Теменужките са сини

93.

Чувствах се отчасти облекчен, във всеки случай бях по-добре. Поне случаят с убийствата изглеждаше разрешен. Питър Уестън бе в затвора. Бяхме направили всичко възможно по този случай. Напрежението бе спаднало. Бяхме спрели кръвопролитията.

Джамила бе заминала предната вечер; обещахме си да поддържаме връзка и знаех, че ще го направим. Отправих се към летището същата сутрин, за да хвана полет от Сан Франциско за Вашингтон. Отивах си у дома и това ме караше да се чувствам добре.

Подробностите още излизаха наяве, но се страхувах, че никога няма да научим всичко за този странен, зловещ култ, възникнал в Калифорния. Обикновено така ставаше при разследванията на убийства. Никога не научаваш всичко, което искаш. Това е първата и най-основна истина за живота на детектива, която не показват в телевизионните сериали или киното. Предполагам, че филмите не биха се харесвали толкова, ако бяха по-близки до реалността.

Питър Уестън се бе запознал с Даниъл и Чарлз, когато те имали представления в Лос Анджелис. Уестън вече имал своите последователи в Санта Крус и Санта Барбара, но се преструвал, че се подчинява на илюзионистите, докато не се почувствал достатъчно силен сам да стане Господаря. После изпратил Уилям и Майкъл Алигзандър да свършат мръсната работа. Предполагаше се, че са имали последователи в почти сто града, особено сега, когато Интернет улеснява контактите между хората.

Нещо продължаваше да ме тормози. Не можех да определя точно какво, но то не ми даваше мира през целия път до Сан Франциско. Ядеше ме отвътре. Страх и ужас. Но заради какво?

Имаше четирийсет и пет минутно закъснение на полета, така че слязох от самолета. Всевъзможни лоши мисли се въртяха в главата ми. Чувствах се напрегнат и неспокоен.

Първите вампирски убийства в Сан Франциско продължаваха да занимават мислите ми.

И проклетият Мислител.

Джамила бе тук, в Сан Франциско. Но това бе съвсем друга тема.

Какво ме тормозеше?

После ми хрумна, че може би знам отговора. Може би го знаех през цялото време. Обадих се на Джамила в службата. Казаха ми, че си е взела почивен ден.

Позвъних на домашния й телефон, но и там никой не вдигаше. Може би беше излязла на някой от осем километровите кросове, с които се хвалеше. Или бе на среща с Тим Брадли от „Икзаминър“, а това не ми влизаше в работата.

А може и да не беше.

— Къде беше отишла?

Дали не й се беше случило нещо, или просто проявявах излишна параноя? Определено напоследък работех твърде много. Нямах нужда от това. Наистина нямах нужда.

Не можех да рискувам. Бързо отидох до гишето на „Америкън Еърлайнс“ и заверих билета си за по-късен полет. Обадих се на Нана и й казах, че се налага да остана в Сан Франциско още няколко часа. Обещах да се прибера по-късно вечерта.

— Може би един човек е в опасност — обясних аз.

— Да, и този човек си ти — каза Нана. — Довиждане, Алекс. — Пак ми затвори. Беше права да иска да съм си вкъщи, но и аз бях прав, че не исках още някой да пострада.

Наех кола, макар че започвах да се чувствам напълно излязъл извън контрол. Сетих се за думите на Чарлз Менсън: „Абсолютната параноя е абсолютно внимание“. Винаги съм смятал, че Менсън не е прав за нищо, което твърди, но може и да не беше така. Може би беше абсолютно прав за параноята.

Имах силното предчувствие, че Джамила Хюз е в опасност точно в момента. Не можех да се отърся от него. Не можех да го пренебрегна, даже и да исках. Това бе едно от моите прочути предчувствия и трябваше да се съобразя с него.

Замислих се за бившата си партньорка Патси Хамптън и нейното убийство.

Спомних си Бетси Кавалиър и нейното убийство.

И детектив Морийн Кук в Ню Орлиънс.

Много отдавна в работата си като детектив от полицията бях престанал да вярвам в съвпаденията. Въпреки това нямаше логична причина да смятам, че в Калифорния се спотайва психопат убиец, който е набелязал инспектор Джамила Хюз за своя следваща жертва.

Просто имах предчувствие.

Абсолютно внимание.

Мислителя бе на свобода, нали така? Той бе свързан с предчувствието, което имах. Очаквах обаждането му. Бях готов да го спра веднъж и завинаги. Бях напълно готов.

94.

Карах от летището към апартамента на Джамила с десетина километра над разрешената скорост. По пътя опитах да й се обадя от мобилния си телефон. У тях все още никой не вдигаше. Вече бях плувнал в студена пот. Никога преди не се бях впускал в подобно преследване на свое предчувствие.

Можех да се обадя на ФБР — но предпочетох да не го правя. Имаше няколко причини за това. Други предчувствия, които не исках да споделям поне още известно време.

Реших да паркирам на една пресечка от Тексас стрийт, където живееше Джамила. Но първо се изкачих с колата по стръмния Потреро Хил. Завих по улицата на десетина пресечки южно от апартамента й и обиколих съседните улици. Имаше всевъзможни стилове редови къщи: чаровни дървени къщи от началото на века, три-четири етажни къщи с множество алуминиеви детайли. Виждах залива, пристанището и Оукланд в далечината. Подминах пазара Ню Потреро, един ресторант, няколко универсални магазина — квартала на Джамила. Но къде беше Джамила?

Движението вече бе сравнително натоварено. Надявах се взетият под наем седан да не се набива на очи. Надявах се и да зърна Джамила, натоварена с покупки или тичаща по анцуг към къщи след джогинг в близкия парк.

Но не я видях. По дяволите, къде се беше дянала? Не че нямаше право на един почивен ден. Не можех да си представя, че нещо може да й се случи, но бях смятал същото и за Патси Хамптън и после за Бетси Кавалиър.

Двама мъртви партньори за две години.

Не вярвах в съвпадения.

Патси Хамптън бе убита от един британски дипломат на име Шейфър. Бях почти сигурен в това. Убийството на Бетси оставаше неразкрито и точно това ме тревожеше. Продължавах да си мисля за Мислителя. По някакъв начин бях станал част от неговата история, от неговия измислен свят. Как? Защо? Той ми се беше обадил по телефона късно една вечер през лятото: „Бетси Кавалиър е мъртва… Аз съм този, когото наричаш Мислителя. Това име ми подхожда. Наистина съм толкова добър“.

Убиецът на Бетси бе използвал нож, беше го забивал навсякъде, дори между краката й. Той мразеше жените. Това беше ясно. Досега бях попадал само на един друг убиец, който мразеше жените до такава степен: Казанова в Северна Каролина. Но бях сигурен, че Казанова е мъртъв, не би могъл да убие Бетси Кавалиър. Все пак… Усещах някаква странна връзка с Казанова и случилото се в Северна Каролина. Каква бе връзката?

Открих свободно място и паркирах на около две пресечки от апартамента на Джамила Хюз. Сградата, където се намираше жилището й, бе доста стара, ремонтирана жълта викторианска постройка с познатите трикрили еркери, които се срещат толкова често в Сан Франциско. Много приятно, много уютно. На дърветата имаше малки табелки: „Приятели на градската гора“.

Отново я потърсих по телефона. Пак нищо.

Сърцето ми биеше бързо. Студената пот продължаваше да ме облива. Трябваше да направя нещо. Отидох до входната врата на къщата, натиснах звънеца, но никой не ми отговори. По дяволите! Къде беше отишла?

Табелки „Безопасен квартал“ бяха забити в яркозелените тревни площи по цялата улица. Надявах се това да е безопасна улица. Молех се на бога да е толкова безопасна, колкото изглеждаше.

Върнах се и зачаках в колата. Въртях се неспокойно. Ставах все по-изнервен и неспокоен. Замислих се кой може да бъде Мислителя, после отново се върнах на убийството на Бетси. Замислих се за Казанова, за Джентълмена, за Кейт Мактиърнън, която бе отвлечена в Северна Каролина. Защо се сещах за всичко това сега? Каква беше връзката? Не можех да прогоня зловещите и опустошителни сцени на убийствата от главата си.

Не и Джамила. Нека това че се случва отново. Нека тя да не пострада.

Докато седях и се тревожех, телефонът ми иззвъня. Веднага вдигнах.

Беше той. Играеше жестоките си игри. Изглеждаше толкова близо.

— Къде си, доктор Крос? Мислех, че се прибираш вкъщи при децата си. Може би е крайно време да го направиш. Работата ти тук приключи. Няма какво повече да свършиш. Абсолютно нищо. Не бихме искали нещо да се случи с Нана и децата, нали? Това би било най-ужасното, не мислиш ли? Най-най-ужасното.

95.

Веднага се обадих на Нана във Вашингтон. Или я нямаше, или още ми беше сърдита и не вдигаше телефона. По дяволите! Вдигни телефона, Нана!

Трескаво набрах повторно номера вкъщи, но пак никой не вдигна. Вдигнете, вдигнете! По дяволите, вдигнете телефона!

Потта се стичаше по врата и челото ми. Това бе най-черният кошмар, най-ужасният ми страх. Какво можех да направя оттук?

Обадих се на Сампсън и му казах веднага да отиде вкъщи и да ми се обади оттам незабавно. Той не зададе никакви въпроси.

— Веднага ще изпратя патрулна кола. И аз ще стигна там за няколко минути. Няма да се бавя. Ще ти се обадя, Алекс.

Седях в колата и нервно зачаках Сампсън да се обади. Главата ми бучеше от всевъзможни ужасни мисли и образи.

Не можех да направя нищо — нито за Джамила, ако беше в беда, нито за собственото си семейство във Вашингтон.

Замислих се за Мислителя и начина му на действие в миналото. Винаги имаше драматични заплахи и изявления и после, когато най-малко го очаквах, той пристъпваше към действие и нанасяше смъртоносния си удар.

Когато най-малко го очаквах.

Действия, не думи.

Ужасни убийства.

Той знаеше, че не съм се върнал във Вашингтон, но дали знаеше със сигурност, че съм в Сан Франциско?

Не можех да се концентрирам достатъчно. Възможно ли бе да е точно тук, на улицата на Джамила? Дали не ме гледаше в момента? Беше ми показал, че е достатъчно умен да ме проследи, без да го забележа. Искаше да демонстрира уменията си ли?

Мобилният ми телефон отново иззвъня. Сърцето ми подскочи в гърдите. Тромаво натиснах бутона за отговор.

— Крос — казах.

— Всичко е наред, Алекс. У вас съм с Нана и децата. Всички са живи и здрави. С тях съм.

Затворих очи и въздъхнах с облекчение.

— Дай ми да говоря с Нана — казах на Сампсън. — Не й позволявай да откаже. Трябва да обсъдя с Нана какво ще предприемем.

96.

Сампсън обеща да остане с Нана и децата, докато се прибера у дома. Той бе човекът, на когото имах най-голямо доверие, с никой друг на света те не биха били в по-голяма безопасност. Но въпреки това не можех да бъда сигурен и това ми тежеше ужасно. Не исках да тръгвам от Калифорния, без да съм открил Джамила и да съм се убедил, че е добре.

Накрая се обадих на Тим Брадли от „Икзаминър“. Той не знаеше къде е Джамила, дори не знаеше, че си е взела почивен ден. Може би е искала да се махне за малко от града — да избяга от съществуването си на детектив от полицията.

Започвах да си мисля, че може би съм сгрешил със спирането си в Сан Франциско. Колкото повече стоях на улицата пред дома й, толкова повече се убеждавах в това. Може би напрежението от работата най-после ми се отразяваше. Инстинктите изневеряват първи.

Всеки път, когато решавах да си тръгна, си спомнях нощта, когато пристигнах в дома на Бетси Кавалиър и видях мъртвото й тяло.

Освен това точно благодарение на инстинктите си бях стигнал дотук в кариерата си.

Чувства, предчувствия, преживявания от миналото.

Може би просто проявявах упорство.

Останах там, на поста си. Слизах от колата два-три пъти, разхождах се нагоре-надолу по улицата. Връщах се в колата. Продължих да чакам. Чувствах, че действам абсурдно, но не можех да се откажа. Отново позвъних на Сампсън. Вкъщи всичко бе наред. Още един познат детектив, Джером Търман, бе пристигнал като подкрепление на Сампсън. Двойна стража срещу Мислителя. Достатъчно ли бе това, за да защити близките ми?

После видях Джамила да се задава по улицата със сааба си. Буквално започнах да ръкопляскам от радост. Ударих таблото с длан. Да. Слава богу, тя беше добре. Ето я!

Тя паркира на около половин пресечка от дома си, слезе от колата и грабна един спортен сак от седалката. Исках да изтичам и да я прегърна, но останах в колата си. Косата й бе вързана на опашка. Беше облечена с тъмносиня тениска и широко сиво долнище на анцуг. Тя беше добре, не бе ранена. Джамила не бе убита от Мислителя.

Взрях се в предното стъкло, исках да видя дали някой не я наблюдава или следи. Част от мен искаше да си тръгне, да замине за Вашингтон. Но продължавах да си спомням какво се бе случило с Бетси Кавалиър, след като приключихме разследването, по което работехме заедно.

Защо тогава? Защо партньорката ми? Почти не исках да разбера.

Дадох на Джамила време да влезе, после й се обадих от мобилния си телефон.

— Това е телефонният секретар на Джамила Хюз. Моля, оставете съобщение след сигнала.

По дяволите! Мразех тези машини. Все още не бях купил секретар у дома.

— Джамила, обажда се Алекс Крос. Обади ми се. Важно е. Моля те…

— Здравей, Алекс. Къде си? Как си? — Усетих, че се усмихва, и това ми изглеждаше ненормално заради емоционалното състояние, в което бях.

— Моля те, внимавай. — Довърших изречението си аз. Обясних й защо съм разтревожен. Накрая се наложи да призная най-лошото — че съм на улицата пред апартамента й.

— Ами тогава ела вътре, за бога — каза тя. Нямаше упреци, нито дори изненада в гласа й. — Мисля, че преувеличаваш. Може би. Но нека да го обсъдим. Да обсъдим всичко.

— Не, нека да изчакам тук отвън още известно време. Надявам се да не ме мислиш за превъртял. Този, който уби Бетси, постоянно ми се обажда по телефона след смъртта й. Мислителя може да е тук, в Сан Франциско. Той я уби точно след като приключихме разследването си. Детектив Кук беше убита след убийството на илюзионистите в Ню Орлиънс.

Това я накара да се замисли.

— Може би наистина смятам, че си малко луд, Алекс. Но разбирам защо. Виждам накъде биеш. Освен това съм трогната, че си дошъл тук, за да ме предпазиш. А и това, което се е случило с предишната ти партньорка, наистина ме плаши.

Чувствах се по-добре, като знаех къде е Джамила и че в момента говоря с нея. След като приключихме разговора, седях в колата си и наблюдавах улицата. Бях се научил да следвам инстинктите си през годините, дори и когато собственият ми разум ги отхвърляше, дори и когато всички останали ги отхвърляха. Не знам колко пъти бях мислил за убийството на Бетси Кавалиър и се бях питал кой е убиецът, но сега отново се задълбочих в това.

Останах още няколко часа. С Джамила говорихме по телефона още два пъти. Тя настояваше да се кача в апартамента й. Аз отказвах.

— Нека го направя по моя си начин. Джам.

Ставаше късно и започвах да се съмнявам в правотата си. Видях, че лампите в апартамента й изгаснаха. Браво на нея. Поне тя се държеше нормално.

Продължих да чакам. Нещо не спираше да ме яде отвътре — силно, настойчиво, интензивно. Нещо, с което не исках да се сблъскам. Следите си бяха там, но аз не бях пожелал да ги видя такива, каквито всъщност бяха. Бях предпочел да следвам „известните си инстинкти“. И ето докъде бях стигнал. Бях се провалил, и то от доста време насам.

И тогава го видях и всичко си дойде на мястото. Изведнъж пъзелът се изясни, всички парчета се наместиха. Не само убийството на Бетси, но и убийството на Казанова, отвличането на Кейт Мактиърнън — фактът, че той винаги успяваше да се движи една крачка пред мен.

Убиецът бе тук, на улицата на Джамила.

Мислителя беше тук, в Сан Франциско.

Бях сигурен и от това главата ми се замая от страх. Но също така се изпълних с невероятно разочарование, тъга, объркване. Имах чувството, че ще повърна.

Беше Кайл Крейг. Той наблюдаваше апартамента на Джамила. Следеше я като психопат, какъвто всъщност беше. Проклетият Мислител бе дошъл тук, за да я убие.

А сега как да го спра?

97.

— Джамила, будна ли си? — казах тихо и напрегнато. Усетих как ме побиват тръпки. Не можеше да стане по-лошо от това. Не откъсвах очи от Кайл. Той определено наблюдаваше сградата на Джамила. Дяволите да го вземат!

— Сега вече съм будна. Не, бях будна. Къде си, Алекс? Не ми казвай, че още си отвън. Моля те, не ми казвай това. Алекс, какво, по дяволите, става?

— Слушай ме внимателно. Мислителя е отвън пред вас. Виждам го. Мисля, че скоро ще се опита да влезе. Искам да се кача при теб и не искам той да ме види. Има ли заден вход?

После й казах кой е убиецът.

Тя избухна в гняв, предимно насочен към Кайл.

— Знаех, че нещо не е наред с този човек, но не очаквах да е толкова зле. Трябва да спрем този кучи син. Не ми пука за колко умен се мисли.

Тя ми каза къде да открия сервизния вход и после пожарната стълба, по която можех да стигна до нейния етаж. Бързо заобиколих сградата в сенките. Не мисля, че Кайл ме видя. Надявах се да не ме е забелязал. Но в крайна сметка той беше Мислителя.

Той беше умен, по-умен от всеки друг, срещу когото се бях изправял.

Имаше опит в наблюдението под прикритие, вероятно много повече от мен самия.

Той не допускаше грешки, поне досега не бе допуснал никакви.

Лесно открих задния вход на сградата и бързо се изкачих по стълбите. Опитвах се да се движа безшумно. Нямаше как да знам къде се намира Кайл в момента.

Когато стигнах до апартамента на Джамила, вратата беше отворена. Стомахът ми се сви и усетих, че ми се гади.

— Джамила?

Тя веднага надникна през вратата.

— Влизай. Добре съм, Алекс. Сега ние ще го пипнем, а не обратното.

Бързо влязох в апартамента, нарочно не светнахме никъде. Успях да различа дневната и кухнята, вратата към малката тераса. Еркерен прозорец с широк перваз за сядане. Нейният дом. Мястото, където той искаше да я убие. Надникнах навън — не видях Кайл на улицата. Той бе на ход.

Джамила не изглеждаше изплашена, само объркана и ядосана. Беше извадила служебния си револвер. Беше готова, каквото и да се случеше.

Не мисля, че бях осмислил напълно това, което се бе случило отвън. Всичко ми се струваше нереално, зрението ми бе замъглено. Усещах нервите си опънати до крайност. Кайл Крейг беше мой приятел. Бяхме работили по един куп случаи заедно.

— Защо той е навън, Алекс? — попита Джамила накрая. — Защо е дошъл за мен? Не мога да разбера това копеле. Какво съм му направила?

Взрях се в очите й, поколебах се секунда-две, после й отговорих:

— Той не е дошъл заради теб, поне не мисля, че е това. Заради мен е — това е между Кайл и мен. Станал съм част от неговите фантазии, от историята, която си развива всеки ден. Доказва колко по-добър е от мен. Трябва да докаже, че наистина е Мислителя.

98.

Мислителя вече бе направил следващия си ход, въпреки че знаеше, че това е само малка крачка в голямата схема на нещата. Беше се оттеглил. Намираше се на шест пресечки от апартамента на Джамила Хюз и стоеше на хълма до едно игрище. Оттук можеше да наблюдава сградата й, еркерния прозорец, малката тераса отстрани.

Това му харесваше — неоспоримото налагане на волята му, на егото му над света. Никой не се бе доближавал до това да го залови или дори да заподозре кой всъщност е той.

Сега Крос беше вътре и това правеше всичко или много трудно, или може би по-лесно. Скоро трябваше да вземе още едно решение. Дали да рискува всичко на този етап? Да промени всичко? От години живееше сложен двойствен живот. Правеше всичко, което пожелаеше, когато и където пожелаеше. Наслаждаваше се на свободата си, а колко други изобщо бяха опитвали този забранен плод? Той бе и полицаят, и престъпникът. Може би идваше време за промяна. Може би животът му бе станал прекалено безопасен, прекалено предсказуем. Кайл обожаваше лова — в това отношение беше като Казакова и Джентълмена, двама много талантливи убийци, които познаваше добре, единият действаше в Северна Каролина, другият — в Южна Калифорния. Беше открил, че е съгласен с Казанова, че мъжете са ловци по природа. Така че той ловуваше — мъже и жени — и се наслаждаваше да убива хора и от двата пола, но той отиваше една важна стъпка по-надалеч.

Той убиваше и техните убийци. Елиминираше съперниците си. Побеждаваше ги в собствената им игра.

Познаваше Казанова години преди вманиаченият отвратителен убиец да бъде заловен от него и доктор Крос. Беше си играл игрички на убийства с Казанова и Джентълмена. Целуни момичетата и ги накарай да плачат. Кайл дори се беше влюбил в една от жертвите — младата Кейт Мактиърнън. Все още си падаше по скъпата сладка Кейт. Беше толкова много неща за толкова много хора, беше играл толкова много роли и едва започваше.

Той бе Мислителя — но той също така бе помогнал да заловят мъжа, когото мислеха за Мислителя. Имаше ли по-добър пъзел от това?

Той бе неуловимият убиец в Балтимор, Синсинати, Роанок, Вирджиния, Филаделфия, докато тези градове и незначителните роли, които играеше в тях, не му омръзнаха. Той беше съпруг на Луиз, баща на Брадли и Вирджиния. Той се издигаше главоломно във ФБР, имаше само един сериозен проблем: вярваше, че най-после са по следите му. Беше сигурен — макар че, господи, какви глупаци бяха всички. Толкова много вълнуващи роли, толкова много пози, че понякога Кайл Крейг се чудеше кой всъщност е.

Сега играта с Алекс Крос трябваше да завърши. Изпитваше необходимост да дразни и измъчва Крос, да докаже, че е по-умен от него. И тогава самият той отиде твърде далеч. Случи се, когато уби Бетси Кавалиър, един от собствените му агенти. Всъщност убийството не можеше да се избегне. Кавалиър беше започнала да го подозира, докато преследваше Мислителя заедно с Крос. Трябваше да си отиде, да умре.

Същото се отнасяше и за Крос. Крос бе предан на приятелите си, доверчив и това бе най-голямата му слабост, най-същественият му дефект. Но Крос щеше да го залови, въпреки че още не го бе направил. Разбира се, инстинктът на Крос го бе довел тук, на пост пред дома на инспектор Хюз. Крос се нуждаеше да бъде добър човек, етичен полицай, защитник. Каква загуба на интелект. Колко жалко, че Крос не можеше да бъде още по-добър противник.

Крос го беше видял на улицата — така че какво следваше? Каквото и да следваше, то със сигурност бе отприщило адреналина в тялото му. Усещането бе превъзходно. Кайл знаеше, че разполага с малко време да обмисли действията си. Как да постъпи? Те бяха в апартамента на Хюз. Предимството бе на негова страна.

Той нямаше да го загуби, предимството си.

Направи следващия си ход.

99.

— Знаеш ли, Алекс, никога не съм го харесвала — каза Джамила, докато чакахме в сумрака на апартамента й. — Струваше ми се толкова студен, почти като робот. Казвам ти, той мрази жените. Веднага го усетих.

— Е, за съжаление аз пък наистина харесвах Кайл. Той е невероятно умен. Дори инсценираше, че Мислителя ми се обажда в моменти, когато бяхме двамата с него. Сега трябва да обмисля внимателно кой е той в действителност. При него не става въпрос за психоза, поне не мисля, че е така. Той е организиран. Очевидно умее да изработва сложни и прецизни планове. Като никога ми се иска да ми се обади.

— Внимавай какво си пожелаваш — каза Джамила.

Двамата с нея седяхме на пода до една етажерка в дневната. Имаше и пейка за коремни преси, нищо претенциозно, стар модел. По пода бяха разпръснати гирички от по два и половина и пет килограма. Имаше и списания и страници от „Кроникъл“.

Надявах се Кайл да не може да вижда какво става вътре в апартамента, да не си носи бинокъл. Или окуляр за нощно виждане, прикачен на някоя пушка. Знаех, че може да стреля добре, след като бях видял как се справи с Майкъл Алигзандър. Биваше го за много неща.

Все пак за всеки случай двамата с Джамила не се доближавахме до прозорците.

— Завива ми се свят само като си представя какво е направил досега. Чудя се дали някога ще узнаем всичко — каза тя.

— Ако го заловим, той ще иска да говори. Ще иска да се похвали с това, което е извършил. Ако ни нападне тази вечер, може би ще научим всичко още по-бързо.

— Мислиш ли, че знае, че си тук?

Въздъхнах, свих рамене.

— Вероятно знае, че съм тук. Може би това е вечерта, в която ще се разкрие. Знам едно: няма да направи това, което очакваме. Мислителя никога не го прави. Това е единственият твърд модел, който следва.

Обсъдихме дали да не се обадим по телефона за подкрепление, но Джамила реши, че така ще подплашим Кайл и той ще изчезне. Той искаше нас двамата, нали така? Това и щеше да получи. Още ли искаш да ме дразниш, копеле? Хайде! Направи го, Кайл!

Така че двамата си седяхме в мрака и се чувствахме едва ли не уютно. Накрая Джамила се пресегна и докосна ръката ми. И двамата се преместихме и се облегнахме един на друг. Чакахме.

— Поне е удобно — прошепна Джамила. — Не е като да висим някъде навън.

— У дома е най-добре, нали?

Беше малко преди четири, когато чухме шум отвън. Джамила се обърна и ме погледна. Вдигнахме пистолетите си.

За пръв път се сблъсквах с мисълта, че може да застрелям Кайл, човек, когото доскоро считах за приятел. Това чувство не ми харесваше. Не бях сигурен как ще реагирам и това ме плашеше.

Чухме леки стъпки по терасата. В известен смисъл се почувствах облекчен. Това бе откритото противопоставяне, което Кайл искаше. Той идваше. Предполагах, че историята, която представяше от толкова време, измисленият му живот в крайна сметка бяха надделели над истинския. Може би в момента бе в състояние на психоза. Това щеше да ни даде преимущество.

— Съвсем внимателно — прошепнах и докоснах ръката на Джамила. — Опитай да възприемеш ситуацията от неговата гледна точка. Кайл мисли, че може да се справи с нас, където си пожелае.

Зае се с ключалката бързо и умело. С минимално усилие. Осъзнах, че бе наблюдавал апартамента на Джамила продължително. Познаваше сградата достатъчно добре, за да мине по задното стълбище и после да се изкатери по металната пожарна стълба до терасата.

Ключалката на вратата към терасата щракна тихо. После не се случи нищо.

— Всичко е наред, ще се справим — прошепна Джамила. — Този път ще победим.

Чакахме в мрака близо до вратата. Накрая вратата се отвори, съвсем бавно. Кайл влезе вътре. Тръгна към нас, приведен ниско. Очевидно не виждаше къде се намираме, но ние го виждахме.

Ударих го с цялата си тежест, с пълна сила, с цялата мощ, която имах. Блъснах го силно в стената на дневната. Целият апартамент се разтресе. Книги и чаши изпопадаха на пода от близките полици. Изненадах се как тялото му не проби стената.

Забих лакът в брадата му с всичка сила. Стана ми по-добре. Кайл беше силен и жилав, но аз бях надъхан да го победя. Забих му едно късо дясно кроше, което размести челюстта му. После го ударих в слънчевия сплит. Изкарах му въздуха.

Щях да продължа да го удрям, но Джамила светна лампите в стаята. Главата ми пламна. Тялото ми затрепери.

Това не беше Кайл Крейг.

100.

— Наведи се, наведи се! Скрий се от прозорците! — извиках на Джамила.

Страхувах се, че може да я простреля с пушка с оптичен мерник. Може би Кайл беше някъде навън, вече знаех, че може да стреля. Джамила се наведе и залегна с лице към мен и към мъжа, когото бях нападнал. Той изглеждаше не по-малко объркан от мен. Кой, по дяволите, беше той? Какво се бе случило току-що? Кой беше този мъж и къде беше Кайл?

Джамила държеше револвера си насочен към гърдите му. Ръката й бе удивително стабилна. Носът му кървеше лошо от ударите, които му бях нанесъл. Той бе добре сложен, вероятно малко над трийсет годишен, с къса коса, чернокож с доста светла кожа.

В главата ми цареше пълен хаос.

— Кой, по дяволите, си ти? Кой си ти? — извиках на замаяния кървящ мъж на пода.

— ФБР — промълви той. — Аз съм федерален агент. Свалете оръжието си. Веднага.

Джамила също му крещеше:

— Аз съм от полицията на Сан Франциско, изобщо няма да си свалям оръжието, господинчо. Какво правиш в апартамента ми? — извика тя. Почти виждах какви мисли се въртят в главата й, определено не бяха приятни. — Отговаряй!

Той поклати глава.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Портфейлът ми е в задния ляв джоб. Имам значка и карта. Аз съм от ФБР, по дяволите!

— Не мърдай! — извиках му аз. — Може отвън да има някой въоръжен. Кайл Крейг ли те изпрати тук? — попитах аз.

Изражението на лицето на агента отговори на въпроса ми, но той отказа да потвърди или отхвърли предположението ми.

— Казах ви, не съм длъжен да отговарям на никакви въпроси.

— Длъжен си и още как! — натърти Джамила.

Направих единственото, което можех при дадените обстоятелства — обадих се на ФБР.

Четирима агенти от офиса на Бюрото в Сан Франциско пристигнаха в апартамента малко след пет сутринта. Продължавахме да стоим настрани от прозорците, въпреки че се съмнявах Кайл да е още наблизо. Съмнявах се да е изобщо в Сан Франциско. Мислителя винаги бе на крачка пред мен. Трябваше да се сетя, в известен смисъл се бях сетил, че той няма да направи това, което очаквахме.

През следващите няколко часа отчаяните агенти от ФБР се опитваха да се свържат с Кайл Крейг. Не можаха и това ги потресе. Започнаха по малко да вярват на историята ми, че може би Кайл е човекът, извършил поредица от убийства в течение на последните няколко години. Кайл бе изпратил агента в апартамента на Джамила и му бе наредил да влезе с взлом. Беше обяснил на агента, че някой е убил инспектор Джамила Хюз и че Алекс Крос е вътре.

После положението започна да се напича.

Аз бях този, който допринесе за това.

101.

В седем и половина сутринта получих телефонно обаждане от директора на ФБР Роналд Бърнс във Вашингтон. Бърнс говореше предпазливо и премерено, което ми подсказа, че има сериозни проблеми с Кайл. Все още бях объркан и разстроен, но прецених, че това са естествени и трезви емоции. Кайл Крейг беше лудият, не аз.

— Кажете ми всичко, което знаете, господин директор — казах аз. — Знам много за Кайл, но вие знаете неща, които не са ми известни. Кажете ми ги. Важно е да науча всичко.

Бърнс не ми отговори веднага. Последва дълга пауза. Познавах го достатъчно добре и знаех, че той е приятел на Кайл. Поне се беше смятал за такъв. Всички бяхме грешали толкова дълго. Бяхме измамени, предадени от човек, на когото се бяхме доверявали.

Накрая Бърнс заговори:

— Това вероятно датира от времето на случая „Целуни момичетата“. Може би и отпреди това. Знаеш, че Кайл е учил в университета „Дюк“. Познавал е Уил Рудолф — Джентълмена от студентските си години в „Дюк“. По време на разследването на онзи случай е възможно Кайл да е бил отговорен за смъртта на една репортерка от „Ел Ей Таймс“ — Бет Либерман. Тя е била на път да разкрие Уил Рудолф.

Затворих очи и поклатих глава. Бях помогнал при разрешаването на този случай. Знаех, че Кайл е учил в „Дюк“, но не и че се е познавал с Джентълмена, убиеца, който тероризираше Ел Ей. За кратко подозирах Кайл, но алибито му бе съвършено. Разбира се.

— Защо не са ми казали това? — попитах Бърнс. Опитвах се да разбера позицията на ФБР. Засега не можех.

— Започнахме да подозираме Кайл чак след убийството на Бетси Кавалиър. Но нямахме доказателства, дори и тогава. Не бяхме сигурни дали е възможно той да е убиецът, или е най-добрият агент в Бюрото.

— За бога, Рон, можехме поне да поговорим. Трябваше да поговорим. Е, сега той избяга. Трябваше да ми кажете. Надявам се сега поне да ми казвате всичко.

— Алекс, знаеш това, което знаем и ние. Може би дори повече. Надявам се ти да ни казваш всичко.

След като приключих разговора с Бърнс, се обадих на Сампсън във Вашингтон. Съобщих му последните новини и те напълно го втрещиха. Той беше преместил Нана и децата и те временно бяха напуснали къщата ни на Пета улица. Само Сампсън и аз знаехме къде се намират.

— Всичко наред ли е там? — попитах. — Всички ли са добре?

— Шегуваш ли се, Алекс? Нана е толкова ядосана, колкото не съм я виждал през живота си. Ако Кайл Крейг реши да я нападне, бих заложил пари, че ще надделее тя. Децата са много сладки. Не знаят какво става, но се досещат, че не е нещо хубаво.

Отново го помолих да бъде нащрек.

— Не ги оставяй и за минута, Джон. Връщам се във Вашингтон със следващия полет. Не знам как би могъл Кайл да ви открие там, но не го подценявай. Той е на свобода. Много е опасен. Поради някаква причина иска да ме унищожи, може би също и семейството ми. Ако разбера защо, може би ще успея да го спра.

— А ако не разбереш? — попита Сампсън.

Не отговорих на този въпрос.

102.

Отново трябваше да се сбогувам с Джамила Хюз и откривах, че всеки път раздялата с нея ставаше все по-трудна за мен. Бяхме преживели толкова много заедно за толкова кратко време. Накарах я да ми обещае, че ще бъде изключително внимателна, дори параноична през следващите няколко дни. Тя ми обеща. Най-после се качих на самолета за Вашингтон.

Мистериозните обаждания по телефона най-после бяха спрели, но това също бе плашещо и тревожно. Не знаех къде се намира Кайл и какво прави.

Още ли ме наблюдаваше? Дали ме бе проследил по някакъв начин до Вашингтон? Не трябваше да допускам подобни мисли в главата си, но не можех да ги прогоня.

Дали не ме наблюдаваше с бинокъл, докато вървях по тротоара към къщата на леля Тиа в Чапъл Гейт, Мериленд, на около двайсет и пет километра от Балтимор? Как би могъл да научи, че съм тук? Ами нали това му беше работата! Дали би могъл да се промъкне покрай Сампсън и мен? Не мислех, че е възможно. Но как можех да бъда напълно сигурен?

Децата се радваха на кратката си неочаквана ваканция. Леля Тиа открай време ги глезеше, също както глезеше и мен като дете.

— Нищо ново под слънцето — обича да казва тя, докато ви сервира прясно изпечен пай следобед или ви дава неочакван подарък. Нана проявяваше по-голямо разбиране, отколкото очаквах. Мисля, че й беше приятно да е с „малката си сестра“. Тиа бе по-млада от Нана — „само на седемдесет и осем“, но беше енергична, с много модерна външност и беше забележителна готвачка. Онази вечер двете с Нана приготвиха фантастична вечеря. Ядох така, сякаш се храня за последен път в живота си.

После с децата си играхме и говорихме до възмутително късно — единайсет часа, много след обичайното им време за лягане. Те не са идеални деца, но хубавите моменти с тях далеч надвишават лошите. Склонен съм да обръщам повече внимание на хубавите и защо не? Аз съм баща и обичам Деймън, Джени и малкия Алекс повече от живота си. Може би това също означава нещо.

Върнах се във Вашингтон на следващата сутрин. Екип агенти от ФБР бяха изпратени да охраняват семейството ми. Това бе типът внимание, което се надявах никога да не ни потрябва. Честно казано, то ужасно ме плашеше.

Същия следобед присъствах на едно съвещание във ФБР и научих, че повече от четиристотин агенти са ангажирани с издирването и залавянето на Кайл Крейг. Засега пресата не бе надушила нищо по въпроса и директорът Бърнс се надяваше това положение да не се промени. Аз също. Нещо повече, надявах се да заловим Кайл бързо и по възможност, преди той да убие още някого.

Но кого щеше да убие той? Кого щеше да избере за следващата си жертва?

103.

— Кристин, обажда се Алекс — казах аз. Стомахът ми бе на топка от нерви. — Съжалявам, че те безпокоя. Важно е, иначе нямаше да ти звъня. — Това беше самата истина. Бог ми е свидетел, никак не исках да й се обаждам.

— Добре ли е малкият Алекс? — попита тя. — Да не би нещо с Нана?

— Не, не. Всички са добре. — Това бе полуистина.

Последва кратко неловко мълчание. Преди време двамата с Кристин бяхме сгодени и планирахме да се оженим. Тя развали годежа ни, защото не можеше да понесе начина ми на живот на детектив от отдел „Убийства“. Твърде много лоши преживявания, също като това в момента.

— Алекс, това е някоя лоша новина, нали? Джефри Шейфър ли? Върнал се е в страната ли? — попита тя. Звучеше изплашено и я разбирах добре. Джефри Шейфър я беше отвлякъл.

— Не, не е свързано с Шейфър.

Разказах й за Кайл Крейг. Тя го познаваше, харесваше го и усетих, че новината я потресе. Вече бе достатъчно наранена от чудовищата, с които се сблъсквах покрай работата си. Не можеше напълно да ми прости за това и не я винях. Понякога не можех и сам да си простя. Разговорът с Кристин ми напомни колко много я бях обичал. Може би още я обичах.

— Има ли някое сигурно място, където можеш да отидеш за известно време? Важно е да отидеш там — казах й. — Много съжалявам, че те карам да правиш това. Но Кайл е изключително опасен, Кристин.

— О, Алекс. Дойдох чак тук, за да бъда в безопасност. Чувствах се в безопасност, а сега ти се връщаш в живота ми.

Каза, че ще отседне у някого, на когото може да се довери, неин приятел. Помолих я да не казва по телефона къде и при кого отива. Когато затваряше, я чух, че плаче. Чувствах се толкова виновен заради нея, толкова ужасно заради това, което се бе случило. Обаждането бе съживило всичко, което не бе наред в отношенията ни.

После позвъних на Джамила. Извинението ми бе, че исках да й напомня да бъде много предпазлива — дори и сега. Но мисля, че просто исках да поговоря с нея. Тя бе толкова вътре в тази история. За съжаление беше излязла, когато я потърсих. Оставих й съобщение, че се тревожа за нея и я моля да внимава много.

Продължих да се обаждам на хора, които ми бяха близки. Говорих с всички, за които се сетих, че са имали някакъв контакт с Кайл.

Предупредих приятелите си детективи — Раким Пауъл и Джером Търман, от вашингтонската полиция. Съмнявах се Кайл да опита да ги нападне, но не можех да бъда сигурен.

Обадих се на един журналист от „Вашингтон Поуст“, Закъри Скот Тейлър. Зак беше един от най-добрите ми приятели във Вашингтон. Той искаше да ме интервюира, но му казах да не идва. Кайл ревнуваше заради историите, които Зак бе публикувал за мен. Това поне ми го беше казал. Поради някаква причина той не харесваше Зак.

— Положението е много сериозно — казах на Зак. — Не подценявай този човек, той е луд. Ти си в черния му списък и това не е никак безобидно.

Обадих се на агентите от ФБР Скорс и Райли, които бяха работили с мен по отвличането на Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг. Те знаеха, че Кайл е обявен за издирване, но не се тревожеха за собствената си безопасност. Убедих ги, че грешат.

Позвъних на племенницата си Наоми, която бе отвлечена от Казанова. Наоми практикуваше право в Джаксънвил, Флорида. Живееше с един добър мъж на име Сет Самюъл Тейлър. Двамата планираха да се оженят по-късно през годината.

— Той обича да съсипва щастието на другите хора — казах на Наоми. — Внимавай много. Знам, че можеш да се пазиш.

Позвъних и на Кейт Мактиърнън в Северна Каролина. Спомних си вечерята с нея и Кайл неотдавна. Дали в нея имаше някакво по-дълбоко значение от това, което бе видимо на повърхността? Можеше ли човек да бъде сигурен с Кайл? Кейт обеща да се пази и ми напомни, че има черен колан по бойни изкуства. Кайл винаги бе харесвал Кейт и аз й напомних това. Всъщност колкото повече говорех с Кейт, толкова повече се тревожех за нея.

— Не рискувай по никакъв начин, Кейт. Кайл е най-побърканият човек, когото познавам.

Обадих се на Санди Грийнбърг, моя добра приятелка от Интерпол, която бе работила с Кайл по няколко случая. Тя се шокира от новината, че Кайл е убиец. Обеща да бъде особено внимателна, докато той не бъде заловен, освен това предложи да помогне, ако може.

Кайл Крейг бе жесток, безсърдечен убиец.

Бивш мой партньор, мой приятел или поне така си бях мислил.

Все още не можех да повярвам. Не напълно. Опитах да съставя списък на евентуалните жертви на Кайл.

Осъзнах, че съставям списъка от моя гледна точка, която надали съвпадаше с неговата. Опитах да съставя друг списък.

Седях в празната къща на Пета улица и се чудех какъв може да бъде следващият му ход. Това ме побъркваше, чувствах се така, сякаш бягах в кръг.

Кайл бе способен на всичко.

104.

Той най-после се обади отново.

— Убих ги и не изпитвам нищо. Абсолютно нищо. Но ти ще изпиташ, Алекс. В известен смисъл ти си виновен за смъртта им. Никой, освен ти. Дори не исках да ги убивам, но се налагаше. Така трябваше да продължи историята. Вече всичко е извън контрол. Признавам си.

Ужасяващото признание дойде в пет и петнайсет сутринта. Бях спал около три часа, когато телефонът иззвъня. Паника скова тялото ми. Сърцето ми биеше толкова силно, че можех да го чуя.

— Кого си убил? — попитах Кайл. — Кажи ми. Кого? Кажи ми!

— Какво значение има? Те са мъртви. Хора, на които държиш. Вече не можеш да направиш нищо — освен да ме заловиш. Навярно мога да ти помогна. Нали това искаш да чуеш? Така ще стане ли по-интересно за теб? Ще стане ли справедливо? — Той се разсмя неконтролируемо. Боже, никога не го бях виждал да губи контрол.

Оставих го да продължи. Това искаше той, от това се нуждаеше, нали?

Кого беше убил Кайл? О, боже, кой беше мъртъв? Беше пролял кръвта на повече от един човек.

— Винаги сме работили в екип. В известен смисъл това ще бъде мигът на върховното ми тържество — да се заловя сам. Всъщност съм си мислил за това. Фантазирал съм си. Какво по-добро предизвикателство би могло да има? Не мога да се сетя. Аз срещу самия себе си. — Той отново се разсмя.

Наложи се да се насиля да не го питам отново кого е убил. Това само щеше да разгневи Кайл. Сигурно щеше да затвори. Но мислите ми препускаха. Бях ужасно изплашен. Кристин? Кейт? Джамила?

Някой от ФБР? Кой? О, боже, кой? Имай милост, съжали ме. Покажи ми, че си човек, копеле такова.

— Аз не съм висококвалифициран психолог като теб, но ето ти теорията на един аматьор — каза Кайл. — Мисля, че цялата тази работа с гнева може да е съперничество между двама братя. Възможно ли е? Знаеш ли, Алекс, аз имах по-малък брат. Той се появи, когато едиповият ми комплекс бе достигнал връхната си точка, бях едва на две години. Той ме измести от вниманието на майка ми и баща ми. Провери това, Алекс. Консултирай се с Куонтико. Може да е важно.

Беше толкова спокоен и ми се присмиваше — като детектив и като психолог.

Ръцете ми започнаха да треперят. Беше ми писнало.

— Кого уби този път? — извиках в телефона. — Кого?

Кайл разби сърцето ми. Разказа ми подробно за убийствата, които бе извършил току-що. Бях сигурен, че ми казва истината.

После затвори още докато го псувах яростно.

След минути бях в колата си, със замъглени очи, вцепенен, бързах през Вашингтон към ужасната сцена на престъплението му.

105.

Не, не, не!

Не бях очаквал това. Все едно ми бяха забили нож в сърцето и го въртяха, докато аз пищях от болка. Кайл ме бе наранил жестоко и искаше да повярвам в още нещо: това, което следва, е още по-лошо. Това е само началото.

Стоях мълчалив и вкаменен в спалнята на Зак и Лиз Тейлър. Очите ми бяха замъглени от сълзи. Двама от най-скъпите ми приятели бяха мъртви. Бях идвал в къщата им десетки пъти — на партита, на вечеря или просто да си поговорим късно вечерта. Зак и Лиз ни бяха посещавали на Пета улица много пъти. Зак беше кръстник на малкия Алекс.

Единствената ми утеха бе, че беше умрял бързо. Вероятно Кайл се е тревожел да не го заловят. Знаел е, че трябва бързо да се измъкне от апартамента им.

Каквато и да бе причината, бе убил семейство Тейлър с два единични изстрела в главата. Не си бе направил труда да обезобрази телата. Посланието му беше ясно. Това не е заради тях.

Това е между нас двамата.

Зак и Лиз Тейлър не означаваха нищо за него. Може би това бе най-ужасното от всичко. С каква лекота убиваше. Колко много желаеше да ме нарани.

Това бе само началото.

Щеше да стане по-лошо.

Нямаше следи от ярост или някакви други силни чувства. Почти имах усещането, че щом е влязъл в спалнята им, се е разколебал. О, Кайл, Кайл, имай милост.

Водех си мислени бележки — нямаше нужда да си записвам нищо. Знаех всяка ужасяваща подробност наизуст. Нямаше да ги забравя, докато бях жив.

Изстрелите бяха отнесли главите им отстрани. Насилих се да ги погледна. Помнех колко влюбени ми се струваха Лиз и Зак винаги. Веднъж Зак ми беше казал: „Лиз е единственият човек, с когото ми е приятно да съм на дълго пътуване с кола“. Това бе неговото мерило. Никога не свършваха нещата, които двамата имаха да си кажат един на друг. Чувствах се абсолютно празен, докато се взирах в труповете им. Вече ги нямаше. Каква ужасна загуба, какво ужасно представление.

Минах покрай телата им, за да стигна до големия прозорец, който гледаше към улицата. Чувствах се нереално. Видях мигащия надпис на „Кафе Лотрек“, което сега бе затворено. Замислих се за Кайл, който бягаше, какво си мислеше, къде се бе отправил.

Исках да го заловя, да го спра. Не, исках да убия Кайл. Исках да го нараня по най-ужасния възможен начин.

Някой от екипа криминолози се приближи до мен, сержант на име Ед Лайл.

— Съжалявам за загубата ви. Какво искате да направим, детектив Крос? Готови сме да започнем работа.

— Скицирайте, заснемете с видео, с фотоапарат — казах на Лайл. Но всъщност нищо от това не ми трябваше. Не ми трябваха повече запечатани образи, нито дори доказателства.

Знаех кой е убиецът.

106.

Прибрах се вкъщи към един часа по обяд. Трябваше да поспя, но не можех да понеса повече от два-три часа бездействие. Станах и обиколих цялата къща.

Крачех от стая в стая. Трябваше да предотвратя някаква ужасна трагедия, но не знаех откъде да започна. Списъкът с възможните жертви на Кайл постоянно се въртеше в главата ми: семейството ми, Сампсън, Кристин, Джамила Хюз, Кейт Мактиърнън, племенницата ми Наоми, семейството на Кайл.

Не можех да прогоня образа на убитите Зак и Лиз от главата си. Те бяха екзекутирани в разцвета на живота си заради мен. Накрая успях да повърна и това бе най-голямото облекчение, което изпитах през онзи ден. После ударих огледалото в банята с дланта си и едва не го счупих.

Кайл винаги бе на крачка пред мен, нали? Това продължаваше от много години. Беше такова невероятно копеле.

Бе абсолютно уверен в способностите си, включително и в умението си да ни избяга по всяко време. Какво следваше? Кого щеше да убие? Кого? Кого?

Как успяваше да изчезне след убийствата? Как успяваше да се потопи и стане невидим, когато толкова много хора го търсеха?

Той имаше пари — беше се погрижил за това, докато изпълняваше ролята на Мислителя. Така че какво следваше да направи?

Работих на компютъра си до късно вечерта, доста след полунощ. Компютърът бе до прозореца на спалнята ми. Дали той стоеше отвън и ме наблюдаваше? Не мислех, че дори Кайл би поел такъв риск. Но как можех да отпиша която и да е възможност?

Той бе способен на широкомащабно масово убийство. Ако такъв бе планът му, къде щеше да нанесе следващия си удар? Вашингтон? Ню Йорк? Ел Ей? Чикаго? Родния му град — Шарлът, Северна Каролина? Може би някъде в Европа? Лондон?

Беше ли семейството му в безопасност — жена му, синът и дъщеря му? Едно лято бяхме прекарали ваканцията си заедно. Бях гостувал в дома им във Вирджиния няколко пъти през годините. Жена му Луиз ми бе добра приятелка. Бях й обещал да заловя Кайл жив, ако с възможно. Но сега се чудех — исках ли да удържа обещанието си? Какво щях да правя, ако откриех Кайл?

Той можеше да посегне на собствените си родители, особено след като винеше баща си за поведението си. Уилям Хайлънд Крейг бе генерал от армията, после председател на управителните съвети на две от 500-те най-големи компании, чиито офиси се намираха в района на Шарлът. В наши дни той изнасяше лекции срещу хонорар от десет до двайсет хиляди долара, беше в десетина борда на директорите. Той пребивал Кайл като момче, възпитавал го безсърдечно, подклаждал омразата му.

— Съперничество между братя? Кайл сам го бе споменал. Той се бе конкурирал постоянно с по-малкия си брат до смъртта му през 1991-а. Дали Кайл не бе убил Блейк? Смяташе се, че Блейк е загинал при нещастен случай по време на лов. Ами по-големият му брат, който още живееше в Северна Каролина?

Дали не възприемаше и мен като свой по-малък брат? Дали Кайл не виждаше в мен Блейк? Той се състезаваше с мен и се опитваше да ме контролира още от самото начало. Жените в моя живот може би представляваха заплаха за него, краен вариант на братското съперничество. Затова ли бе убил Бетси Кавалиър? Ами Морийн Кук в Ню Орлиънс? И Джамила?

Отбелязах си внимателно да обмисля и очертая един особен ъгъл, триъгълник на дисфункционалното семейство, в който присъствахме аз и Кайл.

Една крачка пред мен.

Поне досега.

Ако нападнеше родителите или брат си, щяхме да го заловим. Агенти от Бюрото ги охраняваха много внимателно.

Кайл знаеше това. Той не би направил нещо глупаво — а само жестоко и отвратително.

Една крачка пред мен.

Това, изглежда, бе ключът за измисления свят на Кайл, поне така както го разбирах засега. Той нямаше да предприеме очевидните ходове. Щеше да отиде поне един ход или дори два по-далече от тях. Но как успяваше да ме изпреварва — особено сега? Напоследък в главата ми се въртеше една много неприятна мисъл. Може би някой във ФБР му помагаше — може би Кайл имаше партньор.

Най-после се унесох в сън, когато телефонът в спалнята ме събуди.

Беше три часът през нощта. Дяволите да го вземат. Той никога ли не спи?

Вдигнах и веднага прекъснах, после изключих телефона от розетката.

Без повече телефонни закачки, Кайл. Майната ти!

Сега аз определях правилата. Това беше моята игра, не неговата.

107.

Сутринта изпих твърде много кафе и се замислих за последния случай, по който бяхме работили заедно: Даниъл и Чарлз, Питър Уестън, братята Алигзандър. Какво значение имаше той за фантазиите на Кайл? Зловещата история, която той развиваше, включваше и двама ни. Той ме бе привлякъл в разследването, после го бе използвал, за да ме контролира. Дотук ли свършваха нещата за него и мен?

Продължавах да опитвам да сглобя пъзела от гледна точка на психологическата обосновка. Може би останалото произтичаше от това. Може би. С Кайл нищо не бе сигурно. Ако той забележеше някакъв ясно очертан модел, щеше да го наруши, ако разбереше собствената си патология, а може би я разбираше, щеше да се възползва и от нея като свое преимущество.

Към обяд се обадих на по-големия брат на Кайл, Мартин, рентгенолог, който живееше в Шарлът — там, където смятахме, че Даниъл и Чарлз бяха започнали серията от убийства. Дали Кайл не бе поддържал някаква предишна връзка с тях? Възможно ли бе това?

Мартин Крейг се опита да ми помогне, но накрая призна, че не е разговарял с брат си от десет години.

— Видяхме се на погребението на брат ми Блейк — каза Мартин. — Това бе последната ни среща. Не харесвам брат си, детектив Крос. Той не ме харесва. Не знам дали изобщо харесва някого.

— Баща ви бил ли е особено строг с Кайл? — попитах Мартин.

— Кайл винаги го е твърдял, но да ви кажа истината, не съм видял такова нещо. Нито пък майка ни. Кайл обичаше да си измисля истории. В тях винаги се представяше за големия герой или окаяната жертва. Майка ми казваше, че егото на Кайл е по-малко само от това на бог.

— Вие какво мислехте за това? За преценката на майка ви за Кайл?

— Детектив Крос, брат ми не вярваше в Бог и не вярваше, че има някой по-велик от него.

Лайтмотивът в отношенията между тримата братя бе съперничеството и Кайл бе смятал, че Мартин и Блейк печелят в очите на родителите им. Кайл бе успял да намери място в гимназиалния отбор по баскетбол, но Мартин бе поставил рекорда на окръга за най-голям брой постигнати точки, освен това свирел на китара в една местна група и имал завиден социален живот. В местния вестник веднъж публикували статия за тримата братя баскетболисти, но в нея пишело главно за Блейк и Мартин. И тримата учили в университета „Дюк“, но после Мартин и Блейк били приети да следват медицина. Кайл станал адвокат, избор, който баща му открито не одобрявал. Кайл ми беше говорил за съперничеството между братята и може би започвах да разбирам отчасти произхода на измисления му свят.

— Мартин — попитах накрая, — възможно ли е Кайл да е убил брат ви Блейк?

— Блейк умря при инцидент по време на лов — поне така се твърди — каза Мартин Крейг. — Детектив Крос, брат ми Блейк бе невероятно отговорен и внимателен човек, почти толкова внимателен, колкото Кайл. Той не се е застрелял по погрешка. Дълбоко в сърцето си съм убеден, че Кайл има нещо общо с това. Затова не съм говорил с него от десет години. Брат ми е Каин. Убеден съм, че е убиец, и искам да го видя наказан за това. Искам да видя как изпращат брат ми на електрическия стол. Това заслужава той.

108.

Нищо не започва тогава, когато си мислим. Постоянно си спомнях, че Кайл поемаше почти всички телевизионни и печатни интервюта след залавянето на Питър Уестън в околностите на Санта Крус. Той жадуваше за похвалите. Искаше да бъде звездата, единственият. В известен смисъл бе точно това, най-ярката звезда от всички.

Хрумна ми една идея какво да направим, нещо провокативно, което щеше да подразни Кайл. Свързах се с ФБР и обсъдих идеята си с директора Бърнс. Той също я хареса.

В четири часа следобед в сградата на ФБР бе свикана пресконференция. Директор Бърнс говори кратко и след това ме представи. Бърнс заяви категорично, че аз ще участвам в издирването, докато Кайл Крейг не попадне в ръцете на закона, и че Кайл несъмнено ще бъде заловен.

Бях облечен с черно кожено яке и го бях закопчал, когато пристъпих пред микрофоните. Държах изпълнението ми да бъде абсолютно убедително. Исках да изглеждам самоуверен. Да изглеждам като звезда. Не Кайл беше звездата, а аз. Аз бях тръгнал по петите му. Не той по моите. Той беше плячката.

Чуваше се обичайното механично бръмчене на камерите и постоянното проблясване на светкавиците, готовите да ме засипят с въпроси репортери, вперили циничните си очи в мен, очакващи отговори, които не можех да им дам. Това доста опъна нервите ми.

Гласът ми бе тържествен и самоуверен, доколкото можеше.

— Казвам се Алекс Крос. Аз съм детектив от отдел „Убийства“ във вашингтонската полиция. Работил съм в тясно сътрудничество със специален агент Кайл Крейг през последните пет години. Познавам го изключително добре. — Споменах някои подробности от съвместната ни работа в миналото. Опитах се да звуча помпозно и надуто. Докторът по психология, който работи като детектив. — Кайл доста помогна при разкриването на няколко убийства. Той бе компетентен помощник, отлична подкрепа за мен. Бе прекалено амбициозен и се трудеше неуморно. Ние ще го заловим скоро, но, Кайл, ако ме чуваш, където и да си, слушай ме внимателно. Предай се. Мога да ти помогна. Винаги съм успявал да ти помогна. Ела при мен и се предай. Това е единственият ти шанс.

Замълчах, като продължих да гледам право в камерите. После бавно се отдръпнах назад от микрофоните. Навсякъде примигваха светкавици. Сега се отнасяха с мен като със звезда. Точно както се бях надявал.

Директорът Бърнс каза още няколко думи за обществената безопасност и мащабността на издирването. Благодари ми многословно за участието. Докато стоях до него, продължавах да гледам право в камерите. Знаех, че Кайл ще ме види. Бях сигурен, че тази част от изпълнението ми ще го вбеси.

Изпращах на Кайл ясно послание и предизвикателство.

Ела и ме хвани, ако можеш. Вече не си Мислителя, сега аз съм силният.

109.

Сега трябваше да чакам.

Посетих Нана и децата рано на следващата сутрин.

Леля Тиа има малка къщичка, боядисана в жълто и с бели алуминиеви капаци на прозорците. Намира се на тиха уличка в Чапъл Гейт. Леля ми определя мястото като „провинция“. Докато карах към къщата, не забелязах следи от присъствието на ФБР, което беше добър знак. Добре се справяха с работата си.

Специалният агент, който отговаряше за охраната на семейството ми, се казваше Питър Швайцер. Имаше отлична репутация. Швайцер ме посрещна на входната врата и ми представи други шестима агенти, които се намираха вътре в къщата на Тиа.

Когато най-после се уверих в надеждността на охраната, отидох да видя Нана и децата.

— Здравей, тате! Здрасти, татко! Здравей, Алекс. — Всички се радваха да ме видят, дори и Нана. Тъкмо закусваха в кухнята и Тиа бе заета да прави палачинки и да пържи наденички. Тя протегна ръце да се прегърнем, после всички се скупчиха отгоре ми и не искаха да ме пуснат. Трябва да си призная, че това ми беше приятно, имах нужда от тези прегръдки.

— Не могат да ти се наситят, Алекс — засмя се Тиа и плесна с ръце, както правеше винаги.

— Защото не го виждаме достатъчно често — подразни ме Деймън.

— Много скоро ще приключим този случай — казах аз, надявайки се да е вярно, макар да не бях напълно убеден. — Поне вие си прекарвате чудесно — засмях се аз и прегърнах отново Тиа.

Закусих с тях и останах в къщата на леля си малко повече от час. През цялото време не млъкнахме нито за миг, но само веднъж споменахме сегашната сложна и плашеща ситуация.

— Кога ще можем да се приберем вкъщи? — попита Деймън.

Всички впериха погледи в мен в очакване на отговора ми. Дори малкият Алекс ме гледаше.

— Няма да ви лъжа — казах накрая. — Трябва първо да заловим Кайл Крейг. После ще можем да се приберем у дома.

— И ще бъде както преди? — попита Джени.

Разпознах коварния въпрос.

— Още по-хубаво от преди — казах й. — Скоро ще направя някои големи промени. Обещавам ви.

110.

Потеглих за Шарлът, Северна Каролина, с полета от Вашингтон в десет часа. Отивах там, за да се срещна с членовете на семейство Крейг. Може би и Кайл беше там. Това нямаше да ме изненада.

Баща му Уилям Крейг бе предпочел да не си бъде вкъщи, когато пристигнах в имението, където Кайл и братята му бяха израснали. Къщата бе от камък и дърво и бе разположена в ранчо от над сто и шейсет декара пасбища за отглеждане на коне. Някой от персонала ми спомена, че давали над петнайсет долара на метър само за боядисването на белите огради около пасбищата.

Говорих с Мириам Крейг на задната веранда, която гледаше към градини с диви цветя и каменист поток. Тя владееше напълно емоциите си, което ме изненада, макар че може би не би трябвало. Госпожа Крейг ми разказа доста за семейството си.

— Двамата с бащата на Кайл нямахме никаква представа, дори не сме подозирали за тази тъмна страна на характера му, ако тези ужасни обвинения са истина — каза тя. — Кайл винаги е бил дистанциран, резервиран, интроспективен, така да се каже, но не е правил нищо, което да ни подскаже, че може да е толкова дълбоко разстроен. Справяше се добре в училище, беше добър спортист. Кайл дори свири на пиано, и то чудесно.

— Не съм знаел, че свири на пиано — казах аз, като си спомних, че Кайл често коментираше моите умения на пианото. — Вие с баща му казвахте ли му, че сте доволни, че се справя толкова добре — в училище например? В спорта? Подозирам, че момчетата се нуждаят да чуват такива похвали доста повече, отколкото ние осъзнаваме.

Госпожа Крейг се засегна.

— Той изобщо не искаше да ги слуша. Казваше: „Знам“ и отказваше да говори с нас. Сякаш го разочаровахме, че му казваме нещо очевидно.

— Братята му по-добре ли се справяха от него в училище?

— По отношение на оценките — да, но и тримата бяха отлични ученици. Повечето учители казваха, че Кайл е по-задълбочен. Мисля, че той имаше най-висок коефициент на интелигентност — сто четирийсет и девет, ако си спомням правилно. Той съзнателно не се стараеше еднакво по всички предмети. Беше много упорит и с много силна воля още от съвсем малък.

— Но не е имало очевидни признаци за някакво сериозно психическо разстройство?

— Не, детектив Крос. Повярвайте ми, мислих много по този въпрос.

— Бащата на Кайл на същото мнение ли е?

— Точно снощи говорихме за това. Той споделя мнението ми. Просто е прекалено разстроен, затова предпочете да не присъства на срещата с вас. Бащата на Кайл е горд и е добър човек. Уилям Крейг е много добър човек.

След това отидох да се срещна с брата на Кайл. Говорих с доктор Крейг в една боядисана в бяло заседателна зала в шарлътската клиника, на която той бе един от собствениците.

— Според мен Кайл бе хаплив и много жесток. Знам, че и Блейк беше на същото мнение — призна ми той, докато пиехме чай.

— Жесток в какъв смисъл? — попитах аз.

— Не жесток към разни дребни животни или нещо очевидно от този род — или жесток към хората. Всъщност Кайл обичаше животните. Но той проявяваше тази жестокост в училище. И словесна, и физическа. Беше истински гадняр. Никой не го харесваше. Доколкото си спомням, нямаше близки приятели. Това е странно, не мислите ли? Кайл никога не е имал дори и един близък приятел. Нека ви кажа още нещо. От десети клас нататък Кайл спеше в гаража по настояване на баща ни, защото се държеше толкова неприятно, че никой не го понасяше.

— Това ми се струва малко крайно — отбелязах аз. Нищо, което знаех досега, не бе толкова важно като информация. Кайл никога не бе споменавал за това наказание. Нито пък госпожа Крейг. Тя само ми беше казала, че бащата на Кайл бил добър човек, каквото и да означаваше това.

— Не мисля, че е било крайно, детектив Крос. Мисля, че беше справедливо и че той заслужаваше нещо далеч по-крайно. Кайл трябваше да бъде изхвърлен от къщи, когато бе на около тринайсет години. Брат ми беше истинско чудовище и очевидно все още е такъв.

111.

Кой щеше да бъде следващата жертва на Кайл? Това бе въпросът, който ме бе обсебил в момента. Не можех да престана да мисля за него. Когато се прибрах вкъщи същата вечер, започнах да се питам дали да не замина за Сиатъл. Имах лошо предчувствие. Всъщност имах много лоши предчувствия. Дали да отида там? Щеше ли Кайл да нападне Кристин Джонсън? Той знаеше как да нанесе удара си, така че да ме заболи най-много. Кайл ме познаваше твърде добре — а очевидно аз не познавах Кайл въобще.

Щеше ли да потърси Кристин? Или пък Джамила? Мислех ли така, както би мислил Кайл?

Една крачка пред мен.

Дяволите да го вземат, дано се провали вдън земя!

Може би щеше да атакува направо мен, може би просто трябваше да си стоя у дома, на Пета улица, и да го чакам да се появи.

Въпросът изгаряше в главата ми. Какво пропускахме всички, които търсехме Кайл? Какво искаше той повече от всичко друго? Какво го мотивираше? Кой беше в списъка на набелязаните за жертви от Кайл — освен мен?

Кайл искаше да налага волята си, но освен това той копнееше за най-изтънчени и забранени удоволствия. В миналото движещи сили за него са били сексът, изнасилването, парите — милиони долари, отмъщение срещу тези, които той мразеше.

В един и половина през нощта най-после си легнах, но — каква изненада — не можах да заспя. Виждах лицето на Кайл всеки път щом затворех очи. Изглеждаше самодоволен и уверен. Той бе най-арогантното човешко същество, което бях срещал. Вероятно и най-злото. Замислих се за всичко, което бяхме преживели заедно, за дългите ни философски разговори, всичко, което можех да си спомня. Светнах нощната лампа и си нахвърлих някои бележки. Кайл действаше методично и логично, но пък той можеше да ме изненада с тактика или стратегия, която изобщо не се вписваше в схемите. Замислих се за нападението в Санта Крус. Струваше ми се, че е минала цяла вечност от вампирските убийства. Той беше пожелал да участвам в разследването им — за да мога да го видя как се проявява като герой. Това бе същественото, нали? Той се нуждаеше да видя колко е добър. Искаше лично да убие Питър Уестън.

Изведнъж един въпрос изскочи в главата ми. Много добър въпрос.

Къде не бе успял да наложи волята си той?

Какви бяха най-тъмните фантазии на Кайл? Какви бяха мечтите му? Тайните му желания? Какво в миналото го бе разстроило?

Най-лошото все още предстоеше, нали така? Убийството на Зак и Лиз Тейлър бе само началото за него. Щеше ли да продължи с кървавата серия?

И тогава си спомних една фантазия, която Кайл бе споделил с мен една нощ, след като бяхме приключили разследването на един от най-тежките случаи. Спомних си нещо, което беше казал, и повече не можех да мисля за нищо друго.

Грабнах телефона и започнах да набирам един извънградски номер. Надявах се да не съм закъснял. Мислех, че зная кого се кани да убие Кайл.

О, не, Кайл! За бога, не!

112.

Може би просто полудявах. Шофирах почти шест часа по магистрала I-95, пътувах към Нагс Хед, Северна Каролина. Постоянно нервно превключвах станциите, за да не ми се доспи. Мислех си, че Кайл не иска това да приключи — той се забавляваше твърде много, къпеше се в слава.

Бях идвал в тази част на Северна Каролина и преди — с Кейт Мактиърнън. Кайл също бе идвал тук. Опитвахме се да заловим един убиец садист, наречен Казанова. Той бе отвлякъл и държал като заложнички осем жени в горите край Чапъл Хил, Северна Каролина. Кайл бе част от екипа ни или поне така смятах тогава. Но Кайл всъщност е бил и партньор на Казанова в убийствата. Знаех, че това е вярно.

Стигнах до Аутър Банкс точно преди да се спусне нощта. Карах към океана, спомнях си странни подробности: лепкавите кифли от пазара в Нагс Хед, дългите ми разходки с Кейт Мактиърнън по Кокина Бийч; очарователните, почти неестествено живописни брегове в парка Джокей Ридж. Спомнях си колко много се възхищавах на Кейт. Все още бяхме добри приятели с нея, чувахме се поне два пъти месечно. Тя изпращаше интересни подаръци на децата ми за Коледа и рождените им дни. Кейт работеше в Регионалния медицински център в Кити Хоук и живееше с един местен собственик на книжарница, за когото й предстоеше да се омъжи. Домът им бе в Нагс Хед, само на няколко километра разстояние.

Кайл очевидно не бе никак безразличен към Кейт Мактиърнън. Беше го загатвал нееднократно: „Бих могъл да се влюбя в това момиче, ако ги нямаше Луиз и децата. Може би трябва да ги изоставя заради Кейт. Тя може да ме направи щастлив. Кейт би могла да ме спаси“.

Той беше идвал на гости на Кейт в Нагс Хед. Мисля, че той бе дошъл, за да я наблюдава. Според мен не му даваше мира мисълта, че не може да я има, че никога няма да може да я има. Освен това той знаеше колко много държа на Кейт.

Кайл бе тук, дали? Или щеше да дойде.

Бях предупредил Кейт, но докато шофирах, й се обадих отново и категорично настоях тя да се махне от Нагс Хед. Не ме интересуваше колко добра е станала на карате и колко черни колана е събрала. Аз щях да се настаня в дома й. Мислех, че Кайл също ще се появи. Според мен вече не му стигаше само да я наблюдава от разстояние. Ако дойдеше тук, то щеше да бъде, за да я убие.

Поех си дълбоко дъх, когато най-после навлязох в градчето. Изглеждаше ми толкова познато, спокойно и красиво, сякаш нищо лошо не би трябвало да се случи в Нагс Хед.

Най-лошото тепърва предстои, повтарях си мислено. Ето защо той уби първо Зак и Лиз Тейлър. С тях той определи модела. Семейство Тейлър бяха само началото. Предупреждение за това, което предстоеше.

Карах по един тесен павиран път, който се виеше покрай брулените от вятъра пясъчни дюни. Оглеждах се за Кейт. Номер 102 беше двуетажна къща на плажа. Много странна и стилна, точно като Кейт Мактиърнън. Ако Кайл направеше нещо на Кейт, никога нямаше да си го простя.

На покрива се вееше шотландското знаме и това също бе типично за Мактиърнън. Както бях помолил, шестгодишното й волво бе паркирано на алеята пред къщата, лампите в къщата светеха като фар, който да ме насочва — може би насочваха и Кайл.

Всичко ми се струваше сюрреалистично. Нервите ми бяха опънати до крайност. Бях настръхнал целият. Имах предчувствие, че Кайл е наблизо. Просто го знаех, усещах го с всеки сантиметър от тялото си. Но дали наистина бе така? Или просто полудявах? Не бях сигурен кой вариант е по-лош.

Вкарах колата си в гаража и затворих тежката дървена врата. В центъра на гърдите ми се бе образувала една ледена буца. Беше ми трудно да си поема дъх. Както и да мисля трезво.

После влязох в къщата на Кейт Мактиърнън. Равновесието ми бе нарушено. Залитах леко надясно.

Телефонът започна да звъни.

Извадих глока си и огледах кухнята за следи от Кайл. Не видях нищо. Поне засега.

Къде беше той?

Най-лошото тепърва предстои.

Този път бях ли готов да го посрещна?

113.

Вдигнах висящия на кабела телефон и ударих силно коляното си в кухненската маса.

— Убих се да те търся, Алекс. — Кайл бе толкова спокоен и самоуверен. Той нямаше съвест, нито чувство за вина. Арогантността му ме удивяваше, дори и сега. Предпочитах да е пред мен в момента, за да мога да забия един юмрук в лицето му.

— Е, вече ме намери. Поздравления. Не мога да се скрия от теб. Определено ме впечатли. Ти наистина си Мислителя, Кайл.

— Знаеш, че съм Мислителя. Накара ме да се разтревожа, притесних се за теб, партньоре. Исках да се сбогуваме по нормален и цивилизован начин. Смятам да замина, след като завърши това наше малко приключение. А то почти свърши. Уф! Какво облекчение, нали?

— Искаш ли да ми кажеш къде си? — попитах го.

Той замълча за миг и усетих как ме залива мощна вълна от адреналин. Краката ми омекнаха. Изведнъж се ужасих от това, което може би Кайл вече бе свършил.

— Предполагам няма проблем да ти кажа. Чакай само да си помисля. Хмм. Навсякъде има кръв, Алекс. Това поне мога да ти кажа. Удивителен шедьовър на кръвопролитието. Този път надминах себе си. Надминах Гари Сонежи, Шейфър, Казанова. Това е най-доброто ми изпълнение. Мисля, че е, а аз мога да преценя. Съвсем обективно преценявам тези неща, но, разбира се, ти си наясно с това.

Сърцето ми биеше лудо и усетих, че ми се завива свят. Главата ми се изпълни с кръв. Подпрях се на кухненския плот.

— Къде си, Кайл? Кажи ми къде си. Къде, по дяволите, си?

— Може би съм в дома на леля ти Тиа в Балтимор — каза той. Засмя се като луд човек. — В Чапъл Гейт. Това симпатично малко градче.

Едно стенание се отрони от устата ми и коленете ми се огънаха. В главата ми проблесна образа на семейството ми — Нана, Джени, Деймън и Алекс. Трябваше да бъда при тях. Но как бе успял той да се промъкне покрай охраната от ФБР? И покрай Сампсън? Не би могъл. Това не беше възможно.

— Лъжеш ме, Кайл.

— О, лъжа те, така ли? Защо да те лъжа? Помисли си. Какъв смисъл би имало?

Най-лошото тепърва предстои. Трябваше да се обадя в дома на леля Тиа. Изобщо не трябваше да ги оставям сами.

Чух ужасяващ висок писък точно над мен в кухнята. Какво ставаше?

Погледнах нагоре. Не повярвах на очите си. Кайл изскочи през вратата за тавана. Продължаваше да пищи. В дясната си ръка стискаше пикел, а в лявата — мобилен телефон.

Опитах да вдигна ръка, за да се предпазя. Не бях достатъчно бърз. Той ме изненада. Не бях се сетил да огледам тавана на стаята.

Той замахна с пикела към гърдите ми. Прониза ме остра болка. Строполих се на пода. Дали бе улучил сърцето ми? Щях ли да умра? Така ли щеше да завърши всичко?

Със свободната си ръка Кайл заби юмрук в лицето ми. Усетих изхрущяване на кост. Лявата половина на лицето ми сякаш хлътна.

Кайл вдигна юмрук, за да ме удари отново. Той бе луд, бе достатъчно силен и искаше да ме накаже. Бях толкова важна част от неговата фантазия. Той бе толкова побъркан, напълно превъртял. Не можех да повярвам какви неща бе направил.

Един глас в мен изпищя: спри го, намери начин!

Втори силен удар с юмрук се стовари отстрани на челото ми. Бях се отместил само толкова, колкото да не ме улучи. Все още се чувствах като в кошмар. Стоманената дръжка на пикела стърчеше от гърдите ми.

Стиснах качулката и яката на Кайл с една ръка и черната му коса с другата си ръка. Блъснах го настрани, избутах го от мен за момент.

Някак успях да се изправя и да издърпам Кайл с мен. И двамата дишахме дрезгаво, мъчехме се да си поемем дъх. Кървавото петно около раната на гърдите ми ставаше все по-голямо.

Въпреки това успях да завъртя Кайл и да го блъсна с главата напред в подредения кухненски бюфет на Кейт. Той се разтърси от сблъсъка. Навсякъде се разлетяха парчета стъкло и трески дърво.

Дръпнах главата му назад и така счупеното стъкло наряза ужасно лицето му. Исках да го заболи. Заради Бетси Кавалиър, заради Закъри Тейлър и жена му, заради всички други, които бе убил през годините. Толкова много бяха намерили смъртта си в ръцете на това безсърдечно чудовище. Мислителя. Кайл Крейг.

Той изпищя:

— Очите ми! Очите ми! — Най-после бях успял да го нараня.

Замахнах и го ударих с юмрук отдясно по челото. Приближих се към него. Продължих да го удрям отново и отново, даже го задържах прав, за да продължа да го удрям. Не исках да го пусна. Продължих да налагам Кайл Крейг, да наказвам тялото му. Не знам откъде взимах сили. Исках да продължа да го удрям за всичко, което бе направил: убийствата, предателствата, тормоза, ужасната болка, която бе причинил на семейството ми и на други семейства като моето.

Той не се крепеше на краката си, така че най-после го пуснах на пода. Той бе в безсъзнание, стоях над тялото му изтощен, задъхан, изплашен и пронизван от жестока болка. Сега какво? Имах чувството, че не съм аз. Кой бях аз? В какво се превръщах? Какво бяха направили с мен всички тези брутални убийства, на които бях станал свидетел?

Отдръпнах се настрани от рухналото на пода тяло. Пикелът още стоеше забит в гърдите ми. Трябваше да го извадя. Знаех, че не мога, не трябва да го правя сам. Трябваше да отида в болница. Може би доктор Кейт Мактиърнън щеше да се погрижи за мен.

Но първо се обадих по телефона. Едно много важно обаждане.

Това беше само началото, така ли? Разбира се. Най-после двамата с Мислителя бяхме сами. Имахме толкова много да си говорим. Толкова дълго очаквах този миг, може би той също.

114.

Беше странно чувство да стоя надвесен над Кайл и да осъзная, че нямам никаква представа кой е той всъщност. Беше маниакално жесток психопат, който ме беше преследвал години наред, беше убивал толкова много пъти, включително и мои приятели.

— Шибано копеле! — процедих през зъби.

Първият случай, по който бяхме работили заедно, бе едно двойно отвличане във Вашингтон. Бях написал книга за него и Кайл бе герой в „И дойде Паяка“. По-късно той уреди да участвам в издирването на един убиец, който отвличаше жени и се наричаше Казанова, той действаше в района на Университета на Северна Каролина и университета „Дюк“. Тогава се запознахме с Кейт Мактиърнън. След това Кайл поддържаше близка връзка с мен. На него дължах назначаването си за свръзка между ФБР и вашингтонската полиция. Тогава не знаех защо. Сега вече знаех.

Той започна да идва в съзнание. Присмехулно, престорено съчувствено изражение прекоси лицето му. Очите му срещнаха моите, когато каза:

— Знам, знам колко боли. Мислеше, че сме близки, мислеше, че сме приятели.

Не казах нищо, само се вгледах в студените му очи. Какво видях там? Нищо, освен омраза и презрение. Той бе неспособен да изпита вина, още по-малко състрадание.

После Кайл се ухили самодоволно и ми се прииска отново да го ударя. Той се разсмя. Кое беше смешното? Какво знаеше той? Какво още бе направил?

Той започна да пляска с ръце.

— Много добре, Алекс. Продължаваш да ме анализираш, нали? Не забравяй, че успявах да те победя всеки път.

— Освен този — напомних му. — Този път загуби.

— О, сигурен ли си? — попита той. — Сигурен ли си, че си победил, партньоре? Защо си толкова сигурен? Не би трябвало.

— Сигурен съм. Партньоре. Наистина имам няколко въпроса. Изясни ми някои неща. Знаеш какво искам да науча.

Той продължи да се усмихва самодоволно. Разбира се, че знаеше.

— Северна Каролина. Подозираше ме известно време, защото бях учил в „Дюк“ по същото време като Джентълмена. Много добре, Алекс. Познавах и него, и Казанова. Боже, колко добре ги познавах. Убивах заедно с тях, ловувах заедно с тях. Но ти ме изпусна, детектив Крос. Последваха съвършените банкови обири. Мислителя в действие. Разбира се, аз убих прекрасната Бетси Кавалиър. Какво забавление! Това беше поздрав специално за теб, Алекс.

Вгледах се в безмилостните му очи. Попитах дрезгаво:

— Защо трябваше да я убиваш?

Кайл сви рамене безразлично.

— Така печеля играта — като причиня възможно най-голямата болка и после гледам мъчението и страданието. Трябва да видиш изражението на очите си в момента. То е безценно, истинска красота. Не че търся съжаление, доктор Крос, но някога виждал ли си ме гол до кръста? Ще ти отговоря на въпроса. Не си. Заради белезите и следите от камшик по гърба ми. Баща ми, великият и уважаван генерал, големият шеф, ме биеше в продължение на години. Мислеше, че съм много лошо момче. И знаеш ли какво? Той беше прав. Бащата знае най-добре. Синът му беше чудовище. Е, какво подсказва това за него? — Кайл отново се усмихна. Или направи гримаса? Той затвори очи. — Да се върнем на агент Кавалиър, тя проверяваше къде съм се намирал по време на обирите и отвличанията, извършени от Мислителя. Тя беше умница. И си я биваше. Тя наистина те харесваше, Алекс. Мислеше те за толкова готин, сладкото й кафяво захарче. Не можех да позволя това. Тя представляваше опасност за мен и съперник за твоето внимание. Слушаш ли ме внимателно, Крос? Или говоря твърде бързо? Всичко е съвсем логично, не мислиш ли? Забих ножа дълбоко в нея. Щях да направя същото и с приятелката ти Джамила. Може би наистина ще го направя.

Вдигнах глока и го насочих към лицето му. Ръката ми трепереше.

— Не, Кайл, няма да го направиш.

115.

Всичко водеше към този момент — последните няколко години, всички номера на Кайл. Ръката ми още трепереше, когато приближих пистолета, така че цевта му да докосне челото на Кайл. Честно казано, не знаех какво да направя.

— Надявах се да се стигне до това. Един от нас да контролира ситуацията. Точно тук нещата ми стават интересни — каза той. — Какво ще направиш сега? — Кайл притисна главата си към дулото на пистолета. — Хайде, Алекс. Ако ме убиеш така, аз печеля. Всъщност това ми харесва. Изведнъж ти ставаш убиецът.

Оставих го да говори — Мислителя, който бе побъркан и искаше да държи всичко под контрол.

— Нека ти кажа една жестока истина — продължи той. — Ще я понесеш ли? Колко можеш да понесеш?

— Хайде, просветли ме. Мисля, че ще я понеса, Кайл. Искам да чуя всичко.

— О, ще го чуеш. Това, което правя… е, което всички хора си мечтаят да направят. Аз изживявам тайните им фантазии, мръсните им малки мечти. Аз напълно контролирам средата си. Не живея по правила, създадени от моите така наречени равни. Живея пълноценен живот. Всичко, което правя, е мотивирано от собствения ми интерес. Това е, което желаят всички, повярвай ми. Така че престани да бъдеш толкова уверен в собствените си морални принципи. Това ужасно ме дразни.

Поклатих глава.

— Имам новина за теб. Аз не желая това, Кайл. Това е себична юношеска фантазия.

— О, спести ми провинциалните си психологически тези. Разбира се, че желаеш това. Преследването, тръпката. И твоят живот е същият. Не го ли разбираш. Боже господи! Ти обожаваш лова. Обожаваш го! Обожаваш го!

Няколко минути просто се взирахме един в друг. Омразата между нас сега бе съвсем очевидна. После Кайл отново се разсмя — гръмогласно. Смееше се за моя сметка.

— Все още не разбираш, нали? Ти си глупак. Толкова си жалък. Не разполагаш с нищо, нямаш и най-малкото доказателство срещу мен. След ден-два ще бъда на свобода. Ще мога да правя каквото си реша. Представи си възможностите. Всичко, което си изфантазирам. Успокояваща мисъл, нали така, Алекс? Стари приятелю. Исках ти да знаеш кой съм и какъв съм. Не е забавно, ако никой не подозира. Исках това да се случи. Отчаяно го исках. Повече от всичко на света. Аз нагласих всичко. И щом изляза на свобода, ще знаеш, че се спотаявам някъде… че чакам и наблюдавам. Виждаш ли, пак аз печеля. Исках ти да ме заловиш, точно ти. Какво ще кажеш?

Взирах се в очите на Кайл — беше като детската игра кой ще мигне пръв. Кой пръв ще отмести поглед.

Накрая му намигнах.

— Пипнах те — казах му аз. — Мисля — продължих, — че току-що направи първата си голяма грешка. Не помисли за всичко. Пропусна една важна подробност, Мислителю. Знаеш ли каква? Хайде, ти си много умен. Сети се.

Отстъпих настрани от Кайл. Сега аз бях този, който се усмихваше, може би дори самодоволно. Взрях се в лицето му, изчаках да си помисли. Виждах, че няма никаква представа за какво говоря.

— Гледай внимателно. — Извадих мобилния телефон от джоба си. Вдигнах го, за да го види Кайл. Показах му, че е включен. — Набрах домашния си номер, когато започнахме да говорим. Телефонът вкъщи е на секретар. Всичко, което ми каза току-що, е записано в гласовата ми поща. Разполагам с твоето признание, Кайл. Всичко, всяка дума, която каза. Ти губиш, жалък, побъркан кучи син! Ти губиш, Мислителю!

Неочаквано Кайл скочи и се хвърли към мен, тогава отново го ударих. Забих най-доброто кроше в живота си, поне така го почувствах. Тялото му направо отхвръкна и видях, че съм избил два от предните му зъби.

Така изглеждаше той в репортажите, които излъчиха и публикуваха след залавянето му: великият Мислител без два предни зъба.

116.

Най-после успях да си почина, да се откъсна от полицията за малко. Кайл Крейг бе в най-строго охраняваната част на затвора Лортън. Областният прокурор бе уверен, че разполага с предостатъчно доказателства, за да го осъди. Скъпият адвокат на Кайл от Ню Йорк пищеше до небесата, че клиентът му не е извършил никакви престъпления и че обвинението срещу него е скалъпено. Удивително, нали? Съдебният процес щеше да бъде един от най-големите във Вашингтон, а може би и в цялата страна.

Работата беше там, че вече не исках да мисля за Кайл или процеса или за някой друг психопат убиец. Не бях ходил на работа от седмици и се чувствах добре. Чувствах се много добре. Раната от пикела в гърдите ми заздравяваше добре. Белегът щеше да ми бъде за спомен. Прекарвах възможно най-много време вкъщи. Бях присъствал на два поредни концерта на Деймън.

Учех Джени как да стреля към баскетболния кош с отскок, четях приказки на малкия Алекс, вземах уроци по готвене от най-добрата готвачка в цял Вашингтон, за каквато се бе провъзгласила Нана. Освен това най-после имах време и за себе си. Дори бях провел няколко приятни телефонни разговора с Кристин Джонсън. Казах й, че й изпращам страхотни снимки на Алекс. Джамила Хюз щеше да идва на един семинар следващата седмица и двамата щяхме да се видим. В нейния живот всичко бе наред и не исках да го развалям.

Към единайсет часа свирех на пиано на верандата. Къщата бе притихнала, всички освен мен спяха.

Телефонът не иззвъня, какво сладко, простичко удоволствие бе това.

Никой не позвъни на вратата с лоши новини, които не исках да чуя в момента или изобщо някога.

Никой не ме наблюдаваше, скрит в сенките, а и да ме наблюдаваше, не ме заплашваше.

Бях съсредоточен върху няколко песни и вече ги изпълнявах доста добре.

Утре? Е, утре също щеше да бъде голям ден.

Утре сутринта щях да напусна вашингтонската полиция.

И още нещо, нещо хубаво този път: мислех си, че може би съм на път да се влюбя.

Но това е друга история, за друг път.