Тим Талер или продаденият смях

Единадесета колаЗловещият барон

Параходът щеше да отплува на другия ден за Генуа. Старата госпожа Рикерт махаше от стъпалата на бялата вила подире му и Тим също й махаше с ръка, докато можеше да я вижда.

Директорът на параходното дружество отведе лично момчето на кораба. Беше му купил дрехи и обуща, ръчен часовник и блестящо нова моряшка торба.

Когато му подаваше ръка за сбогом на пристанището, той му каза:

— Горе главата, Тим! Като се върнеш след три седмици, светът ще изглежда другояче. И тогава сигурно отново ще се смееш. Съгласен ли си? Разбрахме ли се?

Тим се поколеба. После отвърна бързо:

— Когато се върна при вас, господин Рикерт, отново ще се смея. Разбрахме се!

Той измърмори още едно „благодаря“, защото гърлото му беше като зашито, и изтича по дъсчения трап на палубата.

Капитанът на кораба беше един навъсен мъж, който обичаше да си попийва, а всичко останало не го интересуваше много-много. Той едва погледна момчето, когато Тим му се представи:

— Обърни се към стюарда! Той също е нов човек на парахода и двама с него ще живеете в една каюта.

Тим, който за пръв път в живота си стъпваше на кораб, се лута дълго и безпомощно по железни стълби, из тесни коридори, по предната и задната палуба, за да търси стюарда. Персоналът на кораба не носеше моряшки униформи. Отличаваше се от пътниците само по своето работно облекло. Така момчето не знаеше точно към кого да се обърне. Той продължи да се лута, докато попадна най-после на средната палуба, а от нея през една отворена врата се озова в някакво приемно помещение, в средата на което една покрита с килим стълба, с вити лакирани перила водеше надолу в търбуха на кораба. Оттам се носеше миризмата на пържена риба и Тим предположи, че там ще е неговото бъдещо работно място.

В долния край на стълбата, веднага вдясно, се намираше кухнята, от която излитаха миризмите на разни ястия. Направо през ширококрила врата се влизаше в просторната трапезария с маси и столове, чиито крака бяха завинтени на пода. Някакъв мъж в бяла дреха тъкмо подреждаше салфетки и чаши по масите. Неговата фигура и кръглата му глава с къдрава кафява коса се сториха познати на Тим.

Когато момчето пристъпи в салона, мъжът се обърна и каза без всякаква изненада:

— А, ето те и тебе!

Тим остана смаян. Познаваше този човек. Дори името му помнеше — Крешимир. Беше оня човек, който на хиподрума му задаваше неудобни въпроси, а накрая бе рекъл: „Може би бих могъл някой път да ти помогна!“. Беше мъжът, чиито остри, воднистосини очи напомняха за Лефует, за барона, когото Тим търсеше.

Господин Крешимир не остави Тим дълго да размишлява. Той отведе момчето в тяхната обща каюта, където хвърли моряшката торба на Тим върху леглото и му даде едни карирани панталони и бяла дреха, каквито той самият носеше.

Новата униформа не стоеше никак лошо на момчето. „Ти изглеждаш роден само за стюард!“ — засмя се Крешимир. Но като видя сериозното лице на Тим, смехът му секна. Той огледа замислено момчето и измърмори повече на себе си, отколкото на Тим: „Ще ми се да знам каква работа сте завъртели вие двамата“. После, като че ли искаше да пропъди от себе си някаква неприятна мисъл, той се изпъна, пооправи бялата си дреха и рече сопнато:

— На работа! Върви в кухнята при Енрико да обелите картофите. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

До вечерта Тим трябваше да бели картофи в кухнята. Енрико, готвачът, беше един стар хитрец от Генуа, който също като капитана не си даваше много зор. В тесния свят на един кораб капитанът не е само господар и заповедник, но и мярка, и пример за всички и за всичко. Ако капитанът е строг и усърден, такъв ще бъде и персоналът на кораба. Ако той е мързелив и небрежен, както тук на парахода „Делфин“, то всеки ще бъде небрежен чак до Енрико, готвача.

Тоя Енрико непрекъснато, без да си поеме дъх, разказваше смешни истории на една още по-смешна смесица от немски и италиански. А понеже не видя Тим да се засмее нито веднъж, той си мислеше, че момчето не го разбира. Но продължи да разказва историите си за свое собствено удоволствие. И даже не забеляза, че Тим белеше картофите прекалено дебело.

Когато параходът късно следобед напусна най-после Хамбургското пристанище, Тим трябваше да отиде да помага на господин Крешимир в салона. При това беше доста смутен, защото воднистосините очи на стюарда отново и отново се спираха изпитателно върху него. От много притеснение Тим обърка някои поръчки. На една американка занесе уиски вместо цитронада, а на един шотландски лорд сервира две парчета орехова торта вместо шунка с яйца.

Господин Крешимир оправи работата, без да му каже нито една сърдита дума. И съвсем неусетно въвеждаше Тим в неговата нова професия: „Сервира се отляво! Лявата ръка държиш на гърба си, когато сервираш с дясната. Вилицата отляво, ножът отдясно, с острието към чинията!“.

След вечерята Тим отново бе изпратен в кухнята да помага на готвача при миенето. Той беше разстроен и разсеян, защото в главата му изплуваха стотици „защо“: Защо баронът не бе заел мястото си в купето, в което Тим и господин Рикерт пътуваха за Хамбург? Защо господин Крешимир се оказа стюард точно на тоя кораб, на който Тим бе станал помощник? Защо господин Рикерт го настани тъкмо на тоя кораб? Защо? Защо? Защо?

Насред мислите на Тим прозвуча и едно изговорено „защо“. Някакъв мъжки глас питаше: „Защо сте на тоя кораб?“. Някакъв друг мъж отвърна: „Защо пък да не бъда тука?“. Беше гласът на Крешимир.

— Елате на палубата с мен — заповяда първият глас.

Тим чу трополенето на стъпките по малката желязна стълба, която водеше към задната палуба. После стъпките и гласовете се изгубиха. Но продължиха да кънтят в паметта на Тим. Струваше му се, че познава гласа, който бе разговарял с Крешимир. И изведнъж — той тъкмо бършеше един порцеланов супник — си спомни чий беше тоя глас.

Беше гласът на мъжа, комуто продаде своя смях, беше гласът на барона.

Супникът се изплъзна от ръцете му и се пръсна на парчета върху пода на кухнята. Енрико, готвачът, отскочи встрани с едно изплашено „мамма миа“, а Тим хукна към задната палуба подир гласовете.

Горе не се виждаше никой. Две корабни лампи осветяваха слабо палубните приспособления и покритата с платнище спасителна лодка. Но изведнъж Тим дочу тихи гласове и когато се обърна наляво, защото оттам идеха гласовете — видя, че нещо шаваше под лодката. Момчето се приближи на пръсти и различи под лодката четири крака в мъжки панталони. Нищо повече не можа да види, но беше сигурно, че гласовете идеха от двамата мъже зад лодката. И стъпка по стъпка, със затаен дъх то се приближи съвсем до нея. Изскърца една от палубните дъски, но двамата зад лодката изглежда не усетиха нищо.

Сега Тим се оказа достатъчно близо, за да може да подслушва приглушения разговор.

— … смешно е! — изсъска гласът на барона. — Не може да ме убедите, че вече сте изхарчили парите, които ви донесоха акциите!

— Малко след като ми връчихте акциите, курсът им катастрофално падна — отвърна спокойно Крешимир.

— Признавам! — Баронът пусна на воля своя купен смях. — Акциите паднаха, защото имам някакво влияние на борсата, но все пак четвърт милион марки би трябвало да са ви останали.

— А този четвърт милион аз го вложих в една банка, която скоро след това фалира, бароне.

— Лош късмет! — засмя се отново Лефует, а подслушвачът Тим се разтрепери при тоя смях. Едва не изскочи от прикритието си. Но беше достатъчно умен да прецени, че сега е по-разумно да слуша и изчаква.

— Дори и да се налага отново да работите — рече баронът, — пак няма никакво основание да работите тъкмо на тоя параход и с това момче.

Този път Крешимир се засмя:

— Никой не може да ми забрани това!

— По-тихо! — изсъска Лефует.

Крешимир продължи полугласно:

— Аз ви дадох очите си и ги замених с вашите рибешки зъркели. А вие ми ги платихте с акции на стойност един милион, от който пукната марка не влезе в моя джоб. Вие излязохте по-хитър от мене. Но този път аз ще бъда по-хитрият, бароне. Два пъти ви наблюдавах с момчето на хиподрума. Видях после, че момчето печелеше при всяко залагане, и забелязах още, че момчето е угрижено и тъжно като някой самотен, болен пенсионер.

Сърцето на Тим напираше да изскочи навън, докато слушаше думите на Крешимир. Но той успя да издържи напрежението, без да издаде нито звук.

Крешимир продължи:

— Аз ще разкрия какъв вид сделка сте сключили с момчето, бароне! От четири години го наблюдавам, доста усилия положих, докато стана стюард на тоя параход, но сега…

Гласът на барона прекъсна Крешимир:

— Сега аз ви предлагам отново един милион. В брой, на ръка.

— Тоя път, бароне, предимството е у мене. — Крешимир говореше бавно и обмислено. — Мога да поискам да ми бъде заплатено моето знание по три начина: или като ми върнете обратно очите, или като приема милиона, или, което сигурно не би било най-лошото, като ви принудя да развалите договора си с момчето, какъвто и да е той.

Тим затъкна в тъмното устата си с юмрук, за да не го издадат стенанията му.

Известно време бе тихо. После се чу гласът на барона:

— Сделката с момчето не ви засяга ни най-малко. Но ако толкова държите за вашите стари очи, при известни условия аз съм готов…

Крешимир го прекъсна, почти останал без дъх:

— Да, бароне, аз държа на моите стари очи, аз държа на моите безобидни, глупави, добродушни кравешки очи повече, отколкото на всички богатства на света, макар че вие никога не ще разберете това!

— Никога няма да го разбера — потвърди гласът на барона. — Въпреки това при известни условия съм готов да разваля сделката. Ако обичате, погледнете се в това джобно огледалце.

Последва една сърцебиеща тишина. Тим беше целия в пот от вълнението, което будеше у него разговорът на двамата, и от напрежението да се държи така, че да не бъде открит. Най-после той чу Крешимир да казва тихо:

— Да, имам си ги отново.

— А сега идва моето условие — рече баронът.

Но Тим не го чу. Крешимир бе получил отново своите очи, а неговият смях се намираше осезаемо близо, сякаш трябваше само да посегне към изгубения си детски смях, за който жадуваше повече от всичко друго на света.

Той не намери сили да се удържи в прикритието си. Изскочи напред и изкрещя:

— Върнете ми…

Но се спъна в някакво въже, падна с главата напред към острия нос на спасителната лодка и рухна с трясък на палубата, където остана да лежи в безсъзнание.

Дванадесета колаКрешимир

Една звезда — сърдитото пламтящо око на Марс — танцуваше нагоре-надолу пред илюминатора, когато Тим се събуди. Той лежеше в горното легло на каютата, която заемаше заедно със стюарда. Над Атлантическия океан, все още сив, изгряваше денят.

Някой шеташе из каютата.

Тим извърна глава. Беше Крешимир. Стюардът също обърна в тоя миг лице към него. На слабата светлина, която идеше от нощната лампичка на Крешимир, погледите им се срещнаха. Стюардът имаше топли кафяви очи.

— Е, момчето ми, как се чувстваш? — запита той приятелски.

Тим още не беше се събудил съвсем. Не можеше още и да си спомни как се е озовал тука. А и този Крешимир, който го питаше нещо, беше по-друг, различен от оня Крешимир в трапезарията, комуто Тим помагаше; беше някакъв много по-спокоен, по-приветлив Крешимир.

Стюардът дойде при леглото му:

— По-добре ли се чувстваш?

Сега събитията от предната вечер изплуваха едно по едно в паметта на Тим: гласовете пред вратата на кухнята, разговорът зад спасителната лодка и неговият собствен вик, падането му.

— Къде е баронът? — запита той.

— Не знам, Тим. На кораба вече не е. Но я ми кажи: ти подслушва ли ни вчера?

Момчето кимна в леглото:

— Радвам се, че отново си върнахте очите, господин Крешимир.

— А ти, Тим? Какво искаше да ти върне баронът?

— Моят… — Момчето се сепна, спомнило си договора, и стисна устни.

Тогава Крешимир се плесна по челото:

— Как не съм го забелязал по-рано! Та тоя високопоставен мошеник се смееше като малко момченце! Усещах, че има нещо в него, което някак не му прилича. Сега вече знам със сигурност: беше неговият смях! Или по-точно… — Крешимир погледна Тим право в очите. — Беше твоят смях.

— Това не съм ви го казал! — викна Тим. — Или… да не би да съм го извикал снощи?

— Не, Тим, не успя. И може би това ти беше късметът. Познавам параграфите за мълчание в договорите на барона. Бъди спокоен, ти мълча.

Но Тим съвсем не беше спокоен. Той искаше веднага, на място, да провери дали договорът е още валиден. Трябваше да се обзаложи за нещо с Крешимир — за нещо, колкото се може по-невероятно.

Момчето понечи да слезе от леглото, но щом се надигна му се зави свят, нещо в главата му започна болезнено да тупка. И той отново я положи на възглавницата. Крешимир му донесе чаша вода и някаква таблетка.

— Вземи това хапче. Днес трябва да останеш да лежиш. До утре всичко ще се оправи. Освен една цицина, нищо друго ти няма, каза щурманът, а той по-рано е бил фелдшер.

Тим послушно глътна хапчето, като обмисляше през това време някакъв облог. Когато най-после му хрумна нещо, той върна разговора към барона, защото с него бе свързан облогът:

— Какво условие ви постави баронът, господин Крешимир? Искам да кажа, след като ви върна очите?

— Никакво! — засмя се Крешимир. — Когато ти извика и се изтърси така на палубата, надойдоха моряци и баронът се скри зад лодката. Тогава аз му пошепнах: „Или ми връщаш очите без всякакви условия, или ще разкажа нещичко на хората!“.

— И?

Крешимир отново се засмя:

— Баронът почна чак да заеква от яд. Но каза: „Безусловно!“.

Тим бързо обърна глава към стената. Безсмисленият напън да се засмее обезобрази лицето му.

— Ще ми се да знам къде се крие сега баронът! — промърмори Крешимир.

Това беше мигът, който Тим очакваше. Възвърнал самообладанието си, той рече:

— Обзалагам се с вас…

— Може да ми говориш на „ти“ — прекъсна го Крешимир.

— Значи, хващам се с тебе на бас, че в следващите пет минути ние ще узнаем къде се намира баронът!

— На какво да се басираме, Тим?

— На парче орехова торта.

— Това мога да платя. Ако не се лъжа, ти трябва да спечелиш баса, както всички обзалагания. Значи съгласен!

Стюардът му протегна ръка и те се обзаложиха.

В същия миг в съседната кабина някой включи радиото. Говорителят съобщаваше бюлетина за времето. После следваха новини от висшето общество.

Тим и Крешимир, сепнати отначало неприятно от обезпокоилия ги глас на говорителя, се заслушаха в него. Той съобщаваше:

— Известният търговец и индустриалец барон Лефует, чието богатство се преценява на не по-малко от няколко милиарда долара, даде тази нощ в Рио де Жанейро голям прием за деловите среди на бразилската столица. Още в началото на приема обаче той се оттегли и се върна чак след два часа, видимо разстроен. Направи впечатление, че сега той носеше тъмни очила. Навярно някоя стара болест на очите му, която от дълго време изглеждаше излекувана, отново се е активизирала. Научихме по телефона, че приемът още продължава и че баронът очевидно отново…

Радиото бе изключено и в съседната кабина зашумя чешмата.

Лицето на Тим бе станало сиво като утринния здрач. Беше спечелил баса и сега знаеше, че договорът е още валиден, но тая изключителна новина го уплаши.

— Как може така бързо да се стигне до Рио де Жанейро? — промълви сломено той.

— Много пари, много възможности! — отвърна Крешимир.

— Но така бързо не лети дори и самолетът! — извика момчето в леглото си.

Стюардът известно време не отвърна нищо. После измърмори:

— Мислех си, че знаеш с кого си имаш работа. — И изведнъж се разбърза — щял да закъснее за работа, а на вратата още веднъж се обърна и рече: — Опитай се да спиш, Тим! Няма смисъл да си блъскаш главата, това до нищо няма да те доведе.

За щастие здравата природа на момчето наистина го потопи в дълбок сън. Когато то се събуди по обяд и Крешимир му донесе паница супа и спечеленото парче торта, Тим се чувстваше по-леко и дори в добро настроение. За пръв път той споделяше своята страшна тайна с някакъв човек, а този човек отгоре на всичко бе спечелил играта с барона. Това вдъхваше толкова надежди и ведри упования на Тим, че той на първо време просто забрави странната новина от Рио де Жанейро.

Следобед го посети за кратко щурманът, някакъв великан от Хамбург, който се казваше Джони. Той се осведоми за състоянието му, опипа с изненадващо внимателни пръсти цицината на главата му, донесе още едно хапче и каза:

— Утре ще бъдеш отново тип-топ, малкият! А занапред, вярвам, ще се пазиш от въжетата.

После си отиде.

Тим си помисли: „Ако знае в какво опасно въже се заплетох!“. И отново заспа. Щурманът му бе дал приспивателна таблетка.

През нощта, когато Крешимир се върна в каютата, Тим отново се събуди. Стюардът се облегна с лакът на леглото му и рече:

— Страшна подлост е извършил тоя мръсник!

— Какво искате… — Тим се поправи: — Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Знам, ти си длъжен да мълчиш. Добре, мълчи си! Но аз знам сигурно: той се смее с твоя смях, а ти печелиш всеки облог. Но какво би било, ако ти загубиш някой облог?

— И на мене ми се иска — рече Тим тихо. Повече той нищо не каза.

— Ще помисля за това — каза Крешимир, като се съблече и също се качи на леглото си.

Когато изгасиха светлината, стюардът му разказа за своя роден край, за някакво село в Карст на хърватския бряг. Седем дена в седмицата момчето мечтаело за щастие и богатства. И тогава веднъж през селото минал някакъв автомобил, а зад кормилото му седял господин в карирани дрехи. Този господин му подарил една кесия с нарове, цяла кесия със седем големи нара в нея, по онова време всеки от тях струвал цял динар. И момчето извървяло десет километра пеша до далечния курорт на брега на морето, за да ги продаде.

— Да, Тим, тогава за пръв път имах собствени пари, много пари. Цели седем динара! И знаеш ли какво си купих с тях? Съвсем не бял хляб, макар че бях гладен и много ми се искаше, а едно парче торта! Знаеш ли, едно такова парче торта, с много крем и череши отгоре и половин орех в средата. Това беше тортата, за която момичетата от село разказваха, когато се връщаха от морето.

Всичките си пари трябваше да дам за това парче торта. После се скрих зад някакви дъски на пристанището, да го изям. Хапка по хапка, и през цялото време си мислех: ето това сигурно ядат ангелите на небето всеки ден!

След това аз повърнах. Извинявай за думата! Но така беше. Моето бедняшко стомахче не беше пригодено за такива неща. А когато се върнах от пристанището, пред мен отново се изправи автомобилът с карирания господин.

Крешимир замълча, а Тим си мислеше за едно малко момче в една тясна уличка, която миришеше на пипер, ким и анасон.

После стюардът продължи разказа си: как карираният господин почнал да идва по-често в село с пликове с нарове, как един неделен ден говорил с родителите му, как бе настанил момчето на един от своите кораби като стюард, как по-късно почнал да го взема понякога със себе си на разни пътешествия и най-вече на конните състезания; как Крешимир чрез лекомислени залагания задлъжнял много на карирания господин и как накрая се видял принуден да му продаде най-хубавото, което имал — своите очи.

— Сега отново си ги върнах! — заключи Крешимир. — И да не ми е името Крешимир, ако ти също не си получиш своя смях! Лека нощ!

Някаква бучка бе затъкнала гърлото на Тим. И гласът му прозвуча много тъничко, когато той отвърна:

— Лека нощ, Крешимир! Много благодаря!

Тринадесета колаБури и страхове

Разказът на Крешимир бе разстроил момчето. А през нощта и морето засили вълнението си. Затова Тим спеше неспокойно и се мяташе в съня си насам-натам. Посред лекия му неспокоен сън проехтя гръмотевица. Малко по-късно зловещо силната светлина на една светкавица проникна през клепачите на спящото момче, а нов страшен гръм избоботи в оглушените му от съня уши.

Тим скочи с вик от леглото. Стори му се, че бе чул през гръмотевицата своя собствен смях. Отвори очи и погледът му падна на малкото кръгло прозорче, наречено илюминатор, през което две воднистосини очи се бяха втренчили в каютата.

Страх и ужас притиснаха отново клепачите му, студена пот го обля и той се закова на мястото си, неспособен да мръдне. Така, превит одве, престоя дълго, почти цяла вечност, докато най-после се престраши пак да отвори очи и тихичко да повика Крешимир.

Стюардът не му отговори. Навън, зад тънката желязна стена, се пенеше морето и равномерно, с тътен удряше по нея. Тим не посмя да погледне вече към илюминатора. Извика по-силно Крешимир. Но пак не получи отговор.

Тогава той закрещя така силно, че собственият му глас го уплаши:

— Крешимир! — Това почти не беше вече човешки глас. Но и след този вик никой не се обади.

Тим отново затвори очи, за да не погледне неволно към илюминатора, и пипнешком затърси копчето на нощната лампа. Когато го усети между пръстите си, той го натисна с всичка сила. Лампата светна и момчето отвори очите си.

Заедно с тъмнината в ъглите на каютата се отдръпнаха и страховете му. Тим се наведе да погледне за Крешимир. Но леглото на Крешимир беше празно.

Тогава из ъглищата на празната каюта отново изпълзяха страховете. Момчето затрепери с цялото си тяло, видя се сам в огледалото над мивката как трепери и още повече се изплаши от разкривеното лице, което гледаше насреща му.

Но видът на собственото му отражение по един странен начин го хвърли в някаква яростна решителност. Той скочи от леглото и като полудял намъкна дрехите си. Сега страховете му сякаш бяха останали приковани в огледалото, а той самият бе придобил свободата да прави каквото поиска. Намери смелост да напусне каютата, да изтича в коридора. Напипа в тъмното желязната стълба и я изкатери, макар тя да се люлееше заедно с целия кораб. Навън една висока вълна го измокри целия, но той бързо, като се хващаше за разни въжета и железа, се изкачи до най-горната палуба и влезе в задимено топлата рулева кабина, която беше слабо осветена от един фенер с дебели стъкла.

Джони, хамбургската мечка, посрещна момчето със спокойно учудване:

— Какво правиш тук по това време?

— Къде е Крешимир, щурмане? — почти изкрещя въпроса си Тим, за да надвика тътнежа на една вълна, която се разби в стената на борда.

— Крешимир е болен, момчето ми. Но не се плаши. Само възпаление на апендикса, а от това днес никой не умира.

— Но къде е? — упорстваше Тим. — Къде е сега Крешимир?

— Един патрулен катер от бреговата охрана се оказа случайно наблизо. Той го откара на сушата. Не забеляза ли, че машините спираха по едно време?

— Не — отвърна сломено Тим. После добави с уверен глас: — Крешимир не е болен. Това е работа на барона. Аз видях очите му в илюминатора.

— Ти си видял в илюминатора очите на барона? — Джони се засмя. — Бълнуваш, мойто момче! Ела, съблечи се, вземи там онова одеяло и легни на канапето. При мен положително няма да сънуваш лоши сънища.

В топлата щурманска кабина край тоя благоразумен добродушен великан на Тим почти му се стори, че наистина всичко е било само плод на въображението му. Но после той си спомни отново за новините от радиото, за изчезването на барона чак в Рио де Жанейро, и отново се видя в огледалото над мивката: разтреперан, с грозно ухилено лице. И той реши, че всичко може да се очаква от тоя барон и че, доколкото това му е възможно, не бива никога вече да се бои от него. Защото за щастие Тим също бе видял барона уплашен и слаб.

Момчето легна мълчаливо на канапето, което се люлееше насам-натам и нагоре-надолу, защото тук горе движенията на кораба бяха по-силни, отколкото в каютата.

Обърканите мисли и едно неприятно чувство в стомаха не позволиха на Тим да заспи отново. Така той пролежа много часове буден, докато Джони стоеше спокоен зад руля и само от време на време изпушваше по една цигара. Постепенно и бурята утихна. През това време Тим се напрягаше да измисли някакъв съвсем изключителен облог. Трябваше да бъде толкова невъзможен, та непременно да загуби. Баронът бе използвал страха на Тим — сега Тим искаше на свой ред да го уплаши. Но колкото и да напрягаше мозъка си, никой облог не му се струваше невъзможен за дяволските способности на барона. Ако се хванеше на бас например, че лешникът е по-голям от кокосовия орех? Но кой ще се хване с него на такъв глупав бас? А отгде да знаеш, няма ли Лефует да открие някоя страна на света, където лешниците наистина да са по-големи от кокосовите орехи? Тим отхвърли и тоя облог, като много други през тази нощ. Защото всеки път си спомняше навреме случката с господин Рикерт в трамвая.

Но какво би било, хрумна му изведнъж, ако не може да се оправдае всичко с някакви скъсани жици? Какво би било, ако едно такова тежко, желязно нещо като трамвая изведнъж трябваше да напусне релсите си и да полети? Трамваят не е чучулига. А и Лефует не е магьосник въпреки всичките си зловещи способности.

Тим реши, че е открил ахилесовата пета на барона. Той се изправи на лакти и извика:

— Щурмане, знаете ли вече, че в Генуа има летящи трамваи?

— Я лягай и заспивай! — рече Джони без особена изненада. — Пак взе да бълнуваш.

— Извинявайте, щурмане, но тоя път аз съм съвсем буден. Знам със сигурност, че в Генуа има летящи трамваи. Басирам се с вас на бутилка ром!

— Хокусфокус! — рече Джони. — Питам се обаче, отгде ще намериш пари да платиш цяла бутилка ром?

— Имам една в торбата си — излъга Тим. — Какво, ще се хванем ли на бас или не?

Джони се обърна:

— Дори един милион да заложиш, пак няма да го повярвам. Защото две неща познавам прекалено добре: Генуа и трамваите.

— Тогава значи спокойно може да се хванете на бас. Шише ром за един щурман в края на краищата не е нищо.

— Ще ми дадеш ли честната си дума, че ще си легнеш и ще затвориш веднага очи, ако се басирам с тебе?

— Честна дума! — извика Тим.

— Ако в Генуа… — Той се прекъсна, защото нещо твърдо прелетя пред прозореца на рулевата кабина. Но изглежда не беше нещо опасно и Джони повтори: — Ако видя в Генуа летящ трамвай, аз ще съм загубил баса и ти ще получиш една бутилка ром. Ако не видя, тогава шишето в твоята торба ще бъде мое. Готово, а сега бъди така добър да си легнеш! След три часа започва дежурството ти.

Този път Тим наистина заспа. А в съня си усети, че се смее. Но насред смеха му задрънча тенекиеният звън на някакъв трамвай, който минаваше по небето над главата му. Когато на разсъмване щурманът го събуди, той още чуваше в ушите си звънтенето и това го плашеше.

Тим вече се боеше от Генуа.

Четиринадесета колаНевъзможният облог

Тим се боеше от Генуа и едновременно с това копнееше по-скоро да стигнат там.

Неговото боязливо нетърпение бе подложено на тежко изпитание, защото още много дни трая пътешествието, докато параходът най-после влезе в пристанището на Генуа. Беше в един сияйно син ден, малко преди обяд. Тим си намери някакъв предлог да влезе пак в рулевата кабина. Тук той застана до щурмана Джони и се загледа нататък към горните квартали на Генуа. Носеше черно-бяло карираните панталони и престилката от дебел ленен плат, която Енрико, готвачът, му бе дал да си слага, когато бели картофи.

Къщите на Генуа се виждаха все по-ясно. Дори автобуси и автомобили можеха да се забележат вече по улиците.

Внезапно от устата на Джони се изтръгнаха звуци на изненада — нещо средно между изхълцване и изръмжаване. Щурманът бе присвил очи, сега отново ги отвори, за да ги затвори в следващия миг. После каза почти тържествено:

— Ще полудея!

Тим се досещаше защо. Гърлото му бе пресъхнало съвсем. Но той не се решаваше вече да погледне към Генуа. Продължи да гледа към щурмана.

Сега и Джони го погледна и поклати глава:

— Ти излезе прав, Тим. В Генуа има летящи трамваи. Спечели баса.

Тим преглътна горчиво. Нямаше смисъл повече да отклонява очи от неизбежното. Той обърна глава и погледна към горния край на града. Там, над една от улиците, насред къщите, се носеше из въздуха трамвай, един истински трамвай. Виждаше се съвсем ясно. Но изведнъж под трамвая се показа твърд, солиден уличен паваж с релси по него. Сега вече трамваят не плуваше във въздуха, а си пътуваше по релсите и по улицата.

— Това беше само отражение във въздуха, зрителна измама — извика Тим почти ликуващо. — Аз загубих баса.

— Ама ти като че ли се радваш, загдето си загубил баса? — учуди се Джони и Тим забеляза, че е направил грешка. Но преди да успее да я поправи, Джони продължи: — Все пак ти спечели баса, Тим. Облогът беше дали в Генуа може да се видят летящи трамваи, а не дали наистина ги има. И аз ги видях, в това няма съмнение.

— Е, хубаво! Значи все пак спечелих! — каза Тим и се опита да придаде на гласа си радостна нотка. Но гласът му си остана дрезгав и без следа от радост.

Добре че Джони трябваше да внимава за руля.

— Как ти хрумна тоя идиотски бас? — запита той през рамо. — Често ли имаш такъв невероятен късмет?

— Аз никога не съм загубвал нито един бас — отвърна Тим безразлично. — Печеля всеки облог.

Щурманът го стрелна с очи:

— Я не се фукай толкова! Има басове, които просто не могат да бъдат спечелени.

— Например кои? — запита Тим целият в напрежение. — Кажете един такъв бас де!

Отново един къс, изпитателен поглед на щурмана. Нещо в момчето му се струваше не съвсем както трябва, почти мистично. Но той беше свикнал да дава винаги отговор на зададените му въпроси. Бутна бялата си шапка напред и се почеса по тила. Отново нещо твърдо прелетя зад стъклото. Джони обърна глава, но не видя нищо. И изведнъж отговорът бе намерен:

— Хрумна ми един бас, който не е възможно да спечелиш, Тим.

— Хващам се на бас, преди още да съм го чул, щурмане. Ако загубя, няма нужда да ми купувате бутилката ром.

— Котка в чувал не се купува, момче! Но от мен да мине. Ромът си е ром, а щом ти непременно искаш да загубиш, моля, заповядай! Аз се басирам значи с тебе… — Щурманът се прекъсна, изгледа момчето и запита: — Наистина ли ще сключиш с мен тоя облог? Питам само заради шишето с ром.

— Ще сключа тоя бас! — отговори Тим така твърдо, че Джони се успокои.

— Е, тогава, басирай се с мен, че още тази вечер ти ще станеш по-богат от най-богатия човек на света.

— По-богат значи от Лефует? — запита Тим почти без дъх.

— Точно така!

Тогава момчето му протегна ръка по-бързо, отколкото Джони бе очаквал. И рече високо:

— Аз се басирам с вас на бутилка ром, че още тази вечер ще стана по-богат, отколкото барон Лефует.

— Момче, момче, ти си малко нещо мръднал — рече Джони и пусна ръката му. — Е, поне ще си върна бутилката ром!

В тоя миг в рулевата кабина влезе капитанът. И запита сърдито:

— Какво търси пък помощник стюардът тука?

— Повиках го да ми донесе чашка кафе, капитане — рече Джони.

— Тогава хайде, изпарявай се!

Тим трябваше да се спусне долу в кухнята. Докато търчеше, много му се искаше да запее. Но който не може да се смее, той не може и да пее.

Когато донесе чашата с кафе, която само на две места малко се бе разплискала, капитанът беше още в рулевата кабина. Джони му смигна ухилено зад гърба на стария. Тим му отвърна, но със сериозно изражение. След това отново скочи на горната палуба. Страшно му се искаше да се засмее. Устните му обаче само оформиха гримасата на смеха. Никакъв весел звук не се откъсна от гърдите му.

Една възрастна холандка, която бе срещнала момчето на палубата и се бе уплашила от дивия израз на лицето му, каза по-късно на своята съседка по каюта:

— В това момче се е вселил дяволът. Заключвайте нощем каютата си.

За да скрие вълнението си, Тим се завря зад котвената лебедка на задната палуба, седна върху една купчина въжета, решил да остане тука чак до пристигането им в Генуа. Беше чул, че в Генуа имало прочут куклен театър. Там искаше да отиде, за да бъде сред смеещите се хора едно смеещо се момче. Още по-примамлива бе обаче представата му как ще върви из улиците на разходка и как ще се усмихне на някой симпатичен непознат човек, на някое мъничко момиченце или на някоя стара жена. Тим направо потъна в своите мечти като в един свят, пълен със слънце и радости. А слънцето, което грееше от синьото небе право в лицето му, правеше неговите мечти да изглеждат още по-достижими.

По бордовия високоговорител някой предаваше с тенекиен глас някакво съобщение, на което Тим не обърна внимание. Той мечтаеше.

След кратка пауза съобщението биде повторено. При споменаването на неговото име Тим се заслуша и успя да хване края на съобщението:

… Талер веднага при капитана в рулевата кабина!

Като сапунени мехури се пукнаха мечтите му. Изведнъж слънцето му се видя почти мрачно в своята гореща напористост.

Никога капитанът в своето навъсено равнодушие не се бе интересувал за Тим. Значи нещо съвсем необичайно го е накарало да го повика.

Тим се вдигна иззад котвената лебедка, затропа по палубата и за трети път тая сутрин се изкачи по железните стъпала на най-горната палуба, при лодките. Ръцете, с които се ловеше за железните перила, бяха мокри от пот.

В рулевата кабина капитанът го огледа някак особено и съвсем не равнодушно, както по-рано. А щурманът се бе втренчил напреде си и дори не извърна глава към него.

— Ти се казваш… — Капитанът се прекъсна, за да се изкашля и започна отначало: — Вие се казвате Тим Талер?

— Да, господин капитан.

— Вие сте роден на… в…

От едно листче в ръката си капитанът прочете биографичните му данни и момчето потвърждаваше всеки път с едно: „Да, господин капитан“. При което от напрежение очите му се наляха с влага.

Когато краткият разпит свърши, капитанът отпусна листчето и в кабината настъпи странна тишина. На пода трепкаха слънчеви зайчета, а Тим разглеждаше широкия гръб на щурмана, който все така не се обръщаше, втренчен през прозореца.

— Тогава аз мога като пръв да ви честитя — наруши капитанът тишината.

— За какво, господин капитан? — Гласът на Тим бе станал тъничък и писклив.

— Ето за това! — посочи капитанът с глава хартията в ръката си. И запита: — Роднина ли сте с барон Лефует?

— Не, господин капитан.

— Но го познавате лично, нали?

— Е, да, познавам го…

— Тогава да ви прочета радиограмата: „Барон Лефует починал точка съобщете на Тим Талер, че е обявен за единствен наследник точка братът близнак на починалия новият барон Лефует приема настойничеството до пълнолетието му точка параходна компания «Феникс» на акционерното дружество «Лефует» Генуа подпис директорът Грандичи точка“.

Тим продължаваше да стои все така втрещен с каменно лице в тила на щурмана. Най-невъзможният бас на света бе спечелен! Срещу една-единствена бутилка ром. Той, четиринайсетгодишното момче, бе станал в тоя миг най-богатият човек на Земята. Но неговият смях бе умрял заедно с барона и заедно с него щеше да бъде погребан. Най-богатият човек на света си оставаше най-бедният сред хората. Той бе загубил завинаги своя смях.

Тилът на щурмана се размърда. Съвсем бавно Джони обърна глава. Чужди, учудени очи се вгледаха в Тим. Но той ги срещна само за един къс миг.

Съвсем навреме ръцете на Джони успяха да уловят изпадналото в безсъзнание момче.

Петнадесета колаОбъркване в Генуа

Две приветливи сини очи на едно небръснато, едро кокалесто лице гледаха надолу към Тим.

— Чуваш ли ме? — запита го тихият глас.

— Да, щурмане — прошепна Тим.

Една ръка повдигна малко главата му и бавно и предпазливо някой му капна вода в устата. Едновременно с това гласът питаше на ухото му:

— Как така видях хвърчащи трамваи в Генуа? Защо баронът умря тъкмо сега? Защо се радваш на загубени басове и падаш в безсъзнание, когато ги спечелваш, а?

В постепенно възвръщащото се съзнание на Тим това повтарящо се „защо“ на щурмана се забиваше като игла и събуждаше неговите собствени стари „защо“. Едно безкрайно объркване едва не го хвърли отново в безсъзнание.

Но някакви гласове и стъпки се приближиха и скоро след това в рулевата кабина влезе капитанът заедно с един непознат човек.

Легнал на канапето, Тим възприе от чужденеца най-напред само една грамадна, бяла като цвете дантелена кърпичка, която разцъфтяваше буйно от горното джобче на тъмното му сако. След това възприе и миризмите на чужденеца. Беше миризма на карамфил, която направо заля момчето, когато чужденецът го приближи и се представи.

— Директор Грандичи. Аз много себе чувствам щастлив, да ви като първа поздравим от име на наша параходна компания, синьоре. Аз съжалява, че не сте вие здрав, но мога да разбера, малко шок… — Той разпери пръстите си и наклони глава. — Ааа, толкова богато в едно късо моменто, това е сигурно не е леко, но…

Какво още каза директорът Грандичи, Тим не разбра. Слушането му струваше прекалено много усилия. Разбра само последното изречение, защото тогава директорът се беше навел над него:

— Аз сега вас ще занеса в баркаса, синьоре!

Но тогава Джони се намеси:

— Оставете момчето на мене — изръмжа той. — Аз ще го занеса в баркаса. Господин капитан, заемете дотогава руля!

Макар корабът да бе вече пуснал котва, объркването беше така всеобщо, че капитанът мълчаливо и послушно застана зад рулевото колело.

Успоредно с парахода, до стената му, бе акостирал един баркас на параходната компания, който трябваше да вземе наследника. Джони скачаше с Тим в ръцете си по стълби и стълбички, сякаш носеше вързоп дрехи. През това време директорът Грандичи подрипваше наоколо като куче около господаря си, развявайки ухаещата си дантелена кърпичка. Впрочем Тим забеляза сега, че главата на директора е почти съвсем гола. Само два останали кой знае как странични кичура черна коса бяха сресани напред и образуваха остър триъгълник. Те придаваха на кръглото му лице лек израз на злост и притворство.

В баркаса щурманът положи момчето върху постланата с възглавници задна пейка. При което му пошушна:

— Имаш да получаваш от мене две бутилки ром за басовете. Ела в осем часа при паметника на Христофор Колумб. Но самичък. А ако имаш нужда от някаква помощ, ела непременно, разбра ли?

Тим не кимна, отвърна само с едно тихо „ъхъ“, защото междувременно бе се научил да бъде предпазлив.

— Е, тогава желая ти щастие, мойто момче! — изгърмя Джони, за да го чуе и директорът, подаде за сбогом лапата си и се покатери обратно на кораба.

Когато баркасът се отлепи от парахода, отново замириса на карамфили. Директорът Грандичи бе седнал до Тим. Двама официално облечени господа, които седяха на носа на баркаса, той предупреди да пазят тишина. Те кимнаха с разбиране, пошепнаха си нещо, като гледаха към момчето с нескривано любопитство.

— Синьоре, аз вас заведа във ваш хотел — рече полугласно директорът. — Там вие един час почивате, а после вас очаква параходна компания за едно малко прием. Добре ли така?

Тим, който преди малко беше само един помощник стюард на някакъв средно голям товарно пасажерски кораб, сега трябваше да играе ролята на ухажвания богат наследник. Но понеже гонитбата подир неговия смях го бе хвърлила в доста необичайни положения, той си остана равнодушен и хладнокръвен. Вълнуваше го нещо съвсем друго: това, че преследването вече нямаше цел, че смехът му бе умрял.

Той кимаше в знак на съгласие на всичко, което директорът Грандичи му предлагаше. Само веднъж, когато директорът заговори за някаква пресконференция с журналистите в осем часа, Тим поклати отрицателно глава.

— А, вие не обича журналисти, синьор? Но вестници полезни, синьор, много те полезни!

— Знам — отвърна Тим. В леко полюшващия се баркас той вече се чувстваше по-добре.

— Щом вие разбира полезно на вестници, защо тогава не иска конференция? — упорстваше директорът Грандичи.

— Защото… — Тим трескаво търсеше някакво оправдание. Най-после каза: — Защото всичко това е толкова ново за мен. Не може ли конференцията да бъде утре?

— Разбира се, синьоре. Но тази вечер…

— Тази вечер искам да разгледам самичък града — прекъсна го Тим. Лакейниченето на директора просто го предизвикваше да го прекъсва и да му се скара. Но Грандичи не се остави да бъде отклонен:

— Но не, синьоре, не сам! — възрази той. — Едно детектив сега вече вас винаги придружава, защото вие сега нали така богат сте, разбирате?

— Но аз искам сам да поскитам из града! — извика Тим.

Тържествените господа от предната пейка го изгледаха смутено. Единият от тях стана и като балансираше в клатещия се баркас дойде при тях.

— Мога ли да ви бъда в помощ? Впрочем името ми е Пампини, главен преводач на параходната компания — каза той.

Очевидно само бе използвал възможността да се представи на богатия наследник. Но когато момчето му протегна ръка, баркасът тъкмо правеше остър завой. Пампини се изтърси в скута на Тим, а едва успял да се изправи с хиляди извинения, при един втори завой падна пък в скута на директора.

С почервеняла глава директорът започна да ругае най-напред преводача, после и щурмана на баркаса. Единия нарече дръвник, а другия — магаре. После се сети, че щурманът не разбира немски, и повтори ругатнята си на италиански, при което тя излезе най-малко пет пъти по-дълга. Преводачът се сви отново на мястото си. Скоро след това баркасът спря край стъпалата на единия от пристаните.

Там ги очакваше шофьор в синя униформа, стиснал почтително фуражката си в ръка. Леко изтеглен от него и подкрепян от директора, повече символично, отколкото практически, Тим напусна пръв баркаса. Към него се отнасяха като към някой много стар болен господар.

Горе на кея цяла редица облечени в тъмни дрехи господа му закри изгледа към Генуа. Директорът Грандичи му ги представи един по един. Те всички имаха имена, които завършваха на „ичи“ или „очи“ и които Тим веднага забрави.

Най-комичното беше, че цялата тази тържествена церемония бе предназначена за едно четиринайсетгодишно момче, облечено в черно-бяло карираните, издути на коленете келнерски панталони и в прекалено големия пуловер на Джони. Човек можеше да се спука от смях. Но всички си останаха сериозни като на погребение и това беше може би добре за бедния Тим.

И последвалото също се извърши като една сериозна и достолепна церемония. Черен автомобил с шест врати се приближи към него, шофьорът отвори вратата най-напред за Тим, после за директора Грандичи, двамата седнаха върху червената кожа на канапетата, колата потегли, а цялата редица добре облечени господа вдигнаха дясната си ръка и отмерено помахаха с нея. Чак из пътя Тим си спомни за моряшката торба, подарена му от господин Рикерт. Когато разказа на директора, че я е забравил на парахода, Грандичи се усмихна:

— Разбира се, ние може вземем лични вещи от параход, синьоре. Но господин барон вече погрижил се за елегантен гардероб.

— Баронът? — запита смаяно Тим.

— Новото господин барон, синьоре!

— А, да!

Тим се облегна на тапицираната облегалка и погледна през прозореца. За пръв път виждаше едно късче от Генуа: някакъв мраморен портал и една месингова табелка, на която пишеше: Хотел „Палмаро“. После край стъклото премина ветрилото на една ниска палма, след нея — една кръгла цветна леха с лавандулов храст в средата. Колата спря почти неусетно. Някой отвори с трясък вратата, а един портиер в униформа със златни ширити хвана Тим подръка и отново го изведе навън така внимателно, сякаш извеждаше някой старец.

Тим се изправи пред мраморната парадна стълба, от най-горното стъпало на която някой му извика „добре дошъл“. Беше някакъв господин в кариран костюм, който носеше огромни тъмни очила за слънце.

— Новото господин барон, близнакът — пошепна му в ухото Грандичи.

Но Тим някак си не можеше да повярва на близнака. И когато новият барон слезе по парадната стълба и смеейки се, извика: „Я какви мили разбойнически одежди!“, Тим знаеше сега повече от директора. Бе познал мъжа по смеха му. Не съществуваше никакъв близнак.

Баронът беше жив. А с него живееше и смехът на Тим.

Шестнадесета колаКраят на един полилей

В своята разкошна хотелска стая или по-точно в една цяла къща от три стаи, която наричаха апартамент, Тим можа най-после да остане сам след всичките тия вълнения. Баронът бе отпътувал за някакво заседание, след като му заяви, че по-късно ще дойде да го вземе.

Момчето, което все още носеше своите карирани панталонки и прекалено широкия пуловер, се беше полуизлегнало на един шезлонг. Гърбът и главата му почиваха върху цяла планина от раирани копринени възглавници. Краката му висяха отстрани на ложето, а Тим гледаше към големия полилей, който приличаше на някакъв огромен грозд от стъклени звезди.

От много време насам момчето за пръв път се чувстваше почти добре. Това не се дължеше на чудодейното превращение, което бе му донесло внезапното богатство — за него Тим още нямаше много ясна представа, а защото неговият смях все още беше жив. И още едно важно нещо му стана ясно сред цялата тая бъркотия: баронът беше сега негов настойник, а това означаваше, че той ще бъде свързан с Тим. В преследването на своя смях Тим щеше да има своя дивеч току пред носа си. Сега важното бе да се открие уязвимото му място. (Тим още не знаеше, че една трудна ситуация може да бъде по-лесно видяна от разстояние, отколкото отблизо.)

Почука се и без да дочака поканата на Тим, баронът влезе в стаята.

— Лежи си, лежи! — каза Лефует.

После, какъвто си беше дръглив, се прекърши в средата като джобно ножче, друсна се върху един скъп стол с инкрустации от слонова кост и развеселено прехвърли крак връз крак:

— Последният облог беше изключително хрумване, Тим Талер! Моите уважения!

Тим изгледа барона от долу нагоре и премълча. Изглежда и това развесели Лефует. Той запита:

— Всъщност ти да спечелиш ли искаше тоя бас, или да го загубиш? Интересно е да се научи.

Тим отвърна уклончиво:

— Обикновено един облог се прави, за да бъде спечелен.

— Тогава това беше наистина блестяща идея! — извика баронът. Скочи от стола, кръстоса ръце пред гърдите си и започна да се разхожда напред-назад из помещенията.

Тим остана да си лежи на шезлонга и запита оттам:

— Важи ли още нашият договор? Нали аз го сключих с барон Лефует, а не с неговия фалшив близнак.

Лефует се върна от салона в спалнята и отвърна вървешком:

— Договорът бе сключен с барон Л. Лефует. Аз се казвам Лео Лефует. По-рано се наричах Луи Лефует. И двата пъти само едно Л., мойто момче.

— Но щом няма никакъв близнак, кого погребаха тогава на ваше място?

— Някакъв беден овчар без семейство и роднини, млади приятелю. — Лефует говореше със заострена от удоволствие уста. — На високото плато в Месопотамия, недалеч от върха на Джабал Синджир, е разположено главното ми жилище, един малък замък. Там той ще бъде погребан вместо мене.

Баронът продължи своите разходки из другите стаи и докато гласът му се отдалечаваше, Тим го чу да казва:

— Моето замъче лежи в страната на йезидите. Знаеш ли кои са йезидите?

— Не — отвърна Тим, учудвайки се на разговорливостта на барона.

Гласът на Лефует отново се приближи:

— Йезидите са един народ, който се моли на дявола. Те вярват, че бог е простил на дявола и му е възложил да управлява света. Затова обожествяват дявола като господар на света.

Баронът се върна в спалнята.

Тим рече почти безучастно:

— Аха, значи така.

— Аха, така е — повтори подражавайки му и видимо ядосан баронът. За пръв път лицето му загуби веселото си изражение. — Дяволът изглежда ти е безразличен, а?

Тим не разбираше какво толкова ядоса барона в тоя разговор и запита с цялата си невинност:

— Че има ли наистина дявол?

Лефует се отпусна отново в украсения със слонова кост стол. И изпъшка:

— Толкова ли си прост, или се правиш на прост? Никога ли не си чувал за хора, които са сключвали договор с дявола и са подписвали тоя договор със собствената си кръв?

При думата „договор“ Тим наостри уши. Той си помисли, че сега Лефует ще започне да говори за техния договор. Но баронът продължи да си дрънка за дяволи и демони. Говореше за някой си Белиал, господар на ада, за демоните Форкас, Астарот и Бехемот, за вещици и черна магия и за прочутия вълшебник доктор Фаустус, който бил превърнал помощник дявола Мефистофел в свой слуга.

Когато забеляза, че съвсем доскуча на момчето с тия си приказки, той се изправи:

— Ще трябва да ти го обясня по-ясно.

Тим се беше отпуснал на възглавниците. Дясната му ръка, която висеше надолу, си играеше, без момчето да съзнава това, с единия от копринените пантофи, приготвени за него. Погледът му отново се насочи към полилея, в чиито стъклени капки се отразяваше многократно кльощавата, странно разкривена фигура на барона.

Лефует запита сега направо:

— Искаш ли да научиш магическите думи, с които доктор Фаустус е повикал своя дявол?

— Не — отговори Тим, без да обърне главата си към него. Той видя в бляскащите стъклени капки на полилея да трепва умножената многократно гримаса на барона и чу гласа му:

— Не искаш ли поне да изговоря заклинанието? — запита Лефует с явно потискан яд.

— Щом толкова ви се ще, бароне!

По гласа на Тим си личеше колко безразлично му е всичко това. И все пак любопитството му се събуди мъничко, когато той видя в полираните стъкла на полилея множеството мънички барони Лефует да вдигат заклинателно над себе си тъничките си като паяжина ръчички.

Лефует заизговаря сега много бавно и със странно глух глас думите:

Когато баронът бе изговорил заклинанието дотука, полилеят започна леко да се люлее — навярно като последица от бурните ръкомахания на Лефует — и един подплашен, необикновено голям паяк се спусна от средата на полилея по нишката на своята паяжина.

Тим, който се отвращаваше от паяци и когото тайнственото заклинание и без това бе ядосало, сграбчи копринения пантоф и го запокити гневно към паяка.

Баронът тъкмо продължаваше:

когато на тавана нещо изпука и после с гръм, трясък и звън до краката на шезлонга се пръсна могъщият полилей с огромната си стъклена маса.

Тим уплашено бе свил краката си. Баронът продължаваше да стои с отворена уста и вдигнати ръце зад облегалката на стола от слонова кост, а на челото му растеше една цицина. Очевидно някое кристално парче от полилея бе отхвръкнало към главата му.

В стаята стана невероятно тихо. Но оглушителният шум сигурно бе чут и в хотела. Някой енергично почука на вратата.

Тогава чак баронът отпусна най-после ръце. Той отиде приведен към вратата, сякаш бе изтощен от нещо, отвори съвсем мъничко и каза няколко думи на италиански, които Тим не разбра. После отново затвори вратата, облегна се на нея и рече:

— Безсмислено е. Невинността е по-силна от всичко.

Момчето, което проумя от тия думи точно толкова, колкото и от неразбираемото заклинание, се вдигна от шезлонга и запита:

— Кое е безсмислено?

— Средновековието — отвърна баронът, сякаш без всякаква връзка, и Тим отново нищо не разбра. Затова не запита повече, а каза:

— Моля да ме извините заради полилея! Исках само да улуча един паяк.

— Дребна работа! — измърмори баронът. — Ще го платим заедно с хотелската сметка.

— Защо пък ние? — рече момчето, но изведнъж си спомни своето чудовищно богатство и добави: — Полилея ще платя аз, бароне!

— Това не е възможно — каза Лефует. (Краищата на устните му отново трепнаха развеселено.) — Още не си пълнолетен, драги, нямаш право да похарчиш нито една марка без съгласието на своя настойник, на барона Лео Лефует. — Той се поклони ухилено. — Но джобни пари, разбира се, ще получаваш.

Тим също се поклони в своите корабни одежди:

— И вие имате извънредно умни хрумвания, бароне. Позволете сега да се преоблека. Желая да остана сам.

Лефует се втренчи смаян в момчето, после звънко се засмя:

— Не сте толкова наивен, колкото предполагах, Тим Талер! Моите уважения!

Сега чак той забеляза, че при звука на неговия смях Тим бе пребледнял. Веселата сърдечност на смеха, с който баронът като с ласо привличаше хората към себе си, при това момче не минаваше. И не можеше да бъде другояче. Та нали това беше неговият собствен смях, смехът на Тим.

Лефует бързо се извърна към вратата. Но преди да излезе, избърса с ръкава на дрехата си лъскаво полираната плоча на една писалищна масичка стояща близо до входа, и като хвърли кос поглед към Тим, намести в средата й една кожена папка за писма. Чак тогава отвори вратата и рече през рамо:

— Винаги на вашите услуги, господин Талер. Сега ще извикам и камериера. Той е един предан мой човек от Месопотамия.

— Благодаря — отвърна Тим, — свикнал съм да се обличам сам.

— Още по-добре — ухили се Лефует. — Тогава ще спестим пари.

Най-после той излезе, като затвори тихо вратата след себе си. Но в коридора баронът постоя известно време замислен. „Момчето си иска смеха обратно — промърмори той на себе си. — То презира силите на мрака. Или пък те са му безразлични. То иска светлина, светлина… — Баронът тръгна бавно към апартамента си. — … Светлината се пречупва от огледалото. С това ще трябва да опитам.“

Като влезе в апартамента си, баронът се тръшна отново най-напред в едно кресло. Над него висеше подобен на оня полилей, който бе паднал в стаята на Тим. Погледът на барона се задържа на леко полюшващите се стъклени капки, но като си спомни как Тим бе хвърлил пантофа си по него, баронът изведнъж се засмя. И така буйно се засмя, че креслото под него започна да скърца.

Баронът се смееше като малко момченце. Смехът избликваше от корема му нагоре като въздушните перлички в чашата с шампанско. И всеки път — като мелодичен акцент — следваше едно мило изхълцване. Смехът му сякаш се движеше по нотната стълбица, от долу до горната нотка, следваше едно изхълцване — и пак започваше от най-ниския тон, за да се изкачи по звънките стъпала на стълбицата до новото изхълцване.

Но баронът беше човек, който никога не се оставяше да бъде завладян изцяло дори и от най-незначителното си чувство. Липсваше му талантът да бъде щастлив. Той трябваше всичко да разяснява, да разлага на съставните му части — дори собствените си чувства.

Така и този път, след като бе заглъхнало и последното изхълцване, баронът се замисли защо се бе разсмял така. И с изненада откри, че всъщност се бе смял на себе си, над несполучливия си опит да вдъхне уважение на Тим Талер с фокусите на черната магия.

Опитът излезе неуспешен; победеният се оказа самият Лефует и все пак той се бе засмял. Това беше нещо ново за барона.

Той се изправи от креслото и започна — разхождайки се насам-натам — да разговаря със себе си:

— Странна работа! Аз купих смеха, за да се сдобия с власт над чуждите сърца. А сега… — Той се поспря слисан. — … а сега се сдобих с власт над самия себе си. С власт над собствените си настроения и капризи, тия ужасни настроения и капризи! Аз като че ли ги нямам вече, като че ли ги изсмивам от себе си, смехът просто ги прогонва!

Той отново тръгна нагоре-надолу из апартамента си:

— По-рано щях да побеснея, ако при някое изпробване на могъществото си се окажех победен. Щях навярно да изгриза и килима от ярост. А сега дори като победен запазвам превъзходството си: аз просто се смея!

Баронът, който в този миг изглеждаше почти щастлив, сграбчи с две ръце главата си и извика:

— Това е невероятно! Цялата своя мощ трябваше досега да доказвам с хитрости и подлости, с победи над другите. Сега всичко сякаш от само себе си идва при мене, само защото имам на разположение това звънливо нещо, което сякаш извира чак от корема ми. Тоя смях се оказа много по-скъпоценен, отколкото предполагах. За такъв смях си заслужава да дадеш и цяло царство!

И отново едно кресло прие в прегръдките си кокалестия мъж, чието лице за миг бе си възвърнало чертите на карирания господин от хиподрума — чертите на жестокия подлец.

— Можеш да правиш каквото си щеш, Тим Талер, смеха си ти няма да получиш обратно! Със зъби и с нокти ще го стискам!

Седемнадесета колаБогатият наследник

Униформата на младите богаташи по времето на Тим изглеждаше така: сиви панталони от фланелен плат, черно-червена раирана дреха, ослепително бяла копринена риза, червена връзка на шотландски карета, също такива чорапи и кафяви чортови обуща.

Тим, изправен в тия одежди пред едно огледало, което стигаше чак до пода, за пръв път в живота си сресваше косите си с вода. На килима до краката му лежеше разлистен илюстрован вестник със снимката на някакъв състезател по тенис. Тим се опита да среши косите си като играч на тенис. Горе-долу успя.

Известно време момчето се полюбува на вида си в огледалото, после за опит вдигна краищата на устата си нагоре. Но това не заприлича ни най-малко на усмивка.

То се обърна тъжно и тръгна безцелно из стаите на своя апартамент. Без удоволствие се полюля в едно кресло люлка, разгледа картините по стените — все кораби сред морето, вдигна слушалката на телефона с цвят на слонова кост, но веднага я положи на вилката, накрая отвори кожената папка с множеството украшения заврънкулки, които баронът бе избутал в средата на полираната писалищна маса. Вътре имаше хартия за писма. В левия горен ъгъл на всеки лист бе напечатано със сиви печатни букви: Тим Талер, собственик на компанията „Барон Лефует“. Отдясно пишеше: „Генуа, дата…“.

В копринения джоб на папката лежаха пликове. Тим извади един и прочете на гърба му:

Момчето се отпусна в креслото пред писалището, отвинти автоматичната писалка, която лежеше край папката и реши да напише писмо.

Когато отмести папката и извади лист от топчето хартия, той съзря в политурата на масата отразен като в огледало печатния надпис на листа. Една от думите особено се наби в очите му:

„Като че ли там е написано «дявол» — помисли си Тим. — Но когато си говорил за дявола, после го виждаш навсякъде, дори и само името му да е!“

Той намести листа пред себе си и започна да пише писмото:

Момчето препрочете писмото, сгъна го, сложи го в плика и го запечати. Но тъкмо когато понечи да напише адреса, чу приближаващи се по коридора стъпки. То бързо пъхна писмото във вътрешния джоб на дрехата си. В същия миг се почука и баронът влезе отново, без да изчака да му отговорят.

Той съзря отворената автоматична писалка до отворената папка и запита:

— Частни писма ли, господин Талер? С това трябва да бъдете предпазлив. Впрочем един секретар стои на ваше разположение.

Тим затвори папката, завинти капачката на писалката и отвърна:

— Когато имам нужда от секретаря, ще го повикам.

— Добре изръмжа, лъве! — засмя се Лефует. — Изглежда заедно с новите дрехи сте навлекли и нови нрави. Това ми се харесва.

На вратата се почука и Лефует извика сърдито:

— Che cosa vuole?4

— La garderoba per il signore Thaler!5 — отвърнаха зад вратата.

— Avanti!6 — изръмжа Лефует.

Един прислужник с дълга зелена престилка внесе, покланяйки се, моряшката торба на Тим, постави я на поставката за куфарите и се изправи до вратата.

Тим отиде при него, подаде му ръката си и каза:

— Сърдечно ви благодаря.

Прислужникът пое ръката му несръчно, учудено и видимо недоволно.

— Non capisco7 — измърмори той.

— Той не разбира — засмя се баронът. — Но ей това сигурно ще разбере! — И като измъкна от джоба си пачка банкноти, подаде на прислужника една от тях.

Човекът засия, заповтаря: „Grazie! Mille grazie! Tante grazie, signore barone!“8. И се оттегли, като непрекъснато се кланяше и излезе заднишком.

Лефует затвори вратата след него.

— Когато едно време слугата влизаше в покоите на господаря си, най-напред си събуваше обущата, приближаваше се на колене и целуваше ботушите на господаря си. За съжаление тия благословени времена вече отминаха.

Тим не обърна внимание на думите на барона. Изведнъж му стана нетърпимо горещо като си спомни, че в моряшката торба трябва да е шапката му, а в хастара на шапката — договорът с Лефует. Той пристъпи уж незаинтересовано към нея, бръкна небрежно вътре и напипа най-отгоре шапката си. Като я взе в ръка, нещо изшумоля под хастара. Момчето облекчено въздъхна. И докато по възможно най-незабележимия начин измъкваше под хастара съдбоносното парче хартия и го скриваше във вътрешния джоб на дрехата си, то отново се заслуша в думите на барона.

— В един хотел като тоя — разправяше той — е достатъчно да подаваме ръка само на трима души: първо, на главния портиер, защото той трябва да ни скрива, когато стане нужда; второ, на директора, за да си осигурим неговото мълчание по някои въпроси; трето, на главния готвач, понеже той трябва да угажда на нашите търговски партньори.

— Ще го имам предвид — рече Тим, а в себе си помисли: „Когато си възвърна смеха, ще ми бъде драго да подавам ръка на прислужниците и камериерките“.

Телефонът иззвъня. Момчето вдигна слушалката и каза в нея:

— Тук Тим Талер.

— Колата ви чака пред хотела, синьоре — прозвуча в слушалката.

— Много благодаря! — отвърна Тим и затвори.

Баронът, който бе наблюдавал внимателно момчето, рече:

— Никога не се обаждайте с цялото си име, драги! Достатъчно е едно въпросително „Да?“. И това винаги с тон, който да показва, че не ви е приятно да ви смущават. И не казвайте „Много благодаря“, когато ви съобщават, че колата ви чака. Достатъчно е едно изръмжано „Добре!“. Богатството принуждава към известна неучтивост, господин Талер. По този начин човек държи хората на разстояние от себе си.

Тим отново каза: „Ще го имам предвид“. И отново се закани наум: „Почакай само да си върна смеха!“.

Двамата слязоха сега долу в хола, който в тия изискани хотели носи името „фоайе“. При появата им няколко господа се вдигнаха от креслата си и се поклониха. Единият от тях се приближи и рече:

— Извинете, господин барон…

Лефует отговори, без да погледне към господина:

— Бързаме сега. По-късно.

След това слязоха по мраморната стълба до автомобила с шестте врати. Шофьорът дръпна с пресилено усърдие две от вратите пред тях и Лефует и Тим потънаха в червената кожа на седалките.

Тим не забеляза, че пред и зад тях пътуваха охраняващи ги автомобили. Той не разбра и виковете на вестникопродавците, които предлагаха своята стока на улиците: „II barone Lefuet е morto! Adesso un ragazzo di quotordici anni е il piu ricco nomo del mondo!“.

Баронът развеселено му преведе тия викове: „Барон Лефует починал. Сега най-богатият човек на света е едно четиринадесетгодишно момче“.

Колата спря пред един светофар да чака зелената светлина. Лефует тъкмо му обясняваше как да се държи на предстоящия прием. Но вниманието на Тим бе изцяло погълнато от едно малко тъмнокожо момиченце, с черни кръгли очички, което стоеше до един продавач на плодове и с широко разтворена устица се мъчеше да захапе огромна ябълка. Щом усети погледа на Тим, момиченцето отмести ябълката от устата си и се засмя насреща му.

Тим му помаха с ръка, още веднъж забравил, че всеки опит да се засмее водеше до тъжни за него последици.

Малкото момиченце съзря изведнъж как лицето зад стъклото на автомобила се разкриви в ужасни гримаси. То се уплаши, разплака се и се скри зад продавача на плодове.

Тим бързо закри с ръце лицето си и се дръпна съвсем назад на седалката. Баронът обаче, който бе наблюдавал сцената в огледалцето за обратно виждане, смъкна стъклото и подвикна през смях нещо на малката на италиански.

С още мокри от сълзите очички момиченцето надникна иззад продавача на плодове, пристъпи колебливо до автомобила и накрая подаде на барона голямата ябълка. А щом баронът му подаде срещу нея една лъскава монета, то изчурулика: „grazie, signore“, и отново се засмя.

В този миг автомобилът потегли и баронът поднесе ябълката на Тим. Момчето неволно протегна ръка към нея, но веднага я дръпна и едрият плод, който лъщеше като лакиран, се търкулна през коленете му на пода, а оттам напред чак до шофьора.

— Трябва да се научите, господин Талер — каза Лефует, — да замествате за в бъдеще своя смях с бакшиши. В повечето случаи бакшишът има по-голям ефект, отколкото любезността.

„Защо тогава купи смеха ми?“ — помисли си Тим, а високо каза:

— Ще го имам предвид.

Осемнадесета колаВ белия дворец

Palazzo Candido, както показваше италианското му име, беше един бял дворец — отвън облицован с бял мрамор, отвътре с бяла гипсова мазилка.

Щом баронът и Тим се изкачиха по стълбата, също от бял мрамор, до първия етаж, веднага бяха заобиколени от онези „ичи“ и „очи“ директори, които Тим смътно помнеше от пристанището. Те обаче мълчаха почтително, защото баронът разговаряше с Тим.

— Този дворец — обясняваше му полугласно Лефует — е музей и ние плащаме много пари, за да го използваме. В помещенията му са изложени картини на стари италиански и холандски майстори. Ще трябва да ги разгледаме. Общественото положение ни налага това. Но понеже вие, господин Талер, навярно нищо не разбирате от изкуство и живопис, препоръчително е да разглеждате картините мълчаливо и със сериозен израз на лицето. Картините, пред които аз лекичко ще се изкашлям, разглеждайте малко по-дълго от другите. Имитирайте мълчалив интерес.

Тим кимна сериозно и мълчаливо.

Но като тръгнаха из картинната галерия — непрекъснато заобиколени от рояка директори — Тим съвсем не спазваше указанията на Лефует. Картините, пред които баронът се изкашляше, той отминаваше най-често твърде бързо. При други обаче, където Лефует не кашляше, Тим се задържаше много по-дълго.

Музеят притежаваше главно портрети — рисувани лица. Онези на холандските художници имаха прозрачна кожа (понякога се виждаха дори да прозират сини вени) и съсредоточено изражение на лицата, а устните им бяха тънки и стиснати. Портретите на италианските майстори пък показваха леко кафеникава, плътна кожа, една хубава гладка повърхност и особени гънчици на устата, които по вълшебен начин правеха цялото лице усмихнато. Навярно холандските лица бяха по-прочути, защото баронът най-често кашляше пред тях, но на Тим се харесваха другите — по-малко затворените, откритите лица с трепкащите краища на устните. Понякога баронът трябваше направо да го посбута, за да отмине някоя от тези картини. „Ичи“ и „очи“ директорите намериха, че вкусът на момчето не е лош. Щом Лефует забеляза това, той прекъсна разглеждането на картините с думите:

— Да се обърнем към главната част на нашия прием, господа!

Отправиха се в една зала, където масите бяха подредени за тържествения банкет като огромна подкова. Столът на централното място бе украсен с лаврови клонки. На него трябваше да седне Тим. Но преди да заемат местата си, се появи фотограф — някакво слабичко, пъргаво като живак момче с прекалено дълга черна коса, която му падаше постоянно в очите и която то отмяташе назад с едно властно движение на главата си. Фотографът помоли присъстващите да се наредят в полукръг около Тим. (Към директорите бяха се присъединили още един куп други хора, с които обаче Тим не бе задължен да се ръкува.)

Фотографското човече бе завинтило апарата си на висок статив, поглеждаше през визьора, дирижираше компанията с диви ръкомахания и непрекъснато крещеше:

— Ridere! Sorridere! Sorridere, prego!

Тим, който стоеше пред Грандичи, запита директора през рамо:

— Какво казва тоя?

— Той казва, ти трябва… Молим извинете, вие трябва… значи той казва: ние трябва се смеем!

— Благодаря! — рече момчето, станало необикновено бледо. Фотографът се обръщаше сега директно към него и повтаряше:

— Sorridere, signore — юсмифка, моллйе!

Сега всички бяха зяпнали към Тим, който продължаваше да стиска устни. Фотографът повтори отчаяно:

— Юсмифка, мнохо моллйем!

Баронът, който стоеше чак зад Грандичи, мълчеше и не се притичваше на помощ. Тогава Тим каза:

— Моето наследство, господин фотограф, е едно тежко бреме. Аз още не знам дали трябва да се смея, или да плача над него. Затова позволете да поизчакаме малко.

В полукръга се понесе шушукане. Едни превеждаха думите му, други изказваха възхищението или учудването си от тях. Само Лефует демонстрираше една развеселена физиономия.

Снимката все пак бе направена, и то без усмихнат наследник. След това всички насядаха около трапезата. От двете страни на Тим седяха Грандичи и баронът. Дантелената кърпичка на Грандичи все още ухаеше на карамфил.

Преди яденето бяха произнесени няколко речи, няколко на италиански, няколко на изкълчен немски език. И всеки път, когато се смееха, кимаха или ръкопляскаха, всички присъстващи поглеждаха към момчето, седнало в центъра на трапезата.

Веднъж баронът му пошепна:

— Не си спечелихте лек и безгрижен живот с вашия прибързан облог, господин Талер!

Тим пошепна в отговор:

— Аз знаех какво ме очаква, бароне. (В действителност обаче никога не бе се чувствал по-зле, отколкото сега, когато седеше начело на тая трапеза и всички го зяпаха като някое екзотично животно. Но твърдото решение да се показва равен на барона му придаваше сили и го крепеше.)

За един миг само Тим си спомни за Джони, щурмана. И отново се превърна в малкото момченце, на което му се искаше да заплаче. Но за щастие тъкмо тогава започна речта на Лефует и Тим си възвърна самообладанието.

Баронът разхвали най-напред нашироко качествата на своя уж починал брат, после заговори за благородните задачи на ония хора, на които е дадено да управляват големите богатства, а накрая с няколко думи пожела на младия наследник нужната сила и мъдрост, за да използва правилно това огромно наследство. След това той каза нещо и на италиански. Изглежда беше някаква шега, защото той самият се засмя като малко момче. Дамите и господата на трапезата бяха така очаровани от това, че се засмяха заедно с него и бурно заръкопляскаха.

Тим остана този път невъзмутим. Той носеше отново ръчния часовник, който господин Рикерт му подари в Хамбург, и тъкмо сега гледаше стрелките му. Те показваха шест и половина. А в осем той искаше да се срещне с Джони. Ако се съдеше обаче по чиниите, чашите и приборите на масата, яденето щеше да трае дълго. Значи може би щеше да се наложи да стане преди цялата компания от масата. А как да го направи, когато той беше главната фигура тука?

Наистина храненето отнемаше страшно много време. Когато след супата и след предястието бе поднесено главното ястие — бъбреци, задушени в бяло вино — беше станало вече седем и двайсет.

С мислите си непрекъснато при Джони, Тим съвсем бе забравил правилата за добро държание при такива официални трапези. Хранеше се така, както бе видял да се хранят пасажерите в салона на „Делфин“, и тези, колкото естествени, толкова и хубави маниери на момчето караха барона да се изумява. Набождайки с върха на вилицата деликатно едно парченце бъбрек, той промърмори на себе си: „Подцених го аз тоя хлапак!“.

Когато стана осем без двайсет, Тим се наведе към барона и каза:

— Аз трябва да отида до…

Баронът отговори, преди да бе изречена неудобната дума:

— Тоалетните помещения се намират в коридора, зад вратата вдясно.

— Благодаря — рече Тим, изправи се и тръгна, проследен най-малко от сто чифта очи, покрай редицата от маси към вратата вдясно. През цялото време той се стараеше да върви, както си върви едно нормално четиринадесетгодишно момче.

Навън пред вратата обаче страшно му се прииска да изкрещи високо една извънредно неприлична дума. Но там стоеше някакъв прислужник в позлатена ливрея. Затова Тим влезе, насилвайки се да бъде спокоен, в тоалетната, където изговори пред огледалото тая дума три пъти много бавно и ясно.

Когато излезе отново в коридора, слугата в ливреята тъкмо се бе обърнал на другата страна. Тим се промъкна бързо на пръсти (понеже мраморът кънтеше) до стълбата и хукна надолу.

Пред портала на двореца стоеше портиер със златни ширити. Но той изглежда не познаваше момчето. Погледна го навъсено и безучастно. Тим намери кураж да го запита къде се намира паметникът на Христофор Колумб. Портиерът обаче не го разбра и само безпомощно му посочи близката трамвайна спирка.

Момчето се упъти към нея.

Деветнадесета колаДжони

Докато чакаше, както му се стори — цяла вечност, трамвая, Тим поглеждаше през рамо към портала на двореца, но освен портиера там не се мяркаше друг човек. Изглежда още не бяха се обезпокоили от дългото му отсъствие.

Момчето нетърпеливо изучаваше разписанието, в средата на което бе вградено едно четвъртито огледало. И изведнъж, за трети път тоя ден, чрез едно отражение научи още нещо за същността на барона. През огледалцето той видя до страничната колонада на двореца да стои автомобилът, с който той и Лефует бяха дошли. Зад него имаше още две леки коли, а край първата разговаряха двама мъже, единият от които тъкмо показваше към Тим.

Момчето си спомни, че директорът Грандичи бе споменал в баркаса за детективи, които щели постоянно да го охраняват. Навярно това бяха неговите тайни пазачи. А баронът не биваше да узнае, че Тим се е срещал с Джони.

Трамваят пристигна най-после, като возеше след себе си два, така наречени летни вагони, отворени и от двете страни.

Тези отворени платформи му предлагаха добра сгода. Откакто бе загубил смеха си, Тим лека-полека се научи да обмисля хладно и спокойно всяко тежко положение. Затова сега му стана ясно веднага какво трябва да направи. Той се качи на платформата на средния вагон, промъкна се между хората и преди трамваят да бе потеглил, скочи отново навън, вече от другата страна. След което хукна през улицата и под носа на една бясна състезателна кола се измъкна на отсрещния тротоар.

Преди да свие в някаква тясна пресечка, той още веднъж бързо се обърна и видя как единият от детективите тъкмо се канеше да пресече улицата. Тим разбра, че не бързина, а хитрост е нужна тука, за да се откопчи от пазачите си. За щастие бе попаднал в един от ония квартали на Генуа с тесните, объркани улички, в които повечето къщи имаха по два изхода. Момчето спокойно влезе в една закусвалня, вмирисана на пържено и на зехтин, напусна я през насрещната врата, озова се в друга уличка, където пред къщите се предлагаше печена сепия, вмъкна се в един вход, над който имаше табела „Тратория“, прекоси тая тратория9 и достигна трета уличка, с много златарски магазинчета, по чиито витринки лежаха на купища разни накити. Тим повървя малко покрай витрините, отново пресече една тратория, миришеща на кисело вино, прекоси малко пазарно площадче между шумно пазарящи се домакини и се озова изведнъж пред отворената врата на някакъв спрял автобус. Той скочи вътре в последния миг, вратата като хармоника се разтегна зад гърба му и автобусът веднага потегли.

Кондукторът усмихнато го заплаши с пръст и протегна ръка, за да получи таксата. Тим, който до този миг не бе мислил дали има пари, несъзнателно бръкна в един от джобовете на своята червено-черна дреха и с облекчение напипа там монети и банкноти. Подаде едната от банкнотите на кондуктора и каза:

— Христофор Колумб.

— А? — запита кондукторът.

— Христофор Колумб! Паметник! — повтори момчето, като се мъчеше да го изговори особено ясно.

Сега кондукторът го разбра или се досети. Поправи го с поучителен тон:

— Il monumento di Cristoforo Colombo!

А Тим повтори послушно:

— Il monumento di Cristoforo Colombo.

— Bene! Bene! — засмя се кондукторът — Добре! Добре!

Върна на момчето 85 лири, откъсна му билет и с жестове му даде да разбере, че ще го предупреди навреме кога да слезе.

Тим кимна със сериозно лице и си помисли: „Извадих късмет!“. Не можеше да се радва, но почувства облекчение.

Десет минути по-късно — автобусът най-напред бе пътувал покрай пристанището и после се бе изкачил по една нанагорна уличка — кондукторът потупа Тим по рамото и му показа един голям паметник между палмите, който се издигаше пред някаква гигантска сграда с множество стъклени врати.

Момчето каза единствената думичка, която знаеше на италиански — благодаря! Напусна автобуса и се почувства загубен всред широкия площад. Грамадната постройка се оказа железопътна гара. Часовникът над главния й вход показваше осем без пет.

Всред хората по площада той не можа да открие нито един от двамата детективи. Но за съжаление не видя и щурмана Джони. Затова тръгна нарочно бавно към паметника, заобиколи го и тук най-после намери щурмана, който стърчеше с целия си грамаден ръст край една от палмите. Тим хукна към него и щеше да го прегърне, ако Джони не беше така необикновено висок.

— Успях да се измъкна, Джони — каза той, останал без дъх. — Баронът пусна детективи подире ми, но аз…

— Баронът? — прекъсна го остро щурманът. — Че нали той е починал?

— Ами! Превърнал се е уж в някакъв свой брат близнак.

Джони свирна през зъбите си. После хвана Тим за ръката и рече:

— Ще седнем в една малка кръчмичка. Там няма да ни намери така лесно. — И помъкна момчето през няколко тесни улички.

Това, което Джони бе нарекъл кръчмичка, заслужаваше всъщност едно по-добро название. Тя представляваше едно дълго помещение, което накрая се разширяваше в полутъмен квадратен салон. Подът беше от рендосани дъски, а по всичките стени чак до тавана върху тъмнокафявите полици бяха наредени бутилки от всички форми, големини и цветове. Изглеждаше почти тържествено, като храм от бутилки.

Щурманът поведе Тим към една свободна маса в това задно помещение, където не можеха да бъдат видени от вратата. Поръча на келнера две четвъртинки червено вино, после измъкна от вътрешните джобове на полушубката си две шишета ром, постави ги под стола на Тим и рече:

— Ето ти печалбата! Крия ги заради келнера. Да не помисли, че сме решили да пием тука наши си напитки.

Тим също извади нещо от вътрешния си джоб. Писмото до господин Рикерт.

— Ще го вземеш ли със себе си за Хамбург, Джони? Страх ме е да го пратя по пощата.

— Дадено, момчето ми! — Писмото прехвръкна в щурманската полушубка, а Джони добави: — Ама ти изглеждаш сега като истински франт, Тим. Хубаво ли е да бъдеш богат?

— Малко е мъчително — отвърна Тим. — Но пък можеш да се държиш както си искаш. Не си длъжен никога да се смееш, когато не ти се ще, освен може би пред фотографа, а това си има своите предимства.

— Че какво имаш против това хората да се смеят? — запита смаяно Джони.

Тим усети, че се е раздрънкал — нали не биваше никому да издава, че е продал смеха си. Но преди още да съобрази как да поправи грешката си с някое безопасно обяснение, Джони продължи да говори. Изглежда темата за смеха беше една от любимите теми на щурмана, защото той говореше много по-гладко и дори по-взискателно.

— Признавам, че да се смееш от учтивост може направо да ти скъса нервите. Няма нищо по-неприятно от един моряшки пансион, където от сутрин до вечер ти се усмихват разни дърти лелички. Усмихват ти се, когато те предупреждават да не пиеш алкохол, усмихват ти се, когато ти сипват кисело зеле в чинията, усмихват ти се, когато те приканват да си легнеш. Усмихват ти се дори когато ти изрязват апендикса от корема. Усмивки, усмивки, усмивки — сутрин, обед, вечер, че и през нощта! Наистина, това е непоносимо! Но…

Келнерът пристигна с виното и се усмихна служебно на двамата. Тим гледаше с треперещи устни към масата и Джони учудено забеляза, че момчето едва се сдържа да не заплаче. Затова млъкна, когато келнерът си отиде и само вдигна чашата си:

— Наздраве, Тим! Желая ти щастие!

— Наздраве, Джони!

Тим само натопи езика си във виното, което киселееше. А като върна чашата си на масата, Джони измърмори:

— Ако можех само да открия какво е станало!

Тим бе разбрал измърмореното изречение. Изведнъж той се оживи и зашепна:

— Опитай се да намериш Крешимир! Той знае всичко и може да ти го каже. Аз не мога. Не ми е позволено.

Щурманът изгледа замислено момчето:

— Струва ми се, че знам с кого имаш работа. — Наведе се през масата и го запита настойчиво: — Прави ли ти разни фокуси мошеникът?

— Не — отвърна Тим. — Не ми е показвал нищо, но ми каза едно старо заклинание.

И момчето разказа на щурмана за разговора в хотела, за старото заклинание и за падналия полилей.

Историята с полилея страшно развесели щурмана. Той цвилеше от удоволствие, смееше се гръмогласно и удряше по масата така, че чашите се разтанцуваха. После каза задъхано:

— Ей, ама това е направо да се изкривиш! Много е ценно! Знаеш ли, че си улучил тая маймуна по най-чувствителното място, Тим? Сериозно ти казвам, малкият! — Облегна се поуспокоен на стола си и продължи: — Нищо по-добро не си могъл да направиш от това — да събориш полилея. Такива работи тоя господин не понася. Особено пък в такива моменти.

Щурманът все така весело вдигна ръцете си нагоре, както бе направил това Лефует при заклинанието, и издекламира с насмешлива внушителност:

Тим също се бе облегнал на стола. Така успокояващо му действаше да чуе как някой се подиграва с барона. За пръв път от много време насам чуваше смях, който му беше приятен.

При ироничното заклинание на Джони обаче той случайно бе навел поглед към пода. И изведнъж съзря там един чудовищен тлъст плъх, който със сатанински писък безстрашно тичаше право към краката на Джони, сякаш се готвеше да го ухапе. Тим, който се гнусеше от плъховете, изкрещя:

— Щурмане, плъх!

Но и Джони бе видял вече животното. С необикновено присъствие на духа той дръпна крака си, към който се бе устремил плъхът, а другия крак пусна светкавично върху главата му, така че моментално я смачка. Това, което остана да лежи на дъските, беше толкова отвратително, че на Тим му прилоша.

Но Джони, непоклатимият Джони, рече ухилен:

— Господинът ни предизвестява чрез своите слуги. Пийни си малко винце, Тим, и не гледай нататък!

Този път момчето отпи голяма глътка, която му подейства веднага. Лошото в стомаха премина, но в главата му започна бавно да се върти някаква мелница.

— Нямаме вече много време, Тим — рече Джони сега. — Скоро сигурно и лично ще се появи. Затова да ти кажа едно: това, в което не вярваш, то и не съществува! Разбра ли какво искам да кажа?

Тим поклати недоумяващо главата си, в която мелничното колело се въртеше все по-бързо.

— Искам да кажа с това — обясни Джони, — че винаги трябва да събаряш полилеи, когато баронът почне да ти играе по нервите. Ясно ли е?

Сега Тим кимна. Но разбираше само половината от думите на Джони. Клепачите му натежаха. И в белия дворец бе му се наложило да пие вино, а той не беше свикнал на алкохол.

— Ако можеш, смей се над тая маймуна — продължаваше Джони. — Наследяваш достатъчно, за да си купиш външната свобода. Но вътрешната свобода, мойто момче, нея можеш да си откупиш само с един друг капитал: със смях. Има една стара английска поговорка.

Щурманът сбърчи чело и изръмжа:

— Странно! До преди малко я знаех и я забравих. А пък като че ли е още на езика ми. От виното трябва да е.

— И на мене виното ми действа зле — рече Тим с натежал език.

Но Джони не обърна внимание на забележката му. Той продължаваше да си напряга мозъка за поговорката и изведнъж извика:

— Ето я, най-после: Teach me laughter, save my soul!10 Как не можах веднага да се сетя!

Той се засмя, плесна се по челото, сякаш искаше да накаже паметта си, и както си се смееше, рухна от стола, просна се с бледо и безжизнено лице на пода до мъртвия плъх. Тим скочи, изведнъж изтрезнял, и се огледа уплашено за помощ. Погледът му се спря на келнера, който равнодушно гледаше към тях. Той тъкмо поемаше една банкнота от някакъв мъж. Този мъж стоеше с гръб към момчето, но въпреки това то веднага го позна. Беше баронът.

Веднага в Тим всичко се напрегна и той си възвърна онова странно самообладание, което му позволяваше да действа и да говори по съвсем друг, несъответстващ на природата му начин. Външно спокоен, той махна на келнера да дойде и коленичи край Джони, който в своя припадък бавно и мъчително, но ясно разбираемо повтаряше английската поговорка.

Келнерът и баронът стояха вече зад Тим.

— Господин Талер, каква случайност! — извика Лефует с добре изиграна изненада. — Цял час вече ви търсим.

Тим каза, без да обърне внимание на думите на барона:

— Ако се е случило нещо сериозно на щурмана, ще ви дам под съд, бароне. И келнера също.

Лефует весело се усмихна:

— Няма основания за тревога. Здравето му с нищо не е накърнено. Ще трябва обаче да го уволним от нашия кораб. Но един мъж с такава сила лесно ще намери работа в доковете.

Междувременно посетителите на заведението бяха се струпали любопитно около масата и един през друг даваха добри съвети. Очевидно всички смятаха Джони за пиян.

Лефует, който отбягваше всякакви публични произшествия, хвана Тим за ръкава и го повлече след себе си:

— Вашата снимка, господин Талер, може да се види днес във всички вестници. Ще бъде неудобно, ако тук ви познаят. А за щурмана наистина няма защо да се тревожите. Елате!

Макар на Тим да не му се искаше да изоставя падналия в безсъзнание Джони, все пак се остави да бъде изведен от барона. Лефует не биваше да забележи какво преживяваше той в действителност. Освен това момчето имаше странното чувство, че в цялата тая объркана история с един мъртъв плъх, един безпаметен щурман и някаква английска поговорка, не баронът, а Джони бе излязъл печелившият. Затова по-спокоен вътрешно, отколкото би могло да се предположи, Тим напусна кръчмата с бутилките по стените.

Автомобилът с шестте врати, който стоеше навън, заемаше почти цялата ширина на уличката. Зад него чакаха два други автомобила и Тим видя в тях да седят двама добре познати му господа. В изблик на дързост той им кимна учтиво, а двамата — леко стъписани — му кимнаха в отговор.

На задната седалка от червена кожа седеше директорът Грандичи. Щом баронът и Тим седнаха до него, той извика, като се кискаше:

— Ааа, малкото беглец! Вие много нас за носа повели, синьоре, но мой умно приятел Астарот…

— Свивай си устата, Бехемот! Тия номера не минават пред него — скара му се баронът необикновено грубо. Но веднага се обърна любезно към Тим и му обясни, че Грандичи и той били членове на така наречените Баалс-клубове и понякога на шега се обръщали един към друг с клубните си прякори.

На Тим му се стори, че баронът веднъж вече бе му говорил за Астарот и Бехемот, но не си спомняше къде и кога. Освен това той сега непрекъснато си повтаряше наум английската поговорка, която Джони му каза.

Когато автомобилът мина покрай паметника на Христофор Колумб, Лефует каза:

— Утре отлитаме за Атина, господин Талер. Самолетът е собственост на нашата компания. В осем часа ще бъде готов.

Тим не възрази. Мислено вече за десети път си повтаряше английската поговорка и накрая се реши да запита Грандичи:

— Какво значи всъщност: „Тичмилафтер сейфмай-соул“?

— А на какво йе туй език? — осведоми се Грандичи.

— Английски — рече със спокоен глас баронът. — Една стара поговорка и глупава, както повечето поговорки.

Той повтори изречението на точен английски език, след което го преведе полугласно на немски: „Научи ме да се смея, спаси душата ми“.

Тим каза толкова хладно, колкото можеше:

— Аха! — Повече нищо не продума, но тайно запамети поговорката, като й прикачи една успокояваща го думичка накрая: „Научи ме да се смея, спаси душата ми, щурмане!“.

Двадесета колаОбяснения в Атина

В Атина, древната столица на Гърция, се намираше най-големият клон на компанията „Барон Лефует“. Може би затова баронът беше толкова оживен и любезен. Той пощади тук, доколкото това бе възможно, Тим от директорите и банкетите. Вместо това се разхождаше с момчето пеша из улиците. Разбира се, на известно разстояние зад тях вървеше бавно един автомобил, който по знак на Лефует по всяко време можеше да спре край тротоара и да ги вземе.

Баронът не заведе Тим на ония забележителни места, заради които повечето чужденци идват в Атина. Той не се изкачи с него до Акропола, между чиито колони се виждаше да свети веселата синева на Егейско море. Не го заведе при мраморните статуи, които от трапчинките на скулите до извивчиците на устните бяха пълни с божествен смях. Не му показа и колко светло сияе небето над древните храмове. Той го отведе на атинския пазар.

— От парите, които биват спечелени тук, най-малко половината минават през ръцете ми — каза му той. — Като мой наследник, господин Талер, трябва да знаете откъде произтича нашето богатство. Не е ли истинско удоволствие да се види тая пъстрота?

Лефует бе завел най-напред момчето в улицата на рибите. С изцъклени очи и понякога с ярки червени линии под хрилете, тук рибите лежаха с хиляди в големи отворени хладилници. Навсякъде бяха изложени пищните богатства на морето. Много сребро и стоманеносиньо блестеше тук, а сред него се виждаха линии и петна от крещящо червено до мътно черно. Баронът гледаше всичко това с очите на търговец.

— Рибата тон се доставя от турците — обясняваше той. — Купуваме я евтино. Треската идва от Исландия. Тя е най-добрата ни сделка. Барбуните, сепията и сарделата идват от Италия или от гръцките рибари. От тях обаче не се печели много. Но да минем по-нататък, господин Талер, елате, елате!

Лефует беше като опиянен от тоя пазар. Бяха стигнали сега пред някаква варосана стена, на която с изплезени встрани езици висяха заклани и одрани овце.

— Тия овце идат от Венецуела — каза баронът. — А свинете ей там купихме в Югославия. Добра сделка направихме.

— А има ли и нещо друго от Гърция освен рибата? — запита Тим.

— О, да! — засмя се Лефует. — Някои неща идват и от провинцията. Стафиди, вино, банани, сладкиши, зехтин, нарове, вълна, платове, смокини, орехи, сини домати и боксит.

Лефует изброи стоките така тържествено, сякаш произнасяше родословното дърво на цар Давид от библията. Междувременно двамата бяха се озовали в сиренарската улица, където бяха изложени камари бяло сирене. Цялата им разходка представляваше една блъсканица и промъкване между крещящи продавачи и високо пазарящи се клиенти. При рибите бяха газили в локви с вода, при овцете се наложи да заобикалят локви с кръв, а като попаднаха сред щандовете с плодове, цялата земя бе покрита с кори и обелки.

Току пред Тим три момчета крадяха пред очите на множеството маслини. Никой не се възмущаваше от това, дори самите продавачи, които само късо и сърдито излайваха нещо и веднага се обръщаха към някой надежден купувач. Малките крадци се смееха.

Объркан и изтощен, Тим напусна след два часа тоя кошмарен пазар, това бясно наддаване, блъсканицата и крясъците, които така очароваха барона, този гигантски търбух на един град с чудовищен апетит.

По знак на барона автомобилът се приближи до тях. Този път той беше само с четири врати и с черни седалки. Лефует заповяда на шофьора да ги откара до византийския музей. А на Тим рече:

— Там сигурно ще ви се хареса, господин Талер. Но няма да ви открия още защо.

Тим ни най-малко не беше любопитен за това „защо“. Беше просто изтощен и гладен. Но не промълви нито дума. Искаше колкото може по-рядко да се показва слаб пред тоя зловещ търговец, купил неговия смях. Затова се остави послушно да бъде замъкнат във византийския музей.

Картините, при които баронът заведе момчето, се наричаха икони. Те били, така обясни Лефует, създадени предимно от монаси, които много столетия наред ги рисували по строго определени правила.

Тим скоро забеляза защо баронът го бе довел тука.

Лицата по тези икони с големите замръзнали очи и дълги носове, които разделяха овала им на две равни половини, бяха лица без усмивка. И приличаха на бледите холандски лица в Белия дворец в Генуа. На Тим те се сториха ужасни. А когато Лефует го задържа доста дълго време пред иконата на свети Георги — някаква мрачна композиция в маслиненозелено, той несъзнателно си измърмори поговорката на Джони: „Научи ме да се смея, спаси душата ми!“.

И се случи нещо странно. Чрез спомена за Джони Тим изведнъж видя иконите с други очи. Изведнъж той откри, че това, което рисуващите монаси бяха отказали на хората в картините, щедро го предоставяха на растенията и животните — а именно: да цъфтят, да се усмихват, да живеят. Докато Лефует се възхищаваше от светата дисциплина на иконописците, Тим откри във витиеватия фон на таблата ухилени кученца, весели птици и смеещи се лилии. И отново си спомни нещо като поговорка — този път от пиесата на Хамбургския куклен театър: „Смехът отличава човека от животното“. Само че тука беше обратното: тук животното се смееше, а човекът гледаше строго и безмилостно в един свят без рай!

В първия етаж на музея Лефует поприказва малко с директора, комуто бяха съобщили за посещението на богатия барон. През това време Тим излезе на някакъв мъничък балкон. Оттам съзря под себе си едно малко момиченце, което рисуваше с пръчка линии по коравата земя и след това ги изпълваше с пъстри камъчета. Навярно бе видяло преди това залата с мозайките и сега самичко си правеше мозайки. Изглежда, че се мъчеше да изобрази с камъчетата нещо като образ на светец, но устата представляваше извит нагоре полукръг: светецът се смееше.

Но тъкмо когато момиченцето се канеше да постави едно зелено око, пристигна някакво момче, огледа с увиснали надолу устни почти готовата картина и я размаза с обувката си. Момичето изгледа уплашено малкия варварин и едри сълзи бликнаха от очичките му. После то, разхълцано и унизено, започна да събира отново своите камъчета.

Момчето стоеше с ръце в джобовете край него и гледаше с мъжко презрение в очите си.

Тим се разгневи страшно. Понечи да изтича долу, за да защити момиченцето, но когато се обърна, баронът, очевидно наблюдавал също сцената, се изправи пред него.

— Не се намесвайте, господин Талер — рече той усмихнато. — Наистина е достойно за съжаление това, което направи момчето. Но така става по света. Със същото варварство като това момче смачкват тежките войнишки ботуши плодовете на изкуството и културата. Но щом свърши войната, същите тия варвари с увиснали краища на устните отпускат дарения за възстановяване на повече от трийсет черкви в Македония. Печалбата ни възлезе над един милион драхми.

Тим измърмори своето заучено вече:

— Ще го имам предвид, бароне. — И добави: — Но сега искам да отида да ям.

— Превъзходна идея! — засмя се Лефует. — Знам тук наблизо един чудесен ресторант-градина.

Без да удостои повече с поглед картините по стените или децата навън, Лефует се отправи към своя автомобил пред портите на музея. Тим вървеше мълчаливо край него.

В градинския ресторант, който за учудване на Тим съвсем не беше толкова луксозен колкото иначе Лефует обичаше, те бяха поздравени от собственика, от директора и главния келнер. Баронът говореше гръцки, но към Тим се обръщаше на немски. Придружиха го до една ъглова маса, която веднага бе застлана с ослепително бяла покривка. Поставиха върху нея ваза с цветя и донесоха една по-малка масичка за сервирането. Всички посетители на ресторанта гледаха с напрегнато внимание приготовленията. Някои си шепнеха един другиму и скришом показваха към Тим.

— И в тукашните ли вестници са поместили моя снимка? — запита Тим шепнешком.

— Разбира се — отвърна баронът безгрижно високо. — В Гърция, господин Талер, не се възхищават от нищо друго така, както от богатството. Защото тя е бедна страна. А за нашего брата Гърция е направо рай. Дори в този средно добър ресторант ще ни сервират такова ядене, каквото спокойно може да бъде предложено на някой крал. Тук на богатството оказват царски почести. Затова обичам толкова Гърция.

Лефует сигурно щеше да приказва още дълго в тоя дух въпреки видимото неудоволствие на момчето, ако не бе дошъл един келнер, който му пошушна нещо на ухото.

— Викат ме на телефона. Ето че са узнали вече любимия ми ресторант — каза той към Тим. — Извинете ме за малко. — И последва келнера в сградата.

Тим започна да наблюдава сега една маса встрани от тяхната. Беше единствената маса, от която не зяпаха непрекъснато към него. Там се намираха две семейства. Първото се състоеше от една много пълна мама с бенка на бузата и две дъщери, от които едната трябва да бе на около пет, а другата — на две години. Второто семейство, което лудуваше край масата под олеандровия храст, се състоеше от една едра сива котешка мама с три котенца, две черни и едно сиво.

Гръцката мама беше много нервна, и котешката мама също. Когато по-малката гръцка дъщеричка падна в една цветна леха, изцапа се и почна да яде листа, майката с бенката я напердаши жестоко. Тя отново и отново стоварваше плесниците си по бузките, устата и носа на детето. Малката сърцераздирателно зарева, но тлъстата ръка продължи да пляска мокрото от сълзи детско личице.

Котешката майка не се държеше по-различно. Всеки път, щом някое от малките се приближеше към нея или скочеше върху опашката й, тя сърдито изфучаваше. А едното от черните котета тя преследваше с особено ожесточение. Когато то измяука жалостиво, тя го удари силно с лапата си, макар и с прибрани нокти, тоест също като плесница. Малкото въпреки това се опита да се приближи към нея и лапата още по-силно го удари. Котешкото скимтене се смеси с детския плач.

Тим извърна най-после поглед. Мъчително му беше да ги гледа. Пък и баронът се върна. И още веднъж той изглежда бе наблюдавал същото, което и момчето, още веднъж, сякаш бе отгатнал мислите му, защото докато сядаше на мястото си каза:

— Както виждате, господин Талер, разликата между хората и животните не е голяма, тя е почти недоловима.

— За тая разлика досега научих вече три мнения — каза Тим, леко объркан. — В един хамбургски театър казаха, че смехът отличавал човека от животното и искаха да кажат с това, че само човекът е способен да се смее. На картините в музея обаче беше тъкмо обратното: там се смееха животните и нито веднъж някой от хората. А вие, бароне, ми разказвате сега, че изобщо нямало разлика между човека и животното.

— Нищо на света не е толкова просто, че да може да бъде обяснено с едно изречение — отговори Лефует. — А какво пък означава смехът на човека, това, драги ми господин Талер, изобщо никой не знае точно.

Тим внезапно си спомни една от поуките на Джони и я повтори повече за себе си, но достатъчно високо, така че баронът я разбра: „Смехът е вътрешна свобода“.

Странен ефект предизвика това изречение. Лефует тропна с крак и извика:

— Това щурманът ти го е казал!

Тим учудено го изгледа и изведнъж това четиринадесетгодишно момче, това още полудете, узна защо баронът бе откупил смеха му и защо мрачният кариран господин от хиподрума се отличаваше толкова от сегашния барон Лефует — беше станал един свободен човек. И го вбеси сега това, че Тим бе открил истината.

Впрочем баронът както обикновено веднага бе се овладял и с елегантна любезност смени темата на разговора:

— Положението на пазара за прясно масло, господин Талер, е станало опасно за нас. Още утре ще трябва да решим с ръководните господа от нашата фирма какви мерки да вземем. Тия съвещания обикновено стават в моя дворец в Месопотамия и аз се надявам, че вие ще ме придружите там. Каквото е нужно да видите още в Атина, ще ви покажа друг път.

— Както кажете — рече Тим привидно равнодушен. В действителност обаче много искаше да се запознае с това тайнствено място, където баронът седеше, както паякът в наблюдателния пункт на своята мрежа.

На Лефует обаче не му се напускаше Атина. Когато им поднесоха яденето, той въздъхна:

— За този път — последното ядене в тая благословена страна. Добър апетит!