Тела, родени за бикини

Глава 2

He може да се каже, че в полицията ме посрещнаха сърдечно. Дадох показания в кабинета на Пат в присъствието на полицай стенографист. Когато приключихме, новият помощник-прокурор взе протокола, като се опита да открие в него нещо, което би могло да ме свърже с убийството.

За щастие Пат се намеси навреме, за да ни поохлади и двамата, въпреки че вече бях успял да накарам ревностния помощник-прокурор да достигне точката на кипене.

Той се предаде без особено удоволствие и излезе от кабинета, като ме предупреди да не напускам града.

— Трябва да го е прочел в някое криминале — казах на Пат.

— Не му обръщай внимание. В прокуратурата винаги настъпва паника, когато в навечерието на нови избори във вестниците започнат да се появяват сензации.

— Не ме будалкай, Пат — казах аз. — Сигурно ще ти извадят душата, ако нещата не тръгнат както трябва.

— Знаеш как раздрусват отдела. Много добри служители вече си отидоха и когато го сториха, направо им се повръщаше от гадории.

— Не позволявай на тези политически негодници да ти се качват на главата.

— Аз съм държавен служител, старче.

— Аз пък не съм — ухилих му се аз. — И имам доста голяма уста. Отвън ме чака цяла тълпа журналисти. Ако някой се опита да ме ядоса, мога да вдигна доста голям шум.

— Избий си го от главата!

— По дяволите, не се притеснявай.

— Да забравим това Успя ли да се видиш с Мич Темпъл?

— Още не.

— Направи го и ще ти бъда много задължен. Останалото все някак си и сами ще го наредим.

— Вече ти казах, че нямам намерение да си пъхам носа в тази работа.

— Кажи го на тези, които те чакат отвън. — Той стана и кимна с глава към вратата. — Да започваме. Публиката чака.

Пат се ноти заедно с мен през цялото интервю, като ме наблюдаваше как позирам пред фотоапаратите и одобрително кимаше с глава, когато избягвах да давам определени отговори на въпросите. Този път не ми се налагаше да увъртам. Журналистите разбираха, че историята ми беше истинска. Двама репортери искаха да чуят мнението ми за убийството, но аз отказах да отговоря на въпросите им. До този момент само Мич Темпъл беше направил опит да свърже това убийство с предишното. Ако наистина има връзка, Пат непременно ще я открие. Засега това са само догадки.

Когато всичко приключи, ние слязохме долу и изпихме по едно кафе.

— Справи се отлично, момчето ми.

— Ама аз наистина нямам какво да им кажа.

— Благодаря ти, че не се опита да им кажеш мнението си. Може би ще ти разкажа това-онова.

— Мислиш ли, че ще ми бъде интересно?

— Да — каза кисело Пат. — Засега няма никаква връзка между двете убийства и облеклото на двете жени. Ако в първия случай става въпрос за самоубийство, нещата са много прости. Голяма част от жените се разхождат почти голи, макар че, да ме вземат дяволите, не зная защо го нравят. Според мен съдебният лекар малко попрекали с хобито си. Той взе проби от плата и от кожата, преди да откарат трупа. Не го твърди със сигурност, но явно е напълно доволен от факта, че диагнозата му се потвърждава, както той смята. Според него първото момиче е било отровено от бавнодействаща отрова, която причинява много болезнена смърт.

— Какво можеш да направиш по този въпрос?

— Нищо. Нямаме тяло за ексхумация, нито пък възможност да докажем, че тъканните проби принадлежат именно на този труп. Само след няколко дни в пробите няма да остане и следа от тези химикали. Отровата се разлага.

— А как стоят нещата с второто момиче?

— Камшикът е оставил но тялото доста ясни белези. Всичко много точно съответства на някои циркови принадлежности, които специално се внасят от Австралия.

— Проследихте ли купувачите? Пат поклати глава.

— Купуват ги на дузини. Работата е в това, че ги рекламират навсякъде, дори и във вестниците. Проверихме и се установи, че тези неща се купуват в огромни количества направо чрез доставка по пощата. Практически е невъзможно да се проследят всички купувачи.

— Тогава ни остават само отпечатъците от пръстите.

— И снимката. Момчетата от фотолабораторията доста се поизпотиха, докато успеят да възстановят лицето й.

Той извади една фотография с размери 4×5 и аз внимателно я разгледах.

— Лица като това правят силно впечатление и не се забравят — каза той. — Била е истинска красавица.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Ще я публикуват и във вестниците.

— Много добре. Ще ти се обадя, когато се срещна с Темпъл.

— Мислиш ли, че от това ще излезе нещо?

— Зная за него някои неща — усмихнах се леко аз.

— Няма да му стане приятно, ако си отворя устата.

В дванайсет и половина се срещнах с Мич Темпъл в ресторанта Блу Рибън на 44-а улица. Той вече беше на възраст и си беше извоювал правото материалите му да се публикуват на първа страница. Успехите го бяха направили още по-циничен.

Когато му се обадих, той веднага усети накъде духа вятърът. Не ми се наложи да му обяснявам защо съм дошъл. Веднага след като седнахме и си поръчахме, той каза:

— Как стана така, че си вечно на топа на устата?

— Трябва по някакъв начин да си вадя хляба. Той ми се ухили криво.

— Недей да ме изяждаш с парцалите заради онова парти на яхтата. Вече два пъти се опитваше да го направиш.

— А какво ще кажеш по повод на историята с Люси Делакорт, за която така и не написа нищо? Домът, който тя управляваше…

— Откъде знаеш това?

— Имам купища приятели на най-необичайни места — отвърнах му. — Бедната Люси ти тежи на съвестта, нали?

— Добре, добре. Стига. Какво искаш от мен?

— Пат те моли да не се занимаваш с въпроса са сходството в дрехите на двете последни жени, които бяха намерени убити.

Лицето му доби странно напрегнат вид.

— Ho аз съм прав, нали? — попита той меко. — Не е ли така?

— Престани, Мич. Просто Пат не иска в цялата тази история да бъде замесен сексът. Това е всичко. Това винаги предизвиква у хората ненужни мисли. Остави го няколко дни да поработи на спокойствие, а после ще можеш да правиш каквото си искаш. Съгласен ли си?

— Трябваше доста да походя, докато проследя тези проклети етикети. Опашката щеше да ми падне от ходене.

— И какво успя да установиш?

Мич сви рамене.

— Само евентуалните купувачи. Продавачите не ми казаха нищо определено, защото това е доста гореща стока. Може да са били някакви провинциалисти, които са искали да купят на жените си нещо по-еротично, или военни, купили тези неща в големия град, за да се позабавляват с уличниците… Или пък дами, които са искали да поразпалят малко огън в душите на старците с помощта на найлоновия блясък.

— И това ли е всичко?

— Не успях да получа никакво описание на купувачите, с изключение на две пиленца, които са купили размери не за себе си. Явно са сред постоянната клиентела. Бих могъл да ги проследя, но не мисля, че от това ще излезе нещо. Може би имаш някакво мнение по този въпрос?

— Една доста свежа идея. Велда обърна внимание на цветовете — погледнах го аз многозначително. — Зеленото боди на червенокосата и черното — на блондинката. Не зная, но може би в това има някакъв смисъл.

— По дяволите, това са най-търсените цветове! Никой не търси бели и розови. Сега скромните не са на мода. — Мич се облегна назад. — Може би няма да е зле да кажеш на Пат, че все още работя по въпроса.

— Той също.

— Направо е учудващо, че никой друг не забеляза тази връзка. Не е кой знае какво, но все мак е връзка.

— Може би причината е в това, че всички разглеждат случая с детската учителка като самоубийство…

— Сега малко започвам да се съмнявам в това — измърмори Мич.

— Пат също. Но на него и друг път му се е случвало да вижда самоубийци, които са излизали от къщите си само по бельо. Това явно е доста разпространена практика.

— Да, зная. Би могла да стигне до реката с палто. Тогава никой не би я забелязал. Ако го е загубила, то всеки от онези, които се мотаят из доковете, би могъл да го намери и да го заложи в кръчмата, без дори да му мине през главата чие би могло да бъде.

— Какво да кажа на Пат?

— Ще мълча една седмица. А после все пак ще се помъча да открия връзката между облеклото на двете жени — каза той и ме погледна над ръба на чашата си. — Е, ами ти, Майк? Твоите версии са винаги интересни. Какво мислиш по въпроса?

— Не ме интересува. Това е версията ми.

— И дори не си любопитен?

— Разбира се, че съм — ухилих се аз. — Но ще следя внимателно всичко в твоя вестник.

След обяда с Мич излязох от ресторанта и завих надясно по Бродуей, насочвайки се към офиса си. Утринната влага се беше сменила със ситен дъждец, който беше измил улиците и беше превърнал тротоарите в буен поток от чадъри.

На първите страници на вестниците, които се продаваха по будките, хората можеха да прочетат разказ за смъртта на червенокосото момиче, а в един от сутрешните броеве се мъдреше и моята фотография редом с трупа, а също така и снимката на момчето. Купих си няколко вестника, пъхнах ги в джоба на шлифера и влязох в Хакард Билдинг.

Велда ми беше оставила бележка, че излиза да купи това-онова и скоро ще се върне. Междувременно звъннах в офиса на Краус-Тилман и улучих Уолт Хенли, който ми даде указания за следващата ми задача, оставих слушалката и добавих към бележката на Велда постскриптум, с който я уведомявах, че ми се налага да замина за един-два дни и затова уговорката ни за вечеря се отлага.

Знаех, че това няма много да й хареса, защото имаше рожден ден. Но аз имах късмет. Така или иначе, бях забравил да й купя подарък.

Двата дни се оказаха цяла седмица. Стигнах до офиса в пет без четвърт. Велда пишеше на машина и дори не вдигна очи, докато не дописа страницата.

— Честит рожден ден.

— Благодаря — саркастично ми отговори тя.

Усмихнах се кисело и й подхвърлих пакетчето, което бях купил преди десетина минути. Тя повече не можеше да се въздържи и усмихната разопакова подаръка. Перлите засияха с нежна, розовобяла светлина и Велда нададе лек възторжен вик.

— Истински ли са? — едва успя да каже тя.

— Надявам се, че са истински.

— Ела до мен, ти…

Наведох се и целунах сочните й меки устни, като усетих, че по цялото ми тяло пробягват тръпки. Винаги, когато имам работа с тази изумителна жена, става така. Отдръпнах се от нея и си поех дъх.

— По-добре да не…

— Но аз мислех, че ти самият го искаш.

— Ще ме вкараш в беля, котенце.

— Само почакай, ще ти покажа аз на теб!

— Престани да говориш с мен по такъв начин, чуваш ли! — скарах й се аз. — В противен случай ще избухна.

— Тогава аз ще ти помогна.

Разроших косата й и седнах на крайчето на стола. Беше подредила пощата на три купчини: известия, делови писма и лична кореспонденция. Взех да ги прегледам.

— Нещо важно?

— Ти какво, не четеш ли вестници?

— Мило дете, там, откъдето се връщам, има само хълмове, камъни и дървета.

— Установили са самоличността на убитата червенокоса!

— Коя е тя?

— Максин Дилейни. Била е стриптизьорка по западното крайбрежие. Два пъти са я арестували по подозрение, че работи като момиче на повикване, но всеки път са я освобождавали поради липса на улики, защото клиентите не са подавали оплакване. В последно време се е намирала в Чикаго, където е била регистрирана като модел в една рекламна агенция, където са й направили няколко доста разголени фотографии.

— Срещам се с много приятни хора, нали така? Има ли още нещо интересно в пощата?

— Нищо особено. Имаш една пратка от някакъв приятел.

В купчинката с личната кореспонденция видях голям плосък пакет, който носеше клеймо от прочутия град на Хъдзън, в който се заселват най-големите знаменитости от бившите жители на Ню Йорк. Разкъсах го и свалих опаковката от кутията. Вътре имаше писмо, напечатано на пишеща машина, с което ме уведомяваха, че съдържимото в пратката е направено от един затворник и че всяко волно пожертвувание, което бих искал да направя, трябва да бъде изпратено на фонда, предназначен за организиране на развлечения за затворниците. В кутията имаше изящен кожен портфейл, изработен ръчно. На него акуратно беше гравирано:

„Майкъл Хамър, застрахователен агент.“

Много приятна вещ. Хвърлих портфейла на масата на Велда.

— Какво мислиш по повод на това?

— Репутацията ти е окончателно развалена — тя погледна портфейла, прочете писмото и добави: — Те имат ли Отдел жалби?

— Изпрати им пет долара. Може да е само някаква шега — казах аз, пъхнах портфейла в джоба си и станах от стола. — Хайде да вечеряме.

— Хайде, господин застрахователен агент.

Вече отивахме към вратата, когато телефонът иззвъня. Исках да изляза, без да му обърна внимание, но в такива ситуации Велда беше твърде ревностна секретарка. Тя вдигна слушалката и ми я протегна:

— Пат е.

— Здрасти, старче — казах аз.

В гласа му имаше нещо странно, но не можах да разбера какво точно.

— Майк, кога за последен път се видя с Мич Темпъл?

— Преди седмица. Защо питаш?

— И оттогава не си го виждал нито веднъж?

— Не.

— Да не би да си имал проблеми с него?

— Разбира се, че не, по дяволите! — отвърнах аз. — Нали ти казах всичко.

— Тогава ми кажи следното… имаш ли алиби, да речем, за изминалото денонощие?

— Приятел, ще се намерят най-малко трима души, който да свидетелстват къде съм се намирал през всяка една минута от изминалата седмица до този момент включително. Сега казвай какво е станало!

— Някой е пречукал Мич в собствения му апартамент. Намушкан е с нож право в сърцето. Намерили са го мъртъв върху един живописен източен килим.

— Кой го е намерил?

— Приятелката му, която е имала ключ от апартамента. Тя успя да ни извика, преди да припадне. Ела при мен, трябва да поговорим.

Затворих телефона и погледнах Велда. Имах чувството, че кожата от лицето ми се е свлякла.

— Неприятности ли има? — попита тя.

— Да. Някой е убил Мич Темпъл. Тя разбра за какво мисля.

— Той душеше нещо около убийството на двете момичета, нали?

Кимнах с глава.

— Тогава какво иска Пат от теб?

— Сигурно иска да знае всички подробности от разговора ми с него. Хайде, да тръгваме.

Апартаментът на Мич Темпъл се намираше в едно ново здание в източната част на града. Постройката беше много луксозна. Там живееха само богаташи и знаменитости. Облеченият в униформа портиер не беше свикнал с гледката на полицейски коли и ченгета, от които гъмжеше на тясното пространство пред разкошната, украсена с дърворезба врата на главния вход.

Ченгето, което дежуреше пред входа, ме позна и ни пусна да минем. Качихме се с асансьора на шестия етаж. Площадката на стълбите беше малка. Имаше само две врати. Едната от тях беше затворена — това беше апартаментът на наемател, който отсъстваше, а другата беше широко отворена. Ченгетата, които бяха изпълнили жилището, се занимаваха със своите обичайни задължение.

Пат ми махна с ръка за поздрав и ние двамата с Велда заобиколихме кървавото петно до вратата и се приближихме до тялото, което лежеше на пода. Момчетата от лабораторията по криминалистика вече си бяха свършили работата и стояха настрани, обсъждайки последните бейзболни резултати.

— Може ли? — попитах аз.

— Действай — отвърна Пат.

Застанах на колене и огледах трупа. Мич Темпъл лежеше на една страна сред локва от кръв. Едната му ръка беше протегната и се бе вкопчила в долната част на сакото, което се е опитвал да смъкне от облегалката на стола. Пръстите здраво стискаха бялата батистена носна кърпичка, която винаги се подаваше от края на джоба му. Изправих се и вниманието ми беше привлечено от кървавата диря, която се точеше от вратата до тялото на Темпъл. Беше дълга около двадесет фута.

— Какво успя да разбереш, Пат?

— Като че ли е отворил вратата, след като някой му е позвънил, и е получил удар с нож, чието острие е дълго осем инча. Паднал е по гръб. Онзи, който го е убил, просто е затворил вратата и си е отишъл.

— Подобна рана обикновено е смъртоносна, нали?

— В повечето от случаите — съгласи се Пат.

— Какво е търсел в сакото си?

— Струва ми се, че е търсел нещо, с което да спре кръвта. Тук явно нищо не е пипано. Учудвам се как е успял да стигне дотук. Съдебният лекар също е учуден как е имал сили да направи това. Два пъти е падал, а последните няколко фута е пълзял.

— Никой не може да стигне до апартаментите, преди отдолу да се обади портиерът — напомних му аз.

Пат ми хвърли отвратен поглед.

— Засега не сме установили кога точно е настъпила смъртта, но един професионалист много добре би могъл да избере подходящ момент. Сега проверяваме останалите наематели и изобщо всички, които са били тук, но мога да се хвана на бас, че няма да открием нищо. Типовете, които живеят тук, не обичат да си имат работа с трупове, нито пък с полицията. Те не познават дори съседите си по етаж.

— Това е Ню Йорк все пак — казах аз.

— А какво ще кажеш за себе си? Това беше твърдение, а не въпрос. Погледнах го и поклатих глава.

— Можеш да ме зачеркнеш от списъка. Не съм го виждал от последната ни среща. Знаеш много добре какво каза той тогава — нямало да предприеме нищо една седмица, но ще работи по въпроса за облеклото на двете жертви. Мислиш ли, че е открил нещо? Той разполагаше с много източници на информация.

Пат сви рамене.

— По този въпрос той няма никакви записки. Секретарката също не знае нищо. Тя казва, че всеки ден е отсъствал дълго, но редовно е доставял материали за вестника си. Сега преглеждаме последните му записки и репортажите му. Може пък да открием нещо, за което да се заловим.

— А какво става със серията статии за мафията, които той публикува последния месец?

— Те са твърде хитри, за да организират лов на журналисти. Прекалено е рисковано. Не ровят там, защото само ще се издадеш. Те имат нужда от анонимност, а не от публична известност. Не, тук има нещо друго.

— Тези проклети бодита?

— Възможно е. Мислех си, че си надушил нещо. Бръкнах в джоба си за цигарите, но напипах портфейла.

— По дяволите, аз съм само един застрахователен агент. Тук е казано много точно — усмихнах се и подхвърлих портфейла на Велда. — Дръж. Можеш да го запазиш за спомен. — Тя го хвана и, като всички жени, го пъхна в чантичката си. — Съжалявам, Пат, но нямам какво да ти кажа. Тоест, освен ако в полицията не решат да ме вземат на служба при тях.

— Ясно — измърмори той, — мога да си представя. Добре, по-добре е да се изметеш оттук, преди да са дошли онези от пресата. Те така ще раздуят нещата, че изобщо не ми се иска да те замесват.

— Тогава ме отпиши, старче.

— Ако чуеш нещо, съобщи ми.

— Разбира се.

— Мини през страничния вход.

По пътя към вратата аз се обърнах.

— Може би ще бъдеш така любезен и ще ме известиш какъв обрат приемат нещата?

Устните на Пат се изкривиха в усмивка.

— Окей, дългоноско.

Вечеряхме в квартирата на Велда. Това беше вечеря в домашна обстановка, едно от мероприятията, които тя подготвяше с особена старателност. Те бяха истински капан за всеки мъж. Беше облечена в син копринен халат, който беше напълно свободен около тялото й, и когато тя се разхождаше из стаята, пред очите ми съблазнително се мяркаха бедрата й, обути в копринени чорапи. Когато седна срещу мен, деколтето на халата се затвори, като скри от погледа ми дълбоката вдлъбнатина между гърдите й, но при всяко най-леко движение той щедро се отваряше и ми даваше възможност да се насладя на гледката.

Накрая бутнах чинията настрани. Бях приключил с пържолата, но не бях усетил вкуса й. Тя ми сипа кафе, усмихна ми се и каза:

— Ясно ли ти е какво ти липсваше през цялото това време?

— Ти, глупаче такова — казах аз, измъкнах цигарите от джоба си, взех една и я пъхнах в устата си. — Имаш ли огън че?

Велда взе чантичката си, изсипа от нея купчина с всякакви женски боклуци, накрая намери кибрита и запали цигарата ми.

Докато пъхаше всичко обратно, тя изведнъж спря, като държеше в ръце портфейла.

— Откъде накъде затворникът е решил да ти изпрати това?

— Нали видя писмото. Това влиза в тяхната възпитателна програма.

— Не, нямам предвид това. Ако такива неща се изпращат на известни хора, тогава няма основание да се бърка тяхната професия. Особено пък твоята. Много лошо, че тук не е написано името на онзи, който го е направил.

— Дан да видим.

Взех портфейла и го отворих. Имаше стандартен дизайн, с отделение за визитни картички, прозорче за удостоверение за самоличност и джобчета за банкноти.

— Празен е — казах аз. — Освен това тези неща се проверяват, за да се предотврати възможността за изпращане на съобщения от затворниците. Това е просто рекламен трик.

— Може би има скривалище — засмя се Велда.

Но аз не се засмях. Спрях погледа си върху портфейла, а после започнах да опипвам линията на прегъването. Намерих го. Беше много хитро скрит таен джоб, който много трудно можеше да бъде открит при един повърхностен преглед. Там имаше бележка.

Беше написана с молив с дребни печатни букви върху парче тоалетна хартия. Прочетох я два пъти, за да бъда сигурен, че не греша — поглъщах всяка дума поотделно.

Велда измъкна бележката от ръцете ми и я прочете, като се мръщеше.

— Постън — каза тя тихо. — Хелън Постън. Така се казваше детската учителка, която се самоуби.

— Да, това е тя.

— А този Хари Сървис, нима той…

— Да, аз го окошарих.

— Тогава защо ти е писал?

— Може би не ми се сърди. Освен това той не е от момчетата, които се доверяват на полицаите. По-скоро би си глътнал фаса.

— Какво ще правиш, Майк?

— А какво бих могъл да направя, по дяволите!

— Дай това на Пат.

— Великолепно! И тогава всички ще разберат какво първокласно говедо съм. Хари е трябвало доста да се потруди, за да успее да ми предаде тази бележка. „Застрахователен агент“. Това е написано с цел да засегне болното ми самолюбие.

Велда ми подаде късчето хартия.

— Изобщо не си длъжен да правиш услуга на този Сървис.

— По принцип, не. Въпреки че го залових при грабеж, а той дори се опита да ме убие, Хари смята, че съм достатъчно честен, за да си има работа с мен. Прочетох бележката още веднъж.

— Това е отчаяна молба.

— Това, за което мислиш, е истинска лудост.

— Разбира се, клиентът ми е малко странен. Тя недоволно сви рамене.

— Пат не иска да си пъхаш носа в тази работа. Направо си търсиш неприятности.

— По дяволите, не се каня да правя нищо, само искам да открия едно изчезнало момиче.

— Това са празни приказки. Върви по дяволите! Зная, че в края на краищата ще се захванеш с това. Само че не започвай още тази вечер, става ли?

— Окей.

— Окей — повтори тя с лукава усмивка и се притисна до мен, като с едната ръка ме галеше нежно по гърба, а с другата разкопчаваше колана на панталоните ми и аз усетих как малките диви пръстчета запълзяха надолу.