Глава 2

По време на съвместния ми живот с Джо, който продължи десет години, никога не изпаднах в творческо безсилие и способността да пиша не ме напусна веднага след смъртта на съпругата ми. Нямах представа какво е да „блокираш“ и не осъзнавах какво се е случило, докато положението не стана критично. Навярно причината бе в твърдата ми увереност, че жертви на творческата немощ стават само снобски автори на сериозна литература, чиито произведения се разглеждат, обсъждат и понякога оплюват от критиците на „Ню Йорк Таймс“.

Началото на писателската ми кариера и женитбата ми почти съвпаднаха по време. Завърших първия си роман „Раздвояване“ малко след като с Джо официално се сгодихме (изхвърлих се и й подарих пръстен с опал, който струваше сто и десет долара — много повече, отколкото можех да си позволя по онова време — ала Джоана се влюби в него), а последния си роман, озаглавен „Далеч от върха“, приключих около месец след смъртта на съпругата ми. Главният герой в книгата беше убиец психопат, който си пада по живота във висшето общество. Издадоха я през есента на 1995. Оттогава на книжния пазар редовно се появяват мои нови творби — парадокс, който мога да обясня. Дълбоко в сърцето си знам, че в близко бъдеще Майкъл Нунан няма да напише роман. Вече знам какво е да „блокираш“. Дори знам повече за това състояние, отколкото бих искал да науча.

* * *

Когато с известно колебание предложих на Джо да прочете ръкописа на „Раздвояване“, тя го изгълта за една нощ: настани се на любимото си кресло само по бикини и по тениска с щампована отпред мечка и прочете романа, като изпи безчет чаши чай с лед. Оставих я и отидох в гаража (живеехме под наем в къща в Бангор заедно с младо семейство, което беше безпарично като нас… по онова време с Джо още не бяхме женени, макар тя да не сваляше пръстена, който й бях подарил), където започнах да ровичкам из инструментите — чувствах се като герой от карикатура в „Ню Йоркър“, изобразяваща млад баща в чакалнята на родилния дом. Доколкото си спомням, унищожих сглобяема клетка за птици, изработването на която според указанията беше лесно дори за дете, и едва не отсякох левия си показалец. На всеки двайсет минути се връщах вкъщи и надниквах в кабинета. Дори да ме забелязваше, Джо не помръдваше. Поведението й ме обнадежди.

Седях на площадката зад къщата, взирах се в звездите и пушех, когато тя излезе, настани се до мен и сложи ръка на врата ми.

— Е? — промърморих.

— Бива си го — отвърна Джо. — Какво ще кажеш да се прибереш и да се позанимаеш с мен?

Преди да отговоря, найлоновите й бикини прошумоляха и се озоваха в скута ми.

* * *

По-късно, докато си хапвахме портокали в леглото (порок, който след време превъзмогнахме), попитах Джо:

— Какво означава „бива си го“? Става ли за издаване?

— Право да ти кажа — отвърна тя — нищичко не знам за бляскавия свят на издателите, но през целия ми живот четенето ми е доставяло удоволствие — ако искаш да знаеш, първата ми любов беше „Любопиткото Джордж“…

— Не разбивай сърцето ми — прекъснах я.

Джо се наведе, пъхна в устата ми резенче портокал, а гърдите й предизвикателно докоснаха рамото ми. Сетне продължи да говори, сякаш не беше чула забележката ми:

— … прочетох книгата ти с голямо удоволствие. Убедена съм, че кариерата ти на репортер в „Дери Нюз“ ще приключи още докато си стажант. Убедена съм, че ще бъда съпруга на писател.

Изказването й ме въодушеви, дори ме побиха тръпки. Джо не познаваше бляскавия свят на издателите, но щом вярваше в таланта ми и аз вярвах в себе си… което се оказа най-правилната тактика. Намерих си агент с помощта на бившия ми преподавател по литература (който прочете моя роман и го похвали с половин уста, може би защото комерсиалността на произведението му се бе сторила като ерес) и агентът продаде „Раздвояване“ на „Рандъм Хаус“ — първото издателство, на което предложи ръкописа.

Джо се оказа права и относно кариерата ми като репортер. В продължение на четири месеца отразявах събития като конни надбягвания, изложби на цветя и благотворителни вечери, за което получавах сто долара седмично, сетне получих първия чек от „Рандъм Хаус“ — сумата възлизаше на 27 000 долара, след като ми бяха удържали комисионата на агента. Не бях работил в редакцията на вестника достатъчно дълго, че да получа дори минимално повишение на заплатата, въпреки това колегите ми устроиха прощално празненство. Спомням си, че тържеството се състоя в „Барът на Джак“. От единия до другия край на малката зала беше опънат лозунг с надпис: „Желаем ти късмет, Майк — продължавай да пишеш!“ Когато се прибрахме у дома, Джоана отбеляза, че ако завистта притежава свойствата на киселина, от мен са щели да останат само три зъба и катарамата на колана ми.

По-късно, след като се любихме в мрака, по стар навик си хапнахме портокал в леглото и пушихме от една цигара, попитах:

— Никой няма да я обърка с „Върни се у дома, Ейнджъл“, нали? — Говорех за моята книга. Джо ме разбра, както разбра, че съм доста потиснат от отрицателната рецензия на моя бивш преподавател по литература.

— Нали няма да се правиш на подценяван гений? — попита тя и се повдигна на лакът. — Ако си решил да го сториш, кажи ми го още сега — първата ми работа утре сутринта ще бъде да подам молба за развод.

Изказването й ме развесели и същевременно се почувствах засегнат.

— Видя ли рекламния материал на „Рандъм Хаус“? — попитах я, макар да знаех, че го е прочела. — Малко остава да ме нарекат В. С. Андрюс1 с пишка.

— В интерес на истината наистина имаш пишка — подхвърли Джоана и лекичко стисна въпросния орган. — Хич да не ти пука как те наричат… Знаеш ли, че когато бяхме в трети клас, Пати Банинг ми казваше долна уличница. Но не бях такава.

— Най-важното е как те приемат.

— Дрън-дрън! — Този път стисна члена ми силно, при което едновременно усетих болка и неописуемо удоволствие. През онези отдавна отминали дни мишокът, криещ се в панталона ми, не го беше грижа в какво ще се пъхне, стига да е задълго. — Щастието е най-важното на света. Щастлив ли си, когато пишеш, Майк?

— Разбира се — отвърнах, макар че тя много добре знаеше какъв ще бъде отговорът.

— А съвестта гризе ли те, когато твориш?

— Когато пиша, нищо не ме интересува освен това — промърморих и се претърколих върху нея.

— Божичко! — престорено възмутено възкликна тя и тонът й на оскърбена стара мома както винаги ме възбуди. — Помежду ни има пенис!

Докато се любехме, направих две въодушевяващи открития: че Джо наистина бе харесала книгата ми (ама че съм лицемер — бях разбрал, че романът й е допаднал още докато я наблюдавах как седи в креслото с подвити крака и толкова е погълната от четивото, че не обръща внимание на немирната къдрица, която се спуска на челото й) и че няма причина да се срамувам от написаното… поне според съпругата ми. Разбрах и още нещо — най-важното бе нейното възприемане на нещата, съчетано с моите схващания: получаваше се ефект като да гледаш през бинокъл, което се случва само със семейните двойки.

Слава Богу, че тя беше почитателка на Моъм.

* * *

Бях В. С. Андрюс с пишка в продължение на десет години… всъщност на четиринайсет, ако се смятат годините след смъртта на Джоана. През първите пет пишех за „Рандъм“, после агентът ми получи много изгодно предложение от „Пътнам“, които станаха мои издатели.

Навярно сте виждали името ми в списъка на най-продаваните книги… стига в неделния вестник, който предпочитате, да е отпечатан списък на поне петнайсет бестселъра, не само на първите десет в класацията. Не можех да се похваля с успеха на Кланси, Лъдлъм или Гришам, но първите издания на романите ми изместиха от предните позиции книгите на доста прочути автори (нещо, което В. С. Андрюс никога не е постигнала според думите на моя агент Харолд Облоуски; от него научих, че произведенията на тази дама са били издавани в големи тиражи, но само като евтини книги с мека подвързия), а втората ми книга, озаглавена „Човекът с червената риза“, беше класирана на пето място от вестник „Таймс“. По ирония на съдбата романът не успя да заеме по-престижна позиция заради книгата „Стоманената машина“ от Тад Бомънт, пишещ под псевдонима Джордж Старк. По онова време семейство Бомънт имаха вила в Касъл Рок — намираше се на около седемдесет километра от нашата лятна къща на брега на езерото Дарк Скор. Тад вече не е между живите. Самоуби се. Нямам представа дали отчаяната му постъпка е била предизвикана от загуба на творческо вдъхновение.

И така произведенията неизменно ми оставаха извън омагьосания кръг на супербестселърите, но това не ме притесняваше. Когато навърших трийсет и една, с Джо вече притежавахме две къщи: прекрасната сграда във викториански стил, намираща се в Дери, и дървена къщичка в Западен Мейн, която бе достатъчно голяма, че да се нарече вила, и на която местните жители бяха дали названието „Сара Лафс“. Най-важното бе, че за къщите не дължах нито един цент, докато семейни двойки на нашата възраст се смятаха за късметлии, ако получеха заем за покупка на скромен дом. С Джо бяхме здрави, верни един на друг и притежавахме чувство за хумор. Не бях писател от ранга на Томас Улф2 (нито дори на Том Улф3), но ми плащаха да правя онова, което ми доставя удоволствие — на света няма нищо по-хубаво; все едно си получил разрешително да крадеш.

Романите ми никога не влизаха в първата десетка на класациите, литературните критици ги пренебрегваха, творенията ми бяха жанрово ориентирани (повечето бяха подчинени на схемата „красива самотна млада жена среща умопомрачителен непознат“), но ми носеха солидни доходи и се приемаха със смесени чувства, като разрешените от правителството публични домове в Невада: обществото беше на мнение, че трябва да се осигури начин за задоволяване на низките страсти. Аз бях открил начин и изпълнявах задълженията си с най-голямо удоволствие (понякога Джо ми се притичваше на помощ, особено когато имах проблеми със сюжета), в резултат на което по времето, когато избраха Джордж Буш за президент, със съпругата ми вече бяхме милионери.

Не бяхме толкова богати, че да притежаваме реактивен самолет (като Гришам), нито професионален футболен отбор (като Кланси), но според стандартите на градчето Дери бяхме въшливи от пари. Любехме се често, изгледахме хиляди филми, прочетохме хиляди книги (Джо обичаше да складира нейните под леглото). Навярно най-хубавото в живота ни бе, че не подозирахме с колко малко време разполагаме.

* * *

Често си задавах въпроса дали нарушаването на ритуала е довело до неспособността ми да пиша. Денем бе лесно да си кажа, че това са бабини деветини, но през нощта преставах да бъда реалист. Нощем мислите ни се превръщат в кучета, които се изплъзват от нашийника си и хукват накъдето им видят очите. А когато си прекарал по-голямата част от живота си в съчиняване на романи, нашийниците все повече се разхлабват и кучетата все повече се стремят да се освободят от тях. Бърнард Шоу или Оскар Уайлд е казал, че писателят е човек, който е дресирал съзнанието си да не му се подчинява. Дали беше налудничаво да си мисля, че нарушаването на ритуала е причинило моето внезапно и неочаквано (поне неочаквано от мен) „блокиране?“ Когато си изкарваш прехраната с пътешествия в страната на измислиците, границата между действителното и въображаемото сякаш се заличава. Понякога художниците отказват да рисуват, без да нахлупят любимата си шапка, а бейзболистите, на които играта е потръгнала, не сменят чорапите си.

Започнах да изпълнявам ритуала, докато пишех втората си книга — единствената, при която нервите ми бяха обтегнати до скъсване. Навярно бях повлиян от суеверията, разпространявани сред студентите второкурсници, които твърдяха, че написването на един успешен роман може да е чисто и просто късмет и че няма да се повтори. Спомням си как един преподавател по американска литература заяви, че от всички съвременни американски автори само Харпър Ли4 е открила сигурен метод да избегне написването на по-слаба книга.

Когато стигнах до края на „Човекът с червената риза“, спрях, преди да напиша последния ред. Още не бяхме купили къщата във викториански стил на Бентън Стрийт в Дери, но вече притежавахме „Сара Лафс“ на брега на Дарк Скор (вилата още не беше напълно обзаведена и студиото на Джо не бе пристроено, но все пак беше уютна) и точно там се намирахме.

Отместих пишещата машина — по онова време още използвах старата електрическа машина „Ай Би Ем“ — и отидох в кухнята. Беше средата на септември, повечето летовници си бяха заминали и крясъците на гмурците, долитащи откъм езерото, бяха неописуемо романтични. Слънцето залязваше, водната повърхност напомняше на нажежена до червено плоча на котлон, от която не се излъчва топлина. Споменът за онази привечер така се е запечатал в паметта ми, та понякога ми се струва, че отново мога да изживея случилото се. Понякога се питам дали ако ми се предостави подобна възможност, ще постъпя по друг начин.

Следобеда бях пъхнал в хладилника бутилка скъпо шампанско и две чаши. Извадих ги, поставих ги върху алуминиевия поднос, с който пренасяхме чашите с чай или с безалкохолни напитки от кухнята до терасата, и ги занесох в дневната.

Джоана се бе настанила на любимото си кресло и четеше книга (този път произведението не беше от Моъм, а от Уилям Бенбро, съвременен автор, който много допадаше на съпругата ми).

— О! — възкликна тя, като ме видя. Отбеляза докъде е стигнала и затвори книгата. — По какъв случай поднасяш шампанско? — Сякаш не знаеше каква е причината.

— Свърших — заявих. — Mon livre est tout fini.

Джо се усмихна и когато й подадох подноса, взе едната чаша:

— В такъв случай имаме повод да празнуваме.

Едва сега осъзнавам, че най-важният елемент от ритуала, най-могъщият, наподобяващ на една-единствена вълшебна дума, произнесена от несвързано говорещ човек, е бил именно тази фраза. Почти винаги пиехме шампанско и Джо почти винаги ме придружаваше в кабинета, за да изпълни докрай обреда, но имаше и няколко изключения.

Веднъж, мисля, че се случи пет години преди смъртта й, когато свърших поредната книга, Джоана беше на почивка в Ирландия заедно с някаква приятелка. Изпих шампанското сам и сам написах последното изречение (вече притежавах компютър „Макинтош“, който извършваше милиони функции, а аз го използвах само като пишеща машина), без да ми мигне окото. Ала телефонирах в странноприемницата, където бяха отседнали съпругата ми и приятелката й Брин; съобщих й, че съм свършил романа и тя изрече обичайните за случая думи, които бяха пренесени по телефонния кабел в Ирландия, пропътуваха разстоянието до микровълнов предавател, понесоха се като молитва до небесен сателит и прозвучаха в ухото ми: „В такъв случай имаме повод да празнуваме“.

Както вече споменах, ритуалът стана обичаен след втората ми книга. С Джо изпихме по чаша шампанско, сетне отидохме в кабинета ми, а на валяка на тъмнозелената пишеща машина имаше само един лист хартия. Навън се спускаше мрак, откъм езерото за последен път се провикна гмурец и както винаги зовът му ми напомни на ръждясал механизъм, който бавно се върти по напора на вятъра.

— Нали каза, че си свършил — промълви Джоана.

— Не съм написал само последното изречение. Книгата е посветена на теб, искам ти да я довършиш.

Съпругата ми не се засмя, не възрази, не прояви излишна сантименталност, само ме изгледа да се убеди, че говоря сериозно. Окуражително й кимнах и тя се настани на моя стол. Преди малко бе плувала в езерото и мократа й коса бе пристегната с бял ластик. Докоснах я и ми се стори, че под пръстите си усещам влажна коприна.

— На нов ред ли да пиша? — попита ме със сериозно изражение, досущ като прилежна секретарка, която се подготвя да води стенографски записки на речта на голям шеф.

— Не — отвърнах, — изречението продължава. — Сетне произнесох фразата, която се въртеше в главата ми от мига, когато налях шампанското: „Той постави верижката на шията й и двамата слязоха по стъпалата до мястото, където бе паркирана колата“.

Тя прилежно го напечата, обърна се и очаквателно ме изгледа.

— Това е всичко — казах. — Ако искаш, напиши „край“.

Джо натисна бутона за връщане, центрира валяка и напечата „край“ под последното изречение от романа. Буквите (любимият ми шрифт „куриер“) покорно изписаха думата.

— Каква е тази верижка, която героят поставя на шията на жената? — попита съпругата ми.

— Ще разбереш, когато прочетеш книгата.

Тя седеше на стола ми, а аз стоях зад нея, което й даваше прекрасна възможност да притисне лице към най-чувствителната област на тялото ми. Като заговори, усетих устните й върху себе си:

— Химаме си нашини да ви нахараме да проховорите.

— Не се съмнявам — промърморих.

* * *

В деня, когато завърших „Далеч от върха“, се опитах да изпълня ритуала. Онова, което вършех, ми се стори фалшиво — форма, лишена от вълшебното си съдържание, което не ме изненада. Не го направих от суеверие, а от желание да изразя уважението и любовта си. Все едно издигах паметник на Джо. Всъщност това бе истинската погребална церемония, която извършвах месец, след като жена ми бе положена в гроба.

Наближаваше краят на септември, но слънцето още напичаше — откакто се помня, не бе имало толкова гореща късна есен. Докато пишех последните редове от книгата, непрестанно си мислех колко ми липсва Джоана, но печалните размисли не забавиха „писането“. И още нещо: макар жегата в Дери да беше толкова непоносима, че работех само по къси гащета, нито веднъж не ми хрумна да отида в лятната къща на брега на езерото, сякаш споменът за „Сара Лафс“ напълно се бе заличил от съзнанието ми. Може би защото когато завърших „Далеч от върха“, най-сетне започнах да осъзнавам жестоката истина: този път съпругата ми не беше в Ирландия.

Кабинетът ми в „Сара“ е малък, но гледа към езерото. Кабинетът в Дери е обширен, по високите до тавана лавици са подредени книги, но няма прозорци. През онази нощ работеха и трите вентилатора, монтирани на тавана, и витлата им сякаш разсичаха неподвижния въздух. Влязох в кабинета с подноса, върху който бях поставил бутилка изстудено шампанско и две чаши. Носех къс панталон, тениска и гумени чехли. В дъното на помещението, което приличаше на железопътен вагон, точно под наклона на стрехата, където трябваше да се навеждам, за да не си ударя главата като ставам (години наред търпях и упреците на Джо, че съм избрал най-неподходящото място да инсталирам компютъра си), на монитора проблесваха думи.

Казах си, че може би ще предизвикам нов пристъп на скръб, по-силен от досегашните, но не се отказах от намерението си. Нашите чувства винаги ни изненадват, нали? Не избухнах в ридания, навярно вече бях превъзмогнал този стадий. Ала изпитах ужасяващо чувство за загуба при вида на празното кресло, на което тя се сгушваше да чете, на празната маса, на която тя винаги поставяше чашата си близо до ръба.

Налях си шампанско, почаках пяната да слегне и вдигнах чашата.

— Свърших, Джо — промълвих сред тишината, която се нарушаваше само от бръмченето на вентилаторите. — В такъв случай имаме повод да празнуваме.

Никой не ми отговори. Предвид всичко, което се случи след време, мисля, че трябва да повторя: „Никой не ми отговори“. Не почувствах, както усещах по-късно, че не съм сам в кабинета, в който наглед нямаше друго същество.

Изпих чашата до дъно, поставих я на подноса, сетне налях шампанско в другата. Взех я и седнах пред компютъра, където щеше да седне Джоана, ако Всевишният не бе решил да отнеме живота й. Не избухнах в ридания, но погледът ми се замъгли от бликналите сълзи. Текстът на монитора гласеше:

„Днес ми върви“ — помисли си тя. Прекоси затревената площ, за да стигне до колата си, и се засмя, като видя белия лист хартия, пъхнат под чистачката. Кам Деланси, който бе неописуемо упорит и не приемаше отказите й, отново и беше оставил покана за празненството, което организираше всеки четвъртък в дома си. Тя взе листчето, понечи да го скъса, но размисли и го пъхна в джоба на джинсите си.

— Продължаваш на същия ред — промълвих, сетне написах изречението, което си повтарях от момента, когато налях шампанското: „Очакваше я нов живот — защо да не го започне, като приеме поканата на Кам Деланси?“

Престанах да пиша и се втренчих в монитора. Сълзите ми още напираха, но не почувствах студени течения около глезените ми, призрачни пръсти не докоснаха тила ми. Натиснах два пъти клавиша за връщане, центрирах курсора, написах „край“ под последния ред от романа и вдигнах чашата, от която щеше да пие Джо, ако беше жива.

— Наздраве, скъпа — промълвих. — Как искам да си до мен. Ужасно ми липсваш. — Докато произнасях последната дума, гласът ми потрепери, но не пресекна. Изпих шампанското, натиснах клавиша за съхранение, прехвърлих файловете на дискета, сетне за всеки случай ги записах още веднъж. Не подозирах, че през следващите четири години ще пиша само бележки и списъци за покупки от супермаркета.

Загрузка...