Тела, родени за бикини

Глава 5

Той лежеше по очи до полуотворената врата. Смъртта го беше настигнала толкова неочаквано, че не беше успяла да изтрие учудения израз от лицето му.

Отворих вратата, натиснах с един пръст ключа на лампата и огледах стаята. Нямаше нищо странно в Хакард Билдинг, нито пък в офисите, които се даваха под наем. Стаята беше мебелирана доста оскъдно — дървено бюро, две кресла и закачалка за дрехи. Всичко беше покрито с дебел слой прах, стъклата на прозорците бяха изпоцапани, по пода имаше петна и безброй следи от преместване на мебели, които ту са били внасяни, ту изнасяни.

Мъжът, когото бях застрелял, се беше приближил до едно от креслата до вратата, така че можеше да чува всеки звук, който идва откъм фоайето. Напълно беше възможно, след като е претършувал офиса ми и не е намерил нищо, да е решил да се пъхне тук и да ме причака. Ако вратата се отваряше на другата страна, гърбът ми щеше да бъде чудесна мишена за пистолета му и преди да съм успял да направя каквото и да било, Пат ще трябваше да ме впише в поредния си статистически отчет, вместо в тефтерчето с адресите.

Претърсих джобовете на убития, намерих шейсет и два долара и малко дребни, гумени ръкавици, каквито можеха да се купят във всеки магазин, и две пластинки за отваряне на ключалки, които просто пъхнах в джоба си. Дрехите му бяха доста стари — костюмът беше купен от магазините за готова конфекция на една голяма търговска верига най-малко преди година, а също и всичко останало. Ако в полицията не знаят нищо за него и ако лабораторията не даде никакви данни, доста трудно щяхме да открием самоличността му. Беше на около петдесет години, слаб, висок около шест фута. Отново се вгледах в лицето му, като се мъчех да запомня резките черти и странния цвят на кожата. Поради настъпилата смърт лицето вече започваше да придобива характерния блед цвят и въпреки това ясно се долавяха чертите, типични за някои европейци или латиноамериканци.

Едно нещо ми беше напълно ясно — това не беше обикновено покушение срещу мен. Тези момчета се специализираха в една тясна област и не се занимаваха със случайни неща. В това нещо са взели участие двама души, макар че може би на този тук са му наредили да си изясни какво зная или да се увери, че не съм разбрал нищо повече.

Но какво съм разбрал, по дяволите!?

Прекрачих тялото и излязох в коридора. Асансьорът все още беше на етажа и никой не се беше появил, за да си изясни защо стрелят в сградата. Това бе стара постройка и беше построена толкова стабилно, че почти всички звуци потъваха в нея и не се чуваше нищо.

Все пак трябваше да предприема нещо. Разбира се, можех да си имам неприятности, но пък това щеше да ме спаси от безкрайните обяснения, и освен това щеше да бъде просто добър изход от ситуацията. Трите съседни офиса бяха заети от някакви дребни търговци, които с пълно основание биха могли да оставят в помещенията нещо ценно. Пробих дупки в стъклата на вратите, после пообработих бравите на стаите и влязох във всяко едно помещение, като се надявах, че са изключили алармените си системи. Навсякъде поразрових малко, за да си личи, че в помещенията е влизал страничен човек. Гумените ръкавици в джоба на убития ще обяснят защо не са оставени отпечатъци. В последния офис имаше златен часовник с гривна, взех го и с чиста съвест го пъхнах в джоба на убития. Той трябваше да послужи като доказателство за това, че е бил извършен грабеж. След това се върнах в своя офис и се обадих на Пат.

В девет и половина вече бяха купили историята ми. Момчето от павилиона за вестници, който се намираше на ъгъла на улицата, си спомни, че е видял как някакъв човек се е качил горе, когато вече всички били напуснали сградата. Точно тогава той затварял. Двама от онези, които наемаха съседните на моя офис помещения, казаха, че имали работа с пари и въпреки че никога не оставяли големи количества в офиса, онези, които не знаели това, можели да се опитат да ги ограбят. Часовникът в джоба беше окончателно потвърждение на моята версия.

Версията ми беше следната: видял съм счупените прозорци, проверил съм как стоят нещата в моя офис, убедил съм се, че някой е влизал там, и съм тръгнал да проверя дали някой не се мотае из етажа. Точно тогава той се опитал да ме пречука.

Собственикът потвърди, че в сградата е пълно с незаключени помещения, така че е напълно възможно, като е чул, че асансьорът се качва, мъжът да се е вмъкнал в една от стаите с надеждата да се скрие. Когато се опитал да се измъкне оттам, той ме е видял и в паниката стрелял по мен.

Аз обаче знаех истината. Той беше дошъл подготвен с двете пластинки, за да отвори ключалката. Когато не е успял да го направи, защото ключалката ми е по-специална, той е счупил стъклото. После с помощта на пластинките лесно е успял да проникне в празната стая и да ме изчака там.

Пат ме откара в управлението и там дадох показания. Не бях успял да свърша, когато в кабинета влезе един от детективите и каза, че самоличността на убития още не е установена, но са установили, че е използвал 38-калибров колт. Разрешителното за пистолета било на името на един бижутер, който преди две години бил ограбен. При грабежа му били отмъкнали и пистолета. В лабораторията не бяха успели да открият никакви следи по дрехите. Единственото, с което разполагаха, беше, че обувките му са купени в Испания, и то вероятно по времето, когато е било купено и всичко останало. Отпечатъците му бяха изпратени във Вашингтон, а снимката му — в Интерпол, в случай че е чужденец.

Пат взе показанията ми, прочете ги и ги хвърли на масата.

— Почти вярвам в цялата тази история — каза той. — По дяволите, почти повярвах в нея.

— Ти си доста недоверчив негодник.

— Налага се, приятел. Именно сега съм склонен да бъда по-недоверчив от всякога. Първо историята с Дилейни, а сега и това.

— Тук поне всичко е ясно.

— Така ли? — меко попита той.

— Никой не иска да ти вземе скалпа?

Той скръсти ръце и се усмихна, но учите му гледаха сериозно.

— А не искат ли твоя скалп, Майк? Отвърнах му с усмивка.

— Няма да им е лесно да го получат.

— Не ме будалкай.

— Освен моите, ти имаш показанията на още петима свидетели. И те говорят за това, че в дадения случай мотивът за извършеното престъпление е грабеж. Откраднатият пистолет, ръкавиците, часовникът, местоположението на трупа, което говори, че той се е скрил преднамерено… Какво още ти трябва?

— Бих могъл да ти изложа напълно различна версия — каза Пат. — Единствената причина да не го направя е изказването на собственика, а то е единственото нещо, което ми се струва безспорно. Той наистина ни уверява, че няколко от офисите са били празни и не са били заключени. Единият от тях се е намирал на твоя етаж, но останалите врати са били заключени.

— Е, добре. Имах късмет, че носех пистолет със себе си. В противен случай трябваше да се заемеш с още едно неразкрито дело.

— И с това не сме свършили още.

— Надявам се, че скоро ще приключите. И аз самият бих искал да разбера що за тип беше онзи.

— Ще разбереш. Мислиш ли, че това би могло да бъде свързано по някакъв начин с делото, с което сега се занимаваш?

Станах, протегнах се, а после нахлупих шапката си.

— Единственото нещо, с което сега се занимавам, е да открия Грета Сървис.

— Може би ще мога да ти помогна — той порови в чекмеджето на бюрото си, извади някакъв плик и ми го подаде. — Разрешение за свиждане с Хари Сървис. Разговорът ви ще се записва. Може би утре ще получиш призовка от окръжния прокурор да се явиш в съда, така че не изчезвай задълго.

— Благодаря ти, Пат.

— Няма за какво. И на мен ми е интересно. Винаги се питам докъде ще стигнеш, преди да те изритат по задника.

Престоят в затвора оказва терапевтично въздействие върху някои хора. Хари Сървис беше именно от тях. Той беше малко поотслабнал и лицето му беше загубило предишния си враждебен израз, който имаше в съда.

Много се зарадва, когато ме видя. Наистина отначало се учуди много, но той много добре познаваше всички затворнически номера и беше наясно, че и аз ги познавам. Затова в разговора ни нямаше нищо, което би могло да му навреди, след като записаният разговор бъде изслушан от полицията.

— Отдавна ли не си виждал сестра си? — попитах аз.

— Много отдавна. Тя ме тревожи.

— Достатъчно е голяма, за да се грижи сама за себе си.

— Не мога да кажа нищо срещу това. Но се страхувам, защото тя е изпълнена с желание да се погрижи за мен. Помъчих се да я убедя, че ще се опитам да се оправя сам. След всичко това, което се случи, вече ще живея по честен начин. Можете да ми вярвате.

— Е — казах аз, — искаше ми се да те зарадвам с нещо, но не успях да я открия. Напуснала е предишната си квартира. Един от приятелите й я срещнал случайно в центъра на града, но нищо повече. На твое място бих се отказал.

— Не ме разбираш, Майк. Тя е единственият ми близък човек.

— Може би познаваш някой от приятелите й? Той ме погледна многозначително.

— Не познавам никой друг.

— Ясно. Кажи ми как се държеше, когато беше при теб за последен път.

Хари се размърда на стола и се намръщи.

— Ами как да ти кажа… като че ли имаше нещо.

— Какво?

— Не зная как да ти обясня. Не каза нищо. Спомена само, че много скоро нещата ще се наредят, защото има куп пари. Не обърнах много внимание на това, защото тя често ми ги е говорила такива. Но този път не започна да ми обяснява откъде ги е взела. Като че ли всичко това беше голяма тайна. Само че не ми хареса изразът на лицето й. Изглеждаше точно така, както в детските ни години, когато правеше нещо забранено.

— Не спомена ли някой от приятелите си? — попитах аз.

— Да, но не последния път, а преди това — отговори Хари. — Нещо се беше случило, но тя не искаше да ми разкаже. Обаче аз разбрах, че се кани да се включи в играта. Смешно е, но Грета не е от хората, които си намират лесно приятели. Хората, с които обикновено се движеше, винаги са били малко особени.

— Чудаци ли? Хари поклати глава.

— Не, може би не чудаци. Но от онези, нали знаеш, изпадналите, които никой не поглежда. Мисля си, че именно затова те живеят в Гринуич Вилидж.

— Не ми помогна кой знае колко — казах аз.

— Разбирам — кимна Хари. — Единственото, което можах да видя, когато беше тук последния път, бе един плик с печат, който беше в тефтерчето й — той замълча и с показалеца на едната си ръка написа на масата „Бредбъри“. — Запомних го, защото веднъж замалко да забъркам там една каша. Но когато й напомних за това, тя затвори тефтерчето и каза, че това са глупости. Добре виждах, че ме лъже.

— Имаш предвид онова местенце на острова ли?

— Да — той облиза устните си и добави, като че ли току-що си беше спомнил. — И още нещо… пликът беше светлозелен, продълговат, нали знаеш, като пликовете, в които се пращат делови писма.

Погледнах часовника си. Времето за свиждане вече изтичаше.

— Добре, мой човек, ще видя какво мога да направя.

— Наистина ли ще направиш всичко, което можеш, Майк?

— Всичко, което е по силите ми. Хари стана и ме погледна изпитателно.

— И… Майк… не ти се сърдя за това, че ме тикна тук. Сам съм си виновен. Много се радвам, че тогава не те пречуках.

— На теб ти провървя много повече, отколкото на другите — отвърнах аз, но той нищо не беше чул за това, което се бе случило през изминалата нощ, и затова не разбра какво имам предвид.

Като се връщах в града, купих на бензиностанцията вестник и го прегледах. На първите страници имаше репортажи за последните изпитания на атомно оръжие и уверения от страна на ония идиоти от ООН, че ще вземат необходимите мерки. Както винаги, те се опитваха да превърнат Америка в изкупителна жертва. Ядосах се и се изплюх от отвращение и прочетох краткото съобщение за среднощния инцидент, който се беше случил в Хакард Билдинг. Мястото, което бяха отделили на това във вестника, беше толкова нищожно, че в малкото редове нямаше никакви сведения за мен, освен това, че аз съм онзи, който е открил тялото на Дилейни. Само се съобщаваше, че съм се натъкнал на крадеца и съм го застрелял, когато той се опитвал да ме застреля и да избяга.

Самоличността на убития все още не беше установена.

Когато пристигнах в офиса, заварих Велда да пие кафе с Хай Гарднър. Седяха в двата противоположни ъгъла на стаята, като бъбреха оживено, но внимателно избягваха единствената тема, която наистина ги интересуваше. Като че ли атмосферата в стаята бе изпълнена с някакво скрито напрежение, което се излъчваше и от двамата.

Хай извади цигарата от устата си и каза:

— Пак ли си ги забъркал разни?

Закачих шапката си на закачалката.

— За какво става въпрос?

На лицето на Велда се изписа облекчение.

— Би могъл да ми съобщиш къде се пилееш…

— И защо всички вие така сте се загрижили за мен?

— Майк… — той допи кафето си и остави чашата на масата. — Сега Пат се занимава именно с онова дело, в което ти си забъркан. Мислеше, че ние нищо не знаем, нали? Историята, която си измислил, не е лоша, но ние знаем по-добра.

Велда каза:

— Обажда се окръжният прокурор. В понеделник ще трябва да отидеш в съда. Освен това той се интересуваше от разрешителното ти.

— Какво още има?

— Към някои неща и ти имаш отношение. Старият Биф от отдел информация извикал Ал Кейси и заедно преровили трийсет папки, в които се е ровил и Мич онази сутрин. Разгледали снимките, които е гледал Мич, и, дяволите да ме вземат, това се оказа най-странната колекция от всички, които съм виждал досега. От играчи на поло до политици. А сега Кейси мисли, че ти знаеш повече от това, което казваш, и иска да ни обясниш какво все пак е търсел Мич.

— Ами нали Биф каза, че нищо не е намерил.

— По дяволите, Майк, той е можел просто да пъхне в джоба си онова, което е търсел, и точка.

— Защо? Ако са му били нужни някакви секретни данни за някого, той просто е можел да си препише това, което му е трябвало.

Хай се загледа в мен втренчено.

— А ти знаеш ли какво е било това?

— Не — отвърнах аз кратко.

— Тогава защо някой се е опитал да те убие?

— И аз не зная.

Няколко минути Хай мълча, после кимна, пъхна остатъка от цигарата в устата си и стана.

— Добре, ще се заема с това — той измъкна от джоба си дебел пакет и го хвърли на масата. — Това са снимките на Грета Сървис, които ми поиска. Останалите ги раздадох на момчетата. Ще си отварят очите и ушите.

— Благодаря ти, Хай.

Той взе шлифера си и тръгна към вратата, но когато стигна до мен, изведнъж спря.

— Кажи ми едно нещо, не за да го запиша, а просто така, за да задоволиш любопитството ми. Онзи, когото си застрелял… всичко това, което разказа, не е истина, нали?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не.

— Боже! — измърмори той и излезе.

Велда затвори вратата и се върна.

— Всичко е доста неясно, нали?

— Все пак имаме някои неща. Може и да не е кой знае какво, но е напълно достатъчно, за да се разтревожи някого.

С няколко думи й предадох подробностите от разговора ми с Хари Сървис и подробности от престрелката в коридора. Лицето й изразяваше тревога.

— Направих справка при съседите на Хелън Постън. Някои от тях успяха да си спомнят и да ми опишат една нейна приятелка, която по всяка вероятност е Грета. Обаче една бабиера се оказа доста наблюдателна и направи куп собствени изводи, но най-главното е, че тя стигна до убеждението, че Хелън Постън е била нещастна и едва е свързвала двата края, докато не се запознала с Грета. От този момент нататък тя започнала да се издокарва и да изчезва някъде през уикендите. Грета имала кола, не можа да ми каже каква марка, и всеки петък двете с Хелън заминавали с доста багаж, като понякога се връщали чак в понеделник. Веднъж не се върнала и точно тогава я открили мъртва.

— За първи път чувам, че Грета е имала кола — казах аз.

— Може да я е взимала под наем. Едно момченце ми каза, че била неголяма черна кола, така че е напълно възможно да е била от някоя агенция. Искаш ли да проверя в гаражите, които дават коли под наем?

— Добре… и разбери какви са били показанията на километража. А онова маце — Грета или която и да е — появявало ли се е там след убийството на Постън?

— Очевидно не. След разследването на полицията родителите на Хелън взели нещата й, а след три дни стаята била дадена отново под наем.

— Някой друг питал ли е за нея?

— Доколкото успях да разбера, не. Направих всичко много внимателно, така че можеш да не се безпокоиш, никой не ме позна.

— Много се безпокоя — отговорих аз. — От този момент ще стоим по-далеч от офиса. Ще наемем стая в Картър-Лейланд. Запази ми съседна стая до твоята.

— Брей, момче… — ухили се тя.

Пернах я закачливо и погледнах часовника си. Беше три и половина.

— Да вървим — казах.

Пат беше установил самоличността на човека, който се бе опитал да ме убие. Седяхме в дъното на един бар на чиния сандвичи и бира. Времето за вечеря още не беше дошло, имаше малко посетители и той ми показа рапорта, който беше получил от полицията преди един час.

Чрез своя отдел в Париж Интерпол бяха получили отпечатъците и снимките и незабавно ги бяха препратили в Ню Йорк. Мъжът се казваше Орсло Бухер. Беше алжирски поданик, а освен това дезертьор и дребен престъпник с три присъди. Преди три години беше успял да избяга от затвора и оттогава никой не беше чувал за него. В рапорта се съобщаваше, че не е искал паспорт в нито едната от страните, обслужвани от Интерпол.

— Нелегално влизане — изказах предположение аз.

— Всяка година тук пристигат стотици, хиляди хора, за които дори нямаме понятие. Цели тълпи пристигат през Мексико и от крайбрежието на Залива.

— А защо точно тук, Пат?

— Във Вашингтон мислят, че търсят политическо убежище. В другите страни имат врагове. Е, а легално не могат да влязат заради престъпното си минало.

— А този?

Пат сви рамене и отхапа от сандвича си.

— Кой го знае. Успяхме да открием стаята в Бронкс, която е заемал преди година и половина, препитавал се е със случайно спечелени пари, които явно са му стигали за най-необходимото. Нямал никакви приятели освен някакви типове от съседния бар. Два пъти в седмица си водел проститутка, но не разговарял с нея за нищо. Всичко, което тя си спомня, е, че последния път й платил с банкнота от петдесет долара, а преди това плащал с различни дребни банкноти.

— Банкнотата нова ли е била? — попитах аз.

Той ме разбра какво имам предвид.

— Дори и да е имал повече пари, не успяхме да го установим. Бих казал, че са го наели да те убие, но тогава той би трябвало да има повече пари, а и трябваше да бъде по-добър стрелец. Именно затова твоята история все още изглежда напълно правдива.

Усмихнах се и отпих от бирата.

— Явно е бивш военен и пистолетът му е автоматичен.

— Да, зная, но кой сега тук не е военен? А имайки предвид неговото минало, той би могъл да се снабди с нужните амуниции. Не е толкова трудно да се намери нещо подходящо.

— Между другото, намерихме в стаята му вещи, откраднати при предишния обир, и оръжието, с което е бил извършен обирът.

Кимнах с глава. Пат наистина беше надушил нещо. Да допуснем, че мъжът наистина се е опитвал да се вмъкне в офиса ми, за да извърши грабеж и изобщо не е искал да убива нито мен, нито Велда. Ролята ми се състоеше именно в това, че аз съм открил кражбите и в другите офиси.

— Значи делото е приключено — казах аз.

Пат отпи последна глътка и остави чашата на масата. Той внимателно ме изгледа и беглата извивка върху устните му почти по нищо не приличаше на усмивка.

— Мислиш ли, че… — започна Пат.

Изминаха няколко секунди, преди отново да заговоря.

— Не ме предизвиквай, Пат.

— Снощи извършихме ексхумация на труп. Имам предвид онова момиче, което мислехме, че е загинало при автомобилна катастрофа преди четири месеца. Тялото беше толкова обгоряло, че не беше възможно да се идентифицира, но все пак ние успяхме, като използвахме данните от изследванията на зъбите. Лабораторният анализ показа, че тя е била мъртвопияна, просто напоена с алкохол в пълния смисъл на думата. Никой не би могъл да кара кола в такова състояние, в каквото тя се е намирала, но все пак, отчитайки различната възприемчивост към алкохола от страна на отделните хора, ние допуснахме, че тя все пак е карала колата и е катастрофирала. Беше известно, че е пиела много, но е умеела да го прави. За последен път са я видели жива в Гринуич Вилидж. Казала, че се кани да ходи на някакво парти, и нищо повече. Хората, с които се е срещала и е разговаряла по време на вечерта, имат здраво алиби. Казаха, че изобщо не са учудени от станалото. Тя е пътувала със собствената си кола и това, което е станало, е можело да се очаква.

— Какво те е разтревожило, Пат?

— Експертизата откри увреждания, които обикновено не са характерни за автомобилна катастрофа, даже и при такава като онази. Дори пожарът в колата не може да обясни някои неща.

— Не си много подробен, приятелю.

— Чувал ли си за това дело?

— Престани, Пат!

— Глупаво е, разбира се — каза той, — но искам да хвърлиш едно око на това.

Той ми подаде една снимка. Беше студийна снимка. Отлично сложена двадесет и пет годишна девойка, Облечена в странна рокля в гръцки стил се облягаше лениво на изкуствена колона, а на устните й играеше лека усмивка.

— Коя е тази?

— Регистрирана е в полицейския участък като певица в нощен клуб. Прекрасна външност, но слаби гласови данни, така че не е направила кариера. Агентът й едва успял да й намери ангажимент. Казва, че тя се е занимавала предимно с това да измъква пари от постоянните посетители в местата, в които е работила, и се е справяла доста добре. На шестнайсет години е останала сираче и живеела с брат си, който е инвалид, в Де Мойн. Братът получавал инвалидна пенсия за участието си във Втората световна война и е имал малък магазин на крайбрежния булевард. Именно той изпратил пари за погребението.

Пат ми хвърли още веднъж дълъг поглед.

— Свържи тази история с другите две и си помисли какво се получава.

— Някой много харесва красиви тела — казах аз.

— Тук има и още нещо.

— Какво именно?

— Това момиче е познавало Грета Сървис — каза Пат. — Някога са работили известно време заедно като модели в една и съща агенция и са позирали горе-долу в един и същ стил. Фил Силвестър ги е снимал за рекламната брошура.

— Търсите ли я?

— В пет щата — той помълча и косо ме погледна. — Тук-там пътищата ни се пресякоха с твоите, но ти с нищо не успя да ни помогнеш. А при теб как е?

— Не е по-добре.

— Хари Сървис също не иска да говори.

— Пратете го в пандиза — казах аз.

— Престани да се правиш на глупак, Майк. Той спомена за някакво писмо без пощенска марка. На лентата това е записано.

— Нищо не ми е казвал.

— Укриването на информация се наказва от закона, приятел.

— Каква информация? Това, с което разполагам, е само частна информация. Аз работя за Хари, нали не си забравил?

— По дяволите! — лицето на Пат прие стоманен израз. — Нямам намерение да те притискам, Майк. Всичко, от което имам нужда сега, е твоето мнение. Как мислиш, между тези жени има ли някаква връзка?

Направих знак на Ед и той донесе още една чаша. Изпих половината, преди да отговоря.

— Чуй ме, Пат… имаме три момичета с еднаква професия. Много е възможно да са се познавали помежду си. Това е дяволски тесен кръг от хора, така че е напълно възможно те да са се познавали, защото не един път са имали контакти помежду си по един или друг начин. Да допуснем, че е било така. Две от тях са мъртви, едната е изчезнала.

— Нищо не каза за четвъртата.

— В дадения момент това са само догадки. Провери си статистиката и ще видиш колко хора загиват ежедневно.

— Мислиш, че и Грета Сървис отдавна не е между живите?

— Не, не мисля. Един неин приятел съвсем наскоро я е видял недалеч оттук.

— Майк, това са били момичета от рекламни агенции, без роднини и не много обезпечени. Всяка от тях би се съгласила на много неща за добри пари.

— Но ние с теб знаем доста за тези неща. Имаш предвид някой, подобен на Джак Изкормвача, нали?

— Напълно е възможно. И ето кое е интересното в тази работа: нито едно от момичетата не е било подложено на сексуално насилие преди смъртта си.

— Ако това е работа на един и същ човек, трябва да признаем, че работи много чисто. Между другото, кажи ми… Ти самият навярно си мислил по този въпрос, защо трябва да се отива толкова далеч, че да отравят Постън с някаква си екзотична отрова? Й по какъв начин са я набавили, щом е толкова трудно. Това някак не се връзва с общата картина.

— Но все пак има някаква картина! — настояваше Пат.

— Разбира се, ако разгледаме всичко под такъв ъгъл.

Пат извърна глава и ме погледна право в очите.

— Което води именно до теб, приятелю.

— Значи все пак си решил да ме мачкаш?

— Съвсем не. Може би по-късно ще направя точно това, но сега ме интересува само едно нещо. Тази работа с Орсло Бухер. Всичко ли в действителност е било така, както го разказваш?

— Интересна работа. Хай също ме попита за това.

— И какво му отговори?

— Същото.

Пат хвърли на бара своя дял от сумата за обяда.

— Внимавай, Майк, не отивай твърде далеч. В този свят нищо не е само за себе си. Двамата с теб сме изиграли доста игри. Нека не се разделяме и този път. Зная какво си намислил, затова засега съм на твоя страна, но не забравяй, че там, по върховете, има хора, които искат главата ти. Ако се спънеш, и аз мога да полетя, така че бъди нащрек.

— Точно това правя с всичка сила.

— И още нещо. Само за мен. Не за протокола. Цялата тази история с Орсло Бухер… всичко ли наистина е така, както казваш?

Поклатих глава.

— Не.

— Даваш ли си сметка какво правиш?

— Доста често ми напомнят за това — отвърнах аз.

Районът, в който е живял Орсло Бухер, не беше нов за мен. Той граничеше с района на онези коптори, които бяха предназначени за настаняване на наемателите от кварталите, където започваха реконструкции. Върху всичко лежеше печатът на унинието, който витаеше над сградите подобно на лондонска мъгла. По опънатите между сградите въжета се ветрееше прано бельо, обитателите на жилищата се отличаваха с неприкрита враждебност. Целият този квартал съществуваше благодарение на дотациите от градската управа, но баровете бяха претъпкани, а тротоарите — задръстени от разнебитени коли.

Преди две години тук заловихме една банда, която търгуваше сър спиртни напитки собствено производство, в резултат на което на един купон умряха от отравяне петнадесет души наведнъж. Някой тук сигурно все още помни колко много пари пръснах, събирайки фактите.

Ченгетата нямаше да могат да открият почти нищо, дори и ако хванеха всичките си информатори, но когато местните жители виждаха зелените хартийки, а и след като знаеха, че нямаше да пиша официален рапорт, веднага развързваха езиците си.

Макс Хюгес работеше като нощен барман в Севиля, мръсна закусвалня на ъгъла. Той току-що беше застъпил на смяна и когато влязох, точно бършеше с мръсен парцал плота на бара. Като ми хвърли един поглед, от който си пролича, че ме е познал, Макс, без да чака молбата ми, постави отпреде ми чаша бира и ми върна рестото от двайсетачката, която хвърлих на бара.

— Орсло Бухер — казах аз, като му показах една десетдоларова хартийка, която веднага потъна в ръката му.

Той се наведе напред и се подиря с две ръце на бара.

— Ти ли го пречука? Кимнах.

— Така си и мислех. По дяволите, той сам си го изпроси.

— Защо?

— Гадно копеле, винаги се забъркваше в нещо.

— Сам?

— Именно — отвърна Макс. — Да… тук никой не го обичаше. Подъл тип. На няколко пъти се наложи да го изхвърлям оттук, когато беше доста пийнал и ми се струваше, че е готов да ме убие.

— Вършил ли е нещо тук?

— Не, но съм готов да се закълна, че той е свил патлака от магазина за спиртни напитки на Арни преди два месеца. Когато последния път го изхвърлях оттук, усетих, че има патлак.

— Кой още може да знае нещо за него, Макс?

— Струва ми се, че никой. Обикновено сядаше на едно и също място. Никой не се интересуваше от това — Макс примига и потърка брадичката си. — Макар че, знаеш ли, ще ти разкажа една интересна история. Веднъж видях как той се качи в огромен новичък автомобил на Ленъкс Авеню. Седна на задната седалка, колата имаше шофьор. Не видях с кого беше, забелязах само, че онзи тип носи широкопола шапка и явно добре познава Орсло. Във всеки случай това не беше обкръжението, с което бе свикнал Бухер.

— Сигурен ли си, че е бил той?

— Абсолютно — той отново се намръщи и докосна ръката ми. — Да, спомних си още, че старият Грийни ми беше разказал, че е наблюдавал същата сцена. Не му вярвам, защото винаги е пиян и не е в състояние да мисли трезво. Но той ми каза, че Орсло се е возил в луксозна кола.

— Може ли сам да поговоря с Грийни? Макс изсумтя и каза:

— За тая работа ще трябва да слезеш на шест фута под земята. Преди два месеца го блъсна камион и той умря в Белвю.

— А какво можеш да ми кажеш за онази пачавра, при която е ходел Бухер?

— Роузи? Момче, ами че тя знае за него по-малко от мен. Тя е от онези, които ще се пръснат за една чаша бира или за долар, и е щастлива, ако успее да забърше нещо. Само тя прибира такива боклуци, които другите не искат и да помиришат. Люси Дигс и Доли се откачиха от Бухер, когато се мъкнеше след тях, затова се е помъкнал с Роузи. Да, Бухер не беше особено популярен тук. Едва ли ще липсва на някого. Ако не бяха ченгетата, които се мотаеха наоколо, никой нямаше да си спомни за него.

— Окей, рожбо. Благодаря ти, ако това е всичко, което имаш да ми кажеш.

— Жалко, Майк, но нямам с какво друго да ти помогна. Къде мога да те намеря, ако науча нещо?

Извадих визитната си картичка и написах името на хотела.

— Звънни ми на този телефон, ако разбереш нещо важно. Ако се наложи, ще ти изпратя чек по пощата.

Хай точно се стягаше да си ходи, когато му се обадих. Беше ме търсил на всички телефони цял час и вече се беше отчаял. Не можа да говори с мен, защото край него гъмжеше от хора, и затова решихме да се видим в заведението, което се наричаше При Теди. Извървях пеша един квартал, после взех такси и дадох на шофьора адреса на ресторанта в долната част на Манхатън.

Хай ме чакаше в отделно сепаре и не беше сам. Той ми кимна към свободния стол и после посочи с очи високия слаб момък.

— Познаваш ли Ал Кейси?

— Виждали сме се. Протегнах ръка и той я стисна.

— Биф каза — започнах аз, — че сте прегледали папките с досиетата. Открихте ли нещо?

— Точно за това искаме да говорим с теб — каза Хай. — Сядай.

Притеглих стола към себе си и Хай кимна на Ал.

— Хайде, започвай.

Ал се облегна назад и отпи от кафето си.

— Първо, според нас ние успяхме да установим с кого се е видял Мич преди смъртта си. Ходил е в магазина за женска конфекция на Бродуей и е разпитвал там за тези проклети бодита, а накрая е купил едно от тях. Казал е на една от продавачките името си и е дал адреса на редакцията. Платил й е двайсет зелени за боклук, който струва само дванайсет. Момичето отишло да се обади в търговския отдел, а когато се върнало, него го нямало. И тъй като публиката на Бродуей не оставя винаги такива щедри бакшиши, след като малко се поразговорихме, момичето си спомни за него. Първо не искаше да говори, защото се страхуваше, че управителят ще разбере, че е задържала бакшиша. Спомни си също, че докато пишела квитанцията, Мич през цялото време наблюдавал някакъв купувач, който стоял при готовите рокли, и то толкова внимателно, че трябвало два пъти да го попита за адреса, преди той да й отговори. Но тя каза, че никога не била виждала онзи другия.

— Какво е купил Мич?

— Къса черна блузка от изкуствена тъкан, доста предизвикателна на вид. Ние предположихме, че е познал онзи, за когото момичето спомена, и е тръгнал след него. Датата върху касовата бележка съвпада с датата, на която Мич за първи път е отишъл в картотеката и е започнал да рови там.

— Някоя от продавачките позна ли онзи тип?

— Не. Тази, която трябвало да го обслужи, била нова. Той не купил нищо. Момичето каза, че ако не се лъже, това бил човекът, който питал нямат ли други цветове бодита освен изложените. Тя му отвърнала, че нямат, и той си тръгнал. Но е интересен фактът, че точно тази сутрин бил изложен пълен асортимент с всички разцветки.

Загледах се в двамата и изведнъж усетих, че всички отделни малки парченца започват да се свързват в мозъка ми… с изключение само на едно, съвсем мъничко.

— Пълен асортимент, но все пак в него е липсвал един цвят — казах аз.

Ал Кейси поклати глава.

— Всички цветове. Дори ги проверих в регистрационните книги.

— Там не е имало бяло боди — казах аз уверено. Те се спогледаха и над носа на Ал се появи дълбока бръчка.

— Да, така е — бавно каза той. — Не е имало бяло. Но как успя да се сетиш?

— Мич Темпъл ми подсказа. Точно затова той се е мъчел да вземе от джоба на сакото си бялата носна кърпа. Именно до кърпичката се е мъчел да стигне, а не до нещо друго.

Хай вдигна очилата си над челото и ме изгледа втренчено.

— Не те разбирам, Майк.

— Велда първа се досети — казах аз. — Зелено за рижата, черно за блондинката. Какво момиче би изглеждало най-добре в бяло боди?

След минута Хай каза:

— Брюнетка или тъмнокоса.

— Като Грета Сървис — допълних аз.