Теменужките са сини

2.

Лейтенантът от американската армия Марта Уайът и приятелят й сержант Дейвис O’Xapa напредваха с бърз ход, докато вечерната мъгла се спускаше като жълтеникав облак над парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Двамата изглеждаха красиви, дори впечатляващи на избледняващата дневна светлина.

Марта чу първото ниско ръмжене и си помисли, че навярно е куче, загубило се в хубавата част на парка, която се простираше от Хейт Ашбъри до океана. Чу се толкова далече от тях, че Марта не се разтревожи.

— Голямото кууууче! — подхвърли тя на Дейвис, докато двамата тичаха нагоре по стръмния хълм, от който се разкриваше зашеметяваща гледка към висящия мост, който свързваше Сан Франциско и окръг Марин. „Голямо кууууче“ бе израз, който двамата използваха за всичко прекомерно голямо — от реактивни самолети до сексуални атрибути и много големи кучета.

Скоро гъстата мъгла щеше напълно да обвие моста и залива, но засега гледката бе великолепна, несравнима, едно от любимите им неща в Сан Франциско.

— Обичам тази алея, този красив мост, залеза — цялото това великолепие — каза Марта спокойно и напевно. — Но няма да се отдавам на лоша поезия. Време е да сритам добре оформения ти стегнат задник, O’Xapa.

— Това ми звучи като евтин женски шовинизъм — измърмори той, но усмивката му разкриваше най-белите зъби, които тя бе виждала някога и до които бе докосвала езика си.

Марта ускори леко темпото си. Тя бе звездата на отбора по бягане в пресечена местност в университета си и все още бе в отлична форма.

— Хм, това ми прилича на началото на оправданието на победения.

— Да видим кой ще спечели и тогава да говорим. Победеният ще плати вечерята.

— Вече усещам вкуса на мексиканската кухня. Мммм, вкусно.

Внезапно шеговитият разговор на двамата бегачи бе прекъснат от много по-силно изръмжаване. Чуваше се и от по-близо.

Не изглеждаше възможно куче да пробяга такова голямо разстояние толкова бързо. Може би в околността имаше две големи кучета.

— Нали в този парк няма котки? — попита Дейвис. — Имам предвид котки от рода на планинските лъвове.

— Не, разбира се, че няма. Спокойно, приятел. Намираме се в Сан Франциско, не насред Монтана — поклати глава Марта. Капчици пот отхвръкнаха от късо подстриганата й червеникавокафява коса. В този момент й се стори, че чува стъпки. Някой излязъл да побяга като тях, но с голямото си куче?

— Я най-добре да се махаме от тази гора — предложи Дейвис.

— Защо не. Този път съм съгласна с теб. Който стигне последен до паркинга, става само за кучешка храна.

— Не е смешно, лейтенант Марта. Лоша шега. Започва да става малко зловещо.

— Не знам дали има големи котки по тези места, но май току-що видях едно плашливо котенце.

Ново силно ръмжене — съвсем близо до тях. Следваше ги по петите. И то с бясна скорост.

— Хайде! Да вървим! По-бързо! — каза Марта Уайът. Вече и тя бе леко изплашена, бягаше с всичка сила, а това значеше много бързо.

Още едно зловещо ръмжене прониза сгъстяващата се мъгла.

3.

Лейтенант Марта Уайът определено бягаше все по-бързо. Разстоянието между нея и Дейвис нарастваше. Тя участваше в триатлони за забавление. А той работеше зад бюро, макар че определено изглеждаше много добре за счетоводител.

— Хайде, давай, не изоставай, Дейвис! Не изоставай! — извика тя през рамо.

Приятелят й от изминалата една година не отговори. Е, това слагаше точка на всички бъдещи спорове кой от двамата е в по-добра форма, кой е истинският атлет. Разбира се, Марта не се съмняваше в това от самото начало.

Следващото ръмжене и тежките стъпки върху падналите листа прозвучаха още по-близо. Почти я настигаха.

Но какво всъщност я настигаше?

— Марта! Зад мен има нещо. О, боже! Бягай! Бягай, Марта! — извика Дейвис. — Махни се веднага оттук!

Усети мощен прилив на адреналин. Наведе глава напред, сякаш се опитваше първа да достигне някаква невидима финална линия. Ръцете и краката й се движеха синхронно, като идеално действащи бутала на механизъм. Пренесе тежестта си напред, както правят всички добри бегачи.

Чу още викове зад себе си. Погледна назад, но не видя Дейвис. Писъците бяха толкова ужасяващи, че тя почти спря да тича. Но Дейвис бе нападнат от нещо кръвожадно. Марта осъзна, че е най-разумно да потърси помощ. Полицията. Някой.

Писъците на приятеля й отекваха в ушите й и тя бягаше напълно обзета от паника, без да осъзнава накъде се движи. Препъна се в някакъв издаден камък и се претърколи по стръмния хълм. Блъсна се в основата на едно дърво, но поне то спря падането й.

Като в просъница успя да се надигне. Боже, бе почти сигурна, че е счупила дясната си ръка. Прихвана я с лявата си ръка и побягна напред тромаво и със залитане.

Стигна до един от павираните тесни пътища, които се виеха из парка. Писъците на Дейвис бяха спрели. Какво се бе случило с него? Трябваше да намери помощ.

Видя чифт приближаващи се фарове на кола и изтича на средата на пътя. Застана точно върху осевата линия, чувствайки се като побъркана. За бога, та това беше Сан Франциско.

— Моля ви, спрете, моля ви, сирете! Хей, хей, хей! — Тя махаше със здравата си ръка и викаше колкото й глас държи. — Спрете! Трябва ми помощ!

Бялата кола се движеше бързо точно насреща й, но после, слава богу, спря рязко. Двама мъже изскочиха и се втурнаха към нея. Те щяха да й помогнат. На предния капак на колата имаше червен кръст.

— Помогнете ми. Моля ви! — каза Марта. — Приятелят ми е ранен.

Неочаквано нещата се влошиха още повече. Единият от мъжете я удари със затворен юмрук. Преди Марта да осъзнае какво става, падна тежко. Брадичката й се удари в паважа и отскочи като мокра топка. Нов силен удар почти я изпрати в безсъзнание.

Тя вдигна поглед, опита да го фокусира и в същия миг съжали за това. В нея се взираха огнени червени очи. Една уста зееше отворена. Две ужасни усти. Никога преди не бе виждала такива зъби. Бяха като наточени ножове. Резците бяха огромни.

Тя усети как зъбите се забиват в бузите й, после във врата. Как бе възможно? зъбите разкъсваха кожата й и Марта запищя, докато гърлото не я заболя. Тя се опитваше да се претърколи, извиваше се и риташе нападателите си, но без никаква полза. Те бяха невероятно силни. И двамата ръмжаха кръвожадно.

— Фантазия — прошепна единият в ухото на Марта. — Не е ли прекрасно? Каква късметлийка си. Да бъдеш избрана измежду всички красиви хора в Сан Франциско. Ти и Дейвис.

4.

Беше съвършено утро с ясно синьо небе във Вашингтон — е, почти съвършено. Мислителя се обаждаше на мобилния ми телефон:

— Здрасти, Алекс. Липсвах ли ти? Ти ми липсваше, партньоре.

Негодникът ми се обаждаше по телефона всяка сутрин от повече от седмица. Обиждаше ме и ме заплашваше. Понякога просто ме псуваше в продължение на няколко минути, тази сутрин звучеше съвсем любезно.

— Какво очакваш от днешния ден? Имаш ли някакви големи планове? — попита той.

Всъщност имах — планирах да го заловя. Намирах се в един микробус на ФБР, който вече се движеше. Опитвахме се да проследим обаждането и очаквахме много скоро да установим точното му местонахождение. ФБР бяха уредили съдебна заповед и телефонната компания бе включена в операцията. Аз седях отзад в микробуса заедно с трима агенти от Бюрото и партньора ми Джон Сампсън. Потеглихме от дома ми на Пета улица веднага след като телефонът ми иззвъня и се движехме по Северната магистрала. Моята задача бе да го задържа на линия, докато проследим обаждането.

— Кажи ми за Бетси Кавалиър. Защо избра нея, а не мен? — попитах го.

— О, тя беше много, много по-красива — каза Мислителя. — И по-приятна за чукане.

Един от техниците говореше някъде зад мен. Опитах да слушам и двата разговора. Агентът каза:

— Напълно заслужава името си. Разполагаме с най-добрата апаратура и би трябвало веднага да открием откъде идва обаждането. Но поради някаква причина това не става.

— Защо не, по дяволите? — попита Сампсън и се приближи към останалите агенти.

— Не мога да кажа точно защо. Излизат ни различни местоположения, но постоянно се променят. Може би говори от мобилен телефон, докато шофира. Мобилните телефони са по-трудни за проследяване.

Забелязах, че сме стигнали до изхода от Ди стрийт. После навлязохме в тунела на Трета улица. Къде беше той?

— Всичко наред ли е, Алекс? Струваш ми се малко разсеян — каза Мислителя.

— Не, разполагаш с цялото ми внимание. Партньоре. Наслаждавам се на малкия ни сутрешен разговор.

— Не знам защо се оказва толкова трудно — оплака се техникът от ФБР.

Защото той е Мислителя, искаше ми се да му извикам в отговор.

Видях вдясно Вашингтонския конгресен център. Микробусът направо летеше със сто — сто и двайсет километра в час по градските улици.

Подминахме хотел „Ринесънс“. Откъде, по дяволите, се обаждаше Мислителя?

— Мисля, че го открихме. Съвсем близо сме — каза развълнувано единият от младите агенти.

Микробусът на ФБР спря и вътре внезапно настана хаос. Двамата със Сампсън извадихме пистолетите си. Пипнахме го. Не можех да повярвам, че го пипнахме.

После всички в микробуса изръмжаха недоволно и запроклинаха. Погледнах навън и поклатих ядосано глава.

— Боже господи, можете ли да повярвате? — извика Сампсън и блъсна с юмрук по стената на микробуса. Намирахме се на Пенсилвания авеню 935, сградата „Джей Едгар Хувър“, главната квартира на ФБР.

— Сега пък какво става? — попитах агента, който ръководеше операцията. — Къде, по дяволите, се дяна той?

— Мамка му, сигналът отново блуждае. Отново се движи извън Вашингтон. Добре, сега пък се върна в града. Боже, сигналът току-що изскочи извън окръг Колумбия.

— Довиждане, Алекс. Поне засега. Както вече ти казах, ти си следващият — каза Мислителя и ми затвори.

5.

Остатъкът от деня ми бе дълъг, тежък и потискащ. Повече от всичко се нуждаех да се разсея от Мислителя.

Не съм сигурен кога или откъде или как бях събрал смелост, но тази вечер имах среща. Щях да излизам с една адвокатка от кабинета на областния прокурор тук, във Вашингтон. Елизабет Муър бе невероятно забавна и приятно безцеремонна. Беше едра жена с много сладка усмивка, която караше и мен да се усмихвам. Вечеряхме в ресторант „Марсел“ във Фоги Ботъм, който е много подходящо място за такива срещи. Френска кухня с фламандски привкус. Вечерта не можеше да протече по-добре. Според мен, а бях сигурен, че и Елизабет е на същото мнение.

След като сервитьорът се отдалечи с поръчката ни за десерт и кафе, Елизабет леко постави ръката си върху моята. Масата ни бе осветена от една-единствена свещ в кристален свещник.

— Добре, Алекс. Минахме през всички подготвителни маневри. Те определено ми харесаха — каза тя. — Къде е уловката обаче? Трябва да има някаква уловка. Определено. Всички добри мъже са заети. Знам го от опит. Така че защо се държиш така, сякаш сме на среща?

Разбирах много добре какво има предвид Елизабет, но се престорих на леко озадачен.

— Уловка? — свих рамене, после се подсмихнах.

Тя се засмя на глас.

— Ти си на колко — трийсет и девет — четирийсет?

— Четирийсет и две, но благодаря все пак — казах аз.

— Издържа успешно всеки тест, на който бих могла да те подложа…

— Например?

— Например това, че избра да вечеряме в този страхотен ресторант. Романтичен, но не прекалено. Например че дойде точно на минутата да ме вземеш. Например че наистина се заслуша, докато ти говорех за някои от нещата, които ме интересуват. Например че си много красив — не че това има значение за мен. Да, така е.

— Освен това обичам децата и не бих имал нищо против да се сдобия с още няколко — добавих аз. — Прочел съм всички романи на Тони Морисън. Мога съвсем прилично да се оправям с водопроводни повреди. Мога и да готвя, ако се налага.

— Уловката? — настоя тя. — Хайде, изплюй камъчето.

Сервитьорът се върна с кафето и десертите ни и точно докато той наливаше димящата течност в чашата на Елизабет, пейджърът ми иззвъня.

О, боже!

По дяволите!

Погледнах през масата към нея и примигнах. Определено аз примигнах първи от двамата.

— Имаш ли нещо против да отговоря на това обаждане? Важно е. Разпознавам номера — ФБР в Куонтико. Няма да се бавя. Веднага се връщам.

Отидох във фоайето пред тоалетните и извадих мобилния си телефон. Обадих се на Кайл Крейг във Вирджиния. Кайл бе мой добър приятел от години, но откакто станах полицай за свръзка между Бюрото и вашингтонската полиция, го виждах твърде често. Той постоянно ме привличаше в разследването на най-отвратителните случаи на убийства, с които се занимаваше ФБР Напоследък не се радвах на обажданията му. Сега пък какво се беше случило?

Кайл знаеше, че му се обаждам аз. Дори не си направи труда да ми каже „здрасти“.

— Алекс, помниш ли един случай, по който работихме преди четиринайсет месеца? Избягало от дома си момиче, намерено обесено на кабела на лампата в хотелската си стая. Патриша Камерън? В Сан Франциско са станали две убийства, които много приличат на нейното. Станали са снощи в парка „Голдън Гейт“. Ужасна история — най-ужасната, за която съм чувал напоследък.

— Кайл, в момента вечерям с една привлекателна, приятна, интересна жена. Ще ти се обадя утре. Обещавам. Тази вечер не съм на работа.

Кайл се засмя. Понякога успявам да го развеселя.

— Нана вече ми каза. Имаш среща с някаква адвокатка, нали? Чувал ли си този виц: дяволът среща един адвокат. Обещава му да го направи старши съдружник във фирмата, но в замяна иска душата му и душите на всички от семейството му. Адвокатът поглежда недоумяващо дявола и пита: „А къде е уловката?“.

След като ми разказа вица, Кайл продължи и ми обясни много по-подробно, отколкото исках да чувам, за приликите, свързващи ужасните убийства в Сан Франциско и онова във Вашингтон. Помнех жертвата, Патриша Камерън. Все още виждах лицето й. Поклатих глава, за да прогоня образа.

Когато той завърши разказа си, а Кайл има склонност да се впуска в твърде много подробности, се върнах при Елизабет на масата.

Тя се усмихна тъжно и поклати глава.

— Мисля, че разбрах каква е уловката — каза тя.

Насилих се да се засмея, но вътрешно вече бях напрегнат като струна.

— Честна дума, не е толкова зле, колкото изглежда.

Много по-зле е, Елизабет.

6.

Сутринта закарах децата до училище на път за летището. Джени е на осем, Деймън току-що навърши десет. Те са много добри деца, но все пак са деца. Ако им дадеш и малко преимущество, веднага се възползват и се опитват да постигнат повече. Някой, не помня кой, беше казал: „Американските деца страдат от прекалено голямото внимание на майка си и прекалено малкото внимание на баща си“. При моите деца е точно обратното.

— Лесно мога да свикна с това — заяви Джени, когато спряхме пред училището. Шаде пееше нежно от компактдиска. Много приятно.

— Не свиквай. От вкъщи до училище са само пет пресечки. Когато бях малък и живеехме в Северна Каролина, вървях пеша осем километра и половина до училище, като минавах през тютюневите поля.

— Да, да — изсумтя Деймън. — Забрави да споменеш, че си ходел бос. Това го пропусна.

— Наистина ходех бос. Благодаря, че ми напомни. Вървях бос през онези ужасни тютюневи поля до училище.

Децата се засмяха, аз също. Обикновено ми е много приятно с тях и постоянно ги снимам с видеокамерата. Правя го с надеждата, че ще мога да гледам тези приятни филми, когато и двамата станат невъзможни в пубертета. Освен това се страхувам, че може да се разболея от онази проклета болест, при която не помниш нищо. Доста хора вече са болни от нея.

— Имам голям концерт в събота — напомни ми Деймън. Той пее за втора година в хора на вашингтонските момчета и се представя отлично. Може да стане следващият Лутер Вандрос или може би Ал Грийн или навярно просто ще си бъде Деймън Крос.

— Ще се върна до събота, Деймън. Можеш да разчиташ на думата ми, че няма да пропусна концерта ти.

— Вече пропусна доста концерти — отбеляза той малко остро.

— Това беше предишният Алекс Крос. Сега пред вас е новият Алекс. Освен това съм идвал на няколко от твоите концерти.

— Толкова си смешен, татко — каза Джени и се засмя. И двете ми деца са много умни и отракани.

— Ще се върна за концерта на Деймън — обещах аз. — А вие помагайте на баба с къщната работа. Тя е вече почти на сто години.

Джени направи физиономия.

— Баба е момиче на осемдесет години или поне така казва. Тя обича да готви и да мие чинии, и да подрежда след нас — изреди Джени, като имитираше мърморенето на Нана. — Наистина.

— До събота тогава, нямам търпение да дойда на концерта — казах на Деймън. Това бе самата истина. Момчешкият хор е едно от тайните съкровища на Вашингтон. Бях много щастлив, че Деймън бе достатъчно талантлив, за да го приемат в хора, но още повече бях щастлив, че в хора му харесва и той репетира с желание. — Целувки и прегръдки — казах им аз.

Деймън и Джени изстенаха, но се наведоха към мен, а аз се запитах още колко време щяха да се съгласяват да се прегръщаме и целуваме по бузата. Докато все още можех да се радвам на това благоволение, се възползвах възможно най-пълно от него. Когато децата ти носят радост, не трябва да я пилееш.

— Обичам ви — казах им, преди да се разделим. — Какво ще кажете?

— И ние те обичаме — отвърнаха в хор Деймън и Джени.

— И затова ти позволяваме да ни засрамваш така пред училище и пред погледите на всичките ни приятели — заяви Джени и ми се изплези.

— Повече никакво возене до училище — казах й аз. После и аз им се изплезих, преди да се обърнат и да хукнат при приятелите си. За мое съжаление растяха твърде бързо.

7.

Обадих се на Кайл Крейг от летището и той ми каза, че най-добрият му екип в Куонтико проверява за сходни случаи на убийства из цялата страна. Подчерта, че според него този случай е колкото ужасяващ, толкова и важен. Запитах се какво още знае той. Обикновено знаеше повече, отколкото казваше.

— Рано си станал, Кайл, и вече работиш усилено. Този случай е привлякъл изцяло вниманието ти. Защо така?

— А как иначе? Случаят е уникален. Не съм виждал нищо подобно на него. Инспектор Джамила Хюз ще те посрещне на летището, ако успее. Тя ръководи разследването, казаха, че е много добра. В отдел „Убийства“ в Сан Франциско работят само две жени и тя е една от тях, така че вероятно наистина си разбира от работата.

По време на полета от Вашингтон четях и препрочитах факсовете, които бях получил сутринта относно ужасните убийства в парка „Голдън Гейт“. Първоначалните бележки на инспектор Хюз от местопрестъплението бяха точни и подробни, но най-вече потресаващи.

Водех си свои бележки на основата на нейните: използвах мои си съкращения, правех го при всеки случай, по който работех.

Жертви — мъж и жена, намерени мъртви в 3:20 през нощта в парка „Голдън Гейт“, Сан Франциско. Защо там? Да посетя парка, ако е възможно.

Жертвите — обесени за краката на един дъб. Защо? За да се източи кръвта от телата? Защо да се източва? Някакъв обред на прочистване? Духовно пречистване?

Телата — голи и плувнали в кръв. Защо голи? Еротичен подтекст? Сексуални убийства? Или просто проява на бруталност? Да се изложат пред очите на другите поради някаква причина?

Краката, ръцете и гръдният кош на мъжа са жестоко нарязани — жертвата изглежда многократно ухапана. Мъжът в действителност е умрял от ухапванията!!!

Жената е изпохапана — но не толкова жестоко. Също има разрези, направени с нещо остро. Умряла от масивна кръвозагуба: жената е загубила над 40% от кръвта си.

Малки червени точки на мястото, където глезените на жертвите са завързани. Описани като подкожни кръвоизливи от съдебния лекар.

Следите от зъби по тялото на мъжа са от някакво голямо животно. Възможно ли е изобщо това? Какво животно би нападнало човек, излязъл да тича в голям градски парк? Изглежда доста невероятно, меко казано.

Бяло вещество по краката и стомаха на мъжа. Може би семенна течност. Каква игра са играели убийците? Садо-еротична?

Спомних си подобния случай във Вашингтон. Как бих могъл да го забравя?

Шестнайсетгодишно момиче, избягало от дома си в Орландо, Флорида, бе намерено мъртво и жестоко обезобразено в хотелска стая в центъра на града. Казваше се Патриша Доун Камерън. Сходствата с убийствата в Калифорния бяха прекалено набиващи се на очи, за да се пренебрегнат. Момичето във Вашингтон бе жестоко изпохапано по цялото тяло. Бе обесено за краката на кабела на лампата в хотелската стая.

Открили тялото й, когато в крайна сметка кабелът не издържал тежестта и се скъсал, при което трупът паднал шумно на пода. Патриша Камерън бе умряла от масивна кръвозагуба. Бе загубила почти 70% от кръвта си.

Първият въпрос бе съвсем очевиден.

Защо му е на някого толкова много кръв?

8.

Още си мислех за странните, ужасни ухапвания и изгубената кръв, когато слязох от самолета и се озовах на претъпканото международно летище на Сан Франциско. Огледах се за инспектор Джамила Хюз. Според слуховете тя бе привлекателна чернокожа жена.

Забелязах, че един господин близо до изхода чете „Икзаминър“. Видях голямото заглавие на първа страница: Ужас в парка „Голдън Гейт“, двама убити.

Не видях никой да ме чака, така че започнах да се оглеждам за табелите, упътващи към спирките на обществения транспорт. Носех само ръчен багаж; бях обещал да се прибера у дома до събота, за концерта на Деймън. Бях обещал и възнамерявах отсега нататък винаги да спазвам обещанията си. Честна дума.

Една жена се приближи до мен, когато тръгнах към изхода.

— Извинете, вие ли сте детектив Алекс Крос?

Забелязах я точно преди да ме заговори. Беше с дънки и черно кожено яке, облечено върху бледосиня тениска. После забелязах издайническата подутина от кобура на кръста й. Беше към трийсет и пет годишна, симпатична на вид, земна, приятна като за детектив от отдел „Убийства“, които обичайно са леко навъсени.

— Инспектор Хюз? — попитах аз.

— Джамила. — Тя ми протегна ръка и се усмихна, когато я поех. Усмивката й също бе приятна. — Радвам се да се запознаем, детектив Крос. Обикновено не възприемам никакви идеи, произхождащи от ФБР, но репутацията ви се движи преди вас. Пък и убийството във Вашингтон прилича твърде много на тези две. Така че — добре дошли в Сан Франциско.

— Радвам се, че съм тук — отвърнах на усмивката й и разтърсих ръката й. Тя стисна моята силно, но не прекалено. — Тъкмо си мислех за убийството във Вашингтон. Бележките ви от местопрестъплението съживиха спомените ми. Така и не стигнахме донякъде с убийството на Патриша Камерън. Можете да добавите това към така наречената ми репутация, тази, която ме изпреварва.

Джамила Хюз отново се усмихна. Искрено. В усмивката й нямаше нищо престорено. Тя не приличаше на детектив от полицията и това навярно бе хубаво. Изглеждаше твърде нормална за ченге.

— Е, по-добре да побързаме. Свързах се с един специалист по ветеринарна стоматология и имам среща с него в моргата. Той е близък приятел със съдебния лекар. Какво ще кажете обиколката на забележителностите на Сан Франциско да започне оттам?

Поклатих глава и се усмихнах.

— Всъщност точно това се надявах да видя. Мисля, че съм чел за градската морга в един от туристическите справочници. Когато сте в Сан Франциско, не пропускайте да навестите моргата.

— Няма я в пътеводителите — каза Джамила, — а би трябвало. Много по-интересна е от пътуването в старинен трамвай.

9.

След по-малко от петдесет минути двамата с Джамила Хюз бяхме в моргата, намираща се в прочутата Съдебна палата на Сан Франциско. Там ни чакаха главният съдебен лекар Уолтър Лий и ветеринарният стоматолог доктор Панг.

Доктор Алън Панг бавно и подробно огледа двата трупа, преди да ни каже и дума. Вече бе разгледал снимките на ухапванията, направени още на местопрестъплението. Той бе дребен мъж, напълно плешив, с очила с много дебели черни рамки. В един момент, докато той оглеждаше труповете, забелязах, че инспектор Хюз си намигва със съдебния лекар. Според мен и двамата мислеха, че доктор Панг е странна птица. Аз също бях на това мнение, но той подхождаше съвсем задълбочено и очевидно сериозно към задачата си.

— Добре, добре. Готов съм да говоря за естеството на ухапванията — заяви той, когато най-после се обърна към нас. — Разбрах, че сте направили копия на следите от ухапванията, нали, Уолтър?

— Да, снехме следите с пудра за вземане на отпечатъци от пръсти. Копията трябва да са готови до ден-два. Разбира се, направихме и намазки, за да открием евентуални остатъци от слюнка.

— Добре. Според мен това е правилният подход. Готов съм да изкажа мнението си, по-точно предположението си.

— Отлично, Алън — каза Лий съвсем сериозно. Той беше с бяла престилка, на джоба на която бе избродирано „Дракон“. Беше висок мъж, към метър и осемдесет и пет, и тежеше поне сто и десет килограма. Излъчваше абсолютна самоувереност. — И друг път съм разчитал на познанията на доктор Панг — обясни ми той. — Той е експерт по ветеринарна стоматология във Ветеринарния център в „Бъркли“. Алън е един от най-добрите специалисти в тази област в света и ние имаме късмет, че можем да използваме помощта му в този случай.

— Благодаря ви, че намерихте време, доктор Панг — каза инспектор Хюз. — Оценяваме високо помощта ви.

— Наистина оценяваме това, което правите — включих се в хора от хвалебствия и благодарности и аз.

— Няма нищо, за мен е удоволствие — каза той. — Не съм съвсем сигурен с какво да започна, освен с това, че тези две убийства са изключително любопитни и за самия мен. Мъжът е жестоко изпохапан и аз съм относително сигурен какъв е бил нападателят му — всъщност бил е тигър. Ухапванията по жената са направени от двама души. Изглежда, тигърът и тези двама души са били заедно. В група. Което е необичайно. И странно, меко казано.

— Тигър? — Джамила изрази на глас недоверието, което всички изпитвахме. — Сигурен ли сте? Това не ми изглежда възможно, доктор Панг.

— Алън, обясни по-подробно, моля те — намеси се Уолтър Лий.

— Ами, както знаете, хората са хетеродонти, т.е. те имат зъби с различни размери и форми, които изпълняват няколко различни функции. Най-характерни са кучешките ни зъби, които се намират между последния резец и първия кътник от всяка страна на челюстта. Кучешките зъби се използват за разкъсването на храната.

Уолтър Лий кимна и доктор Панг продължи. На този етап той говореше единствено на съдебния лекар. Аз улових погледа на Джамила и тя ми намигна. Хареса ми, че има чувство за хумор.

Доктор Панг бе в стихията си.

— За разлика от хората някои животни са хомодонти. Техните зъби са с еднакъв размер и форма и изпълняват една и съща функция. Това обаче не се отнася за големите котки, особено за тигрите. Зъбите на тигрите са адаптирани към специфичните им хранителни навици. Всяка челюст има шест издадени резци, два остри, извити кучешки зъба и кътници, които са се трансформирали в остри режещи зъби.

— Това важно ли е по отношение на тези убийства? — попита Джамила Хюз. Аз се канех да задам същия въпрос.

Дребният мъж кимна ентусиазирано.

— Да, разбира се. Със сигурност. Челюстта на тигъра е изключително силна, може да стисне така, че да пречупи кост. Челюстта се движи само нагоре и надолу, не настрани. Това означава, че тигърът може само да разкъсва или премазва храната си, не да я дъвче или ръфа. — Той ни го демонстрира със собствените си зъби и челюст.

Преглътнах с мъка и усетих, че главата ми се клати напред-назад. В тези убийства бе замесен тигър? Как бе възможно?

Доктор Панг замълча. Той вдигна ръка и се почеса енергично по плешивото теме. После каза:

— Това, което напълно ме озадачава, е, че някой е наредил на тигъра да се отдръпне от жертвата си, след като я е нападнал — и тигърът се е подчинил. Ако това не се бе случило, жертвата щеше да бъде изядена.

— Абсолютно невероятно — каза съдебният лекар и потупа доктор Панг по гърба. После погледна Джамила и мен.

— Каква беше поговорката — „Улови тигъра, ако можеш“? Не би било лесно да се скрие тигър в Сан Франциско.

10.

Големият бял тигър издаваше пуфтящи звуци, нещо като приглушено свирене. Шумното вдишване се чуваше дълбоко в широкото му гърло. Звукът бе почти нереален. Птиците излетяха подплашено от близкия кипарис. Малките животни се разбягаха възможно най-бързо.

Тигърът бе мускулест, дълъг два метра и половина и тежеше малко над двеста и шейсет килограма. В нормални обстоятелства негова плячка биха били малки и големи диви прасета, елени, антилопи, водни бикове. В Калифорния нямаше нормални обстоятелства. Обаче имаше предостатъчно хора.

Тигърът подскочи бързо, гладкото му силно тяло се движеше без усилие. Младият рус мъж дори не се опита да го спре.

Масивните челюсти на тигъра се разтвориха широко, после се сключиха върху главата на мъжа. Челюстите на животното бяха достатъчно силни да премажат на прах костта.

Мъжът изкрещя:

— Спри! Спри! Спри!

Колкото и да бе невероятно, тигърът спря.

Просто така. По команда.

— Ти печелиш. — Русият мъж се засмя и потупа тигъра, който освободи главата му.

Мъжът се изви рязко наляво. Движенията му бяха почти толкова бързи и непринудени като на животното. Сега младият мъж подскочи. Той атакува уязвимото място на тигъра — кремавобелия му корем, като заби зъби в плътта му.

— Пипнах те, бебе такова! Ти губиш. Оставаш си мой роб.

Уилям Алигзандър стоеше на разстояние и гледаше по-малкия си брат със смесица от любопитство и страхопочитание. Майкъл бе красив мъж — дете, невероятно грациозен и атлетичен, изключително силен. Носеше черна тениска и бледосини шорти. Вече бе метър и деветдесет и тежеше осемдесет и три килограма. Беше съвършен. Всъщност и двамата бяха.

Уилям се отдалечи, загледан в пищно зелените хълмове в далечината. Тук му харесваше. Бе красиво и спокойно, тук имаше свободата да прави всичко, което пожелае.

И вътре в него бе съвсем тихо — това изкуство все още не бе овладял напълно.

Когато двамата с Майкъл бяха още малки, цялата тази област бе комуна. Майка им и баща им бяха хипита, постоянно експериментираха, обичаха свободата, вземаха огромни количества наркотици. Те бяха внушили на момчетата, че външният свят е не само опасен, но и напълно погрешен. Майка им бе научила Уилям и Майкъл, че няма нищо лошо в това да правят секс с всекиго, включително и с нея, стига да има взаимно съгласие. Братята бяха спали с майка си и баща си и с мнозина други в комуната. Кодексът на личната им свобода не доведе до нищо добро, защото и двамата се озоваха в затвора. Арестуваха ги за кражба, но обвинението включваше и упражнено насилие и това ги изпрати зад решетките. Подозираха ги, че са извършили много по-сериозни престъпления, но не можаха да докажат нищо.

Докато Уилям се взираше в хълмовете, се наслаждаваше на идеята за свободния ум. Ден след ден той се отърсваше от тежестите на миналото си. Скоро нямаше да е обременен с фалшив морал или етика или някое от другите тъпи ограничения, натрапвани от цивилизования свят.

Приближаваше се все повече към истината. Майкъл също.

Уилям бе на двайсет години. Майкъл бе само на седемнайсет.

Убиваха заедно от пет години и ставаха все подобри в това.

Бяха непобедими.

Безсмъртни.

11.

Същата нощ двамата братя излязоха на лов в градчето Мил Вали, окръг Марин. Мястото бе красиво, ниски планини, обрасли с големи вечнозелени дървета и евкалипти. Къщата от секвоя бе на около стотина метра нагоре по един стръмен каменист склон, който двамата изкачиха с лекота. Тухлена алея водеше към двойната дървена врата.

— Трябва да заминем за известно време — каза Уилям на Майкъл, без да се обръща назад. — Господаря ни възложи мисия. Сан Франциско бе само началото.

— Отлично — каза Майкъл и се усмихна. — Това, което направихме там, много ми допадна. Кои са хората, които живеят в тази красива скъпа къща?

Уилям сви рамене.

— Просто плячка. Не са никои.

Майкъл се нацупи.

— Защо не искаш да ми кажеш кои са?

— Господаря каза да не говорим и да не водим котката.

Майкъл не зададе повече въпроси. Подчиняваше се на Господаря безпрекословно.

Господаря му казваше как да мисли, чувства и действа.

Господаря не се отчиташе пред никого, никой не стоеше над него.

Господаря презираше външния свят също като тях.

Това място определено принадлежеше на външния свят. Голямата къща имаше всички белези: грижливо поддържани градини, които се поливаха ежедневно, малко езерце, пълно с японски шарани, тераси на няколко нива, които водеха към голяма къща с повече от десет стаи — в която живееха само двама души. Можеше ли човек да е по-противен?

Уилям тръгна право към входната врата и Майкъл го последва. Антрето бе високо шест метра, имаше абсурдно натруфен кристален полилей и спираловидно стълбище, водещо към небето.

Откриха двойката в кухнята — приготвяха си късна вечеря. И двамата участваха в готвенето като добри душици, каквито бяха.

— Юпитата си играят — каза Уилям и се усмихна.

— Уха! — възкликна мъжът и вдигна високо и двете си ръце. Беше около метър и деветдесет и здраво сложен. Помагаше за приготвянето на вечерята, като миеше някакви зеленчуци на мивката.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите вие двамата? Я да излезем навън да се разберем.

— Ти си адвокатката, която създава проблеми — каза Уилям и посочи жената. Тя бе малко над трийсетте, с къса руса коса, високи скули, слаба, с малки гърди. — Дойдохме за вечеря.

— И аз съм адвокат — обади се напереният мъж. — Не мисля, че вие двамата сте поканени. Сигурен съм в това. Махайте се! Чувате ли? Хайде, тъпанари, хващайте си пътя!

— Ти си заплашила Господаря. — Уилям продължи да говори на жената. — Така че той ни изпрати тук.

— Артър, ще се обадя на полицията — каза най-после жената. Тя вече бе изплашена, гърдите й се надигаха и спускаха учестено под тениската. Държеше малък мобилен телефон в ръката си и Уилям се учуди дали не го е извадила от задника си. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Стигна до нея за секунда, а Майкъл се хвърли върху мъжа със същата лекота. Братята бяха невероятно бързи и силни и го знаеха.

Изръмжаха шумно, но това бе само тактика за сплашване.

— Имаме пари в къщата. За бога, не ни наранявайте — мъжът изпищя силно, почти като жена.

— Не ни трябват мръсните ви пари — нямаме полза от тях. Ние не сме серийни убийци или нещо такова — каза им Уилям.

Той захапа сочния розов врат на съпротивляващата се жена и тя спря да се бори с него. Просто така, за секунда — вече бе негова. Втренчи се в очите му и загуби съзнание. Една сълза се търколи по бузата й.

Уилям не вдигна повече глава, докато не се почувства сит.

— Ние сме вампири — прошепна той най-после на убитата двойка.

12.

През втория ми ден в Сан Франциско работих в една малка преградена кабинка близо до бюрото на Джамила Хюз в полицейското управление. Присъствах на два брифинга, които тя направи във връзка с убийствата в парка „Голдън Гейт“ и на които представи фактите задълбочено и изключително професионално. Бях силно впечатлен.

Обаче всичко в този случай бе странно и някак объркано. Още никой не бе измислил нещо полезно, никой нямаше добри идеи, поне аз не бях чул за такива. Единственото, което знаехме със сигурност, бе, че хората бяха убити по особено ужасен начин. Това се случва все по-често в наши дни.

Към обяд иззвъня мобилният ми телефон.

— Само проверявам как си — каза Мислителя. — Как е в Сан Франциско, Алекс? Очарователен град. Дали няма да оставиш сърцето си там? Мислиш ли, че е добро място, където човек да умре? А какво ще кажеш за инспектор Хюз? Харесваш ли я? Тя е много красива, нали? Точно твоят тип. Ще чукаш ли Джамила? Ако да, побързай. Tempus fugit1. — Той затвори.

Отново се съсредоточих в работата си. Буквално потънах за няколко часа. Започнах да отбелязвам някакъв малък напредък.

Към четири часа гледах през прозореца движението в пиковия час в Сан Франциско — доста умерено, в интерес на истината, — докато говорех с Кайл Крейг. Той бе в Куонтико, но определено бе сериозно ангажиран със случая.

Кайл заемаше пост, който му позволяваше да избира случаите, по които да работи лично, и ми съобщи, че това разследване ще бъде от тях. Отново щяхме да работим заедно. Очаквах го с нетърпение.

Долових някакво движение с ъгълчето на окото си и видях, че Джамила се приближава към бюрото ми. Докато вървеше, обличаше коженото си яке и тъкмо пъхаше ръката си в ръкава. Отиваше ли някъде?

— Чакай малко, Кайл — казах в слушалката.

— Трябва да вървим — каза тя. — В Сан Луис Обиспо. Ще ексхумират един труп. Мисля, че има връзка.

Казах на Кайл, че се налага да тръгна веднага. Двамата с Джамила взехме асансьора до подземния паркинг. Колкото повече наблюдавах работата й, толкова повече се впечатлявах, не само от острия й ум, но и от ентусиазма й. Много детективи губят ентусиазма си след две-три години в полицията. При нея очевидно не бе така. Ще чукаш ли Джамила? Ако да, побързай.

— Винаги ли си така напомпана с енергия? — попитах я, след като се качихме в синия й сааб и потеглихме.

— Да. Общо взето — отвърна тя. — Работата ми харесва. Трудна е, но е интересна, честна дума, поне през повечето време. Естествено, бих предпочела да нямаше насилие.

— Особено този случай. Направо ме побиват тръпки.

Тя ме погледна.

— Като говорим за животозастрашаващи ситуации, най-добре си сложи предпазния колан. Чака ни доста път, а аз съм свикнала да карам странни коли, нещо като хоби ми е. Не се заблуждавай от сааба.

Тя не се шегуваше. Според табелите край пътя до Сан Луис Обиспо имаше 400 километра. Силен дъжд трополя по покрива на сааба почти през цялото време. Все пак успяхме да стигнем до осем и половина.

— Цели и невредими. — Джамила кимна и ми намигна, докато излизахме от магистралата на отбивката за Сан Луис Обиспо.

Приличаше на идилично градче, но ние бяхме там за ексхумацията на трупа на едно младо момиче. То бе намерено обесено и кръвта му бе източена от тялото.

13.

Сан Луис Обиспо бе колежански град, много красив, поне на пръв поглед. Открихме улица Игера стрийт и поехме по нея покрай малки местни магазинчета, редуващи се с книжарници, кафенета и закусвални от големите вериги. Джамила ми обясни, че в Сан Луис Обиспо човек може да се ориентира колко е часът по ароматите и миризмите, които се носят във въздуха: например пушек от барбекю следобед на Марш стрийт или аромат на пшеница и ечемик нощем пред пивоварната.

Детектив Нанси Гудс ни чакаше в полицейския участък на града. Тя бе дребна, привлекателна жена с приятен калифорнийски тен, която бе подробно запозната с всички детайли на убийствата, които разследваше. Освен че ни се бе обадила за тази ексхумация, тя отговаряше за разследването на убийствата на двама студенти от Калифорнийския политехнически институт, които не изглеждаха свързани с нашия случай, но знае ли човек със сигурност? Като повечето детективи, разследващи убийства, и тя бе много заета напоследък.

— Имаме нужните разрешения, за да извършим ексхумацията на тялото — каза ни Гудс, докато вървяхме към гробището. Поне дъждът бе спрял за момент. Въздухът бе топъл благодарение на южните ветрове.

— Какво можеш да ни кажеш за това убийство, Нанси? Ти лично си работила по този случай, нали? — попита я Джамила.

Тя кимна.

— Точно така. Но освен мен с този случай се занимаваха и почти всички останали детективи в града. Това бе много тъжен и важен случай. Мери Алис Ричардсън учеше в католическата гимназия в града. Баща й е уважаван лекар. Тя бе приятно момиче, макар че бе малко дива. Какво мога да ви кажа? Тя бе още дете. Беше само на петнайсет.

— Какво значи това, че е била дива? — попитах инспектор Гудс.

Тя въздъхна и челюстта й леко се напрегна. Усещах, че този случай бе оставил рана в душата й.

— Често отсъстваше от училище, понякога по два-три дни в седмицата. Беше интелигентна, но оценките й бяха ужасни. Движеше се с други младежи, които обичат да експериментират — с екстази, черна магия, много алкохол, купони по цяла нощ. Може би дори малко кокаин. Мери Алис бе арестувана само веднъж, но на родителите й главите им побеляха от нея.

— Ти беше ли на местопрестъплението, Нанси? — попита Джамила. Забелязах, че тя неизменно се обръщаше с уважение към колежката си. Сякаш подчертаваше, че не оспорва авторитета й.

— За съжаление бях. Това е и една от причините да си дам толкова зор и да осигуря разрешенията, необходими за ексхумацията на тялото. Мери Алис умря преди година и три месеца, но аз никога, никога няма да забравя в какво състояние я намерихме.

Двамата с Джамила се спогледахме. Още не бяхме чули подробностите около убийството. Все още наваксвахме с липсващата ни информация.

Гудс продължи:

— За мен бе пределно ясно, че е оставена така, че да бъде намерена. Двама младежи от Политехническия всъщност открили тялото. Паркирали колата си близо до хълмовете. Това е често посещавано място. Отишли да се разходят на лунна светлина. Сигурна съм, че после дълго са сънували кошмари. Мери Алис висяла на едно дърво, обесена за босите си крака. Гола. Убийците оставили само обиците й и малкия сапфир на пъпа й. Не я убили, за да я ограбят.

— Ами дрехите й? — попитах аз.

— Намерихме дрехите й — панталон, маратонки, тениска. Доколкото успяхме да установим, не бяха взели нищо от вещите й като трофей.

Погледнах Джамила.

— Убиецът се доверява на паметта си. Поради някаква причина не се нуждае от никакви сувенири от жертвите си. Или поне така изглежда. Това определено не попада в някой от обичайните модели поведение на серийните убийци.

— Така е. Съгласна съм напълно. Знаете ли какво е скарифициране? — попита детектив Гудс.

Кимнах.

— Попадал съм на такива случаи. Белези, рани. Най-често по ръцете и краката. Понякога на гърдите и гърба. Избягват лицето, защото в такъв случай ще бъдат разкрити и хората ще ги накарат да спрат. Обикновено човек сам си прави белезите.

— Точно така — съгласи се детектив Гудс. — Или Мери Алис е правела прорезни рани по кожата си през последните два-три месеца, или някой друг й ги е правел. Имаше повече от седемдесет такива белега по тялото си. Навсякъде, освен по лицето.

Белият събърбън на детектив Гудс зави по един чакълест път и след малко минахме през ръждясала желязна порта.

— Пристигнахме — съобщи Нанси Гудс. — Хайде да свършваме по-бързо. Гробищата ме изнервят. Никак не ми харесва това, което трябва да правим. Ужасно ме натъжава.

Мен също ме натъжаваше.

14.

Все още не съм срещал относително разумен човек, който да не се изнервя, ако се намира в гробище нощем. Смятам себе си за умерено разумен, следователно бях нервен. Детектив Гудс беше права: това бе много тъжна история, трагичен завършек на живота на едно съвсем младо момиче.

Отвъд гробището започваха склоновете на планината Санта Лучия. Три патрулни коли от участъка в Сан Луис Обиспо вече бяха паркирали пред гроба на Мери Алис Ричардсън. Бусът на съдебния лекар също бе паркиран наблизо. Имаше и два очукани камиона без надписи.

Четирима работници от гробището разкопаваха гроба на силната светлина от сигналните лампи на патрулните коли. Пръстта изглеждаше плодородна и глинеста и гъмжеше от червеи. Когато дупката стана достатъчно дълбока, докараха едно малко багерче, с което да напреднат по-бързо.

Наблюдателите от полицията, включително и аз не можехме да правим нищо, освен да чакаме нетърпеливо край гроба. Пиехме кафе, говорехме си празни приказки, разменихме си няколко мрачни вица, но никой не се засмя.

Изключих мобилния си телефон. Не исках да чувам Мислителя или когото и да било тук, на гробището.

Към един през нощта ковчегът най-после се показа. В гърлото ми заседна буца, но продължих да гледам. До мен стоеше Джамила Хюз. Тя трепереше леко, но се владееше. Нанси Гудс се бе оттеглила в колата си. Умна жена.

Използваха железен лост, за да повдигнат плочата върху ковчега. Чу се неприятен протяжен звук, сякаш някой стенеше от силна болка.

Дупката в земята бе приблизително метър и осемдесет дълбока, дълга два метра и половина и широка не повече от метър и двайсет.

И двамата с Джамила мълчахме. Вниманието ни бе съсредоточено върху всяка подробност от ексхумацията. Мигах прекалено често заради странната светлина. Дишането ми бе неравномерно и усещах гърлото си стегнато.

Спомних си снимките от сцената на местопрестъплението, които бях видял по-рано. Мери Алис бе открита обесена на глезените си на половин метър от земята, бе престояла така няколко часа. Почти всичката й кръв бе източена. Още една такава смърт. Жестоко изпохапана и нарязана.

Жертвата във Вашингтон не бе нарязана. Но какво означаваше това? Защо бяха вариациите в модела на убийствата? Какво правеха с всичката тази кръв? Почти не исках да зная отговорите на въпросите, които пулсираха в главата ми.

Стегнаха ковчега с овехтели сиви платнени каиши и най-после го вдигнаха горе.

Дишах дрезгаво. Изведнъж се почувствах виновен, че съм тук. Хрумна ми, че не трябва да безпокоим бедното момиче в гроба му. Това не бе благочестива постъпка. А тя бе видяла достатъчно жестокост.

— Знам, знам. Гадна работа, и аз се чувствам по същия начин — каза тихо Джамила. Тя докосна леко с ръка лакътя ми. — Трябва да го направим. Нямаме избор. Трябва да разберем дали убийците са едни и същи.

— Знам. Но защо това не ме успокоява никак? — измърморих аз. — Чувствам се някак кух.

— Бедното момиче. Бедната Мери Алис. Прости ни — каза Джамила.

Един от местните погребални агенти, който се бе съгласил да присъства, внимателно отвори ковчега. Отдръпна се настрани, сякаш бе видял дух.

Пристъпих напред, за да видя момичето. Почти ахнах, а Джамила притисна длан към устата си. Няколко от работниците се прекръстиха и наведоха ниско глави.

Мери Алис Ричардсън бе точно там, пред нас. Беше облечена с бяла рокля и русата й коса бе грижливо сплетена. Момичето изглеждаше така, сякаш е било заровено живо. Нямаше абсолютно никакво разлагане на тялото й.

— Има си обяснение за това — обади се погребалният агент. — Семейство Ричардсън са ми приятели. Помолиха ме да направя така, че тялото на дъщеря им да се съхрани непроменено възможно най-дълго. Сякаш са знаели, че някой отново ще иска да види момиченцето им. След погребението трупът може да е в различни степени на разлагане. Зависи от използваните вещества. Аз използвах разтвор на арсеник при балсамирането, така както правехме едно време. И сега виждате резултата.

Той замълча, а ние продължихме да се взираме.

— Така изглеждаше Мери Алис в деня, когато я погребахме. Това е бедното момиче, което убиха и обесиха.

15.

Върнахме се в Сан Франциско от Сан Луис Обиспо в седем сутринта. Не разбирах как Джамила успя да шофира, но тя се справи чудесно. Насилвахме се да си говорим през повечето време, докато пътувахме на връщане, за да не заспим. Посмяхме се на някои истории. Бях смъртно уморен и едва държах очите си отворени. Когато най-после ги затворих в хотелската си стая, видях Мери Алис Ричардсън в ковчега й.

Инспектор Хюз пиеше кафе на бюрото си, когато пристигнах в полицейското управление към два часа следобед същия ден. Изглеждаше свежа и бодра. Умората изобщо не й личеше. Работеше не по-малко усилено от мен по случая, може би дори и повече. Надявах се да е добре за нея.

— Ти никога ли не спиш? — попитах я, като спрях да поговорим за минута. Погледът ми обходи отрупаното й бюро.

Забелязах снимка на усмихнат, много привлекателен мъж, подпряна в рамка на бюрото. Радвах се, че поне има време за любовния си живот. Това ме подсети за Кристин Джонсън, която сега живееше тук, на Западното крайбрежие. Почувствах се отхвърлен. Любовта на живота ми? Вече не. За съжаление вече не. Кристин бе напуснала Вашингтон и се бе преместила в Сиатъл. Там много й харесваше и тя отново работеше като учителка.

Джамила сви рамене.

— Събудих се към обяд и не можах да заспя отново. Може би съм твърде уморена. Съдебният лекар от Сан Луис Обиспо каза, че ще изпрати доклада си по-късно днес. Но чуй това. Току-що получих имейл от Куонтико. Имало е осем убийства в Калифорния и Невада, при които се открива известна разлика с убийствата в парка „Голдън Гейт“. Не всички жертви са били обесени. Но всички са били изпохапани. Убийствата са извършени през последните шест години. Засега. Проверяват още по-назад.

— В кои градове са? — попитах я.

Тя погледна бележките си.

— Сакраменто — нашата забележителна столица. Сан Диего. Санта Крус. Лас Вегас. Лейк Тахоу. Сан Хосе. Сан Франциско. Сан Луис Обиспо. Това е толкова откачено, Алекс. И едно такова убийство е достатъчно да не мога да мигна поне месец.

— Плюс убийството във Вашингтон. Ще помоля Бюрото да проверят за сходни случаи по Източното крайбрежие.

Тя се усмихна смутено.

— Вече го направих. Задействаха се.

— Тогава какво ще правим ние сега? — подразних я.

— Какво правят ченгетата винаги когато трябва да чакат? Ще ядем понички и ще пием кафе — отвърна тя и извъртя към тавана тъмнокафявите си очи. Тя притежаваше естествена, много въздействаща красота дори и когато бе спала едва няколко часа.

Двамата хапнахме една късна закуска в кафе „Рома“ зад ъгъла. Говорихме за случая, после я попитах за други случаи, по които бе работила. Джамила бе много самоуверена, но освен това бе скромна и не изтъкваше заслугите си. Това ми хареса. Определено не бе горделива. Когато дояде омлета и препечените си филийки, започна нервно да барабани с пръсти по масата. Имаше няколко тика, изглеждаше пренапрегната през повечето време. Знаех, че отново е изцяло погълната от случая.

— Какво има? — попитах накрая. — Премълчаваш нещо, нали?

Тя кимна.

— Обадиха ми се от телевизия Кей Ар Ди Ен. Канят се всеки момент да пуснат материал, че в Калифорния са станали няколко еднотипни убийства.

Намръщих се.

— Откъде, по дяволите, са разбрали?

Тя поклати глава.

— Кой знае. Смятам да се обадя на един познат репортер от „Икзаминър“ пръв да пусне репортаж за тази история.

— Чакай малко. Сигурна ли си, че трябва да го направиш?

— Сигурна съм. Мисля, че мога да му се доверя. Той поне няма да изопачи историята. Сега ми помогни да преценя дали има нещо, което искаме убийците да прочетат във вестниците. Това е най-малкото, което приятелят ми може да направи за нас.

Върнахме се в управлението, където ни чакаше лоша новина. Убийците бяха нанесли следващия си удар.

16.

Беше още едно ужасно убийство, още един обесен труп. Всъщност два обесени трупа.

Двамата с Джамила се разделихме веднага щом пристигнахме на местопрестъплението в Мил Вали. Имахме различни начини на действие, различни техники на оглед на местопрестъплението. Все пак имах чувството, че този път ще стигнем до едни и същи заключения. Вече виждах признаците — всичките бяха лоши.

Две тела бяха обесени с краката нагоре на един лост със закачалки за медни тигани. Убийствата бяха станали в една модерно обзаведена кухня в голяма, много скъпа къща. Доун и Гевин Броуди изглеждаха към трийсет и пет годишни. Също като останалите жертви, и тяхната кръв бе почти източена.

Първата особеност: въпреки че и двамата бяха голи, убийците бяха оставили бижутата им. Часовници ролекс, венчални халки, голям годежен пръстен с диамант, обици с множество малки диаманти. Убийците не се интересуваха от бижута или пари и вероятно искаха да го узнаем.

Но къде бяха дрехите на жертвите? Дали ги бяха използвали, за да почистят петната и да попият кръвта? Затова ли убийците ги бяха взели със себе си?

Изглежда, бяха прекъснали семейство Броуди, адвокати с успешна практика, докато те приготвяли вечерята си. Имаше ли някаква символика във всичко това? Или някакъв черен хумор? Съвпадение ли беше, или съзнателно бяха нападнали семейството във времето за вечеря? Да изядат богаташите?

Няколко полицаи от малкото градче и известен брой криминолози от ФБР бяха в кухнята, освен нас. Предположих, че местните полицаи вече са нанесли достатъчно вреда, навлизайки в територията на местопрестъплението. Те бяха добронамерени, но вероятно никога преди не бяха попадали на убийство. Видях няколко прашни следи от стъпки по каменния под на кухнята. Съмнявах се, че принадлежаха на убийците или на семейство Броуди.

Джамила вече бе обиколила голямата кухня и се приближи към мен. Бе видяла достатъчно. Поклати глава, нямаше нужда да казва какво си мисли. Местните полицаи бяха изпотъпкали навсякъде.

— Това е повече от странно — прошепна накрая тя. — Тези убийци таят толкова много злоба в себе си. Никога не съм виждала нещо подобно. Такава ярост. А ти, Алекс?

Погледнах Джамила в очите, но не отговорих. За съжаление бях виждал това и преди.

17.

Историята за „вилнеещите“ по Западното крайбрежие убийци заемаше челно място на първа страница на „Сан Франциско Икзаминър“. Адът се беше отприщил.

Уилям и Майкъл видяха как представят темата по телевизията още същата вечер. Бяха впечатлени от самите себе си, въпреки че очакваха историята скоро да стигне до новините. Всъщност разчитаха на това. Такъв беше планът.

Те бяха специални. Избраният екип, който да свърши работата. Сега вече изпълняваха мисията си. Отново в действие.

Вечеряха в един крайпътен ресторант в Уудланд Хилс, на север от Ел Ей. Хората в ресторанта се заглеждаха по тях. И как иначе? И двамата бяха към метър и деветдесет, с дълги руси коси, вързани на опашки, здрави, мускулести тела и облечени изцяло в черно. Уилям и Майкъл бяха като архетипи на модерния млад мъж: комбинация от дивия звяр и принца престолонаследник.

Непрекъснато повтаряха новината по телевизията. Разбира се, основната тема бяха убийствата и сензационният репортаж трая няколко минути. Интервюираха изплашени хора в Лос Анджелис, Лас Вегас, Сан Франциско и Сан Диего, които ръсеха възможно най-тъпите коментари.

Майкъл се намръщи и погледна брат си.

— Нищо не са разбрали. Почти нищо във всеки случай. Какви идиоти! Какви шибани тъпанари!

Уилям отхапа от безвкусния си сандвич и отново се загледа в телевизора.

— Вестниците и телевизията винаги разбират нещата погрешно, братле. Те са част от по-големия проблем, който трябва да бъде разрешен. Като онези двама адвокати в Мил Вали. Свърши ли с яденето?

Майкъл лапна наведнъж остатъка от хамбургера си — беше поръчал месото в него да е почти сурово.

— Готово, обаче съм гладен, трябва да се нахраня. — Красивите му очи бяха замъглени.

Уилям се усмихна и целуна брат си по бузата.

— Да тръгваме тогава. Имам чудесен план за тази вечер.

Майкъл се сепна.

— Не трябва ли да сме по-внимателни? Нали ченгетата ни търсят? Вдигна се много шум.

Уилям продължи да се усмихва. Обожаваше наивността на брат си. Тя го развеселяваше.

— Вдигна се изключително много шум. Ние сме най-великите. Хайде, братле. И двамата имаме нужда да се нахраним. Заслужаваме го. Освен това ченгетата не знаят кои сме. Никога не забравяй това: ченгетата са бездарни и тъпи.

Уилям изкара белия микробус обратно на шосето, по което пътуваха, преди да се отбият в ресторанта. Съжаляваше, че не бяха взели тигъра със себе си, но това пътуване бе твърде дълго. Паркира пред един неприятно осветен търговски център и огледа табелите — големи търговски вериги и банка. Мразеше ги всичките, както и хората, които пазаруваха в тях.

— Да не мислиш да си търсим плячка тук? — попита Майкъл. Сините му очи бързо обходиха магазините със загрижено изражение.

Уилям поклати глава. Русата му опашка се раздруса.

— Не, разбира се, че не. Тези хора не са достойни за нас, Майкъл. Е, може би онази блондинка с тесните дънки ей там си струва отчасти.

Майкъл изви глава настрани, после облиза устните си.

— Тя става. За предястие.

Уилям изскочи от колата и отиде до далечния край на паркинга. Ходеше наперено, усмихнат и с високо вдигната глава. Майкъл го последва. Братята прекосиха задния двор на банката. После препълнения паркинг на ресторанта, от който се носеше мирис на пържен бекон и дебели хора.

Майкъл започна да се усмихва, когато се досети какво е намислил брат му. Бяха правили това и преди.

Пред тях се появи строга черно-бяла табела, осветена отзад. Погребално бюро „Сорел“.

18.

На Уилям му отне по-малко от минута да отвори задната врата на погребалния дом. Не беше никакъв проблем, тъй като предохранителните мерки бяха сведени до минимум.

— Сега ще се нахраним — каза той на Майкъл. Започваше да се възбужда и обонянието му го отведе в залата за балсамиране. Откри три трупа, прибрани в хладилниците. — Двама мъже и една жена — прошепна той.

Уилям бързо огледа телата. Бяха пресни. Двете бяха балсамирани, едното не. Уилям разбираше от некрология, знаеше какво се прави в погребалните домове. Процесът на балсамиране включваше източване на кръвта от вените и инжектиране на нейно място на течност на основата на формалдехида. В сънната артерия и югуларната вена се вкарваха тръбички, свързани към специални помпи. Следващата стъпка бе изпразване на вътрешните органи от техните течности. Останалата работа бе чисто козметична. Зашиваха с тел челюстите на мъртвия. Наместваха и залепяха устните със специално лепило. Поставяха под клепачите специални капачета, за да не потънат очните ябълки навътре в черепа.

Уилям посочи центрофугата, която се използваше при източването на телата от кръвта и останалите течности. Засмя се.

— Тази вечер това няма да ни трябва.

Всичките му сетива бяха изострени. Чувстваше се непобедим. Нощното му зрение бе отлично. Нямаше да им трябва никакво осветление, освен слабата светлина на настолната лампа.

Отвори хладилника и взе небалсамираното тяло в ръце. Отнесе трупа — около четирийсет годишна жена — до близката порцеланова маса.

Уилям гледаше брат си и леко потриваше длани. Пое си дълбоко дъх. И преди бяха нападали погребални домове и въпреки че това не можеше да се сравни с прясно убита плячка, все пак си беше плячка.

Освен това мъртвата жена бе сравнително добър екземпляр за възрастта си. Бе привлекателна и превъзхождаше по техните критерии жената, която бяха нападнали и чиято кръв бяха изпили в Сан Франциско. На трупа имаше закачена табелка с името й — Даяна Гин.

— Надявам се, че някой погребален агент не ни е изпреварил с Даяна — каза Уилям на брат си. Разни извратени нещастници понякога се хващаха на работа в погребалните домове, за да могат да се гаврят на воля с мъртъвците. Претърсваха без никаква необходимост вагиналните и аналните отвори на труповете. Други се забавляваха, като правеха секс с мъртъвците в ковчезите. Случваше се по-често, отколкото хората биха могли да предположат.

Уилям откри, че е възбуден. Нищо не можеше да се сравни с това. Качи се на масата за балсамиране и се надвеси над жената.

Голото тяло на Даяна Гин бе пепеляво на цвят, но достатъчно красиво на слабата светлина. Устните й бяха пълни и сини. Той се запита как е умряла, тъй като не изглеждаше болна. Нямаше видими наранявания. Не бе претърпяла катастрофа.

Уилям внимателно отвори клепачите и погледна в очите й.

— Здравей, сладурано. Ти си красива, Даяна — прошепна той замечтано. — Това не е просто евтин комплимент. Наистина си красива. Ти си необикновена. Ти си на висотата на тази вечер, на Майкъл и мен. И ние ще бъдем на висотата ти.

Пръстите му леко погалиха бузите й, после дългия й врат, гърдите, които не бяха щръкнали, а по-скоро като пакет желе. Огледа линиите на вените й. Толкова красиви. Почти му се зави свят от копнеж по Даяна Гин.

Докато Уилям стоеше наведен над тялото, брат му леко погали тънките ходила на жената, после бавно и нежно плъзна длани по дългите й бедра. Стенеше слабо, сякаш се опитваше да я събуди от дълбок сън.

— Обичаме те — прошепна Майкъл. — Знаем, че можеш да ни чуеш. Все още си в тялото си, нали? Знаем това, Даяна. Знаем съвсем точно какво чувстваш. Ние сме безсмъртни.

19.

Продължавах да се впечатлявам от изключителната дисциплина и трудолюбие на Джамила Хюз. Какво й даваше сили? Нещо, погребано в миналото? Нещо по-очевидно в настоящето? Фактът, че тя бе една от двете жени детективи в отдел „Убийства“ в полицейското управление на Сан Франциско? Може би всичко това накуп? Джамила вече ми беше казала, че не е ползвала и ден отпуск от почти две години. Това ми звучеше доста познато.

На следващия ден, докато бяхме в управлението, няколко пъти споменах невероятната й професионална етика, но тя отмина коментарите ми. Останалите детективи я уважаваха. Тя бе обикновен човек. Не си придаваше важности. Не се преструваше. Открих, че има прякор. Подхождаше й — Джам.

Прекарах няколко часа следобед в опити да науча всичко възможно за тигрите. Проверявахме всеки зоопарк и убежище за животни в района в опит да открием всеки един тигър в Калифорния. Засега зловещата котка убиец бе най-добрата ни следа.

Някои бе успял да командва и контролира тигъра преди и след като е нападнал и захапал Дейвид О’Хара в парка „Голдън Гейт“. Някой дресьор на животни? Ветеринарен лекар?

Челюстта на тигъра е толкова силна, че може да строши кост и да я направи на прах. Но някой бе успял да отдели тигъра от плячката му.

Всички видове тигри се считат за застрашен от изчезване животински вид. Тяхното съществуване е застрашено както от загубата на естествения им хабитат, така и от бракониерите. Възможно ли бе убийците да са борци за опазване на околната среда?

Тигрите имат магическо значение в някои култури, особено в някои части на Африка и Азия. Дали това има някакво значение за случая?

Бях загубил представа за времето и когато вдигнах глава от бележника, в който си водех записките, навън вече се стъмваше. Джамила вървеше по коридора в посока към мен.

Беше с дългото си черно кожено яке и изглеждаше готова да си тръгва. Беше си сложила и червило. Може би имаше среща. Изглеждаше страхотно.

— Хайде да идем да пийнем по една бира.

— Направо съм скапан, а трябва да прегледам още няколко папки. Мисля, че още страдам от часовата разлика. — Още докато изричах тези думи, се чудех защо, по дяволите, ги казвам.

Тя вдигна ръка.

— Достатъчно. Можеше просто да кажеш: не, не си моят тип. Какво толкова. Тогава до утре сутрин. Благодаря ти за помощта. Наистина. — Видях, че се усмихна, докато се обръщаше, после тръгна надолу по коридора към асансьорите. После забелязах, че клати глава.

След това седях известно време загледан в улиците на Сан Франциско. Въздъхнах и поклатих и аз глава. Усетих, че ме завладява някаква позната умора. Отново бях сам и не можех да виня никого за това. Защо бях отказал на Джамила да излезем да пийнем бира? С нея ми беше приятно. Нямах други планове и не бях чак толкова изморен от часовата разлика.

Но всъщност знаех причината. Не беше кой знае колко сложно. Бях се сближил с двете си предишни партньорки в полицията. И двете бяха жени, които харесвах. И двете бяха мъртви.

Мислителя още бе на свобода.

Дали не бе в Сан Франциско точно сега?

Джамила Хюз беше ли в безопасност в собствения си град?

20.

Звънът на телефона в хотелската стая ме събуди рано на следващата сутрин. Бях замаян и не напълно събуден, когато вдигнах слушалката.

Беше Джамила и звучеше леко задъхана.

— Снощи късно ми се обади моят приятел Тим от „Икзаминър“ — каза тя. — Открил е нещо, което може да ни помогне. Може да се окаже много полезно. — Тя набързо ми разказа в основни линии за един опит за убийство, стар случай. Този път имахме свидетел. Двамата отново трябваше да потеглим на път. Тя не попита дали искам да отида с нея — беше очевидно.

— Ще те взема след половин час — най-много четирийсет минути. Отиваме в Ел Ей. Облечи се в черно, за да не се набиваш на очи.

На всеки час има самолет от Сан Франциско до Лос Анджелис. Успяхме да стигнем в последния момент, за да хванем полета в девет, и след час и нещо бяхме в Ел Ей. Не спряхме да говорим по време на цялото пътуване. Наехме кола и се отправихме към Брентууд, където бе живял О Джей Симпсън и където вероятно бе убил жена си. Бях въодушевен заради новата следа, с която разполагахме. ФБР също бе в играта в Ел Ей.

Докато пътувахме към Брентууд, тя се обади на приятеля си Тим в „Икзаминър“. Запитах се дали Тим не й е гадже.

— Откри ли още нещо, което да ни е от полза? — попита тя. Джамила се заслуша, после ми повтори това, което чу по телефона. Част от него вече ни беше известна.

— Двама мъже са нападнали жената, с която ще се срещнем. Тя е успяла да им избяга. Късметлийка, истинска късметлийка. Изпохапали я жестоко. По гърдите, врата, стомаха, лицето. Според нея били към четирийсет и пет годишни. Нападението е станало преди повече от година, Алекс. Тогава е било голяма новина за таблоидите.

Не казах нищо, просто я слушах и попивах всяка подробност. Този случай бе толкова странен. Не бях виждал нищо подобно.

— Канели са се да я обесят на едно дърво. Не се споменава за тигър в статиите, които Тим е успял да изрови. Един детектив от Ел Ей ще ни чака в местния участък. Сигурна съм, че ще научим повече подробности от него. Той е водел разследването по случая. — Тя ме погледна. Знаеше още нещо, нещо важно. — Чуй най-същественото, Алекс. Според моя източник жената е убедена, че са я нападнали вампири.

21.

Срещнахме се с Глория дос Сантос в участъка в Брентууд. Той представляваше едноетажна бетонна постройка, почти толкова невзрачна, колкото някоя поща. Детектив Питър Ким се присъедини към нас в малката стая за разпити, която бе около метър и осемдесет на метър и половина, със звукоизолирани стени. Ким беше слаб, висок към метър и осемдесет, още нямаше трийсет. Беше елегантно облечен и ми заприлича повече на влиятелен бизнесмен от Лос Анджелис, отколкото на полицай.

Глория дос Сантос очевидно познаваше Ким и двамата сякаш не се харесваха особено. Тя го наричаше „детектив Фърман“ и използва това обръщение безброй пъти, докато накрая Ким не я заплаши, че ако не спре, ще я арестува.

Дос Сантос носеше къса черна рокля, високи черни ботуши и кожени маншети. Имаше десетина обици на различни места по тялото. Къдравата й черна коса бе вдигната високо, но отделни кичури се спускаха до раменете. Тя бе не повече от метър и петдесет и пет висока, с намусено лице. Имаше гъст слой спирала на миглите и лилави сенки на клепачите. Изглеждаше в добра физическа форма — като всички други жертви досега.

Изгледа втренчено Ким, после мен и накрая Джамила Хюз. Поклати глава и подсмръкна. Не ни хареса, в което нямаше нищо лошо, защото аз също не я харесах.

Тя се ухили.

— Може ли да запаля в тази миша дупка? Все едно ще пуша, така че ако вие възразявате, ще отида да си пуша вкъщи.

— Добре, пуши — каза Ким. — Но няма да си тръгнеш при никакви обстоятелства, разбра ли? — Той извади едно пакетче слънчогледови семки и започна да ги яде. Самият Ким също бе доста странна птица.

Дос Сантос си запали цигара „Камъл“ и издуха дима право в лицето на Ким.

— Детектив Фърман знае всичко, което зная и аз. Защо не го накарате той да ви го разкаже? Той е гений, ако не знаете. Само го попитайте. Завършил е с най-висок успех Университета на Лос Анджелис.

— Има няколко неща, които не са ни ясни — казах й аз. — Затова дойдохме специално от Сан Франциско да се срещнем с вас. Всъщност аз самият дойдох от Вашингтон.

— Бил си толкова път напразно — каза тя. Глория дос Сантос бе изключително устата. Разтри с длан лицето си няколко пъти, сякаш се опитваше да се събуди.

— Очевидно си яко надрусана — намеси се Джамила. — Това не ни интересува. Отпусни се, момиче. Тези мъже, които са те нападнали, са те наранили много.

Дос Сантос изсумтя.

— Много? Те ми счупиха две ребра, счупиха ми ръката. Ритаха ме и ме събаряха на земята. За щастие ме събориха на шибания хълм и аз почнах да се търкалям надолу. Станах и си плюх на петите.

— Според първоначалния доклад не си видяла добре нито един от двамата. После си заявила, че били към четирийсет годишни или повече.

Тя сви рамене.

— Не знам. Всичко ми беше като в мъгла. С такова впечатление съм останала. По-рано онази вечер ходих в клуб „Фанг“. Това е единственото място, където можеш да видиш истински вампири и да останеш жив. Или поне тъй разправят. По онова време ходех по много готически клубове — „Стигмата“, „Коувън Търтийн“, „Вампирикус“ в Лонг Бийч. Работех в „Некромейн“. Какво е „Некромейн“? — попита тя, сякаш ние несъмнено щяхме да зададем този въпрос. — „Некромейн“ е бутик за хора, които наистина си падат по мъртъвците. Там можеш да си купиш истински човешки черепи. Пръсти. Цял човешки скелет, ако си падаш по такива.

— Не си падам — каза Джамила. — Но съм влизала в такъв магазин в Сан Франциско. Нарича се „Коронър“.

Момичето я изгледа презрително.

— И к’во, искаш да се впечатля ли? Много си готина, няма що. Направо живееш на ръба.

Отново заговорих:

— Ние се опитваме да ти помогнем. Ние…

Тя ме прекъсна:

— Глупости. Опитвате се да помогнете на самите себе си. Имате си друг голям случай. Онези шантави убийства в Сан Франциско, нали? Не съм неграмотна. Хич не ви пука за Глория дос Сантос и нейните проблеми. А аз си имам предостатъчно от тях. Повече, отколкото предполагате. Ама на кой му пука.

— Двама души са били убити в парка „Голдън Гейт“. Било е истинска касапница. Прочете ли това? Мислим, че може да са същите мъже, които са нападнали теб — казах й.

— Добре, добре, а сега чуйте нещо и си го набийте в главата. Двамата мъже, които ме нападнаха, бяха вампири. Разбрахте ли? Знам, че е невъзможно да го поберете в малките си мозъчета, но вампири има. Те живеят отделно от света на хората. Това означава, че не са като вас. Двама от тях едва не ме убиха. Бяха излезли на лов в Бевърли Хилс. Те убиват хора всеки божи ден в Ел Ей. Пият кръвта им. Казват, че така се хранят. Дъвчат кости сякаш са от Кей Еф Пи — пържените хора от Кентъки. Виждам, че не ми вярвате. Е, по-добре ми повярвайте.

Вратата на стаята се отвори тихо. Един униформен полицай подаде глава и прошепна нещо на детектив Ким.

Ким се намръщи и ни погледна, после погледна и Дос Сантос.

— Преди малко е станало убийство на Сънсет Булевард. Някой е бил изпохапан и после обесен в един от хубавите хотели.

Лицето на Глория дос Сантос се сбърчи ужасно. Очите й се присвиха гневно. Тя изпадна в ярост и започна да пищи с пълно гърло.

— Проследили са ви дотук, тъпанари такива! Не разбирате ли? Проследили са ви! О, боже, те знаят, че съм говорила с вас. Боже господи, сега ще ме пипнат. Току-що ме пратихте в гроба.