Тела, родени за бикини

Глава 3

В досието на Хари Сървис пишеше, че единствената му близка роднина е сестра му Грета. Когато преди година и половина го бяха прибрали за въоръжен грабеж, който означаваше за него от седем до петнайсет години в дранголника, тя, както пишеше в досието, е живяла в Гринуич Вилидж. Не си спомнях дали беше присъствала на делото, но когато започнах да разглеждам една папка с изрезки от стари вестници, на една от фотографиите видях жена, която беше с гръб към обектива и здраво стискаше ръката на Хари след произнасянето на присъдата.

Вече минаваше два часът, когато Хай Гарднър влезе в офиса си. Посочи ми стола, а самият той седна зад пишещата машина.

— Какво те интересува, Майк?

— Делото на Сървис.

— Ти му направи малка услуга, когато го прати зад решетките. Сега може и да не се озове на електрическия стол. Не се каниш да се ровиш в случая, нали?

— Когато произнесоха присъдата, някаква жена беше дошла да се сбогува с него. Може би е сестра му. Във вестника ви беше поместена нейната снимка в гръб. Ако се свържа с някой от фотографите, който се занимаваше е това дело, може би ще успеят да ми намерят и някоя нейна снимка в анфас.

— Направила ли е нещо?

— Може да се окаже важна свидетелка по едно дело, но искам да се уверя в това.

— Мога да проверя — каза ми той. — Почакай малко.

След двадесет минути един чиновник от информационния отдел ми донесе две моментални снимки с размери 3×5 инча, на които можех да разгледам лицето й. На една от снимките момичето беше в профил, а на другата — в анфас. Втората беше по-добра. Палтото не можеше да прикрие пищните й форми, изпод широката периферия на шапката се подаваше лице, което дори без намесата на грим изглеждаше хубаво. Ако се понагласеше, сигурно би изглеждала истински красива. Снимката не беше публикувана, защото на нея Хари Сървис беше сниман в гръб, но на обратната страна имаше надпис: „Греша Сървис — сестрата.“ Останалите трима на снимката бяха адвокатът на Хари, прокурорът и собственикът на магазина, който Хари се бе опитал да ограби.

— Може ли да я взема, Хай?

— Разбира се — отвърна той, без да откъсва поглед от пишещата машина. — Кога ще ми разкажеш всичко?

— Това са глупости и може и да няма нищо за разказване.

— Не се опитвай да ме изпързаляш, момче. Вече и друг път съм виждал този твой поглед.

— Може би ще е по-добре да не играя на покер?

— Поне не с мен, а още повече с Пат.

Станах и взех шапката си.

— Значи искаш да бъдеш в течение на нещата?

— Не, само не сега. Успях да се измъкна оттук. Заминавам за Маями. Винаги зная кога е най-добре да спра. Пиши ми, когато всичко приключи.

— Това се подразбира от само себе си — отвърнах му. — Благодаря ти.

Къщата в Гринуич Вилидж, която търсех, се оказа стара олющена тухлена постройка, която навярно по-рано беше служила за друго, но сега в нея имаше ателиета за художници и писатели. Влязох в малко антре. Прокарах пръст по списъка на живеещите, който висеше над пощенските кутии, но не открих името на Грета Сървис. Това не ме учуди. Тя би могла да си смени името, след като брат й беше станал толкова известна личност. Сега всичко зависеше от късмета ми.

Натиснах първия звънец и бутнах вратата, когато бравата щракна. Някакъв момък в омазани с боя панталони промуши през отвора на вратата рошавата си глава и каза:

— Да?

— Търся Грета Сървис.

Той се ухили и поклати глава.

— Това несъмнено не съм аз, приятелче. Аз съм единственият истински мъж в тази отвратителна дупка. А ти имаш предвид някоя дама, не е ли така?

— Така ми казаха. Живеела е тук преди година и половина.

— Тогава мен ме е нямало, приятел. Живея тук само от шест седмици.

— Ами останалите наематели?

Момъкът се почеса по главата и се намръщи.

— Ще ти кажа нещо. Доколкото ми е известно, това стадо на втория етаж се е настанило тук преди около четири месеца. Типични студенти, ако ти е известно какво означава това. Дълги коси, тесни джинси и доста разпуснати… Имам предвид морала им. Самият аз съм човек със свободни нрави. Но тези са истинска измет. Преживяват от случайно изкарани пари и с чекове, които получават от къщи. А чековете им ги изпращат, за да могат да ги държат по-далеч от дома. Ако бях на мястото на техните родители…

— Кой още живее тук? Той се изсмя тихо на глас.

— Можеш да се опиташ да разбереш нещо от Клио, от последния етаж. Тоест, ако тя е в състояние да говори, а това е нещо, което не й се случва често. Казват, че идва много рядко тук.

— Как е фамилията и?

— Има ли някакво значение? — попита той. — Не си спомням някой друг да я е наричал иначе.

— Благодаря, ще се опитам да разбера нещо. Когато той се пъхна в стаята, аз се качих на втория етаж и няколко минути стоях на площадката. Вътре зад полуотворената врата двама души спореха за достойнствата на някакъв музикант, а двама други припяваха под звуците на стара, стържеща плоча. Беше едва десет часът сутринта, но явно сред членовете на компанията нямаше нито един трезвен.

Почуках два пъти, преди да чуя нечии бавни, провлачени стъпки. После вратата се открехна — не с няколко инча, колкото позволяваше желязната верига от вътрешната страна и както обикновено отварят всички жени, а със замах, явно с цел да изненада посетителя. Гледката наистина бе потресаваща.

На прага стоеше момиче, което се подпираше с ръка на касата. Светлината, която проникваше от френския прозорец зад нея, минаваше през коприненото й кимоно и осветяваше пищните й форми. Подстриганите й къдрави като на пудел коси образуваха рамка около лицето й, което притежаваше необикновена красота. Особено изпъкваха черните й очи. В тях имаше нещо толкова пронизително, че на човек му се струваше, че проникват дълбоко в душата, а после решават — ставаш ли за ядене или не, и ако да — до каква степен.

Цяла секунда тя владееше положението и всичко, което можах да направя, бе да изобразя на лицето си една крива усмивка. После успях и да попитам:

— Клио?

— Да, това съм аз, страннико — очите й още един път ме опипаха, а после тя добави: — Струва ми се, че съм ви виждала някъде.

— Казвам се Майк Хамър.

— О, да — от гърлото й се разнесе тих смях. — Вие се мъдрите на първите страници на всички вестници.

Тя свали ръката си от касата на вратата и ме хвана за ръкава.

— Не стойте тук де, влизайте.

Този път моите очи я опипаха. Клио отлично разбра смисъла на погледа ми и се засмя.

— Не обръщайте внимание на тоалета ми — каза тя, — точно рисувам автопортрет. Шашнах ви от пръв поглед, а?

— Много интересно — съгласих се аз. Тя недоволно поклати глава.

— Мъжете като вас живеят твърде дълго на този свят. За тях няма нищо ново. Просто ти се иска да ги пречукаш. — Тя отново се засмя и прокара ръце по косата си. — Затова на мъжете от друг тип това им прави впечатление.

— Не познавам друг тип мъже.

— Да, разбира се.

Тя ме пусна да вляза в стаята и се разположи на една дървена въртяща се табуретка пред статива. Огледах стаята. За разлика от повечето подобни помещения това беше професионално обзаведено ателие. Прозорците и остъкленият покрив имаха напълно съвременен вид и бяха доста рационално разположени, така че да се постигне максимална осветеност на помещението. Всички неща бяха подредени на полици покрай стените. В дъното на ателието цялата стена беше заета от различни уреди за гравиране и резба. По стените бяха окачени картини в рамки, някои бяха оригинали, други — цветни или черно-бели репродукции. На всяка имаше един прост надпис: „Клио.“

— Харесва ли ви?

Кимнах.

— Добра стока.

— Да, по дяволите — каза тя. — Добре печеля, не ми се налага да прося. Не се надявам, че познавате тези картини… нямате вид на човек, който чете модни списания, но така се случи, че ме смятат за една от най-добрите художнички.

Приближих до статива и спрях. Картината, която тя рисуваше, никога нямаше да бъде публикувана от някое нормално списание. Тялото и лицето наистина бяха нейни, но сюжетът… това беше друго. Наистина работата още не беше приключила, но беше напълно ясно що за портрет е това. Това беше една професионална съблазнителка, която обещаваше на всеки мъж всичко, което той поиска, и то не за пари, а именно защото на нея самата й се иска. Цялата беше олицетворение на желанието да дари наслада и самата тя да я изпита, но онзи, който отстъпеше на съблазънта, неизбежно щеше да загине под бремето на безумството, в което тя щеше да го потопи, за да удовлетвори своята собствена похот.

— А това какво е?

— А вие как бихте го нарекли?

— Мога да го нарека натюрморт.

— Улучихте.

— Това няма да ви донесе нари.

— Нима? Сигурно бихте се учудили, ако разберете какво купуват някои клиенти. Но вие имате право, това не е за продан. Понякога се поддавам на своето хоби в паузите между две поръчки. Обаче вие едва ли сте тук, за да говорим за изкуство.

Отдръпнах се от статива и седнах на един стол с права облегалка.

— Познавате ли Грета Сървис?

Отговорът беше мигновен.

— Разбира се, тя известно време живя долу.

— Добре ли я познавате?

Тя сви рамене и каза:

— Дотолкова, доколкото тук изобщо може нещо да се знае. С изключение на старите наематели, тук живеят предимно провинциалисти, които си мислят, че Гринуич Вилидж е район от лявото крайбрежие на Ню Йорк.

— А към кои се числеше Грета?

— Към провинциалистите. Не си спомням откъде беше пристигнала, но работеше някъде като манекенка и се премести тук, защото беше решила, че Гринуич Вилидж е напълно прилично място, а наемът — сравнително нисък.

— А вие какво правите тук? — попитах небрежно аз.

— Аз ли — усмихна се Клио. — Тук ми харесва. Навярно като малка съм се нагълтала с разни невероятни истории за това местенце. Тук сега вече съм от старите, а това означава, че живея на това място около десетина години. Но работата е в това, че не съм като останалите.

— О?

— Печеля добре, затова съм запазила навиците си и обичам хубавото ядене и мога да си позволя да платя една прилична сметка в бара. Така че тук съм нещо като черна овца. Другите ми се присмиват заради хобито ми и отвръщат вирнатите си носове от творбите, които ми носят печалби, но това не им пречи да се нахвърлят върху скъпото пиене и да си тъпчат стомасите и джобовете, когато ми скимне да устроя някое соаре за съседите.

Тя спря и ми хвърли сериозен поглед, а после попита:

— За какво ви е притрябвала Грета Сървис?

— Един приятел иска да я открие. Не знаете ли къде е тя сега?

Клио се замисли малко, а после поклати глава.

— Знаете ли за брат й?

Кимнах с глава.

— Скоро след тази история тя замина. Доколкото ми е известно, никой не знае къде е. Пощата, която идваше на нейно име, беше задръстила пощенската кутия. Така че сигурно не е оставила адрес, на който да я препращат.

— Имаше ли приятели?

— Грета не беше от хората, с които човек се сприятелява лесно. Тя беше… как да кажа… затворена. Виждала съм я няколко пъти с разни мъже, но не приличаше… ами, струва ми се, че те й бяха напълно безразлични. Аз съм на мнение, че я интересуваха само богати мъже.

— Златотърсачка?

— Боже, колко остарял термин! Не, не точно това. Просто тя твърдо бе решила да има пари. Няколко пъти ми каза, че й е писнало да брои стотинките. Намираше ги, но с много труд.

Клио се смъкна от табуретката и изящно се протегна. Ярката коприна на кимоното плътно обви фигурата й.

— Тя беше решително момиче — добави тя. — И някога ще намери това, което търси.

— Но по какъв начин?

— Ако една жена реши да получи нещо, ще намери начини да го направи. И освен това всеки човек си има свои скрити таланти.

— Да, разбира се — съгласих се аз.

— Ставате циничен!

— Как мислите, може ли някой от наемателите да знае къде се намира сега тя?

Тя ме загледа замислено и каза:

— Възможно е. Мога да разпитам някои от тях.

— Ще ви бъде много благодарен.

Клио се усмихна леко.

— И по какъв начин ще изразите благодарността си?

— А вие какво предпочитате?

— Може би ще се съгласите да ми позирате?

— Не ставам за натюрморт.

— Точно това имах предвид — каза тя с тон, който целеше да ме но дразни.

Засмях се и станах.

— Ще се оплача на шефа ви.

— О, тя ще ви хареса.

— Жени! — казах аз, като тръгнах към вратата и се обърнах.

Клио все още стоеше с гръб към прозореца и в нейния ясно очертан силует се четеше предизвикателство.

— Пак ще намина към вас.

— Много ще се радвам.

Сградата, в която беше живяла Грета Сървис, беше собственост на R.J. Marion Realty Company, която се намираше на Бродуей. Секретарят ме отведе при един оплешивяващ човечец на име Ричард Харди, който завеждаше отдела за помещенията под аренда, които се намираха извън града. Той ме покани да седна и аз накратко го запознах с целта на своето посещение. Той кимна с глава и каза:

— Грета Сървис? Помня я много добре, но се страхувам, че с нищо не мога да ви помогна.

— Не е ли оставила някакъв адрес?

— Не. Пазихме около месец кореспонденцията й, а после я върнахме на подателите. Мислехме, че ще ни извести къде да препращаме пощата й, но не получихме никакво известие от нея. В това няма нищо странно. Някои от тези наематели са доста странни хора, нали разбирате. Те идват, отиват си и никога не искат някой да знае къде са били.

— Не сте ли запазили нещо от кореспонденцията й?

— Не. Но това няма никакво значение, защото от нея нямаше да научите нищо. Това бяха предимно сметки от луксозни магазини, няколко чека от рекламни агенции и цяла камара известия. Тя беше предплатила наема и затова не се занимавахме много с този въпрос.

Благодарих на Харди и излязох на улицата. Небето все още се мръщеше, въздухът беше хладен и чист. Смесих се с тълпата, която беше задръстила тротоарите, и скоро се озовах в офиса си. Когато влязох, заварих Велда да говори по телефона. Накрая тя приключи и остави слушалката.

— Какво разбра?

Разказах й всичко, което бях научил, и взех от масата две папки.

— Какво е това?

— Сведения за Хелън Постън и Максин Дилейни. Помислих си, че могат да ти потрябват. Това са предимно изрезки от вестниците, но в тях пише почти всичко, което полицията знае. Свързах се с някои хора от родния град на Постън, които са я познавали — с директора на училището, инспектора, двама от учителите и с един тип, който й е продал на старо лека кола. Тя е имала добра репутация в училището, но у мен се създаде впечатлението, че преподаването не е било главното нещо в живота й.

Откъснах очи от съдържанието на папката и спрях погледа си върху Велда.

— Какво значи това?

— Нищо определено… просто това е мое мнение. На тази мисъл ме наведе агентът но продажба на автомобили. Знаеш ли, този тип… е истински женкар. Именно той каза, че би искал да може да я види по бикини. Купила си колата, за да тръгне на пътешествие, и е изглеждала много развълнувана от мисълта, че заминава толкова далеч от дома. Затова той мисли, че тази провинциална учителка се е канела да замине в големия град, за да се повесели далеч от зоркото око на училищния съвет. Казах му, че пиша разказ, и той непрекъснато ме питаше дали съм записала всичко точно.

— А Максин Дилейни?

— Обадих се на Върни в Лос Анджелис и той си поприказва с един от полицаите, които са я гепили навремето. Смята, че е принадлежала към онова изгубено племе, което населява Холивудската колония. Те започват с пламтящи от възторг очи да си пробиват път към славата до момента, в който изпитат пълно разочарование. След този момент всичко им става напълно безразлично. Боб Сейбър се свърза с агенцията в Чикаго, където тя се е подвизавала като модел, но там казаха, че не се интересуват от нея, защото не била оправдала надеждите им. Красиво лице, хармонично тяло, но я няма тръпката. И освен това тя все още се мислела за звезда и се държала като такава.

— Значи тези двете са си лика прилика — казах аз.

— Да, безусловно между тях е имало нещо общо.

Велда малко помълча, като хапеше долната си устна.

— Майк…

— Какво?

— Много добре разбирам, защо червенокосата е била облечена със зелено боди, но черното съвсем не се връзва с Постън, не е този тип, разбираш ли?

— Те се променят, момичето ми, веднага щом стигнат до големия град.

— Всички казват, че тя била ужасно старомодна.

— Това е било у дома, а тук никой не я е надзиравал.

— Може тук да има някаква връзка?

— Ако е така, скоро ще стане ясно. Сега искам да провериш сметките в най-добрите магазини и да разбереш нямат ли някакви сведения за Грета Сървис. Може би в някой от тях е оставила новия си адрес. Трудно ми е да си представя, че някое момиче ще си позволи да не плати сметката си или да изгуби възможността да купува на кредит, ако това може да се избегне.

Велда се усмихна.

— А ти да не се каниш да оставиш адрес до поискване?

— Да — казах аз. — Твоя. Ще намина към теб по-късно.

— Много ти благодаря.

— Правя го само от любов към теб, бейби.

— О, господи! — каза тя и вдигна телефонната слушалка.

На деветия етаж на Стенхайм Билдинг Доналд Харни имаше офис, който делеше с трима други адвокати, които засега нямаха достатъчно голяма клиентела. Техният общ секретар ми предложи да отида направо при Доналд и аз бутнах вратата на тясното му кабинетче. Харни изобщо не можеше да търпи разните условности и превзетости. Той седеше зад бюрото си по риза със засукани ръкави, зад ухото му бе втъкнат молив. Като ме видя, той стана и ми подаде ръка за поздрав, като небрежно отхвърли косите от челото си с едно махване на главата.

За последен път се бяхме видели по време на процеса на Хари Сървис, когато той ме разпитваше в качеството ми на свидетел и ми зададе няколко въпроса за обстоятелствата, при които беше арестуван обвиняемият. Присъдата беше „виновен“ и всичко, което Доналд можеше да направи, беше да се помъчи, доколкото може, да смекчи наказанието.

Като се облегна назад, той ме попита:

— Какво те води насам? Да не би клиентът ми да е избягал?

— Хари не е такъв човек — отвърнах аз. — Той по-скоро ще се мъчи да получи предсрочно освобождаване. Не… само искам да науча някои неща за него.

— Това е все още поверителна информация.

— Зная, но става въпрос за благополучието на клиента ти… и за моето също — усмихнах се аз.

Извадих бележката, която Хари ми беше изпратил, и позволих на Харни да я прочете, а после отново я прибрах.

— Как е попаднала у теб?

— Когато човек си има неприятности, той намира различни начини. Знаеш ли нещо за сестра му?

Харни ми хвърли един поглед и започна да се люлее със стола.

— Делото на Хари ми беше предложено по служебен ред чрез съда. Той нямаше средства, за да наеме платен адвокат. Процесът продължи само три дни, защото обвинението се опита да му припише още три неразкрити кражби. Последния ден неизвестно откъде се появи сестра му, напълно съкрушена от скръб. По всичко личеше, че на младини те са били доста близки, но после не бяха поддържали никакви контакти.

— Тогава вече нищо ли не можеше да се направи, за да се помогне не Хари?

Харни кимна с глава.

— Да, но въпреки това тя се самообвиняваше за нещо. Това беше проява на някакъв майчин инстинкт. Когато са били деца, в нейните очи той е бил истински герой, а по-късно, когато е била без работа, й е помагал.

— Какво е правела?

— Не ни каза. Но когато се появи, тя каза, че ще направи всичко, за да не му се наложи повече да чувства нужда за нари и че ще уреди всичко и ще се подготви за времето, когато ще го освободят… сам знаеш какво се приказва в такива случаи, това е някакъв емоционален взрив.

— Да.

Харни ми хвърли един явно озадачен поглед.

— Е, да, тя като че ли говореше напълно сериозно, но на мен и преди ми се е случвало да виждам подобни сцени. В такъв момент това звучи много убедително, но как, но дяволите, сама жена може да постигне всичко това?

— Има различни начини.

— Които водят до това, заради което си дошъл сега при мен.

— Да, тя е изчезнала и Хари се тревожи. Кажи ми, виждал ли си го в затвора?

— Два пъти. Бях там във връзка с други дела, но успях да отделя малко време, за да се видя и с него.

— Говори ли нещо с теб?

— Само за това, че всичко върви добре, че сестра му го посещава често и че работи много, като се надява, че ще го пуснат предсрочно. Не съм сигурен, но ми се струва, че той се е уверил, че за престъплението се плаща доста по-скъпо отколкото самото то струва. Знаеш ли, той дори пита веднъж за теб и каза, че си готин, защото си можел и да го убиеш, но не си го направил.

Запалих цигара.

— В това има нещо странно, не мислиш ли?

— Имаш предвид начина, по който Хари се е свързал с теб?

— Да. Можел е да го направи чрез теб. Харни измърмори нещо и тръсна глава.

— Знаеш какви са те, Майк. Аз съм представител на закона. А ти… при твоя своеобразен начин на действие това не се отнася за теб. С репутацията, която имаш, ти си много по-близо до тях. За мен това е напълно очевидно. Така, а сега ми кажи с какво мога да ти помогна.

— Намери Грета Сървис и ме уведоми — усмихнах се леко аз и добавих: — Тогава ще си поделим хонорара след излизането на Хари от затвора.

— Ти не дължиш нищо на Хари, не е ли така?

— Той ме помоли да му направя услуга. Можем поне да опитаме да направим нещо за добрия стар Хари.

Слаба усмивка раздвижи ъгълчетата на твърдо стиснатите му устни.

— Всички твърди момчета са еднакви.

— Разбрахме ли се? — попитах аз.

— Разбрахме се — отвърна той.

Гринуич Вилидж е само мисловна проекция. Както и Холивуд. Всъщност тези места вече ги няма. Те са живи в паметта на старците и във въображението на младежите. Имената им могат да се срещнат на картите и в речниците. Онова, което някога е създало Холивуд и Гринуич Вилидж, отдавна е изчезнало, и хиляди хора напразно се лутат из местата, където те някога са се намирали, опитвайки се да открият реалността, но намират само сенки от миналото. И все пак нещо е оцеляло: уличките тук са както и преди криволичещи, а всякакви чудаци, които увековечават биографията си върху платна или в разни нелепи ръкописчета, все още привличат туристите. Но градът е твърде голям и расте доста бързо, за да запази цялата тази автентичност. Търговският свят е проникнал и тук, наводнил е Гринуич с бедняци, които се хващат като удавници за сламка за това последно убежище. И все пак тук се е запазил предишният дух, защото Ню Йорк има нужда от мираж, който да не отстъпва пред отчаяния натиск на компютрите.

За тези, които живеят тук, нощта се дели на три части. В началото на вечерта тук царуват реалистите, после ги сменят съзерцателите, и накрая се появяват онези, които очакват минутното затишие, за да се измъкнат от света на мечтите и да се предадат във властта на своите фантазии.

Седях в един задимен бар, държейки в ръка чаша, и наблюдавах потока от тези, третите. Започвайки от полунощ, на всеки половин час поръчвах на бармана по едно питие, така че той беше настроен към мен доста приятелски и дори започна да ми сипва повече, отколкото беше определено в менюто, като непрекъснато идваше при мен, за да ми се оплаква колко трудно понася всичко това. След като взе парите за бирата на една двойка, той се върна и се облакъти на стойката:

— Какво правиш тук? Не си тукашен, нали?

— Така е.

— Това заведение не ми носи никаква печалба — оплака се той. — Трябваше да си остана в отдела по чистотата. Но старата не искаше мъжът й да е боклукчия. Ама че живот, но дяволите!

— На никого не му е лесно.

— Работа ли търсиш?

— Това мога да намеря и в града.

Очите му се впиха в лицето ми.

— Някъде съм те виждал преди. Да не си от отдела за борба с незаконна търговия с алкохол?

— Не.

— Жалко. Щеше да си намериш доста работа.

Той замълча и после ми намигна:

— Та къде съм те виждал?

Бръкнах във вътрешния джоб и му подадох визитната си картичка.

— Я виж ти! — каза той. — Знаех си, че съм те виждал някъде. Е, какво търсиш тук?

— Ами цяла нощ търсих, по-точно опитвах се да открия Грета Сървис.

— А защо не ме попиташ мен за нея?

— Познаваш ли я?

Момъкът изправи рамене и се изпъчи.

— Понякога идваше тук. Струва ми се, че живееше някъде наблизо. Какво, да не е забъркала някоя каша?

— Засега нищо не зная. Брат й я търси.

— Онзи, когото окошариха ли? Ей, ама това беше твоя работа, нали така?

— Да, аз го накиснах. А сега той иска да открия сестра му.

— Отдавна не е идвала тук, момче. Тя се премести някъде, но после въпреки това идваше. Веднъж се появи тук с някакъв туземец.

— Какво?

— Носеше ужасно смешна шапка, а тя го гледаше влюбено. Момчето явно не беше американец, имаше мангизи и не беше стиснато, но после тя започна да го ръси заради старите си приятели и той я разкара.

— Познаваш ли този топ?

Барманът взе парцала и започна да бърше плота.

— По дяволите, че кой тук познава някого? Всички си приличат. По-голяма част от тази публика плаче да отиде зад решетките. Сега се опитвам да не забелязвам никого. Мъча се да стоя настрана от всичко това.

— А виждал ли си я с някой друг?

— Няколко пъти идва с тукашните момчета, но в това няма нищо странно. Седеше с тях на по едно питие. Не мога да кажа, че съм я виждал с някой особено забележителен, освен с онази кука.

Той взе чашата ми, смеси и постави пред мен поредния коктейл. Когато отпих, кимна с одобрение и продължи:

— Между другото, веднъж, когато наминах към заведението на Лю Мичи, след като бях затворил моя бар, я видях там с някакъв чужденец и една привлекателна дама. Тогава онзи не носеше такава идиотска шапка, но си беше истинска кука.

— Как така?

Той направи жест с ръка и каза:

— Ами нали разбираш, един такъв тъмнокож, с черна коса, може да е бил индиец или нещо такова. Бяха весели, смееха се и си говореха. А мадамата сия биваше, онази, която беше с тях. Страхотно парче. И беше облечена страшно шик. Навярно беше от онези туристи, които се явяват тук разголени, като че ли са на бал в Риц.

— Помниш ли кога беше това?

Барманът се намръщи, потъна в размисъл и каза:

— Отдавна. И ми се струва, че оттогава не е идвала повече. Навярно е заминала някъде.

Довърших питието си и хвърлих на бара няколко долара.

— Добре, нямам повече работа тук. Благодаря ти за информацията.

— Няма за какво. Идвай, когато поискаш. Понякога тук става доста весело.

— Мога да се обзаложа — ухилих се аз.

На улицата гъмжеше от народ. Бяха наизлезли онези нощни птици, които отиваха в баровете и ресторантите, където можеха да си седят по на едно кафе или на една бира и да си говорят за нещо, които само те си разбираха.

Две патрулни коли се движеха бавно по платното и ченгетата внимателно проверяваха всяко съмнително място, където би могло да се случи нещо неприятно. Никой не им обръщаше внимание. Стигнах до Седмо Авеню, завих надясно и тръгнах към паркинга за таксита.

Тогава видях Клио. Тя седеше в един бар на ъгъла на улицата. Бутнах вратата и влязох. Седнах до нея.

— Здрасти, Велики — каза тя, като вдигна очи от вестника.

— Да нямаш очи и на гърба?

— Не, но имам много развито периферно зрение.

Тя сгъна вестника, засмя се с гърлен смях и го бутна настрани.

— Още ли бродиш по нашия край?

— Но не така, както в доброто старо време, Клио.

— Всичко се променя. Научи ли нещо за Грета?

— Много малко. Не е оставила много следи след себе си…

Повиках бармана и му поръчах „Четири рози“ и джинджифилов ейл.

— Не знаеш ли за кого е работила? — обърнах се отново към Клио.

— Тя беше регистрирана на много места. Знаех, че работи на няколко места и печели достатъчно. В повечето случаи това бяха места на манекенки в магазини за женски дрехи. Веднъж я пратих при Далси…

— Кой?

— Далси Макинес, моята шефка. Тя е редакторка на едно модно списание на Проктър Груп. Пари, изискано общество, международни събития в света на модата. Само за онези, които си купуват рокли за по три хиляди долара. Грета се срещна с нея, но с това всичко приключи. Тя има твърде земна външност, а момичетата, които работят в Проктър трябва да са плоски като дъски и с дълги крака. На снимките Грета изглеждаше доста апетитно.

— Кажи ми нещо — прекъснах я аз. — Колко си докарват тези момичета?

— Ако влезе в първите двайсет, може да стигне и до петдесет хиляди на година. В противен случаи взимат по стотина-двеста на месец в продължение на няколко години, докато притежават свежо личице, и единственото, на което могат да се надяват, е да стане някакво чудо или да се омъжат за някого.

— А какво ще кажеш за себе си, малката? Клио отново се засмя дълбоко и каза:

— Аз сама си правя моите чудеса. Що се отнася до мъжете, след два неуспешни брака сега се спирам само на онези, които ми харесат.

— Все някога ще се влюбиш.

— Ще се помъча да е заради такъв като теб — каза тя, наведе се и ме ощипа по ръката. — Имай предвид, че принадлежа към типа агресивни жени.

Отпих от чашата си и я оставих настрани.

— Мислиш ли, че Грета би могла да замине с някой мъж?

Тя сви устни и поклати глава.

— Тя имаше наум нещо по-важно от мъж, вече ти казах. Интересуваше се от пари и е достатъчно умна, за да ги получи.

После замълча малко и вдигна чашата.

— И докъде мислиш да стигнеш в издирванията на Грета?

— Сам не зная, момичето ми, тя има много голям аванс.

— Знаеш ли, този град има една интересна особеност — рано или късно винаги се натъкваш на някой познат. Може някой от тукашните да я е срещал. Ако това наистина е толкова важно за теб, можем да обиколим едно-две места, където тя ходеше.

— Днес изпих достатъчно.

Клио допи питието си и се смъкна от стола, като прошумоля с роклята си. На устните й играеше дяволита усмивка.

— Знаеш ли, Велики, малката Грета имаше специфичен вкус: тя много си падаше по чудаците интелектуалци.

— Да вървим — казах аз.

Ако тук се появеше призрак, това не би учудило никого. Церемонията по представянето не интересуваше никого. Цигареният дим висеше във въздуха като смог и някои от присъстващите вече бяха потънали в света на мечтите с помощта на нещо доста по-силно от цигарите. Двамата с Клио няколко минути бродехме между посетителите, после тя се наведе към ухото ми и прошепна:

— Това е ежеседмичното събиране на клана, Велики. Грета много често идваше тук. Някои от тях трябва да я познават. Върви и души! Може би ще се натъкнеш на някого. Направи ми знак, когато решиш, че ти стига.

По-голямата част от двайсетината, натъпкани в жилището, се бяха разположили по пода и слушаха воя на двете китари, на които свиреха момчетата, седящи до прозореца. Едно късо подстригано момиче с тесни джинси пееше песен, в която изливаше разочарованието си от околния свят. Очите й бяха плътно затворени, ръцете й — свити в юмруци, цялата й поза изразяваше протест. След като обиколих два пъти цялата компания, аз се предадох и се присъединих към двете момчета, които седяха в кухнята пред импровизирания бар и за разнообразие се почерпих доста обилно. Зад бутилките се мъдреше голяма стъклена купа, пълна до половината с различни дребни монети и няколко самотни долара, с които трябваше да се спонсорира увеселението. Извадих една петарка и я хвърлих в купата. Младежът с брадичката се ухили и каза:

— Я виж ти, сред нас имало банкер. Той вдигна чашата си в приветствен тост.

— Ние те поздравяваме. Не е много често явление да се видят тук толкова достойни банкноти.

Намигнах му и отпих от чашата си.

— Чудесно събиране — казах аз.

— Смърди. Беше много по-добре, когато тук идваше едно маце, което танцуваше ориенталски танци.

Той подръпна брадичката си и направи гримаса:

— Харесват ли ти такива неща?

— Не.

— Нямаш и вид на такъв.

— Затова пък мога да ви прочета първите десет реда от „Гънга Дин“ — казах аз.

Той се засмя сухо и отпи огромна глътка от една бутилка с бира.

— Сигурно остарявам. Такива като теб са по-лесни за разбиране. Скоро ще стана на трийсет и четири, а още се влача в колежа, само че ролята на първокурсник вече не ми отива и започвам да си мисля, че в края на краищата моят старец сигурно е бил прав… Трябваше да започна работа в неговата фирма. Когато започваш да проумяваш всичко това, целият ти ентусиазъм започва да се изпарява.

Той замълча и се замисли.

— Може би трябва да започна от брадата? Дали да не я обръсна?

— Съветвам те и да се подстрижеш.

— Тогава студентската шапка ще ми бъде широка — засмя се той. — Как попадна тук?

— Клио ме доведе.

— А, да, мацето с пищния задник. За нея се разказват какви ли не истории, но аз мисля, че всичко това са дрънканици. Нито един от тези, дето се мотаят тук, не би се отказал от такова парче. Ти вече опита ли я?

— Не.

— Ха! Интересен отговор. Всеки друг на твое място би излъгал. Поне каниш ли се да го направиш?

— Засега не съм мислил по този въпрос.

— Слушай, братле, с такова отношение към въпроса може и да не улучиш. Клио просто не може да понася някой да бъде равнодушен спрямо нея. А как се запозна с нея?

— Търсех Грета Сървис. Живеела е в същата сграда, в която живее и Клио.

Младежът ми хвърли учуден поглед.

— Грета? Господи, та тя отдавна си замина — огледа ме той от горе до долу. — Вземане даване ли си имаш с нея?

— Никога не съм я виждал.

— Правилно. Момчетата се опитваха да й се пускат, но тя не им отвръщаше със същото. Някои от тях все още вехнат по нея. Сол веднъж я видял в града, но тя бързо успяла да му избяга. Не иска да има нищо общо с бившите си приятели.

— Кой е Сол?

Той посочи кльощавия тип в червена карирана риза, който клечеше до вратата и подпрял брадата ся с ръце, съзерцаваше триото, което се опитваше да пее фолк.

— Почакай малко, ще го доведа.

Сол Ренър се препитаваше, като съчиняваше обяви и ярки заглавия за модните женски списания. По този начин се беше запознал и с Грета Сървис, която по това време работела за едно от тях.

Казах му, че нося писмо за нея от един неин приятел, който има работа за нея, но Сол направи кисела физиономия и каза да не се надявам много на това.

— Когато я видях последния път, тя нямаше нужда от работа. Излизаше от един нощен ресторант с някакъв мъж и цялата беше в кожи и скъпи бижута. Хвърли ми едно бегло: „Здрасти, радвам се да те видя“ и изчезна. Успях само да я попитам дали е чула за Хелън Постън, но тя ме изгледа много странно, кимна с глава и се качи в таксито.

— За Хелън Постън ли?

— Да, оная откачената, дето се удави. Те двете с Грета няколко пъти се бяха снимали за „Синьорет Фашънз“, където сътрудничех по това време, и имаха голям успех. Сега съм склонен да мисля, че бяха много по-близки, отколкото може да се предположи. Така че това ми се стори странно. Добре се е уредила сега.

— Кой?

— Грета — отговори той. — Онова типче, с което я видях, приличаше на Чарли Чаплин — нисичък, черничък, с влажен поглед и мустачки. Много бързо я напъха в таксито.

— Не знаете ли къде бих могъл да я намеря? Той се усмихна.

— Опитайте в Ню Йорк.

— Чудесно. Но може би още някой знае нещо?

— Ами! Тук аз съм единственият, който я е виждал. Момичето успя да постигне това, което търсеше. Струва ми се, че не иска да я безпокоят. Поне съм сигурен, че не й се налага да работи вече.

Онези от триото подхванаха нова песен за войната, а аз допих питието си. Клио беше притиснала в ъгъла двама бабаити. Те отпиваха от бирата си и с всичка сила се мъчеха да водят сериозен разговор. Донякъде облекчих тежкото им положение — усмихвайки се, за да не нараня нежните им чувства, хванах Клио подръка.

— Време е да вървим, сладур.

Единият от юнаците ме хвана за ръката и с негодувание каза:

— Хей!

Трябваше да хвана с ръка китката му и леко да натисна.

— Да?

Усмихнах му се така, че да види всичките ми зъби, и той ме разбра правилно.

— Нищо, няма нищо — каза бързо той и аз го пуснах.

Клио се изсмя, хвана ме подръка и двамата с нея тръгнахме към изхода.

— Велик човек — каза тя. — Велик, най-велик. Да отидем у дома да пием по едно кафе, искам да ти покажа нещо.

Бутнах вратата с крак, тя се затвори и Клио падна в обятията ми. Пламтящите й от страст устни се впиха в моите. Имах чувството, че иска да ме глътне. Тя внимателно пое ръката ми и я притисна към топлия си корем. После я постави върху гърдите си. Стори ми се, че тя цялата се напрегна от докосването на пръстите ми. Тялото и конвулсивно се извиваше, притискайки се до моето в своето откровено желание. Аз я отстраних от себе си много внимателно и взех ръцете й. В очите й пламтеше мек пламък, любовен и мъдър, устните й бяха влажни и трепереха. Тя ме гледа дълго, а после попита:

— Искаш ли кафе?

— Проверяваш ли ме?

Тя се усмихна тъжно и с края на пръстите си погали лицето ми.

— Как можеш да правиш такива неща с мен?

— Не е лесно.

— Следващия път наистина ще ти бъде трудно.

— Замълчи — ухилих се аз.