Тим Талер или продаденият смях

Първа колаЕдно бедно малко момче

В големите градове с широки булеварди има и до днес толкова тесни улички, че двама души свободно биха могли да си подадат ръка от два срещуположни прозореца. Когато по тях минат чужди посетители или туристи, които имат много пари и много чувства, те възкликват: „Колко е живописно!“. А дамите въздишат: „Колко е идилично и романтично!“.

Но идилията и романтиката са вятър работа, защото в тия улички живеят хора, които имат твърде малко пари. А всеки, който има в големия град малко пари, става угрижен, завистлив и нерядко свадлив. Не само хората са виновни за това, но и уличките.

Тригодишен, малкият Тим попадна в една такава тясна уличка. Неговата весела, закръгленичка майка бе починала, баща му трябваше да тръгне по строежите, защото по онова време трудно се намираше работа. Така баща и син напуснаха светлото еркерно жилище край градския парк и се преместиха в тясната улица, където винаги миришеше на чер пипер, ким и анасон, понеже тук се намираше единствената в града мелница за подправки. Скоро след това Тим се сдоби с една мършава, остроноса мащеха, а в придатък — и с един доведен брат, който беше нахален, разглезен и бял като сирене.

Въпреки своите три години Тим представляваше вече едно ячко малко юначе, което се смееше особено хубаво и можеше съвсем самостоятелно да управлява презокеански параход, направен от кухненските столове, или пък автомобил от възглавници. Неговата майка, преди да почине, се смееше до сълзи, когато Тим предприемаше своите пътешествия по суша и вода с възглавниците и столовете, като непрекъснато викаше: „Пуф, пуф, пуф, Амееерика!“.

Но мащехата го пердашеше за тези игри. И това Тим не можеше да проумее.

Също и своя доведен брат Ервин не можеше да разбере, тъй като онзи доказваше своята братска обич към него като го замерваше с дървата за печката или като го цапаше със сажди, мастило и мармалад от сливи. А най-трудно за проумяване бе, че накрая не Ервин, а винаги Тим биваше наказван за това. Покрай всичките тия неразбираеми неща Тим почти се отучи да се смее. Само когато баща му си беше вкъщи, прозвучаваше пак неговият къдрав, весел смях с веселото хълцукане накрая.

За съжаление бащата беше повечето време на път, защото бе намерил работа на някакъв много далечен строеж. (Най-вече и за това — да не бъде Тим самичък, той се бе оженил втори път.) И само в неделя можеше да бъде при синчето си. Тогава той хващаше малкия Тим за ръчичка и казваше на мащехата: „Ние ще идем да се поразходим“. В действителност обаче той отиваше на хиподрума, където залагаше на конните състезания малкото пари, които тайно бе успял да спести. Надяваше се по този начин един ден да спечели толкова пари, че да може да напусне заедно със семейството си тясната уличка и да заживее в някое по-светло жилище. Разбира се, надеждите му си оставаха напразни. Както при повечето хора. Той губеше почти закономерно и ако някой път все пак спечелеше нещичко, то едва ли стигаше за пликче бонбони, за една неделна бира и трамвайния билет за връщане.

Малкият Тим не намираше особено удоволствие в състезателната борба на конете и ездачите. Цялата история се разиграваше толкова далече, а конете прекалено бързо префучаваха покрай него. Отгоре на всичко отпреде им стърчаха винаги толкова много хора, че му беше трудно да вижда целия хиподрум дори и от рамото на баща си.

Но макар и да не го беше много еня за конете и ездачите, Тим твърде скоро разбра как стоят работите със залаганията. Ако се връщаха в града с трамвая и той получаваше пликче бонбони, тогава таткото беше спечелил. Ако бащата обаче го качеше на раменете си и те потегляха без бонбони и пеша към къщи, тогава бяха загубили. Но дали бяха загубили, или спечелили, на момчето му беше все едно. На татковото рамо беше точно толкова, дори по-весело, отколкото в трамвая. Защото те бяха сами, беше неделя, а Ервин и мащехата се намираха далече-далече, сякаш изобщо ги нямаше.

Но през шестте дни от седмицата те за беда все пак съществуваха. Тогава Тим живееше точно така, както в приказките децата с лошите мащехи. Само че на Тим му беше все пак малко по-тежичко, понеже приказката си е приказка — тя започва на страница първа и свършва най-много на страница дванайсета. А да устоиш на едно такова всекидневно мъчение и отгоре на това години наред никак не е лесно. Ако ги нямаше тия недели, тогава Тим сигурно просто от инат би се превърнал в някое истинско хулиганче. Но за щастие тези неделни дни съществуваха и той си оставаше едно момче, което умееше да се радва и не загубваше своя смях, оня смях, който идваше сякаш чак от коремчето му и завършваше с едно весело хълцукване.

За съжаление този смях го навестяваше все по-рядко. Тим ставаше затворен в себе си и горд, невероятно горд. По този начин той се опълчваше против своята мащеха, която постоянно го хокаше, макар понякога и да не го правеше с лошо чувство.

Когато тръгна на училище, Тим се зарадва. Тук той от рано сутрин до обяд се намираше далеч от тясната уличка, много по-далече, отколкото всъщност представляваха стотината метра разстояние между нея и училището. Тук, в първи клас, той отново започна да се смее със своя очарователен смях и този смях караше учителите да прощават някои малки грешки на момчето. Сега Тим се стараеше да се хареса дори и на своята мащеха. Ако някой път, по изключение, тя го похвалеше, че е домъкнал например съвсем самичък пет кила картофи до вкъщи, той ставаше още по-услужлив, старателен и мек като масло. Но още при следващия несправедлив укор той отново се затваряше в себе си и заиграваше ролята на горделивец. Тогава, както се казва, и с клещи не можеше да се измъкне думичка от устата му.

Тези чести и резки промени в настроението му даваха лоши последици в училището. Тим, който имаше по-пъргав ум от много други деца, получаваше при все това по-лоши бележки от тях. Това се дължеше на неговата разсеяност в час, дължеше се и на домашните му работи.

Беше му трудно да си прави домашните упражнения. Тъкмо седне със своята дъска край кухненската маса, ще дойде мащехата и ще го отпрати в детската стая. Там обаче беше царството на доведения му брат Ервин, който не даваше на по-малкия минутка спокойствие. Или настояваше да играят заедно и се сърдеше люто, ако Тим откажеше, или пък разполагаше цялата си кутия кубчета върху масата, така че за Тим не оставаше никакво място за писане. Веднъж, изпаднал в справедлив гняв, Тим захапа доведения си брат за ръката, но и това мина за негова сметка. Мащехата изсипа гръм и мълнии над кървящата ръка и го нарече коварен подлец. И дори бащата не му продума нито дума по време на вечерята. Оттогава Тим изостави борбата с разглезения си доведен брат и тайно си правеше домашните в спалнята на родителите. Но Ервин разкри това и го издаде — а една от повелите в малката уличка гласеше, че в спалнята на родителите децата нямат работа.

И Тим отново трябваше да си приготвя домашните в неприятното общество на Ервин. Ако доведеният брат му оспореше единствената малка масичка в стаята, той сядаше на леглото и работеше на нощното шкафче. Но нито на масичката, нито на шкафчето имаше възможност да пише внимателно и съсредоточено. Само в срядата, когато Ервин отиваше на училище следобед, момчето можеше да изготви домашните си така грижливо, както му се щеше, та да се харесат на учителя, защото малкото момче, което умееше така хубаво да се смее, искаше да живее в добри отношения с целия заобикалящ го свят.

За съжаление от година на година неговите домашни все по-малко се харесваха на учителя. „Умна глава, но мързелив и несъсредоточен“ — казваше за него учителят. Той, разбира се, не допускаше, че момчето бе принудено всеки ден да воюва за някакво местенце, където да си пише домашните. А Тим не му го казваше, защото бе убеден, че учителят сигурно го знае. Така Тим и в училище стигна до извода, че светът е непонятен и че всички възрастни — с изключение на неговия баща — са несправедливи.

Но и този единствен справедливец го изостави. Четири години след тръгването му на училище, четири години след като момчето с усилие се бе придвижвало от клас в клас, на строежа падна една дъска и уби баща му.

Това беше най-непонятното в живота на Тим. Той не разбираше как е позволено на една падаща дъска да извърши такова страшно нещо. Отначало направо отказваше да повярва. Чак в деня на погребението, когато разплаканата мащеха му удари една плесница, задето бе забравил да лъсне обувките й, чак в този ден той усети колко е сам сега. Понеже денят на погребението се случи неделя.

Едва в този ден Тим започна да плаче. Той плачеше за себе си и за баща си, и за целия тоя свят, а през плача си за пръв път чу мащехата да казва: „Извинявай, Тим, аз така, без да искам, сбърках“.

Часът, прекаран на гробищата, беше като лош сън, който ти се иска бързо да забравиш и от който ти остава само един объркан неприятен спомен. Тим мразеше всичките тия хора, дето стърчаха наоколо и приказваха, и пееха, и мърмореха молитви. Ядосваше го и го дразнеше и хълцащият брътвеж на мащехата, когато някой й изразяваше своите „искрени съболезнования“. Той искаше да има само за себе си тъгата по своя баща. Щом погребалната церемония завърши, той използва възможността направо да избяга.

Полута се безцелно из улиците, а когато стигна до края на градския парк и мина покрай онова жилище, където като съвсем малко момченце се бе смял и бе викал „пуф, пуф, Амееерика“, го налегна такава мъка, че почти му стана зле. На прозореца на неговата някогашна детска стая той видя непознато момиче, което държеше в ръцете си скъпа и скъпо облечена кукла. Като срещна погледа на Тим, момичето му се изплези и Тим бързо отмина.

„Ако имах много пари — мислеше си той, лутайки се из града, — щях да наема едно голямо жилище, където ще си имам отделна стая, и ще давам на Ервин всеки ден джобни пари, а майка ми ще може да купува, каквото си поиска.“ Но това беше само една мечта и Тим го знаеше. Без да съзнава това, той се бе отправил към хиподрума, който толкова пъти бе посещавал в щастливите за него недели заедно с баща си, когато баща му беше още жив.

Втора колаКарираният господин

Първото надбягване беше в разгара си, когато Тим пристигна на хиподрума. Зрителите крещяха с всички сили и свиреха с уста, и все по-често, и все по-високо се чуваше името „Вихър“.

Тим стоеше и дишаше тежко. По две причини. Първо, беше тичал, и второ, изведнъж му се стори, че баща му сигурно стои някъде между тези шумни викащи хора. Изведнъж бе го обзело чувството, че се намира отново у дома, защото това бе мястото, където оставаше сам с баща си. Без мащехата. И без Ервин. Всички неделни дни с бащата бяха събрани в тази хорска навалица, в тия крясъци и врява. Нямаше вече гробища, нямаше повече сълзи. Тим се почувства странно спокоен, почти весел. А когато ликуващата тълпа зрители изригна като от една уста името „Вихър“, Тим даже пусна на свобода своя смях с веселото хълцукване в края. Беше си спомнил думите на баща си, който веднъж му бе казал: „Вихър е още млад, Тим, може би прекалено млад, но един ден ще се говори за него“.

И ето сега се говореше за Вихър. Но таткото не бе го доживял. Тим сам не знаеше защо се засмя на това. Но не се и замисли над него. Той още не беше стигнал тая възраст, когато човек почва да мисли много за себе си.

Един господин, който беше чул очарователния му смях, рязко извърна глава и внимателно огледа момчето. После замислено поглади длъгнестата си челюст и решително се насочи към Тим, но така, че мина на косъм от него, при което го настъпи по крака.

— Прощавай, малкият, без да искам! — каза му той.

— Нищо, нищо — засмя се Тим, — обущата ми и без това са прашни.

Тим погледна неволно към обущата си и изведнъж съзря в тревата пред тях една лъскава петмаркова монета. Господинът бе отминал и наоколо нямаше никакви други хора. Тогава момчето сложи бързо крака си върху нея, престори се, че си връзва връзката на обувката, светкавично грабна монетата и я пусна в джоба си.

Подчертано бавно Тим продължи да се разхожда, когато един дълъг, мършав господин в кариран костюм се приближи към него и го запита:

— Как е, Тим, ще залагаш ли?

Момчето смутено вдигна поглед към непознатия. Но не забеляза, че това беше същият господин, който бе го настъпил преди малко. Непознатият имаше уста, тънка като чертичка, и тънък клюновиден нос, под който лъщяха съвсем тънки черни мустачки. Над острите си, воднистосини очи бе нахлупил ниско един каскет. А каскетът беше също така кариран, както и костюмът на непознатия.

Тим усети някаква буца в гърлото си, когато мъжът го заговори така непосредствено.

— Аз… аз нямам пари, за да играя на тото — успя да изрече със заекване той.

— Имаш, имаш пет марки — каза непознатият и добави ей тъй, сякаш между другото: — Случайно видях как намери монетата. Ако искаш да залагаш, вземи тоя фиш. Вече съм го попълнил. Абсолютно сигурен е.

Тим, който ставаше ту червен, ту блед, постепенно възвърна естествения цвят на лицето си — бледомургав като цвета на лешниците (наследство от майка му).

Той отвърна:

— Мисля, че на деца не е разрешено да играят на тото. — И пак се запъна.

Но непознатият не го остави на мира:

— Този хиподрум е един от малкото в света — каза той, — където на децата не е изрично забранено да залагат при надбягванията. Вярно, че не е изрично и разрешено, но все пак позволяват. Та кажи, Тим, какво мислиш за предложението ми?

— Но аз изобщо не ви познавам! — отвърна тихо Тим. (Чак сега бе забелязал, че господинът се обръщаше към него по име.)

— Пък аз знам много за теб — рече непознатият. — Познавах баща ти.

Това се оказа решаващо. Наистина момчето трудно можеше да си представи, че баща му е другарувал с един такъв странен и фин господин, но понеже непознатият знаеше името на Тим, то сигурно все пак трябва да е бил познат на баща му.

След кратко колебание Тим пое попълнения фиш, извади от джоба си монетата от пет марки и тръгна към гишето. Тъкмо обявяваха второто надбягване по високоговорителя, та непознатият му подвикна:

— По-бързо, че ще затворят гишето! Аз ще ти донеса късмет, ще видиш.

Момчето подаде на госпожицата от гишето фиша с парите и получи обратно един подпечатан отрязък от фиша. Когато отново се обърна към непознатия мъж, той беше изчезнал.

Второто надбягване започна и конят, върху който бе заложил Тим, спечели с пет дължини преднина. Момчето получи на гишето толкова много банкноти, колкото никога не бе виждало накуп. Отново започна да сменява ту червената, ту бялата боя на лицето си. Но този път от радост и гордост. Сияещ, той показваше на всички своята печалба.

Странно е обаче колко близко една до друга лежат тъгата и радостта. Внезапно Тим си спомни за своя баща, когото днес бяха погребали и който никога не бе спечелвал толкова пари. Очите на момчето се навлажниха и то започна да плаче против волята си пред всичките тия хора.

— Е, малкият, когато човек има такъв късмет като твоя, няма да седне да плаче я! — каза внезапно някакъв глас до него; беше един гърлен и скърцащ мъжки глас.

През булото от сълзи Тим видя един мъж със смачкано лице, облечен в също такъв смачкан костюм. Отляво до мъжа стоеше един длъгнест червенокос и гледаше на Тим отвисоко. Вдясно пък стоеше нисичък, елегантно облечен господин с лисина, който съчувствено наблюдаваше момчето.

Мъжете изглежда бяха заедно, понеже и тримата запитаха почти едновременно дали той не би желал да изпие с тях по една лимонада, за да отпразнуват късмета му.

Тим, комуто тези любезности и щастливите обстоятелства така неочаквано се струпаха точно в този неделен ден, кимна, преглътна още веднъж и отвърна:

— Искам да седна отзад в градината.

Там именно той бе пил често лимонада със своя баща.

Тримата мъже казаха:

— Добре, момко, да отидем в градината — и седнаха с Тим под сянката на един дебел стар кестен.

Непознатият, комуто момчето дължеше печалбата си, не се показа повече. И Тим скоро го забрави, понеже тримата мъже около масата, които поръчаха на себе си бира, а за момчето от най-скъпата лимонада, веселяха печелившия с най-изумителни шеги. Дългият червенокос момък балансираше с една чаша бира на носа си, без да разлее нито капка от нея; мъжът със смачканото лице и смачкания костюм изтегляше от едно тесте карти винаги точно оная карта, която Тим предварително назоваваше ей тъй напосоки. А малкият господин с лисината направи фокус с банкнотите на Тим. Той ги уви в една носна кърпа, смачка здраво кърпата, разгърна я отново и… парите бяха изчезнали. Олиселият се изкикоти и каза:

— Я бръкни в левия джоб на дрехата си, момче!

Тим бръкна в джоба и за своя изненада намери там отново всичките си пари.

Това беше наистина една забележителна неделя. Само преди два часа Тим беше се лутал безкрайно нещастен из града, а сега в пет часа следобед той се смееше така често и така от сърце, както отдавна не беше се смял. Няколко пъти даже се задави от смях. Тримата нови приятели страшно му се харесваха. Той беше горд, че се е запознал с трима възрастни, които при това имаха все много редки професии. Смачканият мъж беше печатар на пари, червенокосият беше майстор на чанти, а оня с олисялата глава каза, че се занимава с правене на книги или подправяне на книжа — това Тим не разбра съвсем точно.

Когато той поиска да плати щедро на келнера, тримата усмихнато, но решително не му позволиха. Малкият мъж с лисината оправи сметката. Той плати освен това и лимонадата на Тим, така че когато момчето се сбогува със своите нови приятели, печалбата си остана непокътната в джоба му.

Малко преди Тим да се качи в трамвая, карираният господин изведнъж изникна отново пред него. Той каза без заобикалки:

— Тим, Тим, ама че си глупаво момче! Сега нямаш нито стотинка.

— Грешите, господине — засмя се Тим. — Ето я цялата ми печалба. — Той измъкна от джоба си пачката банкноти, показа я на непознатия и след кратко колебание рече: — Те са ваши.

— Тия пари в ръката ти не струват и пукнат грош — каза непознатият презрително.

— Но аз ги получих на гишето — извика Тим. — Истина ви казвам.

— На гишето, момчето ми, ти си получил истински пари. Но тримата мъже в градината положително са ти ги сменили с фалшиви. Аз ги познавам. За съжаление много късно те видях в тяхната компания, Тим. Докато дойда, те вече си бяха плюли на петите. Те са мошеници.

— Изключено, господине! Единият е специалист по чанти…

— Точно така, Тим. Джебчия, крадец на чанти!

— Джебчия? — запита момчето объркано. — А какво прави оня, печатарят, който печати пари?

— Той печати фалшиви пари.

— А третият?

— Той подправя ценни книжа.

Тим все не искаше да повярва, докато карираният господин не измъкна от портфейла си банкнота и не я сравни с една от банкнотите на Тим. Действително в банкнотата на Тим липсваха водните знаци, които се появяват, когато държиш истински банкноти срещу светлината.

— Видя ли сега, че съм прав, Тим?

Момчето кимна сломено. После внезапно хвърли всичките банкноти на земята и яростно почна да ги тъпче с крака. Един стар човек, който тъкмо минаваше покрай тях, ококори очи, загледа ту момчето, ту парите, ту карирания господин и изведнъж побягна, сякаш подгонен от самия дявол. Известно време непознатият не каза нищо. След това извади от джоба си пет марки, даде ги на слисания Тим и му нареди следващата неделя да дойде с тях отново на хиподрума. После бързо се отдалечи.

„А защо всъщност той самичък не играе на тотото?“ — помисли си Тим. Но после забрави въпроса си, прибра парите и се отправи пеша към къщи. Фалшивите банкноти остави да лежат на улицата.

Странно, но мащехата не го напердаши, макар че той се върна много късно и макар в тоя ден да беше погребението на баща му, от което той бе избягал. Само дето не получи вечеря и безмълвно бе отпратен в леглото. А на Ервин тя разреши да поседи при гостите, които бяха дошли след погребението и мълчаливо и някак особено се взираха в Тим.

След тази изключителна неделя следваше пак една дълга, тъжна седмица, през която Тим както обикновено ядеше пердах, а учителят трябваше по-често от друг път да му прави забележки. Момчето мислеше непрекъснато дали да отиде следващата неделя на хиподрума, или да не отиде. Петте марки то бе скрило от Ервин в една цепнатина на дувара на съседната къща и всеки път като минеше оттам, неволно се засмиваше. Мисълта, че е възможно още веднъж да спечели на конните надбягвания, го развеселяваше.

Трета колаПечалба и загуба

Когато дългоочакваната неделя настъпи, Тим още отрано знаеше, че следобед отново ще отиде на надбягванията. Щом стенният часовник в хола удари три пъти, той се прокрадна навън, изчовърка с пръст петмарковата монета от цепнатината на дувара и хукна като луд към хиподрума.

Пред входа се сблъска с един господин, който не беше никой друг, освен самия кариран непознат.

— Хоопала! — извика господинът. — Ти май си доста нетърпелив!

— Моля за извинение! — рече задъхано Тим.

— Нищо, нищо, моето момче. Аз те очаквах. Ето ти фиша. Пазиш ли петте марки?

Тим кимна и извади от джоба си монетата.

— Добре, моето момче. Върви тогава на гишето и ги заложи. Ако спечелиш, чакай ме после тука на входа. Искам да си поговорим по една работа.

— Добре, господине.

И така Тим отново заложи пет марки на един от конете, а когато надбягването свърши, също както миналата неделя бе спечелил цял куп пари. Но този път той напусна бързо гишето, без да покаже някому своята печалба. Напъха банкнотите във вътрешния джоб на якето си, опита се да направи една възможно най-равнодушна физиономия и напусна хиподрума през една дупка в оградата. Не искаше повече да се среща с карирания господин. Тоя човек му се стори сега малко мистериозен. При това непознатият му беше подарил парите и фиша. Значи Тим не му дължеше нищо.

Зад хиподрума се простираше ливада, сред която стърчаха няколко дъба. Тим легна в тревата зад дънера на най-дебелия дъб и започна да си мисли по какъв начин да употреби своето богатство. Искаше с него да направи всички хора свои приятели — мащехата, доведения си брат, учителя, съучениците си. И една мраморна плоча му се щеше да постави на гроба на баща си, на която със златни букви да стои написано: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави!“.

Ако след всичко това все още му останеха пари, Тим искаше да си купи една тротинетка, каквато имаше синът на фурнаджията — с клаксон и балонни гуми. Момчето продължи да си сънува така с отворени очи, докато се умори от своите мечти и наистина заспа. За карирания господин не се сети повече. И ако сега го видеше, щеше сигурно да се учуди, защото странният непознат тъкмо разговаряше с тримата мъже, които миналата неделя бяха поканили Тим на лимонада, за да го ограбят. За негово щастие или по-точно: за свое нещастие Тим не го видя. Той спеше.

Един остър глас го събуди. Беше гласът тъкмо на тоя кариран господин, който стоеше до краката на момчето, гледаше в него и го питаше не съвсем приятелски:

— Е, какво, наспа ли се?

Тим кимна, още замаян от съня, изправи се и предпазливо опипа якето си отвън на онова място, където се намираше джобът. Пръстите му усетиха подозрителна празнота. Момчето бързо бръкна отвътре и окончателно се разсъни. Джобът беше празен. Парите бяха изчезнали. Карираният господин се хилеше:

— Ви… ви… е ли ги взехте? — заекна Тим.

— Не, ти, глупав сънливецо. Откраднал ти ги е единият от ония мошеници, с които ти миналата неделя поля печалбата си. Той те е проследил. Изглежда такава ми е съдбата, да идвам все със закъснение. Като ме видя, той офейка. По тоя начин открих къде си.

— Накъде избяга? Трябва да повикаме полицията!

— А, не — каза непознатият. — Не обичам сините униформи, не ги намирам достатъчно благородни. А мошеникът и без това се е скрил вече. Хайде, ставай най-после. И марш в къщи! А другата неделя ела пак.

— Май че няма да дойда — отвърна Тим. — Толкова често човек не може да има късмет. Това от татко го знам.

— Има една поговорка, Тим, ти я знаеш, че всички хубави неща са три. И друга една: че щастието и нещастието идват три пъти едно след друго. Пък и ти сигурно искаше да си купиш някои неща, нали?

Тим кимна.

— Е, виждаш ли? Всичко това можеш да го имаш, ако другата неделя дойдеш пак и сключиш с мене една сделка. — Непознатият погледна часовника си и изведнъж се разбърза. — Довиждане, до следващата неделя! — каза той и бързо се отдалечи.

С объркани мисли в главата си Тим се отправи към къщи, където го очакваха порция бой и злорадството на неговия доведен брат.

И отново се проточи дългата седмица в тясната уличка. Но през тая седмица Тим беше учудващо оживен. Макар карираният господин да му изглеждаше доста подозрителен, той твърдо бе решил да сключи с него сделката. Защото една сделка, мислеше си момчето, това е нещо редно и законно. Там не се печелят богатства срещу някаква намерена монета от пет марки, ами всеки дава нещо и получава нещо срещу това, което дава, и така всеки си взема своя дял. Сигурно е странно, че едно момче в пети клас може така да разсъждава, но в тесните бедни улички, където трябва много да се пести, за да може да се живее, хората още от съвсем малки деца се научават да придават важност на парите и сделките.

Мисълта за следващата неделя помагаше на Тим да се справя по-леко с всички неприятности през седмицата. Понякога се питаше дали пък баща му не е помолил карирания господин да се грижи за него, в случай че нещо му се случи. Но пък му се струваше, че баща му сигурно би избрал за тая цел някой по-симпатичен и приветлив човек.

Въпреки всичко Тим беше готов за сделката с непознатия, а мисълта за нея му доставяше удоволствие. Той изведнъж бе започнал отново да се смее със своя предишен детски смях. И на всички хора се харесваше тоя негов смях. И сега Тим имаше много повече приятели откогато и да било преди.

Беше наистина странно: това момче, което с една постоянна готовност за услуги и със страстни и сериозни опити за сближение не бе успяло да се сдобие с приятели, това същото момче само чрез своя смях спечелваше вече всекиго на своя страна. Сега дори му прощаваха пакости, заради които преди му се караха. Така веднъж насред часа по смятане Тим се сети как се бе блъснал в карирания господин пред входа на хиподрума. При тоя спомен той неволно се изсмя със своя звънлив смях с хълцукването накрая. Веднага след това обаче, щом осъзна неприличието на внезапния си смях, той изплашено запуши устата си с ръка. Но учителят нямаше никакво намерение да му се кара. Смехът на момчето бе избухнал така неочаквано и бе прозвучал така весело, че целият клас се разсмя заедно с учителя. Учителят само вдигна пръст и рече:

— Бомбите от смях са единствените бомби, които уважавам, Тим. Но ти все пак не избухвай точно в час.

И децата веднага прикачиха на Тим прякора „Смехобомбата“, а някои от съучениците му искаха през междучасията да играят вече само с него. Дори мащехата и Ервин започнаха понякога да се заразяват от неговия смях.

Беше направо непонятно какво беше извършил карираният господин с момчето, но то не съзнаваше тая нова непонятност.

Въпреки тежкия живот в тясната уличка Тим си оставаше едно доверчиво и простодушно дете. Той не забелязваше, че смехът му се харесва на хората и че бе крил тоя свой смях след смъртта на баща си, както скъперникът укрива богатството си. В своите детски мисли той стигаше до извода, че преживелиците на хиподрума са го направили по-умен и затова се спогажда сега така добре със света. Но не беше никак добре, че той разсъждаваше по този начин, ако знаеше още тогава колко скъпоценен е неговият смях, би си спестил много трудности в живота. Но какво да се прави, когато той си беше още дете.

Веднъж на връщане от училище Тим срещна карирания господин. Момчето тъкмо наблюдаваше как един търтей се опитваше да кацне върху ухото на една заспала котка. Това изглеждаше много комично и момчето пак избухна в смях. Но щом съзря непознатия от хиподрума, веселостта му в миг се изпари. Тим учтиво се поклони и поздрави с „добър ден“.

Непознатият се престори, че не вижда момчето. Само тихо изръмжа край него:

— В града не се познаваме — и отмина без нито веднъж да извърне главата си.

„Сигурно така трябва, когато се сключват сделки“ — помисли си Тим. И отново се засмя, защото котката, стресната в съня си, скочи уплашено и клепна с ухото си, върху което бе кацнал търтеят. Дебелото насекомо отлетя със сърдито бръмчене, а Тим навлезе, подсвирквайки си, в своята уличка.

Четвърта колаПродаденият смях

В дългоочакваната неделя Тим искаше да се измъкне по-рано от къщи, за да иде на хиподрума, но за беда към два и половина часа погледът на мащехата случайно се спря на календара и тя си спомни, че днес е сватбеният й ден. Денят, в който бе се омъжила за бащата на Тим, тя късо изхлипа (защото обичаше да прави това) и тогава изведнъж се наложи да се свършат хиляди неща: трябваше да бъдат занесени цветя на гроба, трябваше да се иде за сладкиши, кафе да се смели и да бъде поканена някоя от съседките. Роклята също трябваше да бъде сменена, а новата рокля — изгладена. Тим трябваше да лъсне всички обуща, а Ервин бе изпратен да купи цветя.

Тим предпочиташе да иде за цветята и да ги занесе на гроба, понеже ако побързаше, все още щеше да стигне навреме за конните надбягвания. Но когато мащехата се нервираше (а тя обичаше да се нервира), трудно можеше да се противопоставиш на нарежданията й, защото тя ставаше още по-нервна и накрая се тръшваше разревана в някое кресло така, че вече съвсем се налагаше да я слушаш. Затова Тим се отказа от всяко възражение и послушно тръгна към сладкарницата. („Мини отзад, чукай три пъти, кажи, че е важно!“)

Той не обърна внимание и на сърдитото лице на жената на сладкаря. (Хич да не ти пука от грухтенето й! Не се оставяй да те отпрати без сладкиши! Стой там при дъртата цоцолана, докато ти даде нещо!)

И той изпълни точно заръката на своята мащеха. („Шест медени пасти! Но никакво второ качество! Само от най-доброто! Кажи й го!“)

За беда той получи и от жената на сладкаря такъв отговор, за какъвто мащехата не го бе подготвила. Госпожа Бебер — така се казваше жената на сладкаря — му отвърна:

— Най-напред трябва да се плати старата сметка, па тогава пак ще пишем на вересия. Така кажи вкъщи. Който не може да си я плати, няма да яде пасти и толкоз! За двайсет и шест марки пасти! Ще ми се да знам, кой ги плюска толкова у вас? Толкова много сладки не купува даже жената на директора на водноцентралата. А пък у тях обичат пасти, това мога да ти го пошушна, моето момче!

Тим си беше глътнал езика от изненада. Вярно че от време на време той получаваше по някое захарно кравайче или половин парче медена паста от мащехата, но за двайсет и шест марки — та това е цяла планина сладкиши! Дали мащехата не ги ядеше тайно, когато съседката й идеше на кафе? Той знаеше, че жените често се събират, когато той и Ервин са на училище. Или да не би пък Ервин да е тоя добър клиент на сладкарницата?

— Брат ми вземал ли е на вересия? — запита Тим.

— И той е в сметката — изпръхтя госпожа Бебер. — Но главното са сладкишите за закуска на майка ти. Или мащеха ли ти беше? Май че нищо не знаеш за тая работа, а?

— А, знам, знам — увери я бързо Тим. — Разбира се, че знам.

Но в действителност той нищо не знаеше. Не се възмути, не се и ядоса, само му стана тъжно, че това плюскане на сладки се извършва скришом зад гърба му, и то като се правеха дългове.

— Така — рече в заключение госпожа Бебер. — А сега че си одиш без сладкиши вкъщи и че кажеш квото съм ти поръчала.

Тим остана непоклатим на мястото си. („Хич да не ти пука от грухтенето й! Не се оставяй да те отпрати без сладкиши!“)

Той каза:

— Днеска е денят, когато моят баща се е оженил за майка ми, за мащехата ми. И освен това… — Той изведнъж си спомни за сделката с карирания господин и за хиподрума, и за залаганията, и бързо добави: — Освен това, госпожо Бебер, аз довечера ще ви донеса парите. И парите за медените пасти, дето сега ще ми ги дадете, също ще получите довечера, обещавам ви.

— Ти ли ще платиш? — рече колебливо госпожа Бебер, но нещо в гласа на момчето изглежда й предсказваше, че тя би могла да разчита на парите си, или поне на част от тях. За по-сигурно тя все пак запита: — Че отгде ще ги вземеш?

Тим смръщи лице като разбойник от някоя театрална пиеса и отвърна с колкото се може по-дебел глас:

— Ще ги открадна, госпожо Бебер. От директора на водноцентралата.

Момчето изигра ролята на разбойник така убедително, че госпожа Бебер се засмя, омекна и в края на краищата Тим получи шестте медени пасти и една седма към тях, която не влизаше в сметката.

Мащехата стоеше на вратата, когато той пристигна със сладкишите. Тя изглеждаше все така нервирана (или може би отново нервирана) и дрънкаше без точка и запетайка:

— Майчеподобре беше сама дида, речелити нещо за вересията итаканататък? Меденитепастинаредлиса, щонесиотваряш устата?

Тим би предпочел да си отхапе езика, вместо да предаде своя разговор с госпожа Бебер. Освен това трябваше да върви на хиподрума, а нови разправии и обяснения с мащехата искаха време. Затова той отвърна кратко:

— Тя ми даде и една медена паста без пари. Може ли да ида да си поиграя, мам? (Думичката „мамо“ той все не успяваше да произнесе докрай пред своята мащеха.)

Необичайно бързо тя му разреши да излезе. Дори му даде и една медена паста за из пътя. („Жени като седнат на приказки… ще ти бъде скучно. Иди спокойно да си поиграеш, но се върни навреме. До шест ти стига.“)

Тим хукна с всички сили към хиподрума и тичешком изяде дори медената паста, при което най-много три цвънки от пълнежа й да изхвръкнаха; едната обаче се лепна на тъмносините му празнични панталонки.

Карираният господин стоеше пред входа на хиподрума. Но макар първото надбягване да бе започнало, той не беше ни най-малко ядосан или нетърпелив. Тоя ден той беше олицетворение на самата любезност. Тим трябваше да седне с него в ресторантската градина, да пие лимонада и да яде отново медена паста. Цялата неделя като че ли бе пълна с медени пасти. Впрочем непознатият правеше с най-сериозно лице такива смешки, че Тим се превиваше от смях.

Той все пак е мил човек, реши момчето. Сега мога да разбера, че баща ми е бил приятел с него.

А през това време чужденецът го гледаше с топли кафяви очи, които сияеха извънредно приятелски. Ако Тим беше по-внимателен наблюдател, щеше да знае, че предишните недели този господин бе имал студени, воднистосини очи, като очите на риба. Но Тим не беше внимателен наблюдател. Животът щеше тепърва да го научи на това.

Най-после карираният господин отвори дума за сделката.

— Мили мой Тим — започна той, — аз ти предлагам толкова пари, колкото ти се поиска. Не мога да ти ги наброя на масата в монети или банкноти. Но мога да те надаря със способността да печелиш при всяко залагане, от всяка лотария и на всеки бас. На всичко, разбираш ли?

Тим кимна със свито сърце, но слушаше внимателно.

— Разбира се, няма да ти отстъпя тая способност ей тъй без нищо. Тя не се дава току-така, това ти е ясно, нали? Защото тя има голяма стойност.

Отново кимане с глава и после — възбуденият въпрос на Тим:

— Какво искате?

Един миг непознатият се поколеба и замислено изгледа момчето.

— Как… во… искам… сре… щу то… ва — проточи той думите си, сякаш ги разтягаше като гумена дъвка. Но след това те се изсипаха така една връз друга, че едва можеха да се разберат. — … скамтвоясмяхзатва!

Непознатият усети, че бе говорил прекалено бързо и неразбираемо, та повтори изречението:

— Искам твоя смях срещу това.

— Нищо повече ли? — засмя се Тим.

Но когато кафявите очи го изгледаха някак особено и почти тъжно, смехът му секна без обикновеното хълцукване накрая.

— Е? — запита карираният господин. — Съгласен?

Погледът на Тим падна случайно върху медената паста в чинията пред него. Той се сети за госпожа Бебер и за дълговете, и за всичките ония неща, които би могъл да си купи с многото пари. И отвърна:

— Ако тая сделка е честна, съгласен съм.

— Добре, мойто момче. Тогава остава още да се подпише договорът. — Карираният господин извади лист хартия от вътрешния си джоб, разгъна го, постави го на масата пред Тим и каза: — Прочети го внимателно!

И Тим зачете:

— За какви страни? — запита Тим.

— Така се наричат двамата участници в договорите.

— Аха!

Тим прочете по-нататък:

Когато Тим за втори път прочете думите „господин Тим Талер“, той се почувства почти възрастен. Само заради тия три думички вече бе готов да подпише договора. И не подозираше как тая малка втора точка щеше да промени целия му живот.

Той зачете по-нататък:

Сърцето на Тим затупа още по-усилено. По-нататък:

Тим кимна замислено.

— Това не го разбрах — рече Тим, като сбърчи чело.

Господин Л. Лефует — сега най-после узнахме неговото име — обясни:

— Гледай, Тим, ако ти нарушиш задължението да пазиш договора в тайна и разкажеш някому за нашето споразумение, ти ще загубиш способността да печелиш на залаганията, но смеха си няма да получиш обратно. Ако стане така, че аз кажа някъде за споразумението ни, тогава ще си получиш смеха обратно, но ще си запазиш и способността да печелиш в залаганията.

— А, разбрах — рече Тим. — Да мълчиш означава да бъдеш богат, но без смях. Да говориш ще рече да бъдеш беден, но пак без смях.

— Точно така, Тим. Но чети по-нататък!

И Тим прочете:

— Това означава… — поиска да му обясни господин Лефует, но Тим беше разбрал вече, та го прекъсна:

— Знам: ако по-късно се случи да загубя в едно залагане, тогава ще си получа обратно смеха, но вече няма да печеля никакво друго залагане. — И той бегло прочете последната точка:

Отляво вече лежеше подписът на господин Лефует. Тим реши, че този договор е съвсем редовен. Той извади една огризка от молив и се накани да го подпише, но господин Лефует му попречи.

— Трябва да се подпише с мастило — каза той и му подаде автоматична писалка, която изглеждаше да е от чисто злато, а на пипане беше странно топла, сякаш бе напълнена с топла вода.

Но момчето не забеляза нито златото, нито топлината на писалката. Той мислеше само за своето бъдещо богатство и смело сложи името си под двата документа. Подписа с червено мастило.

Едва се бе случило това, и господин Лефует започна да се смее по най-очарователния начин и му каза „благодаря“. Тим отвърна „моля, моля“ и също се опита да се засмее, но не успя да постигне дори и една съвсем мъничка усмивка. Устните му се стиснаха една върху друга въпреки волята му и устата му се превърна в тънка черта.

Господин Лефует взе сега единия екземпляр от договора, сгъна го на четири и го сложи във вътрешния джоб, а другия подаде на Тим с думите:

— Пази го добре. Ако някой поради небрежност от твоя страна види договора, ще се смята, че си нарушил задължението за пазене на тайна. И навярно ще си имаш доста неприятности.

Тим кимна, сгъна договора и го напъха под хастара на шапката си, който от едната страна се беше отпрал.

Карираният господин сложи на масата две монети по пет марки и рече:

— Това ще бъде основният камък на твоето богатство.

И отново се засмя със смеха на Тим. А после изведнъж се разбърза. Повика сервитьорката, плати, стана и като избъбри бегло „Желая ти щастие, момче“, се отдалечи.

Тим трябваше сега да побърза, защото последното надбягване бе вече обявено. Той изтича към гишето, поиска си един фиш и без много-много да размисля, заложи на коня с името Мавриция II. Ако договорът, който лежеше в шапката му, беше верен, конят трябваше да спечели.

Мавриция II спечели.

Тим, който този път беше заложил десет марки, получи неколкостотин марки печалба, които сложи скришом в левия джоб на якето си. После бързо напусна хиподрума.

Пета колаВечерен разпит

Чак вън, пред портите на хиподрума, Тим опипа внимателно джоба си. Когато хартията прошумоля, сърцето му затупа сякаш чак в гърлото му. Той, Тим Талер, беше богат човек! Можеше да поръча надгробен паметник за баща си. Можеше да изплати дълга на госпожа Бебер. Можеше да купи нещо на мащехата и Ервин, а ако поискаше, можеше да се снабди и с една тротинетка. С клаксон и балонни гуми!

За да се порадва на щастието си, Тим се отправи пеша за към къщи. Щеше му се да купи пътем нещо за мащехата, но в неделя магазините бяха затворени.

Печалбата той стискаше здраво в джоба с лявата си ръка.

Из пътя срещна трима свои съученици. Докато се разговаряха, единият от тях го запита:

— Тим, какво държиш в джоба си? Жаба ли?

— Не, локомотив — отвърна Тим и поиска да се засмее. Но отново устните му се стиснаха така, че се превърнаха в тънка черта.

Съучениците му не забелязаха това. Те се засмяха на неговия отговор и единият извика:

— Я покажи тоя локомотив!

— Хайде да отпътуваме с него за Хонолулу — рече другият.

Но Тим напъха още по-дълбоко ръката си в джоба и каза:

— Трябва да се прибирам. Довиждане.

Съучениците му обаче не се оставиха да ги отпрати с тоя отговор. Те го изчакаха да се отдалечи мъничко, на пръсти го настигнаха и изненадващо, с един замах, измъкнаха ръката му от джоба.

Какво бе смайването им, когато из въздуха се понесоха пари. Пари, на които можеше да се прочетат цифрите двадесет, петдесет и дори сто марки!

Това беше повече от необикновено, защото Тим живееше в така наречения бедняшки квартал и момчетата го знаеха.

— Откъде имаш толкова много пари? — запита го един.

— Откраднах ги от директора на водноцентралата — отвърна Тим и въпреки яда си искаше да се засмее. Но вместо смях се получи такова грозно хилене, че трите момчета се уплашиха.

Те повярваха, че Тим им казва истината, и внезапно побягнаха презглава. А отдалече можеха да се чуят виковете им: „Тим Талер е откраднал пари! Тим Талер е крадец!“.

Тим също ги чу. Той събра натъжено банкнотите и отново ги сложи в джоба си. След това отиде при малката рекичка, която пресичаше града, седна на пейката и се загледа в едно патешко семейство, тръгнало да се разхожда по брега.

Малките патета се клатушкаха непохватно в тревата и вчера още Тим сигурно би се засмял. Но днес те не му се виждаха никак смешни. Това го натъжи. Той ги гледаше както се гледа някоя празна стена, съвсем безучастно. И усети, че в тоя неделен ден бе станал съвсем друго момче.

Чак когато започна да се стъмва, Тим се отправи към уличката, на която живееше.

Още отдалече той забеляза своята мащеха да стои заедно с някои от съседите пред вратата на дома им. Те приказваха нещо разгорещено, но щом съзряха момчето, се пръснаха като ято кокошки и се изпокриха в жилищата си. А навсякъде вратите останаха притворени и зад всички прозорци, покрай които той мина, пердетата се поклащаха.

Мащехата бе се изправила пред полуотворената врата с такъв израз на лицето, сякаш предстоеше краят на света. От тебеширенобледото й лице заканително стърчеше към Тим нейният зачервен и остър нос. А щом момчето пристъпи към нея, тя, без да каже нито дума, му зашлеви от двете страни по една плесница и го завлече вкъщи.

— Къде са парите? — изкряска тя в коридора.

— Парите? — запита слисаното момче.

Отново изплющяха две плесници, така че главата му забуча и очите му се напълниха със сълзи.

— Давай парите, нехранимайко неден, престъпнико!

Тя почти го влачеше до кухнята. Момчето все още не знаеше какво се е случило, но все пак извади парите от джоба си и ги сложи на кухненската маса.

— О, небеса, та това са стотици! — извика мащехата и се вторачи в Тим, сякаш той бе теле с две глави.

За щастие тъкмо в тоя миг вратата на кухнята се отвори и запъхтяна се вмъкна госпожа Бебер. След нея се появи и Ервин, който с разширени очи поглъщаше парите на масата.

— У директора няма никаква кражба — изрече госпожа Бебер на един дъх. — Не им липсва нито стотинка.

Чак сега Тим разбра това грозно посрещане. Той бе казал на шега пред госпожа Бебер, че ще ограби директора на водноцентралата. И на съучениците си разказа същото. А те бяха видели многото пари в джоба му. И бяха го наклеветили. Значи така стоеше работата.

Той поиска сега да обясни всичко, но мащехата отново се разфуча без точка и запетая:

— Значинее придиректора! Тогавае надругомясто. Гдеоткрадна парите? Кжиистината! Дукътнее дошла полицията. Всичкивулицата вече знаят. Казвай истината!

Тим каза истината:

— Не съм ги откраднал отникъде.

Тоя път се изсипа цяла градушка от плесници и юмруци, докато госпожа Бебер се хвърли в ръцете на мащехата и тихо попита момчето:

— Ти нали ми каза, Тим, че тая вечер ще платиш сметката за сладкишите?

— Сметката за сладкишите? Квообщо иматва със сметката за сладкишите? — изкрещя с прегракнал глас мащехата.

— Моля ви, госпожо Талер, оставете ме да поговоря с момчето спокойно — отвърна й жената на сладкаря.

Мащехата се тръшна разревана на кухненския стол и посегна към ръката на Ервин, която момчето без желание й подаде.

Госпожа Бебер продължи своя разпит:

— Тим, кажи ми истината, откъде знаеше, че тази вечер ще имаш толкова много пари?

Този път Тим се запъна известно време. Мислите се разхвърчаха в главата му като подплашени врабци: „Само да не кажа нещо за господин Лефует. И нито думичка за договора! Иначе ще стане невалиден?“ Най-после Тим отговори, заеквайки:

— Аз… преди няколко дена… намерих пет… десет марки. И с тях реших да ида на конните надбягвания и да ги заложа. — Сега той започна вече да разказва по-уверено и свързано. — Мислех си, може пък да спечеля нещо и когато заложих на коня Мавриция II, спечелих ей това.

Той показа към кухненската маса, после извади отрязъка от фиша и го положи до парите.

Госпожа Бебер поиска да види документа, но мащехата беше го грабнала вече и го проучва цели пет минути.

Никой в малката кухня не продумваше нито дума. Тим стоеше мълчалив и изправен. Ервин го гледаше плахо отстрани. Госпожа Бебер беше кръстосала ръце на гърдите си; тя се усмихваше. Най-после мащехата хвърли отрязъка от фиша отново на масата и се изправи.

— Такива пари не са честно спечелени — каза тя и напусна кухнята.

Сега и госпожа Бебер разгледа късчето хартия, кимна и рече:

— Имал си късмет, Тим.

Отвън гласът на мащехата крещеше за Ервин. Синът й послушно се измъкна навън, без да каже нито дума на Тим.

Момчето, което беше продало своя смях, се почувства като прокажено. То вече се бореше със сълзите, когато запита госпожа Бебер:

— Наистина ли да залагаш е нечестно?

Жената на сладкаря не му отговори пряко. Тя каза:

— Нойбауерови, ония от кланицата, също спечелиха. На лотарията. И с тия пари си купиха къща. Аз обичам Нойбауерови.

После тя отброи от парите трийсет марки, извади четири марки от джоба на престилката си, постави ги на масата и каза:

— Сладкишите са платени, Тим. Горе главата! — После тя си отиде, а Тим чу как се захлопна външната врата.

Той остана сам в кухнята. Изпълваха го упорство, отчаяние и голяма мъка. След кратко размишление той напъха парите в джоба си, реши да напусне тоя дом, да отиде някъде надалече и завинаги.

Но в коридора го спря гласът на мащехата:

— Върви веднага в леглото! — после тя колебливо добави: — Остави парите в бюфета.

Тим усети, че настроението се променяше. Той се подчини, занесе отново парите в кухнята и си легна гладен, разстроен и изтощен. Съседното легло беше празно. Ервин бе отишъл да спи при мащехата.

По-скоро, отколкото можеше да предположи, Тим потъна в тежък и мъчителен сън.

Шеста колаМалкият милионер

Госпожа Бебер, жената на сладкаря, въртеше добра търговия през следващите дни. Магазинът й почти непрекъснато беше пълен с любопитни хора, които искаха да им разкаже историята с печалбата на Тим Талер. А своя разказ тя много умело подправяше с реклама на своите сладкарски изделия:

„… и тогава момчето ми каза, че иска да открадне парите от директора на водноцентралата. Впрочем у директора, всички там страшно харесват нашите тюрингски пасти. Да… и после значи рекох си, ще получа удар като чувам, че момчето се е върнало с хиляди в джоба си. Аз — презглава в новата си рокля и хайде при директоршата. То и без това си беше неделя и директоршата беше поръчала една торта, такава със захарен надпис: «Всичко хубаво за рождения ден!». Тия моят мъж ги прави великолепно! Да, и после там аз чувам, че изобщо у тях нищо не е крадено! Мила госпожо Бебер, каза ми директорът, аз знам, че вие сте разумна жена и вашите кифлички са много добри, но тук трябва да има някакво недоразумение. У нас, каза той, нищо не е откраднато, каза той…“ И така нататък, и така нататък.

Тим стана героят на деня — при съседите, в училище и отчасти дори вкъщи. Мащехата, която внезапно бе се сдобила с кожена яка за палтото си, бе станала по-предпазлива в отношението си към него, а доведеният му брат постоянно го обсипваше с въпроси за конните надбягвания: съседите го наричаха полушеговито, полузавистливо „малкият милионер“, а в училищния двор буквално се биеха за него.

Момчето се радваше на всеобщото внимание. То беше простило отдавна издайничеството на тримата си съученици и плесниците на мащехата. С удоволствие то би се шегувало сега с всички, но това вече не му се удаваше. Когато се опитваше да се засмее, то само отблъскващо се хилеше.

Скоро Тим изобщо изостави опитите си да се смее или да проявява остроумие. Той свикна лицето му да бъде винаги сериозно. А това може би е най-лошото, което може да се случи на едно дете.

Съседите започнаха да казват: „Станал е високомерен!“. Съучениците му го заотбягваха, след като бяха заситили любопитството си, и дори мащехата, която бе станала малко по-спокойна отпреди, го наричаше „Лимончо“, заради вечно киселата му физиономийка.

Впрочем мащехата вече никога не повтори, че спечелените по този начин пари не били честно спечелени. Изведнъж тя обяви конните състезания за почтени и законни. Дори запита Тим дали не иска да му даде двайсет марки от парите, та да може в неделя пак да отиде да залага.

Тим, който не бе получил от печалбата нито стотинка и погреба временно мечтите си за мраморна надгробна плоча и тротинетка, отказа от инат и тези двайсет марки. След историята със сметката при сладкаря той гледаше на мащехата си вече с други очи.

Вече не й вярваше. А и това е много лошо за едно дете.

През тази седмица Тим за пръв път в своя живот си пожела да няма повече недели. Боеше се, че мащехата ще го придума за ново посещение на хиподрума. И опасенията му се оказаха основателни. Още в събота вечер започнаха първите подмятания: „Не искаш ли още една филия, Тим? Всъщност човек трябва до три пъти да залага, когато му върви. Но както и да е, до утре има време. Можеш още да си помислиш дали ще идеш, или не, нали така?“.

И, разбира се, Тим все пак отиде! Не само защото Ервин и мащехата още на закуска започнаха пак да правят подмятания за конните надбягвания, но и защото Тим искаше да изпробва още веднъж договора. Този странен договор под хастара на шапката му, за който той вече не знаеше дали е една добра сделка, или пък — подла измама.

И тъй, тримата се отправиха с трамвая към хиподрума. От вълнение Ервин за пръв път имаше червени петна по бледите си бузи, а мащехата отново бъбреше за участие в залаганията. Тя даде на Тим двайсет марки със стотици излишни предупреждения и добави:

— Не залагай парите на Фортуна, Тим! В трамвая чух, че Фортуна нямала никакви шансове да спечели. Имала някаква конска болест ли, какво ли? Значи в никакъв случай за Фортуна!

Естествено, при това положение Тим нарочно заложи парите на Фортуна. С договора в шапката не можеше нищо да му се случи. Отгоре на това много държеше да докаже на мащехата, че повече от нея разбира тия неща.

Но когато излязоха на хиподрума, мащехата и Ервин не му обърнаха повече никакво внимание. Те прекалено много бяха опиянени от гледката и суетнята около тях: от фините дами и елегантните господа, от състезателните коне, които биваха развеждани за юздите пред зрителите, от нисичките жокеи с червени шапчици и от цялата шумяща и дърдореща навалица пред гишетата и оградата.

— Ти няма ли да гледаш? — запита го мащехата, когато Тим бе предал своя фиш.

Момчето поклати глава.

— На кой кон заложи? — запита го Ервин.

— На Фортуна! — отвърна Тим ненужно високо.

Мащехата избухна:

— Нафортуна? Абеналитиказах, че тоякон, тваго чух в трамвая…

Сигналният изстрел за старта на надбягването прекъсна глъчката. Зачу се конски тропот; зрителите почнаха да викат и да шумят, а мащехата и Ервин се втурнаха да си намерят място за един поглед към конете иззад всичките тия цилиндри, шапки и воали. Те застанаха недалеч от Тим, който седна на тревата, и Ервин от време на време му подвикваше нещо възбудено.

— Фортуна е трета! — крещеше той. И после: — Фортуна ги застига! — А накрая ликуващо и пискливо: — Фортуна води!

Но после Фортуна изглежда бе изчерпала силите си. Кобилата изостана назад, а Ервин закрещя: „Отидоха ни парите! Фортуна не може повече!“. Сега и мащехата обърна глава към Тим, а погледът й казваше: „Знаехсиаз! Акобешемапослушал!“.

Малко преди финиша Фортуна невероятно се засили. Ервин викаше като луд:

— Добре, Фортуна! Отлично, Фортуна! Давай, давай, давай!

Също и множеството крещеше все по-високо: „Фортуна, Фортуна!“.

После през публиката мина един-единствен заключителен вик и Тим разбра — Фортуна бе победила! А господин Лефует също бе победил.

Впрочем Тим затова бе и седнал настрана, с надеждата да срещне господин Лефует. Но изпод малкото карирани каскети, които видя, го гледаха непознати лица.

Лефует никакъв не се виждаше. (Въпреки това обаче — макар и вече не кариран — той се намираше на хиподрума. Няколко пъти той огледа отдалече с присвити очи лицето на Тим.)

Ервин дотича запъхтян:

— Спечелихме! Дай фиша, Тим!

Но Тим задържа фиша в ръката си и почака, докато хората пред гишето се разотидоха. Чак тогава отиде да си вземе печалбата — чисти две хиляди марки!

— Спечелихме доста пари — каза той и подаде парите на мащехата. — Трябва да са две хиляди марки.

— Преброи ли ги, Тим? Мислиш ли, че не са те излъгали?

— Сигурно са толкова — възрази момчето.

— Дрън-дрън! Ягидайтука, дагипреброя!

Тя почти изтръгна парите от ръката на момчето, преброи банкнотите, сбърка, пак ги преброи и каза накрая:

— Точно са! Две хиляди марки!

И тогава изведнъж всички се смълчаха. Мащехата бе се втренчила в пачката банкноти в ръката си, Ервин стърчеше до нея с отворена уста, а Тим си беше със своята обикновена сериозна физиономия.

Най-после мащехата наруши мълчанието:

— Квошаправим сега с всичкитетия пари?

— Не знам — каза Тим. — Те са твои.

Тогава мащехата изведнъж се разплака. Не се знаеше — от радост ли, от изненада ли, от затрогване, или от всичко това заедно. Тя разцелува момчетата поред, обърса си очите с носна кърпичка и каза после:

— Елате, деца! Това трябва да се отпразнува!

И ето че Тим отново седеше под кестена в градината на ресторанта, където бе седял с баща си, с мошениците, а накрая и с карирания господин.

Мащехата бе станала весела и бъбрива:

— Тъазсизнаех, че Тим сиима съвсемспециални причини да заложи нафортуна! Голямгявол симити!

И тя го ощипа по ушенцето. После поръча сладкиши и лимонада. Но не медени пасти.

Ервин приказваше за електрически детски железници и кафяви обуща с гумени подметки. Само Тим седеше мълчалив като риба край тях — едно момче, което не можеше повече да се смее.

Седма колаБедният богаташ

Отсега нататък Тим трябваше да ходи всяка неделя с мащехата си и Ервин на конните състезания. Това не му беше никак приятно. Понякога той се преструваше на болен. Друг път се измъкваше в неделя сутринта от къщи и се появяваше отново чак вечерта. Тогава мащехата и Ервин отиваха сами на състезанията. Но двамата нямаха късмет. В най-добрия случай печелеха по някоя и друга марка.

Затова те го принуждаваха да ходи все по-често с тях и да залага все по-големи суми. Скоро той бе вече познат на всички в хиподрума, като някое шарено куче, а късметът му стана пословичен. За щастливите печеливши казваха: „Той има късмет като Тим“.

Впрочем момчето нареждаше нещата така хитро, че веднъж да печели повече, друг път по-малко. Ако заложеше например на някой кон, на който бяха заложили вече много хора, тогава и печалбата не излизаше голяма. Заложеше ли обаче на неизвестен кон, на който почти никой не залагаше, тогава той спечелваше цели купища пари.

Мащехата, която отначало заяви, че всичките пари принадлежали на Тим и че тя само му ги съхранявала, скоро започна да говори за „нашите печалби“ и за „нашите пари“, и за „нашата банкова сметка“. Тим никога не получаваше от нея повече от мъничко джобни пари. И все пак момчето успя да спести от тях за един мраморен надгробен паметник. Тая сума той си сложи настрана. Бе я разменил срещу книжни пари и скри банкнотите в стенния часовник, в който случайно бе открил двойно дъно. То се отваряше, като се вдигнеше горната част на часовника.

Мащехата се главозамая от многото неочаквани пари. Скоро в малката уличка нейните врагове бяха толкова, колкото и хората, които живееха там. На своята стара приятелка, с която си пиеше кафето, тя каза направо в лицето, че била много лошо облечена и че не можела повече да се показва с нея на улицата. (Но явно никак не й идваше наум, че би могла да купи една рокля на своята много по-бедна приятелка.) Критикуваше пред всички сладкишите на госпожа Бебер и започна да купува много по-скъпи сладкиши от една сладкарница в центъра на града. (А че госпожа Бебер цели седмици наред й бе давала камари от сладкиши на вересия, това изглежда бе забравила.)

Ервин, комуто госпожа Талер даваше тайно допълнително джобни пари, играеше сега ролята на богаташко дете. Той носеше обуща със смешно дебели гьонови подметки, костюми с дълги панталони и много пъстри вратовръзки. Бе започнал тайно да пуши и се представяше за голям познавач на коне.

Тим, от когото произтичаше богатството, беше единственият, който тайно проклинаше това богатство. Той скиташе често с часове из покрайнините на големия град с надеждата да срещне господин Лефует. Надяваше се, че карираният господин ще му върне смеха, ако той се откажеше за в бъдеще от цялото богатство. Но господин Лефует никакъв не се виждаше.

Карираният господин обаче съвсем не бе изпуснал момчето от погледа си. Понякога например през квартала на Тим минаваше един автомобил с четири врати, на чиято задна седалка седеше някакъв мъж с кариран каскет. Щом откриеше някъде Тим, той заповядваше на шофьора си да спре и наблюдаваше момчето със загрижено, ако не дори с боязливо изражение на лицето си. Тоя господин се беше погрижил и за това — в жилището на малката уличка да се появи един рекламен календар, в който между разните рекламни стихчета за кафе, какао или масло бяха поместени мисли на прочути хора. На първата страница неслучайно можеше да се прочете:

За щастие на Тим мащехата изряза тоя лист, защото на гърба му бе отпечатано тълкуване на зодиите. (Тя беше родена в зодията на Скорпиона.)

Най-непоносимото за Тим с течение на времето стана враждебността на хората от уличката към него. Те тълкуваха винаги сериозното му личице като признак на високомерие и притворство и го поставяха в един кюп с Ервин и мащехата. А на тоя кюп беше написано с големи, тлъсти букви: „новобогаташки фукльовци!“.

Затова никой не бе по-радостен от Тим (доколкото той изобщо можеше още да се радва), когато мащехата напусна жилището и нае под наем цял етаж в една по-скъпа улица.

Мебелите, които не бяха купени след забогатяването им, мащехата подари на малкото хора в уличката, с които още разговаряше. Тя щеше да подари и стария стенен часовник, в който лежаха спестяванията на Тим, но за щастие момчето чу навреме за това и я помоли да му остави часовника за неговата стая в новото им жилище. Така настоятелно я молеше, че мащехата отстъпи, повече учудена, отколкото ядосана. Така биещата всеки час „каса“ се пренесе в първата собствена стая на Тим, в която момчето най-после можеше да остава само и да си готви домашните упражнения.

В новото жилище мащехата си нае прислужничка. Но никое момиче не издържаше дълго при нея. След Мария дойде Берта, след Берта — Клара, след Клара следваше Йохана и накрая дойде една стара жена, която се казваше Грит. Тя се задържа, защото не оставаше длъжна на мащехата и дръзко й отвръщаше, когато онази почнеше да й се кара.

Сред вечните кавги и сдобрявания на двете жени се изнизаха годините, докато накрая Тим навърши четиринайсет и трябваше да се залови за някакъв занаят.

Мащехата настояваше Тим да постъпи в някое бюро за залагания. Това си имаше специална причина. Точно на своя тринадесети рожден ден Тим заложи много пари на един кон, който само поради снизхождението на хиподрумното управление бе пуснат за едно последно надбягване, преди да бъде „пенсиониран“. Никой друг не заложи на този кон. И понеже Тим бе заложил на него, конят за голяма изненада на всички специалисти спечели надбягването. Момчето получи чисти трийсет хиляди марки печалба. И заяви на своята мащеха, че сега са вече достатъчно богати и той няма повече да залага. Нито сълзи, нито плесници можаха да разколебаят решението му. Той не отиде повече на хиподрума.

Ервин и мащехата опитаха още няколко пъти сами късмета си. Но когато накрая се оказа, че са заложили общо три хиляди марки, а са спечелили едва триста, и те се отказаха.

Сега мащехата се надяваше, че Тим отново ще се запали за конните надбягвания, ако постъпи като ученик в някое бюро за залагания. Тя бе водила дори преговори с най-богатия собственик на такива бюра. Но Тим упорстваше, заявявайки, че искал да стане моряк и не искал да има повече нищо общо с конското тото.

Един ден — от няколко дена Тим бе напуснал вече училище — мащехата отново заговори по своя досаден начин за бъдещата професия на момчето:

— Сега веченесидете, Тим. И снещовсепак трябвадасе захванеш. Вбюротоза залагания можедастанеш ствоитедарби ощеведнъжбогат човек, Тим. Таазсамо добрототиискам, момчетоми! Азнемисля засебеси, аз затебе мисля.

— Но аз няма да постъпя в никакво бюро за залагания. Искам моряк да стана! — отвърна Тим.

Мащехата най-напред се ядоса, после се разгневи, а накрая започна да плаче, като викаше, че той искал да я изостави, та на старини да нямала пари и да бъдела принудена да проси, че искал да направи нея и Ервин нещастни, а сам да станел богат човек и че изобщо той никога не бил държал за семейството си. Та той даже не можел повече да се смее!

Последните й думи засегнаха Тим по-тежко, отколкото мащехата предполагаше. Кръвта нахлу в главата му. Би предпочел веднага да избяга нанякъде. Но откакто загуби смеха си, бе придобил такава способност да се владее, че това беше направо тревожно за едно момче на неговата възраст. И сега той съумя да запази хладнокръвието си така, че мащехата не забеляза нищо друго, освен червенината на лицето му.

— Дай ми другата неделя пак толкова, както тогава, когато залагах последния път — каза той. — Може би ще спечеля много пари.

И преди още мащехата да бе дала съгласието си, Тим излезе от къщи, изтича към реката, седна на една отдалечена крайбрежна пейка и се опита да потисне вълнението си. Но сега това не му се удаде. Той се разплака. А понеже се мъчеше да не плаче, хълцането още по-дълбоко го разтърсваше, та накрая той се отдаде на отчаянието си. Така постепенно плачът и хлипането утихнаха и четиринадесетгодишното момче започна хладно и спокойно да разсъждава за бъдещето си.

Тим реши да заложи следващата неделя пак на някой кон, който е слаб и няма никакви изгледи да победи, та по този начин да спечели голяма сума. Парите щеше да получи мащехата и тогава той щеше просто да ги зареже — нея и Ервин — и да побегне накъдето му видят очите. Може би ще постъпи като юнга на някой кораб или пък някъде другаде. За пари нямаше да бере грижи. Навсякъде имаше лотарии и тото, и други начини за залагания. А богатства не му трябваха — той знаеше сега това, — те не му доставяха никаква радост. Беше продал своя смях срещу нещо, от което съвсем нямаше нужда.

Но на тая крайбрежна пейка момчето реши и нещо много по-важно: да си възвърне своя смях. Щеше да тръгне подир своя смях. Щеше да тръгне да търси господин Лефует и да го намери, където и да се е скрил по широкия свят.

Щеше да бъде хубаво, ако си имаше някого — дори някой случаен пиян каруцар или полулуд скитник — комуто да разкаже за своето решение. И най-тежките неща стават по-прости, по-малко болезнени, когато ги споделяме с друг човек. Но на Тим не бе позволено да говори с никого за своята беда. Той трябваше като мида да се затваря в себе си. Едно парче хартия, което лежеше сега в двойното дъно на стенния часовник, го превръщаше в най-самотното и най-тъжното момче под слънцето.

В това настроение той си спомни за баща си и спестените пари за мраморния надгробен камък. И реши още нещо: преди неговото бягство баща му трябваше да се сдобие с плоча на гроба си. Тим знаеше, че ще има трудности и разправии, но щеше да се наложи.

И успокоен, той стана от пейката. Имаше ясни планове, които трябваше да осъществи. А плановете му вдъхваха сили.

Осма колаПоследният неделен ден

Когато настъпи неделята — последната, която Тим прекарваше в родния си град — още на закуската можеше да се види колко се вълнуваше мащехата. Тя бе сварила особено силно кафе, което лакомо поглъщаше, а не ядеше почти нищо. Беше дала на Тим повече пари, отколкото той бе й поискал. Бе облякла най-скъпата си официална рокля и приготвила наметката си от лисичи кожи.

— Многосъмлюбопитнадалище спечелим — крякаше тя като гъска. — Знаешливеченакой конщезаложиш, Тим?

— Не — отвърна, вярно на истината, момчето.

— Амакак, че немислишливечезатова?

— Тим си знае работата — намеси се Ервин. Успехите в залаганията на неговия заварен брат го изпълваха колкото със завист, толкова и с респект.

След закуската тримата се отправиха с такси за хиподрума. Като стигнаха, мащехата веднага се запъти към гишетата за подаване на фишовете, но Тим каза, че му било нужно малко да се поогледа, да послуша какво се говори за различните коне. Мащехата и Ервин одобриха това и му позволиха самичък да се пошляе в навалицата, за да подслушва разговорите. На хиподрума го бяха почти забравили, защото не бе идвал вече цяла година. Но някои хора все пак го познаха и шепнешком го сочеха на другите. А някакъв мъж с къдрава кафява коса и остри воднистосини очи проявяваше особен интерес към момчето. Той го обикаляше, както куче обикаля около господаря си, наблюдаваше го колкото постоянно, толкова и незабележимо, а накрая застана до него, когато Тим изучаваше табелката с имената на конете.

— На Мусон изглежда никой не залага — подхвърли той подчертано небрежно и без да поглежда към момчето. — Ти ще залагаш ли?

— Да — отвърна Тим. — И тъкмо на Мусон.

Сега непознатият обърна глава:

— Това е много рисковано, момчето ми. Мусон няма никакви изгледи да победи.

— Ще видим! — рече Тим.

Надуваше го смях, но той не можеше да се смее. Само изгледа сериозно и малко тъжно непознатия, който започна сега да си прави шеги с намерението му да заложи на такъв безнадежден кон.

По пътя към гишето непознатият продължи да остроумничи. Правеше си шеги с дребните жокеи, а едновременно с това внимателно следеше лицето на момчето. Нито мускулче не трепваше по него.

Наблизо пред гишето той изведнъж се спря. Неволно се спря и Тим.

— Казвам се Крешимир — представи се непознатият. — Аз ти желая доброто, мойто момче. Знам, че на тоя хиподрум ти никога не си губил нито едно залагане. Това е много рядък случай и едновременно с това е много странно. Може ли да те запитам нещо?

Тим срещна воднистосините очи, които му напомняха за някого, но той не знаеше за кого. Каза:

— Заповядайте!

Тихо и без да изпуска момчето из очи, господин Крешимир го запита:

— Защо ти никога не се смееш? Не обичаш ли? Или пък… не можеш?

Кръвта нахлу в главата на Тим. Кой беше тоя мъж? Какво знаеше? Изведнъж му се стори, че тоя човек има очите на Лефует. Дали не беше преобразеният Лефует, който искаше да го изпита?

Момчето изглежда бе забавило отговора си прекалено дълго, защото господин Крешимир каза изведнъж:

— Твоето мълчание е достатъчно красноречиво. Може би ще мога да ти помогна някой път. Казвам се Крешимир. Не забравяй това. Довиждане.

И изчезна в навалицата. Обезпокоен, Тим отиде на гишето и заложи всичките си пари на Мусон. След срещата с господин Крешимир решението му да напусне най-късно утре града бе станало още по-твърдо.

Мащехата и Ервин го откриха при гишето. Очевидно бяха го чакали тук. Този път Тим не издаде на кой кон бе заложил. Но за пръв път отиде да гледа заедно с тях надбягването.

Мусон се оказа един необикновено буен млад жребец, който щеше да се надбягва сега за трети път. Общото мнение бе, че конят е допуснат прекалено рано до надбягванията. Досега бе постигал само средните места в класирането. Вярно че единия път в началото на състезанието той бе полетял като стрела най-отпред, но скоро бе изостанал и както обикновено бе пристигнал до целта заедно с групата коне със средни възможности.

Всичко това Тим научи от разговора на двамата мъже, които стояха до него. За пръв път той бе в напрежение, очаквайки резултата. Боеше се, че след срещата с Крешимир договорът му с карирания господин Лефует можеше да е станал невалиден. Резултатът от това надбягване щеше да покаже дали опасенията му имаха основание.

Сигналният пистолет изгърмя. Когато конете се бяха вече развихрили Мусон достигна до четвъртото място, което държеше, общо взето, постоянно. Двамата мъже до Тим разговаряха за коня, който беше най-отпред. Но после разговорът им премина към Мусон. В надигащия се шум на публиката Тим можа да улови от разговора им само: „много е научил… пести си резервите… ще се развие…“.

Изгледи за победа Мусон като че ли нямаше. Той държеше четвъртото място, но конете пред него увеличаваха разстоянието и го оставяха все по-далеч зад себе си. Ервин и мащехата настояваха Тим да им каже на кой кон е заложил, но момчето бе станало несигурно. Очите му следяха уплашено надбягването. Мусон сега едва забележимо се придвижваше напред. Но до финиша оставаше още съвсем малко.

И тогава изведнъж челният кон стъпи накриво, олюля се. Двата коня, които бягаха близко зад него, се подплашиха и се отклониха леко настрани. В този миг Мусон префуча по права линия край тях и с един блестящ заключителен спринт премина като безспорен победител през финиша.

Виковете на публиката изразяваха повече разочарование, отколкото възторг. Тим чу край себе си:

— Това беше най-идиотското надбягване, което съм гледал!

На голямата табела за резултатите името „Мусон“ се появи най-отгоре. Тим въздъхна облекчено. Как му се искаше сега да се засмее. Но вместо това той извади мълчаливо отрязъка от фиша, подаде го на мащехата и рече:

— Спечелихме. Ако обичаш, иди ти да вземеш парите.

Госпожа Талер, съпроводена от Ервин, се втурна към гишетата. Без да ги дочака, Тим се качи на трамвая, отиде вкъщи, извади от часовника договора и спестените пари, скри едното под хастара на шапката си, а другото във вътрешния джоб на палтото и тъкмо щеше да напусне къщата, когато чу да пристигат мащехата и Ервин. Скри се бързо зад завесата на малкия килер с метлите. Мащехата викаше името му, но той не се издаде.

— Къдемождасеезапиляло туймомче? Напоследъкетакъв странен.

Гласовете се загубиха във вътрешността на апартамента. Тим чу още Ервин да пита: „Сега много ли сме богати“. А острият глас на мащехата каза нещо като: „… и четиридесетхиляди!“.

„Е — помисли си Тим хладно и спокойно. — Тогава двамата нямат повече нужда от мене.“

Той напусна килерчето, отвори и затвори външната врата толкова тихо, колкото бе възможно, промъкна се долу под прозорците, покрай стената до отсрещния парк и хукна колкото му държаха краката към гробището, в източния край на града.

Чак когато дебелият мустакат пазач на гробището го спря на входа и го запита за номера на гроба, на Тим му стана ясно, че сигурно е попаднал на погрешен адрес с искането си за мраморен надгробен камък. Все пак той реши да направи опит. Запита:

— Мога ли да поръчам при вас един мраморен надгробен паметник?

— Мраморът не е разрешен при нас. Разрешено е само от пясъчник — измърмориха големите мустаци. — Освен това каменарят не работи в неделя.

Изведнъж на Тим му хрумна нещо много дръзко:

— Искате ли да се хванем на бас, че моят баща има паметник от мрамор? На него пише със златни букви: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави“.

— Ще загубиш баса още преди да си го сключил, момко.

— Въпреки това се обзалагам. По на един шоколад. — Тим бе зърнал един шоколад върху прозоречната дъска на портиерската будка.

— Че имаш ли пари за цял шоколад?

Тим измъкна своите банкноти от палтото си, показа ги:

— Ще се обзаложим ли сега?

— Най-идиотският бас, който съм сключвал някога — измърмори пазачът на гробището. — Е хайде, от мен да мине!

Те подкрепиха баса с един удар на палците си и тръгнаха през огромното, приличащо на парк гробище към гроба на господин Талер.

И още отдалече видяха трима мъже в работни дрехи край гроба. Дебелият пазач ускори крачките си.

— Ама това е… — пръхтеше той като морж и вече почти тичаше.

На гроба тъкмо бе поставен един нов-новеничък паметник. От мрамор. Върху него със златни букви стояха името на бащата и двете дати — рождената и тази на смъртта му. А под тях пишеше: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави“.

Работниците ни най-малко не обърнаха внимание на крясъците на пазача. Те му показаха няколко документа, които доказваха, че този паметник е поставен напълно законно. Имаше дори специално разрешително паметникът да бъде от мрамор. Пазачът тъкмо бил малко задрямал, когато дошли мъжете, та те решили да не го будят.

— Впрочем — добави единият от тримата — разноските щели да бъдат платени от някой си Тим Талер.

— Точно така — каза Тим. — Ето ви парите!

Той ги извади за втори път и ги наброи в ръката на единия от работниците. Останаха му само петдесет пфенига1.

Гробищният пазач се повлече ръмжейки към будката си. Работниците прибраха инструментите, чукнаха козирките на шапките си за сбогом и също си отидоха.

Тим остана със своите петдесет пфенига и с един странен договор самичък пред гроба на баща си. И разказа на един мъртъв всичко, което много му се искаше да разкаже на някой жив човек.

Накрая той замълча, огледа още веднъж надгробния паметник, който много му се хареса, и каза:

— Ще дойда пак, когато ще мога да се смея. До скоро… — Но се стъписа и добави: — Дано да е до скоро!

При портиерската будка той получи шоколада от ядосания пазач и с последните пари си купи билет за трамвая. Накъде щеше да пътува, още не знаеше. Знаеше само, че сега ще тръгне да търси карирания господин, за да си възвърне продадения смях. (А не знаеше, че зад единия ъгъл на гробищния дувар някакъв кариран господин плащаше за втори път на тримата работници, понеже те бяха набожни хора и държаха да им се плати двойно тая греховна неделна работа.)

Девета колаГосподин Рикерт

Трамваят беше почти празен. Освен Тим вътре седеше един възрастен, пълничък господин с ведро топчесто лице. Той запита момчето за къде пътува.

— За гарата — отвърна Тим.

— Тогава трябваше да си вземеш билет с прекачване. Тоя трамвай не пътува за гарата. Сигурен съм, защото и аз отивам на гарата.

Тим, който държеше шапката на коленете си, усети по пръстите си шумоленето на договора. Изведнъж му хрумна да почне да сключва най-всевъзможни и безсмислени облози. Ако загубеше някой от тях, може би би си възвърнал по този начин смеха. И той каза:

— Аз се обзалагам с вас, драги господине, че тоя трамвай пътува тъкмо за гарата.

Господинът се изсмя и отвърна също като дебелия пазач на гробището:

— Тоя бас ще го загубиш, преди да се обзаложим! Защото ние седим в деветката, а тя никога не е пътувала за гарата.

— Въпреки това аз се обзалагам с вас — рече Тим с такъв уверен глас, че господинът се смути:

— Ти изглежда си много сигурен в тая работа, момче. На какво искаш да се басираш?

— На един билет до Хамбург — отвърна Тим бързо. И сам се изненада на собственото си хрумване. (А все пак то не беше случайно — та нали отдавна му се искаше да пътува по море!)

— В Хамбург ли искаш да идеш? — Приветливото топчесто лице се набръчка от веселите бръчици на една усмивка: — Няма нужда да се хващаш на басове, момчето ми. Аз също пътувам за Хамбург и съм наел цяло купе, а господинът, който щеше да ме придружи, е възпрепятстван. Така че ти би могъл да ми правиш компания.

— Въпреки това ви предлагам да се обзаложим — рече сериозно Тим.

— Добре. Но пак те предупреждавам: ще загубиш. Как се казваш?

— Тим Талер.

— Хубаво име. Звучи като много пари2. Пък аз се казвам Рикерт.

Двамата си подадоха ръка. По този начин се представиха един на друг и едновременно с това се обзаложиха.

Когато кондукторът мина през вагона, господин Рикерт го запита:

— Пътувате ли за гарата?

Тъкмо кондукторът отвори уста да отговори и трамваят спря така внезапно, че Тим бе тласнат от инерцията към господин Рикерт. Кондукторът изтича напред към ватманската платформа. Там бе се качил някакъв трамваен служител с дебел сребърен акселбант. Двамата размениха няколко разпалени приказки. После кондукторът се върна и каза на Рикерт:

— Господине, сега по изключение ще минем през гарата, защото по нашата линия има повреда в жиците. Но иначе деветката не пътува в тази посока.

Той чукна с пръст по козирката на фуражката си за поздрав и отново отиде напред.

— Дявол да го вземе, това се казва бързо спечелен бас, Тим Талер! — засмя се господин Рикерт. — Но ти знаеше, че се е скъсала жицата, нали?

Тим тъжно поклати глава. Предпочиташе да бе загубил баса. Все пак сега поне му стана ясно, че господин Лефует разполагаше с възможности, които биха могли да бъдат наречени най-малкото необикновени.

На гарата господин Рикерт го запита къде е багажът му.

— Всичко, каквото ми трябва, си е у мен — отвърна неопределено и малко по детински Тим. — А паспортът ми е в джоба.

Наистина си имаше паспорт. Когато навърши четиринадесет години, Тим се наложи пред мащехата да му извади отделен паспорт. Бе се позовал на това, че може би ще е необходимо да го показва на гишетата на хиподрума. И този довод се оказа достатъчен.

Господин Рикерт бе наел едно купе първа класа. На вратата имаше картонче с неговото име: Кристиян Рикерт — директор на параходно предприятие. Но отдолу стоеше още едно име. И когато Тим го прочете, пребледня. Бе прочел: Барон Луи Лефует.

Като седнаха в купето, господин Рикерт го запита:

— Лошо ли ти е, Тим? Защо пребледня?

— Случва ми се понякога — отвърна Тим и това отговаряше мъничко на истината. Защото кой на този свят не пребледнява понякога?

Влакът пътуваше известно време край брега на голямата река Елба. Господин Рикерт съзерцаваше реката и бреговете й с явно удоволствие. А Тим нищо не видя от нея.

Приветливите очи на Рикерт изучаваха от време на време крадешком момчето, но отново се връщаха към речния пейзаж.

Господин Рикерт беше загрижен за момчето и по едно време се опита да го ободри, като му заразказва смешни истории от разни морски пътешествия. Но скоро забеляза, че момчето беше разсеяно и не го слушаше.

Чак когато господин Рикерт отвори дума за барон Лефует, чието място заемаше сега Тим, момчето се заслуша внимателно, стана и по-разговорчиво.

— Баронът сигурно е много богат? — запита Тим.

— Невъобразимо богат! Той има предприятия във всички краища на света. Хамбургското параходно дружество, което аз ръководя, също е негово.

— В Хамбург ли живее баронът?

Господин Рикерт направи с ръцете си едно неопределено движение, което означаваше нещо като: кой го знае!

— Баронът живее навсякъде и никъде — обясни после той. — Днес е в Хамбург, утре в Рио де Жанейро, а вдругиден може би в Хонконг. Главното му седалище, доколкото знам, е някакъв замък в Месопотамия.

— Вие сигурно добре го познавате?

— Никой не го познава добре, Тим. Той се променя като хамелеон. Дълги години имаше, за да ти дам само един пример, такива стиснати устни и пронизващи очи, за които можех да се закълна, че са воднистосини. А вчера като го видях, той имаше топли, кафяви очи. И не носеше както други път на улицата очила за слънце. Но най-странното е, че тоя човек, когото по-рано никога не бях чувал да се смее, вчера се смееше като малко момченце. И нито веднъж не си стисна устните, както правеше обикновено.

Тим бързо се извърна към прозореца. Неволно бе стиснал устните си една върху друга.

Господин Рикерт усети, че нещо в неговия разказ хем караше момчето да слуша внимателно, хем го и разстройваше. Та смени темата на разговора:

— Ти всъщност какво ще правиш в Хамбург?

— Искам да стана помощник-сервитьор на някой параход.

Отново Тим се учуди на внезапното си решение. Но то също не беше необяснимо, защото нали трябваше да се започне все пак с нещо, когато искаш да пътуваш по море.

Топчестото лице насреща му засия от благодетелска гордост.

— Тим, ти си направо късметлия — рече господин Рикерт почти тържествено. — Поискаш да идеш на гарата, един трамвай тръгва специално заради тебе нататък. А щом си пожелаеш някаква служба, като от небето пада при тебе точно тоя човек, който може да ти я намери!

— Можете ли да ме настаните като помощник-сервитьор?

— Сервитьорите на корабите се казват стюарди — поправи го директорът на параходното дружество. — А ти ще трябва навярно да започнеш като прислужник в каюткомпанията. Важното в момента е само едно: дали са съгласни родителите ти.

Тим размисли и каза:

— Аз нямам повече родители.

За мащехата премълча, защото знаеше, че тя никога нямаше да му разреши да пътува по море. А иначе той вече изобщо не мислеше за всичко онова, което остана зад него.

Много по-усилено мислеше той за нещо друго: беше ли срещата с господин Рикерт наистина една щастлива случайност или и тук се бе намесила ръката на карирания господин, както при надгробния паметник и случката с трамвая?

Заедно със своя смях Тим бе загубил и нещо друго: безгрижието и доверчивостта си към света и към хората. А това беше лошо.

Господин Рикерт бе му задал някакъв въпрос и момчето трябваше да се съсредоточи, за да може изобщо да разбере смисъла на думите — така буйно кръжаха мислите в главата му.

— Запитах те дали да се грижа мъничко за теб — повтори господин Рикерт. — Или може би не ти се харесва муцуната ми?

Тим издума бързо:

— О, напротив! Много дори! — и го каза сериозно.

Изведнъж бе почувствал със сигурност, че този човек, макар и служител на карирания господин, съвсем не беше негов съдружник — съдружник на оня, който в представите на Тим тепърва трябваше да се превърне в богатия барон Лефует. Тим отново бе станал едно доверчиво дете, едно съвсем обикновено момче на четиринайсет години.

— Какво става всъщност с тебе? — запита го сега господин Рикерт направо. — Та ти днеска нито веднъж не се засмя, макар да имаше предостатъчно причини за това. Да не ти се е случило нещо лошо?

Тим гореше от желание да се хвърли на врата на господин Рикерт, както правеха това хората по театралните сцени. Само че при него това не беше театър, а страшното, диво желание да има някакъв човек, комуто да може да разкаже всичко.

Беше му толкова трудно да потисне това си желание, че сълзите се изтърколиха от очите му като кръгли лъскави топченца. Господин Рикерт седна до него и каза съвсем сухо и съвсем така между другото:

— Ела, недей плака! Разкажи ми какво се е случило!

— Не мога! — изкрещя Тим. После се облегна съвсем простодушно на господин Рикерт и пусна на воля струйките от очите си. Цялото му тяло се тресеше от плача.

Дребничкият, пълничък директор на параходно дружество взе ръката на момчето в своята и я държа дотогава, докато момчето заспа от изтощение.

Десета колаКукленият театър

Корабът, на който Тим постъпи като помощник стюард, се казваше „Делфин“; беше пътническо товарен параход, движещ се по линията Хамбург-Генуа.

До отпътуването на парахода Тим имаше още три дена на разположение. Той живееше в къщата на господин Рикерт, а тази къща приличаше по-скоро на вила.

Тя се издигаше в богаташкия квартал край Елбското шосе, беше бяла като облаче по лятното небе, имаше на предната си фасада кръгъл балкон, поддържан от три колони, а под балкона — малко парадно стълбище, което охраняваха отляво и дясно два добродушни каменни лъва.

Тим гледаше угнетено тая весела, светла къща. По-рано, когато още беше смеещото се момче от крайния квартал, тя сигурно би му се сторила като красив сън, като къщата на някой щастлив принц от приказките. Но онзи, който е продал своя смях, не може да бъде щастлив. Сериозен и тъжен влизаше Тим между двата кротки лъва във вилата.

Господин Рикерт живееше заедно с майка си, една пълничка стара дама, с бели къдрици, с момичешко гласче, която се смееше на всичко като дете.

— Що си все така тъжен, момче — каза тя на Тим. — Това никак не е хубаво на твоите годинки. Животът за тебе и без това ще стане по-късно достатъчно сериозен, нали, Крюшан?

Нейният син, директорът на параходното дружество, кимна, после отведе майка си настрани. Той й обясни, че на момчето сигурно му се е случило нещо много страшно, и я помоли да се държи с него внимателно и деликатно.

За старата дама беше много трудно да разбере какво имаше предвид нейният син. Отрасла във веселата, богатска къща на родителите си, по-късно тя бе се омъжила също така богато и весело и сега старееше пак така безгрижно и с много пари. Тя познаваше малките улички на големия град само от трогателните разкази, при които обичаше да си поплаква, а кавгите, завистта и подлостите тя просто не виждаше, защото не искаше да вижда такова нещо. През целия си живот тя си беше останала дете и приличаше на един небесносин минзухар, който не преставаше да цъфти.

— Знаеш ли какво, Крюшан — каза тя след разговора със сина си. — Аз ще изляза малко на разходка с момчето. Ще видиш, ще го накарам да се засмее.

— Бъди внимателна, майко — предупреди я господин Рикерт и старата дама му обеща.

За Тим разходките с нея станаха особено мъчителни, защото той страшно бе обикнал това мило дете на осемдесет години. Когато нейната малка мека ръка хващаше неговата, много му се искаше да й намигне и да се засмее. Сигурно би почнал дори да я дразни като някоя своя по-голяма сестра, защото и това би й отивало. Но неговият смях беше далеч-далеч от него. Някъде по земното кълбо се разхождаше с неговия смях един богат странен барон. Тим знаеше, че е продал най-доброто, което някога изобщо бе притежавал.

Във вторник на старата госпожа Рикерт й хрумна нещо много интересно. Тя прочете във вестника, че някакъв куклен театър представя приказката „Лепнещият лебед“. Беше приказката за принцесата, която не можела да се смее. Госпожа Рикерт я помнеше много добре. И реши да посети това представление заедно с момчето, което не можеше да се смее.

Тя намираше идеята си чудесна, но никому не разказа за нея. Само през цялата сутрин се смееше в себе си и чак следобед покани двамата мъже за представлението — господин Рикерт и Тим. А и двамата не можеха да откажат нищо на старата жена.

Кукленият театър не беше далеч. Намираше се в Йовелгьоне, откъснато малко предградие на Хамбург, което се простираше край реката Елба в подножието на крайбрежните възвишения и представляваше всъщност само една дълга редица от малки, чисти къщички и градини. Тук, в задната стая на една гостилница, бе направен кукленият театър.

Малката зала беше пълна с деца. Само неколцина майки или бащи седяха сред тях.

Госпожа Рикерт откри веднага три свободни места на втория ред и като се смееше и жестикулираше, си запробива път нататък. Синът й и Тим я последваха. Едва бяха седнали, когато в залата стана тъмно, и малката червена завеса на театърчето се разтвори.

Пиесата започна с римувания диалог между един цар и някакъв скитник. Двамата се срещат през нощта, в полето, под пълната луна. Лицето на царя беше бледо и сериозно. Лицето на скитника дори на лунната светлина имаше свежи, червени бузи и уста, която сякаш непрекъснато се усмихваше. Ето техния диалог, с който започваше историята:

Завесата се затвори и в залата стана почти тъмно. През черните пердета на прозорците проникваше твърде малко светлина. Децата, повечето от които не бяха разбрали краткия пролог, се побутваха и си шепнеха и чакаха с нетърпение да започне най-после истинската пиеса.

Отпред във втората редица седяха безмълвни трима души и си мислеха за съвсем различни неща. Старата госпожа Рикерт се ядосваше, че е на едно и също мнение с тоя скитник, защото нямаше добро мнение за скитниците. (Макар да раздаваше доста пари на просяците.) Предпочиташе правият да е в случая царят, понеже беше така сериозен и хубав.

Господин Рикерт, който седеше от дясната й страна, се опитваше да разгледа лицето на Тим. Но само един тънък лъч светлина падаше върху челото на момчето, което беше бледо като лицето на царя. Господин Рикерт се боеше, че хрумването на майка му да посетят кукления театър, не е твърде сполучливо. Предишния ден той бе видял Тим да плаче.

Тим си мислеше за едно: дано никой не го заговори сега. Нещо го душеше за гърлото и той едва си поемаше дъх. И непрекъснато като рефрен се въртеше в паметта му последният куплет на пролога: „Човек се различава чрез своя смях от звяра. Човека ще познаем, когато съумее дори в беди големи навреме да се смее… да се смее… да се смее…“.

После завесата отново се разтвори и една много бледа, много сериозна принцеса, която гледаше от прозореца на своя дворец, привлече погледа, а постепенно и мислите на Тим.

В дворцовата градина под прозореца се появи височайшият баща на принцесата. Щом дъщеря му го забеляза, тя се отдръпна бързо и безшумно от прозореца.

Негово Величество кралят се отпусна на перваза на един фонтан и заизплаква пред водата и цветята своята мъка: че какви ли не средства бе употребил и какви ли не шегаджии и комедианти бе наемал, за да накарат дъщеря му да се разсмее, но за съжаление без успех.

С тежка въздишка кралят се вдигна от мястото си, а децата в залата бяха притихнали като подплашени мишлета.

Негово Величество се заразхожда напред-назад из дворцовата градина, заокайва себе си и дъщеря си, после изведнъж се спря и драматично извика:

— Ах, ако някой можеше да я накара да се засмее! Веднага ще му дам принцесата за жена заедно с половината от кралството си.

В този миг в дворцовата градина пристигна скитникът заедно със сериозния цар. Той беше чул отчаяния вик на височайшия баща и рече без заобикалки:

— Ваше Величество, държа на думата ви! Ако накарам принцесата да се засмее, ще ми я дадете за жена. Половината царство може да си запазите, защото този владетел, който ме придружава, ще ми даде цялото свое царство.

Кралят погледна учудено двамата странници, които случайно бяха чули думите му. Бледият непознат цар му се хареса повече, отколкото червенобузестия здравеняк скитник. (Кралете си имат в тия работи собствен вкус.) Но въпреки това той не можеше да се отрече от кралската си дума и рече:

— Ако успееш, чужденецо, да накараш принцесата да се смее, ще бъдеш принц и неин съпруг.

Това беше достатъчно за скитника. Той припна нанякъде и остави двамата владетели сами.

След това завесата се затвори. Настъпи кратка пауза. Напрежението сред малките зрители нарасна: щеше ли да се засмее принцесата?

Тим Талер тайно се надяваше, че тя ще си остане сериозна. В кратката си поява досега тя му бе станала сякаш истинска сестра, с която ръка за ръка би могъл да се противопостави на тоя смеещ се свят. Но Тим прекалено добре знаеше как завършват повечето приказки. И потиснат очакваше оня миг, когато принцесата щеше да се засмее.

За съжаление не му се наложи дълго да чака. Когато завесата се вдигна, принцесата стоеше отново облегната на прозореца, а двамата крале седяха на перваза на фонтана. Зад сцената се чуваха песни и смехове и изведнъж в дворцовата градина влезе скитникът. Той водеше подире си на златна верижка един лебед. Някакъв дебел мъж държеше дясната си ръка на едно от опашните пера на лебеда, сякаш тя бе залепена за него. С лявата си ръка теглеше подире си тънко мъжленце, което пък теглеше стара баба, а бабата — едно момче, момчето — едно момиче, а момичето пък — едно куче. И всички изглеждаха като приковани в тая верига от някаква магьосническа сила. При това те подскачаха и рипаха, сякаш подхвърляни от невидими пружини, нагоре-надолу, насам и натам. И се смееха така, че цялата дворцова градина кънтеше.

Принцесата се наведе сега още повече от прозореца, за да може по-добре да гледа. Очите й станаха големи-големи, но тя си остана сериозна.

„Не се засмивай, мъничка сестрице! — молеше я тайно Тим. — Нека двамата с теб си останем сериозни, дори когато целият свят се смее.“

Но молбата на Тим бе напразна. Тъжният чужд цар прояви непредпазливостта да погали кучето в края на шествието и ръката му изведнъж се залепи неоткъсваемо за опашката на животното. Той се уплаши, потърси опора, сграбчи със свободната си ръка десницата на краля — бащата на принцесата. Сега и двамата царе се оказаха залепени здраво към веригата, като завършек на странното шествие. Те се задърпаха ужасени, но не им се удаде да се изтръгнат от тая непонятна магия. Трябваше да се примирят със своето необичайно положение, а постепенно сякаш почна да им става дори весело от него.

Краката им се размърдаха несръчно в такт с общия танц, устните им се разкривиха, после двамата започнаха да подскачат като идиоти и неудържимо да се смеят.

В този миг от прозореца се изсипа със звън веселият смях на принцесата. Разнесе се музика. Всичко танцуваше, подскачаше и се смееше. Децата в залата също се смееха и тропаха с крака от удоволствие.

Бедният Тим стърчеше като камък в това море от смях. До него старата госпожа Рикерт се смееше така силно, че трябваше да захлупи лицето си в шепи и да се наведе напред, за да скрие сълзите, които се затъркаляха по бузите й.

В този миг Тим откри колко сходни са външните прояви на смеха и плача. И той направи нещо ужасяващо: също закри лицето си в шепи, наведе се също напред и се престори, че се тресе от смях.

А всъщност Тим плачеше. И шепнеше през сълзите си: „Сестрице принцесо, защо се засмя? Защо, защо се засмя?“.

Когато завесата падна и светлината огря залата, старата госпожа Рикерт извади от чантата си една дантелена кърпичка, попи с нея сълзите от очите си и я подаде после на момчето с думите:

— Вземи, Тим, да си избършеш и ти очите! Знаех си аз, че при такова едно представление ще се засмееш! — и тя победоносно изгледа своя син.

— Да, майко — рече учтиво господин Рикерт. — Твоята идея наистина се оказа добра! — Но лицето му беше тъжно, когато каза това. Той знаеше, че момчето от добросърдечие и отчаяние бе заблудило старата жена. А Тим видя, че господин Рикерт бе прозрял неговото отчаяно хитруване.

За пръв път след оня съдбоносен ден на хиподрума у момчето се надигна един безсилен гняв срещу барон Лефует. То, както се казва, със зъби и с нокти се вкопчи в тая своя ярост, а решението му да си възвърне смеха стана по-твърдо откогато и да било — каквото и да му струваше това, той щеше да си го възвърне!