Глава 7

Момиченцето — беше съвсем невръстно — вървеше по средата на шосе № 68. Носеше червен бански костюм, жълти чехли и бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“, обърната с козирката назад. Шофирах бавно, тъкмо бях отминал магазина „Лейквю“, където скоростта беше ограничена до петдесет километра в час. Слава Богу, че бях примерен шофьор, иначе щях да блъсна малката.

Беше първият ден след завръщането ми в къщата край езерото. Събудих се късно, дълго се излежавах, после предприех разходка из гората, заобикаляща Дарк Скор. Забелязах известни промени — нивото на водата като че ли беше спаднало и яхтите бяха по-малко, отколкото очаквах да видя, особено в деня на най-големия празник през лятото — но всичко останало си беше като преди, сякаш не бях отсъствал цели четири години. Дори ми се струваше, че и досадните мухи са същите.

Към единайсет гъргоренето на празния ми стомах ме подсети, че не съм закусвал. Реших да отида във „Вилидж Кафе“. Ресторантът „Уорингтън“ беше прочут с кухнята си, но мнозина от посетителите щяха да ме познаят и любопитно да ме зяпат. „Вилидж“ беше за предпочитане, стига собственикът му да не е фалирал. Човекът се казваше Бъди Джелисън и се славеше като зъл грубиянин, но в цял Западен Меин нямаше като неговите хамбургери и пържени картофи. Открих, че копнея за един мазен хамбургер.

А по пътя едва не бях блъснал момиченцето, което вървеше по бялата линия и приличаше на мажоретка, предвождаща невидим парад.

Шофирах бавно и навреме забелязах малката, но през лятото движението по шосето беше доста натоварено и малцина се съобразяваха с ограничението на скоростта. Полицията в Касъл Каунти разполагаше само с дванайсет патрулни коли, които дори не се отбиваха в ТР, освен ако не ги повикаха.

Отбих колата на банкета, изключих двигателя и побързах да сляза. Денят беше мрачен, въздухът неподвижен, облаците бяха толкова ниско, че протегнеш ли ръка, ще ги докоснеш. Русокосото момиченце с чипо носле и коленца, покрити със заздравели рани, не помръдваше от бялата линия, като че беше цирков акробат върху опънато въже, и ме наблюдаваше без капчица страх.

— Здрасти! — извика ми. — Отивам на плаж. Мама не иска да ме заведе и съм побесняла от яд. — Тупна с краче, за да подчертае, че разбира какво е да побеснееш от яд. Предположих, че е на три, най-много на четири години. Говореше необичайно правилно за възрастта си и беше истинска чаровница, но си оставаше само едно невръстно дете.

— Няма спор, че на Четвърти юли на брега на езерото има много хора, които празнуват, но…

— Пускат и ракети — прекъсна ме малката и провлече думата „ракети“, все едно говореше на виетнамски.

— …но ако се опиташ да отидеш там по магистралата, най-вероятно ще се озовеш в болницата в Касъл Рок — казах назидателно.

Хрумна ми, че не е моментът да играя ролята на строг педагог, докато малката стои посред шосе N68 само на петдесетина метра от завоя — всеки момент можеше да я връхлети кола, движеща се със сто километра в час. Всъщност вече чувах воя на форсиран двигател.

Грабнах русокосото момиченце и го занесох до шевролета. Въпреки че малката доверчиво се отпусна в прегръдките ми и очевидно не се страхуваше от мен, се почувствах като изнасилвач на малолетни. Знаех, че може би ме наблюдават през витрината на магазина. Трагедията на мъжете на средна възраст от моето поколение е в това, че докоснем ли чуждо дете, се страхуваме да не ни помислят за извратени… а може би дълбоко във всеки от нас наистина се крие похотлив развратник. При все това вдигнах на ръце момиченцето и го занесох на безопасно място с риск да си навлека гнева на всички майки в Западен Мейн.

— Ще ме заведеш ли да плажувам? — попита малката. Погледът й издаваше остър като бръснач ум, усмивката й беше чаровна. Като я гледах как нахакано си е сложила шапката, си казах, че сигурно ще забременее на дванайсетгодишна възраст. — Носиш ли си банските?

— Не, оставих ги вкъщи. Ама че лош късмет! Миличка, къде е майка ти?

Сякаш в отговор на въпроса ми, автомобилът, който бях чул да приближава, изскочи иззад завоя. Беше джип „Скаут“, изпръскан с кал. Двигателят ръмжеше като разярен звяр. Някаква жена надничаше през сваленото странично стъкло. Майката на малката сладурана бе толкова изплашена, че не седеше, а шофираше приведена и ако в този момент по шосе № 68 минеше друга кола, приятелката ми с червения бански костюм щеше да осиротее.

Задницата на джипа поднесе, разнесе се стържещ звук, когато безразсъдната шофьорка превключи скоростите на раздрънкания автомобил.

— Това е Мати — спокойно отбеляза момиченцето. — Сърдита съм й. Избягах от къщи, за да плажувам на брега. Ако тя ми се скара, ще отида при бялата баба.

Не проумявах какво бръщолеви, но си казах, че няма да я заведа на брега. Възнамерявах да прекарам празника у дома и да се почерпя с първокачествено уиски. Без да изпускам детето, замахах с ръка толкова енергично, че русата му косица се развя.

— Хей! — извиках. — Хей, госпожо! Малката е тук!

Джипът профуча покрай мен, двигателят продължаваше да ръмжи като разярен звяр. Ауспухът бълваше кълба синкав дим. Отново се разнесе стържещ звук, сякаш жената участваше в телевизионното състезание „Да се споразумеем“: „Мати, успя да превключиш на втора, искаш ли да вземеш автоматичната пералня и да се откажеш от по-нататъшно участие, или предпочиташ да опиташ на трета?“

Бях в безизходно положение. Не ми хрумна друго, освен да застана в средата на шосето, да се обърна към джипа, който бързо се отдалечаваше (миризмата на машинно масло бе неприятна и натрапчива), и да вдигна детето с надеждата, че Мати ще ни зърне в огледалцето за обратно виждане. Вече не се чувствах като изнасилван на малолетни, а като безсърдечен уредник на търг от анимационно филмче на Дисни, който подава най-малкото прасенце на клиента, предложил най-висока цена. Ала тактиката ми се оказа успешна. Изцапаните с кал стопове на джипа проблеснаха, спирачките нададоха демонски вой и скаутът спря точно пред магазина. Ако отвътре ме наблюдаваха местните старчоци, дошли да разменят някоя и друга клюка, със сигурност им бях дал материал за цяла година. Представях си как ще наострят уши, когато маминка ми изкрещи да не съм посмял да опипвам момиченцето й. „Друго си е да направиш благоприятно впечатление на местните хора, след като няколко години не си бил тук“ — помислих си.

Стоповете отново проблеснаха, жената подкара на заден ход с поне четирийсет километра в час. Съдейки по звуците, които издаваше трансмисията, сега не беше разгневена, а изпаднала в паника и сякаш крещеше: „Моля те, моля те престани, ще ме убиеш!“ Задницата на джипа поднасяше ту наляво, ту надясно, все едно беше опашка на дружелюбно куче. Наблюдавах го като хипнотизиран как преминава на зиг-заг от едното в другото платно.

— Мати кара бързо — обяви новата ми приятелка, като че беше светска дама, която се опитва да поддържа разговор с почти непознат. Беше ме прегърнала през шията и очевидно напълно ми се доверяваше.

Думите й ме изтръгнаха от хипнотичния транс. Мати кара бързо, прекалено бързо. Мати най-вероятно ще помете с джипа задницата на моя шевролет. Ако продължавам да стоя като пън, с малката сладурана ще бъдем пресовани между двата автомобила.

Тръгнах заднешком, без да откъсвам поглед от джипа, като крещях колкото глас имам:

— Намали, Мати! Намали!

Кой знае защо възгласите ми се сториха забавни на русокосата кукличка.

— Мали! — извика и избухна в смях. — Мали, Мати, мали! Спирачките жално изскърцаха. Джипът за последен път тромаво подскочи, защото жената не изключи от скорост. Разстоянието между задната му броня и задната броня на моя шевролет бе колкото да пъхнеш цигара. Въздухът натежа от миризмата на моторно масло. Малката замаха, за да прогони дима и престорено се закашля.

Предната лява врата рязко се отвори. Мати Девор изскочи навън като цирков акробат, изстрелян от оръдие… ако си представите цирков акробат по развлечени шарени шорти и памучна фланелка без ръкави. Първата ми мисъл бе, че това е по-голямата сестра, на която са поверили да се грижи за момиченцето, че Мати и мама са различни личности. Чувал бях понякога малки деца да се обръщат към родителите си на име, но бледата русокоса девойка изглеждаше на дванайсет… е, най-много на четиринайсет години. Реших, че е шофирала толкова безразсъдно не от страх за съдбата на детето, а поради липса на умение.

Стигнах и до друго заключение. Изпръсканият сдал джип, развлечените шарени шорти, фланелката, която със сигурност беше купена от „Кеймарт“, ластикът, с който жената беше завързала на опашка дългата си руса коса, и най-вече небрежното й отношение към детето (коя любяща майка ще остави тригодишната й дъщеричка без наблюдение?)… съдейки по видяното, младата жена беше от бедняците, които живеят в каравана. Знам, че ще ме помислите за отвратителен сноб, но имах основание да си го помисля. Освен това самият аз съм ирландец. Предците ми са били бедняци, живеещи в каравана, но теглена от конски впряг.

— Пфу! — възкликна малката, продължавайки да размахва пухкавата си ръчичка. — Скаути вони!

„Скаути взел ли е банските си гащета?“ — помислих си и ме напуши смях, в този момент моята нова приятелка бе изтръгната от прегръдките ми. Отблизо Мати не изглеждаше като сестра на русокосата сладурана. Щеше да бъде на средна възраст едва през следващия век, но не беше четиринайсетгодишна. Прецених, че е на двайсет или може би на деветнайсет. Като сграбчи момиченцето, забелязах венчална халка на лявата й ръка. Забелязах и тъмните сенки под очите й. Беше много млада, но бе олицетворение на майка, изтощена и изплашена до смърт.

Очаквах да зашлеви малката, както правят жените от простолюдието, когато са уморени и изплашени. Но аз щях да й попреча, дори щях да обърна гнева й срещу себе си. Честно да си призная, нямаше да го сторя от благородни подбуди, а за да не присъствам, когато Мати ще напляска дъщеричката си, като я обсипва с хули. Беше първият ми ден в градчето и не исках да си развалям настроението, като гледам някаква мързелива повлекана да малтретира детето си.

Ала вместо да я разтърси и да изкрещи: „Къде си тръгнала, мръсница такава?“, Мати прегърна детето (което се притисна до нея без следа от страх), сетне обсипа с целувки лицето му и извика:

— Защо го направи? Какво беше намислила? Като не те намерих, едва не умрях.

Избухна в ридания, а дъщеричката й я изгледа толкова учудено, че при други обстоятелства изражението щеше да бъде комично, после и тя зарида. Отстъпих няколко крачки и докато ги гледах как се прегръщат, се засрамих от прибързаните си заключения.

Някаква кола мина край нас и намали скорост — мама и татко Кетъл12, които отиват в магазина да си купят шоколадови бонбони с лешници по случай празника. Нетърпеливо размахах ръце, все едно им казвах: „Какво сте ме зяпнали? Хайде, чупката.“ Старецът натисна газта, а когато колата отмина, с надежда погледнах табелката с номера — уви, не беше на друг щат. Мама и татко бяха местни хора и клюката скоро ще обиколи градчето: „Знаете ли какво видяхме днес? Онази Мати, дето се омъжи млада и зелена, заедно със съкровището й (въпросното съкровище безсъмнено е заченато на задната седалка на кола няколко месеца преди брачната церемония). Ревяха до скъсване край пътя, ама не бяха сами, а с един непознат. Всъщност не е точно непознат, а Майк Нунан, онзи писател от Дери.“

— Исках да отида на брега и да плажувам — през сълзи възкликна момиченцето.

— Нали обещах да те заведа следобед? — Мати още подсмърчаше, но се беше поовладяла. — Никога повече не го прави, малката ми, никога! Мама щеше да умре от страх.

— Няма — изплака малката. — Честна дума. — Без да престава да рони сълзи, здраво прегърна по-голямата девойка, която всъщност й беше майка, и притисна глава до шията й. Бейзболната шапка падна на земята, а аз побързах да я вдигна. Започвах да се чувствам като досаден натрапник. Пъхнах шапката в ръката на Мати и тя машинално я сграбчи.

Бях доволен от обрата на нещата и може би имах основание. Представих ви инцидента като забавна случка (какъвто в действителност беше), но забавната му страна видях по-късно. Никога няма да забравя ужаса, който ме обзе, когато видях тригодишното дете да върви по средата на шосето. Какво щеше да се случи, ако иззад завоя се появеше камион, движещ се с висока скорост?

Иззад завоя наистина се появи превозно средство — стар модел пикап, който в никакъв случай не принадлежеше на летовник. Още двама от местните жители любопитно ни изгледаха, докато пикапът минаваше край нас.

— Госпожо — промълвих. — Мати… И аз потеглям. Радвам се, че нищо лошо не се случи на момиченцето ви. — Ненадейно ме напуши смях. Представих си как с южняшки акцент произнасям кратката си реч пред Мати (името й страшно подхождаше на героиня от филм, озаглавен „Непримиримият“ или „Смелчагата“), пъхнал съм палци в колана на кожения ми панталон и тъй съм килнал назад каубойската шапка, че се вижда благородното ми чело. Изпитах абсурдното желание да добавя: „Хубавица сте, госпожо, случайно да сте новата даскалица?“

Тя се обърна към мен и видях, че наистина е хубавица. Беше красива, въпреки че под очите й имаше сенки, а русата й коса бе сплъстена на кичури. Сигурно още бе непълнолетна и в нито един бар нямаше да й сервират питие, но се бе държала като зряла жена. Най-малкото не беше нашляпала момиченцето.

— Много ви благодаря — промълви. — Но ми отговорете — тя по шосето ли се движеше? — „Кажете, че не е вярно! — умоляваха ме очите й. — Поне ме излъжете, че е вървяла по банкета!“

— Ами…

— Ходех по чертата — намеси се момиченцето и за по-достоверно посочи бялата линия. — Там е като на пешеходска пътека. — Тонът й стана поучителен: на „пешеходската“ пътека си в безопасност.

Мати пребледня като платно. Разтревожих се да не припадне, опасно бе да шофира в това състояние.

— Къде живеете, госпожо…

— Девор. Казвам се Мати Девор. — Освободи се от прегръдката на детето и ми подаде ръка. Здрависахме се. Времето беше топло, а следобед сигурно щеше да стане горещо, но пръстите на младата жена бяха леденостудени. — Живеем хей там.

Посочи към кръстопътя и видях — ах, каква изненада! — двойна каравана сред боровата горичка, намираща се встрани от черния път, наречен Уосп Хил Роуд. Отново си представих, че съм каубой и казвам: „Да, докторе, постепенно си спомням всичко. Отново патрулирам в района на Дарк Скор. Най ме бива да спасявам невръстни дечурлига.“

Изпитах и облекчение, че живеят само на около четиристотин метра от мястото, където стояхме… всъщност беше съвсем логично — толкова малко дете едва ли би успяло да се отдалечи от дома, макар че от това дете можеше да се очаква всичко. Изпитото лице на майката беше красноречиво доказателство за твърдоглавието на дъщерята. Слава Богу, че бях прекалено възрастен, за да бъда между бъдещите ухажори на малката сладурана. Сигурно ще върти на малкия си пръст съучениците си от гимназията и момчетата от колежа.

Всъщност бедните колежани може би ще се отърват невредими. Момичетата от бедняшките квартали не се записват в колежи, а в учебни заведения, в които да придобият някакви практически умения. Русокосата сладурана ще разбива сърцата на съучениците си, докато иззад завоя на живота се появи подходящото (или по-точно неподходящото) момче и я прегази, защото тя не подозира, че осова линия и пешеходска пътека са различни понятия. После историята ще се повтори.

„Божичко, Нунан, престани! — смъмрих се мислено. — Малката е едва тригодишна, а ти вече си я представяш като майка на три деца, две от които имат глисти, а третото е умствено изостанало!“

— От сърце ви благодаря — повтори Мати.

— Няма защо — отвърнах и шеговито дръпнах нослето на момиченцето. Въпреки че страните му още бяха мокри от сълзите, то лъчезарно ми се усмихна. — Дъщеря ви е много словоохотлива.

— И много инатлива — добави Мати и този път поразтърси малката, която изобщо не се изплаши — явно не беше от децата, дето ежедневно ядат пердах. — Усмивката й дори стана по-широка. Майка й също се усмихна. Казах си, че е много хубавка въпреки евтините дрехи и сенките под очите. А ако я видите по екип за тенис в кънтри клуба на Касъл Рок, ще ви се стори истинска красавица… например като Грейс Кели на млади години.

Внезапно усмивката й помръкна и тя тревожно ме изгледа:

— Господин Нунан, повярвайте, че не съм лоша майка.

Сепнах се, като я чух да произнася името ми, но бързо се окопитих. Книгите ми допадат на девойките на нейната възраст, пък и е за предпочитане Мати да ги чете, вместо всеки следобед да гледа сапунените опери по телевизията. Може би изказването ми ще ви се стори нескромно, но донякъде имам право.

— Помежду ни възникна спор относно плажа — продължи да обяснява тя. — Исках да простра прането, да обядваме и после да отидем на брега. Кира пък искаше… — Тя се сепна, сетне попита: — Какво има? Казах ли нещо… нередно?

— Името й Киа ли е? Дали… — Не можах да продължа, защото се случи нещо невероятно: устата ми се напълни с вода. За миг изпаднах в паника, все едно плувах в океана и ме бе връхлетяла огромна вълна. Ала водата, която ме задушаваше, не беше солена, а с металическия вкус на кръв.

Извърнах се и се изхрачих. Очаквах от устата ми да бликне водна струя, все едно съм удавник, спасен чрез изкуствено дишане. Само че изплюх малко слюнка, както се случва, когато през горещ ден устата ти е пресъхнала. Странното усещане изчезна още преди слюнката ми да капне на земята. Изчезна за миг, сякаш никога не го бях изпитвал.

— Човекът плюна — констатира момиченцето.

— Извинете — промърморих. Трескаво се питах какво точно съм преживял. — Май едва сега ме хваща страх — забавена реакция, нали разбирате…

Мати разтревожено ме наблюдаваше, като че ли не бях на четирийсет, а грохнал осемдесетгодишен старец. А може би в очите на младите момичета четирийсетгодишните мъже са старци.

— Елате у дома, а? Ще ви налея чаша вода.

— Няма нужда. Кризата премина.

— Както желаете. Слушайте, господин Нунан, бях започнала да обяснявам, че досега не се е случвало нещо подобно. Простирах чаршафите, а Кира беше в караваната и гледаше анимационно филмче по видеото… после влязох за още щипки… — Погледна към детето, което вече не се усмихваше. Сигурно едва сега разбираше каква мъка е причинило на майка си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент отново ще се разплаче. — Влязох в караваната, а Кира я нямаше. Едва не умрях от страх.

Долната устна на малката потрепери и от очите й закапаха сълзи точно както очаквах. Мати я помилва и я привлече към себе си.

— Не плачи, миличка — прошепна й нежно. — Този път приключението ти имаше щастлив край, но не бива да излизаш на шосето. Там е много опасно, колите прегазват малките същества, а ти си точно такова. Най-скъпото малко същество на света.

Момиченцето захлипа и избухна в сълзи. Така плачат всички деца, които са изморени и трябва да поспят, преди да се впуснат в нови приключения.

— Киа е лоша, Киа е лоша — хълцаше и притискаше главица към шията на майка си.

— Не си лоша, съкровище, а си само едно тригодишно мъниче — отвърна Мати и думите й разсеяха последните ми съмнения, че тя не полага достатъчно грижи за детето си. А може би вече не я подозирах в небрежност — детето очевидно не страдаше от недохранване, беше чисто и по тялото му нямаше синини от побои.

Не пропуснах да забележа тези подробности, макар още да не се бях напълно съвзел от необикновеното усещане, че се давя, както и от изненада, че момиченцето носи името, което с Джо бяхме решили да дадем на нашето дете, ако е момиче.

— Киа — повторих, сякаш думата беше вълшебно заклинание. Нежно докоснах главицата на малката, като че ли се страхувах да не я нараня. Копринената й коса бе затоплена от слънцето.

— Не се казва Киа, а Кира — намеси се Мати. — Още е мъничка и не може да го произнесе правилно. Името е гръцко и означава „женствена“, „изискана“. — Замълча за миг и смутено запристъпва от крак на крак. — Избрах го от един именник. Докато бях бременна, не пропусках предаване на Опра.13

— Името е чудесно — заявих. — Изобщо не ви мисля за лоша майка.

В този момент си спомних историята, която Франк Арлин разказа по време на коледния обяд и всички присъстващи едва не се пръснаха от смях. Дори най-малкият брат Пит, който беше „героят“ на историята и твърдеше, че изобщо не си я спомня, се смя до сълзи.

По време на великденските празници, когато Пити бил петгодишен, родителите устроили традиционното търсене на писани яйца. Предишната вечер изпратили децата при баба и дядо и скрили стотина твърдосварени яйца на различни места в къщата. Всички се забавлявали страхотно, докато Джоана, която се била усамотила във вътрешния двор да преброи „плячката“ си, случайно погледнала нагоре и надала кански писък. Пити пълзял по покрива на двуетажната къща.

Бащата се покатерил да спаси малкия, а членовете на семейството го наблюдавали. Държали се за ръце и били вцепенени от страх. Госпожа Арлин повтаряла „Аве Мария“ като латерна (на това място от разказа Франк се бе изсмял още по-гръмогласно), докато съпругът й грабнал Пити в прегръдките си и прекрачил в спалнята през отворения прозорец. Сетне загубила съзнание и при падането си счупила носа. Като попитали малчугана защо се е покатерил на покрива, той отговорил, че искал да провери дали няма скрити яйца във водосточната тръба.

Навярно всяко семейство е преживяло подобна перипетия и оцеляването на децата по целия свят, независимо дали се казват Пити, Кира или носят носят друго име, е доказателство (поне според родителите им) за съществуването на Бог.

— Изплаших се до смърт — промълви Мати. Отново изглеждаше като четиринайсет или най-много петнайсетгодишно момиче.

— Всичко свърши благополучно — побързах да я успокоя. — А Кира повече няма да се разхожда по шосето, нали, малка госпожице?

Малката завъртя глава, без да я повдигне от рамото на майка си. Бях сигурен, че ще заспи, преди Мати да я занесе в караваната.

— Още не мога да повярвам, че не сънувам — прошепна младата жена. — Един от любимите ми писатели се появява изневиделица и спасява моето дете. Знаех, че онази къща в ТР, наречена „Сара Лафс“, е ваша, ала местните хора казват, че не сте идвали тук, откакто съпругата ви е починала.

— Вярно е — отвърнах. — Сегашното ми посещение в „Сара“ е нещо като временно сдобряване на двама брачни партньори, за да разберат дали ще възвърнат взаимните си чувства.

Тя се насили да се усмихне, сетне отново стана сериозна.

— Искам да ви помоля за нещо… за една услуга.

— Целият съм слух.

— Не споделяйте с никого какво се случи днес. С Ки имаме… неприятности.

— Какви?

Тя прехапа устни — навярно обмисляше дали да отговори на нетактичния ми въпрос — после поклати глава:

— Не е важно. Молбата ми е да не разказвате на познатите ви за случилото си. Много ще ви бъда задължена, ако го запазите в тайна.

— Разбира се.

— Обещавате ли?

— Естествено. Няма да е трудно — нали идвам тук само през лятото и не познавам повечето местни хора. — Нарочно не й казах колко съм близък с Бил Дийн, защото нямах намерение да му разкажа за необикновеното ми преживяване. Което съвсем не означаваше, че старецът ще остане в неведение. Мати се заблуждава, ако си въобразява, че кореняците в ТР няма да научат за „екскурзията“ на дъщеря й. — Обаче мисля, че слухът ще се разнесе. Погледнете към гаража на Брукси… направете го така, че да не забележат как ги зяпате.

Тя леко се извърна и въздъхна. Двама старци стояха на бетонната площадка, където едно време имаше бензинови колонки. Единият май беше самият Брукси — виждах кичурите червеникава коса, които стърчаха от плешивото му теме и му придаваха вид на клоун. Другият беше толкова стар, че в сравнение с него Брукси бе напет младеж. Забелязах, че се подпира на бастун с позлатена дръжка. Бог знае защо ми напомни на дебнеща лисица.

— Не мога да им попреча да злословят по мой адрес — отчаяно промълви Мати. — Никой не може да им попречи. Слава Богу, че е почивен ден и наблизо няма други хора.

— Освен това — побързах да я окуража — старчоците може би не са видели всичко. — Пропуснах да спомена, че междувременно покрай нас са преминали пет-шест автомобила и пикала и че Брукси и по-възрастният му приятел ще „разкрасят“ разказите си с подробности, които не са видели.

Кира „изискано“ захърка. Мати я погледна и се усмихна:

— Съжалявам, че се запознахме при такива обстоятелства. Сигурно ме мислите за голяма тъпачка, но знайте, че много харесвам книгите ви. Книжарят от Касъл Рок каза, че до края на лятото се очаква новият ви роман.

Кимнах и поясних:

— Нарича се „Обещанието на Хелън“.

— Заглавието си го бива — усмихна се още по-широко тя.

— Благодаря. Съветвам ви да занесете малката вкъщи, преди да ви е откъснала ръката.

— Така и ще направя.

Съществуват хора, склонни най-непреднамерено да задават неудобни въпроси. Все едно да притежаваш талант да се блъскаш в затворени врати. Аз принадлежа към племето на нетактичните и преди Мати да се качи в джипа, успях да се проявя. При все това не бива да се самообвинявам — та нали бях видял венчалната й халка.

— Ще кажете ли на съпруга ви за случилото се? — изтърсих.

Усмивката й не помръкна, но стана някак горчива. Лицето й се изопна. Ако можех да изтрия изречените думи, както се заличават думите, написани на компютър, на драго сърце щях да го сторя.

— Той почина през август миналата година — прошепна тя.

— Мати, моля да ме извините. Ама и аз съм един — отворя ли уста, все сгазвам лука.

— Не ви се сърдя. Всеки би направил подобна грешка, ако види халката на пръста ми. Повечето момичета на моята възраст още не са омъжени. Ако пък са семейни, съпрузите им отбиват военната си служба.

Към предната седалка на джипа беше прикрепено розово детско столче, което също изглеждаше купено от веригата супермаркети „Кеймарт“, известни с евтините си и долнокачествени стоки. Мати се опита да сложи момиченцето на столчето, но не успя. Понечих да й помогна и като протегнах ръка към пухкавото краче на Кира, с опакото на дланта докоснах гърдите на майка й. Мати не отскочи, защото малката щеше да падне от седалката, ала очевидно бе усетила докосването. Представих си какви мисли се въртят в главата й: „Съобщих на великия писател, че съм вдовица и той реши да ме поопипа. Обаче как да му се разсърдя? Та нали господин Голяма клечка спаси живота на дъщеря ми…“

Казах си: „Грешиш, Мати, може да съм четирийсетгодишен старчок, но нямах намерение да те опипвам.“

Само дето бе невъзможно да го изрека на глас, защото още повече щях да оплескам нещата. Усетих, че се изчервявам.

— На колко сте години? — попитах я, след като настанихме Кира на седалката и отново бяхме на безопасно разстояние един от друг.

Тя ме измери с поглед. Въпреки умората и преживения стрес отново се беше взела в ръце.

— Достатъчно възрастна съм, за да осъзнавам в какво положение се намирам — заяви и ми протегна ръка. — Още веднъж ви благодаря, господин Нунан. Бог ви изпрати точно когато трябва.

— Грешите, Всевишният само ми подшушна да хапна във „Вилидж“. А може да е бил Сатаната. Питам се дали Бъди още притежава ресторантчето.

Мати отново се усмихна и лицето й засия, а гледката стопли сърцето ми.

— Бъди ще си бъде готвач във „Вилидж“ и по времето, когато децата на Ки станат юноши и му показват фалшиви лични карти, за да им сервира бира. Освен ако някой от пътниците, преминаващи с колите си по шосето, се отбие в ресторантчето и си поръча скариди по италианска рецепта. Бъди сигурно ще получи инфаркт и ще умре.

— Хубаво… Между другото, щом получа екземпляри от моята нова книга, няма да ви забравя. Ще се отбия у вас да ви я подаря.

Забелязах, че тя продължи да се усмихва, но някак напрегнато, а погледът й бе като на подплашена сърна.

— Не е необходимо, господин Нунан.

— И все пак ще ви я подаря. Получавам петдесет безпатни екземпляра. Установих, че с течение на времето намаяха хората, на които да ги раздавам.

Може би тя долови неизказаните ми мисли, защото побърза да каже:

— Добре. С нетърпение ще очаквам подаръка.

Погледнах малката, която спеше като всички невръстни деца — бе обронила главица на рамото си, а между пухкавите устнички блестеше мехурче от слюнка. Винаги съм се учудвал колко гладка е кожата на бебетата, сякаш изобщо нямат пори. Бейзболната й шапка се беше извъртяла. Нагласих я така, че козирката да засенчва затворените й очи.

— Кира — промълвих. Мати кимна:

— Означава „женствена“, „изискана“.

— Киа е име, разпространено в Африка — обясних. — Означава „началото на сезона“.

Махнах й за сбогом и заобиколих джипа, за да се кача в моя шевролет. Знаех, че Мати любопитно ме наблюдава и имах странното усещане, че ще се разплача.

Чувството не ме напусна дълго след като джипът се изгуби от погледа ми; измъчваше ме, докато шофирах към „Вилидж“. Спрях на паркинга, намиращ се вляво от старомодните бензинови колонки и няколко минути останах в колата — мислех си за Джо и за теста за бременност, който бе купила от аптеката. Искала е да го запази в тайна, докато е напълно сигурна. Точно така, няма друго обяснение.

— Киа — промълвих. — Киа означава „началото на сезона“. — Отново ми се доплака, затова слязох от колата и треснах вратата, сякаш исках да затворя скръбта в купето.

Загрузка...