведем срещата тук, вместо да ви накарам да слезете долу, в моя кабинет.

— За каква среща става дума? — попита Жулиета.

Тя не вдигна поглед към него, а се зае да подрежда документите. Надяваше се, че той ще види колко е заета и ще си тръгне, а тя ще може да запознае Питър с малкото неща, които самата тя беше научила.

— Както знаете, през последните седмици имаше известни… промени. Нещо наистина нечувано, поне от последния бунт насам. И се боя, че ви грози опасност, ако не сме единни.

Той натисна с пръст папката, която Жулиета се опитваше да дръпне, и я прикова върху бюрото.

Тя вдигна поглед към него.

— Хората искат приемственост. Искат да знаят, че утрешният ден до голяма степен ще прилича на днешния. Искат да ги уверят в това. Наскоро имахме почистване и претърпяхме някои загуби, затова настроението е малко тревожно. — Той махна към папките и купищата хартия, които не се събираха върху бюрото на Жулиета и бяха завзели и това на Марнс.

Младият мъж срещу нея погледна предпазливо купчината, сякаш се страхуваше, че върху него ще се изсипят още документи и ще му създадат още работа.

— Ето защо ще обявя мораториум на прошката. Не само за да повдигна духа на целия силоз, но и за да помогна на двама ви да изчистите онова, което се е насъбрало, за да не бъдете затрупани, докато свиквате със задълженията си.

— Да изчистим онова, което се е насъбрало? — повтори Жулиета.

Точно така. Всички онези дребни престъпления поради пиянство. Това за какво е? — Той взе една папка и прочете името върху етикета. — О, какво е сторил Пикенс този път?

— Изял е плъха на съседа си — отвърна Жулиета, — който е домашен любимец.

Питър Билингс се изкикоти. Жулиета присви очи към него, като се запита защо името му й звучи познато. След това си спомни за бележка, която той беше написал в едно от досиетата. Сети се, че този мъж, който на практика беше още хлапе, бе сянка на съдия в силоза. Като го гледаше, не й беше никак лесно да си го представи. Той бе по-скоро от типа хора, които работят в Информационния отдел.

— Мислех си, че отглеждането на плъхове като домашни любимци е незаконно — каза Бърнард.

— Така е. Той е ищецът. За отмъщение е завел иск на свой ред. — Тя порови из папките. — Ето го тук.

— Да видим — рече Бърнард.

Взе и другата папка, вдигна двете заедно и ги пусна в кошчето за боклук. Всички внимателно подредени документи и бележки се разпиляха и се смесиха с купчината от парчета хартия за рециклиране.

— Простено и забравено — каза той и изтупа ръце. — Това ще бъде моят девиз за изборите. Хората имат нужда от нещо такова — да поставят ново начало, да забравят миналото в тези смутни времена и да погледнат към бъдещето!

След тези думи Бърнард я потупа силно по гърба, кимна на Питър и се отправи към вратата.

— Девиз за изборите? — повтори тя, преди той да е успял да излезе.

Дойде й наум, че едно от досиетата, които той предлагаше да бъдат опростени, е онова, в което той е главният заподозрян.

— О, да! — извика Бърнард през рамо, подпря се на касата на вратата и погледна отново към нея. — След дълго обмисляне реших, че за тази работа няма по-квалифициран човек от мен самия. Не виждам никакъв проблем да продължа да изпълнявам задълженията си в Информационния, като същевременно поема и ролята на кмет. Всъщност и без това вече го правя! — Той й намигна. — Приемственост, нали се сещате.

И след това си тръгна.

През останалата част от следобеда Жулиета помагаше на Питър Билингс да навлезе в работата (доста след часа, който той считаше за нормално работно време). Тя най-много се нуждаеше от някой, който да разпределя жалбите и да отговаря по радиостанцията. Това беше старата работа на Холстън — да се занимава с горните четирийсет и осем етажа и да се отзовава на съобщенията за нарушения. Заместник Марнс се бе надявал да види Жулиета да поема тези задължения с нейните по-млади и здрави крака. Освен това беше казал, че една хубава жена може „да е полезна за обществото“. Жулиета смяташе, че намеренията му са били други. Тя подозираше, че Марнс е искал да не му се пречка, за да може да остане насаме с папката и с призрака, живеещ в нея. Разбираше добре това му желание. Затова след като изпрати Питър Билингс да се прибира у дома със списък от апартаменти и търговци, които да посети следващия ден, тя най-сетне разполагаше с време да седне зад компютъра и да види резултатите от търсенето от предишната нощ.

Проверката на правописа беше дала интересни резултати. Не се бяха появили имената, които очакваше, а някакви големи блокове с нещо, приличащо на кодиран текст — безсмислици със странни препинателни знаци, нови редове и вмъкнати думи, които тя разпознаваше, но които изглеждаха не на място. Тези огромни абзаци се намираха в домашния компютър на Холстън и за пръв път се бяха появили преди малко повече от три години. Времето съвпадаше, но онова, което наистина привлече вниманието на Жулиета, беше колко често данните се появяваха в поддиректории, които понякога бяха на десет или повече нива под главната. Сякаш някой си беше направил труда да ги скрие, но бе искал да има множество копия, защото се беше страхувал да не ги загуби.

Тя предположи, че каквото и да се съдържа в тях, то е кодирано. Начупи залъци от малък комат хляб и ги топна в царевичния пастет, докато правеше пълно копие на безсмислиците, за да ги изпрати в Механичния. Имаше няколко души, начело с Уокър, които може би бяха достатъчно умни, за да разберат нещо от този код. Като от време на време похапваше, тя прекара следващите няколко часа в повторно преглеждане на следата, която беше успяла да открие в последните години на Холстън на този пост. Беше трудно да пресее онова, с което се беше занимавал, и да разбере кое е важно и кое не, но подходът й беше като към всяка друга повреда. Защото беше решила, че точно с това си има работа — с повреда. Постепенна и нескончаема. Почти неизбежна. Загубата на съпругата му беше като скъсването на уплътнение или гарнитура. Всичко в живота на Холстън, което беше излязло извън контрол, можеше да бъде проследено почти механично до смъртта на съпругата му.

Едно от първите неща, които осъзна, беше, че компютърът в работата му не съдържаше тайни. Подобно на нея и Холстън явно се беше превърнал в нощна птица и стоеше буден в продължение на часове в своя апартамент. Това беше поредната прилика, която откриваше между него и себе си и тя още повече засилваше маниакалния й интерес към този мъж. Ако се заемеше само с домашния му компютър, можеше да пренебрегне повече от половината информация. Освен това й стана ясно, че той бе прекарвал по-голямата част от времето си в проучване на жена си, точно както Жулиета сега проучваше него. Това беше най-близкото общо нещо, което споделяше с него. Тя ровеше в живота на последния доброволен чистач, така както той самият беше ровил в живота на жена си с надеждата да открие мъчителната причина, накарала един човек да избере забранения външен свят.

И точно тук Жулиета започна да открива следи, взаимовръзката между които беше почти зловеща. Алисън, съпругата на Холстън, изглежда, беше разкрила загадките на старите сървъри. Точно същият метод, благодарение на който данните на Холстън бяха станали достъпни за Жулиета, в даден момент беше разкрил някаква тайна на Алисън, а после и на Холстън. Когато съсредоточи вниманието си върху изтритите имейли между двамата и след като забеляза усиленото общуване по времето, когато тя беше публикувала документ, описващ метод за възстановяване на изтрити данни, Жулиета се натъкна на нещо, за което почувства, че е истинска следа. Все повече се убеждаваше, че Алисън е намерила нещо на сървърите. Проблемът беше да открие какво точно е то и дали изобщо ще го разпознае, дори да го намери.

Тя обмисляше няколко идеи — допускаше даже вероятността Алисън да е била доведена до ярост от изневяра, но Жулиета познаваше достатъчно Холстън, за да знае, че не това е причината. И след това тя забеляза, че всяка следа сякаш водеше до абзаците с безсмислици. Тя продължаваше да търси всякакви извинения, за да избегне този възможен отговор, защото не намираше смисъл в него. Защо Холстън и особено Алисън биха прекарвали толкова време в занимания с всички тези безсмислици? Регистрите показваха, че тя ги е държала отворени в продължение на часове, сякаш бе възможно разбърканите букви и цифри да бъдат прочетени. За Жулиета те изглеждаха като някакъв съвсем нов език.

Тогава какво беше накарало Холстън и жена му да отидат да почистват? Общоприетото предположение в силоза беше, че Алисън е станала неспокойна, побъркала се е от желание да излезе навън, а след това Холстън не е издържал на мъката. Но Жулиета не вярваше в това нито за секунда. Тя не харесваше съвпаденията. Когато разглобеше някоя машина, за да я поправи, и няколко дни по-късно се появеше нов проблем, обикновено единственото, което трябваше да стори, бе да се върне назад към последния ремонт, стъпка по стъпка. Отговорът винаги беше там. Гледаше на тази загадка по същия начин — диагнозата беше много по-проста, ако едно и също нещо бе накарало и двамата да излязат навън.

Тя просто не разбираше какво може да е то. И част от нея се страхуваше, че би могло да докара и нея до лудост.

Жулиета разтърка очите си. Когато погледна отново към бюрото, досието на Джанс привлече вниманието й. Най-отгоре стоеше докладът на доктора за Марнс. Тя го премести встрани и взе бележката отдолу, която Марнс беше написал и оставил върху нощното си шкафче:

„Трябваше да съм аз.“

Жулиета си помисли, че думите са твърде малко. Но нима в силоза бе останал някой, с когото той би могъл да говори? Тя разгледа няколкото думи, но от тях не можеше да изстиска почти никаква информация. Водата в неговата манерка беше отровена, а не в тази на Джанс. Това превръщаше смъртта й в непредумишлено убийство — нов термин за Жулиета. Марнс й беше обяснил още нещо за закона — най-голямото престъпление, което можеха да се надяват да припишат на когото и да било, бе опит за неговото неуспешно убийство, но не и вината за злощастния инцидент, отнел живота на кмета. Което означаваше, че ако успееха да докажат кой е виновникът за случилото се, този човек можеше да бъде осъден на почистване за онова, което не е успял да причини на Марнс, и да получи само пет години условно и труд в полза на силоза за онова, което случайно бе станало с Джанс. Жулиета си помисли, че именно тази изкривена справедливост бе сломила бедния Марнс. Нямаше никаква надежда за истинска справедливост — живот за живот. Тези странни закони, както и мъчителното знание, че той е носил отровата на собствения си гръб, го бяха засегнали силно. Трябваше да живее с мисълта, че е бил носачът на отровата, и с болезнената истина, че едно добро дело, една споделена разходка бе станала причината за смъртта на неговата любима.

Жулиета продължаваше да държи прощалната бележка и се прокле, че не се е досетила какво ще се случи. Тази повреда би трябвало да е предвидима и проблемът би трябвало да бъде решен с малко профилактика. Можеше да говори повече с него, по някакъв начин да му протегне ръка. Но в онези първи дни беше твърде заета да се справя с работата, за да види, че мъжът, който я беше довел горе, бавно се разпада пред собствените й очи.

Блясъкът на иконката на входящата й поща прекъсна тези обезпокоителни мисли. Тя се пресегна към мишката и се порица мислено. Огромният обем данни, който беше изпратила до Механичния няколко часа по-рано, вероятно е бил отхвърлен. Може би информацията беше твърде много, за да бъде изпратена наведнъж. Но после видя, че е получила съобщение от Скоти, нейния приятел в Информационния, който й беше изпратил устройството с данни.

В него пишеше „Ела веднага“.

Беше странна молба. Неясна и все пак злокобна, като се имаше предвид късният час. Жулиета изключи монитора си, взе устройството от компютъра, в случай че дойдат още посетители, и за момент се замисли дали да препаше около кръста си старовремския пистолет на Марнс. Изправи се, отиде до шкафчето с ключовете и прокара ръка по мекия колан, усети вдлъбнатината, където през изминалите десетилетия катарамата беше износвала едно и също място върху старата кожа. Замисли се отново над кратката бележка на Марнс и погледна към празния му стол. Накрая реши да остави пистолета да виси там, където си беше. Кимна към бюрото му, увери се, че си е взела ключовете, и се отправи забързано към вратата.

24

Информационният отдел беше на трийсет и четири нива надолу. Жулиета прескачаше стъпалата толкова бързо, че трябваше да се държи с ръка за вътрешния парапет, за да се пази да не полети към малцината, които се изкачваха нагоре. Близо до шестия етаж подмина носач, който се стресна, че някой го е изпреварил. Когато стигна десетия, вече се чувстваше замаяна от непрекъснатото въртене. Зачуди се как изобщо Холстън и Марнс са успявали да реагират по спешност на неприятностите. Другите два участъка със заместници — този на средните нива и онзи дълбоко долу — бяха удобно разположени близо до самия център на техните четирийсет и осем етажа, мястото им беше далеч по-добро. Стигна до двайсетте, като през това време си мислеше, че нейният кабинет не е идеалното местоположение, за да откликва на повикванията от далечния край на нейния район. Вместо това той беше разположен до въздушния шлюз и до килията за задържане, където се изпълняваха най-суровите наказания в силоза. Изруга по адрес на това решение, когато си помисли за дългия път обратно нагоре.

В горната част на двайсетте тя почти събори един мъж, който не гледаше къде върви. Обгърна го с ръка и сграбчи парапета, като така предпази и двама им от неприятно падане. Той се извини, а тя преглътна ругатнята, която й беше на езика. В следващия момент видя, че е Лукас. Дъската му за писане беше привързана към гърба му, а от джобовете на гащеризона му стърчаха парчета въглен.

— О — каза той, — здравейте.

Усмихна се, когато я разпозна, но усмивката му угасна, когато осъзна, че тя бърза в обратната посока.

— Съжалявам — извини се тя. — Трябва да вървя.

— Разбира се.

Той се отмести от пътя й и Жулиета най-сетне отдръпна ръка от ребрата му. Тъй като не знаеше какво да каже, просто му кимна. Мислите й бяха насочени единствено към Скоти и към спускането, движеше се твърде бързо, за да има възможност да погледне назад.

Когато най-сетне стигна до трийсет и четвъртия, тя поспря на площадката, за да си поеме дъх и да се отърси от замайването. Провери дали звездата е на мястото си, както и дали устройството с данни все още е в джоба й, отвори входната врата към Информационния и се опита да върви така, сякаш трябваше да е тук.

Бързо огледа преддверието. Вдясно от нея имаше конферентна зала, отделена с прозорец. Лампите бяха запалени, макар че беше посред нощ. През стъклото се виждаха няколко глави — вътре имаше среща. Стори й се, че чува гръмкия и носов глас на Бърнард.

Пред нея беше турникетът с ниска степен на сигурност, който водеше към лабиринта от апартаменти, офиси и работилници на Информационния отдел. Жулиета можеше да си представи какво е вътрешното разположение — беше чула, че трите нива са много подобни на Механичния, само дето не беше толкова забавно.

— Мога ли да ви помогна? — попита я млад мъж в сребрист гащеризон, застанал при вратите.

Тя се приближи.

— Шериф Никълс — представи се.

Показа му идентификационната си карта, след това я прекара през лазерния скенер на турникета. Той светна в червено, вратите избръмчаха ядосано и не се отвориха.

— Тук съм, за да се срещна със Скоти, един от вашите техници.

Тя отново сложи картата, но резултатът беше същият.

— Имате ли насрочена среща? — попита мъжът.

Жулиета присви очи към него.

— Аз съм шерифът. От кога трябва да си насрочвам срещи?

За пореден път пробва с картата и вратите избръмчаха по същия начин.

Младият мъж не помръдна, за да й помогне.

— Моля ви, не правете това — каза той.

— Виж, синко, в момента провеждам разследване тук. А ти ме възпрепятстваш.

— Сигурен съм, че сте наясно с особената ни позиция и че вашите правомощия са…

Жулиета остави идентификационната си карта, пресегна се и го сграбчи с две ръце за презрамките на гащеризона. Почти го издърпа през ниския турникет и ръцете й се издуха от жилавите мускули, с които беше разхлабила безброй болтове.

— Чуй ме сега, проклет дребосък, ще мина през този турникет или ще го прескоча и след това ще мина през теб. Трябва да те уведомя, че отговарям директно пред Бърнард Холанд, който изпълнява длъжността кмет и е твой проклет шеф. Ясно ли се изразих?

Очите на хлапето така се разшириха, че се виждаха само зениците му. Той закима с глава.

— Тогава действай — нареди му тя, пусна гащеризона му и го блъсна назад.

Той извади своята идентификационна карта и я прекара през скенера.

Жулиета блъсна турникета и мина покрай него. След това спря.

— Ъъъ, накъде да тръгна по-точно?

Момчето все още се опитваше с трепереща ръка да прибере картата в джоба на гърдите си.

— Ннн-ататък, госпожо. — Той посочи надясно. — Вторият коридор наляво. Последният офис.

— Добро момче — похвали го тя.

Обърна се и се усмихна вътрешно. Изглежда, че същият тон, който стряскаше механиците долу и ги караше да се забързат, тук вършеше точно толкова добра работа. Засмя се, като се сети за довода, който беше използвала — твоят шеф е и мой шеф, така че отваряй. Но както се тресеше от страх, даже да му беше прочела някоя рецепта на Мама Джийн с този тон, пак щеше да мине.

Тя тръгна по втория коридор, размина се с един мъж и една жена в сребристите дрехи на Информационния, които вървяха в обратна посока. Те се обърнаха след нея. В края на коридора имаше офиси и от двете страни и тя не знаеше кой от тях е на Скоти. Първо надникна през отворената врата на единия, но светлините бяха угасени. Тя се обърна към другия и почука на вратата.

В началото не последва отговор, но светлината под вратата намаля, сякаш някой бе застанал от другата й страна.

— Кой е там? — прошепна познат глас зад вратата.

— Отвори проклетата врата — каза Жулиета. — Знаеш кой е.

Дръжката потъна надолу и вратата се отвори с щракане.

Жулиета влезе вътре и Скоти затвори след нея и заключи.

— Видяха ли те? — попита той.

— Дали са ме видели? — невярващо го изгледа тя. — Разбира се, че ме видяха. Как мислиш, че влязох? Има хора навсякъде.

— Но видяха ли те да влизаш тук. — прошепна той.

— Скоти, какво става, по дяволите? — Жулиета започна да подозира, че е бързала по целия път дотук за нищо. — Изпрати ми съобщение, което изглеждаше доста отчаяно, каза ми да дойда веднага. И ето, аз съм тук.

— Откъде получи всички тези неща? — попита той.

Скоти грабна едно руло с разпечатки от бюрото си и го вдигна с треперещи ръце.

Жулиета застана до него. Тя сложи ръка върху неговата и погледна към хартията.

— Просто се успокой — тихо му каза тя.

Опита се да прочете няколко реда и веднага разпозна безсмислиците, които беше изпратила до Механичния по-рано този ден.

— Откъде взе това? — попита тя. — Изпратих го на Нокс преди няколко часа.

Скоти кимна.

— И той го изпрати на мен. Но не е трябвало да го прави. Може да си навлека доста неприятности заради това.

— Шегуваш се, нали? — засмя се Жулиета.

Видя, че не се шегува.

— Скоти, все пак ти изкопира всички тези неща за мен. — Тя отстъпи назад и го погледна сериозно. — Почакай, ти знаеш какви са тези безсмислици, нали? Можеш ли да ги прочетеш?

Той поклати глава.

— Джулс, по онова време не знаех какво копирам за теб. Бяха просто гигабайта с боклуци. Не съм ги гледал. Само ги свалих и ти ги изпратих…

— Защо това е толкова опасно? — попита тя.

— Дори не мога да говоря за него — отвърна Скота. — Не съм готов да почиствам, Джулс. Не съм. — Той й подаде рулото. — Ето. Дори не трябваше да го разпечатвам, но исках да изтрия съобщението. Трябва да го вземеш. Махни го оттук. Могат да ме хванат с него.

Жулиета взе рулото, но само за да го успокои.

— Скоти, седни! Моля те! Виж, знам, че си уплашен, но имам нужда да се успокоим и да поговорим за това. Много е важно.

Той поклати глава.

— Скоти, седни веднага, по дяволите! — Тя посочи стола и Скоти сковано се подчини.

Жулиета седна на ъгъла на бюрото му. Тя забеляза, че леглото му в задната част на стаята е разхвърляно, сякаш някой наскоро е спал в него, и й стана жал за младия мъж.

— Каквото и да е това — тя разтърси рулото хартия, — то е причинило последните две почиствания.

Каза му го така, сякаш ставаше дума за нещо повече от набързо създадена теория, сякаш беше нещо, което знаеше. Може би страхът в очите му й даде тази идея или пък нуждата да се държи уверено, за да го успокои.

— Скоти, трябва да знам какво е. Погледни ме.

Той го направи.

— Виждаш ли тази звезда? — Тя я перна с пръст и звездата глухо иззвъня.

Той кимна.

— Тук не съм твоят началник-смяна, момче. Аз съм законът и това е много важно. Не знам дали си наясно с това, но не може да имаш неприятности, защото си отговорил на въпросите ми. Всъщност си задължен да отговориш.

Той вдигна към нея поглед, донякъде изпълнен с надежда. Очевидно не се досещаше, че тя си измисля. Не лъжеше — никога не би предала Скоти, дори и заради целия силоз, — но беше почти сигурна, че няма такова нещо като имунитет за когото и да било.

— Какво държа в ръката си? — попита тя и размаха разпечатката.

— Това е програма — прошепна той.

— Искаш да кажеш верига за синхронизиране? Като…?

— Не, за компютър. Програмен език. Това е… — Той извърна поглед. — Не искам да го казвам. О, Джулс, искам просто да се върна обратно в Механичния. Ще ми се нищо от това да не се е случвало.

Тези думи сякаш я поляха със студена вода. Скоти не беше просто уплашен — той беше ужасен. Страхуваше се за живота си. Жулиета стана от бюрото, клекна до него и сложи ръка върху неговата, която бе положена върху неспокойно подскачащото му коляно.

— Какво прави тази програма? — попита тя.

Той прехапа устни и поклати глава.

— Всичко е наред. Тук сме в безопасност. Кажи ми какво прави.

— Тя е за дисплей — отвърна той накрая. — Но не за малък дисплей за данни или светодиоден, нито за точкова матрица. Мога да позная, че вътре има алгоритми. Всеки би видял…

Той направи пауза.

— Шейсет и четири битов цвят — прошепна той и се втренчи в нея. — Шейсет и четири бита. Защо на някого биха му трябвали толкова цветове?

— Обясни ми го по-просто — помоли го Жулиета.

Скоти сякаш беше на ръба да полудее.

— Виждала си я, нали? Гледката горе на върха?

Тя наклони глава.

— Знаеш, че работя там.

— Ами и аз съм я виждал, преди да започна да се храня тук, докато се спуквам от работа. — Той прокара ръце през несресаната си светлокестенява коса. — Джулс, тази програма — онова, което държиш — може да направи нещо като онзи стенен екран да изглежда истинско.

Жулиета обмисли думите му и после се засмя.

— Почакай, не е ли това, което трябва да прави? Скоти, там, навън, има сензори. Те просто приемат картините, които регистрират, и след това екранът трябва да покаже гледката, не е ли така? Искам да кажа, че нещо ме обърка. — Тя размаха разпечатаните безсмислици. — Тези неща не вършат ли точно онова, което си мисля, че правят? Да показват това изображение на дисплея?

— Не е нужно нищо такова. — Скоти започна да кърши ръце. — Ти говориш за предаване на изображение. За да направя това, ми е нужно да напиша десетина реда код. Не, тук става дума за създаване на изображения. По-сложно е. — Той сграбчи ръката на Жулиета. — Джулс, това нещо може да създава съвсем нови изображения. Може да ти покаже каквото поискаш.

Той си пое дъх и за миг времето между тях сякаш замря, превърна се в пауза, в която сърцата им не биеха, а очите не мигаха.

Жулиета отново приклекна, като балансираше на върховете на старите си обувки. Накрая отпусна задника си на пода и се облегна на металната облицовка на стената в неговия офис.

— Сега разбираш… — започна Скоти, но Жулиета вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

Никога не й беше минавало през ума, че изображението може да бъде подправено. Но защо пък не? И какъв би бил смисълът?

Тя си представи как съпругата на Холстън е открила това. Вероятно е била поне толкова интелигентна, колкото Скоти — все пак неслучайно тя беше измислила техниката, която той бе използвал, за да установи това. Какво би направила с откритието си? Би го обявила на всеослушание и би предизвикала бунт? Би казала на съпруга си, шерифа? Какво?

Жулиета можеше да каже само какво би направила тя на нейно място, ако беше почти сигурна в теорията си. По природа беше твърде любопитен човек, за да изпитва някакво съмнение какво би сторила. Това би я разяждало отвътре като скърцащ механизъм на херметично затворена машина или като непознатия метод на работа на устройство, което никога не е отваряла. Би грабнала отвертка и гаечен ключ и би надникнала вътре…

— Джулс…

Тя му махна да замълчи. Подробностите от досието на Холстън нахлуваха в паметта й. Бележки за това как Алисън внезапно и почти изневиделица се бе побъркала. Вероятно любопитството я беше отвело там. Освен… освен ако Холстън не е знаел. Освен ако всичко не е било преструвка. Освен ако Алисън не е предпазвала съпруга си от нещо ужасно, скрито под лъжливото було на лудостта.

Но нима на Холстън са му били нужни три години, за да открие онова, което тя е разбрала за седмица? Или вече е знаел и са му били нужни три години, за да събере куража да я последва? Или пък Жулиета имаше някакво предимство, което той е нямал? Тя имаше Скоти. И в края на краищата тя следваше трохите, оставени от някой друг, който беше вървял по други трохи и сам беше оставил много по-лесна и очевидна следа.

Тя вдигна поглед към младия си приятел, който я наблюдаваше разтревожено.

— Трябва да разкараш тези неща от тук — повтори той и хвърли поглед към разпечатките.

Жулиета кимна. Тя се надигна от пода и пъхна рулото в предния джоб на гащеризона си. Трябваше да го унищожи, просто не беше сигурна как да го направи.

— Изтрих моите копия на всичко, което съм получил от теб — каза той. — Няма да гледам нищо повече. И ти трябва да сториш същото.

Жулиета потупа джоба на гърдите си и усети вътре твърдата издутина на флаш паметта.

— И, Джулс, можеш ли да направиш една услуга?

— Всичко, което поискаш.

— Виж дали има някакъв начин да ме прехвърлят обратно в Механичния. Не искам повече да съм тук.

Тя кимна и стисна рамото му.

— Ще видя какво мога да направя — обеща му тя и стомахът й се сви при мисълта, че изобщо бе забъркала бедното хлапе.

25

На следващата сутрин изтощената Жулиета пристигна късно в службата. Ръцете и краката я боляха от късното спускане до Информационния отдел и от безсънната нощ. Беше се мятала и въртяла през цялото време, като се чудеше дали не е отворила кутия, която е било по-добре да остане затворена, и се безпокоеше дали не е повдигнала въпроси, които не обещават нищо друго освен неприятни отговори. Ако отидеше в кафетерията и погледнеше в посоката, в която обикновено избягваше да гледа, щеше да види последните двама чистачи да лежат, почти прегърнати, в извивката на хълма. Дали тези двама влюбени се бяха хвърлили под разяждащия вятър заради същото онова нещо, което Жулиета преследваше в момента? Страхът, който беше зърнала в очите на Скоти, я караше да се чуди дали е била достатъчно предпазлива. Погледна през бюрото към новия си заместник, по-зелен в тази работа дори от нея, докато той въвеждаше данните от едно досие.

— Хей, Питър?

Той вдигна поглед от клавиатурата.

— Да?

— Преди това си бил в Правосъдието, нали? Бил си сянка на съдия?

— Не — той наклони глава на една страна, — бях съдебен помощник. Всъщност допреди няколко години бях сянка в участъка на заместника за средните нива. Исках тази работа, но не се отваряше свободно място.

— Там ли си израснал? Или горе на върха?

— На средните нива. — Той отпусна ръце в скута си и й се усмихна. — Баща ми беше водопроводчик в хидропониката. Почина преди няколко години. Майка ми работи в яслите.

— Наистина ли? Как се казва?

— Ребека. Тя е една от…

— Познавам я. Беше сянка, когато бях дете. Баща ми…

— Работи в горните ясли. Знам. Не исках да казвам нищо…

— Защо не? Хей, ако се страхуваш, че ще станеш мой любимец, то си прав. Сега си мой заместник и аз ще пазя гърба ти.

— Не, не става дума за това. Просто не исках да ми се разсърдите. Знам, че двамата с баща ви не се…

Жулиета му махна да замълчи.

— Той все още е мой баща. Просто се отчуждихме. Кажи на майка ти, че й изпращам поздрави.

— Ще го направя. — Питър се усмихна и се наведе отново над клавиатурата.

— Хей, имам въпрос към теб. Нещо, което не разбирам.

— Разбира се — вдигна поглед той. — Кажете.

— Можеш ли да ми кажеш защо е по-евтино да изпратиш бележка на хартия по носач до някого, отколкото да му изпратиш съобщение по компютъра?

— О, разбира се — кимна той. — За да го изпратиш по компютъра, ще ти струва четвърт чит на символ. Това са си доста пари!

— Не, знам колко струва — засмя се Жулиета. — Но и хартията не е евтина. Нито пък носачите. Обаче изпращането на съобщение по компютъра би трябвало да е практически безплатно, нали се сещаш? Това е просто информация. Тя не тежи нищо.

— Откакто се помня, винаги е било четвърт чит на символ — сви рамене Питър. — Не знам. А и от тук ни отпускат по петдесет чита на ден, плюс неограничен брой спешни съобщения. Не бих се тревожил за това.

— Не се тревожа, просто съм объркана. Искам да кажа, разбирам защо всички не могат да имат радиостанции като онези, които ние носим — защото във всеки момент може да предава само един човек и ефирът трябва да е свободен за спешни случаи, — но човек би си помислил, че всички ние би следвало да можем да изпращаме и получаваме колкото искаме съобщения.

Питър се подпря на лакти и отпусна брадичка върху юмруците си.

— Ами, помислете за разходите за сървърите и електричеството. Това означава ползване на нефт, да не забравяме и цялата поддръжка на проводниците, охлаждането и какво ли не още. Особено ако имаш голям трафик. Сравнете го с това да пресоваш дървесина върху рамка, да я оставиш да изсъхне, да драснеш нещо с мастило върху нея и да я изпратиш нагоре или надолу по човек, който и бездруго отива в същата посока. Не е чудно, че е по-евтино!

Жулиета кимна, но най-вече за да му достави удоволствие. Тя самата не беше толкова сигурна. Не искаше да изразява съмненията си на глас, но не можа да се сдържи.

— Ами, ако причината е различна? Ако някой нарочно ги е направил скъпи?

— Какво? За да прави пари ли? — Питър щракна с пръсти. — За да осигури на носачите работа с пренасянето на съобщения?

— Не — поклати глава Жулиета. — Ами, ако причината е да се затрудни общуването помежду ни? Или поне да бъде по-скъпо. Нали се сещаш — да ни разделят и да ни накарат да пазим мислите си само за себе си.

— Защо някой би искал да направи това? — намръщи се Питър.

Жулиета сви рамене и погледна отново към компютърния си екран, а ръката й се плъзна към рулото, скрито в скута й. Тя си напомни, че вече не живее между хора, на които може да се довери безрезервно.

— Не знам — отвърна тя. — Забрави за това. Беше просто глупава мисъл.

Тя дръпна клавиатурата към себе си и тъкмо вдигаше поглед към екрана, когато Питър пръв забеляза иконката за спешен случай.

— Леле! Още една тревога — обяви той.

Тя се готвеше да натисне примигващата иконка, когато чу Питър да възкликва:

— Какво, по дяволите, става тук?

Тя отвори съобщението на екрана и бързо го прочете, но все още не можеше да повярва на онова, което виждаха очите й. Със сигурност това не беше нормално за тази работа. Със сигурност хората не умираха толкова често. Дали просто преди не беше обръщала внимание, погълната от някой колянов вал или картер?

Разпозна примигващия код над съобщението дори без да й се налага да поглежда в листа за справка. Той й беше станал печално познат. Още едно самоубийство. Името на жертвата не беше посочено, но номера на офиса го имаше. Етажът и адресът й бяха познати. Краката още я боляха от слизането до там.

— Не… — промълви тя и се хвана за ръба на бюрото.

— Искаш ли да…? — Питър се протегна към радиостанцията си.

— Не, по дяволите, не — поклати глава Жулиета.

Тя оттласна стола си от бюрото, събори кошчето за боклук и разпиля по пода досиетата на всички амнистирани. Рулото от скута й се изтърколи между тях.

— Мога… — започна Питър.

— Аз ще го поема — каза тя и махна с ръка, след което поклати глава. — По дяволите!

Кабинетът се завъртя пред очите й и светът наоколо се размаза. Тя се отправи към вратата, олюлявайки се, широко разтворила ръце, за да запази равновесие, когато Питър бързо се върна на компютъра си, дръпна мишката за тънкия й кабел и кликна върху нещо.

— Ъъъ, Жулиета…?

Но тя вече излизаше със залитане през вратата, готвейки се за дългото и мъчително спускане.

— Жулиета!

Тя се обърна и видя, че Питър тича след нея, като придържаше с ръка радиостанцията, прикачена на колана му.

— Какво? — попита тя.

— Съжалявам… Това е… Не знам как да го направя…

— Изплюй камъчето! — нетърпеливо го подкани тя.

Единственото, за което можеше да мисли, бе малкият

Скоти, увиснал обесен. Във въображението си тя си представяше, че е използвал електрически проводници. Така ужасените й мисли изобразяваха в съзнанието й сцената на този кошмар.

— Току-що получих лично съобщение и…

— Продължавай, ако искаш, но аз трябва да сляза там. — Тя се завъртя към стълбището.

Питър сграбчи ръката й. Хватката му беше силна.

— Съжалявам, госпожо, но трябва да ви арестувам…

Тя се извърна към него и видя колко несигурен се чувства той.

— Какво каза?

— Просто изпълнявам дълга си, шерифе. Кълна се в това. — Питър протегна ръка към белезниците си.

Жулиета го гледаше невярващо, докато той ги щракна около едната й китка и след това посегна към другата.

— Питър, какво става? Имам приятел, за когото трябва да се погрижа..

— Компютърът казва, че сте заподозряна, госпожо — поклати глава той. — Просто изпълнявам онова, което ми се казва да направя.

След тези думи втората халка щракна около другата й китка и Жулиета слисано сведе поглед към окованите си ръце, без да може да прогони от съзнанието си картината на младия й приятел, увиснал обесен.

26

Беше й позволено да приема посетители, но не искаше никой да я вижда така. Жулиета седеше с гръб към решетката, суровата гледка пред нея ставаше все по-светла с издигането на невидимото слънце. По пода наоколо вече нямаше досиета със затворени в тях духове. Беше сама, лишена от работата, която не беше сигурна, че някога е искала, заобиколена от купища мъртъвци, и простият й и разбираем живот се разпадаше.

— Сигурен съм, че това ще отмине — каза един глас зад нея.

Жулиета се наведе напред и се огледа. Видя, че зад нея стои Бърнард, хванал се с ръце за решетките.

Тя се отдръпна от него, седна на леглото и се обърна с гръб към сивата гледката навън.

— Знаете, че не съм го направила аз — промълви тя. — Той беше мой приятел.

— За какво смяташ, че си задържана? Момчето се е самоубило. Изглежда, че той е бил разстроен от скорошните трагедии. Не е нещо нечувано, особено когато хората се местят в други части на силоза, далеч от приятелите и семейството си, за да поемат работа, за която не са напълно подходящи…

— Тогава защо съм затворена тук? — попита Жулиета.

Тя внезапно осъзна, че в крайна сметка не може да има двойно почистване. По коридора встрани виждаше как Питър крачи напред-назад, сякаш някаква физическа бариера му пречи да се приближи повече.

— Неупълномощено влизане в трийсет и четвърто ниво — започна да изрежда Бърнард, — заплашване на член на силоза, намеса във вътрешните работи на Информационния отдел, изнасяне на собственост на Информационния отдел от обезопасената жилищна зона…

— Това са глупости — възрази Жулиета. — Бях повикана от един от вашите работници. Имах пълно право да съм там!

— Ще проверим това — увери я Бърнард. — Е, поне Питър ще го направи. Опасявам се, че му се наложи да прибере компютъра ти като доказателство. Моите хора долу са най-добре квалифицирани да проверят дали…

— Вашите хора? Какъв се опитвате да бъдете — кмет или началник на Информационния? Защото проверих и в Пакта ясно е казано, че не можете да бъдете и двете…

— Доста скоро това ще бъде подложено на гласуване. Пактът е бил променян и преди. Създаден е така, че да може да бъде променян, когато събитията го изискват.

— И затова искате да ме отстраните от пътя си. — Жулиета пристъпи по-близо до решетките, за да види Питър Билингс и той да я види. — Предполагам, че още от самото начало е трябвало тази работа да е ваша, нали?

Питър се дръпна така, че да не го вижда.

— Жулиета. Джулс. — Бърнард поклати глава и зацъка с език. — Не искам да те отстраня от пътя си. Не бих искал нещо такова за който и да е обитател на силоза. Искам хората да си знаят мястото. Да са наясно за къде са подходящи. Скоти не беше подходящ за Информационния. Сега разбирам това. И не мисля, че твоето място е тук, на върха.

— И какво тогава, ще ме изгоните обратно в Механичния? Това ли ще направите? Заради някакви измислени обвинения?

— „Изгонвам“ е ужасна дума. Сигурен съм, че не искаше да кажеш това. И не искаш ли да получиш обратно старата си работа? Не беше ли по-щастлива там? Тук, горе, има толкова неща за усвояване, които никога не си изучавала като сянка. А хората, които смятаха, че ти си най-подходяща за тази работа и които — сигурен съм — са се надявали да ти помогнат да свикнеш по-лесно с нея…

Той не довърши и по някакъв начин това беше по-лошо, защото увисналото във въздуха изречение принуди Джулс да го довърши мислено с картината на две могили от прясно натрупана пръст в градините с хвърлените върху тях няколко траурни огризки.

— Ще те оставя да си събереш нещата, които не са нужни като доказателства, и след това може да се отправиш надолу. Стига по пътя да се обаждаш на заместниците ми и да докладваш докъде си стигнала, ние ще оттеглим тази обвинения. Смятай го за удължаване на моя малък… празник на прошката.

Бърнард се усмихна и намести очилата си.

Жулиета скръцна със зъби. Дойде й наум, че никога, през целия си живот, не беше удряла някого в лицето.

И само страхът, че може да не уцели, че няма да го направи както трябва и ще си ожули кокалчетата в стоманената решетка, я възпря да не го направи сега.

Беше минала само седмица, откакто беше пристигнала тук, горе, и Жулиета си тръгваше с по-малко вещи, отколкото беше дошла. Бяха й осигурили син гащеризон от Механичния, който й беше твърде голям. Питър дори не се сбогува с нея — тя си помисли, че е по-скоро от срам, отколкото от гняв или защото я обвинява. Той я съпроводи през кафетерията до стълбите и когато се обърна да стисне ръката му, откри, че той зяпа върховете на обувките си с ръце, пъхнати в гащеризона, и с шерифската значка, закачена под ъгъл отляво върху гърдите му.

Жулиета започна дългото си слизане през цялото протежение на силоза. Нямаше да е толкова физически уморително, колкото изкачването й нагоре, но щеше да е изтощително по други причини. Какво точно се беше случило в силоза и защо? Нямаше как да не се почувства замесена във всичко ставащо и да не поеме част от вината за него. Нищо от това нямаше да се случи, ако я бяха оставили да си седи в Механичния и ако на първо място не бяха идвали да се срещнат с нея. Щеше още да мърмори за настройката на генератора и да будува през нощта, докато чака да настъпи неизбежната повреда и да се възцари хаос, докато се опитват да оцелеят на резервно захранване в продължение на десетилетията, които щяха да са нужни, за да възстановят генератора. Вместо това тя беше станала свидетел на друг вид повреда, при която се изхвърляха не дефектни превключватели, а тела. Чувстваше се зле заради бедния Скоти — обещаващо момче, с толкова много таланти, което си беше отишло, преди да достигне разцвета на силите си.

Тя беше шериф за кратко и звездата стоя на гърдите й едва ли не само за миг. Въпреки това изпитваше непреодолимо желание да разследва смъртта на Скоти. В самоубийството на момчето нещо не беше наред. Разбира се, знаците, че сам е посегнал на живота си, бяха налице. Той се страхуваше да напуска офиса си, но от друга страна, е бил сянка на Уокър и може би беше придобил от стареца навика да живее в усамотение. Освен това Скоти криеше тайни, които бяха твърде тежки за младия му ум, и беше достатъчно уплашен, за да й изпрати съобщение да дойде бързо. Но тя го познаваше като собствената си сянка и знаеше, че той не би се самоубил. Тя внезапно се зачуди дали и Марнс би сторил подобно нещо. Ако сега Джанс беше до нея, дали би настояла Джулс да разследва и двата смъртни случая? Дали би й казала, че и двамата не са самоубийци?

— Не мога — прошепна Жулиета на призрака и накара един изкачващ се носач да се обърне, след като се разминаха.

Запази останалите мисли в себе си. Когато стигна до яслите на баща си, тя спря на площадката и дълго мисли дали да се отбие да го види, което така и не стори по пътя нагоре. Тогава гордостта й беше попречила. А този път я възпря срамът и тя се заспуска надолу по спиралата, далеч от него, укорявайки се, че продължава да мисли за духовете от миналото, които отдавна беше прогонила от спомените си.

На трийсет и четвъртия при входа към Информационния отдел тя отново се зачуди дали да не спре. В офиса на Скоти имаше улики — може би дори такива, които не бяха успели да заличат. Поклати глава. В мислите й вече се оформяше идеята за конспирация. И колкото и да й беше трудно да остави сцената на местопрестъплението зад гърба си, тя знаеше, че няма да й позволят дори да се доближи до неговия офис.

Продължи надолу по стълбището и като се замисли какво е местоположението на Информационния в силоза, си каза, че това не може да е случайност. Трябваше да слезе още трийсет и два етажа, преди да се обади на първия заместник, който се намираше близо до центъра на средните нива. Участъкът на шерифа беше трийсет и три етажа над главата й. Така Информационният се намираше възможно най-далече от който и да е участък в силоза.

Поклати глава при обзелите я параноични мисли. Не така се поставяха диагнозите. Баща й би казал същото.

След срещата с първия заместник около обед и след като беше получила парче хляб и плод с напомнянето да се храни, тя подмина бързо средните етажи. Докато подминаваше горните апартаменти, се чудеше на кое ли ниво живее Лукас и дали изобщо е научил за арестуването й.

Тежестта на изминалата седмица сякаш я дърпаше надолу по стълбището. Гравитацията все едно засмукваше обувките й, а напрежението от работата като шериф бавно се разсейваше с отдалечаването от бившия й кабинет. Колкото повече се приближаваше до Механичния, това напрежение постепенно бе заменено от нетърпението да се върне при приятелите си, макар и засрамена.

Тя се отби да види Ханк, заместника на дълбоко долу, на двайсет и първо ниво. Познаваше го отдавна и вече беше заобиколена от познати лица — хора, които й махаха за поздрав с мрачни лица, сякаш знаеха всяка подробност за времето, което бе прекарала далеч от тук. Ханк се опита да я накара да поостане и да си почине малко, но тя спря само колкото изискваше учтивостта, напълни манерката си и след това се приготви да измине разстоянието от останалите двайсет етажа до мястото, където наистина беше нейният дом.

Нокс изглеждаше зарадван, че тя се връща. Той я пое в задушаващата си прегръдка, като отлепи краката й от пода и издраска лицето й с брадата си. Миришеше на смазка и пот — смесица от миризми, които никога не беше забелязвала дълбоко долу, защото никога не беше успявала да се отърве от тях.

Докато вървеше към старата си стая, беше сподирена от потупвания по гърба, пожелания за всичко най-хубаво, въпроси за горе на върха. Някои хора я наричаха на шега „шерифе“ или с други груби закачливи обръщения, с които беше израснала и с които беше свикнала. Това натъжаваше Жулиета повече от всичко останало. Беше се захванала с нещо и се бе провалила. Въпреки това приятелите й бяха просто Щастливи, че се е завърнала.

Шърли от втората смяна я видя да върви по коридора и я придружи по останалата част от пътя до стаята й. Тя я информира за състоянието на генератора и производителността на новия нефтен кладенец, сякаш просто е била във ваканция. На прага на стаята си Жулиета й благодари и влезе вътре, пристъпи през всички сгънати бележки, пъхнати под вратата. Свали раницата си, пусна я на пода и се сгромоляса в леглото си, твърде изтощена и ядосана на себе си, за да може дори да се разплаче.

Събуди се посред нощ. Малкият дисплей на терминала й показваше времето със зелени квадратни цифри — 2,14 сутринта.

Жулиета седна на ръба на старото си легло, облечена в гащеризона, който не й беше съвсем по мярка, и обмисли положението, в което се намираше. Тя реши, че животът й не е свършил. Просто се чувстваше така. Утре, дори и да не очакваха това от нея, тя щеше да се върне на работа в кладенците и щеше да се грижи силозът да функционира — онова, което умееше да прави най-добре. Трябваше да се върне към тази реалност и да остави останалите идеи и отговорности настрани. И бездруго вече ги чувстваше толкова далечни. Съмняваше се, че дори ще отиде на погребението на Скоти, освен ако изпратеха тялото му долу, да бъде погребано там, където му е мястото.

Тя протегна ръка към клавиатурата, която беше прибрана в процепа й в стенната лавица. Видя, че всичко е покрито със слой мръсотия. Никога преди не го беше забелязвала. Клавишите бяха покрити с мръсотията, която беше донасяла след всяка смяна. Стъклото на монитора беше изцапано със смазка. Тя потисна желанието да забърше екрана и така да размаже лъскавото мазно петно, но реши, че трябва малко по-обстойно да почисти дома си. Сега гледаше на нещата с по-непредубеден и критичен поглед.

Вместо напразно да се опитва да заспи, тя включи монитора, за да провери работните регистри за следващия ден и така да се отърси от мислите за изминалата седмица. Но преди да успее да отвори регистъра на задачите, видя, че в пощенската кутия има повече от дузина нови съобщения. Никога не беше виждала толкова много. Обикновено хората общуваха помежду си, като просто пъхаха под вратите си бележки върху рециклирана хартия — но пък от друга страна, когато новината за арестуването й се е разнесла, тя е била далеч от тук, а оттогава не беше имала достъп до компютър.

Тя влезе в имейла си и отвори най-скорошното съобщение. Беше от Нокс. Просто точка и запетая със скоба — усмивка за половин чит.

Жулиета не можа да се въздържи да не се усмихне в отговор. Още усещаше миризмата на Нокс върху кожата си и осъзна, че за огромния звяр всички тези неприятности и проблеми, описвани в слуховете за нея, процеждащи се надолу по стълбището, бледнеят пред това, че се е завърнала. Вероятно за него най-лошото нещо, което се беше случило миналата седмица, е било предизвикателството да й намери заместник за първата смяна.

Джулс премина към следващото съобщение от началника на трета смяна, който я приветстваше с прибирането й у дома — вероятно заради допълнителното време, което неговият екип трябваше да работи, за да помогне да бъде поета старата й смяна.

Имаше и още. Съобщение от Шърли на стойност заплатата й за цял ден, в което й пожелаваше приятно пътуване. Това бяха все съобщения, които изпращачите бяха очаквали тя да получи горе на върха, за да направят пътуването й надолу по-леко, с надеждата, че тя няма да се ядосва на себе си, да се чувства унижена или да смята, че се е провалила. Когато видя загрижеността им, Жулиета усети как в очите й напират сълзи. Тя си припомни бюрото си (бюрото на Холстън) с извиващите се по него кабели, изключени, когато бяха махнали компютъра й. Нямаше как да е прочела тези съобщения по времето, когато се е предполагало да ги прочете. Тя избърса очи и се опита да не мисли за съобщенията като за пропилени пари, а по-скоро като за екстравагантни символи на приятелствата, които беше изградила дълбоко долу.

Докато ги четеше едно по едно и се опитваше да се успокои, тя стигна до последното и то я разтърси двойно по-силно. Беше дълго, с много абзаци. Жулиета предположи, че е официален документ, може би списък на нейните престъпления — постановление срещу нея. Беше виждала подобни съобщения само от кабинета на кмета, обикновено по празниците — изпращаха ги до всеки обитател на силоза. Но в следващия момент видя, че е от Скоти.

Жулиета седна с изправен гръб и се опита да прочисти главата си. Започна от самото начало, като се прокле за сълзите, които замъгляваха погледа й.

Ж.

Излъгах. Не можах да изтрия това нещо. Открих още. Онази лента, която ти пратих? Шегата ти се оказа истина. И програмата НЕ Е за голям екран. Гъстотата на пикселите не е подходяща. 32,768 х 8,192! Не съм сигурен какъв е този размер. 8’х 2’? Това са много пиксели.

Събирам още информация. Нямам вяра на носачите, затова ти го изпращам по мейла. Майната им на разходите, върни ми отговор на имейла. Имам нужда от прехвърл. в Мех. Тук не е безопасно.

— С

Жулиета го прочете втори път. Този път плачеше. Това беше истински глас на призрак, който я предупреждаваше за нещо, но вече беше твърде късно. И това не беше гласът на някой, който възнамерява да посегне на живота си — беше сигурна в това. Провери датата на съобщението — беше изпратено още преди да се е върнала в кабинета си, преди Скоти да умре.

Преди да бъде убит, поправи се тя. Вероятно са открили, че души наоколо или може би посещението й ги е предупредило. Тя се запита какво ли може да види Информационният отдел и дали дори не могат да проникнат в имейла й. Вероятно още не го бяха сторили, иначе съобщението нямаше да е тук и да я чака.

Тя внезапно скочи от леглото и сграбчи една от сгънатите бележки на пода до вратата. Порови за въглен в раницата си и седна отново на леглото. Преписа цялото съобщение, всяка странна дума. Провери повторно всяка цифра и след това изтри съобщението. Докато го правеше, по ръцете й преминаваха тръпки, сякаш някакъв невидим човек тичаше към нея с надеждата да проникне в компютъра й, преди тя да е унищожила доказателствата. Зачуди се дали Скоти е бил достатъчно предпазлив, за да изтрие бележката от изпратените си съобщения, и предположи, че ако е разсъждавал трезво, го е сторил.

Тя седна отново на леглото, с преписаното съобщение в ръка. Мислите й вече не бяха насочени към работния регистър за следващия ден. Вместо това тя се замисли за зловещата бъркотия, в която беше попаднала и която водеше до самото сърце на силоза. Нещата не вървяха на добре от самия връх до дъното. Някакви големи зъбни колела се бяха разместили. През цялата изминала седмица тя чуваше звука им — тропането и дрънченето, как тази машина се тресеше върху основата си и оставяше след себе си мъртви тела.

И Жулиета беше единствената, която го чуваше. Тя беше единствената, която знаеше. И не знаеше на кого би могла да се довери, за да поправи нещата. Но знаеше едно — за да бъдат поправени нещата, консумираната енергия трябваше да бъде намалена. И онова, което предстоеше, нямаше да може да бъде наречено „почивни дни за намаляване на консумираната енергия“.

27

Жулиета се появи в пет часа в работилницата за електроника на Уокър. Безпокоеше се, че ще го намери заспал на койката си, но вместо това усети в коридора да се носи характерната миризма на изпаренията от припой. На влизане тя почука на отворената врата и Уокър вдигна глава от електронните платки около него и спиралата от дим, която се виеше от върха на поялника му.

— Джулс! — извика той, свали лупата от посивялата си глава и остави поялника върху стоманената работна маса. — Чух, че си се върнала. Мислех да ти изпратя бележка, но… — Той махна към купищата части с етикети за поръчки, които висяха от тях, вързани с канап и добави: — съм страшно зает.

— Не се безпокой — успокои го тя.

Прегърна Уокър и усети мириса на нагорещено електрическо оборудване по кожата му — мирис, който толкова й напомняше за него. И за Скоти.

— Чувствам се виновна, че трябва да ти губя времето и да те занимавам с това — подхвана тя.

— О? — той отстъпи назад и я заразглежда, като разтревожено смръщи рунтавите си бели вежди, заобиколени от набраздена от бръчки кожа. — Имаш нещо за мен?

Той я изгледа от глава до пети, сякаш проверяваше дали няма нещо счупено — навик, придобит от малките устройства, които цял живот му бяха донасяли да поправя.

— Всъщност Просто искам да се възползвам от познанията ти. — Тя седна на един от столовете край работната маса и Уокър направи същото.

— Казвай — подкани я.

Избърса веждите си с опакото на ръкава и Жулиета видя колко е остарял. Помнеше го, когато нямаше толкова бяло в косата, толкова бръчки и кожата му не беше покрита с петна. Помнеше го с неговата сянка.

— Става дума за Скоти — предупреди го тя.

Уокър извърна глава настрани и кимна. Опита се да каже нещо, потупа няколко пъти гърдите си с юмрук и след това се прокашля.

— По дяволите. — Беше единственото, което успя да каже.

Известно време гледа в пода.

— Това може да почака — успокои го Жулиета. — Ако ти е нужно време…

— Аз го убедих да приеме тази работа — рече Уокър и поклати глава. — Спомням си, че когато предложението дойде, се притеснявах, че той ще откаже. Заради мен, нали разбираш? Че ще се опасява, че ще се ядосам от напускането му, и може да остане завинаги, затова го накарах да приеме. — Той вдигна поглед към нея, очите му блестяха. — Просто исках да знае, че е свободен да избира. Не съм искал да го отблъсна.

— Не си — успокои го Жулиета. — Никой не мисли така, нито пък ти трябва да го мислиш.

— Просто не мога да си представя, че е бил щастлив там. Това не беше неговият дом.

— Ами, той беше твърде умен за нас. Не забравяй това. Винаги сме го казвали.

— Той те обичаше — каза Уокър и избърса очите си. — По дяволите, ако знаеш как те гледаше това момче!

Жулиета усети как и нейните очи отново се напълниха със сълзи. Тя бръкна в джоба си и извади съобщението, което беше преписала на гърба на бележката. Трябваше да си напомни за какво е тук и да възвърне самообладанието си.

— Просто изглежда нетипично за него да избере по-лесния път… — промълви Уокър.

— Не, не е типично — съгласи се тя. — Уокър, трябва да обсъдя с теб някои неща, които не бива да напускат тази стая.

Той се засмя, най-вече за да не се разридае, и отвърна:

— Сякаш аз някога напускам тази стая.

— Ами, не можеш да обсъждаш това с другиго. С никого. Разбра ли?

Той кимна.

— Не мисля, че Скоти се е самоубил.

Уокър закри лицето си с ръце. Той се наведе напред, разтърсен от ридания. Жулиета стана от стола, отиде при него и прегърна треперещото му тяло.

— Знаех си — хълцаше той в шепите си. — Знаех си. Знаех си. — Вдигна очи към нея, а сълзите му се стичаха през наболата няколкодневна брада. — Кой е сторил това? Ще си плати, нали? Кажи ми кой го е направил, Джулс.

— Който и да е бил, не мисля, че е идвал отдалече — отвърна тя.

— Информационният? Проклети да са.

— Уокър, имам нужда от помощта ти, за да се справя с това. Скоти ми е изпратил съобщение малко преди да… Малко преди времето, по което мисля, че е бил убит.

— Изпратил ти е съобщение?

— Да. Виж, срещнах се с него по-рано същия ден. Той поиска да сляза да го видя.

— Долу в Информационния?

Тя кимна.

— Открих нещо в компютъра на последния шериф…

— Холстън. — Той наклони глава. — Последния чистач. Да, Нокс ми донесе нещо от теб. Приличаше на програма. Казах му, че Скоти ще знае по-добре от всеки друг какво е това, ето защо му го препратихме.

— Ами, бил си прав.

Уокър избърса бузите си и поклати глава.

— Той беше по-умен от нас.

— Знам. Каза ми следното — че е програма, направена за много детайлни изображения. Като картините от външността, които виждаме…

Тя изчака за миг да види как ще реагира той, В повечето случаи използването на тази дума беше табу. Уокър не се развълнува особено. Както се беше надявала, той беше достатъчно възрастен, за да е над тези детински страхове, и вероятно беше твърде самотен и тъжен, за да го е грижа изобщо.

— Но в това съобщение, което е изпратил, се казва нещо за това, че пек-сел-ите са твърде плътни. — Тя му показа копието, което беше направила.

Уокър грабна лупата си и я сложи с лентата на челото си.

— Пиксели — поправи я той и подсмъркна. — Той говори за малките точки, които създават едно изображение. Всяка от тях е пиксел. — Той взе бележката от нея и зачете. — Казва, че там не е в безопасност. — Той потри брадичката си и поклати глава. — Проклети да са!

— Уокър, какъв вид екран би бил осем на два инча? — Жулиета погледна към всички платки, дисплеи и бобини, с които беше осеяна стаята му. — Имаш ли нещо такова?

— Осем на два? Може би малък дисплей за индикация, каквито има в предните части на сървърите или нещо подобно. Размерът е подходящ да показва няколко реда текст, вътрешни температури, тактови цикли… — Той поклати глава. — Но никой не би направил такъв дисплей с толкова голяма гъстота на пикселите. Дори да беше възможно, това не би имало смисъл. Очите ти не биха могли да различат един пиксел от съседния, дори и да са на върха на носа ти.

Той потри наболата си брада и продължи да разглежда бележката.

— Каква е тази безсмислица за лентата и шегата? Какво означава това?

Жулиета застана до него и погледна бележката.

— И аз се чудех. Сшурно е имал предвид термоизолационната лента, която ми намери преди известно време.

— Мисля, че си спомням нещо такова.

— Е, сещаш ли се за проблемите, които имахме с нея? Изпускателната тръба, която обвихме с нея, за малко не се запали. Това нещо беше пълен боклук. Мисля, че той изпрати бележка, в която питаше дали е стигнала дотук в добро състояние, и май си спомням, че му писах, че е била наред и че много му благодаря, но лентата едва ли би могла да се самоунищожи по-добре, дори и специално да е била направена с тази цел.

— Това ли е била твоята шега? — Уокър се завъртя на стола си и подпря лакти на работната маса.

Той продължаваше да гледа така втренчено буквите, преписани с въглен, сякаш бяха лицето на Скоти — малката му сянка, която се беше върнала за последен път, за да му каже нещо важно.

— И той казва, че шегата ми се е оказала истина — продължи Жулиета. — Будна съм от три часа, през цялото време мислех за това и умирах да го споделя с някого.

Уокър погледна през рамо към нея и повдигна вежди.

— Не съм шериф, Уок. Никога не съм била родена за това. Не трябваше да отивам. Но знам, че онова, което се готвя да кажа, би трябвало да ме изпрати да почиствам…

Уокър незабавно стана от стола и се отдалечи от нея. Жулиета се прокле, че дойде тук и че си отвори устата, вместо просто да отиде първа смяна на работа и да прати всичко това по дяволите…

Уокър затвори вратата на работилницата си и я заключи. Погледна я и вдигна пръст. После отиде до въздушния компресор и издърпа един маркуч. Включи устройството да работи, така че двигателят да започне да създава налягане. Въздухът излизаше през отворения накрайник с постоянно и шумно съскане. Той се върна на пейката и седна. Тракането от двигателя на компресора беше ужасно. Очите му я подканиха да продължи.

— Там, горе, има един хълм с извивка — каза му тя, като й се наложи малко да повиши глас. — Не знам откога не си виждал този хълм, но на него има две тела, сгушени едно до друго — мъж и жена. Ако се вгледа човек, може да забележи десетки подобни форми в цялата околност — всички са чистачи и всички са в различна степен на разлагане. Разбира се, повечето са изчезнали. През дългите изминали години са изгнили и са се превърнали в прах.

Уокър разтърси глава, когато си представи картината, която тя му обрисуваше.

— Колко години подобряват костюмите, така че онези, които почистват, да имат някакъв шанс? Стотици?

Той кимна.

— И въпреки това никой не успява да се отдалечи повече. И нито веднъж не са имали достатъчно време да почистят.

Уокър вдигна очи и срещна погледа й.

— Шегата ти може да се окаже истина — каза той. — Термоизолационната лента. Тя е направена така, че да не действа.

— И аз така мисля — присви устни Жулиета. — Но не е само лентата. Спомняш ли си онези уплътнения отпреди няколко години? Онези от Информационния, които сложихме във водните помпи и които ни бяха доставени погрешка?

— Значи ние се подигравахме на Информационния, че са глупаци и тъпанари…

— А глупаците сме ние — довърши вместо него Жулиета.

Почувства се толкова добре, че може да го сподели с друго човешко същество. Беше толкова хубаво тези нейни нови идеи да могат да се понесат във въздуха. И тя знаеше, че е права за разходите за изпращане на електронни съобщения — че те не искат хората да говорят помежду си. Можеха да мислят колкото си искат. Но не можеха да си сътрудничат, да създават координирани групи и да обменят идеи.

— Мислиш, че искат да сме тук, долу, за да сме близо до нефта? — попита тя Уокър. — Не смятам така. Вече не. Според мен държат всеки, който има каквито и да е познания по механика, възможно най-далече от себе си. Има две вериги за доставка. Изработват се два типа части и всичко това се прави в пълна секретност. И кой би посмял да им задава въпроси? Кой би рискувал да бъде осъден на почистване?

— Мислиш ли, че те са убили Скоти? — попита той.

Жулиета кимна.

— Уок, мисля, че е по-лошо от това. — Тя се наведе по-близо до него, компресорът продължаваше да трака и съскането на изпуснатия въздух изпълваше стаята. — Мисля, че убиват всички.

28

Жулиета се яви за първа смяна в шест часа. Разговорът с Уокър продължаваше да се върти отново и отново в главата й. Когато влезе при диспечера, няколко техници заръкопляскаха продължително и я накараха да се смути. Нокс само й хвърли ядосан поглед от ъгъла, върнал се към обичайното си сърдито настроение. Вече я беше приветствал с добре дошла и проклет да беше, ако го направи отново.

Тя поздрави хората, които не беше видяла предишната вечер, и погледна към списъка със задачи. Разбираше значението на думите върху дъската, но й беше трудно да ги осмисли. В дъното на съзнанието й продължаваше да се върти мисълта за бедния Скоти, който объркано се бори с някой или няколко много по-едри от него мъже, които го душат до смърт. Помисли си за дребното му тяло, вероятно покрито с улики, което скоро щеше да подхрани корените във фермите с пръст. Помисли си и за женената двойка, която лежеше за едно на хълма и никога нямаше да получи шанса да продължи по-нататък и да види какво има отвъд хоризонта.

Избра си задача от списъка — такава, която да не изисква много усилия на мозъка от нейна страна, и се замисли за бедните Джанс и Марнс и за това колко трагична бе любовта им (ако беше разбрала правилно чувствата на Марнс). Изкушението да разкаже това на цялата стая беше парализиращо. Тя погледна към Меган, Рикс, Дженкинс и Марк и се замисли за малката армия от колеги, която можеше да създаде. Силозът беше прогнил до сърцевината си — един зъл човек се правеше на кмет, на мястото на добрия шериф имаше кукла на конци, а всички свестни мъже и жени си бяха отишли завинаги.

Идеята беше комична — как събира шайка механици, за да щурмува горните нива и да поправи несправедливостта. И после какво? Това ли беше бунтът, за който бяха учили още като деца? Така ли беше започнал той? С една жена с гореща кръв, която беше развълнувала сърцата на легион от глупаци?

Тя продължаваше да държи устата си затворена и се отправи към помпената зала заедно със сутрешния поток от механици, замислена по-скоро за онова, което трябва да стори горе, отколкото за онова, което трябва да бъде ремонтирано долу. Спусна се по едно от страничните стълбища, отби се в стаята за инструменти, за да вземе комплект пособия, и довлече тежката чанта до един от дълбоките кладенци, където помпите работеха постоянно, за да предпазят силоза от наводняване.

Керил, която беше прехвърлена от трета смяна, вече работеше близо до отвора на кладенеца и закърпваше изпопадалия цимент. Тя й махна с мистрията и Жулиета повдигна брадичка и се насили да се усмихне.

Повредената помпа беше до едната стена и резервната помпа до нея пръскаше вода през изсъхналите си и напукани уплътнения. Жулиета погледна в отвора, за да прецени височината на водата. Над мътната й повърхност едва се подаваше изписаната с боя цифра „9“. Жулиета набързо пресметна наум, като знаеше диаметъра на отвора и това, че е пълен почти до три метра височина. Добрата новина беше, че имаха поне един ден, преди да си намокрят обувките. В най-лошия случай щеше да се наложи да подменят помпата с друга, направена от резервни части, и да се разправят с Хендрикс, който щеше да се оплаква, че са взели нова помпа, вместо да поправят старата.

Докато разглобяваше повредената помпа, обливана в пръски от по-малката й изпускаща съседка, Жулиета погледна на живота си от новата перспектива, дадена й от разкритията тази сутрин. Силозът беше нещо, което тя никога не беше приемала за даденост. Свещениците казваха, че винаги го е имало, че е бил създаден от грижовния Бог и че всичко, от което някога са имали нужда, им е било осигурено. На Жулиета й беше трудно да повярва в тази история. Преди няколко години тя беше част от първия екип, който сондираше на повече от три хиляди метра и откри нови запаси от нефт. Тя имаше представа за големината и обхвата на света под тях. След това беше видяла със собствените си очи гледката на външността с нейните призрачни, изпълнени с дим образувания, които наричаха облаци и които се търкаляха на учудваща височина. Дори беше зърнала звезда, която според Лукас се намираше невъобразимо далеч. Защо Бог би създал толкова много скала отдолу и толкова много въздух отгоре и само един мизерен силоз помежду им?

Освен това го имаше и разяденият хоризонт, както и картинките от детските книжки, в които сякаш се съдържаше някакъв ключ към загадката. Разбира се, свещениците биха казали, че хоризонтът е доказателството, че на човека не му е съдено да преодолее ограниченията си. А книгите с избледнели шарени страници? На чудноватото въображение на авторите им не трябваше да се обръща внимание, като се имаше предвид колко неприятности бяха причинили те.

Но Жулиета не виждаше в тези книги причудлива фантазия. Беше прекарала детството си в яслите и беше прочитала всяка от тях отново и отново, когато не я гледаха, и нещата в тях и в чудесните пиеси, изпълнявани на пазара, й се виждаха по-смислени от рушащия се цилиндър, в който живееха.

Тя размърда последния воден маркуч, за да го освободи, и започна да отделя помпата от двигателя й. Стоманените стружки предполагаха, че роторът е заминал, което означаваше, че трябва да издърпа вала. Докато вършеше автоматично работата, която беше изпълнявала многократно преди, тя се замисли за хилядите животни, населяващи тези книжки, повечето от които никога не бяха виждани от жив човек. Тя се беше досетила, че единствената измислица е, че те говорят и се държат като хора. В няколко от книжките имаше мишки и кокошки, които правеха такива номера, а тя знаеше, че тези видове са неспособни да говорят. Всички онези други животни вероятно съществуваха някъде или поне бяха съществували. Тя беше убедена до мозъка на костите си в това, може би защото не изглеждаха чак толкова фантастични. Всички те сякаш бяха част от един и същи план, точно както всички помпи на силоза. Човек можеше да види, че едното зависи от другото. Всяка конструкция работеше и онзи, който беше създал една, беше направил и всички останали.

В силоза имаше по-малко смисъл. Той не е бил създаден от Бог — най-вероятно е бил изграден от Информационния отдел. Това беше нова теория, но тя се чувстваше все по-убедена в нея. Те контролираха всички важни части. Почистването беше най-висшият закон и най-дълбоката религия и двете неща бяха преплетени и живееха между стените на Информационния. Освен това той беше на голямо разстояние от Механичния и далеч от обсега на участъците на заместниците — това бяха още улики. Да не говорим за клаузите в Пакта, които на практика им осигуряваха неприкосновеност. И сега идваше откритието за втора верига за доставка и поредица от резервни части, които са така направени, че да не работят, и които бяха причината за липсата на напредък в удължаването на времето за оцеляване навън. Информационният отдел беше създал това място и той ги държеше затворени в него.

Жулиета без малко не започна да оголва един болт — толкова беше развълнувана. Обърна се да погледна към Керил, но младата жена вече си беше тръгнала, а кръпката на мястото, което беше ремонтирала, беше по-тъмносива и щеше да остане такава, докато не изсъхнеше и не станеше неразличима от останалата зидария. Жулиета вдигна очи и огледа тавана на помпената зала, по който преминаваха проводници и тръби, преплитаха се над главата й и изчезваха в стените. Няколко тръби за пара бяха скупчени от едната страна, за да не разтопят някой кабел. На една от тях хлабаво беше намотана термоизолационна лента. Тя си помисли, че скоро ще трябва да я подменят. Тази лента беше на десет или двайсет години. Тя се сети за открадната лента, която я беше забъркала в толкова неприятности, и си каза, че ще е истински късмет, ако тази лента успееше да издържи и двайсет минути там, горе.

И в този момент Жулиета осъзна какво трябва да стори. Нещо, което да почисти праха в очите на всички и да направи услуга на поредния глупак, който стъпи накриво или посмее да изрази мечтите си на глас. И това щеше да е толкова лесно. Нямаше да се наложи тя самата да прави каквото и да е — те щяха да свършат цялата работа вместо нея. Трябваше само да е убедителна, а в това много я биваше.

Тя се усмихна и в главата й се появи списък от части, когато махна счупения ротор от повредената помпа. За да оправи този проблем, трябваше единствено да подмени няколко части. Това беше идеалното решение, за да може силозът отново да заработи както трябва.

Жулиета изработи две пълни смени и започна да усеща тъпа болка в мускулите, преди да върне инструментите и да се изкъпе. Изтърка ноктите си с твърда четка над мивката в банята, твърдо решена да ги поддържа чисти като горе на върха. Отправи се към столовата в търсене на пълна чиния с високоенергийна храна вместо жалката заешка яхния от кафетерията на първо ниво, когато в преддверието на Механичния забеляза Нокс да разговаря със заместник Ханк. По начина, по който се обърнаха и я погледнаха, тя разбра, че обсъждат нея. Стомахът на Жулиета се сви. Първата й мисъл беше за баща й. После се сети за Питър. Кой друг можеха да й отнемат, за когото да я е грижа? Нямаше да се сетят да я свържат с Лукас, каквото и да означаваше той за нея.

Тя бързо се завъртя и се отправи към двамата, докато те се насочваха към нея. Израженията им потвърдиха страховете й. Беше се случило нещо ужасно. Жулиета почти не обърна внимание на това, че Ханк посегна към белезниците си.

— Съжалявам, Джулс — каза той, когато се приближиха.

— Какво се е случило? — попита Жулиета. — Нещо с татко ли?

Ханк объркано сбърчи вежди. Нокс поклати глава, докато си дъвчеше брадата. Той изгледа заместника така, сякаш се готвеше да го изяде с парцалите.

— Нокс, какво става?

— Джулс, съжалявам — поклати глава той.

Сякаш искаше да каже още нещо, но нямаше сили да го направи. Жулиета усети, че Ханк хвана ръката й.

— Арестувана си за тежки престъпления срещу силоза.

Той цитираше редовете от закона, сякаш бяха стихове от някаква тъжна поема. Стоманата щракна около китката й.

— Ще бъдеш съдена и осъдена в съответствие с Пакта.

Жулиета вдигна поглед към Нокс.

— Какво е това? — попита тя.

Наистина ли я арестуваха отново?

— Ако бъдеш намерена за виновна, ще ти бъде даден шанс да постъпиш както повелява честта.

— Какво искаш да направя? — прошепна Нокс и едрите му мускули се размърдаха под гащеризона му.

Той стисна ръцете си една в друга, когато видя и втората метална халка да се заключва около другата й китка. Сега и двете й ръце бяха оковани. Едрият началник на Механичния, изглежда, обмисляше дали да не прибегне до насилие или до нещо по-лошо.

— Успокой се, Нокс — каза му Жулиета.

Тя го погледна и поклати глава. Мисълта, че още хора могат да пострадат по нейна вина беше твърде непоносима за нея.

— Ако човечеството те прокуди от този свят — продължаваше да рецитира Ханк с дрезгав глас и влажни от срам очи.

— Не го прави — обърна се Жулиета пак към Нокс.

Тя погледна край него и видя как още работници идват от втората смяна и спират, за да наблюдават представлението, в което оковават с белезници тяхната блудна дъщеря.

— При това прокуждане греховете ти могат да бъдат изтрити и изчистени — завърши Ханк.

Вдигна поглед към нея. Ръката му държеше веригата между китките й, а по лицето му се стичаха сълзи.

— Съжалявам — каза той.

Жулиета му кимна. Тя стисна зъби и кимна и на Нокс.

— Всичко е наред — увери го тя, като продължаваше да клати глава. — Всичко е наред, Нокс. Остави.

29

Изкачването щеше да отнеме три дни. По-дълго, отколкото би трябвало, но имаше протокол. Един ден пътуване до участъка на Ханк и една нощ в неговата килия. На следващия ден заместник Марш щеше да слезе от средните нива, за да я ескортира петдесет етажа нагоре до своя участък.

Чувстваше се вцепенена по време на този втори ден от изкачването. Погледите на останалите минувачи се плъзгаха по нея като вода върху смазка. Трудно й беше да се страхува за собствения си живот — беше твърде заета с това да мисли колко много бяха загубили други хора, някои от тях заради нея.

Марш, както и Ханк се опитаха да разговарят с нея за незначителни неща, но единственото, за което Жулиета можеше да мисли, бе, че те грешат ужасно. Че злото е пуснато да вилнее на воля, а тя просто си мълчи.

В участъка на заместника от средните нива я сложиха във вече позната килия, точно като онази на Ханк дълбоко долу. Нямаше стенен екран, а само рафтове, направени от грундирани блокове от сгур. Тя се строполи на леглото още преди той да е заключил вратата и остана да лежи там сякаш с часове, в очакване нощта да настъпи и да бъде заменена от зората, а после новият заместник на Питър да дойде и да я съпроводи нагоре в последната част от пътуването й.

Тя често поглеждаше към китката си, но Ханк беше конфискувал часовника й. Той вероятно дори не знаеше как да го навие. Накрая механизмът щеше да се развали и щеше да се превърне в дрънкулка — нещо безполезно, което можеше да бъде носено наопаки заради красивата каишка.

Това я натъжи повече, отколкото би трябвало. Тя разтри голата си китка, като умираше от желание да разбере колко е часът, когато Марш се върна и й каза, че има посетител.

Жулиета седна на койката и залюля крака. Кой от Механичния би дошъл до средните нива?

Когато Лукас се появи от другата страна на решетките, бентът, който задържаше всичките й емоции, почти се пропука. Усети как вратът й се стегна, челюстите я заболяха от усилието да сподави риданията си, а празнотата в гърдите й за малко не се спука и пръсна. Той се хвана за решетките и опря глава в тях. Слепоочията му докосваха гладката стомана, а на лицето му се появи тъжна усмивка.

— Здравей — каза той.

Жулиета едва го позна. Беше свикнала да го вижда на тъмно, а когато се сблъскаха на стълбището, бързаше. Беше поразителен мъж. Очите му бяха по-стари от лицето, светлокестенявата му коса беше залепнала назад от потта от (както предположи тя) бързото му слизане дотук.

— Не беше необходимо да идваш — бавно и тихо рече тя, за да се удържи да не се разплаче.

Онова, което наистина я натъжаваше, беше някой да я види в това състояние — някой, за когото тя започваше да осъзнава, че я е грижа. Унижението беше твърде голямо.

— Ще се преборим с това — увери я той. — Приятелите ти събират подписи. Не се предавай.

Тя поклати глава.

— Няма да стане — каза му тя. — Моля те, не се надявай. — Тя отиде до решетките и ги хвана на няколко сантиметра под неговите ръце. — Ти дори не ме познаваш.

— Знам, че това са глупости… — Той се извърна настрани, по бузата му се стече сълза и той добави с дрезгав глас: — Още едно почистване? Защо?

— Защото това искат — отвърна Жулиета. — Нищо не може да ги спре.

Ръцете на Лукас се плъзнаха надолу по решетките и хванаха нейните. Жулиета не можеше да ги освободи, за да избърше страните си. Опита се да наведе глава и да използва рамото си.

— Онзи ден бях тръгнал да те видя… — Лукас поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Исках да те поканя да излезем…

— Недей — помоли го тя. — Лукас, не прави това. i — Казах на майка си за теб.

— О, за бога, Лукас…

— Това не може да се случва — поклати глава той. — Не можеш. Не можеш да си отидеш.

Когато отново вдигна поглед, Жулиета видя, че в очите му има повече страх, отколкото дори тя изпитваше. Тя освободи едната си ръка и откопчи неговата ръка от другата. Отблъсна го.

— Трябва да ме оставиш — заяви тя. — Съжалявам. Просто си намери някого. Не свършвай като мен. Не чакай…

— Мислех си, че съм намерил някого — жално каза той.

Жулиета се обърна, за да скрие лицето си.

— Върви си — прошепна тя.

Стоеше неподвижна, усещаше присъствието му от другата страна на решетките — това момче, което знаеше за звездите, но не знаеше нищо за нея. Тя чакаше и чуваше как той ридае, докато самата тя тихо плачеше. Накрая чу стъпките му по пода да се отдалечават тъжно.

След това тя прекара поредната нощ в студената койка, поредната нощ, в която не знаеше за какво е арестувана и в която мислеше за вредите, които несъзнателно бе причинила. На следващия ден беше последното изкачване през територията на непознати хора. Сподиряна от шепоти за двойното почистване, Жулиета отново изпадна в транс и просто местеше единия си крак, а после другия.

Когато стигнаха горе, тя се нанесе в познатата килия, след като мина покрай Питър Билингс и старото си бюро. Придружителят й се отпусна в скърцащия стол на заместник Марнс и се оплака, че е изтощен.

Жулиета можеше да почувства черупката, която се беше образувала около нея по време на трите дълги дни — този твърд емайл от вцепенение и нежелание да повярва в случващото се. Хората не говореха по-тихо, а просто й звучаха така. Не се дърпаха встрани от нея, а просто й изглеждаха по-далечни.

Тя седеше на самотното легло и слушаше как Питър Билингс я обвинява в заговор. Устройството за данни беше пъхнато в найлонов плик като домашна рибка, която беше изгълтала всичката си вода и сега лежеше мъртва. Някак бяха успели да го извадят от пещта за горене на смет. Краищата му бяха почернели. Рулото, което само донякъде беше рециклирано, стоеше разгърнато. Бяха изброени и подробностите от нейното компютърно търсене. Тя знаеше, че по-голямата част от онова, което са намерили, е информацията от Холстън, а не нейната. Не беше сигурна дали има смисъл да им казва това. Вече имаха достатъчно доказателства за няколко почиствания.

Докато Питър изброяваше прегрешенията й, до него стоеше съдия в черен гащеризон, сякаш наистина беше тук, за да реши съдбата й. Жулиета знаеше, че решението вече е било взето, както и кой го е взел.

Името на Скоти беше споменато, но тя не разбра контекста. Може би бяха открили имейла в неговата поща. А може би щяха да й припишат и неговата смърт, просто за всеки случай. Върху труповете се редяха нови трупове и така нямаше опасност тайните да бъдат разкрити.

Тя не слушаше, а гледаше през рамо малкото торнадо, което се беше образувало в равнината и сега се носеше към хълмовете. Когато се сблъска с полегатия склон, то най-сетне се разпръсна, разпадна се като толкова много чистачи, които бяха изхвърлени на разяждащия вятър и бяха оставени да чезнат.

Бърнард изобщо не се появи. Джулс така и не разбра дали защото е твърде уплашен, или твърде самодоволен. Тя погледна надолу към ръцете си, към тънките следи от смазка под ноктите си и разбра, че вече е мъртва. По някакъв начин това беше без значение. Преди нея имаше поредица от мъртъвци и след нея щеше да има друга. Тя просто беше част от променливото настояще — зъбно колело в машината, което се върти и скърца с металните си зъбци, докато не се износи и парчетата от нея се разлетят, причинявайки още щети, докато не се наложи да бъде прокудена, премахната и заменена с някой друг.

Пам й донесе от кафетерията овесена каша и пържени картофи — любимото й ядене. Когато ги остави пред решетките, от тях се надигаше пара. През целия ден от Механичния по носачи пристигаха бележки, които й предаваха. Тя се радваше, че никой от приятелите й не я посети. Посланията им бяха предостатъчни.

Очите на Жулиета плачеха, но останалата част от тялото й беше твърде вцепенена, за да трепери или да ридае. Тя четеше милите бележки и сълзите капеха върху краката й. Тази от Нокс беше просто извинение. Тя си помисли, че той по-скоро би убил или би сторил нещо друго (дори да го прокудеха заради това), отколкото безпомощно да съжалява цял живот, както се казваше в бележката. Други й изпращаха духовни послания, обещания да се срещнат с нея от другата страна и цитати, които бяха запомнили от книгите. Шърли я познаваше може би най-добре и изпращаше актуална информация за генератора и новата центрофуга за рафинерията. Казваше й, че там всичко ще е наред до голяма степен благодарение на нея. Това изтръгна от Жулиета немощни ридания. Тя поглади с пръсти написаните с въглен писма и така прие в себе си мрачните мисли на приятелите си.

Последна остана бележката от Уокър, единствената, която не можеше да разбере. Докато слънцето залязваше над суровия пейзаж и вятърът утихваше за през нощта, позволявайки прахът да се слегне, тя четеше думите му отново и отново и се опитваше да разбере какво е искал да каже.

Джулс —

Не се страхувай. Сега е време да се смееш. Истината е шега, а в Снабдяването ги бива.

— Уок

Не беше сигурна как е заспала, а само че се събуди и намери бележките, разпилени около леглото като олющени парчета боя. През нощта през решетките бяха мушнати още съобщения. Жулиета извърна глава и надникна в мрака, осъзнала, че там има някой. От другата страна на решетките стоеше мъж. Когато тя се размърда, той се отдръпна, а венчалната му халка иззвънтя при допира с метала. Тя бързо се надигна от леглото и се втурна към решетките все още сънена. Сграбчи ги с треперещи ръце и се втренчи в мрака, докато фигурата се разтопяваше в тъмното.

— Татко…? — извика тя и протегна ръце през решетките.

Но той не се обърна. Високата фигура ускори крачка и изчезна в празнотата като мираж, далечен като детски спомен.

Следващият изгрев беше гледка, която си заслужаваше да се види. Имаше рядко наблюдавано разкъсване в ниските тъмни облаци, което позволи на лъчи от златен дим да се плъзнат косо към хълмовете. Жулиета лежеше в койката си и следеше как полумракът отстъпва пред светлината. Беше подложила ръце под бузата си. От другата страна на решетките се носеше миризмата на студената, недокосната овесена каша. Тя се замисли за мъжете и жените в Информационния отдел, които бяха работили през изминалите три нощи, за да направят костюм специално за нея с развалените части от Снабдяването. Костюмът щеше да издържи точно толкова, колкото да извърши почистването, но не повече от това.

Въпреки цялото мъчение на изкачването с белезници и нощите на вцепенено примирение мисълта за самото почистване не я бе занимавала досега, до самата сутрин на деня, в който трябваше да изпълни това задължение. Беше напълно сигурна, че няма да го направи. Знаеше, че всеки чистач е казвал същото и че на прага на смъртта е преживявал някаква магическа трансформация и въпреки това е изпълнявал дълга си. Но тук, горе, тя нямаше никого, за когото да почиства. Не беше първият чистач от Механичния, но беше твърдо решена да е първата, която ще откаже.

Тя каза само това, когато Питър я отведе от килията до онази жълта врата. Вътре чакаше техник от Информационния, който се занимаваше с последните настройки по костюма й.

Жулиета слушаше указанията му с безстрастна незаинтересованост. Тя видя всички слабости на костюма. Осъзна, че ако не беше толкова заета да работи по две смени в Механичния, за да няма наводнения, за да има нефт и захранване, щеше да направи по-добър костюм и насън. Тя огледа шайбите и уплътненията, идентични с онези, които се използваха в помпите, но тя знаеше, че са проектирани да се повредят. Знаеше и че блестящият слой от термоизолационна лента, положен в застъпващи се ивици, за да се получи външният пласт на костюма, умишлено е по-некачествен. Тя без малко не посочи всички тези подробности на техника, докато той й обясняваше, че получава най-новото и най-доброто. Той дръпна ципа, сложи й ръкавиците, помогна й с обувките и й обясни номерацията на джобовете.

Жулиета си повтаряше мантрата от бележката на Уокър: Не се страхувай. Не се страхувай. Не се страхувай.

Сега е време да се смееш. Истината е шега, а в Снабдяването ги бива.

Техникът провери ръкавиците й и капаците с велкро над циповете, докато Жулиета продължаваше да размишлява над бележката на Уокър. Защо беше написал „Снабдяване“ с главна буква? И дали изобщо беше запомнила съобщението правилно? Вече не беше сигурна. Обвиха с лента едната й обувка, а после другата. Този спектакъл я накара да се разсмее. Беше толкова безсмислено. Трябваше да я погребат във фермите с пръст, където тялото й наистина можеше да послужи за нещо полезно.

Последен трябваше да бъде поставен шлемът. Техникът я накара да го подържи, докато той нагласяваше яката от метален пръстен около врата й. Тя сведе поглед към отражението си във визьора. Очите й бяха празни и по-стари, отколкото ги помнеше, и въпреки това по-млади, отколкото ги чувстваше. Накрая шлемът беше сложен и светлината в стаята намаля през тъмното стъкло. Техникът й напомни за одухването с аргон и за обгарянето след това. Трябваше да излезе бързо навън или щеше да умре вътре от далеч по-мъчителна смърт.

Той я остави да обмисли думите му. Жълтата врата зад нея иззвъня и се затвори, а колелото от вътрешната й страна се завъртя, сякаш задвижено от призрак.

Жулиета се замисли дали просто да не остане и да умре в пламъците, за да не позволи на духовното пробуждане да я убеди. Какво ли щяха да кажат в Механичния, когато историята за това се разнесе из силоза? Знаеше, че някои щяха да са горди с твърдоглавието й. Други щяха да са ужасени, че си е отишла по този начин — с кости, изпепелени в огнения ад. Неколцина вероятно дори биха сметнали, че не е била достатъчно смела, за да направи първата крачка навън, и че е пропиляла възможността да види външния свят със собствените си очи.

Костюмът й се набръчка, когато помещението се изпълни с аргон, създаващ достатъчно налягане, за да възпрепятства временно нахлуването на външните токсини. Тя осъзна, че почти против волята си влачи крака към вратата. Когато тя се открехна, полиетиленовата обвивка на стаята прилепна към всички тръби и към ниската пейка и Жулиета разбра, че краят е настъпил. Вратата се отвори и силозът се разпука като грахова шушулка, а пред нея се разкри гледка към външността през маранята на кондензиращата се пара.

Единият й обут крак пристъпи през този процеп, последван от другия. И Жулиета излезе в света, твърдо решена да направи всичко посвоему. Тя го видя за пръв път със собствените си очи, макар и през ограничения си визьор — това парче стъкло, за което внезапно осъзна, че е с размер от приблизително осем на два инча.

30

Бърнард наблюдаваше почистването от кафетерията, а неговите техници бяха сложили оборудването си в кабинета на Питър. По навик гледаше почистванията сам, техниците рядко се присъединяваха към него. Те извлякоха оборудването си от кабинета и се отправиха към стълбището. Понякога Бърнард се срамуваше от суеверията и страховете, които подхранваше дори у собствените си хора.

Първо шлемът, а после и блестящият призрак на Жулиета Никълс се появиха над земята. Тя се отправи с тежки стъпки нагоре по рампата, движенията й бяха сковани и колебливи. Бърнард погледна часовника на стената и взе чашата си със сок. Той се облегна, за да види дали ще успее да прецени реакцията на поредния чистач на онова, което съзира — ясен, ярък и чист свят, изпълнен с живот. Свежият бриз разлюляваше тревата, отвъд хълмовете се мержелееше акропол.

През живота си беше наблюдавал повече от десетина почиствания и неизменно се наслаждаваше на този първи пирует, докато оглеждаха заобикалящия ги свят. Беше виждал мъже, оставили семействата си, да танцуват пред сензорите, да махат с ръце на близките си, сякаш ги канеха да излязат навън и безполезно се опитваха да разкажат с някаква пантомима на отсъстващата публика за цялата лъжлива красота, която се появяваше на екраните на техните визьори. Беше виждал хора да протягат лудешки ръце към летящите птици, като ги бъркаха с насекоми, защото те бяха толкова близо до лицата им. Един от чистачите дори се беше върнал надолу по рампата и вероятно беше удрял по вратата, сякаш за да даде някакъв сигнал, преди накрая да се заеме с почистването. Как другояче биха могли да бъдат оценени тези разнообразни реакции освен като напомняне, че системата работи? Че независимо от индивидуалната психология гледката на осъществяването на всичките им измамни надежди в крайна сметка караше чистачите да свършат онова, което се бяха зарекли, че няма да направят.

Може би затова кмет Джанс не можеше да понася да гледа. Тя нямаше представа какво виждат и чувстват те и на какво реагират. Тя идваше на следващата сутрин с чувствителния си стомах, гледаше изгрева и скърбеше посвоему, а останалата част от силоза я оставяше за малко насаме. Но Бърнард ценеше тази трансформация, тази заблуда, която той и предшествениците му бяха изпипали до съвършенство. Той се усмихна и отпи от пресния плодов сок, докато наблюдаваше как Жулиета се олюляваше, подведена от онова, което виждаше, и се опитваше да се съвземе. Върху лещите на сензорите имаше съвсем тънък слой мръсотия, който дори не беше необходимо да бъде търкан кой знае колко, но от двойните почиствания в миналото Бърнард знаеше, че тя така или иначе ще го направи. Досега всички го бяха правили.

Той отпи още една глътка и се обърна към кабинета на шерифа, за да види дали Питър е събрал достатъчно кураж, за да дойде да гледа, но вратата беше притворена почти докрай. Възлагаше големи надежди на това момче. Днес беше шериф, а един ден може би щеше да стане кмет. Бърнард можеше да се задържи на тази длъжност за кратко, вероятно за два мандата, но знаеше, че мястото му е в Информационния и че тази работа не е за него. Или по-скоро, че е далеч по-трудно да бъде намерен заместник, който да изпълнява другите му задължения.

Той извърна поглед от кабинета на Питър, насочи го отново към гледката навън и за малко не изпусна картонената си чаша със сок.

Сребристата фигура на Жулиета Никълс вече крачеше нагоре по хълма. Мръсотията по сензорите си оставаше.

Бърнард рязко се изправи и събори стола си назад. Той залитна към стенния екран, сякаш почти се готвеше да я последва.

Той смаяно наблюдаваше как тя стигна до онзи тъмен ръб и спря за момент до неподвижните фигури на другите двама чистачи. Бърнард отново погледна часовника. Всеки момент щеше да се случи. Всеки момент. Тя щеше да се строполи и да започне да опипва шлема си. Щеше да се претърколи по прашната земя, вдигайки облаци пръст, и да се запремята надолу по склона, докато накрая не замре неподвижно.

Но стрелката продължи да тиктака, а Жулиета все така вървеше. Тя подмина двамата чистачи и продължи да се изкачва енергично. Отмерените й крачки я изведоха високо горе на хълма, където тя застана и огледа онова, което виждаше, каквото и да беше то, преди да изчезне от погледа, колкото и невъобразимо да бе това.

Докато Бърнард бързаше надолу по стълбището, ръката му лепнеше от сока. Той стискаше в юмрука си смачканата картонена чаша три етажа, преди да настигне техниците си и да я запрати по тях. Хартиената топка отскочи и се запремята във въздуха, преди да падне на някоя далечна площадка по-надолу. Бърнард наруга обърканите мъже и продължи да тича, като по някакво чудо не се спъваше. Десетина етажа по-долу за малко не се сблъска с първите хора, които се изкачваха с надеждата да видят втория ясен изгрев през изминалите седмици.

Когато накрая стигна до трийсет и четвъртия, всичко го болеше и беше останал без дъх. Очилата му се хлъзгаха върху запотения му нос. Той нахлу през двойната врата и се развика да му отворят. Уплашеният пазач изпълни нареждането му и прекара през четеца собствената си идентификационна карта, точно преди Бърнард да блъсне ниската метална преграда. Той се затича по коридора и направи два завоя, преди да стигне до най-здраво подсигурената врата в целия силоз.

Прекара картата си, набра своя код и бързо премина през дебелата стена от яка стомана. В пълната със сървъри стая беше горещо. Върху покрития с плочки под се издигаха еднакви черни кутии като монументи на онова, което може да постигнат инженерната мисъл и човешкият стремеж. Бърнард вървеше между тях, по веждите му се беше насъбрала пот, пред очите му проблясваха светлини, а горната му устна беше мокра от усилието. Той прокара ръце по повърхността на машините. Примигващите светлинки бяха като весели очи, които се опитваха да разсеят гнева му, а електрическото им жужене — като шепот, с който се мъчеха да успокоят своя господар.

Усилията им да го утешат бяха напразни. Единственото, което Бърнард изпитваше, беше страх. Той отново и отново се напъваше да проумее какво може да се е объркало. Не че тя щеше да оцелее — това беше невъзможно, — но втората по важност заповед, която трябваше да изпълнява той (след запазването на данните в тези машини), беше никога да не изпуска никого от поглед. Това беше заповед от най-високо ниво. Той разбираше защо това е така и трепереше от страх от последиците от сутрешния си провал.

Проклинаше горещината, докато накрая стигна до сървъра при отсрещната стена. Вентилационните отвори над главата му доставяха хладен въздух от дълбоко долу и го вкарваха в залата със сървърите. Големите вентилатори разсейваха топлината и я изпомпваха през други тръби надолу в силоза, като така осигуряваха отопление на хладните и мръсни трицифрени нива, така че да са поносими за живеене. Бърнард погледна ядосано към вентилационните отвори, когато си спомни за седмицата с намалена консумация на енергия, която беше поставила под заплаха неговите сървъри заради някакъв си генератор и заради тази жена, която току-що беше изгубил от поглед. Споменът за това подхрани гнева му. Той прокле грешката в проектирането, която беше отредила контрола върху тези вентилационни отвори на Механичния, на онези омазани в грес маймуни, онези нецивилизовани непрокопсаници. Помисли си за грозните и шумни машини там, долу, за миризмата на изгорели газове и нефт. Беше се наложило да види това само веднъж — за да убие един мъж, — но дори и тогава му дойде много. Сравнението на онези шумни двигатели с чистите сървъри беше достатъчно, за да не пожелае никога да напусне Информационния. Тук силиконовите чипове отделяха своята остра миризма, докато се нагряваха от натоварването при обработката на информацията. Тук човек можеше да помирише гуменото покритие на проводниците, които се простираха успоредно един на друг, хванати на снопове, с поставени етикети и кодирани, пренасящи всяка секунда потоци от гигабайта удивителни данни. Тук той наблюдаваше как се пълнят дисковете с цялата информация, която е била изтрита при последния бунт. Тук човек можеше да мисли, заобиколен от машини, които тихо правят същото.

Ала някъде надолу по тези вентилационни отвори беше миризмата на нечистотията. Бърнард избърса потта от главата си и я изтри в гащеризона си. Не спираше да мисли за тази жена, която първо беше откраднала от него и след това беше възнаградена от Джанс с най-високата длъжност в прилагането на закона и която сега се осмеляваше да не почиства и се скиташе… Това опасно повиши температурата му.

Той се отправи към сървъра в края на редицата и се мушна между него и стената. Ключът, който държеше провесен на врата си, се плъзгаше в смазаната вътрешност на ключалките на кутиите. Докато отключваше поред всяка от тях, той си напомни, че тя няма как да е стигнала далеч. Всъщност какви ли неприятности можеше да предизвика това? И което беше по-важното, какво се беше объркало? Времето трябваше да е изчислено безупречно. Досега винаги беше така.

Задната част на сървъра се отвори и се разкриха почти празните му вътрешности. Бърнард мушна обратно ключа в гащеризона си и дръпна встрани задния панел от черна стомана. Металът беше ужасно горещ. В сървъра беше закачен калъф от плат. Бърнард го отвори, бръкна вътре и извади пластмасови слушалки. Сложи ги на ушите си, настрои микрофона и размота кабела.

Каза си, че може да контролира случилото се. Той беше началникът на Информационния. Беше кметът. Питър Билингс беше негов човек. Хората харесваха застоя и той можеше да поддържа илюзията за него. Те се страхуваха от промените и той можеше да ги прикрие. След като заемаше и двете длъжности, кой можеше да му се противопостави? Кой беше по-квалифициран от него? Щеше да обясни случилото се. Всичко щеше да е наред.

Въпреки това той беше силно изплашен, докато търсеше правилния вход, за да включи в него кабела. В слушалките веднага се чу пиукане, докато връзката се осъществяваше автоматично.

Все още можеше да ръководи Информационния от разстояние и да се погрижи това никога да не се повтаря и да не се налага да докладва за него. Всичко беше под контрол. Повтаряше си го, докато в слушалките се чу прещракване и пиукането спря. Той разбра, че някой е вдигнал, макар че не се чу никакъв поздрав. Усети раздразнение в мълчанието, надвиснало от другата страна.

На Бърнард също не му беше до закачки. Той пристъпи по същество.

— Силоз едно? Тук е силоз осемнайсет. — Той облиза потта по устните си и нагласи микрофона, внезапно усетил, че дланите му са студени и лепкави и че му се пикае. — Ние, ъъъ… може да имаме, ъъъ… малък проблем тук…