Теменужките са сини

42.

Взех самолет до Чарлстън и пристигнах малко след десет часа сутринта. Историята за убийството вече заемаше първите страници на местните вестници, както и на „Ю Ес Ей Тудей“.

Усещах някаква несигурност и страх в ярките, стерилни, прекалено комерсиализирани пространства на летището. Пътниците изглеждаха нервни и разтревожени. Много от тях имаха такъв вид, сякаш не бяха спали добре предната нощ.

Сигурен съм, че някои смятаха, че щом някакви мистериозни убийци можеха да нанесат удара си в сърцето на Чарлстън, могат спокойно да направят същото и в чакалнята на летището или в някоя закусвалня. Вече никой не се чувстваше в безопасност никъде.

Наех кола от летището и поех към парка край някакво езеро в града, което се казваше Колониал Лейк. Мъж и жена, излезли на джогинг, били убити там към шест предната сутрин. Двамата били женени едва от четири месеца. Сходствата с убийствата в парка „Голдън Гейт“ бяха категорични.

Никога преди не бях идвал в Чарлстън, макар че бях чел книги, чието действие се развива в този град. Скоро открих, че на външен вид това е величествен град. Някога е бил столица на невероятно богатство, повечето дошло от памука, ориза и робите, разбира се. Оризът заемал най-голям дял в износа, но робите, които пристигали на пристанището, се оказали най-печелившият внос за града. Богатите плантатори пътували често между плантациите си на юг и домовете си в Чарлстън, където се провеждали грандиозни балове, концерти, маскаради. Роднини на Нана също са пристигали като роби на това пристанище и са били продавани оттук.

Открих място за паркиране на Бофен стрийт, от двете страни, на която имаше красиви викториански къщи. Дори зърнах няколко английски градини. Това не бе място, където да върлуват вампири убийци. Бе прекалено красиво, прекалено идилично. Какво бе привлякло убийците тук? Дали оценяваха красотата — или я мразеха? Какви бяха зловещите им фантазии? Каква бе причината за ужаса, който сееха?

Ако Чарлстън бе настръхнал и подозрителен заради убийствата, то улиците около Колониал Лейк бяха направо ужасени. Хората се гледаха студено и изплашено. Не видях дори бледо подобие на усмивка, нито следа от южняшкото гостоприемство.

Бях оставил съобщение на Кайл да ме чака при езерото. То бе заобиколено от широка каменна алея и пейки от ковано желязо. Вчера навярно бе изглеждало живописно и абсолютно безопасно. Днес имаше опъната жълта полицейска лента, заграждаща местопрестъплението още от пресечката на Бофен и Рътлидж. Чарлстънската полиция бе отцепила района и полицаите оглеждаха подозрително всекиго, сякаш убийците можеха да се върнат на местопрестъплението.

Най-после забелязах Кайл, който чакаше в сянката на едно дърво, и тръгнах към него. Денят беше топъл, но имаше лек бриз откъм океана, който донасяше мирис на сол и риба. Кайл бе облечен както обикновено: сив костюм, бяла риза и неописуема синя вратовръзка. Приличаше на драматурга актьор Сам Шепърд, днес даже повече от обичайно. Кайл изглеждаше отслабнал, уморен, изтормозен почти кол кого се чувствах и аз. Убийствата бяха извадили от равновесие и него. Или нещо друго.

— Вчера сутринта сигурно всичко е изглеждало пак така, макар че е било по-рано, когато са нападнали двойката — казах аз, като се доближих до Кайл. — Никой ли не е видял нищо? Никакви очевидци на толкова голямо пространство? Така пишеше в полицейските доклади.

Кайл въздъхна.

— Всъщност имаме очевидец, който е видял двама мъже да бързат към изхода на парка. Той е към осемдесет и пет годишен. Каза, че му се сторило, че по дрехите им има кръв, и решил, че нещо не е довидял. После намерил телата.

Бързо огледах отново района около езерото. Слънцето грееше ярко и заслоних очите си с ръка. В дърветата чуруликаха птички. Паркът бе открит като на длан.

— Излезли са на ярка дневна светлина. Що за вампири — измърморих.

Кайл ме погледна.

— Да не започваш да вярваш във вампири?

— Вярвам, че има хора, които се придържат към вампирски начин на живот — казах му. — Знам, че някои от тях вярват, че са вампири. Някои от имитаторите дори си правят много остри вампирски зъби. Способни са да упражнят насилие. Още не съм виждал такива, които да променят вида си. А иначе нашият очевидец може да е видял двойка прилепи, които отлитат оттук, вместо двама мъже. Това трябваше да е смешно, Кайл. Какво друго каза свидетелят за мъжете?

— Не много. Сторили му се млади, Алекс. Двайсет — трийсетгодишни, което е доста неопределено. Вървели бързо, но не се разтревожили, когато ги видял. Той е на осемдесет и шест години, Алекс. Изглежда, така да се каже, доста разконцентриран заради вниманието, което привлича в момента.

— Които и да са убийците, определено са много дръзки. Или глупави. Чудя се дали са същите копелета, които преследвахме в Невада и Калифорния.

Кайл леко се оживи. Имаше да ми казва нещо.

— Моите хора в Куонтико будуваха половината нощ. За кой ли път. Алекс, те откриха десетина града на Източното крайбрежие, в които са станали неразкрити убийства, евентуално свързани с останалите.

— В какъв период от време?

— Това е интересната част. Може би всичко това продължава много дълго. Никой не е свързвал тези случаи, преди ние да се намесим. Става въпрос за период от поне единайсет години.

43.

Същата вечер двамата с Кайл вечеряхме с една наша добра приятелка в Чарлстън. Всъщност Кайл направи уговорката, включително и резервацията за ресторанта.

Кейт Мактиърнън не се бе променила много от последния път, когато се бяхме видели покрай серийния убиец Казанова, който действаше в Дъръм и Чапъл Хил, Северна Каролина. Когато убиецът бе отвлякъл Кейт пред къщата й в Чапъл Хил, за него тя бе най-красивата жена в целия Юг.

Освен че беше красива, Кейт бе и изключително умна. Тя вече бе лекар, педиатър, но обмисляше да специализира хирургия.

Когато Кейт се появи на масата ни, двамата с Кайл водехме задълбочен разговор. Всъщност спорехме какви да бъдат следващите стъпки в разследването.

— Здравейте, момчета. — Лъскавата кестенява коса обрамчваше лицето на Кейт. Напоследък явно носеше косата си по-дълга. Очите й бяха тъмносини и блестяха красиво. Все още бе в страхотна форма, но знаех, че под външната обвивка се крие сантиментална душа.

Като я видяхме, и двамата с Кайл веднага скочихме на крака и се ухилихме като идиоти. Бяхме преживели много заедно и бяхме оцелели, за да бъдем отново заедно на тази неочаквана вечеря в Чарлстън.

— Това е страхотно съвпадение. Бях на медицинска конференция точно до Чарлстън — каза Кейт, докато се настаняваше на стола си.

— Алекс не вярва в съвпаденията — каза Кайл.

— Ами добре. Ето ни отново заедно, събрани от божията намеса или каквото там ни е събрало, слава на бога — усмихна се Кейт.

— Изглеждаш в отлично настроение, Кейт — отбеляза Кайл. Всъщност той самият бе нетипично весел.

— Ами как иначе, Кайл, при такава приятна изненада? За една вечер успявам да се видя и с двама ви. Освен това наистина съм в отлично настроение. Следващата пролет ще се омъжвам. Моят Томас ми направи предложение преди два дни.

Кайл смотолеви някакво поздравление, а аз извиках сервитьора и поръчах бутилка шампанско, за да отпразнуваме повода. През следващите няколко минути Кейт ни разказа за нейния Томас, който имал малка, приятно снобска книжарница в Северна Каролина. Освен това бил художник, рисувал пейзажи и според Кейт се справял изключително добре и с двете си занимания.

— Разбира се, аз съм крайно предубедена, но освен това съм доста придирчива, а той наистина е добър. Освен това е чудесен човек. Как са Нана и децата? Как е Луиз, Кайл? — попита тя. — Хайде, разкажете ми всичко. Много ми липсвахте и двамата.

До края на вечерята всички бяхме в отлично настроение. Шампанското и приятната компания си казаха своето. И преди бях забелязал как Кейт успява да оживи всички около себе си — дори Кайл, който обикновено не е сред най-общителните хора. През цялото време той почти не свали поглед от Кейт.

Тримата се прегърнахме пред ресторанта към единайсет часа.

— И двамата трябва да дойдете на сватбата ми — каза Кейт и тронна с крак. — Кайл, ти ще доведеш Луиз, а ти, Алекс, ще доведеш новата любов на своя живот. Обещавате ли?

Обещахме на Кейт. Тя не ни остави избор. После я изпратихме с поглед, докато тя вървеше към колата си, старо синьо волво, с което обикаляше пациентите си по домовете.

— Много я харесвам — не се сдържах да заявя очевидното.

— Да, и аз — каза Кайл, който продължи да я гледа, докато колата й не изчезна в мрака. — Тя е фантастична жена.

44.

Вече свързвахме някой от точките. Най-после. Надявах се скоро да успеем да сглобим целия вампирски пъзел. До следобед на следващия ден ФБР бяха направили списък от дванайсет източни града, в които бяха станали убийства, свързани с вампирски ухапвания. Най-ранните убийства датираха от 1989-а. Записах имената на градовете на едно от работните си картончета. После дълго и напрегнато се взирах в списъка. Какво би могло да свързва тези градове?

Това, че списъкът бе толкова обширен, определено бе проблем. Още по-плашещ и объркващ бе фактът, че евентуално убийствата продължаваха вече десет години.

След това съставих един още по-дълъг списък на градове, в които имаше документирани и разследвани несмъртоносни нападения от предполагаеми вампири. Втренчих се в списъка и се почувствах малко потиснат. Това започваше да прилича на невъзможна конспирация.

Отделът за тежки престъпления в Куонтико бе впрегнал всички сили по разследването на тези убийства. Двамата с Кайл бяхме сигурни, че ще изскочат още градове и че периодът ще се окаже по-дълъг от единайсет години.

В Атланта, Гейнзвил, Ню Орлиънс и Савана бяха станали убийства в поне две различни години. Засега Шарлът, Северна Каролина, бе най-тежкият случай: от 1989-а насам имаше три подозрителни убийства. Дори бе възможно серията убийства да бе започнала точно оттук.

ФБР бе изпратило агенти в дванайсетте града, където бяха станали убийствата, а в Шарлът, Атланта и Ню Орлиънс бяха сформирани специални отряди.

Приключих разследването си в Чарлстън. Не открих много. На този етап медиите не разполагаха с историята за широката мрежа от засегнати от убийствата градове и ние се стремяхме да опазим тайната възможно най-дълго.

Същата вечер посетих „Кривия зъб“, единствения клуб в района на Чарлстън, където се събираха почитатели на готиката и вампирите. Всъщност там открих множество млади хора, повечето около и под двайсет годишни. Още ходеха на училище или бяха колежани. Разпитах собственика на клуба и неколцина от клиентите. Те определено бяха ядосани и неспокойни, но никой не изглеждаше като евентуален извършител на убийствата.

Постарах се да се върна във Вашингтон следобед на следващия ден. В седем и половина Нана, Джени, малкият Алекс и аз отидохме на концерта на момчешкия хор.

Хорът пееше по-добре от всякога. Деймън бе един от солистите. Изпълни солото си фантастично.

— Видя ли какво изпускаш? — наведе се към мен Нана.

45.

Уилям и Майкъл обичаха да са на юг. Тук бе диво и свободно като самите тях. Което бе още по-важно — действаха точно по график.

Пристигнаха в Савана, Джорджия. Уилям стигна с микробуса до Огълторп стрийт и спря пред известното гробище Колониал Парк. После подкара към Ейбъркорн. След това мина по Пери стрийт, прекоси площадите „Чипеуа“ и „Орлиънс“. Обясни назидателно на Майкъл:

— Савана е изградена върху мъртъвците си. Голяма част от този пристанищен град лежи върху стари гробища. Освен това Гражданската война е пощадила Савана и сега това е един от най-добре запазените южни градове.

Уилям много харесваше красивия град и се радваше, че тук ще открият следващата си жертва. Щеше да е истинско удоволствие да се нахранят тук, да изпълнят мисията си. Докато се наслаждаваше на гледката на старинния център, престана да следи имената на улиците. Величествени къщи от периода на конфедерацията, църкви от деветнайсети век, парапети от ковано желязо с множество орнаменти и гръцки мотиви, цветя навсякъде. Възхити се на известните старинни къщи.

— Тук е красиво и елегантно — каза той на брат си. — Бих могъл да живея тук. Мислиш ли, че можем да се установим тук някой ден? Би ли ти харесало?

— Умирам от глад. Да се установяваме по-бързо — отвърна Майкъл със смях. — Да се установяваме и да пируваме с най-доброто, което Савана може да ни предложи.

Уилям най-после паркира на една улица, наречена Уест Бей, и двамата с брат му слязоха и протегнаха дългите си ръце и крака.

Две млади момичета с тениски от Колежа по изкуство и дизайн и срязани дънки се приближиха към вана. Имаха дълги, добре оформени крака, шоколадов тен и изглеждаха безгрижни като птички.

— Можем ли да дарим кръв тук? — попита по-ниското момиче с ослепителна усмивка. Изглеждаше шестнайсет — седемнайсет годишна. Имаше обица на устната си и боядисана в огненочервено коса.

— Ти определено си вкусна хапка — каза Майкъл, като срещна погледа на момичето.

— Аз съм много неща — каза тя, като се спогледа с приятелката си, — но определено не съм вкусна. Нали така, Карла? — Другото момиче кимна и обърна към небето зелените си очи.

Уилям огледа момичетата и прецени, че могат да намерят и нещо по-добро в Савана. Тези две скитнички не заслужаваха него и Майкъл.

— В момента не сме на смяна. Съжалявам — каза учтиво и се усмихна подкупващо, дори съблазнително. — Може би малко по-късно, дами. Защо вие двете не дойдете пак довечера? Какво ще кажете?

— Не си правете погрешни изводи — сопна му се по-ниското момиче. — Просто се опитвахме да завържем разговор.

Уилям мързеливо прокара ръка през дългата си руса коса. Продължи да се усмихва.

— О, знам това. Аз правех същото. Кой би ме обвинил, че искам да си побъбря с две красиви момичета като вас? Както казах, може да се срещнем по-късно довечера. Разбира се, ще ви взема кръвта, щом сте готови да я дарите.

Уилям и Майкъл решиха да се разходят към река Савана и крайбрежния квартал. Не обърнаха почти никакво внимание на товарните кораби и шлепове по реката, нито на весело украсената лодка „Речната кралица на Савана“, нито дори на високата бронзова статуя на „Махащото момиче“, която представляваше млада жена, махаща за сбогом на заминаващите моряци. Предпочитаха да оглеждат мъжете и жените, които крачеха по площада. Търсеха си плячка, въпреки че знаеха колко е опасно да атакуват през деня. Попаднаха на един битпазар, на който местни художници бяха привлекли вниманието на доста голяма тълпа — неколцина войници, но предимно жени, повечето от които много привлекателни.

— Много искам да пипнем някого. Може би точно тук, в този прехвален речен парк — каза Уилям.

— Този става — каза Майкъл и посочи един слаб мъж е черна тениска и дънкови бермуди.

— Или пък сега само да закусим леко. Какво ще кажеш за онова възхитително две годишно момиченце в пясъчника? Да. Много по-вкусно от влудяващо захаросаната сладост на всичко, което подушвам наоколо.

Уилям оцени хумора на брат си.

— Подушваш мириса на прясно приготвени шоколадови бонбони. Казват, че тук правят и хубаво барбекю. С много подправки — допълни той.

— Не искам никакво жилаво свинско или говеждо — сбърчи нос Майкъл.

— Добре — най-после отстъпи Уилям, — може и да хапнем набързо. Виждаш ли нещо, което ти харесва? Ти избираш.

Майкъл посочи избраника си.

— Идеално — прошепна Уилям.

46.

Положението беше много лошо. Беше извършено още едно зловещо вампирско убийство — в Савана. Двамата с Кайл веднага се отправихме към Джорджия с един лъскав хеликоптер „Бел Джет“, който би харесал и на Дарт Вейдър. Кайл не изоставяше разследването на този случай. Не искаше да позволи и на мен да се откажа от него.

Дори и от въздуха морският град бе поразително красив с именията, старинните търговски улици и река Савана, която се виеше през златистожълтите блата в посока на Атлантика. Защо убийците нападаха в толкова оживено и привлекателно място? Защо избираха точно тези градове?

Трябваше да има някаква причина, която засега ни убягваше. Убийците явно разиграваха някакъв сложен сценарий или фантазия. Какъв, по дяволите, беше той?

Една кола на ФБР ни чакаше и веднага ни откара до катедралата „Свети Йоан Кръстител“. Църквата се намираше в историческия център на града. Сред старинните къщи бяха паркирали множество полицейски коли. Също и линейки.

— Има блокади по всички магистрали около Савана — каза ми Кайл, докато си пробивахме път през натовареното движение към църквата. — Това е най-странното и сензационно нещо, ставало тук от десетилетия. Сигурно ще привлече още купища туристи, не мислиш ли? Може би вампирската обиколка на града ще започне да съперничи на маршрута от филма „Полунощ в градината на доброто и злото“.

— Е, това не са туристите, за които си мечтаят членовете на търговската камара и местните жители — казах аз. — Кайл, какво, по дяволите, става? Убийците действат точно под носа ни. Казват ни нещо. Нанасят ударите си в красиви и известни градове. Убиват на обществени места — в паркове, луксозни хотели, дори в катедрала. Дали не искат да ги заловим? Или вярват, че не могат да бъдат заловени?

Кайл погледна кулите на църквата пред нас.

— Може би е комбинация от двете. Но съм съгласен с теб. Поради някаква причина, която и аз не мога да разгадая, те действат съвсем дръзко и безразсъдно. Но това е твоята задача. Ти си психологът тук. Ти си човекът, който разбира как работят болните им мозъци.

Не можех да прогоня от главата си мисълта, че тези убийци желаеха да ги заловим. Защо искаха да бъдат заловени?

47.

Двамата с Кайл изскочихме от колата и хукнахме към катедралата. Златист надпис над централния вход обявяваше: „Една вяра, едно семейство“.

Двете еднакви кули на църквата се извисяваха високо над града. Архитектурата бе във френски готически стил: величествени арки и декорации, впечатляващи стъклописи, олтар от италиански мрамор. Оглеждах и се опитвах да запомня всичко — всичко. Но още нищо не ми хрумваше.

Жертвата бе открита преди по-малко от два часа. Двамата с Кайл бяхме в хеликоптера само минути след като получихме съобщението от полицията в Савана. Новината вече гърмеше по телевизионните канали.

Усетих сладникавия мирис на тамян. Видях жертвата, щом влязох в катедралата. Изстенах и усетих, че леко ми се гади. Беше двайсет и една годишен мъж, както бях научил от първоначалните доклади, студент по история на изкуството в Университета на Джорджия. Казваше се Стивън Фентън. Убийците бяха оставили портфейла и парите на Фентън. Нищо не бе откраднато — освен ризата му.

Катедралата беше огромна и вероятно можеше да побере няколко хиляди вярващи. Светлината, която струеше през цветните витражи, образуваше разноцветни петна върху пода. Дори и от разстояние се виждаше зеещата рана на врата на жертвата. Голото до кръста тяло бе стегнато и мускулесто, също като телата на предишните жертви. Лежеше под една от картините, изобразяващи мъките на Христос, тринайсетата поред. Подът бе изцапан с кръв, но количеството не бе голямо.

Дали бяха изпили кръвта тук, в катедралата? Това съзнателно кощунство ли беше? Религия? Христовите мъки?

С Кайл се приближихме до Стивън Фентън. Вече бяха приготвили чувала за трупа. Криминолозите от местната полиция стояха наоколо. Бяха неспокойни и ядосани, нямаха търпение да приключат с работата си тук и да се махнат. Ние ги задържахме. Местният съдебен лекар извършваше огледа на трупа.

С Кайл коленичихме до трупа заедно. Аз си сложих гумени ръкавици. Кайл не се нуждаеше от тях. Той никога не докосваше нищо на местопрестъпленията. Винаги съм се чудил защо. Но инстинктът му бе забележителен.

Но ако и двамата бяхме толкова добри, защо нямахме ни най-малка представа къде са отишли убийците или кога ще нанесат следващия си удар? Това бе въпросът, който ме тормозеше все повече с всяко следващо убийство. Какво означаваше това зловещо вилнеене?

— Те са прекалено импулсивни — прошепнах на Кайл. — Подозирам, че и двамата нямат трийсет години. Може да са към двайсетгодишни или дори по-млади. Няма да се изненадам, ако са още тийнейджъри.

— Това се връзва. Те сякаш нямат никакъв страх от нищо — каза Кайл, докато оглеждаше раните по тялото на студента. — Сякаш имаме диво животно, пуснато на свобода. Като тигъра. Първо в Калифорния. Сега ни Източното крайбрежие. Проблемът е, че всъщност не знаем кога са започнали убийствата, нито колко са убийците и дори дали живеят постоянно в стрината.

— Това си три проблема. Три въпроса, които изискват отговори, с които не разполагаме. Вашите агенти още ли разпитват посетителите на готически и вампирски клубове? Още ли се ровят в Интернет? Някой трябва да знае нещо.

— Даже и да го знае, си го пази за себе си. Над триста агенти работят постоянно само по този случай, Алекс. Не можем да продължим в такива мащаби.

Погледнах картината над трупа. Изобразяваше свалянето на Христос от кръста и полагането му в ръцете на майка му. Тръненият венец. Разпятието. Кръвта. Кръвта ли бе връзката? Вечният живот? Зачудих се. В Санта Барбара Питър Уестън бе споменал, че някои вампири са духовни. Това ритуално убийство ли беше или съвсем случайно? Дали не трябваше да поговоря отново с Питър Уестън? Той знаеше за вампирите повече от всички останали, с които се бях срещнал.

Жертвата беше с кафеникав панталон и нови маратонки „Рийбок“. Огледах раните по врата. Имаше кървави резки по лявото му рамо и горната част на гърдите. Единият или и двамата убийци бяха много гневни, на границата на яростта.

— Защо са взели ризата му? — попита Кайл. — Също като в окръг Марин.

— Може би защото е била подгизнала от кръв — отвърнах аз, като продължих да се взирам в раните. — Това определено са следи от ухапване от човек. Но убийците атакуват като животни. Тигърът е модел, символ, нещо важно. Но какво?

Мобилният телефон на Кайл иззвъня и той го отвори. Веднага се сетих за Мислителя и постоянните му обаждания. Кайл слуша човека, който му се обаждаше, около двайсет секунди.

После се обърна към мен.

— Веднага тръгваме за Шарлът. Станало е още едно убийство, Алекс. Още един удар. Вече са в Северна Каролина.

— Дяволите да ги вземат! Какво, по дяволите, правят!

С Кайл хукнахме към вратите на катедралата. Бягахме така, сякаш ни гонеха.

48.

Често някое единично убийство или серия от убийства ни ужасяват и ангажират фантазиите на обществото по най-зловещ начин. Серийните убийства на Джефри Дамър в Милуоки, убийството на Джани Версаче и последвалото убийство на Андрю Филип Кюнанън, руснакът Андрей Чикатило, за когото се твърди, че е серийният убиец с най-много жертви. Сега тази кървава поредица на двата бряга на Съединените щати.

Имахме късмет, че разполагахме с хеликоптера на ФБР, който да ни отведе от Савана в Шарлът. Още докато бяхме във въздуха, Кайл се свърза с агентите ни земята, които бяха обградили някаква порутена ферма на двайсетина километра от Шарлът. Никога преди не бях виждал Кайл толкова оживен и въодушевен от някое разследване, дори и при случая с Казанова или с Джентълмена.

— Май най-после направихме пробив — каза ми Кайл. — Никой няма да излезе от онази ферма, докато не пристигнем там. Мисля, че шансовете ни са добри.

— Ще видим — казах аз. — Не съм сигурен, че това са същите хора. — Бях спрял да правя предположения за убийците. Защо Шарлът, Северна Каролина? Това щеше да бъде четвърто нападение в този град. Дали всичко не ни водеше към Шарлът? Защо?

Кайл изслуша още един доклад за положението от агентите при фермата, после ми преразказа най-важното.

— Родителите на едно седемнайсет годишно момче от Шарлът били нападнати в леглата си късно снощи. И двамата били пребити до смърт. На местопрестъплението намерили голям чук. По телата имало ухапвания. Имало следи, че двете жертви са нападнати или от някакво голямо животно, или от човек, който е носел заострени метални зъби. — Кайл се намръщи. Той все още не вярваше във вампирите. — След това момчето избягало и се скрило в една изоставена ферма близо до река Лоблоли, в покрайнините на Шарлът. Доколкото знаем, в тази ферма се събират предимно тийнейджъри. Очевидно някои от тях са едва дванайсет — тринайсет годишни. Голяма каша, Алекс. Поставил съм всичко на изчакване, докато не пристигнем там. Възрастта на тези деца е сериозен проблем.

След малко повече от десет минути кацнахме на една ливада, осеяна с диви цветя. Намирахме се на около пет километра от къщата, където евентуално се криеше убиецът. Тази история приличаше на Бони и Клайд. Докато стигнем до гъстата гора около фермата, вече минаваше пет часът. Скоро щеше да се стъмни.

Къщата бе на два етажа, дървена и потънала в избуяли глицинии. Земята, където залегнахме да се скрием, бе осеяна с шишарки и орехи. Всичко това ми напомняше за мястото на юг, където бях израснал. За нещастие това не бяха особено щастливи спомени. И майка ми, и баща ми бяха умрели трийсет и пет годишни, твърде преждевременно. Моята психотерапевтка имаше теория, че аз си представям, че умирам млад също като родителите си. Мислителя, изглежда, поддържа същата теория и може би възнамерява скоро да я осъществи на практика.

Покривът на старата къща бе стръмен, тесният тавански прозорец бе счупен на две места. Въпреки олющената бяла боя, гредите изглеждаха невредими, но част от керемидите липсваха. Зловещо, зловещо, зловещо.

ФБР проявяваше особена чувствителност, поради факта че повечето от събраните в къщата бяха непълнолетни. Не знаеха точно кои са вътре и дали имаха полицейски досиета. Нямаше доказателства, че са замесени в убийствата. Решихме, стига да останехме незабелязани, да изчакаме падането на нощта, за да видим дали някой няма да си тръгне или пристигне. После щяхме да атакуваме къщата. Положението беше сложно, дори от политическа гледна точка, и щеше да има сериозни последствия, ако някой непълнолетен бъдеше ранен или убит.

В рязък контраст всичко в гората изглеждаше спокойно, порутената къща също бе странно тиха, като се имаше предвид, че бе пълна с младежи. Не се чуваше смях, нито рок музика, не се долавяше мирис на готвено. Мъждукаха някакви слаби светлини.

Засилваше се страхът ми, че убиецът вече си е тръгнал, че сме закъснели.

49.

Някой шепнеше почти в ухото ми — беше Кайл.

— Да вървим, Алекс. Време е да се раздвижим.

В четири сутринта той даде сигнал да нахлуем в къщата. Кайл ръководеше цялата операция. Той разполагаше с власт и над местните полицаи.

Тръгнах заедно с десетина агенти, облечени в сини якета. Никой не се чувстваше спокоен заради атаката. Придвижихме се предпазливо на около седемдесет и пет метра от къщата, в края на боровата гора. Двама снайперисти, които се бяха промъкнали на около трийсет метра от къщата, съобщиха по радиостанциите си, че вътре продължава да е тихо. Твърде тихо?

— Това са просто деца — напомни ни Кайл. — Но все пак се пазете.

Промъкнахме се на колене до мястото, където бяха снайперистите. После се втурнахме към къщата, като нахълтахме едновременно и през трите входа.

Двамата с Кайл влязохме отпред, другите минаха отстрани и отзад. Избухнаха две-три заслепяващи гранати. На първия етаж се разнесоха писъци. Тънки гласове. Деца. Още не се чуваха изстрели.

Беше странна, хаотична сцена. Вцепенени деца — много на брой, повечето по бельо или голи. Поне двайсет тийнейджъри спяха на първия етаж. Нямаше електричество, само свещи. Вътре миришеше на урина, плевели, мухъл, евтино вино и восък. На стената бяха закачени плакати на рапъри.

Миниатюрното входно антре и дневната се сливаха в едно общо пространство. Децата бяха спали върху одеяла или направо на дървения под. Сега бяха будни, ядосани и крещяха:

— Свине! Ченгета! Махайте се, мамка ви!

Агентите будеха още деца на горния стаж. Чуваха се звуци от боричкане, но не и изстрели. Още никой не бе сериозно ранен. Предчувствах пълно фиаско.

Едно кокалесто момче изпищя оглушително и се втурна към мен. Изглежда, не изпитваше никакъв страх. Очите му бяха кървавочервени. Носеше цветни лещи. Ръмжеше и от устата му капеше пенеста слюнка. Улових го и му сложих белезници, после му казах да се успокои, преди да се е наранил. Надали тежеше повече от шейсет кила, но беше жилав и по-силен, отколкото изглеждаше.

Един агент до мен не извади такъв късмет — едро червенокосо момиче го ухапа по бузата, докато той се опитваше да го озапти. После момичето заби зъби в гърдите му. Агентът изви и се опита да се освободи от нея. Тя не го пускаше, като куче, стиснало кокал.

Дръпнах момичето настрани и стегнах ръцете й в белезници зад гърба. Беше с черна тениска, на която пишеше „Весела шибана коледна кучка“. Навсякъде по себе си имаше татуировки на змии и черепи. Не спираше да крещи насреща ми:

— Ти си боклук! Вониш!

— Този, когото търсим, е в мазето! Убиецът — извика ми Кайл. — Казва се Ъруин Снайдър.

Последвах го през разхвърляната кухня към дървената врата, която водеше към мазето.

Бяхме извадили пистолетите си. Заради това, което знаехме за внезапното и жестоко нападение, никой не искаше да слезе в мазето. Аз отворих рязко вратата и надникнахме вътре.

Кайл, двама агенти и аз слязохме по трите скърцащи стъпала.

Беше тихо и тъмно. Един агент обходи помещението с лъча на фенера си.

И тогава видяхме убиеца. Той също ни видя.

50.

Добре сложен тийнейджър с мръсен черен кожен елек с капси и черни дънки стоеше свит в ъгъла на мазето и ни чакаше. Държеше железен лост. Подскочи и започна да го размахва над главата си. Ръмжеше. Това трябва да беше Ъруин Снайдър, момчето, което бе убило родителите си. Беше толкова млад, едва на седемнайсет. Какво му беше щукнало?

От устата му се подаваха златни вампирски зъби. От контактните лещи очите му изглеждаха кървавочервени. На носа и веждите му имаше десетина — дванайсет миниатюрни златни и сребърни обици. Имаше стегнати мускули и бе висок над метър и осемдесет. Преди неочаквано да напусне училище бил звездата на футболния отбор.

Снайдър продължи да ръмжи насреща ни. Беше стъпил в някаква локва на пода, но сякаш не я забелязваше. Очите му бяха безизразни и дълбоко разположени.

— Махайте се! — извика той. — Нямате представа в какви лайна сте нагазили. Хич си нямате и представа! Махайте се оттук, мамка му! Изчезнете от къщата!

Продължаваше да размахва тежкия ръждясал лост. Спряхме неподвижно. Исках да чуя какво ще ни каже.

— В какви лайна сме нагазили? — попитах го.

— Знам кой си — извика той и от устата му се разхвърча слюнка. Беше в състояние на убийствена ярост. Изглеждаше абсолютно неадекватен.

— Кой съм? — попитах го. Откъде би могъл да знае?

— Ти си шибаният Крос, ето кой си — каза той и се озъби, усмивка на луд човек. Отговорът му ме потресе. — Останалите са феберейски кучета. Всички заслужавате да пукнете! И ще пукнете! Тук няма да я бъде ваш’та, копелета!

— Защо уби майка си и баща си? — попита Кайл, без да помръдва от стъпалата.

— За да ги освободя — ухили се Снайдър. — Сега са свободни като волни птички.

— Не ти вярвам — казах аз. — Това са глупости.

Той продължи да ръмжи като овчарско куче пазач.

— По-умен си, отколкото изглеждаш. Крос.

— Защо си ги хапал с металните зъби? Какво означава тигърът за теб, Ъруин? — продължих с въпросите.

— Вече знаеш, иначе нямаше да питаш — каза той и се засмя. Истинските му зъби бяха жълтеникави и потъмнели от никотина. Дънките му бяха мръсни и изглеждаха така, сякаш се беше валял в прахоляка с тях. Някои от капсите на кожения му елек липсваха. В мазето вонеше ужасно, на развалено месо. Какво се бе случило тук? Почти не исках да науча.

— Защо уби родителите си? — попитах отново.

— Убих ги, за да се освободя — изкрещя той. — Пречуках ги, за да последвам тигъра.

— Кой е Тигъра? Какво означава това?

Очите му проблеснаха дяволито.

— О, скоро ще разбереш. Ще видиш. И тогава ще ти се иска да не беше го научавал.

Той пусна лоста и бръкна в джоба на дънките си, а аз се хвърлих към него. Ъруин Снайдър държеше малка кама в дясната си ръка. Замахна с нея към мен, но аз се извъртях настрани.

Не бях достатъчно бърз и ножът поряза ръката ми. Усетих изгаряща болка. Снайдър изкряска триумфално. Отново се хвърли към мен. Бързо, сигурно, рязко.

Успях да избия ножа от ръката му, но той заби зъби в дясното ми рамо. Опитваше се да достигне врата ми! Кайл и останалите се скупчиха отгоре му.

— По дяволите! — извиках от болка. Забих юмрук в лицето му. Той отново ме ухапа. Този път по опакото на дланта. По дяволите, болеше адски!

Агентите от ФБР трудно го събориха на земята, той продължаваше да сипе ругатни и заплахи, а те се пазеха да не ги ухапе.

— Сега си един от нас! — извика ми той. — Вече си един от нас! Можеш да се срещнеш с Тигъра — изръмжа той и се разсмя.

51.

Главата ме болеше, но следващите четири часа разпитвах Ъруин Снайдър в една празна, боядисана в бяло клаустрофобична стаичка на затвора в Шарлът. През първия час и нещо го разпитвахме заедно с Кайл, но не се получи нищо, затова помолих Кайл да ни остави сами. Снайдър бе окован, така че не се чувствах застрашен. Чудех се как се чувства той.

Рамото и дланта ми започваха да пулсират болезнено, но разпитът бе по-важен от раните ми. Ъруин Снайдър бе очаквал да се появя в Шарлът. Защо? Какво друго знаеше? По какъв начин този озлобен млад убиец от Шарлът се връзваше с останалите убийства?

Снайдър беше блед и с нездрав вид, имаше козя брадичка и бакенбарди. Взираше се в мен с тъмните си очи, които бяха много будни и интелигентни.

После отпусна глава върху гетинаксовата маса, а аз почти го повдигнах от стола му, като го издърпах за косата. Той дълго ме псува. После настоя да се види с адвокат.

— Боли, нали? — казах му. — Не ме карай да го правя повторно. Повече никакво лягане по масата. Сега не е време за спане. Не е и време за игрички.

Той ми показа среден пръст и отново отпусна глава на масата. Знаех, че е правел подобни номера в училище и вкъщи и там му се е разминавало години наред. Но не и тук, не и с мен.

Отново го дръпнах рязко за мазната черна коса, този път още по-силно.

— Ти май не разбираш, като ти говоря на английски. Убил си и двамата си родители съвсем хладнокръвно. Ти си убиец.

— Адвокат! — изпищя той. — Адвокат! Адвокат! Едно ченге ме изтезава тук! Ченгето ме бие! Адвокат! Адвокат! Искам шибания си адвокат!

Със свободната си ръка стиснах брадичката му. Той се изплю върху ръката ми. Не му обърнах внимание.

— Слушай ме внимателно. Слушай! Всички други от онази ферма са в участъка в града. Само ти си тук с мен. Никой не може да те чуе. Освен това никой не те бие. Но със сигурност ще говориш с мен. — Отново дръпнах косата му — колкото можеше по-силно, но без да му отскубна някой кичур. Снайдър изпищя, но аз знаех, че не го е заболяло много. — Убил си майка си и баща си с чук. Ухапа ме два пъти. И вониш адски. Не те харесвам изобщо, но все едно трябва да си поговорим.

— По-добре иди някой да ти почисти раните, свиньо — изръмжа той. — Да не кажеш, че не съм те предупредил.

Продължаваше да говори наперено, но се сви и се дръпна назад, когато отново посегнах към косата му.

— Откъде знаеше, че ще дойда в Шарлът? Откъде знаеш името ми? Кажи ми.

— Питай Тигъра, като се срещнете. Това ще стане по-скоро, отколкото предполагаш.

52.

Стана ясно, че Ъруин Снайдър не би могъл да е извършил по-ранните убийства. Беше пътувал извън Северна Каролина само два пъти през живота си. Осъществяваше контактите си с външния свят предимно чрез Интернет. И, разбира се, беше твърде млад, за да е замесен в убийства, станали преди единайсет години.

Обаче това седемнайсет годишно момче бе убило майка си и баща си и, изглежда, не изпитваше никакви угризения. Тигъра му казал да го направи. Това бе всичко, което успях да изкопча от него. Отказа да обясни как се е свързал с човека или групата, която имаше такова влияние над него.

Докато разпитвах Снайдър, а после и останалите от фермата, рамото и ръката ми започнаха да парят и после да ме болят. Ухапванията бяха разкъсали кожата, но нямаше много кръв. Ухапването на рамото ми беше най-дълбоко, въпреки че беше през сакото ми — бяха останали отчетливи следи от зъбите, които фотографираха в участъка.

Не си направих труда да ходя до Бърза помощ в Шарлът. Имах твърде много работа. Раните скоро започнаха да ме болят много силно. Към обяд вече трудно свивах ръката си на юмрук. Съмнявах се дали бих могъл да натисна спусъка на пистолета си. Сега си един от нас — ми беше казал Ъруин Снайдър.

Чудех се от каква група, секта или култ бе част Снайдър. Къде беше Тигъра? Той само един човек ли беше? Присъствах на една оперативка с ФБР и шарлътската полиция, която продължи до осем вечерта. Крайният резултат бе, че изобщо не се бяхме доближили до разрешението на загадката. ФБР ровеха из Интернет, търсеха съобщения, споменаващи Тигъра или изобщо някакъв тигър.

Взех полет за Вашингтон късно вечерта и успях да подремна малко в самолета. Съвсем недостатъчно. Телефонът ми иззвъня само няколко минути след като се прибрах вкъщи. Сега пък какво?

— Значи се върна, доктор Крос? Хубаво. Добре дошъл у дома, липсваше ми. Хареса ли ти в Шарлът?

Поставих слушалката на телефона и бързо излязох навън. Не видях никого, никакво движение и в двете посоки на улицата, но това не означаваше, че той не се спотайва някъде край къщата. Как иначе би могъл да знае, че съм се прибрал?

— Върнах се — извиках силно. — Ела да ме пипнеш! Хайде да се изясним веднъж и завинаги. Да видим кой ще победи! Ето ме тук, копеле! — Той не извика в отговор.

После чух стъпки зад мен. Рязко се обърнах да посрещна лице в лице Мислителя.

— Алекс, какво става тук? Кога се върна? И с кого говориш?

Беше Нана. Стори ми се дребна и изплашена. Тя се доближи и ме прегърна силно.

53.

Събудих се в лошо състояние към шест на следващата сутрин. Около следите от ухапванията имаше червени петна, които пареха. Раните пулсираха болезнено. Забелязах някаква отвратителна гнойна течност, която капеше от раната на дланта ми. Беше надута почти двойно спрямо обичайното. Това не бе добре. Чувствах се адски зле, а това бе последното, от което имах нужда в момента.

Отидох с колата до спешното отделение на болницата „Сейнт Антъни“, където открих, че съм развил треска. Температурата ми беше 39,4.

Лекарят от спешното отделение, който ме прегледа, беше висок пакистанец и се казваше доктор Прабу. Каза, че вероятно причината за възпалението е стафилококова инфекция, причинявана от бактерия, която често се среща в устата на човек.

— Как стана така, че ви ухапаха? — попита той.

Предположих, че отговорът ми няма да му хареса, но все пак му обясних.

— Опитвах се да усмиря един вампир.

— Не, сериозно, детектив Крос. Как така ви ухапаха? — попита той отново. — Аз съм сериозен човек и ви питам сериозно. Трябва да зная.

— Отговорих ви напълно сериозно. В момента участвам в едно разследване на вампири убийци. Бях ухапан от човек с вампирски зъби.

— Добре, така да бъде. Щом казвате.

Направиха ми изследвания — пълна кръвна картина с диференциално броене, утайка и микробиологично изследване на течността, която изтичаше от раните. Казах на доктор Прабу, че ще ми трябват копия от резултатите. От болницата не бяха склонни да ми ги дадат, но накрая се съгласиха да изпратят резултатите по факса до Куонтико.

Изпратиха ме вкъщи с рецепта за някакво лекарство, което се казваше „Кефлекс“. Трябваше да държа инфектираната ръка на високо и през няколко часа да й правя промивки.

Чувствах се твърде зле, за да правя каквото и да било, като се добрах до вкъщи. Легнах си и слушах радио. Нана и децата кръжаха около мен. Гадеше ми се силно, не можех да ям. Не можех и да спя, не можех да се концентрирам върху нищо, освен върху пулсиращата болка в рамото и ръката си. Няколко часа не бях на себе си.

Сега си един от нас.

Най-после заспах, но се събудих към един часа през нощта. Вещерският час. Чувствах се още по-зле. Страхувах се, че телефонът ще иззвъни и ще се обади Мислителя.

В стаята ми имаше някой.

Въздъхнах, когато видях кой е.

Джени седеше на стола до леглото, за да ме наглежда.

— Както правеше ти, докато бях болна миналата година — каза тя. — Хайде, заспивай, тате. Трябва да спиш. И да си почиваш. И да не си посмял да се превърнеш във вампир.

Не казах нищо на Джени. Не можех дори да промълвя няколко думи. Отново се унесох в сън.

54.

Никой не очакваше това и затова се получи толкова добре, направо отлично. Краят на Алекс Крос.

Време беше да стане. Може би дори закъсня. Крос трябваше да умре.

Мислителя беше в къщата на Крос. Преживяването бе точно толкова вълнуващо и необичайно, колкото си го бе представял. Никога не се бе чувствал по-могъщ, отколкото сега, докато стоеше в тъмната дневна малко след три часа през нощта. Беше спечелил битката между тях двамата. Триумф за Мислителя. Загуба за Крос. Утре цял Вашингтон щеше да оплаква смъртта му.

Можеше да направи всичко — така че с какво да започне?

Искаше да седне и да си помисли. Нямаше нужда да бърза. Къде да си избере да седне? Разбира се, на пейката на Крос пред пианото на верандата. Любимото място на Крос за отпускане и бягство от проблемите, там, където обичаше да играе с децата си лигавото, сантиментално копеле.

Мислителя се изкушаваше да изсвири нещо, може би нещо от Гершуин, за да покаже на Крос, че дори и на пианото е по-добър от него. Искаше да обяви присъствието си внушително и драматично. Това бе толкова приятно, толкова опияняващо. Не искаше тази нощ да свършва.

Но това ли бе най-доброто, което можеше да направи? Трябваше да бъде незабравима нощ, спомен, на който да се наслаждава до края на живота си. Ценност, която да има значение за него, само за него.

Имаше два триъгълника, които обясняваха сложните му взаимоотношения с Алекс Крос, и той си ги представи, докато седеше на верандата и без да бърза, се наслаждаваше на триумфа си. Боже, даже се усмихваше като някой идиот. Беше в стихията си и бе щастлив, толкова щастлив.

Той самият

ЛЮБОВ

Злодей Баща

(брат му) (Алекс)

Той самият

ЛЮБОВ

Жените на Алекс Брат му

(баба, гаджета) (Алекс)

Това бе толкова добър психологически модел, толкова изчерпателен и ясен и трезв. Той обясняваше всичко, което щеше да се случи тази вечер. Дори доктор Крос би го одобрил. Съвършеният триъгълник на дисфункционалното семейство.

Може би трябваше да го обясни на Крос. Точно преди да го убие. Сложи си гумените ръкавици и гумените калцуни на краката. Провери дали пистолетът му е зареден. Всичко беше готово. Тръгна нагоре.

Познаваше къщата на Крос много добре. Не се нуждаеше от осветление. Движеше се съвсем безшумно. Без грешки. Не оставяше следи, които да открият полицаите или ФБР.

Какъв невероятен начин Крос и семейството му да намерят смъртта си. Какъв замисъл. Каква великолепна идея. Копнежът за убийство започваше да го завладява, докато се изкачваше по стълбите. Да, беше напълно сигурен.

Малкият Алекс

Джени

Деймън

Нана

и накрая Крос

Стигна до дъното на коридора на горния етаж и се ослуша, преди да отвори вратата на спалнята. Не се чуваше никакъв звук. Бавно бутна вратата.

Какво беше това? Изненада? Боже господи!

Не обичаше изненадите. Обичаше точността и реда. Обичаше всичко да е под негов контрол.

Дъщерята на Крос, Джени, седеше до леглото му дълбоко заспала. Бдеше над баща си, пазеше го.

Взира се в Крос и момичето дълго, може би минута и половина. В стаята светеше една нощна лампа.

На ръката и рамото на Крос имаше дебели превръзки. Той се потеше в съня си. Беше ранен, болен, не беше на себе си, не бе достоен опонент. Убиецът въздъхна. Изпита такова разочарование, такава тъга и отчаяние.

Не, не, не! Всичко се проваляше! Не можеше така. Всичко се проваляше, всичко!

Бавно затвори вратата на спалнята, бързо и безшумно слезе долу и напусна къщата на Крос. Никой нямаше да разбере, че е бил там. Дори и самият детектив.

Както обикновено никой не знаеше нищо за него. Никой не подозираше нищо.

Та той беше Мислителя в края на краищата.

55.

Събуждах се няколко пъти през нощта. По едно време ми се стори, че в къщата има някой. Усещах нечие присъствие. Но не можех да направя нищо.

Накрая се събудих след четиринайсет часа в леглото и открих, че всъщност се чувствам по-добре. Почти можех отново да разсъждавам нормално. Все пак изтощението още ме владееше. Всички стави ме боляха. Зрението ми бе замъглено. Чух, че в къщата се носи тиха музика. Ерика Баду, една от любимите ми изпълнителки.

На вратата на стаята ми се почука и аз казах:

— Облечен съм. Кой е?

Джени отвори вратата. Носеше червен пластмасов поднос със закуска — бъркани яйца, овесена каша, портокалов сок и чаша димящо кафе. Усмихваше се широко, очевидно горда от себе си. И аз й се усмихнах. Това е моето момиче. Каква мила душица беше — когато искаше.

— Не знам дали вече можеш да ядеш, тате. Донесох ти закуска. За всеки случай.

— Благодаря, миличка. Чувствам се малко по-добре. — Успях да се надигна леко в леглото и със здравата ръка да си подложа няколко възглавници зад гърба.

Джени донесе подноса и внимателно го сложи в скута ми. Наведе се и целуна леко брадясалата ми буза.

— Някой трябва да се обръсне.

— Толкова мило се държиш с мен — казах й.

— Просто съм си мила, тате — отвърна Джени. — Чувстваш ли се достатъчно добре за малко компания? Само ще те гледаме как ядеш, нищо повече. Няма да те тормозим. Може ли?

— Точно от това се нуждая в момента.

Джени се върна с малкия Алекс на ръце, следвана от Деймън, който ми махна за поздрав. Седнаха на края на леглото ми и както бяха обещали, стояха съвсем кротко, най-доброто лекарство, на което можех да се надявам.

— Изяж си закуската, докато е топла. Че ще станеш слаб като скелет — подразни ме Джени.

— Направо си кожа и кости — съгласи се Деймън.

— Добре. — Усмихнах им се между две хапки от яйцата и препечената филийка, които се надявах да не повърна. Постоянно галех малкия Алекс по главата.

— Някой отрови ли те, тате? — попита Джени. — Какво точно стана?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Не знам, миличка. Някаква инфекция, която може да се получи, ако те ухапе човек.

Джени и Деймън направиха гримаси.

— Нана каза, че е септисемия. Иначе казано, отравяне на кръвта — добави важно Деймън.

— Кой съм аз да споря с Нана? — казах аз и не продължих с обясненията. — В момента не съм в категорията на Нана. — Може би по принцип не бях. Погледнах дебелата си превръзка, която покриваше почти изцяло дясното ми рамо. Кожата около превръзката бе болезнено жълтеникава. — В кръвта ми е попаднало нещо лошо. Сега обаче съм по-добре. Оправям се. — Но помнех какво ми беше казал Ъруин Снайдър: Ти си един от нас.

56.

Успях да сляза долу за вечеря същия ден. Нана възнагради появата ми на масата с пиле, сос, домашни бисквити и пържени ябълки. Направих усилие да хапна и се изненадах, че всъщност се справих доста добре.

Но когато се прибрах в стаята си, не можах да заспя. Твърде много лоши мисли, свързани с убийствата, се блъскаха в главата ми. Може би грешах, но чувствах, че сме близо до нещо. А може би просто се заблуждавах.

Работих два часа на компютъра и нямах никакви проблеми с концентрацията. Бях сигурен, че нещо свързва градовете, в които бяха извършени убийствата. Но какво беше то? Какво убягваше на всички?

Отново прегледах всичко. Изучих разписанията на самолетите до всеки от градовете, после на автобусите и накрая на влаковете. Вероятно всичко това бе напразно, но човек никога не знае, а и нямах подобри идеи.

Проверих кои корпорации имат клонове в тези градове и открих, че броят им е твърде голям, за да ме отведе донякъде. „Федекс“, „Американ Експрес“, „Гап“, „Макдоналдс“, „Сиърс“, „Джей Си Пени“ имаха клон в почти всеки град в страната. И какво от това?

Имах поне по един туристически пътеводител за всеки от градовете, където бяха извършени убийства, и ги прелиствах до полунощ. Не открих нищо. Ръката ми пак пулсираше болезнено. Започваше да ме боли и главата. Всички други в къщата очевидно спяха, защото бе съвсем тихо.

След това проверих пътуващите спортни отбори, цирковете, панаирите, турнетата, музикалните групи — и тогава се сетих за нещо в развлекателния бизнес. Тъкмо бях готов да се откажа за вечерта, когато попаднах на нещо интересно. Опитах да не се въодушевявам прекалено, но пулсът ми се ускори, докато проверявах информацията за Западното крайбрежие. После и за Източното. Бинго. Може би.

Бях открил модела, който търсех — представление, което през зимата и началото на пролетта се изнасяше по Западното крайбрежие, а после идваше на изток. Градовете на турнетата и убийствата засега съвпадаха. Боже.

Тези представления се изнасяха от петнайсет години.

Бях почти сигурен, че съм открил някаква връзка с убийците. Двама илюзионисти, които се наричаха Даниъл и Чарлз.

Същите, чието представление бяха гледали Андрю Котън и Дара Грей вечерта, когато са били убити в Лас Вегас.

Дори знаех къде е насрочено следващото им представление. Навярно вече бяха там.

Ню Орлиънс.

Обадих се на Кайл Крейг.

57.

След единадесет години неразкрити убийства се бе стигнало дотук.

Ню Орлиънс, Луизиана.

Нощен клуб, наречен „Хаул“.

Двама илюзионисти, наречени Даниъл и Чарлз.

Все още не можех да пътувам, така че останах във Вашингтон. Ядосвах се, че не съм в Ню Орлиънс. Пропусках важно събитие, но Кайл беше там. Мисля, че искаше лично да извърши ареста, и не можех да го виня. Това несъмнено щеше да се отрази добре на кариерата му. Случаят бе от огромно значение.

Същата вечер в Ню Орлиънс шестима агенти от ФБР се мотаеха из тълпата, събрала се за ранното представление на Даниъл и Чарлз. Барът се намираше в един район, пълен със складове, близо до Джулия стрийт. Обикновено в него гостуваха музиканти и дори и тази вечер през тухлените стени кънтеше музика. Неколцина туристи се опитаха да влязат в бара с питиетата си, купени от Бърбън стрийт, и им бе отказан достъп завинаги.

Евтините стари коли и няколкото джипа на паркинга подсказваха присъствието на студенти от местните университети. Над шумната и възбудена тълпа се носеше гъст слой дим. Сред публиката имаше и такива с вид на тийнейджъри — за клуба се говореше, че нарушава правилото за сервиране на алкохол на непълнолетни. На собствениците на клуба бе по-лесно да подкупват полицията, отколкото да контролират ефективно какво става в клуба.

Изведнъж всичко стихна. Един-единствен глас прониза тишината:

— Боже господи! Вижте това!

На сцената, покрита с черно кадифе, бе излязъл бял тигър.

Голямата котка повдигна глава и изрева. Едно момиче с розово потниче изпищя откъм предните редове. Тигърът отново изрева.

Втори бял тигър излезе и застана до първия. Погледна право срещу тълпата и изрева. Първите редове се намираха точно пред сцената. Мъжете и жените, които седяха там, бързо започнаха да се измъкват назад, вземайки и бирите си.

Непогрешим рев на тигър се разнесе от противоположната част на помещението, зад публиката. Всички замръзнаха по местата си. Колко тигъра се разхождаха на свобода в този клуб? Къде бяха? Какво, по дяволите, ставаше?

Светлините на сцената превръщаха останалото помещение в черна яма. Всеки опит някой да се изнесе към някоя от страните на залата бе рискован. Светлините на сцената се раздвижиха — отляво надясно, после отдясно наляво. Прожекторите бяха силни, почти ослепителни. Те създаваха илюзията, че цялата сцена се мести.

Публиката ахна изумена. Във въздуха се носеше всеобща паника.

Тигрите бяха изчезнали!

Двама илюзионисти с лъскави черни костюми, украсени със златисто ламе, сега стояха в центъра на сцената, където само преди миг бяха стояли тигрите. И двамата се усмихваха; едва се сдържаха да не се разсмеят на стреснатата публика.

По-високият от двамата, Даниъл, най-после заговори:

— Няма от какво да се страхувате. Ние сме Даниъл и Чарлз, най-добрите, които някога ще видите! Това е обещание, което ще спазим. Нека магията започне!

Публиката в бара започна да ръкопляска и вика, после да реве одобрително. Тази вечер имаше две представления. Всяко трябваше да трае час и половина. Агентите от ФБР стояха разпръснати из публиката. Кайл Крейг беше вътре. Други агенти бяха разположени на равни разстояния един от друг навън, на улицата. Даниъл и Чарлз се концентрираха върху няколко илюзии, наречени „Почит към Худини“. Освен това изпълниха „Веселата вдовица“ на прочутия илюзионист Карл Херц.

Публиката посрещна представленията изключително благосклонно. Почти всички зрители гледаха със страхопочитание, вече решили да дойдат отново и да доведат и своите приятели. Най-вероятно това се случваше навсякъде, където Даниъл и Чарлз изнасяха представленията си.

Сега бе време за истинската работа на ФБР След второто представление Даниъл и Чарлз потеглиха в сребриста лимузина, която ги чакаше на задънената алея пред задния вход. Зад сцената цареше шум и хаос. Даниъл и Чарлз си крещяха един на друг.

Щом сребристата лимузина най-после излезе от алеята, колите на ФБР я последваха през обичайните тълпи в центъра на Ню Орлиънс към езерото Пончартрен. Кайл Крейг поддържаше радиовръзка с всички коли.

Лимузината спря пред едно старинно имение, където с пълна пара течеше частно парти. Музиката гърмеше над просторните морави, оградени от двеста-триста годишни дъбове. Гостите на партито се бяха разпилели по моравите, които се спускаха към тъмната проблясваща вода на езерото.

Шофьорът на лимузината слезе и отвори едната задна врата с театрален маниер. Под погледите на няколко невярващи на очите си агенти навън изскочиха два бели тигъра.

Даниъл и Чарлз не бяха в лимузината. Илюзионистите бяха изчезнали.

58.

Даниъл и Чарлз пристигнаха в малкия частен клуб в една къща в Абита Спрингс, Луизиана, на около осемдесет километра от Ню Орлиънс. За този конкретен клуб никога не бяха писали в рубриката за заведения на „Таймс Пикаюн“ или в някое от рекламните списания с лъскави корици, които се намираха във фоайетата на почти всеки хотел в Ню Орлиънс.

Мъж на име Джордж Хеленга посрещаше гостите въодушевено и ентусиазирано. Хеленга имаше сипаничаво лице, дебели черни вежди, тъмни хлътнали очи. Носеше контактни лещи, от които очите му изглеждаха черни. Хеленга тежеше повече от сто и трийсет килограма, които сега бяха стегнато опаковани в черно кожено яке и панталон, купени от магазин „Гигант“ в Хюстън. Той се поклони на илюзионистите, когато те пристигнаха, и прошепна, че за него е чест да му бъдат гости.

— И би трябвало — каза рязко Чарлз. — Уморени сме, имахме тежък ден. Сигурно знаете защо сме тук. Да действаме по същество. — Извън сцената говореше предимно Чарлз, особено ако трябваше да общуват с някой жалък нещастник като това нищожество Джордж Хеленга, който веднага поведе Даниъл и Чарлз към долния стаж. Те бяха господарите, той — робът. Имаше легиони от други като него, които чакаха в безброй градове и се молеха за възможността да служат на Господаря.

Докато слизаше по стъпалата, Даниъл се усмихна. Видя пленника, роба, и го одобри.

Приближи се до момчето, което изглеждаше на осемнайсет-деветнайсет години, и го заговори.

— Вече съм тук. Радвам се да се запознаем. Ти си удивителен.

Момчето бе високо, може би метър и осемдесет и пет. Имаше късо подстригана руса коса, гъвкави крайници, пълни устни, подчертани с тънки сребърни халки. Устните му бяха розовочервени, невероятни.

— Той се сърди. Изглежда тъжен. Освободи го — нареди Даниъл на роба Хеленга. — Как се казва бедното момче?

— Едуард Хагърти, Господарю. Студент първи курс в университета на Луизиана. Той е вашият слуга — каза Джордж Хеленга, който видимо трепереше.

Тънките ръце на Едуард Хагърти бяха оковани към тухлената стена. Той носеше сребрист слип прашка и сребърна гривна на крака. Нищо друго. Беше великолепно създание, слаб, атлетичен, съвършен във всяко едно отношение.

Джордж Хеленга хвърли нервен поглед към Господаря.

— Може да избяга, ако го освободя, сър.

Даниъл протегна ръце към красивото момче и го прегърна нежно, сякаш бе малко дете. Целуна го по бузата, по челото и по удивителните му червени устни.

— Нали няма да избягаш? — попита той с нежен, успокоителен глас.

— Не и от теб — отвърна момчето също толкова нежно. — Ти си Господаря, а аз съм никой.

Даниъл се усмихна. Това бе идеалният отговор.

59.

Телефонът ми иззвъня рано сутринта и аз веднага го грабнах. Беше Кайл. С бавния си флегматичен глас ми каза, че Даниъл и Чарлз изчезнали предната вечер. Той беше бесен на агентите си. Никога не бях го чувал толкова ядосан. Засега нямаше съобщения за убийства в района на Ню Орлиънс. Към шест сутринта илюзионистите се бяха появили в къщата си в Гардън Дистрикт. Къде бяха прекарали цялата нощ? Какво се бе случило? Нещо се беше случило със сигурност.

И този ден останах във Вашингтон, още се възстановявах от възпалението. Изучих цялата информация за Даниъл и Чарлз и съставих първоначален психологически профил, който да бъде сравнен с изработения в Куонтико. Първата важна информация бе, че двамата със сигурност бяха изнасяли представления в Савана, Чарлстън и Лас Вегас. Работех заедно с двама компютърни гении от Куонтико и те не само бяха намерили съответствия между градовете от турнето на илюзионистите и поне половината убийства, но и бяха проверили, че Даниъл и Чарлз със сигурност са имали представления в тези градове по времето на извършване на убийствата. Друго полезно откритие бе, че тигрите пътуваха с Даниъл и Чарлз само когато представленията в един град щяха да продължат поне седмица. Илюзионистите имаха насрочени представления в Ню Орлиънс за следващите три седмици. Те имаха своя собствена къща там, в Гардън Дистрикт.

Споделих с екипа в Куонтико това, което бях открил, и те го включиха в досието, което събираха. Изпратих по факса всичко ново и на Джамила Хюз в Сан Франциско. Тя правеше всичко възможно да уреди да я изпратят в Ню Орлиънс, но шефът й още не бе дал разрешението си.

Обадих се още веднъж на Кайл да съдейства по този въпрос. Той хъмка и мрънка, но накрая обеща да опита да уреди изпращането на инспектор Хюз в Ню Орлиънс за няколко дни. В края на краищата всичко започна с нейното разследване.

Чувствах се все по-потиснат у дома. Сякаш бях заложник в собствената си спалня — не можех да наблюдавам нищо от първа ръка. Утешението бе, че прекарвах дълго време с малкия Алекс и че виждах повече Джени и Деймън. Но се чувствах малко като забравения човек в разследването.

Същия следобед посетих доктор Прабу в болницата. Той ме прегледа и с неохота ми разреши да се върна на работа. Каза ми да не се претоварвам през следващите няколко дни.

— Все пак как получихте онези ухапвания? — попита той отново. — Така и не ми казахте, детектив Крос.

— Напротив, казах ви. Вампири в Северна Каролина.

Благодарих на лекаря за помощта му, после си отидох вкъщи да си приготвя багажа за пътуването до Ню Орлиънс. Още бях леко замаян, но нямах търпение да замина. Нана не си направи труда да ме поучава, когато тръгвах от Вашингтон този път. Беше ядосана, че бях боледувал толкова тежко заради ухапванията.

Пристигнах на международното летище в Ню Орлиънс късно следобед и взех такси до града. На рецепцията в хотела ме чакаше съобщение. Отворих колебливо малкия плик, но новината се оказа добра. Инспектор Хюз пътуваше към Ню Орлиънс.

Съобщението бе истинска класика. Типично в стила на Джамила: Идвам в Ню Орлиънс и ще ги пипнем. Не се съмнявай пито за секунда.

60.

Двамата с Джамила се срещнахме в моя хотел същата вечер. Тя беше с черно кожено яке, дънки и бяла тениска. Изглеждаше отпочинала и готова за всичко; аз самият също не се чувствах зле.

Вечеряхме заедно — пържоли, яйца и бира. Както винаги компанията й ми беше много приятна. Разсмивахме се един друг. В десет и половина отидохме с кола до „Хаул“. Даниъл и Чарлз имаха насрочени представления за единайсет и един. А после? Може би бяха планирали още някой хитроумен номер с изчезване?

Бяхме надъхани да ги заловим. За нещастие все още ни трябваха конкретни доказателства, че те са убийците. По случая бяха ангажирани повече от двеста агенти и полицаи от Ню Орлиънс. Нещо трябваше най-после да се случи. Вероятно Даниъл и Чарлз скоро щяха да поискат да се нахранят.

Беше петък вечер и барът беше почти пълен, когато пристигнахме. От колоните, които сякаш бяха навсякъде по тавана и стените, гърмеше музика. Тълпата се състоеше предимно от младежи, които пиеха бира, пушеха, танцуваха буйно. Сред спретнатите колежани се забелязваха и известен брой посетители, облечени в готически костюми. Двете групи се гледаха злобно и атмосферата бе напрегната. Един фотограф от списание „Офбийт“ седеше клекнал пред сцената в очакване на представлението.

Двамата с Джамила седнахме на една от малките масички и си поръчахме бира. В клуба имаше поне дузина агенти от ФБР. Кайл беше отвън, в една кола, от която наблюдаваше клуба. Той беше присъствал на шоуто предната вечер, но за него бе трудно да остане незабелязан в тълпа, състояща се предимно от младежи. Прекалено много приличаше на полицай.

Гърлото вече започваше да ме боли от многото цигарен дим и силния мирис на парфюми, който се носеше във въздуха. Голяма глътка бира малко пооблекчи положението. Ръката и рамото още ме боляха от ухапванията.

Мисълта ми обаче бе съвсем бистра; определено се чувствах много по-добре, отколкото предните дни. Приятно ми беше да съм отново в компанията на Джамила. Тя даваше добри идеи.

— Кайл е възложил на екип от шестима души да следят двамата илюзионисти денонощно — казах й. — Втори път няма да им се изплъзнат. Кайл гарантира за това.

— ФБР сигурни ли са, че те са убийците? — попита тя. — Извън всякакво съмнение? И са готови да ги пратят зад решетките завинаги?

— Предполагам има известни съмнения, но не големи. Човек никога не може да бъде сигурен какво си мисли Кайл — обясних й. — Но според мен той е убеден, че тези двамата са убийците. Специалистите в Куонтико са на същото мнение. Аз също.

Тя ме погледна изпитателно над гърлото на бутилката си.

— Вие двамата май сте доста близки?

Кимнах.

— През последните няколко години сме работили по много случаи заедно. Успеваемостта ни е доста добра. Не мога да кажа, че го познавам наистина добре.

— Никога не съм имала късмет, когато съм работила с ФБР — каза тя. — Обаче сигурно причината е в мен.

— Моята работа отчасти е да осигурявам гладките взаимоотношения между Бюрото и вашингтонската полиция. Кайл несъмнено е много умен. Но на моменти е трудно да разгадаеш какво е намислил.

Тя бавно отпи от бирата си.

— За разлика от някой друг на тази маса.

— За разлика от други двама души на тази маса — поправих я и двамата се засмяхме.

Джамила погледна към сцената.

— Защо се бавят? Къде са се дянали? Дали не трябва да започнем да тропаме с крака, за да ги викаме да дойдат да ни покажат фокусите си? Да видим колко са добри.

Не се наложи. След секунди единият от илюзионистите се появи на сцената.

Беше Чарлз и изглеждаше като убиец.

61.

Чарлз беше облечен в черен гащеризон и високи до бедрата кожени ботуши. Носеше семпла диамантена обица на ухото и златна обица — топче на носа. Изгледа високомерно публиката. Това продължи няколко неловки секунди, очите му бяха пълни с презрение и омраза към всички, на които попадаше погледът му.

Стори ми се, че поне два пъти погледна право към Джамила и мен. Тя не му остана длъжна.

— Да, гледаме те, копеле такова — каза тя, като се престори, че вдига бутилката си за тост към него. — Мислиш ли, че тези двама жалки психари знаят, че сме тук?

— Кой знае? Те са много добри. Още не са заловени.

— Чувам те. Да се надяваме, че и двамата ще се разболеят от рак на стомаха и ще умрат бавно и болезнено през следващите месеци. Наздраве. — Тя отново надигна бутилката си.

Чарлз се наведе и заговори на двама колежани, седнали на една близка до сцената маса. Имаше микрофон, закачен на дрехата.

— Какво сте ме зяпнали вие, двамата идиоти? Внимавайте, да не реша да ви превърна в по-висш биологичен вид. Например в две крастави жаби. — Той се засмя с дълбок, гърлен смях. Според мен се държеше крайно неприятно, далеч надвишаваше границата на допустимото. Младежите в публиката се засмяха и го окуражиха да продължи. Явно в момента никой не го беше еня за любезността. Да се държиш отвратително е шик, да се държиш отвратително е готино и нормално.

Погледнах Джамила.

— Той ги възприема като храна. Интересно как работи извратеният му ум.

Вторият илюзионист се появи на сцената няколко минути по-късно. Никакви специални ефекти, които да възвестят появата му, което ме изненада. Бях чул, че шоуто е с много светлинни и звукови ефекти, но не и тази вечер. На какво се дължеше тази промяна? На нашето присъствие ли? Знаеха ли, че сме там?

— За непросветените, аз съм Даниъл. С Чарлз изнасяме магически представления, откакто станахме на дванайсет години. Тогава живеехме в Сан Диего, Калифорния. Ние сме много добри в магиите. Можем да изпълним „Изчезналият илюзионист“ — любимия фокус на Худини; „Кутията със сабите“, „Веселата вдовица“ на Карл Херц, „Пашкулът“ на Деколта. Мога да уловя със зъбите си куршум, изстрелян от колт магнум. Чарлз също го може. Не сме ли специални? Не бихте ли искали да сте на наше място?

Тълпата завика възторжено. Рок музиката, която звучеше от колоните, стана по-тиха. Усещаше се само ритъмът й.

— Илюзията, която ви предстои да видите, е същата като тази, с която Хари Худини е закривал представленията си в Париж и Ню Йорк. Ние я използваме като начало на нашето шоу. Има ли нужда да казвам нещо повече?

Изведнъж светлините изгаснаха. Сцената потъна в пълен мрак. Няколко жени от публиката изпищяха силно. Престорена уплаха. Чуваше се повече смях, част от който бе нервен. Какво бяха намислили тези двамата?

Джамила ме сръга с лакът.

— Не се плаши. Аз съм тук. Ще те пазя.

— Ще го запомня.

После миниатюрни точици светлина заляха сцената. Отново светнаха големите прожектори. Нищо не се случи през следващите минута-две.

После на сцената се появи Даниъл, яхнал красив, буен бял жребец. Беше облечен в яркосиньо от главата до петите. Носеше цилиндър в същия цвят и го повдигна леко, за да поздрави аплодиращата публика.

— Трябва да призная, че това е доста зрелищно — каза Джамила. — Страхотно шоу. С много фантазия. А сега какво?

След Даниъл на сцената излязоха осем мъже и жени в искрящо бели дворцови униформи. После два бели тигъра. Беше невероятен спектакъл. Две от жените повдигнаха огромно ветрило пред Даниъл и коня му. Очите ми не се отделяха от сцената.

— Боже! — прошепна Джамила. — Какво е това?

— Фокус на Хари Худини, както той сам ни обясни. И се справят много добре.

Когато двете жени бавно отместиха ветрилото, Даниъл го нямаше. На негово място върху коня седеше Чарлз.

— Още веднъж Боже господи! — възкликна Джамила. — Как го правят?

По някакъв начин Чарлз се бе преоблякъл в лъскав черен костюм. Самодоволната усмивка на лицето му бе напълно, невероятно арогантна. Тя изразяваше абсолютно презрение към публиката, но публиката бе силно впечатлена от представлението и от самия него. Изригна облак дим и зрителите ахнаха като един.

По някакъв начин Даниъл се бе върнал на сцената и стоеше до Чарлз и красивия кон. Илюзията бе майсторски осъществена. Всички в публиката скочиха на крака и заръкопляскаха диво. Виковете и свиренето проглушиха ушите ми.

— И това — съобщи Даниъл — е само началото. Още не сте видели нищо.

Джамила ме погледна със зяпнала уста.

— Алекс, тези двамата са много добри, а аз съм гледала Зигфрид и Рой. Защо изнасят представленията си в такива малки клубове? Защо си губят времето тук?

— Защото така искат — казах й. — Защото тук търсят жертвите си.

62.

Двамата с Джамила изгледахме и двете представления онази вечер. Бяхме удивени от спокойствието и увереността, които се излъчваха от Даниъл и Чарлз. След второто шоу илюзионистите си отидоха у дома. Агентите, които ги следяха, казаха, че двамата май нямат намерение да излизат повторно. Не разбирах какво става, Джамила също.

Накрая, към три часа през нощта, двамата с нея се прибрахме в хотела. Два екипа от ФБР щяха да чакат в близост до къщата на Даниъл и Чарлз до сутринта. Започвахме да се чувстваме отчаяни и объркани. Толкова много хора си скъсваха задниците от работа по този случай.

Искаше ми се да поканя Джамила да пийнем по една последна бира в стаята ми, но не го направих. Точно сега нямахме нужда от допълнителни усложнения. Или просто губех куража си с възрастта. Може би ставах малко по-мъдър. Надали.

В шест бях отново на крак и си нахвърлях някои бележки. Бях научил някои неща, които не знаех, и то не само за фокусите и илюзиите. Вече знаех, че в света на вампирите районът около дома на техния господар, регент или старейшина се нарича владение. ФБР и полицията на Ню Орлиънс бяха поставили под наблюдение квартала в Гардън Дистрикт, където живееха Даниъл Ериксън и Чарлз Дефо.

Къщата се намираше на Ласал, близо до Шеста улица. Беше от сив камък и вероятно имаше поне двайсет стаи. Къщата бе на един хълм с висока, подсилена каменна външна стена, наподобяваща крепостната стена на замък. Имаше и голяма дълбока маза, което не би било възможно на този мочурест терен на морското равнище, ако къщата не бе повдигната на хълма. Никой от специалния отряд не би признал, че вярва във вампири, но всички знаеха, че е извършена серия от брутални убийства и че вероятните убийци са Даниъл и Чарлз.

Двамата с Джамила прекарахме следващите два дни в наблюдение на къщата, на владението. Поемахме двойни смени и нищо не можеше да облекчи досадата. Понякога, докато участвам в подобно наблюдение, се сещам за една сцена от филма „Френска връзка“ — как Джийн Хекман стои на студа, докато френските наркодилъри вечерят в изискан ресторант в Ню Йорк. И с нас бе същото, съвсем същото в продължение на шестнайсет-осемнайсет часа на денонощие.

Поне улицата и кварталът бяха приятни за гледане. В този район през деветнайсети век живеели забогателите от производство и търговия с памук и захар. Повечето от сто-двеста годишните къщи бяха красиво запазени. Те бяха предимно бели, но имаше и известен брой боядисани в средиземноморски пастелни цветове. На сложно орнаментираните огради от ковано желязо имаше табелки, указващи часовете за посещения на известните резиденции.

Но нашата работа си беше рутинно наблюдение, дори и в компанията на Джамила Хюз.

63.

Докато наблюдавахме къщата на Ласал, двамата с нея открихме, че можем да си говорим почти за всичко. Това и правехме през дългите часове. Темите варираха от смешни полицейски истории до инвестиции, филми, готическа архитектура, политика, после преминаваха и към по-лични въпроси като нейния баща, който ги изоставил, когато тя била на шест. Аз разказах на Джамила за майка си и баща си, които бяха умрели млади, жертви на смъртоносната комбинация от алкохолизъм и рак на белите дробове — вероятно съчетани с депресия и безнадеждност.

— Работих две години като психолог. На частна практика — разказах й. — По онова време не много от хората в моя квартал във Вашингтон можеха да си позволят терапия. Аз не можех да си позволя да работя безплатно. Повечето бели не искаха да посещават чернокож психоаналитик. Така че станах полицай. Само временно. Не очаквах да ми хареса, но щом започнах тази работа, се пристрастих към нея. Много силно.

— Какво пристрастяващо има в това да си детектив? — попита тя. Джамила беше добър слушател, интересуваше се от разказа ми. — Помниш ли някой конкретен случай, който е променил отношението ти?

— В интерес на истината помня. Двама мъже бяха застреляни в Саутийст, това е моят квартал във Вашингтон, там съм израснал. Определиха смъртта им като свързана с наркотици, което означаваше, че няма да се проведе почти никакво разследване. По онова време това беше стандартната оперативна процедура във Вашингтон. Всъщност все още е така.

Джамила кимна.

— Страхувам се, че в някои части на Сан Франциско е същото. Ние се ласкаем да си мислим, че в нашия град сме по-либерални, може би наистина сме. Но мисленето на хората трудно се променя, понякога направо ми се повдига заради това.

— Знам за какво ми говориш.

— Така че сам проведох разследване на убийствата. Един приятел детектив, казва се Джон Сампсън, ми помагаше. Научих се да следвам инстинктите си. Открих, че един от мъжете излизал с някаква жена, за която някакъв местен дилър твърдял, че е негова собственост. Продължих да ровя, следвайки инстинктите си, и задълбавах все повече и повече. Оказа се, че дилърът бе убил двамата мъже. Щом разреших случая, с мен бе свършено. Знаех, че съм добър в това, може би заради познанията си по психология, или защото държах справедливостта да възтържествува. Или просто ми харесваше да се оказвам прав.

— Изглежда, си намерил някакъв баланс в живота си все пак. Децата, баба ти, приятелите.

Изоставихме тази тема, не продължихме с очевидното — че и Джамила, и аз бяхме неженени и необвързани. Това нямаше нищо общо с работата ни. Ако беше толкова просто.

64.

Една от хубавите страни на полицейската работа е, че рядко можеш да попаднеш на убийство, каквото да не си виждал или за каквото да не си чувал преди. Но тези убийства бяха различни: с привидно произволно избрани жертви, изключително жестоки, продължаващи повече от единайсет години, вариращи в начина на извършване. Това, което правеше случая изключително труден, бе възможността да си имаме работа с няколко различни убийци.

Срещнах се с Кайл на следващата сутрин, за да обсъдим случая. Той беше в лошо настроение и аз нямах търпение да се разделя с него. Разменихме си разни работни теории и оплаквания, после се присъединих отново към Джамила Хюз, която наблюдаваше къщата в Гардън Дистрикт.

Донесох кутия прясно изпечени понички, за което получих овации от нея и от останалите агенти, наблюдаващи къщата. Нахвърлиха се лакомо на пухкавите понички с крем и кутията се изпразни за нула време.

— Оказва се, че тези двамата са истински домошари — каза Джамила, докато довършваше поничката си.

— Още е светло. Сигурно сега спят в ковчезите си — предположих аз.

Тя се усмихна и поклати глава. Тъмните й очи блестяха.

— Не е точно така. По-ниският, Чарлз, работи в градината отзад цяла сутрин. Той определено не се страхува от слънцето.

— Значи може би Даниъл е истинският вампир. Господаря. Вероятно той е основната фигура в магическите им изпълнения.

— Чарлз доста пъти говори по телефона. Урежда парти утре вечер в къщата. Това ще ти хареса — ще бъде бал на фетишите. Всеки трябва да носи това, по което е превъртял — кожа, гума, готически, викториански костюми, по избор. Ти по какво си падаш?

Засмях се и се замислих.

— Най-вече дънки, джинси, малко кожа. Имам черно кожено яке. Малко е овехтяло, но изглежда много страховито.

Тя се засмя.

— Мисля, че би изглеждал ослепително като готически принц.

— Ами ти? Имаш ли някакви фетиши, за които би трябвало да знам?

— Ами… ще си призная, че имам две-три кожени якета, панталони, чифт високи ботуши, които още изплащам. Нали съм от Сан Франциско. Момичетата трябва да са в крак с модата.

— Момчетата също.

Това бе още един дълъг безплоден ден. Наблюдавахме къщата, докато се стъмни. Към девет се появиха двама агенти от ФБР, които да ни сменят.

— Да идем да хапнем — предложих на Джамила.

— Стига да не е човешко. — И двамата се засмяхме малко пресилено.

Не искахме да се отдалечаваме много от къщата на илюзионистите, така че избрахме да вечеряме в ресторант „Камелия грил“ на Саут Карълтън авеню. Отвън приличаше на малко плантаторско имение. Отвътре бе спретнат крайпътен ресторант с дълъг бар и високи столчета, завинтени към пода. Обслужваше ни сервитьор с искрящо бяло сако и черна вратовръзка. Поръчахме си кафе и омлети, които се оказаха леки и пухкави и големи колкото свит на руло вестник. Джамила си поръча и гарнитура от червен боб и ориз. Когато си в Ню Орлиънс…

Храната беше добра, кафето — още повече. Компанията също ми беше приятна. Дори паузите в разговора ни не бяха неловки и настъпваха рядко. Един мой приятел веднъж бе определил любовта като да намериш човек, с когото можеш да си говориш късно вечер. Добре казано.

— Още нямам съобщения на пейджъра — каза тя, докато пиехме бавно кафето си. Бях чувал, че за този ресторант се чака на опашка в часовете за обяд и вечеря, но ние бяхме улучили някакъв спокоен промеждутък.

— Чудя се какво правят двамата в онази голяма странна къща, Алекс? Какво правят психарите убийци в свободното си време?

Бях ги изучавал достатъчно. Нямаше установен модел.

— Някои са женени, дори щастливо, ако попиташ жените им. Гари Сонежи си имаше малко момиченце. Джефри Шейфър имаше три деца. Това вероятно е най-зловещото, което мога да си представя — когато съпругът или съседът, или бащата се оказва хладнокръвен убиец. Случва се. Виждал съм го.

Тя отпи от кафето, което й доляха.

— Съседите им, изглежда, харесват Даниъл и Чарлз. Намират ги за ексцентрични, но приятни и — това е любимата ми част — с високо гражданско съзнание. Даниъл е собственик на къщата. Наследил я е от баща си, който също е бил ексцентрик — художник портретист. Според слуховете двамата илюзионисти са хомо, но често ги виждат в компанията на млади, привлекателни жени.

— Вампирите не са само мъже. Научих това от Питър Уестън — казах аз. — Тези двамата убиват с еднакво удоволствие и мъже, и жени. Обаче има още нещо, което не ми се връзва. Има една празнина в логиката, която все се опитвам да запълня. Всъщност даже са няколко.

— Магическото им турне със сигурност съвпада с местата на много от убийствата, Алекс — каза тя.

— Знам. Не оспорвам доказателствата, които вече сме събрали.

— Но имаш едно от известните си предчувствия.

— Не знам дали са известни, но има нещо, което ме смущава. Според мен има нещо неизяснено, някакъв пропуск. Това ме тревожи. Защо така изведнъж са станали немарливи? Останали са неразкрити толкова много години, а сега дузина агенти от ФБР държат къщата им под наблюдение.

Допихме кафето си, но останахме още известно време в ресторанта, който бе едва наполовина пълен, но несъмнено щеше отново да се препълни, когато затвореха баровете. Никой не ни притискаше да освободим масата си, а и ние не бързахме да се върнем към скучното наблюдение.

Джамила ми беше интересна поради множество причини, но основната вероятно бе, защото виждах толкова много от собствения си опит в нея. И двамата подхождахме всеотдайно към работата си. И двамата водехме пълноценен живот — приятели, близки, — но в известен смисъл и двамата бяхме самотници. Защо така?

— Добре ли си? — попита ме тя. В очите й се четеше загриженост. Обикновено долавям интуитивно добрите хора и тя бе от тях. Без никакво съмнение.

— Просто се замислих за минута. Вече се върнах.

— И къде отиваш, когато се отнасяш така?

— Във Флоренция. Мисля, че това е най-красивият град на земята. Поне според мен.

— И току-що се беше пренесъл във Флоренция в Италия?

— Всъщност размишлявах над сходствата в твоя и моя живот.

Тя кимна.

— И аз съм мислила за това. Какво, по дяволите, ще стане с нас, Алекс? Обречени ли сме да повтаряме едни и същи грешки?

— Ами да се надяваме, че ще хванем двама особено опасни убийци тук, в Ню Орлиънс. Как ти се струва това?

Джамила протегна ръка и ме потупа по бузата, после каза тъжно:

— И аз така мисля. Че сме обречени.

65.

Мислителя видя как Алекс Крос слезе от колата. Държеше го под око.

Крос и очарователната Джамила Хюз се бяха върнали от вечеря и отново се заемаха с наблюдението. Дали двамата се сближаваха? Щяха ли Алекс и Джамила да станат любовници в Ню Орлиънс? Това бе една от очевидните слабости на Крос: нуждата да бъде обичан.

Но сега Крос отново слезе от колата.

Нещо тормози великия Крос. Може би има нужда от малка разходка след вечерята. Или има нужда да обмисли наново случая и иска да остане сам. Той е самотник, също като мен.

Това беше удивително, това не беше хубаво.

Той проследи Крос по една тъмна улица със скромни на вид еднотипни къщи.

Уханието на орлови нокти, жасмин и гардении изпълваше въздуха. Вдиша го дълбоко. Приятно. Преди сто години цветните ухания са скривали миризмите от близките кланици. Мислителя познаваше историята, знаеше доста за много неща и фактите лесно изплуваха в главата му, докато продължаваше да следи Крос от безопасно разстояние. Трупаше информация и знаеше как да я използва.

Чу тракането на трамвая по Сейнт Чарлз авеню през няколко пресечки. То прикриваше евентуалния тих шум от собствените му стъпки.

Наслаждаваше се на тази разходка с Крос изключително много и му хрумна, че може би това ще бъде неговата нощ. Самата мисъл за това отприщи прилива на адреналин в тялото му.

Продължи да се приближава към Крос. Да, точно така. Тук, сега.

Отчасти очакваше Крос да се обърне и да го погледне. Това би било добре, толкова точно, подходящо, иронично. Доказателство за инстинктите на Крос и че той е достоен съперник.

Бързо се скри в един проход и заобиколи. Сега бе само на няколко метра от Крос. За секунди можеше да измине разстоянието до него.

Крос спря при старото гробище „Лафайет“, така наречения Град на мъртвите. Зад портите му имаше пищни надземни гробници и големи семейни гробове.

Мислителя също спря. Наслаждаваше се на това, на всяка секунда.

На портата имаше табела, че гробището се охранява от полицейски патрули.

Мислителя се съмняваше това да е вярно. Пък и нямаше значение, нали така? Можеше да се справи с полицаите без никакъв проблем.

Крос се огледа, но не видя Мислителя в сенките. Дали да не се хвърли отгоре му сега? Ще влезе ли в ръкопашна битка с него? Нямаше значение — беше сигурен, че може да спечели. Гледаше как Алекс Крос диша. Последните му глътки въздух на тази земя? Каква мисъл.

Крос се обърна с гръб към гробището и пое по една друга странична уличка. Вървеше обратно към колата, от която извършваха наблюдението, връщаше се при инспектор Хюз.

Мислителя тръгна след него, но после сви встрани. Това не бе нощта, в която Крос щеше да умре. Щеше да прояви милост, да го пощади.

Причината: на тази улица беше твърде тъмно. Нямаше да вижда очите на Крос, докато той умира.

66.

Ха следващата сутрин се случи нещо изненадващо, събитие, което никой от нас не очакваше. Аз лично не го очаквах и то доста ме изненада. Бяхме се събрали в офиса на ФБР в Ню Орлиънс на сутрешна оперативка. Бяхме около трийсет души в една голяма стерилна зала с изглед към калните кафяви води на Мисисипи.

В девет часа Кайл се обърна към екипа, който бе наблюдавал къщата през последните двайсет и четири часа. Приключи с тях и се зае да възлага задачите за деня. Разпредели ги делово и без излишни обяснения. Това бе типичният подход на Крейг: ясно, конкретно, ефективно, без грешка или дори намек за грешка.

Когато той приключи или поне мислеше, че е приключил, една ръка се изстреля във въздуха.

— Извинете ме, господин Крейг, но не ме споменахте. Какво искате да правя днес?

Беше Джамила Хюз и не звучеше доволна. Кайл вече събираше бележките си, шумолеше с листовете и ги прибираше в дебелото си черно куфарче. Без почти да вдигне поглед, отвърна:

— Това зависи от доктор Крос, инспектор Хюз. Той ще реши.

Резкият тон на отговора беше необичаен дори и за Кайл. Изненадах се от грубостта му или поне от проявената липса на такт.

— Това са глупости! — Джамила скочи от стола си. — Това е напълно неприемливо, господин Крейг. Особено вашият дразнещ, високомерен тон.

Агентите в залата я изгледаха. Обикновено никой не смееше да възрази на Кайл за каквото и да било. В края на краищата според слуховете той имаше всички шансове един ден да стане директор на Бюрото. Освен това работеше повече от всички останали, които познавах.

— Вижте какво, не искам да подценявам работата на доктор Крос, но точно това, което аз свърших в Калифорния, постави началото на това разследване. Не очаквам някой да ме потупа по рамото, нито да ме аплодира, много благодаря, но след като съм дошла чак дотук, мога да допринеса с нещо съществено. Използвайте възможностите ми и ме уважавайте. Между другото нямаше как да не забележа, че в целия екип, ангажиран с този случай, има една-единствена жена. Не си правете труда да измисляте извинения — каза тя и отхвърли евентуалното обяснение на Кайл в негова защита.

Кайл запази присъствие на духа.

— Също като при предполагаемите вампири, инспектор Хюз, полът на подчинените ми не е от значение за мен. Наистина оценявам високо вашите усилия в началните етапи на това разследване. Но както казах, трябва да се обърнете към доктор Крос, за да ви възложи някакви конкретни задачи за деня. Или можете да се върнете в Калифорния още сега, ако желаете. Благодаря на всички — приключи заседанието той. — Успешен лов. Да се надяваме, че днес ще бъде големият ден.

Изненадах се, най-вече от реакцията на Кайл, но и от внезапното избухване на Джамила. Чувствах се неловко, когато тя се доближи до мен след оперативната.

— Адски ме ядоса. Пфу! — каза тя, поклати глава и направи физиономия. — Понякога избухвам много лесно, но той не беше прав. В този човек има нещо сбъркано. Нещо в него не ми харесва. Защо се заяжда с мен? Защото работя с теб ли? Е, какво ще правим днес, доктор Крос? Няма да си замина само защото той е пълен идиот.

— Той не беше прав. Съжалявам за случилото се, Джамила. Да обсъдим какво ще правим оттук нататък.

— Не ми говори снизходително.

— Не го правя. Защо не се успокоиш вече.

Тя още не бе преодоляла неприятната сцена с Кайл.

— Той мрази жените — каза тя. — Можеш да ми се довериш в тази преценка. Освен това си пада по трите К-та, които са любими на толкова много мъже: конкурирай, критикувай, контролирай.

— Добре, кажи ми какво точно си мислиш за Кайл. И за мъжете по принцип.

Джамила най-после успя да се усмихне.

— Мисля, че съм достатъчно обективна и премерена в преценката си — той е вманиачен да държи всичко под контрол и като цяло е гадняр. Твоят така наречен приятел. Що се отнася до мъжете, зависи от човека.

67.

Истинските вампири бяха пристигнали и се смятаха за непобедими. Уилям и Майкъл знаеха, че екзотичният град Ню Орлиънс им принадлежи, от мига, в който пресякоха моста. Те бяха като двама млади принцове с дългите си руси коси, вързани на опашка, черни ризи и панталони и лъснати кожени ботуши. Ако всичко вървеше по план, мисията им щеше да приключи тук.

Уилям караше буса с червения кръст през Френския квартал — оглеждаха се за плячка. Колата се движеше бавно напред-назад по „Бъргънди“, „Дофин“, „Бърбън“, „Роял“, „Шартр“ — всички известни улици. Касетофонът в колата гърмеше силно.

Накрая братята слязоха от колата и поеха пеша по „Ривъруок“. Свърнаха в пазара на „Ривъруок“ и Уилям усети как му се догади: всички известни вериги магазини — посредственост, тъпота и глупост, накъдето и да обърнеше поглед.

— Какво искаш да правим? — попита той Майкъл. — Гледай колко боклуци насред центъра на този красив град.

— Нека уловим някой тук, в гадния им търговски център. Може да се нахраним в някоя пробна на „Банана рипъблик“. Чудесна идея, не мислиш ли?

— Не! — отвърна Уилям. Той стисна ръката на Майкъл. — Работихме твърде много, за да рискуваме сега. Мисля, че имаме нужда да се разсеем малко.

Не можеха да отвлекат нова плячка. Не и сега. Не и толкова близо до владението на Даниъл и Чарлз. Определено имаха нужда да се разсеят. Така че се върнаха в колата и поеха извън Ню Орлиънс, по междущатската магистрала към истинската Луизиана.

Уилям откри това, което търсеше, на около час от Ню Орлиънс. Скалното катерене не бе нищо особено, но поне имаше стръмни скали. Трябваше да се концентрираш, иначе падаш и умираш на място.

Братята избраха да се катерят индивидуално, без подкрепление — най-екстремната версия на този спорт. Също и най-опасната. При нея не се използваха предпазни въжета или някакви други защитни средства.

— Ние сме двама железни мъже! — засмя се Майкъл и извика, когато стигнаха до средата на шейсет метровата скала. Те бяха най-добрите, най-смелите катерачи, такива, каквито се виждаха самите те.

— Така е! — извика в отговор Уилям. — Няма по-железни от нас!

Катеренето се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото бяха очаквали. Изискваше много различни умения. Трябваше да се катерят по вертикални пукнатини, да се притискат плътно към скалата, захващайки се за невидими издатини.

— Вече стигнахме голямата пукнатина! — извика Майкъл с пълно гърло. Беше забравил за ловуването и търсенето на плячка, беше забравил глада си. Мислеше само за изкачването. Само за това как да остане жив, как да оцелее.

Изведнъж се наложи да рискуват — стигнаха до място, след което нямаше да могат да се върнат по същия път. Нямаше накъде да продължат, освен право нагоре. Или да се откажат веднага.

— Какво мислиш, братле? Ти решавай. Какво ти подсказва инстинктът ти?

Майкъл се засмя толкова силно, че се наложи да се вкопчи в скалата с две ръце, за да не падне. Погледна надолу и видя сигурна смърт, ако паднеше.

— Изобщо не мисля да се отказваме. Няма да паднем, Уилям. В никакъв случай. Никога няма да умрем!

Изкатериха се до върха и оттам видяха Ню Орлиънс. Той вече бе техният град.

— Ние сме безсмъртни. Ние никога няма да умрем! — извикаха братята срещу вятъра.

68.

Взирах се в големите, величествени дъбове. После забелязах цъфналите магнолии и разперените бананови дървета на Гардън Дистрикт. Нямаше какво друго да правя. Наблюдението продължаваше. Джамила бе започнала да се повтаря. И двамата бяхме започнали да се повтаряме и постоянно се задявахме един друг за това. Страниците от днешния „Таймс Пикаюн“ бяха разпилени навсякъде по задната седалка. Бяхме изчели вестника от край до край.

— Няма физическо доказателство, свързващо Даниъл и Чарлз с което и да било от убийствата. В никой от градовете, Алекс. Всичко, с което разполагаме срещу тях, са косвени улики, теории, хипотези, предположения. Ти какво мислиш? Според мен не разполагаме с достатъчно. — Вероятно говореше просто за да запълва времето, но доводите й бяха разумни. — Просто не се връзва. Не може да са толкова добри. Никой не е безгрешен.

Бяхме паркирали на четири пресечки северно от къщата на Ласал. От тяхното владение. Можехме да се придвижим дотам за секунди, ако настъпеше някакво развитие. Това беше проблемът — Даниъл и Чарлз почти не излизаха от двеста годишното имение и когато го правеха, бе, за да отидат да пазаруват или да вечерят в някой скъп ресторант в центъра. Не бе изненадващо, че проявяваха добър вкус по отношение на заведенията.

Опитах да отговоря на въпроса на Джамила.

— Виждам известен смисъл в това, че не можем да свържем по-ранните убийства. Знаеш не по-зле от мен, че щом едно убийство натрупа давност, е почти невъзможно да намериш свидетел или някакви убедителни доказателства. Но не разбирам защо не сме открили нищо и за по-скорошните убийства.

— Точно това си мисля и аз. Имаме свидетели в Лас Вегас и Чарлстън, но никой не разпозна на снимките Даниъл и Чарлз. Защо? Какво пропускаме?

— Може би не извършват самите убийства лично — казах аз. — Може би по-рано са го правели, но вече не.

— Не искат ли да пируват с жертвите си? Да пият кръвта им? На каква друга цел служат убийствата? Някакъв символичен смисъл ли имат? Част от някаква мистериозна митология ли са? Или създават някаква нова митология? Боже, Алекс, какво правят тези две чудовища?

Нямах отговор на въпросите й, нито на моите собствени. Никой нямаше отговор, за съжаление. Така че седяхме в колата, опитвахме се да не се разгорещяваме и чакахме Даниъл и Чарлз да направят следващата си стъпка.

Ако бяха толкова внимателни и толкова добри, защо бяхме ги открили и защо бяхме тук?

69.

Според Уилям това беше смешно. Боже, беше невероятно. Безценно. Той наблюдаваше полицаите, които на свой ред наблюдаваха къщата на ужасите, притежавана от Даниъл и Чарлз. Това беше прекалено. Младият принц вървеше по Ласал, пушеше цигара, високомерен, самоуверен, безстрашен, превъзхождащ всички останали във всяко едно отношение. Майкъл спеше, така че Уилям бе решил да излезе да се разходи.

Това бе богаташки квартал. Може би щяхме да видим някоя от местните знаменитости, които живееха тук.

Забеляза два неописуеми линкълна, паркирани на улицата. Зачуди се дали двамата илюзионисти са забелязали колите. Усмихна се и поклати глава. Зачуди се какво ли си мислят Даниъл и Чарлз. Те щяха да внимават, разбира се. Извършваха убийства от дълго време, от години. А сега какво? Нещо трябваше да се случи.

Продължи до края на пресечката, после пое на юг. Повечето къщи имаха веранди, по които бяха плъзнали лози. Докато вървеше, забеляза един чудесен физически екземпляр — мъж на двайсет и една-две години, гол до кръста, с кожа, лъснала от пот. Това подобри настроението му. Мъжът миеше с маркуч сребристото си БМВ кабриолет, същата кола като на Джеймс Бонд.

Изсеченото му тяло, искрящата вода от маркуча, лъскавата кола възбудиха Уилям неимоверно. Но той се овладя и продължи.

И тогава, малко по-надолу по улицата, видя едно момиче. Беше на около четиринайсет, седеше на верандата си и нежно галеше една персийска котка. Беше красива, направо знойна.

Момичето имаше дълга кестенява коса, която се спускаше към малките й гърди. Носеше прозрачна блуза с щампа на змийска кожа над късо потниче. Тесни тъмносини дънки, тесни на бедрата и широки долу. Обици — халки и други по-малки, сребърни и златни. Пръстени на пръстите на краката. Многоцветни гривни на едната тънка ръка. Типична тийнейджърка — само дето беше ослепителна. Абсолютно възбуждаща. И арогантна, също като него.

Уилям спря и й извика:

— Много красива котка. — И се усмихна дяволито.

Тя вдигна поглед към него и Уилям видя, че момичето има същите пронизващо зелени очи като персийската котка. Момичето го обходи с очи. Той буквално усети докосването на погледа й по кожата си. Знаеше, че тя го желае. Всички го пожелаваха — и мъже, и жени.

— Защо не се отдадеш на желанията си? — попита той и продължи да се усмихва. — Ако човек иска нещо, трябва да си го вземе. Винаги. Това е урокът ти за деня, безплатно.

— О, ти учител ли си? — извика тя откъм верандата. — Не приличаш на учителите, които съм имала.

— Учител, но и студент.

Желаеше това момиче. Не само че бе красива физически като екземпляр, но имаше и добри инстинкти. Беше сексуална и отракана за възрастта си. Използваше това, с което бе надарена, за разлика от повечето млади хора, които пилееха таланта и потенциала си. Нямаше да каже нищо повече, нямаше дори да се усмихне, но все пак не отместваше поглед.

Уилям се възхити на самоувереността й, на начина, по който яркозелените й очи се опитаха да го изгледат присмехулно, макар че не успяха съвсем. Забеляза я как вирна малките си гърди насреща му, единственото й оръжие. Той искаше да се качи на верандата и това красиво момиче да стане негово още там, на място. Да я изпохапе, да изпие кръвта й. Да изпръска с кръвта й боядисаните с бяла боя дървени греди на верандата.

Не. Не сега, не още, не тук. Боже, мразеше това, мразеше да не бъде верен на себе си. Искаше да упражнява властта си, да използва таланта си.

Накрая Уилям започна да се отдалечава. Наложи се да впрегне цялата си воля, цялата си сила, за да остави тази прекрасна награда, седнала така подканващо на верандата.

Чак тогава момичето заговори отново:

— А ти защо не се отдадеш на желанията си? — извика тя и се засмя безмилостно.

Уилям се усмихна и после се обърна.

Тръгна обратно към момичето.

— Ти си голяма късметлийка — каза й той. — Ти си избрана.

70.

Трябваше да направим някакъв пробив. В седем сутринта седях сам на една маса пред Кафе дьо Монд точно срещу площад „Джаксън“. Ядях посипани със захар понички и пиех кафе от цикория. Гледах кулите на катедралата „Сейнт Луи“ и слушах сирените на корабите по Мисисипи.

Би трябвало да се наслаждавам на сутринта, но се чувствах отчаян и сърдит и изпълнен с енергия, която не знаех за какво да употребя.

Бях работил по много тежки случаи, но този вероятно бе най-трудният за разгадаване. Зловещите убийства продължаваха от повече от единайсет години, но почеркът на убийците все още не бе напълно ясен, нито пък мотивацията им.

Веднага щом стигнах до офиса на ФБР научих тревожната новина, че едно петнайсет годишно момиче е изчезнало и че е живеело на по-малко от шест пресечки от къщата на илюзионистите. Беше възможно да е избягала от дома си, но не ми се струваше вероятно. Все пак липсваше от по-малко от двайсет и четири часа.

Имаше насрочена оперативка и се качих горе да науча още подробности за изчезналото момиче и да попитам защо не са ме информирали за това по-рано. На оперативката онази сутрин усещах отчаяние, накъдето и да поглеждах. Беше трудно човек да си представи по-лош резултат: подозирахме, че сме открили убийците, но не можехме да предприемем нищо. А сега вероятно те бяха убили още една жертва точно под носовете ни.

Седнах до Джамила. И двамата си бяхме донесли чаши с кафе и сутрешното издание на „Таймс Пикаюн“. В него не пишеше нищо за изчезналото момиче. Очевидно полицията бе приела версията за изчезването едва рано сутринта.

Кайл бе по-ядосан от всякога. Просто не беше на себе си. Фучеше в предната част на залата, а дясната му ръка нервно приглаждаше тъмната му коса. Не го винях — всичко в това разследване зависеше от координацията между местната полиция и ФБР. А нюорлиънската полиция бе предала доверието му, и то сериозно.

— Като никога съчувствам на господин Крейг — каза Джамила. — Местните са се издънили.

— Бихме могли от часове да работим по изчезването на момичето — съгласих се аз. — Каква каша! И става все по-голяма.

— Може би това е нашият шанс. Чудя се дали няма да можем да се вмъкнем в къщата по време на партито довечера. Как мислиш? Много ми се иска да опитам — прошепна тя. — Всички гости на този бал на фетишите ще бъдат с костюми, нали? Така се предполага. Трябва някой да се вмъкне на партито. Трябва да направим нещо.

Кайл се взираше право в Джамила и мен. Повиши глас:

— Може ли да водим само една дискусия?

— Т.е. той иска да води своята дискусия — прошепна Джамила. Чудех се защо Кайл й е толкова антипатичен. Но и той се държеше странно, напрежението от работата по случая си казваше думата. Беше стигнал до ръба.

— Кажи му какво мислиш — предложих й. — Той ще те изслуша. Особено сега, след изчезването на момичето.

— Съмнявам се. Но пък какво би могъл да направи — да ме уволни? — Тя се обърна с лице към Кайл. — Мисля, че може би трябва да се вмъкнем в къщата им довечера по време на партито. Даже и да не успеем, какво губим? Изчезналото момиче може да е там. Кайл се поколеба, после каза:

— Действайте. Да видим какво има в тази къща.

71.

Това би могло да стане само в Ню Орлиънс. Посветих част от следобеда на задачата да осигуря две напечатани покани и след това двамата с Джамила приготвихме костюмите си за партито. Балът започваше в полунощ, но ние бяхме подразбрали, че повечето гости ще пристигнат чак към два.

Докато настъпи този час, вече бяхме доста изморени. Изчакахме да мине два часът, за да се появим в къщата. Някои от гостите бяха на колежанска възраст, неколцина бяха дори още по-млади, но поне половината от хората в тълпата изглеждаха на трийсет или повече. Известен брой пристигаха с лимузини и други скъпи коли. Облеклото на гостите определено бе впечатляващо — старинни официални костюми и цилиндри, кадифени викториански роби, корсети, бастуни, тиари.

Повечето от хората, облечени в готически костюми, бяха покрили телата си предимно в черна кожа и кадифе, тук-там с по някоя бяла или черна копринена якичка. Имаше обици, поставени на всевъзможни места по тялото, халки на пъповете, кучешки нашийници, черно червило и тонове спирала на миглите и на мъжете, и на жените.

Кървавочервени очи се пулеха от всички посоки. Беше трудно човек да отдели поглед от тях. От невидими колони гърмеше музика. Навсякъде се виждаха вампирски зъби, изкуствена кръв. Някои от жените имаха черни или лилави кадифени ленти на вратовете, вероятно за да прикрият следи от ухапвания.

Вътре в къщата бе още по-интересно и зловещо. Хората се обръщаха един към друг като титулувани особи: сър Никълъс, Господарката Ан, Баронесата, Принц Уилям, Господаря Ормсън. Една изваяна като статуя жена мина край нас и безцеремонно огледа Джамила. Тялото й бе покрито с бронзова боя и носеше бронзови на цвят бикини прашка. Железният мирис на кръв се смесваше с този на опушена кожа и зловонното масло от факлите по стените.

Джамила изглеждаше готова, тя изобщо не се плашеше. Беше с тясна лъскава черна рокля, кожени ботуши и черни чорапи. Ако беше целяла да изглежда секси, определено бе успяла. Беше си купила черно червило и кожени маншети от едно магазинче, наречено „Магазинчето на фантазиите“, на Дюмен стрийт. Беше ми помогнала при избора на моя костюм: фрак, който стигаше почти до пода, шалче на врата, черен панталон и черни ботуши до коляното.

Като че ли никой не ни обръщаше внимание. Огледахме главния вход, после се понесохме заедно с тълпата надолу към мазето. Навсякъде по каменните стени имаше горящи факли. Подовете бяха от пръст и камък. Беше студено, влажно, миришеше на мухъл.

— За бога, Алекс — прошепна Джамила почти в ухото ми. Тя хвана ръката ми и я стисна силно. — Не бих повярвала, че стават такива неща, ако в момента не стоях тук.

Чувствах абсолютно същото. Много от събралите се долу носеха вампирски зъби, които бяха ужасяващи, особено в такъв огромен брой. Електрически свещници и горящи факли бяха единственият източник на светлина. Забелязах човешки черепи, окачени по стените, и бях сигурен, че са истински.

Започнах да се оглеждам, за да се уверя, че можем да се измъкнем оттам, ако се наложи. Не бях сигурен дали ще можем да избягаме бързо. Тълпата ставаше все по-гъста и засилваше клаустрофобията ми. Запитах се дали не предстои някой да умре тази вечер. И ако да, кой.

После чух един дълбок глас да съобщава:

— Господаря е тук. Сведете глави!

72.

В подобното на пещера подземно помещение се възцари напрегната тишина. Изпитвах смущаващото чувство, че ще видя нещо, което не би трябвало. Последва тържествената поява на Даниъл Ериксън и Чарлз Дефо.

Илюзионистите бяха въплъщение на възмутителната бохемска царственост. Всички присъстващи покорно сведоха глави пред тях. И двамата бяха физически впечатляващи. Чарлз бе гол до кръста и носеше тесен кожен панталон и ботуши. Беше сексапилен мъж със силно телосложение. Даниъл бе с тесен фрак, черен панталон и черна вратовръзка. И той бе мускулест, но с много тънка талия.

На тежка метална верига пред тях се движеше бял бенгалски тигър. Двамата с Джамила се спогледахме.

— Това става много интересно — прошепна тя.

Даниъл се спря, за да поговори с няколко от младежите. Спомних си, че първите жертви бяха неизменно мъже. Тигърът бе на по-малко от три метра от мен. Каква роля играеше той във всичко това? Дали беше само символ? И на какво?

Чарлз се приближи и застана до Даниъл пред далечната стена. Той прошепна нещо на Даниъл, като сведе глава към него. Двамата се засмяха и огледаха стаята.

Най-после Даниъл заговори високо. Беше ясно, че очаква всички да го слушат. Самоувереността му бе харизматична.

— Аз съм Господаря. Какво жизнено и бликащо от сила събиране — каза той. — Усещам енергията, която струи в тази стая. Тя ме въодушевява. Мощта, впрегната тук, не знае граници. Повярвайте в нея. Повярвайте в себе си. Тази вечер е специална. Елате с мен в съседната стая. На следващото ниво. Елате, ако вярвате, а още по-добре, ако не вярвате.

73.

Никога не бях виждал нещо подобно. Двамата с Джамила мълчахме и гледахме с широко отворени очи, когато влязохме в една още по-голяма стая. Тя бе осветена от аплици, повечето електрически. Навсякъде проблясваха брутални вампирски зъби. Белият тигър започна да ръмжи и аз си спомних ухапванията в човешката плът.

Ако тръгнеш на лов за вампири…

Какво ставаше в това зловещо подземие? Каква бе целта на събирането тази вечер? Кои бяха тези вампири — толкова много накуп?

Даниъл и Чарлз застанаха до двама високи красиви мъже в сатенени черни роби. Те изглеждаха малко над двайсетгодишни, може би дори по-млади. Приличаха на млади богове. Всички се струпаха напред, за да видят какво ще последва.

— Тук съм, за да миропомажа двама нови вампири — съобщи Даниъл тържествено. Представяше същия персонаж, който използваше за сценичните си представления. — Поклонете се пред тях!

Една жена отпред изкрещя:

— Нашите принцове! — изпищя тя. — Принцовете на мрака! Обожавам ви!

— Тишина! — нареди Чарлз. — Изведете тази глупава крава оттук! Прогонете я!

Изведнъж светлините примигнаха, после изгаснаха напълно. Загасиха няколкото горящи факли. Хванах Джамила за ръка и двамата се изтеглихме към най-близката стена.

Не виждах нищо. Усетих някаква студенина в центъра на гърдите си.

— По дяволите, какво става, Алекс?

— Не знам. Да не се отделяме един от друг.

В мрака бързо настана хаос. Хората запищяха. Наблизо изплющя камшик. Истинска лудост. Хаос. Ужас.

Двамата с Джамила бяхме извадили оръжията си. Но не можехме да направим нищо в непрогледната тъмнина.

Мина минута или повече. Всичко бе потънало в тъмнината. Стори ми се, че измина цяла вечност. Твърде дълго. Страхувах се някой да не ме прободе с нож. Или да забие зъби в гърлото ми.

Някъде в къщата забръмча генератор. Светлините в подземието примигнаха и отново се включиха. После пак изгаснаха. Отново светнаха.

Видях смътни очертания, цветни кръгове. И после…

Илюзионистите бяха изчезнали.

Някой извика:

— Станало е убийство! О, боже, и двамата са мъртви.

74.

Проправих си път през шокираната тълпа, без да срещна съпротива. После видях телата. Двамата млади мъже с черните роби лежаха проснати на пода на подземието. Бяха наръгани с нож и гърлата им бяха прерязани. Кръвта се събираше на локва около телата. Къде бяха Даниъл и Чарлз?

— Полиция! — извиках аз. — Не ги докосвайте! Отдръпнете се!

Мъжете и жените, които се намираха най-близо до труповете, се отдръпнаха назад. Зачудих се дали не са се канели да изпият разлятата кръв. Не беше ли такъв ритуалът? Моделът на вампирските убийства досега!?

— Те са само двама! Две ченгета! — извика някой.

— Ще стрелям! — извика Джамила със силен и ясен глас.

— Отдръпнете се! Веднага! Къде са Даниъл и Чарлз? — извиках аз.

Тълпата започна да се затваря в кръг около нас, така че стрелях предупредително в тавана. Изстрелът отекна оглушително и създаде нов хаос в подземието. Всички започнаха да се блъскат по посока на вратите. Но никой нямаше да се измъкне. Агентите от ФБР чакаха отвън.

Двамата с Джамила си проправихме път до съседната стая в подземието. Минахме по тесен коридор, осветен единствено от свещи. Вероятно Даниъл и Чарлз бяха минали оттук след изгасването на светлините. Изглеждаше възможно, нали познаваха къщата.

От двете страни на прашния коридор имаше малки стаички. Това разположение ми напомни за старинните катакомби. Всичко бе затворено — мухлясало, влажно, адски потискащо, плашещо.

— Добре ли си? — погледнах Джамила.

— Да. Поне засега. Това място започва да ме изнервя. Очите й се стрелкаха във всички посоки.

Чух гласа на Кайл, който ни викаше. ФБР вече бяха вътре в къщата.

— Има ли нещо там горе? Алекс? Виждаш ли нещо?

— Още не. Даниъл и Чарлз изчезнаха, когато осветлението изгасна. Няма и следа от тях.

Движехме се предпазливо, като проверявахме всяка от стаите. Изглежда, повечето от тях се използваха като склад. Няколко бяха напълно празни. Влажни и зловещи като гробници. Предполагам това бе съзнателно търсена атмосфера. Със сигурност изглеждаше призрачна.

Ритнах още една врата. Двамата с Джамила надникнахме. Тя ахна и устата й се отвори в безмълвен вик.

— О, боже, Алекс! Какво, по дяволите, е станало?

Протегнах ръка и стиснах нейната. Не вярвах на очите си. Не можех да се принудя да повярвам. Коленете ми омекнаха. Даниъл и Чарлз лежаха на пода на стаята. Бяха убити. Бях прекалено поразен, за да кажа нещо. Кайл влезе в стаята след нас, но не каза нито дума.

Приближихме се към телата, но бях сигурен, че са мъртви. Гърлата и на двамата бяха прерязани. Имаше и дълбоки следи от ухапвания с вампирски зъби.

Но кой бе Господаря сега?