Торба с кости

Глава 21

Вървях на север по Улицата. Тя бе украсена с разноцветни хартиени фенери, но нито един не светеше, защото беше ден — посред бял ден. Нямаше и следа от влажната, потискаща юлска жега — небето имаше онзи тъмносапфирен оттенък, който добива единствено през октомври. Езерото бе индигово на цвят и по гладката му повърхност блещукаха слънчеви зайчета. Листата на дърветата бяха обагрени в ярки цветове и пламтяха като факли. Южният вятър ги вдигаше и току ги посипваше, шумолящи и уханни, в краката ми. Хартиените фенери сякаш кимаха в съгласие. Някъде далеч отекваше музика. Сара и Червените шапки. Сара се дереше и както винаги пееше през смях… само че защо сега смехът й толкова ми напомняше на ядно ръмжене?

— Бели човече, никога не бих убила своето дете. Как можа да си го помислиш!

Рязко се извърнах, очаквайки да я открия зад себе си, но не видях никого. Е…

Зелената жена също беше там, но бе сменила премяната си и се бе превърнала в жълтата жена. Голият елхов клон зад нея продължаваше да ми подсказва: „Върви на север, младежо, върви на север“. Недалеч растеше друга бреза, на която се бях подпрял, когато за пореден път бях обзет от ужасяващото усещане, че се давя.

Зачаках отново да го изпитам — да почувствам в устата и гърлото си металния вкус на езерната вода — но нищо подобно не последва. Погледнах жълтата жена, после се обърнах към „Сара Лафс“. Къщата стоеше на мястото си, но много се бе смалила: нямаше северно и южно крило, липсваше вторият етаж. От студиото на Джо нямаше и следа. Тези пристройки още не бяха вдигнати. Брезичката бе пристигнала с мен от 1998 година — заедно с другата, която бе надвесена над езерото. Инак…

— Къде съм? — попитах жълтата жена и кимащите хартиени фенери. После ми хрумна по-точен въпрос: — В какъв период от време съм? — Не последва отговор. — Сънувам, нали? Намирам се в леглото си и сънувам.

Нейде далеч, в златотканата мрежа над езерото, изкряска гмурец. После още веднъж. „Веднъж за «да», два пъти за «не» — помислих си. — Това не е сън, Майкъл. Не зная точно какво е — вероятно нещо като духовно пътуване във времето — но не е сън.“

— Това наистина ли се случва? — запитах деня и откъм дърветата зад мен, където минаваше пътека, впоследствие станала известна като Алея 42, която водеше към черен път, по-късно наречен шосе N 68, изкряска врана. Само веднъж.

Застанах до брезичката, надвиснала над езерото, и обгърнах ствола й (движението събуди далечен спомен как плъзвам ръце около кръста на Мати и чувствам през гладката материя допира на кожата й). Надникнах в езерото, като едновременно се страхувах да не видя малкия удавник. Във водата не забелязах никакво момче, но на дъното — на мястото, където бе лежало детското телце — сред камъните, коренищата и треските имаше нещо. Присвих очи и тъкмо в този миг вятърът поутихна, а слънчевите отражения престанаха да се движат. Беше бастунче с позлатена дръжка. От „Бостън Глоуб“. Бе обвито в нещо, напомнящо на две панделки, чиито краища лениво се поклащаха — бели, поръбени с червено. Бастунчето на Ройс ми напомни за училищни празненства по случай дипломирането, когато председателят на класа размахва подобна украсена палка, водейки облечените в тоги абитуриенти към местата им. Сега разбрах защо никой не се обаждаше у стария пръч. Ройс Мерил нямаше да говори по телефона никога повече. Бях сигурен — знаех също така, че съм попаднал във време, когато още не е бил роден. Сара Тидуел бе тук, чувах я как пее, а когато Ройс се е родил през 1903 г., Сара и цялото семейство на Червените шапки ги нямало вече две години.

— Тръгвай, Мойсей — казах на увитото в панделки бастунче на дъното. — Върви в Обетованата земя.

Продължих да следвам музиката, ободрен от хладния въздух и палавия вятър. Вече чувах и гласове, множество хора, които говореха, викаха и се смееха. Над тях като бутало в цилиндър ту се издигаха, ту заглъхваха дрезгавите викове, които подканяха тълпата:

— Хайде, народе, бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай! Побързай, че представлението започва след десет минути! Елате да видите жената-змия Анджелина, как танцува шими36, как се вие, как окото омагьосва и сърцето запленява, но недей се доближава, че езикът й — о-тров-а! Елате да видите момчето с кучешко лице Хандо, ужасът на Тихия океан! Вижте Скелета! И човекът-гущер, останка от забравени епохи! Вижте брадатата жена и марсианците-убийци! Всичко ви очаква вътре, да, го’сине, тъй че бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай!

Чувах калиопата37 на въртележка и звъна на камбаната на силомера, която известяваше, че някой дървар е спечелил плюшена играчка за възлюбената си. По възхитените женски възгласи се познаваше, че е улучил право в целта. От стрелбището долиташе пукотът на въздушни пушки и мученето на крава, спечелила награда на животновъдната изложба. Започвах да усещам ароматите, които още от детинство свързвах със селските панаири: на сладки понички, печени лук и чушки, захарен памук, тор, сено. Протяжните акорди на китарата и на контрабаса вече звучаха по-ясно и аз ускорих крачка. Сърцето ми биеше до пръсване. Щях да ги видя на живо, щях да видя Сара и Червените шапки на сцената. И това не бе някакъв налудничав триизмерен кошмар. Всичко се случваше в момента, тъй че бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай.

Къщата на Уошбърн (която за госпожа М. завинаги ще си остане вилата на Брикърови) бе изчезнала. Зад мястото, където щеше да се появи един ден, по стръмния склон от източната страна на Улицата, се виеха широки дървени стъпала. Напомняха на онези, които водят от увеселителния парк към плажа в Олд Орчард. Тук хартиените фенери бяха запалени, въпреки че денят бе ясен и слънчев, а музиката беше оглушителна. Сара пееше „Джими рони царевица“.

Изкачих се по стълбите. Бързах към смеха и виковете, музиката на Червените шапки и калиопата, миризмата на пържено и обор. Над най-горното стъпало имаше дървена арка, на която пишеше:

„ДОБРЕ ДОШЛИ НА ФРАЙБЪРГСКИЯ ПАНАИР ДОБРЕ ДОШЛИ В 20 ВЕК“

Докато се оглеждах, момченце с къси панталонки и жена с дълга блуза и ленена пола, дълга до глезените, минаха под арката и се приближиха към мен. Образите им затрептяха и постепенно избледняха. За миг видях скелетите им. В следващия миг се стопиха.

Двама фермери — единият със сламена шапка, другият ръкомахащ оживено с царевичната си лула — изникнаха от Другата страна на арката и изчезнаха по същия начин. Така разбрах, че има бариера, която разделя Улицата от панаира. Но не ми се вярваше да ми попречи да мина. Аз бях изключение.

— Прав ли съм? — попитах. — Мога ли да вляза? Камбаната на върха на силомера зазвъня силно. Един звън означава „да“, два — „не“. Продължих нагоре по стълбите.

Вече виждах виенското колело, което се издигаше към ясното небе — същото, което се виждаше на фона на снимката на групата в книгата на Остин „Живот на Дарк Скор“. Рамката бе метална, но шарените гондоли бяха направени от дърво. Широка, посипана с трици алея водеше към виенското колело като към олтар. Нарочно бе посипана със стърготини — почти всеки срещнат дъвчеше тютюн.

Преди да вляза, спрях за няколко секунди пред арката. Питах се какво ще се случи, ако мина под нея. Страхувах се, че може да изчезна или да умра, но най-вече да не остана там, обречен вечно да бъда посетител на фрайбъргския панаир през 1900 година. Като се замисля, беше като разказ от Рей Бредбъри.

Онова, което ме накара да пристъпя в другия свят, бе Сара Тидуел. Трябваше да я видя със собствените си очи. Трябваше да я чуя как пее. Непременно!

Нещо сякаш ме погъделичка, докато преминавах под арката, отдалеч дочух въздишките на милиони гласове. Дали въздишат от облекчение? Или от ужас? Не можех да разбера. Но знаех със сигурност, че от другата страна на арката е различно — става дума за разликата между това да гледаш през прозорец и да се намираш на конкретното място; между наблюдението и участието.

Цветовете изскачаха насреща ми като нападатели из засада. Миризмите, които преди малко ми се струваха сладки, примамливи и носталгични, сега бяха остри и възбуждащи — поезията отстъпваше място на прозата. Подушвах тежкия дим на печени наденици, цвъртящо говеждо и вездесъщия аромат на врящ шоколад. Покрай мен минаха две хлапета, които носеха захарен памук на клечка. Здраво стискаха дребни монети, завързани в носна кърпичка.

— Ей, деца! — заговори ги глашатай в тъмносиня памучна риза. Усмивката му разкри златен зъб. — Сваляте бутилките и печелите награда! Цял ден всички печелят!

На естрадата в дъното на алеята Червените шапки подхванаха „Рибарски блус“. Доста ми хареса как пееше хлапето в парка на Касъл Рок, но пред това изпълнение неговото звучете старомодно, бавно и безвкусно. Не беше захаросано, като старинна фотография на танцьорки със запретнати до коленете поли, изпод които се подават дългите им гащи. Нито звучеше като запис от колекцията на Алън Ломакс38 — поредната американска пеперуда в прашна витрина, пълна с множество подобни екземпляри. Не, това бе порнография с достатъчно лустро, за да не ги приберат в затвора. Сара Тидуел пееше за неприлични танци и аз подозирах, че всички дъвчещи тютюн фермери с мазолести длани, работни гащеризони, сламени шапки и груби обувки мечтаят да ги изтанцуват с нея, да достигнат до онова съкровено място, където пот навлажнява гънката, топлината пари и кожата руменее.

Запътих се към сградата сред мученето на кравите и блеенето на овцете, докарани за продан. Отминах стрелбището, игрището за мятане на пръстени39 и най-различни шатри; отминах и сцената, където танцьорките на Анджелина с преплетени ръце се виеха в бавен змиеподобен танц около някакъв тип с тюрбан и намазано с вакса лице, който свиреше на флейта. Картината, изрисувана върху разпънатия брезент отзад, подсказваше, че пред Анджелина — която можеш да видиш вътре само за десет цента, съседе — тези двете ще изглеждат като стари чанти. Отминах и входа към алеята на ужасите, продавача на печена царевица, къщата на духовете, където имаше още брезентови шатри с изрисувани по тях призраци, които изскачат от разбити прозорци и порутени комини. „Всичко вътре е мъртво“ — помислих си… но откъм шатрата долитаха смехът и писъците на съвсем живи деца, които се блъскаха в разни предмети в тъмното. По-големите вероятно се възползваха от тъмнината да откраднат по някоя целувка. Отминах силомера, разграфен чак до пиринчената камбана на върха: „Пеленаче с биберон“, „Женчо“, „Опитай пак“, „Голямо момче“, „Истински мъж“, а точно под самата камбана пишеше „Херкулес!“ В центъра на групичката млад червенокос мъж тъкмо събличаше ризата си, разкривайки мускулестите си гърди. Захапал пура клоун му подаде чук. Последователно отминах магазина за одеяла, шатрата за бинго и бейзболното игрище. Минавах покрай тях и едва ги забелязвах. Намирах се в зоната, вече бях в несвяст. „Ще трябва да звъннеш по-късно — казваше понякога Джо на Харолд Облоуски. — В момента Майкъл е в страната на големите измислици.“ Само че нищо тук не приличаше на измислено, а единственото, което ме интересуваше, бе естрадата в подножието на виенското колело. На нея бяха покачени осем, а може би десет чернокожи. Най-отпред пееше и подрънкваше на китара Сара Тидуел. Съвсем истинска. В разцвета на силите си. Отметна глава и се засмя на октомврийското небе.

От този унес ме извади вик:

— Отчакай, Майк! Отчакай!

Обърнах се и видях Кира, която тичаше насреща ми, провирайки се между зяпачите, а пълничките й коленца подскачаха. Беше с бяла моряшка рокличка с червени кантове и сламена шапка с тъмносиня панделка. В ръчичка стискаше Стрикланд и като ме видя, уверено се хвърли напред, знаейки, че ще я грабна на ръце и ще я завъртя. Точно така постъпих и когато шапката й понечи да падне, я улових и й я нахлупих на главата.

— Шъборих собствения куотърмек — каза тя и се засмя. — Пак.

— Точно така. Ти си като подлия Джо Грийн. — Бях с гащеризон (от горния преден джоб се подаваше крайчецът на избеляла синя кърпа) и изцапани с тор ботуши. Погледнах белите чорапки на Кира и установих, че са плетени на ръка. Ако вдигна сламената й шапка, няма да видя етикетче с надпис „Произведено в Мексико“ или „Произведено в Китай“. Тази шапка най-вероятно е направена в Мотън от някоя фермерска съпруга със зачервени длани и болни стави.

— Ки, къде е Мати?

— Сигурно вкъщи. Не можа да дойде.

— А ти как се озова тук?

— По стълбите. Имаше много стълби. Трябваше да ме изчакаш. И да ме заносиш, като преди. Искам да чуя музиката.

— И аз. Знаеш ли кой е това, Кира?

— Да, майката на Кито. Побързай, ленивец такъв!

Запътих се към естрадата, предполагайки, че ще трябва да застанем най-отзад, но тълпата се разтваряше пред нас: пристъпвах с Кира на ръце и тежината на това възхитително малко същество с моряшка рокличка и разкрасена с панделка сламена шапка ме изпълваше с благоговение. Бе обвила с ръчички врата ми, а хората отстъпваха пред нас като Червено море пред Мойсей.

Никой обаче не се обърна да ни погледне. Хората ръкопляскаха, танцуваха и крещяха заедно с певицата, напълно погълнати от музиката. Правеха ни път несъзнателно, сякаш под действието на някакъв странен магнетизъм — все едно ние сме положителният, а те отрицателният полюс. Неколцина жени се бяха изчервили, но несъмнено се забавляваха, а една се смееше толкова силно, че по лицето й се стичаха сълзи. Изглеждаше на не повече от двадесет и две-три. Кира я посочи и спокойно заяви:

— Познаваш ли шефката на Мати в библиотеката? Това е баба й.

„Бабата на Линди Бригс, свежа като краставичка — помислих си. — Боже мили.“

Червените шапки се бяха разположили на цялата сцена, а над тях бяха окачени червени, бели и сини знамена — същинска рокгрупа на турне във времето. Разпознах всички лица от снимката в книгата на Едуард Остин. Мъжете бяха облечени в бели ризи, черни елеци и черни панталони. Сън Тидуел беше със същото бомбе от снимката. Но Сара…

— Тази жена защо е с роклята на Мати? — попита Кира и се разтрепери.

— Не зная, съкровище. Не мога да ти кажа. — Не можех и да отрека: това със сигурност бе бялата рокля без ръкави, с която бе облечена Мати на разходката в парка.

Групата пушеше по време на инструменталното изпълнение. Реджиналд „Сън“ Тидуел се приближи до Сара, като тътреше крака и подрънкваше някаква мелодия — пръстите му танцуваха върху струните и прагчетата на китарата като кафява вихрушка. Тя се обърна към него. Допряха чела — той сериозен, тя засмяна — и започнаха да се надсвирват. Тълпата взе да ги окуражава и да ръкопляска, а останалите членове на състава се смееха. Като ги видях така застанали един до друг, осъзнах, че съм бил прав: наистина са брат и сестра. Приликата бе прекалено голяма, за да не я забележи човек или да се обърка. Но погледът ми бе като прикован върху кръшните движения на ханша й под бялата рокля. С Кира може и да носехме селски дрехи от началото на века, но Сара бе издокарана като съвременна жена. Никакви кюлоти, фусти и памучни чорапи. Като че ли никой не забелязваше, че роклята й стига до коленете — и че по критериите на това време е направо гола. А под роклята на Мати сигурно е с бельо, каквото тези хора не са и сънували: сутиен с ликра и найлонови бикини. Ако я прегърна през кръста, пръстите ми няма да докоснат отблъскващ ме корсет, а мека гола кожа. Черна, не бяла кожа. „Какво искаш, захарче?“

Сара се отдръпна от Сън, полюшка непристегнатия си задник и се изсмя. Редж се върна на мястото си, а тя се обърна към тълпата и оркестърът засвири въведението. Тя запя следващия куплет, вторачена право в мен:

Тълпата избухна в смях. Кира трепереше в прегръдките ми.

— Страх ме, е Майк — прошепна. — Тази жена не ми харесва. Тя е страшна. Откраднала е роклята на Мати. Искам вкъщи.

Сара сякаш я чу. Отметна глава и се засмя. Големите й зъби бяха пожълтели. Сякаш гладно животно се бе озъбило насреща ни. Реших, че съм съгласен с Кира: наистина беше страшна.

Но преди да успея да помръдна, усещането за тази жена — не знам как другояче да го нарека — ме сполетя и ме прикова на място. Вече разбирах какво бе онова, което профуча край мен през кухнята, за да развали надписа „Карладийн“ — почувствах същата ледена тръпка. Все едно да познаеш човека по характерната му походка. Отново изпяха припева и Сара поде нов куплет, който не присъства в нито един записан вариант на песента:

Присъстващите избухнаха в смях, сякаш никога не бяха чували по-забавно нещо, но Кира се разплака. Сара я видя и изпъчи гърди — доста по-големи от бюста на Мати — и ги разклати, заливайки се в присъщия си смях, който си бе лична „запазена марка“. Този жест излъчваше някаква пародийна студенина… и празнота. И тъга. Но не изпитвах никакво съчувствие към нея. Сякаш сърцето й се бе изпепелило, а тъгата, останала от него, бе поредният призрак — призракът на една обич, обитаващ изпълнена с омраза душа.

А как зловещо се хилеше.

Вдигна ръце и този път полюшна цялото си тяло, сякаш прочете моите мисли и ми се присмиваше. „Като желе в чиния“ — както се казваше в една друга стара песен от онова време. Сянката й се залюля върху брезентовото платнище, изобразяващо фрайбъргския панаир, и докато я следях с поглед, осъзнах, че съм открил Сянката от сънищата си за Мандерлей. Това бе Сара. Сянката беше и винаги е била, Сара.

„Не, Майк. На прав път си, но грешиш.“

Крив или прав, вече ми беше дошло до гуша. Извърнах се, поставих длан на тила на Ки и притиснах главицата й към гърдите си. Детето вече бе обвило врата ми с ръце и силно се притискаше към мен, обзето от неописуем страх.

Предполагах, че ще се наложи да си пробивам път през тълпата — лесно ме пуснаха да вляза, но може би далеч няма да са толкова дружелюбни на връщане. „Не се закачайте с мен, момчета — мислено се обърнах към тях. — Инак не знаете какво ви се пише.“

И те ме оставиха на мира. Някой заблъска дайре, а Сара премина от „Рибарски блус“ направо на „Куче с моите котки“. Зрителите отново ми направиха път, без нито за миг да престават да ръкопляскат с мазолестите си длани. Някакъв младеж с червено петно на лицето отвори уста — беше на не повече от двадесет, но половината му зъби вече липсваха — и изрева през топящата се топчица тютюн:

— Йее-ХОУУУ!

Осъзнах, че това е Бъди Джелисън от „Вилидж“… по силата на някаква магия във времето от шейсет и осем Бъди Джелисън в миг бе станал на двайсет. После ми се стори, че в цвета на косата му има нещо нередно — бе светлокестенява, вместо черна (макар че приближаваше седемдесет и по всичко друго годините му личаха, Бъд нямаше ни един бял косъм). Осъзнах, че това е дядото на Бъди, а може би дори прадядо му. И в двата случая пет пари не давах. Просто исках да се махна от това място.

— Извинете — промърморих, като минах край него.

— Тук нямаме градски пияница, нахален кучи син такъв — отвърна той, като продължи да ръкопляска и въобще не ме погледна. — Всички се редуваме.

„Значи все пак сънувам — отбелязах мислено. — Сънувам и това е доказателството.“

Но не сънувах тютюневия му дъх, миризмата на пот, която лъхаше от тежестта на уплашеното момиченце в ръцете си. Там, където бе притиснато лицето му, ризата ми бе гореща и влажна — Кира плачеше.

— Ей, ирландецо! — викна Сара от сцената, а гласът й толкова напомняше гласът на Джо, че едва не изкрещях. Искаше да се обърна — усещах, как волята й притиска слепоочията ми като с пръсти — но нямаше да се подчиня.

Заобиколих трима фермери, които подаваха глинена бутилка от ръка на ръка, и вече бях вън от тълпата. Централната алея се простираше пред мен, широка като Пето Авеню, а в дъното бяха арката, стълбите, Улицата, езерото. Ако се добера до Улицата, ще съм в безопасност. Бях сигурен в това.

— Почти свърших, ирландецо! — изрева Сара. Стори ми се ядосана, но не толкова, че да пропусне да се изсмее. — Ти ще получиш желаното, захарчето ми, и цялата утеха на света, но ме остави да си свърша работата. Чуваш ли ме, момченце? Просто стой настрана! Чу ли какво ти казах!

Забързах обратно по пътя, по който бях дошъл, като галех Ки по косицата и криех лицето й в ризата си. Сламената шапка падна и като посегнах да я уловя, в ръката ми остана само панделката. Няма значение. Трябваше да се махнем час по-скоро.

Отляво бе игрището за бейзбол, където някакво момченце монотонно нареждаше: „Уили я прати зад оградата, мамо! Уили я прати зад оградата!“ и имах чувството, че ми бърка в мозъка с ужасяващото си постоянство. Отминахме залата за бинго, където някаква жена крещеше от радост, че спечелила пуйката, Боже мили, отначало нямала ни едно число, а спечелила пуйката. Слънцето в небето се скри зад един облак и денят помръкна. Сенките ни се стопиха. Арката в дъното на алеята се доближаваше влудяващо бавно.

— Вкъщи ли сме вече? — едва не изстена Ки. — Искам вкъщи, Майк, моля те, заведи ме вкъщи при мама.

— Ще те заведа. Всичко ще бъде наред.

Вече бяхме до силомера, където червенокосият младеж отново си обличаше ризата. Погледна ме с неприкрита враждебност — може би плод на инстинктивното недоверие на местния към чужденеца — и тогава си дадох сметка, че познавам и него. Щеше да му се роди внук на име Дики, който към края на века — на чието посрещане бе посветен този панаир — ще притежава „Гараж за какво ли не“ на Шосе N 68.

От шатрата, където изработваха одеяла, излезе една жена и посочи към мен. В същия миг устната й се подви като кучешка бърна. И това лице ми бе познато. От къде? От града. Няма значение, а дори и да има, все едно ми е.

— Не трябваше да идваме тук — изскимтя Ки.

— Зная какво изпитваш. Но май нямахме избор, злато. Ние…

Появиха се откъм Алеята на призраците, на около двадесет метра пред нас. Забелязах ги и спрях. Бяха общо седмина, високи мъже, облечени като дървосекачи, но четирима не бяха важни — изглеждаха някак избледнели и призрачни. Бяха болни или може би мъртви, безопасни като хора от дагеротипи. Но другите трима бяха истински. Или поне колкото всичко останало тук. Водеше ги възрастен мъж с избеляло синьо кепе, каквито са носили войниците на Конфедерацията по време на Гражданската война. Познавах очите, които ме изгледаха. Бях ги виждал да ме измерват от глава до пети над сопо-ливата кислородна маска.

— Майк? Защо спираме?

— Всичко е наред, Ки. Просто не гледай. Всичко това е сън. Утре ще се събудиш в своето легло.

— Добре.

Юнаците препречиха алеята, опрели рамо до рамо и ботуш до ботуш, отрязвайки пътя ни към арката и Улицата. Онзи със синята шапка стоеше в средата. Мъжете от двете му страни бяха много по-млади от него, някои може би дори с по петдесет години. Двама от избледнелите, които почти не съществуваха, стояха един до друг от дясно на стареца и аз се питах дали не мога точно там да пробия редицата. Струваха ми се не по-осезаеми от създанието, което потропваше по изолационния панел в мазето… но ако грешах?

— Дай ми я, синко — заповяда старецът. Гласът му беше писклив и неумолим. Протегна ръце. Това бе Макс Девор, върнал се е да търси настойничество дори и в смъртта. Не беше той. Знаех, че не е той. Овалът на лицето му бе малко по-различен, страните му — по-изпити, а очите — по-яркосини.

— Къде съм аз? — викнах му, натъртвайки последната дума, а пред шатрата на Анджелина свирачът с тюрбана (индиец от Сандускай, щата Охайо) остави флейтата и ни зяпна. Танцьорките също спряха и ни загледаха, прегръщайки се, сякаш взаимно да си вдъхнат смелост. — Къде съм аз, Девор? Ако дядовците ни са били дупе и гащи, къде съм аз?

— Не съм дошъл да отговарям на въпросите ти. Дай ми я.

— Аз ще я взема, Джаред — каза един от по-младите мъже — от истинските. Погледна Девор така, сякаш онзи бе божество, което ме отврати най-вече защото го познах: бащата на Бил Дийн. Човекът, който впоследствие бе станал един от най-уважаваните възрастни граждани на Касъл Каунти, ближеше подметките на Девор.

„Не го съди прекалено сурово — пошепна Джо. — И тях недей съди. Били са твърде млади.“

— Няма да правиш нищо — отсече Девор. Пискливият му глас беше раздразнен и Фред Дийн се засрами. — Той ще ми я даде. А ако не пожелае, сами ще си я вземем.

Погледах човека, застанал най-отляво — третият от онези, които ми се струваха съвсем истински и съвсем живи. Това аз ли съм? Не си приличахме много. Имаше нещо познато в лицето, но…

— Дай ми я, ирландецо — нареди Девор. — Последна възможност да размислиш!

— Няма.

Девор кимна, сякаш точно това бе очаквал.

— Тогава сами ще си я вземем. Трябва да се сложи край на тази история. Хайде, момчета.

Тръгнаха насреща ни и в същия миг осъзнах на кого ми напомня онзи в края — с тежките ботуши и фланелените панталони: на Кени Остър, чиято хрътка бе готова да яде сладкиши до пръсване. Кени Остър, чието братче баща им удавил на помпата в двора.

Погледнах назад. Червените шапки продължаваха да пеят, Сара се смееше и ръкомахаше, а тълпата препречваше източния край на алеята. Натам и без това нямаше смисъл да вървя. Ако избера този път, в крайна сметка ще се наложи да отглеждам момиченце в ранните години на двадесети век и да си изкарвам прехраната, като пиша евтини истории на ужасите и булевардни романчета. Което може би няма да е толкова лошо… но на много километри и години разстояние оттук една самотна млада жена щеше много да страда за детето. А може би и за двама ни.

Обърнах се и видях седмината мъже почти пред себе си. Някои като че ли изглеждаха по-действителни, но всичките бяха мъртви. До един бяха прокълнати. Погледнах русолявия, сред чиито наследници бе и Кени Остър, и го попитах:

— Какви сте ги свършили? За Бога, какви сте ги свършили, момчета?

Той протегна ръце.

— Дай я тук, ирландецо. Теб само това те засяга. С онази жена ще си имате други. Колкото си искате. Тя е млада, ще ги народи като динени семки.

Бях като хипнотизиран и те спокойно щяха да ни заловят, ако не беше Кира.

— Какво става? — изписка тя. — Нещо мирише! Мирише толкова ужасно! О, Майк, кажи му да спре!

Дадох си сметка, че и аз долавям вонята. На развалено месо и блатен газ. На разкапана плът и проядени вътрешности. Девор бе най-жив от тях и излъчваше същия първичен, но могъщ магнетизъм, който бях усетил у правнука му, но и той бе мъртъв като останалите: с приближаването му видях буболечките, които изпълваха ноздрите и ъгълчетата на очите му. „Всичко тук долу е смърт — помислих си. — Нали собствената ми жена ми го каза!“

Те протегнаха почернелите си ръце да докоснат Ки, да ми я вземат. Отстъпих крачка назад, погледнах надясно и видях други призраци — някои изскачаха от счупените прозорци, други се изплъзваха от порутените комини. Здраво сграбчил Кира и хукнах към къщата на призраците.

— Дръжте го! — пискливо извика Джаред Девор. — Дръжте го, момчета! Дръжте го тоя хаймана! Дявол го взел!

Хукнах към дървените стълби, едва забелязвайки, че нещо меко докосва лицето ми — плюшеното кученце на Ки, което тя не изпускаше. Исках да се обърна и да видя дали са ни наближили, но не посмях. Ако се спъна…

— Ей! — викна жената на касата. Косата й бе като рижав облак, гримът й сякаш бе нанасян с градинарска лопатка и слава Богу не приличаше на никой познат. Беше от панаира и сигурно само минаваше през това мрачно място. Късметлийка. — Хей, господине, купете си билет!

„Нямам време, госпожо, нямам време.“

— Спрете го! — крещеше Девор. — Проклет крадлив негодник! Това дете не е негово! Спрете го!

Но никой не препречи пътя ми и аз се втурнах в тъмната къща на призраците с Ки на ръце.

Проходът бе толкова тесен, че трябваше да се извърна настрана, за да се промуша. В тъмнината се блещеха фосфоресциращи очи. В далечината долавях усилващ се тътен, сякаш от търкалящи се дървени трупи, примесен със звън на вериги. Иззад нас долиташе тропотът на тежките дърварски ботуши по стълбите отвън. Червенокосата касиерка се развика и на тях, заплашвайки ги, че ако счупят нещо, ще трябва да го платят.

— Чувате ли какво ви говоря, проклети простаци! — крещеше тя. — Тук е за деца, а не за такива като вас!

Грохотът вече беше оглушителен. Бяхме се озовали пред въртящо се буре. Обаче отначало не можах да различа какво е.

— Свали ме, Майк! — Кира беше много въодушевена. — Искам да мина самичка!

Оставих я на пода и се обърнах. Дърварите се опитваха да влязат едновременно и затулваха светлината от входа.

— Тъпаци! — пискаше Девор. — Не всички наведнъж! Исусе!

Отекна звучна плесница и някой изрева. Обърнах се напред точно навреме да видя как Кира преминава през въртящото се буре, разперила ръчички да пази равновесие. За мое изумление се смееше.

— Хооп! — провикна се, после се разсмя, гледайки ме как се опитвах да стана, отново падах и се търкалях. Кърпата изпадна от джоба на гащеризона. От друг джоб се изхлузи пакетче ментови бонбони. Опитах се да се обърна, за да разбера дали преследвачите са се организирали и се приближават. В този миг бурето ме накара да направя поредното салто. Помислих си, че вече знам как се чувстват дрехите в центрофугата.

Изпълзях до края на барабана, изправих се, улових Кира за ръка и я поведох навътре в къщата на духовете. Не бяхме изминали и десет крачки, когато Кира изведнъж се озова в нещо бяло, сякаш в чашката на лилия, и изписка. Някакво животно, което напомняше на голяма котка, злобно изсъска. Адреналинът ми се покачи и тъкмо се канех да грабна Кира на ръце, когато съществото отново изсъска. Почувствах струя топъл въздух върху глезените си, а рокличката на Кира се изду като камбанка. Този път детето се разсмя.

— Хайде, Ки! — подканих я шепнешком. — Бързо!

Отминахме отдушника и продължихме напред. Озовахме се в коридор с криви огледала, в които изглеждахме отначало като джуджета, после като кльощави чудовища с бледи вампирски лица. Пак се наложи да подканям Кира — искаше да стои пред огледалата и да прави муцунки. Иззад нас долитаха ругатните на дърварите, които се опитваха да се справят с бурето. Чувах псувните и на Девор, но той вече не ми се струваше толкова… толкова страшен!

После се спуснахме по една пързалка и тупнахме върху голяма брезентова възглавница. В същия миг тя издаде силен пърдящ звук и Ки така се разсмя, че чак сълзи й потекоха от очите, търкаляше се по възглавницата и риташе. Подхванах я под мишниците и я изправих.

— Не шъбаряй собствения куотърмек — каза тя и пак се засмя. Страхът й напълно се бе изпарил.

Тръгнахме по друг тесен коридор. Още ухаеше на ароматния чам, от който бе изработена ламперията. Зад една преграда двама „призраци“ тропаха с вериги машинално, като работници на конвейер, и си говореха къде ще заведат момичетата си довечера и кой ще донесе „червенооката машина“, каквото и да означаваше това. Вече не чувах стъпки. Кира уверено ме водеше напред, стиснала огромната ми длан с мъничката си ръчичка. Като стигнахме до врата, изрисувана с буйни пламъци и украсена с надпис „ОТТУК ЗА АДА“, момиченцето я отвори без никакво колебание. Таванът на прохода бе покрит с червена слюда, като зарево в нощното небе, и излъчваше розов отблясък, който ми се стори твърде приятен за ада.

Вървяхме доста отдавна и вече не чувах звуците на калиопата, звучното „бонг!“ на силомера, нито пък Сара и Червените шапки. Всъщност това не ме изненада особено. Сигурно бяхме изминали около половин километър. Как е в възможно панаирджийска къща на духовете да е толкова голяма?

Стигнахме ме до други три врати: вляво, вдясно и в дъното на коридора. На едната бе изрисувано велосипедче с три колела. На срещуположната врата бе изтипосана моята зелена пишеща машина. Картинката на вратата в дъното беше избеляла и олющена. Изобразена бе детска шейна. „Това е шейната на Скутър Лариби — казах си. — Онази, която Девор е откраднал.“ Косъмчетата на тила ми настръхнаха.

— Е — жизнерадостно обяви Кира, — това са нашите играчки. — Вдигна Стрикланд, за да му покаже червеното велосипедче.

— А-ха — съгласих се. — Май си права.

— Благодаря за разходката — продължи момиченцето. — Онези мъже бяха страшни, но в призрачната къща беше весело. Нека нощ. И Стриган ти пожелава нека нощ.

„Ти“ отново ми прозвуча много екзотично, като „тиу“ — виетнамската дума за върховно щастие.

Но преди да кажа каквото и да било, тя избра вратата с велосипедчето, отвори я и влезе. Вратата се хлопна зад гърба й и в същия миг забелязах панделката от шапката. Висеше от горния джоб на гащеризона ми. Погледнах я, после се опитах да завъртя валчестата дръжка. Изобщо не помръдна, а като ударих с длан дървената повърхност, звукът заглъхна, сякаш удрях твърд и невероятно плътен метал. Отстъпих и се ослушах. Не чувах нищо. Пълна тишина.

„Това е междувремието — казах си. — Когато хората говорят за «преминаване между пукнатините», имат предвид точно това. Всъщност в подобни случаи се озовават тук.“

„Побързай — посъветва ме Джо. — Ако не искаш да останеш завинаги затворен тук, най-добре побързай.“

Посегнах към дръжката на вратата с пишещата машина. Завъртях я с лекота. Зад нея започваше друг тесен коридор — отново дървени стени и аромат на чам. Не исках да влизам, напомняше ми на дълъг ковчег, но нямаше накъде другаде да вървя. Влязох и вратата се тресна зад гърба ми.

„Исусе Христе! — възкликнах мислено. — В тъмнината, на затворено място… време е за поредния световноизвестен панически пристъп на Майкъл Нунан.“

Но не почувствах никаква тежест върху гърдите си и макар че сърцето ми биеше ускорено и всичките ми мускули бяха напрегнати, напълно се контролирах. Осъзнах, че коридорът не е съвсем тъмен. Едва се виждаше, но различавах стените и дъсчения под. Увих тъмносинята панделка от шапката на Ки около китката си и подпъхнах крайчеца отдолу, за да не се развие. После закрачих напред.

Вървях дълго, а коридорът криволичеше насам-натам. Чувствах се като микроб, минаващ по черво. Най-сетне стигнах до две дървени арки. Застанах пред тях, питайки се какъв е правилният избор, когато в миг осъзнах, че откъм лявата долавям звъна на хлопката на Бънтър. Избрах нея и докато напредвах, звънът постепенно се усилваше. По едно време долових и гръмотевичен тътен. Есенният хлад се стопи и въздухът отново бе горещ — стана задушно. Сведох поглед и установих, че гащеризонът и тежките обувки са изчезнали. На тяхно място се бяха появили дълги гащи и вълнени чорапи.

Още два пъти се наложи да избирам и всеки път предпочитах онази врата, през която долиташе познатият звън на хлопката. Докато умувах на втория кръстопът, дочух съвсем ясен глас, който каза:

— Не, съпругата на президента не е пострадала. Чорапите й са опръскани с неговата кръв.

Продължавах напред, после спрях и изведнъж забелязах, че стъпалата и глезените вече не ме сърбят, а дългите гащи ги няма. Бях с боксерите, с които обикновено спя. Огледах се и осъзнах, че се намирам в собствената си дневна и внимателно пристъпвам край мебелите, както човек обикновено прави на тъмно, като ужасно се старае да не си удари крака. Вече се виждаше по-добре — през прозорците се процеждаше бледа млечнобяла светлина. Стигнах плота, който отделя дневната от кухнята и погледнах часовника. Показваше пет и пет.

Застанах на чешмата и пуснах водата. Като посегнах за чаша, видях, че още нося панделката от детската сламена шапка на китката си. Размотах я и я поставих на шкафа между кафе-машината и телевизора. После си налях студена вода, изпих чашата до дъно и предпазливо се отправих по коридора към северното крило, осветяван от бледите жълтеникави отблясъци от крушката в банята. Чаршафите бяха смачкани, но леглото не изглеждаше като след оргия, както на сутринта след съня за Сара, Мати и Джо. Пък и защо да изглежда така? Станал съм и съм се разходил на сън. Нали сънувах фрайбъргския панаир.

Но това са пълни глупости, и то не само заради панделката от шапката. Преживяванията ми нямаха нищо общо със сънища, които на събуждане имат странното свойство от правдоподобни да се превръщат в абсурдни, а цветовете им — и ярките, и страшните — веднага избледняват. Поднесох ръце към носа си и вдишах дълбоко. Чам. Като ги огледах, дори забелязах петънце от смола на едното си кутре.

Седнах на леглото и заобмислях дали да не запиша на диктофона разказ за преживяното, но вместо това се строполих в постелята. Бях прекалено уморен. В далечината отекваха гръмотевици. Затворих очи, взех да се унасям и в този миг къщата се разтърси от писък. Беше остър като парче стъкло. Изкрещях и седнах в леглото, като притиснах ръце към гърдите си.

Беше Джо. През целия ни съвместен живот никога не я бях чувал да пищи така, но въпреки това бях сигурен, че е тя.

— Стига си я измъчвал! — извиках в тъмнината. — Който и да си, стига си я измъчвал!

Тя отново изпищя, сякаш въоръжено с нож или нагорещен ръжен създание изпитваше злостно задоволство от отказа си да ми се подчини. Този път звукът ми се стори по-тих, а третият й писък, макар и все тъй ужасяващ, долетя още по-отдалеч и заглъхна като стенанията на момченцето.

В тъмнината се разнесе и още един писък, после Сара се умълча. Къщата сякаш дишаше и се вслушваше в гръмотевиците.