Тим Талер или продаденият смях

Двадесет и седма колаЕдна година в полет

Околосветското пътешествие се превърна за Тим в една година полет. То започна в малкия двумоторен частен самолет, който отнесе момчето и барона в Истанбул. Момчето отново видя мъже и жени да карат своите магарета през планините. Но сега те вече не му бяха чужди както първия път. Тяхното облекло приличаше на дрехите на Селек бей и на някои от прислужниците в замъка. Той усещаше, макар да не познаваше тия хора там долу, че ги обича. Чувстваше към тях благоразположение и съчувствие. Също както и към точиларите в Афганистан.

В Истанбул двамата останаха една седмица. Тим придружаваше барона из джамии и картинни галерии, а пътешествието започна едва ли не да му се харесва. От събитията в замъка за известно време той позагуби куража си да продължи битката за своя смях. Едновременно с това обаче хранеше надеждата, че след една година всичко ще се промени. В мислите си за Селек бей и за своите приятели в Хамбург той намираше такова упование, че съвсем сериозно вярваше във възможността след една година смехът му някак от само себе си да се върне при него, да падне в скута му, както пада узрялата ябълка от дървото. А тази надежда криеше опасността той да престане да полага усилия, за да промени своята участ, да се примири с окаяното си положение.

Но заедно с това външното равнодушие на Тим му създаваше известно предимство: баронът започваше да се смята в безопасност. Лефует вярваше, че момчето се е примирило със съдбата си и отслабваше бдителността си. Из ден в ден, от месец на месец той се убеждаваше, че на Тим Талер все повече се харесва ролята на богатия наследник и че момчето вече не би сменило за нищо на света, дори и за своя смях, живота си на натъпкан с милиарди скитник по света.

И наистина, по време на пътуването вече все по-рядко нещо напомняше на Тим за неговия загубен смях. В луксозните хотели се отнасят към много богатите хора с извънредно голямо внимание. Щом директорът на такъв хотел надуши, че богаташът гост не желае да се смее, целият персонал, от главния портиер до камериерката — научава, че в близост с този гост не бива да се чува смях. И впоследствие — наистина никой не се смее наоколо му.

Но светът се състои, дори и за много богатите хора, не само от луксозните хотели. Дори и милиардерите имат понякога нужда от чист въздух. И по време на разходките, които Тим предприемаше сам или в съпровода на барона, той забелязваше колко пълен със смях е светът.

След Истанбул Тим видя за втори път Атина. След Атина следваше Рим, след Рим — Рио де Жанейро, след Рио следваха Хонолулу, Сан Франциско, Лос Анджелис, Чикаго, Ню Йорк. Ходиха в Париж, Амстердам, Копенхаген и Стокхолм, в Капри, Неапол, Тенерифе, Кайро и Кейптаун. Летяха за Токио, Хонконг, Сингапур и Бомбай. Тим разгледа Кремъл в Москва и мостовете на Ленинград14, Варшава и Прага, Белград и Будапеща. И навсякъде, където кацваше техният самолет, Тим срещаше смеха на света: той чу смеха на ваксаджийчетата в Белград и на малките вестникопродавачи в Рио; търговците на цветя в Хонолулу се смееха, както продавачките на лалета в Амстердам; усмихваше се калайджията в Истанбул също като продавача на вода в Багдад; по мостовете на Прага се кискаха и се шегуваха също както и по мостовете на Ленинград, а в театъра в Токио ръкопляскаха и се смееха точно така, както и в театрите на Бродуей в Ню Йорк. Човекът има нужда от смеха, както цветето от слънчевата светлина. Да си представим, че би било възможно смехът да отмре: човечеството би се превърнало в зоологическа градина или в едно общество от ангели — скучно, сериозно и пълно с възвишено безразличие.

Тим съхрани в себе си, колкото и сериозен да изглеждаше, желанието и копнежа си да може да се смее. Макар външно и да изглеждаше доволен, той с радост би станал дори просяк в Ню Йорк само да можеше да влее своя смях в смеха на света.

Но друг разполагаше с неговия звънлив момчешки смях. И Тим — колкото и лошо да бе — през тази година почти свикна с това. Примири се и почна да се занимава с други неща — започна да учи. Изучаваше всичко, което един така наречен човек от висшето общество трябваше да умее или да знае. Той можеше вече по най-изискания начин да яде омари, фазани и черен хайвер; можеше да изсмуква стриди и да отваря бутилки шампанско; бе заучил задължителните фрази от „Много се радвам…“ до „Беше чест за мен и удоволствие“ на тринадесет езика; знаеше още какъв е размерът на бакшиша във всички прочути хотели по света; можеше импровизирано да произнася малки речи и да се държи с графове, херцози и принцове по правилата на официалния етикет; знаеше какви чорапи на какви вратовръзки отиват и че след шест часа следобед вече не се носят кафяви обувки; научи се при вдигането на чашата за кафе или чай никога да не разперва малкото си пръстче; назубка пътем и без речник малко френски, английски и италиански; овладя умението да изглеждаш заинтересуван, когато вътрешно скучаеш; научи се да играе тенис, да управлява платноходка, да кара автомобил и дори да го поправя; научи се още така добре да се преструва, че баронът беше очарован.

Макар Лефует да водеше тайни разговори за маргарина във всеки град, Тим бе пощаден от тия съвещания. Беше свободен да прави каквото му душа иска. Само понякога бе принуден да обядва или да вечеря с хора, които или бяха много прочути (тогава журналистите се съсипваха да ги снимат), или пък бяха полезни за обществото. По този начин той се запозна с един английски херцог, който се застъпваше за точиларите в Афганистан, и с някакъв аржентински фабрикант на месни консерви, който пък защитаваше правата на английската аристокрация.

По въпроса за разделението на господари и слуги, който занимаваше Тим твърде силно при неговото ново положение, в света изглежда цареше доста голямо разногласие. Най-хубавия отговор той чу от една преводачка в Москва.

Екатерина Поповна — така се казваше девойката — вечеряше заедно с барона и Тим в хотел „Москва“. По време на яденето Лефует рече насмешливо:

— Вие, комунистите, Екатерина Поповна, вярвате в равенството на всички хора. Това е голямо недомислие. Ще се препънете в тая глупост и ще си счупите врата.

Екатерина Поповна се усмихна, посочи пърженото пиле пред себе си и отвърна:

— Ако тоя петел беше жив, нямаше никога да изисквам от него да снася яйца. Ще го оставя да командва в кокошия двор, защото той е годен само за това.

Беше колкото находчиво, толкова и умно. Лефует се засмя високо и извика:

— Значи вие вярвате, че господарите се раждат, Екатерина Поповна.

— Мъничко да, бароне. Съществува, струва ми се, един своеобразен талант за управление, за командване на хората, за ръководене или както искате го наречете. Само че аз не вярвам, бароне, тоя талант да се среща само при кралете, херцозите или богатите наследници. Той вирее и в моето предградие, а в много дворци пък не расте. Тоя млад човек например… — Екатерина Поповна посочи Тим, — тоя млад човек ще трябва един ден да управлява вашето кралство от кораби, стафиди и масло. Но на мен ми се струва, че неговото сърце се е случило малко по-голямо, отколкото е нужно за тая работа.

— Както и да е! — измърмори Лефует и прекъсна разговора.

Но той остана още дълго в паметта на Тим, който не се сърдеше на Екатерина Поповна, а й даваше право, защото беше умен и лишен от суетност. (И защото се намираше в оная възраст, когато постепенно почваме да опознаваме себе си.)

Според календара през време на всичките тия пътувания Тим остаря с една година — наближаваше своята шестнадесета годишнина — но по дух той бе станал пет или шест години по-възрастен. И външно бе изненадващо пораснал, а лицето му приличаше на лицето на двадесетгодишен момък.

Самолетът, с който той и баронът обиколиха почти три пъти света, представляваше един сполучлив символ на положението на Тим — той се намираше винаги горе, заставаше винаги на върхове, където въздухът е по-лек, а погледът достига по-далече в низините. Когато слушаше разговори върху религиозните въпроси, тогава край тях седеше някой кардинал, който бъбреше свободно и весело, без гнева и припряността на селския пастор, който е длъжен да набие десетте божи заповеди в коравите глави на своите селяни. Водеше ли се разговор за комунизма, там седеше една образована девойка като Екатерина Поповна, която умееше много по-леко и по-хубаво да говори, отколкото партийният секретар на някое село, чиито мисли са подчинени на царевицата и просото. Дори по една такава, наглед незначителна работа като маргарина Тим се наслуша на разговори, в които ставаше дума за южноамерикански държавни глави и за цели континенти от магазини, сред които сладкарското дюкянче на госпожа Бебер беше само едно едва видимо пясъчно зрънце.

Би било лъжа да се твърди, че Тим се чувстваше неудобно в тези надоблачни висини над света. Та тук животът беше лек. (Особено за някого, който боледуваше за смеха.) Освен това едно момче с пъргав ум можеше тук да преживее и да научи много неща.

И все пак сладкарското дюкянче на госпожа Бебер, което миришеше на прясно тесто и понички, този малък свят на съседите, изграден от стотинки, тази вълшебна кутийка за махленски клюки беше за него безкрайно по-привлекателна, отколкото хотел „Палмаро“ или някакъв месопотамски замък. Впрочем изглежда неслучайно баронът се пазеше от родния му град като от огъня. Няколко пъти Тим изяви желание да отидат и там, но Лефует, който никога не казваше направо „не“, се правеше, че не е чул желанието му или измисляше неотложни съвещания в други градове.

Когато годината на пътешествията се приближи към своя край, за Тим стана вече много трудно да бъде външно равнодушен, да продължава да играе пред барона ролята на доволния богат наследник. Колкото повече наближаваше рожденият му ден, толкова по-неспокоен ставаше той. Ако сега Лефует се засмееше в присъствието му, Тим почваше да трепери. Една нощ в някакъв хотел в Брюксел в съня му се повтори краткият телефонен разговор, който бе водил с г-н Рикерт в замъка на Лефует. Като се събуди, сънят още витаеше в главата му и Тим ясно си спомни, че г-н Рикерт беше казал: „Крешимир знае…“.

Какво знаеше Крешимир? Някакъв път, който водеше към неговия смях? Тим обаче продължаваше да спазва строго обещанието си по никакъв начин да не се свързва със своите хамбургски приятели. Но сега вече копнееше за края на годината, когато това споразумение щеше да загуби силата си. Няколко дена преди рождения му ден те отлетяха за Лондон, където Тим в присъствието на барона получи от ръката на мистър Пени един пакет акции. Това беше по-голямата част от акциите на Хамбургското параходно дружество.

Междувременно мистър Пени бе узнал, че Лефует беше прочел тайния му договор с Тим Талер върху попивателната хартия и след известно начално сконфузване това все пак се оказа добре дошло за него. Баронът все едно трябваше да научи за договора още преди прехвърлянето на акциите.

В самолета, който най-после отнасяше юношата към Хамбург, той каза на барона:

— Вие бяхте съвсем, както обикновено, любезен и мил към мистър Пени. Не му ли се сърдите, че зад гърба ви откупи от мен контролните акции, които аз наследявам?

Баронът гръмко се засмя.

— Драги ми господин Талер, на мястото на Пени и аз бих постъпил така. Защо тогава да му се сърдя? Битката за контролния пакет акции, който в момента притежавам, се води постоянно и тайно. Но заради това няма да си издерем очите я! Ние сме като някое лъвско семейство: когато хванем голяма плячка, избухва кратък спор за подялбата, при която най-голямото парче получава старият лъв, а това съм аз. Но щом плячката е разделена, ние отново се превръщаме в сговорно семейство, което никой не може да разедини.

— Селек бей не може ли? — запита тихо Тим.

— Селек бей — отвърна замислено Лефует — представлява може би едно изключение, господин Талер. Той се смята за невероятно хитър, а пък съвсем не е. Това понякога ни създава ядове, но в повечето случаи ни забавлява. Всъщност си го обичаме.

— Ами армията в Южна Америка — не успя да се сдържи да не подметне Тим.

— Така наречената армия, господин Талер, се състои отчасти от наши хора. А оръжията, които Селек бей купува с личните си пари за тези хора идват от един арсенал, който също ни принадлежи. Така парите на Селек бей се вливат обратно в нашата фирма. Кръговрат! Като при водата. Също и парите, които Селек бей хвърля за борбата си против нас в Афганистан, се връщат почти всичките в нашите каси.

— Защо тогава сте приели Селек бей във фирмата? Само защото се разбира еднакво добре и с будистите, и с мохамеданите ли?

— Не само заради това, господин Талер. Него в целия свят го уважават. Едните го ценят, защото се застъпва за бедните и поробените по света, другите — защото е глава на религиозна секта и е много набожен. Аз например го ценя заради неговите извънредно интелигентни възгледи за дявола.

— Какво стана всъщност със сортовия маргарин? — запита Тим без видима връзка.

Баронът обаче схвана връзката веднага и рече:

— Опитът на Селек бей да провали нашите планове с маргарина беше също така едно глупаво негово хрумване.

Сърцето на Тим затуптя по-силно. Знаеше ли баронът, че той бе подписал договора с невидимото мастило на Селек бей? Но Тим не се реши да запита. И все пак Лефует отговори на въпроса му:

— Разбира се, в писалката, с която вие, господин Талер, подписахте, имаше съвсем обикновено мастило. Един от слугите в дома на Селек бей е мой човек. Той навреме подмени мастилото. Но дори да беше изчезнало вашето име, подписът на настойника си остава. Защото аз подписах всеки договор два пъти, господин Талер: веднъж от името на фирмата, веднъж като ваш настойник.

Тим нищо не каза. Бе се загледал през малкото прозорче на самолета към земята. Кулите, които виждаше там, навярно бяха вече кулите на Хамбург.

Сега той копнееше за това да не бъде нищо повече освен едно неизвестно, съвсем обикновено момче из тия улици. Светът на голямата търговия не беше по силите му.

Тим знаеше, че ще трябва да слезе от надоблачните висини, за да стигне до своя смях. И мислеше за Джони, Крешимир и г-н Рикерт. Вдругиден, един ден след неговия рожден ден, той отново щеше да говори с тях.

В случай че се намираха в Хамбург. И в случай че са още живи.

Двадесет и осма колаЗавръщане без приветствия

Когато баронът и Тим слизаха от самолета някъде по света, Лефует винаги му сторваше път да излезе пръв, понеже обикновено ги очакваха фоторепортери и журналисти. Но тук, на хамбургското летище Фулсбютел, баронът пръв напусна самолета. А и никой не стоеше долу, никой не ги очакваше — никакъв репортер, нито какъвто и да е човек от вестниците. Не ги посрещна дори никакъв директор от местните клонове на компанията. Като поздрав от фирмата обаче засвети насреща им с ярките си бои една огромна реклама върху стената на митницата:

Тим погледна най-напред рекламата, а после и барона, който му се усмихна.

— Учудвате се сигурно на марката, господин Талер? Няма как, през годината установихме, че маргаринът „Тим Талер“ би срещал някои спънки в чужбина. В много страни вашето име е трудно за писане и изговаряне. Освен това в Африка предпочитат да виждат на рекламите черно засмяно момче вместо бяло момче. Също и трогателната приказка за бедното момче се оказа не особено сполучлива, защото нашият маргарин трябва да бъде купуван не само от бедните хора.

Междувременно те бяха минали през митническото гише, където без всякакви въпроси драснаха на ръчния им багаж обикновения тебеширен кръст. Навън баронът махна на едно такси и това отново изненада момчето — никаква кола на компанията не ги очакваше. Но когато таксито им потегли, Тим съзря в огледалцето за обратно виждане един от детективите от Генуа, който — изглежда напразно — се оглеждаше за друго такси. В колата Лефует продължи обясненията си:

— Нарекохме нашия маргарин „Палмаро“, защото тая дума съществува в подобен вид почти във всички езици на света. Пък и палмата е позната всекиму. На север мечтаят за нея, а на юг тя расте пред вратите на хората.

— Тогава писалката на Селек бей във всички случаи би била безсмислена, нали, бароне?

Лефует кимна. После се наведе към шофьора с думите:

— Избягвайте, докато може, центъра на града — и отново се облегна на седалката: — Какво ще правите с вашите акции от параходното дружество, господин Талер?

— Ще подаря дружеството на господин Рикерт — отвърна Тим, като успя отново да намери едно спокойно и убедително обяснение: — Тогава няма да ме гризе съвестта, че той загуби заради мене мястото си.

Шофьорът изглежда бе минал така близо до бордюра, че го закачи, защото колата леко се поднесе.

— Отваряйте си очите, дявол ще ви вземе! — кресна му Лефует.

— Прощавайте! — измърмори шофьорът.

На Тим изведнъж му се стори, че е чувал тоя глас. Опита се да разпознае в огледалото лицето на шофьора, но то почти изцяло беше закрито от една буйна брада, от тъмни очила и смъкнатата съвсем ниско козирка на фуражката.

Край него внезапно прозвуча звънливият смях. Дори и милото изхълцване накрая не липсваше.

— Вие все още нямате истинска представа за нашата компания — смееше се баронът. — Съвсем не можете ей тъй, защото ви е скимнало, да подарявате някому параходното дружество.

— Защо?

— С вашия пакет акции вие станахте, както го наричат, мълчалив съдружник. Наистина по-голямата част от чистата печалба на дружеството ще бъде ваша, но то си остава под командата на управителния съвет на цялата фирма, тоест под командата на тия, които държат контролните акции — аз, мистър Пени, Зенхор ван дер Толен и Селек бей.

— Значи ако господин Рикерт отново стане директор, вие можете по всяко време пак да го уволните?

— По всяко време!

Шофьорът караше сега по-бавно, защото се закашля. Изглеждаше настинал.

Тим обърна замислено лице към прозореца. Колата пътуваше по една тиха уличка край милата и хубава река Алстер. Но момчето не я забеляза.

— Бароне!

— Да, моля?

— Държите ли на акциите от параходното дружество?

Лефует изпитателно го погледна, но нито мускулче не трепваше по лицето на юношата. Шумът на един от оживените булеварди се приближаваше към тях. Най-после баронът се обади с онова равнодушие, което издаваше вълнението му:

— Това параходно дружество представлява мъничката перла, която още липсва в короната на моето морско царство. Общо взето, не е кой знае каква значителна работа, но както казах, би била едно хубаво закръгляне на цялото.

Когато баронът вмъкваше в речта си както сега, дребни и по същество излишни обрати и изрази, означаваше, че говори за важни за него неща. Тим знаеше това и мълчеше в очакване на въпроса, който неизбежно щеше да дойде. Той не закъсня:

— Какво искате срещу акциите, господин Талер?

Тим бе обмислил вече отговора си:

— Дайте ми някоя малка, но солидна параходна фирма в Хамбург, която да не принадлежи на вашата компания.

— Надявам се, че не искате да ми правите конкуренция, господин Талер. Това ще рече да режете клона, на който седите!

— Не, бароне, представям си някоя работа, с която нашата компания не се занимава. Може би крайбрежния превоз в Хамбург.

Баронът се наведе към шофьора:

— Кое, по ваше мнение, е най-доходното предприятие от крайбрежното плаване тука?

Шофьорът помисли известно време и отвърна:

— „ХХП“ — Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз. Шест кораба. Целогодишна туристическа линия. Собственост е на семейство Денкер.

— А къде мога да намеря господин Денкер?

Шофьорът погледна ръчния си часовник.

— Сега е сигурно в главната си кантора. На пристанището. Кей шести.

— Откарайте ни до шести кей и ни почакайте. Ако трябва сега да платя…

— Не е нужно — измърмори шофьорът и отново на Тим се стори, че е чувал вече някъде тоя глас.

Близо до пристанището колата бе принудена да почака на едно кръстовище доста дълго зелената светлина на светофара. Тим видя пред себе си кранове и мачти — една гравюра от черни отвесни линии върху гълъбовосиньото септемврийско небе. Макар прозорецът да бе затворен, той сякаш усещаше миризмата на пристанището: мириса на сол, на катран и на гниещи водорасли.

Тая миризма, която засега беше повече работа на въображението му, го изпълни със спомени. От това пристанище той бе тръгнал по петите на барона. Тук бе започнал своя лов, отвел го в една объркваща и непроходима джунгла — лов без плячка. Сега момчето се озоваваше отново в началото. А плячката, която не бе успяло само да застигне, то се надяваше да улови сега заедно със своите приятели.

Един от крановете размахваше из въздуха огромен сандък, на който бе нарисувана палма. Тим бегло я зърна, защото наблюдаваше минувачите. Надяваше се да види сред тях Джони или Крешимир, или господин Рикерт. Та нали те принадлежаха към тая картина от кранове и мачти, към тая гора, в която цъфтяха разноцветни знамена! Но никой от тримата не се появи. А той не знаеше дали изобщо ще успее да ги намери.

Баронът също бе гледал мълчаливо към пристанището, докато чакаха пред светофара. Но той не мечтаеше, а със зорки очи следеше големия сандък с нарисуваната палма — знаеше, че товареха маргарина „Палмаро“.

Из по-нататъшния път мислите и на двамата се отправиха към параходната фирма, която възнамеряваха да купят, към „Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз“. Мислите на Лефует можеха да се съберат в трите думички: „една добра сделка!“.

Мислите и чувствата на Тим бяха по-необхватни. Потиснатостта му се разведряше леко от надеждите, увереността му пък леко се свиваше пред една боязън. Самата параходна фирма му беше напълно безразлична; той държеше само за едно-единствено нещо на тоя свят — за своя смях, за свободата си. Но беше принуден да изтърпи тая книжна битка за богатства, която наричаха сделки. Щом самият не можеше да пренесе нищичко от всичките свои богатства оттатък, в новия живот, нека поне неговите приятели извлечаха някаква полза от тях. Тая фирма трябваше да стане част от неговото „благодаря“ — ако изобщо получеше онова, за което искаше да се отблагодарява.

Таксито спря най-после пред кей шести. Двамата слязоха и се отправиха към главната кантора на ХХП, където старият господин Денкер, собственикът, за тяхна голяма изненада ги прие с отворени обятия.

— Ама това е наистина много странно съвпадение, господа! — възкликна той. — Аз тъкмо си мислех, че не е зле да продам фирмата си, и вие идвате в кантората ми. Много странно наистина!

Господин Денкер вероятно не би се учудвал толкова, ако би познал шофьора на таксито, което чакаше пред кея. Но дори и да беше го видял, пак не би го познал, както не го позна и Тим.

А този шофьор оправяше сега брадата си с извънредно предпазливи пръсти. От време на време крадешком поглеждаше в огледалото за обратно виждане. По едно време там се появи друго такси, което спря на стотина метра по-назад, но пътникът му не слезе от него.

Когато баронът и Тим напуснаха кантората на господин Денкер след около час, те бяха пили по три ракии и носеха в джоба си така наречения предварителен договор. Но още на другия ден щеше да бъде изготвен и редовният договор.

Шофьорът на таксито се бе изтегнал, сякаш спеше. Лефует, който беше в добро настроение, си отвори сам вратата. А Тим се качи от другата страна. Шофьорът чак сега като че ли се събуди. И доста сполучливо се престори на изплашен. А когато баронът му нареди да кара към хотела „Четирите сезона“, той, извинявайки се, започна дори съвсем убедително да пелтечи.

— Впрочем — запита го Лефует из пътя — вие знаехте ли, че тъкмо са решили да продават фирмата?

— Не — отвърна шофьорът. — Но предполагах. Старият господин Денкер няма вече тия сили, а дъщерите му сигурно са поискали да им изплати дела. Морската търговия на тях не им е достатъчно фина работа. Заинтересувахте ли се от ХХП, ако смея да запитам?

Баронът, все още в сияещо настроение, отвърна:

— Вече я притежавам.

— Брех, дявол да го вземе, това се казва бързина! Та то е почти като в приказката за Лепнещия лебед, ако я знаете, дето щом протегнеш ръката си и вече си се залепил.

Шофьорът стрелна с поглед през огледалото лицето на Тим, което при тия думи отначало трепна, за да замръзне веднага в почти каменна неподвижност. Както вече толкова често, Тим скри зад тая каменна маска едно огромно вълнение.

Най-после шофьорът бе му се открил! Чрез нещо, което трябваше да бъде за барона съвсем незабележимо. Чрез намека за оная приказка, в която принцесата се научаваше да се смее. Този знак Тим тайно бе очаквал през цялото време, знака, че неговите приятели са на поста си.

Лепнещият лебед? Първият сигнал за отново започващия лов!

Тим знаеше вече кой е шофьорът пред него. Нещо запълзя откъм корема му нагоре, но не беше онова нещо, което иска да се смее, а едно чувство, което така затъква гърлото на човека, че то не може да произнесе нито звук. Буца в гърлото го наричат обикновено.

Таксито междувременно бе завило край Алстер и сега спря пред хотела. Шофьорът слезе да им отвори вратата и за пръв път се показа в целия си снажен ръст. За Тим нямаше вече никакво съмнение кой можеше да бъде той.

Щом баронът плати и се обърна към входа на хотела, Тим, който с мъка се сдържаше да не прегърне великана, изхриптя, прегракнал от вълнение:

— Джони!

Шофьорът свали маскиращите го очила, изгледа момчето и рече високо:

— Довиждане, млади господине! — при което му подаде ръка, после отново си тури очилата, качи се в колата и потегли.

Тим усещаше в ръката си някакво мъничко късче хартия, една микроскопична бележчица, парченце някакво, с което обаче се почувства по-богат, отколкото с всичките акции на компанията „Барон Лефует“, включително и нейните контролни акции.

Почти щастлив, той последва Лефует в хотела, в чието фоайе директорът идеше вече насреща им с широко разперени ръце.

— Господин барон, каква чест! — сякаш казваха ръцете му, но преди директорът да бе изрекъл своите поздравления, Лефует постави пръст на устните си:

— Моля, без всякакъв шум! Ние сме тука инкогнито, мистър Броун и син, търговец от Лондон.

Директорските ръце паднаха надолу като прекършени. Мъжът се поклони любезно и сдържано:

— As you like it, Mister Brown! Your bagage is already here.15

На Тим всичко това му се видя много смешно. Прииска му се чак да прегърне директора, защото с един замах малката бележчица бе променила за него света.

Но той не прегърна никого, не се и засмя. Та и как да го стори? Каза само сериозно и учтиво, с придобития в дългите тъжни години навик:

— Thank you very much!16

Двадесет и девета колаЗабравени лица

По време на околосветското пътешествие Тим успя да свикне с постоянното надзорничество от страна на детективите. Хората си изпълняваха задачата коректно и незабележимо. Няколко пъти той позна двамата господа от Генуа, но те вече не го безпокояха, защото по време на пътешествието той играеше ролята на послушния придружител на Лефует. Сега обаче с ценната бележчица в джобчето на жилетката Тим виждаше едва ли не зад всяка гънка на завесите по един детектив. И не се решаваше да извади бележката, за да я прочете. Маскарадът на Джони и неговата нарочна сдържаност издаваха, че приятелите на Тим също така са следени.

Най-после — баронът си беше полегнал за един час — той влезе в банята на своя апартамент, заключи я, седна на ръба на ваната от син фаянс и чак тогава извади бележката от джоба си.

Хартийката не беше по-голяма от четири пощенски марки. Едната й страна беше изписана с толкова ситни букви, че той не успя да ги прочете. Трябваше му лупа, но ако поискаше от хотелската прислуга, детективите щяха веднага да узнаят. Ако си купеше, детективът щеше да попита след него в магазина какво е купил. Как можеше да се сдобие тайно с една лупа?

Тим чу някой да почуква и да влиза в неговия апартамент. Помисли, че е Лефует, пусна водата в клозета да шуми, дръпна съвсем тихо резето на вратата и се върна в хола.

Тук имаше кръгла маса с четири кресла. В креслото, което се намираше точно насреща му, седеше приведена някаква възрастна, силно гримирана жена, облечена в смешно пъстри дрехи. Косите й, сухи като слама, бяха навити на къдрички. В креслото до нея седеше един блед, високо израсъл младеж, който вместо вратовръзка бе вързал на ризата си прекалено голяма, прекалено ярка папийонка. На Тим изведнъж му замириса на чер пипер, ким и анасон.

Приликата на гостите с мащехата и Ервин беше твърде далечна. И все пак това бяха те.

Тим стоеше безмълвно в рамката на вратата. Не беше подготвен да срещне тези хора. Достатъчна му бе секунда, за да ги познае, но му беше нужно много повече време, за да открие в променените им лица някои стари черти. И тогава за пръв път в живота си той видя, че това бяха глупави лица.

Чу баща си да казва: „Презирай глупостта, когато тя не е добродушна“. И осъзна сега онова, за което като малко момче някога смътно се бе досещал. И разбра, че баща му беше прозрял тия двамата преди него. Разбра още, че като дете бе опазил смеха си, само защото бе имал такъв баща.

Очите му се навлажниха — не от умиление, а от напрегнато взиране. Лицето на мащехата се разми пред погледа му и на неговото място изплува ликът на онази, която бе го надарила с неговия чуден смях — ликът на майка му. Черни коси и черни, искрящи като звезди очи, мургава като лешник кожа и засмени гънчици в края на устните.

И още нещо проумя Тим в този миг: защо толкова бяха му се харесали картините в Белия дворец в Генуа. От всеки италиански портрет бе го поглеждала сякаш неговата майка. Всеки от тези портрети носеше образа на неговия произход и — той горещо се надяваше на това — на неговото бъдеще.

Мащехата скочи при появата на Тим, притича вдървено на високите си токове към него и направо му се метна на врата. А Тим — завладян от спомена за майка си — едва не я прегърна. Но той не беше повече малкото бедно момче — бе се научил да се справя с неясните и объркани положения. Мълчаливо, но внимателно отстрани мащехата от себе си и тя се отказа от нежностите. Похълца мъничко, заситни към масата, където лежеше чантата й, извади носна кърпичка и потупа с нея изкуствените си мигли.

Ервин също бе се изправил. Той се повлече към доведения си брат, протегна му своята неприятно мека ръка и рече:

— Здрасти, Тим!

— Здрасти, Ервин!

Повече не успяха да си кажат, защото вратата грубо се отвори и баронът влетя задъхан в хотела.

— Какви са тия хора?

Разбира се, баронът се досещаше кои са и Тим знаеше това, но все пак учтиво представи своите неканени гости:

— Позволете да ви запозная с моята втора майка, бароне! А младият господин е моят доведен брат Ервин. — След което подчертано церемониално и с един заучен, галантен жест представи своя настойник: — Барон Лефует.

Мащехата вдигна своята дясна ръка почти до носа на Лефует (изглежда очакваше да я целуне) и изчурулика:

— Много ми е приятно, господин барон!

Лефует не обърна внимание на ръката й:

— Хайде да не разиграваме театър, госпожо Талер! В това, както ми се струва, все едно не ви върви.

Мащехата, която бе зинала вече да отговори нещо рязко, изведнъж смени тактиката си. Обърна се към Тим, огледа го със сладникаво възхищение, отстъпи крачка назад и рече:

— Заприличал си на истински господин от висшето общество, мойто момче! Много се гордея с теб. Четяхме във вестниците всичко за него, нали, Ервин?

Синът й измърмори с нескрита досада нещо като „ммда“. Неговото отношение към нея изглежда си беше все същото. Разглезван и ухажван постоянно от майка си, той си оставаше силно обвързан с нея, защото беше неспособен сам да удовлетворява своите желания в живота. В присъствието на други обаче, тази жена явно му беше неприятна. Той използваше нейната маймунска обич към него и все пак трудно я понасяше.

Тим беше радостен сега, че мащехата го бе изключила от кръга на тая своя обич. Тя щеше да пречупи силите му, да го направи негоден за съпротива в ада на изтеклите години.

За него тая среща се оказа колкото полезна, толкова и необходима. Той отново съзна, че е пробягал някакъв кръг и се е озовал пак в началото, но вече с няколко завъртвания по-нагоре. От жилището в малката уличка бе се изкачил по много завои до този връх и сега виждаше началото на пътя някъде дълбоко под себе си. А мащехата и Ервин бяха си останали на същото място, не направили нито крачка напред. Макар да се намираха тук, в апартамента на хотел „Четирите сезона“, на метър от него, те сякаш бяха толкова далеч, че едва долавяше гласовете им.

Мащехата тъкмо казваше:

— Сега вече ще бъдем винаги при теб и ще се грижим за теб, Тим. Нали ти си сега редовен наследник на всичко и утре ще станеш шестнайсетгодишен и…

— И съвсем не пълнолетен! — вметна баронът.

Госпожа Талер рязко обърна глава към него. В очите й се появи оня фалшив огън, който наричат „трескав“ и който Тим добре помнеше. Но той си спомняше за него така, както би си спомнял за влажния блясък на кравешките очи, от които някога сме се плашели, а при една нова среща откриваме, че са глупави и напълно безопасни. „Колко е глупаво да страдаш заради глупостта!“ — мислеше Тим сега.

Баронът обясни с развеселено трепкащи устни защо Тим, макар и навършил шестнайсет, още не е пълнолетен:

— В тази държава, госпожо Талер, мъжът става пълнолетен едва на двайсет и една година и чак тогава добива права върху наследството си. Вие, предполагам, сте узнали, че аз съм поданик на една страна, където мъжът на шестнайсет става пълнолетен, но това няма нищо общо с вашия завареник. Той, както и преди, е подвластен на тукашните закони. Чак когато навърши двайсет и една, ще може пълноправно да встъпи в наследническите си права.

Мащехата не прекъсна барона с нито една думичка. Само клепачите й трепкаха неспокойно, а ръката й нервно мачкаше кърпичката. Сега тя запита своя завареник, като с мъка потискаше вълнението си:

— Та ти нямаш ли поданството на барона?

Тим, който бе я разглеждал безучастно, потънал в мислите си, не дочу въпроса й. Само усети, че бе казала нещо, и за да не бъде неучтив, посочи към креслата:

— Но защо не поседнем, така по-добре се разговаря.

Мълчаливо насядаха около масата. Тим преметна крак връз крак и рече:

— Аз никога не съм се питал кой всъщност е сега моят настойник. Когато баронът… — той направи кратка пауза — почина, обявиха, че новият барон ми ставал настойник. И чак сега се сещам, че втората ми майка е трябвало да даде съгласието си. Станало ли е това, или…

Госпожа Талер изведнъж сякаш рухна в себе си, замрънка безпомощно:

— Знаеш ли, Тим, не ни потръгна никак, когато ти ни напусна. Много беди ни сполетяха, закъсали бяхме и тогава…

— Тогава госпожа Талер официално и писмено ми прехвърли настойничеството — допълни Лефует. — Срещу една солидна сума пари, която тя употреби за покупката на някакъв вариететен театър. А тоя театър изглежда е фалирал.

— Но вината не беше моя, такива бяха времената — изхлипа госпожа Талер и после отприщи своето старо дърдорене без точка и запетая: — Вярночесъдебновсичкосиенаред, аматойнали всепакемое дете апъкниесега простосменаулицата азимоясин и…

Този път Тим я прекъсна:

— Щом си продала настойничеството, не може вече нищо да се промени.

— Продала! Продала! Небъдитакажесток, Тим! Таниебяхме вбеда!

— И колко пари ви трябват сега?

— Такойговори запари? Налисегащеси бъдемзаедно, Тим?

— Не — отвърна юношата. — Няма да останем заедно! Аз се надявам, че днес се виждаме за последен път. Но ако мога да ви помогна с пари, ще го направя с радост. От колко имате нужда?

— Моето съгласие е задължително — рече баронът, но Тим се направи, че не го е чул.

— Ах, Тим! — Отново това фалшиво изхлипване! — Та ти сега си така безкрайно богат, а ние, твоите роднини, като просяци ли да живеем?

Баронът се засмя, но запуши с ръка устата си, преди да се появи издайническото хълцукане накрая. Бе си спомнил навреме, че смехът му е познат на тия хора. Трябваше да се погрижи за това двамата никога вече да не пресичат пътя му. Следователно трябваше да плаща.

— На Ямайка, госпожо Талер — предложи той, — аз притежавам един доходен морски плаж. Главно за американските туристи. Шейсет хиляди долара годишен оборот. Вие знаете, че Ямайка е островът на вечната пролет. Вашето бунгало се намира под палмите край морето.

Тим си помисли: „Баронът приказва като туристически пътеводител. Значи и това може!“. И възприел достатъчно ясно прекъснатия смях, се досети защо Лефует изпращаше толкова далеч тези хора. Та не се изненада, когато баронът им подари даже и билети първа класа за парахода дотам.

Мащехата все още хлипаше, когато каза:

— Вие сте толкова добър, господин бароне!

Очите на Ервин бяха запламтели при споменаването на Ямайка. Клепачите му трепкаха също както на майка му.

— Ако обичате, елате сега в моя апартамент да уредим веднага работата! — рече баронът, стана и отиде към вратата, която задържа отворена с иронична учтивост.

Госпожа Талер заситни подире му, но още веднъж си спомни за бившия си завареник, обърна се и запита:

— Нали няма да ни забравиш, Тим?

— Струва ми се, че вече съм ви забравил — отвърна Тим, но не много високо, подаде й ръка и добави сериозно: — Желая ви щастие на Ямайка!

— Благодаря, благодаря, момчето ми!

Лицето й започна да се нагажда към някаква усмивка, но преди усмивката да се появи, тя бе вече в коридора. Ервин също подаде ръка на Тим, преди да последва майка си. Тим го задържа и му пошепна:

— Купи ми една лупа! Скрий я под червената пейка край Алстер, точно срещу входа на хотела. Дръж!

Той измъкна всичките банкноти, които бяха в джоба му и ги подаде на доведения си брат.

Ервин огледа банкнотите и запита:

— А тая бележчица за какво е?

— Ах, тя ще ми трябва! — едва не изкрещя Тим, но за щастие викът му се превърна в шепот.

Бележката изчезна обратно в джоба му, а Ервин си тръгна с едно смигване:

— Ще бъда гроб!

Тим кимна и затвори вратата зад своя доведен брат и зад едно отритнато вече минало.

Тридесета колаКнижа

Учудващо е колко бързо богатите и влиятелни хора смогват да уреждат разни формалности, за които малкият човек често пъти се нуждае от цели месеци. Също и бюрокрацията е лесно преодолима от надоблачните командни върхове на висшето общество.

Едно-единствено бюро на компанията „Барон Лефует“, една част на така наречения неин юридически отдел уреди за Тим и барона на другия ден следните дела:

Плажът на Ямайка биде прехвърлен по равно на госпожа Талер и сина й Ервин. (По този повод Тим видя отново двамата за кратко време, при което Ервин му пошепна, че лупата била вече под пейката.) Параходната фирма „Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз“, наречена ХХП, премина още същия ден в собственост на Тим Талер. (Досегашният собственик, старият господин Денкер, стисна топло след подписването на договора ръката на Тим и по стар моряшки обичай му пожела успех, като извика три пъти „той, той, той“ и три пъти плю през лявото му рамо.)

Пакетът с акции на Хамбургското параходство, който Тим преди съвсем кратко време бе получил от мистър Пени в Лондон, също смени своя собственик — премина в ръцете на барона. (Задължителният иначе едногодишен мораториален срок отпадна поради това, че Лефует притежаваше контролни акции от цялата компания.)

Накрая трябваше най-после да бъде оформен и договорът за наследството, което Лефует все бе отлагал досега и за което Тим никога не бе запитвал.

Защо баронът така внезапно се реши на това, Тим не знаеше, пък и не искаше да знае. Големите сделки му бяха станали безразлични, както и големите богатства. Единственото важно за него нещо си оставаше сделката за неговия смях. Той се досещаше, че мъничката бележчица в джоба му, която през нощта бе крил под възглавницата си, представляваше ключа към неговия заключен смях и гореше от нетърпение да измъкне лупата изпод пейката. Затова симулираше страшна умора след сключването на тия три договора, като постоянно се хващаше за челото.

— Ако имате главоболие, господин Талер, да отложим тогава наследствения договор за утре — рече баронът. — Искате ли?

Тим бе достатъчно умен да не каже веднага „да“.

— По-добре е — отвърна той — договорът веднага да бъде сключен, но за съжаление имам наистина ужасни болки в главата, а пък ако договорите трябва да бъдат сключвани с ясна и трезва глава, тогава може би наистина ще е по-разумно да се почака до утре.

Тази хитрост донесе желания резултат. Четенето и подписването бе отложено за другия ден, а на Тим разрешиха (след като послушно глътна две хапчета) да се поразходи край реката пред хотела. („Чистият въздух прави чудеса“ — му бе казал единият от адвокатите.)

Понеже знаеше, че отнякъде наблизо положително го следи детектив, Тим не отиде веднага да вземе лупата изпод червената пейка. Купи си най-напред вестник и с него седна на нея. А къде точно беше лупата, лесно откри.

Докато четеше вестника, той го държеше така, че вътрешният лист да се смъкне надолу през коленете му чак на земята. Наведе се да го вдигне и заедно с него измъкна и лупата. После, скрит зад вестника, бързо я пъхна във вътрешния джоб на якето си. (Тим носеше сега най-често дрехи от сив фланелен плат или от плат на дребни карета.)

Четвърт час по-късно той сгъна вестника, остави го на пейката като подарък за някой минувач и се върна в хотела. Заедно с ключа портиерът му подаде и една сгъната бележка. Беше кратката покана на барона: „Ако се чувствате по-добре, елате, моля ви се, в моя апартамент, Лефует“.

Тим се качи при барона. Но преди това влезе за малко в собствения си апартамент, където скри лупата в малката домашна аптечка, намираща се в банята, а бележката нави на тръбичка и я пъхна в едно почти празно флаконче от таблетки за главоболие. Чак тогава отиде при барона.

При важни разговори Лефует имаше обичая да държи пред себе си листче с наредени по точки забележки. И сега Тим видя такова листче в ръката му. На него бяха написани една под друга три думи. Момчето не успя да ги разчете напълно, но без съмнение първата представляваше името „Рикерт“.

— Утре, господин Талер — започна баронът, — изтича срокът на нашето малко споразумение, свързано с господин Рикерт. Ако до утре вие не влезете във връзка с вашите хамбургски приятели, господин Рикерт ще бъде възстановен като директор на параходното дружество. Но поради напредналата му възраст той веднага може да бъде пенсиониран с почести и да получи висока месечна рента. За съжаление утре ще трябва да отлетим за Кайро, понеже една египетска фирма предявява претенции към нашето наименование на маргарина „Палмаро“. Значи ако искате да говорите с вашите хамбургски приятели, трябва днес да го сторите. Но тогава нашето споразумение няма да бъде изпълнено и господин Рикерт ще си остане и занапред пристанищен работник.

— Пристанищен работник? — запита уплашено Тим.

— Да, господин Талер, пристанищен работник! Доста е зле. Това никак не е работа за неговата възраст. Затова си мисля, че вие ще го освободите от печалното положение и няма да се свързвате с господата Крешимир, Джони и Рикерт. Или?

Лефует го гледаше с почти страхливо очакване. И Тим знаеше защо: единият от неговите приятели сигурно притежаваше ключа към неговия смях, а баронът се досещаше за това. (Той не допускаше сега дори следа от усмивка на лицето си.)

— Господин Рикерт трябва да стане отново директор — заяви твърдо Тим.

— Тогава значи си оставаме при нашето споразумение, господин Талер.

Юношата кимна. Но това кимване беше чиста лъжа. Той съвсем не мислеше да отбягва своите приятели. Напротив: трябваше още днес да се срещне с тях, защото утре щеше да бъде късно. И все пак господин Рикерт щеше да бъде директор! Но не при барона, а директор на Тимовата параходна фирма, която тази сутрин той получи, на ХХП.

Лефует погледна листчето с бележките си и видимо успокоен, продължи:

— Точка втора, господин Талер, засяга… — Той се поколеба, но все пак изговори думата. — Точка втора засяга вашия смях.

Отново последва един изпитателен поглед, но Тим се бе научил от барона да крие душевните си вълнения зад маската на равнодушието. Дори гласа си бе съвсем овладял, когато запита:

— Какво има относно моя смях?

— Преди една година, господин Талер, в червения павилион на моя замък, аз изпробвах дали и доколко вие все още държите на вашия смях. Дадох ви го назаем за половин час и при тоя малък експеримент научих, че вие все още желаете много силно смеха си. Току-що, без да усетите, отново направих малка проба. Този път резултатът се оказа по-радостен. Вие доброволно се отказахте от срещата с единствените трима души, които знаят за нашия договор и в случая биха могли да ви дадат някои съвети.

Баронът се облегна доволно в креслото си и продължи:

— Очевидно през последната година сте се научили да цените властта, богатството и приятния живот повече от някакъв малък смях.

Тим пак кимна. Но този път това беше само наполовина лъжа. Наистина му харесваше да бъде винаги добре облечен и по всяко време да има на разположение уютни стаи, баня и не малко пари в джоба си. И все пак не държеше чак толкова на тия неща, та да предпочете заради тях да си остане цял живот човек, неспособен да се смее.

— Затова сега ви предлагам — Лефует отново се наведе напред — един допълнителен договор.

— Какъв, бароне?

— За следното, господин Талер: аз ще се задължа да ви осигуря поданството на оная страна, в която от днешния ден ставате пълнолетен и можете веднага да влезете във владение на наследството.

— А аз с какво ще трябва да се задължа?

— За две неща: първо, никога да не изисквате обратно своя смях, и второ, да ми отстъпите половината от наследството включително контролните акции.

— Предложението ви заслужава внимание — продума бавно Тим, за да спечели време. Разбира се, той и не мислеше официално, с подпис и печат, да се отказва за вечни времена от смеха си. Но това Лефует не биваше да знае. Тъкмо днес трябваше да се хвърли малко прах в очите му, за да успееше Тим по възможност, необезпокояван от детективите, да посети своите приятели. Една бележчица и една лупа щяха да му посочат пътя към тях.

Хрумна му добра идея: ако почнеше да се пазари с барона, Лефует щеше още повече да се убеди, че окончателно се е простил със своя смях, че за него властта и богатството са станали много по-важни. И Тим започна да се пазари.

Пазариха се повече от половин час. Накрая Тим отстъпи малко: три четвърти от наследството и половината от контролните акции.

— Съгласете се, бароне, и още утре в Кайро ще подпишем допълнителния договор.

— Трябва да преспя една нощ с това ваше искане, господин Талер! Утре, в Кайро, ще ви дам окончателния си отговор. А сега… — баронът се усмихна — сега да минем към третата точка! — Той се изправи, протегна му ръка и рече: — Моите сърдечни поздравления за шестнайсетия ви рожден ден! Ако имате някое желание, господин Талер…

Някакво желание? Тим бързо съобрази. Ако този ден му направеше най-хубавия подарък — неговия смях, той сигурно нямаше да притежава вече никакви богатства, защото щеше да даде на приятелите си параходната фирма. Какъв ли подарък да поиска тогава от барона?

— Купете ми един куклен театър, бароне! — хрумна му изведнъж.

— Куклен театър?

— Да. Един такъв, който разсмива децата — все пак неволно се издаде Тим, но баронът го разбра погрешно:

— Ааа! Ясно, ясно! Искате да си купите един мъничък смях и ви е нужен театър, за да можете да си го изберете. Никак не е лоша тая идея! Виж, как не ми е хрумвала!

Тим се почувства така, сякаш някой го бе ударил по главата. Баронът значи допускаше съвсем сериозно, че той е способен след целия свой ужасен опит да открадне смеха на някое малко дете? Тоя човек, помисли си юношата, тоя човек трябва да е истински дявол.

Сега баронът би могъл да забележи смущението на момчето, но той се беше залепил за телефона. Вече се обаждаше тук и там във връзка с покупката на кукления театър и след около половин час щастието му се усмихна. Някакъв малък театър близо до главната гара, който от години едва-едва креташе, можеше да бъде получен за внушителната сума, която баронът предлагаше.

— Да идем веднага, господин Талер — каза Лефует. — Ще взема със себе си един нотариус и чековата книжка. Подаръци за рожден ден трябва да се плащат в брой.

В малката мръсна стаичка, която служеше за канцелария на театъра, отново бе подписан договор. Тим Талер стана собственик на куклен театър. Всичко беше като че ли още по-недействително, отколкото приказките в самия куклен театър.

По изключение двамата се върнаха сега пеша в хотела. Из пътя Тим за пръв път се реши да запита:

— Защо държите толкова много тъкмо за моя смях, бароне, та подарявате за него половината си кралство?

— Учудвам се — отвърна Лефует, — че никога по-рано не сте поставяли този въпрос, господин Талер. Отговорът не е съвсем прост. В няколко думи бих могъл да кажа приблизително само това: докато бяхте малкото момче от бедняшкия квартал, успяхте да преведете и опазите своя смях през толкова много злини, че той се закали и стана твърд като стомана и бляскав като диамант. Вашият смях е несломим, господин Талер!

— Но аз самият мога да бъда сломен, бароне! — възрази Тим много сериозно.

— Именно! — рече Лефует.

Преди младият човек да бе схванал грозния смисъл на тая думичка, двамата стигнаха в хотела.

Директорът подвикна:

— Хелоу, мистър Броун!

Баронът разсеяно му кимна в отговор на поздрава.

— Защо настоявате всъщност толкова за контролните акции, господин Талер? Съгласно договора вие ще трябва да ги отстъпите на мистър Пени?

Тим отчаяно си помисли: „Пак се раздрънка за разни книжа и хартии. Целия ми рожден ден напълни с хартия!“. Влечеше го сега само към едно-единствено мъничко парченце хартия, онова във флакончето от таблетките. Но намери сили да каже:

— Може би държа мистър Пени да притежава по-голямата част от контролните акции, бароне!

— Хъм! — рече замислено баронът. — Аз имам днес още няколко важни съвещания. Какво ще правите през това време?

Тим отново се хвана за челото.

— Все още ме боли главата. Ще взема да полегна.

— Легнете си! — засмя се баронът. — Сънят е най-доброто лекарство. — И си тръгна.

Тим обаче нетърпеливо отключи вратата, влезе в антрето, грижливо заключи след себе си и се втурна в банята.

Тридесет и първа колаСъобщение, пълно със загадки

В банята Тим запали само лампата над мивката с огледалото. След това извади лупата от домашната аптечка и бележката от флакончето с таблетки против главоболие. Сърцето му сякаш се бе качило чак в гърлото и биеше там до пръсване.

Преди обаче да зачете бележката, момъкът в сивия фланелен костюм още веднъж се увери, че вратата на банята е здраво заключена. Чак тогава застана до мивката.

Лупата трепереше в ръката му, но Тим все пак можеше да разчита увеличените сега многократно букви. А учудването му растеше:

Тим отпусна лупата и седна на ръба на ваната. Все още трепереше от вълнение, но разсъдъкът му беше бистър. Бе разбрал: съобщението е зашифровано, да не го разбере Лефует, в случай че попадне в ръцете му. Сега оставаше да разшифрова скритите указания. Той отново застана под лампата до мивката и бавно прочете бележката за втори път. „Посети Лепнещия лебед.“ Това бе достатъчно ясно: да отиде там, където е гледал куклената пиеса. В Йовелгьоне, в гостилницата. „Спечели това, което постигна принцесата.“ Това беше още по-просто, но и най-важното, и най-радостното в съобщението: спечели обратно своя смях! А че е възможно, показваше следващото изречение: „Пътят е по-прост, отколкото си мислиш.“

Но какво ли означава „човекът, който те съветваше да не залагаш на Мусон, ще ти го покаже“?

Налагаше се да поразрови паметта си. И бързо си спомни: Мусон беше някакъв кон. Последният кон, на който той беше залагал. А един човек, когото тогава още не познаваше, го посъветва да не залага на този кон. Крешимир!

Значи Крешимир знаеше как да му върне смеха? Тим се бе досещал за това. Но тая увереност подкоси краката му сега и той отново се видя принуден да седне на ръба на ваната.

Светлината беше достатъчно силна, за да може и тук да чете:

Шофьорът беше Джони — в това нямаше съмнение. Но „дома на съветниците“?

Доста дълго си блъска главата, докато най-после се сети, че става дума за общината, където заседава градският съвет. А то беше съвсем близо до хотела! Там значи Джони щеше да го очаква, за да го откара в Йовелгьоне. Но кога — още не му беше ясно.

Две трамвайни преживелици имаше Тим, които бяха свързани с неговите приятели: отклонения от пътя си трамвай, в който бе седял с господин Рикерт, и летящия трамвай в Генуа, наблюдаван заедно с Джони. Изглежда, имаха се предвид и двете случки, защото думата беше в множествено число. Часът на трамваите? По кое време бяха станали тия неща? Летящия трамвай видяха около обяд, към дванайсет часа. А и първата му среща с господин Рикерт в трамвая бе също по обяд.

Значи в дванайсет часа по обяд! А сега беше… (Тим погледна часовника си) пет часа следобед. За утре ли го викаха? Или е трябвало още днес да бъде на срещата?

Но пред думата „час“ стоеше в скоби и с удивителен знак думичката „черен“. Какво ли означаваше черен обеден час? Отново смисълът, който беше толкова прост, дълго му убягваше. Но накрая и тая гатанка бе разгадана: имаше се предвид черният дванайсети час, тоест полунощ! (А дотогава оставаха още седем дълги часа.) Другото в съобщението отново беше лесноразбираемо:

Тим трябваше да се пази от Лефует и да напусне тайно хотела, може би дори преоблечен. Защото в израза „черните стълбища“ се съдържаше (както в романите от „черната серия“) романтиката на шпионите и преоблечените герои.

Когато окончателно разчете пълната със загадки бележка, Тим се усети лек като птица. В него напираше желание за смях. А най-странното бе, че в тоя миг устните му не се стиснаха силно една о друга както обикновено. Напротив: стори му се, че те се усмихват.

Той скочи в радостна уплаха към огледалото, за да види лицето си. Имаше извивчици в края на устните, също като италианските портрети от Белия дворец в Генуа. Това не беше смях, не беше дори и усмивка в истинския смисъл на думата, но извивчиците в ъглите на устата му безспорно съществуваха. А откакто подписа договора под големия кестен, нито веднъж не бяха се появявали.

Значи в тоя ден нещо се бе променило вече. Надеждата, като четката на художника бе нарисувала по вълшебен начин върху лицето му зачатъка на една усмивка.

Тим скри отново бележката в якето си, угаси лампата в банята и седна в хола, за да размишлява.

През това време баронът се намираше в сладкарница „Алстер“ — недалеч от хотела — и разговаряше с представителя на оная египетска фирма, която бе предявила претенции към марката „Палмаро“. Фирмата настояваше маргаринът на Лефует да бъде кръстен с друго име, защото тя имала по-рано една стока с такава марка.

Баронът не успяваше да демонстрира по време на спора безгрижието и превъзходството, станали му втора природа, откакто притежаваше смеха. Наистина от тая вече широко рекламирана марка зависеше маргаринът да спечели легионите купувачи, но баронът не биваше в никакъв случай да показва, че това е толкова важно за него. Налагаше се да демонстрира усмихнато спокойствие — тъкмо за такива случаи и с такава цел си бе купил смеха.

Но когато Лефует пусна на подходящо място в преговорите своя детски смях заедно с всичките му звънки трели и комичното хълцукване накрая, изведнъж му се стори, че нещо липсваше на смеха му. А и за партньора му тоя смях беше сякаш неприятен.

Баронът помоли да бъде извинен и отиде в тоалетната на сладкарницата. Там, пред огледалото, възпроизведе смеха на Тим, като внимателно наблюдаваше лицето си. На пръв поглед всичко изглеждаше непроменено. Но при по-внимателно взиране — баронът втори път се засмя срещу огледалото — при методичното проследяване той откри, че му липсваха хубавите извивчици в края на устните. Затова смехът му не изглеждаше непринуден, а почти изкуствен.

У Лефует се надигна едно чувство, което през последните години бе забравил — страхът! И за пръв път от години той усети нещо като угризения на съвестта. Не, разбира се, загдето е направил нещо лошо (за добро или лошо на него му липсваше сетиво), а защото осъзна, че е направил голяма глупост.

Тоя безценен смях на бедняшкото момче, бляскав и твърд като диамант, би могъл да си набави по много по-прост начин! Не като се пазари за него точка по точка с разни ментърджийски договори и не с тия фокуснически способности да се печелят басове, а като…

Внезапно в тоалетната влезе събеседникът на Лефует и видя неговото пребледняло, леко разкривено лице. Той си помисли, че баронът е така разстроен заради марката на маргарина „Палмаро“, а Лефует пък си помисли, че египетският представител тъкмо това си е помислил. Създаде се едно дяволски неприятно положение, а баронът не посмя да пусне отново в ход своя смях, защото изведнъж бе загубил увереността си в него. Затова, като се престори доста неубедително, че му е прилошало от нещо, той измърмори:

— Утре ще се разберем в Кайро. Нещо не ми е добре. Тая майонеза от омари…

Той напусна сладкарницата и с дълги скокливи крачки — като скакалец — хукна към хотела. Разхождащите се по елегантния булевард „Юнгфернщег“ напудрени дами и важно крачещи господа отбелязваха с осъдително смръщени вежди:

— Така ли се тича по „Юнгфернщег“? Какъв невъзпитан…

Лефует не чу и не видя нищо от това. Той усещаше, че смехът заплашваше да му се изплъзне, досещаше се по какъв начин, затова искаше да спаси каквото още можеше да се спаси, със зъби и с нокти да го запази за себе си. И тичаше по красивия булевард, скачаше, блъскаше се в минувачите, хвърляше се слепешката напред, без да обръща внимание на движението, тичаше, като полудял тичаше към своя хотел. Докато изведнъж насред платното на улицата пред самия хотел сякаш се препъна в нещо, залитна, чу скърцането на спирачки, чу викове на хора, усети нещо горещо да потича по бедрата му и изкрещя, преди да падне в безсъзнание:

— Тим Талер!

Това улично произшествие дойде колкото внезапно, толкова и закономерно като следствие: страхът поражда несигурност. Несигурността обърква. А объркването ражда нещастните случаи. Ето защо баронът съвсем неслучайно попадна пред тоя автомобил тъкмо когато бе започнал да се бои за смеха си.

Впрочем той имаше по-жилаво тяло, отколкото изглеждаше наглед. Пък и колата в последния миг бе успяла да спре, та не попадна под колелата й. Безсъзнанието му беше резултат на падането.

Двамата детективи, които бяха тичали подире му запъхтени, го настаниха в болничната линейка, която пристигна след пет-шест минути. Придружиха го и в болницата, където той твърде скоро дойде на себе си. Първите му думи обаче си останаха напълно неразбираеми за хората около него. Той каза: „Който последен се смее, най-добре се смее“.

После влезе лекарят и Лефует с отпаднал глас каза на детективите, че нямал нужда от тях.

— В болницата — добави той шеговито — човек най-добре е защитен, защото всички уважават болницата.

Той леко се позасмя, а от това като че ли му стана малко по-добре.

Детективите напуснаха болничната стая и Лефует биде внимателно прегледан. Бе се отървал с няколко натъртвания и слабо мозъчно сътресение. Предписаха му лека храна и няколко дена пазене на леглото. Освен това го посъветваха да не приема никакви посещения.

Въпреки това още същия ден Лефует прие един повече от странен посетител — някакъв дребничък, болнав човечец с очила с телена рамка. Лицето му беше набръчкано като смачкана хартия и костюмът му беше смачкан. Дежурната сестра се учуди, че пациентът, който изглеждаше да е човек от висшето общество, общува с такива хора.

Лефует му отправи няколко въпроса и му даде няколко нареждания.

— Виждали ли сте момчето след оная история на хиподрума?

— Не, господин барон, но…

— По-тихо, драги! Тук съм мистър Броун.

— Тъй вярно, господин… мистър Броун. Исках да ви кажа, че познавам момчето от снимките по вестниците.

— Това е добре. И все пак поогледайте го още веднъж, ако е възможно. Но незабелязано! Не е изключено да ви познае. Тия телени очила не ви променят много-много.

— Тъй вярно, господине… Броун!

— Значи още веднъж, драги: извънредна предпазливост! Не бива да забележи, че освен частните детективи го следи още някой. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Втори въпрос…

— Заповядайте, мистър Броун!

— Това е частен въпрос: знаете ли приказката за Лепнещия лебед?

— И още как! Нали трябваше да я изгледам, когато преди две години следях момчето тука в Хамбург, господин ба… роун. Тогава той отиде с ония, Рикертови, в кукления театър. И пиеската се казваше „Лепнещият лебед“.

— Аха! Това обяснява някои неща.

Баронът притвори за няколко мига очи. Видя се да седи в таксито, видя до себе си Тим и чу шофьорът да казва: „Това се казва бързина! Почти като в приказката за Лепнещия лебед“. После видя лицето на Тим. То трепна и се вкамени. Пред вълнението бе спусната веднага завеса. (Баронът познаваше отдавна това.) Сега разбираше защо шофьорът бе споменал Лепнещия лебед. А след като накара човека с телените очила да му разкаже приказката, знаеше вече много повече.

Към удивителните дарби на Лефует се нареждаше и изумяващата способност на паметта му да запомня цифри. Тя рядко му изневеряваше и сега в паметта му веднага изплува номерът на таксито, който той написа на парче от вестник и го подаде на посетителя си:

— Ако момчето се качи в едно такси с този номер, трябва незабавно да ме уведомите! Попитайте сестрата за телефонния номер тука и си го запишете на същото листче. Ясно ли е?

— Тъй вярно, мистър Броун!

— Моят шофьор да стои с готова за потегляне кола пред болницата. Предайте му това. Но да вземе кола под наем. В никакъв случай не кола на фирмата! А вие моментално ще ми позвъните, когато момчето се качи в таксито с тоя номер. Моментално! Разбрахте ли?

— Тъй вярно!

— Свободен сте.

Човечецът тръгна към вратата, но Лефует още веднъж го повика:

— Тия хора изглежда работят преоблечени. Възможно е и момчето да се маскира. Казвам ви това за всеки случай.

— Бъдете спокоен, ба… Броун.

След като човекът си отиде, баронът стана, закуцука до вратата, заключи я безшумно, облече собствените си дрехи с изключение на обущата, отново отключи и така облечен легна в леглото.

Телефонът иззвъня.

— Как сте, бароне?

Беше Тим Талер.

Лефует запъшка:

— Ужасно, господин Талер! Счупени кости и тежко сътресение на мозъка. Не мога да се движа.

Той се ослуша със затаен дъх в слушалката, но не чу нищо друго освен спокойния глас на момчето:

— Тогава да не ви карам повече да се напрягате. Желая ви бързо оздравяване, бароне, и се грижете за себе си!

— Може да разчитате на това, господин Талер!

Лефует положи бавно слушалката върху вилката. После се облегна на възглавниците и се загледа през прозореца. Навън два гларуса кръжаха в полет един около друг.

„Смехът — помисли си баронът — е като птицата. Но като птица, която не влиза в никакви капани. Една птица, която не може да бъде уловена.“ А гласно добави:

— И никому не бива да се удаде да ме хване!

Тридесет и втора колаЧерни стълбища

Апартаментът на Тим се намираше на задната страна на хотела. Затова той не бе чул вика на пострадалия барон, а сред общата залисия му съобщиха за нещастието доста късно. След краткия телефонен разговор с Лефует той бе завладян от чувството, че и това произшествие принадлежи към романтиката на „черните стълбища“ от приключенските романи. Както всичко през този ден. Срамуваше се от това си чувство, като си помислеше за очевидно тежко пострадалия барон, и все пак то изместваше съчувствието му към неговия настойник.

Следващата стъпка, която Тим направи, беше също така от света на приключенските книги. Препоръчаното от загадъчната бележка („Избирай черните стълбища“) и предположението на Лефует („Възможно е момчето да се маскира“) трябваше да бъде изпълнено. Помогна му и това, че баронът през последната година му отпускаше доста щедри суми за джобни пари.

Тим позвъни на камериерката и й предложи триста марки, за да му набави бързо и тайно моряшки дрехи: син дочен панталон, тъмносин пуловер с висока яка и шапка с козирка. Младото момиче — сигурно почитателка на романите от „черната серия“ — се зарадва на тайнственото поръчение. То каза, че си имало обожател, който работел в църковното параходство, в осем часа била срещата им и той сигурно щял да набави дрехите.

— Добре — каза Тим. — Тогава скрийте нещата в чисти чаршафи и ми ги донесете до девет часа.

— Но, мистър Броун — отвърна момичето (Нали Лефует и Тим бяха отседнали тука като баща и син Броун!), — в никой хотел не сменяват чаршафите вечер! Най-много хавлията.

— Добре тогава, завийте ги в нова хавлия. Важното е да ги получа.

— А какво да кажа сега на оня господин отвънка, мистър Броун?

— На кого?

— Оня, който ми даде сто марки, та да шпионирам какво правите?

— А, на господин детектива! Кажете му, че съм ви поискал хапчета против главоболие, пък вие сте ми показали, че в домашната аптечка в банята има такива хапчета.

— Това е добре, мистър Броун.

— И още нещо: като дойдете в девет часа, сигурно вече работното време ще е свършило. Ще имате ли възможност да облечете за малко служебното си облекло?

— Това и така щях да го направя, мистър Броун. Имам си вкъщи служебна престилка. Ще я облека под палтото. А над бонето ще си вържа една кърпа за глава. Тогава няма да става нужда тука да се преобличам.

— Отлично! — каза Тим с две ясни извивчици в края на устните. — Значи мога да разчитам на вас?

— Абсолютно, мистър Броун! А… аз да разчитам ли със сигурност на парите?

— Можете още сега да ги получите!

Той извади от портфейла си три банкноти по сто марки.

— Доста сте лекомислен! — засмя се момичето. — Такива работи не се плащат предварително. Е, аз няма да ви разочаровам, бъдете сигурен! Благодаря много и довиждане засега!

— До девет! — напомни й Тим, след което заключи и си легна. Макар и да не можеше да заспи, трябваше да си отпочине поне тялото му.

Малко след девет часа камериерката пристигна според уговорката: в черна сатенена престилка и с бяло боне на косите. Хавлията носеше през гърдите си.

— Оня ме запита защо идвам при вас — пошепна тя. — Казах му, че днес следобед сте ми поръчали за девет часа чиста хавлия за баня.

— Много мило от ваша страна! — рече Тим доста високо, после също зашепна: — Поздравете вашия обожател от мен!

Този път, момичето отговори високо:

— Благодаря ви, мистър Броун! Много ви благодаря! — и си тръгна, като при вратата още веднъж му намигна затворнически.

Момъкът също й намигна.

Обожателят на момичето за щастие нямаше размерите на Джони. Изглежда бе съвсем мъничко по-едър от Тим, но панталоните можеха да се вдигат с презрамките, а за моряшките пуловери е даже шик да бъдат широки и поразвлечени.

В огледалото — особено като нахлупи и фуражката с козирката — Тим едва се позна. Само нежната кожа на лицето му го издаваше. Значи и тя трябваше да бъде променена. Той си нажули бузите с бигора, който намери в банята, и ги намаза с пръст от саксиите. После изми лицето си, за да повтори тая процедура. И още веднъж, и още веднъж. Резултатът се оказа задоволителен: той заприлича на човек, наскоро боледувал от едра шарка. Сега вече от главата до петите дъхаше на моряк.

Трябваше още да си помисли какво да вземе със себе си, защото едва ли щеше да се върне пак в тоя хотел. Тим знаеше, че възвърне ли си смеха, щеше да бъде свършено с богатото наследство.

Реши да не взема нищо друго, освен няколко документа: паспорта си, договора за продадения смях, договора за покупката на параходната фирма ХХП, третия договор, който го обявяваше за собственик на кукления театър, и мъничката загадъчна бележка. Всичко това той напъха в обемистия заден джоб на моряшките панталони и грижливо го закопча.

Беше готов за най-важната постъпка в живота си. (Междувременно бе станало почти единадесет часа.) В последните минути му хрумна да изпуши три цигари една след друга. Така целият замириса на тютюн, а гласът му стана дрезгав. Иначе той не пушеше, но в апартамента му имаше оставена за гости една красива кутия от палисандрово дърво, пълна с цигари.

Сега оставаше да се измъкне от хотела, без да го забележат детективите. (Докато изпуши цигарите, бе станало вече единайсет и петнайсет.) Да слезе през прозореца, беше прекалено рисковано. Следователно детективът в коридора трябваше да бъде измамен по някакъв начин. А Тим вече си имаше план. Написа едно късо писмо до барона, в което му пожелаваше бързо оздравяване, и позвъни на пиколото17 на хотела. (Беше единайсет и половина.)

Пиколото, едно момче навярно на годините на Тим, имаше червени коси и чипоносо дръзко лице.

— Бихте ли изиграли за мене малък номер, ако ви дам двеста марки? (Това беше остатъкът от джобните пари на Тим.)

Момчето се ухили:

— Какъв ще бъде номерът?

— Пред вратата ми има един детектив…

— Знам — рече все така ухилено момчето.

— Искам да му отвлечете вниманието. Вземете това писмо и го сложете така в маншета на ръкава си, че да се вижда. Като ви запита детективът за писмото — а той сигурно ще запита — направете се, че ви е забранено да го показвате. Изтичайте бързо около ъгъла на коридора. Детективът сигурно ще ви последва и ще ви предложи пари, за да му покажете писмото.

— Режа си главата, че точно така ще направи, мистър Броун!

— Именно! И аз ви моля да поспорите известно време с него там, та да мога да изляза и да напусна хотела през задния изход. А писмото той, разбира се, може да прочете.

Чипото носле под червения перчем се размърда весело:

— Значи трябва да го задържа около четири-пет минути. Ще бъде сторено! Тогава ще успея да вдигна цената и вие няма нужда да ми давате толкова пари. Сто марки стигат.

Тим поиска да каже нещо, но момчето го прекъсна:

— Не, не, оставете! Сто марки стигат. Така, както сте се маскирали, сигурно няма да попаднете сред богати хора. Ще трябва да имате дребни пари в джоба.

— Може би сте прав — отвърна Тим. — Много ви благодаря! Ето писмото, ето и стоте марки! А като замъкнете детектива зад ъгъла, няма да е зле да се изкашляте по-високо.

— Всичко ще стане тип-топ, мистър!

Пиколото пъхна парите в джоба, а писмото в широкия маншет на униформата си и — напук на служебните предписания — подаде на Тим ръка, съвсем като на приятел:

— Желая ти сполука, Броун!

— Да, от сполука ще имам нужда — отвърна сериозно Тим и стисна ръката на момчето.

Щом то излезе, Тим залепи ухо на вратата. Сърцето му сякаш отново се бе качило чак в гърлото му. След малко чу кашлица, приличаща на лаене. Бе станало единайсет и четиридесет и пет. Той отвори предпазливо вратата. Коридорът беше празен. Затвори я след себе си, но реши да не губи време за заключването й. С няколко безшумни скока достигна стълбата, която водеше към черния изход на хотела. („Използвай черните стълбища!“)

Измъкна се безпрепятствено. Някаква камериерка, на която той измърмори „добър вечер“, изглежда не го позна.

Навън асфалтът лъщеше под светлината на уличните лампи. Над Хамбург бе започнало да ръми. Някакъв мъж с чадър стоеше на отсрещния тротоар, но бе извърнал глава на другата страна. В светлината на лампите проблясваше никеловата рамка на очилата му.

Сега никакво тичане! Трябваше ей тъй да се шляе, да си подсвирква и се поклаща като моряк в отпуска. Тим се огледа, сякаш се колебаеше накъде да поеме, заподсвирква си и тръгна по посока на кметството. Никакви стъпки не го последваха. Но да се обърне, не се решаваше. Подчертано небрежно, а вътрешно пред спукване от напрежение, той провлачаше краката си в познатата моряшка походка, зави в една тъмна пресечка и… хукна да тича. Спря се чак при пазарището пред кметството. Часовникът на някаква кула бе започнал да отброява часовете. На площада имаше цяла редица таксита. Но само едно стоеше със запален мотор. Той бавно се приближи към колата и позна Джони, който също беше предрешен.

Часовникът тъкмо бе спрял да бие. Бе полунощ. „Черният час на трамваите.“

Тим отвори вратата и седна до шофьора.

Джони каза:

— Извинете, но колата е заета. Вземете следващото такси! — и се обърна към пътника, а обхождаше с търсещ поглед площада пред кметството.

— Посети Лепнещия лебед, спечели това, което постигна принцесата — отвърна полугласно момчето.

Джони подвикна изненадано:

— Тим, човече, не можах да те позная!

— Моята камериерка си има един обожател, Джони, той работи в църковната флота.

— Има ли някой след тебе?

— Не вярвам.

Колата се изкачваше вече покрай отделните осветени витрини към пазарния площад Рьодинг, зави там рязко надясно и хвана посоката за пристанищния квартал.

— Някой да е по петите ти, Джони?

— Възможно е, момчето ми. От един час имам усещането, че ме следят. Но то е само едно такова чувство, знаеш ли, някаква определена кола или определен човек, които да ме следят, не можах да открия. Ще минем по странични улици.

Край щурмана вълнението на момчето малко се уталожи. Представяше си това полунощно пътуване с таксито по-драматично. И макар да минаваха сега непрекъснато през тайнствени и тъмни странични улици, това бяха най-спокойните минути за Тим през тоя ден, пълен с черни стълбища.

Джони караше бързо и сигурно. Понякога хвърляше поглед в огледалцето, но никой изглежда не ги преследваше.

Колата, която скоро след това бе тръгнала подире им, караше със загасени светлини.

Няколко пъти Тим се опитва да попита за Крешимир, но Джони го прекъсваше:

— Почакай, докато го видиш сам, Тим! Моля те!

— А мога ли да запитам нещо, което не е свързано с Крешимир?

— Какво искаш да знаеш? (Сега те прекосяваха вече предградието Алтона.)

— Откъде знаеше, че баронът и аз пристигаме с тоя самолет?

Щурманът се засмя:

— Спомняш ли си един човек на име Селек бей?

— И още как!

— Той ни съобщи. Когато вашият самолет пристигна, ние бяхме ангажирали и отпратили всички таксита, та да не може да вземете друго. Това е на моя зет.

— Но откъде знаехте, че ще вземем такси? Обикновено ние пътуваме с колите на фирмата.

— Селек бей знаеше, че пристигате инкогнито. Дори фирмата не е трябвало да научи за вашето пристигане. Идеята да окачим твоята мащеха на врата на барона също беше на Селек бей. Имаше ли някаква полза от нея?

— Не, Джони. Никаква. И Крешимир ако не може да помогне, тогава…

— Тогава ще изям една метла заедно с дръжката, Тим! Но да не говорим повече за това. Почакай още мъничко!

Вече не бяха далеч от Елбското шосе, което водеше към Йовелгьоне. Изведнъж Джони се засмя, сякаш без всякакъв повод.

— Какво ти става?

— Спомних си за сделката ти с барона. Когато замени акциите срещу една параходна фирма. Аз, разбира се, веднага загрях и ви казах за оная фирма, понеже със сигурност знаех, че се продава. Успя ли да я получиш?

— Договорът за покупката е в джоба ми, щурмане.

— Моите поздравления, Тим! Тая ХХП е бомба. Ако имаш нужда от един щурман…

Сега те навлязоха в Елбското шосе и Джони забеляза в огледалото някаква кола без светлини. Той нищо не каза, само увеличи скоростта и непрекъснато изкривяваше очи към огледалото.

Тим рече нещо, но Джони не го чу, защото колата зад тях също бе увеличила скоростта си и постепенно ги застигаше.

Спирачките изквичаха като прасета под ножа на колача. Дясната ръка на Джони предпази момчето да не разбие главата си в предното стъкло при рязкото спиране. Затъмненият автомобил се стрелна покрай тях.

— Скачай! — изрева Джони.

Вече се чуваше някъде напред квиченето на другите спирачки. Щурманът помъкна Тим подире си — през шосето, по една тясна и стръмна стълбичка надолу, през някакви храсти надясно, прекачиха се през един зид, минаха през някаква кръчмарска изба, отново прехвърлиха един зид и пак заслизаха надолу по втора, още по-стръмна стълбичка.

— Какво има? Да не би все пак някой да ни е проследил?

— Пести си въздуха, Тим! Чрез тая маневра спечелихме малко време. Долу чака Крешимир.

Момчето се препъна и залитна, но щурманът го улови и направо го пренесе през последните стъпала. Погледът на Тим зърна някаква осветена табелка, на която пишеше: „Дяволската стълбичка“.

Джони го пусна да стъпи на краката си и свирна с уста. Някъде наблизо изсвириха в отговор.

— Направи веднага каквото ти казва Крешимир! — пошепна Джони.

От тъмното изплуваха две фигури: Крешимир и господин Рикерт. Буцата, която заседна сега в гърлото на Тим, беше този път голяма поне колкото ябълка.

— Дай си ръката, Тим, и се хвани с мене на бас, че ще си получиш отново смеха. Бързо! — Беше милият, познат глас на Крешимир.

Въпреки объркването си Тим улови ръката му:

— Хващам се с тебе на бас, че…

— Стой! — изкрещя се горе на стълбите. — Стой! — Но никой не се виждаше.

Крешимир каза спокойно и твърдо:

— Хващам се с тебе на бас, Тим, че няма да си получиш отново смеха. По на един пфениг!

— Тогава аз пък се басирам…

— Стой! — изкрещя се пак, но Джони пошепна: „Карай, карай!“.

— Тогава аз се басирам, че ще получа смеха си, Крешимир. По на един пфениг.

Джони пресече с длан ръцете им, както беше прието при хващането на бас, и изведнъж около тях настъпи зловеща тишина. Тим изпълни това, което поискаха от него, но все още не разбираше какво всъщност се бе случило и какво трябваше да се случи. Стоеше сред приятелите си безпомощен и безмълвен.

Три скъпи лица, полуосветени от далечния фенер, бяха се обърнали към него. Неговото собствено лице обаче се намираше в тъмното. Белееше се само едно мъничко крайче от челото му.

Погледът на господин Рикерт се бе заковал като омагьосан на това бледо чело. Той вече бе го наблюдавал веднъж по този начин, в същото осветление, в една гостилница, която се намираше само на няколко крачки оттук, по време на представлението на кукления театър.

„Ще се засмее ли сега“ — питаше се боязливо господин Рикерт.

Погледите на Крешимир и Джони също бяха приковани в това осветено чело, единственото, което се виждаше от Тим.

А момъкът гледаше към земята. Въпреки това усещаше очаквателните погледи. Чувстваше се много нещастен, макар нещо да се надигаше вече откъм корема му — нещо леко, кротко, топло като птиченце, нещо като чуруликането на чучулига, което напираше да излезе в простора. Но Тим беше прекалено неподготвен за него и то го обезсилваше. Накрая той изпусна звънливите звуци заедно с хълцукването без да иска, някак против волята си, както не можем да спрем изобщо хълцането. Не той завладяваше отново смеха си, а смехът завладяваше него. Сега, когато бе настъпил този с години очакван миг, Тим нямаше сили да го посрещне. И не той се смееше, а смехът избликваше някак самостоятелно и самоцелно, независимо от него. Бе станал жертва на собственото си щастие. И ако тогава в кукления театър бе открил колко са сходни външните прояви на смеха и плача, сега той узна, че и по своята същност смехът и плачът понякога едва могат да бъдат отличени. Смееше се и плачеше едновременно. Целият се тресеше и се оставяше да бъде разтрисан, пуснал на воля сълзите си, които обилно мокреха бузите му. Бе увесил безволево ръце, забравил приятелите си и му се струваше, че повторно изстрадва своето раждане.

И тогава се случи нещо много странно: Тим видя през булото от сълзи да се приближават към него три светли лица, а миналото и действителността изведнъж смениха местата си. Той беше едно малко момче пред гишето на някакъв хиподрум, спечелило пари, много пари. И плачеше от радост заради печалбата и от мъка по баща си, загдето не можа да доживее това щастие. А после чу някакъв гърлен, скърцащ глас, който му казваше: „Ей, малкия, когато човек има такъв късмет, не бива да плаче!“.

Тим вдигна очи.

От някое потулено ъгълче на паметта му трябваше сега да изскочи един човек със смачкано лице и смачкан костюм. Но образът на тоя човек се разми. На неговото място се появи друга фигура, много по-едра и много подвижна — Джони. А заедно с щурмана пак така внезапно се върна и настоящето: нощта пред гостилницата в Йовелгьоне, светлината на стълбата, която водеше нагоре в мрака, и тримата стари приятели, чиито лица колебливо се кривяха между смеха и плача.

Като буря бе връхлетял върху Тим Талер неговият завърнал се смях. Но ето че настъпи затишие, в което Тим си възвърна властта над смеха. Той избърса с опакото на ръката сълзите си и запита:

— Помните ли още какво ви обещах, когато заминах от Хамбург, господин Рикерт?

— Не, Тим.

— Казах ви тогава: Когато пак се върна, ще се смея. И ето, аз мога да се смея, господин Рикерт! Мога, Крешимир! Джони, мога да се смея! Само… (Нов пристъп на смеха му попречи няколко мига да продължи.) Не мога само да разбера как стана това.

Приятелите му, които бяха се страхували момчето да не загуби от щастие разсъдъка си, се зарадваха:

— Отдавна можеше да си върнеш смеха! — рече Крешимир.

— Не разбирам как.

— Как гласеше облогът, който сключи с мене, Тим?

— Басирах се, че отново ще получа смеха си.

— Точно така! И какво щеше да стане, ако спечелиш баса?

— Тогава щях да получа смеха си. И ето че го получих!

— Но щеше да го получиш дори и ако загубеше баса, нали?

Чак сега на момчето му просветна. То се плесна засмяно по челото и извика:

— Ами да! Ако загубех баса, тогава пак трябваше да си върна смеха! Как не съм се сетил! Можех с всеки човек да се хвана на бас и така или иначе при всички случаи щях да си го получа!

— Чак толкова просто не беше, моето момче — намеси се и Джони. — Ти съвсем не можеше да се басираш с когото и да е. Защото щеше да издадеш, че не притежаваш своя смях, а това ти нямаше право да правиш. Ти можеше да се басираш само с оня, който сам бе отгатнал какъв е договорът ти с Лефует, само с Крешимир.

— Но пък с мене — допълни Крешимир — басът беше напълно сигурен.

Сега, когато Тим бе се излекувал от болката си по своя смях, когато отново стана здрав и трезвомислещ, той изведнъж видя колко просто е било всичко. Объркан и отчаян, години наред бе използвал „черните стълбища“ вместо простия и прав път. Беше кроил сложни планове, в които се играеше с милиони, а получи смеха си по много по-евтин начин. За по-малко пари, отколкото струваше една лъжичка маргарин. Само за един пфениг!

Толкова евтин е смехът, когато човек поиска да го заплати с пари. Но истинската му стойност не може да се измери и с милиони. Смехът, беше казал Селек бей, не е търговска стока. Смехът трябва да се заслужи.

Тридесет и трета колаОтново намереният смях

Ръменето беше преминало в тънък дъждец, но никой от четиримата не го забелязваше. Не бяха доловили и шляпащите стъпки по каменните стъпала. Сега, млъкнали за миг, те изведнъж чуха шляпането и се обърнаха.

По тясната стълбичка из мрака слизаше някаква кокалеста, олюляваща се фигура. Дълги крака в черни панталони израснаха първи в светлинния конус на фенера, бледи дългопръсти ръце изплуваха след тях, после бял нагръдник на риза, а над него — продълговатият овал на едно лице. Фигурата се спря, осветена в целия си ръст, под табелата с надписа „Дяволската стълбичка“ и се облегна изнемощяла на зида от дялан камък.

Беше баронът.

От гърдите на Тим отново заизвира чуруликането на чучулигата. „Черните стълбища!“ — звънна насмешливо в главата му. Та това беше само някакъв дявол от кукления театър, една подвижна кукла, която беше толкова смешна, че дори заслужаваше съчувствие!

Но Тим Талер, момъкът, който отново можеше да се смее, потисна песента на чучулигата в себе си и не се разсмя.

Баронът бе седнал на стъпалото и гледаше със стиснати устни и тебеширенобяло лице към мъжете в долния край на стълбицата.

Тим се изкачи при него.

— Трябва да се върнете в болницата, бароне!

Лефует го изгледа отдолу нагоре с твърдо сключени устни.

— Бароне, не бива да седите на камъните!

Най-после той отвори уста. Гласът му беше пресипнал:

— На какво се басирахте, господин Талер?

— По на един пфениг.

— За един пфениг? — Лефует скочи нагоре, но залитна, облегна се на стената и изкрещя почти като жена: — А можехте да се басирате за моето наследство, глупаци такива!

Шофьорът, когото Тим познаваше, заскача надолу по стълбите.

— Господин барон, не бива, вие сте болен!

— Оставете ме да поговоря две минути с младежа! После ще ме закарате в болницата.

— Не отговарям, ако ви се случи нещо! — рече шофьорът, връщайки се няколко стъпала нагоре, където и застана, сякаш на пост.

Като часовой, като една мълчалива охрана се изправиха зад момчето и неговите приятели.

— Може ли да се облегна един миг на вас, господин Талер?

— Заповядайте, бароне, имам достатъчно сили — придружи той думите си с един съвсем кратък смях.

Баронът се облегна на рамото му.

— Вашето наследство, господин Талер…

— Отказвам се от него, бароне!

Лефует се сепна, но веднага се овладя.

— Това е разумно от ваша страна и опростява нещата. Параходната фирма ще ви осигури известно състояние.

— Фирмата, бароне, ще подаря на моите приятели.

Очите на Лефует така се разшириха, че това се забелязваше дори и през тъмните очила.

— Но тогава нашият договор не ви донесе полза, господин Талер! Вие сте толкова беден сега, колкото и в началото. С един фалирал куклен театър в ръце.

Тим си позволи сега да пусне мъничко от своя звънлив детски смях:

— Прав сте, бароне. Аз стоя отново в началото. Но това, което притежавам, доби през последните години за мен по-висока цена, отколкото всичките акции по света.

Баронът усети под ръката си трепета на рамото му. И чу новите тонове в неговия смях — по-дълбоки звуци, контрапункти, които придаваха кадифено мек и тъмен фон на звънките трели. Тогава Лефует се обърна и махна на шофьора, който се спусна усърдно по стълбите и преметна едната му ръка през раменете си. Така двамата се заизкачваха по стъпалата.

Тим извика:

— Бъдете здрав, бароне! И много ви благодаря за всичко, на което ме научихте.

Лефует не погледна назад. Шофьорът го чу да мърмори: „Здрав, здрав! Никога не можеш да бъдеш здрав без него!“.

Тим ги проследи с очи, докато тъмнината го погълна. Приятелите му бяха дошли при него. И те гледаха подир Лефует.

— Червив е с пари, но си е беден, дяволът.

После и те се заизкачваха по стълбата. Чуха как някакъв мотор забръмча, шумът се надигна, засили се, после отзвуча и се изгуби. Излязоха на Елбското шосе. На отсрещната страна стоеше таксито.

— Откарайте колата в моя гараж, Джони — рече господин Рикерт. — Ние ще дойдем пеша, ей го къде е!

— Но още ли живеете във вашата бяла вила, господин Рикерт? Баронът ми каза, че сте станали работник в пристанището.

— Такъв съм, Тим. Но утре ще ти разправям. Надявам се, че нямаш нищо против да бъдеш мой гост?

— Напротив, господин Рикерт! Нали трябва да видя вашата майка и да й докажа, че пак мога да се смея. Или… (Той обърна глава на другата страна.) Да не би тя…

— Всичко е наред, Тим. Жива и здрава е и е все така бодра. Да вървим.

Входът на вилата беше осветен. Бялата врата с кръглия балкон над нея с лъвовете от светъл пясъчник от двете й страни грееше като светъл остров в морето от тъмнина — един приветлив, гостоприемен бряг след бурно пътуване.

Тим едва преглътна вълнението си, когато наближи добродушните лъвове. А като се отвори вратата и от нея излезе старата жена (пълничка, с бели къдрички, подпряна на тънко бастунче), Тим трябваше много да се стегне, за да не се хвърли разреван на врата й. Това, което успя да изрече, застанал пред нея, беше някакво заекване между плача и смеха. Навярно означаваше: „Е, какво ще кажете сега, госпожо Рикерт?“. Но никой човек не би могъл да различи тия думи. А и никой не си направи труда, защото сега старицата взе нещата в свои ръце:

— Всичко наред ли е, Крюшан? — А щом синът й кимна утвърдително, тя въздъхна с облекчение и рече: — Това трябва да се отпразнува, деца! Но момчето ще си легне сега! Съвсем е съсипано!

Стана това, което заповяда госпожа Рикерт: Тим, все едно искаше ли или не, се отправи към леглото, където потъна почти веднага в оловно тежък сън.

На другия ден старата жена се погрижи да останат сами, когато той се събуди. А това лесно се уреди, защото момчето се пробуди чак следобед.

Двамата седнаха пред една богата късна закуска. (Закуската беше за госпожа Рикерт такова желано удоволствие, че тя си го позволяваше по два пъти на ден.) И сега Тим трябваше дума по дума и съвсем точно да разкаже всичките свои преживелици след отпътуването си от Хамбург. И той го направи с видима наслада.

Размахваше един вестник и крещеше:

— Sensazione! Sensazione! Il Barone Lefuet е morto! Un ragazzo di quttordici anni adesso il piu Ricco nomo del mondo! Sensazione!18

„Какъв хубавец е станал! — мислеше си госпожа Рикерт, като го гледаше. — И колко добре говори на чужд език!“

Разказваше на старата жена приключенията си, сякаш ставаше дума за някоя комедия. Сега, когато отново можеше да се смее, много неща, които по-рано бяха ужасни, му се виждаха смешни. Той разказваше за налудничавите облози с Джони, за трагичния край на полилея в хотел „Палмаро“, за картините в Генуа и Атина, за заговорите в замъка, за Селек бей, за историята с маргарина, за околосветското пътешествие, за завръщането им в Хамбург, за мащехата и за Ервин и за черния час на трамваите.

Тогава дойде редът и на старата дама да разказва. И тя започна с голяма радост:

— Знаеш ли, Тим, като не се върна от Генуа и като се появи тука отначало господин Крешимир, а после и големият Джони, тогава аз веднага почнах да се досещам. Не искаха да ми кажат какво е станало, щото имам някакъв дефект на сърдечните клапи. Но аз си го имам повече от осемдесет години, та постепенно си свикнахме един на друг — дефектът и аз. Е, почнах аз тогава мъничко да поподслушвам и да шпионирам, намерих после и писмото, дето си го писал от Генуа, и така научих нещичко повече, нали?

Старата жена, която гледаше сега на момчето като на млад мъж, продължаваше да се старае да говори на литературен немски език, което явно я измъчваше, защото тя си бе свикнала на своето хамбургско наречие.

— Аз винаги шпионирах, когато Крюшан с господин Крешимир или с големия Джони нещо заговорничеха. Те почнаха да идат много често, щото нали работеха на доковете. Друга работа не можеха да намерят, не им даваха просто. Дяволска история беше! Пък и то си се оказа такваз дяволска история, нали? Секи случай аз сичко се научавах, квото те си шушнеа. Знаех и че синът ми е загубил мястото си като директор, макар да го криеше от мене.

— Наистина ли е станал докер в пристанището? — прекъсна я Тим.

— Амчи да, момчето ми, такъв беше. Може би знаеш как е у нас в Хамбург? Сичко уж ного почтено, ако моеж тва да го разбереш, но ако някой бъде уволнен от сериозен пост и почнат разни шушу-мушу около него, пък ако ще и явни глупости да се дрънкат, никой после не го приема на работа в кантората си. Разбираш ли?

Тим кимна.

— Е, аз си имам състояние. Повечето в книжа.

— В акции ли? — запита Тим.

— В акции, момчето ми. И ти май разбираш вече нещичко от тия работи, а? Значи, както ти казах, син ми можеше и изобщо да не се хваща на работа като докер, щото съм богата. Но кво да го правиш, такъв чиляк е той, че все требе да работи. А и без пристанището направо се вкисва. Затова и отиде като докер. Пък се преобличаше на доковете. Иначе винаги: тип-топ от къщи и тип-топ — обратно. Че да не разбера, дето се е хванал като обикновен работник на работа. Но нали има и телефони, как няма да разбера?

Тим се засмя на разказа на старата жена и госпожа Рикерт се смееше заедно с него:

— Аз съм си една дърта гъска, една глупава гъска, ама… чак пък толкова глупава и не съм! Аз и първа си побъбрих с господин Селек бей, когато той се обади по телефона. Е, и тогава господата заговорници най-после решиха да ме посветят в работата. Аз, разбира се, се праех на утрепана, уж бъкел не знаем и се пулех, и пищях: Ама това е нивъзмооожно! И така нататък. Секи случай, посветиха ма. И аз написах и бележката за теб. С лупата. Тва като ученички цели месеци сме се бъхтели да го праим. Екстра го правех. Веднъж бях написала един цял роман на две страници от листа за писма. Без майтап!

— Ама тва е нивъзмооожно! — засмя се Тим.

— Ааа, ама ти си правиш сеир с мене, разбойнико!

На входната врата се позвъни и госпожа Рикерт помоли Тим да види кой е. Беше червенокосото куриерче от хотела, което изпотено стоеше сред седем куфара.

— Поръчаха ми да донеса вашия багаж, господин Талер! — захили се то.

— Вчера още ме наричахте мистър Броун, откъде знаете изведнъж кой съм?

Отново хилене.

— Вие май не четете вестници?

— А, така ли? — смути се Тим и посегна към джоба си.

Но червенокосият го възпря с ръка.

— Задръжте си мангизите, господин Талер! Аз мога да издрънкам от вестника цял куп пари, ако му разкажа как вчера вечер въртях детектива за носа. Разрешавате ли?

Тим се засмя.

— Прави това, което не можеш да не направиш!

— Голямо благодарско! Да внеса ли куфарите?

— Благодаря. Аз ще си ги внеса. Само не разправяй на вестника черни романи!

— Па то не е и нужно! Работата и така си беше достатъчно пълна с напрежение. — Той отново подаде на Тим ръка. — Все така да ти върви, Тим!

— Благодаря! И на теб ти желая успехи при вестника.

Между кротките каменни лъвове два засмени хлапака сърдечно си подадоха ръце. После червенокосият перчем отфуча с колата на хотела, а Тим внесе куфарите в къщата.

Още същия ден той и тримата мъже отидоха при един нотариус, който беше приятел на старата госпожа Рикерт. Там параходната фирма „Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз“, съкратено наречена ХХП, биде прехвърлена по равни части на Джони, Крешимир и господин Рикерт. Вярно че прехвърлянето не влизаше веднага в сила, защото имаше да се преодолеят още цял куп формалности. (Тим не беше вече пълният с милиони наследник.) Но нотариусът ги увери, че най-късно до две седмици всичко щяло да бъде уредено.

Отначало приятелите на Тим упорито се съпротивляваха против подаръка, но когато Тим ги заплаши, че тогава просто ще подари фирмата на някого другиго, те отстъпиха. И съвсем не без удоволствие. Господин Рикерт беше все още достатъчно силен и свеж, за да поеме кантората на стария господин Денкер на кей номер шест, а Джони и Крешимир с двойно по-голяма радост биха работили като щурман и стюард на собствени кораби, отколкото на чужди.

Когато четиримата напуснаха канцеларията на нотариуса (тя се намираше близо до главната гара), Джони запита:

— А ти с какво ще се заемеш сега, Тим?

Тим посочи с ръка надясно.

— В оная стара къща има един куклен театър. Той е моя собственост. Ще направя от него пътуващ театър.

— Но затова ще ти трябва автобус — каза Крешимир.

— И една преносима сцена — допълни Джони.

— А това — заключи господин Рикерт — ще ти го купим ние, мойто момче. И никакво възражение! Иначе ще ти върнем параходната фирма.

— Приемам! — засмя се Тим, после добави сериозно: — Колко е хубаво, че ви имам вас тримата!

— И Селек бей — рече господин Рикерт.

— Да — потвърди Тим. — И Селек бей. Би трябвало всъщност да му пратя една телеграма.

А старият човек в Месопотамия се усмихна, когато я прочете:

В този ден приключи една история, която в съобщенията на вестниците едва започваше. (Доколкото журналистите бяха я схванали, а пък повечето от тях не я разбираха.)

Господин Рикерт стана отново директор на параходна фирма, Джони щурман, а Крешимир — стюард.

За барон Лефует вече рядко се чуваше нещо. Говореха, че прекарвал цялото си време самотен и угрижен в своя замък в Месопотамия. Изглежда бе почнал да се бои от хората. Но продължаваше да върти блестяща търговия и да трупа пари.

Сведенията за Тим са твърде оскъдни. Сигурно е, че двамата със старата госпожа Рикерт бяха съчинили една куклена пиеса, която се казваше „Продаденият смях“. След това той изчезна от Хамбург и никой репортер така и не успя някога да научи накъде бе го отвял вятърът.

Но още две следи се появиха от Тим. На гробището в един от големите градове на Средна Германия в подножието на един мраморен надгробен паметник някой бе положил венец, на чиято лента пишеше: „Върнах се, когато можех пак да се смея. Тим“.

Последният знак, че Тим Талер е още жив, дойде от едно сладкарско дюкянче. Там преди много години се появил някакъв любезен млад господин, когото сладкарката изглежда не познавала. Когато тя го запитала какво желае, младият мъж изведнъж направил зловеща гримаса и изръмжал:

— Ще ограбя директора на водноцентралата, госпожо Бебер!

— Тим Талер! — писнала изненадано сладкарката.

Но младият мъж сложил пръст на устните си и рекъл:

— Шът! Не ме издавайте, госпожа Бебер! Аз се казвам Енрико Грандичи, собственик на най-веселия театър в света, кукления театър „Маргариновия сандък“.

— Какво съвпадение! — викнала госпожа Бебер. — Тъкмо вчера случайно го посетих. Някакъв непознат ми изпратил един билет за него. То ще рече… (Тя изгледа Тим отстрани) че може да е бил и познат, а?

— Възможно е — рекъл младежът с весели извивчици в края на устните.

— Даваха историята за продадения смях — продължила госпожа Бебер. — Хубава пиеска! Като я гледаш, за много неща можеш да се поразмислиш.

— А вие какво си помислихте, като я гледахте, госпожо Бебер? — запитал младежът.

— А че, Тим, да си призная честно, отначало тая работа ми беше малко страшничка, зловеща такава. Ама накрая много се смях. И тогава си помислих: където човек се смее, там дяволът губи силата си.

— Хубаво казано, госпожо Бебер — отвърнал младежът. — Точно така трябва да се отнасяме с дявола. Тогава той ще си счупи рогата.