Тим Талер или продаденият смях

Двадесет и първа колаЗамъкът в Месопотамия

Тим седеше за втори път в малкия двумоторен самолет на акционерната компания „Барон Лефует“. Бяха излетели на разсъмване и момчето едва различаваше през прозореца морето от небето. Но изведнъж косо под себе си то съзря зад тъмната гърбица на един остров слънчевата топка. Сякаш из морето бе изскочило слънцето — толкова бързо бе се появило изведнъж.

— Летим на изток, срещу слънцето — обясни му Лефует. — В Атина ще има да почакат още, докато изгрее и за тях. Моята дворцова прислуга се моли на слънцето. Наричат го Еш шемс.

— Че нали вашата прислуга се молеше на дявола? — рече Тим.

— Е да, те почитат шейтана като господар на света, но не като господар на небето.

Тим без малко щеше да произнесе своето „аха“, но си спомни, че с това равнодушно възклицание вече бе разсърдвал сериозно барона. Затова не каза нищо и мълчаливо се загледа надолу към морето, чийто оловносив цвят необикновено бързо изсветляваше, докато се превърна в стъклено зелено. Тим не се боеше от летенето, но не му се и радваше. Дори не се учудваше. Който не може да се смее, той не може и да се учудва.

Баронът му обясни сега „положението на пазара за масло“, което бе за Тим абсолютно безразлично. Все пак успя да запомни, че компанията му била скарана с няколко големи фирми за млечни произведения и че някаква друга пък фирма продавала в Норвегия, Швеция, Дания, Германия и Холандия по-добро и по-евтино масло от Лефует. Поради тия причини се налагало сега да летят за Месопотамия, където баронът щял „да изясни положението“ и „да вземе мерки“.

Двама други господа също летели сега като тях за двореца. Единият, някой си мистър Пени, идел от Лондон, другият господин, Зенхор ван дер Толен от Лисабон.

Когато самолетът прелиташе вече над голите плата на Анадола, баронът все още говореше за сортове масла и цените им. При това употребяваше понятия като „търговски фронт“, „етапи на консумация“ и „нападателна рекламна кампания“, сякаш беше генерал, който се канеше да спечели някакво сражение.

За да каже и той нещичко, Тим вметна:

— У нас в къщи винаги е имало само маргарин11.

— Маргаринът не е никаква търговия, а за мазане на хляб съвсем не става — измърмори баронът.

— Ние и на хляба си го мажехме — поправи го Тим. — С него у нас се и готвеше, и печеше, и пържеше.

Баронът наостри уши:

— Значи за вас маргаринът е бил и масло, и мас, и олио, и сланина, така ли?

Тим кимна:

— Сигурен съм, че само на нашата уличка на ден се употребяваше най-малко петдесет килограма маргарин.

— Това е интересно — измърмори пак Лефует. — Извънредно интересно е, господин Талер! Обходен маньовър с маргарина и печелене терен на пазара за масло. Това е почти гениално! Но как да стане?

Баронът потъна в размисли; направо се беше свил в креслото си. А това за Тим бе добре дошло. Защото долу, в гънките на планината, той виждаше да се точат цели магарешки кервани, сякаш все в една и съща посока, навярно към някое селище, където беше пазарен ден. Пилотът бе свалил заради момчето самолета доста ниско, така че то можеше да разпознава твърде ясно магаретата и магаретарите. Но понеже виждаше лицата само като светли кръгове със или без мустаци, то изучаваше хората само по тяхното облекло, а то бе така необикновено за очите му, че тия хора му се сториха като някакви екзотични животни, които могат да се срещнат само в зоологическата градина. Разбира се, това беше доста глупаво, защото ако тия хора там долу бяха облечени и подстригани като хората от неговия роден град например, тогава и момчето не би открило в тях нищо необичайно, освен може би по-тъмния цвят на кожата. Но неправилното мнение за срещнати за пръв път народи и раси е все пак понятно при едно четиринадесетгодишно момче, което бива завлечено съвсем неподготвено в далечни страни. Впрочем от примера със Селек бей Тим много скоро щеше да се научи да не преценява прибързано новите си познати и чуждите народи.

Тоя Селек бей изскочи на коня си от една маслинена горичка, когато самолетът бе кацнал на едно високо равно плато и Тим пръв бе слязъл от него. Лефует го поздрави необикновено учтиво на арабски. А когато се покланяше, пошепна на момчето:

— Той е голям търговец и главатар на йезидите. Следвал е във вашия роден град. Ей сега ще заговори с нас на немски. Отнасяйте се към него почтително и му се поклонете дълбоко.

Селек бей се обърна към Тим, който не беше малко смутен. Брадатият старец носеше облекло, чиито отделни части момчето възприемаше постепенно. Най-напред някаква риза, после нещо като елек, палто, а над палтото връхна дреха, към това се прибавяше едно червено платно, навито около корема му, а накрая имаше и някаква рокля, каквато носят жените, и под нея се виждаха увити около глезените крачоли. Всичко това представляваше една великолепна смесица от цветове, сред която преобладаваше ръждивочервеното. Тъмното лице на Селек бей беше грубовато, но почти без бръчки. А под черните му вежди бяха разположени ясносини очи.

— Предполагам, млади господине, че вие сте прочутият наследник, за когото съобщиха вестниците — каза той на учудващо хубав немски език. — Приветствам ви и ви пожелавам божията благословия.

Старецът се поклони и Тим направи същото. А объркването му се засили, защото този главатар на легендарните почитатели на дявола му пожела сега божията благословия. Освен това в тоя човек, който в очите на момчето изглеждаше почти като фигура от паноптикум, навярно се криеше един много образован мъж. Привидното и действителното се отличаваха толкова едно от друго, колкото изкуственото цвете от живата роза. А това най-много объркваше Тим. Но момчето отдавна вече беше се научило да скрива чувствата си. И то отвърна учтиво:

— Много се радвам да се запозная с вас. Баронът ми разказва за вас много и ласкави неща. (Това не беше вярно, но Тим бе принуден напоследък често да чува подобни учтиви лъжи и вече им подражаваше.)

Един отворен кабриолет на четири колелета теглен от два коня ги откара до двореца. Селек бей яздеше отстрани, разговаряйки с барона на арабски.

Когато кабриолетът заобиколи маслинената горичка, на върха на едно меко възвишение пред тях се издигна замъкът.

Беше една чудовищна сграда, някаква тухлена приумица с калаени кулички и плюещи дъждовната вода драконови глави по краищата на улуците.

— Само не мислете, че аз съм строил тая грозотия! — обърна се баронът към Тим. — Купих го от една откачена английска лейди, защото харесвам това кътче на света. Само парка съм правил аз.

Тоя парк, който слизаше на тераси надолу по възвишението, беше създаден във френски стил. Подстриганите като конуси, кубове и топки дървета и храсти сякаш бяха садени с пергел и линия, така идеално прави бяха алеите, така стриктно очертани кръглите лехи. Пътищата бяха посипани с нещо като счукана керемида.

— Как ви се харесва паркът, господин Талер?

Тим, който намираше направо идиотско така да се подрязва природата, отвърна:

— Това е една добре решена задача по геометрия, бароне.

Лефует се засмя:

— Доста учтиво изразявате отрицателното си отношение, господин Талер. Трябва да ви кажа, че се развивате чудесно.

— Ако един толкова млад човек не казва искрено мнението си, той се развива лошо — намеси се Селек бей от своя кон. И го каза твърде високо, за да надвика тракането на колелетата.

Лефует му отговори нещо на арабски, и то, както се стори на Тим, доста остро.

Ездачът замълча. Само хвърли към момчето продължителен и замислен поглед. А малко след това той се сбогува и подкара в силен галоп коня си покрай хълма към една далечна планина.

Баронът се загледа подире му и рече:

— Умна глава, но ужасно морален! Прочел в чуждестранните вестници, че съм обявил гроба на овчаря Али за мой гроб и на бърза ръка съм се превърнал в близнака си. Той, разбира се, ще мълчи, но изисква като изкупление да построя за неговите вярващи един нов храм. Май че не ми остава друго.

— Ако можех, щях да се засмея на това — каза Тим сериозно.

Вместо него се засмя баронът. Той се смееше звънко и игриво и с едно мило изхълцване накрая. Но този път това не разстрои Тим. Момчето даже беше доволно, че занапред смехът му ще бъде винаги близко до него. Мислеше си, че ще съумее при сгодния случай бързо да посегне към него. И не забелязваше голямата си заблуда. Затова се подготвяше на първо време да придружава барона навсякъде.

Кабриолетът спря сега в подножието на стълбата, която отвеждаше от тераса на тераса чак горе до двореца. Отдолу тя изглеждаше огромна, сякаш нямаше край. Но най-странното при нея бяха кучетата — каменни кучета, които стояха отляво и дясно на всяко стъпало и втренчено зяпаха към долината. Трябва да имаше стотици кучета, от всички породи: пинчери, дакели, сетери, фокстериери, афганистански хрътки, шпаниели, боксери, мопсове и какви ли не. Те бяха направени от гледжосана, ярко оцветена керамика, така че по цялата стълба до двореца се точеше една пъстра кучешка върволица.

— Старата лейди беше любителка на кучета — обясни баронът и Тим рече:

— Вижда се.

Лефует тъкмо даваше наставления на кочияша да ги закара по серпантинения път вляво от стълбата чак горе до двореца, когато иззад един керамичен булдог някъде по средата на стълбата се появи някакъв мъж, който почна да им маха с ръка.

— Това е Зенхор ван дер Толен — рече Лефует. — Я да слезем и да се качим при него. Искам да го изненадам с моите планове за маргарина. Ще има да се чуди.

Слязоха и баронът почти се затича по стъпалата нагоре. Тим тръгна бавно подире му, като разглеждаше гледжосаните кучета. Не го интересуваха разговори за маргарин, защото не подозираше каква важна роля щеше да играе маргаринът в живота му.

Двадесет и втора колаЗенхор ван дер Толен

Вътрешната обстановка в двореца издаваше, че баронът, който така обичаше да посещава художествени изложби, наистина притежаваше вкус. Всички мебели и предмети чак до дръжките на вратите, пепелниците и подложките в банята бяха прости, красиви и навярно много скъпи. Стаята на Тим представляваше уютно полукръгло помещение в една от кулите. От прозореца можеше да се види целият парк и долината с маслиновата горичка. Малкото летище също се виждаше. То беше построено точно по правилата с очертана чрез лампи летателна писта, с няколко хангара за самолетите и една дълга плоска постройка за радистите, метеоролозите и останалия персонал.

Когато момчето се изправи пред прозореца, то видя на летището два самолета, а един трети тъкмо кацаше на пистата. Пъстро облечен ездач стоеше неподвижно пред бялата фасада на летищната сграда. Трябва да беше Селек бей. Изведнъж момчето чу някой да вика полугласно името му: „Господин Талер!“.

Тим напусна прозореца и отиде да отвори вратата. Там стоеше Зенхор ван дер Толен, с когото предния ден бе разменил само няколко думи на стълбата, защото баронът, почти без да си поеме дъх, непрекъснато дърдореше за маргарина.

— Може ли да поговоря с вас, без баронът да научи за това, господин Талер?

— Щом не желаете, няма да казвам нищо на барона. Но къде е той сега?

— Тръгна за летището да посрещне мистър Пени.

Междувременно Зенхор ван дер Толен бе влязъл в стаята и се бе настанил в един люлеещ се стол, изплетен от тръстика. Тим затвори вратата и седна на ъгловото канапе, което му позволяваше да гледа едновременно и в стаята, и през прозореца.

Ван дер Толен, това Тим забеляза още при първата им среща, не беше разговорлив мъж. То се виждаше и от устата му: една права черта, чиито краища едва забележимо се извиваха нагоре като затворена уста на акула.

— Идвам при вас, понеже наследственият договор още не е изготвен — започна португалецът с холандското име. — Става дума за контролния пакет акции на барона. Разбирате ли от акции?

— Не — отвърна момчето, загледано през прозореца. То тъкмо следеше кабриолета на барона, който отиваше към летището.

Зенхор ван дер Толен се залюля сега бавно напред-назад в стола люлка. Воднистосините му очи гледаха неспокойно през стъклата на очилата. Имаше студен, но не остър поглед.

— Значи с акциите работата стои така… — (Баронът бе се обърнал в кабриолета и бе махнал с ръка на Тим. Момчето му махна в отговор.) — Акциите представляват дял от вложения капитал, който… — (Сега ездачът край бялата сграда на летището се размърда. Селек бей се отправи срещу кабриолета на Лефует.) — Не, аз по-добре ще ви го обясня с едно сравнение. Но слушате ли ме всъщност?

— Да — отговори Тим и отклони поглед от прозореца.

— Значи, представете си, господин Талер, че е засадена една овощна градина. — (Кимване на момчето.) — Но понеже човекът, който иска да засади тая градина, няма достатъчно пари, за да купи всичките фиданки, той засажда само една част от градината. Другите фиданки са купени и засадени от други хора. Когато порастат дърветата и почнат да дават плод, всеки, който е засадил дръвчета, получава такава част от плодовете, която отговаря на неговата част от дърветата. И то всяка година отново изчислено.

Тим започна да смята на глас:

— Значи, ако от сто дървета аз съм засадил двайсет и общо бъдат набрани хиляда кила ябълки, аз ще получа двеста кила, нали?

— Не съвсем! — Зенхор ван дер Толен се усмихна едва забележимо. — Нали трябва да бъде платено на градинарите и работниците, а дръвчетата, които не са се прихванали, ще трябва да бъдат заменени. Но, струва ми се, вече разбрахте горе-долу какво са това акциите.

Тим кимна:

— Акциите са дърветата в градината, които аз съм засадил. Те са моят дял от градината и от плодовете.

— Отлично, господин Талер.

Зенхор ван дер Толен мълчаливо се полюля, а Тим отново погледна към прозореца. Кабриолетът вече се връщаше от летището. Селек бей яздеше както и предния ден край него. До Лефует седеше някакъв едър пълен господин с олисяло теме.

— Баронът вече се връща, Зенхор ван дер Толен.

— Тогава ще ви изложа набързо молбата си, господин Талер. Наследственият договор е така съставен, че новият барон…

— Защо новият барон? — прекъсна го Тим, но веднага забеляза по лицето на търговеца, че той нищо не знае за тайната на барона, та бързо добави: — Извинете, че ви прекъснах.

Макар Ван дер Толен да го гледаше с въпросително вдигнати вежди, очаквайки обяснение на странния въпрос, Тим не каза нищо повече. И той започна отначало:

— Наследственият договор е така хитро съставен, че новият барон винаги когато поиска може да оспори цялата ви собственост. Е, това си е негова и ваша работа. Тук мене ме интересуват само контролните акции.

Тим видя през прозореца кабриолета и ездача да спират в подножието на стълбата. Господата изглеждаха заети в оживен разговор. Момчето запита:

— Какви са тия контролни акции?

— В нашата акционерна компания, господин Талер, има няколко акции на стойност от около двайсет милиона португалски ескудоси. Който ги притежава, притежава и решителния глас в ръководния съвет. Той сам решава какво да се прави и никой друг.

— И аз ли наследявам контролните акции, Зенхор ван дер Толен?

— Една част, млади господине. Останалите принадлежат на Селек бей, на мистър Пени и на мен.

(Мистър Пени беше изглежда шишкото с лисината, който сега изкачваше бавно стълбата заедно с Лефует и Селек бей.)

— И вие искате да купите моите контролни акции?

— Това не бих могъл, защото баронът разполага с тях, докато сте непълнолетен. Но когато навършите двайсет и една година и влезете в пълна власт над наследството си, с удоволствие бих откупил вашите акции. Срещу тях мога да ви предложа още днес някоя от моите фирми на нашия тръст. Тази фирма ще си остане напълно ваша, дори и ако наследството бъде обявено по някаква причина за недействително.

Португалецът се изправи от стола люлка. Устата му отново се бе превърнала в затворена паст на акула. Беше говорил необичайно много за своя характер. Сега и Тим трябваше да каже нещо.

— Ще обмисля вашето предложение, Зенхор ван дер Толен.

— Непременно, млади господине! Имате три дни време.

С тия думи търговецът напусна стаята на момчето. Като погледна през прозореца, Тим видя стълбата празна.

Ето че сега в кулата на някакъв замък в Месопотамия седеше едно момче на име Тим Талер, четиринадесетгодишно, израснало в бедняшкия квартал на голям немски град, един юноша без усмивка, но по могъщество и богатство един бъдещ крал, ако изобщо държеше на тази корона.

Макар Тим съвсем да не знаеше още истинските размери на своето богатство, той бе научил вече, че цяла огромна търговска флота кръстосваше моретата под името на барона. Досещаше се още, че големите пазари на света — както този в Атина — ден след ден трупаха нови богатства в неговите каси. И той виждаше във въображението си една армия от директори, заместник-директори, чиновници, работници — стотици, хиляди, може би десетки хиляди, които изпълняваха това, което той заповядваше. Тази представа предизвикваше един особен, приятен гъдел в гърдите му.

Като си помислеше как някога трябваше да води смешни битки за местенце, където да си пише домашните, като си помислеше още колко дребен и незначителен бе станал в сравнение с него директорът на водноцентралата, на Тим му се струваше, намирайки се над тоя особен и все пак великолепен парк, че е като оня самотен баварски приказен крал, за когото така възторжено им говореше възрастната учителка в час по история. Тим се размечта как ще спре в една златна каляска, придружен от Селек бей на кон, пред сладкарското магазинче на госпожа Бебер и как всичките му някогашни съседи ще го зяпат с отворена уста. Така момчето забрави за известно време своя изгубен смях и се унесе в мечти за едно бляскаво царствено съществование.

А действителността изглеждаше другояче. Сега действителността се казваше „маргарин“ и щеше да му напомни достатъчно ясно за неговия загубен смях.

Двадесет и трета колаЗаседанието

В замъка имаше една облицована в дърво заседателна зала с дълга маса по средата, заобиколена от тежки кресла. Влезеш ли в нея, погледът ти веднага се спира на отсрещната стена, където виси някаква картина в широка златна рамка. Това е един прочут автопортрет на художника Рембранд, за който светът продължаваше да мисли, че се е загубил по време на войната или е бил унищожен.

Под самия портрет начело на масата седеше баронът. Вляво от него седяха Селек бой и Тим Талер, вдясно — мистър Пени и Зенхор ван дер Толен. Говореха — този път съвсем официално — за „положението на пазара за масло“. А заради Тим говореха на немски. (Макар мистър Пени да изпитваше затруднения с немския език.)

В началото на заседанието (защото разговор от тоя характер се нарича заседание, като че ли най-важното при тая работа е седенето), в началото на заседанието значи, мистър Пени бе запитал делово дали Тим Талер за в бъдеще ще взема участие във всички тайни съвещания. Селек бей се изказа „за“, останалите господа обаче бяха против. Момчето трябвало да вземе участие само в това заседание, първо, за да се запознае мъничко с работата на компанията, и второ, за да докладва за употребата на маргарин на неговата уличка.

Но най-напред се заговори за точиларите в Афганистан и това беше повече от странно. В течение на разговора Тим научи следното: Компанията „Барон Лефует“ подарила на населението в Афганистан около два милиона много евтини ножове и ножици. Разбира се, не от любов към хората, а за собствена изгода. Тези ножове и ножици стрували на компанията не повече от петдесет пфенига парчето. Наточването им обаче струвало двайсет пфенига и понеже това били лоши ножове и ножици, трябвало да бъдат наточвани поне два пъти в годината. Всички точилари в Афганистан обаче били служители на компанията. А някой си Рамадула, известен някога разбойник по пътищата, ги държал здраво в ръцете си. Той им доставял брусове и клиенти, а в замяна вземал толкова от приходите им, че можел половината от това, което те изкарвали, да предава на компанията на барона. Какво оставаше при това положение за точиларите, е лесно да си представим.

Сега предстоеше да се прави реклама в Афганистан и за точиларите. А в такава бедна страна като Афганистан това не можеше да стане чрез радио, чрез вестници или плакати. Защото много малко хора в Афганистан знаеха да четат, а радиоапарати почти нямаше. Затова бяха платили на улични певци, които се задължаваха да пеят песента за точиларя.

В тази песничка, която господата обсъждаха доста дълго, не се хвалеше изкуството или сръчността на точиларите, а се възпяваше тяхната бедност, та хората от съчувствие да им дават ножовете и ножиците си за точене. На немска песента имаше горе-долу тоя текст:

Последният куплет трябваше да покаже колко щастлив е точиларят, когато му донесат ножици и ножове:

А че бедните точилари даваха по-голямата част от печалбата си на Рамадула и че той пък от своя страна доставяше по-голямата част от тия пари тук, в тоя замък, това песничката премълчаваше.

Тим си спомни за стария човек с дебелата глухоняма дъщеря, който бе точил ножовете на тяхната уличка, и се запита дали и този старец не е бил принуден да поделя мизерната си печалба с някоя такава компания. И потръпна при мисълта за това мръсно кралство, което щеше да наследи. А Селек бей сякаш отгатна мислите на момчето:

— Младият господар изглежда не одобрява методите на компанията. Той изглежда е на мнение, че разбойникът Радула не е сменил занаята си, а само продължава да ограбва малко по-цивилизовано отпреди. Впрочем, господа, и аз съм на това мнение.

— Знаем вашето мнение — рече късо и сухо мистър Пени.

Но баронът допълни оживено:

— Ако в една измъчена от разбойници страна цивилизоваш разбойниците, Селек бей, вече си постигнал голям напредък. По-късно, когато страната благодарение и на нашата помощ се превърне в държава на реда и закона, тогава естествено и нашите методи на търговия ще станат напълно законни.

— Същото — възрази спокойно Селек бей — ми обяснихте и когато разговаряхме за нечовешки малките заплати в плантациите на оная известна южноамериканска страна. Сега тази страна с помощта на нашите пари има за президент някакъв крадец и убиец и положението й стана още по-лошо.

— Но туй президент уважава религия — подхвърли мистър Пени.

— Тогава предпочитам един човечен президент, който да не е вярващ — измърмори Селек бей.

Зенхор ван дер Толен за пръв път взе думата:

— Господа, та ние сме само обикновени търговци, които нямат нищо общо с политиката. Да се надяваме, че светът ще стане по-добър, та да можем да търгуваме като добри приятели. И да се върнем към най-важното — към маслото!

— По-скоро към маргарина! — поправи го смеейки се баронът и започна един дълъг доклад, който много приличаше на приказките му в самолета. Той не говореше като някой любезен търговец, а като военачалник, решил да смаже своя враг — другите търговци на масло.

Тим го слушаше с половин ухо. Главата му бучеше от неприятни мисли. Той се питаше защо изобщо трябва да се търгува в Афганистан или Южна Америка, щом това се постига само по такъв грозен начин. И вече не си пожелаваше кралството на барона. Обхвана го страх от сделките и търговията. Дори сладкарското дюкянче на дебелата госпожа Бебер му се стори сега не съвсем чиста работа.

Но момчето, както се казва, трябваше още известно време да вие заедно с вълците. Защото за щастие си спомни своята важна, собствена сделка — сделката с неговия смях.

Баронът подкани Тим да повтори всичко, което бе разказал за употребата на маргарина на неговата бедняшка уличка. След разказа на момчето в съвещателната зала се възцари мълчание.

— Ния верно мого фнимание обръщали на маргарин — промърмори мистър Пени.

— А при това нашето предприятие се разрасна толкова именно чрез търговията с дреболиите, от които имат нужда бедните хора — допълни Зенхор ван дер Толен. — Непростимо сме занемарили пазара на маргарина! Би трябвало някак по съвсем нов начин да бъде организиран.

Тим, който беше се поуспокоил, каза сега:

— Винаги съм се ядосвал на това, че хората получават маслото красиво опаковано в сребърна хартия, докато нашия маргарин го гребяха от каци и ти го пльосваха върху груб табак. Защо да не продаваме на бедните хорица маргарина също в хубава опаковка? Нали имаме достатъчно пари?

Четиримата мъже бяха зяпнали изненадано към момчето и изведнъж като по команда избухнаха в задружен гръмък смях.

— Господин Талер, вие щрувате милиони! — извика мистър Пени.

— Решението на въпроса е стояло пред очите ни, а ние не го виждахме — смееше се баронът.

Дори Зенхор ван дер Толен бе скочил от мястото си и гледаше момчето като някакво неизвестно животно. Старият Селек бей беше най-способният. Затова Тим го запита какво толкова особено са видели в неговото предложение.

— Мой драги, млади господине — отговори тържествено старецът. — Вие току-що открихте сортовия маргарин.

Двадесет и четвърта колаЕдин забравен рожден ден

Каква по-точно беше историята с тоя несъществуващ още сортов маргарин, Тим постепенно разбра в следващите два дни, тъй като в замъка почти не се говореше за друго. Дори и прислугата като че ли си шепнеше на арабски и кюрдски за маргарина.

А работата стоеше така: Маслото от дълго време се продаваше добре опаковано, на пакетчета, върху които имаше определена марка. В Германия например „Немско домашно масло“ и „Немско сортово масло“, в Холандия пък — „Нидерландско масло“.

Търговец, който искаше да прави сериозни сделки с такова масло, трябваше най-напред да бъде в добри отношения с млекопроизводителните корпорации. А компанията „Барон Лефует“ за съжаление се бе скарала с трите най-големи корпорации производителки. И сега хиляди малки млекоцентрали доставяха маслото си на една друга компания, която отгоре на всичко го продаваше по-евтино, отколкото баронът.

С маргарина беше другояче. Той се продаваше неопакован и неснабден с търговска марка, а се доставяше в бъчви и каци на търговците, които го вадеха от тях с една плоска дървена лъжица. А понеже маргаринът нямаше своя търговска марка и фабриките, които го произвеждаха, оставаха неизвестни за купувачите, често на пазара малките фабрички пускаха по-евтин, но долнокачествен маргарин. Така за големите търговци беше трудно „да вземат маргариновия пазар в ръцете си“, както се изразяваше Зенхор ван дер Толен.

Сега това трябваше да се промени. По волята на компанията „Барон Лефует“ на пазара щеше да бъде пуснат един определен сорт маргарин в хубава опаковка с определено име на нея. А въвеждането на тоя маргарин вече се разработваше, както се разработват плановете за сраженията по време на война. Най-напред щяха да бъдат тайно закупени всички крупни фабрики за маргарин. Всички сортове маргарин щяха да бъдат изследвани в лабораторията, за да се определи най-добрият сорт, който да бъде произвеждан по най-евтиния начин във всички тези фабрики. И не на последно място трябваше да се разгърне една голяма рекламна кампания, та домакините вместо скъпото краве масло да купуват вече само много по-евтиния, но „почти като маслото добър“ сортов маргарин. (Безименният лош маргарин по такъв начин от само себе си щеше да бъде изтласкан от пазара.) Естествено, тази подготовка трябваше да бъде извършена толкова бързо, колкото бе възможно, и в дълбока тайна, за да не би някоя друга фирма да изпревари компанията „Барон Лефует“. През следващите два дни се водиха непрекъснато телефонни разговори с почти всички по-големи градове в Европа; телеграми пристигаха и отлитаха, а сегиз-тогиз някой самолет стоварваше някакъв господин, който се затваряше за няколко часа с барона и останалите трима господа в съвещателната зала и още същия ден отлиташе отново.

Тим разполагаше сега с много свободно време. Той прекара половин ден в стаята си в размишления над съдбоносния договор, който като малко момченце бе подписал под сянката на дебелия кестен. Но всичките тия разговори за големи сделки бяха го така объркали, че той не виждаше вече правия път, който можеше да го отведе при неговия загубен смях.

А трима души в Хамбург бяха открили пътя и една странна случайност го свърза с тия хора. Случаят си послужи с телефона. Малкият апарат в стаята иззвъня пронизително и когато момчето вдигна слушалката, чу далечен глас да казва: „Тук Хамбург. С господин барона ли говоря?“.

Тим загуби за миг дъха си, после закрещя:

— Вие ли сте, господин Рикерт? Тука е Тим.

Далечният глас стана сега малко по-силен и по-ясен:

— Да, аз съм. Боже мой, момче, какъв късмет! Крешимир и Джони бяха при мен. Крешимир знае…

За беда Тим не остави господин Рикерт да се доизкаже. В своето вълнение той се развика насред думите му:

— Поздравете Джони, господин Рикерт! И Крешимир също! И вашата майка, моля! И моля ви помислете…

През рамото му се протегна една ръка и натисна вилката на телефона. Разговорът бе прекъснат. Уплашено и побледняло момчето се извърна рязко. Зад него стоеше баронът. В своето радостно опиянение Тим не бе чул стъпките му.

— Време е да забравите своите стари познати, господин Талер — каза спокойно Лефует. — Скоро вие ще наследите цяло кралство, едно кралство на сметачната машина. Тогава ще управляват числата, а не чувствата.

Тим искаше да отвърне както обикновено: „Ще го имам предвид, бароне“, но този път не успя да се овладее. Отпусна глава и ръце върху телефонната масичка и заплака. Много далече някъде чу някой да казва: „Оставете ме насаме с момчето, бароне“. После — стъпки и захлопване на врата. И стана тихо. Чуваше се само хълцането на Тим.

Беше дошъл старият Селек бей. Той седна на ъгловото канапе до прозореца и остави момчето да се наплаче. След известно време рече:

— Струва ми се, млади господине, че вие сте прекалено слаб за това тежко наследство.

Тим преглътна няколко пъти, избърса сълзите си с луксозната кърпичка, която красеше горното джобче на дрехата му, и отвърна:

— Аз съвсем не искам наследството, Селек бей.

— А какво искаш тогава, момчето ми?

Стана му много приятно, че някой пак му говореше на „ти“. И нещо в него го караше да разкаже на Селек бей за продадения смях, но тогава неговият смях щеше да бъде завинаги загубен. И Тим замълча.

— Е, добре — измърмори старикът. — Баронът има много тайни. Една от тях си и ти. Сигурно е някоя грозна тайна.

Тим кимна, но пак не каза нищо. Тогава Селек бей изостави тая тема и му заразказва по какъв начин станал един от най-важните мъже в тая могъща компания:

— Имаха нужда от авторитетен човек за търговията с Азия. Но ако бяха взели някой мохамеданин, будистките страни щяха да се разсърдят. Затова избраха главата на една мъничка религиозна секта, която минава за своенравна, но великодушна. А това съм аз. Заради мен баронът купи и този замък тука. Освен това той се интересува от нашата религия.

— Но нали много от това, което върши компанията, не ви харесва — запита Тим. — Защо тогава сте влезли в нея?

— Направих го само при условие, че ми дадат контролни акции. И те ми дадоха, мойто момче. Така и аз участвам при вземането на решенията, като мога да предотвратявам някои неща, макар и да не са много. Освен това… — Селек бей се закиска и продължи шепнешком: — Освен това с всичките тия милиони, които печеля, аз работя тайно против компанията. В Южна Америка например плащам на една армия, която ще свали оня крадец и убиец, комуто нашата компания помогна да седне на президентското кресло. А в Афганистан…

На вратата се почука и Селек бей веднага млъкна.

— Да отворя ли? — запита го тихо Тим.

Старецът кимна, момчето отиде до вратата и в стаята нахлу развълнуван тоя иначе винаги спокоен и малко дървен мистър Пени:

— Уот означава тис демнъд… еее… туй проклет… еее…

— Говорете на английски — рече Селек бей. — Аз ще превеждам на момчето.

И мистър Пени изригна на английски своето буйно възмущение от нещо. После изведнъж млъкна, посочи Тим и каза на Селек бей:

— Please, translate it to him!12

Старикът помоли спокойно англичанина да седне и когато мистър Пени се отпусна изтощен в стола люлка, той се обърна към Тим:

— Баронът току-що уволнил директора на нашето хамбургско параходно дружество Рикерт. Понеже мистър Пени притежава по-голямата част от акциите на това дружество, той отказва да даде съгласието си за това уволнение. Той твърди, че Рикерт бил много популярен и обичан в Хамбург и ще стане голям скандал, който ще навреди на фирмата му. А уволнението било по ваша вина, казва мистър Пени.

— По моя вина? — възкликна пребледнелият Тим.

— Йес, да, ваша вина! — скочи мистър Пени от стола. — Баронът… еее… тя… то… го казва баронът.

Естествено, Тим знаеше, че уволнението на господин Рикерт бе свързано с телефонния разговор, но да приписват вината нему, беше дяволска подлост. Тим никога не би изместил господин Рикерт от неговия пост.

Селек бей изведнъж реши да напусне стаята, но пътем каза на мистър Пени:

— Поговорете спокойно малко на немски с младия господин. Тогава ще бъдете принуден да говорите бавно и спокойно. — И излезе.

Дебелият лондончанин се тръшна сега на мястото на Селек бей в ъгловото канапе и изпъшка:

— Аз не може това разбере!

Тим реши отначало да му каже направо, че баронът просто го е излъгал. Но си спомни за предложението на Зенхор ван дер Толен, над което дълго бе размишлявал, и сега му хрумна една идея.

— Мистър Пени — започна той, — вие сигурно знаете, че ще наследя един куп контролни акции, когато стана на двайсет и една година…

— Йес — изпръхтя англичанинът.

— А ако в един договор ви обещая, че ще получите тези акции веднага, щом навърша двайсет и една година, тогава бихте ли ми дали срещу тях още сега вашите акции от хамбургското параходно дружество?

Мистър Пени се бе укротил съвсем в своя ъгъл. Само леко присви очи. Тим го чу да диша тежко, а въпросът, който англичанинът зададе, прозвуча като пъшкане:

— Това не е едно трик, мистър Талер?

— Не, мистър Пени. Предлагам го съвсем честно.

— Тогава заключете вратата!

Тим го послуша. И после сключи с мистър Пени един договор със задължението да го пази също така в тайна, както договора с Лефует, дори повече, защото баронът не биваше в никакъв случай да го види. Единственото неприятно нещо бе, че за да преминат в негова собственост акциите на параходното дружество, трябваше да изтече някакъв досаден мораториален срок. Тим щеше да ги получи чак след една година. Но може би това щеше да бъде полезно за плановете, които Тим изгради в последвалата безсънна за него нощ.

Това бяха колосални за едно четиринадесетгодишно момче планове. Тим възнамеряваше — ни повече, ни по-малко — с помощта на Селек бей да доведе компанията на барона, тая най-богата и най-могъща фирма на света, до такова критично положение, че на Лефует да му останат само два изхода: или да върне смеха на момчето, или наведнъж да изгуби всичката си мощ и цялото си богатство.

Планът беше направо налудничав и дори Селек бей да се съгласеше да участва в него, едва ли можеше да бъде изпълнен. Тим, който само бе помирисал света на голямата търговия, подценяваше силно стабилността на една такава подсигурена от хиляди страни световна фирма. Той подценяваше също и господата, с които щеше да си има работа, подценяваше и сплотеността на тия хора в часовете на опасност. Всеки от тях без колебание би хвърлил в пълна нищета жена, деца и родители, само и само да предотврати гибелта на фирмата. Лефует би върнал дори смеха.

Но Тим беше прекалено млад и прекалено малко обигран в хитростите, за да изгради един такъв план. Своя смях той би могъл да спечели обратно по много по-прост начин, само с няколко думички. Но в близост с барона момчето се бе отучило да вижда простото.

Когато в четири часа сутринта все още не бе заспал, той прочете още веднъж договора, който бе сключил с мистър Пени. Погледът му се спря на датата: трийсети септември. Беше неговият рожден ден.

Навършваше петнадесет години. Денят, който момчетата на неговата възраст биха прекарали с какао и сладки и смехове, за него се бе превърнал в ден на тайни споразумения и мрачни планове. Сълзите на отчаянието превърнаха отново ковящия планове заговорник в едно нещастно момче, лишено от смях, и му подариха, когато най-после клепките му паднаха почти от само себе си, един почти лек сън.

Двадесет и пета колаВ червения павилион

Денят в замъка беше строго размерен. Сутрин точно в осем часа на вратата на Тим се почукваше, един приветлив млад прислужник, с когото Тим за съжаление не можеше да разговаря, влизаше в стаята без да дочака отговор, разтваряше завесите на прозорците и донасяше кана с гореща вода, за да напълни порцелановия умивалник.

След като Тим се измиеше и облечеше, той дръпваше широкия везан шнур на звънеца. Тогава прислужникът донасяше на поднос закуската. Поставяше една масичка пред прозореца, подреждаше върху нея приборите, наливаше какао в чашата, добавяше му захар и сметана, примъкваше един стол до масичката и чакаше с ръце на облегалката му, докато Тим благоволеше да седне, при което наместваше стола под него. След това той безшумно изчезваше.

Първия ден прислужникът се бе усмихнал широко на момчето. Но после той не се усмихна нито веднъж. А лицето му беше като че ли повече тъжно, отколкото сериозно, сякаш знаеше за грижите на Тим.

Тим от своя страна изтърпяваше мълчаливо всичките тия церемонии. Макар да усещаше съчувствието на прислужника и да изпитваше симпатия към него, той всеки път се радваше, когато церемонията със закуската завършеше най-после и той останеше сам пред прозореца.

След тая нощ, която беше почти пробудувал, на Тим никак не му се ставаше. Освен това още не беше съвсем светло, защото навън валеше проливен дъжд. Въпреки това той се изправи и церемонията с прислужника протече по същия начин, както всяка сутрин. Защото като придружител на барона Тим се бе научил на самообладание и дисциплина.

Той имаше чувството, че ще се превърне в едно от тия кучета на стълбата, ако не успееше скоро да стане отново едно смеещо се момче.

Телефонът иззвъня. Лефует се обади и го помоли да пият в пет часа заедно чай. В червения павилион.

Тим отвърна „Добре, бароне“ и продължи да закусва, при което премисляше каква ли ще да е причината за тая покана. Досега баронът просто бе идвал в кулата при момчето, когато искаше да говори с него. Значи съществуваше по-особена причина за тая среща в павилиона.

По време на обяд, който биваше оповестяван всекидневно точно в един часа с удар на гонг и за който Тим слизаше по една красиво извита, украсена с резби стълба долу на партера, по време на обяда баронът не продума нищо за поканата си за чай, макар момчето да седеше до него.

Селек бей, който обикновено идваше в замъка чак след обяд, този път се хранеше заедно с тях. Тим имаше чувството, че преди това се е състояло някакво важно заседание, защото досега в замъка не бе имало толкова мълчалив обяд.

Следобеда прекарваха обикновено в стаите си. Тим, в чиято стая имаше малка библиотека на немски език, най-често четеше. Особено му харесваха червено-кафявите с ленена подвързия томчета на долната лавица — произведенията на Чарлс Дикенс. Той поглъщаше романите за бедни нещастни деца както медените пасти на госпожа Бебер. Но се плашеше пред щастливия край на някоя такава история. Три романа просто остави недочетени, щом усети, че действието се развива към един щастлив изход.

Този дъждовен следобед беше като че създаден за четене на тъжни романи. Но Тим не започна да чете. Той седеше на ъгловото канапе до прозореца, гледаше към сивата долина, над която равномерно се изливаше дъждът, и се опитваше да възкреси в паметта си своите нощни планове. Но главата му си оставаше празна. Не можеше да мисли. Само гледаше дъжда и тъмните кучета на стълбата, и затворения кабриолет, който всеки следобед докарваше пресни продукти от Мосул.

Малко преди пет часа в стаята дойде младият прислужник с чадър в ръка и с жестове даде на Тим да разбере, че иска да придружи Тим до червения павилион. Но момчето взе чадъра от него и също така с жестове му обясни, че ще отиде самичък. След това облече своя лек дъждобран — бяха го купили на пазара в Атина — и напусна кулата.

На горния край на стълбата стоеше Селек бей. Той поздрави с енергично ръкостискане, при което му бутна в ръката една автоматична писалка. Макар да нямаше никой наблизо, Селек бей направи това твърде тайнствено. И му пошепна: „Подпиши с нея!“.

Преди Тим да успее да запита нещо, старикът вече бе изчезнал. Момчето пусна писалката в джоба си, слезе по стълбите и пресече фоайето към голямата портална врата на замъка, която един стар служител отвори пред него. Но преди да излезе навън в дъжда, някакъв глас го повика:

— Един момент, господин Талер!

Иззад близката колона се появи Зенхор ван дер Толен. Той махна на стария служител да се отдалечи и запита полугласно:

— Какво решихте, господин Талер? Вие ще ми обещаете контролните акции, аз ще ви подаря за тях едно голямо предприятие.

Тим едва не се изтърва да каже, че вече е сключил сделката с мистър Пени, но такъв тъжен дъждовен следобед имаше предимството, че правеше мислите лениви. Така Тим най-напред съобрази, преди да даде отговора си:

— Не мога да сключа тая сделка с вас, Зенхор ван дер Толен.

— Жалко! — рече португалецът с неподвижно лице. Повече нищо. Понечи да си тръгне, но се спря за миг: — Бъдете с нас поне в нашите планове за маргарина, господин Талер!

Тим не можа да си обясни тия две срещи. Най-напред тайнствената писалка от Селек бей, после неясната забележка на Зенхор ван дер Толен за участието на Тим в плановете с маргарина. „Остава още и мистър Пени да изскочи отнякъде“ — помисли си Тим.

И той се появи.

Когато момчето заслиза по стълбата на замъка под своя чадър, мистър Пени — също с чадър — стоеше край едно от мокрите каменни кучета.

— Моля, абсолютно мълчание за наши малко договор от йестърдей, е, аз исках каже: от вчера! — издума бързо той.

— Ще имам предвид — отвърна Тим, както правеше това вече много често.

Мистър Пени имаше изглежда още нещо на сърцето си, но очевидно не се реши да го каже. Кимна за довиждане и се заизкачва по стълбата.

Тим не знаеше какво да мисли. Предстоящият разговор с барона беше сигурно твърде важен за господата от фирмата, иначе те нямаше така един след друг да го причакват и заговарят. И той се отправи много умислен към павилиона. А тоя така наречен червен павилион се намираше на средната тераса в парка. Името му навярно идеше от огненочервения петел, който увенчаваше кръглия му покрив, защото самият павилион беше бял.

Подрязаните дървета и храсти приличаха на благородни господа, които са били изненадани от дъжда и премръзнали чакаха помощ. Тим забързано извървя алеята, която водеше до павилиона, защото баронът вече стоеше в полуотворената стъклена врата и гледаше насреща му.

— Три минути закъсняхте — рече той. — Задържаха ли ви?

— Да — отвърна Тим и баронът не запита нищо повече.

В кръглия павилион мебелите бяха леки, тапицирани с копринена дамаска в жълто и светлокафяво. Млада прислужничка им наля чай от един руски самовар и понечи да излезе. Тим забеляза, че тя нямаше чадър и й викна: „Момент!“. Когато жената се обърна, той й подаде своя чадър.

Прислужничката почти се изплаши. Полусмутено, полувъпросително тя погледна барона. Той обаче се засмя и й даде знак да изчезва заедно с чадъра.

— Вашите малки любезности, господин Талер, правят впечатление на хората. Продължавайте спокойно в тоя дух, но не бива да прекалявате.

Баронът помогна на момчето да съблече дъждобрана си и двамата седнаха.

— Вижте, господин Талер, хората са разделени на две, на господари и слуги. Нашето време иска да заличи тая граница, но това е опасно. Трябва винаги да има хора, които мислят и заповядват, и такива, които не мислят и изпълняват заповедите.

Тим спокойно отпи от чая си, преди да отвърне:

— Когато бях още съвсем малко момче, бароне, веднъж баща ми ми каза: „Не вярвай в господари и слуги! Вярвай само в умни и глупави хора. И отбягвай глупостта, когато тя не е добродушна!“. Някога си го бях записал в една тетрадка, затова още го помня.

— Баща ви всъщност е казал същото, което и аз, господин Талер. Защото умните са господарите, а глупавите — слугите.

Тим възрази:

— Селек бей ми обясни, че в Афганистан и Южна Америка господари са само онези, които случайно са били родени като такива.

— Раждането не е случайност — измърмори Лефует намръщено. — Впрочем, господин Талер, Селек бей е комунист. Въпреки своята религия. Само че той не го съзнава. Но аз знам, че той плаща в Южна Америка на една армия, която трябва да свали нашия президент. И знам още, че иска да разбунтува точиларите в Афганистан против нашия пълномощник Рамадула.

— Това го знаете? — ужаси се Тим така, че баронът се засмя звънко:

— Аз знам много повече, отколкото предполагате. Зная какво представлява вашият договор с мистър Пени, господин Талер. И се догаждам какво предложение ви е направил Ван дер Толен.

Тоя път Тим се задави с чая. Нима Лефует можеше да чете мислите? Но обяснението за мъдростта на барона беше много по-просто. Той сам му го даде:

— Всеки прислужник в тоя дворец е и мой шпионин. Не сте ли забелязали, господин Талер, че на вашата писалищна маса лежи нов лист попивателна?

— Не.

— Е, би трябвало да обръщате внимание на такива дреболии! Като се изправи старият лист попивателна пред едно огледало, може доста ясно да се прочете вашият договор с мистър Пени.

В тоя миг Тим разбра, че що се касае до сделки и търговия, не можеше да се мери с барона. Нощните му планове се изпариха като парата от чая. Момчето бе загубило един рунд в битката за своя смях.

— Ще предприемете ли нещо срещу Селек бей и мистър Пени, бароне?

Баронът отново се засмя:

— Не, драги мой! Достатъчно ми е, че съм информиран. Разбира се, ядосах се, когато научих какво вършат или възнамеряват да извършат двамата. Но за да мога да понасям леко ядовете, имам на разположение вашия смях. Той ме облекчава и освобождава от неприятното. Както виждате, господин Талер, служа си с него за полезни цели.

— Вие изглежда всичко в живота си употребявате за полезни цели, бароне?

— С две изключения, господин Талер: моят интерес към картините е безкористен и също интересът ми към рели… — Баронът се прекъсна и поправи: — Не, също и интересът ми към религията си има цел.

Тим бързо отклони разговора, защото сега нямаше подръка подходящ полилей. Запита:

— И какво ще стане с договора, който подписах с мистър Пени?

— Е, господин Талер, дали мистър Пени ще получи контролните акции, зависи от това, дали вие на двайсет и една година наистина ще влезете във владение на цялото мое наследство заедно с контролните акции. Останалата част от договора, разбира се, остава в сила. Днес, след една година, повечето акции на нашето параходно дружество в Хамбург ще бъдат ваши. Вие сигурно искате да възстановите господин Рикерт на поста му?

— Да — рече Тим без колебание.

— Е, дано догодина да е все още здрав и бодър.

Тая забележка, която Лефует изрече ей тъй между другото, уплаши момчето. Баронът без съмнение бе способен на всичко, можеше и по някакъв начин да погуби господин Рикерт. Затова той рече:

— Дожаля ми, че господин Рикерт загуби своята служба заради нашия телефонен разговор. Затова сключих сделката с мистър Пени.

Лефует си наля от една малка кристална гарафа малко ром в чая и запита:

— Един шприц и за вас?

Тим кимна, баронът наля и нему малко ром и рече:

— Ще ви направя едно предложение, господин Талер. Не се свързвайте по никакъв начин в продължение на една година с господин Рикерт и другите ваши приятели от Хамбург. Ако направите това, аз ще се погрижа след една година акциите на хамбургското параходно дружество наистина да станат ваши. Съгласни ли сте?

— Да — отвърна Тим, като поразмисли. А в себе си си каза: „Една година без смях е много, но цял живот без смях е непоносимо. Трябва да издържа тая година. Накрая може би ще науча как да надхитря барона. Като търговец, не мога да изляза насреща, но може би ще успея да разкрия хватките на частния барон Лефует“.

Баронът каза, сякаш бе отгатнал мислите му:

— Предлагам ви, господин Талер, да използваме тая година за едно околосветско пътешествие, което ще предприемем частно. Подарявам ви това околосветско пътешествие за вашия рожден ден. Впрочем, макар и със закъснение, моите поздравления!

Последва звънлив смях и докосването на студената му ръка.

Тим отпи глътка от горещия чай и отвърна:

— Много благодаря!

— А знаете ли, че току-що пихте от рома на щурмана Джони, господин Талер?

— Как така?

— Вие бяхте забравили в Генуа двете бутилки ром, които спечелихте от щурмана. Донесоха ги в хотела, а аз наредих да ги докарат тука, та да може наистина да се насладите на спечелените басове. Аз държа на дреболиите.

Тим не каза нищо. Само веднъж мислено си повтори поговорката на Джони: „Научи ме да се смея, спаси душата ми, щурмане“.

Лефует прекъсна мислите му:

— Но да преминем към деловата работа, господин Талер! Да поговорим за маргарина.

— Добре, бароне, да преминем към работата!

Двадесет и шеста колаМаргарин

Баронът бе станал от стола и с ръце на гърба вървеше нагоре-надолу из павилиона, като произнасяше една малка реч:

— Вие знаете, господин Талер, че предвиденият от нас сортов маргарин трябва да има своя търговска марка, някое ефектно, лесно запомнящо се име, което най-добре е да напомня за нещо познато. Дълго се съвещавахме по този въпрос, защото е много важен. Доброто име на стоката представлява пари в брой.

Тим кимаше. Той все още не разбираше какво общо има с тая работа, но ей сега щеше да го научи.

— След всевъзможни предложения… (Баронът продължаваше разходката си.) Селек бей направи едно предложение, което ние веднага единодушно приехме като най-добро. Селек бей, това искам да ви кажа, въпреки своите странни идеи е един много полезен за нас мъж. Но това покрай другото. Неговото предложение за името на маргарина е: „Тим Талер-маргарин“.

Лефует спря и се загледа в момчето през тъмните очила, които носеше вече почти постоянно.

В лицето на Тим нищо не се промени. Момчето прие предложението изглежда с безразличие, ако не и с неразбиране. Затова баронът му обрисува последствията:

— Трябва да знаете, господин Талер, че още никъде на света не съществува маргарин със своя търговска марка. Ако го пуснем на пазара внезапно и в голямо количество, сигурно ще ни се удаде да завладеем световния пазар на маргарин. В някои южноамерикански страни бихме могли дори да купим изцяло монопола върху търговията с маргарин. Това означава, господин Талер, че вашето име ще бъде в устата на всички — от Ню Йорк до Токио, от Стокхолм до Кейптаун. И най-малкото дюкянче в някое отдалечено персийско село ще продава маргарин под вашето име. И навсякъде ще може да се види на жълт фон снимката на едно засмяно момче в синьо. Вашата снимка!

Сега Тим целият се бе превърнал в слух. Запита тихичко:

— Как ще се смея, когато не мога да се смея?

— Това е второстепенен въпрос, господин Талер, към който ей сега ще се върна. Най-напред въпроса: съгласен ли сте с марката на маргарина?

Тим не бързаше с отговора си. Беше усетил защо точно тая марка щеше да бъде особено полезна за компанията. Той, Тим Талер, беше прочутият богат наследник, чиято снимка и име бяха се появили във всички вестници по света. Значи не чрез маргарина щеше да се прочуе името му, а обратното: неговото вече известно име щеше да направи известен и маргарина.

— Скоро ли трябва да реша, бароне?

— Още днес, господин Талер! В тоя павилион. Макар че маргаринът ще излезе чак след години на пазара, най-важните решения трябва да се вземат още тези дни. Ще трябва да се хвърлят страшно много пари за подготовката. Залагаме толкова много на тая карта, че при един неуспех цялата ни компания може да изгърми.

Тим бе пъхнал несъзнателно едната си ръка в джоба, която сега изведнъж напипа писалката на Селек бей. Думите на Лефует, че цялата компания можела да „изгърми“, още звучаха в ушите му. Дали Селек бей не искаше с тая писалка да накара компанията „да изгърми“? Беше ли Селек бей негов таен съюзник?

Сякаш унесен в мислите си, той извади писалката и започна да си играе с нея, за да я има подръка в решителния миг.

Нямаше какво толкова да загуби, ако някакъв маргарин носеше неговото име, но възможно бе да спечели много, ако Селек бей се окажеше на неговата страна. И той реши да се довери на Селек бей.

— Кажете на господата, бароне, че съм съгласен!

Лефует въздъхна облекчено. Външно обаче остана спокоен.

— Тогава ще трябва пак да се сключи един договор. Ето го!

Чаените чаши бяха отместени настрана и на масата пред Тим се разгърнаха два еднакви договорни формуляра. Баронът очакваше, че момчето най-напред ще ги прочете, но Тим, който се боеше, че Лефует ще му предложи друга писалка, подписа веднага. С писалката на Селек бей.

След това баронът подписа всеки лист два пъти: веднъж от името на своята компания и веднъж като настойник на Тим. За съжаление момчето не обърна внимание на това.

— Да пием за маргарина „Тим Талер“, Тим Талер!

Баронът взе от една малка поставка две шлифовани ръбести ракиени чашки и ги напълни с ром. След което чашките звъннаха една в друга. Момчето не знаеше дали се чука за своето щастие или нещастие. (А че пиеха от рома на Джони, това му се струваше добър знак.) Баронът отново седна и заразказва как ще правят реклама за маргарина „Тим Талер“:

— Ще разказваме на хората как едно бедно малко момче от крайните квартали трогнало сърцето на богатия барон, как той обявил момчето за свой наследник и как това момче се погрижило тогава всички хора в бедните квартали да могат да си мажат на хляба евтин и хубав маргарин.

— Но това са все лъжи! — възмути се Тим.

— Вие говорите като Селек бей — въздъхна Лефует. — Впрочем рекламата никога не е лъжа, тя е въпрос на осветление.

— Въпрос на осветление ли?

Баронът кимна:

— Вижте, господин Талер, та фактите са верни, нали? Вие сте израснали като малко момче в бедните улички; вие станахте наследник на барона, и дори сортовият маргарин беше ваша идея. Сега въпросът е тези факти да се поставят в нужната светлина и ето че нашата трогателна маргаринена приказчица е вече готова. Ще бъде отлична реклама. Конкуренцията ще побеснее. Но това можете спокойно да предоставите на нас, господин Талер. Да поговорим сега за снимката.

— За снимката на смеещото се момче?

— Точно за това, господин Талер! Аз самият съм един, макар и скромен, рицар на фотографското изкуство и сам ще направя тази снимка. Всичко е приготвено.

Лефует дръпна една завеса настрана, зад която Тим предполагаше, че има някаква кухня. Но там имаше фотоапарат на статив, а край него стол, на чиято облегалка висеше вехт юношески пуловер. Но най-смайващото за Тим бе фотографският фон — една огромна снимка на неговата уличка. Точно в средата беше вратата на тяхното някогашно жилище. Всичко, до най-малките подробности, отговаряше на действителността. Момчето откри дори цепнатината в зида на съседите, където тогава бе скрило петмарковата монета. И почти му замириса на чер пипер, ким и анасон.

— Облечете, моля ви се, този пуловер и застанете пред проспекта, господин Талер!

Лефует вече пренасяше апарата заедно със статива внимателно в центъра на павилиона.

Тим извърши като насън всичко, за което го помолваше Лефует, защото образите от миналото удавиха мислите му: бащата, мащехата, бледият Ервин, приятелката на кафе на мащехата от крайната къща вляво, дюкянчето на госпожа Бебер отдясно, неделите, залаганията, разпитът вечерта, един кариран господин, един договор.

Момчето се видя принудено да поседне малко на стола, за да се съвземе. Лефует се разправяше с фотоапарата. Най-после всичко беше готово. Баронът нарочно пораздърпа облечения от Тим пуловер, за да му придаде още по-бедняшки вид, разроши косите на момчето и го изправи пред снимката на уличката. После отиде зад апарата.

— Така е добре, господин Талер. Останете на това място. А сега, повторете след мен: „Аз заемам своя смях само за половин час. Ако не го върна, отговарям с живота си“.

— Аз заемам своя смях… — Гласът на Тим отказа да се подчини.

Но баронът веднага му дойде на помощ:

— Изговорете го на части. Ще бъде по-просто. Значи: „Аз заемам своя смях…“.

— Аз заемам своя смях…

— Само за половин час.

— Само за половин час.

— Ако не го върна…

— Ако не го върна…

— Отговарям с живота си!

Едва бе изрекъл последната дума и Лефует с бързината на мишка совна главата си под черното платно на апарата: беше като в някоя палячовска комедия. Тим усети непреодолимо желание да се засмее и… се разсмя. Нещо се затъркаля от корема му нагоре, загъделичка го в гърлото и се разрази в такъв страхотен смях, че коремът го заболя, а очите му се напълниха със сълзи. Павилионът кънтеше от смеха и столът до момчето се тресеше, сякаш се смееше заедно с него. Светът като че ли се връщаше към своето равновесие. Тим Талер се смееше.

Баронът си остана скрит под черното платно в очакване да свърши смехът. Ръката му, която зареждаше светкавицата, трепереше.

Тим, който много бавно се успокояваше, направи най-после една весела гримаса и запита:

— Това ли е маргариновата усмивка, която ви е нужна, бароне?

Беше му леко и весело на душата. Баронът все още му приличаше на палячо. Той не вярваше в половината час; беше убеден, че вече за цял живот ще си има своя смях. А към Лефует под черното платно, към тоя барон, лишен от смях, заизпитва нещо като съжаление. Дори стиснатия глас, с който Лефует му даде някои нареждания, сега предизвика по-скоро съчувствие у него, отколкото насмешка. Той послушно изтегли десния си крак напред, наведе глава малко наляво, усмихна се, изговори по молба на Лефует думичките „медена паста“ (В съзнанието му в тоя миг сякаш забиха камбани), върна крака си и облекчено се засмя, щом блесна светкавицата.

— Да се надяваме, че е станала добра снимка, бароне!

Тим с удоволствие се протегна след уморителното позиране, като весело се хилеше право в обектива на апарата. Лефует си остана под черното платно. Със закрита глава той му обясни, че не можело да се разчита само на една снимка. Трябвало да направи най-малко още три.

— И всичко това за някакъв маргарин! — засмя се Тим. Но не се възпротиви, а се остави както и преди, послушно да бъде нагласян и сниман с широко засмяна уста.

След четвъртата и последна снимка Тим така се бе вдървил от позирането, че му се стори да е минало най-малко един час. А че в действителност все още не достигаха две минути от обещания половин час, това момчето не предполагаше. Не разбираше също така защо Лефует продължаваше да крие главата си под платното. Затова отиде при апарата, отметна внезапно платното и запита през смях:

— Да не би вече тайно да произвеждате маргарин, бароне?

Но смехът му секна, щом откритото лице го погледна изотдолу — едно зло лице, с тънки устни, с черни стъкла пред очите. Лицето на карирания господин!

Тим разбра, че собственият му смях го е заблудил: този мъж не му връщаше засмяната свобода. Този човек беше ужасен.

Но още веднъж смехът се появи в корема му, избликна нагоре и го накара да викне подигравателно:

— Стига сте играли ролята на дявол, бароне! Играта свърши! Вие повече няма да ме видите.

С един скок той се намери при стъклената врата. Дръпна я и хукна само по пуловер под проливния дъжд през градинската тераса.

Макар баронът да не го преследваше, Тим се втурна като обезумял в един тесен тунел, ограден от високата, непрозирна ограда на тисовите13 храсти. Тя го отведе в цял лабиринт от други подобни алеи. Тим тичаше веднъж наляво, после надясно, оказа се отново пред такава дебела зелена стена, хвърли се пак назад, попадна в друго задънено място, върна се, като бършеше дъжда от очите си, и безнадеждно се обърка в тия странни алеи, от които имаше изглежда само един-единствен изход — входът.

Изведнъж Тим се усети натежал, сякаш черна вода напълни крайниците му, цялото му тяло. И с цялото си тяло усети как го напускаше неговият смях. Спря се мокър между мокрите зелени затворнически стени. Дъждът плющеше в локвите пред краката му. Навсякъде около него се чуваше само едно ромолене, пляскане, падане, един силен, безкраен плач. А насред него стоеше безкрайно мъничкият Тим със своето безкрайно сериозно, тънко личице. Но изведнъж смехът му отново се появи — смехът с познатото весело изхълцване накрая. Момчето не разбра: то ли бе се засмяло или пък бяха му се изсмели непроходимите тисови стени.

А работата беше проста: Лефует стоеше зад момчето.

— Вие сте попаднали в един така наречен лабиринт, господин Талер. Елате, аз ще ви изведа!

Покорно предостави Тим едната си ръка на барона, покорно позволи да го избършат и преоблекат в павилиона, покорно се остави да бъде отведен под чадъра на един слуга до замъка.

Едва в кулата той постепенно се съвзе. Но този път никакви сълзи не му донесоха облекчение. Този път го сграбчи в лапите си една студена ярост и той смачка така гневно някаква източена нагоре червена чаша, която стоеше върху една от лавиците, че разкървави ръката си. Пусна парчетата да паднат на пода, дръпна везания шнур на звънеца и когато прислужникът се появи, мълчаливо му посочи с кървящата ръка червените стъклени парчета. Прислужникът помете парчетата, изми и превърза ръката му и тогава за пръв път каза четири думички:

— Аз не шпионин, моля!

— Може да сте, може и да не сте — отвърна Тим. — Всеки случай аз ви благодаря, че сте така любезен към мен.

Появи се Селек бей и отпрати слугата. След това се вгледа в ръката на Тим:

— Не подписа ли? Какво се е случило?

— Дребна работа, Селек бей. Подписах.

— Къде е писалката?

— В тоя джоб. Ако обичате, извадете я вие.

Старикът бръкна в джоба му, а Тим запита:

— Какво означава тая писалка?

— Напълнена е с едно мастило, което постепенно избледнява и след време изчезва напълно. Когато нашата фирма след една година обяви маргарина „Тим Талер“, вашият подпис под договора ще липсва. Тогава бихте могли да попречите маргаринът да се появи на пазара. Но го направете едва тогава, когато целият свят вече ще е узнал за сортовия маргарин!

— Ще изгърми ли тогава компанията?

Старецът се засмя:

— Не, мойто момче, тя все пак е прекалено стабилна. Но ще понесе огромни загуби. Докато бъде подготвена новата марка, конкурентите няма да спят. С време нашата компания пак ще печели много от сортовия маргарин, но никога няма да стане господар на пазара.

Селек бей седна на ъгловото канапе до прозореца и се загледа навън в дъжда:

— Не знам дали ти и аз някога ще успеем да надхитрим барона. Той е по-умен от двама ни заедно. Въпреки това ще се опитам да ти помогна. Изглежда в ръцете на барона си загубил смеха си, а пък на мен ми се ще ти пак да се научиш да се смееш!

Когато Тим уплашено понечи да каже нещо, Селек бей го прекъсна:

— По-добре нищо не казвай, момче! Но и не възлагай прекалено големи надежди на моя опит. Смехът, Тим, не е търговска стока като маргарина. Който търгува с него, измамва себе си. За смеха не може да се пазариш. Смехът трябва да бъде заслужен.

Телефонът иззвъня. Понеже дясната ръка на момчето беше превързана, Селек бей отиде при апарата, вдигна слушалката, обади се, послуша, закри с длан микрофона и рече:

— Някакъв човек от Хамбург иска бързо да говори с теб.

Тим светкавично съобрази. Беше обещал в продължение на една година да не се свързва с хамбургските си приятели. В противен случай сигурно щеше да се случи нещо лошо на господин Рикерт. Така той се видя принуден за негово добро да се отрече от собствения си приятел. Постави пръст на устните си и Селек бей каза в слушалката:

— Господин Талер вече е заминал — след което затвори телефона някак нерешително.

Скоро след това старият човек го остави. Той отново се изправи до прозореца и се загледа в продължаващия равномерно да вали дъжд.

След една година щеше да притежава Хамбургското параходно дружество и да го подари на господин Рикерт; след една година неговият изчезнал подпис щеше да хвърли в страшна бъркотия едно маргариново царство; след една година той щеше да види Крешимир и Джони, господин Рикерт и неговата майка, след една година…

Тим не се реши да си представи възможното щастие. Но горещо се надяваше на него. Надяваше се още, спокойно и с достойнство, да издържи това едногодишно околосветско пътешествие в кампанията на Лефует.

А надеждата вдига знамето на свободата.