Теменужките са сини

22.

Винаги ми е харесвало да работя по трудни разследвания на убийства заедно с Кайл Крейг, затова се радвах, че той ще се присъедини към Джамила Хюз и мен в Лос Анджелис по-късно същия ден. Все пак се изненадах, когато видях, че Кайл вече бе на мястото на убийството в Бевърли Хилс, когато ние пристигнахме. Трупът бе открит в „Шато Мармон“, хотела, в който Джон Белуши бе умрял от свръхдоза.

Хотелът изглеждаше като френски замък и се издигаше на няколко етажа над Сънсет Стрип. Когато влязох във фоайето, забелязах, че всичко вътре изглежда автентично като от 20-те години, но всъщност не бе антикварно, а направено да изглежда състарено. Разправят, че шефът на едно филмово студио веднъж казал на актьора Уилям Холдън: „Ако трябва да се забъркваш в някаква каша, гледай поне да е в «Шато Мармон».“

Кайл ни посрещна на вратата на хотелската стая. Тъмната му коса бе зализана назад, лицето му бе придобило лек тен. Необичайно за Кайл. Почти не го познах.

— Това е Кайл Крейг от ФБР — обясних на Джамила. — Преди да се запозная с теб, той бе най-добрият специалист по разследване на убийства, с когото съм работил.

Кайл и Джамила се ръкуваха. После ние го последвахме в стаята. Всъщност тя бе по-скоро нещо като бунгало: две спални и дневна с камина. Имаше си собствен вход откъм улицата.

Сцената на убийството бе не по-малко потискаща от останалите. Спомних си нещо типично песимистично, което един философ бе написал. Веднъж се бях сетил за същата мисъл, докато оглеждах една зловеща сцена на убийство в Северна Каролина: „Човешкото съществуване трябва да е някаква грешка. Днес е лошо и всеки ден ще става все по-лошо, докато не се случи най-лошото“. Собствената ми философия бе малко по-весела от тази на Шопенхауер, но на моменти ми се струваше, че той е прав.

Най-лошото се бе случило на един двайсет и девет годишен шеф на звукозаписна компания на име Джонатан Мюлер и се бе случило по най-лошия възможен начин. Имаше ухапвания по врата му. Не видях следи от разрези с нож. Мюлер бе обесен с краката нагоре на кабела на лампата на тавана. Кожата му бе восъчна и прозрачна и според мен не бе мъртъв от дълго време.

Тримата се приближихме към висящото тяло. То се поклащаше леко и от него още капеше кръв.

— Основните ухапвания са по врата — казах аз. — Изглежда, някой пак си е играл на вампири. Обесването явно с нещо като ритуал, като техния подпис под убийството.

Това е толкова откачено — прошепна Джамила. — Изсмукали са кръвта на бедния човек. Изглежда почти като сексуално престъпление.

— Мисля, че е такова — съгласи се Кайл. — Мисля, че първо са го съблазнили.

Точно тогава мобилният телефон в джоба на сакото ми иззвъня. Моментът не можеше да е по-неподходящ.

Погледнах Кайл, преди да отговоря.

— Може да е той — казах аз. — Мислителя.

Притиснах телефона до ухото си.

— Как ти харесва в Ел Ей, Алекс? — попита Мислителя с механичния си глас. — Мъртвите изглеждат едни и същи навсякъде, нали?

Кимнах на Кайл. Той разбра кой ми се обажда. Мислителя.

Направи ми знак да му дам телефона и аз му го подадох. Наблюдавах лицето му, докато слушате, намръщи се. Накрая дръпна телефона от ухото си.

— Затвори — каза той. — Сякаш усети, че вече не го слушаш. Но как би могъл, Алекс? Откъде копелето знае толкова много? Какво иска от теб, по дяволите?

Взирах се в трупа, който бавно се въртеше на въжето. Не можех да отговоря. Не ми хрумваше нищо. Самият аз се чувствах изцеден.

23.

Вече бе петък и бяхме затънали до гуша в ужасна, отвратителна каша, с която нямаше да се оправим скоро. Следобед трябваше да проведа един труден разговор по телефона — трябваше да се обадя вкъщи, във Вашингтон. Нана вдигна на третото позвъняване и аз веднага съжалих, че не беше някое от децата.

— Алекс е. Как си?

— Няма да си дойдеш вкъщи за концерта на Деймън утре, нали, Алекс? Или вече си забравил за концерта? О, Алекс, Алекс. Защо ни изостави? Това не е добре.

Много обичам Нана, но понякога тя отива твърде далеч, за да подчертае мнението си.

— Защо не ми дадеш да говоря с Деймън? — казах аз. — Сам ще му обясня.

— Той няма да е момче още дълго. Много скоро ще бъде същият като теб и няма да чува въобще какво му говорят другите. Тогава ще видиш какво ми е. Гарантирам ти, че няма да ти хареса — каза тя.

— И без това се чувствам достатъчно виновен. Няма нужда да усложняваш нещата още повече, стара жено.

— Има нужда и още как. Това ми е работата и тя е за мен не по-малко важна, отколкото твоята работа за теб.

— Нана, тук умират хора. Едно ужасно убийство във Вашингтон ме накара да се включа в това разследване. Същите убийци продължават да убиват. Има връзка, която трябва да открия или поне да опитам.

— Да, умират хора, Алекс. Това ми е ясно. А други хора растат, без да виждат баща си толкова, колкото е необходимо — а това е особено лошо, след като нямат и майка. Даваш ли си сметка за това? Не мога да бъда и майка, и баща на тези деца.

Затворих очи.

— Чувам те. Дори съм съгласен с теб, колкото и да не ти се вярва. Сега, моля те, ще ми дадеш ли да говоря с Деймън? — помолих я отново. — Веднага щом затворя телефона, ще изляза да потърся майка за децата си. В действителност в момента работя с една много приятна жена детектив. Ще ти хареса.

— Деймън не е тук. Каза, ако се обадиш, че няма да можеш да се прибереш до утре, да ти кажа „много благодаря“.

Поклатих глава и се засмях, въпреки че не ми беше весело.

— Чудесно имитираш интонацията му. Къде е той?

— Играе баскетбол с приятелите си. И в това е много добър. Мисля, че може да стане забележителен гард. Забелязал ли си?

— Има меки ръце и бърза начална реакция. Разбира се, че съм забелязал. Знаеш ли с кои приятели е излязъл?

— Разбира се, че знам. А ти знаеш ли? — сопна ми се Нана. Когато бе в нападение, тя бе неумолима. — Играе с Луис и Джамал. Умее да си подбира приятелите.

— Трябва да затварям, Нана. Моля те, предай на Деймън и Джени, че ги обичам. И прегърни малкия Алекс от мен.

— Алекс, сам им казвай, че ги обичаш, и ги прегръщай — каза тя. После ми затвори. Никога преди не беше го правила. Е, поне не често.

Седях като закован за стола си и мислех върху това, което ми беше казала, чудех се дали наистина съм толкова виновен, колкото ме изкарваше. Знаех, че прекарвам повече време с децата си, отколкото повечето бащи, но както Нана умело подчерта, децата ми растяха бързо, и то без майка. Трябваше да се справям по-добре и нямах никакво извинение.

Позвъних вкъщи още няколко пъти. Никой не вдигаше и предположих, че това е наказанието ми. Накрая попаднах на Деймън към шест часа вечерта. Тъкмо се беше прибрал от репетицията за концерта на момчешкия хор. Щом чух гласа му в телефона, изпях част от една рап песен на Тупак, която той харесва.

Това му се стори смешно и разбрах, че всичко е наред. Беше ми простил. Той е добро момче, не бих могъл да мечтая за по-добро. Изведнъж си спомних жена си Мария и се натъжих, че тя не може да види какво чудесно момче е станал Деймън. Ти наистина щеше да харесаш Деймън, Мария. Съжалявам, че пропускаш това.

— Получих съобщението ти.

— Съжалявам, Деймън. Много ми се иска да можех да те чуя утре. Знаеш, че е така. Но не мога да направя нищо, приятелче.

Деймън въздъхна драматично.

— Ако желанията имаха криле — каза той. Това бе една от любимите фрази на баба му. Слушах я от години, горе-долу от времето, когато бях на неговата възраст.

— Набий ме, линчувай ме, ако искаш — казах му.

— Не. Няма нищо, татко — каза Деймън и отново въздъхна. — Знам, че трябва да работиш и че вероятно се занимаваш с нещо важно. Но понякога ни е тежко. Знаеш как става.

— Обичам те и бих искал да съм при теб и обещавам, че няма да пропусна следващия ти концерт — казах му.

— Това ще го запомня — отвърна Деймън.

— И аз — обещах му.

24.

Все още бях в сградата на участъка в Брентууд към седем и половина същата вечер. Бях изморен и накрая вдигнах глава от дебелата купчина полицейски доклади за садистичните убийства, станали в девет града по Западното крайбрежие, плюс убийството във Вашингтон, за което знаех от преди. Случаят ме плашеше ужасно и със сигурност не защото вярвам във вампири.

Обаче вярвах в странните и жестоки неща, които хората понякога правят един с друг: жестоки ухапвания, садистични обесвания, източване на кръвта от телата, тигри. Като никога, не можех дори да започна да си изяснявам какво представляват убийците. Не можех да им направя профил. Отделът за поведенчески изследвания на ФБР също не можеше. Кайл Крейг вече ми бе признал това. Това бе една от причините той лично да е тук. И Кайл бе объркан. Нямаше прецедент за подобна серия от убийства.

Джамила се появи до бюрото ми към осем без петнайсет. Беше работила някъде в другия край на участъка. Красивото й лице тази вечер изглеждаше изморено. Това е простичък факт от полицейската работа. При тежките случаи има силен прилив на адреналин. От това чувствата на всички стават по-интензивни. Поражда се привличане, което може да причини неочаквани проблеми. Бях минавал през това и преди, Джамила навярно също. Държеше се така, сякаш го бе преживявала. Може би затова и двамата се държахме малко неуверено един с друг.

Тя се надвеси над бюрото ми и усетих лек мирис на парфюм.

— Трябва да се върна в Сан Франциско, Алекс. Тъкмо тръгвам към летището. Оставих подробни бележки по материалите, които успях да прегледам, за да ги използвате двамата с Кайл. Ще ти кажа едно обаче: според мен не всички от тези убийства са дело на едни и същи убийци. Толкова от мен за днес.

— Защо казваш това? — попитах я. Всъщност и аз имах същото чувство. Но не бях открил нищо съществено, с което да го докажа. Просто предчувствие, породено от доказателствата, които бяхме събрали досега.

Джамила потърка носа си, после леко го сбърчи. Тези й машинални действия бяха смешни и ме накараха да се усмихна.

— Моделът постоянно се променя. Особено ако съпоставиш по-скорошните убийства с тези отпреди година или две. При по-ранните убийства убийците действат методично, много предпазливо. Последните две убийства са прибързани, Алекс. И по-жестоки.

— Може би си права. Внимателно ще прегледам досиетата. Кайл и неговите хора в Куонтико — също. Има ли нещо друго, което да те смущава?

Тя се замисли.

— Тази сутрин е съобщено за едно странно престъпление. Може и да има връзка. Погребално бюро в Уудланд Хилс. Някой се вмъкнал през нощта и се гаврил с един от труповете. Може да е някой подражател. Оставих ти папката по случая. Както и да е, трябва да бързам, за да хвана следващия полет… Ще поддържаме връзка, нали?

— Разбира се. Със сигурност. Няма да се отървеш от примката толкова лесно.

Тя ми махна и бързо се отдалечи по коридора.

Не ми беше приятно да се разделям с нея.

Джам.

25.

Десет минути след като Джамила потегли за летището, Кайл се появи до бюрото ми. Имаше вид на чорлав, старомоден четирийсет годишен професор, който тъкмо с подал нос от библиотеката, след като е прекарал дни наред в търсене на някакъв научен доклад.

— Успя ли да откриеш нещо? — попитах го. — Ако си успял, мога да взема някой полет за Вашингтон още тази вечер. Вкъщи всички ми се сърдят, че отсъствам толкова дълго.

— Нищо не съм открил — оплака се той. После се прозя. — Чувствам главата си като сцепена. Сякаш нещо бавно изтича. — Той потърка кокалчетата на ръката си по черепа.

— Вече вярваш ли във вампири? — попитах аз. — Или такива, които се правят на вампири?

Отговори ми с една от кривите си полуусмивки.

— О, винаги съм вярвал във вампири. Още откакто бях малко момче във Вирджиния и Северна Каролина. Вампири, духове, зомбита и всякакви други нощни същества. Южняците вярват в такива неща. Сигурно това е готическото ни наследство. Всъщност духовете са повече по нашата част. Определено вярвам в духове. Иска ми се това да беше само история за духове.

— Може и да е. Онази вечер видях един дух. Казва се Мери Алис Ричардсън. Копелетата са я обесили и убили по време на една от веселбите си.

Към девет двамата с Кайл си тръгнахме от участъка в Брентууд да хапнем нещо и може би да пийнем по някоя бира. Радвах се, че мога да прекарам известно време с него. Главата ми бръмчеше от тревожни мисли: разпокъсани чувства, подозрения и обща параноя заради случая. Разбира се, винаги го имаше и Мислителя, заради когото да се тревожа. Той можеше да се обади или да изпрати факс или имейл.

Отбихме се в един малък бар, наречен „Кнол“, на път за хотела. Изглеждаше тихо местенце, където човек може да пийне и да си поговори. Двамата с Кайл често го правим, когато работим някъде заедно.

— Е, как я караш тук, Алекс? — попита Кайл, след като отпихме от бирата си. — Добре ли си? Държиш ли се засега? Знам, че ти е неприятно да си далеч от Нана и децата. Съжалявам за това. Но не мога да направя нищо. Случаят е много голям.

Бях прекалено уморен, за да споря с него.

— Както би казал Тайгър Уудс: „Днес не бях в най-добрата си форма“. Чувствам, че тъпча на едно място. Всичко е ново и всичко е лошо.

Той кимна и каза:

— Не говорех само за днес, а въобще. По принцип. Като цяло. Как се справяш, по дяволите? Струваш ми се напрегнат. Всички го забелязваме, Алекс. Вече не ходиш като доброволец в църквата „Сейнт Антъни“. Разни такива дреболии.

Погледнах го и се взрях в тъмнокафявите му очи. Той беше приятел, но освен това бе и пресметлив човек. Искаше нещо. Какво ли целеше? Какви ли мисли се въртяха в главата му?

— Като цяло съм напълно скапан. Не, добре съм. Щастлив съм, че имам такива чудесни деца. Малкият Алекс е най-добрата противоотрова срещу всичко. Деймън и Джени се справят добре. Кристин още ми липсва, ужасно ми липсва. Тревожа се, че прекарвам толкова време в разследване на най-извратените и жестоки престъпления, които човек може да измисли. Като се изключи това, съм добре.

— Ти си толкова търсен, защото си много добър в това — каза Кайл. — Това е самата истина. Твоите инстинкти, емоционалният ти коефициент на интелигентност, нещо у теб те отличава от останалите детективи.

— Може би вече не ми се иска да съм толкова добър. Може би и не съм. Убийствата, които съм разследвал, повлияха на всеки аспект от живота ми. Страхувам се, че ме променят като човек. Кажи ми за Бетси Кавалиър. Нещо ново в разследването? Трябва да има нещо.

Кайл поклати глава. В очите му се изписа загриженост.

— Не открихме нищо, свързано с убийството й, Алекс. И нито следа от Мислителя. Този негодник още ли ти се обажда по всяко време на деня и нощта?

— Да. Но вече не споменава Бетси и убийството й.

— Може отново да опитаме да проследим обажданията. Поне това мога да направя за теб.

Кайл продължи да ме гледа право в очите. Усещах загрижеността му, но човек рядко успяваше да отгатне чувствата му.

— Мислиш, че може би те наблюдава? Че те следи?

Поклатих глава.

— Понякога имам това чувство, да. Нека те питам нещо, след като така и така си тук. Защо постоянно ме въвличаш в тези тежки и объркани случаи, Кайл? Работихме по случая „Казанова“ в Дъръм, отвличането на Дън и Голдбърг, банковите обири. Сега и тази гадост.

Кайл не се поколеба да ми отговори направо.

— Ти си най-добрият, когото познавам, Алекс. Инстинктът ти е почти винаги непогрешим. Твоят принос в тези разследвания е най-важният от всички. Понякога разрешаваш случаите, понякога не, но винаги си близо до истината. Защо не дойдеш да работиш при нас в Бюрото? Говоря съвсем сериозно, можеш да го считаш за предложение за работа.

Ето това беше: целта на Кайл за тази вечер. Искаше да работя в Куонтико при него.

Превих се от смях, след малко и той последва примера ми.

— Честно казано, не съм никак близо до разрешаването на този случай, Кайл. Чувствам се напълно объркан — признах си накрая.

— Още е рано — каза той. — Предложението си остава в сила, независимо дали ще разрешиш този случай или не. Искам да дойдеш в Куонтико. Искам да работиш рамо до рамо с мен. Нищо не би ме направило по-щастлив.

26.

Това бе добър удар. По-добър, отколкото можеха да очакват или желаят. Уилям и Майкъл проследиха двете гадни ченгета от участъка в Брентууд. Караха микробуса си на разумна дистанция от тях. Братята не се притесняваха особено, че може да ги изгубят от поглед. Знаеха в кой хотел са отседнали ченгетата. Знаеха как да ги намерят.

Дори знаеха имената им.

Кайл Крейг, ФБР Директор на операциите в Куонтико. Занимава се само с „големи случаи“. Един от най-добрите в Бюрото.

Алекс Крос, от полицията във Вашингтон. Прочут съдебен психолог.

Имаше една поговорка, която Уилям искаше да прошепне в ушите им: Ако тръгнеш на лов за вампира, вампирът ще улови теб.

Това бе самата истина, но звучеше твърде много като правило. Уилям ужасно мразеше правилата. Правилата правеха човек предсказуем, отнемаха от индивидуалността му. В крайна сметка заради правилата можеха да те уловят.

Уилям леко и предпазливо натисна спирачката. Може би не трябваше да преследват двете ченгета и да ги убият като кучета, мислеше си той. Може би имаха по-важни неща, които да свършат, докато са в Ел Ей.

Тук имаше едно специално място, където двамата с Майкъл ходеха често. Наричаше се Църквата на вампирите и бе за тези, които „търсеха дракона в себе си“. Наистина беше църква: огромна, с високи сводове, пълна със старинни викториански мебели, изящни златни свещници, човешки черепи и други кости, гоблени, изобразяващи историите на известни кръволоци. В църквата идваха обичайните позьори, които се представяха за вампири, но идваха и истински вампири. Като Уилям и Майкъл.

В църквата се случваха възбуждащи, много екзотични, садо-еротични изпълнения. Мъчителна болка, прерастваща в екстаз. Уилям помнеше последното си посещение и дори само споменът за него разтърсваше тялото му като електричество. Беше открил едно русо момче на седемнайсет години. Ангел. Принц. Онази вечер момчето бе облечено изцяло в черно; дори носеше черни контактни лещи — беше абсолютно великолепно, откъдето и да го погледнеше човек. За да покаже на Уилям, че е истински вампир, милото момче проби собствената си сънна артерия и пи от собствената си кръв. После покани и Уилям да пие, за да стане едно с него. Когато двамата с Майкъл обесиха момчето, за да източат кръвта му напълно, го направиха от любов и обожание към съвършеното тяло на този ангел. Просто действаха според садо-еротичния повик на природата си.

Уилям излезе от замечтаното си състояние, когато двете ченгета влязоха в един бар, наречен „Кнол“. Намираше се в една пресечка на Сънсет булевард. Съвсем обикновен, нищо специално. Идеален за тях двамата.

— Отиват да пийнат заедно — каза Уилям на Майкъл. — Полицейска дружба.

Майкъл се изхили и направи подигравателна физиономия.

— Те са просто двама старци. Съвсем безобидни са. Беззъби — сам се засмя на шегата си.

Уилям изпрати с поглед Алекс Крос и Кайл Крейг, които изчезнаха в бара.

— Не — каза той накрая. — Трябва да внимаваме с тях. Единият е изключително опасен. Усещам енергията му.

27.

Най-после имах за какво да се хвана. Благодарение на Тим, приятеля на Джамила от „Сан Франциско Икзаминър“. Преследването започваше или поне се надявах да е така. На следващата сутрин поех по шосе 101 към Санта Барбара, приблизително на сто и шейсет километра северно от Ел Ей.

Беше отрезвяващо и малко потискащо да видиш как небето става по-синьо, когато се отдалечиш от Лос Анджелис и излезеш изпод сивото покривало на смога, стелещ се гъсто над града.

Имах среща с един човек на име Питър Уестън в библиотеката „Дейвидсън“ на Калифорнийския университет в Санта Барбара. Предполагаше се, че библиотеката притежава най-изчерпателната колекция от книги за вампири и вампирски митологии в Съединените щати. Уестън бе експертът, препоръчан ми от Тим. Бях предупреден, че Уестън е абсолютно ексцентричен, но е най-надеждният източник на информация за вампирите от миналото и настоящето.

Срещнахме се в малка зала, в съседство с голямата читалня на библиотеката. Питър Уестън изглеждаше около четирийсет годишен и бе облечен изцяло в тъмнолилаво и черно. Дори и ноктите му бяха лакирани в наситено тъмномораво. Според Джамила той бил собственик на магазин за дрехи и бижута в малък търговски център на име „Ел Пасео“ на Стейт стрийт в Санта Барбара. Имаше дълга черна коса със сребристи кичури и изглеждаше мрачен и опасен.

— Аз съм детектив Алекс Крос — представих се, докато се ръкувахме. Стисна ръката ми силно, въпреки че ходеше с маникюр.

— Аз съм Уестън, наследник на Влад Тепес. Поздравявам ви с добре дошли. Нощният въздух е хладен и вие сигурно сте гладен и уморен — каза той с изключително драматичен тон.

Усетих, че се усмихвам на предварително подготвената му реч.

— Звучи като реплика на графа от някой от старите филми за Дракула.

Уестън кимна и се усмихна, при което видях, че зъбите му са идеално оформени, без издължени кучешки зъби.

— Доста експлоатирана реплика в интерес на истината. Това е официалното приветствие на Трансилванското общество на Дракула в Букурещ.

— Те имат ли клонове в Америка? — попитах незабавно.

— И в Америка, и в Канада. Имат клон дори в Южна Африка, също и в Токио. Има неколкостотин хиляди мъже и жени, които живо се интересуват от вампирите. Това изненадва ли ви, детектив Крос? Мислехте, че сме по-скромен по мащаби култ?

— Може и да съм си го мислел преди седмица, но не и сега — отвърнах. — Вече нищо не може да ме изненада. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.

Двамата с Уестън седнахме на голяма дъбова маса. Той ми бе приготвил десетина книги за вампири, които да взема и прочета или поне да прелистя.

— Особено ви препоръчвам „Жажда за кръв: разговори с истински вампир“ от Каръл Пейдж. Госпожица Пейдж разбира от тези работи — обясни той и ми подаде книгата. — Тя се среща с вампири и документира действията им точно и справедливо. Започнала е собственото си разследване скептично настроена към съществуването на вампирите — общо взето като вас самия, доколкото разбирам.

— Прав сте, аз гледам на всичко това много скептично — признах си. Разказах на Питър Уестън за последното убийство в Лос Анджелис и после той ме подкани да му задам въпросите си за света на вампирите. Отговаряше ми търпеливо и скоро научих, че вампирска субкултура съществува буквално във всеки по-голям град, както и в много от по-малките градове — Санта Крус, Калифорния; Остин, Тексас, Савана, Джорджия; Батавия, Ню Йорк; Де Мойн, Айова.

— Истинският вампир — каза ми той — е човек, роден с необикновена дарба. Той или тя притежава способността да поглъща, канализира, трансформира и манипулира праничната енергия — която е всъщност жизнената сила. Сериозните вампири обикновено са много духовни.

— Но как се вписва в зова пиенето на човешка кръв? — попитах Питър Уестън. — Ако изобщо се вписва — добавих бързо.

Уестън отговори тихо:

— Казва се, че кръвта е най-висшият познат източник на пранична енергия. Ако пия от вашата кръв, ще отнема от силата ви.

— Моята кръв? — попитах.

— Да, мисля, че сте напълно подходящ.

Спомних си нощното нападение на погребалното бюро, северно от Ел Ей.

— Ами кръвта от трупове? На хора, умрели преди ден-два?

— Ако някой вампир или имитатор е отчаян, предполагам, че би се задоволил и с кръв от труп. Нека ви разкажа за истинските вампири, детектив Крос. Повечето са алчни, търсещи вниманието на околните и манипулативни. Често са привлекателни — основно заради безсмъртието си, заради забранените желания, бунтарството, силата, еротизма, собственото си чувство за безсмъртие.

— Постоянно подчертавате думата „истинските“ вампири. Каква разлика се опитвате да очертаете?

— Повечето млади хора, съпричастни към вампирския начин на живот, са просто имитатори, те играят роли. Експериментират, търсят някаква група, която да отговаря на потребностите им в момента. Дори има една популярна игра „Вампир: Маскарад“. Тийнейджърите особено много харесват вампирския начин на живот. Вампирите имат невероятно алтернативен светоглед. Да не забравяме вампирските партита късно през нощта. До изгрев-слънце. — Устните му се извиха в усмивка.

Уестън определено имаше желание да говори на тази тема с мен и аз се зачудих защо. Запитах се доколко сериозно възприема самият той вампирския начин на живот. Клиентите на магазина му за дрехи в града бяха млади хора, търсещи ексцентрични облекла. Дали и той самият не бе имитатор? Или Питър Уестън бе истински вампир?

— Митологията на вампирите датира отпреди хиляди години — разказа ми той. — Среща се в Китай, Африка, Южна и Централна Америка. И в Централна Европа, разбира се. За много хора тук, в Америка, това е естетически фетиш. Сексуален, театрален и много романтичен. Освен това не е полово ограничен, което е привлекателна идея в наши дни.

Усетих, че е време да прекъсна сладкодумието му и да се върнем на убийствата.

— А какво ще кажете за убийствата — истинското насилие, случило се тук, в Калифорния, и в Невада?

Болезнена гримаса се изписа на лицето му.

— Чувал съм да наричат Джефри Дамър вампира — канибал. Също и Никълъс Кло, за когото може и да не сте чували. Кло беше собственик на погребално бюро в Париж, който си призна извършването на поредица от убийства в средата на деветдесетте. Щом го заловиха, той с огромно удоволствие описа как е ядял плътта на труповете в погребалното си бюро. Стана известен в цяла Европа като Парижкия вампир.

— Чували ли сте за Род Феръл във Флорида? — попитах аз.

— Разбира се. За някои той е герой от мрака. Много е известен в Интернет. Той и малкият кръг от негови последователи пребили с тояги родителите на друг член на култа им. После издълбали множество окултни символи върху мъртвите тела. Знам всичко за Род Феръл. За него казват, че е бил обсебен от идеята да разтвори портите на ада. Мислел, че трябва да убие голям брой хора и да погълне душите им, за да е достатъчно силен да разтвори ада. Кой знае. Може и да е успял. — Уестън ме гледа втренчено дълго време. — Нека ви кажа нещо, детектив Крос. Това е самата истина. Вярвам, че за вас е важно да я разберете. Вече не е по-вероятно един вампир да е психопат или убиец в сравнение с някой случаен човек от улицата.

Свих рамене.

— Предполагам, че ще трябва да проверя достоверността на статистиката ви по този въпрос. Междувременно един или повече вампири, истински или просто имитатори, са убили поне шестима души.

Уестън изглеждаше леко натъжен.

— Да, знам. Затова се съгласих да говоря с вас.

Зададох му един последен въпрос:

— Вие вампир ли сте?

Питър Уестън помълча, преди да ми отговори.

— Да.

Отговорът му се заби в мен. Той говореше съвсем сериозно.

28.

Онази вечер в Санта Барбара се страхувах от тъмното малко повече, отколкото някога по-рано. Седях в хотелската си стая и четях един вълнуващ роман, наречен „Очакване“, от Ха Джин. И аз бях в очакване. Обадих се вкъщи два пъти онази вечер. Не бях сигурен дали съм самотен, или още се чувствах виновен, че бях пропуснал концерта на Деймън.

Или може би Питър Уестън ме бе изплашил с вампирските си истории и книги и особеното изражение на тъмните му очи. Във всеки случай възприемах вампирите по-сериозно след срещата си с него. Уестън бе странен, особен, незабравим човек. Имах чувството, че ще се срещна или поне ще говоря с него отново.

Страховете ми не се разсеяха онази нощ, дори и на следващата сутрин с първите лъчи на слънцето, което грееше ярко над планината Санта Инес. Ставаше нещо ужасно. В него бяха замесени някакви странни и ненормални хора или дори цял подземен култ. Вероятно имаше нещо общо с вампирската субкултура. Но може и да не беше така и тази мисъл ме тормозеше още повече. Това би означавало, че движим разследването в напълно погрешна посока.

В седем и половина сутринта взетият под наем седан вече ме отвеждаше навътре в гъстата мъгла и натовареното сутрешно движение. Пеех си един блус на „Мъди Уотърс“, който напълно отговаряше на настроението ми.

Излязох от Санта Барбара и поех към Фресно. Там щях да се срещна с друг „експерт“.

Карах два-три часа. При Санта Мария поех по шосе 166 и продължих на изток през Сиера Мадрес, докато не стигнах до шосе 99. Подкарах на север. За пръв път обикалях из Калифорния и повечето от нещата, които виждах, ми харесваха. Релефът бе различен от този на изток, цветовете също.

Отпуснах се в успокоителния ритъм на шофирането. Слушах диск на Джил Скот. В продължение на дълги отрязъци от пътуването разсъждавах за това как се бе стекъл животът ми през последните две-три години. Знаех, че някои от приятелите ми започваха да се тревожат за мен, дори и най-добрият ми приятел — Джон Сампсън, а той не можеше да се определи като човек, който се тревожи лесно. Сампсън ми беше подметнал повече от веднъж, че може би ми е време да сменя работата. Знаех, че мога да отида във ФБР, но това нямаше да е кой знае каква промяна. Можех и да се заема отново с психиатрията — да приемам пациенти или евентуално да преподавам, може би в „Джон Хопкинс“, където бях завършил и където още имах доста познати.

Не трябваше да забравям и любимата тема на Нана: трябваше да си намеря някоя добра жена и отново да се задомя, трябваше да си намеря жена, която да обичам.

Не е като да не опитвах. Съпругата ми Мария бе убита при случайна стрелба на улицата във Вашингтон и убиецът й така и не бе открит. Това се случи, когато Деймън и Джени бяха съвсем малки и аз май така и не го превъзмогнах напълно. Дори и сега, ако дадях воля на чувствата си, можех да рухна напълно от мислите за Мария и случилото се с нея и колко безсмислено бе то. Каква ужасна загуба, оставила Деймън и Джени без майка.

Наистина опитвах да открия отново любовта, но може би не ми беше писано да имам такъв късмет два пъти в живота си. Първо беше Джеси Фланагън, но с нея не можеше да се получи по-лошо. После и Кристин Джонсън, майката на малкия Алекс. Тя бе учителка и сега живееше тук, на Западното крайбрежие. Справяше се добре, Сиатъл й харесваше и тя си бе „намерила някого“. Все още изпитвах много объркани чувства по отношение на Кристин. Тя бе пострадала заради мен. Вината бе моя, не нейна. Беше ми дала да разбера, че не може да живее с детектив от полицията. По-късно, не много отдавна, бях започнал да се влюбвам в една агентка от ФБР на име Бетси Кавалиър. Сега Бетси бе мъртва. Убийството все още бе неразкрито. Страхувах се дори да изляза да пийна нещо с Джамила Хюз. Миналото започваше да ме преследва.

— Какъв детектив — измърморих аз, когато забелязах табелата с надпис Фресно. Бях дошъл тук да се видя с един човек във връзка с едни зъби. По-точно вампирски зъби.

29.

„ТАТУИРОВКИ, ЗЪБИ И НОКТИ“ се намираше в покрайнините на един средно заможен търговски район в центъра на Фресно. Беше порутен магазин, на витрината на който се мъдреше стар зъболекарски стол. На стола седеше момиче на не повече от четиринайсет-петнайсет години. Беше извила кокалестия си пъпчив врат към скута си и примигваше при всяко убождане от иглата.

На висока табуретка до нея седеше млад мъж с ярка синьо-жълта кърпа, вързана на главата. Той й правеше татуировка. Пресегна се за едно шишенце. Подредените шишенца с мастило за татуиране до него ми напомниха за художествената сергия на някой училищен панаир.

Следващите няколко минути наблюдавах процеса на татуирането откъм улицата. Не можех да не се замисля за ролята на физическата болка при татуирането, но и при извършените досега убийства.

Познавах по същество процеса на татуиране и наблюдавах как майсторът на татуировките нагласи подвижната лампа над основата на врата на момичето. Той използваше два апарата, задвижвани с крак — един за очертаване и един за запълване и оцветяване. На кръгла поставка между двата апарата имаше четиринайсет различни игли. Колкото повече игли, толкова по-лъскаво и впечатляващо.

Един късо подстриган мъж на средна възраст вървеше по улицата и спря пред витрината за миг, колкото да измърмори: „Шантава работа, а и вие не сте стока, щом стоите да гледате“.

Напоследък всички мърморят и критикуват. Най-после влязох и видях какво представлява татуировката, която правеха в момента — малък келтски символ в зелено и златисто. Попитах дали имат вампирски зъби и нокти и мъжът ми посочи с глава, по-скоро с брадичка, един коридор вляво. Не произнесе нито дума.

Минах покрай мострите: обици за език и пъп, включително и светещи в тъмното, масивни халки, слънчеви очила, лули, разни джунджурии с мъниста, плакати.

Става по-топло, помислих си, като влязох в коридора, и в следващия момент се озовах лице в лице с човека, когото търсех.

Той ме очакваше и заговори веднага щом влязох в малката му стаичка.

— Най-после пристигнахте, страннико. Знаете ли, че когато отидете в най-интересните и опасни вампирски клубове, тези в Ел Ей, Ню Йорк, Ню Орлиънс, Хюстън, навсякъде има вампирски зъби. Това е зрелище, и то какво! Готически, средновековни, викториански, робски одежди — има от всичко. Аз бях един от първите, които започнаха да изработват вампирски зъби по поръчка. Отначало работех в Лагуна Бийч, после се преместих на север. И сега съм тук, във Фресно.

Докато говореше, забелязах зъбите му, удължените му резци. Тези зъби изглеждаха така, сякаш могат да нанесат тежки поражения.

Казваше се Джон Барейро и беше нисък, болезнено слаб и облечен в черно, почти като Питър Уестън. Това бе навярно най-зловещият на вид човек, когото бях срещал.

— Знаете защо съм тук — заради убийствата в парка „Голдън Гейт“ — казах на майстора на вампирски зъби.

Той кимна и се усмихна зловещо.

— Знам защо сте тук, страннико. Питър Уестън ви е изпратил. Питър е много убедителен, нали? Последвайте ме. — Той ме отведе в малка претъпкана стаичка в дъното на магазина. Стените бяха тъмносини, лампите — аленочервени.

Барейро кипеше от нервна енергия и не спираше да се движи, докато говореше.

— Има един фантастичен вампирски клуб в Лос Анджелис. Обичат да казват, че това е единственото място, където можеш да видиш истински вампири и да останеш жив след срещата с тях. В петък и събота вечер там се събират по четиристотин-петстотин души. Може би петдесет от тях са истински вампири. Но почти всички носят вампирски зъби, дори и имитаторите.

— Вашите зъби истински ли са? — попитах го.

— Дайте да ви ухапя леко и ще видите — засмя се той. — Отговорът на вашия въпрос е да. Резците ми бяха облечени и после заострени. Хапя. Пия кръв. Аз съм от истинските злодеи, детектив Крос.

Кимнах, не се съмнявах в това ни най-малко. Той изглеждаше и се държеше точно като такъв.

— Ако направя една проста отливка на кучешките ви зъби, мога да ви изработя чифт вампирски зъби, които да ви пасват идеално. Те наистина ще ви отличават от останалите детективи. Ще ви направят неповторим.

Усмихнах се на остроумието му, но го оставих да говори.

— Правя по неколкостотин чифта вампирски зъби всяка година. Горни и долни. Понякога и двойни. От време на време правя по някой чифт от злато или сребро. Мисля, че ще изглеждате страхотно със сребърни удължени кучешки зъби.

— Четохте ли за другите убийства из Калифорния? — попитах го.

— Чух за тях, да. Разбира се. От приятели и познати като Питър Уестън. Някои вампири са развълнувани от станалото. Мислят, че това е знак за настъпването на нова епоха, може би ще се появи нов Господар.

Прекъснах го. Внезапно ме побиха тръпки. Заради нещо, което бе казал току-що.

— Вампирите имат ли си лидер?

Барейро присви очи.

— Не. Разбира се, че не. Но и да имаше такъв, нямаше да искам да говоря с вас за него.

— Значи има Господар.

Той ме изгледа и отново се раздвижи.

— Можете ли да изработите тигрови зъби — за да ги носи някой човек? — попитах го.

— Мога. И съм го правил.

Неочаквано, той се хвърли към мен с изненадваща скорост. Сграбчи ме за косата с едната си ръка и за ухото с другата. Аз съм метър и осемдесет и осем и много по-тежък от него. Но не бях готов за това. Въпреки че беше дребен, той бе много бърз и силен. Отворената му уста се бе насочила към гърлото ми, но после рязко спря.

— Никога не ни подценявайте, детектив Крос — просъска Джон Барейро и ме пусна. — Какво сега, сигурен ли сте, че не искате вампирски зъби? Безплатно. Може би в името на собствената ви сигурност.

30.

Уилям караше прашния бял микробус през пустинята Мохаве почти със сто и шейсет километра в час. Беше надул докрай диска на Еминем. Караше бясно по шосе 15 към Вегас, следващата спирка от турнето им.

Микробусът бе много добра идея. Беше истинска малка линейка за даряване на кръв с всички необходими стикери с червени кръстове. Двамата с Майкъл всъщност имаха удостоверение, че могат да вземат кръв от всеки, който пожелае да я дари.

— Намира се след още няколко километра — каза Уилям на брат си, който беше провесил единия си бос крак през отворения прозорец.

— Кое се намира там? Плячката надявам се. Вече съм отегчен до смърт. Трябва да се нахраня. Жаден съм. Не виждам нищо в далечината — занарежда Майкъл като разглезен тийнейджър, какъвто всъщност беше. — Стига си ме баламосвал. Не виждам нищо пред нас.

— Скоро ще видиш — каза Уилям загадъчно. — И като го видиш, ще излезеш от вцепенението си. Обещавам ти.

След няколко минути колата спря пред един център за любителски скокове с парашут. Майкъл седна по-изправено на седалката си, извика шумно и забарабани по таблото с длани. Такова дете беше.

— Копнея да усетя скоростта — извика Майкъл с най-добрата си имитация на младия Том Круз.

Братята скачаха с парашут, откакто бяха излезли от затвора. За тях скоковете бяха един от най-добрите законни наркотици, те успяваха да ги разсеят от убийствата. Изскочиха от колата и влязоха в едноетажната бетонна постройка с плосък покрив, която бе в доста окаяно състояние.

Уилям плати двайсет долара направо на пилота на самолета. Имаше два самолета на късата писта, но само един пилот и в парашутния център нямаше никой друг.

Пилотът бе тъмнокосо момиче, почти на възрастта на Уилям. Сигурно наскоро бе навършила двайсет. Имаше стегнато, сексапилно тяло, но остро мишо лице с белези от шарка. Уилям усети, че тя хареса тях двамата с Майкъл. Но пък кой не би ги харесал?

— Не си носите дъски, значи няма да сърфирате във въздуха. По какво си падате вие, момчета? — попита тя със силен южняшки акцент. — Аз съм Кали между другото.

— Падаме си по всичко — отвърна Майкъл и се засмя. — Говоря сериозно, Кали. Падаме си по всичко, което си струва.

— Не се съмнявам — отвърна Кали и задържа погледа на Майкъл няколко секунди. — Да вървим тогава — каза тя и се качи на единия от самолетите.

След по-малко от деветдесет секунди малкият самолет подскачаше по неравната писта. Братята се смееха и викаха с пълен глас, докато закопчаваха парашутите си.

— Вие двамата изглеждате много ентусиазирани, не може да се отрече. Харесва ви свободното падане, нали? И двамата сте смахнати — надвика шума на самолета Кали. Тя говореше леко дрезгаво, което според Уилям бе доста дразнещо. Искаше му се да направи една голяма дупка на врата й, но това не изглеждаше разумно в този конкретен момент.

— Харесват ни доста неща, не само свободното падане. Качи ни до пет хиляди метра — извика й Уилям.

— Уха! Четири хиляди е повече от достатъчно. Нали знаете, че температурата на четири хиляди е близка до нулата. На всеки триста метра температурата пада с по около три градуса. На пет хиляди метра можете да изпаднете в хипоксия. Твърде опасно е за момчета с нежна кожа като вас.

Уилям подаде на момичето още двайсет долара.

— Пет хиляди — каза той. — Не се тревожи. Правили сме го и преди.

— Добре. На вас ще ви замръзнат пръстите и ушите — каза им Кали. — Аз съм ви предупредила.

— Ние имаме гореща кръв. Не се притеснявай. Ти опитен пилот ли си?

Кали се ухили.

— Ами ще видите, нали така? Да кажем, че няма да се загубя там горе.

Уилям наблюдаваше измервателните уреди, за да се увери, че тя ще ги качи достатъчно високо. Като достигна пет хиляди метра, самолетът гладко спря издигането и продължи да поддържа височината. Вятърът не бе твърде силен и гледката бе опияняваща. Самолетът сякаш летеше сам.

— Това не е добра идея, момчета — каза им отново момичето. — Навън е адски студ.

— Идеята е супер! Както и тази! — извика Уилям.

Той се хвърли върху нея. Захапа силно гърлото й.

Стисна врата й със зъбите и силната си челюст. Започва да пие кръвта й, да се храни на пет хиляди метра височина.

Това бе върховното садо-еротично удоволствие. Кали пищеше и риташе, бореше се яростно, но не можеше да се отскубне от него. Яркочервената й кръв опръска кабината. Уилям бе много по-силен. Тя отчаяно се опита да се измъкне от пилотската седалка и изкълчи бедрото си.

Коленете й се забиха няколко пъти в таблото с уредите и после изведнъж спряха да се движат. Кафявите й очи се изцъклиха и застинаха неподвижни като камъни. Тя се предаде. Двамата братя жадно започнаха да пият кръвта й. Хранеха се бързо и лакомо, но не можеха да източат кръвта от тялото й в тясната кабина.

После Уилям отвори вратата на самолета. Блъсна го силен порив на ледения вятър.

— Хайде! — извика той. Двамата братя скочиха от самолета — любимото им свободно падане.

Името не бе достатъчно добро за това, което изпитваха. Усещането не бе като падане, а като летене.

Когато телата им застанаха в хоризонтално положение, се движеха с около сто километра в час. Но после заеха вертикално положение и се понесоха с над сто и шейсет километра в час, почти със сто и деветдесет, пресметна Уилям.

Тръпката бе невероятна, преживяването бе неописуемо. Телата им вибрираха като камертони. Свежата кръв на Кали пулсираше в тях. Възбудата бе неистова.

При тази скорост и най-малкото движение на крака наляво изстрелваше тялото надясно.

Бързо заеха отново вертикална позиция и се задържаха така. Почти през цялото време, докато се носеха надолу.

Още не бяха издърпали въженцата, за да отворят парашутите си. Това бе най-силната тръпка: възможността да умреш внезапно.

Вятърът блъскаше и теглеше телата им с невероятна сила.

Чуваха само звука на вятъра.

Това бе екстаз.

Още не бяха отворили парашутите си. Колко още можеха да чакат? Колко още?

Единственото, което пречеше на изживяването да е съвършено, бе липсата на болка. Болката правеше преживяването още по-хубаво. Болката бе тайната на удоволствието, която само малцина разбираха. Но те двамата с Майкъл бяха сред избраните.

Накрая издърпаха въженцата на парашутите. Не можеха да чакат нито секунда повече. Парашутите се отвориха и рязко дръпнаха телата им нагоре. Земята се приближаваше с бясна скорост.

Приземиха се и се претърколиха точно навреме, за да видят как малкият самолет се разбива и избухва в пламъци на километър-два от тях в пустинята.

— Никакви следи — каза Уилям доволно. Очите му бяха замъглени от възбуда и удоволствие. — Това бе страхотно забавление.

31.

Аленият прилив. Така Уилям наричаше убийствения им тур. Двамата с Майкъл се бяха отприщили и нищо не можеше да ги спре, докато не дойдеше краят на мисията им. Нищо — нито дъжд, нито сняг, нито ФБР.

Микробусът линейки се движеше бавно по Фремънт стрийт, старата главна улица на Лас Вегас. Колата се губеше напълно в ярките неонови светлини. Така бяха невидими. Като много други млади мъже, и Уилям и Майкъл се чувстваха неуязвими. Никога нямаше да ги заловят, да ги спрат.

Убийците оглеждаха всичко — смешните фонтани пред почти всяко казино и хотел, сватбения параклис, от високоговорителите пред който се носеше „Обичай ме нежно“, ярко оцветените туристически автобуси, като този, който се движеше точно пред тях и бе с рекламен надпис на Обединения съюз на производителите на покривни изделия.

— Това е истински вампирски град — заяви Уилям. — Усещам енергията. Дори тези жалки червеи по улицата сигурно се чувстват живи, когато са тук. Тук е фантастично — толкова театрално, лъскаво, свръхдраматично. Не си ли вече влюбен в този град?

Майкъл изръкопляска с големите си ръце.

— Чувствам се в рая. Тук можем да бъдем по-претенциозни в избора си.

— Такъв е планът ни — съгласи се Уилям. — Да бъдем много претенциозни.

В полунощ подкараха колата по новата главна улица, булевард „Лас Вегас“. Спряха пред „Мираж“, където на огромен билборд над шумната улица се рекламираше Магическото шоу на Даниъл и Чарлз.

— Дали това е добра идея? — попита Майкъл, когато приближиха касата в хотела. Уилям не му обърна внимание и взе двата резервирани билета за магическото шоу. И двамата бяха облечени в черни кожени дрехи и черни ботуши. И без това в Лас Вегас никой не обръщаше внимание как си облечен. Шоуто тъкмо започваше, когато двамата заеха местата си близо до сцената.

Всичко в театъра бе зрелищно и впечатляващо. Огромна сцена, покрита с черно кадифе. В дъното на сцената имаше десетметрова метална конструкция, покрита с екран, върху който се прожектираха бързо менящи се образи. Пет-шест техници настройваха прожекторите. Осветлението подчертаваше грандиозното пространство, ако не друго.

Уилям си запали пура от свещта на масата им.

— Време е за шоу, братле. Помни какво каза — тук можем да бъдем претенциозни. Не го забравяй.

Зрелищната поява на илюзионистите бе не по-малко впечатляваща за окото. Даниъл и Чарлз буквално влетяха на сцената по наклонени греди, дълги двайсетина метра.

После илюзионистите изчезнаха и втрещената публика избухна в аплодисменти.

Уилям и Майкъл също аплодираха. Самата скорост, с която работеха хидравличните механизми, впечатляваше Уилям.

Даниъл и Чарлз отново се появиха. Изведоха два малки слона, бял жребец и великолепен бенгалски тигър на сцената.

— Това съм аз — прошепна Уилям в ухото на Майкъл. — Аз съм онази красива котка. И съм точно до Даниъл. Той трябва да внимава.

По уредбата пуснаха „Стълба към небето“ на „Лед Цепелин“ с компютризиран съраунд звук. Озвучаването бе не по-малко крещящо от декорите. Силна вентилационна система прогони мириса на животинска урина и изпражнения. Разнесе се средно приятен мирис на бадеми и ванилия.

Междувременно на сцената двамата илюзионисти спореха за нещо.

Уилям се наведе към красивата млада двойка, която току-що се бе настанила на масичката вляво от него. И мъжът, и жената бяха към двайсет и пет годишни. Той веднага ги разпозна от едно популярно телевизионно шоу. Не можеше да реши кой от двамата изглежда по-привлекателен. И двамата бяха толкова уверени, толкова самодоволни. Той знаеше, че се казват Андрю Котън и Дара Грей. В свободното си време четеше таблоидите.

— Не е ли удивително? — попита ги. — Обожавам магиите. Толкова е лудо и забавно. Направо фантастично.

Жената погледна за миг към него. Дара Грей се канеше да го постави на мястото, когато срещна погледа на Уилям. Просто така — той я завладя. Чак тогава Уилям си направи труда да я огледа напълно: електриковосиня тясна рокля с презрамки, скъп колан и обувки с лъскави камъчета, бродирана чанта „Фенди“. Хубаво, много хубаво. Искаше да се нахрани с нея.

Щеше да бъде толкова хубаво, толкова вкусно.

А сега щеше да съблазни и приятеля й. Андрю, милият, сладък Андрю.

После щяха да се веселят до зори.

32.

Двамата илюзионисти продължиха да се дразнят безмилостно един друг на сцената. Очите на Уилям се върнаха на ярките светлини и оглушителната кавга. Той се усмихна, не се сдържа. И илюзионистите бяха част от тази вечер, всъщност много голяма част. Изключително важна.

Даниъл и Чарлз бяха към четирийсет годишни. Бяха красиви, по един грубоват начин, уверени, особено в очите на шарената тълпа туристи.

Даниъл говореше на публиката сякаш е адвокат, който се обръща към съдебните заседатели на процес. Размаха един дълъг полиран меч, за да подчертае думите си.

— Ние сме илюзионисти. Може би най-добрите в света в момента. Изпълнявали сме представлението си на „Мадисън Скуеър“ и „Уинтър Гардън“ в Ню Йорк, в Двореца на магиите и „Паладиум“ в Лондон, в „Крейзи Хорс“ в Париж. Познават ни във Франкфурт, Сидни, Мелбърн, Москва, Токио.

Чарлз изглеждаше отегчен от хвалебствената реч на партньора си. Той седна на ръба на сцената и се прозя така, че му се видяха сливиците.

— Те не се интересуват от историята на живота ти, Даниъл — каза накрая Чарлз. — Повечето от тези дръвници не биха различили Худини от Зигфрид и Рой. Направи някой евтин фокус, затова са дошли тук. Фокусите са за децата, а всички тук са деца! Направи фокус! Направи един евтин, прост фокус!

Изведнъж Даниъл насочи върха на меча към партньора си. Размаха го заплашително.

— Предупреждавам те, мълчи си, глупако!

Уилям погледна двойката, която седеше до него.

— Тази част е много добра — прошепна той, — даже и да не ви се вярва.

Той срещна за миг погледа на мъжа, но онзи веднага погледна настрани. Твърде късно. Успя да пипне и него. Мъжът вече искаше да свали панталона му. Кой би го винил? Боже, как искаше да се нахрани. Още тук, още сега.

На сцената Даниъл започна да крещи на Чарлз.

— Писна ми от твоите високопарни превземки, партньоре! Писна ми от теб! Напълно!

— Много лошо. — Уилям изрече безмълвно следващите няколко думи на Чарлз. — Защото едва започвам да те тормозя. Също и тях. Дръвниците!

Двамата актьори, които седяха до него, се засмяха на точната рецитация на Уилям. Беше ги очаровал напълно. Сега мъжът едва успяваше да откъсне поглед от него. Бедният Андрю.

Изведнъж горе на сцената Даниъл се втурна към Чарлз. Писъкът на Чарлз бе пронизителен и истински. От гърдите му изригна кръв и се разплиска и опръска навсякъде. Изплашената публика ахна и залата стихна.

Уилям и Майкъл се закикотиха, не можеха да спрат. Също и двойката до тях. Другите им викнаха да мълчат.

Даниъл повлече тялото на Чарлз през сцената, като старателно подчертаваше колко е тежък Чарлз. Много драматично. Спря до един малък декор, който всъщност беше касапска маса, и просна тялото върху масата.

Взе една брадва, вдигна я високо и отсече главата на Чарлз.

Залата избухна в писъци. Някои прикриваха очите си.

— Това не е забавно — извика някой.

Уилям се заливаше от смях, пляскаше и тропаше с крака. Наоколо продължиха да му шъткат. Хората бяха ужасени, но искаха още. Двамата актьори до него се смееха не по-малко силно от него. Жената закачливо потупа ръката на Уилям.

Сега Даниъл постави главата на Чарлз в една плетена кофа. Направи го много театрално. После се поклони. Публиката най-после проумя. Бяха се хванали на номера.

Уилям се намръщи и наведе глава.

— Добрата част свърши. Останалото е фиаско.

Даниъл пренесе кофата по цялата дължина на сцената. Вървеше съвсем бавно. Много внимателно изсипа главата на Чарлз върху един сребърен поднос.

— Случайно има поднос подръка — прошепна Уилям на двойката.

Даниъл се обърна към публиката.

— Някой от вас вече разбра ли какво стана? Не?… Наистина ли?… Той е мъртъв?

— Лъжеш! Той не е мъртъв! — извика Уилям от мястото си. — Представлението ви е умряло, но Чарлз е жив. За съжаление.

Изведнъж главата върху сребърния поднос се раздвижи. Очите на Чарлз се отвориха. Публиката превъртя. Илюзията бе поразителна и несъмнено достатъчно оригинална.

Чарлз каза:

— Боже мой, виж какво направи, Даниъл. И то пред толкова много свидетели. Няма да ти се размине, убиец такъв.

Даниъл сви рамене.

— Обаче ще ми се размине. На никой тук не му пука за теб или за някой друг, ако трябва да сме точни. Те не те харесват. Не харесват дори и себе си. Ти си го заслужи, Чарлз.

Главата отново заговори върху подноса:

— Публично обезглавяване ли заслужих? Помогни ми, Даниъл.

— Кажи вълшебната думичка, Чарлз.

— Моля те, помогни ми — повтори Чарлз. — Моля те, Даниъл. Помогни ми.

Даниъл внимателно постави кофата върху главата на Чарлз, после я пренесе през сцената и като ръкомахаше пресилено и театрално, закрепи отново главата върху тялото му. Чарлз се надигна и стисна ръката на партньора си.

Двамата магьосници застанаха един до друг и се поклониха.

— Дами и господа, ние сме Даниъл и Чарлз, най-добрите илюзионисти на света! — извикаха те.

Аплодисментите в залата бяха гръмки и продължителни. Хората се изправиха и ръкопляскаха и викаха силно. Илюзионистите се поклониха още няколко пъти.

— Ууу! Ууу! Некадърници! — освиркваха ги Уилям и Майкъл от местата си. Видяха, че двама от охраната на хотела се приближават към масата им.

Уилям се наведе към Андрю Котън и Дара Грей.

— Харесвате ли магиите, театъра, приключенията? — попита той. — Аз съм Уилям Алигзандър и това е брат ми Майкъл. Хайде да отидем някъде. Да се махаме оттук. Ще се позабавляваме истински.

Актьорите се изправиха. Тъкмо тръгваха заедно с Уилям и Майкъл, когато мъжете от охраната се приближиха.

— Искаме си парите обратно — каза им Уилям. — Даниъл и Чарлз са некадърници.

33.

— При вас или при нас? — попита двамата актьори Уилям. Постара се въпросът да прозвучи възможно най-небрежно. Не искаше да изпусне Дара и Андрю точно сега. Имаше планове за тях.

— Къде сте отседнали? — попита Дара. Тя бе невероятно самоуверена, възприемаше се като богиня, като суперзвезда. Още една.

— Двамата с Майкъл сме в „Съркъс, съркъс“ — отвърна Уилям.

— Ние сме в „Беладжио“. Настанени сме в апартамент. По-добре да отидем там. Фантастично е, най-добрият хотел във Вегас. Имаме и дрога — каза Андрю. — Какво ще кажете?

— Имаме и много играчки за забавление — допълни Дара и нежно докосна русата коса на Уилям с пръстите си. Той можеше да я убие за тази обида. Вместо това хвана ръката й и я целуна. Тя бе толкова пълна с живот и богата, топла кръв.

Апартаментът в „Беладжио“ бе на висок етаж и с изглед към изкуствено езеро с фонтани, които изстрелваха водата на десетки метри височина и в ритъм с известна мелодия. Уилям си помисли, че е невероятна загуба на такова количество вода насред пустинята. Огледа стаята и се изненада, че не я намрази от пръв поглед — поне нямаше найлонови пътеки или изкуствени облицовки по стените. На няколко места имаше оставени купи с плодове и свежи цветя. Боже, колко бе гладен, умираше от глад, но не за грозде и ябълки.

Дара изхлузи дизайнерската си рокля веднага щом влезе в стаята. Тялото на младата актриса бе стегнато и с хубав тен. Разкопча скъпия си сутиен.

Малките й гърди бяха изпъчени, с щръкнали зърна. Дара не свали единствено кремавобелите си бикини прашка и високите си обувки марка „Джими Чу“.

Уилям се усмихна на актьорите — на контенето им, на плоските опити да изглеждат съблазнителни и еротични. Хрумна му, че не би се изненадал, ако от някой гардероб изскочеше гримьор, и внезапно се зачуди какво ли представляваха Брад Пит и Дженифър Анистън заедно в леглото. Вероятно красива руса скука.

— Ваш ред е — подкани братята Дара. — Да видим какво имате. Свалете дрехите си. Хайде да се настроим за веселба.

— Няма да се разочаровате — каза Уилям. Той се усмихна и започна да сваля дрехите си. Без да бърза, изхлузи високите си ботуши, после бавно разкопча тесния черен кожен гащеризон. — Сигурна ли си, чене искаш сама да свалиш това от мен? — попита той Дара.

Тя го гледаше с широко отворени очи. Андрю също.

Уилям развърза опашката на Майкъл и чупливата руса коса на брат му се разпиля по раменете му. Той целуна бузата на Майкъл, после рамото му. Започна да го съблича.

— О, боже, боже, боже — прошепна Дара, — вие двамата наистина сте красиви.

И двамата бяха възбудени. Майкъл и Уилям бяха много надарени и пенисите им пулсираха гордо щръкнали, когато се изправиха голи пред публиката си. Не бяха срамежливи. Братята бяха свикнали с голотата още от детството си. Освен това бяха свикнали да правят секс с непознати.

Дара се огледа и каза:

— Имате числено превъзходство, но това не ме плаши. — Тя извади малко кокаин от чантичката си.

Уилям нежно спря ръката й.

— Това няма да ти трябва. Легни на леглото. Довери ми се. Довери се на себе си, Дара.

Като фокусник Уилям извади незнайно откъде четири копринени шалчета — в червено, синьо и сребристо. Завърза Дара за рамката на леглото. Тя се възпротиви леко, престори се на изплашена. Всички се насладиха на вида й, а Майкъл прегърна Андрю, който се чувстваше леко пренебрегнат. И той бе възбуден. Сините му очи бяха замъглени.

— Защо не се отпуснеш — прошепна Майкъл. — Тук си сред приятели.

Андрю измъкна чифт белезници от една черна кожена чанта на пода.

— Тези са за теб. Само за забавление. Става ли?

Майкъл послушно протегна ръце напред, готов да му сложат белезниците.

— Само за забавление — повтори той и се засмя.

— Това ще бъде страхотно — каза Андрю с натежал от желание език. — Вече усещам прилива на екстаз. Мисля, че скоро ще достигна върха.

— Не, не си дори близо — каза му Майкъл.

Стана толкова бързо, че почти не изглеждаше възможно. Неочаквано Майкъл заключи белезниците на китките на Андрю. После събори актьора на килима. Легна с цялата си тежест върху Андрю. Двамата с Уилям запушиха устата на Андрю с копринени шалчета. Движеха се много бързо. Свалиха дрехите на Андрю. Вързаха глезените му с още шалчета.

— Довери ни се, Андрю. Ще бъде страхотно. Не можеш да си представиш — прошепна Уилям. После видя как Майкъл заби зъби в гърлото на Андрю. Само една малка глътка. Няколко вкусни капки. Аперитив.

Красивите очи на Андрю Котън подивяха от страх и объркване. Гледката беше безценна. Той вече знаеше, че ще умре. Скоро, много скоро. Може би само след две-три минути.

Дара не виждаше какво става на пода.

— Хей, мъже, какво правите там долу? Нещо мръсно ли? Чукате ли се? Чувствам се пренебрегната тук горе. Някой веднага да дойде при мен. Да ме изчука.

Уилям стана и отиде при нея. Пенисът му бе голям и красив, коремът му — невероятно плосък, усмивката — очарователна и неустоима, той го знаеше.

— Дяволът идва — каза той.

— Нека дяволът ме целуне — прошепна тя и изпърха с мигли. — Люби ме. Забрави стария Андрю. И Майкъл. Нали не си влюбен в брат си?

— Кой не би се влюбил в него?

Той коленичи над нея и бавно наведе тялото си. Стисна я в прегръдката си. Изведнъж Дара се разтрепери. Знаеше, без да има как. Като толкова много мъже и жени, с които Уилям бе пирувал, тя искаше да умре, без да узнае какво всъщност иска. Той знаеше, че тя вижда отражението си в дълбоките му сини очи. Знаеше, че Дара усеща, че никога не е била толкова желана.

И той наистина я желаеше. Точно сега желаеше Дара повече от всичко друго на земята. Уилям вдиша уханията на Дара — долови мирис на плът, на сапун, на някакъв парфюм с плодов аромат, на богатата кръв, която течеше във вените й. После езикът на Уилям нежно облиза ухото й. Уилям знаеше, че Дара се чувства така, все едно я докосват отвътре. Не бе физически възможно, но тя бе усетила езика на Уилям дълбоко в себе си.

В следващия момент Майкъл вдигаше Андрю на огромното легло. Имаше място за всички. Андрю бе овързан с цветни шалове и лъскави сребристи белезници. На врата му имаше яркочервена следа. А по гърдите му се стичаше кръв. Актьорът вече бе мъртъв.

Дара започваше да разбира всичко. Уилям бе прав — това бе много по-хубаво без кокаин. Той я докосваше навсякъде и беше толкова топъл, толкова възбуждащ, толкова умел. Тя се извиваше, готова да свърши, кипяща от копнеж и желание.

— Това е само началото — прошепна Уилям почти долепил устни до гърлото й. — Удоволствието ти едва сега започва. Обещавам ти, Дара.

Той облиза горчиво-сладкия й парфюм. Целуна я отново и отново. После Уилям заби зъби в гърлото й.

Ставаше все по-хубаво.

Екстазът на болката.

Да умреш така.

Никой не го разбираше преди края.

34.

Беше се случило отново. Боже господи. Още две нечувани убийства. Един хеликоптер на ФБР ме чакаше на летището във Фресно. С него стигнах до Лас Вегас, където ме очакваше кола на ФБР. Шофьорът, един агент на име Карл Ленардс, ме информира, че оперативният директор Кайл Крейг вече е на местопрестъплението. После Ленардс ме информира за останалото.

Най-новите убийства бяха извършени в един петзвезден луксозен хотел, „Беладжио“. При откриването си през 1998-а „Беладжио“ беше най-скъпият хотел, строен някога. Бе впечатляващ и в същото време уютен — поне досега. Почти не се усещаше духът на стария Лас Вегас — нямаше разголени жени или мафиоти с лъскави костюми.

Полицейските коли и линейките бяха паркирани по цялото протежение на отбивката откъм булевард Саут, Имаше микробуси на поне пет-шест телевизионни станции. Пред хотела се бяха струпали и към пет-шестстотин зяпачи. Защо тълпата бе толкова голяма? Какво точно се бе случило вътре? Засега разполагах само с най-схематична информация за убийствата. Знаех, че кръвта от телата е била източена. Но жертвите не бяха обесени.

Докато си пробивах път през зяпачите, видях нещо, което ме обезпокои, разтърси ме дори повече от новината за убийствата.

Имаше поне десетина мъже и жени, облечени в готически одежди: черни рединготи, цилиндри, кожени панталони, високи ботуши. Един от тях ми се усмихна. Показа ми своите заострени, отвратително изглеждащи вампирски зъби. Носеше и кървавочервени контактни лещи, които блестяха. Той сякаш знаеше кой съм.

— Тъпак — изсумтя презрително. — Добре дошъл в ада.

Не можех да прогоня тези вампири. Просто продължих да вървя към входа на хотела. Тези странни имитатори сякаш изобщо не се впечатляваха, че се намират на местопрестъплението. Дали и убийците не бяха тук? Дали и те не ме наблюдаваха? Какво бе следващото нещо, което очакваха да видят? Какво означаваха убийствата?

Надявах се вегаската полиция или ФБР да са се сетили да заснемат тълпата пред хотела. Предположих, че Кайл се е погрижил за това. Аз бях тук поради една-единствена причина: мога да свързвам детайли на сцената на престъплението, така както другите полицаи обикновено не успяват. Затова Кайл Крейг бе поискал да се включа в разследването. Той познаваше силните ми страни, вероятно и слабите.

Апартаментът, където бе станало двойното убийство, бе голям и относително елегантен по стандартите на подобни хотели. Първото нещо, което човек забелязваше, когато влезеше в банята, бе мраморната вана пред прозореца от цветно стъкло, който гледаше към едно изкуствено езеро с няколко фонтана.

Двете тела бяха във ваната. Видях долната част на главите им и босите им крака. Когато се приближих, забелязах, че мъжът и жената бяха изпохапани и на няколко места имаха рани от нож. Голите трупове бяха неестествено бели.

В апартамента просто нямаше на какво да ги обесят.

В самата вана нямаше много кръв, но тя бе със запушалка. В стаята кипеше полицейска дейност. Бе прекалено оживено за мен. Имаше детективи от полицията, парамедици, криминолози, един патолог, екип на съдебния лекар и ФБР разбира се.

Трябваше ми тишина.

Няколко минути изучавах бледите злощастни тела. Както при всички случаи досега, мъжът и жената бяха привлекателни.

Съвършени екземпляри. Избрани поради каква причина? И ако не бе така, тогава защо?

На вид момичето нямаше двайсет и пет. Беше дребна, руса, слаба, вероятно под четирийсет и пет килограма. Раменете й бяха широки колкото една по-дълга линия. Гърдите й бяха малки и бяха изпохапани, почти раздробени. Имаше следи от ухапвания по цялата дължина на краката й. Мъжът също изглеждаше съвсем млад. Беше рус и със сини очи, здрав на вид. Тялото му бе стегнато и изваяно. И той бе изпохапан. Гърлото му бе срязано, също и китките му.

Не виждах следи от съпротива по ръцете им.

Те не са опитали да се предпазят, така ли? Познавали са нападателите.

— Видя ли вампирите, кръжащи отвън? — попита Кайл. — Онези превъртели ненормалници?

Кимнах.

— Обаче навън е ден. Тези, които са навън, би трябвало да са безобидни. Трябва да намерим вампирите, които се крият в дупките си и чакат мрака.

Кайл кимна и се отдалечи.

След като повечето полицаи си тръгнаха, обикалях из апартамента няколко часа. Това е нещо като мой ритуал, част от тактиката ми. Може би чувствам, че го дължа на мъртвите. Спрях и се втренчих в гледката с езерото, на която и жертвите се бяха любували. Забелязвах всичко — кремавобялото, розово и лимоненожълто, в които бе декорирана стаята. Огледалата в рамки, отразяващи разпръснатото осветление. Пресните плодове и цветя.

Жертвите бяха разопаковали багажа си и бяха подредили дрехите си. Огледах ги: дизайнерски рокли на „Боб Маки“, обувки с високи токове на „Джими Чу“ и „Маноло Бланик“, няколко поли. Скъпи, шик, най-доброто от всичко.

Последното, което и двамата са очаквали, е да умрат.

Купчина чипове от по петдесет и сто долара се набиваха на очи върху тоалетката. Убийците бяха оставили чиповете. Също и две пълни шишенца кокаин в чантата на жената. Стек „Марлборо лайт“.

Дали искаха да ни кажат, че не се интересуват от пари и наркотици? От комар? От цигари? От какво се интересуваха — от убийства? От кръв?

В чантата на жената имаше билети от различни представления. Като сувенири ли ги бе запазила? Билети за шоупрограмите в „Съркъс, съркъс“, „Фоли Берже“ в „Тропикана“, илюзионистите Зигфрид и Рой. Половин шише парфюм на Лолита Лемпицка.

Мъжът бе запазил няколко сметки от ресторант: „Ле Сирк“ в „Беладжио“, „Напа“, „Палм“, „Спаго“ в „Сизърс“.

— Няма билети или сметки от тази вечер — казах на Кайл. — Трябва да разберем къде са ходили. Може там да са срещнали убийците. Явно са се сприятелили с тях. И са ги поканили тук.

35.

Мобилният телефон в джоба ми иззвъня. ПО дяволите! Защо ли нося тези адски творения? Защо някой нормален човек би поискал да е постоянно на повикване?

Погледнах часовника си и взех телефона в ръка. Вече бе единайсет часът. Какъв живот! Засега бяхме научили, че Андрю Котън и Дара Грей бяха ходили да пийнат в „Ръм Джънгъл“ и после бяха отишли на магическото шоу в „Мираж“. Видели ги да говорят с двама души, но в залата било тъмно. С това разполагахме засега, но още бе рано.

Бях в апартамента, където бе станало убийството, от рано привечер. Случаят вече ми влизаше под кожата. Убийствата бяха брутални, първични. Бях чел за подобни убийства в Париж и Берлин, „нападения с хапане“, но никога преди не бях виждал нещо подобно със собствените си очи.

— Алекс Крос — казах по телефона. Обърнах се към панорамния прозорец с гледка към езерото и пустинята в далечината. Гледката бе успокояваща, невероятен контраст със случилото се в апартамента.

— Джамила е, Алекс. Събудих ли те?

— Не, изобщо не. Де да беше. Намирам се на мястото на едно престъпление. В Лас Вегас съм и гледам пустинята. И ти будуваш до късно — казах й.

Радвах се да чуя гласа й. Говореше нормално и здравомислещо. Тя беше нормална и здравомислеща. Аз бях този с проблемите.

— О, понякога оставам до късно в офиса. Така успявам да си свърша работата за деня, след като всички други си тръгнат. Алекс, имам нова информация за нападенията с ухапвания.

По тона й заподозрях, че нещата няма да се опростят.

— Продължавай, Джамила. Слушам те.

— Добре — каза тя. — Свързах се с двама съдебни лекари от други места, където кръвопийците са действали. Мисля, че може да сме открили нещо важно в Сан Луис Обиспо и после в Сан Диего.

Слушах я — бе ангажирала изцяло вниманието ми.

— И в двата града съдебните лекари се задълбаха сериозно в тези случаи, опитаха да помогнат. Както знаеш, в Сан Луис Обиспо направихме ексхумация. После съдебният лекар в Сан Диего направи същото и там. Няма да те отегчавам с подробностите точно сега, мога да ти ги изпратя по куриер в хотела.

— Би било чудесно. — Очевидно не искаше да изпраща тези материали по факса.

— Ето какво открихме. И при двете убийства следите от зъби са различни от тези в Сан Франциско или Ел Ей. Следите са от човешки зъби, Алекс. Но убийците не са едни и същи. Доказателствата са почти категорични. Алекс, има поне четирима убийци. Поне четирима. Засега идентифицирахме следи от зъбите на четирима различни души.

Опитвах се да осмисля чутото току-що.

— Говориш ми за ексхумираните тела? Човешки зъби могат да оставят такива следи по кости?

— Да. Съдебните лекари бяха единодушни по този въпрос. Емайлът на зъбите е най-твърдото вещество в човешкото тяло. Освен това, както знаеш, може убийците да са носели изкуствени зъби.

— Например вампирски?

— Точно така. Има следи от глозгане върху костите в Сан Диего. Това е още една причина да има ясни следи.

— От глозгане? — примигнах аз.

— Ти си психологът, не аз. Глозгането предполага силно, повтарящо се, съзнателно действие. То определено може да обясни следите от зъби. Жертвата е бил мъж на около петдесет години. Това също ни помогна в известна степен. Според моите източници костите му са били с по-ниска плътност заради остеопороза. И затова имаме такива ясни следи. Но защо им е било да глозгат костите му. Ти ми кажи.

Опитвах се да измисля отговора.

— Какво ще кажеш за това? Вътре в костите има костен мозък. А костният мозък е богато кръвоснабден.

— О, Алекс, пфу, че гадно — възкликна Джамила. — Може и това да е. Колко отвратително.

36.

Убийството на двамата актьори привлече вниманието на медиите към случая.

Изведнъж разполагахме със стотици сведения, които да пресеем, и твърде много фалшиви следи, които да проверим. Според сведенията Дара Грей и Андрю Котън били забелязани в почти всеки клуб и хотел на Вегас. Точно каквото не бихме желали. Бяхме решили да не разпространяваме информацията, че може да има повече от една двойка убийци. Калифорния и Невада не бяха готови за такава новина.

Кайл Крейг реши да остане за няколко дни. Аз също оставах, разбира се. Нямах голям избор. Случаят бе прекалено нашумял и сякаш набираше все по-голяма скорост. Над хиляда местни полицаи и агенти от ФБР бяха ангажирани на някакво ниво в разследването.

И тогава убийците просто спряха да убиват.

Моделът, който се разгръщаше и развиваше, замръзна. Убийците, които сякаш ставаха все по-дръзки, изведнъж изчезнаха. Или просто ние вече не намирахме труповете.

Всеки ден разговарях с експертите по психологически профили в Куонтико, но никой от тях не можеше да открие някакъв модел, който да ни подскаже нещо. Джамила Хюз също не можеше да измисли никакви нови и интересни теории и идеи.

Всички стигнаха до задънена улица.

Защо? Какво ставаше? Дали медийният шум ги бе подплашил? Или имаше нещо друго? Къде бяха изчезнали убийците? Колко всъщност бяха те?

Беше време да се прибера у дома. Това бе добрата новина и я възприемах точно като такава. Кайл се съгласи и аз се отправих към Вашингтон с неприятното чувство, че съм се провалил и че може би убийците ще се измъкнат безнаказано.

Пристигнах пред дома си на Пета улица към четири следобед. Фасадата на къщата изглеждаше леко овехтяла, но и уютна. Отбелязах си мислено, че трябва да боядисам къщата отвън. Улуците също имаха нужда от поправка. Всъщност нямах търпение да се захвана с това.

Вкъщи нямаше никого. Никого. Бях отсъствал четиринайсет дни.

Исках да изненадам децата, но сега реших, че това е било лоша идея. Напоследък лошите идеи ми идваха една след друга.

Обиколих къщата, оглеждах всичко, отбелязвах дребните неща, които се бяха променили по време на отсъствието ми. Беше се счупило задното колело на скутера на децата. Бялата роба на Деймън от хора бе в плик от химическо чистене и висеше на парапета.

Чувствах се виновен и тихата празна къща не ми помагаше да преодолея това чувство. Разгледах няколкото снимки в рамки на стените. Сватбената ми снимка с Мария. Училищни портрети на Деймън и Джени. Снимки на малкия Алекс. Официална снимка на момчешкия хор в Националната катедрала.

— Татко се прибра, татко се прибра — запях една стара песничка от шейсетте и надникнах в спалните на горния етаж.

Нямаше кой да забележи, че пея стари рокендрол песни и се опитвам да развеселя атмосферата. Капитолия и Библиотеката на Конгреса бяха наблизо и знаех, че Нана обича да води понякога децата там. Може би бяха отишли там и днес?

Въздъхнах и отново се зачудих дали не ми е време да изоставя работата в полицията. Имаше само една пречка: тази работа все още ми носеше огромно удовлетворение. Въпреки че се бях провалил в Калифорния, обикновено успявах да постигна някакви резултати. Бях спасил живота на няколко души през последните години. ФБР ме включваха в някои от най-трудните си разследвания. Предположих, че тук се обажда нараненото ми его, така че спрях вътрешните монолози, прекратих ги веднага.

Взех си горещ душ, облякох си тениска и дънки, обух едни чехли. Почувствах се много по-добре, сякаш се бях върнал в кожата си. Почти успях да се убедя, че зловещите вампири убийци са напуснали живота ми завинаги. Мисля, че желаех точно това. Да ги оставя да се приберат в тъмните си дупки.

Слязох в кухнята и си взех кола от хладилника. Нана бе закачила два от шедьоврите на децата на вратата му: „Интергалактическа среща“ от Деймън и „Марина Скъри спасява деня — отново“ от Джанел.

На кухненската маса бе оставена една книга. „10 лоши избора, които провалят живота на черната жена“. Нана пак четеше нещо по-леко. Прелистих книгата да проверя дали не съм един от десетте лоши избора.

Излязох на верандата. Котката Роузи спеше на люлеещия се стол на Нана. Прозя се, когато ме видя, но не стана да се отърка в крака ми. Бях отсъствал твърде дълго.

— Предателка — казах на Роузи. Приближих се до нея и я почесах по врата и тя не възрази.

Чух стъпки по предната веранда. Отидох в антрето и отворих входната врата. Светлината на живота ми.

Джени и Деймън ме видяха и запищяха.

— Кой си ти? Какво правиш в къщата ни?

— Много смешно. Елате да прегърнете татко. По-бързо, по-бързо.

Те се втурнаха в прегръдката ми и се почувствах много по-добре. Бях си у дома, най-прекрасното място на света. И после ми хрумна една мисъл, която веднага поисках да прогоня: дали Мислителя знаеше, че съм тук? Беше ли къщата ни безопасно място?

37.

В най-добрия случай животът е прост и хубав. Както би трябвало. В събота сутринта с Нана заведохме децата на най-любимото им място в цял Вашингтон, огромния, прекрасен и възхитителен комплекс „Смитсониън“. Всички бяхме единодушни, че искаме да прекараме деня точно в „Смитсониън“, или както Джени го нарича от много малка — „Смити“.

Единственият въпрос, след като стигнахме там, бе откъде точно да започнем.

Тъй като Нана щеше да остане само два-три часа с малкия Алекс, оставихме на нея да избере къде да отидем първо.

— Чакай да отгатна — каза Джени и направи физиономия. — В Музея на африканското изкуство?

Нана размаха пръст на Джени.

— Не, госпожице Хитроумна. Всъщност бих искала да отидем в сградата на изкуствата и индустриите. Това е моят избор за днес, млада госпожице. Изненада ли се? Шокира ли се, че Нана не е толкова закостеняла, за колкото я мислеше?

Деймън се намеси:

— Нана иска да види историята на черните фотографи. Чух за нея в училище. Имат готини снимки на черни каубои. Нали така, Нана?

— И много, много повече — отвърна Нана. — Ще видиш, Деймън. Ще се почувстваш горд и удивен и може би ще се вдъхновиш да правиш повече снимки, отколкото досега. Ти също, Джени. Както и Алекс. В това семейство никой не се сеща да прави снимки, освен мен.

Така че първо отидохме в сградата на изкуствата и индустриите и там беше много интересно, както винаги. Вътре приятно се смесваха глухото бръмчене на климатичната инсталация и музиката от някакъв албум с госпъли. Видяхме черните каубои, както и множество забележителни снимки от Харлемския ренесанс.

Дълго стояхме пред една триметрова снимка на важни и амбициозни на вид чернокожи мъже с костюми и цилиндри, направена от птичи поглед. Удивителен кадър, който трудно бихме забравили.

— Ако видя такава сцена на улицата — каза Джени, — определено бих поискала да я снимам.

След това изпълнихме желанието на Джени и отидохме в Айнщайновия планетариум, където гледахме „Звезда, която да я насочва“ за четвърти или пети път, а може би за шести или седми, кой знае. Нана отведе малкия Алекс у дома, защото бе време за следобедния му сън, а ние обходихме Музея на въздухоплаването и космоса. Тази част от обиколката бе наречена от Джени „Мъжкарят Деймън разглежда самолети и ракети“.

Но дори и на Джени й бе интересно там. Самолетът на братята Райт, който висеше високо над нас, окачен на дълги кабели, изглеждаше фантастично. Прожектори и опънати бели екрани подсилваха удивителната гледка. Вдясно се намираше „Брайтлинг Орбитър 3“ — още една важна крачка в историята на аеронавтиката, — с него бе направен първият околосветски полет без междинно спиране. Следваше близо шесттонният команден модул на „Аполо 11“, с който за пръв път човек бе стъпил на Луната. Човек може да възприема скептично всичко това или да му вярва. Аз предпочитам второто. Така животът е по-лесен и удовлетворяващ.

След като разгледахме подробно няколко от чудесата на аеронавтиката, Деймън настоя да гледаме прожекцията на „Мисия към Мир“ в „Лангли Тиътър“.

— Някой ден ще летя в космоса — съобщи ни той.

— Имам една новина за теб — каза му Джени. — Вече си там.

В чест на Нана се отбихме в Музея на африканското изкуство и децата много се развеселиха от маските и церемониалните дрехи и особено от изложбата на старинни ценности, използвани вместо пари при размяната на стоки — раковини, гривни, пръстени. Вътре бе невероятно тихо, просторно, многоцветно, приятно. Последната ни спирка за деня бе залата на динозаврите в природонаучния музей. После пък и Джени, и Деймън заявиха, че просто трябва да видим как се храни тарантулата в залата с насекомите. На стените имаше надпис, изрисуван като подобие на тропическите гори: „Насекомите няма да завладеят Земята — те вече я владеят“.

— Ти си късметлия — подразни Джени брат си. — Твоите събратя командват.

Накрая към шест прекосихме Мадисън Драйв. Децата бяха мълчаливи, уморени и гладни — аз също. Хапнахме вечеря — пикник, седнали под удължаващите се сенки на дърветата в подножието на Капитолия.

Беше най-хубавият ми ден от много време.

Никой не ми позвъни по телефона.

38.

Както бе правил толкова пъти преди, вероятно вече повече от десет, Мислителя наблюдаваше Алекс Крос и семейството му.

Любовта е равна на омразата, помисли си той. Какво невероятно уравнение, но толкова вярно, абсолютно вярно. Около него се въртеше светът и това бе урокът, който Алекс Крос трябваше да научи. Боже, той бе такъв непоправим оптимист. Това бе направо вбесяващо.

Ако някой си направеше труда да проучи неговото собствено минало достатъчно внимателно, щеше да открие ключа към всичко, което се бе случило досега. Извършените от него престъпления и убийства бяха сред най-дръзките в историята. Извършваше ги вече повече от двайсет и осем години. Можеше да преброи грешките, които бе допуснал, на пръстите на едната си ръка. Ключът бе там, стига човек да искаше да го види:

Нарцистично разстройство на личността.

С това започваше всичко. С това и щеше да завърши.

Грандиозно чувство за собствена значимост.

Това беше той, без никакъв спор.

Очаква да признаят превъзходството му без съизмерими постижения.

Обсебен от фантазии за неограничен успех, власт, гениалност или идеална любов.

Експлоататор на междуличностно ниво.

Точно така. Живее, за да го прави.

Не изпитва съчувствие.

Меко казано.

Но, моля ви, отбележете, доктор Крос и всички останали, които биха пожелали да изучат дългата виеща се пътека — това е разстройство на личността. Не е намесена психоза. Аз съм организиран, дори вманиачен и премислящ всичко до последната подробност. Мога да разработя сложни сценарии, които служат на нуждата ми да се конкурирам, критикувам, контролирам. Трите К-та. Рядко действам импулсивно.

Въпроси, които би трябвало да си зададете за мен:

Живи ли са родителите ми? Отговор: Да и не.

Бил ли съм женен? Отговор: Да.

Братя или сестри? Отговор: Определено. Нота бене.

Ако съм бил женен, имам ли деца? Отговор: Две истински американски прелести. Гледах филма, между другото. Много харесах Кевин Спейси. Беше невероятен.

Дали съм привлекателен, или имам някакъв дребен физически недостатък? Отговор: Да и да!

Сега си напишете домашното! Начертайте триъгълника на любовта и омразата в моя живот, доктор Крос — и ти си в триъгълника, разбира се. Както и семейството ти — Нана, Деймън, Джени и Алекс — младши. Всичко, за което те е грижа и което си мислиш, че защитаваш, се намира вътре в тези красиви триъгълници, изтъкани от моите мании.

Трябва да го разгадаеш, преди да стане твърде късно и за двама ни. Да не споменаваме всички останали, на които държиш, на света.

Намирам се точно пред къщата ти на Пета улица и би било толкова лесно да нахълтам точно сега. Щеше да е съвсем лесно да убия и теб, и семейството ти в „Смитсониън“, или „Смити“, както го нарича малката ти дъщеря.

Но това би било твърде лесно и както се опитвах да ти кажа…

Телефонът в ръката на Мислителя звънеше, зовеше, викаше някого. Търпеливо го изчака.

Накрая Крос вдигна.

— Имам грандиозно чувство за собствената си значимост — каза Мислителя.

39.

Заех се отново със задълженията си във Вашингтон, където се наложи да изтърпя подмятанията на някои колеги, че напоследък много ми харесва да работя с ФБР Те не знаеха, че бях получил предложение да стана федерален агент и че всъщност го обмислях. Но все още се чувствах привлечен от жестоките улици на Вашингтон.

Изкарах една нормална работна седмица, дойде още един петък и дори имах среща. Преди доста време бях осъзнал, че най-доброто, което ми се беше случило, бе да се оженя за Мария и да ни се родят две страхотни деца. На никоя възраст не е лесно да ходиш по срещи, особено когато имаш деца, но аз бях решил да не се отказвам. Определено исках отново да бъда влюбен, ако е възможно, да се задомя, да променя живота си. Предполагам, повечето хора искат същото.

От време на време чувах лелите ми да казват:

— Бедният Алекс, вече няма кого да обича. Съвсем сам е, горкото момче.

Това не бе съвсем вярно. Бедният Алекс, как ли пък не! Аз си имам Деймън, Джени и малкия Алекс. Имам и Нана. Освен това имам много приятели във Вашингтон. Лесно се сприятелявам — както бе станало с Джамила Хюз. Засега нямам проблеми и с уреждането на срещите. Засега.

С Мейси Франсис се познавахме от деца, бяхме израснали в един и същ квартал. Мейси завърши английски и педагогика в „Хауърд“ и Джорджтаун. Аз самият съм учил в Джорджтаун, после защитих докторат по психология в „Джон Хопкинс“.

Преди около година Мейси се завърна в района на Вашингтон и сега преподава литература в Джорджтаун. Срещнахме се на едно парти у Сампсън. Онази вечер говорихме повече от час и аз открих, че още я харесвам. Решихме скоро отново да се видим.

Обадих се на Мейси, когато се върнах от пътуването до Калифорния. Уговорихме се да се срещнем в ресторант „1789“, за да пийнем по нещо и може би да вечеряме. Мейси избра ресторанта. Беше близо до нейната къща в Джорджтаун.

Ресторантът се намира в строга на вид сграда на Трийсет и шеста и „Проспект“. Пристигнах пръв, но Мейси се появи само няколко минути по-късно. Тя се приближи, целуна ме по бузата и двамата седнахме в уютния бар. Хареса ми лекото докосване на устните й, плодовото ухание на парфюма й. Носеше лилаво поло без ръкави, тясна черна пола и велурени обувки с токчета. На ушите имаше малки диамантени обици.

Доколкото си спомнях, Мейси винаги се бе обличала елегантно. Винаги изглеждаше добре и явно го бях забелязал.

— Знаеш ли, ще ти кажи една тайна, Алекс — каза Мейси, след като си поръчахме по чаша вино. — Видях те на партито у Джон Сампсън и си помислих: Алекс Крос изглежда по-добре от всякога. Съжалявам, но точно тона ми хрумна, като те видях.

И двамата се засмяхме. Зъбите й бяха равни и ослепително бели. Кафявите й очи бяха оживени и интелигентни. Тя открай време бе най-умната в своя клас.

— И аз си помислих същото за теб — казах й. — Май ти харесва да преподаваш, всичко наред ли е с новата работа в Джорджтаун? Йезуитите не те тормозят, нали?

Тя кимна.

— Баща ми веднъж ми каза, че човек е късметлия, ако някога открие какво му харесва да прави. После е чудо, ако намери кой да му плаща, за да го прави. Явно аз съм намерила и двете. Ами ти?

— Ами — казах сериозно — не съм сигурен дали обичам работата си, или съм пристрастен към нея. Не, всъщност през повечето време наистина я харесвам.

— Значи си работохолик? — попита Мейси. — Кажи ми истината.

— А, не… Е, може би… случват се и такива седмици.

— Но не и тази седмица? Поне не тази вечер?

— Не, тази седмица бе доста спокойна. Тази вечер е спокойно. Бих искал по-често да е така — засмях се аз.

— Ти наистина изглеждаш спокоен, Алекс. Радвам се, че отново се срещнахме.

С Мейси продължихме да си говорим непринудено. В бара имаше и други посетители, но като цяло бе тихо. Родителите на студентите в Джорджтаун често водят децата си в „1789“ по специални поводи. Мястото наистина е специално. Радвах се, че с Мейси сме дошли тук. Беше направила добър избор.

— Разпитах няколко приятелки за теб — призна си тя, после се изкикотя. — Някои от тях казаха, че си зает. Една ми каза, че си като кокосов орех, другите й заявиха, че е побъркана. Все пак каква е истината?

Поклатих глава.

— Хората са много интересни, как бързат да правят преценки за околните. Все още живея в стария си квартал, нали така? В Саутийст не живеят никакви кокосови орехи. Убеден съм.

Мейси се съгласи с това.

— Прав си, прав си. Повечето хора не могат да разберат как сме израснали тук, Алекс. Та мен са ме кръстили на един универсален магазин, по дяволите! Можеш ли да повярваш?

— Мога. И аз съм израснал тук, Мейси. — Чукнахме се с чашите си и се засмяхме.

— Значи да се радвам, че името ми не е Блумингдейл2.

Няколко пъти й предложих да си поръчаме вечеря, но тя предпочиташе просто да седим и да си говорим. Познавам главния готвач на ресторанта и обожавам специалитетите му. Особено омари със специална зелева гарнитура. Но изпихме още по чаша вино и после Мейси започна да ме изпреварва леко с чашите вино.

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш нещо? — попитах по-късно.

— Мисля, че вече ти казах, че не искам — каза тя. После се насили да се усмихне. — Харесва ми така, както си седим и си говорим. А на теб?

Наистина ми харесваше да си говоря с Мейси, но не бях ял нищо от закуска и много скоро щях да се нуждая от нормална храна. Мечтаех си за една гъста вкусна супа от черен боб. Погледнах часовника си и видях, че вече е десет и половина. Зачудих се в колко часа спират да сервират в ресторанта.

Мейси започна да ми разказва за браковете си. Първият й съпруг бил безделник и неудачник; вторият, по-млад мъж от Гренада, бил още по-зле. Тя беше започнала да говори малко по-високо от необходимото и хората на бара ни поглеждаха.

— И ето ме сега, на трийсет и седем години. Наложи се да се върна на работа, въпреки че не исках. Преподавам на първокурсници, Алекс. Английски, есе, световна литература. И горните курсове са достатъчно лоши, а първокурсниците са направо ужас.

Бях сигурен, че ми беше казала, че обича да преподава, но може би не бях чул правилно или говореше саркастично. Аз вече почти не говорех, просто я слушах и накрая Мейси го забеляза. Постави ръката си върху моята. Имаше гладка кафява кожа.

— Извинявай, отплеснах се. Говоря прекалено много, нали? И друг път са ми го казвали. Много съжалявам.

— Не сме се виждали от дълго време. Има за какво да си говорим.

Тя ме погледна с красивите си кафяви очи. Съжалявах, че не бе сполучила в браковете си, в любовта. Случва се и на най-добрите хора. Мейси очевидно още се чувстваше наранена.

— Ти обаче изглеждаш страхотно — каза тя. — И умееш да изслушваш, което не е типично за повечето мъже. Това е важно.

— Ти също, Мейси. Интересно ми е да те слушам.

Ръката й отново се отпусна върху моята, ноктите й леко одраскаха кожата ми. Всъщност това ми се стори приятно. Нищо прекалено неуловимо. Тя навлажни с език горната си устна, после леко прехапа долната. Най-после започвах да забравям, че съм гладен и мечтая за раци и супа от черен боб. Мейси мълчеше и се взираше в очите ми. И двамата бяхме възрастни, необвързани и аз определено се чувствах привлечен от нея.

— Апартаментът ми е недалеч оттук, Алекс — каза тя. — Обикновено не постъпвам така. Ела у дома с мен. Просто ме изпрати.

Тя живееше само на десет пресечки, така че я изпратих пеша дотам. На нея й беше малко трудно да върви и говореше леко заваляно. Прегърнах я през рамото, за да я придържам.

Апартаментът на Мейси бе на първия етаж на една жилищна сграда близо до университета. Бе оскъдно обзаведен. Стените бяха боядисани в бледозелено. До едната стена имаше лъскаво пиано. Поставена в рамка статия от списание за Руди Кру привлече погледа ми. С едър шрифт бе цитирано изказването му: „Образованието е разпространение на знания… и сред кого в действителност разпространяваме тази стока, е въпрос от първостепенна важност в тази страна“.

Двамата с Мейси се прегръщахме известно време на канапето в дневната. Харесваше ми как ме докосва, как се целува. Но това не беше редно. Знаех, че не искам да бъда там. Не и тази вечер във всеки случай. В момента Мейси не бе в най-добрата си форма.

— Трудно се намират добри мъже — каза Мейси и ме придърпа по-силно към себе си. Все още говореше леко заваляно. — Нямаш представа колко трудно. Направо е ад.

Аз все пак имах представа колко е трудно да намериш човек, с когото искаш да бъдеш, но реших да не се впускам в дискусии. Може би някой друг път.

— Мейси, ще си тръгвам вече — казах накрая. — Беше ми много приятно, че се видяхме отново. Прекарах си чудесно.

— Очаквах точно това. Знаех си! — избухна тя насреща ми. — Върви си, Алекс. Да не съм те видяла повече!

Преди гневът да изригне в очите й, бях видял нещо красиво и почти неустоимо. Но сега то бе изчезнало. Може би тя щеше да успее да си го върне, може би не. После Мейси заплака и аз знаех, че няма смисъл да опитвам да я успокоя. Не исках да проявявам снизхождение.

Просто си тръгнах от апартамента й, с красивото пиано и чудесния цитат от Руди Кру. Тази жена не бе подходяща за мен. Поне не в този момент.

Тъжна вечер.

И добра жена е трудно да се намери, искаше ми се да кажа на Мейси.

Боже, как мразех да ходя на срещи!

40.

Споменът за вечерта с Мейси Франсис ме тормозеше следващите няколко дни. Беше като тъжна песен, която звучи постоянно в главата ми. Не бях очаквал да се получи така. Не харесах това, което бях видял или почувствал. Изражението в очите на Мейси не ме напускаше: ужасна смесица от обида, уязвимост и гняв, който трудно можеше да се успокои.

Видях се със Сампсън в сряда вечер след работа. Уговорихме се да пийнем по нещо в „Марк“. Барът е недалеч от Пета улица. Квартална кръчма. Ламаринен таван, дъсчен под, дълъг, вехт махагонов бар, вентилатор, който мързеливо се върти на тавана.

— Готин, дяволите да те вземат — каза Сампсън, когато пристигна и ме намери да седя сам пред чаша бира, загледан в стария часовник на стената. — Не се засягай, ама изглеждаш много зле, човече. Добре ли спиш? Още спиш сам, нали?

— И аз се радвам да те видя — казах му. — Седни и пийни една бира.

Сампсън преметна една от огромните си ръце около раменете ми. Прегърна ме така, сякаш съм му дете.

— Какво, по дяволите, става с теб? — попита той.

Поклатих глава.

— Не знам точно какво. Онова разследване в Калифорния се разви ужасно. Направо стигнахме до задънена улица. И за убиеца на Бетси Кавалиър не се чува нищо. Онази вечер ходих на среща. Почти успя да ме откаже от срещите до края на живота ми.

Сампсън кимна.

— Знам ги думите на тая тъжна песен. — Поръча си бира на бармана, един бивш полицай, когото и двамата познавахме, Томи Дефео.

— Случаят, по който работех в Калифорния, завърши много лошо, Джон. Убийците просто изчезнаха. Яко дим. Просто така. Ти как я караш? Изглеждаш добре. Доколкото е възможно.

Той повдигна показалеца си и го насочи право между очите ми.

— Аз винаги изглеждам добре. Това е факт. Не се опитвай да смениш темата. Говорехме за нещо важно.

— О, стига, знаеш, че не обичам да говоря за проблемите си, Джон. По-добре ти ми разкажи за твоите.

— Аз се засмях, той не.

Сампсън само ме изгледа, не каза нищо и продължи да чака.

— От теб може да излезе приличен психоаналитик — казах му.

— Като стана дума, виждал ли си се с добрата доктор Файнали напоследък? — Адел Файнали бе моят психиатър. Сампсън също бе ходил при нея два-три пъти. Тя помага. Единодушни сме по този въпрос. И двамата харесваме Адел.

— Не, вече й писна от мен. Казва, че не се старая достатъчно, не искам да прегърна собствената си болка. Нещо от тоя род.

Сампсън кимна и се подсмихна.

— Защо така?

Направих физиономия.

— Не съм казал, че съм съгласен с мнението на Адел.

Отпих от бирата си. Не беше лоша, харесваше ми да подкрепям местните производители, вместо да робувам на известни марки.

— Когато се опитвам да прегърна проклетата болка, постоянно се връщам на конфликта между работата и живота, който искам да водя. Пропуснах още един концерт на Деймън, докато бях в Калифорния. Все се случват такива неща.

Сампсън ме удари шеговито с юмрук по рамото.

— Знаеш, че това не е краят на света. Деймън знае, че го обичаш. Понякога си говорим с него по този въпрос. Вече го е изживял. Време е и ти да го изживееш.

— Може би проблемът е, че разследвах твърде много тежки убийства през последните няколко години. Това ме променя.

Сампсън кимна с разбиране. Хареса отговора ми.

— Струваш ми се малко изчерпан.

— Не. Чувствам се така, сякаш съм попаднал в някакъв кошмар, от който не мога да се измъкна. Прекалено много съвпадения се завихрят около мен. Мислителя постоянно ме зове, заплашва ме. Не знам как да сложа край на всичко това.

Сампсън се вгледа в очите ми. Без да отмества поглед, каза:

— Преди малко каза съвпадения, готин. Ти не вярваш на съвпадения.

— Точно това е плашещото. Ако искаш да знаеш истината, мисля, че някой наистина ме преследва, и то от дълго време. Който и да е, е много по-страшен от вампирите. Той продължава да ми се обажда по телефона, Джон. Обажда ми се всеки ден. Почти без пропуск. Не можем да проследим обажданията.

Сампсън прокара длан по челото си.

— Сега вече ме плашиш. Кой може да те преследва? Кой би дръзнал да се закача с убиеца на дракони? Трябва да е някой глупак.

— Повярвай ми — казах аз. — Изобщо не е глупак.

41.

Двамата със Сампсън останахме в бара по-дълго, отколкото трябваше. Изпихме много бира и накрая затворихме заведението към два часа през нощта. Бяхме достатъчно трезви и разумни, за да оставим колите си на паркинга, вместо да се приберем с тях. Двамата с Джон си тръгнахме пеша под ярката лунна светлина. Това ми напомни за времето, когато растяхме в Саутийст. Трябваше да стигаме пеша почти навсякъде, където ходехме. От време на време се качвахме на някой градски автобус, ако много бързахме. Джон ме остави пред къщи и продължи към дома си.

Рано на следващата сутрин трябваше да си прибера колата, преди да отида на работа. Нана бе станала с малкия Алекс и аз изпих половин кана от нейното кафе, после сложих момченцето в количката му и се отправих с него към колата си.

Утрото бе ясно и свежо, а кварталът изглеждаше спокоен и тих в седем часа. Приятно. Живеех на Пета улица от трийсет години, още откакто Нана се премести тук от старата си къща на Ню Джърси авеню. Все още обичам квартала си, тук е домът на семейство Крос. Не знам дали бих могъл да го напусна някога.

— Татко беше с чичо Джон снощи — наведох се и казах на Алекс, докато бутах бяло-синята му раирана количка. Разминахме се с една симпатична жена, която отиваше на работа. Тя ми се усмихна, сякаш съм най-добрият баща на света, защото разхождах детето си толкова рано сутринта. Не повярвах нито за секунда, че наистина съм такъв, но все пак тази фантазия ми хареса.

Малкият Алекс е много будно деветмесечно момченце, обича да гледа минаващите хора, коли, облаците, носещи се над главата му. Обича да се вози в количката си, а аз обичам да го разхождам с нея, да му говоря или пея детски песнички.

— Виждаш ли как вятърът духа листата на дърветата? — попитах го и той ме погледна така, сякаш разбираше всяка моя дума.

Не е възможно да се определи какво точно разбира той, но обикновено реагира на това, което му казвам. Деймън и Джени бяха същите, въпреки че Джени постоянно бъбреше нещо неразбираемо още от съвсем малка. Тя все още е доста приказлива и държи последната дума да е нейна, също като баба си и като — сега се сещам за това — майка си Мария.

— Нуждая се от помощта ти, приятелче. — Отново се наведох и заговорих на Алекс.

Той ме погледна и се усмихна широко. Разбира се, тате, можеш да разчиташ на мен.

— Твоята задача е известно време да ми помагаш да не се разпадна на парчета. Ти ми даваш нещо много важно, върху което да се съсредоточа. Ще можеш ли?

Алекс продължи да се усмихва. Разбира се, че ще мога, тате. Няма проблем. Считай го за направено. Аз съм важен. Можеш да разчиташ на мен.

— Добро момче. Знаех, че мога да разчитам на теб. Просто продължавай да правиш това, което правиш. Ти си най-доброто нещо, което ми се е случвало от известно време насам. Обичам те, дребосъче.

Докато говорех на сина си обаче, част от чувствата от предната вечер ме връхлетяха като студената, влажна мъгла, която се надига над река Анакостия. Съвпадения, спомних си. Лошите неща, които се бяха случили край мен през последните две години. Много лоша поредица. Убийството на Бетси Кавалиър. Мислителя. Вампирите убийци.

Нуждаех се да излея част от тези чувства, нуждаех се от глътки въздух.

Когато пристигнах в управлението по-късно сутринта, ме чакаше съобщение. Беше станало още едно вампирско убийство. Но играта се бе променила, бе настъпил неочакван обрат.

Това убийство бе станало в Чарлстън, Южна Каролина.

Убийците отново бяха на Източното крайбрежие.