Тела, родени за бикини

Глава 8

Когато влязох в офиса, и четиримата бяха там. Ал Кейси и Хай седяха на една маса с двама стари служители от информационната морга. Те си подаваха нещо един на друг, идентифицираха предметите и оживено обсъждаха историята им.

— Какво е това? — попитах аз, метнах шапката щ шлифера си на стола, взех каната за кафе и надникнах през рамото на Хай.

Хай побутна Ал.

— Кажи му.

Ал разгърна като ветрило десетина фотографии пред себе си.

— Мич Темпъл е прегледал куп папки, но отпечатъци имаше само по краищата, където е прелиствал. Обаче върху две от папките беше пълно с отпечатъци. Очевидно ги е разглеждал много внимателно.

— Тези ли са?

— Да. Шейсет и осем от тях бяха в рубриката „Обща политика“. Снимките са най-различни. От реч на кмета до конференция на съюза. Опитахме се да разгадаем кръстосаната индексация, но не можем да видим връзката. Разпознахме всички, които са на преден план, и сега имаме над триста имена, при това половината от тях се повтарят, и всички са на известни граждани.

— Колко такива снимки са използвали вестниците?

— Около една трета. На гърба имат печат с дата.

— Там трябва да има и някои общи обозначения, не е ли така?

Хай кимна.

— Разбира се. Проследихме и тази нишка. Снимките са направени в Ню Йорк миналата година. Може би ще успееш да свържеш всичко това.

Взех няколко снимки от купчината и започнах внимателно да ги разглеждам. Спомних си, че бях виждал някои от тях във вестниците, други бяха направени по различни поводи от един или от няколко фотографи.

Имаше хора, които познавах, и такива, за които само бях чувал. Имаше и цял куп напълно непознати лица. Едва ли можеше да се направи някаква връзка между тези хора и смъртта на Мич Темпъл. Но все пак ние няколко пъти прегледахме всички снимки.

Ухилих се, когато видях Далси Макинес на някакво благотворително мероприятие и една друга нейна снимка на бала в един от хотелите на Парк Авеню, където танцуваше с някакъв престарял посланик, декориран с медали от главата до петите.

После спрях да обръщам внимание на лицата и започнах да следя само имената, написани на гърба. Единственото име, което знаех от по-рано, бе името на Белар Рис. На снимката той поздравяваше някакъв дипломат от една от страните зад желязната завеса. Този дипломат слизаше от самолета и лицето му имаше доста интересно изражение на човек, който се прави, че му е безразлично, че го снимат. Беше висок и масивен и явно притежаваше огромна физическа сила, което дори отлично ушитият костюм не можеше да скрие. Лицето му не притежаваше никакви следи от национална принадлежност, освен това, че беше мургав, а очите му гледаха някак хладно. Протегнатата му за поздрав ръка не беше в ръкавица и се виждаше ясно дебелата му китка. Белар Рис беше от хората, които можеха да запретнат ръкави и да отстранят всяко препятствие, което им се изпречеше но пътя към властта.

Ал забеляза, че се концентрирах върху снимката.

— Намери ли нещо?

Хвърлих я на масата.

— Мич е отделил няколко колони за този тип.

Ал взе снимката и започна внимателно да я разглежда.

— Че кой не е писал? Това е Белар Рис, представител в ООН. В днешните вестници има още една снимка, той предизвика истинска буря по време на заседанията на асамблеята.

— Имаме ли нещо интересно за него?

— Не, но той никак не обича рекламата. В ООН обаче има още много като него. Той ще служи и на едните, и на другите само и само да постигне целта си. С цената на всичко ще защитава интересите си. Лошо е, че има идиоти, които назначават подобни хора като представители на страните си.

— Сигурно са принудени да го правят. — Ал порови в снимките, които бяха пред него, и избра една. — Ето го пак Рис, точно след вълненията в Близкия Изток. Този, с когото разговаря, беше отстранен след една седмица събитията и убит но време на преврата.

На снимката имаше още някой, но светлината не позволяваше да се различат чертите му.

— Кой е този?

Ал взе снимката, внимателно я заразглежда и поклати глава.

— Да ме убият, ако знам. Вероятно някой от обкръжението. Името му го няма на гърба.

— Много ми е познат — казах аз.

— Напълно възможно. Мястото е точно пред комплекса на ООН, може да е някой от дипломатическия корпус. Изглежда не е с Рис.

Имаше право. Човекът не беше с Рис, нито пък с другия, но същевременно като че ли не се канеше да ходи някъде другаде. Сякаш изчакваше нещо, но по снимката, която убиваше всяко действие, беше трудно да се каже със сигурност. Във фигурата му имаше нещо, което ми беше някак смътно познато, лицето му беше от онези, които никога не можеха да бъдат забравени, след като веднъж са били видени. Порових из паметта си, като се мъчех да си представя всички възможни допирни точки с този човек, но не си спомних нищо и върнах снимката обратно в купчината на масата.

Прекарах още двайсетина минути с тях, после станах и тръгнах по коридора, който водеше към информационния отдел, където старият Биф седеше и четеше вестник. Той ми кимна и аз го попитах:

— Може ли да прегледам твоите папки?

— Чувствай се като у дома си.

Минах покрай стелажите до секция Р и измъкнах нужното чекмедже. Тук имаше папка, посветена на Белар Рис, с три неясни фотографии, които не са били използвани. На една от тях лицето му беше в сянка, на втората неволно беше закрил лицето си с ръка, а на третата беше уловен в момент, в който точно се обръщаше и човек трудно можеше да го познае. Хората, които бяха заснети до него, се виждаха много ясно, но не познавах нито един от тях. Явно беше, че всички са важни птици. За това можеше да се съди по дрехите им, по дипломатическите куфарчета, които носеха, и по общия фон, на който бяха снимани.

Затворих папката и се върнах до масата, до която вече стоеше Хай и внимателно ме гледаше.

— Окей, Майк, откри ли нещо — каза той.

— Белар Рис — отвърнах аз, — но в папките няма нищо интересно.

— Защо точно той?

— Нямам някакви особени мотиви. Просто той е единственият, за когото знам, че Мич е писал.

— Зарежи това, Майк! Ти си надушил нещо. Какво?

— Струва ми се, че този тип не обича да го снимат.

— Доста хора от този тип не обичат.

— Само че не и дипломатите, те винаги се стремят към известност.

— Какво знаеш за Рис, Майк?

— Само това, което Мич писа.

— Може би ще мога да ти кажа нещо повече. Има доста тъмно минало. Бил е замесен в спекулации на черния пазар, имал е работа с доставка на оръжие, но аз зная още едно-две имена на политици, които в това отношение с нищо не са по-добри от него. Именно сега с него се държат изключително внимателно, защото момчета като него са в състояние да нарушат равновесието на силите в ООН. И все пак си признай, че знаеш нещо за него. Чувствам го, така че не се опитвай да ме прекараш.

— Честна дума, нищо няма, приятел. Просто действам слепешката.

Биф хвърли на масата вестника, преди Хай да може да ми отговори, и каза:

— За този тип ли става въпрос?

На първата страница беше публикувана снимката на Белар Рис. Разговаряше с двама наши и френски дипломати, представители в ООН, по време на почивката между две заседания. Върху лицето му бе застинал заплашителен израз, а пръстът му сочеше единия от нашите, при което той имаше доста притеснен вид. Заглавието гласеше, че на снимката е запечатан момент от продължението на дебатите по повод влизането в ООН на представител на правителството на Наку Ем Абор, който току-що беше внесъл някаква враждебна за западните държави резолюция.

Хай каза:

— Нима ти се струва, че този момък не обича да се снима?

Трябваше да призная, че греша.

Биф се усмихна и каза:

— Не се заблуждавай, Хай. Чарли Форбс е направил тази снимка, а той не работи с Графлекс. Залагам десет срещу едно, че е снимал със скрита под ризата си камера.

Потупах Хай по рамото.

— Сега разбираш ли какво имам предвид? Той върна обратно вестника.

— Добре, Майк, ще се опитам да ти повярвам поне малко. Ще се поровим наоколо. А какво ще кажеш за останалото?

— Момчетата в полицията имат дълги уши.

— Да, когато става дума за теб.

Разказах му всичко, свързано с издирването на Грета, без да му казвам подробности само за това, как Далси Макинес ми предложи да проверя картотеката на Теди Гейтс, където открих новия й адрес. Хай разбираше, че не му казвам всичко, но смяташе, че защитавам интересите на клиента си, и след като разследването, което засягаше Хари, беше вече завършено, сметнахме въпроса за приключен.

Когато излязох на улицата, вече беше доста късно, но за това, което исках да направя, нощта едва започваше.

Отборът от момичета, които Лоренцо Джоунс покровителстваше, работеше като опъната до краен предел струна в долнопробни хотели и опърпани квартири. Всички те бяха регистрирани в полицията, като след всеки арест сменяха района на действие и името си и се връщаха отново към бизнеса. Както повечето от момичетата, които се дояха най-често от рекетьорите, те нямаха право на избор. Джоунс ръководеше нещата с желязна ръка и те никога не обсъждаха решенията му. Дейността им се ограничаваше c контингент, набиран главно сред моряци и пияници, които контролираха кръчмите, в които Джоунс установяваше контактите за своите проститутки.

Първите три, които навестих, ми казаха, че не са го виждали. Те се държаха по много странен начин, като че ли се намираха в някакъв вакуум и не знаеха какво да направят: да отидат на улицата или да чакат появата на Джоунс, който да уреди всичко. Две от тях по навик бяха приложили номерата си на стари клиенти, а едната беше забърсала двама наведнъж, защото беше изпаднала в отчаяно материално положение.

По някакви странни причини те очакваха с нетърпение появата на Джоунс, може би защото се страхуваха, че ще ги излъжат с парите. Джоунс винаги взимаше парите предварително, а после даваше стоката на клиента, без да се притеснява дали ще остане доволен.

Говоренето не спадаше към способностите им, защото бяха изяли доста бой от Джоунс и клиентите си през последните години, така че от тях не можах да измъкна нищо.

Четвъртата беше напълно различна. Наричаше се Робърта Слейд и беше последната придобивка, която Джоунс бе добавил към фирмата си. Открих я в заведението, което се наричаше Пещерата на Били, където тя седеше и лениво отпиваше от мартинито си, като внимателно изучаваше отражението си в отсрещното огледало.

Когато седнах до нея, очите й срещнаха моите в стъклото на чашата и тя каза с глас, леко пресипнал от изпития джин:

— Размърдай се към дъното на автобуса, мистър.

Когато се обърна към мен, разбрах, че някога е била привлекателна. Беше силно гримирана, очите й бяха уморени, но косите, й все още блестяха, а устата й беше запазила решителния си израз.

— Познавам ли те?

Махнах с ръка, за да ми донесат бира, хвърлих парите на бара и отговорих:

— Не.

— Та значи, днес имам почивен ден.

Тя ми обърна гръб и започна да върти чашата в ръцете си.

— Прекрасно — казах аз.

Отпих половината от бирата и оставих чашата.

— Изчезвай — каза тя меко.

Извадих банкнота от двайсет долара и я оставих до нея.

— Това достатъчно ли е за една кратка беседа?

Устните й се разтегнаха леко в усмивка и тя ме погледна с високо вдигнати вежди.

— Мистър, не приличаш на един от онези тъпаци. Вече сто пъти съм им разказвала различни варианти на историята на живота си, украсена с прекрасни детайли, така че ги надушвам от цял квартал разстояние.

— Искам да ти платя за разговор от съвсем друг тип.

Върху лицето й се изписа жив интерес.

— Ченге ли си? По дяволите, много приличаш на ченге, но сега не мога със сигурност да кажа как изглеждат те. В отделите за борба с порока работят момчета от колежите, които приличат на бебета, и много често дамите, които смяташ за учителки, се оказват полицайки. Жестоко.

— Ако искаш да знаеш, аз съм частен детектив.

— О, Боже! — тя се засмя. — Ти си бил голяма работа. Нечий нещастен съпруг ще получи документи за развод, за да може да свали нещо настрани. Така ли? — тя отново се засмя и поклати глава. — Не зная никакви имена и лошо помня физиономии, така че твоите двайсет долара няма нищо да ти донесат, зарежи това.

— Трябва ми Лоренцо Джоунс.

Тя остави чашата, впери очи в мен, после я допи и отново я постави на бара.

— За какво ти е? — попита тя, без да ме гледа.

— Искам да му шибна един приятелски ъпъркът по мутрата.

— Някой вече го е направил.

— Знам — поставих ръката си на бара така, че да види разкървавените кокалчета на юмрука ми. — Искам да повторя.

Тя бавно се обърна с лице към мен и ме погледна с очи, които приличаха на очите на малко пале, което си е намерило приятел и с всичка сила се опитва да не избяга.

— Значи имам работа с шампион?

— Не съвсем.

— Но ти си му дал да разбере? Нали? Слуховете се разнасят много бързо. Ти си вдигнал оная патардия в стаята на Вирджиния, нали?

— Бях по служба.

Усмивката й премина в хихикане и тя кимна към бармана и посочи чашата си, като го подкани да я напълни отново.

— Жалко, че не съм била там. Това гадно копеле неведнъж ме е ограбвало. Мразеше ме и отвътре, знаеш ли това? И знаеш ли защо?

— Не.

— Работех в отдела за продажба на шапки в един универсален магазин. Именно там ме намери и започна да ми досажда, но аз го разкарах, защото е свиня. Знаеш ли как прави ударите си? Той… е-е, добре, това вече е друга история.

Донесоха й питието и аз платих. Няколко минути тя замислено въртя клечката с маслинката в чашата, после я опита, като продължаваше да съзерцава отражението си в огледалото.

— Почти бях успяла да се измъкна. Имах доста прилична приятели и накрая срещнах един младеж, който ме обикна. Много мило момче, богато и с образование. Добре възпитано. — Тя направи кисела гримаса. — Именно тогава Джоунс изпорти работата. Беше намерил няколко мои снимки от една среща и ги показа на момчето. Всичко приключи. Едва не умрях от мъка и Лоренцо веднага ме хвана на въдицата. Принуди ме да работя и нареди нещата така, че ченгетата на два пъти ме залавяха и ме регистрираха, а после изчака, докато вече нямах никакъв изход — тя отпи голяма глътка мартини и тъжно добави: — Навярно ми е било писано.

— Къде е Джоунс сега?

— Надявам се, че това копеле е пукнало.

— Не е.

Тя прокара пръсти по косата си, а после леко надолу към страните си.

— Ченгетата също го търсят.

— Знам.

— Защо?

— Може би знае нещо за две мъртви момичета.

— Не и Лоренцо Джоунс. Те са мъртви и не могат да му носят доходи. На него му трябват само живи.

Казах:

— Той може да ме насочи по вярна следа, затова ми е нужен, Робърта!

— Ако го намериш, какво ще направиш с него?

— Сигурно ще му извадя джигера.

— Обещаваш ли?

Ухилих й се. Тя въобще не се шегуваше.

— Обещавам — отвърнах й.

— А може ли да наблюдавам?

— С удоволствие!

Тя взе чашата, погледа ме около минута, после я остави обратно, без да я допие. Банкнотата все така си лежеше на плота, но тя не я докосна.

— Това ще бъде моят празник — промълви тя. Всичко навън беше залято с вода от дъжда, който сега ръмеше ситно и образуваше гъста мрежа край уличните лампи, чиято светлина едва-едва мъждукаше. Исках да взема такси, но Робърта отказа и ние мълчаливо извървяхме един до друг цели два квартала. Накрая попитах:

— Къде отиваме?

— У дома.

Тя не ме погледна.

— Там ли е Лоренцо?

— Не, но аз живея там.

След това не каза нищо повече. Извървяхме няколко улици, минахме два квартала и накрая стигнахме до една врата, притисната от двете страни от входовете на магазини. Тя ме хвана за ръката и кимна:

— Тук.

После пъхна ключа в ключалката, бутна вратата, влезе и ме пусна да мина. Качих се след нея по стълбите, изчаках на площадката, докато отвори вратата на квартирата си и запали лампата. Бил съм много пъти в разни дупки и такива места обикновено бяха отвратителни, но Робърта явно се грижеше за апартамента си добре. Беше много чист и подреден, скромно обзаведен, но с добър вкус. Имаше три стаи. Робърта забеляза реакцията ми и каза:

— Резултат от предишното ми възпитание — тя се приближи до шкафа, порови се там и се върна с евтина папка в ръце, пълна с разни документи и стегната с ластик. Като ми я подаде, тя продължи: — Забрави я тук една нощ. Това са данни и списъци за всички ни. Her има и доста други неща. Знаехме, че когато не идва при нас, ходи някъде другаде. Никой не знаеше къде именно, докато една нощ не намерих тази папка. Тук ще откриеш къде се намира, но първо ме остави да открия себе си.

Погледнах я, без да разбирам за какво говори, и когато излезе, аз се захванах с папката. Тези момичета бяха направили доста неща за Лоренцо Джоунс, но това не ме интересуваше. В папката намерих платените сметки в три малки хотела и всяка от тях обхващаше период от около три месеца. Последната беше отпреди един месец и навярно именно това беше мястото на последното му пребиваване. На сметката беше написано името Дж. Лоренцо, стая 614, хотел Мидуей.

Междувременно Робърта се върна в стаята. Видът й беше съвсем друг и сега разбрах какво беше имала предвид преди малко, когато каза, че й е нужно да открие себе си.

От нея миришеше на свежо и на някакъв лек парфюм, не беше изобщо гримирана, а дрехите й бяха много скромни. Беше облякла тъмнозелен шлифер и беше прибрала косата си под малка, смешна шапчица. Усмихваше се нежно.

— Понякога ми се струва, че се ненавиждам, и тогава ми се иска да се върна в онова състояние, в което мисля, че бих могла да се намирам.

— Така ми харесваш повече.

Тя разбра, че казвам истината. В гласа й зазвучаха иронични нотки.

— Не е много изгодно.

— Но би могла да опиташ, рожбо.

— Това зависи от теб и от Лоренцо Джоунс. Той има доста дълга памет.

— Може би ще я скъсим малко.

В хотел Мидуей стаите се даваха за час или за денонощие, а ако платите предварително, никой нямаше да се интересува дали имате багаж, или не. Цените бяха малко по-високи, отколкото се полагаше на такова заведение, защото управата винаги си държеше езика зад зъбите в полза на своите клиенти и не обръщаше внимание на изобилието от Смитовци в регистрационната книга.

Записахме се като мистър и мисис Томпсън от Толедо, щата Охайо, дадох на дежурния парите и получих ключ, на който висеше табелка с цифрата 410. Администраторът изобщо не погледна подписа ми и дори не си направи труда да ми благодари за това, че не поисках рестото.

Нямаше пиколо, но старомодният асансьор на самообслужване ни качи на четвъртия етаж, където излязохме. Когато отворих вратата на стаята, Робърта ми хвърли един странен поглед, усмихна се едва-едва, сви рамене и влезе. Усмихнах й се в отговор, но усмивката ми не беше особено весела.

— Без номера, рожбо. Сама разбираш, че не мога да строша вратата, а той самият едва ли ще ми отвори, ако чуе гласа ми.

— Вече нищо не ме учудва. Всичко е наред.

Приближих се до прозореца, отворих го и погледнах навън. Както и всички останали сгради, хотелът имаше пожарна стълба с площадки, от които можеше да се стигне до няколко прозореца на всеки етаж. Свалих шлифера си и го хвърлих на Робърта.

— Дай ми петнайсет минути да се кача горе, след това можеш да ни дойдеш на гости.

— Няма да започнеш без мен, нали?

— Не. Ще те почакам.

Отвън се разнесе гръм и небето над града за няколко секунди бе прорязано от светкавица. Напипах с крак първото стъпало и затворих прозореца зад себе си. Дъждът само това чакаше и се изсипа върху мен като сюрия разгонени котки. Беше истинско предизвикателство да продължа по-нататък.

Вкопчих се за железните перила, провесих крак, но изобщо не можех да намеря следващото стъпало.

Дъждът шибаше косо лицето ми, но изведнъж проблесна нова мълния и ми помогна да го видя. Направих едно рязко движение, краката ми се подхлъзнаха и аз увиснах във въздуха, държейки се само с ръце. Събрах всичките си сили, стегнах тялото си и успях да се хвана с една ръка за напречната греда, а после прехвърлих и крака си. Като се позакрепих по-сигурно, аз си поех дъх и се ослушах. Засега никой не беше забелязал нищо. Нямаше защо да се безпокоя. Заради бурята всички прозорци бяха затворени и шумът, който вдигах, не се чуваше.

Стая 614 се намираше два етажа по-нагоре, прозорецът беше очертан от жълтата светлина, която идваше зад спуснатата завеса. Извадих пистолета от кобура и започнах да се изкачвам по стълбата.

Прозорецът беше отворен четири инча отдолу, а завесата падаше под равнището на отвора. Вътре радиото свиреше някаква популярна мелодия, през отвора се изнизваше слаба струйка дим от пура. Чу се кашляне, леглото проскърца и някой зверски завъртя настройката на радиото, докато не намери друга станция. Опитах да вдигна прозореца, но не успях. Беше здраво залостен.

Вятърът зад гърба ми се разбушува, дъждът проникваше през дрехите ми и засмукваше пердето през отвора. Застанах от едната страна на прозореца, протегнах ръка, хванах пердето и го издърпах с все сила навън. Чу се силен шум, който накара мъжа, който лежеше на леглото, да скочи на крака и да стисне пистолета си. Той погледна към пердето, изруга още веднъж, пъхна пистолета в кобура и се приближи до прозореца, като се опита да го затвори.

И тогава ме видя с насочен точно в челото му 45-ка-либров пистолет през прозореца.

— Отвори го — казах аз.

За момент си помислих, че ще се опита да извади пистолета си, но шансовете му бяха прекалено малки, и той го знаеше. Лицето му пребледня, ръцете му трепереха, но той бавно вдигна рамката на прозореца и застана неподвижно. По лицето му се стичаше пот и се събираше в смачкания му нос, нямаше сили да издаде и звук.

Влязох в стаята, извадих пистолета от кобура му и го ударих с дръжката по челюстта. Главата на Лоренцо изхвърча назад и той отлетя към леглото.

Точно тогава на вратата се почука. Отворих на Робърта. Тя ме погледна наскърбено и каза:

— Ти ми обеща…

— Това беше само аперитивът, рожбо. Главното меню още не е поднесено.

Лоренцо Джоунс най-после си беше възвърнал дар слово.

— Мистър, моля ви… не съм направил нищо, което… аз…

— Затваряй си устата! — Затворих вратата след себе си, пресякох стаята и свалих прозореца, пуснах пердето и включих радиото до дупка.

Лоренцо разбра всичко ясно и еднозначно. Очите му с увиснала кожа под тях бяха подивели. Не гледаше мен. Погледът му молеше Робърта, докато накрая я позна.

— Чуйте, мистър, ако тя ви плаща за това, аз ще ви платя двойно повече. Тази кучка…

— Не ми е плащала, Лоренцо.

— Тогава защо?

— Млъкни и ме слушай, Лоренцо. Слушай ме наистина добре, защото не обичам да повтарям. Ще ти задам няколко въпроса и ако не ми отговориш правилно, ще получиш куршум в някое не особено приятно място. — Направих знак на Робърта: — Дай ми една възглавница.

Тя измъкна една от леглото и ми я хвърли. Обвих с нея пистолета, който стисках с ръка, и се приближих към Джоунс. Той се опита да преглътне слюнката си, но не успя.

— Кой ти плати, за да ползваш стаята на Вирджиния Хауел?

— Ами… момичето… тя…

— Лъжеш. Не е момичето.

Той отчаяно закима с глава.

— Тя е, казвам ви. Тя ми даде пари…

Притиснах пистолета към капачката на коляното му.

— За Бога, не стреляйте! Честно ви казвам, тя ми даде парите. Али каза, че тя ще ми плати. Не беше за първи път. Когато му трябваше стая за него или за приятелите му, аз винаги отпращах Вирджиния и им отстъпвах нейната стая. Винаги плащаше онзи, който взимаше стаята. Той…

— Така ли е, Робърта? — попитах аз.

— Правил го е много пъти, особено с Вирджиния. Обикновено тези типове не искат да се записват в книгата за посетители. Няколко пъти скри там някакви типове, които явно бяха търсени от полицията.

Погледнах отново Джоунс.

— Колко време Грета трябваше да остане там? Той сви леко рамене и това по-скоро ми заприлича на треперене.

— Аз… аз не зная. Али никога не ми казваше. Тя се нанесе в стаята и тогава се върна онази глупачка, Вирджиния, макар че й бях забранил да се появява, докато не й разреша. Именно за това я набих. Създаваше ми грижи. Не й било харесвало да използват стаята й. Оная била ровила из роклите й, напъхала ги в куфара, смачкала ги…

— Тя го направи нарочно, за да си помисля, че живее там постоянно.

Спрях за секунда, погледнах го внимателно и попитах:

— Преди това идвала ли е там?

— Откъде да зная? He зная нищо и не задавам въпроси на Али. Може и да е идвала. Нямам намерение да се оплаквам…

— Кой е Али? — прекъснах го аз.

— По дяволите, това е всичко, което зная! Просто Али, и толкова…

— Ще има да подскачаш, Джоунс — ухилих се аз, като му показах зъбите си. Усетих, че ръката ми започва да стиска по-здраво пистолета.

На Лоренцо и без това му беше ясно. Той дишаше толкова шумно, че чак хълцаше, докато се опитваше да се посъвземе.

— Кой е Али? — повторих въпроса си аз. Той облиза с език пресъхналите си устни.

— Той… той работи на кораб. Нещо като… стюард.

— Още!

— Докарва някои неща и после урежда всичко.

— Какво именно вкарва контрабандно?

Не можеше да държи ръцете си на едно място, потта се стичаше от носа му.

— Мисля… мисля, че е хероин. Не ми казва нищо. Има си специална клиентела… Не се занимава с рекет, има си свои постоянни купувачи.

— Сигурно печели добри пари — казах аз.

Лоренцо трескаво кимна.

— И как така се е свързал с такава измет като теб?

— Веднъж му намерих две курви. Харесваше му… изобщо…той не се държеше с тях нормално. Правеше луди неща с тях, но пък плащаше добре.

— Какви неща?

Джоунс едва не се удави в собствената си слюнка, когато каза:

— Цигари. Гореше ги с цигари и разни такива неща… Хапеше ги. Веднъж…

Робърта се приближи към мен, като гледаше Джоунс с омраза.

— Познавах две такива момичета. Те никога не говореха за това, но аз съм виждала белезите им. Едната от тях сега е в лудницата в Белвю, другата падна пияна под влака на метрото.

— Хайде, Джоунс, опиши ми го как изглежда.

Той като че ли напълно беше оглупял и не сваляше очи от възглавницата, която покриваше пистолета в ръката ми. Отново му се ухилих и това го довърши окончателно. Едва-едва започна да измъква думите от устата си.

— Той… той не е много едър, нисък е. Говори много смешно. Много е внимателен. Опитвах се да го хвана за нещо, но не се поддаваше. Няколко пъти съм го виждал в Гринуич Вилидж. Него и още един с глупава шапка. Често се мотае с ония идиоти от Гринуич Вилидж. Вижте какво, наистина не зная нищо за него. Просто, кука…

Отново ме обхвана същото чувство, сякаш извиращите малки ручейчета се сливаха в един по-мощен поток, който по-късно щеше да се превърне в гърмящ водопад. Колко хора бяха нарекли друг човек кука! Това беше стар армейски жаргон, с който наричаха всеки помощник от местните хора, който почистваше казармите и переше дрехите. Хора, които просеха с едната ръка, а с другата убиваха, за които дребните кражби бяха развлечение, грабежът беше начин на живот, а залавянето им беше въпрос на късмет.

— Добре, Лоренцо, хайде сега да си изясним един друг въпрос. Каза, че си се опитвал да го хванеш. Значи си го следил и знаеш на кой кораб работи.

Замълчах малко и попитах:

— Та значи на кой кораб? — и натиснах пистолета в корема му.

Той нито за миг не се поколеба.

— На Пинела.

Кимнах.

— Защо се криеш, Лоренцо?

Нямаше нито дума в отговор. Очите му бяха потънали някъде дълбоко в главата му.

— Може би си научил нещо? — попитах аз. — Може би знаеш, че този човек ще те убие веднага щом разбере, че благодарение на теб е замесен в нещо?

Най-накрая Джоунс си възвърна умението да говори.

— Окей. Видях тези пачаври. Познавам и други като него. Той дори ми каза. Той…

Гласът му се загуби от страх, който беше толкова силен, че действаше като дренажно устройство.

— Е, Робърта, какво ще кажеш, да минем ли към основното меню?

— Да — отговори тя.

Доста поработих над него, а жалните стонове, които се разнасяха от устата му, бяха заглушени от звука на радиото. Синините и кръвоизливите сигурно дълго щяха да му напомнят за тази нощна среща. По време на операцията през цялото време разговарях тихичко с него и се стараех Робърта през цялото време да бъде в полезрението му, докато той все още беше в състояние да разсъждава. Напомних му какво й е причинил, а после и това, което беше направил с останалите момичета. Накарах го да разбере, че това е само началото на неговите неприятности, защото сега доста хора щяха да научат къде се крие и с какво се занимава. Където и да отидеше, навсякъде щяха да го очакват с нетърпение. Лоренцо Джоунс разбираше, че изобщо не лъжа и не преувеличавам.

Когато приключих, измъкнах портфейла му, извадих оттам три хилядарки и ги дадох на Робърта. Тя можеше да си ги подели с останалите момичета и тогава те щяха да могат да се измъкнат от този ад, ако, разбира се, имаха достатъчно кураж. Поне в нея не се съмнявах, че ще го направи.

Сложих пистолета му в джоба си, пъхнах своя в кобура и слязох долу заедно с Робърта. Хвърлих ключа от стаята на рецепцията и администраторът го окачи на мястото му, без дори да ме погледне. Дъждът валеше като из ведро и затова взех такси за Робърта. Тя надникна от прозореца, хвана ме за ръката и каза:

— Благодаря ти.

Намигнах й.

— Не зная дори името ти — каза тя.

— Няма значение — отвърнах й.

— Наистина е така. И все пак няма да те забравя никога. Ти си голяма работа!