Глава 27

Отначало вратата не искаше да се отвори. Валчестата дръжка се въртеше в ръката ми, следователно не беше заключено, но дървото сигурно се е изметнало от дъжда… или може би нещо подпира от другата страна? Отдръпнах се, приведох се и блъснах вратата с рамо. Този път леко поддаде.

Тя беше. Сара. Стоеше от другата страна на вратата и се опитваше да я затисне. Как ли го прави? Как, за Бога? Нали е призрак, да я вземат дяволите!

Спомних си за пикапа от „СТРОИТЕЛНА ФИРМА БАМ“… и сякаш мисълта бе магична сила, почти го виждах в края на Алея четиридесет и две, паркиран на магистралата. Лимузината с възрастните дами бе отзад, вече се бяха появили още три-четири други коли. Чистачките на цялата колона автомобили работеха безспирно и фаровете им прорязваха водната завеса. Бяха подредени на разширението като на разпродажба. Но нямаше разпродажба, просто кореняците мълчаливо седяха в колите си. Кореняците, които също като мен се намираха в зоната. Кореняците, които излъчваха трептенията.

Тя черпеше сили от тях. Крадеше от тях. Правеше същото с Девор — и с мен, разбира се. Много от свръхестествените явления, на които бях станал свидетел откакто се завърнах, най-вероятно бяха причинени от собствената ми психическа енергия. Беше забавно, като се замисли човек.

Или може би „ужасяващо“ е думата, която търся.

— Джо, помогни ми — изрекох сред проливния дъжд. Блесна светкавица и за миг превърна потоците в сребристи нишки. — Ако си ме обичала някога, помогни ми сега.

Отдръпнах се и отново блъснах вратата. Този път се отвори без никаква съпротива и аз полетях вътре, спънах се в прага и паднах на колене. Но не изпуснах фенера.

За миг се възцари тишина. Чувствах как силите и чуждите присъствия се събират. В този момент сякаш всичко застина, макар че отзад, в горите, където Джо обичаше да скита — с мен или без мен — дъждът продължаваше да вали и виещият вятър като безмилостен градинар изскубваше изсъхналите и полуизсъхналите дървета, за един-единствен бурен час свършвайки работа за десет по-спокойни години. После вратата се хлопна и се започна. Виждах всичко в светлината на фенера, който несъзнателно бях включил, но отначало не разбирах какво точно виждам, като изключим унищожаването на любимите творения и съкровища на жена ми от невидим полтъргайст.

Вълненото пано се откъсна от стената и запрелита от единия до другия ъгъл, а черната дъбова рамка се разцепи. Главите на куклите в бебешките колажи изхвърчаха като тапи от бутилки шампанско. Глобусът на лампата се пръсна на парчета, които се посипаха върху мен. Духна вятър — доста леден — към който почти веднага се присъедини, завъртайки го в буен циклон, по-топло, почти горещо течение. Блъскаха се около мен, сякаш подражаваха на бурята.

Макетът на „Сара Лафс“ върху етажерката, който изглеждаше направен от клечки за зъби и пръчки от близалки, се пръсна сред дъжд от трески. Подпряното на стената гребло за каяка полетя във въздуха, яростно замахна, после се устреми към мен като копие. Хвърлих се по корем на зеления килим, за да го избегна, и в дланите ми се врязаха късчета от счупения глобус. Напипах и нещо друго — някаква издутина под килимчето. Греблото се удари в отсрещната стена с такава сила, че се прекърши на две. В следващия миг банджото, на което жена ми така и не се бе научила да свири, литна във въздуха, завъртя се два пъти и от него се разнесе мелодия, която, макар и фалшива, беше позната. „Как искам да съм пак в земята на памука, където помнят още времената стари.“ Фразата завърши с шумно БЛОНК! И петте струни се скъсаха. Банджото се завъртя за трети път, металният му обков хвърли по стените светли отражения, подобни на рибени люспи, после взе да се блъска в пода, корпусът се пръсна на парчета, а ключовете се разхвърчаха като разбити зъби.

Звукът на движещия се въздух започна — как да го изразя с думи? — да се фокусира, докато най-сетне от свистене се превърна в гласове: запъхтени, неземни гласове, изпълнени с бяс. Ако имаха гласни струни, с които да пищят, биха пищели с всичка сила. Прашинките играеха под лъча на фенерчето и образуваха спираловидни силуети, които танцуваха заедно, после отново се разпръскваха. В един кратък миг чух тайнствения глас на Сара: „Изчезвай, мръсницо! Махай се оттук! Туй не е твоя…“ После странен безплътен удар, сякаш въздух се сблъска с въздух. Последва пронизителният писък, придружен от силно течение, който вече ми беше познат: бях го чувал посред нощ. Джо пищеше. Сара й причиняваше болка, Сара я наказваше, че се намесва, а Джо пищеше.

— Не! — креснах и скочих на крака. — Остави я на мира! Не я закачай!

Влязох по-навътре в стаята, размахвайки фенера пред лицето си, сякаш да я прогоня с него. Край мен хвърчаха запушени буркани: някои съдържаха изсушени цветя, в други имаше старателно разделени на части гъби, в трети — горски билки. Разбиваха се в отсрещната стена с резки звуци като от ксилофон. Нито един не ме улучи — сякаш невидима ръка ги отклоняваше от мен.

Изведнъж писалището на Джо се подскочи във въздуха. Сигурно тежеше поне двеста килограма с цялото съдържание на чекмеджетата, но летеше като перце, накланяйки се ту на едната, ту на другата страна, като следваше противоположните въздушни течения.

Джо отново изпищя, по-скоро от ярост, отколкото от болка, а аз залитнах към затворената врата с чувството, че съм изгребан до дъно. Очевидно Сара не е единствената, която може да краде енергия от живите. Нещо подобно на семенна течност — сигурно ектоплазма — рукна от откритите отделения на бюрото като десет поточета, ненадейно бюрото се хвърли към отсрещния край на стаята. Всичко стана прекалено бързо за човешкото око. Ако там стоеше някой, щеше да стане на пихтия. Протест и агония се смесиха в подлудяващ писък — този път бе Сара, сигурен бях — после писалището се блъсна в стената, излетя навън и през дупката влетяха дъждовни капки. Горната разтегателна плоскост се откъсна от пантите си и увисна като изплезен език. Изскочиха кълбета прежда, ибришими, малки справочници за флора/фауна и горски пътеводители, напръстници, тетрадки, шевни игли, изсъхнали маркери — „пленните“ останки на Джо, както би ги нарекла Ки. Разхвърчаха се навсякъде като кости и кичури коса, разпилени от изровен ковчег.

— Престанете! — изграчих. — Престанете и двете. Стига толкова.

Но нямаше нужда да им го казвам. Като изключим свирепите пристъпи в бурята, бях съвършено сам сред руините от студиото на жена ми. Битката бе свършила. Или най-малкото бе прекратена за момента.

Коленичих, сгънах зеленото килимче и внимателно събрах вътре стъклата. Под него се намираше капакът към килер. Издутината, която напипах преди малко, бе една от пантите на капака. Знаех за това място и отдавна се канех да потърся бухалите. После започна да става какво ли не и забравих за намерението си.

В капака бе издълбан улей за халката. Дръпнах я, готов за пореден път да срещна съпротива, но той се повдигна с лекота. Миризмата, която ме лъхна отвътре, ме смрази. Тук не миришеше на влажна гнилоч, а на „Ред“ — любимия парфюм на Джо. Ароматът ме обгърна за миг, после отлетя. В следващия миг въздухът се изпълни с мирис на дъжд, корени и мокра пръст. Не беше много приятен, но вонята, която бях доловил при проклетата бреза край езерото, беше далеч по-противна.

Осветих с фенера трите стръмни стъпала. Забелязах приклекнала фигура, която се оказа тоалетна чиния — смътно помня как Бил и Кени Остър я свалиха тук през 90-а или 91-ва. Имаше някакви метални кутии — всъщност чекмеджета от картотека — увити в полиетилен и натрупани на палети. Стари плочи и книжа. Осемпистов магнетофон в найлонов чувал. До него в друг чувал се мъдреше стар видеокасетофон. А в ъгъла…

Седнах, провесих крака и усетих допир по глезена, който бях изкълчил в езерото. Насочих фенера между коленете си и за миг осветих чернокож младеж. Но не беше детето от езерото — това бе по-голямо и доста по-едро. Изглеждаше на дванадесет или може би на четиринадесет години. Малкият удавник бе на не повече от осем години. Това дете се озъби насреща ми и изсъска като котка. Очите му нямаха зеници — бяха изцяло бели, като на момчето в езерото, все едно гледаш статуя. То клатеше глава. „Не слизай тук, бели човече. Остави мъртвите да почиват в мир.“

— Но ти не почиваш в мир — отвърнах и насочих фенера право в него. За миг станах свидетел на отблъскваща картина. Виждах право през него, но същевременно виждах и във него: гниещите останки от езика в устата му, очите в очните ябълки, мозъкът, заключен в черепа. То ненадейно изчезна и след него остана само спираловидна вихрушка.

Слязох, вдигнал високо фенера. Под лъча танцуваха множество сенки, които сякаш протягаха ръце.

На пода в килера (което бе ласкателен термин за място, където единствено може да се пълзи) бяха наредени дървени скари, за да не поставяме вещите направо на земята. Водата която се стичаше по склона, вече се бе превърнала в истинска река, а почвата бе толкова изронена, че дори да се пълзи беше доста трудно. Ароматът на парфюма вече не се усещаше. Помещението излъчваше неприятния дъх на речно дъно и — зная, звучи доста неправдоподобно, имайки предвид настоящите атмосферни условия — далечна, потискаща миризма на пепел и огън.

Почти веднага забелязах онова, за което бях дошъл. Бухалите, които Джо бе поръчала по пощата и сама бе дошла да получи през ноември 93-та, бяха в североизточния ъгъл, където само шейсет сантиметра деляха наклонените скари от пода на студиото. „Божке, ама как мязат на истински!“ — бе казал Бил Дийн, и Божке, колко беше прав: под яркия лъч на фенера изглеждаха като птици, които са се задушили в прозрачната пластмаса. Очите им бяха като блестящи венчални халки около огромни черни зеници. Пластмасовите им пера бяха боядисани в тъмнозеления нюанс на борови иглички, коремчетата им грееха в мръсно оранжево-бяло. Запълзях към тях по скърцащите, разместващи се скари, а лъчът на фенера подскачаше пред мен и се опитвах да не си задавам въпроса дали чернокожото хлапе не ме преследва пълзешком. Като стигнах до бухалите, машинално вдигнах глава и се ударих в изолацията под пода на студиото. „Веднъж за «да» и два пъти за «не», тиквеник с тиквеник“ — помислих си.

Подхванах с пръст найлона, в който бяха увити бухалите, и го придърпах към себе си. Исках да се махна оттук. Усещането, че непосредствено под мен тече вода, бе особено и неприятно. Както и миризмата на огън, която като че ли се усилваше, независимо от влагата. Ами ако студиото гори? Ами ако Сара е успяла някак да го подпали? Като нищо ще се опека тук, макар калните потоци от поройния дъжд да стигат чак до корема ми.

Забелязах, че единият бухал има пластмасова поставка — да го закрепиш по-стабилно върху верандата или площадката си, скъпи, за да плаши свраките — но поставката, на която трябваше да е прикрепен другият, липсваше. Измъкнах се заднишком през капака, като стисках фенера в една ръка и влачех чувала с бухалите с другата, потръпвайки при всяка гръмотевична канонада. Изминах едва няколко крачки, когато влажното тиксо, с което беше залепен чувалът, се отлепи. Бухалът без поставка бавно се наклони, вперил в мен замислен поглед.

Въздушна вихрушка. Едва доловим, успокоителен аромат на парфюм „Ред“. Измъкнах бухала за рогоподобните образувания на челото и го обърнах надолу с главата. На мястото, където е била пластмасовата поставка, бяха останали само две пречки с празно пространство помежду им. В дупката имаше малка тенекиена кутия, която познах още преди да съм я извадил. Знаейки какво ще видя, насочих фенера към капака: „Полезните вещи на Джо“ бе изписано със старинни позлатени букви. Беше купила кутийката от някакъв антикварен магазин.

Погледнах я и сърцето ми се разтуптя. Над главата ми трещяха гръмотевици. Капакът на килера стоеше отворен, но вече бях забравил, че искам да се кача. Бях забравил всичко освен тенекиената кутийка, която стисках — беше голяма колкото кутия за пури, но не толкова дълбока. Разперих длан над капака и го повдигнах.

Купчина хвърчащи листчета бяха наслагани върху два бележника с пружина, от онези, в които си водя бележки и си записвам имената на героите. Двата бяха прикрепени с ластик. Най-отгоре бе поставен лъскав черен квадрат. Чак когато го взех и го доближих до фенера, осъзнах, че е негатив.

Призрачна, чернокожа и леко оранжевееща, пред мен бе Джо в сивия си бански от две части. Бе застанала на сала, скръстила ръце на тила си.

— Джо — прошепнах, но не можах да изрека нито дума повече. Задавиха ме сълзи. Подържах негатива още миг, защото не ми се щеше да се разделя с него, после го прибрах в кутията с листчетата и бележниците. Заради тези неща е идвала в Сара през юли деветдесет и четвърта — за да ги събере и да ги скрие на колкото е възможно по-сигурно място. Махнала е бухалите от верандата (Франк е чул външната врата да се тряска) и ги е донесла тук. Представях си я съвсем живо как трескаво откъсва поставката на единия бухал и набутва тенекиената кутия в пластмасовия му корем, после увива и двата в найлонов чувал и ги довлича тук, а през това време брат й седи на капака на колата си, пуши марлборо и усеща вибрациите. Лошите вибрации. Съмнявам се, че някога ще проумея причините, накарали Джо да го направи, или какво си е мислела тогава… но почти със сигурност е вярвала, че в крайна сметка ще стигна до това подземие. Иначе защо ще оставя негатива?

Повечето хвърчащи листове бяха фотокопия от вестникарски статии от „Касъл Рок Кол“ и „Уикли Нюс“, очевидно предшественик на „Кол“. На всяко копие датите бяха. отбелязани със спретнатия, строг почерк на жена ми. Най-старият материал беше от 1865 г. и носеше заглавието „Още един спасен дом“. Завърналият се от фронта се наричаше Джаред Девор, тридесет и двегодишен. Изведнъж проумях една от загадките, които ме тревожеха: разминаващите се поколения. Докато клечах върху скарите с фенера, насочен към изписаната със старовремски шрифт страница, наум ми дойде една песен на Сара Тидуел. Песен с циничен текст, който гласи: „Старите го правят и младите също/И старите учат младите какво да правят…“

Когато Сара и Червените шапки се появили в Касъл Каунти и се настанили на ливадата, известна в последствие с названието „Тидуеловата ливада“, Джаред Девор трябва да е бил вече на шейсет и седем-осем години. Възрастен, но все още здрав и прав. Ветеран от Гражданската война. Тъкмо такъв възрастен мъж, когото младите гледат с уважение. А и Сара е права в песента си — старите учат младите какво да правят.

Но какво точно са направили?

От статиите за Сара и Червените шапки не ставаше ясно. Вярно е, че ги прегледах набързо, но общият тон ме потресе. Бих го описал като неизчерпаемо презрение. Червените шапки биваха наречени „нашите косове от Юг“ и „ритмичните черньовци“. Били пълни със „здрачна доброта“. Самата Сара била „изключителна чернокожа дама с широк нос, плътни устни и благородно чело“, която „с бодрото си настроение, ослепителната си усмивка и пронизителния си смях допада както на мъже, така и на жени.“

Това бяха, Боже опази, критични материали. Хубави статии, освен ако човек няма нищо против да го наричат изпълнен със здрачна доброта.

Набързо прерових листовете, търсейки нещо за обстоятелствата, при които „нашите косове от Юг“ са си заминали. Не намерих нищо. Но пък попаднах на материал от „Кол“ на който беше отбелязано 19 (веднага си помислих: „отвесно деветнадесет“) юли 1933 г. Заглавието гласеше: „Ветеран в туризма не успява да спаси дъщеря си“. Според статията Фред Дийн се борел с огнената стихия в източния край на ТР заедно с двеста други мъже, когато вятърът изведнъж се обърнал, заплашвайки да отнесе огъня към северния край на езерото, който до момента се считал за безопасен. По онова време много от местните държали лагери за лов и риболов там (това и аз го знаех). Махалата дори имала бакалия и свое име — Хейлоу Бей. Съпругата на Фред, Хилда, била там с тригодишните близнаци Уилям и Карла. В Хейлоу Бей били и множество други съпруги и деца.

Огънят бързо се разпространявал с промяната на вятъра, както твърдеше вестникът — като „парад от експлозии“. Преминал единствената преграда, която мъжете оставили на север, и се насочил право към далечния край на езерото. В Хейлоу Бей нямало ни един мъж, който да вземе нещата в ръце, а очевидно никоя жена не можела или не искала да се заеме. Паникьосали се, хукнали да товарят колите с деца и лагерни принадлежности и така задръстили единствения път, който водел до там. В крайна сметка някакъв стар автомобил или камион се повредил и с приближаването на огнената стихия през горите, не видели капка дъжд от миналия април, жените, които чакали до последния момент, се оказали в капан.

Доброволните отряди дошли навреме да ги спасят, но когато Фред Дийн намерил съпругата си, която се опитвала заедно с няколко други жени да избута от пътя закъсал стар форд, направил ужасяващо откритие. Били лежал на пода пред задната седалка и спял дълбоко, но Карла я нямало. Хилда, разбира се, качила и двамата в колата — били на задната седалка и се държали за ръце, както винаги. Но в някакъв момент, след като брат й пропълзял на пода и задрямал, докато Хилда натъпквала последните неща в багажника, Карла сигурно се е сетила за някоя играчка или кукла и се е върнала в бунгалото да я вземе. През това време майката се качила в старото десото и отпътувала, без да погледне децата. Карла Дийн или била в бунгалото в Хейлоу Бей, или още вървяла нагоре по пътя. И в двата случая огънят щял да я помете.

Пътят бил толкова тесен, че нямало как да се обърне кола, а дори да идвала отдолу, нямало откъде да мине. И така Фред Дийн, истински герой, хукнал пеш към забуления в черен дим хоризонт, където вече проблесвали ярките оранжеви езици на пламъците. Носен от вятъра, огънят вече се извисявал над върховете на дърветата и препускал да го посрещне като скъп любим.

Четях тези редове под светлината на фенера и ненадейно миризмата на огън и изгоряло се усили. Закашлях се… в този миг кашлицата ми бе сподавена от водата с металически вкус, която отново изпълваше гърлото и устата ми. За пореден път, този път коленичил в килера под студиото на жена си, изпитах усещането, че се давя. Отново се превих на две, но изплюх само малко слюнка.

Обърнах се и видях езерото. Гмурците над замъглената водна повърхност пищяха и се носеха в колона срещу мен, пляскайки с криле във водата. Синьото небе не се виждаше. Миришеше на въглища и барут. От небето се сипеше пепел. Източният бряг на Дарк Скор беше в пламъци, а от време на време чувах далечен пукот, когато някое кухо дърво избухваше. Звучаха като изстрели изпод земята.

Сведох поглед, опитвайки се да се отърва от видението, знаейки, че след миг-два то изобщо няма да ми се струва далечно като визия, а съвсем истинско, като пътешествието, което направихме с Кира до фрайбъргския панаир. Вместо пластмасов бухал със златни кръгове около зениците, гледах момиченце с яркосини очи. Седеше на градинска маса и плачеше, протягайки пухкавите си ръчици. Виждах го тъй ясно, както собственото си отражение в огледалото, докато се бръснех същата сутрин.

Малката беше горе-долу на годините на Кира, но доста по-пълничка, и косата й не бе руса, а черна. Косата на брат й ще запази същия цвят чак докато най-сетне започна да се прошарва през далечното лято на 1998 година — година, която тя никога няма да види, ако някой не я измъкне от този ад. Носи бяла рокличка и червени три четвърти чорапи, протяга ръце към мен и вика:„Татко, татко.“

Тръгвам към нея, но някакъв горещ порив ме разкъсва за миг — разбирам, че тук призракът съм аз и току-що Фред Дийн мина през мен тичешком.„Татко!“ — вика тя, но на него, не на мен.„Татко!“ и го прегръща, забравила саждите, които се размазват по бялата копринена рокля и пухкавото и лице, докато баща и я обсипва с целувки, от небето продължават да падат сажди, гмурците пляскат с криле и бързат към брега, надавайки пронизителни крясъци, сякаш оплакват някого.

„Татко, огънят идва!“ — вика тя и той я грабва на ръце.

„Зная, бъди смела — отвръща. — Всичко ще бъде наред, сладкишчето ми, но трябва да си смела.“

Огънят не идва — вече е тук. Целият източен бряг на Халоу Бей е в пламъци, които се придвижват насам и едно след друго поглъщат малките бунгала, където мъжете обичат да си лягат пияни след лов и през зимния риболовен сезон. Зад колибата на Ал Лерукс прането, което Маргьорит е простряла тази сутрин, е в пламъци, панталоните, роклите и бельото горят на простора, а въжетата са като огнени жици. От дърветата се сипят листа и кора — пламтящ въглен жегва Карла по вратлето и тя изпищява от болка. Фред бързо го затиска с длан, спускайки се тичешком с детето по склона към езерото.

„Не го прави! — крещя аз. Зная, че е извън силите ми да променя каквото и да било, но въпреки това му крещя и се опитвам някак си да го променя. — Надмогни го! За Бога надмогни го!“

„Татко, кой е този човек?“ — пита Карла и сочи към мен, а в този миг огънят лизва зеления покрив на бунгалото на Дийн.

Фред обръща глава накъдето му сочи Карла и виждам как лицето му е сгърчено от чувство за вина. Той знае какво прави, това е най-ужасното — дълбоко в себе си той прекрасно знае какво прави тук, в Хейлоу Бей, където извежда Улицата. Знае и се страхува някой да не го види. Но наоколо няма никого.

А може би има? За миг зениците му се разширяват, сякаш наистина забелязва нещо — танцуваща въздушна спирала, може би. Или пък ме усеща? Дали ме усеща? Дали в тази ужасна жега за миг не го облъхва ледено течение? Сякаш му пречат две чужди ръце; ръце, които биха го спрели, стига да бяха от плът и кръв? После извръща поглед и нагазва във водата край малкия кей на семейство Дийн.

„Фред! — крещя. — За Бога, човече, погледни я! Да не мислиш, че жена ти случайно я е облякла в бяла рокля? Кой би облякъл дете в бяла рокля, за да си играе навън?“ „Татко, защо отиваме във водата?“ — пита тя. „За да избягаме от огъня, сладкишче.“ „Татко, не мога да плувам!“

„Няма да се наложи“ — отвръща той и ме побиват тръпки! Защото това е самата истина — няма да и се наложи, нито сега, нито когато и да било. Поне Фред ще бъде по-милостив от Нормал Остър, когато дойде ред на Остър — намерил е по-милостив начин от жестоката смърт под помпата, която бълва ледена вода.

Бялата й рокличка се разперва като лилия. Червените й чорапки се мержелеят във водата. Тя прегръща врата му с всичка сила и двамата вече се смесват с ятото бягащи гмурци — птиците бързо размахват силните си криле, пляскат във водата, която кипва в бяла пяна, а те се взират с разсеяните си червени очи в мъжа и момиченцето. Вече не може да се диша от дим. Аз едва се мъкна след тях, нагазил в езерото — усещам хладния допир на водата, но не цамбуркам и водата зад мен не помръдва. Вече и източният, и северният бряг са в пламъци — заобикаля ни огнен полумесец, а Фред Дийн влиза все по-навътре с дъщеря си, понесъл я сякаш на кръщение. Но продължава да си повтаря, че се опитва да я спаси, само се опитва да я спаси; както цял живот Хилда ще си повтаря, че детето се е върнало в бунгалото да търси някаква играчка, че не са я изоставили нарочно, с бяла рокля и червени чорапки, за да я намери баща й, извършил някога нещо неописуемо. Това е миналото, царството на някога, там греховете на бащите се пренасят на синовете чак до потомците от седмо коляно, които още не са родени.

Отнася я все по-навътре и тя се разпищява. Виковете й се смесват с крясъците на гмурците, но той ги сподавя с целувка върху сгърчената и от ужас устица.„Обичам те, татко те обича, сладкишчето ми“ — казва и я потапя във водата. Наистина ще я кръщава, само че на брега няма хор, който да пее „Ще се съберем на брега на реката“, никой не вика „Алелуя!“ и той няма да я извади. Малката ожесточено се съпротивлява, впримчена в жертвената си рокля, и след миг той не може повече да я гледа — отправя поглед към отсрещния бряг на езерото, на запад, където огънят още не е достигнал (и никога няма да достигне), на запад, където небесата още синеят. Наоколо като черен дъжд се сипе пепел и от очите и струят сълзи, тя яростно се мята в ръцете му, опитвайки да се освободи от удавническата им прегръдка, а той си казва:„Беше злополука, Ужасна злополука, тръгнахме към езерото, защото нямаше къде другаде да я заведа, само натам можехме да вървим, тя се паникьоса, започна да дърпа, цялата беше мокра и хлъзгава, изплъзна ми се от ръцете и тогава…“

Забравих, че съм призрак. Завиках: „Киа! Дръж се Киа!“ и се гмурнах във водата. Стигнах до нея, вече виждах ужасеното и лице, изпъкналите сини очи, разцъфналата и като розов цвят устица, от която към повърхността се проточваше сребърна нишка мехурчета, а Фред стоеше във водата до шия, натискаше я надолу и непрестанно си повтаряше, че се е опитвал да я спаси, нямало друг начин, опитвал се е да я спаси, нямало друг начин. Посегнах към нея, детето ми, дъщеря ми, моята Киа (те всички са Киа, и момчетата, и момичетата, все са мои деца), и всеки път ръцете ми минават през нея. По-лошото е — о, далеч по-ужасно — че тя се пресягаше към мен, покритите и с петна ръце се размахваха, молеха се за помощ. Търсещите й длани се разтопиха в моите. Не можехме да се докоснем, защото сега аз бях призракът. Аз бях призракът и постепенно разбрах, като видях как движенията й се забавят и силите й отслабват, че не мога не мога о не мога

да дишам — давех се.

Превих се на две, отворих уста и този път избълвах огромно количество езерна вода, която заля пластмасовия бухал. Притиснах кутията с „Полезните вещи на Джо“ към гърдите си, защото не исках да намокря съдържанието й, и това движение предизвика нов спазъм. Този път студената вода рукна и през носа ми. С мъка дълбоко поех дъх и се закашлях.

— Това трябва да свърши — казах, но разбира се, вече бяхме накрая, в един или, друг смисъл. Защото Кира беше последната.

Изкачих се по стълбите в студиото и седнах на пода, за да си поема дъх. Навън трещяха гръмотевици и валеше дъжд, но ми се струваше, че най-страшното вече е минало. Или може би се надявах да е така.

Провесих крака в отвора — вече нямаше призраци, които да се протягат към глезените ми, не зная защо бях толкова сигурен, но бях — и измъкнах ластиците, с които бяха прикрепени бележниците. Отворих първия, прелистих го и установих, че е изписан почти докрай с почерка на Джо, а сред страниците бяха пъхнати няколко машинописни листа, напечатани на единична разредка: плод на тайните й пътешествия доТР през 1993 и 1994 г. Най-вече откъслечни бележки и текстът на записки, които може би все още се намират някъде из килера. Може би в чувала с видеото или при магнетофона. Но те не ми трябваха. Сигурен съм, че като му дойде времето — ако му дойде времето — ще открия повечето неща тук. Какво се е случило, кой го е направил, как са го прикрили. Точно сега не ми пукаше. В този миг само исках да се уверя, че Кира е и ще продължи да бъде в безопасност. Имаше само един начин да проверя.

Лужи в миръ.

Понечих отново да прикрепя бележниците с ластика, но онзи, който не бях разгледал, се изплъзна от мократа ми ръка и падна на пода. Отвътре изпадна зелено листче. Вдигнах го и прочетох следното:

Джеймс Нунан р. 1868 г.Бриджет Нунан р. 1866 + Бентън Остър р. в Мотън…?
Пол Нунан р. 1892 г.Хари Остър р. 1885 г.
Джак Нунан р. 1920 г.Нормал Остър р. 1915 г.
Сид р. 1956 г. & Майк р. 1958 г.+ДжоКени Остър р. 1940 г.& Кери Остър р. 1943 г. — поч. 1945 г.
Нашата К.?Дейвид Остър р. 1970 г. & Киша Остър р. 1974 г.
ЗДРАВА И ЧИТАВА (Д.С.)

За секунда излязох от странното състояние на изостряне на съзнанието — светът се върна към нормалните си измерения. Но цветовете бяха някак прекалено ярки, а предметите присъстваха около мен твърде подчертано. Чувствах се като войник на фронта, за миг окъпан в зловеща бяла светлина, в която всичко се вижда.

Семейството на баща ми беше от Нек, поне за това бях прав — според това листче прапрадядо ми се е казвал Джеймс

Нунан и никога не е бил дупе и гащи с Девор. Макс Девор или е излъгал Мати… или не е бил добре осведомен… или просто се е объркал, както хората започват се объркват, като станат на осемдесет години. Дори човек като Девор, който почти напълно бе запазил разсъдъка си, не е застрахован от пропуски на тази възраст. Но не е бил и толкова далеч от истината. Защото ако се съди по тази табличка, моят прапрадядо е имал по-голяма сестра, Бриджет. А Бриджет се е омъжила за Бентън Остър.

Проследих с пръст линията до Хари Остър. Син на Бентън и Бриджет Нунан, роден през 1885 година.

— Исусе Христе — прошепнах. — Дядото на Кени Остър ми е прачичо. А той е бил един от тях. Каквото и да са направили, Хари Остър е бил един от тях. Това е връзката.

Ненадейно мисълта за Кира ме изпълни с ужас. Беше сама в къщата вече почти час. Как може да съм толкова загубен? Всеки е можел да влезе, докато съм бил в подземието. Сара можеше да изпрати когото си поиска, за да…

Осъзнах, че това не е вярно. Убийците и децата-жертви са били свързани все по кръвна линия, а сега кръвната нишка вече изтъняваше и реката почти бе стигнала морето. Оставаше Бил Дийн, но той гледаше да е далеч от „Сара Лафс“. Оставаше и Кени Остър, но той бе отвел цялото си семейство в Таксачусетс. А най-близките кръвни роднини на Ки — майка, баща, дядо — бяха мъртви.

Значи съм само аз. Само аз й бях кръвен роднина. Само аз можех да го направя. Освен ако…

Хукнах към къщата с всички сили, като се подхлъзвах и залитах по наводнената пътека, отчаяно бързайки да се уверя, че всичко е наред. Не вярвах, че самата Сара може да навреди на Кира, независимо колко енергия изсмуква от кореняците… но ако греша?

Ами ако греша?

Загрузка...