Тел

Епилог

— Трийсет и две!

Елийс подскачаше нагоре по стълбите на дълбоко долу. Зад гърба й се носеха продълговатите облачета пара от дъха й, а детските й крачета трополяха с тежките си обувки върху влажната стомана.

— Трийсет и две стъпала, господин Соло!

Тя се върна обратно до площадката горе, спъна се в последното стъпало и се подпря на ръце и крака. Остана така, с главата надолу, цяла минута, вероятно за да реши дали да се разплаче, или не.

Соло очакваше, че ще се разплаче.

Вместо това тя вдигна поглед към него, широко усмихната, за да му покаже, че е добре. В усмивката й имаше пролука там, където един клатещ се зъб беше паднал и още не й беше изникнал нов.

— Слиза надолу — каза тя, избърса ръце в новия си гащеризон и се затича към него. — Водата слиза надолу!

Соло изсумтя, когато тя скочи и го прегърна през кръста. Той сложи ръка върху гърба й, докато тя го стискаше силно.

— Всичко ще се подреди чудесно!

Соло се хвана с една ръка за парапета и погледна надолу покрай ръждивото петно от засъхнала кръв към спадащото ниво на водата далече долу. Протегна ръка към радиостанцията на хълбока си. Жулиета щеше да се развълнува, когато научеше.

— Мисля, че си права — каза той на малката Елийс, докато откачаше радиото. — Мисля, че всичко ще бъде наред…