Теменужките са сини

75.

Късно следващия следобед Джамила трябваше да замине за Сан Франциско. Тя почти си беше признала, че е напълно объркана и изтощена. Закарах я до летището и продължихме да обсъждаме убийствата по целия път дотам. Осъзнавахме, че и двамата сме обсебени от този случай.

Случилото се предишната нощ бе променило всичко. Бяхме проследили предполагаемите убийци и те бяха убити. Това бе сложна и абсолютно дразнеща бъркотия, в която всичко изглеждаше възможно. Не бе задължително убийците да са умни, но определено бяха пълни с изненади.

— А ти накъде ще се отправиш оттук, Алекс? — попита тя, когато стигнахме до летището.

Засмях се.

— О, сега се интересуваш накъде ще се отправя?

— Знаеш какво имам предвид. Хайде.

— Вероятно ще остана тук още ден-два, да видя дали мога да помогна с нещо. Всички, които бяха в къщата, поне тези, които са задържани, все още са в полицията. Има доста откачалки за разпитване. Някой би трябвало да знае неща.

— Ако успееш да изкопчиш нещо от тях. Мислиш ли, че местната полиция вече ще сътрудничи? Досега със сигурност не го правеха.

Усмихнах се.

— Знаеш какви инати са местните полицаи. Ще постигнем това, което искаме. Но може да ни отнеме малко повече време. Сигурен съм, че отчасти това е причината Кайл да иска да остана.

Тя се намръщи при споменаването на името на Кайл. Знаех, че е разочарована, че си тръгва.

— Трябва да се прибирам вкъщи, но няма да изоставя разследването. Приятелят ми Тим от „Икзаминър“ в момента подготвя още една голяма статия за убийствата в Калифорния. Може всичко да е започнало оттам. Помисли по този въпрос.

— Преди единайсет години, може и повече. Но кои са били първите убийци? Даниъл Ериксън и Чарлз Дефо? Някой друг от този култ? Има ли изобщо такъв култ?

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Нямам никаква представа, поне на този етап. В момента не мога да родя никаква идея. Ще се кача на самолета и ще спя по време на целия полет.

Говорихме още известно време за това колко странен е случаят. После я попитах за Тим от „Икзаминър“.

— Той е просто приятел — каза тя.

С Джамила се ръкувахме пред входа на терминала, маркиран със знака на „Юнайтед Еърлайнс“. После тя се наведе и ме целуна по бузата.

Плъзнах ръка зад врата й и я прегърнах за няколко секунди. Беше приятно. Двамата бяхме изживели заедно много болка и покруса за кратко време. Бяхме преминали заедно и през една опасна за живота ситуация.

— Алекс, както винаги, за мен беше чест да работя с теб — каза тя, като се отдръпна. — Благодаря за поничките и всичко останало.

— Ще поддържаме връзка. Нали, Джамила?

— Разбира се. Можеш да разчиташ на това. Говоря сериозно, Алекс.

После инспектор Хюз се обърна и влезе в шумния терминал на нюорлиънското летище. Тя определено щеше да ми липсва. Вече я възприемах като приятел.

Изпратих я с поглед, после се отправих към офиса на ФБР в града, за да се заровя в работа. Обсъдих с Кайл всичко, с което разполагахме. После го обсъдихме още веднъж, просто за да се уверим, че е толкова объркано, колкото ни се струваше. Двамата се съгласихме, че не разполагаме с никакви смислени теории, обясняващи случилото се с Даниъл и Чарлз. Просто не знаехме. Засега никой не проговаряше — или никой не бе видял нищо.

— Който ги е убил, е искал да ни покаже, че стои по-високо от тях. От нас. Физически, умствено, като безцеремонност и наглост — казах аз. Но не бях сигурен в това. Просто разсъждавах на глас.

— Не мисля, че е случайно, че всичко стана като подобие на илюзионистки трик — каза Кайл. — Не мислиш ли така, Алекс? Че има някаква връзка с фокусите?

— Да, но това не беше фокус. Даниъл и Чарлз са мъртви, както и много други хора. И убийствата продължават вече толкова време.

— Стигнали сме до задънена улица. Това ли ми казваш?

— Да. И това никак не ми харесва — кимнах.

76.

Онази вечер работих до късно в офиса на ФБР. Какво друго ново имаше? Към девет се почувствах самотен и изнервен, съвсем объркан. Обадих се вкъщи, но там нямаше никого. Това малко ме разтревожи, но после си спомних, че е рожденият ден на леля ми Тиа и Нана организираше празненство по случая в новата къща на Тиа в Чапъл Гейт, северно от Балтимор.

Не бях купил подарък на Тиа. По дяволите! Дяволите да ме вземат! Още откакто бях пристигнал във Вашингтон като съвсем малко момче, Тиа никога не бе забравяла рождения ми ден. Нито веднъж. Тази година ми бе подарила часовника, който носех и в момента. Обадих се в къщата й в Мериленд и успях да поговоря с повечето си роднини. Те ме подразниха, че изпускам страхотната торта. Питаха ме къде съм и кога ще се прибера у дома.

Не можех да им дам задоволителен отговор.

— Веднага щом мога. Всички вие ми липсвате. Нямате представа колко ми се иска да съм там при вас.

Реших да се отбия в къщата на илюзионистите, преди да се прибера в хотела си. Защо трябваше да го правя? — питах се. Защото бях напълно объркан. Защото бях обсебен от случая. Двама полицаи пазеха отпред. Изглеждаха изморени и недоволни, че не са им възложили нещо по-важно.

Показах им служебната си карта и те ме пуснаха вътре. Никакъв проблем, детектив Крос.

Не бях сигурен защо, но имах смътното чувство, че сме пропуснали нещо в къщата. Криминолозите бяха прекарали часове наред, претърсвайки я сантиметър по сантиметър. Аз също. Не бяхме открили нищо конкретно. Но въпреки това не ми харесваше, че съм отново в старинната къща. Владението. Може би се нуждаех от защита.

Минах през натруфеното фоайе и дневната. Стъпките ми отекваха в празната къща. Продължавах да се питам какво сме пропуснали? Какво бях пропуснал?

Голямата спалня се намираше встрани от площадката на горния етаж. Нищо не се бе променило от първото ми посещение тук. Защо, по дяволите, бях дошъл отново? Просторната стая беше пълна с мрачни произведения на модерното изкуство, някои окачени, други просто подпрени на стените. Илюзионистите бяха използвали за спане леглото, а не ковчезите, които бяхме открили долу в тунелите на подземието.

Докато отново претърсвах дрешника им, попаднах на нещо, което не бях виждал преди. Бях сигурен, че то не бе там при предишния ми оглед на стаята. Сред обувките се търкаляха копия на Даниъл и Чарлз — миниатюрни куклички, изглеждащи като илюзионистите.

Гърлата, гърдите и лицата им бяха прободени с нож. Точно както бяха убити самите Даниъл и Чарлз.

Откъде се бяха взели тези зловещи кукли? Какво означаваха те? Какво ставаше тук, в Ню Орлиънс? Кой бе влизал в тази къща, след като ние я запечатахме? Изкушавах се да се обадя на Кайл, но се възпрях. Не бях сигурен защо.

Не исках да слизам отново долу в тунелите сам, и то през нощта — но вече бях тук и реших, че съм длъжен да хвърля още един поглед. Нали отвън пазеха двама полицаи.

Какво пропускахме?

Неописуемо жестоките убийства продължаваха поне от единайсет години.

Двамата ни основни заподозрени бяха убити.

Някой бе оставил кукли, копия на илюзионистите, в спалнята им.

Слязох в подземието, после поех по тунелите, които се разпростираха във всички посоки. Ню Орлиънс е разположен на около два метра под морското равнище и навярно мазето и тунелите бяха постоянно влажни. Влагата пълзеше по стените.

Чух стържещ звук и спрях. Нещо ходеше напред-назад. Посегнах към кобура на рамото си и извадих глока.

Ослушах се внимателно. Нищо. После пак същото стъргане.

Мишки или плъхове — помислих си. — Сигурно е това. Сигурно. Почти сигурно.

Обаче трябваше да се върна и да огледам. Това беше мой проблем, нали? Трябваше да огледам, да проверя, не можех просто да си тръгна. Какво се опитвах да си докажа? Че съм безстрашен? Че не съм като баща си, който се бе отказал от всичко в живота си, включително от децата си и самия себе си?

Пристъпих напред бавно и тихо и се ослушах.

Чух, че някъде в тунелите капе вода.

Използвах старата си запалка, за да запаля няколко от факлите на стените. В главата ми препускаха много зловещи образи. Следите от ухапвания по труповете, които бях виждал. Труповете на Даниъл и Чарлз. Отровните ухапвания, които бях получил в Шарлът. Вече си един от нас.

Гневът, яростта, водещи до тези убийства, присъстваха в толкова много градове.

На какво бяха гневни убийците?

Къде се намираха в момента?

Не ги чух да се доближават, не долових никакво движение.

Удариха ме — два пъти. Нападателите бяха изскочили бързо от мрака. Единият се целеше в главата и врата ми, другият — в коленете. Бяха екип и действаха бързо и умело.

Паднах тежко и падането ми изкара въздуха. Но паднах върху единия от нападателите, който се бе увил около краката ми. Чух силно изпращяване, може би от счупване на кост. После писък. Той ме пусна.

Станах, но вторият оставаше вкопчен в гърба ми. Той ме ухапа! О, боже, не отново!

Изругах и го блъснах към стената. После още веднъж. Кои, по дяволите, бяха тези фанатици? Коя бе пиявицата, вкопчена в гърба ми?

Той най-после ме пусна, кучият син! Извъртях се. Ударих го странично по главата с пистолета си. Ударих го още веднъж с левия си лакът. Той се свлече като чувал.

Дишах тежко, все още изпълнен с адреналин заради боя. Двамата ми нападатели почти не помръдваха. Държах пистолета си насочен към тях, докато палех още една факла на стената. Така беше по-добре, светлината винаги помага.

Видях момче и момиче, вероятно на не повече от шестнайсет или седемнайсет години. Очите им бяха като тъмни дупки. Момчето бе високо към два метра.

Носеше само мърлява бяла тениска с щампа на „Марлборо рейсинг“ и широки, свлечени черни дънки.

Момичето бе ниско, с пълни бедра, въобще си бе пълна. Черната й коса бе мазна и на клечки, с червени кичури.

Докоснах врата си и се изненадах, че кожата ми не е пробита. По ръката ми нямаше кръв.

— Арестувани сте! — извиках на двамата. — Проклети кръвопийци!

77.

Вампири? Ако тези ненормалници наистина бяха такива.

Убийци? Изпратени от някого?

Казваха се Ан Ело и Джон (Джак) Мастърсън и бяха учили в католическата гимназия в Батън Руж допреди около шест месеца, когато престанали да ходят на училище и избягали от домовете си. И двамата бяха на седемнайсет. Бяха просто деца.

Прекарах три часа в опити да разпитам заподозрените онази вечер, после още четири часа на следващата сутрин. Ело и Мастърсън отказваха да говорят с мен или с когото и да било — не продумваха нито дума. Отказваха да обяснят какво са правили в къщата в Гардън Дистрикт. Защо ме бяха нападнали. Дали те бяха поставили зловещите кукли в дрешника на убитите илюзионисти.

Младежите просто гледаха начумерено, седнали до простата дървена маса в някоя от стаите за разпити в полицейското управление. Родителите им бяха уведомени и пристигнаха, но Ело и Мастърсън отказаха да говорят и с тях. В един момент Ан Ело се обърна към баща си и му каза само три думи: „Да го духаш“. Чудех се как вампирският култ задоволява потребностите й, невероятното й озлобление.

Междувременно имаше още много от арестуваните на бала, които трябваше да бъдат разпитани. Общото между повечето от тях бе, че имаха „нормални професии“ в Ню Орлиънс: бяха бармани и сервитьори, рецепционисти в хотели, компютърни програмисти, актьори и дори учители. Повечето се страхуваха, че двойственият им живот ще стане известен на колегите им, така че в крайна сметка се съгласяваха да говорят с нас. За съжаление никой не ни каза нищо съществено за Даниъл и Чарлз или за техните убийци.

Беше изключително натоварена вечер в полицейското управление. Повече от двайсет и пет детективи и агенти от ФБР провеждаха разпитите. Разменяхме си бележки и биографии, в които подчертавахме несъответствията. Подходихме твърдо към най-очевидните лъжци в групата. Освен това съставяхме списък на свидетелите, за които бе най-вероятно да се разприказват при по-голям натиск. Сменяхме хората, които ги разпитваха, изпращахме ги в килиите, после ги викахме отново точно когато се унасяха в сън, разпитвахме ги по двойки.

— Трябват ни само нови гумени маркучи — заяви единият от детективите, докато чакахме да доведат Ан Ело от килията й за шести път онази вечер. Той се казваше Мичъл Самс и бе към петдесетте, чернокож, ужасно пълен, но твърд, ефективен и адски циничен.

Когато доведоха отново Ан Ело в стаята за разпити, тя изглеждаше като сомнамбул. Или зомби. Очите й бяха хлътнали и с огромни тъмни кръгове под тях. Устните й бяха напукани и със засъхнали следи от кръв.

Самс я подхвана:

— Добро утро, красавице. Радвам се да видя пак призрачно бялото ти лице. Изглеждаш адски зле, скъпа. И като го казвам, се старая да съм мил. Някои от приятелите ти, включително жалкото ти гадже, вече пропяха тази вечер.

Момичето обърна безизразните си очи към тухлената стена.

— Явно ме бъркате с някого, на когото му пука — каза тя.

Реших да изпробвам една идея, която се въртеше в главата ми през последния един час. Бях я приложил вече на неколцина от другите задържани.

— Знаем за новия Господар — казах на Ан Ело. — Той се е върнал в Калифорния. Не е тук да се погрижи за вас. Не може да ви помогне, нито да ви навреди.

Лицето й остана безизразно и невъзмутимо, но тя скръсти ръце. Свлече се леко на стола си. Устните й отново кървяха, вероятно ги беше прехапала.

— На кого му пука. Не и на мен.

Точно тогава един изморен на вид детектив от нюорлиънската полиция нахълта в стаята, където с Мичъл Самс разпитвахме Ело. Детективът имаше тъмни петна от пот под мишниците на бледосинята си риза. Брадата му беше видимо набола. Изглеждаше не по-малко изтощен от самия мен.

— Станало е още едно убийство — каза той на Самс. — Още един обесен.

Ан Ело бавно и ритмично започна да ръкопляска.

— Супер — каза тя.

78.

Карах към местопрестъплението сам, чувствах се все по-дистанциран и като в сън. Зъбните колела в главата ми се въртяха бавно и методично. Какво следваше оттук нататък? Нямах никаква идея. Боже, колко бях скапан!

Къщата бе допълнителна постройка в едно от историческите имения в Гардън Дистрикт, малка двуетажна къща с балкон на втория етаж. Приличаше на уютен домашен пансион. Бе заобиколена от магнолии и бананови дървета. Също и от красива ограда от ковано желязо, каквито се срещаха във Френския квартал.

Около половината полицаи в Ню Орлиънс вече бяха там. Имаше и две линейки с включени сигнални светлини. Заедно с нас започваха да пристигат и репортерите — късната смяна.

Детектив Самс бе пристигнал на местопрестъплението няколко минути преди мен. Той ме посрещна в коридора пред спалнята на втория етаж, където бе станало убийството. Интериорът на къщата бе изпипан до най-малкия детайл на всяка повърхност — тавани, парапети, корнизи, врати. Собственикът се бе грижил за къщата, която бе пълна със сувенири от карнавала Марди Грас. Пера и мъниста, шарени маски и костюми бяха окачени по стените.

— Това е по-лошо, отколкото си мислехме — каза Самс. — Тя е от нашите, казва се Морийн Кук, детектив от Нравствения, но помагаше по случая с Даниъл и Чарлз. Почти всички от отдела й бяха включени.

Самс ме заведе в спалнята на детектив Кук. Беше малка, но приятна, с таван, боядисан в небесносиньо. Някой ми беше казал веднъж, че цветните тавани пречат на крилатите насекоми да свиват гнезда по тях.

Морийн Кук бе червенокоса, висока и слаба, вероятно малко над трийсетгодишна. Беше обесена на босите си крака и висеше от полилея. Ноктите й бяха лакирани в червено. Беше гола, с изключение на една тънка сребърна гривна на китката й.

По цялото й тяло имаше следи от стичаща се кръв, но на пода, нито някъде другаде, нямаше локви кръв.

Приближих се до нея.

— Тъжна работа — прошепнах аз. Един изгаснал човешки живот — просто така. Още един мъртъв детектив. — Погледнах Мичъл Самс. Той чакаше да заговоря пръв. — Това може да не е дело на същите убийци — казах, като поклатих глава. — Следите от ухапванията ми се струват различни. По-повърхностни са. Нещо се е променило.

Отдръпнах се назад от тялото на Морийн Кук и огледах спалнята й. Старинни фотографии по стените. Няколко азиатски ветрила над леглото — което изглеждаше така, сякаш някой е спал в него. Или си стоеше неоправено от предния ден.

Телефонът ми иззвъня. Натиснах един бутон с палеца си. Чувствах се в безтегловност. Вцепенен. Нуждаех се от сън.

— Намери ли я вече, доктор Крос? Какво мислиш? Кажи ми най-доброто си предположение как да спрат тези ужасни убийства. Би трябвало вече да си го измислил.

Обаждаше се Мислителя. Откъде знаеше за убийството?

Изведнъж осъзнах, че крещя в телефона.

— Ще те пипна! Поне това съм измислил, негоднико!

Затворих му и изключих телефона си. Огледах се. Кайл Крейг ме гледаше от вратата.

— Добре ли си, Алекс? — прошепна той.

79.

Когато се върнах в хотела си, беше десет и половина сутринта. Бях прекалено уморен и напрегнат, за да заспя. Сърцето ми биеше до пръсване. Имаше едно съобщение за мен: инспектор Хюз се бе обадила от Сан Франциско.

Опънах се на леглото и позвъних на Джамила. Затворих очи. Копнеех да чуя приятелски глас, особено нейния.

— Може би имам нещо за теб — каза тя, когато я открих на домашния й телефон. — В свободното си време — представи си имам такова — се позанимавах по-подробно със Санта Крус. Защо Санта Крус — ще попиташ ти. Там има няколко неразкрити случая на изчезнали хора. Твърде много. Сама ги изрових от компютъра. Алекс, там става нещо. И пасва на останалото в този случай.

— Санта Крус присъстваше в първоначалния ни списък — казах аз. Опитвах се да се съсредоточа върху това, което тя ми беше казала току-що. Не можех да си спомня точно къде се намира Санта Крус.

— Звучиш уморен. Добре ли си? — попита тя.

— Прибрах се в хотела току-що. Дълга нощ.

— Алекс, заспивай веднага! Това може да почака. Приятни сънища.

— Не, все едно няма да мога да заспя. Кажи ми за Санта Крус. Искам да чуя.

— Добре. Говорих с лейтенант Коноувър от тамошната полиция. Интересен разговор. И доста изнервящ. Те, разбира се, знаят за изчезналите хора. Освен това са забелязали, че през последната година изчезват и домашни животни, както и животни от околните ферми. В онзи район има доста ферми. Никой не вярва във вампири, разбира се. Но Санта Крус си има особена репутация. Викат му Вампирската столица на Щатите. Понякога в слуховете има истина.

— Трябва да прегледам всичко, с което разполагаш досега — казах й. — Ще опитам да поспя малко. Но искам да прочета всичко, което ти изпратят от Санта Крус. Можеш ли да ми препратиш копия?

— Приятелят ми Тим ми обеща да ми изпрати цялата налична информация, свързана с изчезванията. Междувременно днес е почивният ми ден. Може да отида дотам с колата.

Отворих широко очи.

— Ако ще ходиш, вземи някого със себе си. Вземи Тим. Говоря сериозно! — Казах й за убийството на детектив Морийн Кук тук, в Ню Орлиънс. — Не ходи там сама. Все още не знаем с какво си имаме работа.

— Ще взема някого — обеща тя, но не знаех дали мога да й вярвам.

— Джамила, внимавай много. Имам лошо предчувствие за това.

— Просто си уморен. Хайде заспивай. Вече съм голямо момиче.

Говорихме още няколко минути, но не бях сигурен дали съм я убедил да не тръгва сама. Като повечето детективи от полицията и тя беше голям инат.

Отново затворих очи и започнах да се унасям, после заспах.

80.

Джамила си спомни един цитат от любимия и роман на Шърли Джаксън, по който бяха направили изключително слаб филм. „Ако ще го правиш, направи го сам“ — беше написала Джаксън. Това най-добре обобщаваше собствените й чувства по отношение на този случай. А може би дори и по отношение на живота й напоследък.

Караше стария си изпитан сааб към Санта Крус. Стискаше кормилото малко по-силно от обичайно и ръцете й бяха изтръпнали. Вратът й си оставаше все така схванат. Това бе много затормозяващ случай и тя просто не можеше да го изхвърли от мислите си. Убийците бяха някъде на свобода. Щяха да продължат да убиват, докато някой не ги спреше. Може би тя щеше да успее.

Опита да убеди приятеля си да тръгне с нея, но Тим отразяваше за вестника протестите на някакви велосипедисти. Освен това и тя не бе сигурна дали иска да прекара целия ден с него. Тим беше сладък, но все пак не беше Алекс Крос. Така че в момента тя напускаше магистралата и навлизаше в Санта Крус съвсем сама. Пак съвсем сама.

Поне беше предупредила Тим, че заминава за Санта Крус, разбира се, тя беше голямо момиче и бе въоръжена до зъби. Пфу, зъби — помисли си тя. Стана й гадно при мисълта за вампирските зъби и ужасната смърт на изпохапаните жертви.

От друга страна, винаги бе харесвала Санта Крус. Може би защото той бе епицентърът на земетресението през 1989-а — 6,9 по скалата на Рихтер, шейсет и три жертви, но после районът се бе възстановил напълно. Симпатичното малко градче и хората бяха отказали да се препънат пред бедствието. Сега имаше много сгради, построени по противоземетръсни технологии, нищо по-високо от два етажа. Санта Крус бе истинската Калифорния, в най-добрия й вид.

Докато караше, Джамила видя как един едър рус сърфист слезе от фолксваген, на чийто покрив беше закрепена дъска за сърф. Той дояждаше парче пица, докато вървеше към книжарница „Санта Крус“. Истинската Калифорния.

Тук се срещаше разнородна смесица от хора — бивши хипита, собственици на компании от областта на високите технологии, сърфисти, студенти. Това много й харесваше. Но къде се криеха проклетите вампири? Тук ли бяха? Знаеха ли, че тя е в Санта Крус и ги търси? Дали не бяха сред сърфистите или хипитата, с които се разминаваше по улицата?

Първата й спирка в града бе полицейският участък. Лейтенант Хари Коноувър се изненада силно, когато видя Джамила на живо. Тя предположи, че той не може да си представи някой детектив сам да си създава работа.

— Казах ви, че ще ви изпратя всичко, което съм събрал за тези случаи. Не ми ли повярвахте? — попита той. Поклати глава, при което разлюля доста дългите си руси къдрици и обърна към тавана кафявите си очи. Коноувър беше висок, добре сложен, вероятно към трийсет и пет годишен. Горе-долу на нейната възраст. Джамила отгатна, че той обича да флиртува и че има високо мнение за себе си.

— Разбира се, че ви повярвах. Но днес е почивният ми ден, а този случай не ми дава мира. Ето защо дойдох дотук, Хари. По-добре е, отколкото да си общуваме по имейла, нали? Какво ще ми покажеш?

Тя усети, че му се иска да й каже да върви да си гледа работата или да се наслаждава на почивния си ден. Беше чувала всичко това и преди и може би той беше прав. Но не и сега, не и с този случай, който си оставаше неразгадан.

— Прочетох в няколко доклада, че някои от местните вампири евентуално живеят заедно в комуна. Имаш ли някаква представа къде? — попита тя.

Коноувър кимна и се престори на загрижен. Освен това той я преценяваше мислено, това й беше ясно. Очевидно бе и че се заглежда по гърдите й.

— Така и не получихме потвърждение за това — каза той. — Доста младежи живеят на групи, но не знам за никаква комуна. Има няколко по-известни клуба — „Каталист“, „Палукавил“. Доста младежи живеят в общи квартири на Пасифик стрийт.

Тя не се предаде. Никога не се предаваше.

— Но ако наистина много младежи живеят заедно, имаш ли представа къде може да бъде?

Коноувър въздъхна, видимо раздразнен от въпроса й. На Джамила й беше ясно, че той не е от полицаите, които влагат твърде много от себе си в работата. Ако работеше за нея, тя щеше да го прехвърли на друго място на секундата, а Коноувър щеше да се оплаче, че е жертва на сексуален тормоз. А не би било така. Той просто беше мързелив, немарлив полицай и това никак не й хареса. Човешки живот зависеше от това доколко добре вършеше работата си той. Не му ли беше ясно това?

— Може да са някъде в подножието на планината. Или на север, около Болдър Крийк — каза Коноувър провлечено. — Наистина не знам какво да ви кажа.

Разбира се, че не знаеш, Хари. Пфу!

— Но къде би проверил първо? — настоя тя. Ако изобщо ставаш за полицай.

— Инспектор Хюз, аз лично не бих залагал твърде много на тази версия. Да, наистина по тези места се случиха някои странни изчезвания на хора. Но това е вярно за всеки град по крайбрежието на Калифорния. В наши дни младежите са по-буйни, отколкото са били едно време. Не вярвам някой да е пострадал наистина в Санта Крус и със сигурност не приемам, че това е вампирската столица на Западния бряг. Не е. Повярвайте ми. В Санта Крус няма вампири.

Тя кимна и се престори, че е съгласна с него.

— Мисля първо да проверя в подножието на планината.

Коноувър се сбогува с нея.

— Ако свършите с преследването на призраци преди седем, обадете ми се. Може да отидем да пийнем нещо. Нали е почивният ви ден.

Джамила кимна.

— Непременно. Ако свърша преди седем. Благодаря за помощта. — Глупак.

81.

Вече бе наистина ядосана. И кой разумен човек не би бил? Скъсваше си задника от работа в нечий чужд град. Паркира сааба в една странична уличка в града, точно срещу бар „Асти“. Докато караше, загуби ориентация къде се намира река Сан Лоренцо, но трябваше да е някъде наоколо. Със сигурност я подушваше.

Тъкмо слезе от колата, когато се появиха двама мъже. Тръгнаха бързо и застанаха плътно от двете й страни.

Джамила примигна. Те сякаш се появиха от нищото. Руси конски опашки, помисли си тя. Студенти? Сърфисти? Надяваше се да са такива.

Бяха добре сложени, но нямаха вид да тренират с щанги всеки ден. По-скоро дължаха вида си на природата. В главата й нахлуха образи на Ерос, Хермес и Аполон. Изключително добре оформени мускули. Мъжественост. Изсечен мрамор.

— Мога ли да ви помогна, момчета? — попита тя. — Плажа ли търсите?

По-високият от двамата заговори изключително самоуверено или просто се перчеше.

— Съмнявам се — каза той. — Всъщност не сме сърфисти. Освен това живеем тук. А вие?

И двамата имаха тъмносини очи. С невероятно наситен цвят. Единият изглеждаше на не повече от шестнайсет. Движенията им бяха решителни и премерени. Това не й харесваше. Край тях на уличката нямаше никой, който да се намеси в случай на нужда.

— Може би вие можете да ми кажете къде е плажът — каза тя.

Те я притесняваха физически, стояха прекалено близо до нея. Тя нямаше да може да извади пистолета си. Не можеше да мръдне, без да се блъсне в единия от двамата. Те бяха с черни тениски, дънки и обувки за скално катерене.

— Може ли да се отдръпнете малко? — каза тя накрая. — Просто се дръпнете.

По-възрастният от двамата се усмихна. Плитката вдлъбнатина между устната и носа му беше сексапилна и заоблена.

— Аз съм Уилям. А това е брат ми Майкъл. Случайно да не търсехте нас, инспектор Хюз?

О, не, о, боже господи! Джамила се опита да посегне към оръжието в кобура на гърба си. Те стиснаха ръцете й. Взеха й оръжието с лекота, сякаш тя бе дете. Тя се удиви колко бързо се движат и колко са силни. Двамата я повлякоха по тротоара и й сложиха белезници. Откъде взеха белезниците? От Ню Орлиънс? От увитата детективка?

Отново заговори по-големият.

— Никакви писъци, иначе ще ви прережа гърлото, инспектор Хюз — каза той невъзмутимо. — Ще ви прережа гърлото!

После заговори вторият. Стоеше почти долепил лице до нейното. Тя видя дългите му вампирски зъби.

— Ако тръгнеш на лов за вампири, вампирите ще те уловят — каза той.

82.

Запушиха устата й, после грубо я натикаха на задната седалка на един пикап. Колата потегли рязко.

Тя броеше секундите и минутите. Първо караха из града, защото се налагаше да спират, после започнаха да се движат по-бързо и гладко, вероятно по магистралата.

После по някакъв много неравен път, може би черен. Тя прецени, че пътуването продължи приблизително четирийсет минути.

Внесоха я в някаква сграда, нещо като ранчо или постройка във ферма. Смееха се хора. На нея ли? Те носеха вампирски зъби. Боже. Стовариха я на тясно легло в малка стаичка и махнаха кърпата й.

— Дойде да търсиш Господаря — прошепна този, който се представяше като Уилям, приближил лицето си до нейното. — Направихте ужасна грешка, инспектор Хюз. Тя ще ви струва живота.

Той се усмихна ужасяващо и тя почувства, че едновременно й се присмива и я съблазнява. Този, който се наричаше Уилям, докосна бузата й с дългите си тънки пръсти. Погали я леко по гърлото, взря се в очите й.

Чувстваше се отвратена, искаше да избяга, но не можеше да направи нищо. Тук имаше поне десетина вампири — гледаха я като парче месо.

— Не знам нищо за никакъв Господар — каза тя. — Какво е Господаря? Обяснете ми.

Братята се спогледаха самодоволно. Неколцина от останалите се засмяха на глас.

— Господаря е този, който предвожда — каза Уилям. Беше толкова спокоен, толкова сигурен в себе си.

— Кого предвожда Господаря? — попита тя.

— Ами всеки, който го последва — отвърна Уилям. Той отново се засмя, изглежда, се забавляваше изключително много за нейна сметка. — Вампирите, инспектор Хюз. Други такива като Майкъл и мен. Много други, в много, много градове. Не можете да си представите мащабите. Господаря дава прости указания какво да се мисли, как да се действа, такива неща. Господаря не отговаря пред никакви власти. Господаря е по-висше същество. Започвате ли да разбирате? Искате ли да се запознаете с Господаря?

— Господаря тук ли е сега? — попита тя. — Къде сме ние?

Уилям продължи да я гледа изпитателно. Той определено бе много прелъстителен. Отвратителен. Наведе се още по-близо до нея.

— Вие сте детективът. Дали Господаря е тук? Къде сте вие? Кажете ми.

Джамила усети, че й се повдига. Трябваше й повече въздух.

— Защо сме тук? — попита тя. Искаше да ги кара да говорят, да ги ангажира в разговора възможно най-дълго.

Уилям сви рамене.

— О, ние открай време сме тук. По-рано това беше комуна — калифорнийски хипита, наркотици, музиката на Джони Мичъл. Родителите ни бяха хипита. Бяхме изолирани от всякакъв друг начин на живот и мислене, така че зависехме един от друг. Двамата с брат ми сме невероятно близки. Но всъщност не сме никои. Тук сме, за да служим на Господаря.

— Господаря също ли е живял винаги в комуната? — попита тя.

Уилям поклати глава и я изгледа сериозно.

— Тук винаги е имало вампири. Те се отделиха, оставиха останалите. Човек се присъединява към тях, а не обратното.

— Колко са на брой?

Уилям погледна Майкъл, сви широките си рамене и двамата се засмяха.

— Легиони. Ние сме навсякъде.

Изведнъж Уилям изръмжа и се хвърли към гърлото й. Джамила не се сдържа и изпищя.

Той спря на сантиметри от нея, като продължаваше да ръмжи като диво животно. После Уилям измърка тихо. Дългият му език облиза бузата й, устните, клепачите. Тя не вярваше, че това се случва с нея.

— Ще те обесим с краката нагоре и ще изпием и последната ти капка кръв. А най-удивителното е, че на теб ще ти е приятно да умреш. Това е истински екстаз, Джамила.

83.

Върнах се във Вашингтон и си взех така необходимия ми почивен ден. Защо не? Напоследък не прекарвах достатъчно време с децата, а и в крайна сметка беше събота.

Следобеда Деймън, Джени и аз отидохме в галерия „Коркорън“. Отначало малките бесове яростно се възпротивиха на идеята за това посещение, но щом влязоха в Палата на златото и светлината, изпаднаха в транс. Не искаха да си тръгнат. Типично за тях.

Когато най-после се прибрахме у дома към четири часа, Нана ми каза да се обадя на Тим Брадли от „Сан Франциско Икзаминър“. Хайде стига. Този случай няма ли край? Сега пък трябва да звъня на приятелчето на Джамила.

— Много е важно да се обадиш. Такова е съобщението — каза Нана. Тя печеше два черешови пая. Напомняше ми колко е хубаво човек да си е вкъщи.

В Калифорния беше един часът. Обадих се на Тим Брадли в офиса му. Той веднага вдигна.

— Брадли.

— Обажда се детектив Алекс Крос.

— Здравейте. Надявах се да се обадите. Аз съм приятел на Джамила Хюз.

Това вече ми беше известно. Прекъснах го:

— Всичко наред ли е с нея?

— Защо задавате този въпрос, детектив Крос? Вчера тя замина за Санта Крус. Знаехте ли за това?

— Спомена ми, че може да го направи. Някой тръгна ли с нея? — попитах. — Казах й да вземе някого със себе си.

Отговорът му беше рязък и оправдаващ се.

— Не. Както Джамила винаги казва, тя е голямо момиче и може да се оправя сама. Освен това ходи въоръжена.

Намръщих се и поклатих глава.

— И какво става? Нещо случило ли се е? Има ли проблем?

— Не е задължително да има. Тя е винаги много внимателна и точна. Просто не съм се чувал с нея, а тя обеща да ми се обади. Снощи. Потърсих ви още преди четири часа. Малко съм разтревожен. Сигурно не е нищо. Но реших, че вие знаете най-добре… с този особен случай.

— Тя често ли прави такива неща? — попитах го.

— Да се занимава с някое разследване в почивния си ден? Да. Такава си е Джам. Но със сигурност би ми се обадила, щом е обещала.

Не исках да го разстройвам допълнително, но вече бях силно разтревожен. Сетих се за двете си предишни партньорки. И двете бяха убити, и двете убийства бяха останали неразкрити. Мислителя твърдеше, че е убил Бетси Кавалиър. Също и детектив Морийн Кук в Ню Орлиънс. Ами инспектор Джамила Хюз?

— Ще се обадя в полицията в Санта Крус. Тя ми даде името и номер на полицая, с когото беше говорила. Мисля, че се казваше Коноувър. Записал съм си го някъде. Веднага ще му позвъня.

— Добре. Благодаря, детектив Крос. Ще ми се обадите ли след това? — попита Тим. — Ще ви бъда много благодарен.

Обещах да го информирам, после опитах да се свържа с лейтенант Коноувър от полицията в Санта Крус. Той не беше на работа, но аз се развиках и споменах името на Кайл Крейг. Сержантът с неохота ми даде домашния телефон на Коноувър.

Някой вдигна на този номер и чух силна музика, която успях да разпозная като „Ю Ту“.

— Има купон при басейна. Идвайте. Или се обадете в понеделник — каза един мъжки глас. — Чао засега.

Връзката прекъсна.

Набрах отново и казах:

— Търся лейтенант Коноувър. Спешен случай. Обажда се детектив Алекс Крос. Във връзка с инспектор Джамила Хюз от Сан Франциско.

Чух:

— А, по дяволите! — И после: — На телефона е Коноувър. Кой казахте, че сте?

Възможно най-кратко му обясних кой съм и каква е връзката ми със случая. Имах чувството, че Коноувър е пиян или близо до това състояние. Вярно, че беше почивният му ден, но, за бога — при него бе едва два часът.

— Тя замина към подножието на планината да търси някакви ню уейв вампири — каза той и се засмя презрително. — В Санта Крус няма вампири, детектив Крос. Можете да ми повярвате. Сигурен съм, че с нея всичко е наред. Вероятно в момента шофира към Сан Франциско.

— Засега са станали поне двайсет и пет убийства във вампирски стил — опитах се да отрезвя Коноувър или поне да пробия опиянението му. — Те бесят жертвите си и после източват кръвта им.

— Казах ви всичко, което знам — отвърна той. — Мога да се обадя на патрулните коли, ако искате — добави Коноувър.

— Направете го. А междувременно аз ще се обадя на ФБР. Те вярват, че в тези убийства са замесени вампири. Кога последно видяхте инспектор Хюз?

Той се поколеба.

— Кой знае? Чакайте да помисля, някъде преди двайсет и четири часа.

Затворих му. Никак не ми беше харесал.

После седнах и се замислих за всичко случило се, откакто се запознах с Джамила Хюз. Направо ми се замая главата от този случай. Всичко в него бе прекалено, напълно нова територия. Присъствието на Мислителя наоколо влошаваше положението допълнително.

Обадих се на Кайл Крейг и после на „Америкън Еърлайнс“. Позвъних на Тим Брадли и му казах, че тръгвам за Калифорния.

Санта Крус.

Столицата на вампирите.

Джамила бе в беда там. Усещах го.

84.

По време на дългия полет към Калифорния осъзнах, че Мислителя не ме бе тормозил от два дни. Това бе необичайно и се зачудих дали и той не пътува нанякъде. Какво става? Дали не се намира в моя самолет за Сан Франциско? Спомних си една изтъркана стара шега за параноята. Един мъж разправял на психиатъра си, че всички го мразят. Психиатърът му казал, че говори глупости — не може всички да го мразят, защото не всички го познават.

Стана по-лошо. В един момент дори се разходих по пътеката между седалките и огледах останалите пътници. Никой не ми изглеждаше дори смътно познат. Не видях Мислителя в самолета. Освен това никой не беше с вампирски зъби. Започвах да превъртам.

Пристигнах на летището в Сан Франциско, където ме посрещнаха агенти от ФБР Казаха ми, че очакват Кайл да пристигне от Ню Орлиънс. В момента пътувал. Напоследък Кайл ме притискаше повече от всякога с настояването си да се прехвърля на работа във ФБР Промяната несъмнено щеше да ми се отрази добре финансово. Агентите печелеха по-добре от детективите. Работното им време обикновено също бе по-приемливо. Може би щях да успея да убедя Нана и децата, когато тази история приключеше. Надявах се да е скоро, но на какво ли разчитах да стане така?

Потеглих от летището заедно с трима агенти в един тъмносин високопроходим джип. Седях отзад със старшия агент от Сан Франциско. Името му беше Робърт Хатфийлд и той ми каза какво бяха научили.

— Открихме къде са се настанили някои от така наречените вампири. Живеят в едно ранчо в подножието на планината, северно от Санта Крус, не много далеч от океана. На този етап не знаем дали са задържали инспектор Хюз против волята й там. Не е била забелязана никъде.

— А какво има в планината там? — попитах Хатфийлд. Той изглеждаше младолик, можеше да е на всяка възраст между трийсет и пет и петдесет. Беше в добра физическа форма. Късо подстриган. Очевидно държеше на външността си.

— Няма почти нищо. Забутан район. Две-три сравнително големи ферми. Скали, пустинни лешояди, тук-там по някой рис.

— Няма ли тигри? — попитах.

— Интересно, че се сети за тигри. Онова ранчо по-рано е било нещо като резерват за диви животни. Мечки, вълци, тигри, дори един-два слона. Собствениците обучавали животни, основно за да бъдат използвани в игрални филми и реклами. Те всъщност били хипита, оцелели от шейсетте. В действителност ранчото е било лицензирано от вътрешното министерство. Правело е бизнес с Типи Хедрен, Зигфрид и Рой.

— Дали животните още живеят там?

— Не и през последните четири-пет години. Собствениците на ранчото изчезнали. Никой не се интересувал да закупи имота. Земята е около двеста и двайсет декара. Повечето е неизползваема. Ще видиш сам.

— А какво е станало с животните, които са били там? Знаеш ли какво се е случило с тях?

— Някои били купени от други резервати, които осигуряват специално обучени животни за филмовите продукции. Говори се, че Бриджит Бардо прибрала някои от животните. Също и Зоопаркът на Сан Диего.

Облегнах се на седалката и обмислих всичко чуто, докато пътувахме. Не исках отново да възлагам големи надежди. Питах се дали предишните собственици на ранчото не бяха изоставили един тигър. Развих един луд сценарий в главата си. В действителност беше доста интересен. Според преданията вампирите в Африка и Азия се превръщали на тигри, а не на прилепи. Образът на тигъра е по-страшен от този на прилепа, същото се отнасяше и за обезобразените трупове, които бях видял. Освен това Санта Крус си имаше своята репутация: вампирската столица.

Подминахме едно ранчо по шосето, после малка изба. Обаче нямаше почти нищо друго за гледане. Агент Хатфийлд ми каза, че през лятото хълмовете са кафявозлатисти, също като африканските поля.

Опитвах се да не мисля за Джамила и заплахата, която може би я грозеше. Защо бе дошла тук сама? Какво я бе накарало? Същото, което не ми даваше мира и на мен ли? Ако тя беше мъртва, никога нямаше да си го простя.

Колата най-после отби от главния път. Не видях къща или други постройки в която и да е посока. Само голи хълмове. Един сокол се рееше в ясното синьо небе. Беше тихо, спокойно и красиво.

Поехме по един черен път и карахме около километър и половина по неравен, каменист терен. В продължение на стотина метра край пътя имаше порутена ограда, която после прекъсваше, но след малко отново започваше.

Изведнъж се озовахме пред шест коли, паркирани встрани от пътя. Всичките бяха необозначени, предимно джипове.

Точно там стоеше Кайл Крейг. Беше опрял ръце на хълбоците си и се усмихваше, сякаш е научил най-удивителната тайна.

Подозирах, че е точно така.

85.

— Мисля, че точно това търсехме — каза Кайл, когато се приближих към него. Ръкувахме се, отколешен ритуал, който бе типичен за официалното поведение на Кайл. Той изглеждаше по-спокоен и овладян, отколкото през изминалата седмица. — Ще ти покажа нещо — добави. — Ела.

Последвах Кайл покрай разнебитената ограда до една счупена порта. Той ми показа някакъв избледнял образ. На портата бяха отпечатани глава и тяло на тигър. Образът не бе достатъчно ясен, но все пак се виждаше, че е тигър. Бяхме пристигнали в леговището на звяра.

— Групата вътре, изглежда, е предвождана от Господаря, явно неговия нов и подобрен вариант. Не успяхме да установим самоличността на лидера им. Алекс, предишният Господар е бил илюзионистът Даниъл Ериксън. Двама членове на групата току-що са се върнали от пътуване. Били са в Ню Орлиънс. Парчетата от пъзела най-после започват да се подреждат.

Погледнах Кайл и поклатих глава:

— Как си научил всичко това? Кога пристигна тук, Кайл? — Още колко неща си премълчал пред мен, Кайл? И защо?

— Полицията на Санта Крус се свърза с нас и пристигнах веднага. Заловили един от „безсмъртните“, когато малкото копеле излязло от ранчото. Той е местно момче, спрял е да ходи на училище, но не е такъв фанатик като някои от останалите. Каза ни каквото знае.

— Господаря вътре ли е сега?

— Поне така се предполага. Момчето всъщност не е виждало Господаря. То не е част от кръга на приближените. Но двамата, които са пътували до Ню Орлиънс, са тук, в ранчото. Момчето чуло, че точно те убили Даниъл и Чарлз. Каза, че тези двамата били напълно откачени.

— Ами мога да му повярвам. — Погледнах през клоните на боровете и кипарисите към ранчото. — Ами Джамила Хюз?

Той бързо погледна встрани.

— Намерихме колата й в града, Алекс. Но никаква следа от нея. Момчето, което разпитахме, също не беше чувало за нея. Твърдеше, че снощи късно в ранчото имало някаква шумотевица. Но той спял в една стая с няколко от по-младите вампири. Помислили, че може някой да е навлязъл без позволение в територията им, дори им хрумнало, че може да е полицията. Но после всичко утихнало — според момчето. Няма доказателства, че тя е тук.

— Може ли да говоря с него, Кайл?

Кайл извърна глава, сякаш не искаше да ми отговори.

— Полицаите от Санта Крус го отведоха. Сигурно можеш да отидеш в града да го видиш. Аз лично говорих с него, Алекс. Безполовото същество здравата се изплаши от мен. Представи си.

Кайл се държеше странно, но аз си напомних, че той разбираше ненормалното мислене на престъпниците по-добре от всеки друг агент от ФБР или полицай, с когото бях работил. Агентите, които работеха под негово ръководство, бяха убедени, че той ще оглави Бюрото някой ден. Чудех се обаче дали Кайл би могъл да се раздели с оперативната работа.

— Знам, че се тревожиш за инспектор Хюз. Бихме могли да нахлуем още сега, но мисля, че трябва да изчакаме. Искам да ги нападнем след полунощ. Или евентуално малко преди изгрев-слънце. Дори не сме сигурни дали тя е там вътре. — Кайл замълча. Отмести поглед към къщата в далечината. — Искам да разбера дали ловуват заедно като група. Има въпроси, на които трябва да открием отговорите. Какво мотивира тези откачалки? Какво ги подтиква към действие? Искам да съм абсолютно сигурен, че този път ще пипнем Господаря.

86.

Беше дълга, хладна, много напрегната нощ на хълмовете край Санта Крус. Нямах търпение всичко да свърши или нямах търпение да започне. Веднага научихме нещо интересно. Адвокатката, която бе убита в Мил Вали, бе работила по съдебен иск за получаване на контрол над този имот. Вероятно затова тя и съпругът й бяха убити.

Наблюдавах ранчото с бинокъл, скрит сред дърветата и скалите. Взирах се, докато ме заболяха очите. От единайсет часа насам никой не бе излизал от ранчото. Не видях никой да стои на пост. Хората вътре бяха или луди, или изключително самоуверени. Или може би бяха невинни. Може би това бе поредната погрешна следа, по която се втурвахме.

Опитвах се да не се тревожа прекалено за Джамила, но не се получаваше. Не можех да понеса мисълта, че тя може да е мъртва. Това ли си мислеше Кайл? Това ли знаеше и се опитваше да скрие от мен?

В полунощ двама мъже излязоха навън от къщата заедно с един тигър. Гледах ги през очилата за нощно виждане. Бях почти сигурен, че съм ги виждал в Ню Орлиънс. Те бяха присъствали на бала в къщата на Даниъл и Чарлз, нали? Двамата поеха бързо по равното открито поле зад къщата.

Единият от мъжете застана на четири крака, после се претърколи във високата трева заедно с тигъра. Като че ли си играеха. Боже господи! Колко невероятно странно. Спомних си, че при жертвите в парка „Голдън Гейт“ тигърът бе нападнал плячката си и после се бе отдръпнал като по команда.

Около двайсет минути по-късно мъжете отведоха тигъра в една пристройка зад къщата. Прегръщаха близо триста килограмовия тигър сякаш беше голямо куче. Светлините в голямата къща и в съседната пристройка светиха ярко до два часа през нощта. Гърмеше рокендрол. После светлините изгаснаха.

Никой не излезе от къщата, за да отиде на лов.

Още не знаехме дали Джамила е вътре и дори дали е жива. Стоях буден и чаках. Не можех да заспя, дори и за час. ФБР продължаваха да събират информация за хората вътре. Какво, за бога, правеха там?

Още не бе установена самоличността на Господаря. Научихме за двамата руси мъже с дълги коси, вързани на конски опашки. Уилям и Майкъл Алигзандър бяха синове на една двойка хипита, които бяха работили в ранчото като гледачи на животните. Майката била зоолог. Момчетата израснали с диви животни край себе си. Посещавали училище в Санта Крус, докато станали съответно на девет и дванайсет, след което започнали да ги обучават вкъщи. При редките им появи в града носели марокански роби и ходели боси. Смятали ги за умни, но изключително потайни. Момчетата се забъркали в неприятности още преди да навършат петнайсет и били изпратени в изправителен център за малолетни заради извършено нападение с нанасяне на тежка телесна повреда. Вземали наркотици и освен това били арестувани за влизане с взлом.

Към три Кайл дойде при мен на скалите, от които наблюдавах ранчото.

— Изглеждаш ми нещо болнав — казах му.

— Благодаря. Тежка нощ. Тежък месец. Тревожиш се за нея, нали? — попита ме той. Сега изглеждаше като дистанциран наблюдател. Спокоен и овладян. Типичният Кайл. Пресметливост и интелигентност. — Не знам нищо повече, Алекс. Казах ти каквото знам.

— Все още виждам трупа на Бетси Кавалиър. Не искам отново да видя такава гледка. Да, тревожа се за нея. Ти не се ли тревожиш? Какво е предчувствието ти, Кайл?

— Ако е жива и е затворена някъде там, нямат причина да я убиват сега. Държат я там поради някаква причина.

Ако е жива.

Кайл ме потупа по рамото.

— Поспи малко, ако можеш — каза той. — Почини си. — После се отдалечи. Но когато погледнах към него, той ме гледаше.

Облегнах се на един дъб и се завих с якето си. Трябва да съм заспал в някой момент между три и три и половина. Сънувах Бетси Кавалиър, после моята партньорка и приятелка Патси Хамптън — която също бе убита. Накрая видях Джамила. О, боже, не и Джам. Не бих го понесъл.

Усетих, че някой стои надвесен над мен. Отворих очи.

Беше Кайл.

— Време е — каза той. — Време е да получим някои отговори.

87.

Ранчото беше на четири-петстотин метра. Теренът между къщата и нас бе твърде открит, за да се промъкнем спокойно дотам. Там ли бяха убили Джамила?

Кайл прошепна:

— Може да е още жива. — Сякаш четеше мислите ми. Какво друго знаеше той? Какво криеше от мен?

— Мислех си за братята — казах аз. — Преди не им се е налагало да бъдат внимателни и не са били. Илюзионистите бяха предпазливите. Те са извършвали убийства в продължение на дванайсет години, без да бъдат заловени. Нито дори заподозрени за някое от убийствата.

— Мислиш, че новият Господар е насочил подозренията към Даниъл и Чарлз?

— Обзалагам се, че това е част от схемата. Братята са извършвали убийства в градове, където илюзионистите са били на турне. Господаря е искал да заловим Даниъл и Чарлз. Това е било капан.

— Тогава защо ги уби в Ню Орлиънс?

— Може би защото братята са психопати. Може би защото са получили нареждане да направят точно това. Ще трябва да попитаме Господаря.

— Те си мислят, че никой не може да ги спре. Е, тук вече грешат — каза Кайл. — Ще ги спрем.

И точно тогава последва изненада за нас. Предната врата на къщата се отвори. Няколко мъже с тъмни дрехи се появиха навън. Двамата братя не бяха сред тях. Мъжете бързо се отправиха към затревената част от двора, където бяха паркирани безразборно пикапи и ванове. Запалиха колите и ги подкараха към фасадата на къщата.

Кайл говореше по уоки-токито си. Предупреждаваше снайперистите, които чакаха разположени по дърветата и скалите зад нас.

— Бъдете в готовност.

— Кайл, не забравяй Джамила.

Той не ми отговори.

Предната врата отново се отвори. Сенчести фигури започнаха да излизат от къщата. Бяха облечени в черни роби с качулки и вървяха по двойки.

Един от всяка двойка притискаше пистолет към главата на другия.

— По дяволите! — прошепнах аз. — Знаят, че сме тук.

Нямаше как да разберем кой, кой е и дали някои от фигурите в черните роби наистина са взети заложници. Опитах се да разпозная фигурата на Джамила, походката й. Беше ли и тя сред тях? От мястото си не можах да я открия.

— Всички да тръгват. Сега! — нареди Кайл по радиостанцията си. — Бързо! Бързо!

Черните фигури продължиха да вървят към очакващите ги пикапи и ванове.

Един от заложниците внезапно се хвърли на земята — само един.

— Това е тя — казах аз.

— Убийте този, който върви до нея! — нареди Кайл.

Един от снайперистите веднага стреля. Фигурата с качулка се строполи на земята.

Втурнахме се напред, бягахме по стръмния хълм към къщата. Някои от фигурите с качулки започнаха да стрелят по нас. Не уцелиха никого. Агентите от ФБР още не отговаряха на огъня.

После откъм хълма започна автоматична стрелба. Някои от фигурите с качулки паднаха, убити или ранени. Неколцина вдигнаха високо ръце в знак, че се предават.

Не отделях очи от фигурата, за която си мислех, че е Джамила. Тя отново се беше изправила, но се препъваше и залиташе. После свали качулката си и видях, че наистина е Джамила. Тя погледна към хълмовете и вдигна високо ръце.

Спринтирах с всичка сила. Оглеждах се за братята. И за Господаря.

Напредвах към Джамила. Тя разтриваше китката си. Освен това трепереше, така че веднага я завих с якето си.

— Добре ли си?

— Не съм сигурна. Провесиха ме на една греда, Алекс. Каква невероятна сцена. Не можеш да си представиш. Мислех, че съм мъртва. — Очите й бяха пълни със сълзи.

— Къде е Господаря? — попитах.

— Може би още е вътре. Мисля, че има и друг изход.

— Не мърдай оттук. Ще огледам.

Тя поклати глава.

— В никакъв случай. Време е за разплата. Идвам с теб.

88.

Двамата с Джамила претърсихме къщата, после проверихме и една отделна пристройка, използвана като спално помещение. Не открихме никого, нямаше жива душа, Уилям и Майкъл Алигзандър бяха изчезнали. Нямаше го и мистериозния Господар. Джамила още трепереше, но отказваше да се върне.

— Сигурен ли си, че братята не са излезли отпред заедно с останалите? — попита тя. — Двама руси мъже с конски опашки?

— Ако са излезли, Кайл вече ги е пипнал. Но не мисля, че бяха там. Да проверим онази барака. Знаеш ли какво има там?

Тя поклати глава.

— Не ме разведоха на обиколка из имота, когато пристигнах. Направо ме пъхнаха в тъмницата. После ме оставиха да вися, така да се каже.

Рязко отворих вратата на бараката и видях нагреватели и водна помпа. Вътре миришеше силно на урина. Една мишка изтърча към някаква дупка на стената. Примигнах и поклатих глава при вида на гледката, която се разкри пред очите ми. Две завързани тела, проснати до далечната стена. Бяха тийнейджъри, момчета. И двамата бяха голи, ако не се брояха няколкото халки по лицата и гърдите им.

Наведох се над тях и ги огледах по-внимателно.

— Приличат ми на бездомници. Кръвта е източена от телата им. — Имаше следи от ухапвания — не само по вратовете им, но и по лицата и крайниците. Кожата и на двамата беше бяла като платно.

Отместих поглед от замъглените очи, които се взираха невиждащо в мен. Вече не можехме да им помогнем с нищо. Забелязах червеникавокафяв капак на пода между прашните машини, които осигуряваха вода, топлина и вероятно вентилация на ранчото.

Прекосих помещението и се наведох, за да го огледам по-добре. Капакът бе разместен леко, така че успях да го издърпам.

Тъмнина. Тишина. Какво друго имаше там долу? Кой още беше там?

Погледнах Джамила, после насочих лъча на фенера си към дупката. Тя бе достатъчно широка, за да може човек да мине през нея. Видях метални стъпала. Тунел.

После видях отпечатъци от стъпки в прахоляка долу. Няколко чифта.

— Иди кажи на Кайл — обърнах се към Джамила. — Извикай помощ.

Джамила вече вървеше към вратата. Побягна. Взрях се в пропастта и се запитах дали някой не ме гледа, скрит в тъмнината.

89.

Чаках докато можех да се стърпя, после бавно се спуснах в черната дупка. Промуших се с лекота и започнах да слизам по тежката метална стълба.

Имаше няколко стъпала, стръмни и опасни. Насочих фенера надолу. Различих пръстен под и деформирани ламаринени стени. Крушките на тавана бяха счупени. Пред мен се простираше тесен тунел.

Не чух никакви звуци в далечината, така че тръгнах напред в тунела. Движех се бавно и внимателно. Държах фенера в едната си ръка и глока в другата. Постоянно се обръщах назад да видя дали Кайл и Джамила се задават. Къде се бавеха?

Видях един захвърлен труп малко по-надолу в тунела. Поех си дъх и насочих светлината към него.

Едно око се взря в мен.

Това, което гледах, беше малък елен. От него бяха останали само главата и предната част от тялото. Спомних си, че бях чел, че тигрите ядат плячката си, като започват от бутовете. Изяждат всичко, дори костите. В прахта имаше още размазани отпечатъци от стъпки. Приличаха ми на отпечатъци от двама души, но не можех да бъда сигурен на слабата светлина. Имаше и по-малки следи — от животно, може би от лапите на тигъра. О, боже!

Продължавах да се движа, като се опитвах очите ми да се приспособят към полумрака. Навсякъде по пода имаше парчета стъкло. Някой нарочно беше счупил крушките на тавана на тунела.

Чух тигъра да реве и едва не изтървах фенера си. Това не бе най-добрият ход в живота ми, но никога преди не бях се озовавал в затворено пространство заедно с тигър. Ревът на голямата котка в тунела отекна, отскачайки от ламаринените стени. Беше неочакван и ужасяващ. Не знаех какво да направя.

Тигърът изрева отново и аз открих, че не мога да помръдна. Чувствах се така, сякаш краката ми се бяха сраснали с пода. Исках да се обърна и да побягна, но това не бе добро решение точно в момента. Не можех да надбягам тигъра в този тунел или където и да било, в интерес на истината.

Някъде в мастиления мрак в тунела пред мен котката ме наблюдаваше. Зачудих се дали да не изгася фенера си, но реших на първо време да не го правя. Поне щях да видя тигъра, когато се приближеше. Концентрирах се, взрях се в тъмнината, застанах напълно неподвижно, сякаш това можеше да ми помогне. Държах глока насочен право напред. Чудех се дали е възможно да се повали тигър с пистолет, дори и мощен. Нямаше откъде да знам, нямах опит със стрелба от този род. Все пак имах известни съмнения.

Не виждах тигъра, но почти си представях трийсетте зъба в устата му. Спомних си раните, нанесени от тигъра на жертвите в парка „Голдън Гейт“.

Някой извика, някой се появи. Зад мен.

— Алекс, къде си, Алекс?

Чух Джамила да се приближава към мен в тунела и издишах.

— Не мърдай — прошепнах. — Не прави нищо. Тигърът е тук.

Не смеех да помръдна. Дори не бях сигурен дали бих могъл. Бях в безизходица. Не можех да си представя тигърът да е изплашен не по-малко от мен. Дали Господаря беше там? Двамата братя? Някой друг?

— Алекс?

Това беше Кайл. Той шепнеше. Но го чух.

— Спри на мястото си, Кайл. Говоря сериозно. Послушай ме. Остани на мястото си, ако не искаш да умреш.

Всичко се случи в един ужасяващ миг.

Изведнъж тигърът се втурна към мен. С пълна скорост? Или не чак пълна? Твърде бързо, по дяволите! Сенки — размазано очертание на козина.

Звярът сякаш скочи право в конуса светлина от фенера ми. Мускули, бързина, блеснали зъби и най-широките и искрящи очи — изключителна концентрация. Летеше към мен като смъртоносен куршум.

Горната част на тялото му се изви атлетично, демонстрирайки невероятната му сила. Скочи на повече от метър от земята и полетя право срещу мен, нищо не можеше да го спре.

Нямах избор, нямах варианти за действие, нямах място за грешки. Дори не можех да помисля каква да бъде следващата ми стъпка. Тя просто се случи. Натиснах спусъка на пистолета си. Три бързи изстрела. Целех се в главата и горната половина на тялото, но не бях сигурен дали съм го улучил.

Тигърът продължи да лети към мен. Дори не се забави. Изстрелите не можеха да го спрат. Не можех да се защитя по друг начин, нямаше къде да избягам или да се скрия.

Тигърът ме блъсна тежко, събори ме като дребна плячка. Чаках мощните му челюсти да стиснат плътта ми, да пречупят костите ми. Може би съм изпищял. Не знаех какво правя. Никога в живота си не бях изпитвал такъв страх. Дори бледо подобие на такъв страх.

Тигърът ме подмина! Но в това нямаше никакъв смисъл. На няколко крачки по-нататък в тунела чух шумно тупване. Животното се просна на земята. Бях прострелял и убил тигър.

90.

— Боже господи! Боже господи! Думите изригнаха от устата на Джамила. После тя се усмихна. — Исусе! Не мога да повярвам! — Тя се взираше в огромното кръвожадно животно, което се бе опитало да ме убие и сега лежеше в краката й.

Изправих се, насилих краката си да се помръднат. Вървях с несигурни стъпки към мястото, където стояха Джамила и Кайл. Тигърът лежеше проснат по ширината на тунела. Не помръдваше и вече никога нямаше да помръдне.

— Те някъде в тунела ли са? Братята? — попита Кайл шепнешком. — Господаря?

— Не съм виждал никого. Само отпечатъци от стъпки и от лапи. Да вървим — казах накрая.

Тунелът бе много по-дълъг, отколкото очаквах. Дори не бях сигурен в каква посока сме се отправили. Към пътя? Към планината? Към океана?

— Изпратих хора по периметъра на имота, на около пет-шестстотин метра извън границите му. Така са доста разредени — каза Кайл. — Това не ми харесва.

Не му отговорих. Още треперех, не бях се свестил от изживяния миг на истината с тигъра. Сърцето ми биеше до пръсване. Зачудих се дали не съм в шок.

— Алекс? — заговори ме Джамила. — С нас ли си? Добре ли си?

— Дайте ми само минута. Ще се оправя. Да вървим.

Скоро забелязахме леко проблясване на дневна светлина в далечината пред нас. Това бе обнадеждаващо. Но къде щяхме да се озовем?

— Не мога да определя на какво разстояние е — казах аз. — Или какво стои между нас и светлината.

Кракът ми се отърка в нещо. После рамото ми. Отскочих встрани и цялото ми тяло потрепери. Беше просто някакъв клапан, който стърчеше от стената. Нищо. Но ме изплаши до смърт.

После видях част от местността навън — два кипариса се превиваха от вятъра, зърнах ивица сиво небе.

Не беше далече, може би на трийсет-четирийсет метра. Обикновено най-опасната част е в началото на операцията, но сега трябваше да обмислим как да излезем живи от тъмния тунел.

Обърнах се към Джамила и Кайл и прошепнах:

— Аз ще мина пръв.

Знаех, че се справям по-добре от Кайл с пистолета и бях физически по-силен от Джамила — поне така си мислех. Освен това винаги действах така през последните години: Гари Сонежи, Казанова, Джефри Шейфър и сега братята Алигзандър и техният Господар. Аз винаги тръгвам пръв. Колко дълго ще издържа така? Защо го правя?

— Не забравяй, те са хора — каза Джамила. — И на тях може да им изтече кръвта.

Исках да вярвам, че е права. Пристъпих напред тихо и бързо. Поколебах се при отвора на тунела. Поех си дъх. Едно… две… скок навън в големия лош свят.

Не знам защо, но извиках с пълно гърло, когато изскочих навън. Не някакви думи, просто оглушителен крясък. Всъщност може би знам защо — страхувах се от тези двама убийци, от безмилостния им култ, от Господаря. Може би и в техните тела течеше кръв, но те не бяха хора. Не и като нас.

Озовах се в малко, закътано между околните хълмове дере. Не забелязах никого наоколо. Нито следи някой да е бил наскоро тук. Но трябваше да са минали оттук. Тигърът се бе озовал в тунела заедно с някого.

Джамила и Кайл излязоха от тунела зад мен. Израженията на лицата им показваха разочарованието им, умората, объркването.

Чух го, преди да видя нещо.

После един черен пикап изръмжа край един от хълмовете. Движеше се право срещу мен и нямах избор: трябваше да се скрия в тунела или да остана на мястото си и да се изправя лице в лице с русокосите убийци. Те бяха в пикапа. Видях ги и двамата.

Не направих нито крачка назад.

91.

Убийците се взираха враждебно в мен през предното стъкло на пикапа. Вдигнах пистолета си и го задържах възможно най-стабилно. Джамила и Кайл направиха същото. Черният форд се движеше бързо, сякаш ни предизвикваше да стреляме.

Така че стреляхме. Предното стъкло на пикапа се нацепи. Куршумите свистяха по покрива и предния капак. Ревът на двигателя бе оглушителен. Отровният мирис на бездимен барут изпълни ноздрите ми.

Внезапно пикапът спря, после превключи на задна скорост. Продължих да стрелям, опитвах се да улуча шофьора, докато мишената ми се отдалечаваше. Колата се движеше назад, криволичейки наляво-надясно. Побягнах нагоре по хълма, краката ми бяха натежали, сякаш имах олово в обувките си.

Не можех да ги оставя да се измъкнат. Бяхме стигнали твърде далече, бяхме се доближили твърде много до тях. Тези двамата щяха да убиват отново и отново. Те бяха луди, чудовища, също и този, който ги бе изпратил на тази мисия. Джамила и Кайл се изкачваха по стръмния тревист хълм на няколко крачки зад мен. Тримата сякаш се движехме в забавен каданс. Пикапът се извиваше неконтролируемо и задницата му поднасяше. Надявах се, молех се да се преобърне, докато се катереше назад по стръмния хълм. Чух скърцането на спирачки и изведнъж пикапът полетя напред. Отново летеше срещу нас и набираше скорост.

Застанах на коляно, прицелих се внимателно и стрелях три пъти в предното стъкло. По него вече имаше безброй дупки от куршуми.

— Алекс, дръпни се! — извика Джамила. — Алекс, дръпни се! Веднага! Алекс!

Пикапът продължи да лети към мен. Аз не помръдвах. Стрелях право там, където си мислех, че е шофьорът. После още веднъж.

Големият черен пикап щеше да ме премаже всеки момент. Имах чувството, че усещам топлината на двигателя. Лицето и вратът ми бяха плувнали в пот. Хрумна ми безумната мисъл, че един вампир може да бъде убит само на клада, с огън или като се унищожи неговото владение, там, където той спи през деня.

Не вярвах във вампири.

Но вярвах в злото. Бях го виждал достатъчно много пъти, за да вярвам, че съществува. Двамата братя бяха психопати убийци. Точно такива бяха.

Отскочих настрани точно преди пикапът да ме прегази. Побягнах надолу по хълма след него. Надявах се да се преобърне — и той наистина се преобърна. Искаше ми се да завикам от радост.

Пикапът подскочи тежко на една страна, после се преобърна на покрив и продължи да се преобръща — още няколко пъти. Накрая спря, легнал на страната на шофьора, поклащайки се леко. От двигателя се извиваше черен дим. Отначало никой не излезе.

После по-младият брат се измъкна. Лицето му бе цялото в кръв и сажди. Не каза нищо — само ни гледаше навъсено и после изръмжа като животно. Сякаш се беше побъркал.

— Не ни карай да те застреляме! — извиках му.

Той сякаш не ме чу. Беше изпаднал в сляпа ярост.

Майкъл Алигзандър имаше дълги, остри вампирски зъби, които бяха окървавени. От неговата собствена кръв ли? Очите му бяха червени.

— Вие застреляхте Уилям! Убихте брат ми! — изкрещя ни той. — Убихте го! Той беше по-добър от всички вас!

Мъжът се хвърли срещу нас — не можех да се заставя да стрелям. Майкъл Алигзандър беше луд, той не бе отговорен за действията си. Продължаваше да ръмжи, от устата му излизаше пяна. Очите му бяха диви, въртяха се в орбитите си. Всеки мускул от тялото му бе напрегнат до крайност. Не можех да убия този измъчен мъж — дете. Приготвих се да се опитам да го надвия, без да използвам оръжието си. Надявах се да успея да го съборя.

После Кайл стреля — веднъж.

Изстрелът попадна точно на мястото, където секунда преди това бе носът му. В центъра на лицето му се появи тъмна кървава дупка. Нямаше изненада или шок — само забрава. Той се строполи на земята. Нямаше съмнение, че е мъртъв.

Бях грешал относно Кайл — той можеше да стреля. Точно. Този човек постоянно ме изненадваше. Трябваше да помисля по този въпрос, но не точно сега.

Изведнъж чух още един глас. Идваше от вътрешността на пикапа. Някой бе заклещен там. Уилям? Жив ли беше другият брат?

Бавно приближих преобърнатата кола, стиснал пистолета в ръката си. Двигателят още димеше. Страхувах се, че може да избухне в пламъци. Покатерих се върху люлеещата се кола и успях да отворя деформираната врата. Видях Уилям — беше убит, лицето му представляваше кървава пихтия.

После открих, че се взирам в най-гневните, най-арогантните очи. Веднага ги разпознах. Вече беше почти невъзможно нещо да ме шокира, но това определено ме слиса.

— Значи това си ти — казах му.

— Ти ги уби и ще бъдеш убит — заплаши гласът. — Ще умреш. Ще умреш, Крос!

Взирах се в Питър Уестън, експерта по вампирите, с когото се бях срещнал преди седмици в Санта Барбара. Беше изпонарязан, ранен и му течеше кръв. Но се държеше, сякаш всичко бе под негов контрол, въпреки пистолета, който сочеше в лицето му. Беше спокоен и уверен в превъзходството си. Спомних си как седях срещу него в библиотеката в Санта Барбара. Той ми беше казал, че е истински вампир. Сега вече му вярвах. Най-после намерих правилните думи.

— Ти си Господаря.

92.

Няколко пъти опитах да проведа разговор със зловещия и сюрреалистичен Питър Уестън онази нощ в затвора на Санта Крус. Кайл се опитваше да уреди Уестън да бъде прехвърлен на Източното крайбрежие, но се съмнявах, че ще успее. Калифорния го искаше. Уестън беше облечен с черна кадифена риза с дълъг ръкав и черен кожен панталон. Беше блед като платно. Тънките му сини вени се виждаха под прозрачната кожа на слепоочията му. Устните му бяха плътни и цветът им изглеждаше по-черен, отколкото при повечето хора. Господаря определено не изглеждаше като човек и бях сигурен, че точно това бе ефектът, към който той се стремеше.

Беше емоционално натоварващо и изтощително дори да стоиш в една и съща стая с него. С Джамила бяхме обсъдили накратко впечатленията си — и двамата бяхме изпитали едно и също нещо в присъствието на Уестън. Уестън не притежаваше никое от обикновените качества, които асоциираме с хората: съвест, общителност, емоционалност, съчувствие, съпричастие. Цялостната му персона бе тази на Господаря. Той бе убиец, вампир, истински кръвопиец.

— Няма да се опитвам да ви изплаша с обичайните заплахи, които се отправят в залите за разпит — казах му съвсем спокойно.

Уестън сякаш не ме слушаше. Отегчен ли беше? Безразличен? Невероятно умен? В действителност Господаря бе необикновена личност: високомерен, изключителен, ослепителен, физически поразяващ. Имаше най-пронизващите очи, които бях виждал. Беше ми изнесъл истинско представление в Санта Барбара — безобидният учен, готов да препоръча литература за вампирите.

Той наклони глава и напрегнато се втренчи в очите ми. Уестън търсеше нещо, не можех да определя какво. Издържах на погледа му и това сякаш го подразни.

— Върви на майната си! — сряза ме той.

— Какво има? — попитах накрая. — Какво се върти в главата ти, Питър? Това, че не съм достоен да те разпитвам ли?

Той се усмихна — в усмивката му се прокрадна дори леко загатната топлина. Той умееше да очарова, знаех това. Бях го открил още в библиотеката в Санта Барбара.

— Ако говоря с теб, ако ти кажа всичко, което чувствам и в което вярвам, ти няма да разбереш — каза той. — Ще се почувстваш още по-объркан и недоумяващ, отколкото си сега.

— Опитай — предизвиках го.

Той отново се усмихна, но не каза нищо.

— Знам, че скърбиш за Уилям и Майкъл. Не го показваш, но си ги обичал — казах аз. — Знам много за теб. Знам, че чувствата ти са дълбоки.

Питър Уестън кимна, почти недоловимо. Жестът му беше царствен. Наистина скърбеше за Уилям и Майкъл. Бях прав за това. Тъгуваше, че те са мъртви.

Той отново заговори:

— Да, детектив Крос, изпитвам по-дълбоки чувства, отколкото можете да си представите. Нямате и най-малка идея. Нямате никаква представа как мислят подобните на мен.

После отново замълча. Господаря нямаше какво повече да каже. Ние, обикновените смъртни, просто не можехме да разберем. Оставих го сам.

Това бе краят.