Тела, родени за бикини

Глава 9

Не беше никак трудно да се открие корабът Пинела. Това беше плавателен съд под панамски флаг, който освен товара можеше да вози и десетина пътници на борда си. Беше в пристанището вече единайсет дни и го товареха с промишлено оборудване, което трябваше да бъде откарано до Лисабон. До отплаването на кораба оставаха още пет дни. Екипажът се състоеше от чужденци с най-различна националност, капитанът беше шотландец. В дадения момент повечето от тях бяха на брега.

Почти невъзможно беше обаче да се разбере нещо за стюарда. Казваше се Али Дювал. Той обслужваше пътниците, предимно инженери, които съпровождаха оборудването, а също така и членовете на екипажа, но имал странно поведение. Веднага щом корабът пристигнел, той слизал на брега и се връщал малко преди отплаването му. Както здравните власти, така и митницата веднага даваха разрешение за влизане в пристанището. На кораба никога не е имало контрабандни стоки, нито един от членовете на екипажа не се е занимавал с нещо незаконно и никой никога не се е оплаквал от кораба и от екипажа му.

По обед започнах да се мотая сред докерите, като се опитвах да се добера поне до някаква информация, но никой не можеше да ми предложи нищо. Проверих при един приятел и той ми каза, че формално Пинела принадлежи на няколко собственици, но щяха да бъдат нужни месеци, за да се установи посредническата организация и истинските собственици на кораба, които се бяха покрили с купища документация, за да прескочат плащането на данъци.

Хапнах в един малък ресторант, наблюдавайки тъмната линия на вълнолома. Дъждът беше спрял преди известно време, но все още заплашваше да се изсипе ненадейно. Нощните светлини на кея превръщаха корпусите на корабите в нереални призраци, които поглъщаха чудовищните сенки на хората, минаващи случайно под лампите.

Тъкмо се канех да взема такси и да се отправя към горната част на града, когато видях, че нощният пазач пресича улицата, и реших да опитам още веднъж късмета си. След пет минути вече знаех, че старецът е ченге в оставка, което доста време се е трудило в редовете на Нюйоркската полиция. Беше доволен, че е намерил с кого да си поприказва, защото нощите тук бяха дълги и скучни, а разговорите — единствената радост, която му бе останала.

И най-главното — той познаваше Али Дювал. Поне му беше известно кой е той. На кораба този момък носел униформа, но когато слизал на брега, винаги бил облечен в скъп костюм, което е доста странно за един обикновен стюард с неговата ниска заплата. Но той винаги обяснявал това с факта, че момчета като него отначало трупат пари, а после в първия магазин изхарчват всичко наведнъж. И обикновено носел някакъв пакет под мишница, а няколко пъти до кея го докарвала нова черна лимузина и тогава на главата си носел смешна туземска шапка.

— Фес ли? — попитах аз.

— Да, точно така. С връвчица. Той слизаше от колата, пъхаше шапката в пакета и се качваше на борда с куфар в ръка. Някои от тези чужденци са направо идиоти.

— Кой още беше в колата?

— Сега ме хвана натясно. Във всеки случай бяха негови приятели. Обикновено седяха и разговаряха няколко минути, преди да слезе от колата. Не съм оглеждал колата, но определено знам, че е разкошна. Може би е била на някой негов роднина. Много от тях тук имат роднини, само че обикновено те не са много добре обезпечени.

— Качвал ли сте се на кораба някога?

— Няколко пъти. Напълно приличен кораб.

— Имат ли посетители?

— Не съм виждал. Че кой се интересува от товарни кораби? Разбира се, този е един от най-добрите, но все едно това е само един товарен кораб.

— Как мога да позная Дювал, ако го видя?

— Ами, ако не носи прословутата си шапка, ще го познаете по това, че е среден на ръст, прилича на чужденец и говори с акцент. Ако разбирате от физиогномика, бих казал, че лицето му може да стане доста подло, ако поиска, но вероятно всички чужденци изглеждат така. Видът му е такъв… сякаш крие някаква тайна.

— Знам какво имате предвид. Имате ли някаква представа как мога да го намеря?

— Ни най-малка. Боцманът се опитва на няколко пъти да го открие, но не успя. Има си някакви места, в които се крие. Може би жени. Тези моряци направо са побъркани на тема жени. Миналия път боцманът направо го сдъвка, искаше да разбере къде е бил, а онзи го погледна с невиждащ поглед, сякаш въобще не съществуваше, и се качи на палубата. Предполагам, смята, че може да прекарва времето си на брега така, както си иска. Винаги слиза на брега сам. Останалите не ходят по-далеч от шест квартала. Постоянно се връщат за пари и дрехи, които стават за носене само няколко часа, защото се прибират пияни като свине. А Дювал слиза веднага и се връща преди отплаването. Винаги е трезвен и е още по-изтупан, отколкото е бил, когато е слязъл на брега. Носи само нови дрехи.

Останах още около пет минути със стареца, но той не можа да добави нищо към разказа си. Благодарих му, пресякох улицата, влязох в един бар и се приближих до телефона. Накрая успях да се свържа с Пат в апартамента му. Казах му, че ще отида при него, и го помолих да сложи кафе.

Докато седяхме в кухнята на ергенската му квартира, му разказах за историята в хотела и за това, което бях разбрал за Пинела. Когато свърших, той се втренчи в мен през масата и с отвращение захвърли лъжичката си в другия край на стаята.

— Дяволите да го вземат, Майк, кога ще се научиш на някои неща?

— Джоунс нямаше да ти разкаже повече от това, което каза на мен.

— Знаеш, че имаме начини да се оправяме с момчета като него.

— Глупости. Тези момичета не биха подали оплакване срещу него.

— Не е нужно. Да не мислиш, че нямаше да намерим други свидетели?

— Е и какво? Някой съдия щеше да му даде един месец, а след това той щеше да се върне към бизнеса си. Хайде Пат, ти изглеждаш по-умен. Сега няма да може да работи в този град повече.

— Също и ти, ако районният прокурор научи за това.

— Кой ще му каже? — ухилих се аз. — Както и да е, какво ще кажеш да проверим дали в Интерпол нямат нещо, свързано с Али Дювал.

— И след това какво??

Допих си кафето и изтиках креслото назад от масичката.

— Хайде да съпоставим нещата, Пат. Имаш три мъртви жени, които, както знаем, са имали някакво отношение една към друга. Аз имам една жива, която се връзва с общата картина. Имаме още и някакъв тип на име Теди Гейтс, който е познавал поне три от тях. Започнах да издирвам Грета Сървис и следите й ме доведоха до Проктър Груп. Далси каза, че появата ми там е предизвикала доста разговори… Така че е напълно възможно слухът за мен да е достигнал до ушите на Гейтс, още повече след кампанията, която пресата предприе по мой адрес.

Пат кимна в знак на съгласие и си потърка очите.

— Добре. Той си е спомнил за картона на Грета, на който са били посочени адресът й и името Хауел. Кой го знае какви снимки е правел. Половината от порнографията се прави в подобни заведения. Веднага е отишъл в офиса си, но белята вече била станала. Твърде късно е извадил картона от картотеката. Грета не е искала да я намерят. Гейтс също. Така че, когато аз все пак я открих, Грета побърза да изчезне. Вероятно се е свързала с Гейтс и той също изчезна, когато видя, че всичко пропада.

— Във версията ти има доста пукнатини.

— Но като начало все пак е нещо. И освен това ни връща към Мич Темпъл. Той е проявявал интерес към смъртта на Дилейни и Постън. Познал е някого и е тръгнал след него, някого, който е купувал бяло боди. Пат вдигна ръка:

— Но това още не е доказано.

— Зарежи доказателствата. Да се опитаме да направим някои предположения и да видим какво ще се получи. Вероятно се е случило едно от двете неща: или онзи, когото Мич е видял и след когото е тръгнал, го е познал и го е проследил до жилището му, или самият Мич е направил някой тъп номер. Знаем, че се е опитвал, наистина неуспешно, да се свърже с Норман Харисън. Знаем, че е ровил в картотеката на информационния отдел и е търсил някакъв фотоматериал, който да потвърди подозренията му. Да предположим, че е решил да установи директен контакт с онзи, когото е преследвал, за да го разобличи.

— Звучи доста глупаво.

— Съвсем не, ако допуснем, че този човек е бил доста голяма клечка, за да може да се свърже с него директно. Подценил е възможната съпротива, но може би си е струвало да рискува. Не забравяй, че той е искал да се види с Норм Харисън. Може би е смятал, че именно Харисън е бил на вратата онази вечер, когато е бил убит.

— А ти, Майк, с какво разполагаш?

— Засега само свързвам нещата. Успешно или не, аз се движа от момичетата към Мич, Грета, Гейтс, Джоунс, Али Дювал. И макар че нишката е твърде тънка, свързващото звено не буди никакви подозрения — това са онези бодита, факторът, който задвижи лавината. Ако го отстраним, ако тези момичета бяха облечени различно, нямаше да стигнем доникъде. Разбира се, докато Хари Сървис не излезе на сцената.

— Майк — каза сериозно Пат, — даваш ли си сметка, че ние всъщност не разполагаме с нищо определено? Дори онзи момък, когото така мило си изритал…

— Помисли за обратната страна на медала — казах аз. — Установил е контакт с някакъв тип в голям автомобил. Кола с униформен шофьор. Али Дювал също е свързан с някого в голяма лимузина. Има и нещо друго, което се появява постоянно в цялата тази история. През цялото време слушам за някаква кука. Казаха ми, че Грета Сървис е била видяна в Гринуич Вилидж да се движи с него. Джоунс нарича Али кука. Точно такова описание беше дадено и на Орсло Бухер. На котва в пристанището има един чужд кораб. Според думите на Джоунс Али се занимава с някакви далавери и ако в цялата тази история не бяха замесени няколко обикновени американски момичета, бих казал, че се плете някаква международна интрига.

— Много ти се развихри въображението! — каза Пат. — Няма да мирясаш, докато не объркаш нещата съвсем.

— Добре. Тогава ми обясни защо се интересуваш от начина, по който тези момичета умряха? Имаш ли някакво разумно обяснение, или все още се придържаш към версията за сексуалния маниак?

— Във всеки случай версията за сексуалния маниак е много по-логична, отколкото паяжината, в която се опитваш да ме омотаеш.

— Така ли?

Пат направи кисела гримаса и напълни чашките отново.

— Нека ти кажа още нещо, Майк. Тази вечер изникна още една възможност. Спомняш ли си делото на Корнинг отпреди три години?

— Не.

— Нещата бяха потулени веднага. Беше извършил три убийства на сексуална основа, труповете бяха обезобразени и превърнати в кървава каша. Хванаха го и го настаниха в лудница, защото се оказа, че е криминално невменяем. След две години и половина вегетиране той внезапно дойде на себе си и веднага избяга. Откриха го в някаква изоставена къща, но той предпочете да изгори жив, вместо да се предаде. Запали къщата. Така мислехме. Не беше останало много от трупа, за да го идентифицираме. И изведнъж днес следобед ни се обади човек, който го познава добре, и каза, че е видял Корнинг в града. Така че… версията ми за някой сексуален психопат… сега ми се струва доста вероятна.

— Но въпреки това продължавате да търсите Гейтс, нали така?

— Нямаме причина да не го правим.

— А какво става с отровата, с която е могла да бъде отровена Постън?

— Съдебният лекар е на мнение, че изследванията трябва да продължат. Все още проследява възможните източници на отровата. Ако нещо се изясни, ще се заемем и с този въпрос. И само за да не си помислиш, че пренебрегваме някои от версиите, ще се обадя в Интерпол и ще ги попитам дали нямат нещо, свързано с името на Али Дювал. И тогава ще помоля да попритиснат оня тип с феса.

— Защо се нервираш толкова, рожбо? — ухилих се аз.

Пат ме погледна съсредоточено и каза:

— Ако вестниците започнат и на тебе да ти дишат във врата, ще разбереш защо.

— Но нещата ще се променят, когато някой полицай бъде убит — напомних му аз.

— Това е нещо съвсем различно.

— Не и за онези момчета. Освен това все още нищо не е напечатано.

— Само защото не са се докопали до нищо, но скоро и това ще направят. Ако в скоро време няма резултати, те ще се нахвърлят върху отдела и представлението ще започне. — Той остави чашата си на масата и се облегна в креслото си. — Твоите приятели от вестниците май са попритиснали окръжния прокурор. Всичко, което се иска от теб, е да дадеш на съда някое разумно обяснение за поведението си.

— Много мило от тяхна страна.

— Може би са ти запазили ролята на изкупителна жертва в случай, че всичко пропадне.

— Една жертвена коза е повече от достатъчна. И тази роля е резервирана за тебе.

— Много си великодушен. Благодаря ти.

Ухилих му се, нахлупих си шапката и му пожелах лека нощ. И без това през деня си беше имал достатъчно неприятности.

Като се върнах в хотела, намерих четири бележки от Велда, в които тя ме молеше да се обадя на някакъв номер в Бредбъри. Качих се в стаята си, захвърлих шлифера на масата и помолих да ме свържат с номера. Оказа се, че това е телефонът на един малък мотел извън града. В стаята на Велда не отговаряше никой, така че помолих да й предадат, че ще се обадя по-късно. Когато позвъних след един час, телефонът й отново мълчеше, затова се настаних удобно в леглото и угасих лампата.

Тя сама ми се обади в три часа през нощта, като ме изтръгна от прегръдките на кошмара.

— Майк?

— Слушам те, рожбо. Казвай какво има.

— Не зная колко е важно, но тази сутрин се запознах с някои хора на автогарата.

— С кого?

— С едно момиче. Тя плачеше в дамската тоалетна и аз се опитах да разбера какво става. Когато накрая момичето се успокои, ми каза, че е заседнало в този град и няма възможност да се върне в Ню Йорк.

— По дяволите, скъпа, това е много тъжна история за сукалчета. Колко пъти ще ти…

— Ще ме слушаш ли! — Изтегнах се на леглото и я помолих да продължи. — Изведох я навън, почерпих я едно кафе и успях да измъкна от нея цялата история. Вчера я докарал някакъв мъж, когото тя забърсала в някакъв бар в града, когато се намирала в малко приповдигнато настроение. Казал й, че ще я заведе на някакъв голям купон, в сравнение с който развлеченията в Ню Йорк щели да изглеждат като детска забава. По пътя й съобщил, че работи в една от посолските резиденции и че прекрасно знае как трябва да изглеждат нещата в едно истинско шоу. Постепенно тя изтрезняла и новият й приятел започнал все по-малко да й харесва. Отначало приказките му я ядосали, а после се изплашила. Един-два пъти той спирал колата и започвал да й досажда, но за щастие движението било доста оживено. Тя се борила с него, но не успяла да избяга. И той през цялото време казвал, че шефът му може да накара всяка жена да върши всичко както трябва. Достатъчно е да й тегли един бой или да й причини болка и тогава тя може да направи всичко. По това време тя вече била изпаднала в истерия. Стигнали до Бредбъри и той спрял да зареди. Нямал пари за бензин, затова оставил часовника си като залог и казал, че вечерта ще мине да си го вземе. Това било всичко, което успяла да чуе. Веднага щом той престанал да я наблюдава, тя успяла да се измъкне от колата и да избяга, но чантата й останала в колата и затова сега няма с какво да си плати пътя до Ню Йорк.

— Нима не е чувала за Обществото за помощ на пътуващите?

— Престани да се занасяш! — каза Велда. В гласа й се долавяха сърдити нотки. — Както и да е, дадох й петнайсет долара, за да може да се пооправи малко. Прекара нощта в храстите и трябваше да се срещнем на бензиностанцията, за да ми покаже оня тип, когато се върне за часовника си.

Кимнах в тъмното и казах:

— Така че ти си я чакала и чакала, а сладката кукла така и не се е появила?

— Не дойде.

— Да, жалко за парите ти, котенце.

— Но намерих бензиностанцията, за която ми разказа. Оня беше взел вече часовника си. Служителят на бензиностанцията не го познава, но потвърди, че понякога той наистина зарежда при тях и може би наистина работи в посолството, защото често използва една от техните коли.

Да, явно Велда беше надушила нещо. Попитах я:

— Какво е разписанието на заминаващите превозни средства?

— Три автобуса и два влака всеки ден. Направих справка, но никой, който да отговаря на описанието на момичето, не си беше купувал билет. Много малко хора пътуват в това направление, затова е невъзможно да бъде забелязана.

— Може би просто е спряла автобуса на пътя извън града?

— Питах. Автобусите спират само на определени места.

— Може да е стопирала някого — предположих аз.

— Много е съмнително. Подобна практика тук е забранена от закона. Освен това, след опита, който вече е получила, мисля, че едва ли ще пожелае да опита отново. Имам усещането, че е все още тук. Каня се да проверя мотелите в курортния район, може да е отседнала в някой от тях. Все още беше потресена от случилото се и може би не е искала да пътува в такова състояние. Дадох й достатъчно пари, така че тя може да си плати и стаята, и билета.

— Не научи ли името й?

— Разбира се, че го научих. Джули Пелхам. Обадих се у тях, но хазайката й каза, че още не се е прибрала.

Даде ми описание, което съвпада с визуалната ми представа за това момиче, но не се загрижи много за това, което се беше случило.

— Е добре, опитай пак. Може би ще успееш да си върнеш парите.

— И още нещо, Майк. Направих справки в местните магазини. В един от тях продават всичко, което посолствата купуват, когато имат прием. Те, разбира се, не афишират това, но признаците са налице.

— В кое посолство ще има прием?

— Засега не зная. Не е лесно да се добереш до тези места. Освен тяхната собствена охрана, тук сега е пълно с разни типове, които карат коли без регистрационни номера и контролират района.

— Това са нашите хора.

— Да, знам. Работата, изглежда, не им харесва. Какво можеш да направиш с цяла тълпа от буйстващи, които имат дипломатически имунитет?

— Практически нищо — отвърнах аз. — Забрави за това и виж дали не можеш да откриеш момичето. Утре ще се обадя отново, така че ми остави някаква бележка. Ако не можеш да ме откриеш, обади се на Пат или на Хай.

— Ами ако предположим…

— Недей да предполагаш нищо. Просто нрави каквото ти казвам.

— Или какво? Засмях се в телефона.

— Ще те ударя право в устата с устните си.

— Направо ме застреля — каза тя и затвори телефона.

Взех от масата сутрешния вестник и започнах да разлиствам страниците. Имаше кратко съобщение за разследванията на полицията по случая Мич Темпъл, по специално за това, дали е успял да открие нещо, което е могло да доведе до смъртта му, както и кратко описание на подробностите около убийството му. В друго съобщение се споменаваше, че смъртта на Максин Дилейни все още си остава загадка, но полицията очаквала най-скорошно разрешение на случая. Нищо не беше казано за това, че Корнинг е на свобода, вероятно Пат бе успял да им затвори устата поне докато сведенията за него не се потвърдят или пък просто не го арестуват. Беше повече от очевидно, че Пат беше впрегнал всичките си свободни сили в проследяването му, но не беше предложил на пресата никаква допълнителна информация, за да не предизвиква ненужна паника. Повечето от новините засягаха последните политически събития, примесени със съобщения за кризата в Близкия Изток и за ходовете, предприемани от ООН, преди Генералната асамблея да бъде разпусната.

В колонката на Хай се съобщаваше, че Далси Макинес се е върнала в града след успешното си пътуване до Вашингтон и отново е пристъпила към изпълнение на задълженията си като неофициална домакиня на светските приеми.

Захвърлих вестника и се обадих на Хай, но секретарката му ми каза, че ще се появи след около час. Тогава се обадих на Ал Кейси и го помолих за среща. Покани ме да отида при него.

Ал бе любопитен да узнае защо се интересувам от жеста на Джералд Ют, който бе предоставил на различни посолства своите имения в Бредбъри за развлечения, но не се опита да ме притисне. Заведе ме в секцията, миришеща на стари вестници, където пазеха изрезките, намери папката с интересуващия ме материал и ми я връчи.

Освен съобщенията за транзакцията, някои коментатори я обсъждаха с по-големи подробности, като привеждаха доводи за и против, но не казваха нищо, което би могло да се изтълкува във вреда на Ют. Трансферът го освобождаваше от някои данъци, но той беше достатъчно богат, така че това нямаше голямо значение. Сделката очевидно беше направена с разчет да повиши общественият му имидж. Неговата филантропична дейност имаше много разклонения и това беше само едно от тях. В благотворителната му програма, изглежда, нямаше някаква особена стратегия, освен че в повечето случаи парите бяха давани за добри цели, а даренията бяха напълно оправдани.

Обществеността на Бредбъри очевидно не беше много доволна — местният вестник протестираше против проникването на дипломати отвъд желязната завеса в тяхната среда, но тъй като сред облагодетелстваните се намираха и приятелски настроени страни, дарението можеше да се разглежда като проява на добра воля.

— Ал, ходил ли си някога в Бредбъри? — попитах го аз.

— Да, бях там, когато Ют току-що беше открил своите заведения. Оттогава много от тях бяха затворени за обикновената публика. Сам разбираш, чужденците не обичат разни непознати да им се мотаят в краката. Доколкото ми е известно, там всичко е мирно и тихо, с изключение на фестивала за джазова музика, но и той се провежда само по плажовете.

— И никакви слухове?

Той ме изгледа с присвити очи, опитвайки се да разбере какво имам предвид.

— За какво намекваш?

— И аз не знам.

— Няма никакви слухове. Ако имаше нещо, ние първи щяхме да ги чуем. Местните хора колекционират всякакви видове клюки.

— Ал — казах аз, — този Белар Рис… той е в едно от посолствата, които са се възползвали от услугите на Ют, нали?

— Майк, вече за втори път споменаваш името на тоя тип. В каква връзка?

— Мич се е занимавал с него в статиите си.

— Зная. Този тип… той е нещо като съвременен пират. И какво от това? Не е единственият. Тези, които имат пари, искат да имат още повече. Мич наистина пишеше за него и за други като него, но това продължи само година. Ако Рис е искал да се отърве от Мич, той е можел да купи вестника и да го уволни. Честно казано, мисля, че на Рис не му пука от нищо, той има дипломатически имунитет.

Защо ли всеки път, когато чуех тези думи, нещо започваше да лази по гърба ми?

Ал прелисти някакви документи и измъкна оттам една въздушна снимка на бившето имение на Джералд Ют.

— Това е, което те интересува толкова много. Ют купи преди десет години старото имение на Дейвис и Клендънинг. Разположено е на хиляда акра. Не мога да кажа с какво толкова тези скалисти местности са заинтересували старите момчета, но те построиха там половин дузина вили, рядко ги използваха и след като умряха, вилите естествено бяха продадени. Ют ги купи, направи някои дребни подобрения, не можа да им намери някакво приложение или заинтересуван купувач и вместо да им плаща данъците, подари имението. Там има и още една местност, която той е подарил на местната община, за да се използва за граждански нужди. Именно там се провежда джаз фестивалът. Зае се с построяването на амфитеатър и практически финансира цялото мероприятие сам.

Не се интересувах от джаз.

— Със зданието на коя легация е свързан Рис?

Ал изръмжа, погледна фотографията и посочи някаква сграда в североизточния край.

— Мисля, че е това. По дяволите, не мога да си спомня точно. — Опита се да улови погледа ми. — Да не си попаднал на нещо?

— Имам само една идея — казах аз.

— Можем ли да ти помогнем с нещо?

— Засега не.

— Ако е нещо, свързано с Мич, бих искал да е сега.

— Ще ти съобщя, ако е така.

Оставих Ал озадачен, слязох долу и намерих една телефонна кабина, пуснах една монета, набрах номера на Проктър Груп и помолих да ме свържат с Далси. Мис Тейбър нададе една от ужасените си въздишки, но все пак ме свърза.

Далси Макинес се обади с приятния си смях и каза:

— Радвам се да ви чуя, Майк, чаках да ми се обадите.

— Аз ли?

— Да, вие? По силата на някакви необясними причини вие, изглежда, сте способен да внесете разнообразие в застоялия живот на другите.

Изведнъж тонът й стана сериозен.

— Майк, онова момиче…

— Известих брат й. Това беше всичко, което можеше да направя. Той искаше да знае, че е жива и невредима.

— Да, това предизвика известни вълнения тук. Знаеш ли, че полицията беше тук и разпитваше за Теди Гейтс?

— И какво?

— Нямам представа. Никой не знае къде се намира. Няма го вкъщи, на работа не се появява. Бих искала да ми кажеш какво все пак става.

— Може би се е накиснал здравата — казах аз. — Ако го открият, ще може да ни отговори на маса въпроси.

За секунда тя не каза нищо и аз чувах само учестеното й дишане.

— Как мислиш, Майк, това може ли да навреди на Проктър Груп. Знаеш какво имам предвид. Случаят ще стигне ли до широката общественост?

— Не виждам как може да стане това. Ако Гейтс се е занимава с други неща извън офиса си, това едва ли може да ви засегне.

— Моля те, Майк. Бъди дискретен. Ако те разберат: …макар и да ти помогнах… съветът на директорите няма да хареса това. Не бих могла да си позволя да бъда въвлечена в нещо сензационно. Същото се отнася и за списанието ми.

— Ще се опитаме да ви предпазим. Далси, можем ли да се видим пак?

— С удоволствие, Майк. Кога?

— Колкото може по-бързо. Бих искал да използваш малко от влиянието си за мен.

— О!?

— Бих искал да се срещна с Белар Рис. Тя се засмя звънливо.

— Още един кариерист — каза тя. — Имах по-добро мнение за теб. Имам на разположение няколко млади лейди от представителни и богати семейства, които…

— Не се шегувам, Далси. Можеш ли да го уредиш? Тя улови заповедните нотки в гласа ми и отново стана сериозна.

— Имаш ли черна вратовръзка?

— Ще си намеря.

— Тази вечер във Фламинго Руум има дипломатически прием в чест на една от делегациите. Мистър Рис също ще присъства. Поканена съм и ще бъда щастлива, ако се съгласиш да ме ескортираш. Да се срещнем във фоайето в седем и трийсет. Но все пак няма ли да ми кажеш защо ти е нужно това?

— По-късно.

— Майк…

— Какво?

— Ако чуеш нещо за Теди Гейтс…

— Не се тревожи, ще го уредим. Ще се постарая да тушираме връзките му с Проктър Груп.

— Благодаря ти, Майк.

— До скоро виждане.

Затворих телефона, изчаках няколко минути, а след това се обадих на номера в Бредбъри, който Велда ми беше дала. Никой не отговаряше в стаята й, а на рецепцията не бяха оставяни съобщения за мене.

Обадих се на Пат. Каза ми, че имал малко работа в горната част на града, и си уредихме среща в Блу Рибън точно след един час.

Ню Йорк все още беше под покривалото на смога. Въздухът бе пронизан от влага и прохлада от океана, тълпата на улицата се беше покрила някъде. Имах на разположение 45 минути, така че се насочих лениво на изток, стигнах навреме до Блу Рибън и успях да изпия едно кафе с Джордж, преди Пат да дойде. Той влезе точно, като по разписание, хвърли шапката си на закачалката и придърпа един стол срещу мен. Имаше много уморен вид, около очите и край устата му се бяха образували тънки бръчици.

Изчака да донесат кафето му и каза:

— Работата с Корнинг се изясни.

— Какво стана?

— Намерихме типа от предградието, за когото се твърдеше, че е Корнинг. Оказа се, че сме попаднали в една от проклетите ситуации на припознаване и аз не мога да обвиня за нищо момчето, което го посочи. Оня тип беше много възмутен, но реши да се направи на примерен гражданин, дори ни позволи да снеме отпечатъците му за установяване на самоличността му. Беше чист. Служил е във Вашингтон, петнадесет години е работил на Уолт Стрийт. Истински провал.

— Значи версията ти със сексуалния маниак пропадна.

— Има и още нещо — Пат бръкна в джоба си, извади два сгънати листа и ми ги подаде. В очите му се появи особен блясък и той почти се изправи на ръба на стола. — Нашият медицински експерт се прояви. Спомняш ли си, бях ти споменал за някои химически заместители, които предизвикват същите симптоми, каквито бяха открити при Постън.

Кимнах с глава.

— Това е формулата им. Подобно вещество дори не се произвежда у нас. Пуска го в много малки количества една френска фирма, която го разпраща на определени клиенти, а те на свой ред го използват при провеждането на химически анализи за установяване на редки елементи в съдържанието на земните проби. Един от купувачите е Перикон Кемикълз.

Погледнах го и усетих как очите ми се присвиха.

— Роналд Милър, приятелят на Мич Темпъл. Той работи в тази фирма.

— Да, армейският приятел, писателят.

— Свързахме се с него тази сутрин — продължи Пат. — Потвърди, че те използват това средство… нарече го С-130. Известни са им също така и страничните му ефекти… Всъщност неговите свойства ясно са посочени на контейнера. Преди да се научат правилно да си служат с него, няколко души са загинали. Поражението става през кожата. Веществото се произвежда от 1949 година и фирмата производител води регистрацията на неговата продажба и на използването му. И точно тук започва всичко. Преди около година, по време на разтоварването е била открадната част от партидата от това вещество, което е било поръчано от Перикон Кемикълз. Не успели да намерят нищо, макар че били предприети всички мерки, а и самата фирма разпратила предупреждения за това, че веществото представлява смъртоносна отрова. Проведохме разследване и се оказа, че компанията два пъти е получавала поръчки от някакви странични лица, но е отказвала да ги обслужва, защото това вещество се продава само на определени фирми и за определени цели. И двата пъти поръчките били давани по телефона. А сега най-главното: С-130 е било превозвано от Марсилия в Танжер на борда на Пинела.

— Али Дювал — просъсках аз.

— И тогава той е работел като стюард на същия кораб.

— Тук има едно слабо място, Пат.

— Зная. Мич Темпъл, разбира се, не е можел да знае от какво е умряло момичето. Не е имал причини да проверява Милър по този повод.

— Но безспорно той е искал нещо. Пат кимна.

— Перикон Кемикълз е била въвлечена в съдебен спор по повод на кражбата и ние ще се заемем сериозно с този въпрос, каквото и да ни струва. Тук би трябвало да има някаква връзка.

— Колко струва това нещо?

— Хиляда и двеста долара за унция.

— Че то е по-скъпо и от хероина.

— И половин литър липсва!

Подсвирнах тихо с уста.

— Но това е цяло състояние. И някой може да се възползва от него.

— Опаковката е малка и лесно може да бъде пренесена от едно място на друго. По дяволите, това нещо се разтваря във вода, с него може да се импрегнира някоя тъкан, а после веществото да се възстанови по обратния път.

— Някаква информация за Али Дювал?

— Засега нищо. Произхожда от френско-арабско семейство и сега претърсваме местата, където би могъл да се намира. Изпратили сме снимката му и в края на краищата ще го открием.

— И в какво ще го обвините?

— Ще го принудим да направи пълни признания.

— Не те питах за това.

— Това е другото празно място в картината. Предпочитам да не мисля за този проблем сега. Ако той е замесен в нещо сериозно, може би някоя друга страна ще поиска да го предадем. Изпратихме запитване до Интерпол и всеки момент чакам отговор.

Пат спря за минута и допи кафето си. Остави внимателно чашата на масата и започна да проучва лицето ми.

— Можеш ли да добавиш нещо?

— Засега не.

Разбираше, че не лъжа. Кимна с глава и каза:

— Днес се каня да посетя едно-две места, където изпълняват кючек. Ориенталска музика… казват, че всичко било напълно автентично. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Само не и днес. Имам среща.

— Някоя по-добра и от танцьорките на кючек ли? Лениво му се ухилих.

— Доста по-добра.

Пат порови в джоба си, извади една снимка 2×2 инча и я хвърли на масата.

— Ето ти едно телефотографско копие от паспортната снимка на твоя Дювал. Може би ще ти е интересно да знаеш как изглежда.

Благодарих му и Пат си тръгна. Разгледах внимателно снимката, учудвайки се на некадърността на фотографа. Процесът на репродукция беше модифицирал чертите на лицето му, и бе унищожил контраста на оригиналната снимка, но все пак можех да разгледам Дювал. Имаше загоряло лице, което не се отличаваше с нищо забележително, докато човек не се вгледаше в очите му. Тогава ставаше ясно колко е свиреп и жесток.