Тел

53

Марк се препъваше надолу по огромното стълбище. Ръката му се плъзгаше по хладния парапет. Беше пъхнал пушката под мишницата си, ботушите му се хлъзгаха в кръвта. Почти не чуваше виковете около себе си — риданията на ранените, докато ги сваляха надолу по стълбите, като почти се налагаше да ги влачат, ужасените викове на любопитните тълпи на всяка площадка, крясъците на мъжете, преследващи него и останалите механици от ниво на ниво и заплашващи с отмъщение.

Звънтенето в ушите му заглушаваше по-голямата част от шума. Причината беше във взрива, ужасния взрив. Не този, който беше разбил вратите на Информационния — Марк беше подготвен за него и беше приклекнал с останалите. Не беше и втората бомба — онази, която Нокс беше запратил дълбоко в леговището на врага им. Беше последната — онази, която не беше очаквал и която беше изпаднала от ръцете на белокосата старица от Снабдяването.

Бомбата на Маклейн. Беше избухнала точно пред него и беше отнела слуха му, както бе отнела и нейния живот.

И Нокс, якия и непоколебим началник на Механичния — неговия шеф и добър приятел, — го нямаше вече.

Ранен и уплашен, Марк бързаше надолу по стъпалата. Беше далеч от безопасността на дълбоко долу и отчаяно искаше да намери жена си. Съсредоточи се върху това вместо върху онова, което вече беше минало, и се опита да не мисли за експлозията, покосила приятелите му, съсипала плановете им и погребала всички надежди да получат справедливост.

Отгоре отекнаха изстрели, последвани от пронизителния звук на куршуми, които се удряха в стомана — слава богу, само в стомана. Марк се движеше максимално далече от външния парапет и от прицела на враговете, които безмилостно обстрелваха бегълците от площадките нагоре. Хората от Механичния и от Снабдяването бягаха и се биеха на повече от десетина нива. Марк безмълвно се молеше мъжете горе да спрат и да дадат възможност на останалите да си починат, но тропотът на ботушите и куршумите не секваше.

След още половин ниво той настигна трима служители на Снабдяването. Мъжът в средата бе ранен и го носеха. Ръцете му бяха увиснали върху раменете на другите двама, а кръвта му цапаше жълтите им гащеризони. Той им изкрещя да продължат да слизат, но не успя да чуе собствения си глас, а само го почувства в гърдите си. Част от кръвта, върху която се хлъзгаше, беше негова.

Притиснал силно ранената си ръка към гърдите и положил пушката в свивката на лакътя, Марк се подпираше с другата ръка на парапета, за да не се претърколи по стълбището с главата надолу. Зад гърба му нямаше съюзници, поне не и живи такива. След последната престрелка той беше изпратил останалите напред, а самият той едва беше успял да се измъкне. И въпреки това враговете продължаваха неуморно да напредват. Марк спираше от време на време и започваше да рови из джобовете си за ненадеждните амуниции, зареждаше и стреляше нагоре по стълбището, без да се прицелва, просто за да прави нещо. Да ги забави.

Той спря да си поеме дъх, наведе се през парапета и насочи пушката си нагоре. Следващият патрон се оказа дефектен. Но куршумите, които изсвистяха към него, не бяха.

Той се сгуши край централната колона на стълбището и презареди. Пушката му не беше като техните. Можеше да изстрелва само по един куршум след зареждане и беше трудно да се прицели с нея. Те разполагаха с модерни оръжия, за които той не беше и чувал, и от тях изстрелите се сипеха с честотата на ускорен от страх пулс. Приближи се до парапета и погледна към долната площадка. Видя любопитни лица да надничат през открехнатата врата и пръсти, вкопчени в касата. Тук беше. Площадката на петдесет и шестия — последното място, където беше видял жена си.

— Шърли!

Той извика името й и се спусна, олюлявайки се, докато стигна до площадката. Като се придържаше по-близо до вътрешната част, извън полезрението на преследвачите си, той огледа мрачните лица.

— Жено! — изкрещя той, сложил шепи пред устата си и забравил, че ужасното звънтене е само в неговите уши, а не и в техните. — Къде е тя?

Една уста се раздвижи сред навъсената тълпа. Гласът беше глухо и далечно бръмчене.

Някой друг посочи надолу. Лицата се свиха от страх и открехнатата врата се затръшна, когато изсвистя поредният рикоширал куршум. Стълбището се тресеше от всички уплашени крака долу и онези горе, които ги преследваха. Марк погледна незаконните захранващи кабели, провесени през перилата, и си спомни, че фермерите се опитваха да откраднат електричество от долното ниво. Той се затича надолу по стълбите, като следваше дебелите кабели и отчаяно се надяваше да открие Шърли.

Едно ниво по-надолу, убеден, че съпругата му е вътре, Марк се осмели да излезе на откритото пространство на площадката и се втурна през нея. Хвърли се напред към вратата. Изсвистяха изстрели. Марк сграбчи дръжката и я дръпна, като крещеше името на жена си на уши, които бяха също толкова глухи, колкото и неговите. Вратата помръдна, задържана от жилави невидими ръце. Той затропа по стъкления прозорец, като остави розов отпечатък от дланта си, и изкрещя да му отворят и да го пуснат вътре. До краката му затракаха нетърпеливи куршуми — един от тях удари вратата. Марк приклекна, покри главата си и се затича обратно към стълбището.

Насили се да започне да слиза надолу. Ако Шърли беше зад тези врати, може би щеше да е по-добре да остане там. Можеше да се отърве от уличаващото я оборудване и да се смеси с останалите, докато нещата се успокоят. Ако беше долу, то той трябваше да побърза подире й. И в двата случая единствената посока за него беше надолу.

На следващата площадка настигна тримата служители на Снабдяването, които беше подминал преди малко. Раненият мъж седеше на площадката с широко отворени очи. Другите двама се грижеха за него, изцапани в неговата кръв. Единият от работниците беше жена, която Марк бегло познаваше от изкачването. В очите й проблесна студен огън, когато той спря, за да провери дали се нуждаят от помощ.

— Мога да го нося — изкрещя той и коленичи до ранения мъж.

Жената отвърна нещо. Марк поклати глава и посочи ушите си.

Тя повтори, като старателно мърдаше устни, но Марк не успя да разбере. Жената се отказа и бутна ръката му, отблъсквайки помощта му. Раненият вкопчи ръце в корема си и от там чак до слабините му бликна червено петно. Ръцете му стискаха нещо, което стърчеше от там — малко колелце, въртящо се на края на стоманена пръчка. Крак на стол, осъзна Марк.

Жената извади от чантата си бомба — една от онези тръби, които обещаваха толкова много насилие. Тя беше тържествено предадена на ранения мъж, който я прие и я стисна до побеляване в треперещите си ръце.

Двамата работници от Снабдяването дръпнаха Марк встрани — далеч от мъжа със стърчащия от кървящия му корем крак на стол. Виковете сякаш идваха отдалече, но Марк знаеше, че са наблизо. На практика бяха почти до ушите му. Усети, че го дърпат назад, вцепенен от празния поглед на лицето на този обречен ранен мъж. Очите му се впериха в тези на Марк. Мъжът държеше бомбата встрани от себе си. Пръстите му бяха вкопчени около ужасния стоманен цилиндър, а зъбите му бяха стиснати непоколебимо.

Марк хвърли поглед нагоре по стълбището, където тропотът на обувките все повече наближаваше. По-силните, неуморни и безчувствени врагове настъпваха. Спускаха се по следата, оставена от Марк и другите. Идваха за тях с оръжията си, които никога не засичаха.

Той се запрепъва заднешком надолу по стълбището. Другите двама почти го влачеха, като се опираха с една ръка на парапета и бяха насочили погледите си към люлеещата се врата, която се отваряше зад изоставения мъж.

В процепа на вратата се появи лице — любопитно момче, което искаше да излезе навън, за да види какво става. Плетеница от ръце на възрастни побърза да го дръпне обратно вътре.

Марк беше повлечен надолу по стъпалата, твърде далеч от виещата се стълба, за да види какво се случва после. Но ушите му, колкото и да бяха оглушали, доловиха пукота и тракането на изстрелите и след това взрива — шумна експлозия, която разтърси огромното стълбище, събори него и другите двама и ги блъсна в парапета. Пушката му изтрополи към ръба. Марк протегна ръка към нея. Хвана я, преди тя да падне в празното пространство.

Зашеметен, той разтърси глава, застана на четири крака и успя бавно да се изправи. Безчувствен, той започна да се спуска, олюлявайки се, по потрепващите стълби. Стъпалата под краката му звънтяха и вибрираха, докато силозът продължаваше да се спуска по спиралата към мрачната лудост.

54

За пръв път си починаха истински часове по-късно в Снабдяването, разположено в горната част на дълбоко долу. Обсъждаше се да останат там, да издигнат някаква бариера, но не беше ясно как могат да блокират цялото стълбище, така че да включат и откритото пространство между парапета и бетонния цилиндър отвъд него. Това беше пролуката, през която свистяха куршумите — мястото, използвано от самоубийците, през което врагът им със сигурност можеше да премине. По време на последния етап от бягството слухът на Марк се беше подобрил дотолкова, че да се умори от ритмичния тропот на собствените си обувки, болезнените си стонове и задъханото си дишане. Чу някой да казва, че последната експлозия е разрушила стълбището и е забавила преследвачите. Но за колко дълго? И какви бяха щетите? Никой не знаеше.

На площадката напрежението беше голямо — новината за смъртта на Маклейн беше разстроила хората от Снабдяването. Ранените в жълти гащеризони бяха вкарани вътре, но от Снабдяването казаха, и то доста рязко, че хората с наранявания от Механичния ще е по-добре да бъдат лекувани по-надолу, там, където им е мястото.

Марк с мъка разбра доводите им — гласовете все още му се струваха приглушени и далечни. Той разпита всички за Шърли. Няколко души в жълти гащеризони сякаш въобще не я познаваха. Един мъж каза, че вече е слязла надолу с няколко от останалите ранени. Наложи се да го повтори по-силно, за да е сигурен Марк, че го е разбрал правилно.

Поне научи, че новините са добри. Готвеше се да се махне, когато жена му се появи неочаквано от разтревожената тълпа и го стресна.

Очите й се разшириха, когато го позна. После погледът й се насочи към ранената му ръка.

— О, господи!

Прегърна го и притисна лице във врата му. Марк я обгърна с едната си ръка. Пушката остана помежду им и студеното й дуло докосваше потрепващата му буза.

— Добре ли си? — попита той.

Шърли се притисна силно към врата му, челото й намери рамото му и тя каза нещо, което той не успя да чуе, но усети върху кожата си. Тя се отдръпна, за да огледа ръката му.

— Не мога да чувам — обясни й той.

— Добре съм — повтори тя по-високо. — Не бях там. Не бях там, когато се е случило всичко това. Вярно ли е, че Нокс е мъртъв? Какво стана? Толкова ли зле беше?

Тя се съсредоточи върху раната му. Беше приятно да усеща дланите й върху ръката си — те бяха силни и уверени. Тълпата оредя, когато хората от Механичния се оттеглиха по-надолу по стълбището. Няколко души, облечени в жълтите гащеризони на Снабдяването, изгледаха студено Марк и хвърлиха поглед на раната му, сякаш се опасяваха, че тя скоро ще се превърне в техен проблем.

— Нокс е мъртъв — каза той на жена си. — Маклейн също. Както и още неколцина. Бях там, когато избухна бомбата.

Той сведе поглед към ръката си, която тя беше оголила, разкъсвайки парцаливата му и изцапана долна риза.

— Улучиха ли те? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не знам. Случи се толкова бързо. — Той хвърли поглед през рамото си. — Къде отиват всички? Защо не се скрием тук?

Шърли стисна зъби и кимна с глава към вратата, около която беше пълно с хора с жълти гащеризони.

— Не мисля, че сме желани — отвърна тя високо, така че да я чуе. — Трябва да почистя тази рана. Струва ми се, че в теб има парчета от бомбата.

— Добре съм — настоя той. — Просто те търсех. Бях се побъркал от притеснение.

Той видя, че жена му плачеше, следите от стичащите се сълзи се открояваха между капчиците пот.

— Мислех си, че вече те няма — призна тя.

Наложи му се да чете по устните й, за да разбере какво казва.

— Мислех, че са… че ти си…

Тя прехапа устни и го погледна с нетипичен за нея страх. Марк никога не беше виждал жена си така развълнувана — нито от някой сериозен теч, нито от срутването в мината, което беше хванало в капан няколко близки нейни приятели, нито дори когато Жулиета беше изпратена да чисти. И това го уплаши повече, отколкото бомбите и куршумите.

Да побързаме да настигнем останалите — предложи той и хвана ръката й. Усещаше напрежението на площадката и втренчените погледи, които ги молеха да си вървят.

Когато от горе отново се разнесоха викове и хората от Снабдяването се прибраха в безопасност зад вратата, Марк си даде сметка, че този кратък миг на отдих е приключил. Но всичко беше наред. Беше открил съпругата си. Тя не беше пострадала. Сега вече никой не можеше да му навреди.

Когато стигнаха заедно до сто трийсет и деветия, Марк разбра, че са успели. Краката му бяха издържали някак. Загубата на кръв не го беше спряла. С помощта на жена си бе подминал последната площадка преди Механичния и единственото, за което можеше да мисли, беше как ще се справи с онези копелета, стрелящи по тях от горе. В Механичния щяха да контролират положението, да са в безопасност сред своите хора и да имат предимството, че са на своя територия. И което беше по-важното, щяха да могат да превържат раните му и да си починат малко. Имаше неимоверна нужда от почивка.

За малко не се спъна и не падна на последните няколко стъпала. Краката му не очакваха края на спускането, не бяха подготвени за равна земя вместо още стъпала, по които да слизат. Когато коленете му поддадоха и Шърли го подхвана, той най-сетне забеляза струпването на хора при охранителния пункт, водещ към Механичния.

Екипът, останал, докато другите се качваха нагоре, за да се бият, беше свършил доста работа. През широкия вход на пункта бяха заварени стоманени плочи. Металните листове се простираха от пода до тавана и от стена до стена. Покрай единия ръб хвърчаха искри, докато някой довършваше работата си от вътрешната страна. Бежанците и ранените се бяха струпали в тълпа, която бе създала внезапна суматоха, докато хората отчаяно се опитваха да влязат вътре. Механиците се бутаха в преградата. Крещяха и удряха върху стоманените плочи, обезумели от страх.

— Какво става, по дяволите? — извика Марк.

Той последва Шърли, която се присъедини към задната част на тълпата. Отпред някои пълзяха по пода, гърчеха се по корем, докато се провираха през малката пролука, оставена под турникета. Тя беше достатъчно широка, за да може да се провре човек през нея и достатъчно лесна за защитаване.

— Полека! Чакайте си реда — извика някой пред тях.

Жълтите гащеризони се смесваха с останалите. Някои хора бяха дегизирани като механици, други като че ли бяха от Снабдяването, помагаха на ранени, но бяха попаднали в погрешната тълпа или пък не се доверяваха на безопасността, осигурявана на собственото им ниво.

Докато Марк се опитваше да избута Шърли напред, изтрещя изстрел и се чу силният удар от парче олово, което се беше забило някъде наблизо. Той смени посоката и я задърпа обратно към стълбището. Около невъзможно малкия отвор настана жестока блъсканица. От двете страни на пролуката се разнасяха викове — хората от тази страна крещяха, че по тях стрелят, докато онези отвътре продължаваха да викат „Един по един!“.

Няколко души се плъзгаха по корем и бързаха да преминат през миниатюрния отвор. Един от тях пъхна ръцете си вътре и беше издърпан. Плъзна се по стоманената решетка и изчезна в тъмнината. Двама други се опитаха да го последват, като се блъскаха кой ще е пръв. И двамата бяха изложени на опасност от стълбището над тях. Проехтя нов изстрел и някой падна, хвана се за рамото и изкрещя „Уцелиха ме!“. Тълпата се разпръсна. Няколко души се затичаха към стълбището, където надвисналите над главите им стъпала ги предпазваха от оръжейния огън. В останалата част от тълпата настъпи хаос, като всички се опитваха да се проврат през пролука, която нарочно беше предвидена да не побира повече от един човек наведнъж.

Шърли извика и стисна ръката на Марк, когато още един човек беше прострелян близо до тях. Механикът падна на земята и се присви на две от болка. Шърли изкрещя на съпруга си и го попита какво ще правят.

Марк остави раницата си, целуна я по бузата и се затича с пушката обратно нагоре по стълбите. Опита се да прескача по две стъпала наведнъж, но краката го боляха твърде много. Изтрещя нов изстрел, който обаче не улучи и рикошира. Марк чувстваше тялото си невероятно тежко. Движеше се бавно като в кошмар. Приближи се до площадката на сто трийсет и деветия с насочено напред оръжие, но стрелците бяха по-нагоре и обсипваха тълпата с изстрели от високото.

Провери дали има зареден патрон в ръчно направеното си оръжие, запъна ударника и се промъкна на площадката. Няколко мъже в сиво от службата за сигурност се бяха навели през парапета с дула, насочени към първия етаж на Механичния. Един от мъжете потупа съседа си и посочи към Марк. Марк ги наблюдаваше иззад цевта на оръжието си.

Той стреля и една черна пушка се запремята надолу към него, а ръцете на притежателя й се отпуснаха върху парапета, преди той да се строполи и да се скрие.

Избухна стрелба, но Марк вече се беше втурнал надолу по стълбите. Стрелбата под и над него стана ожесточена. Той отиде в другия край на стълбището, далеч от мястото, където го бяха видели за последно, и надникна надолу. Тълпата пред пропуска намаляваше — все повече биваха издърпвани вътре. Видя Шърли да гледа нагоре, закрила очи срещу светлината от лампите на стълбището над нея.

Зад гърба му прозвуча тропот на крака. Марк презареди, обърна се и се прицели в най-високото стъпало, което виждаше нагоре по спираловидното стълбище. Зачака онова, което слизаше надолу към него.

Когато се появи първата обувка, той застана неподвижно, изчака пред дулото му да се покаже по-голяма част от мъжа и натисна спусъка.

Още една черна пушка издрънча по стълбите и изскочи през парапета. Още един мъж се отпусна на колене.

Марк се обърна и побягна. Изпусна оръжието си и усети как то го удари през пищялите и отскочи встрани от него. Не спря да го вземе. Подхлъзна се надолу по стъпалата, стъпи накриво, падна върху задника си и скочи отново на крака.

Опитваше се да взима по две стъпала наведнъж, но бягаше като насън, не достатъчно бързо, а краката му сякаш бяха от ръждясала стомана…

Чу се гърмеж и приглушен рев зад гърба му. Някой някак си беше успял да го настигне и го беше ударил в гърба.

Марк се просна напред, претърколи се надолу по стълбите, а брадичката му се удари в стоманените стъпала. Устата му се напълни с кръв. Опита се да пълзи, изправи се на крака и се запрепъва напред.

Чу се нов тътен, последван от още един удар в гърба. Имаше чувството, че едновременно са го ухапали и ритнали.

Значи такова е усещането да те застрелят — вцепенено си помисли той. Падна по последните няколко стъпала, изгуби усещането за краката си и се строполи на решетката.

Най-долният етаж беше почти празен. До малкия отвор стоеше един човек. Втори човек наполовина беше влязъл в него и риташе с крака по корем.

Марк видя, че това е Шърли, която гледаше назад към него. И двамата лежаха на пода. Там беше толкова удобно. Стоманата под бузата му беше хладна. Нямаше повече стъпала, по които да слиза, повече патрони, които да зарежда. Нямаше нищо, по което да стреля.

Шърли крещеше. Не беше толкова доволна като него, че лежи там.

Едната й ръка се протегна към него през онзи малък черен правоъгълник, протегна се под грубо отрязаните стоманени плочи. Тялото й се плъзна напред, дърпано от някаква сила от другата страна и бутано от онзи човек в жълто, който все още стоеше до странната стена от стомана, където някога е бил входът към дома му.

— Върви — каза й Марк.

Искаше му се да можеше да го изкрещи. Като говореше, пръскаше кръв по пода пред себе си.

— Обичам те…

И сякаш по команда краката й изчезнаха в мрака, а виковете й бяха погълнати от онази правоъгълна тъмна паст.

Тогава мъжът в жълто се обърна. Очите му се разшириха, устата му зяпна. После тялото му беше обхванато от конвулсиите на ожесточените изстрели, забиващи се в него.

Това беше последното нещо, което Марк видя — смъртния танц на този мъж.

И той някак съвсем далечно почувства за един кратък миг как краят му настъпва.

55

Уокър остана в леглото, заслушан в звуците на далечните сблъсъци. Виковете, разнасящи се на входа на Механичния, отекваха чак до неговия коридор. След това се чу познатият пукот на оръжия — бам, бам, бам на добрите, последван от ратататата на лошите.

Разнесе се невероятен гръм — ревът на барут в стомана, и за момент тракането на оръжията спря. Отново прозвучаха викове. Обувки изтрополиха по коридора покрай вратата му. Тропотът на крака беше несекващият ритъм на музиката на този нов свят. Уокър я чуваше от леглото си дори когато се завиеше през глава и сложеше възглавницата върху ушите си, дори и когато отново и отново се молеше на глас всичко това да спре.

Заедно с тропота на обувки в коридора прозвучаха още викове. Уокър се сви на топка, притиснал колене към гърдите, и се зачуди колко ли е часът, ужасен, че е сутрин и трябва да става.

За кратко време настъпи тишина, в която се грижеха за ранените, а техните стонове бяха твърде слаби, за да проникнат през плътно затворената му врата.

Уокър се опита да заспи, преди музиката да зазвучи отново. Но както винаги тишината беше по-лоша. По време на затишията той ставаше неспокоен в очакване на избухването на следващата престрелка. Нетърпението му да заспи често прогонваше съня. Започваше да се страхува, че със съпротивата е свършено, че лошите са победили и сега идват за него…

Някой почука на вратата — малък и гневен юмрук, който опитният му слух не можеше да сбърка. Четири отсечени по-чуквания и след това вече я нямаше.

Шърли. Беше оставила дажбата му за закуска на обичайното място и бе отнесла снощната му почти недокосната вечеря. Уокър изсумтя и обърна старите си кости на другата страна. Обувките трополяха. Неизменно бързаха, неизменно бяха неспокойни и непримирими. И някога тихият му коридор, толкова отдалечен от машините и помпите, изискващи грижи, сега беше като оживен път. В момента важна беше входната зала, тя беше фунията, в която се изливаше цялата омраза. Хората си казваха, майната му на силоза, на хората горе и на машините долу! Просто продължаваха да се бият за тази безполезна територия, да трупат тела и от двете й страни, докато някой не се предаде. Правеха го, защото това беше вчерашната кауза и защото никой не искаше да си спомня по-назад от вчерашния ден.

Но Уокър си спомняше…

Вратата на работилницата внезапно се отвори. През пролуката на мръсния си пашкул Уокър видя Дженкинс — младеж на двайсетина години, но с брада, от която изглеждаше по-възрастен, момчето, което беше наследило цялата тази бъркотия след смъртта на Нокс. Младежът се втурна през лабиринта от работни маси и разхвърляни части, насочвайки се право към леглото на Уокър.

— Станал съм — изпъшка Уокър.

— Не, не си. — Дженкинс го смушка в ребрата с дулото на оръжието си. — Хайде, старче, ставай!

Уокър се дръпна назад. Размаха ръка на момчето да си върви.

Дженкинс го изгледа сериозно, брадатото му лице се намръщи, а младите му очи тревожно се присвиха.

— Трябва да поправиш радиостанцията, Уок. Доста ни поочукаха отвън. И ако не мога да използвам радиото, не мисля, че ще успея да защитя това място.

Уокър се опита да се изправи. Дженкинс хвана презрамката на гащеризона му и грубо му помогна.

— Цяла нощ се занимавах с него — каза му Уокър.

Разтри лицето си. Дъхът му беше ужасен.

— Оправи ли го? Имаме нужда от това радио. Нали знаеш, че Ханк рискува живота си, за да ни го донесе?

— Е, трябвало е да рискува малко повече и да изпрати и указания — оплака се Уокър.

Той притисна ръце към коленете си и след доста протести от страна на ставите успя да се изправи и тръгна с олюляване към работната маса, а одеялата му се изсипаха на купчина върху пода. Краката му още спяха, ръцете му бяха изтръпнали и имаше неприятното усещане, че не може да ги стисне в юмруци.

— Смених батерията — каза той на Дженкинс. — Но се оказа, че не това е проблемът.

Уокър хвърли поглед към отворената врата и видя, че Харпър — работник от рафинерията, сега превърнал се във войник — стои в коридора. Харпър беше станал дясната ръка на Дженкс, след като Пийтър беше убит. Сега той беше зяпнал закуската на Уокър и направо му течаха лигите по нея.

— Вземи си — извика Уокър.

Той махна презрително към купата, от която се надигаше пара.

Харпър го погледна с широко отворени очи, но не се колеба дълго. Подпря пушката си на стената, седна на прага на работилницата и започна да тъпче храната в устата си.

Дженкинс изсумтя неодобрително, но не каза нищо.

— И така, виждаш ли това тук? — Уокър му показа частите на радиостанцията върху бюрото, които беше разглобил и после свързал, за да са подръка. — Имам постоянно захранване. — Той потупа трансформатора, който беше свързал с батерията. — И високоговорителите работят. — Натисна бутона за предаване и от говорителите на масата се чуха пукотът и съскането на статичните смущения. — Но няма никакво предаване. Те не казват нищо. — Обърна се към Дженкинс. — Беше включена през цялата нощ, а аз не спя дълбоко.

Дженкинс се втренчи в него.

— Щях да чуя — настоя Уокър. — Те просто не говорят.

Дженкинс разтри лицето си и стисна ръка в юмрук. Очите му останаха затворени, подпря лице в дланта си и каза с уморен глас:

— Мислиш ли, че нещо може да се е счупило, когато разби радиостанцията на части?

— Разглоби — поправи го с въздишка Уокър. — Не съм я разбил на части.

Дженкинс вдигна поглед към тавана и отпусна юмрука си.

— Значи смяташ, че вече не ги използват, така ли? Според теб дали знаят, че имаме радио? Убеден съм, че онзи проклет свещеник, когото изпратиха, е шпионин. Откакто го пуснахме, за да ни даде последно причастие, всичко се разпада.

— Не знам какво правят — призна Уокър. — Мисля, че все още използват радиостанциите, но по някакъв начин са изключили тази. Виж, направих нова антена — по-мощна.

Той му показа проводниците, които пълзяха нагоре по работната маса и се увиваха на спирала около стоманените греди на тавана над главите им.

Дженкинс проследи пръста му, след това рязко обърна глава към вратата. В коридора отново се чуха викове. Харпър спря да яде за момент и се заслуша. Но само за миг. Сетне отново заби лъжицата в царевичната каша.

— Просто трябва да знам кога ще мога да слушам пак предаванията им. — Дженкинс потропа с пръст по масата, след което вдигна пушката си. — Вече почти седмица стреляме на сляпо. Имам нужда от резултати, а не от уроци за всичко това, — той посочи разглобеното от Уокър радио, — за всички тези магии.

Уокър се тръсна върху любимия си стол и погледна към частите, които преди бяха наблъскани в тясната вътрешност на радиото.

— Това не е магия — каза той. — Това е електричество. — Той посочи две от платките, свързани с проводници, които беше удължил и запоил наново, за да може да анализира всички части по-отблизо. — Знам какво вършат повечето неща, но не забравяй, че за тези устройства нищо не е известно, поне не и извън Информационния. Докато ги бърникам, ми се налага да си измислям теории.

— Просто ме уведоми, когато разполагаш с нещо. — Дженкинс разтри носа си. — Всички останали задачи могат да почакат. Това е единственото нещо, което има значение. Разбра ли?

Уокър кимна. Дженкинс също кимна и излая на Харпър да се разкара от пода.

Оставиха Уокър да седи на стола си и обувките им отново подхванаха ритъма си.

Уокър се втренчи в машината, разглобена по протежението на работната маса. Зелените светлинки върху тайнствените й платки грееха и му се подиграваха. Ръката му сякаш по собствено желание и по навик, изграждан с десетилетия, посегна за увеличителното стъкло в момент, когато единственото, което Уокър действително искаше да направи, бе да допълзи обратно до леглото си, да се увие в пашкула си и да изчезне.

Помисли си, че има нужда от помощ. Огледа всичко, което трябваше да се свърши, и както винаги мислите му се върнаха към Скоти, неговата сянка, отишла да работи в Информационния, там, където не можеха да го защитят. Имаше един промеждутък от време, който сега се отдалечаваше от него и изчезваше в хлъзгавото минало, когато Уокър беше щастлив човек. Тогава животът му трябваше да свърши, за да не изтърпява всичкото страдание, което беше последвало. Но той беше преминал през този кратък период на блаженство и сега почти не си го спомняше. Не можеше да си представи как е могъл да става сутрин с нетърпеливо очакване и да заспива доволен в края на деня.

Сега вече изпитваше само страх и ужас. А също и съжаление.

Той беше започнал всичко това — целия този шум и насилие. Уокър беше убеден в това. Всеки загубен живот тежеше на неговите плещи. Всяка пролята сълза беше заради неговите действия. Никой не го казваше, но той можеше да усети, че хората го мислят. Едно кратко съобщение до Снабдяването, една услуга за Жулиета, просто шанс тя да получи малко достойнство и възможност да провери своята налудничава и ужасна теория, да се скрие от погледа, а ето каква поредица от събития беше последвала, какъв изблик на гняв и безсмислено проливане на кръв.

Той реши, че не си е заслужавало. Сметките му винаги стигаха дотук — не си заслужаваше. Сякаш вече нищо не си заслужаваше.

Наведе се над работната маса и остави старите си ръце да заработят. Това правеше, винаги беше правил това. Сега вече нямаше как да избяга от него, нямаше как да спре тези ръце с тънката им като хартия кожа, тези длани с дълбоки линии по тях, които сякаш никога не свършваха, дори и когато трябваше да имат край. Проследи линиите до кокалестите си китки, където минаваха тънките малки вени, които наподобяваха заровени проводници със синя изолация.

Едно порязване и той щеше да се срещне със Скоти и да види Жулиета.

Беше изкушаващо.

Особено след като осъзна, че където и да бяха, независимо дали свещениците наистина знаеха нещо, или просто бяха луди, и двамата му приятели се намираха на далеч по-добри места от него…

56

Една тънка нишка от медна жица беше извита под прави ъгли спрямо останалите. Беше като площадка, стърчаща встрани от голямото стълбище — малко равно пространство насред усуканата спирала. Когато Жулиета обви пръсти около жицата и се помъчи да я съедини, тази стърчаща нишка се заби в пръста й и я убоде като гневно насекомо.

Жулиета изруга и разтръска ръка. За малко да изпусне другия край на жицата, която щеше да падне няколко нива надолу.

Избърса окървавеното място в сивия си гащеризон, след това довърши снаждането и закрепи жиците към парапета, за да не са толкова обтегнати. Все още не разбираше как са се разхлабили, но всичко в този порутен силоз сякаш се разпадаше, включително и нейните сетива.

Тя се наведе далеч напред над парапета и постави ръка върху плетеницата от тръби и тръбопроводи, закрепени към бетонната стена на стълбището. Опита се да усети с изтръпналите си от студения въздух ръце вибрация от вода, течаща в някоя от тръбите.

— Откри ли нещо? — провикна се надолу към Соло.

Сякаш имаше някакво съвсем леко потрепване в пластмасовия тръбопровод, но това можеше да е и пулсът й.

— Мисля, че да!

Тънкият глас на Соло отекна далеч под нея.

Жулиета се намръщи и надникна надолу в слабо осветения процеп между стоманените стъпала и дебелия бетон. Щеше да се наложи да отиде да го види с очите си.

Остави малката си чанта с инструменти на стълбите — нямаше опасност някой да се спъне в нея — и като прескачаше по две стъпала наведнъж, се заспуска надолу по спиралата, към дълбините на силоза. Електрическите проводници и дългата змия на тръбите се появяваха пред очите й при всяко завъртане на стълбището. Капките лилаво лепило бележеха всяка връзка, която тя с много труд беше прерязала и закрепила на ръка.

Другите проводници минаваха покрай нейните, пълзейки от Информационния отдел високо горе, за да захранят осветлението на долните ферми. Жулиета се чудеше кой ли ги е монтирал. Не е бил Соло, тези проводници са били опънати в началото на упадъка на силоз седемнайсет. Соло просто беше имал късмета да наследи упоритата и отчаяна работа, свършена от други. Лампите за растеж сега се подчиняваха на таймерите си, а растителността се подчиняваше на порива си да разцъфва и на фона на застоялата воня от смазка, бензин, влага от наводненията и запарен въздух полъхът на узрели плодове и зеленчуци, които растяха неконтролируемо, можеше да бъде усетен от разстояние от няколко площадки.

Жулиета спря на площадката на сто трийсет и шестия — последната суха площадка преди наводнението. Соло се беше опитал да я предупреди, да й каже за това, докато гледаше с копнеж масивните копачи, отбелязани върху схемата, заемаща цялата стена. По дяволите, трябваше да се сети за наводнението и без да й казват. Подпочвената вода посто- янно се процеждаше и в нейния силоз и долу беше опасно. Когато помпите нямаха захранване, беше естествено водата да навлезе вътре и нивото й да се повиши.

Тя се облегна на парапета на площадката, за да си поеме дъх. Десетина стъпала по-надолу Соло стоеше върху единственото сухо стъпало, което се беше показало в резултат на усилията им. След близо три седмици полагане на проводници и водопроводи, почистване на голяма част от долните хидропонни ферми, откриване на помпата и насочване на излишната вода към резервоарите на пречиствателните съоръжения те бяха успели да отводнят едно-единствено стъпало.

Соло се обърна и й се усмихна.

— Работи, нали?

Той се почеса по главата, разчорлената му коса стърчеше във всички посоки, а брадата му беше осеяна с бели косми, което не съответстваше на младежката му жизненост. Изпълненият с надежда въпрос увисна във въздуха под формата на облаче пара заради студения въздух дълбоко долу.

— Не работи достатъчно — отвърна Жулиета, раздразнена от малкия напредък.

Тя надникна през парапета покрай стърчащите върхове на взетите назаем ботуши към преливащите цветове на водата отдолу. Огледалната повърхност на нефта и бензина оставаше напълно неподвижна. Под този слой тиня аварийното осветление на стълбището проблясваше в зловещо зелено и придаваше на дълбините призрачен вид, който беше в унисон с останалата част от празния силоз.

В тишината Жулиета чу слабото бълбукане на тръбата до нея. Дори й се стори, че долавя слабото бръмчене на помпата, потопена на около десетина стъпки под нефта и бензина. Тя се опитваше да качи водата по тръбата двайсет нива нагоре през стотиците сглобки до големите и празни пречиствателни резервоари над тях.

Соло се изкашля в юмрука си.

— Ами, ако инсталираме още една…?

Жулиета вдигна ръка и го накара да замълчи. Изчисляваше наум.

Обемът на осемте нива на Механичния беше труден за пресмятане — имаше толкова много коридори и стаи, които можеха да са наводнени или пък да не са, — но тя можеше да предположи каква е височината на цилиндричната шахта от краката на Соло до охранителния пункт. Самотната помпа беше променила нивото на наводнената част с малко повече от една стъпка за две седмици. С още една помпа щеше да е нужна горе-долу година, за да стигнат до входа на Механичния. В зависимост от това доколко бяха херметизирани междинните нива, можеше да се окаже, че ще е нужно и много повече време. За пресушаването на самия Механичен може би щеше да е необходимо три или четири пъти по-дълго време.

— Ами ако включим още една помпа? — настоя Соло.

На Жулиета й прилоша. Дори с още три от малките помпи от хидропонните ферми и още три дължини тръби с проводниците, които вървяха с тях, пак щеше да е нужна година, а вероятно и две, за да бъде пресушен напълно силозът. Не беше сигурна, че разполага с цяла година. Само за няколкото седмици, прекарани в това изоставено място, насаме с този почти луд мъж, тя вече беше започнала да чува шепоти, да забравя къде е оставила разни неща и да намира осветлението включено там, където можеше да се закълне, че го е изключила. Или полудяваше, или на Соло му беше забавно да я кара да се чувства по този начин. Да живее две години така, толкова близо и същевременно толкова невъзможно далече от дома…

Тя се облегна на парапета с усещането, че може би наистина се е разболяла. Докато гледаше надолу към водата и отражението си в слоя от нефт, тя внезапно се замисли за рискове, които бяха дори по-налудничави от две години почти пълна самота.

— Две години — каза тя на Соло с чувството, че произнася смъртна присъда. — Две години. Толкова ще са нужни, ако добавим още три помпи. Поне шест месеца за шахтата на стълбището, но останалото ще отнеме повече време.

— Две години! — провикна се Соло. — Две години, две години! — Той тропна два пъти с крак по покритото с вода долно стъпало и така отражението й се разкриви противно.

Завъртя се на място и вдигна поглед към нея.

— Това е нищо време!

Жулиета се мъчеше да преодолее обезсърчението си. Две години й се струваха цяла вечност. И какво изобщо щяха да намерят дълбоко долу? В какво състояние щеше да е главният генератор? Или копачите? Машина, потопена в сладка вода, можеше да се запази, стига до нея да не достига въздух, но веднага щом някаква част от нея бъде изложена на влиянието му от помпите, тя би започнала да корозира. Неприятното въздействие на кислорода върху влажния метал обричаше всичко полезно тук, долу, на унищожение. Машините и инструментите трябваше незабавно да бъдат подсушени и след това смазани. А тъй като те бяха само двама…

Жулиета наблюдаваше ужасено как Соло се наведе, изплиска встрани мазния слой отгоре и загреба с шепи от мръсотията под него. Сръбна от водата шумно и доволно.

Добре, ако само единият от двама им работеше усърдно за спасяването на машините, това нямаше да е достатъчно.

Може би щеше да успее да спаси резервния генератор. За него щеше да е необходима по-малко работа и той пак щеше да им осигури изобилие от енергия.

— Какво ще правим две години? — попита Соло, избърса брадата си с опакото на ръката и вдигна поглед към нея.

Жулиета поклати глава.

— Няма да чакаме две години — отвърна тя.

Последните три седмици в силоз седемнайсет й бяха предостатъчни. Тя обаче не изрече това на глас.

— Добре — каза той и сви рамене.

Соло затропа нагоре по стълбището в прекалено големите си ботуши. Сивият му гащеризон също беше твърде провиснал, сякаш все още беше малко момче, опитващо се да носи дрехи, шити за баща му. Той се присъедини към Жулиета на площадката и й се усмихна през лъщящата си брада.

— Май имаш още проекти — рече й щастливо.

Тя мълчаливо кимна. Соло наричаше „проект“ всичко, върху което двамата работеха — независимо дали беше поправка на отдавна изгоряла и зле направена електрическа инсталация, подобряване на фермите или ремонт на някое осветително тяло. А той твърдеше, че обожава проектите. Тя реши, че това е нещо от младостта му, някакъв механизъм за оцеляване, който той е измислил през годините и който му позволява да се заеме с всяко нещо с усмивка вместо с ужас или с усещане за самота.

— О, предстои ни доста сериозен проект — увери го Жулиета, която вече се плашеше от предстоящата работа.

Тя започна да съставя наум списък на всички инструменти и резервни части, които трябваше да открият по обратния път нагоре.

Соло се засмя и изръкопляска.

— Добре — каза той. — Да се връщаме в работилницата!

Той завъртя пръст над главата си, имаше предвид дългото изкачване, което ги очакваше.

— Още не — възрази тя. — Първо трябва да обядваме нещо във фермите. След това ще се отбием в Снабдяването за още някои неща. И после имам нужда да остана за малко сама в залата със сървърите. — Жулиета се извърна встрани от парапета и дълбоката шахта със сребристозелена вода под него, след което добави: — Преди да се захванем със задачите в работилницата, бих искала да се обадя на някого…

— Да се обадиш! — нацупи се Соло. — Без обаждания. Прекарваш цялото си време с онова глупаво нещо.

Жулиета не му обърна внимание и се отправи към стълбите. Започна уморителното изкачване нагоре до Информационния — петото за три седмици. Знаеше, че Соло е прав — тя наистина прекарваше твърде много време в обаждания, твърде много време с тези слушалки на ушите, заслушана в пиукането им. Знаеше, че това е налудничаво, че бавно губи разсъдъка си тук, но седеше зад онзи празен сървър с микрофон до устата и слушалките на ушите, които караха света да утихне. С тази жица тя се свързваше от един мъртъв свят с такъв, който приютяваше живот, и това беше единственото нещо в силоз седемнайсет, което я караше да се чувства нормална.

57

…била годината, в която Гражданската война обхванала трийсет и трите щата. В този конфликт били погубени повече американски животи, отколкото във всички последвали конфликти, взети заедно, защото всяка смърт била смърт на свои. За четири години земята била опустошена, димът над бойните полета и развалините се разпръснал, за да разкрие как брат лежал върху брата. Повече от половин милион живота били погубени. Някои смятат, че действителният брой е бил почти два пъти по-голям. Човешкият живот бил изпълнен с болести, глад и мъка…

Страниците на книгата проблеснаха в пурпурно точно когато Лукас стигна до описанието на бойните полета. Той спря да чете и вдигна поглед към лампите отгоре. Постоянният им бял блясък беше заменен от пулсиращо червено, което означаваше, че някой е в залата със сървърите над него. Той махна сребристия конец, който се беше закачил на коляното му, и го постави внимателно върху корицата на книгата. Затвори стария том и го върна грижливо в ламаринената му кутия, която след това пъхна в празното място на полицата. Сега широката стена от сребристи кутии беше цяла. Тихо прекоси стаята, наведе се над компютъра и размърда мишката, за да събуди монитора.

Отвори се прозорец с изглед в реално време към сървърите, само дето бяха изкривени заради множеството широки ъгли. Тази възможност да виждаш отдалечени места беше поредната тайна в стаята, където тайните изобилстваха. Лукас прегледа камерите, като се чудеше дали Сами или някой друг техник не е дошъл да направи някакъв ремонт. Междувременно къркорещият му стомах се надяваше, че някой му е донесъл обяд.

Накрая забеляза посетителя на камера четири — ниска фигура в сив гащеризон, с мустаци и очила. Мъжът беше леко прегърбен, в ръцете си носеше поднос със сребърни прибори, плискаща се чаша с вода и покрита чиния, които отчасти се крепяха върху издадения му корем. Бърнард вдигна поглед към камерата, когато минаваше покрай нея, очите му пронизаха Лукас и устните му под мустака се извиха в напрегната усмивка.

Лукас остави компютъра и забърза по коридора, за да му отвори капака. Босите му крака тихо шляпаха върху хладната стоманена решетка. Той бързо се закатери по стълбата с лекота, постигната след много практика, и плъзна червената заключваща ръчка настрани. Точно когато повдигна решетката, сянката на Бърнард се надвеси над стълбата и тя потъна в мрак. Подносът се разтрака, докато Лукас отместваше парчето от пода.

— Днес ще те разглезя — каза Бърнард.

Той подсмръкна и свали капака на чинията. От капака се надигна облак от насъбралата се вътре пара, а под него се показаха две купчини свински ребърца.

— Еха! — възкликна Лукас и усети как стомахът му изкъркори при вида на месото.

Той се отдръпна от капака и седна на пода, а краката му провиснаха от стълбата. Придърпа подноса в скута си и взе сребърните прибори.

— Мислех, че дажбите в силоза са строго определени, поне докато не се справим със съпротивата.

Той си отряза парче крехко месо и го пъхна в устата си.

— Не че се оплаквам. — Започна да дъвче и докато се наслаждаваше на внезапния приток на белтъчини, си напомни, че трябва да е благодарен за жертвата на животното.

— Дажбите бяха увеличени — отвърна Бърнард. — Натъкнахме се на група на съпротивата на пазара и тази нещастна свиня попадна под кръстосания огън. Нямах никакво намерение да я оставям да се похаби. Разбира се, повечето от месото отиде при съпругите и съпрузите на онези, които изгубихме.

— Ммм? — преглътна Лукас. — Колко души?

— Петима плюс тримата от онази първа атака.

Лукас поклати глава.

— Като цяло не е толкова зле. — Бърнард приглади мустака си с ръка, докато наблюдаваше как Лукас се храни.

Докато дъвчеше, младежът посочи с вилицата и му предложи и той да похапне, но Бърнард отказа. Възрастният мъж се облегна на празния сървър, в който се намираха радиопредавателят и заключващото устройство за стълбата. Лукас се опита да не реагира по никакъв начин.

— И така, колко дълго трябва да остана тук? — Постара се гласът му да прозвучи спокойно, сякаш нямаше значение какъв ще бъде отговорът. — Вече минаха три седмици, нали? — Отряза си ново парче, без да обръща внимание на зеленчуците. — Как мислите, може би още няколко дни?

Бърнард разтърка бузите си и прокара пръсти през оредяващата си коса.

— Надявам се, но нямам представа. Оставил съм нещата в ръцете на Симс, който мисли, че все още има заплаха. Механичният са се барикадирали доста добре там, долу. Заплашват, че ще прекъснат електричеството, но не смятам, че ще го направят. Мисля, че най-накрая са разбрали, че не контролират захранването на нашите нива. Вероятно са се опитали да го прекъснат, преди да ни щурмуват, и с изненада са установили, че навсякъде има осветление.

— Нали не мислите, че ще спрат захранването на фермите? — попита Лукас, като си мислеше за дажбите и за опасението си, че в силоза ще настъпи глад.

— Накрая може би ще го сторят — намръщи се Бърнард. — Ако са достатъчно отчаяни. Но това само ще подкопае поддръжката, която тези механици все още имат тук, горе. Не се безпокой, ще огладнеят и ще се предадат. Всичко върви като по книга.

Лукас кимна и отпи глътка вода. Свинското беше най-доброто, което някога беше ял.

— Като говорим за книгите, наваксваш ли с ученето? — попита Бърнард.

— Да — излъга Лукас, след което кимна.

В действителност почти не беше докосвал книгата на Реда. По-интересните неща бяха другаде.

— Добре. Когато тези неприятности приключат, ще ти направим график за няколко допълнителни смени в залата на сървърите. Ще можеш да прекарваш това време в работа като сянка. След като определим нова дата за изборите, а не мисля, че ще има друг кандидат, особено след всичко това, ще се налага през повечето време да съм на върха. А ти ще можеш да управляваш Информационния.

Лукас остави чашата и взе салфетката от плат. Избърса устата си и се замисли над това.

— Е, надявам се, че нямате предвид, че това ще се случи след няколко седмици. Мисля, че ще са ми нужни години…

Прекъсна го звън. Лукас замръзна, салфетката се изплъзна от ръката му и падна върху подноса.

Бърнард се дръпна от сървъра, сякаш той физически го беше ударил или пък черната му метална повърхност внезапно се беше нагорещила.

— По дяволите! — възкликна той и удари сървъра с юмрук.

Бръкна в гащеризона си, за да извади шперца.

Лукас се насили да продължи да се храни и да се държи нормално. Постоянното звънене на сървъра тревожеше Бърнард все повече. Караше го да се държи неразумно. Сякаш Лукас отново живееше с баща си във времето, преди домашно направеният джин да го вкара в една дупка под картофите във фермата.

— Шибана работа! — промърмори Бърнард и започна да отключва поредицата от брави.

Хвърли поглед към Лукас, който бавно дъвчеше парче месо, чийто вкус внезапно беше престанал да усеща.

— Имам задача за теб — каза Бърнард, докато се опитваше да освободи последното резе, за което Лукас знаеше, че понякога леко заяжда. — Искам да добавиш един панел тук, отзад — просто обикновена индикация със светодиоди. Измисли някакъв код, така че да можем да виждаме кой ни търси. Трябва да знам дали е нещо важно, или спокойно можем да не му обръщаме внимание.

Той свали задния панел на сървъра и шумно го подпря върху предната част на сървър четирийсет зад него. Лукас отпи отново от водата, докато Бърнард надничаше в тъмната вътрешност и изучаваше примигващите светлини над малките гнезда за комуникация. Неистовият звън заглуши мърморенето и псувните му.

Той подаде почервенялото си от гняв лице и се обърна към Лукас, който остави чашата върху подноса.

— Всъщност искам точно тук да има две светлини — червена, ако се обажда силоз седемнайсет, и зелена, ако се обажда който и да е друг. Разбра ли ме?

Лукас кимна. Той сведе поглед към подноса и започна да разрязва един картоф на две, като внезапно се сети отново за баща си. Бърнард се обърна и грабна задния панел на сървъра.

— Мога аз да го върна на мястото му — смотолеви Лукас с уста, пълна с горещ картоф.

Той издиша парата навън, за да не си изгори езика, преглътна и прокара хапката с вода.

Бърнард остави панела там, където беше. Обърна се и погледна ядосано вътрешността на машината, която продължаваше да звъни, а светлините примигваха тревожно.

— Добра идея — съгласи се той. — Може би първото, което трябва да направиш, е да се заемеш с тази задача.

Накрая сървърът спря трескавото си звънене и в стаята настъпи пълна тишина, като се изключеше потракването на вилицата на Лукас в чинията. Това сякаш го върна в миговете на пропитата с дъх на алкохол тишина от детството му. Скоро Бърнард щеше да си тръгне, точно както баща му припадаше на пода в кухнята.

Сякаш чул мисълта му, неговият създател и началник се изправи. Сянката на шефа на Информационния отдел отново закри светлината над Лукас и около него притъмня.

— Наслаждавай се на вечерята си — каза той. — Ще накарам Питър да се отбие по-късно за чиниите.

Лукас набоде с вилицата една редица бобови зърна.

— Сериозно ли говорите? Мислех, че това е обядът. — Той пъхна боба в устата си.

— Минава осем — отвърна Бърнард и приглади гащеризона си. — О, и днес говорих с майка ти.

— Така ли? — Лукас остави вилицата.

— Напомних й, че вършиш важна работа за силоза, но тя наистина иска да те види. Говорих със Симс да я пусне тук…

— В залата със сървърите?

— Само да влезе. За да се увери, че си добре. Бих уредил срещата на някое друго място, но Симс мисли, че идеята не е добра. Той не е толкова убеден в лоялността на техниците. Все още се опитва да открие всички източници, от които изтича информация…

— Симс е параноик — засмя се Лукас. — Никой от нашите техници няма да мине на страната на онези механици. Няма да предадат силоза, още по-малко вас.

Той взе един кокал и оглозга останалото месо.

— Все пак ме убеди да те държим на възможно най-безопасното място. Ще те уведомя, ако успея да уредя да се видиш с нея.

Бърнард се наведе напред и стисна рамото на Лукас.

— Благодаря ти за търпението. Радвам се, че имам подчинен, който разбира колко важна е тази работа.

— О, разбирам това напълно — увери го Лукас. — Ще направя всичко в името на силоза.

— Добре. — Бърнард отново стисна рамото му и се изправи. — Продължавай да четеш Реда. Особено разделите, свързани с бунтовете и метежите. Искам да научиш какво се прави, в случай че — опазил ни Господ — нещо се случи по време на твоето дежурство.

— Ще го направя — обеща Лукас.

Той остави оглозгания кокал и избърса пръсти в салфетката. Бърнард се обърна да си върви.

— О… — Той спря и се обърна към него. — Знам, че не е необходимо да ти го напомням, но при никакви обстоятелства не трябва да отговаряш на обажданията от този сървър. — Той посочи с пръст предната част на машината. — Още не съм говорил за теб с другите началници на Информационни отдели и назначаването ти на този пост ще бъде… ъъъ… сериозно застрашено, ако говориш с когото и да е от тях преди официалното си встъпване в длъжност.

— Шегувате ли се? — поклати глава Лукас. — Сякаш бих искал да говоря с някой, който успява да изнерви дори вас. Не, благодаря.

Бърнард се усмихна и избърса челото си.

— Ти си добър човек, Лукас. Радвам се, че те имам.

— А аз се радвам да ви служа — отвърна Лукас.

Той се пресегна за ново ребърце. Усмихна се на създателя си и Бърнард му се усмихна в отговор. Накрая възрастният мъж се обърна и си тръгна. Тропотът на обувките му иззвънтя по стоманените решетки, преди да заглъхне при масивната врата, която държеше Лукас затворник между машините с всичките им тайни.

Лукас ядеше и слушаше как Бърнард набира на бравата новия си код — последователност от познати, но неизвестни пиукания, — код, който Лукас вече не притежаваше.

За твое добро е — беше му казал Бърнард. Той сдъвка парче тлъстина, докато тежката врата се затваряше, а червените светлини под краката му и по стълбата примигнаха.

Лукас остави кокала върху подноса. Бутна картофите настрани и сподави желанието си да повърне при вида им, когато се сети къде лежат костите на баща му. Остави подноса върху решетката, издърпа краката си от стълбата и отиде при задната страна на отворения утихнал сървър.

Лесно извади слушалките от торбичката им. Плъзна ги върху ушите си и дланите му докоснаха триседмичната брада по лицето му. Хвана кабела и пъхна конектора в гнездото с номер „17“.

Последваха поредица от пиукания, докато течеше свързването. Той си представи звъна от другата страна и примигващите светлини.

Лукас зачака, неспособен да си поеме дъх.

— Ало? — чу се мелодичен глас в слушалките му.

Лукас се усмихна.

— Здравей — каза той.

Седна, облегна се на сървър четирийсет и се настани по-удобно.

— Как вървят нещата при вас?

58

Уокър размахваше ръце над главата си, докато се опитваше да обясни новата си теория относно начина, по който вероятно работи радиото.

— И така, тези предавания са като вълни във въздуха, разбираш ли? — Той сякаш гонеше с пръсти невидимите гласове, а над него от гредите на тавана висеше окачена третата голяма антена, която беше направил за два дни. — Тези вълни се движат нагоре-надолу по проводника, нагоре-надолу. — Той жестикулираше, за да покаже дължината на антената. — Ето защо колкото е по-дълга, толкова по-добре. Така тя улавя повече вълни от въздуха.

— Но ако тези вълни са навсякъде, тогава защо ние не улавяме нито една от тях?

Уокър поклати глава и размаха одобрително пръст. Въпросът беше добър. Дяволски добър.

— Този път ще ги хванем — обеща той. — Доближаваме се. — Настрои новия усилвател, който беше конструирал и който беше далеч по-мощен от малкото устройство в старата радиостанция на кръста на Ханк, след което добави: — Слушай.

Стаята се изпълни с пукот и съскане, сякаш някой усукваше листове тънка пластмаса.

— Не го чувам.

— Това е защото не си достатъчно тих. Слушай.

Ето. Звукът беше слаб, но през съскането се чу бученето на шум от предаване.

— Чух го!

Уокър кимна с гордост. Не толкова от това какво беше направил, колкото заради блестящия си ученик. Хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още е затворена. Говореше със Скоти само когато тя беше затворена.

— Онова, което не разбирам, е защо не мога да го направя по-ясно. — Той се почеса по брадичката. — Освен ако причината е в това, че сме твърде дълбоко под земята.

— Винаги сме били толкова дълбоко — изтъкна Скоти. — Онзи шериф, когото срещнахме преди години — той говореше без проблем по радиото си оттук.

Уокър почеса наболата брада по бузите си. Както винаги сянката му беше права.

— Ами, има една малка платка, която не мога да проумея. Мисля, че е за изчистване на сигнала. Изглежда, че всичко минава през нея. — Уокър се завъртя на стола си, за да застане срещу работната маса, покрита с всички онези зелени платки и цветни плетеници от проводници, които бяха необходими за този единствен по рода си проект. Той свали увеличителното стъкло и погледна през него към въпросната платка. Представи си как и Скоти се навежда, за да погледне по-отблизо.

— Каква е тази лепенка? — Скоти посочи към малкия кръгъл стикер с напечатан върху нея номер „18“.

Уокър беше този, който бе научил Скоти, че не е грешно да признаеш, когато не знаеш нещо. Ако не можеш да го направиш, никога няма да научиш нищо истински.

— Не съм сигурен — призна той. — Но виждаш ли как тази малка платка е свързана в радиото с лентовите кабели?

Скоти кимна.

— Сякаш е предвидено тя да може да бъде заменяна. Може би гори лесно. Мисля, че това е частта, която ни спира, като изгорял предпазител.

— Можем ли да я пропуснем?

— Да я заобиколим? — Уокър не беше сигурен какво има предвид сянката му.

— Да я заобиколим, в случай че е изгоряла.

— Можем да изгорим нещо друго. Искам да кажа, че това нямаше да е вътре, ако не е наистина необходимо. — Уокър се замисли за момент.

Искаше да добави, че освен това му е необходим и Скоти със своя успокояващ глас. Но от друга страна, Уокър не беше особено добър в хвалбите към сянката си колко добре си върши работата — биваше го само да споделя онова, което знае.

— Е, аз бих пробвал това…

На вратата се почука, след което нарочно несмазаните панти изскърцаха оглушително. Скоти се разтопи в сенките под работната маса и гласът му заглъхна сред съскането на статичните смущения от високоговорителите.

— Уок, какво, по дяволите, става тук?

Той се завъртя на стола си — пленителният глас изрече грубите думи така, както само на Шърли й се получаваше. Тя влезе в работилницата с покрит поднос, стиснати устни и разочарована физиономия.

Уокър намали звука на статичните смущения.

— Опитвам се да поправя…

— Не, каква е тази глупост, която чувам? Че не се храниш? — Тя постави подноса пред него, свали капака и пусна на свобода парата от една чиния с царевица. — Тази сутрин изяде ли си закуската, или я даде на някой друг?

— Това е твърде много — каза той и погледна към трите или четири дажби храна.

— Не и след като си давал порциите си на друг. — Тя пъхна вилицата в ръката му. — Яж. Още малко и ще изпаднеш от гащеризона си.

Уокър се втренчи в царевицата. Разбърка храната с вилицата си, но стомахът му се беше свил и не беше гладен. Имаше чувството, че толкова отдавна не се е хранил, че никога повече няма да огладнее. Стомахът му щеше да продължи да се свива ли, свива и накрая вече завинаги нямаше да има нужда да яде…

— Яж, по дяволите!

Той духна по една хапка. Нямаше желание да я яде, но сложи част от нея в устата си, за да угоди на Шърли.

— И не искам да чувам, че някой от хората ми виси до вратата ти, за да ти се подмазва, ясно ли е? Няма да им даваш дажбите си! Разбра ли? Хапни още.

Уокър преглътна. Трябваше да признае, че от топлата храна се почувства добре. Загреба още една малка хапка.

— Ще ми стане лошо, ако изям всичко това — оплака се той.

— А ако не го направиш, аз ще те убия.

Той й хвърли поглед, очакваше да види, че се усмихва. Но Шърли вече не се усмихваше. Никой не го правеше.

— Какъв, по дяволите, е този шум? — Тя се обърна и огледа работилницата в търсене на източника.

Уокър остави вилицата и настрои силата на звука. Копчето беше запоено върху поредица от резистори. Самото копче се наричаше потенциометър. Внезапно му се прииска да обясни всичко това. Би направил каквото и да е, само да не му се налага да яде. Можеше да обясни как е измайсторил усилвателя, как всъщност потенциометърът е един регулируем резистор, как всяко леко завъртане може да засили звука колкото той… Уокър спря. Взе вилицата си и разбърка царевицата. Можеше да чуе как Скоти шепнеше от сенките.

— Така е по-добре — отбеляза Шърли, като имаше предвид отслабналото съскане. — Този звук беше по-неприятен от онзи, който издаваше старият генератор. По дяволите, щом като можеш да намалиш това нещо, защо изобщо го беше пуснал толкова силно?

Уокър хапна отново. Докато дъвчеше, остави вилицата си и взе поялника от стойката. Започна да рови в сандъче с малки части, за да намери някой друг бракуван потенциометър.

— Ела да ми помогнеш, като държиш — каза той на Шърли, която стоеше срещу него.

Показа й проводниците, които висяха от потенциометъра, и ги доближи към острите сребристи накрайници на мултиметъра.

— Ако това означава, че ще продължиш да се храниш — рече тя и притисна с пръсти проводниците към накрайниците.

Уокър загреба още една хапка, но забрави да я духне да изстине. Царевицата изгори езика му. Преглътна, без да дъвче, и храната опари хранопровода му. Шърли му каза да не бърза и да я кара по-спокойно. Той не й обърна внимание и завъртя копчето на потенциометъра. Стрелката на мултиметъра затанцува и Уокър се увери, че тази резервна част е в добро състояние.

— Защо не си починеш от тези неща и не хапнеш, докато съм тук да те наблюдавам? — Шърли дръпна едно столче от работната маса и се тръсна на него.

— Защото е твърде горещо — отвърна той и посочи с ръка устата си.

Взе една макара припой и допря върха на нагорещения поялник към нея, покривайки го с лъскаво сребро.

— Дръж черния проводник допрян в това — нареди той на Шърли, като леко докосна с поялника миниатюрното краче на един резистор върху платката с номер „18“.

Шърли се наведе над масата и присви очи към мястото, което той показваше.

— И след това ще си довършиш ли вечерята?

— Кълна се, че ще го сторя.

Тя го погледна с присвити очи, сякаш за да му покаже, че приема обещанието му на сериозно, и после направи онова, което й беше заръчал.

Ръцете й не бяха толкова сигурни, колкото тези на Скоти, но той спусна лупата пред очите си и набързо направи спойката. Показа й къде отива червеният проводник и запои и него. Дори това да не свършеше работа, винаги можеше да го махне и да пробва с нещо друго.

— Не оставяй яденето да изстине — предупреди го Шърли. — Знам, че няма да го изядеш, ако е студено, а нямам намерение да се връщам до столовата, за да ти го претоплям.

Уокър погледна втренчено малката платка със стикер с номер. Той неохотно взе вилицата и загреба порядъчно голяма хапка.

— Как вървят нещата навън? — попита той, докато духаше царевицата.

— Зле — отвърна Шърли. — Дженкинс и Харпър спорят дали трябва да спрат захранването на целия силоз, или не. Но нали знаеш, някои от момчетата са били там, когато Нокс и…

Тя извърна поглед и не довърши.

Уокър кимна и задъвка храната си.

— Някои от тях твърдят, че в онази сутрин захранването в Информационния е било на максимум, въпреки че оттук го бяхме спрели.

— Може би е било пренасочено — предположи Уокър. — Или пък е било резервно акумулаторно захранване. Нали знаеш, че имат такива неща.

Той си взе още една хапка, но умираше от желание да завърти потенциометъра. Беше почти сигурен, че статичните смущения са се променили, когато бе направил втората връзка.

— Продължавам да ги убеждавам, че ако изнудват така силоза, това по-скоро ще ни навреди, отколкото да помогне. Просто така ще настроим и останалите против нас.

— Да. Хей, можеш ли да настроиш това, докато ям?

Той увеличи звука на статичните смущения — трябваше да използва и двете си ръце, за да работи с копчето, което висеше върху ярките проводници. Шърли сякаш се сви под шума, който излизаше с пукот от собственоръчно направените му високоговорители. Тя понечи да намали звука.

— Не, искам да завъртиш потенциометъра, който току-що свързахме.

— Какво, по дяволите, става, Уок? Просто най-после си изяж проклетата закуска!

Той си взе още една хапка. И въпреки всичките й ругатни и възражения Шърли се зае да настройва копчето.

— Бавно — каза той с уста, пълна с храна.

И ето че статичните смущения от високоговорителите започнаха да се променят. Сякаш звукът от мачкането на пластмаса се местеше и отскачаше насам-натам из стаята.

— Какво изобщо правя аз?

— Помагаш на един старец…

— Аха. Е, за тази работа може би ще се наложи и ти да се включиш…

Уокър остави вилицата си и вдигна ръка, за да я накара да спре. Докато тя схване обаче, вече беше завъртяла прекалено много напред. Все пак сякаш интуитивно схвана за какво става дума. Прехапа устни и започна да върти копчето в обратната посока, докато гласовете се върнаха.

— Звучи добре. Така или иначе тук, долу, е тихо. Искаш ли да донеса моя комплект?

— Ти успя — прошепна Шърли на Уокър, сякаш онези хора можеха да я чуят, ако говори твърде силно. — Поправи…

Уокър вдигна ръка. Разговорът продължаваше.

— Не. Можеш да оставиш комплекта. Заместник Робъртс вече е тук с нейния. Докато разговаряме, тя оглежда за улики….

— Аз работя, докато той не прави нищо! — чу се някакъв слаб глас отстрани.

Уокър се обърна към Шърли, докато през радиото се разнесе смях — явно шегата се беше харесала на повече от един човек. Уокър отдавна не беше чувал някой да се смее. Но на него не му беше до смях. Той объркано смръщи вежди.

— Какво не е наред? — попита Шърли. — Успяхме! Поправихме го!

Тя стана от стола и се обърна, сякаш се готвеше да изтича да съобщи новината на Дженкинс.

— Почакай! — Уокър избърса брадата си с длан и размаха вилицата си към разхвърляната колекция от частите на радиостанцията.

Шърли спря на крачка от него и се обърна да го погледне с усмивка.

— Заместник Робъртс? — попита Уокър. — Коя, в името на всички нива, е тази?

59

Жулиета включи лампите в Лабораторията за костюми, докато влачеше последния си товар от Снабдяването. За разлика от Соло тя не приемаше постоянния източник на захранване за даденост. Обстоятелството, че не знаеше откъде идва енергията, я караше да се тревожи, че няма да е вечна. Затова, докато Соло имаше навика и дори се чувстваше длъжен да включва на максимална мощност всяка лампа и да я оставя да свети, тя се опитваше да запази загадъчната енергия възможно най-дълго.

Остави последните насъбрани отпадъци върху леглото си и се сети за Уокър. Дали не беше стигнал до това да живее на работното си място, като е правил същото като нея? Дали причината не беше в манията и желанието му да продължава да работи върху поредицата от проблеми, които никога не свършваха, докато накрая не му е останало нищо друго, освен да започне да спи само на няколко крачки от тях?

Колкото повече разбираше стареца, толкова по-далече от него и по-самотна се чувстваше тя. Седна и заразтрива краката си — бедрата и прасците й бяха изтощени от последното изкачване. През изминалите седмици сигурно краката й бяха заякнали като на носач, но въпреки това я боляха през цялото време и тъпата болка в тях се превърна в постоянно усещане. Когато стегнеше мускулите си, тя ставаше остра и мъчителна, което до известна степен Жулиета предпочиташе. Острото и отчетливо усещане беше за предпочитане пред тъпата болка. Тя предпочиташе усещания, които може да разбере.

Събу си обувките — странно беше да мисли за тези намерени неща като за свои — и се изправи. Беше почивала достатъчно. Не можеше да си позволи по-дълга отмора. Отнесе брезентовата си чанта до една от хубавите работни маси — всичко в Лабораторията за костюми беше по-хубаво, отколкото онова, с което беше разполагала в Механичния. Дори частите, които бяха направени така, че да се повредят, бяха конструирани с такова химическо и инженерно съвършенство, че тя започваше да го оценява едва сега, когато разбираше злите им намерения. Беше събрала цяла купчина шайби и уплътнения — хубавите бяха от Снабдяването, а лошите от остатъците в Лабораторията, — за да разбере как действа системата. Беше ги подредила в задната част на основната си работна маса и те й напомняха как бе прокудена от нейния силоз с жестокото намерение да бъде убита.

Изсипа частите от Снабдяването и се замисли колко е странно да има достъп и да живее в това забранено сърце на друг силоз. Още по-странното беше да се възползва от тези работни маси, от тези безукорни инструменти, подредени, за да изпращат на смърт хора като нея.

Жулиета огледа стените и десетината костюми за почистване, които висяха на стойките си в различна степен на завършеност. Беше като да живееш и да работиш в стая, пълна с призрачни видения. Ако някой от тези костюми скочеше и започнеше да се движи сам, тя нямаше да се изненада. Ръцете и краката им бяха издути така, сякаш бяха пълни, а огледалните визьори спокойно можеха да крият любопитни лица. Тези висящи форми й правеха компания. Те я наблюдаваха безстрастно, докато подреждаше находките си на две купчини — първата бе с нещата, от които се нуждаеше за своя следващ голям проект, а втората с останалите полезни вещи, които беше събрала без ясна представа за какво точно ще ги използва.

Във втората група попадна една ценна зареждаща се батерия с малко кръв върху нея, която Жулиета още не беше успяла да забърше. В съзнанието й проблясваха картини от някои сцени, на които беше попаднала, докато тършуваше за материали. Като например двамата мъже, които се бяха самоубили в главния офис на Снабдяването, лежаха с преплетени ръце и прерязани вени и ръждиво петно кръв около тях. Това беше една от най-ужасните сцени — спомен, от който не можеше да се отърси. В силоза имаше разпръснати още доказателства за насилие. Цялото място беше обитавано от духове. Тя напълно разбираше защо Соло ограничава обиколките си до градините. Освен това му съчувстваше за навика всяка нощ да барикадира залата на сървърите с шкафа за документи, макар да беше сам от години. Жулиета не го обвиняваше. Тя самата пускаше резетата на Лабораторията за костюми всяка нощ, преди да легне да спи. Не вярваше в духове, но това нейно убеждение беше поставено на изпитание от постоянното усещане, че е следена — ако не от истински хора, то от самия силоз.

Тя започна работа по въздушния компресор. Както винаги изпитваше удоволствие да върши нещо с ръцете си. Да поправя нещо. Да се разсейва. Първите няколко нощи, след като беше оцеляла от ужасното премеждие да бъде изпратена да чисти и се бе добрала до този мъртъв силоз, тя беше търсила дълго и упорито място, където да може наистина да спи. В никакъв случай не можеше да е в помещението под сървърите, не и с вонята от купчините боклуци на Соло, с която беше просмукано това място. Тя пробва апартамента на началника на Информационния, но мисълта за Бърнард й пречеше дори да седне там. Диваните на разните офиси не бяха достатъчно дълги. Постелята, която си направи на топлия под в залата със сървърите беше удобна, но щракането и бръмченето на всички тези високи кутии почти я докара до лудост.

Колкото и да беше странно, Лабораторията за костюми с увисналите й привидения беше единственото място, където успя да се наспи. Вероятно беше заради инструментите, които бяха навсякъде, оксижените и гаечните ключове и стените от чекмеджета, пълни с всички конектори и приспособления, които можеше да си представи. Ако имаше намерение да поправя каквото и да било, дори себе си, то онова, което й беше необходимо, се намираше в тази стая. Двете други места в силоз седемнайсет, където се беше почувствала като у дома, бяха затворническите килии, в които спеше понякога по време на придвижването си нагоре-надолу. Чувстваше се добре и когато седеше зад онзи празен сървър, за да разговаря с Лукас.

Тя си мислеше за него, докато прекосяваше стаята, за да вземе метчик с подходящ размер от един от огромните метални шкафове за инструменти. Пъхна го в джоба си, издърпа един от завършените костюми за почистване и се удиви колко е тежък, спомнила си неудобството, когато носеше костюм съвсем като този. Тя го сложи върху масата и свали заключващата яка на шлема. Отнесе я на пробивната машина и внимателно направи първоначален отвор. Стегна яката с менгеме, след това вкара метчика в отвора и се захвана да прави нова резба за въздушния шланг. Още се бореше с това и мислеше за последния си разговор с Лукас, когато в стаята нахлу уханието на пресен хляб, последвано от Соло.

— Здравей! — извика той от прага.

Жулиета вдигна поглед и му кимна да влезе. Завъртането на метчика изискваше усилие и металната дръжка се забиваше в дланите й, а по челото й бяха избили капчици пот.

— Изпекох още хляб.

— Ухае чудесно — промърмори тя.

Откакто беше научила Соло как да пече хляб, не можеше да го накара да спре. Големите метални кутии с брашно, върху които беше сложил рафтовете си с консервени кутии, бяха извадени една по една, докато той експериментираше с различни рецепти. Тя си напомни да го научи да приготвя повече неща и да впрегне трудолюбието му в полезни занимания.

— Освен това нарязах краставици — обяви той с гордост, все едно беше извършил нещо нечувано.

В толкова много отношения Соло си беше останал с навиците на тийнейджър — включително и по отношение на кулинарията.

— След малко ще хапна — обеща му тя.

С усилие накрая успя да прокара метчика през целия водещ отвор и направи толкова добра резба, все едно идваше направо от Снабдяването. Метчикът излезе с лекота, както щеше да го направи и винтът.

Соло сложи чинията с хляба и зеленчуците върху работната маса и издърпа един стол.

— Над какво работиш? Друга помпа? — Той хвърли поглед към големия въздушен компресор на колела и шланговете, които излизаха от него.

— Не. Това ще отнеме твърде много време. Опитвам се да измисля как да дишам под вода.

Соло се засмя. Задъвка парче хляб, докато не осъзна, че тя не се шегува.

— Говориш сериозно.

— Така е. Помпите, от които наистина се нуждаем, се намират в отводнителните басейни в самото дъно на силоза. Просто трябва да закарам част от електричеството на Информационния долу до тях. Ще пресушим мястото за седмици или месеци вместо за години.

— Да дишаш под вода — повтори той и я погледна, сякаш тя е тази, която се е побъркала.

Не е кой знае колко по-различно от начина, по който стигнах дотук от моя силоз. — Тя обви наконечника на въздушния шланг със силиконова лента и след това започна да го навива в яката. — Тези костюми са херметични, което ги прави непромокаеми. Единственото, от което се нуждая, е постоянно подаване на въздух и мога да работя долу колкото си искам. Така или иначе, достатъчно дълго, за да мога да пусна помпите.

— Мислиш, че те още работят?

— Би трябвало. — Тя взе един гаечен ключ и стегна накрайника толкова здраво, колкото се осмеляваше. — Проектирани са да са потопени под вода и са с просто устройство. Просто Им е нужно захранване, което тук, горе, имаме в изобилие.

— Аз какво ще правя? — Соло избърса ръцете си и поръси трохи върху работната й маса.

Взе си ново парче хляб.

— Ти ще наблюдаваш компресора. Ще ти покажа как да го пускаш и как да го дозареждаш с гориво. Ще инсталирам една от портативните радиостанции на заместниците в шлема, така че ще можем да разговаряме. Ще трябва да си поиграя с истинска плетеница от шлангове и електрически проводници. — Тя му се усмихна. — Не се тревожи, ще ти намеря работа.

— Не се тревожа — отвърна Соло.

Той пое дълбоко дъх, сдъвка парче краставица и погледът му се насочи към компресора.

Жулиета видя, че точно като тийнейджър, който има желание, но няма практика, Соло още не е усвоил изкуството да лъже убедително.

60

…момчетата от другата страна на лагера. Тези резултати бяха внимателно наблюдавани от експериментаторите, които се преструваха на съветници. Когато насилието излезе извън контрол, експериментът беше прекратен преждевременно. Онова, което започна в Робърт Кейв като експеримент с две дузини момчета с почти еднакъв произход и морални ценности, се превърна в явлението, познато в областта на психологията като „сценарий вътре и вън от групата дребните забележими разлики като начина, по който някой носеше шапката си, и интонацията при говорене се превръщаха в непростими престъпления. Когато започнаха да хвърчат камъни и атаките между лагерите станаха кървави, експериментаторите нямаха друг избор, освен да сложат край на…

Лукас не можеше да чете повече. Той затвори книгата и се облегна на високите полици. Усети неприятна миризма, доближи корицата на старата книга до носа си и я помириса. Накрая реши, че миризмата идва от него. Кога за последен път се беше къпал? Режимът, с който беше привикнал, беше излязъл от релси. Нямаше ги крещящите деца, които да го будят сутрин, нито вечерният лов на звезди, нито пък слабо осветеното стълбище, което да го отведе до леглото в дома му, за да започне всичко отначало на следващия ден. Вместо това спеше неспокойно, като се въртеше и мяташе в скритото спално помещение на трийсет и пето ниво. Имаше дузина койки, но той беше съвсем сам. Имаше проблясващи червени светлини, които да го известяват, че има компания. Имаше разговори с Бърнард и Питър Билингс и дълги разговори с Жулиета, когато тя се обадеше и той имаше възможност да й отговори. В промеждутъците четеше книги. Книги с история, която беше в разрез с общоприетото и се отнасяше за милиарди хора и още повече звезди. Истории за насилие, за лудостта на тълпите, за криволичещия път на живота, за въртящи се в орбита слънца, които един ден щяха да изгорят, за оръжия, които можеха да сложат край на всичко, и за болести, които почти го бяха сторили.

Колко дълго можеше да продължава по този начин? Да чете, да спи и да яде? Седмиците вече му се струваха като месеци. Не можеше да следи колко дни са изминали, да разбере колко дълго е носил този гащеризон и дали е време да го смени с онзи, който беше в сушилнята. Понякога имаше чувството, че сменя и пере дрехите си по три пъти на ден. Със същата лекота можеше да е и два пъти седмично. Вонеше така, сякаш беше минало доста време.

Той облегна глава върху металните кутии с книги и затвори очи. Не беше възможно нещата, които четеше, да са истина. Един толкова пренаселен и странен свят нямаше смисъл. Когато се замислеше за мащабите му и за този живот, погребан под земята, за изпращането на хора да чистят, за вълнението, свързано с това кой, какво и от кого е откраднал, понякога му се завиваше свят и изпитваше вцепеняващия ужас на човек, застанал над някаква бездна, който вижда мрачната истина далече долу, но е неспособен да я проумее, преди здравият му разум да се завърне и реалността да го издърпа обратно от ръба.

Той не беше сигурен колко дълго седя така, замечтан за различни времена и места, когато осъзна, че червените примигващи светлини са се появили отново.

Лукас върна книгата в металната й кутия и се изправи на крака. Компютърният екран му показа, че на вратата на стаята със сървърите е Питър Билингс. Беше влязъл толкова, колкото му беше позволено. Върху шкафа с работните дневници в помещението беше оставен подносът с вечерята на Лукас.

Той се извърна от компютъра и забърза по коридора, а после нагоре по стълбата. След като махна решетката, внимателно я върна на мястото й и тръгна по заобиколен път между високите бръмчащи сървъри.

— А ето го нашето малко протеже — усмихна се Питър, но при вида на Лукас очите му се присвиха.

— Шерифе — кимна му Лукас.

Винаги беше имал усещането, че Питър тайно му се подиграва и гледа отвисоко на него, макар да бяха горе-долу на една и съща възраст. Всеки път, когато Питър се появеше заедно с Бърнард — особено в деня, когато Бърнард беше обяснил, че се налага Лукас да стои на безопасно място, — между двамата млади мъже сякаш се появяваше някакво конкурентно напрежение. Лукас усещаше това напрежение, макар да не го споделяше. Веднъж, когато с Бърнард бяха останали насаме, той беше поискал от Лукас да запази тайна и му беше казал, че подготвя Питър да заеме длъжността на кмет и че двамата един ден ще работят рамо до рамо. Лукас се опита да си припомни това, докато вдигаше подноса от шкафа. Питър го наблюдаваше, намръщил замислено чело.

Лукас се обърна да си върви.

— Защо не останеш да ядеш тук? — попита Питър, без да помръдва от мястото си, облегнат на дебелата врата на залата със сървърите.

Лукас замръзна.

— Виждам, че седиш тук с Бърнард, докато се храниш, но винаги бързаш да избягаш, когато дойда аз. — Питър се подаде навътре и погледна към редиците от сървъри. — И без това какво правиш тук по цял ден?

Лукас се почувства като в капан. В действителност той дори не беше толкова гладен и мислеше да си запази храната за по-късно, но обикновено най-бързият изход от подобни разговори беше да изяде всичко възможно най-скоростно. Той сви рамене и седна на пода, облегна се на шкафа и изпъна крака пред себе си. Когато махна капака на подноса, откри супа, която не можеше да разбере от какво е, две резенчета домат и царевичен хляб.

— Работя предимно по сървърите, точно както преди. — Той започна с нещо по-леко, парчето хляб. — Единствената разлика е, че не се налага да се прибирам у дома в края на работния ден.

Той се усмихна на Питър, докато дъвчеше сухия хляб.

— Точно така. Живееше на средните нива, нали? — Питър скръсти ръце и се подпря по-удобно на дебелата врата.

Лукас се наведе настрани и надникна покрай него към коридора. Гласовете се чуваха и зад ъгъла. Той внезапно изпита желание да стане и да затича, просто заради идеята.

— Не точно — отвърна Лукас. — На практика апартаментът ми се намира в горната част.

— Всички средни нива са в горната част за онези, които живеят там — засмя се Питър.

Лукас си отчупи още от царевичния хляб, за да му е пълна устата. Погледна подозрително супата, докато дъвчеше.

— Бърнард каза ли ти за голямото нападение, което планираме? Мисля да сляза долу, за да участвам и аз.

Лукас поклати глава. Потопи лъжицата си в супата.

— Нали знаеш стената, дето я построиха от Механичния, и как тези идиоти сами се затвориха вътре? Е, Симс и момчетата му ще я взривят на парчета. Разполагаха с предостатъчно време, за да поработят върху това, така че този глупав бунт ще свърши най-много до няколко дни.

Докато сърбаше горещата супа, единственото, за което Лукас можеше да мисли, беше, че мъжете и жените от Механичния са хванати в капан зад онази стена и че той напълно разбира какво преживяват.

— Това означава ли, че скоро ще изляза от тук? — Той разсече резен неузрял домат с лъжицата, вместо да използва вилицата и ножа. — Навън за мен не може да има никаква заплаха, нали? Никой дори не знае кой съм.

— Това зависи от Бърнард. Напоследък той се държи странно. Предполагам, че е подложен на прекалено голямо напрежение. — Питър се плъзна надолу по вратата и клекна.

За Лукас беше добре, че не му се налага вече да извива врат, за да вдигне поглед към него.

— Спомена ми, че може да качим майка ти до тук, за да те види. Предполагам, че това означава, че може да останеш тук поне още една седмица.

— Чудесно, няма що. — Лукас се насили да хапне още малко.

Когато далечният сървър започна да звъни, тялото му направо подскочи, сякаш дръпнато от някаква струна. Светлините над главата му слабо примигнаха, което беше знак за посветените.

— Какво е това? — Питър надникна в залата на сървърите и леко се надигна на пръсти.

— Това означава, че трябва да се връщам на работа. — Лукас му подаде подноса. — Благодаря ти, че донесе това.

Той се обърна да си върви.

— Хей, кметът каза да се уверя, че си изял всичко…

Лукас му махна през рамо. Той изчезна зад първия висок сървър и леко се затича към задната част на помещението, докато бършеше устата си с ръка, знаейки, че Питър не може да го последва.

— Лукас…!

Но той вече беше изчезнал. Бързаше към отсрещната стена и докато вървеше, ровеше да извади ключовете изпод яката си.

Докато отключваше бравите, видя, че лампите над главата му са спрели да примигват. Питър беше затворил вратата.

Той свали задния панел, изрови слушалките от торбичката и ги включи.

— Ало? — Той нагласи микрофона си така, че да не е прекалено близо.

— Здравей. — Гласът й го изпълни по начин, който храната не можеше да го стори. — Да не те накарах да тичаш?

Лукас си пое дълбоко дъх. Започваше да губи форма, като живееше затворен и не ходеше до работата и обратно всеки ден.

— Не — излъга той. — Но може би трябва да си по-внимателна с обажданията. Поне през деня. Знаеш кой е тук през цялото време. Вчера, когато те оставих да звъниш толкова дълго, двамата седяхме точно до сървъра, докато той не спираше да звъни. Това наистина го вбеси.

— Мислиш ли, че ме е грижа дали е бесен? — засмя се Жулиета. — И искам той да отговори. С удоволствие бих поговорила с него повече. Освен това какво предлагаш? Искам да разговарям с теб, искам да разговарям с някого. А ти винаги си там. При мен е друго — не можеш да се обадиш и да разчиташ, че ще те чакам да позвъниш. По дяволите, трябва да се разправям с цялото това проклето място! Знаеш ли колко пъти съм ходила от трийсетите нива до Снабдяването през последната седмица? Отгатни.

— Не искам да отгатвам. — Лукас разтри очите си.

— Вероятно поне пет-шест пъти. И знаеш ли, ако онзи тип е там през цялото време, можеш просто да ми направиш услуга и да го убиеш вместо мен. Да ми спестиш всички тези усилия…

— Да го убия? — Лукас махна с ръка. — Какво, просто да го пребия до смърт ли?

— Наистина ли ти трябват указания? Защото безброй пъти съм си мечтала за…

— Не, не ми трябват указания. И не искам да убивам никого! Никога не съм го правил.

Лукас опря показалец в слепоочието си и започна да го разтрива с енергични малки кръгове. Тези главоболия не спираха. Започнаха да се появяват, откакто…

— Забрави — каза Жулиета, възмущението в гласа й достигна до него със скоростта на светлината.

— Виж… — Лукас отново нагласи микрофона си.

Мразеше тези разговори. Предпочиташе, когато говореха просто за маловажни неща.

— Съжалявам, просто… нещата тук излязоха от контрол. Не знам кой какво прави. Стоя в тази кутия с толкова информация. Имам радиостанция, от която през цялото време се чува как хората се бият помежду си, и въпреки това изглежда, че не знам нищо в сравнение с всички останали.

— Но знаеш, че на мен можеш да се довериш, нали? Че аз съм на страната на добрите? Не съм направила нищо лошо, за да бъда прокудена, Лукас. Искам да знаеш това.

Той чу как Жулиета си пое дълбоко въздух и го изпусна с въздишка. Представи си я как седи сама с един луд в онзи силоз, микрофонът е притиснат към устните й, гърдите й се надигат от гняв, а умът й е изпълнен с всички очаквания, които има към него.

— Лукас, нали знаеш, че аз съм от правилната страна? И че работиш за един ненормален човек?

— Всичко е ненормално — отвърна той. — Всеки е ненормален. Знам следното — седяхме тук, в Информационния, надявахме се, че няма да се случи нищо лошо, и най-лошите неща, за които можем да се сетим, ни се случиха.

Жулиета отново си пое дълбоко дъх и Лукас се замисли за онова, което й беше разказал за бунта и за нещата, които беше пропуснал.

— Знам какво ми каза, че са сторили моите хора, но разбираш ли защо са го направили? Разбираш ли? Нещо трябва да бъде сторено, Лук. То все още не е сторено.

Лукас сви рамене, забравил, че тя не може да го види. Независимо, че говореха често, все още не можеше да свикне, че разговаря с някого по този начин.

— Ти си на такова място, че можеш да помогнеш — каза му тя.

— Не съм искал да съм тук. — Той се чувстваше все по-обезсърчен.

Защо разговорите им винаги трябваше да се насочват към неприятни теми? Защо не можеха да се върнат към разговорите за най-вкусната храна, която някога са яли, за любимите им книжки като деца, за нещата, които и двамата харесват или са им неприятни?

— Никой от нас не е искал да е на мястото, на което е — хладно му напомни тя.

Това накара Лукас да се замисли къде е тя и през какво е трябвало да премине, за да стигне до там.

— Онова, което контролираме — продължи Жулиета, — са нашите постъпки, след като съдбата ни е пратила там, където сме.

— Май трябва да затварям. — Лукас бързо си пое дъх.

Не искаше да мисли за постъпките си и за съдбата. Не искаше да води този разговор.

— Питър скоро ще ми донесе вечерята — излъга той.

Настъпи мълчание. Можеше да чуе дъха й. Беше почти като да слуша мислите й.

— Добре — каза тя. — Разбирам. Така или иначе трябва да ида да изпробвам онзи костюм. И да знаеш, че може да ме няма известно време, ако това нещо работи. Така че, ако не се чуем някой и друг ден…

— Просто бъди предпазлива — предупреди я Лукас.

— Ще бъда. И помни каквото ти казах, Лук. Онова, което правим, за да вървим напред, определя кои сме. Ти не си един от тях. Не ти е мястото там. Моля те, не го забравяй.

Лукас смотолеви нещо в знак на съгласие и Жулиета се сбогува с него. Гласът й още ехтеше в ушите му, когато той протегна ръка, за да изключи кабела.

Вместо да прибере слушалките в торбичката им, той се подпря на сървъра зад гърба си, стиснал силно слушалките в ръцете си, мислейки за онова, което бе направил и кой е всъщност.

Искаше му се да се свие на топка и да заплаче. Просто да затвори очи и да накара света наоколо да изчезне. Но той знаеше, че ако ги затвори и ако позволи мракът да го обгърне, единственото, което ще вижда, е тя. Онази дребна жена с бяла коса и тяло, разтърсвано от ударите на куршумите, неговите, на Лукас, куршуми. Усещаше пръста си върху спусъка, страните си, мокри от солта на сълзите, острия мирис на барут, звънтенето на празните месингови гилзи върху масата и победните викове на мъжете и жените, на чиято страна беше той.

61

— …в четвъртък казах, че ще ти го донеса до два дни.

— Е, да го вземат дяволите, вече минаха два дена, Карл. Нали осъзнаваш, че почистването е утре сутрин?

— А ти нали осъзнаваш, че днес си е все още днес?

— Не ми се прави на умник. Донеси ми това досие тук, горе, и то бързо. Кълна се, че ако тази гадост се провали, защото ти си…

— Ще го донеса. Хайде стига, човече. Бъзикам се с теб. Успокой се.

— Да се успокоя ли? Шибай се, ще се успокоя утре. Прекъсвам връзката и повече не ме търси.

— Идвам веднага…

Шърли беше хванала главата си, заровила пръсти в косата си, с лакти, подпрени върху работната маса на Уокър.

Какво става, в името на дълбините? — попита го тя. — Уок, какво е това? Кои са тези хора?

Уокър погледна през лупата. Той топна един косъм, отскубнат от четката за почистване, в бялата боя върху капака, намазан с грунд. С възможно най-голямо внимание, като придържаше китката си с другата ръка, прокара косъма от външната страна на потенциометъра, точно срещу мястото, което беше отбелязал върху самото копче. Доволен от резултата, преброи отметките, които беше направил досега — всяка от които отбелязваше позицията на друг силен сигнал.

— Единайсет — обяви той и се обърна към Шърли, която му казваше нещо, но той не беше сигурен какво. — И не мисля, че досега сме открили нашето.

— Нашето? Уок, ще ме побъркаш. Откъде идват тези гласове?

Той сви рамене.

— От града? От света зад хълмовете? Откъде да знам? — започна да върти бавно копчето, като се ослушваше за още гласове. — Единайсет предавания, като не броим нашето. Ами ако има още? Трябва да има още, нали? Какви са шансовете да сме открили вече всички?

— В последното се говореше за почистване. Мислиш ли, че те имат предвид? Като…?

Уокър кимна и размести лупите си. Нагласи ги отново и пак се зае да върти копчето.

— Значи са в силози. Като нас.

Той посочи малката зелена платка, към която тя му беше помогнала да запои потенциометъра.

— Вероятно тази платка го прави — може би модулира честотата на вълните.

Шърли се плашеше от гласовете, а Уокър беше по-скоро очарован от другите, различни загадки. Чу се пукането на статичните смущения. Той спря да върти копчето. Размърда го напред-назад, но не откри нищо. Продължи нататък.

— Имаш предвид малката платка с номер осемнайсет на нея?

Уокър я погледна с глуповато изражение. Пръстите му спряха търсенето, след което той кимна.

— Значи са поне толкова — предположи тя, схващайки ситуацията по-бързо от него. — Трябва да открия Дженкинс. Трябва да му кажем за това.

Шърли стана от стола и се отправи към вратата. Уокър поклати глава. Главата му се замая при мисълта за последствията. Масата и стените сякаш се люлееха. Представата, че зад тези стени може да има хора…

Силен тътен накара зъбите му да затракат и го изтръгна от мислите му. Краката му поддадоха, когато земята под него се разтрепери и насъбралият се от десетилетия прах се посипа върху му от плетеницата от тръби и проводници, пресичащи се над главата му.

Уокър се изтърколи настрани и се закашля от вдишаната плесен, която се носеше във въздуха. Ушите му звънтяха от взрива. Той опипа главата си, за да намери увеличителното си стъкло, когато видя рамката да лежи на стоманения под пред него. Лещата беше натрошена на парчета с големината на чакъл.

— О, не. Нуждая се… — Опита се да пъхне ръце под себе си и усети остра болка в хълбока, там, където костта се беше ударила в стоманата.

Не можеше да разсъждава. Размаха ръка, умолявайки Скоти да излезе от сенките и да му помогне.

Една тежка обувка смачка каквото беше останало от лупата му. Силни млади ръце сграбчиха гащеризона му и го изправиха на крака. Навсякъде се разнасяха викове, пукот и тракане на оръжия.

— Уок! Добре ли си?

Дженкинс го държеше за гащеризона. Уокър беше почти сигурен, че ще се строполи, ако момчето го пусне.

— Лупата ми…

— Сър! Трябва да тръгваме! Те са вътре!

Уокър се обърна към вратата и видя Харпър да помага на Шърли да се изправи на крака. Очите й бяха широко отворени и уплашени, раменете и тъмната й коса бяха покрити със слой сив прах. Тя се беше втренчила в Уокър и изглеждаше също толкова замаяна, колкото той се чувстваше.

— Събирай си нещата — нареди Дженкинс. — Минаваме в отстъпление.

Той огледа стаята и погледът му се спря на работната маса.

— Поправих го — каза Уокър и се закашля в юмрука си. — Сега работи.

— Мисля, че е малко късно.

Дженкинс пусна гащеризона му и Уокър трябваше да се хване за стола, за да не се строполи отново на пода. Стрелбата отвън се приближаваше. Покрай тях затрополяха крака, чуха се още викове, последвани от нов оглушителен взрив, който можеше да бъде усетен през пода. Дженкинс и Харпър вече бяха на вратата, крещяха заповеди и размахваха ръце към хората, които тичаха покрай тях. Шърли застана до Уокър край работната маса. Очите й бяха насочени към радиото.

— Това ни трябва — заяви тя, като дишаше тежко.

Уокър сведе поглед към проблясващите парчета на пода.

Тези лупи му струваха двумесечната заплата…

— Уок! Какво да взема? Помогни ми!

Той се обърна и видя, че Шърли събира частите на радиостанцията. Проводниците между платките се сгъваха и усукваха. Точно пред вратата се чу силен пукот от едно от оръжията на техните хора и накара Уокър да се свие и да си изгуби ума от ужас.

— Уок!

— Антената — прошепна той и посочи към таванските греди, от които все още се носеше прах.

Шърли кимна и скочи върху масата. Уокър огледа стаята, която си беше обещал да не напуска никога — обещание, което навремето наистина бе имал намерение да спази. Какво да вземе със себе си? Глупави предмети за спомен. Боклуци. Мръсни дрехи. Купчина схеми. Грабна сандъка с резервни части и го изсипа на пода. Сложи вътре компонентите на радиото, изключи трансформатора и добави и него. Шърли дърпаше антената. Беше събрала пред гърдите си проводниците и металните пръти. Той грабна поялника и няколко инструмента. В този момент Харпър изкрещя, че трябва да тръгват веднага или няма да успеят.

Шърли сграбчи ръката на Уокър и го задърпа към вратата.

И в този миг Уокър осъзна, че тръгват.

62

Паниката, която изпита, когато надяна костюма, беше неочаквана.

Жулиета до известна степен очакваше да почувства страх от навлизането във водата, но самото обличане на костюма за почистване беше онова, което я изпълни с ужас и събуди студена и празна болка в стомаха й. Тя се опита да контролира дишането си, докато Соло дърпаше ципа на гърба й и прилепваше на мястото им слоевете с велкро.

— Къде ми е ножът? — попита го тя и заопипва джобовете отпред, търсейки го между инструментите.

— Ето тук е — отвърна той.

Той се наведе и започна да рови в чантата й с инструменти и го извади изпод една кърпа и дрехите за смяна. Подаде й ножа с дръжката напред и Жулиета го пъхна в дебелия джоб, който беше добавила в областта на корема. Беше й по-спокойно да й е подръка. Този инструмент от горната кафетерия беше нещо като любимата й детска играчка. Тя откри, че го проверява по същия начин, както поглеждаше китката си за онзи стар часовник.

— Да изчакаме с шлема — каза тя на Соло, когато той го повдигна от пода на площадката. — Първо хвани това въже.

Тя го посочи с плътните си ръкавици. Дебелият материал и двата слоя на долния костюм държаха топло. Тя се надяваше, че това означава, че няма да замръзне до смърт в дълбоката вода.

Соло вдигна навитото плетено въже с вързан в края му голям гаечен ключ, който можеше да се регулира.

— От коя страна? — попита той.

Тя посочи мястото, където извитите стъпала потъваха в осветената в зелено вода.

— Спускай го постепенно. И го дръж напред, така че да не се закачи за долните стъпала.

Той кимна. Жулиета провери инструментите си, докато Соло спускаше гаечния ключ във водата. Тежестта на парчето метал дърпаше въжето право надолу към самото дъно на голямото стълбище. В единия джоб тя имаше различни отвертки. Всяка от тях беше вързана към джоба с около метър канап. В друг джоб имаше гаечен ключ, а в джоб номер четири — клещи за рязане. Когато се погледна, в съзнанието й нахлуха спомени за разходката й навън. Сякаш чуваше звука на финия пясък, който се удряше в шлема й, усещаше как запасът й от въздух намалява и чуваше тропота на тежките си обувки върху отъпканата пръст…

Тя се вкопчи в парапета пред себе си и се опита да мисли за нещо различно. За каквото и да е друго. Проводник за захранването и шланг за въздуха. Трябваше да се съсредоточи. Щеше да й е нужно голямо количество и от двете. Пое си дълбоко дъх и провери високите купчини намотан тръбопровод и електрически проводник, които бяха натрупани върху платформата. Беше ги навила във формата на осмици, за да не се оплетат. Добре. Компресорът беше в готовност. Единственото, което Соло трябваше да направи, бе да се убеди, че няма прекъсване във всичко, което се подава към нея.

— На дъното е — уведоми я той.

Тя го наблюдаваше как завързваше въжето към парапета на стълбището. Днес той беше в добро настроение. Беше енергичен и умът му беше бистър. Моментът беше подходящ да се приключи с това. Пренасочването на наводнението към станцията за преработка беше грубовато и временно решение. Време беше онези големи помпи дълбоко долу да започнат да засмукват водата, както си му е редът, и да я изпомпват през бетонните стени към пръстта отвън.

Жулиета повлече крака към ръба на площадката и погледна надолу към сребристата повърхност на замърсената вода. Дали този неин план не беше налудничав? Не трябваше ли да се страхува? Или годините, които трябваше да чака, за да стане това по безопасния начин, я ужасяваха повече? Перспективата да полудява малко по малко й се струваше по-рискована. Тя си напомни, че това ще е като излизането навън, което вече беше правила и след което беше оцеляла. Само дето… това беше по-безопасно. Тя имаше неограничен запас от въздух и там, долу, нямаше нищо токсично, нищо, което да разяде костюма й.

Погледна към отражението си в неподвижната вода, с неудобния костюм изглеждаше огромна. Ако тук до нея стоеше Лукас и я виждаше какво иска да направи, дали щеше да се опита да я разубеди? Каза си, че вероятно щеше да опита. Колко добре всъщност се познаваха? Бяха се срещнали лично колко — два-три пъти?

Но оттогава бяха провели десетки разговори. Дали гласът, историите от детството и смехът му, който я опияняваше, когато всичко останало от нейния ден я докарваше до рев, бяха достатъчни, за да го опознае? Дали затова съобщенията и имейлите бяха толкова скъпи — за да е невъзможен такъв вид живот, такава връзка? Как можеше да стои тук и да мисли за мъж, когото почти не познава, вместо за безумната задача, която й предстои?

Може би Лукас се беше превърнал в нейното спасително въже, последната нишка надежда, която я свързва с дома. Или по-скоро беше като тънък лъч светлина, проблясваща от време на време в мрака, като фар, който я води към завръщането й?

— Шлемът? — Соло стоеше до нея и държеше в ръцете си прозрачния шлем, върху който беше пристегнато фенерче.

Жулиета протегна ръце да го вземе. Увери се, че фенерчето е здраво закрепено, и се опита да прочисти главата си от безполезните мисли.

— Първо закачи шланга за въздуха — каза тя. — И включи радиото.

Той кимна. Тя държеше шлема, докато той щракна въздушния шланг към накрайника, който беше навила в резбата на яката. Когато всичко беше на мястото си, се чу съскането на въздуха, останал в тръбата. Ръката му докосна тила й, когато той се пресегна да включи радиото. Жулиета наведе брадичка и натисна изработения от нея превключвател, който беше пришит към долния й костюм.

— Ало, ало — каза тя.

От устройството на хълбока на Соло се разнесе странно пищене и гласът й прогърмя от него.

— Малко е силно — отбеляза той и настрои копчето за звука.

Тя вдигна шлема, за да го постави на мястото му. Екранът и пластмасовите уплътнения бяха свалени. След като изстърга боята от външната стана, онова, което остана, беше почти напълно прозрачна полусфера от здрава пластмаса. Когато я заключи към яката, си помисли, че е добре да знае, че каквото и да вижда извън нея, то е истинско.

— Добре ли си там?

Гласът на Соло беше приглушен от херметичната връзка между шлема и костюма. Тя вдигна палеца си в ръкавицата, после посочи компресора.

Той клекна, коленичи до устройството и почеса брадата си. Жулиета го наблюдаваше как включи главното захранване на портативния апарат, стисна гумената ръчна помпа пет пъти и след това дръпна въжето на стартера. Малкото устройство изхвърли облаче дим и оживя. Въпреки гумените си колела то танцуваше и тропаше върху площадката и Жулиета усещаше вибрациите през обувките си. Можеше да чуе ужасния шум през шлема си и да си представи оглушителното тракане, което отекваше нагоре в изоставения силоз.

Соло задържа дросела още една секунда, точно както тя му беше показала, и след това го бутна навътре докрай. Докато машината тракаше и пуфтеше, той вдигна поглед към нея, на брадатото му лице се разля усмивка и той заприлича на някое от онези кучета в Снабдяването, вперили очи в собственика си.

Тя посочи към червения бидон с допълнително гориво и отново вдигна палец. Той й отвърна със същия жест. Жулиета се затътри към стъпалата, като държеше облечената си в ръкавица ръка върху парапета, за да пази равновесие. Соло се промъкна покрай нея и отиде до парапета и вързаното въже. Протегна ръка, за да й помогне да се задържи, докато тежко се спускаше по хлъзгавите стъпала с неудобните обувки на костюма.

Надяваше се, че ще й бъде по-лесно да се движи, веднъж след като влезе във водата, но нямаше как да знае дали ще е така — беше просто интуитивно чувство, свързано с физиката на нещата и начина, по който можеше да прецени една машина само като я погледне. Спусна се по последните сухи стълби и след това обувките й преминаха през мазната повърхност на водата, за да открият долното стъпало. С мъка слезе още две надолу, като очакваше смразяващия студ, но той така и не се появи. Костюмът и долните й дрехи й държаха приятно топло. Всъщност дори беше прекалено топло — тя видя как върху вътрешността на шлема се образува влажна мъгла. Тя натисна бутона на радиото с брадичка и каза на Соло да отвори клапана й и да вкара въздух.

Той започна да бърника по яката й и завъртя лостчето, за да пусне потока от въздух. Край ухото й прозвуча съскане и тя усети как костюмът около нея се изду. Вентилът за излишния въздух, който тя беше завила от другата страна на яката, изскърца, когато се отвори, за да изпусне излишното налягане и така да предпази костюма й (и както подозираше, и главата й) от пръсване.

— Тежестите — каза тя, като щракна радиото.

Соло затича обратно към площадката и се върна с кръглите тежести за физически упражнения. Коленичи на последното сухо стъпало и ги пристегна под коленете й с велкро. Сетне вдигна поглед в очакване на онова, което ще последва.

Жулиета с мъка вдигна първо единия крак, после другия, за да се увери, че тежестите са добре закрепени.

— Проводникът — каза тя.

Вече започваше да свиква да работи с радиото.

Това беше най-важната част — захранването от Информационния щеше да подкара мъртвите помпи долу. Двадесет и четири волтов ток. Беше инсталирала превключвател на площадката, така че Соло да може да го изпробва, докато Жулиета беше долу. Тя не искаше да се движи с проводник, по който има напрежение.

Соло размота три-четири метра от двужилния проводник и го върза около китката й. Възлите и на въжето, и на проводника бяха здрави. С всяка изминала минута увереността й в успеха на това начинание нарастваше, а неудобството, причинявано от костюма, намаляваше.

От две стъпала по-нагоре Соло й се усмихна от другата страна на прозрачния пластмасов купол на шлема. Жълтите му зъби проблясваха сред рунтавата му брада. Жулиета му се усмихна в отговор. Тя застана неподвижно, докато той опипваше фенерчето, пристегнато върху шлема й, за да го включи. Батерията му беше току-що заредена и щеше да изкара цял ден — много по-дълго, отколкото би следвало да има нужда тя.

— Добре — каза тя. — Помогни ми.

Тя дръпна брадичката си от говорителя на радиото, обърна се и се наведе през парапета. Опря корема си върху него и наклони глава. Да се хвърли от този парапет беше невероятно усещане. Сякаш се самоубиваше. Това беше голямото стълбище. Това беше нейният силоз. Намираше се на четири нива над Механичния. Цялото това пространство под нея, това дълго падане беше пътят на безумците и сега тя тръгваше по него доброволно.

Соло й помогна да вдигне натежалия си крак. Нагази върху първото покрито с вода стъпало, за да я подкрепя. Жулиета прехвърли крака си през парапета, докато той я повдигаше. Тя внезапно възседна тясната пръчка от хлъзгава стомана и се зачуди дали водата наистина ще я задържи, дали ще я подхване и ще забави падането й. В този момент я прониза паника. В устата й се появи метален вкус, стомахът й се сви и изпита ужасна нужда да се изпикае. През това време Соло прехвърли и другия й крак през парапета. Ръцете й трескаво се опитаха да се хванат за въжето, което той беше вързал. В този момент обувките й вдигнаха шумни и високи пръски при сблъсъка си със сребристата повърхност на водата.

— По дяволите!

Тя изпусна дъха си в шлема и зяпна от изненада, че ударът във водата е дошъл толкова бързо. Ръцете и коленете й обгърнаха извиващото се въже. Тялото й се движеше в издутия костюм, сякаш беше слой от кожата й, който беше твърде голям за нея и се беше отделил.

— Добре ли си? — извика Соло, притиснал към брадата си свити длани.

Тя кимна, но шлемът й не помръдна. Усещаше дърпането на прикачените към пищялите й тежести, които се опитваха да я завлекат надолу. Имаше десетки неща, които искаше да каже на Соло — да му припомни някои съвети и да му пожелае късмет, но умът й мислеше твърде трескаво, за да се сети да използва радиото. Вместо това тя разхлаби хватката на ръцете и коленете си, усети как въжето се плъзга покрай тялото й с далечно скърцане и започна дългото падане надолу.

63

Лукас седеше зад малкото бюро, което, колкото и да бе смущаващо, бе направено от дърво, и гледаше втренчено надолу към книгата, състояща се от цяло богатство от чиста хартия. Столът под него вероятно струваше повече, отколкото можеше да изкара през целия си живот, а той седеше върху него. Ако помръднеше, сглобките на тази изтънчена мебел се кривяха и скърцаха, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.

Беше стъпил здраво с обувките си от двете му страни и за всеки случай бе пренесъл тежестта си напред, към пръстите.

Лукас прелисти страницата, преструвайки се, че чете. Не че не искаше да чете, просто не искаше да чете това. Цели рафтове с далеч по-интересни творби сякаш му се подиграваха от ламаринените си кутии. Те крещяха да бъдат прочетени. Искаха той да прибере Реда с неговия скован стил, списъци и лабиринт от вътрешни препратки, които се въртяха в кръг повече пъти, отколкото самото голямо стълбище.

Всеки запис в Реда сочеше към някоя друга страница и всяка страница беше нов запис. Лукас прелисти още няколко страници и се зачуди дали Бърнард не го наблюдава. Началникът на Информационния седеше в другия край на малкия кабинет — просто една стая от многото в добре зареденото скривалище под сървърите. Докато Лукас се преструваше на старателна сянка, подготвяща се за новата си работа, Бърнард ту си играеше с малкия компютър на другото бюро, ту отиваше до радиостанцията, монтирана на стената, за да даде указания на силите за сигурност, които бяха дълбоко долу.

Лукас хвана доста страници от Реда и ги отметна настрани. Прескочи всички рецепти за избягване на бедствия в силоза и прегледа някои от по-академичните препратки в края. Тази част беше дори по-плашеща — глави за убеждаване на групи, за контрол над съзнанието, за ефекта на страха при възпитанието, графики и таблици за ръста на населението…

Не можеше да го проумее. Намести стола си и известно време наблюдава Бърнард, докато началникът на Информационния отдел, изпълняващ длъжността и на кмет, преглеждаше текста на екрана и главата му се накланяше ту на едната, ту на другата страна, докато четеше думите.

След известно време Лукас се осмели да наруши мълчанието.

— Хей, Бърнард?

— Хъмм?

— Защо тук няма нищо за това как е бил създаден силозът?

Офисният стол на Бърнард изскърца, когато той се завъртя, за да се обърне с лице към Лукас.

— Съжалявам, не те разбрах?

— Хората, които са направили всичко това, хората, които са написали тези книги. Защо в Реда няма нищо за тях? Като например защо изобщо са построили цялото това нещо?

— И защо трябва да има? — Бърнард се приготви да се обърне отново към компютъра си.

— За да знаем. Както нещата в другите книги…

— Не искам да четеш другите книги. Още не. — Бърнард посочи дървеното бюро. — Първо научи Реда. Ако не можем да запазим силоза, книгите от Завета са просто хартия. Ако няма кой да ги чете, те не са нищо друго освен преработена дървесина.

— Никой освен нас двамата няма да може да ги прочете, ако останат заключени тук…

— Никой от живите сега. Не и днес. Един ден обаче ще има достатъчно хора, които ще ги прочетат. Но само ако учиш. — Бърнард кимна към отвратителната дебела книга, преди да се обърне отново към клавиатурата си и да хване мишката.

Лукас поседя известно време, загледан в гърба на Бърнард и връзката шперцове, която стърчеше изпод долната му риза.

— Предполагам, че са знаели, че ще се случи — продължи Лукас, неспособен да спре да говори за това.

Винаги се беше чудил за тези неща, бе ги потискал и вместо тях беше откривал тръпка в търсенето на обяснение за звездите, които бяха толкова отдалечени, че сякаш бяха имунизирани срещу табутата, скрити под хълмовете. И сега живееше в този вакуум, в тази кухина в силоза, за която никой не подозираше, където забранените теми бяха позволени и имаше достъп до човек, който сякаш знаеше ужасната истина.

— Не учиш — отбеляза Бърнард.

Главата му беше все така наведена над клавиатурата, но той като че ли знаеше, че Лукас го наблюдава.

— Но те са знаели, че ще се случи, нали? — Лукас повдигна стола си и леко го извъртя настрани. — Искам да кажа, за да построят всички тези силози, преди положението навън да се влоши толкова…

Бърнард завъртя глава настрани, мускулите на челюстта му се свиваха и разпускаха. Той вдигна ръка от мишката и приглади мустака си.

— Това ли искаш да знаеш? Как се е случило?

— Да — кимна Лукас и се наведе напред, с лакти, подпрени върху коленете. — Искам да знам.

— Мислиш ли, че има значение какво се е случило навън? — Бърнард се обърна и погледна първо схемите на стената, а после Лукас. — Защо би имало значение?

— Защото се е случило. Станало е по точно определен начин и това, че не знам как, ме измъчва. Искам да кажа, знаели са, че това неизбежно ще се случи, нали? Били са необходими години, за да се построи всичко…

— Десетилетия — поправи го Бърнард.

— И да вкарат всички тези неща вътре, всичките тези хора…

— Това е отнело много по-малко време.

— Значи знаете?

Бърнард кимна.

— Информацията се съхранява тук, а не в някоя от книгите. И грешиш — това няма значение. То е останало в миналото, а миналото не е същото нещо като нашия Завет. Трябва да се научиш да правиш разлика.

Лукас се замисли за разликата. По някаква причина в съзнанието му изскочи един разговор с Жулиета — нещо, което тя не спираше да му повтаря…

— Мисля, че знам — каза той.

— О? — Бърнард бутна очилата си нагоре по носа и се втренчи в него. — Кажи ми какво си мислиш, че знаеш.

— Всичките ни надежди, постиженията на онези преди нас, какъв би могъл да бъде светът — това е нашият Завет.

Устните на Бърнард се извиха в усмивка. Той махна с ръка на Лукас да продължи.

— И лошите неща, които не могат да бъдат спрени, грешките, които са ни докарали до тук — това е миналото.

— И какво означава тази разлика? Ти какво мислиш, че означава?

— Означава, че не можем да променим онова, което вече се е случило, но можем да повлияем на онова, което ще се случи оттук нататък.

— Много добре. — Бърнард изръкопляска с малките си ръце.

— И това — Лукас се обърна, сложи ръка върху дебелата книга и без да чака подкана, продължи: — е Редът. Той е нашата карта как да преминем през всичко лошо, което се е натрупало между нашето минало и надеждите ни за бъдещето. Той е нещото, което можем да избегнем и което можем да поправим.

Бърнард повдигна вежди при последните думи на Лукас, сякаш те бяха някакъв нов начин да погледне на старата истина. Накрая той се усмихна, мустаците му се извиха нагоре и той повдигна очилата върху покрития си с бръчици нос.

— Мисля, че си почти готов — отбеляза той. — Скоро. — Той се обърна отново към компютъра си и сложи ръка върху мишката. — Много скоро.

64

Спускането до Механичния беше странно спокойно, почти хипнотизиращо. Жулиета се плъзгаше през зелената вода, като се отблъскваше в извития парапет всеки път, когато стълбището завиваше под краката й. Единствените звуци, които се чуваха, бяха съскането на въздуха, влизащ в шлема й, и бълбукането на излишъка от него, който се освобождаваше от другата страна. Покрай визьора й се издигаше безкраен поток от подобни на капки припой мехурчета, които се носеха нагоре напук на гравитацията.

Жулиета наблюдаваше как тези сребърни сфери се гонят и си играят като децата по металното стълбище. Те се пукаха, когато докоснеха парапета, и след тях оставаха само миниатюрни точици газ, полепнали по повърхността, които се търкаляха и сблъскваха. Други се движеха по вълнообразни линии във вътрешността на стълбището. Събираха се на множества под кухите стъпала. Мехурчетата се превръщаха във въздушни джобове, които се поклащаха и улавяха лъчите, излъчвани от фенерчето на шлема й.

Беше лесно да забрави къде се намира и какво прави. Познатото се беше превърнало в нещо изопачено и странно. Всичко изглеждаше уголемено през визьора и беше лесно да си представи, че изобщо не потъва, а че голямото стълбище се издига, като си пробива път през дълбините на земята и се насочва към облаците. Дори усещаше въжето, плъзгащо се през облечените й в ръкавици ръце и покрай корема й, по-скоро така, сякаш нещо го дърпа неумолимо нагоре, вместо като въже, по което тя се спуска надолу.

Едва когато изви гръб и погледна право нагоре, Жулиета си спомни колко много вода има над нея. След една-две площадки зелената светлина на аварийните лампи избледня до зловещ мрак. Светлината от фенерчето й едва го докосваше. Жулиета рязко си пое дъх и си напомни, че разполага с целия въздух на силоза. Опита се да не обръща внимание на чувството, че върху плещите й е натрупана толкова много течност и че е погребана жива. Ако изпаднеше в паника и се наложеше, можеше просто да отреже тежестите. Едно рязване с готварския нож и щеше да изскочи обратно на повърхността. Каза си това и продължи да потъва. Отдели едната си ръка от въжето и заопипва за ножа, за да се увери, че е още на мястото си.

— ПО-БАВНО! — излая радиостанцията й.

Жулиета сграбчи въжето с две ръце и го стисна, докато не спря. Напомни си, че Соло е там, горе, и наблюдава как прилежно намотаният въздушен шланг и електрическият кабел се развиват. Представи си го как се е оплел в тях и подскача на един крак. От вентила за излишния въздух бързо се издигаха мехурчета и се въртяха през зелената вода на път обратно към повърхността. Тя отметна глава назад и ги проследи как обикалят около опънатото въже. Зачуди се какво ли го е забавило толкова. От долната страна на спираловидните стъпала въздушните джобове танцуваха като живак или сребро и потрепваха от преминаването й…

— ДОБРЕ — пропука високоговорителят на радиото зад врата й. — ТУК ВСИЧКО Е НАРЕД.

Жулиета трепна при силния звук на гласа на Соло и й се прииска да го беше проверила, преди да затвори шлема си. Сега нямаше как да го оправи.

С все още звънтящи уши, след като тишината и величественото спокойствие на спускането бяха нарушени, тя слезе още едно ниво, като поддържаше равномерно и бавно темпо и проверяваше дали кабелът и въздушният шланг вече не са започнали да се опъват. Докато минаваше близо до площадката на сто трийсет и деветия, видя, че една от вратите липсва. Другата врата беше брутално изскубната от пантите. Вероятно цялото ниво беше наводнено, което означаваше, че помпите трябва да изпомпят повече вода. Точно преди площадката да се изгуби от погледа й, зърна в коридора да се мержелеят тъмни форми — сенки, носещи се във водата. Фенерчето върху шлема й за кратко освети бледо и подуто лице, преди тя да продължи нататък и да остави отдавна мъртвите да изчезнат в мрака.

Не й беше минавало през ума, че може да се натъкне на трупове. Разбира се, това не бяха удавници — водата се е покачвала твърде бавно, за да изненада някого, — а жертви на насилието, което е обхванало дълбоко долу. Сега те бяха консервирани в ледените му дълбини. Студът на водата около нея, изглежда, най-сетне започна да прониква през слоевете на костюма й. Или може би просто си въобразяваше.

Обувките й се удариха в най-долния етаж на стълбището, докато тя все още гледаше нагоре и следеше кабела и шланга. Коленете й се раздрусаха от изненадващия край на спускането. Беше й отнело далеч по-малко време, отколкото би й отнело слизането пеша.

Като се държеше с една ръка за въжето, за да запази равновесие, Жулиета размаха другата в плътно заобикалящата я зелена подпочвена вода. Натисна с брадичка превключвателя на радиото.

— Долу съм — предаде тя на Соло.

Направи няколко тежки и несигурни крачки, размаха ръце и почти заплува към входа на Механичния. Светлината от стълбището достигаше едва до пропуска. Отвъд него я очакваха мазните дълбини на дом, който й беше едновременно чужд и познат.

— РАЗБРАХ ТЕ — отговори Соло с известно закъснение.

Жулиета почувства как мускулите й се напрягат, когато гласът отекна във вътрешността на шлема й. Нямаше как да настрои силата на звука и това щеше да я подлуди.

След десетина колебливи крачки тя накрая свикна с тромавото газене и се научи как да влачи тежките си обувки по стоманения под. Тъй като костюмът беше издут, тя размахваше в него ръце и крака, сякаш насочваше въздушен балон, като се хвърляше върху вътрешността му. Спря веднъж, за да погледне назад към шланга за въздух и да се увери, че не се е закачил в стълбите. Хвърли последен поглед на въжето, по което се беше спуснала. Дори от това разстояние то изглеждаше като невъзможно тънка нишка, висяща в шахтата на стълбището.

Въжето леко потрепваше от движенията й, сякаш за да се сбогува с нея.

Жулиета се опита да не приема това като някакъв знак и се обърна отново към входа на Механичния. Напомни си, че не е необходимо да прави това. Можеше да закачи две-три малки помпи, плюс няколко допълнителни тръбопровода до хидропониката. Работата можеше да отнеме няколко месеца и нивото на водата щеше да спада с години, но накрая тези етажи щяха да са сухи и тя щеше да успее да проучи онези заровени копачи. Можеше да го постигне с минимален риск, като се изключи опасността да полудее.

И ако единствената причина да се върне у дома беше отмъщението, ако това беше единственият мотив, можеше да предпочете да изчака и да избере този по-безопасен начин. Дори в момента се изкушаваше да откачи тежестите от обувките си, да се издигне нагоре през шахтата на стълбището и да прелети край тези нива с вдигнати ръце, жизнерадостно и свободно, както толкова пъти беше мечтала да направи…

Но Лукас й беше разказал за ужасната бъркотия, в която се бяха въвлекли приятелите й и която беше предизвикана от нейното изчезване. На стената му под сървърите беше монтирана радиостанция, от която денонощно постъпваше информация за царящото насилие. Тайният апартамент на Соло беше оборудван с идентична радиостанция, но тя можеше да поддържа връзка само с портативните радиостанции на силоз седемнайсет. Жулиета се беше отказала да си губи времето с нея.

Тя донякъде беше доволна, че не може да чуе какво се случва. Не искаше да й се налага да слуша битките — просто искаше да се прибере у дома и да ги накара да спрат. Да се върне в своя силоз, се беше превърнало в отчаяно и натрапчиво желание. Беше влудяващо да знае, че е на кратко разстояние пеша от там, но онези врати се отварят само за да убиват хора. А и каква щеше да е ползата да се върне? Дали оцеляването й след почистването и разкриването на истината щяха да са достатъчни да изобличат Бърнард и целия Информационен отдел?

Както се оказа, тя имаше други, по-безумни планове. Може би това беше само една фантазия, но тя й вдъхна надежда. Жулиета мечтаеше да поправи един от копачите, които бяха построили това място — машина, погребана и скрита в далечния край на вертикалния тунел, който беше издълбала, — и да го подкара под земята към дълбоко долу на силоз осемнайсет. Мечтаеше да пробие преградата помежду им, да доведе хората си във вече сухите коридори тук и да накара това мъртво място отново да заработи. Мечтаеше за силоз, който съществува без всичките онези лъжи и заблуди.

Жулиета газеше през тежката вода към пропуска, мислеше си за тези детински мечти и установи, че по някакъв начин те засилват решителността й. Приближи до турникета и видя, че неохраняемата преграда ще е първото истинско препятствие по време на нейното спускане. Преодоляването й нямаше да е лесно. Тя й обърна гръб, хвана се от двете й страни и започна да се избутва, като се извиваше и риташе с тежките си обувки срещу ниската стена, докато накрая се озова седнала в самия край на кутията за управление.

Краката й бяха твърде тежки, за да ги вдигне… и не бяха достатъчно високо, за да може да се прехвърли от другата страна. Оказа се, че освен че не позволяваха на костюма да изплува, тежестите бяха пречка и за нея. Тя се заизвива назад, докато задникът й не се намести по-добре върху кутията, и се опита да се обърне настрани. Мушна дебелата ръкавица под коляното си, напрегна се и се наведе назад, докато обувката й се озова върху ръба на стената. Почина си за момент, като дишаше тежко, и в шлема й се разнесе приглушеният й смях. Беше нелепо да полага всички тези усилия, за да направи нещо толкова възмутително просто и лесно. След като вече беше вдигнала единия крак, беше по-лесно да повдигне и другия. Тя усети как мускулите на корема и бедрата, които я боляха от седмиците тичане нагоре-надолу като носач, най-сетне й помогнаха да вдигне крака си.

Тя облекчено поклати глава. По врата й се стичаше пот и тя вече изпитваше ужас, че ще й се наложи да повтори тази маневра и на връщане. Спускането от другата страна беше лесно — тежестите свършиха цялата работа. Тя спря за момент, за да се увери, че проводниците, вързани за китката й, и въздушният шланг, закрепен към яката й, не са се оплели, и след това продължи нататък по главния коридор. Единственото осветление, с което разполагаше, беше фенерчето върху шлема й.

— ДОБРЕ ЛИ СИ? — попита Соло и гласът му отново я стресна.

— Добре съм — отвърна тя и задържа брадичката си притисната към гърдите, за да остане радиото включено. — Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб. Тук, долу, звукът е малко силен. Всеки път ми изкарваш акъла.

Тя освободи превключвателя и се обърна да види шланга си. По целия таван мехурчетата от излишния й въздух танцуваха като миниатюрни скъпоценни камъни под светлината на фенерчето й…

— ДОБРЕ. РАЗБРАХ ТЕ.

Като едва повдигаше обувките си от пода и се изтласкваше с всяка стъпка, тя бавно пресече главното разклонение и подмина столовата. Ако продължеше по коридора и направеше два завоя, можеше да стигне до работилницата на Уокър. Дали там винаги е имало работилница? Нямаше представа. На това място там може би имаше склад. Или пък апартамент.

Малкият й апартамент трябваше да е в противоположната посока. Тя се обърна, за да надникне в коридора. Конусовидната светлина от фенерчето й пропъди мрака, за да разкрие тяло, притиснато към тавана и оплетено в тръбите и кабелите. Тя извърна поглед. Беше лесно да си представи, че това е Джордж или Скоти, или някой друг, когото беше обичала и загубила. Беше лесно да си представи, че е тя самата.

Тя затътри крака към стълбището. Тялото й потрепваше в плътната, но кристалночиста вода. Благодарение на тежестта на ботушите си и на костюма си тя се държеше изправена, макар че имаше чувството, че всеки момент ще падне. Спря в горната част на стъпалата, водещи надолу.

— Готвя се да се спусна — предупреди тя, след като натисна бутона с брадичка. — Увери се, че продължаваш да ми подаваш необходимото. И моля те, не отговаряй, освен ако има някакъв проблем. Ушите ми още звънтят от последното ти обаждане.

Жулиета вдигна брадичката си от превключвателя и направи първите няколко стъпки, в очакване гласът на Соло да прогърми в ухото й, но това така и не стана. Тя държеше здраво кабела и шланга, като ги дърпаше около острите ъгли на квадратното стълбище, докато се спускаше в мрака. Неподвижността на черната вода навсякъде около нея беше нарушавана единствено от издигащите се мехурчета и от въртящия се с погледа й конус на слабата светлина на фенерчето й.

Шест етажа по-надолу й стана трудно да дърпа шланга и кабела заради триенето в стъпалата. Тя спря и събра по-голяма част от тях около себе си, като оставяше хлабавите им намотки да се носят в безтегловността на водата. През ръцете й се плъзнаха няколко от внимателно направените от нея снадки и на проводника, и на тръбата. Тя спря и провери дали обвитите с лента и залепени съединения са здрави. От една от връзките излизаха миниатюрни мехурчета, които оставяха в тъмната вода прекъсната вълнообразна линия от малки точки. Не беше кой знае какво.

След като събра достатъчно намотки в подножието на стълбите, за да стигне до басейна на водосборната яма, тя се обърна и се отправи решително към целта си. Най-трудната част беше отминала. Въздухът влизаше със съскане край ухото й. Беше хладен и свеж. Излишъкът излизаше през другия клапан. Мехурчетата се изстрелваха и образуваха завеса, когато тя завъртеше глава. Разполагаше с достатъчно проводник и шланг, за да стигне до целта си, и всичките й инструменти бяха непокътнати. Изпита усещането, че най-сетне може да се отпусне, сега, когато знаеше, че няма да се спуска по-надълбоко. Единственото, което трябваше да стори, бе да свърже захранването, две лесни връзки, и да се измъкне оттук.

След като беше толкова близо до целта си, тя се осмели да си помисли, че може да разчисти и да спаси пространството на Механичния на този силоз, да задейства един от генераторите му и след това върне към живот и някой от скритите му и погребани копачи. Имаха напредък. Тя беше на път да спаси приятелите си. След седмиците обезсърчаващи неуспехи сега всичко изглеждаше напълно постижимо, сякаш само на една ръка разстояние.

Жулиета откри помещението на водосборната яма точно там, където очакваше. Тя плъзна обувките си към ръба на кладенеца в центъра. Наведе се напред и фенерчето й проблесна върху цифрите, означаващи нивото на покачване на водата. Те изглеждаха комично под стотиците метри вода над тях. Комично и тъжно. Този силоз беше предал своите хора.

После обаче Жулиета се поправи — тези хора бяха предали своя силоз.

— Соло, при помпата съм. Ще свържа захранването.

Тя надникна надолу към дъното на кладенеца, за да се убеди, че мембраната на помпата не е запушена с наноси. Водата долу беше удивително прозрачна. Всичката онази смазка и мръсотия, в които тя беше работила, нагазила до кръста в басейна на своя силоз, се бяха размили, разтворени в незнайно колко галона просмукала се подпочвена вода. Резултатът беше кристалночиста течност, която тя вероятно би могла да пие.

Потрепери, внезапно осъзнала, че студът на дълбоката вода преминава през пластовете на костюма и изсмуква телесната й топлина. Каза си, че вече е изминала половината път. Отправи се към масивната помпа, монтирана на стената.

Дебелите тръби се извиваха към пода и след това пълзяха до ръба на кладенеца. Оттичането ставаше през тръба с подобен размер, която минаваше по стената и се съединяваше с плетеницата от тръби горе. Докато стоеше до огромната помпа и развързваше проводниците от китката си, тя си припомни последната работа, която беше свършила като механик. Беше издърпала вала на идентична помпа и беше открила, че роторът е износен и счупен. Докато избираше подходяща отвертка и се захвана да разхлабва положителната клема, тя отправи мислено молитва тази помпа да не е била в подобно състояние, когато захранването е прекъснало. Не й се искаше да се налага да слиза отново долу, за да я поправя. Не и докато не станеше възможно да го направи на сухо.

Положителният електрод се разхлаби по-лесно, отколкото се беше надявала. Жулиета сложи на негово място новия. Звукът на собственото й дишане отекваше в ограниченото пространство на шлема и беше единствената й компания. Докато притягаше новия електрод към клемата, тя осъзна, че чува дишането си, защото до бузата й вече не съскаше въздух.

Жулиета застина. Тя потупа пластмасовия купол до ухото си и видя, че мехурчетата на излишния въздух все още излизат, но вече по-бавно. В костюма й все още имаше налягане, просто вътре вече не постъпваше въздух.

Тя натисна превключвателя с брадичка и усети как потта й се събира около яката и започва да капе отстрани по челюстта й. По някаква причина краката й замръзваха, докато от врата нагоре се потеше.

— Соло? Тук е Жулиета. Чуваш ли ме? Какво става там, горе?

Изчака и насочи фенерчето към въздушния шланг, за да огледа дали не се е прегънал някъде. Все още разполагаше с въздуха в костюма си. Защо той не й отговаряше?

— Ало? Соло? Моля те, кажи нещо.

Трябваше да нагласи фенерчето върху шлема си, но тя усещаше тиктакането на някакъв безшумен часовник в главата си. Колко ли въздух й оставаше в момента? Може би й беше отнело около час, за да стигне до тук. Соло щеше да поправи компресора, преди въздухът й да свърши. Тя разполагаше с предостатъчно време. Може би той сипваше още гориво. Жулиета си повтори, че разполага с предостатъчно време, когато отвертката й се изплъзна от отрицателната клема. Проклетата клема беше заяла.

Нямаше време за това, нито пък за каквото и да е друго, ако тя беше ръждясала. Положителният електрод вече беше закачен и здраво стегнат. Тя опита да нагласи фенерчето на шлема си — то сочеше твърде високо, устройваше я при ходене, но беше ужасно за работа. Успя да го завърти малко и да го насочи към голямата помпа.

Проводникът за заземяването можеше да е свързан към коя да е част от основния корпус, нали така? Опита се да си спомни. Целият корпус беше земя, така ли беше? Или не? Защо не можеше да си спомни? Защо внезапно й стана трудно да мисли?

Тя изправи края на черния проводник и се опита да усуче оголените медни жици с дебелите пръсти на ръкавиците си. Пъхна този сноп в покрития с капак вентилационен отвор отзад. Парчето проводим метал изглеждаше свързано с останалата част на помпата. Уви проводника около един малък болт, върза го, за да държи по-здраво, и се опита да убеди сама себе си, че това ще свърши работа и ще е достатъчно, за да заработи проклетото. Уокър щеше да знае. Къде, по дяволите, беше той, когато й бе нужен?

Радиостанцията до врата й издаде стържещ звук — пукане и статични смущения, — който прозвуча като част от името й, идващо от много далеч. Последва мъртвешко съскане и след това нищо.

Жулиета потрепери в мрачната студена вода. Ушите й звънтяха от силния шум. Тя натисна бутона с брадичка, за да каже на Соло да държи радиото по-далеч от устата си, когато забеляза през стъкления прозорец на визьора на шлема си, че от клапана за излишния въздух вече не излизат мехурчета, които да се носят пред погледа й като фина завеса. В костюма и вече нямаше налягане.

Вместо него тя започна да усеща друг вид напрежение.

65

Уокър се оказа избутан надолу по квадратното стълбище покрай екип от механици, които заваряваха нов комплект стоманени плочи през тесния коридор. По-голямата част от сглобената на ръка радиостанция се намираше в сандъка за резервни части, който техникът отчаяно стискаше с двете си ръце. Чуваше как електронните компоненти тропат вътре, докато си пробиваше път през тълпата от механици, които бягаха от нападението от горе. Пред него Шърли носеше останалата част от радиооборудването, притиснато към гърдите й, а проводниците на антената се влачеха подире й. Уокър подскачаше и танцуваше върху старите си нозе, за да не се оплете в тях.

— Давайте, давайте! — изкрещя някой.

Всички се бутаха и блъскаха. Гърмежите на оръжията зад гърба му сякаш се усилваха, докато във въздуха свистеше дъжд от златисти искри, които се сипеха върху лицето му. Той присви очи и се втурна през градушката от искри, докато група миньори с раирани гащеризони се опитваха да си проправят път нагоре от следващата площадка с още един голям лист стомана.

— Оттук! — изкрещя Шърли и го затегли след себе си.

На следващото ниво тя го дръпна встрани. Немощните му крака се мъчеха да не изостават. Някой изпусна брезентова чанта. Млад мъж с оръжие се завъртя и се втурна обратно да я вземе.

— Генераторната зала — каза му Шърли и посочи с ръка.

Вече имаше поток от хора, които преминаваха през двойната врата. Дженкинс беше там и управляваше движението. Някои от хората с пушки бяха заели позиции близо до една нефтена помпа. Горната й част с противотежест беше застинала напълно неподвижно, сякаш вече победена в битката, която предстоеше.

— Какво е това? — попита Дженкинс, когато наближиха вратата.

Той посочи с брадичка жиците в ръцете на Шърли.

— Това да не е…?

— Радиостанцията, сър — кимна тя.

— Вече не ни върши работа. — Дженкинс махна на двама души да влязат вътре.

Шърли и Уокър се дръпнаха встрани, за да не пречат.

— Сър…

— Вкарай го вътре — излая Дженкинс, като имаше предвид Уокър. — Не искам да ми се пречка.

— Но, сър, мисля, че ще искате да чуете…

— Хайде, вървете! — изкрещя Дженкинс на онези, които бяха изостанали най-назад.

Той завъртя ръка, за да ги накара да побързат. Останаха само механиците, които бяха заменили гаечните ключове с оръжия. Те се строиха, сякаш бяха свикнали с тази игра. Ръцете им бяха подпрени на парапета, а дългите стоманени дула на оръжията им бяха насочени в една и съща посока.

— Влизай или оставай — заяви Дженкинс на Шърли и понечи да затвори вратата.

— Тръгвай — обърна се тя към Уокър, след като изпусна дълга въздишка. — Да влизаме.

Уокър се подчини сковано, като през цялото време си мислеше за частите и инструментите, които трябваше да вземат със себе си — неща, които сега се намираха на няколко нива над главата му и които той беше загубил, навярно завинаги.

— Хей, изкарайте тези хора от стаята за управление!

Шърли затича през генераторната зала веднага, щом се озоваха вътре, жиците се влачеха след нея, а частите от алуминиевата антена подскачаха по пода.

— Вън!

Смесена група от механици и няколко души от Снабдяването, облечени в жълто, смутено се изнизаха един по един от малката стая за управление. Те се присъединиха към останалите хора, наобиколили парапета, който обграждаше могъщата машина, господстваща в подобното на пещера помещение. Поне шумът беше поносим. Шърли си представи какво би било, ако се налагаше всички тези хора да останат тук, долу, в продължение на дни, когато ревът на тропащия вал и хлабавите стойки на двигателя можеха да накарат човек да оглушее.

— Всички вие, излизайте от моята контролна стая. — Тя махна на последните няколко души да напуснат помещението.

Шърли знаеше защо Дженкис е запечатал този етаж. Единствената сила, която им бе останала, беше енергията. Тя махна и на последния останал човек да излезе от малката стая, която беше пълна с чувствителни бутони, циферблати и дисплеи, и веднага провери нивата на горивото.

И двата резервоара бяха пълни догоре, така че поне това бяха планирали както трябва. Ако не друго, най-малкото две седмици щяха да имат захранване. Погледна всички останали копчета и циферблати, все още притиснала силно към гърдите си плетеницата от кабели.

— Къде да я…? — Уокър протегна напред кутията си.

Единствените равни повърхности в стаята бяха покрити с превключватели и неща, които никой не би искал да докосне случайно. Изглежда, че той разбираше това.

— На пода, предполагам — отвърна тя, след което остави товара си и отиде да затвори вратата.

Хората, които беше изгонила навън, гледаха с копнеж през прозореца към няколкото високи стола в стаята с климатик. Шърли не им обърна внимание.

— Всичко ли взехме? Всичко ли е тук?

Уокър извади от кутията частите на радиостанцията, като цъкаше с език при вида на усуканите проводници и разбърканите компоненти.

— Имаме ли захранване? — попита той и вдигна щепсела на един трансформатор.

Шърли се засмя.

— Уок, нали знаеш къде се намираш? Разбира се, че имаме захранване. — Тя взе щепсела и го включи в един от контактите на главното табло. — Всичко ли взехме? Можем ли пак да го пуснем да работи? Уок, Дженкинс трябва да чуе онова, което чухме ние.

— Знам. — Той поклати глава, подреди оборудването си и започна да усуква някои разкачени проводници. — Трябва да разпънем това. — Уокър кимна към оплетената антена в ръцете й.

Шърли погледна към тавана. Нямаше греди.

— Окачи я на парапета ето там — каза й той. — В права линия и гледай краят й да стигне до тук.

Тя тръгна към вратата, като влачеше рамката на антената след себе си.

— О, и внимавай металните части да не се докосват до парапета! — извика след нея Уокър.

Шърли повика няколко механици от своята смяна да й помогнат. След като разбраха какво се иска от тях, те поеха нещата в свои ръце и започнаха да развързват възлите съгласувано, докато тя се върна при Уокър.

— Само след минута ще е готово — увери го тя и затвори вратата след себе си.

Проводникът лесно се събра между вратата и облицованата й рамка.

— Мисля, че се справяме добре — каза той.

Вдигна поглед към нея. Очите му бяха хлътнали, косата — разчорлена, а по бялата му брада блестеше пот.

— По дяволите — изруга той и се плесна по челото. — Нямаме високоговорители.

Шърли усети как сърцето й се сви, когато чу Уокър да ругае, защото осъзна, че са забравили нещо много важно.

— Чакай тук — каза му тя и се затича обратно към помещението с шумозаглушителите на ушите си.

Взе един от комплектите с висящ под тях кабел — от онези, които използваха, за да разговарят от стаята за управление с всеки, който работи по генератора. Претича покрай любопитната и уплашена тълпа към контролната стая. Мина й през ума, че трябва и тя да е уплашена като тях, защото наблизо се води истинска война. Но единственото, за което можеше да мисли, бяха гласовете, които тази война беше прекъснала. Любопитството беше много по-силно от страха й. От край време беше такава.

— Какво ще кажеш за тези? — тя затвори вратата след себе си и показа слушалките на Уокър.

— Идеални са — отвърна той с широко отворени от изненада очи.

Преди тя да успее да му попречи, той отряза конектора със своя универсален инструмент и започна да оголва жиците.

— Хубаво е, че тук е тихо — засмя се той.

Шърли също се засмя и това я накара да си зададе въпроса какво, по дяволите, се случва. Какво щяха да правят — да си седят тук и да се занимават с разни жици, докато заместниците и хората от службата за сигурност на Информационния дойдат да ги извлекат навън?

Уокър свърза слушалките и от тях се разнесе слабото съскане на статичните смущения. Шърли побърза да се присъедини към него. Седна и хвана китката му, за да успокои треперенето на ръката му. Слушалките в нея се тресяха.

— Може би ти ще трябва да… — Той й показа копчето с белите черти, които той беше отбелязал върху него.

Шърли кимна и осъзна, че са забравили да вземат боята. Тя хвана копчето и започна да изучава различните маркировки по него.

— Коя от всички? — попита тя.

— Не — спря я Уокър, когато тя започна да върти към един от гласовете, които бяха открили. — В другата посока. Трябва да разбера колко… — Той се закашля в юмрука си. — Трябва да разберем колко са.

Тя кимна и започна да върти бавно копчето към черната неотбелязана част. Двамата затаиха дъх. Бръмченето на главния генератор почти не се чуваше през дебелата врата и двойното стъкло.

Шърли наблюдаваше Уокър, докато въртеше копчето. Тя се зачуди какво ли ще се случи с него, когато ги заловят. Дали щяха да ги осъдят на почистване? Или той и още неколцина други щяха да твърдят, че са били просто зрители на случващото се? Като се замисли за последствията от гнева и жаждата им за отмъщение, тя се натъжи. Съпруга й го нямаше вече. Беше й отнет, за какво? Хората умираха, за какво? Замисли се как нещата можеха да са толкова различни, как всички те бяха мечтали (може би нереалистично) за истинска промяна в управлението и за лесното разрешаване на невъзможни и нерешими проблеми. По онова време към нея се отнасяха несправедливо, но поне беше в безопасност. Животът беше несправедлив, но тя беше влюбена. Дали това беше достатъчно оправдание? Кое от двете беше по-добре да бъде пожертвано?

— Малко по-бързо — подкани я Уокър, който вече започваше да губи търпение заради тишината.

На няколко пъти чуха пукота на статични смущения, но говор нямаше. Шърли съвсем леко увеличи скоростта, с която въртеше копчето.

— Мислиш ли, че антената…? — попита тя.

Уокър вдигна ръка. Малките високоговорители в скута му изпращяха. Той размаха палец, за да я накара да върне назад. Шърли го направи. Опита се да си припомни колко се е отдалечила, откакто се чу звукът, като използваше уменията, които беше усвоила в същата тази стая при настройването на шумния преди генератор…

— Соло? Тук е Жулиета. Чуваш ли ме? Какво става там, горе?

Шърли изпусна копчето. Проследи как то се завъртя върху запоения проводник и се удари в пода.

Ръцете й се вцепениха. Върховете на пръстите й изтръпнаха. Тя се извърна със зяпнала уста към Уокър, от чийто скут се беше разнесъл призрачният глас, и откри, че той безмълвно оглежда ръцете си.

Никой от двамата не помръдна. Гласа, името — нямаше как да ги сбъркат.

Сълзи на объркване и радост се стекоха по брадата на Уокър и паднаха в скута му.

66

Жулиета грабна омекналия въздушен шланг с две ръце и го стисна. Наградата й бяха няколко миниатюрни мехурчета, които се изтърколиха пред визьора й — налягането в тръбата беше изчезнало.

Тя прошепна една ругатня, наклони брадичката си към бутона на радиото и извика Соло по име. Сигурно работеше над проблема — може би доливаше гориво. Беше му казала да не изключва компресора. Нямаше да знае какво да прави, нямаше да може да го пусне отново. Изобщо не беше обмислила това добре. Беше на невъобразимо голямо разстояние от въздуха, от всяка надежда за оцеляване.

Тя предпазливо си пое дъх. Имаше само онова, което беше останало в костюма й, и последния въздух в шланга. Колко ли от него можеше да всмука от маркуча само със силата на дробовете си? Не мислеше, че ще е много.

Тя хвърли последен поглед към огромната помпа за отводняване и към набързо свършената работа по електрическата инсталация и хлабавите проводници, които се носеха във водата и които тя се беше надявала да има време да обезопаси срещу вибрации и случайно дръпване. Най-вероятно нищо от това вече нямаше значение, не и за нея. Тя се оттласна от помпата и размаха ръце през водата, проправяйки си път през гъстата течност, която сякаш й пречеше и едновременно с това не й осигуряваше никаква опорна точка, от която да се отблъсне или да се издърпа.

Тежестите я задържаха. Жулиета се наведе да ги освободи и откри, че не може да го направи. Тя заопипва за лентите от велкро, но през шлема и водата като през увеличително стъкло виждаше как размахва пръсти на няколко сантиметра от проклетите лепенки.

Пое си дълбоко дъх, от носа й капеше пот, която пръскаше във вътрешността на шлема й. Опита отново и стигна по-близо. Пръстите й почти докоснаха черните ленти. Двете й ръце бяха протегнати, тя сумтеше и напрягаше неистово рамене, просто за да достигне до проклетите си пищяли…

Но не можеше. Отказа се и измина още няколко крачки по коридора, като влачеше крака и следваше проводника и шланга, които се виждаха под конуса слаба бяла светлина, струяща от главата й. Опита се да не закача проводника, като си мислеше какво може да причини едно случайно дръпване на слабата връзка, която беше направила към заземяването на помпата. Докато се мъчеше да си поеме дълбоко дъх, умът й на механик вече работеше. Прокле се, че не се е подготвила по-внимателно.

Ножът й! Тя си спомни за ножа и спря да влачи крака. Той излезе от ръчно направената ножница, която беше пришила към корема си, и проблесна на светлината на фенерчето.

Жулиета се наведе и използва допълнителната дължина на острието. Плъзна върха на ножа между костюма и единия от ремъците. Водата наоколо й беше тъмна и плътна. На дъното на Механичния и под цялата тази водна маса, само с оскъдната светлина от фенерчето, тя се почувства по-отдалечена, самотна и уплашена, отколкото се беше чувствала някога през живота си.

Стисна ножа, ужасена от опасността да го изпусне, и започна да го движи нагоре-надолу, като използваше коремните си мускули. Беше все едно прави коремни преси, докато стои права. Атакува ремъка с мъчително режещо движение. От усилията, напрежението, болката в корема от накланянето напред и рязкото движение на главата надолу започна да псува в шлема си, когато тежестта за физически упражнения се откачи. След като кръглото парче желязо тупна глухо върху пода от стоманени плочи, тя внезапно почувства прасеца си сякаш гол и лек.

Жулиета се наклони настрани, стъпила на единия си крак, докато другият се опитваше да се издигне. Внимателно пъхна ножа под втория ремък. Страхуваше се, че може да среже костюма си и да види как от него излиза поток от скъпоценни мехурчета. Със силата на отчаянието тя тикна ножа и под черната лента и го дръпна точно както и предишния път. Видя увеличения образ на найлоновите влакна, които се скъсаха. В шлема й пръскаше пот, но ножът разкъса плата и тежестта се откачи.

Жулиета изкрещя, когато обувките й полетяха назад и се издигнаха над главата й. Тя изви тялото си и размаха ръце, колкото можеше, но шлемът й се удари в тръбите, минаващи по тавана на коридора.

Чу се трясък и водата около нея стана черна. Тя затърси фенерчето, за да го включи отново, но то не беше на мястото си. Нещо се удари в ръката й в мрака. Тя се опита да улови предмета с едната си ръка, стиснала ножа в другата, усети, че той се плъзна през обвитите й в ръкавица пръсти и след това изчезна. Докато се мъчеше да прибере ножа, единственият й източник на светлина падна невидим на пода.

Жулиета не чуваше нищо друго освен собственото си учестено дишане. Щеше да умре така, притисната към тавана, поредното подпухнало тяло в тези коридори. Сякаш й беше писано да умре в такъв костюм по един или друг начин. Отблъсна се от тръбите и се опита да се освободи, като извиваше тялото си. В коя посока се движеше? Накъде беше обърната? Цареше пълен мрак. Не можеше дори да види ръцете си пред себе си. Да знае, че очите й са си наред, но някак си не възприемат нищо, беше по-лошо от слепотата. Това само засилваше паниката, докато въздухът в костюма й ставаше все по-застоял.

Въздухът.

Тя се протегна към яката си и напипа шланга, макар че едва го усещаше през ръкавиците. Започна да го придърпва, като слагаше едната ръка пред другата, сякаш издърпваше миньорска кофа от дълбока шахта.

Сякаш през ръцете й преминаваха километри. Намотките на маркуча се трупаха около нея като вързани на възли спагети, които се удряха и плъзгаха по нея. Дишането й ставаше все по-отчаяно. Тя изпадаше в паника. До каква степен учестеното й дишане се дължеше на адреналина и страха? И до каква степен — на привършването на скъпоценния запас от въздух? Тя внезапно се ужаси, че шлангът, който дърпаше, е бил прерязан, че се е протъркал в стълбището, че другият му край всеки миг ще се плъзне между пръстите й и че следващия път, когато трескаво го придърпа, ще хване шепа мастиленочерна вода и нищо повече…

Но в следващия момент тя сграбчи маркуч, в който имаше напрежение и живот. Твърд шланг, в който нямаше въздух, но който водеше към изхода.

Жулиета изкрещя и се протегна напред, за да се хване отново. Издърпа се, шлемът й се удари в някаква тръба и я отблъсна от тавана. Тя продължи да протяга едната си ръка напред в чернотата, там, където трябваше да е шлангът, намери го, сграбчи го и издърпа тялото си през непрогледната супа на удавниците и мъртъвците, като се чудеше колко ли далеч ще стигне, преди да поеме последната си глътка въздух и да се присъедини към тях.

67

Лукас седеше с майка си върху прага на отворената врата на залата със сървърите. Той погледна надолу към ръцете й, които държаха едната му длан. Сетне тя вдигна ръка, за да махне от рамото му един конец и да го захвърли далеч от скъпоценния си син.

— И ти казваш, че това ще бъде един вид повишение? — попита тя и приглади долната риза върху рамото му.

— Да, доста голямо при това — кимна Лукас.

Той погледна покрай нея към коридора, където Бърнард и шериф Билингс разговаряха с приглушени гласове. Бърнард беше пъхнал ръце в издутия на корема си гащеризон. Билингс беше свел поглед и преглеждаше пистолета си.

— Ами, това е чудесно, скъпи. Така ми е по-лесно да понеса мъката, че си далеч от мен.

— Не мисля, че това ще продължи още много дълго.

— Ще можеш ли да гласуваш? Не мога да повярвам, че моето момче се занимава с такива важни неща!

— Да гласувам? — Лукас се обърна към нея. — Мислех, че изборите са отложени.

Тя поклати глава. По лицето й имаше повече бръчки, отколкото преди месец, и косата й беше по-бяла. Лукас се зачуди дали беше възможно това да стане за толкова кратко време.

— Вече не са — отвърна тя. — Предполага се, че всички тези неприятности с бунтовниците са почти приключили.

Лукас хвърли поглед към Бърнард и шерифа.

— Сигурен съм, че те ще измислят начин как да гласувам — увери той майка си.

— Е, това ще е хубаво. Иска ми се да мисля, че съм те възпитала правилно. — Тя се прокашля в шепата си и след това отново хвана ръката му. — Хранят ли те? Притеснявам се с тези дажби.

— Дават ми повече, отколкото мога да изям.

Очите й се разшириха.

— Предполагам, че ще получиш и някакво увеличение на заплатата…

— Не съм сигурен — сви рамене той. — Така мисля. И да знаеш, че ще се погрижа за теб…

— За мен? — каза тя с изтънял глас и притисна ръка към гърдите си. — Не се тревожи за мен.

Знаеш, че ме е грижа за теб. Мамо, я виж, времето ни май изтече. — Той кимна към коридора, където Бърнард и Питър вече се бяха отправили към тях. — Явно трябва да се връщам на работа.

— О, да. Разбира се.

Тя приглади предницата на червения си гащеризон и позволи на Лукас да й помогне да се изправи на крака. Присви устни и той й поднесе бузата си.

— Малкото ми момче — каза тя, целуна го шумно и стисна ръката му, след което отстъпи назад и го огледа с гордост. — Грижи се добре за себе си.

— Да, мамо.

— Гледай да правиш достатъчно физически упражнения.

— Да, мамо.

Бърнард спря до тях и се усмихна, като чу разговора им. Майката на Лукас се обърна и изгледа от глава до пети човека, който изпълняваше длъжността кмет на силоза. Протегна ръка и потупа Бърнард по гърдите.

— Благодаря ви — рече тя с дрезгав глас.

— Радвам се, че се запознах с вас, госпожо Кайл. — Бърнард пое ръката й и посочи Пигьр. — Шерифът ще ви изпрати.

— Разбира се. — Тя се обърна за последен път да помаха на Лукас.

Той се почувства леко засрамен, но й махна в отговор.

— Мила дама — отбеляза Бърнард, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. — Напомня ми за моята майка. — Той се обърна към Лукас. — Готов ли си?

На Лукас му се прииска да изрази гласно неохотата и колебанието си. Искаше му се да отвърне „Предполагам“, но вместо това изпъна гръб, потри влажните си длани една в друга и вирна брадичка.

— Напълно — успя да отвърне той с увереност, която не изпитваше.

— Чудесно. Да го направим официално тогава — заяви Бърнард и стисна рамото на Лукас, преди да се отправи към залата със сървърите.

Лукас заобиколи дебелата врата, натисна я и помещението бавно се запечата херметично, след като големите панти я затвориха със скърцане. Електрическите брави се задействаха автоматично и резетата с глух звук потънаха в рамката. Таблото за сигурност изпиука и доволната му зелена светлина запримигва над заплашителното червено око на охранителната система.

Лукас си пое дълбоко дъх и тръгна между сървърите. Опита се да не мине по същия път като Бърнард. Опитваше се никога да не минава повторно по един път. Избра по-дълъг път, просто за да наруши еднообразието и така в затвора му да има една рутина по-малко.

Докато стигне, Бърнард вече беше отворил задната част на сървъра. Той подаде познатите слушалки на Лукас.

Лукас ги взе и ги сложи на обратно с микрофон, увиснал на врата.

— Така ли?

Бърнард се разсмя и размаха пръст.

— Наопаки — каза той, като повиши глас, за да го чуе Лукас през слушалките.

Лукас непохватно започна да намества слушалките и ръката му се оплете в кабела. Бърнард търпеливо го изчака.

— Готов ли си? — попита той, когато слушалките бяха на мястото си.

Държеше конектора в едната си ръка. Лукас кимна. Той наблюдаваше как Бърнард се завъртя и насочи конектора към редицата от гнезда за свързване. Лукас си представи как ръката на Бърнард се насочва надолу и надясно и вкарва конектора в номер седемнайсет, а след това той се обръща към него и му заявява, че знае как младият мъж предпочита да прекарва свободното си време и какво е тайното му увлечение…

Но малката ръка на шефа му не се отклони и конекторът щракна точно на мястото си. Лукас знаеше точно какво е чувството — как гнездото обвива плътно конектора, сякаш го посреща с желание, и как пръстите с изненада усещат лекото дърпане от задействаното с пружина пластмасово застопоряващо устройство…

Светлината над свързания конектор започна да примигва. В ушите на Лукас прозвуча познатото звънене. Зачака да чуе нейния глас, на Жулиета, да отговаря.

Чу се щракане.

— Име.

По гърба на Лукас преминаха тръпки на страх, ръцете му се разтрепериха. Гласът, дълбок и глух, нетърпелив и резервиран, се появи и изчезна като проблясване на звезда. Лукас облиза устните си.

— Лукас Кайл — отвърна той, като се опитваше да не се запъва.

Последва пауза. Той си представи как някой някъде записва това или прелиства досиета, или пък прави нещо ужасно с тази информация. Температурата зад сървъра се повиши. Бърнард му се усмихваше, без да знае за мълчанието, настъпило във връзката.

— Бил си сянка в Информационния отдел.

Звучеше по-скоро като твърдение, но Лукас кимна и отвърна:

— Да, сър.

Той забърса с длан челото си и след това я изтри в гащеризона си. Отчаяно искаше да седне, да се облегне на сървър номер четирийсет и да се отпусне. Но Бърнард му се усмихваше, мустакът му се беше извил нагоре, а очите му зад очилата бяха широко отворени.

— Какъв е първият ти дълг към силоза?

Бърнард го беше подготвил за възможните въпроси.

— Да поддържам Реда.

Мълчание. Нямаше реакция, нямаше как да разбере дали е отговорил правилно, или е сгрешил.

— Какво защитаваш над всичко?

Гласът беше равен и въпреки това много сериозен. Злокобен и същевременно спокоен. Лукас усети как устата му пресъхва.

— Живота и Завета — изрецитира той.

Но тази лъжлива фасада на познанието му се струваше погрешна. Искаше да се впусне в подробности, да накара този глас, наподобяващ гласа на строг и сдържан баща, да разбере, че знае защо това е важно. Не беше глупав. Можеше да каже повече неща, не само наизустените факти…

— Какво е нужно, за да защитим тези неща, които ние смятаме за толкова скъпи?

Той мълча известно време.

— Нужна е саможертва — прошепна Лукас.

Помисли си за Жулиета и за спокойствието, което беше демонстрирал, когато Бърнард почти беше рухнал. Имаше неща, за които той не беше сигурен, неща, които не разбираше, Това беше едно от тях. Имаше усещането, че отговорът му е една лъжа. Не беше сигурен, че тази саможертва си заслужава, че опасността е толкова голяма, че трябва да оставят хора, добри хора, да ум…

— Колко време си прекарал в Лабораториите за костюми?

Гласът се бе променил, беше някак по-спокоен. Лукас се зачуди дали церемонията е приключила. Така ли беше? Беше ли успял? Изпусна въздуха, който беше задържал, като се надяваше, че микрофонът няма да улови това, и се опита да се отпусне.

— Не много, сър. Бърнар… ъъъ, шефът ми, иска да прекарам известно време в лабораториите след, нали знаете…

Той погледна Бърнард, който го наблюдаваше, стиснал очилата си от едната страна.

— Да. Знам. Какво стана с вашия проблем в долните нива?

— Ъъъ, ами, имам информация само за общото развитие и изглежда, че нещата вървят добре. — Той се прокашля и си помисли за всички изстрели и звуци на насилие, които беше чул по радиото в стаята долу. — Исках да кажа, че има напредък и това няма да продължи още дълго.

Настъпи продължителна пауза. Лукас се насили да си поеме дълбоко дъх и да се усмихне на Бърнард.

— Би ли променил нещо, Лукас? От самото начало?

Лукас усети как тялото му се олюля и коленете му леко изтръпнаха. Върна се към онази конферентна маса, към черната стомана, притисната до бузата му, и към линията, която водеше от окото му, през малкото кръстче и малката дупчица, насочена като лазерен лъч към дребната жена с бяла коса и бомба в ръката. Куршумите полетяха по тази линия. Неговите куршуми.

— Не, господине — най-сетне отвърна той. — Всичко беше според Реда, сър. Всичко е под контрол.

Зачака. Усети, че някъде го преценяват.

— Ти си приемникът на контрола и управлението на силоз осемнайсет — монотонно обяви гласът.

— Благодаря ви, сър.

Лукас вдигна ръка към слушалките, като се канеше да ги свали и да ги подаде на Бърнард, в случай че той иска да каже нещо и да чуе това официално.

— Знаеш ли коя е най-лошата част от работата ми? — попита глухият глас.

Лукас отпусна ръце.

— Коя, сър?

— Да стоя тук, да гледам някой силоз върху картата и да сложа червен кръст върху него. Можеш ли да си представиш какво е чувството?

— Не мога, сър — поклати глава Лукас.

— Като на родител, който е загубил хиляди свои деца едновременно.

Последва пауза.

— Трябва да бъдеш жесток към децата си, за да не ги загубиш.

Лукас се сети за баща си.

— Да, сър.

— Добре дошъл в Операция петдесет на Световния ред, Лукас Кайл. Сега, ако имаш някакви въпроси, мога да отговоря, но накратко.

Лукас искаше да отвърне, че няма въпроси, искаше да прекъсне връзката, да позвъни на Жулиета и да разговаря с нея, да усети полъх на нормалност в тази налудничава и задушаваща стая. Но си спомни как Бърнард го беше учил да признава невежеството си и как това е ключът към познанието.

— Само един, сър. Беше ми казано, че той не е важен, и аз разбирам защо това е така, но смятам, че работата ми тук ще е по-лесна, ако знам отговора.

Той зачака отговора, но изглежда, че гласът очакваше от него да зададе въпроса.

Лукас се прокашля.

— Има ли…? — Той хвана микрофона, премести го по-близо до устата си и хвърли поглед към Бърнард. — Как е започнало всичко това?

Не беше сигурен дали причината не е в бръмченето на някой оживял вентилатор на сървъра, но му се стори, че мъжът с дълбокия глас въздъхна.

— Колко силно искаш да разбереш това?

Лукас се страхуваше да отговори честно на този въпрос.

— Не е чак толкова важно — отвърна той, — но бих искал да имам някаква представа за нашето начинание и да знам след какво сме оцелели. Това ще даде на мен и на всички нас цел, нали разбирате?

— Причината е целта — загадъчно отвърна мъжът. — Преди да ти кажа, бих искал да чуя ти какво мислиш.

— Какво мисля аз? — Лукас преглътна.

— Всеки има свое предположение. Да не би да искаш да кажеш, че ти нямаш?

В глухия глас можеше да се долови нотка на развеселеност.

— Мисля, че е било нещо, което сме знаели, че ще се случи — отвърна Лукас.

Наблюдаваше Бърнард, който се намръщи и извърна поглед.

— Това е една от възможностите.

Бърнард свали очилата си и започна да ги бърше с ръкава на долната си риза, свел очи към върховете на пръстите си.

— Помисли над това… — Дълбокият глас направи пауза. — Ами, ако ти кажа, че на света има само петдесет силоза и че ние сме една безкрайно малка част от този свят?

Лукас се замисли върху думите му. Имаше чувството, че това е поредният изпит.

— Бих казал, че ние сме били единствените… — За малко щеше да каже, че са били единствените, разполагащи с необходимите ресурси, но беше прочел достатъчно от Завета, за да знае, че това не е истина.

Много части от света са имали сгради, издигащи се над хълмовете. И други са можели да се подготвят.

— Бих казал, че сме били единствените, които са знаели — предположи Лукас.

— Много добре. И защо това е така?

Това не му харесваше. Не искаше да си играе на гатанки. Искаше просто да му кажат.

И после като кабел, който внезапно е бил съединен, като електричество, което за пръв път преминава през веригите, истината го осени.

— Защото… — Опита се да осмисли отговора и да разбере как изобщо тази идея може да е близо до истината. — Не защото сме знаели — каза Лукас, опитвайки се да си поеме въздух, — а защото ние сме го направили.

— Да — отвърна гласът. — Сега вече знаеш.

Той каза още нещо, едва доловимо, сякаш го казваше на някой друг.

— Времето ни изтече, Лукас Кайл. Поздравления за назначението ти.

Слушалките лепнеха върху главата му. Лицето му беше покрито с пот.

— Благодаря — успя да отвърне той.

— О, и Лукас?

— Да, сър?

— Отсега нататък ти предлагам да се съсредоточиш в онова, което е под краката ти. Не се занимавай повече със звездите, ясно ли е, синко? Знаем къде се намират повечето от тях.

68

— Ало? Соло? Моля те, кажи нещо.

Нямаше как да сбъркат този глас дори и през малките високоговорители на разглобените слушалки. Той отекваше безтелесно в стаята за управление — същата стая, която го беше приютявала толкова много години. Вниманието на Шърли беше приковано към мястото, откъдето той се чуваше сега — миниатюрните високоговорители, свързани към вълшебното радио. Тя знаеше, че това не може да е никой друг.

Нито тя, нито Уокър се осмеляваха да си поемат дъх. Стори им се, че са чакали цяла вечност, преди Шърли най-сетне да наруши мълчанието.

— Това беше Жулиета — прошепна тя. — Как можем да я…? Да не би гласът й да е уловен тук, долу? Във въздуха? Кога ли се е случило това?

Шърли не разбираше нищо от наука — не й плащаха за това. Уокър продължи да зяпа слушалките, без да помръдва и без да казва и дума. По брадата му блестяха сълзи.

— Тези… тези вълни, които улавяме с антената, те отразяват ли се наоколо?

Тя се зачуди дали същото не се отнася и за всички гласове, които бяха чули. Може би просто улавяха разговори от миналото. Дали това беше възможно? Просто като някакъв вид ехо? Някак си това й се струваше далеч по-малко шокиращо, отколкото другата възможност.

Уокър се обърна към нея със странно изражение на лицето. Устата му продължаваше да е полуотворена, но в ъгълчетата й се беше появила лека извивка, която започна да се увеличава.

— Не работи по този начин — отвърна той и извивката се превърна в усмивка. — Това става сега. Това се случва в момента. — Сграбчи ръката на Шърли. — И ти го чу, нали? Не съм полудял. Това наистина беше тя, нали? Тя е жива. Успяла е.

— Не… — поклати глава Шърли. — Уок, какво искаш да кажеш? Че Жулиета е жива? И къде е успяла да стигне?

— Ти чу. — Той посочи радиостанцията. — Преди това — разговорите, почистването. Там, навън, има още от тях. Още от нас. Тя е при тях, Шърли. Това се случва в момента.

— Жива.

Шърли се втренчи в радиостанцията, обмисляйки думите му. Приятелката й все още беше някъде. Все още дишаше. Представата за тялото на Жулиета, лежащо в безмълвен покой от другата страна на хълмовете и брулено от вятъра, се беше запечатала в съзнанието й. А сега си я представяше как се движи, диша и разговаря някъде по радиостанция.

— Можем ли да говорим с нея? — попита тя.

Тя знаеше, че въпросът е глупав. Но Уокър сякаш се сепна и скочи на крака.

— О, Господи! Господи, да!

Той остави купчината компоненти върху пода. Ръцете му трепереха, но на Шърли й се стори, че този път е от вълнение. И в двамата страхът беше изчезнал, сякаш се бе изпарил от стаята и останалият свят отвъд това малко пространство се беше превърнал в нещо незначително.

Уокър порови из сандъка с резервни части. Изхвърли от него няколко инструмента и заопипва дъното на кутията.

— Не — промълви той, след което се обърна и огледа частите на пода. — Не, не, не.

— Какво има? — Шърли се дръпна встрани от купчината, за да може той да вижда по-добре. — Какво липсва? Ето там има микрофон.

Тя посочи към частично разглобените слушалки.

— Предавателят. Това е една малка платка. Мисля, че остана на работната ми маса.

— Изсипах всичко в сандъка. — Гласът й беше изтънял и напрегнат.

Тя се приближи към пластмасовия сандък.

— Другата ми работна маса. Тази платка не беше необходима. Единственото, което Дженкс искаше, беше да подслушваме. — Уокър махна към радиостанцията. — Направих това, което иска. Откъде можех да знам, че ще се наложи да предавам…?

— Не си могъл — успокои го Шърли.

Тя си даваше сметка, че нещата не отиват на добре. Достатъчно често го беше виждала да изпада в такова състояние и знаеше, че това може да се случи много бързо.

— Има ли нещо тук, което да можем да използваме? Помисли, Уок. Съсредоточи се.

Той поклати глава и размаха пръст към слушалките.

— Този микрофон е прост. Звукът само преминава през него — малки мембрани, които вибрират… — Той се обърна към нея. — Почакай — има едно нещо.

— Тук, долу? Къде?

— В миньорския склад трябва да има предаватели. — Той се престори, че държи кутия и натиска превключвател. — За детонаторите. Поправих един такъв само преди месец. Той ще свърши работа.

Шърли се изправи.

— Ще ида да го донеса — каза тя. — Ти стой тук.

— Но стълбището…

— Ще бъда в безопасност. Слизам надолу, а не отивам нагоре.

Той поклати глава.

— Не променяй нищо — посочи тя радиото. — Не търси други гласове. Само нейният ни трябва. Остави го както е настроено.

— Разбира се.

— Ей сега се връщам. — Шърли се наведе и стисна рамото му.

Отвън тя откри, че десетки лица са обърнати към нея и в широко отворените им очи и отпуснати устни се четяха страх и въпроси. Тя искаше да им изкрещи през шума на генератора, че Жулиета е жива, че не са сами и други хора живеят и дишат в забранения свят отвън. Искаше да го направи, но нямаше време. Бързо се отправи към парапета и откри Кортни.

— Хей…

— Всичко наред ли е там, вътре? — попита Кортни.

— Да. Би ли ми направила една услуга? Наглеждай Уокър вместо мен.

Кортни кимна.

— Ти накъде си…?

Но Шърли вече тичаше към вратата. Тя се промъкна през групата, струпана пред входа. Дженкинс беше отвън с Харпър. Когато тя претича покрай тях, те прекъснаха разговора си.

— Хей! — Дженкинс я хвана за ръката. — Къде, по дяволите, си тръгнала?

— В миньорския склад — отвърна тя и изви ръка, за да я отскубне от хватката му. — Няма да се бавя…

— Не можеш да отидеш. Всеки момент ще взривим това стълбище. Онези идиоти ще ни паднат право в ръцете.

— Какво ще направите?

— На стълбището е сложен взрив — повтори Харпър. — Щом като слязат тук, долу, и започнат да се опитват да си пробият път навътре… — Той сви ръцете си на топка и след това ги разтвори, имитирайки експлозия.

— Ти не разбираш. — Тя се изправи лице в лице срещу Дженкинс. — Става дума за радиостанцията.

— Уок получи своя шанс — намръщи се той.

— Улавяме много разговори — каза му тя. — Той се нужда от една-единствена част. Ще се върна, кълна се.

Дженкинс погледна Харпър.

— Колко време ни остава, преди да го направим?

— Пет минути, сър — отвърна Харпър и брадичката му помръдна едва доловимо нагоре-надолу.

— Имаш четири — каза Дженкинс на Шърли, — но гледай…

Тя не чу останалото. Краката й вече трополяха по стоманата и я носеха към стълбището. Прелетя покрай нефтената помпа с тъжната й наведена горна част, после покрай редица объркани и нервни мъже с насочени към коридора оръжия.

Изкачи се по стълбището и заобиколи ъгъла му. Някой малко по-нагоре й изкрещя предупредително. Шърли мярна двама миньори с шашки динамит, преди да се втурне надолу по стълбите.

На следващото ниво зави и се насочи към минната шахта. Коридорите бяха тихи, чуваше се само задъханото й дишане и тропотът на ботушите й.

Жулиета. Жива.

Човек, изпратен да почиства, беше останал жив.

Тя зави по следващия коридор и претича покрай апартаментите за миньорите и нефтените работници — мъже, които сега носеха пушки, вместо да копаят дупки в земята, и размахваха оръжия вместо инструменти.

А с това ново знание, с тези невероятни новини, с тази тайна войната изглеждаше нереална. Незначителна. Как някой би могъл да се сражава, щом като отвъд тези стени имаше места, където можеше да отиде? Дали и нейната приятелка все още беше някъде там? Не трябваше ли и те да отидат?

Тя стигна до склада. Вероятно бяха минали две минути. Сърцето й препускаше. Дженкинс сигурно нямаше да направи нищо със стълбището, преди тя да се е върнала. Тя тръгна покрай рафтовете, като надничаше в кутиите и чекмеджетата. Знаеше как изглежда това нещо. Сигурно наоколо имаше няколко от тях. Къде ли бяха?

Тя провери шкафчетата, захвърли на земята мръсните гащеризони, които висяха в тях, изблъска работните каски встрани. Не откри нищо. Колко ли време й оставаше?

Реши да опита в малкия офис на бригадира в съседство. Отвори вратата и се втурна към бюрото. В чекмеджетата нямаше нищо. Нито пък на рафтовете, монтирани на стената. Едно от големите долни чекмеджета не се отвори. Беше заключено.

Шърли отстъпи назад и изрита с обувката си металното чекмедже. Заби стоманения й връх в него веднъж и после отново. Ръбът се изкриви надолу и се отдалечи от горното чекмедже. Тя протегна ръка, дръпна силно разхлабената брава, за да измъкне езика й, и с пъшкане успя да отвори чекмеджето.

Експлозиви. Пръчки динамит. Имаше няколко малки релета, за които знаеше, че се пъхат в шашките, за да ги взривят. Под тях откри три от предавателите, които бяха необходими на Уокър.

Шърли грабна два от тях и няколко релета и ги напъха в джоба си. Взе и две пръчки динамит — просто защото й бяха подръка и можеха да се окажат полезни, — излезе от офиса и затича през склада обратно към стълбището.

Беше изгубила твърде много време. Гърдите й бяха студени и празни и стържеха, когато с мъка се опитваше да диша. Тичаше с цялата бързина, на която беше способна, съсредоточена в това да мести краката си напред, в пода пред себе си, който копнееше да остане зад гърба й.

Зави в края на залата, като отново се замисли за това колко глупава е тази война. Беше й трудно да си спомни защо е започнала. Нокс го нямаше вече, както и Маклейн. Дали хората им щяха да продължат да се бият, ако тези велики водачи все още бяха живи? Или отдавна щяха да са направили нещо различно? Нещо по-смислено?

Тя проклинаше цялото това безумие, когато стигна до стълбището. Със сигурност петте минути бяха минали. Тя очакваше над главата й да проехти взрив и да я оглуши и разтърси жестоко. Като прескачаше по две стъпала наведнъж, тя зави горе и видя, че миньорите са изчезнали. Иззад ръчно направените дула я наблюдаваха разтревожени очи.

— Давай! — изкрещя някой и размаха ръце, за да я накара да побърза.

Шърли видя Дженкинс, който беше приклекнал с пушката си, а до него беше Харпър. Докато тичаше към двамата мъже, тя без малко не се спъна в проводниците, които идваха от стълбището.

— Сега! — изкрещя Дженкинс.

Някой завъртя превключвателя.

Земята под краката на Шърли се наклони и потрепери и тя загуби равновесие. Удари се силно в стоманения под, брадичката й се плъзна по плочите с ромбовидни шарки и динамитът насмалко не излетя от ръцете й.

Когато успя да се изправи на колене, ушите й все още звънтяха. Мъжете заемаха позиции зад парапета с оръжия, насочени към облака дим, който излизаше от зейналата паст от усукана и разкривена стомана. От другата страна се чуваха далечните викове на ранените.

Докато мъжете се биеха, Шърли потупа джобовете си и потърси в тях предавателите.

Звукът на войната отново сякаш заглъхна и стана незначителен, докато тя прелетя през вратата на генераторната зала, за да се върне при Уокър. Устната й кървеше, но умът й беше зает с по-важни неща.

69

Жулиета се изтегляше през студената тъмна вода, като се удряше слепешката в тавана или в стената — не можеше да каже в кое от двете. Придърпваше омекналия въздушен шланг с отчаяни движения на сляпо. Нямаше представа колко бързо се движи, докато накрая не се блъсна в стълбището. Носът й се удари във вътрешността на шлема и за миг мракът пред очите й беше заменен от искри на болка. Тя се понесе зашеметена във водата и шлангът се изплъзна от ръцете й.

Щом дойде на себе си, Жулиета започна да търси пипнешком скъпоценния маркуч. Докосна нещо с ръкавицата си и осъзна, че това е по-тънката връзка на захранването. Пусна я и размаха ръце в заслепяващия мрак. Обувките й се удариха в нещо. Беше невъзможно да различи горе от долу. Имаше усещането, че се е обърнала наопаки, и се почувства замаяна и дезориентирана.

Тялото й се опря в някаква твърда повърхност. Реши, че вероятно се носи нагоре, далеч от шланга.

Отблъсна се с крака от онова, което смяташе за тавана, и заплува в посоката, за която се надяваше, че е надолу. Ръцете й се оплетоха в нещо — усещаше го върху дебело подплатените си гърди. Напипа го, като очакваше, че е захранващият кабел, но беше възнаградена с порестата мекота на празната тръба за въздуха. Тя вече не й осигуряваше въздух, но й показваше къде е изходът.

Когато го дръпна в едната посока, шлангът поддаде, затова тя опита в другата. Нататък маркучът оставаше опънат. Отново започна да се изтегля към стълбите. Сумтеше, докато се удряше в тях, и продължаваше да дърпа шланга. Маркучът водеше нагоре и завиваше край ъглите. Тя се изтегляше, опънала ръка напред, за да се пази от удари в стените, тавана и стълбите. Докато се блъскаше в тях, носейки се нагоре покрай шестте реда стъпала, Жулиета се бореше за всеки сантиметър. Това продължи като че ли цяла вечност.

Докато стигне до горе, остана без дъх. После внезапно осъзна, че не е останала без дъх, а й свършва въздухът. Беше изразходвала запаса, останал в костюма. Зад нея имаше десетки метри от изпразнения шланг, от който беше изсмукала всичкия въздух.

Докато се придвижваше през коридора, тя отново опита да се обади по радиостанцията. Костюмът й бавно се издигна към тавана.

— Соло! Чуваш ли ме?

Мисълта колко много вода има все още над главата й и как десетки метри от нея я притискат отгоре породи усещането, че се задушава. За колко ли време имаше въздух в костюма? Минути? Колко ли време щеше да й е нужно, за да плува или да се носи към повърхността? Много, много по-дълго. Вероятно в някой от тези потънали в пълен мрак коридори имаше бутилки с кислород, но как би могла да ги открие? Това не беше нейният дом, а и нямаше време да ги търси. Единственото, което й оставаше, беше безумното желание да стигне до стълбището, да се надпреварва с времето, докато стигне до повърхността.

Тя се изтегли край последния ъгъл, като се отблъскваше с крака, и влезе в главния коридор. Мускулите й се оплакваха от непривичното за тях натоварване, от постоянната борба с неудобния костюм и със спарения въздух, когато тя осъзна, че мастиленочерната вода е просветляла до нещо, наподобяващо въглен, заменило пълния мрак, който цареше досега. В слепотата на Жулиета се появи зеленикав оттенък.

Тя се захвана с крака за маркуча и усетила, че наближава пункта, продължи да се движи по тавана, като се удряше в него. Беше минавала хиляди пъти по коридори като тези, два пъти в пълен мрак, когато главните прекъсвачи се бяха повредили. Спомняше си как се движеше несигурно през тях точно като сега и как успокояваше колегите си, че всичко ще бъде наред. Казваше им да стоят на едно място, докато тя оправи нещата.

Сега се опитваше да направи същото и със себе си — да се самозалъже и да се убеди, че всичко ще бъде наред. Просто трябваше да продължи да се движи, без да изпада в паника.

Замайването се появи, когато стигна до турникета. Водата пред нея светеше в зелено и изглеждаше толкова съблазнителна. Това беше краят на сляпото придвижване нагоре. Шлемът й нямаше да се блъска повече в неща, които не вижда.

Ръката й за момент се закачи в захранващия кабел. Тя я разтърси, за да се освободи, и започна да се придърпва към високата колона от вода пред нея — наводненото стълбище.

Преди да стигне до там, получи първия си спазъм. Беше като хълцане — отчаян, несъзнателен опит да си поеме въздух. Изпусна шланга и усети, че гърдите й ще се пръснат от усилието да диша. Завладяваше я изкушението да махне шлема и да вдъхне дълбоко от водата. Нещо в съзнанието й настояваше, че тя ще може да диша от нея. То й казваше просто да опита. Да напълни дробовете си с вода. С каквото и да е, различно от токсините, които беше издишала в костюма си, създаден, за да я предпазва от такива токсини.

Гърлото й отново се сви в спазъм и тя се разкашля в шлема, докато се издърпваше към стълбището. Въжето беше там, задържано от гаечния ключ. Тя заплува към него, но знаеше, че вече е твърде късно. Дръпна го и усети, че е хлабаво. Незавързаният край на въжето започна мудно да се спуска на спирали към нея.

Тя се понесе бавно към повърхността. В костюма имаше много малко налягане и не можеше да се издигне бързо. Още един такъв спазъм в гърлото и щеше да се наложи да свали шлема. Чувстваше се замаяна и скоро щеше да припадне.

Жулиета затърси закопчалките на металната си яка. Завладя я усещане за дежа вю. Само че този път тя не мислеше ясно. Спомни си за супата, зловонната й миризма, пълзенето в тъмното хладилно помещение. Спомни се за ножа.

Опипа гърдите си и усети дръжката, която стърчеше от ножницата. Някои от другите й инструменти се бяха измъкнали от джобовете и висяха на канапите, които трябваше да попречат да се изгубят. Сега тези връзки само ги превръщаха в неудобство от допълнителни тежести, които я дърпаха надолу.

Тя се издигаше полека нагоре по стълбището. Тялото й трепереше от студа и от конвулсиите, причинени от липсата на въздух. Забравила за всякакъв здрав разум и загубила представа за мястото, където се намира, единственото, което осъзнаваше, беше отвратителната мъгла, която я убиваше, увиснала около главата й и уловена в шлема й. Насочи ножа към първата закопчалка в яката и натисна силно.

Чу се щракане и тя усети студени пръски вода по врата си. От костюма й излезе малък балон, който, въртейки се, започна да се издига пред визьора й. Тя опипом намери другата закопчалка, пъхна ножа в нея и шлемът се отдели. Водата запълни пространството пред лицето й и костюма, ужаси я с вцепеняващата си студенина. Повлече я обратно надолу, към мястото, откъдето беше дошла.

Смразяващият студ накара Жулиета да дойде на себе си. Примигна в щипещата зеленикава вода и видя ножа в ръцете си и шлема си, който се въртеше в мрака като балон въздух, отправил се в погрешната посока. Тя бавно потъваше след него. В дробовете й нямаше въздух, а десетките метри вода над нея я притискаха.

Мушна ножа в грешен джоб на гърдите си, видя отвертките и гаечните ключове, които бяха провиснали на връзките си след мъчителното й придвижване в мрака, след което ритна с крака по посока на шланга, който все още водеше нагоре към повърхността през четири етажа вода.

От яката й излизаха мехурчета въздух, пълзяха по врата й и нагоре през косата й. Жулиета сграбчи маркуча и спря да потъва, започна да се издърпва нагоре. Гърлото й жадуваше за глътка въздух, вода или каквото и да е. Импулсът да си поеме дъх беше непреодолим: Докато се набираше нагоре, видя нещо под стъпалата, което й вдъхна искрица надежда.

Мехурчета. Може би бяха останали от спускането й. Движеха се като течна спойка в кухините под спираловидното стълбище.

От гърлото на Жулиета излезе звук — дрезгав вик на отчаяние и на усилие. Тя размаха ръце през водата, борейки се с потъването на костюма, и се хвана за парапета на потопеното стълбище. Издърпа се нагоре, като се оттласна от парапета и стигна до най-близкия грозд блещукащи мехурчета, сграбчи ръба на стълбите и пъхна устата си от долната страна на стъпалото.

Пое отчаяна глътка въздух, като същевременно погълна и доста вода. Наведе глава под стъпалото и се закашля във водата и така в носа й нахлу пареща течност. За малко да се нагълта с вода, усети как сърцето й препуска и отново прилепи лице към мократа ръждива повърхност под стъпалото. Сви треперещите си устни и успя да си поеме малка глътка въздух.

Малките проблясъци светлина пред нея намаляха. Тя наведе глава и издиша встрани от стъпалото, като наблюдаваше как балончетата от дъха й се издигат. След това се наведе и притисна лице за нова глътка.

Въздух.

Тя примигна, за да прогони подводните сълзи, потекли от усилието да диша. Погледна нагоре към виещия се лабиринт от метални стъпала. Много от тях проблясваха като гъвкави огледала на местата, където останалият въздух помръдваше от трескавите й движения. Помисли си, че това е пътека, която не може да се сравни с нищо друго. Тя се отблъсна с крака и подмина няколко стъпала наведнъж, като се издърпваше първо с едната ръка, а после с другата към пролуките между стъпалата и поемаше малките мехурчета въздух в дълбоките десетина сантиметра кухини под всяко едно от тях, благодарна за плътните заварки на местата, където плочките с ромбовидна шарка бяха съединени преди стотици години. Стъпалата бяха оградени отвсякъде за по-голяма здравина и за да издържат стъпките на милиони крака, и сега задържаха излишния въздух, останал от спускането й. Устните й докосваха всяко мехурче, усещаха вкуса на метал и ръжда и целуваха спасението й.

Зелените аварийни светлини около нея бяха едни и същи, така че Жулиета не успяваше да види докрай площадките, през които преминаваше. Беше се съсредоточила в усилието да взима по пет стъпала при всяко поемане на въздух. Веднъж подмина шест стъпала без почти никакъв въздух, друг път на едно място, където мехурчето беше твърде малко, глътна вода. Сякаш беше изминала цяла вечност в издигане, при което се бореше с тежестта на наводнения си костюм и висящите от него инструменти. Не й хрумваше да спре и да ги отреже, само риташе с крака и се издърпваше нагоре под стъпалата. Поемаше си дълбоко и равномерно въздух, изсмукваше докрай мехурчетата, като внимаваше да не издишва към горните стъпала. После нови пет стъпала. Беше като детска игра на подскачане — прескачаш пет квадратчета наведнъж, не мамиш и внимаваш да не стъпиш върху тебеширената линия, — беше добра в това и ставаше все по-добра.

Изведнъж усети неприятно парене върху устните си и вкусът на водата стана отвратителен. Докато преминаваше покрай поредното стъпало, главата й се озова в слой, който вонеше на бензин и лепкав петрол.

Жулиета издиша последния си дъх, закашля се и изтри лицето си. Главата й все още беше пъхната под следващото стъпало. Тя дишаше тежко, смееше се и удари главата си в острия стоманен ръб на стъпалото. Беше свободна. За момент се задържа под повърхността, плувайки покрай парапета, очите й пареха от петрола и бензина, които се носеха отгоре. Като плискаше шумно по водата и викаше Соло, тя се прекачи през парапета. С треперещи колене най-сетне откри стъпалата.

Беше оцеляла. Вкопчена в сухите стъпала над нея и навела глава, тя едва си поемаше дъх с хриптене. Краката й бяха вкочанени. Опита се да извика, че е успяла, но от устата й се отрони единствено скимтене. Беше й студено. Замръзваше. Ръцете й трепереха, докато се влачеше нагоре по безмълвните стъпала. Не се чуваше тракането на компресора, нито имаше протегнати ръце, които да й помогнат.

— Соло…?

Тя пропълзя по петте стъпала до площадката и се претърколи по гръб. Някои от инструментите й се бяха закачили за стъпалата по-надолу и я дърпаха на местата, където бяха завързани за джобовете й. От костюма й се стичаше вода, която мокреше врата й, събираше се на локва около главата й и влизаше в ушите й. Тя завъртя глава — трябваше да свали костюма, в който замръзваше — и откри Соло.

Той лежеше на едната си страна със затворени очи. По лицето му се стичаше кръв, част от която вече се беше спекла и бе засъхнала.

— Соло?

Ръката й трепереше ужасно, когато се пресегна да го разтърси. Какво си беше причинил?

— Ей, събуди се по дяволите!

Зъбите й тракаха. Тя го сграбчи и яростно го разтърси.

— Соло! Имам нужда от помощ!

Едното му око леко се отвори. Той примигна няколко пъти, след това се преви на две и се закашля. Подът край лицето му се покри с петна кръв.

— Помощ — повтори тя.

Затърси ципа на гърба си, без да осъзнава, че Соло се нуждае от нейната помощ.

Соло се закашля в ръката си, след това се претърколи по гръб. Отнякъде на главата му все още бликаше кръв и сега на местата, където тя беше засъхнала преди известно време, се стичаха пресни струйки.

— Соло?

Той изстена. Жулиета допълзя по-близо. Едва усещаше тялото си. Той прошепна нещо и в тишината гласът му прозвуча стържещо.

— Хей… — Тя доближи лицето си до неговото.

Усещаше устните си подути и безчувствени и вкусът на бензин не беше изчезнал.

— Не се казвам…

Когато се закашля, от устата му изхвърчаха червеникави пръски. Повдигна ръка на няколко сантиметра, сякаш се опитваше да закрие устата си, но така и не успя да го направи.

— Не се казвам… — повтори той отново.

Главата му се олюляваше и Жулиета най-сетне осъзна, че той е лошо ранен. Умът й се изясни достатъчно, за да види в какво състояние е той.

— Не мърдай — промърмори тя. — Соло, искам да стоиш неподвижен.

Опита се да се изправи — да събере сили да се движи. Соло примигна и я погледна. Очите му бяха изцъклени, кръвта беше оцветила сивата му брада в червено.

— Не Соло — с усилие изрече той. — Казвам се Джими…

Отново се закашля и забели очи.

— …и не мисля…

Затвори клепачи и след това ги присви от болка.

— …не мисля, че съм…

— Остани с мен — примоли му се Жулиета и по премръзналото й лице започнаха да се стичат сълзи.

— …не мисля, че някога съм бил сам — прошепна той и чертите на лицето му се отпуснаха, а главата му клюмна върху студената стоманена площадка.

70

Чайникът върху печката бълбукаше. Над него се вдигаше пара и малки капчици вода изскачаха на свобода над ръба му. Лукас изсипа в миниатюрната цедка щипка чаени листа от металната кутия с капачка. Докато спускаше малката кошничка за запарване в чашата си, ръцете му трепереха. Когато вдигна чайника, върху котлона се изля малко вода. Капките изсъскаха и във въздуха се разнесе миризма на изгоряло. Докато сипваше кипящата вода върху листата, Лукас наблюдаваше Бърнард с крайчеца на окото си.

— Просто не разбирам — каза той, като държеше чашата с две ръце, за да проникне топлината в дланите му. — Как някой би могъл…? Как някой би могъл да направи нещо подобно нарочно? — Той поклати глава, надникна в чашата си, където няколко дръзки листа вече се бяха освободили и плуваха извън кошничката, и след това вдигна очи към Бърнард. — И вие сте знаели за това? Как…? Как може да знаете за това?

Бърнард се намръщи. Той приглади мустака си с една ръка, докато другата почиваше върху корема му, скрит под гащеризона.

— Иска ми се да не знаех — отвърна той. — Сега разбираш защо някои факти, някои части от познанието трябва да бъдат потулвани веднага, щом се появят. Любопитството ще разгори тези въгленчета и ще срине силоза до основи. — Той сведе поглед към обувките си. — Също като теб и аз проумях истината просто защото знаех онова, което ни е нужно, за да вършим тази работа. Затова те избрах, Лукас. Ти и още неколцина други имате представа какво се съхранява на тези сървъри. Вече си готов да научиш повече. Можеш ли да си представиш какво би станало, ако разкажеш нещо от това на някой от онези, които всеки ден отиват на работа, облечени в червените си или зелените гащеризони?

Лукас поклати глава.

— Знаеш ли, случвало се е и преди. Силоз десет загина по този начин. Седях ето тук — той посочи към малкия кабинет с книгите, компютъра и съскащото радио — и слушах как става. Слушах как сянката на моя колега разказваше за своята лудост на всеки, готов да го изслуша.

Лукас се загледа в чая си. Няколко листа се носеха по горещите течения на потъмняващата вода, останалите все още бяха затворени в кошничката.

— Затова настройките на радиостанцията са блокирани — досети се той.

— Затова си затворен и ти.

Лукас кимна. Подозираше, че е така.

— Колко дълго ви държаха тук? — Той хвърли поглед към Бърнард и в съзнанието му проблесна споменът за шериф Билингс, който преглеждаше пистолета си по време на посещението на майка му.

Дали ги бяха подслушвали? Щяха ли да застрелят и него, и майка му, ако й беше казал нещо?

— Прекарах тук малко повече от два месеца, докато моят създател не се увери, че съм готов и че съм приел и разбрал всичко, което бях научил — отвърна Бърнард и скръсти ръце върху корема си. — Наистина ми се иска да не беше задавал този въпрос, да не го беше поставял толкова рано. Много по-добре щеше да е да научиш отговора, когато си по-възрастен.

Лукас сви устни и кимна. Беше странно да разговаря по този начин с някой, който беше негов началник, който знаеше много повече от него и беше далеч по-мъдър. Каза си, че такъв разговор човек вероятно би водил с баща си — само без частта, свързана с планирането и провеждането на унищожението на целия свят.

Лукас наведе глава и вдъхна уханието на мокрите листа. Мирисът на мента беше като острие, разсичащо напрежението от стреса, като докосване до някакъв център на спокойствие в дълбините на мозъка му. Той пое и задържа това ухание и накрая го изпусна. Бърнард отиде до малката печка в ъгъла на склада и започна да приготвя чай за себе си.

— Как са го направили? — попита Лукас. — Как са убили толкова много хора? Знаете ли как са го сторили?

Бърнард сви рамене. Потупа по металната кутия с един пръст и изсипа точно определено количество в друга кошничка.

— Няма да се учудя, ако продължават да го правят. Никой не споменава колко дълго би трябвало да продължи. Съществуват опасения, че малки групи оцелели може да са се укрили на други места по света. Операция петдесет напълно се обезсмисля, ако и някой друг оцелее. Населението трябва да бъде хомогенно…

— Мъжът, с когото говорих, каза, че сме само толкова. Само тези петдесет силоза…

— Четирийсет и седем — поправи го Бърнард. — И наистина, доколкото знаем, това е всичко. Трудно е да си представим, че и някой друг е бил толкова добре подготвен. Но винаги съществува някаква вероятност. Минали са само няколкостотин години.

— Няколкостотин? — Лукас се облегна на тезгяха, вдигна чая си, но ароматът на ментата вече не достигаше до него. — Значи преди стотици години сме решили…

— Те са решили — поправи го Бърнард и напълни чашата си с вода, от която все още се надигаше пара. — Не включвай себе си. И определено не включвай мен в това число.

— Добре, те са решили да унищожат света. Да изтрият всичко от лицето на земята. Защо?

Бърнард остави чая си върху печката, за да се запари. Свали си очилата, избърса парата от тях, след това посочи с тях към стената с рафтовете с книги.

— Заради най-лошите части от нашия Завет, ето защо. Поне аз мисля, че това биха отговорили, ако бяха още живи. — Той снижи глас и промърмори: — Но не са, за което трябва да благодарим на Бога.

Лукас потръпна. Още не можеше да повярва, че някой би взел такова решение, независимо при какви условия. Помисли си за милиардите хора, които се оказваше, че са живели под звездите преди няколкостотин години. Никой не можеше да убие толкова много хора. Как изобщо някой можеше да приеме толкова много живот за даденост?

— И сега ние работим за тях — гневно отбеляза Лукас.

Отиде до мивката, извади кошничката от чашата си и я остави върху неръждаемата стомана да се изцеди. Отпи предпазливо, като сърбаше, за да не се изгори.

— Казвате да не включваме себе си в това число, но сега ние сме част от всичко това.

— Не — каза Бърнард, след което се отдалечи от печката и застана пред малката карта на света, която висеше над масата. — По никакъв начин не сме част от онова, което са сторили онези побъркани шибаняци. Ако тези хора, хората, направили това, бяха в една стая с мен, щях да ги избия до крак. — Той удари картата с дланта си. — Щях да ги убия с голи ръце.

Лукас не каза нищо. Не помръдна.

— Те не са ни оставили никакъв шанс. Това не е шанс. — Бърнард посочи с ръка стаята около тях. — Това са затвори. Килии, не домове. Те не са предназначени да ни защитават, а да ни принудят под заплахата от смърт да осъществим тяхната мечта.

— Мечта за какво?

— За свят, където ще сме почти еднакви, където ще сме твърде близо един до друг, за да си губим времето в битки и да пропиляваме ресурсите си, за да пазим същите тези ограничени ресурси. — Бърнард вдигна чашата си и шумно засърба от нея. — Поне такава е моята теория. След десетилетия четене. Хората, които са направили това, са ръководели могъща държава, която е започвала да се разпада. Те са предусещали края, своя край, и това ги е уплашило до смърт. Когато времето започнало да изтича — имай предвид, че е продължило десетилетия, — те решили, че имат един шанс да запазят себе си, да запазят онова, което смятали за своя начин на живот. И така, преди да загубят единствената си възможност, те задействали своя план.

— Без никой да знае? Как?

Бърнард отпи отново. Премляска и избърса мустака си.

— Кой знае? Може би никой не би повярвал така или иначе. Може би наградата за запазване на тайната е била да станеш част от нея. Правели са разни неща във фабрики — по-големи, отколкото можеш да си представиш, — за чието съществуване не знаел никой. В такива фабрики изработвали и бомби, за които подозирам, че са изиграли съществена роля във всичко това. Всичко това, без никой да разбере. В Завета има и истории за хора от отдавнашни времена в земя с велики крале, подобни на кметовете, но управлявали много повече хора. Когато тези хора умрели, под земята били построени сложни, пълни със съкровища камери. За изграждането им били необходими усилията на стотици хора. Знаеш ли как запазвали местонахождението на тези камери в тайна?

— Плащали са на работниците цял тон читове? — повдигна рамене Лукас.

Бърнард се засмя. Махна от езика си едно листо чай.

— Не са имали читове. И не, погрижили са се тези хора да си държат езика зад зъбите. Убили са ги.

— Собствените си хора? — Лукас хвърли поглед към книгите и се зачуди в коя ли метална кутия се намира тази история.

— И на нас ни се налага да убиваме, за да запазим някои тайни. — Лицето на Бърнард стана по-сурово, докато казваше това. — Един ден, когато поемеш нещата в свои ръце, това ще бъде част от работата ти.

Лукас усети остра болка в корема, когато осъзна истината в тези думи. За пръв път придоби бегла представа за онова, което се беше наел да върши. В сравнение с него убиването на хора с пушка изглеждаше като почтена работа.

— Ние не сме хората, които са създали този свят, Лукас, но от нас зависи дали ще оцелеем в него. Трябва да разбереш това.

— Не можем да контролираме къде се намираме в момента — промълви Лукас, — имаме влияние само над това, което ни предстои да правим.

— Мъдри думи — отбеляза Бърнард и отпи отново от чая.

— Да. Едва сега започвам да ги оценявам.

Бърнард остави чашата си в мивката и мушна ръка в гащеризона при закръгления си корем. За момент той изгледа втренчено Лукас, след което отново насочи очи към малката карта на света.

— Това е било дело на лоши хора, но тях ги няма. Забрави ги. Просто запомни следното — те са затворили потомството си, за да осигурят собственото си оцеляване. Вкарали са ни в тази игра — игра, в която нарушим ли правилата, всички ще умрем. Но животът по тези правила и тяхното изпълняване означава, че всички ние ще страдаме.

Той нагласи очилата си, отиде при Лукас и го потупа по рамото.

— Гордея се с теб, синко. Приемаш това много по-добре от мен. Сега си почини. Освободи малко място в главата и сърцето си. Утре продължавай с ученето.

Той се отправи към кабинета, коридора и далечната стълба в края.

Лукас кимна, без да пророни нито дума. Изчака Бърнард да си отиде и приглушеният металически звук в далечината да му подскаже, че решетката е обратно на мястото си, преди да отиде в кабинета и да погледне голямата схема, онази със задрасканите силози. Хвърли поглед към силоз едно и се зачуди кой ли, по дяволите, ръководи всичко това и дали той също може да даде разумно обяснение на действията си, като се оправдае, че те са му били натрапени и той всъщност не е виновен, а просто е следвал нещо, което е наследил — извратена игра с шибани правила, относно чието съществуване почти всички са държани в неведение.

Кои, по дяволите, бяха тези хора? Можеше ли да види себе си като един от тях?

Как така Бърнард не разбираше, че той самият е един от тях?

71

Вратата на генераторната зала се затръшна след нея и приглуши пукота на изстрелите до далечно тракане. Носена от уморените си крака, Шърли се затича към контролната стая, без да обръща внимание на приятелите и колегите си, които я питаха какво става навън. След силния взрив и спорадичната стрелба те стояха свити край стените и зад парапета. Преди да стигне до контролната стая, тя видя върху главния генератор няколко работници от втората смяна, които се занимаваха с масивната изпускателна тръба на боботещата машина.

— Взех го! — с хриптящ глас извика Шърли и затръшна след себе си вратата на стаята за управление.

Кортни и Уокър вдигнаха поглед от пода. Широко отворените очи и увисналата челюст на Кортни подсказаха на Шърли, че е пропуснала нещо.

— Какво? — попита тя и подаде двата предавателя на Уокър. — Чу ли го? Уок, тя знае ли?

— Как е възможно това? — попита Кортни. — Как е оцеляла тя? И какво се е случило с лицето ти?

Шърли докосна устната си и наранената си брадичка. Пръстите й се покриха с кръв. Избърса устата си с ръкава на ризата.

— Ако това проработи — промърмори Уокър, докато въртеше в ръцете си единия предавател, — можем да попитаме самата Джулс.

Шърли се обърна и погледна през прозореца към генераторната зала. Дръпна ръкава от лицето си.

— Какво правят Карл и останалите с изпускателната тръба? — попита тя.

— Имат някакъв план да я пренасочат — отвърна Кортни.

Тя стана от пода, а Уокър се захвана да запоява нещо. Миризмата й напомни за неговата работилница. Той мърмореше за зрението си, когато Кортни се присъедини към Шърли до прозореца.

— Да я пренасочат накъде?

— Към Информационния. Поне Хелайн каза така. Охлаждането за тяхната сървърна зала минава през тавана тук, преди да тръгне нагоре по шахтата на Механичния. Някой е забелязал на схемата колко са близо и е измислил начин как да отвърнем на удара от тук.

— Значи ще ги задушим с нашите изгорели газове? — разтревожи се Шърли.

Тя се запита какво ли би казал Нокс, ако беше още жив и командваше той. Сигурно проблемът не беше във всичките онези мъже и жени, които седяха зад бюрата си там, горе.

— Уок, след колко време ще можем да говорим? И да се опитаме да се свържем с нея?

— Почти съм готов. Проклетите лупи…

Кортни сложи ръка върху рамото на Шърли.

— Добре ли си? Държиш ли се?

— Аз ли? — Шърли се засмя, поклати глава, после погледна петната кръв по ръкава си и усети потта, която се стичаше по гърдите й. — Още съм в шок. Вече нямам представа какво, по дяволите, се случва. Ушите ми звънтят от онова, което направиха със стълбището. Мисля, че не си навехнах глезена. И умирам от глад. О, и споменах ли, че приятелката ми не е толкова мъртва, колкото си мислех?

Тя си пое дълбоко дъх.

Кортни продължи да я гледа загрижено. Шърли знаеше, че не я пита това.

— И да, Марк ми липсва — тихо добави тя.

Кортни я прегърна и я придърпа по-близо към себе си.

— Съжалявам — каза тя, — не исках да…

Шърли й махна да замълчи. Двете стояха безмълвни и наблюдаваха през прозореца, докато малкият екип от втората смяна работеше по генератора, опитвайки се да пренасочи изпускането на вредните газове от машината, голяма колкото цял апартамент, към трийсетите етажи високо горе.

— Но знаеш ли какво? Има моменти, в които се радвам, че той не е тук. Миговете, когато си давам сметка, че и аз самата няма да изкарам много дълго — не и щом се доберат до нас, — и когато съм доволна, че той не е тук, за да се тормози, да се тревожи какво ще ни сторят. Какво ще сторят на мен. И се радвам, че не ми се налага да го гледам как участва в тези битки, как живее на дажби и как се занимава с безумия като това. — Тя посочи с брадичка към работниците отвън.

Знаеше, че Марк или щеше да е там и да ръководи това пъклено дело, или щеше да е отвън, притиснал към бузата си приклад на пушка.

— Ало. Проба. Ало, ало.

Двете жени се обърнаха и видяха, че Уокър щрака червения превключвател на детонатора. Беше сложил микрофона от слушалките под брадичката си и бе сбърчил съсредоточено чело.

— Жулиета? — повика я той. — Чуваш ли ме? Ало?

Шърли застана до Уокър, клекна до него и сложи ръка на рамото му. Тримата гледаха слушалките и чакаха отговор.

— Ало? — разнесе се тих глас от миниатюрните високоговорители.

Шърли сложи ръка на гърдите си, останала без дъх от чудото, че получават отговор. Секунда по-късно след внезапния изблик на отчаяна надежда тя осъзна, че това не е Жулиета. Гласът беше различен.

— Това не е тя — обезсърчено прошепна Кортни.

Уокър махна с ръка, за да я накара да замълчи. Червеният превключвател шумно изщрака, когато той се приготви да предава.

— Здравейте. Казвам се Уокър. Приехме предаване от един приятел. Има ли някой там?

— Попитай ги къде се намират — изсъска му Кортни.

— Къде точно се намирате? — добави Уокър, преди да отпусне превключвателя.

Малките високоговорители изпукаха.

— Никъде. Никога няма да ни откриете. Стойте настрана.

Последва пауза и съскането на статичните смущения.

— И приятелят ви е мъртъв. Ние го убихме.

72

Водата в костюма беше ледена, въздухът — студен, а комбинацията от двете — смъртоносна. Зъбите на Жулиета тракаха силно, докато тя режеше с ножа. Плъзна острието по мократа повърхност на костюма. Усещането, че вече е правила всичко това и преди, не можеше да се сбърка.

Първо свали ръкавиците. Костюмът беше съсипан, от всяка цепнатина се изливаше вода. Жулиета разтри ръцете си една в друга — почти не ги чувстваше. Тя проряза материята над гърдите си и погледът й попадна върху Соло, който оставаше мъртвешки неподвижен. Видя, че големият му гаечен ключ е изчезнал. Чантата им с припаси също липсваше. Компресорът беше обърнат настрани, шлангът беше усукан под него, а от разхлабената капачка на резервоара течеше гориво.

Жулиета замръзваше. Едва успяваше да си поеме дъх. След като разряза костюма на гърдите, тя заизвива краката си, за да ги измъкне през дупката, завъртя задницата на костюма пред себе си и се опита да разлепи велкрото.

Пръстите й бяха твърде безчувствени, за да успее да го направи. Вместо това прокара ножа през мястото, където беше залепено велкрото, и започна да го реже, докато не откри ципа.

Накрая, след като стисна пръсти до побеляване, тя освободи яката и махна костюма от себе си. Това нещо тежеше двойно повече с цялата тази вода в него. Тя остана в двата пласта долен костюм, все още мокра до кости и трепереща. Държеше ножа в ръката си, която се тресеше. До нея лежеше тялото на един добър човек — човек, оцелявал след всички трудности, пред които го беше изправил този гаден свят, преди тя да се появи.

Жулиета се приближи до Соло и сложи ръка на шията му. Ръцете й бяха ледени. Не напипваше пулса му и не беше сигурна дали изобщо ще може да го направи. Със замръзналите си пръсти едва усещаше, че го докосва.

Тя мъчително се изправи на крака, като за малко не се строполи отново, и се хвана за парапета на площадката. Отправи се със залитане към компресора, защото знаеше, че трябва да се стопли. Изпитваше силно желание да заспи, но й беше ясно, че ако го направи, никога няма да се събуди.

Бидонът с гориво беше все още пълен. Тя се опита да свали капачката, но ръцете й бяха безполезни. Бяха безчувствени и се тресяха от студа. Дъхът й образуваше пред нея облачета от пара, което смразяващо й напомни, че губи малкото й останала телесна топлина.

Тя сграбчи ножа. Като го държеше с две ръце, опря върха му в капачката. Плоската му дръжка беше по-лесна за хващане от пластмасовата капачка. Завъртя ножа и сцепи капачката. След като я разхлаби, издърпа ножа и направи останалото с ръце, като остави острието в скута си.

Наклони бидона над компресора и намокри големите гумени колела, шасито и целия мотор. Така или иначе, нямаше да го използва никога повече — не смяташе да разчита на него или на каквото и да било друго за въздуха си. Остави все още полупълния бидон и го плъзна встрани от компресора, като го бутна с крак. Горивото се стичаше по решетката и мелодично капеше върху водата долу. Звукът отекваше между бетонните стени на стълбището и цветният токсичен разлив върху водната повърхност започна да се уголемява.

Тя замахна с ножа, насочила тъпата му част надолу, и го удари в металните ребра на топлообменника. При всеки удар дърпаше ръката си назад, очаквайки, че ще избухнат пламъци. Но не се получаваше искра. Удари по-силно, макар че никак не искаше да повреди скъпоценния си инструмент и единственото си средство за защита. Неподвижното тяло на Соло й напомняше, че може да има нужда от ножа, ако успее да оцелее след смъртоносния студ…

Острието удари странично, чу се леко пукане, по ръката й премина топлина и плисна върху лицето й.

Жулиета пусна ножа и размаха ръка, но тя не гореше. Затова пък компресорът беше в пламъци. Част от решетката също.

Когато пламъкът започна да замира, тя грабна бидона и плисна от него още малко гориво. Беше възнаградена с големи оранжеви огнени езици, които се издигнаха във въздуха. Гумите се пукнаха, докато горяха. Жулиета се строполи близо до огъня и усети топлината на пламъците, които танцуваха по цялата метална машина. Започна да се съблича, като от време на време поглеждаше към Соло. Обеща си, че няма да остави тялото му тук, щеше да се върне за него.

Крайниците й започнаха да си възвръщат чувствителността — в началото постепенно, но после с пареща болка. Както беше гола, тя се сви на топка до малкия и слаб огън. Разтри ръцете си и започна да духа върху дланите си. Наложи й се на два пъти да подхранва гладния огън. Само колелата горяха както трябва и благодарение на тях не й се наложи отново да прави искра. Чудната топлина успя да пропълзи донякъде по решетката на площадката и така затопли голата й кожа на местата, където тя се докосваше до метала.

Зъбите й тракаха много силно. Жулиета погледна стълбището и през тялото й премина един нов страх — страхът, че всеки момент от него може да се разнесе тропотът на спускащи се надолу обувки, че е в капан между останалите оцелели и ледената вода. Тя взе ножа си и го протегна пред себе си с две ръце, като се опита с усилие на волята да се застави да не трепери толкова.

Когато мярна отражението на лицето си в острието, тя се разтревожи още повече. Изглеждаше бледа като призрак. Устните й бяха посинели, около очите й имаше тъмни кръгове и изглеждаха хлътнали. Тя почти се засмя, когато видя как трепери устата й и как тракат зъбите й. Побърза да застане по-близо до огъня. Оранжевата светлина танцуваше върху острието на ножа, неизгорялото гориво капеше върху водата и образуваше сребристи петна върху цветната й повърхност.

Когато последните остатъци от бензина изгоряха и пламъците намаляха, Жулиета реши да действа. Все още трепереше, но в дълбините на шахтата, толкова далеч от електричеството на Информационния, беше студено. Тя опипа двата черни долни костюма, които беше свалила. Беше оставила единия от тях на купчина и той все още беше подгизнал. Другият поне беше опънат — ако беше разсъждавала трезво, щеше да го окачи да съхне. Бе влажен, но беше по-добре да го облече и да го изсуши с тялото си, отколкото да позволи на студения въздух да изсмуче топлината от тялото й. Пъхна краката си вътре, с мъка успя да мушне ръцете си в ръкавите и след това вдигна ципа отпред.

Върна се при Соло, стъпвайки върху босите си, безчувствени и несигурни ходила. Този път успя да опипа шията му. Беше топла. Не можеше да си спомни колко дълго тялото остава в това състояние. След това усети слабото и бавно туптене в шията му. Сърцето му биеше.

— Соло! — тя го разтърси за раменете. — Хей…

Какво име беше прошепнал той?

— Джими! — спомни си тя.

Докато го разтърсваше, главата му се клатеше от едната на другата страна. Провери скалпа му под чорлавата коса и видя много кръв. Отново се огледа за чантата си — в нея бяха сложили храна, вода и сухи дрехи за преобличане, когато се върне, — но тя беше изчезнала. Вместо нея взе другия си долен костюм. Не беше сигурна за качеството на водата в плата, но все беше по-добре от нищо. Смачка го на стегната топка и изстиска каквото можа върху устните му. Изцеди още и на главата му. Дръпна косата назад, за да огледа раната, и опипа с пръсти порязаното място. В мига, в който водата докосна отворената рана, сякаш беше натиснала някакъв бутон, Соло се дръпна настрани, далеч от ръката й и от капките от долния костюм. Зъбите сред брадата му проблеснаха в жълто, когато той изкрещя от болка, ръцете му се надигнаха от площадката и увиснаха във въздуха, напрегнати и все още безчувствени.

— Соло. Хей, всичко е наред.

Тя го подхвана. Очите му се въртяха във всички посоки, клепачите му потрепваха.

— Всичко е наред — повтори тя. — Ще се оправиш.

Използва свития на топка долен костюм, за да почисти раната му. Соло изстена и хвана китката й, но не се отдръпна.

— Щипе — каза той, след което примигна и се огледа. — Къде съм?

— Дълбоко долу — припомни му тя, щастлива, че го чува да говори, и готова да се разплаче от облекчение. — Мисля, че си бил нападнат…

Той се опита да седне, изстена през зъби и силно стисна китката й.

— Полека — каза му тя и се опита да го задържи. — Имаш сериозна рана на главата. Доста се е подула.

Тялото му се отпусна.

— Къде са те? — попита той.

— Не знам — отвърна Жулиета. — Какво си спомняш? Колко души бяха?

Той затвори очи. Тя продължи да попива раната му.

— Мисля, че беше само един. — Очите на Соло се разшириха, сякаш споменът за нападението го изненада. — Беше на моята възраст.

— Трябва да се качим горе — каза му тя. — Трябва да отидем на топло, да почистим раната ти и да се изсуша. Мислиш ли, че ще можеш да се движиш?

— Не съм луд — заяви Соло.

— Знам, че не си.

— Нещата, които се преместваха, светлините — не бях аз. Не съм луд.

— Не — съгласи се Жулиета.

Тя си спомни за всичките пъти, когато беше мислила същото за себе си в тукашното дълбоко долу, обикновено докато тършуваше в Снабдяването.

— Не си луд — успокои го тя. — Изобщо не си луд.

73

Лукас не можеше да се насили да учи — не и онова, което трябваше да учи. Книгата за Реда стоеше отворена на дървеното бюро. Малката настолна лампа върху дълга стойка беше наклонена над него и я обливаше в поток от светлина. Вместо да чете, Лукас стоеше пред схемата на стената, загледан в подредбата на силозите, които бяха разположени на разстояние един от друг подобно на сървърите в стаята над него, и слушаше звуците на далечния сблъсък, които се долавяха сред пукота на радиото.

Последната атака беше започнала. Екипът на Симс беше загубил няколко човека в ужасна експлозия (беше нещо, свързано със стълбището, но не голямото стълбище) и сега водеха битка, за която се надяваха да е последната. Малките високоговорители до радиостанцията пращяха от статичните смущения, докато мъжете координираха нападението помежду си, Бърнард крещеше заповеди от кабинета си едно ниво по-нагоре и всичко това ставаше на фона на оръжейна стрелба.

Лукас знаеше, че не трябва да слуша, и въпреки това не можеше да спре. Жулиета щеше да му се обади всеки момент и да го попита какви са новините. Щеше да иска да разбере какво се е случило, как е настъпил краят и единственото по-лошо нещо от това да й разкаже би било да признае, че не е могъл да понесе да слуша.

Той се пресегна и докосна кръглия покрив на силоз седемнайсет. Сякаш беше бог, който наблюдава отвисоко. Представи си как ръката му пробива тъмните облаци над Жулиета и се простира над покрива, построен, за да приюти хиляди хора. Той потърка червения X, надраскан върху силоза — двете чертички признание за огромната загуба. Под пръстите му следите бяха някак восъчни, сякаш са били надраскани с пастел или нещо подобно. Опита се да си представи новината, че за един ден цял народ беше изчезнал, беше унищожен. Трябваше да порови в бюрото на Бърнард — своето бюро, — да намери червения цвят и да зачертае поредния шанс за техния Завет, поредната загубена надежда.

Лукас вдигна поглед към лампите над главата си, които светеха равномерно и не примигваха. Защо тя не му се обаждаше?

Нокътят му закачи едната червена черта и обели парченце от нея. Восъкът се завря под нокътя му, но хартията отдолу си оставаше оцветена в кървавочервено. Нямаше как да го изтрие, да го почисти и отново да върне нещата такива, каквито са били…

От радиостанцията се разнесе стрелба, Лукас отиде при рафта, където беше монтирано малкото устройство, и се заслуша в заповедите, които се крещяха, и виковете на хората, които умираха. Челото му стана лепкаво от пот. Знаеше какво е усещането да дръпнеш спусъка и да сложиш край на нечий живот. Почувства празнота в гърдите си и слабост в коленете. Лукас се опря с хлъзгави длани на полицата и погледна към предавателя, който стоеше в заключената си клетка. Копнееше да се обади на тези хора и да им каже да не го правят, да спрат цялата тази лудост, насилието и безсмислените убийства. Върху всички тях можеше да се появи червен кръст. От това трябваше да се страхуват, а не един от друг.

Докосна металната клетка, която не му позволяваше да контролира радиостанцията, и си даде сметка колко истина се крие в това и колко глупаво би било да се опитва да го каже на всички останали. Беше наивно и нямаше да промени нищо. Беше твърде лесно да действаш под влиянието на краткотрайна ярост, застанал зад дулото на пушката. Предотвратяването на изчезването на човешкия вид изискваше нещо различно, нещо, в което има повече далновидност и невъобразимо търпение.

Ръката му се плъзна по металната решетка. Той надникна към една от скалите. Стрелката сочеше към номер „18“. Имаше петдесет номера, разположени в шеметен кръг — по един за всеки силоз. Лукас напразно се опита да разтърси клетката, защото искаше да слуша нещо различно. Какво се случваше във всички тези далечни места? Вероятно безобидни неща. Шеги и разговори за дреболии. Клюки. Можеше да си представи трепета, който би изпитал, ако се намеси в някой от тези разговори и се представи на хора, които не са сред посветените. Щеше да им каже „Аз съм Лукас от силоз осемнайсет“. И тогава те щяха да поискат да разберат защо силозите имат номера. А Лукас щеше да им каже да бъдат добри едни с други, защото са останали толкова малко хора, както и че всички книги и всички звезди във вселената са безполезни, когато няма кой да ги чете и кой да се взира в тях през разкъсващите се облаци.

Остави радиото със звуците на войната, носещи се от него, и мина покрай бюрото с неговия настойчив конус светлина, обливаща онази мрачна книга. Провери ламаринените кутии за нещо, което би привлякло вниманието му. Не можеше да си намери място. Може би трябваше отново да потича между сървърите, но това означаваше, че пак ще се наложи да се къпе, а по някаква причина това се беше превърнало за него в непоносима досада.

Той приклекна в далечния край на рафтовете и започна да преглежда разхвърляните там купчини с документи, които не бяха в метални кутии. Тук от години се събираха написани на ръка допълнения към Завета. Бележки и напомняния към бъдещите водачи на силоза, инструкции и наръчници. Той извади наръчника за стаята за управление на генератора — онзи, който Жулиета беше написала. Преди седмици беше наблюдавал как Бърнард нарежда документите на полиците, споменавайки, че могат да се окажат полезни, ако положението дълбоко долу се влоши.

А от радиостанцията долитаха най-лошите новини.

Лукас отиде до бюрото си и изви стойката на лампата, за да прочете написаното на ръка вътре. Имаше дни, в които се страхуваше от обажданията й, страхуваше се да не го хванат, да не би Бърнард да отговори вместо него или тя да поиска от него неща, които той не можеше да направи и никога повече не би направил. А сега, когато лампите над главата му светеха постоянно, без да примигват, и не се чуваше никакъв звън, единственото, което искаше, беше тя да му се обади. Сърцето му жадуваше за това. Някаква част от него знаеше, че онова, с което се е заела, е опасно, че може да се е случило нещо лошо. В края на краищата тя живееше под червения X — знака, който означаваше смърт за всички под него.

Страниците на наръчника бяха пълни с бележки, които тя беше написала с остър графит. Той потри една от тях с пръст и усети вдлъбнатините. В действителност съдържанието беше непонятно за него. Настройки за скалите във всякакъв възможен ред, положения на клапаните, електрически схеми. Докато прелистваше страниците, той разбра, че наръчникът е проект, който доста наподобява неговите звездни карти, създаден от ум, който много прилича на неговия. Това осъзнаване направи разстоянието помежду им по-ужасно. Защо нещата не можеха да се върнат назад? Да се върнат към времето преди почистването, преди поредицата погребения. Всяка вечер тя щеше да излиза от работното си място и да сяда до него, докато той се взираше в мрака. Щяха да размишляват и да наблюдават, да разговарят и да чакат.

Той обърна наръчника и прочете няколко напечатани думи от пиесата, които бяха почти също толкова неразбираеми. В полетата имаше бележки, написани от друга ръка — Лукас предположи, че са от майката на Жулиета или пък от някой от актьорите. На някои от страниците имаше схеми — малки стрелки означаваха определени движения. Той реши, че са бележките на актьор. Сценични указания. Вероятно пиесата беше скъп спомен за Жулиета — жената, към която той изпитваше силни чувства и чието име присъстваше в заглавието.

Той прочете набързо редовете в търсене на нещо поетично, което да отговаря на мрачното му настроение. Докато текстът се нижеше пред очите му, мярна познат почерк, различен от този на актьора. Запрелиства на обратно, като търсеше страницата, където го беше видял, докато накрая я откри.

Нямаше съмнение, че това беше написано от ръката на Жулиета. Той премести пиесата под светлината, за да може да прочете избледнелия текст:

Джордж,

Тъй спокоен тук лежиш. Бръчиците няма ги, докато спиш. Докосване, когато другите са от нас далече. Те чудят се какво ли става там, но истината само аз знам. Чакай ме. Чакай ме. Скъпи мой, чакай там. Нека моята погребана молба стигне до твоята душа. С таз открадната целувка тайната ни любов расте и нека никой друг това не разбере.

Лукас почувства в гърдите му да се забива ледено острие. Усети как копнежът му е заменен от изблик на гняв. Кой беше този Джордж? Някаква любовна история от детството й? Жулиета никога не беше имала одобрена връзка — беше проверил официалните регистри на следващия ден, след като се бяха запознали. Достъпът до сървърите му даваше някои не съвсем законни предимства. Може би беше някакво увлечение? Някой мъж от Механичния, който вече е бил влюбен в друго момиче? За Лукас тази възможност беше дори по-лоша. Някой мъж, за който тя копнееше повече, отколкото някога би копняла за него. Затова ли беше приела работа толкова далеч от дома? За да избяга от този Джордж, когото не можеше да има, и от чувствата, които беше скрила в пиеса за забранената любов?

Той се обърна и се отпусна на стола пред компютъра на Бърнард. Размърда мишката и дистанционно влезе в сървърите на горния етаж. Страните му бяха поруменели от това болно чувство, това ново усещане. Знаеше, че се нарича ревност, но не беше наясно с буйните и необмислени постъпки, към които води тя. Той влезе в досиетата на служителите и започна да търси дали дълбоко долу има, Джордж“. Имаше четири резултата. Той изкопира номера на идентификационната карта на всеки от тях, сложи го в текстови файл и го подаде в Отдела за идентификация. Докато се появяваха снимките на хората, той прехвърли досиетата им, като изпитваше известна вина, че злоупотребява с положението си, и беше леко обезпокоен от откритието си. Освен това вече не чувстваше такова мъчително отегчение, защото беше открил нещо, с което да се занимава.

Само един от четиримата души на име Джордж работеше в Механичния. Беше по-възрастен. Докато радиото зад него пропукваше, Лукас се зачуди какво ли ще се случи с този мъж, ако той все още е там, долу. Имаше вероятност вече да не е жив и досиетата да не са актуализирани от няколко седмици заради блокадата.

Двама от мъжете бяха твърде млади. Единият от тях нямаше още и една година, а другият беше сянка на носач. Оставаше един тридесет и две годишен мъж. Той работеше на пазара, професията му беше посочена като „други“, беше женен, с две деца. Лукас изучаваше внимателно размазаната му снимка от Отдела за идентификация. Имаше мустаци, оплешивяващо теме и крива, самодоволна усмивка. Лукас реши, че очите му са твърде раздалечени, а веждите — прекалено тъмни и рунтави.

Лукас вдигна наръчника и отново прочете стиховете.

Той реши, че мъжът е мъртъв. Моята погребана молба.

Направи ново търсене — този път навсякъде, което включваше и приключените досиета. Излязоха стотици резултати от целия силоз, имена още от времето на бунта. Това не отказа Лукас. Той знаеше, че Жулиета е на трийсет и четири, затова остави прозорец от осемнайсет години и реши, че ако е била под шестнайсет, когато е имала това увлечение, то той нямаше да се безпокои и щеше да прогони това парещо чувство на ревност.

От списъка с мъже на име Джордж за период от осемнайсет години имаше само три смъртни случая. Единият мъж беше около петдесетгодишен, а другият — около шейсет. И двамата бяха умрели от естествена смърт. Лукас се сети да провери дали имат нещо общо с Жулиета, да види дали са имали някакви служебни взаимоотношения или пък може би роднински връзки.

И тогава видя третото досие. Това беше неговият Джордж. Нейният Джордж. Лукас знаеше, че е така. Пресметна, че ако мъжът беше жив, сега щеше да е на трийсет и осем. Беше умрял преди малко повече от три години, беше работил в Механичния и никога не се беше женил.

Потърси идентификационната карта и снимката потвърди страховете му. Беше хубав мъж, с квадратна челюст, широк нос и тъмни очи. Усмихваше се на камерата спокойно. Беше трудно да го намрази. Особено след като беше мъртъв.

Лукас провери причината за смъртта и видя, че е имало разследване, след което случаят е бил отбелязан като промишлен инцидент. Имало е разследване. Той си спомни, че е чувал нещо за Джулс, когато я назначиха за шериф. Нейната квалификация беше повод за спорове и напрежение и предизвика много слухове. Особено в Информационния. Но се говореше и че преди доста време е помогнала за решаването на някакъв случай и това е била причината да бъде избрана.

Това беше случаят. Дали е била влюбена в него, преди той да умре? Или след това се е влюбила в спомена за него? Той реши, че е първото. Лукас огледа бюрото за въглен, намери едно парче и записа номера на идентификационната карта и на досието на мъжа. Това беше нещо, с което да си запълни времето, и същевременно някакъв начин да я опознае по-добре. Щеше да го разсее поне докато тя не се обадеше отново. Отпусна се, издърпа клавиатурата в скута си и започна да рови.

74

Жулиета потрепери от студа, докато помагаше на Соло да се изправи на крака. Той се олюля и се подпря с две ръце на парапета.

— Мислиш ли, че можеш да вървиш? — попита тя.

Държеше под око празното стълбище, което се виеше спираловидно, нащрек за онзи другия, който беше някъде там, бе нападнал Соло и за малко не беше предизвикал смъртта й.

— Струва ми се, че да — отвърна Соло, докосна с длан челото си и разгледа кръвта по нея. — Не знам докъде ще мога да стигна.

Тя го поведе към стълбището. Миризмата на разтопена гума и бензин пареше в ноздрите й. Черният долен костюм беше все още влажен върху кожата й, дъхът й се носеше като облак пара пред нея и щом спреше да говори, зъбите й започваха да тракат неудържимо. Наведе се да вземе ножа, докато Соло се държеше здраво за извития външен парапет. Изглеждаше невъзможно да стигнат до Информационния. Дробовете й бяха изтощени от плуването, по мускулите й преминаваха спазми от треперенето и студа. А Соло изглеждаше още по-зле. Устата му беше увиснала, очите му се въртяха насам-натам. Сякаш почти не разбираше къде се намира.

— Можеш ли да стигнеш до участъка на заместника? — попита тя.

Жулиета беше прекарала много нощи там при набезите за снабдяване с материали. Килията за задържане беше странно удобно място за спане. Ключовете бяха все още в кутията — може би щяха да могат да отпочинат спокойно, ако се заключат вътре.

— Това колко нива са? — попита Соло.

Той не познаваше дълбоко долу толкова добре, колкото Джулс. Рядко дръзваше да се отдалечава толкова много.

— Десетина. Ще се справиш ли?

Той вдигна крак, за да направи първата стъпка, и пренесе тежестта си върху него.

— Мога да опитам.

Отправиха се на път само с ножа. Беше цял късмет, че той все още беше в Жулиета. Беше загадка как беше оцелял, докато тя се изтегляше нагоре през Механичния. Държеше го здраво, дръжката беше студена, а ръката й — ледена. Този прост готварски инструмент се беше превърнал в символ на нейната безопасност и бе заменил часовника й като необходимия предмет, който носеше винаги със себе си. Докато се качваха по стълбите, дръжката му тракаше по вътрешния парапет всеки път, когато тя се подпреше на него, за да запази равновесие. Другата й ръка беше обгърнала Соло, който с мъка взимаше всяко стъпало, като сумтеше и стенеше.

— Колко души са според теб? — попита тя, докато го наблюдаваше къде стъпва и хвърляше нервни погледи нагоре по стълбището.

Соло изсумтя.

— Не би трябвало да има никого. — Той леко се олюля, но Жулиета му помогна да се задържи. — Всички са мъртви. Всички.

Спряха да си починат на следващата площадка.

— Ти обаче успя — изтъкна тя. — След всичките тези години успя да оцелееш.

Той се намръщи, избърса брадата си с опакото на ръката. Дишаше тежко.

— Но аз съм Соло — каза той и тъжно поклати глава. — Тях ги нямаше. Всичките.

Жулиета погледна нагоре в шахтата, през пролуката между стълбите и бетона. Слабо осветеното в зелено стълбище се издигаше в плътния мрак. Тя стисна зъби, за да спрат да тракат, и се ослуша за някакъв звук, за какъвто и да е признак за живот. Соло с олюляване започна да изкачва следващата поредица стъпала. Жулиета побърза да го настигне.

— Колко добре успя да го видиш? Какво си спомняш?

— Спомням си… Спомням си, че си помислих, че изглежда точно като мен.

На Жулиета й стори, че го чува да хлипа, но може би това се дължеше на напрежението при изкачването на стъпалата. Погледна назад към вратата, която подминаха. Вътрешността беше тъмна, нямаше енергия от Информационния. Дали подминаваха етажа на нападателя на Соло? Дали зад гърба си не оставяха някакъв оживял призрак?

Тя много се надяваше да е така. Имаха да изминат голямо разстояние само до участъка на заместника и още повече до мястото, което можеше да нарече свой дом.

Изкачваха се мълчаливо в продължение на ниво и половина. Жулиета трепереше, а Соло сумтеше и се свиваше от болка. От време на време тя разтриваше ръцете си и усещаше потта от изкачването и от усилието да го подкрепя да не падне. Това би било почти достатъчно, за да се затопли, ако не беше влажният долен костюм. Освен това, след като изкачиха три нива, тя толкова огладня, че й мина през ума, че тялото й просто няма да издържи. То се нуждаеше от гориво, от нещо, което да изгаря, за да се затопли.

— Още едно ниво и ще трябва да спра — каза тя на Соло.

Той промърмори, че е съгласен. Усещането, че когато достигнат целта си, ги очаква почивка, беше приятно — така беше по-лесно да изкачват стълбите, защото бяха преброени и имаха край. На площадката на сто трийсет и втория етаж Соло използва решетката на парапета като стълба, за да се отпусне полека върху площадката. Когато задникът му се удари в пода, той се излегна по гръб и закри лицето си с ръце.

Жулиета се надяваше, че е получил само мозъчно сътресение. Беше виждала много такива случаи, докато работеше с мъже, които се правеха на твърде корави, за да носят каски, но се оказваше, че не са толкова корави, когато някой инструмент или стоманена греда ги удареше по главата. Единственото, което Соло можеше да стори, бе да си почива.

Проблемът с почивката беше, че тогава на Жулиета й ставаше по-студено. Тя започна да потропва с крака, за да възстанови кръвообращението си. Лекото изпотяване от изкачването сега работеше срещу нея. Усещаше въздушното течение по стълбището — студеният въздух отдолу минаваше над ледената вода като през естествена климатична инсталация. Раменете й потрепериха. Ножът в ръцете й така се тресеше, че отражението й върху сребристото му острие беше размазано. Щеше да й е трудно да се движи, ако останеше на едно място, това щеше да я убие. А все още не знаеше къде се намира този нападател и можеше само да се надява, че е под тях.

— Трябва да тръгваме — каза тя на Соло.

Погледна към вратата и тъмните прозорци зад него. Какво щеше да направи, ако точно в този момент някой излезеше навън и ги нападнеше? Как можеше да се надява да се бори с него?

Соло вдигна ръка и й махна.

— Върви — рече й. — Аз ще остана.

— Не, идваш с мен. — Тя потри ръце една в друга, духна върху тях и събра сили, за да продължи.

Отиде при Соло и се опита да хване ръката му, но той я издърпа.

— Още почивка — каза той. — Ще те настигна.

— Проклета да съм, ако… — Зъбите й тракаха неконтролируемо, тя потрепери и използва неволния спазъм за извинение да разтръска ръце, така че да раздвижи кръвта в крайниците си, след което довърши: — Проклета да съм, ако те оставя сам.

— Толкова съм жаден — оплака й се той.

Въпреки че беше видяла толкова вода, че й стигаше до края на живота й, Жулиета също беше жадна. Тя погледна нагоре.

— Още едно ниво и ще стигнем до долните ферми. Хайде. За днес стига толкова. Там ще намерим храна и вода и сухи дрехи, които да облека. Хайде, Соло, ставай. Не ме е грижа дали ще ни е нужна цяла седмица, за да се приберем у дома, но точно сега няма да се предадем.

Тя го хвана за китката. Този път той не се дръпна.

Мина цяла вечност, докато изкачат следващия ред стълби. Соло спираше на няколко пъти, облягаше се на парапета и гледаше безизразно към следващото стъпало. По врата му се стичаше прясна кръв. Жулиета потропваше със замръзналите си крака и се проклинаше. Всичко това беше глупаво. Беше постъпила толкова глупаво.

На няколко стъпала от следващата площадка тя остави Соло назад и отиде да провери вратите към фермите. Временните захранващи кабели, спускащи се от Информационния и пълзящи навътре, бяха наследство отпреди десетилетия, когато оцелелите като Соло бяха скалъпили каквото могат, за да отложат смъртта си. Жулиета надникна вътре и видя, че осветлението за растеж беше изключено.

— Соло? Ще ида да включа таймерите. Ти стой тук и почивай.

Той не отговори. Жулиета дръпна вратата и опита да пъхне ножа в металната решетка под краката си, като остави дръжката му да стърчи. Ръката й трепереше толкова силно, че й костваше значителни усилия дори да се прицели в цепнатината на пода. Тя усети, че долният й костюм мирише на изгоряла гума като дима от огъня.

— Почакай — спря я Соло.

Той задържа вратата отворена, седна и се облегна на нея, като така я опря в парапета.

— Благодаря — каза Жулиета и притисна ножа към гърдите си.

Той кимна и махна с ръка. Очите му се затвориха.

— Вода — промълви той и облиза устни.

— Ей сега се връщам — потупа го тя по рамото.

Тъмнината в преддверието на фермата погълна аварийното осветление от стълбището и слабото му зеленикаво сияние бързо се стопи до пълен мрак. В далечината се чуваше бръмченето на работеща помпа — същият звук я беше посрещнал и в горните ферми преди толкова много седмици. Но сега тя знаеше какъв е този звук, знаеше, че тук ще има вода. Вода и храна, а може би и кат дрехи. Просто трябваше да запали лампите, за да вижда. Прокле се, че не е взела резервно фенерче, както и за загубата на раницата и оборудването им.

Мракът я погълна, когато се прекачи през охранителните прегради. Знаеше пътя. Тези ферми изхранваха нея и Соло в продължение на седмици, докато работеха по онази жалка хидропонна помпа и тръбопровода. Жулиета се сети за новата помпа, която беше свързала. Механикът в нея беше любопитен дали свързването се е получило, дали онова нещо ще проработи и дали не трябваше да включи превключвателя на площадката, преди да тръгнат. Тази мисъл беше налудничава, но дори и да не доживееше да го види, някаква част от нея искаше този силоз да е сух и проблемът с наводнението да се реши. Премеждието в неговите дълбини сега й се струваше странно далечно като нещо, видяно насън, което не беше преживяла наистина. Въпреки това й се искаше от него да има някаква полза. Искаше й се Соло да не е пострадал напразно.

Докато вървеше, долният й костюм шумолеше. Краката й се триеха един в друг, а влажните й ходила скърцаха, когато ги вдигаше от пода. С едната ръка се подпираше на стената, а ножът в другата й действаше успокоително. Вече усещаше във въздуха остатъчната топлина от последното включване на лампите за растеж. Беше благодарна, че не е на онова студено стълбище. Всъщност се чувстваше по-добре. Очите й започнаха да се приспособяват към мрака. Щеше да намери малко храна и вода, както и безопасно място, където да преспят. Утре щяха да се отправят към участъка на заместника от средните нива. Можеха да се въоръжат и да съберат сили. Дотогава Соло щеше да се чувства по-укрепнал. Тя имаше нужда от него.

В края на залата Жулиета намери пипнешком входа към контролната стая. Както обикновено ръката й се плъзна към превключвателя вътре, но той вече беше вдигнат. Не беше работил в продължение на повече от три десетилетия.

Започна да опипва слепешком из стаята с протегнати напред ръце, очаквайки да се блъсне в стената дълго преди това наистина да стане. Върхът на ножа издраска една от контролните кутии. Жулиета вдигна ръка и откри, че от тавана виси проводник, който някой отдавна беше закачил там. Тя проследи проводника до таймера, към който беше свързан, напипа копчето за програмиране и бавно го завъртя, докато то не щракна.

Чу се поредица от щракания на релетата отвън в големите зали. Появи се слаба светлина. Щяха да минат няколко минути, преди лампите да загреят до край.

Жулиета напусна контролната стая и се отправи към една от обраслите алеи, обградени с дълги отрязъци покрита с пръст земя. Най-близките участъци бяха обрани докрай. Растенията от двете страни се преплитаха в средата. Тя си запробива път през зеленината към циркулационната помпа.

Вода за Соло, топлина за нея. Повтаряше тази мантра и се молеше лампите да загреят по-бързо. Очертанията наоколо продължаваха да са смътни и слабо осветени като утро под плътни облаци във външния свят.

Тя мина през граховите насаждения, които отдавна бяха изоставени. Отчупи няколко шушулки, за да създаде на стомаха си някаква работа, вместо да къркори. Помпата забръмча по-силно, докато се мъчеше да изпомпа вода през тръбите за капковото напояване. Жулиета сдъвка граха, преглътна, промуши се през парапета и се отправи към малкото открито пространство около помпата.

Почвата под помпата беше тъмна и отъпкана от седмиците, през които двамата със Соло бяха пили вода там и бяха доливали съдовете си. По земята бяха разхвърляни няколко чаши. Жулиета коленичи до помпата и избра една висока чаша. Лампите над главата й постепенно започваха да светят по-ярко. Тя вече си представяше, че усеща топлината им.

С малко усилия успя да разхлаби с няколко завъртания капачката за източване на помпата. Водата беше под налягане и избликна на силна струя. Тя притисна чашата плътно до помпата, за да ограничи разливането. Чашата започна да се пълни с бълбукане.

Изпи я, докато пълнеше друга и между зъбите й заскърцаха зърна пръст.

Когато и двете чаши се напълниха, тя ги заби в мократа пръст, така че да не се обърнат, и завъртя капачката, докато струята не спря. Жулиета пъхна ножа под мишницата си и взе двете чаши. Отиде до парапета, промуши всичко през него, после стъпи на най-ниската пръчка и се прехвърли от другата страна.

Сега имаше нужда от топлина. Остави чашите там, където ги беше сложила, и взе ножа. Зад ъгъла имаше офиси и столова. Тя си спомни първата си дреха в силоз седемнайсет — прорязана в средата покривка от маса. Докато завиваше зад ъгъла, тя се засмя сама на себе си, защото имаше усещането, че се е върнала назад във времето, сякаш седмиците усилия да подобри нещата я бяха върнали там, от където беше започнала.

Дългият коридор между двете станции за растеж беше тъмен. От тръбите над главата й висяха проводници, прикачени набързо тук-там. Те водеха към разрастващите се участъци земя в далечината.

Жулиета огледа офисите и откри, че няма нищо, което да я стопли. Нямаше гащеризони, нито завеси. Тя се отправи към столовата и тъкмо се канеше да влезе, когато й се стори, че чу нещо иззад следващото засадено с растения парче земя. Щракане. Хрущене. Поредните релета за осветлението? Може би бяха заяли?

Погледна към коридора и станцията за растеж отвъд него. Лампите там светеха по-ярко и продължаваха да загряват. Може би се бяха включили по-рано. Тя бавно тръгна по коридора към тях, привлечена така, както премръзналата муха се приближава към огъня. Ръцете й настръхнаха при мисълта, че ще може да се изсуши и наистина да се стопли.

В самото начало на станцията чу нещо друго. Скърцане като от метал върху метал — вероятно още някоя помпа се опитваше да се включи. Двамата със Соло не бяха проверили останалите помпи на това ниво. Първите няколко участъка можеха да осигурят храна и вода за повече от двама души.

Жулиета замръзна и се обърна да погледне зад гърба си.

Къде би установила лагера си, ако се опитваше да оцелее на това място? В Информационния заради захранването? Или тук заради храната и водата? Тя си представи друг, подобен на Соло мъж, който успява да се измъкне по време на насилието, крие се и оцелява дълги години. Може би е чул компресора, слязъл е да проучи какво става, уплашил се е, ударил е Соло по главата и е избягал. Вероятно е взел тяхната чанта с припаси просто защото е била там или пък в суматохата е била ритната под парапета и е потънала в дебрите на Механичния.

Тя насочи ножа пред себе си и се плъзна по коридора между избуялите растения. Стената от зеленина отпред се разделяше с шумолене, докато тя си пробиваше път през нея. Тук имаше прекалено много бурени. Не беше приятно място. Растенията не бяха обрани. Това я изпълни със смесени чувства. Вероятно грешеше и пак й се счуваха разни неща, както се случваше вече седмици наред, но част от нея искаше да е права. Искаше да открие този мъж, който беше като Соло. Искаше да осъществи контакт с него. Беше за предпочитане, отколкото да живее в страх, че някой се спотайва във всяка сянка и зад всеки ъгъл.

Но ако имаше повече от един човек? Възможно ли беше група хора да оцелеят толкова дълго? Колко души биха успявали да се промъкват незабелязани? Силозът беше огромно място, но двамата със Соло бяха прекарали седмици дълбоко долу, като на няколко пъти влизаха и излизаха от тези ферми. Не можеше да са повече от двама, и то на средна възраст. Соло беше споменал, че мъжът е на неговата възраст. Не можеше да е другояче.

Тези и много други мисли преминаваха през главата й и я убеждаваха, че няма от какво да се страхува. Трепереше, но усещаше прилив на адреналин. Беше въоръжена. Листата на подивелите, занемарени растения докосваха лицето й. Жулиета премина през тази гъста външна преграда и тутакси попадна на нещо.

Фермите тук бяха различни. Поддържани. Укротени. Наскоро за тях бе полагала грижи човешка ръка. Жулиета усети едновременно страх и облекчение — тези две противоположности бяха усукани заедно както стълбището и парапета. Не искаше да е сама, не искаше този силоз да е толкова изоставен и празен, но не искаше и да я нападнат. Едната половина от нея изпитваше нужда да извика, да каже на онзи, който беше там, вътре, че няма да му навреди. Другата половина хвана по-здраво дръжката на ножа, стисна тракащите си зъби и започна да я умолява да се обърне и да побегне.

В края на добре поддържаната станция за растеж коридорът завиваше в мрака. Тя надникна към неизследваната територия зад ъгъла. Към другия край на силоза се простираше дълъг отрязък мрак. В далечината се виждаше друг проблясък светлина, който вероятно идваше от поредната станция за посеви, черпеща енергия от Информационния.

Тук имаше някой. Знаеше го. Усещаше същите очи, които беше усещала седмици наред. Можеше да почувства чуждите шепоти по кожата си. Но този път тя не си въобразяваше. Нямаше нужда да се бори с усещането си или да си мисли, че полудява. С готов за нападение нож и с мисълта, че за щастие тя е между този някой и беззащитния Соло, Жулиета бавно, но смело тръгна по тъмния коридор, като подминаваше отворени офиси и стаи за дегустация от двете му страни. Подпираше се с една ръка на стената, за да се води по нея и да пази равновесие…

Внезапно спря. Нещо не беше наред. Дали беше чула нещо? Някой, който плаче? Тя се върна до предишната врата, едва успя да я различи пред себе си и установи, че е затворена. Единствената врата, която се виждаше в тази зала, беше затворена.

Тя отстъпи от нея и коленичи. Отвътре се чуваше шум. Беше сигурна в това. Нещо, наподобяващо тихи ридания. Когато вдигна поглед, видя на бледата светлина, че някои от проводниците над главата й се отклоняват под прав ъгъл и пълзят по стената над вратата.

Жулиета се приближи. Приклекна и допря ухо до вратата. Нищо. Протегна ръка, натисна дръжката и установи, че е заключена. Как можеше да е заключена, освен ако…?

Вратата се отвори рязко, докато ръката й все още беше върху дръжката, и някой я издърпа в затъмнената стая. Проблесна светлина и един мъж се надвеси над нея, замахвайки с нещо към главата й.

Жулиета падна по гръб. Нещо сребристо прелетя покрай лицето й. Чу се хрущенето на тежък гаечен ключ, който се стовари върху рамото й и я събори.

От задната част на стаята се разнесе тънък писък, който заглуши вика на болка на Жулиета. Тя замахна с ножа пред себе си и усети, че уцели мъжа в крака. Ключът изтрополи на земята. Чуха се още писъци. Хора крещяха. Жулиета се отблъсна с крака от вратата и се изправи, стиснала рамото си. Очакваше, че мъжът ще й се нахвърли, но нападателят й отстъпи, като накуцваше с единия крак. Беше момче на не повече от четиринайсет-петнайсет години.

— Стой на място! — нареди му Жулиета и насочи ножа към него.

Очите на момчето бяха разширени от страх. Една група деца се беше струпала до отсрещната стена върху купчина матраци и одеяла. Притискаха се едно към друго и широко отворените им очи бяха насочени към Жулиета.

Почувства се напълно объркана. Завладя я усещането, че нещо не е наред. Къде бяха останалите? Къде бяха възрастните? Представи си как злонамерени хора се промъкват по коридора зад нея, готови да я нападнат. Това тук бяха децата им, които бяха заключени, за да са в безопасност. Скоро майките плъхове щяха да се върнат, за да я накажат, че е нарушила покоя на леговището им.

— Къде са останалите? — попита тя с ръка, трепереща от студ, смущение и страх.

Огледа стаята и видя, че изправеното момче — онова, което я беше нападнало — е най-голямото. Момиче на около тринайсет седеше застинало неподвижно сред купчината одеяла и към него се притискаха две момченца и едно момиченце.

Най-голямото момче сведе поглед към крака си. Върху зеления му гащеризон се беше появило разрастващо се петно кръв.

— Колко са? — попита тя, като пристъпи крачка напред.

Тези деца очевидно се страхуваха повече от нея, отколкото тя от тях.

— Остави ни на мира! — изкрещя по-голямото момиче.

То притисна нещо към гърдите си. Момиченцето зарови глава в скута й, опитвайки се да се скрие там. Двете момченца я гледаха ядосано като палета, хванати натясно, но не помръдваха.

— Как се озовахте тук? — попита ги Жулиета.

Насочи ножа си към високото момче, но започна да се чувства глупаво. То я погледна объркано, явно не разбираше въпроса й и тогава Жулиета разбра. Естествено. Как можеха да минат десетилетия на битки в този силоз, без да се прояви тази втора по сила човешка страст?

Родени сте тук долу, нали?

Никой не отговори. Момчето смутено смръщи лице, сякаш въпросът беше налудничав. Тя погледна през рамо.

— Къде са родителите ви? Кога ще се върнат? След колко време?

— Никога! — изпищя момичето и изпъна шия от усилието. — Те са мъртви!

Устата му остана отворена, брадичката му трепереше. Сухожилията на детската му шия изпъкнаха.

По-голямото момче се обърна и изгледа гневно момичето — явно искаше да я накара да млъкне. Жулиета все още се опитваше да осъзнае, че това са обикновени деца. Беше наясно, че не е възможно те да са сами. Някой беше нападнал Соло.

Сякаш в отговор на мислите й погледът й беше привлечен от гаечния ключ, който лежеше на пода. Беше този на Соло. Отличаваше се с петната ръжда по него. Как беше възможно това? Соло беше казал…

И Жулиета си спомни какво й беше казал той. Тя осъзна, че тези деца, този младеж са на същата възраст, на която е бил той, когато е останал сам. Дали последните оцелели от дълбоко долу не бяха загинали едва наскоро, но не и преди да оставят нещо след себе си?

— Как се казваш? — обърна се тя към момчето, свали ножа и му показа другата си ръка, след което добави: — Аз съм Жулиета.

Понечи да добави, че е дошла от друг силоз — от един по-нормален свят, — но не искаше да ги обърка и изплаши.

— Риксън — изръмжа момчето и изду гърди. — Баща ми беше Рик, водопроводчикът.

— Рик, водопроводчикът — кимна Жулиета.

Край една от стените върху висока купчина от припаси и събрани вехтории тя забеляза откраднатата чанта с вещи. Резервният й кат дрехи се подаваше от отворения капак. Хавлиената й кърпа трябваше да е вътре. Тя запристъпва към чантата, без да изпуска от поглед децата, сгушени заедно върху импровизираното легло — гнездото на групата, — като особено внимаваше за по-голямото момче.

— Виж, Риксън, искам да си съберете нещата — подхвана тя, като коленичи до чантата си и затърси вътре кърпата.

Намери я, издърпа я и разтърка с нея влажната си коса — лукс, който не се поддаваше на описание. Нямаше начин да остави тук тези хлапета. Обърна се с лице срещу останалите деца с кърпа около врата. Очите на всички бяха приковани в нейните.

— Хайде — подкани ги тя, — събирайте си нещата на едно място. Няма да живеете по този начин…

— Просто ни остави — каза по-голямото момиче.

Двете момченца обаче бяха станали от леглото и ровеха из купчината с вещи. Гледаха несигурно ту момичето, ту Жулиета.

— Върни се там, откъдето си дошла — настоя Риксън. — Вземи си шумните машини и си отивай.

Значи за това беше всичко. Жулиета си спомни гледката на прекатурения компресор, който сякаш беше нападнат по-ожесточено, отколкото самият Соло. Тя кимна към двете по-малки момчета, които прецени, че са десетина-единайсет години.

— Хайде — каза им. — Ще помогнете на мен и на приятеля ми да се приберем у дома. Там имаме хубава храна, истинско електричество, топла вода. Съберете си нещата…

Най-малкото момиче изпищя при тези думи — ужасяващ тънък писък, същият, който Жулиета беше чула от тъмния коридор. Риксън крачеше напред-назад и хвърляше погледи към нея и към гаечния ключ на пода. Жулиета се приближи до леглото да успокои момиченцето, когато осъзна, че не то беше изпищяло.

Нещо помръдна в ръцете на по-голямото момиче.

Жулиета застина до леглото.

— Не — прошепна тя.

Риксън пристъпи към нея.

— Стой си на мястото! — нареди му тя и насочи върха на ножа към него.

Той погледна раната на крака си и се отказа. Двете момченца застинаха, както пълнеха чантите си. Нищо в стаята не помръдваше с изключение на бебето, което ревеше и мърдаше с ръце и крака в прегръдките на момичето.

— Това дете ли е?

Момичето изви рамене. Държеше се като майка, но не можеше да е на повече от петнайсет. Жулиета не знаеше, че това е възможно. Зачуди се дали затова не им слагат имплантите толкова рано. Ръката й се плъзна към хълбока, сякаш за да докосне мястото, да разтрие издутината под кожата й.

— Просто си върви — изхленчи младежът. — Бяхме си добре без теб.

Жулиета свали ножа. Почувства се странно, но й се струваше, че не е редно да се приближи до леглото с оръжие в ръка.

— Мога да ви помогна — каза тя, като се обърна, за да се увери, че момчето я е чуло. — Работех на място, където се грижеха за новородените. Позволете ни…

Тя протегна ръце. Момичето се отдръпна още повече към стената, закривайки детето от нея.

— Добре. — Жулиета вдигна ръце и показа дланите си. — Но вие няма да живеете повече така. — Тя кимна към момченцата и се обърна към Риксън, който не беше помръднал. — Никой от вас. Никой не трябва да изживява дните си така, дори и да са му последните.

Тя кимна сякаш на себе си. Беше взела решение.

— Риксън? Събери си нещата. Само най-необходимите. Ще се върнем за останалото. — Тя посочи с брадичка малките момчета и видя, че гащеризоните им са прокъсани на коленете и краката им са покрити с мръсотия от фермите.

Те възприеха това като разрешение да продължат да си събират багажа. И двамата сякаш горяха от желание някой друг да командва — може би който и да е друг освен брат им, ако голямото момче им беше брат.

— Кажете ми имената си — подкани Жулиета двете момичета, сядайки до тях на леглото, докато останалите ровеха из нещата си. Тя се мъчеше да остане спокойна, да не се поддаде на отвращението от това, че деца имат деца.

Бебето се разрева от глад.

— Тук съм, за да ви помогна — увери Жулиета момичето. — Мога ли да го видя? Момиче ли е или момче?

Младата майка отпусна ръце. Одеялото в тях се разгъна и разкри примижалите очички и свитите червени устни на бебето, което беше на не повече от няколко месеца. То размахваше ръчичка към майка си.

— Момиче — нежно отвърна тя.

По-малкото момиче надникна иззад майка си към Жулиета.

— Дала ли си й име?

— Още не — поклати глава тя.

Зад гърба й Риксън смъмри двете момчета. Явно се опитваше да ги накара да не спорят за нещо.

— Името ми е Елийс — представи се по-малкото момиче и главата му се показа отстрани на другото момиче. — Един зъб ми се клати — каза Елийс и посочи устата си.

Жулиета се засмя.

— Мога да ти помогна да се справиш с това. — Тя се възползва от възможността и стисна ръката на момиченцето.

В главата й проблеснаха спомени от детството й в яслите на баща й, спомени за разтревожените родители, за скъпоценните деца, за всички надежди и мечти, които онази лотария беше създала и унищожила. Мислите на Жулиета се насочиха към брат й, на когото не беше писано да живее, и очите й се напълниха със сълзи. През какво е трябвало да преминат тези деца? Соло поне беше имал нормален живот преди. Знаеше какво означава да живееш в свят, където човек може да се чувства в безопасност. А как бяха пораснали тези деца? Какво бяха видели? Тя почувства как я изпълва силно съжаление към тях. Съжаление, което граничеше с мисълта, че по-добре никога да не се бяха раждали, което веднага беше заменено с чувство на вина, че такова нещо изобщо й е минало през ума.

— Ще ви измъкна от тук — увери тя двете момичета. — Събирайте си нещата.

Едно от малките момчета се приближи до нея и остави чантата й наблизо. То слагаше разни неща в нея и й се извиняваше, когато Жулиета чу друго странно писукане.

Сега пък какво ставаше?

Тя попи устата си с кърпата, докато наблюдаваше как момичетата неохотно изпълняват заповедта на възрастен и събират нещата си, споглеждайки се, за да се уверят дали изобщо трябва да го правят. Жулиета чу от чантата й да се разнася някакво шумолене. Дръпна ципа и я отвори предпазливо, защото не знаеше какво може да живее в това леговище на плъхове, създадено от децата, когато чу тънък глас.

Той викаше името й.

Тя пусна кърпата и започна да рови в чантата между инструментите, бутилките с вода, под резервния гащеризон и чорапи, докато не откри радиостанцията. Зачуди се как ли Соло изобщо би могъл да й се обажда. Другото радио в костюма й беше съсипано…

— …моля те, кажи нещо — изсъска радиостанцията. — Жулиета, там ли си? Тук е Уокър. Моля те, за бога, отговори ми…

75

— Какво се е случило? Защо не отговарят? — Погледът на Кортни се местеше между Уокър и Шърли, сякаш някой от тях трябваше да знае.

— Да не е повредено? — Шърли вдигна малката скала с чертите, отбелязани с боя върху нея, и се опита да разбере дали случайно не са я мръднали. — Уок, да не сме го счупили?

— Не, още е включено — отвърна той.

Вдигна слушалките до бузата си и започна да оглежда различните компоненти.

— Хора, не знам още колко ни остава — каза Кортни, като наблюдаваше през прозореца сцената в генераторната зала.

Шърли се изправи и погледна към таблото за управление при главния вход. Дженкинс и някои от хората му бяха вътре с пушки на раменете и крещяха на останалите. Заради звукоизолацията беше невъзможно да се чуе какво става.

— Ало? — изпращя глас откъм ръцете на Уокър.

Думите сякаш се процеждаха през пръстите му.

— Кой е там? — попита той, като натисна превключвателя. — Кой е?

Шърли побърза да застане до Уокър. Тя невярващо хвана ръката му и изкрещя:

— Жулиета!

Уокър вдигна ръка и се опита да накара и нея, и Кортни да замълчат. Трепереше, докато опипваше детонатора. Накрая успя да щракне червения превключвател.

— Джулс? — Старият му глас беше станал дрезгав и Шърли стисна ръката му. — Ти ли си?

Настъпи пауза, след което от високоговорителите се чу ридание.

— Уок? Уок, ти ли си? Какво става? Къде си? Мислех си…

— Къде е тя? — прошепна Шърли.

Кортни наблюдаваше и двамата с отворена уста, сложила длани върху страните си.

Уокър натисна превключвателя.

— Джулс, къде се намираш?

През миниатюрните високоговорители се чу съскането на дълбока въздишка. Гласът й беше слаб и далечен.

— Уок, намирам се в друг силоз. Има повече силози. Няма да повярваш…

Гласът й се изгуби сред статичните смущения. Шърли се облегна на Уокър, докато Кортни крачеше напред-назад пред тях и поглеждаше ту радиото, ту прозореца.

— Знаем за останалите — отвърна Уокър, като държеше микрофона под брадата си. — Чуваме ги, Джулс. Всички.

Той пусна превключвателя. Гласът на Жулиета се появи отново.

— Как сте в Механичния? Чух за сраженията. В момента в битка ли сте?

Преди да пусне комутатора, Жулиета каза нещо на някой друг и гласът й едва се чуваше.

При споменаването на сраженията Уокър повдигна вежди.

— Как може да е научила? — учуди се Шърли.

— Иска ми се тя да беше тук — каза Кортни. — Джулс щеше да знае какво да правим.

— Кажи за изгорелите газове, за плана. — Шърли махна към микрофона. — Почакай, дай на мен.

Уокър кимна. Той подаде на Шърли слушалките и детонатора.

Шърли натисна превключвателя.

— Джулс? Чуваш ли ме? Аз съм Шърли.

— Шърли… — Гласът на Жулиета се поколеба. — Здравей. Държите ли се?

Емоцията в гласа на приятелката й предизвика сълзи в очите на Шърли.

— Да… — Тя поклати глава и преглътна. — Хей, слушай, някои от останалите пренасочват изгорелите газове към вентилационните отвори на охлаждането в Информационния. Но нали си спомняш онзи път, когато изгубихме обратното налягане? Тревожа се, че двигателят…

— Не — прекъсна я Жулиета. — Трябва да ги спреш. Шърли, чуваш ли ме? Трябва да ги спреш. Това няма да свърши никаква работа. Охлаждането е за сървърите. Единствените хора горе, които… — Тя се прокашля. — Чуй ме. Накарай ги да спрат…

Шърли се засуети с червения превключвател. Уокър протегна ръка да й помогне, но тя най-сетне се справи с устройството.

— Почакай — предаде тя, — откъде знаеш накъде водят вентилационните отвори?

— Просто знам. Мястото, където се намирам, е построено по същия начин. По дяволите, дай ми да говоря с тях! Не можеш да им позволиш…

Шърли отново натисна превключвателя. В стаята нахлу звукът от генераторната зала, когато Кортни отвори вратата и изтича навън.

— Кортни отива — каза Шърли, — отива в момента. Джулс, ти как…? Кой е с теб? Те могат ли да ни помогнат? Тук нещата не изглеждат добре.

Миниатюрните високоговорители изпукаха отново. Шърли чу как Жулиета си пое дълбоко дъх, около нея се разнасяха някакви гласове. После я чу да дава нареждания на някого. Шърли си помисли, че приятелката й звучи изтощена. Уморена. Тъжна.

— Нищо не мога да направя — отвърна Жулиета. — Тук няма никой. Един мъж. Няколко деца. Всички останали ги няма. Хората, които са живели тук, не са могли да помогнат дори на самите себе си. — По линията настъпи тишина и след това тя отново се включи и добави: — Трябва да спреш войната. Каквото и да ти струва. Моля те, не им позволявай да го правят заради мен. Моля те, спри…

Вратата се отвори отново — Кортни се връщаше. Шърли чу викове в генераторната зала. Изстрели.

— Какво беше това? — попита Жулиета. — Къде сте, приятели?

— В контролната стая. — Шърли вдигна поглед към Кортни, чиито очи бяха разширени от страх. — Джулс, нямаме много време. Аз… — Искаше да й каже толкова много неща, искаше да й каже за Марк, но имаше нужда от повече време и единственото, което успя да изрече, бе: — Нападат ни. Радвам се, че си добре.

— О, за бога, накарай ги да спрат — пропука радиото. — Стига толкова битки! Шърли, чуй ме…

— Няма значение — прекъсна я Шърли, докато натискаше бутона и бършеше страните си. — Те няма да спрат.

Стрелбата се приближаваше. Изстрелите се чуваха ясно през вратата. Хората й умираха, докато тя трепереше от страх в контролната стая и разговаряше с един призрак. Хората й умираха.

— Погрижи се за себе си — каза Шърли.

— Почакай!

Шърли предаде слушалките на Уокър. Тя се присъедини към Кортни до прозореца и започна да наблюдава как хората, свити от другата страна на парапета, бяха покосявани. Виждаше проблясването и потрепването на оръжейните дула, подпрени на парапета. Някои от облечените в синьо хора на Механичния лежаха неподвижно на земята. Разнесоха се още глухи гърмежи и слабо тракане в далечината.

— Джулс! — Уокър бърникаше настройките на радиото.

Крещеше името й и все още се опитваше да говори с нея.

— Дай ми да говоря с тях! — извика Жулиета с глас, който се чуваше сякаш от безкрайно далеч. — Уок, защо чувам теб, но не и тях? Трябва да говоря със заместниците, с Питър и Ханк. Уок, как успя да ми се обадиш? Трябва да говоря с тях!

Разтърсван от ридания, Уокър й говореше нещо за поялници и за лупите си. Старецът плачеше, обгърнал с ръце своите платки и жици като разстроено дете, шепнеше им и ги люлееше в обятията си, а солените му сълзи опасно капеха върху нещото, което беше конструирал.

Той говореше на Жулиета и хълцаше, докато още мъже в синьо падаха с прострени ръце върху парапета, а неадекватните им пушки безшумно се търкаляха върху пода. Хората, заради които те живееха в ужас в продължение на месец, бяха вътре. Всичко беше свършило. Шърли намери ръката на Кортни. Двете се прегърнаха и гледаха безпомощно случващото се. Зад гърбовете им риданията и налудничавото бръщолевене на стария Уок се смесваха с приглушения пукот на оръжейната стрелба, който наподобяваше тракането на машина, която се е разцентровала и е извън контрол…

76

Лукас се заклати върху обърнатата кофа за боклук. Върховете на обувките му правеха вдлъбнатини в меката пластмаса и той имаше чувството, че всеки момент тя ще изхвръкне изпод краката му или ще се строши под тежестта му. Той се хвана за горната част на сървър дванайсет, за да запази равновесие. Дебелият слой прах отгоре му подсказа, че са минали години, откакто някой е идвал тук със стълба и парцал, за да почисти. Притисна нос към вентилационния отвор на климатичната инсталация и отново си пое дъх.

Близката врата изпиука и резетата изщракаха, докато се прибираха в касата. Масивните панти помръднаха с леко скърцане и тежката врата се отвори навътре.

Когато Бърнард влезе, Лукас за малко не изпусна прашната горна част на сървъра, за която се държеше. Началникът на Информационния вдигна озадачено поглед към него.

— Никога няма да се промушиш през това — каза той и се обърна да затвори вратата.

Заключващите резета изщракаха, панелът изпиука и червената светлина отново се зае с наблюдението си над стаята.

Лукас се оттласна от прашния сървър и скочи от кофата за боклук, която се претърколи на пода. Изтупа ръце една в друга, избърса ги в задната част на панталона си и се насили да се засмее.

— Стори ми се, че усетих някаква миризма — обясни той. — Не ви ли се вижда задимено тук?

Бърнард огледа въздуха с присвити очи.

— Винаги ми се вижда малко замъглено. Но не усещам никаква миризма. Само тази на нагретите сървъри. — Той бръкна в джоба на гърдите си и извади няколко сгънати листа хартия. — За теб са. Писма от майка ти. Казах й да ги изпрати по носач до мен и обещах да ти ги предам.

Лукас се усмихна смутено и ги прие.

— Все пак мисля, че трябва да попитате за… — Той вдигна очи към вентилацията на климатичната инсталация и осъзна, че няма кого да попитат в Механичния.

Последното, което беше чул по радиостанцията, бе, че Симс и останалите бяха организирали прочистване. Имаше десетки мъртви и три-четири пъти повече хора бяха арестувани. На средните нива бяха подготвени цели крила с апартаменти, за да могат да затворят всички. Звучеше така, сякаш щеше да има достатъчно хора за почистване в продължение на години.

— Ще накарам един от заместващите да погледне — обеща Бърнард. — Което ми напомня, че трябва да обсъдя това с теб. Ще има множество хора, които ще сменят зелените гащеризони със сини, когато накараме фермерите да отидат в Механичния. Чудех се какво ще кажеш, ако Сами поеме целия отдел там, долу.

Лукас кимна, докато преглеждаше едно от писмата от майка си.

— Сами да стане началник на Механичния? Мисля, че е прекалено квалифициран, но е идеален за това. Научил съм много от него. — Той вдигна поглед, когато Бърнард отвори вратата на шкафа с документи и започна да прелиства работните поръчки. — Той е много добър учител, но това за постоянно ли ще е?

— Нищо не е за постоянно — отвърна Бърнард, като откри онова, което търсеше, и го пъхна в джоба на гърдите си. — Имаш ли нужда от нещо друго?

Той бутна очилата нагоре върху носа си. Лукас си помисли, че за изминалия месец той бе станал по-стар и изтощен.

— Вечерята ще ти бъде изпратена след няколко часа…

Имаше едно нещо, което Лукас искаше. Той искаше да каже, че е готов, че е поел достатъчно от ужаса на бъдещата си работа, че е научил каквото трябва, без да полудее. И да попита дали сега би могъл да се прибере у дома.

Но това не беше изходът от това място. Лукас беше разбрал това.

— Ами, не бих имал нещо против да получа още материал за четене…

Информацията, която беше открил в сървър осемнайсет, изгаряше мозъка му. Страхуваше се, че Бърнард някак си ще го види там. Лукас смяташе, че знае истината, но трябваше да поиска това досие, за да е сигурен.

— Нямаш ли достатъчно неща за четене? — усмихна се Бърнард.

— Тези ли? — Лукас размаха писмата от майка си. — Докато стигна до стълбата, ще съм ги прочел…

— Имах предвид онова, което имаш долу. Реда. Обучението ти — наклони глава Бърнард.

Лукас изпусна въздишка.

— Да, така е, но не може да очаквате, че ще чета това по дванайсет часа на ден. Имам предвид нещо не толкова обемисто. — Той поклати глава. — Хей, забравете. Ако не може…

— От какво имаш нужда? — попита Бърнард. — Просто се заяждам с теб.

Той се облегна на шкафа с документи, скръсти пръсти върху корема си и погледна към Лукас през долната част на очилата си.

— Ами, може да звучи странно, но става дума за едно досие. Старо досие. Сървърът казва, че то е било заведено във вашия кабинет, когато разследването е приключило…

— Разследването? — Гласът на Бърнард прозвуча озадачено.

— Да — кимна Лукас. — Става дума за приятел на един мой приятел. Просто съм любопитен как е бил решен този случай. На сървъра няма никакви цифрови копия…

— Не става дума за Холстън, нали?

— Кой? О, стария шериф ли? Не, не. Защо?

Бърнард му махна да зареже темата.

— Досието е на Уилкинс — обясни Лукас, като наблюдаваше внимателно Бърнард. — Джордж Уилкинс.

Лицето на Бърнард се вкамени. Мустакът се отпусна върху устните му като спусната завеса.

Лукас се прокашля. Онова, което беше видял върху лицето на Бърнард, беше почти достатъчно.

Джордж е загинал преди няколко години долу, в Механ… — подхвана той.

— Знам как е умрял — кимна Бърнард. — Защо искаш да видиш това досие?

— Просто съм любопитен. Имам приятел, който…

— Как се казва този приятел? — Малките ръце на Бърнард се плъзнаха по корема му и той ги пъхна в гащеризона си.

Той се отдалечи от шкафа и пристъпи една крачка по-близо.

— Какво? — попита Лукас.

— Този приятел имал ли е някакви взаимоотношения с Джордж? Колко близък приятел му е бил?

— Не. Поне аз не знам за такова нещо. Вижте, ако това е толкова сериозно, не се тревожете… — На Лукас просто му се искаше да го попита защо го е направил.

Но Бърнард изглеждаше твърдо решен да му разкаже, без да се нуждае от каквото и да е подканяне.

— Сериозно е — прекъсна го той. — Джордж Уилкинс беше човек с идеи. От онзи вид, за който се говори шепнешком, от вида, който трови хората около себе си…

— Какво? Какво искате да кажете?

— Раздел тринайсет от Реда. Прочети го внимателно. Всички бунтове започват точно така, ако го позволим — започват с хора като него.

Брадичката на Бърнард почти опираше в гърдите му, очите му го гледаха над рамките на очилата и истината бликаше свободно от него, без да е необходима хитростта, която Лукас беше възнамерявал да използва.

Лукас нямаше нужда от това досие, беше открил регистрите на пътуванията, които съвпадаха със смъртта на Джордж, и десетките имейли до Холстън, в които се настояваше да приключи този случай. Бърнард дори не се срамуваше. Джордж Уилкинс не беше умрял просто така — той бе убит. И Бърнард искаше да му разкаже защо.

— Какво е сторил? — тихо попита Лукас.

— Ще ти кажа какво е сторил. Беше механик, оцапан със смазка. От носачите научихме за плановете му — идеи за разширяване на мината и за започване на страничен изкоп. Както знаеш, страничните изкопи са забранени…

— Да, очевидно.

Лукас си представи миньорите от силоз осемнайсет, които копаят и накрая се срещат с миньорите от силоз деветнайсет. Най-малкото, което можеше да се каже, бе, че ситуацията би била доста неловка.

— Един продължителен разговор със стария началник на Механичния сложи край на тази безсмислица и тогава на Джордж Уилкинс му хрумна идеята за разширяване надолу. Той и неколцина други начертаха схеми за ниво сто и петдесет, а после и за сто и шейсет.

— Още шестнайсет нива?

— За начало. Поне така се говореше. Просто се носеха слухове и имаше схеми. Но някои от тези слухове стигнаха до ушите на един носач, а после и до нас.

— И тогава го убихте?

— Някой стори това, да. Няма значение кой. — Бърнард намести очилата си с една ръка, а другата остана мушната под гащеризона върху корема му. — Един ден и ти ще трябва да вършиш тези неща, синко. Нали разбираш това?

— Да, но…

— Без „но“ — бавно поклати глава Бърнард. — Някои хора са като вирус. Освен ако не искаш да избухне чума, имунизираш силоза срещу тях. Отстраняваш ги.

Лукас не каза нищо.

— Тази година отстранихме четиринайсет заплахи, Лукас. Имаш ли някаква представа каква би била средната продължителност на живота, ако не противодействахме активно на тези неща?

— Но почистванията…

— Те са полезни, за да се справим с хората, които искат да излязат навън. Които мечтаят за по-добър свят. Бунтът в момента е пълен с такива хора, но това е само една от болестите, с които трябва да се справим. А почистването е лекарство. Не съм сигурен дали някой с различна болест дори би изчистил, ако го изпратим навън. Трябва да искат да видят онова, което им показваме, за да може то да проработи.

Това припомни на Лукас какво беше научил за шлемовете, за визьорите. Беше решил, че това е единственото съществуващо заболяване. Искаше му се да беше чел повече от Реда и по-малко от Завета.

— По радиостанцията си слушал за последната епидемия. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако бяхме хванали болестта по-рано. Кажи ми дали така нямаше да бъде по-добре.

Лукас сведе поглед към обувките си. Кофата за боклук лежеше наблизо на едната си страна. Така изглеждаше тъжна. Вече беше безполезна.

— Идеите са опасни, Лукас. Това лежи в основата на Реда. Знаеш тези неща.

Той кимна. Помисли си за Жулиета и се запита защо ли не се е обаждала сякаш от цяла вечност. Тя беше един от тези вируси, за които говореше Бърнард. Думите й пълзяха в мислите му и го заразяваха с мечти за външния свят. Усети как цялото му тяло пламна, когато осъзна, че и той беше прихванал някои от тях. Прииска му се да докосне джоба на гърдите си и да почувства личните й вещи там — часовника, пръстена и идентификационната карта. Беше ги взел, за да му напомнят за смъртта й, но те бяха станали още по-ценни сега, когато знаеше, че тя е жива.

— Този бунт изобщо не е толкова страшен, колкото последния — каза му Бърнард. — И дори след него нещата били изгладени, щетите били поправени, а хората забравили случилото се. Същото ще стане и сега. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Отлично. Това ли е всичко, което искаше да знаеш за въпросното досие?

Лукас кимна.

— Добре. Така или иначе май ще се наложи да четеш нещо друго — усмихна се Бърнард и мустакът му се изви нагоре.

Сетне се обърна да си върви.

— Били сте вие, нали?

Бърнард спря, но не се обърна.

— Онзи, който е убил Джордж Уилкинс. Били сте вие, нали?

— Има ли значение?

— Да. Има значение за… за мен… Това означава…

— Или за твоя приятел? — Бърнард се обърна с лице към него.

Лукас почувства как в стаята стана по-топло.

— Да не си променил решението си, синко? За тази работа? Сгреших ли с теб? Защото ми се е случвало да греша преди.

Лукас преглътна.

— Просто искам да знам дали и аз ще трябва някога да направя нещо подобно… Искам да кажа, след като съм сянка за…

Бърнард направи няколко крачки към него. Лукас усети, че в отговор отстъпи половин крачка назад.

— Не мислех, че греша с теб. Но съм сгрешил, нали? — Бърнард поклати глава възмутено и добави ядно: — По дяволите!

— Не, сър. Не сте сбъркали. Мисля, че просто от твърде дълго съм тук. — Лукас отметна назад косата от челото си, главата го сърбеше и имаше нужда да отиде до тоалетна. — Може би просто ми трябва малко въздух, нали разбирате? Да се прибера за малко у дома. Да спя в леглото си. Колко време мина? Може би месец? Колко трябва да…?

— Искаш да излезеш от тук?

Лукас кимна.

Бърнард сведе поглед към обувките си и сякаш за момент обмисли желанието му. Когато вдигна очи, в тях имаше тъга и влага, а мустаците му бяха клюмнали.

— Това ли искаш? Да се махнеш от тук?

Той помръдна ръцете си, пъхнати в гащеризона.

— Да, сър — кимна Лукас.

— Кажи го.

— Искам да изляза от тук. — Лукас хвърли поглед към тежката стоманена врата зад Бърнард. — Моля. Искам да ме пуснете навън.

— Навън.

Лукас поклати раздразнено глава. По бузата му се стичаше пот, която следваше линията на челюстта му. Той изведнъж се почувства много изплашен от този човек, който му напомни още повече за баща му.

— Моля ви — повтори Лукас. — Просто започвам да се чувствам като затворен в клетка. Моля ви, пуснете ме навън.

Бърнард кимна. Бузите му помръднаха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Лукас никога не беше виждал подобно изражение на лицето му.

— Шериф Билингс, там ли си?

Малката му ръка се появи от гащеризона му и вдигна радиото до тъжния му потрепващ мустак.

Гласът на Питър изпращя в отговор.

— Тук съм, сър.

Бърнард щракна предавателя.

— Чу човека — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — Лукас Кайл, инженер първи клас от Информационния отдел, каза, че иска да излезе навън…

77

— Ало? Уок? Шърли?

Жулиета викаше по радиостанцията, а сираците и Соло я наблюдаваха от няколко стъпала по-надолу. Беше превела бързо децата през фермите, по пътя набързо се бяха запознали, като тя през цялото време проверяваше радиостанцията. Бяха минали няколко нива. Останалите крачеха бавно подире й и все още нямаше никаква вест, след като връзката беше прекъсната. Последните думи на Уокър бяха заглушени от оръжейна стрелба. Тя продължаваше да мисли, че трябва просто да се качи по-нависоко и да опита още веднъж. Провери лампичката до бутона за включване, за да се увери, че батерията не е изтощена, увеличи звука, докато не чу статичните смущения, и разбра, че устройството работи. Натисна бутона. Смущенията изчезнаха. Радиото я очакваше да заговори.

— Моля ви, хора, кажете нещо. Тук е Жулиета. Чувате ли ме? Кажете нещо.

Тя погледна към Соло, подкрепяше го момчето, което го беше зашеметило.

— Мисля, че трябва да се изкачим по-нависоко. Хайде. Побързайте.

Разнесоха се стонове. Злощастните оцелели от силоз седемнайсет се държаха така, сякаш тя бе тази, която си е загубила ума. Но изкачваха тежко стълбите след нея. Темпото им се определяше от Соло, който се беше посъживил, след като хапна малко плодове и пийна вода, но колкото повече нива изкачваха, толкова по-бавен ставаше той.

— Къде са тези твои приятели, с които говорихме ние? — попита Риксън. — Могат ли да дойдат да ни помогнат? — Той изсумтя, когато Соло се наклони на една страна. — Тежък е.

— Няма да дойдат да ни помогнат — отвърна Жулиета. — От там до тук няма път.

Нито пък обратно, помисли си тя.

Стомахът й се присви от тревога. Трябваше да стигне до Информационния и да се обади на Лукас, за да разбере какво става. Трябваше да му каже колко ужасно са се объркали плановете й и как се проваля във всичко. Тя осъзна, че няма връщане назад. Нямаше как да спаси приятелите си. Нямаше как да спаси този силоз. Погледна през рамо. Предстоеше й живот на майка на тези деца сираци, деца, които бяха оцелели по неизвестни причини.

И сега цялата тежест щеше да падне върху нея. И върху Соло, но в по-малка степен. Вероятно той щеше да е още едно дете, за което да се грижи.

Бавно се изкачваха по поредния ред стъпала. Соло сякаш беше дошъл малко на себе си — имаше известен напредък, но все още им предстоеше много път.

Спряха на средните нива, за да ползват чистите тоалетни, в които обаче нямаше вода. Жулиета помогна на малките деца. Те не искаха да удовлетворяват естествените си нужди по този начин, предпочитаха да го правят в пръстта. Тя им обясни, че така е правилно и че само когато са в движение, се облекчават по този начин. Не им спомена за годините, които Соло беше прекарал, унищожавайки цели нива с апартаменти. Не им каза и за облаците мухи, които беше видяла.

Изядоха последните остатъци от храната си, но имаха достатъчно вода. Жулиета искаше да стигне до хидропониката на петдесет и шестия етаж, преди да спрат да пренощуват. Там имаше достатъчно храна и вода за останалата част от пътуването. Многократно опита да установи връзка по радиото, макар да бе насяно, че така изтощаваше батерията. Нямаше отговор. Не разбираше как изобщо бе успяла да се чуе с тях — вероятно всички силози използваха различна честота, по някакъв начин не установяваха връзка помежду си. Сигурно беше дело на Уокър — нещо, което той беше конструирал. Когато се върнеше в Информационния, дали щеше да може да разбере? Дали щеше да успее да се свърже с него или с Шърли? Не беше сигурна, а от мястото, където се намираше, Лукас нямаше как да разговаря с Механичния и да я свърже с тях. Беше го питала за това десетки пъти.

Лукас…

И тогава Жулиета си спомни.

Радиостанцията в бърлогата на Соло. Какво беше казал Лукас една нощ? Разговаряха късно вечерта и той беше казал, че му се иска да може да говори с нея от долу, където било по-удобно. Не беше ли това мястото, където той получаваше новини за бунта? Това ставаше по радиостанцията. Същата като онази в стаята на Соло под сървърите, заключена в клетката, ключа за която той така и не беше открил.

Жулиета се обърна към групата. Те спряха да се изкачват, хванаха се за парапета и впериха погледи в нея. Хелена, младата майка, която дори не знаеше на колко години е, се опита да успокои бебето, което се разплака. Невръстното дете, което нямаше име, предпочиташе люлеенето при изкачването.

— Трябва да се кача горе — каза им тя и погледна Соло. — Как се чувстваш?

— Аз ли? Добре съм.

Не изглеждаше добре.

— Можеш ли да ги качиш до горе? — Тя кимна към Риксън. — Добре ли си?

Момчето наведе брадичка. Съпротивата му сякаш се беше сломила по време на изкачването, особено при спиранията за ходене до тоалетна. В същото време по-малките деца бяха силно развълнувани, че виждат нови части от силоза, че могат да говорят на висок глас, без да им се случат ужасни неща. Започваха да осъзнават, че са останали само двама възрастни и нито един от тях не изглежда чак толкова лош.

— На петдесет и шестия етаж има храна — каза тя.

— Числата… — Риксън поклати глава. — Аз не…

Разбира се. Защо му беше да брои?

— Соло ще ви покаже къде е — увери го тя. — Отсядали сме там и преди. Храната става. Има и консерви. Соло? — Тя изчака, докато той вдигна поглед към нея — очите му вече не бяха толкова изцъклени. — Трябва да се обадя на едни хора, разбираш ли? На приятелите ми. Трябва да разбера дали са добре.

Той кимна.

— Ще се оправите ли, момчета? — Не искаше да ги оставя, но трябваше да го направи. — Утре ще се опитам да се върна долу при вас. Изкачвайте се полека, разбрахте ли? Няма нужда да бързаме да се приберем у дома.

У дома. Примирила ли се беше вече с това?

Всички от групата й отвърнаха с кимвания. Едно от малките момчета извади бутилка с вода от чантата на другото и развинти капачката й. Жулиета се обърна и започна да се изкачва, като вземаше по две стъпала наведнъж, макар краката й да я молеха да не го прави.

Беше стигнала до четирийсетите етажи, когато й мина през ума, че може и да не успее. Потта, в която беше обляна, смразяваше кожата й. Краката вече не я боляха — просто бяха станали безчувствени от умора. Откри, че се движи напред по-скоро благодарение на ръцете си — лепкавите й длани се вкопчваха в парапета и я издърпваха поредните две стъпала нагоре.

Дишането й беше накъсано, така беше от последните шест нива. Зачуди се дали подводното й премеждие не е увредило дробовете й. Дали изобщо това беше възможно? Баща й щеше да знае. Тя си помисли какво би означавало да прекара останалата част от живота си без доктор, зъбите й да станат толкова жълти като на Соло, да се грижи за деца и да внимава да не се появят още бебета, поне не и докато децата не пораснат достатъчно.

На следващата площадка тя отново докосна хълбока си, където под кожата се намираше нейният имплант за контрол на раждаемостта. Тези неща придобиваха смисъл в светлината на онова, което виждаше в силоз седемнайсет. Толкова много неща от предишния й живот придобиваха смисъл. Сега откриваше някаква последователност, някаква логика в неща, които някога й се бяха стрували ненормални. Разходите за изпращане на електронно съобщение, разстоянието между нивата, единственото тясно стълбище, ярките цветове за хората, вършещи определена работа, разделянето на силоза на секции, създаването на взаимно недоверие… — всички тези неща са били замислени по този начин. Тя беше откривала загатвания за това, но така и не беше установила причината. Сега този празен силоз и присъствието на децата разкриваха тази причина. Оказваше се, че някои уродливи неща изглеждат още по-зле, когато биват поправени. Някои заплетени възли придобиват смисъл само когато бъдат разплетени.

Отнасяше се, докато се изкачваше. Отнасяше се, за да избяга от болката в мускулите и от премеждията, през които трябваше да премине този ден. Когато най-сетне стигна до трийсетите етажи, този факт, макар и да не сложи край на мъките й, все пак й помогна да се съсредоточи. Спря да проверява толкова често радиостанцията. Статичните смущения така и не се променяха, а сега тя имаше друга идея как да се свърже с Уокър. Нещо, което трябваше да се сети по-рано — начин, по който да заобиколи сървърите и да се свърже с другите силози. Решението през цялото време е било пред очите на Соло и пред нейните. Имаше известно съмнение, че може и да греши, но защо иначе биха заключили радиостанция, която вече е заключена, по два други начина? В това имаше смисъл само ако устройството е извънредно опасно. И тя се надяваше да е точно такова.

Достигна трийсет и петия етаж смъртно уморена. Никога не беше изтормозвала толкова много тялото си, дори и когато правеше тръбопровода за малката помпа, нито пък по време на придвижването си през външния свят. Само волята й помагаше да повдига крак, да стъпва на него, да го изправя, след което да се издърпва с ръка и да се навежда напред, за да се хване отново. Крачка по крачка. Палецът й се удари в следващото стъпало — едва успяваше да повдигне обувката си достатъчно високо. Залените аварийни светлини не й позволяваха да прецени колко време е изминало. Нямаше представа дали е дошла нощта и кога ще настъпи утрото. Часовникът й ужасно й липсваше. Единственото, с което беше разполагала през последните дни, беше ножът. Тя се засмя на тази промяна — че вместо да брои секундите от живота си, тя трябваше да се бори за всяка една от тях. Трийсет и четвъртият. Изкушаваше се да се строполи върху стоманената решетка, да заспи, да се свие, както през първата нощ в това място — просто благодарна, че е жива. Вместо това дръпна вратата, изненадана от усилието, което й костваше да го направи, и пристъпи в цивилизацията. Светлина. Енергия. Топлина.

Тръгна с олюляване по коридора. Зрителното й поле толкова се беше стеснило, че сякаш можеше да вижда само през отвора на някаква тръба — всичко останало беше размазано и се въртеше.

Рамото й закачи стената. Ходенето изискваше усилия. Искаше само да се обади на Лукас, да чуе гласа му. Представи си как заспива зад онзи сървър и върху нея духа топлият въздух от вентилаторите му, а слушалките са притиснати плътно към ушите й. Той можеше да й шепне за далечните звезди, докато тя спеше в продължение на дни и дни…

Но Лукас щеше да почака. Той беше заключен и в безопасност. Разполагаше с цялото време на света, за да му се обади.

Вместо това тя зави към Лабораторията за костюми, дотътри се до стената с инструменти, като не се осмели да погледне към леглото си. Един поглед към него и щеше да се събуди на следващия ден, който и да беше той.

Грабна клещите за рязане на болтове и се готвеше да излезе, но се върна и взе малкия ковашки чук. Инструментите бяха тежки, но беше приятно да ги усеща в ръцете си. Те ги дърпаха надолу, опъваха мускулите й и я притискаха към земята, като така я правеха по-устойчива.

В края на коридора тя натисна с рамо тежката врата на залата със сървърите. Натиска я, докато не помръдна със скърцане. Открехна се едва-едва, колкото да може да се промуши през нея. Жулиета бързаше към стълбата, колкото й позволяваха скованите й мускули. Влачеше крака с цялата скорост, на която беше способна.

Решетката беше на мястото си. Махна я и спусна инструментите долу. Вдигна се голям шум. Не я беше грижа — не можеха да се счупят. Спусна се. Ръцете й бяха хлъзгави, закачи едно стъпало с брадичката си, подът се приближаваше по-бързо, отколкото очакваше.

Спусна се към пода, просна се върху него и удари единия си пищял в чука. Беше необходимо усилие на волята и истинско чудо, за да се изправи, но тя го стори.

Тръгна по коридора и покрай малкото бюро. Там имаше стоманена клетка с голяма радиостанция в нея. Спомни си времето, когато беше шериф. В кабинета й имаше точно такава радиостанция. С нея се обаждаха на Марнс, когато патрулираше. Обаждаха се и на Ханк и заместник Марш. Но тази беше различна.

Остави чука и захвана една от пантите с челюстите на клещите. Да ги стисне, изискваше твърде много усилия. Ръцете й се тресяха.

Жулиета застана така, че една от дръжките опря в шията й и се намести между ключицата и рамото й. Тя хвана другата дръжка с две ръце и дръпна към себе си да затвори клещите. Стисна с тях. Усети ги да помръдват.

Чу се силно пукане и дрънченето на сцепена стомана.

Жулиета се премести при другата панта и направи същото. Ключицата я болеше там, където се беше забила дръжката. Имаше усещането, че тя ще се счупи, а не пантата.

Отново се чу силно пукане на метал.

Жулиета сграбчи стоманената решетка и дръпна. Пантите се измъкнаха от плочата, на която бяха монтирани. Тя трескаво се опита да се добере до наградата в клетката. Мислеше си за Уокър и за цялото си семейство, за всички свои приятели и за хората, които беше чула да крещят. Трябваше да ги накара да спрат да се бият. Да накара всички да спрат войната.

Щом като пролуката между изкривената стомана и стената стана достатъчно голяма, Жулиета мушна пръстите си и задърпа, като огъна защитната клетка по предния й ръб и така отдели кутията от стената и полицата, разкривайки радиостанцията под нея. На кого му трябваха ключове? Майната им на ключовете! Тя силно дръпна клетката, натисна я с цялата си тежест и като използва предната й част за опора, я изви докрай.

Скалата отпред й се стори позната. Завъртя я, за да включи захранването, и откри, че тя щракна, вместо да се завърти. Жулиета коленичи, задъхана и изтощена, по врата й се стичаше пот. Имаше друг превключвател за захранването — тя завъртя него и от високоговорителите се разнесоха статични смущения и стаята се изпълни с шум.

Другото копче. То й трябваше, него очакваше да намери. Мислеше, че връзката може да става с кабели, както беше отзад на онзи сървър, или пък с превключвател както на контролното табло на помпата, но се оказаха миниатюрни числа, разположени около ръба на едно копче. Изтощена, Жулиета се усмихна и насочи стрелката към „18“. Нейния дом. Сграбчи микрофона и натисна бутона.

— Уокър? Там ли си?

Жулиета се свлече на земята и опря гърба си в бюрото. Можеше да си представи как заспива със затворени очи и микрофон пред лицето. Разбра какво е имал предвид Лукас. Наистина беше удобно.

Натисна отново:

— Уок? Шърли? Моля ви, отговорете ми.

Радиото оживя и изпращя.

Жулиета отвори очи. Вдигна поглед към апарата, ръцете й трепереха.

Един глас попита:

— Тази ли си, която мисля, че си?

Гласът беше твърде висок, за да е на Уокър. Познаваше този глас. Откъде й беше познат? Беше уморена и объркана. Натисна бутона на микрофона.

— Тук е Жулиета. Ти кой си?

Дали беше Ханк? Помисли, че може да е Ханк. Той имаше радиостанция. Може би беше избрала напълно погрешен силоз. Може би се бе провалила.

— Трябва ми радиомълчание — нареди гласът. — Всички да се изключат. Веднага!

Дали това беше отправено към нея? Мислите на Жулиета се въртяха в кръг. Няколко гласа се обадиха, след което се чуха пропукванията на статичните смущения. Трябваше ли и тя да каже нещо? Беше объркана.

— Не трябва да предаваш на тази честота — заяви гласът. — Трябва да бъдеш осъдена на почистване за такова нещо.

Ръката на Жулиета се отпусна в скута й. Тя обезсърчено се свлече върху дървеното бюро. Позна гласа.

Бърнард.

От седмици се беше надявала да разговаря с този човек и мълчаливо се бе молила той да отговори. Но не и сега. Сега тя нямаше какво да му каже. Искаше да говори с приятелите си, да поправи нещата.

Натисна превключвателя на радиото.

— Спрете да се биете! — извика тя.

Цялата й воля беше изцедена. Цялото й желание за отмъщение. Просто искаше светът да се успокои, хората да живеят, да остареят и някой ден да подхранят корените…

— Като стана дума за почистванията — изскърца гласът, — утре ще бъде първото от многото, които предстоят. Приятелите ти са строени и готови да излязат. И мисля, че знаеш кой ще е щастливецът, който ще бъде пръв.

Чу се щракане, последвано от съскането и шумоленето на смущенията. Жулиета не помръдна. Чувстваше се мъртва. Вцепенена. Беше загубила всякаква воля.

— Представи си изненадата ми — продължи гласът, — когато разбрах, че един добър човек, човек, на когото вярвах, е бил отровен от теб.

Тя бутна микрофона с юмрук, но не го вдигна до устата си. Вместо това просто повиши глас.

— Ще гориш в ада — каза му тя.

— Без съмнение — отвърна Бърнард. — Но дотогава ще държа в ръцете си някои неща, които мисля, че ти принадлежат. Идентификационна карта с твоята снимка, красива, малка гривна и сватбен пръстен, който не изглежда никак официален. Чудя се за какво ли е…

Жулиета изстена. Не усещаше никоя част от тялото си. Едва чуваше собствените си мисли. Успя да натисне копчето на микрофона, но това изсмука всичката сила, която й беше останала.

— За какво говориш, извратен шибаняк такъв?

Изплю последните думи и главата й се килна на една страна. Тялото й копнееше за сън.

— Говоря за Лукас, който ме предаде. Току-що намерихме някои твои вещи у него. От колко време той разговаря с теб? Доста отпреди да започнете да използвате сървърите, нали? Е, знаеш ли какво? Ще го изпратя по твоя път. Накрая разбрах какво си сторила, как са ти помогнали онези идиоти от Снабдяването и искам да бъдеш сигурна, напълно сигурна, че твоят приятел няма да получи такава помощ. Аз лично ще изработя неговия костюм. Аз. Ако трябва, ще работя цяла нощ. За да съм сигурен, че когато сутринта излезе навън, няма да успее дори да се доближи до онези проклети хълмове.

78

Група деца трополяха надолу по стълбището, докато водеха Лукас към смъртта му. Едно от тях пищеше ужасено, но с радост, сякаш някой го гонеше. Те се спускаха все по-близо по спиралата на стълбището. Накрая се появиха и Лукас и Питър трябваше да се притиснат към едната страна, за да ги пуснат да минат.

Питър влезе в ролята си на шериф и извика на децата да се движат по-бавно и да внимават. Те се изкикотиха и продължиха лудешкото си спускане. Училището беше свършило, нямаха намерение да слушат повече възрастните.

Докато Лукас се притискаше към външния парапет, той за момент се изкуши. Свободата беше само на един скок разстояние. Смърт по негов собствен избор — беше обмислял дали да не го направи и преди, когато настроението му станеше мрачно.

Питър го дръпна настрани за лакътя, преди Лукас да успее да направи каквото и да било. Остана му само да се любува на грациозното перило от стомана, което се виеше ли, виеше надолу, въртеше се по един и същ начин и никога не спираше. Представи си как се забива в земята. Можеше да почувства вибрациите му, сякаш беше някаква космическа струна, някаква единична нишка ДНК в сърцето на силоза, по която беше полепнал целият живот.

Такива мисли му се въртяха в главата, докато изкачиха още едно ниво по пътя към неговата смърт. Наблюдаваше как заварките минаваха покрай него, някои от тях по-старателно направени от другите. Други бяха сбръчкани като белези, а няколко бяха полирани толкова гладко, че за малко щеше да ги пропусне. Всяка от тях беше подпис на своя създател. На едно място те бяха повод за гордост, на друго — набързо претупана работа в края на дългия работен ден. Някои бяха направени от сенки, които се учеха как да заваряват, а други — от професионалист с десетилетия опит, който правеше всичко да изглежда толкова лесно.

Той прокарваше окованите си ръце по грубата боя, грапавините, гънките и обелените места, които разкриваха столетията от наслагвани слоеве и цветове, променящи се с времената, доставките или цените на боите. Тези слоеве му напомняха за дървеното бюро, което беше гледал в продължение на почти месец. Всяка малка резка бележеше преминаващите години, точно както всяко име, надраскано на повърхността, бележеше безумното желание на някой човек да разполага с повече време и да не позволи на същото това време да отнесе бедната му душа.

Дълго вървяха мълчаливо. Разминаха се с носач, носещ обемист товар, и с една млада двойка, която изглеждаше гузна. Напускането на залата със сървърите не се оказа излизането на свобода, за което толкова беше копнял Лукас през изминалите седмици. Беше клопка, поход на срама с лица, които надничаха от вратите и стълбището. Безизразни лица, които гледаха, без да мигат. Лица на приятели, които се чудеха дали той е техен враг.

И може би беше именно такъв.

Щяха да кажат, че той не е издържал и е изрекъл думи, които са фатално табу, но сега Лукас знаеше защо хората са ядосани. Той беше вирусът. Ако изпуснеше погрешните думи, щеше да убие всеки, когото познаваше. Това беше пътят, по който бе тръгнала Жулиета по същата неразумна причина. Той й вярваше, винаги й беше вярвал, винаги беше знаел, че не е сторила нищо нередно, но сега наистина разбираше. Тя приличаше на него в толкова много отношения. Само дето той нямаше да оцелее. Знаеше това, Бърнард му го беше казал.

Бяха десет нива над Информационния, когато радиото на Питър изпращя и се чу глас. Той свали ръка от лакътя на Лукас, за да усили звука и да провери дали търсят него.

— Тук е Жулиета. Кой се обажда?

Този глас.

Сърцето на Лукас подскочи радостно за миг, преди да потъне в дълбоко униние. Той се втренчи в парапета и се заслуша.

Бърнард отговори и поиска да се пази мълчание. Питър се пресегна към радиото си и намали звука, но не го изключи. Гласовете ги придружаваха, докато се изкачваха, появяваха се и изчезваха. Всяка крачка и всяка дума смазваше Лукас и го правеше все по-слаб. Той се загледа в парапета и отново се замисли за истинската свобода.

Едно хващане, лек подскок нагоре и дълъг полет.

Усещаше как прави движенията наум — свива колене и прехвърля краката си през парапета.

Гласовете от радиото спореха. Казваха забранени неща. Бяха изпълнени с тайни, които мислеха, че няма да бъдат чути от други уши.

Лукас наблюдаваше как умът му проиграва собствената му смърт отново и отново. Съдбата го очакваше зад този парапет. Видението беше толкова силно, че наруши темпото му на изкачване, отрази се на краката му.

Той забави ход и Питър забави крачка заедно с него. Докато слушаха спора на Жулиета и Бърнард, всеки от двамата започна да се колебае, да се съмнява в необходимостта да се изкачва нагоре. Силата на Лукас постепенно изчезна и той реши да не скача.

И двамата мъже бяха променили решението си.

79

Жулиета се събуди на пода. Някой я разтърсваше. Мъж с брада. Беше Соло. Беше припаднала в неговата стая, до бюрото му.

— Успяхме — каза той и жълтите му зъби проблеснаха.

Изглеждаше по-добре, отколкото си го спомняше. По-жив. Сега имаше чувството, че тя самата е мъртва.

Мъртва.

— Колко е часът? — попита тя. — Кой ден сме?

Опита се да седне. Усещаше всеки свой мускул разкъсан, разкачен и носещ се свободно под кожата й.

Соло отиде при компютъра и включи монитора.

— Другите си избират стаи и след това ще отидат до горните ферми — уведоми я той и се обърна да я погледне.

Жулиета разтри слепоочията си.

— Има други — тържествено заяви той, сякаш това все още беше новина.

Жулиета кимна. Имаше само един друг, за когото тя можеше да мисли точно в този момент. Припомни си сънищата — сънища за Лукас, за всички нейни приятели, затворени в килии за задържане, и за цяла стая, пълна с костюми, подготвени за всеки от тях, без някой да го е грижа дали ще чистят, или не. Това щеше да е масово убийство — знак за онези, които оставаха. Помисли за всички тела извън този силоз — силоз седемнайсет. Беше лесно да си представи какво ще последва.

— Петък е — каза Соло, след като погледна компютъра. — Или четвъртък през нощта, в зависимост какво предпочиташ. Два часът. — Той почеса брадата си. — Мислех, че сме спали по-дълго.

— Какъв ден е бил вчера? — Тя разтърси глава, в това нямаше смисъл. — В кой ден се спуснах надолу във водата? С компресора?

Мозъкът й не работеше.

Лукас я изгледа така, сякаш и на него му е минала подобна мисъл.

— Спускането беше в четвъртък. Днес е следващият ден. — Той почеса главата си. — Да започнем отначало…

— Няма време — изстена Жулиета и се опита да стане.

Соло се втурна към нея и я подхвана под мишниците.

— Лабораторията за костюми — каза тя.

Той кимна. Тя видя, че е изтощен, може би не толкова, колкото нея, но въпреки това беше готов да направи всичко за нея. Осъзнаването, че някой може да й е толкова предан, я натъжаваше.

Тя го поведе по тесния тунел. Когато се заизкачва по стълбата, цял куп болежки й напомниха за себе си. Жулиета пропълзя до залата със сървърите. Соло я последва нагоре по стълбата и й помогна да се изправи. Заедно се отправиха към Лабораторията за костюми.

— Имам нужда от цялата термоизолационна лента, с която разполагаме — обясни му тя, докато вървяха.

Мина между сървърите, като се олюляваше и се блъсна в един от тях.

— Трябва да е от жълтата макара — материала от Снабдяването, а не от червената.

— От хубавата — кимна той. — Като онази, която използвахме за компресора.

— Точно така.

Напуснаха залата със сървърите и затътриха крака по коридора. Жулиета чуваше зад завоя трополенето на краката на хлапетата и развълнуваните им викове. Беше странен звук като ехо от призраци. Но беше нещо нормално. Нещо нормално се бе върнало в силоз седемнайсет.

В Лабораторията за костюми остави Соло да се занимава с лентата. Той опъваше дълги парчета от нея върху една от работните маси, застъпваше краищата им и с помощта на горелка запечатваше местата на свързване.

— Да се застъпват поне на един инч разстояние — каза му тя, когато й се стори, че пести от материала.

Той кимна. Жулиета погледна към леглото си и се замисли дали да не се строполи върху него. Взе най-малкия костюм в стаята с яка, в която знаеше, че може би ще е доста трудно да се пъхне. Спомняше си колко трудно й беше да влезе в силоз седемнайсет и не искаше това да се повтаря.

— Няма да има време да направя нов превключвател за костюма, затова няма да имам радиостанция.

Прегледа костюма за почистване част по част, като махаше онези елементи, които бяха така направени, че да се повредят, и ровеше из материалите, които беше довлякла от Снабдяването, за да намери по-добър вариант на всеки от тях. Някои трябваше да бъдат уплътнени с хубавата лента.

Костюмът нямаше да изглежда толкова спретнат и стегнат, колкото онзи, който Уокър беше помогнал да направят за нея, но щеше да е далеч по-добър от онзи, който щеше да получи Лукас. Вземаше всички онези части, върху които седмици наред си беше блъскала главата, удивявайки се колко инженерна мисъл е нужна, за да направиш нещо по-нетрайно, отколкото изглежда. Пробва един уплътнител от купчината, за който не беше сигурна, като го стисна с ноктите си. Той се сцепи с лекота. Започна да рови за друг.

— Колко дълго? — попита Соло, докато шумно опъваше ново парче лента. — Един ден ли няма да те има? Една седмица?

Жулиета вдигна поглед от работната си маса и го насочи към тази, над която се трудеше Соло. Не искаше да му казва, че може и да не оцелее. Щеше да запази за себе си тази мрачна мисъл.

— Ще измислим начин да дойдем за теб — увери го тя. — Първо трябва да се опитам да спася някого.

Имаше чувството, че изрича лъжа. Искаше й се да му каже, че може да не се върне никога.

— С това? — Соло изшумоля с термоизолационната лента.

Тя кимна.

— Вратите на моя дом никога не се отварят — обясни му тя. — Не и ако не изпращат някой да почиства.

— И тук беше същото преди, когато това място беше полудяло — кимна Соло.

Жулиета объркано вдигна поглед към него и видя, че той се усмихва. Соло беше казал шега. Тя се засмя, макар да не й беше до смях, и откри, че това й помогна.

— Имаме шест или седем часа, докато онези врати се отворят — каза му тя. — И когато това стане, искам да съм там.

— И тогава какво? — Соло спря горелката и огледа свършената работа.

Вдигна поглед към нея.

— Тогава искам да видя как ще обяснят факта, че съм жива. Мисля — тя смени едно уплътнение и завъртя костюма от обратната страна, за да стигне до другия ръкав, — че приятелите ми се сражават на едната страна, а хората, които ме изпратиха тук — на другата. Всички останали гледат — това са огромната част от моя народ. Те са твърде уплашени, за да вземат страна, което на практика означава, че все едно ги няма.

Тя замълча, докато използваше едни малки клещи, за да махне уплътнението, което свързваше ръкава към ръкавицата. Щом го извади, протегна ръка, за да вземе хубаво уплътнение.

— Мислиш ли, че така това ще се промени? Като спасиш приятеля си?

Жулиета вдигна очи и се вгледа в Соло, който почти беше приключил с лентата.

— Най-важното е да спася приятеля си — отвърна тя. — Онова, което мисля, че ще се случи, когато всички онези хора видят, че един чистач се е завърнал у дома, е, че ще видят нещата в истинската им светлина, а с толкова много подкрепа оръжията и битките ще станат безсмислени.

Соло кимна. Той започна да сгъва покривалото, без дори да го моли за това. Тази малка проява на инициативност от негова страна и разбирането какво трябва да стори изпълниха Жулиета с надежда. Може би той имаше нужда от тези деца, имаше нужда от някого, за когото да се грижи. Сякаш вече беше остарял с десет години.

— Ще се върна за теб и останалите — обеща му тя.

Той наклони глава и задържа погледа си върху нея известно време, докато умът му сякаш обмисляше казаното от нея. Приближи се до нейната работна маса, остави прилежно сгънатото покривало и го поглади два пъти. Сред брадата му за кратко проблесна усмивка. След това се обърна и почеса бузата си, сякаш го сърбеше там.

Жулиета видя, че той си остава момче. Все още се срамуваше да плаче.

Близо четири от оставащите часове на Лукас бяха използвани, за да качат тежкото оборудване до трето ниво. Хлапетата помагаха на Жулиета, но тя ги накара да спрат едно ниво по-надолу, разтревожена от въздуха на върха. За втори път през изминалите няколко дни Соло й помогна да облече костюма. Той я огледа мрачно.

— Сигурна ли си за това?

Тя кимна и взе покривалото от термоизолационна лента. Чуваше Риксън едно ниво по-надолу, докато нареждаше на някое от хлапетата да застане на едно място.

— Опитай се да не се тревожиш — каза му тя. — Каквото стане, стане. Но аз трябва да опитам.

Соло се намръщи и почеса брадата си. След това кимна.

— Свикнала си да си със своите хора — предположи той. — Вероятно ще си по-щастлива там така или иначе.

Жулиета се протегна и стисна ръката му с дебелата си ръкавица.

— Не че бих била нещастна тук, но ще се чувствам нещастна, ако знам, че съм го оставила да загине, без да се опитам да направя нещо.

— А аз тъкмо започвах да свиквам с теб. — Той извърна глава настрани, наведе се и взе шлема й от площадката.

Жулиета провери ръкавиците си, увери се, че всичко е добре обвито, и погледна нагоре. Изкачването до върха щеше да е много трудно в костюма. То я ужасяваше. Както и преминаването през останките на всички онези хора в кабинета на шерифа и през вратите на въздушния шлюз. Тя взе шлема уплашена, противно на волята си, от онова, което трябваше да стори.

— Благодаря за всичко — каза му.

Имаше чувството, че това е нещо повече от сбогуване.

Знаеше, че има доста голяма вероятност да извърши доброволно онова, което Бърнард се беше опитал да стори с нея преди толкова много седмици. Беше се забавила с почистването, но сега се връщаше към него.

Соло кимна и я заобиколи, за да провери гърба й. Потупа велкрото, издърпано върху яката й.

— Готова си — увери я той с дрезгав глас.

— Грижи се за себе си, Соло. — Тя се пресегна и го потупа по рамото.

Беше решила да носи шлема още един ред стълби, преди да го сложи, просто за да пести въздуха.

— Джими — поправи я той. — Мисля, че вече предпочитам да ме наричат отново Джими.

Усмихна се на Жулиета. Поклати тъжно глава, но се усмихна.

— Повече няма да бъда сам — каза й.

80

Жулиета премина през вратите на въздушния шлюз и нагоре по рампата, без да обръща внимание на мъртвите около нея. Просто се съсредоточаваше върху всяка своя стъпка и най-трудната част приключи. Предстоеше й да премине през открито пространство и разхвърляните тленни останки, за които можеше да се преструва, че са скали. Беше лесно да открие пътя. Просто обърна гръб на рушащия се град в далечината — онзи, към който се беше отправила преди толкова много време — и започна да се отдалечава от него.

Докато си проправяше път сега, след като вече беше споделяла техния дом известно време, гледката на мъртъвците тук-там й се струваше по-тъжна и по-трагична, отколкото при предишното преминаване. Жулиета внимаваше да не нарушава покоя им и ги подминаваше с почитта, която заслужаваха, като й се искаше да можеше да направи нещо повече за тях от това да ги съжалява.

Накрая те започнаха да оредяват и пейзажът и самата Жулиета бяха оставени на спокойствие. Докато с тежка стъпка се изкачваше по бруления от вятъра хълм, звукът от фината пръст, която се удряше в шлема й, започна да й се струва странно познат и някак успокояващ. Това беше светът, в който живееше, в който живееха всички те. През прозрачния купол на шлема си тя го виждаше толкова ясно, колкото изобщо беше възможно. Гневните сиви облаци се движеха бързо, отстрани я шибаха носещите се ниско над земята пелени от прах, назъбените камъни изглеждаха като парчета, отчупени от някаква по-голяма скала — може би това бяха сторили машините, които бяха оформили тези хълмове.

Когато достигна до билото, тя спря, за да огледа панорамата, простираща се около нея. Тук, на високото, вятърът беше ожесточен и тялото й беше изложено на поривите му. Тя застана с разкрачени крака, за да не падне, и погледна обърнатия наопаки купол пред нея и плоския покрив на дома си. Изпита смесица от вълнение и страх. Ниското слънце едва се беше подало над далечните хълмове и кулата със сензорите долу все още беше в сянката му, обгърната от нощта. Щеше да успее. Но преди да започне да се спуска по хълма, тя откри, че се взира удивено в поредицата от разпръснати вдлъбнатини, които продължаваха чак до хоризонта. Бяха точно като на схемата със силозите — вдлъбнатини, разположени на равно разстояние една от друга, общо петдесет на брой.

Тогава внезапно и със страшна сила я осени мисълта, че незнайно колко други хора водят своя ежедневен живот съвсем наблизо. Живи хора. Други силози освен нейния и този на Соло. Силози, където не подозираха истината, с хора, събуждащи се за работа, отиващи на училище, а може би дори изпращани да почистват.

Тя се завъртя на място и съзнанието й попиваше всичко видяно, като се чудеше дали точно сега някъде навън сред този пейзаж има още някой, облечен в подобен костюм, в чийто ум препускат съвсем различни страхове. Ако можеше да му извика, щеше да го направи. Ако можеше да помаха на всичките скрити сензори, щеше да го стори.

От тази височина мащабът на света изглеждаше различно. Преди няколко седмици животът й на прокудена можеше да приключи — ако не на склона на хълма пред дома й, то със сигурност в наводнените дълбини на силоз седемнайсет. Но не беше станало така. Вместо това краят вероятно щеше да настъпи тази сутрин с Лукас. Ако интуицията й грешеше, двамата можеха да изгорят заедно във въздушния шлюз. Или пък можеха да останат да лежат в извивката на хълма и да се разпадат като двойка. Двойка, чиято близост беше създадена от отчаяни разговори, проточващи се до късно през нощта, силна връзка между две изгубени души, която те не бяха обсъждали и която така и не бяха признали.

Жулиета си беше обещала никога повече да не обича някого тайно и никога повече да не се влюбва. А по някакъв начин този път се беше оказало още по-лошо — беше го запазила в тайна дори от него. Дори от самата себе си.

Може би причината беше в близостта на смъртта, която обсипваше прозрачния й шлем с пясък и токсини. Какво значение имаше всичко това, когато виждаше колко широк и истински е светът? Нейният силоз вероятно щеше да продължи да съществува, както със сигурност щеше да има и други силози.

Блъсна я мощен порив на вятъра и за малко не изскубна сгънатото покривало от ръцете й. Жулиета запази равновесие, събра си мислите и започна далеч по-лесното спускане към дома си. Заслиза надолу от билото с отрезвяващата му гледка и мрачните му висини, далеч от пронизващите и разяждащи ветрове. Следваше извивката, където двата хълма се срещаха, и криволичейки, се заспуска към двойката, погребана пред очите на всички, която бележеше съдбоносното й, отчаяно и уморено завръщане у дома.

Стигна до рампата рано. Навън нямаше никого. Слънцето все още се криеше зад хълмовете. Докато бързаше надолу по склона, тя се чудеше какво ли биха си помислили, ако я видят на сензорите как се препъва надолу към силоза.

В дъното на рампата тя застана близо до тежките метални врати и зачака. Провери покривалото от термоизолационна лента и преговори наум процедурата. Беше премислила всички сценарии по време на изкачването си, в безумните си мечти или докато вървеше през пустия външен свят. Каза си, че планът не може да не проработи. В механиката на нещата имаше логика. Никой не беше оцелявал след почистване, защото никога не беше имало кой да се притече на помощ на прокудените, а те не можеха да вземат със себе си инструменти или материали. Но тя го беше направила.

Времето сякаш беше спряло. Беше като финия й скъпоценен часовник, когато забравеше да го навие. Пръстта, събрала се около ръба на рампата, помръдваше нетърпеливо заедно с нея и Жулиета се зачуди дали почистването не е било отменено и дали няма да умре сама. Каза си, че така ще е по-добре. Пое си дълбоко дъх и й се прииска да беше взела повече въздух — достатъчно и за връщането — просто за всеки случай. Но се тревожеше твърде много за почистването, за да допусне вероятността да няма такова.

След дълго чакане, през което се превърна цялата в нерви и сърцето й препускаше бясно, отвътре се чу звук — металическото скърцане на зъбни колела.

Жулиета се напрегна, по ръцете й преминаха студени тръпки и гърлото й се сви. Моментът беше настъпил. Тя се размърда неспокойно на място, заслушана в силното стържене на тежките врати, докато се приготвяха да изхвърлят навън бедния Лукас. Разгърна част от термоизолационното си покривало и зачака. Всичко щеше да свърши толкова бързо. Знаеше го. Но тя щеше да контролира положението. Никой не можеше да влезе и да я спре.

С ужасяващ стържещ звук вратите на силоз осемнайсет се разтвориха и аргонът със съскане се блъсна в нея. Жулиета се наведе в него и тръгна слепешком напред, като опипваше пред себе си, докато покривалото шумно пляскаше върху гърдите й. Тя очакваше да налети върху Лукас и да й се наложи да се бори със стреснат и уплашен мъж. Беше се приготвила да го притисне към земята и да го увие здраво в покривалото, но на входа нямаше никого — нямаше човек, който да се бори да се измъкне навън, далеч от пречистващите пламъци на огъня.

Жулиета на практика падна във въздушния шлюз — тялото й очакваше съпротивление, както кракът, увиснал над тъмно стъпало, но вместо него намери само празно пространство.

Когато аргонът се разпръсна и вратата започна да се затваря със скърцане, за миг тя изживя надеждата и фантазията, че няма да има почистване. Че вратите просто се бяха отворили за нея и я посрещаха обратно с добре дошла. Може би някой я беше видял на склона на хълма и беше рискувал, беше й простил и всичко щеше да бъде наред…

Но веднага щом успя да види през разпръскващия се газ, тя разбра, че това не е така. Един мъж в костюм за почистване беше коленичил в средата на въздушния шлюз с ръце на бедрата, обърнал лице към вътрешната врата.

Лукас.

Жулиета се хвърли към него, когато в стаята разцъфна ореол от светлина, избълвана от огнените дюзи, която се отрази от потрепващите полиетиленови завеси. Вратата зад нея се затвори с глух звук и заключи и двама им вътре.

Жулиета разгъна покривалото и го размърда, за да може той да види, че не е сам.

Костюмът не можа да скрие изненадата му. Лукас се стресна и вдигна уплашено ръце нагоре, докато пламъците започваха да изригват.

Тя кимна, защото знаеше, че той може да я види през прозрачния й шлем, дори и тя да не можеше да го види. С рязко завъртане, което беше упражнявала мислено хиляди пъти, тя разпростря покривалото над главата му, бързо коленичи и също се пъхна отдолу.

Под термоизолационната лента беше тъмно. Температурата навън нарастваше. Опита се да изкрещи на Лукас, че всичко ще е наред, но гласът й прозвуча глухо дори и в собствения й шлем. Подви краищата на покривалото под коленете и краката си и се намести, за да го настъпи здраво. Пресегна се напред и се опита да подпъхне материята и под него, като се убеди, че гърбът му е напълно защитен.

Лукас сякаш разбра какво прави тя. Облечените му в ръкавици ръце се спуснаха върху нейните и останаха там. Тя можеше да усети колко неподвижен и спокоен е той. Не можеше да повярва, че беше решил да чака, бе избрал да изгори, вместо да чисти. Не си спомняше някой някога да е правил такъв избор. Това я разтревожи, докато двамата се притискаха един до друг в мрака и всичко наоколо започна да се нагорещява.

Пламъците облизваха термоизолационната лента и се удряха в покривалото с достатъчно сила, за да бъде усетена като брулещ вятър. Градусите рязко се повишиха, от горната й устна и челото й започна да капе пот въпреки по-устойчивата подплата на костюма й. Покривалото нямаше да е достатъчно. Нямаше да запази Лукас жив в неговия костюм. Сърцето й беше изпълнено със страх единствено за него, въпреки че кожата й вече се нагряваше.

Паниката й сякаш достигна до него или може би той усещаше горещината дори по-силно от нея. Ръцете му, сложени върху нейните, трепереха. И тогава тя наистина си даде сметка как той обезумя, сякаш промени решението си и започна да изгаря.

Лукас я отблъсна от себе си. В защитния им купол проникна ярка светлина, когато той запълзя вън от него, като риташе с крака.

Жулиета му изкрещя да спре. Хвърли се след него, хвана го за ръката, за крака, после за обувката, но той я избута с крака, заблъска я с юмруци, като трескаво се опитваше да се измъкне.

Покривалото падна от главата й и светлината почти я заслепи. Почувства силната топлина и чу как шлемът й пука, след което видя как прозрачният му балон се вдлъбва и деформира. Не можеше да види Лукас, нито да го усети. Виждаше само заслепяващата светлина и усещаше изгарящата топлина, която пареше на местата, където костюмът се нагъваше върху тялото й. Изкрещя от болка и отново дръпна покривалото над главата си, за да предпази прозрачната пластмаса.

А пламъците продължаваха да бушуват.

Не можеше да го усети. Не можеше да го види. Нямаше начин да го намери. По тялото си усети хиляди изгаряния като ножове, които дълбаят плътта й. Жулиета седеше сама под тънкия защитен слой, гореше, търпеше бушуващите пламъци и плачеше с парещи сълзи. Тялото й се свиваше конвулсивно от ридания и гняв, докато тя проклинаше огъня, болката, силоза и целия свят.

Докато накрая не й останаха сълзи и горивото не свърши. Температурата спадна до поносима горещина и Жулиета вече можеше да махне димящото покривало. Имаше чувството, че кожата й гори. Тя пареше на местата, където беше докоснала вътрешността на костюма. Огледа се за Лукас и откри, че не е далеч.

Лежеше на пода. Костюмът му беше овъглен и се белеше на малкото места, където беше останал цял. Шлемът му още беше на мястото си и така й спестяваше ужаса да види младото му лице, но се беше стопил и деформирал далеч повече от нейния. Тя припълзя по-близо, осъзнавайки, че вратата зад нея се отваря, че идват за нея и че всичко е свършило. Беше се провалила.

Жулиета застена, когато видя местата, където тялото му е било изложено на огъня, след като костюмът и черните като въглен уплътнения бяха изгорели. Ръката му беше овъглена и почерняла. Коремът му беше странно издут. Ръцете му бяха толкова малки и изгорели до…

Не.

Тя не разбираше. Отново зарида. Вдигна облечените си в ръкавици димящи ръце към шлема си и нададе изненадан вик, изпълнен със смесица от гняв и щастливо облекчение.

Мъртвото тяло пред нея не беше на Лукас.

Това беше мъжът, който най-малко заслужаваше сълзите й.

81

Жулиета периодично губеше съзнание и се свестяваше, като усещаше спазмите, причинени от болката от изгарянията.

Спомняше си разпръскващата се мъгла, обувките, трополящи около нея, докато тя лежеше настрани в пещта на въздушния шлюз. Наблюдаваше как светът наоколо загубва формата си, докато шлемът й, който беше станал полутечен, продължаваше да се топи и да се вдлъбва. В полезрението й блестеше и потрепваше ярка сребърна звезда, която в един момент залезе. Питър Билингс надникна в шлема й, разтърси обгорените й рамене и извика на хората наоколо да помогнат.

Вдигнаха я и я изнесоха от мястото, от което още се вдигаше пара, след това разрязаха и свалиха стопения костюм от тялото й. Лицата им бяха облени в пот.

Жулиета се носеше през стария си кабинет като дух. Лежеше изпъната по гръб върху носилката, чиито малки колела скърцаха под нея. Покрай нея преминаха пръчките на стоманената решетка и празната пейка в килията.

Носеха я, въртейки се в кръг.

Надолу.

Тя се събуди от пиукането на сърцето си. Беше свързана с машини и един мъж, облечен като баща й, я преглеждаше.

Той беше първият, който забеляза, че е будна. Веждите му се повдигнаха, усмихна се и кимна на някой, застанал над рамото й.

И Лукас беше там. Лицето му — толкова познато и толкова странно — се появи размазано. Усети ръката му в своите. Знаеше, че е там от известно време. Плачеше и се смееше, като не спираше да я гали по бузата. Джулс искаше да знае какво е толкова смешно. Какво е толкова тъжно. Той просто поклати глава и тя отново се унесе в сън.

Изгарянията не бяха просто лоши, те бяха и навсякъде.

Прекарваше дните на възстановяване, като потъваше и излизаше от мъглата на болкоуспокояващите.

Всеки път, когато видеше Лукас, му се извиняваше. Всички се суетяха. Дойде Питър. Имаше купища бележки от дълбоко долу, но на никого не беше позволено да се качи. Никой друг не можеше да я види освен мъжа, облечен като баща й, и жените, които й напомняха за майка й.

Главата й най-сетне се проясни.

Пробуди се от нещо, което приличаше на дълбок сън, седмици, прекарани в мъгла и кошмари, че се дави или изгаря, че е навън сред десетки силози точно като нейния. Лекарствата бяха притъпили болката, но също така бяха замъглили и съзнанието й. Тя нямаше нищо против паренето и болките, ако това означаваше, че ще си върне съзнанието. Изборът беше лесен.

— Хей.

Завъртя глава настрани и видя Лукас. Имаше ли изобщо момент, в който да го няма? Одеялото падна от гърдите му, когато се наведе напред и хвана ръката й. Усмихна й се.

— Изглеждаш по-добре.

Жулиета облиза устните си.

— Къде съм?

— В болницата на трийсет и третия етаж. Не се тревожи. Искаш ли да ти донеса нещо?

Тя поклати глава. Беше невероятно, че може да се движи и да отговаря. Опита се да стисне ръката му.

— Боли ме — немощно каза тя.

Лукас се засмя. Изглеждаше облекчен, че го чува.

— Обзалагам се, че е така.

Тя примигна и го погледна.

— На трийсет и третия има болница?

Той кимна сериозно.

— Съжалявам, но тя е най-добрата в силоза. И тук можем да се погрижим да си в безопасност. Но забрави за това. Почивай си. Ще отида да повикам сестрата.

Той се изправи, една дебела книга падна от скута му върху стола и се скри в одеялото и възглавниците.

— Мислиш ли, че ще можеш да хапнеш?

Тя кимна и отново обърна глава към тавана и ярките лампи. Започваше да си припомня всичко — спомените я убождаха, както игличките на болката докосваха кожата й.

В продължение на дни четеше сгънатите бележки и плачеше. Лукас седеше до нея и събираше онези от тях, които се бяха разпилели по пода като хартиени самолетчета, хвърлени от площадките. Извиняваше й се отново и отново, сякаш той го беше направил. Жулиета четеше всички по десетки пъти, като се опитваше да разбере кои са загинали и кои все още са живи. Не можеше да повярва на ужасната новина за Нокс. Някои неща й бяха изглеждали неизменни като голямото стълбище. Тя плака за него и за Марк, отчаяно искаше да види Шърли, но не й позволиха.

Когато светлините угасваха, при нея идваха призраци. Будеше се със слепени очи върху мократа възглавница. Лукас разтриваше челото й и й казваше, че всичко ще бъде наред.

Питър идваше често. Жулиета му благодареше отново и отново. Питър бе този, който беше сторил всичко. Той бе направил своя избор.

Лукас й разказа за случилото се на стълбището, когато се изкачвал за почистването и чул гласа й по радиостанцията на Питър, и за това какви се бяха оказали последствията от факта, че е жива.

Питър поел риска и се заслушал. Двамата с Лукас започнали да разговарят. Лукас изрекъл забранени неща, тъй като така и така нямало опасност да го изпратят на по-лошо място. Казал за нея нещо, което я объркваше — че тя е като вирус, като настинка. От радиото се чували доклади от Механичния, че хората се предават. Бърнард въпреки това ги осъдил на смърт.

Тогава Питър трябвало да вземе решение. Питал се дали в крайна сметка законът е в негови ръце, или дължи нещо на онези, които са го назначили. Дали трябва да стори онова, което е правилно, или онова, което се очаква от него? Било е толкова лесно да направи второто, но както отбеляза Лукас, Питър Билингс бе добър човек.

Лукас му го казал там, на стълбището. Казал му, че съдбата ги е пратила на това място, но онова, което ги определя като хора, са постъпките, които извършват, докато вървят напред. Това са те самите.

Казал на Питър и че Бърнард е убил човек. Че има доказателства за това и че той самият не е извършил нищо, за да заслужи такова наказание.

Питър изтъкнал, че целият отряд на службата за сигурност на Информационния е на сто етажа надолу. На върха имало само един пистолет. Само един закон.

Неговият.

82

Тримата седяха около масата за съвещания. Жулиета нагласи превръзката с марля на ръката си, така че да закрие белега, който се показваше отдолу. Гащеризонът, който й бяха дали, беше широк, за да не й причинява болка допирът му, но кожата й пареше навсякъде, където я докосваше долната риза. Тя седна на един от столовете с плюшена дамаска и се залюля напред-назад, като се оттласкваше с върховете на пръстите си. Нямаше търпение да се махне от тук. Но Лукас и Питър искаха да обсъдят някои неща с нея. Бяха я придружили толкова близо до изхода и до голямото стълбище, само за да я накарат да седне в тази стая. Бяха й казали, че искат да останат за малко насаме с нея. Израженията на лицата им я караха да се чувства нервна.

Известно време никой не казваше нищо. Питър се възползва от това и изпрати един техник да донесе вода, но когато каната пристигна и чашите бяха напълнени, никой не протегна ръка да вземе някоя от тях. Лукас и Питър си размениха притеснени погледи. Жулиета се умори да чака.

— Какво има? — подкани ги тя. — Може ли да си вървя? Имам чувството, че нарочно забавяте този момент от дни.

Тя хвърли поглед към мястото, където беше часовникът й, и размърда ръка, за да се покаже той изпод превръзката на китката й. Сетне се обърна към Лукас, който седеше от отсрещната страна на масата, и се засмя на безпокойството, изписано на лицето му.

— Да не се опитвате да ме задържите тук завинаги? Защото обещах на всички дълбоко долу, че ще се срещна с тях утре вечер.

Лукас се обърна към Питър.

— Хайде, момчета. Изплюйте камъчето. Какво ви тревожи? Лекарят каза, че се чувствам достатъчно добре, за да сляза до долу, и ви предложих да се свържете с Марш и Ханк, за да проверите дали имам някакви проблеми. Както е тръгнало, ще закъснея, ако се забавя още малко.

— Добре — каза Лукас и въздъхна, сякаш се беше отказал да чака Питър да заговори пръв. — Минаха няколко седмици…

— И вие двамата се погрижихте да имам чувството, че са минали месеци — прекъсна го тя и започна да си играе с циферблата на часовника си — стар тик, който се беше завърнал с такава лекота, сякаш никога не беше изчезвал.

— Работата е там — Лукас се прокашля в юмрука си и прочисти гърло, — че не можехме да ти дадем всички бележки, които ти бяха изпратени.

Погледна я намръщено с виновно изражение.

Сърцето на Жулиета се сви. Тя се приведе напред в очакване на продължението. Още имена, които трябваше да премести от един тъжен списък в друг…

Лукас вдигна ръце.

— Няма нищо такова — побърза да я успокои той, разпознавайки тревогата по лицето й. — За бога, не става дума за нищо такова…

— Добри новини — добави Питър. — Поздравителни съобщения.

Лукас го стрелна с поглед, което наведе Жулиета на мисълта, че тя едва ли ще ги сметне за такива.

— Ами… става дума за новини. — Лукас погледна над масата към нея.

Беше скръстил ръце пред себе си и ги бе подпрял върху протритото дърво точно като нея. Жулиета имаше чувството, че ако двамата помръднат още десетина сантиметра, ръцете им ще се срещнат и пръстите им ще се преплетат. Щеше да е толкова естествено след седмиците, през които го бяха правили. Но това беше нещо, което разтревожените приятели правят, когато са в болница. Жулиета размишляваше над това, докато Лукас и Питър й разказваха за изборите.

— Почакайте. Какво? — Тя примигна и вдигна поглед от ръцете си, когато осъзна последните думи, които беше чула.

— Просто моментът беше такъв — обясняваше Лукас.

— Всички говореха само за теб — добави Питър.

— Почакайте — спря ги тя. — Какво беше последното, което казахте?

Лукас си пое дълбоко дъх.

— Бърнард се беше кандидатирал, без да има опоненти. Когато го изпратихме навън да почиства, изборите бяха отложени. Но после се разнесе вестта за свръхестественото ти завръщане и хората въпреки това се появиха да гласуват…

— Много хора — добави Питър.

— Имаше доста гласували — кимна Лукас. — Повече от половината силоз.

— Да, но… кмет? — тя се засмя и огледа издрасканата маса за съвещания, върху която нямаше нищо освен недокоснатите чаши с вода. — Няма ли нещо, което да подпиша, и така официално да сложа край на този абсурд?

Двамата мъже се спогледаха.

— Точно за това става дума — рече Питър.

— Казах ти… — поклати глава Лукас.

— Надявахме се, че ще приемеш.

— Аз? Кмет? — Жулиета скръсти ръце, мъчително се облегна на стола и се засмя. — Сигурно се шегувате. Не разбирам нищо от…

— Не е необходимо да разбираш — прекъсна я Питър и се наведе напред. — Ще имаш кабинет, ще се ръкуваш с хората, ще подписваш разни документи и ще караш хората да се чувстват по-добре…

Лукас го потупа по ръката и поклати глава. Жулиета усети как кожата й пламна и белезите и раните й я засърбяха още повече.

— Ето за какво става дума — подхвана Лукас. — Ние имаме нужда от теб. На върха има вакуум във властта. Питър е човекът, който е бил най-дълго на поста си, а ти самата знаеш колко дълго е това.

Тя слушаше.

— Спомняш ли си нашите разговори през всички онези нощи? Спомняш ли си, когато ми разказа как изглежда другият силоз? Нали разбираш колко близо сме били до това да ни сполети същата участ?

Тя прехапа устната си, взе една чаша и отпи продължително от водата. Погледна го над ръба на чашата и го зачака да продължи.

— Имаме шанс, Джулс. Да запазим това място. Да го върнем към…

Тя остави чашата си и вдигна ръка, за да го накара да спре.

— Ако ще правим това — хладно им каза тя, като местеше поглед от лицето на единия към лицето на другия. — Ако ще го правим, ще е по моя начин.

Питър се намръщи.

— Няма да има повече лъжи — продължи тя. — Ще дадем шанс на истината.

Лукас се засмя нервно. Питър поклати глава.

— Сега ме чуйте — каза тя. — Това не е лудост. Не за пръв път мисля над него. По дяволите, цели седмици не съм правила нищо друго, освен да мисля.

— Истината? — повтори Питър.

Тя кимна.

— Знам какво смятате. Смятате, че лъжите и страхът…

Питър кимна на свой ред.

— Но какво можем да измислим, което да е по-страшно от онова, което е наистина там, навън? — попита тя, като посочи към тавана и зачака думите й да стигнат до двамата мъже.

— Когато силозите са били построени, идеята е била, че всички заедно сме част от това. Заедно, но разделени, без да знаем едни за други, така че да не се заразят останалите, ако един се разболее. Но аз не искам да играя за този отбор. Не съм съгласна с тяхната кауза. Отказвам да се съглася.

— Да, но… — наклони глава Лукас.

— Значи сме ние срещу тях. И не срещу хората в силозите, не хората, които работят ден за ден, които не знаят, а срещу онези на върха, които знаят. Силоз осемнайсет ще бъде различен. Ще бъде изпълнен с познания и цел. Помислете за това. Вместо да манипулираме хората, защо да не им дадем правото да решават? Да им кажем срещу какво са изправени. И да използваме това, за да задвижи колективната ни воля?

Лукас повдигна вежди. Питър прокара ръце през косата си.

— Трябва да помислите върху това, момчета — каза тя и отблъсна стола си от масата. — Не бързайте. Междувременно ще отида да видя семейството и приятелите си. Но аз или ще участвам в това, или ще работя срещу вас. Ще разпространя истината по един или друг начин.

Тя се усмихна на Лукас. В усмивката й имаше предизвикателство, но той знаеше, че тя не се шегува.

Питър вдигна ръце към нея.

— Можем ли поне да се споразумеем да не правим нищо прибързано, докато не се срещнем отново?

Жулиета скръсти ръце и кимна.

— Добре — рече Питър, изпусна въздуха от дробовете си и свали ръце.

Тя се обърна към Лукас. Той я наблюдаваше със стиснати устни и тя разбра, че той знае. Имаше само един начин да се продължи и това го плашеше до смърт.

Питър се обърна и отвори вратата. Той погледна назад към Лукас.

— Ще ни дадеш ли секунда? — попита Лукас, след което се изправи и тръгна към вратата.

Питър кимна. Той се обърна и стисна ръката на Жулиета, докато тя му благодареше за хиляден път. Оправи звездата си, която се беше наклонила настрани върху гърдите му, и след това излезе от конферентната зала.

Лукас се дръпна встрани от прозореца, хвана Жулиета за ръката и я дръпна към вратата.

— Ти шегуваш ли се с мен? — попита тя. — Наистина ли мислеше, че просто ще приема тази работа и…?

Лукас притисна длан във вратата и я затвори. Жулиета смутено се обърна с лице към него, след това почувства как ръцете му се плъзват нежно към талията й, като внимават да не докоснат раните й.

— Беше права — прошепна той, наведе се по-близо до нея и сложи ръка върху рамото й. — Умишлено те забавях. Не искам да си тръгваш.

Дъхът му върху шията й беше топъл. Жулиета се отпусна. Тя забрави какво се готвеше да каже. Обгърна гърба му с едната си ръка, а с другата го хвана зад врата.

— Всичко е наред — успокои го тя, облекчена, че най-накрая чува признанието му.

Можеше да почувства как той трепери и да чуе накъсания му, неравен дъх.

— Всичко е наред — прошепна отново тя и притисна бузата си към неговата, опитвайки се да го успокои. — Не си тръгвам завинаги…

Лукас се отдръпна, за да я погледне. Тя почувства как насълзените му очи се взират в лицето й, търсейки. Тялото му затрепери. Усещаше го в ръцете и гърба му.

И когато той я придърпа към себе си и притисна устните си към нейните, тя осъзна, че онова, което усеща в него, не е страх или паника, а страст.

Целувката я накара да изстене. Приливът на кръв към главата й се отрази много по-добре от лекарствата. Той заличи всяка болка, причинена от ръцете, които стискаха гърба й. Не можеше да си спомни кога за последен път бе усещала други устни да докосват нейните. Тя го целуна в отговор и всичко свърши твърде бързо. Лукас отстъпи назад и хвърли нервен поглед към прозореца.

— Това е… ъъъ…

— Беше хубаво — каза му тя и стисна ръцете му.

— Вероятно трябва да… — посочи той с брадичка към вратата.

— Да — усмихна се Жулиета. — Вероятно трябва.

Той я придружи през преддверието на Информационния към площадката. Един техник я чакаше с чанта. Жулиета видя, че Лукас беше обвил ремъка с парцали, загрижен за раните й.

— Сигурна ли си, че не ти трябва придружител? — попита я.

— Ще се справя — успокои го тя и прибра косата зад ушите си, след това намести чантата. — Ще се видим след около седмица.

— Можеш да ми се обадиш по радиостанцията — каза й той.

— Знам — засмя се Жулиета.

Тя хвана ръката му и я стисна, след това се обърна към голямото стълбище. Някой от минаващите хора й кимна. Беше сигурна, че не го познава, но кимна в отговор. Още глави се завъртяха, за да я проследят с поглед. Мина покрай тях и покрай извитото перило от стомана, което се виеше надолу към сърцето на силоза и придържаше протритите стъпала, докато по тях усилено се движеше живот след живот. Жулиета вдигна крак, за да направи първата стъпка от пътуването, което беше чакала твърде дълго…

— Хей! — извика Лукас след нея.

Той затича по площадката, объркано свил вежди.

— Мислех, че ще слизаш надолу, за да видиш приятелите си.

Жулиета му се усмихна. Покрай тях премина един носач, приведен под товара си. Жулиета си помисли колко много от своите товари бе свалила от плещите си напоследък.

— Първо семейството — напомни тя на Лукас, след което погледна нагоре към огромната шахта в центъра на оживения силоз и вдигна крак към следващото стъпало. — Първо трябва да видя баща си.