Торба с кости

Глава 29

Потърсих Ки по онзи телепатичен канал, благодарение на който през последните няколко седмици знаех с какво е облечена, в кое помещение на караваната се намира и какво прави там. Но не открих нищо — и тази връзка бе прекъсната.

Повиках Джо — така ми се струва — но и Джо бе изчезнала. Трябваше да се справям сам. Бог да ми е на помощ. Бог да е на помощ и на двама ни. Усетих как паниката се опитва да ме завладее, но й устоях. Трябваше да се постарая съзнанието ми да е ясно. Ако не мога да мисля, ще пропилея и последния шанс, който Ки може би все още има. Бързо се върнах по коридора до антрето, опитвайки се да не слушам неприятното гласче, което ми нашепваше, че Ки вече е изгубена, вече е мъртва. Не съм чул подобно нещо и няма как да го чуя, щом връзката помежду ни е прекъсната.

Сведох поглед към купчината книги, после погледнах към вратата. Новите следи също минаваха оттук. Светкавица раздра небето и изтрещя гръм. Отново излезе вятър. Застанах до вратата, посегнах към дръжката, но спрях. В цепнатината между касата и самата врата се бе закачило нещо — нещо фино и леко като нишка от паяжина.

Единствен бял косъм.

Отвратен, го разгледах без капка изненада. Трябваше да се досетя, разбира се, и ако не беше напрежението и всичките кошмари през този ужасен ден, щях да се досетя. Всичко се съдържаше в записа, в който Джон ми пусна сутринта… момент, който ми се струваше вече тъй далечен, сякаш принадлежеше на живота на друг човек.

Първо, на касетата автоматично беше записано и точното време, когато Джон е затворил телефона. „Девет и четиридесет, източно лятно време“ — казваше електронният глас, което означаваше, че Рожет се е обадила в шест и четиридесет сутринта… ако наистина е позвънила от Палм Спрингс. Подобна възможност най-малкото съществуваше — но ако това странно откритие ме бе осенило на път от летището към караваната на Мати, щях да си кажа, че несъмнено в цяла Калифорния е пълно със страдащи от безсъние хора, които приключват с делата си на Източния бряг още преди слънцето да се е издигнало над хоризонта, и толкоз по-добре за тях. Но имаше и нещо друго, което не можеше да се обясни толкова просто.

По едно време Джон бе извадил касетата, защото вместо да се развеселя, съм бил пребледнял като платно. Отвърнал му бях да пусне записа, за да го изслушам до край — просто много съм се изненадал, като чух гласа й. „Този глас. Божичко. Но записът е страхотен.“ Само че не аз, а момчета в избата се усетиха първи за касетата на Джон — моите подсъзнателни заговорници. И не гласът й ме накара да пребледнея. Изплаших се от бръмченето, което долавях на заден план. Бръмченето, характерно за телефонните разговори в ТР — и когато избираш, и когато те търсят.

Рожет Уитмор изобщо не е напускала ТР. Не го бях разбрал тази сутрин и ако заради глупостите ми Ки Девор загинеше този следобед, повече няма да мога да се понасям. Повтарях го на Господ, докато отново тичах надолу по дървените стъпала, втурнал се право срещу разразилата се с нова сила буря.

Чудо на чудесата е, че не паднах върху насипа. Разцепеният сал се бе закотвил там и сигурно щях да се нанижа на някоя отцепена дъска и да загина в гърчове като вампир на клада. Каква приятна мисъл.

Тичането не е препоръчително за хора на ръба на паниката — все едно да се одраскаш на татул. Когато спрях в подножието на стъпалата и обгърнах с ръка дънера на елата, за да се огледам, почти бях изгубил способността си да разсъждавам. Името на Ки отново кънтеше в главата ми, и то тъй силно, че почти не оставаше място за други мисли.

В следващия миг в небето блесна мълния, която порази огромния смърч, сигурно издигал се тук още по времето, когато Сара и Кито са били живи. Ако бях погледнал право в нея, щях да ослепея — въпреки че бях извърнат почти с гръб, тя остави грамадна синя диря, която продължаваше да плува пред очите ми като отблясъка на светкавицата на гигантска камера. Разнесе се стържещ пукот, огромният смърч се сгромоляса в езерото и разплиска вода като завеса, която увисна между сивото небе и сивата езерна повърхност. Въпреки пороя пънът пламна като шапка на вещица.

Това ми подейства като плесница, която проясни мислите ми и ми даде последна възможност да използвам разума си. Дълбоко поех дъх и се насилих да разсъждавам. Защо съм дошъл тук? Защо съм решил, че Рожет ще донесе Кира на брега на езерото, където стоях до преди малко, вместо да я отнесе далеч от мен, нагоре по пътеката към Алея четиридесет и две?

Не ставай глупав. Дошла е тук, защото Улицата води към „Уорингтън“, а тя през цялото време е стояла в „Уорингтън“ сам-самичка, откак изпрати трупа на шефа в Калифорния с частния му самолет.

Промъкнала се е в къщата, докато бях в килера, занимавах се с тенекиената кутия, която открих в корема на бухала, и изследвах откъслечните факти около родословното си дърво. Ако й бях дал възможност, щеше да грабне Ки още тогава, но аз не й позволих. Върнах се бързешком, опасявайки се да не става нещо нередно, разтревожен да не би някой да се опита да се добере до детето…

Дали Рожет я е събудила? Дали Ки я е видяла и се е опитала да ме предупреди, преди отново да се унесе? Това ли ме бе накарало да се върна така бързо? Може би. Тогава все още се намирах в зоната, все още бяхме свързани. Рожет със сигурност е била в къщата, когато се върнах. Може би дори се е криела в дрешника в северната спалня и ме е следяла през процепа. Но аз я бях усетил. На някакво ниво почувствах присъствието й — присъствието на нещо, което не беше Сара.

После, когато бях открил торбата с кости и бях сторил необходимото, Рожет е пренесла Ки по дървените стъпала и е свърнала наляво по Улицата. Погледнах към „Уорингтън“. Направо ми прималя, като си дадох сметка, че може би съм чул Ки… и може би дори съм я видял. Онази птица, която свенливо надничаше от скривалището си в затишието, въобще не е била никаква птица. Ки вече е била будна, Ки ме е видяла — може би дори е видяла Джо — и се е опитала да ме позове. Едва е успяла тихичко да извика и Рожет й е запушила устата.

Колко ли време е минало от тогава? Струваше ми се, че е било цяла вечност, но имах усещането, че всъщност изобщо не е било толкова много — може би няма и пет минути. Но да удавиш едно дете не е необходимо Бог знае колко време. Споменът за ръката на Кито, която стърчи над водата, се опита да ме завладее отново — дланта се отпуска и свива, отпуска и свива, сякаш се опитва да диша вместо белите дробове, но аз го изтиках. Потиснах и желанието да хукна към „Уорингтън“. Ако го направя, паниката със сигурност ще ме завладее.

През всичките години след смъртта й не съм копнял за Джо с ожесточението, което изпитвах сега. Но нея я нямаше — не бе оставила и следа. Нямаше на кого друг да разчитам освен на себе си, ето защо тръгнах по Улицата, затрупана с паднали дървета: заобикалях ги, където можех, пропълзявах отдолу, ако препречваха цялата пътека, или ги прескачах с риск да вдигна шум, изпотрошавайки сума ти клони, само в краен случай. Крачех напред, изричах поред всички стандартни молитви за подобна ситуация, но като че ли ни една от тях не съумя да прогони образа на Рожет Уитмор, който се мержелееше пред очите ми. Нейното разкривено в писък, безмилостно лице.

Помня как си казах: „Това е къщата на духовете, но на открито“. Докато се препъвах по алеята, горите наоколо ми се струваха пълни с призраци: дървета, които бяха само по-разклатени при първия порив на бурята, при последвалия пристъп падаха едно след друго. Сякаш в гората отекваха стъпки на великан, който с грохот смазваше всичко, та нямаше защо да се тревожа за шума който вдигат собствените ми стъпки. Докато отминавах къмпинга „Бачхелдър“ — кръгла конструкция от готови плоскости, кацнала на една изпъкнала скала като шапка върху табуретка — видях, че целият покрив е смазан от повалена канадска ела.

На километър южно от „Сара“ насред пътеката забелязах една от белите панделки на Ки. Взех я и мислено отбелязах колко много приличат червените краища на кръв. Натъпках я в джоба си и продължих напред.

След пет минути стигнах до стара, обрасла с мъх ела, паднала напряко на пътеката — не се беше прекършила докрай и вълните подхвърляха върха, а сложната плетеница от тресчици, които още я свързваха с коренището, скърцаха като несмазани панти. Реших да пропълзя отдолу и когато се отпуснах на колене, забелязах тъкмо започващи да се пълнят с вода трапчинки от други колене. Намерих и още нещо — втората панделка, която също пъхнах в джоба си.

Тъкмо се бях пъхнал отдолу, когато чух как пада друго дърво, този път много по-близо. Звукът бе последван от писък — не от болка или страх, а от гняв и изненада. После чух гласа на Рожет, който за миг заглуши воя на вятъра:

— Върни се! Не отивай там, опасно е!

Бързо се измъкнах изпод дървото, без да усетя как един клон ми одра гърба, скочих на крака и хукнах по пътеката. Ако падналите дървета бяха малки, ги прескачах, без да бавя крачка. По-големите прескачах, без изобщо да се замислям на какво ще се одраскам или закача. Като плесница отекна гръмотевица. Последва я ярка светкавица, сред блясъка й през дърветата забелязах сиви стени. В деня, когато срещнах Рожет за първи път, хотелът едва се виждаше, но сега гората изглеждаше като разпрана стара дреха — щяха да минат години, докато се възстанови. Задната част на сградата бе полуразрушена от няколко огромни дървета, които очевидно бяха рухнали едновременно. Бяха се кръстосали като нож и вилица в чиния и бяха паднали върху руините под формата на разкривена буква X.

В този миг воят на бурята бе заглушен от гласа на Ки, който от ужас бе станал пронизителен:

— Върви си! Не искам, бяла бабо! Върви си!

Кошмарно бе да чувам гласа й, изпълнен с такъв смъртен страх, но се радвах, че изобщо го чувам.

На около десетина метра от мястото, където викът на Рожет ме накара да застина като истукан, пътеката бе препречена от още едно дърво. Рожет стоеше от другата му страна и протягаше ръка към Ки. Цялата й длан бе окървавена, но почти не я забелязах. Вниманието ми бе съсредоточено върху Ки.

Кеят, който свързва Улицата и бар „Сънсет“, беше доста дълъг — поне двайсет, а може би и трийсет метра. Достатъчно, за да се разходиш в приятна лятна вечер с любимата или с момичето, което си поканил на среща, и да запазиш хубав спомен. Бурята не го бе разрушила — все още — но от вятъра се бе нагънал като панделка. Спомних си кинопрегледа преди един детски филм, в който един наколен мост лудешки се люлееше в ураганна буря — в момента кеят между „Уорингтън“ и бар „Сънсет“ изглеждаше точно така. Клатеше се под напора на вълните и тънките му сглобки стенеха като акордеон. Преди имаше парапет — очевидно да предпази онези, които се връщат на брега след пиянска нощ — но сега бе изчезнал. Кира се намираше по средата на тази подскачаща, обляна с вода дървена конструкция. Виждах поне три черни правоъгълни дупки между брега и мястото където се намираше тя — някои дъски се бяха извадили. Изпод кея долиташе тревожно клан-клан-клан — това бяха кухите стоманени барабани, които поддържаха моста. Няколко от тях се бях откъснали и водата вече ги отнасяше. Ки бе разперила ръце като цирков въжеиграч. Черната фланелка се ветрееше около коленцата й и загорелите й от слънцето рамене.

— Върни се! — викна Рожет. Правата й рядка коса се развяваше около лицето й. Протягаше към детето и двете си ръце — едната бе окървавена. Предположих, че Ки я е ухапала.

— Не, бяла бабо! — Ки отривисто клатеше глава и ми се прииска да й кажа: „Не прави така, пиленцето ми, не клати глава толкова силно, много е страшно“. Тя се препъна и едната й ръка се вирна към небето, а другата се насочи към езерото — за миг заприлича на самолет, пикиращ над стръмен бряг. Ако в този миг кеят се беше разклатил, Ки щеше да полети в езерото. Но тя отново запази равновесие, макар да ми се струваше, че босите й стъпала се пързалят по хлъзгавите дъски. — Върви си, бяла бабо! Върви си… върви да си подремнеш, малко си уморена!

Не ме забелязваше — цялото й внимание бе съсредоточено върху бялата баба. Рожет също не ме забелязваше. Легнах по корем и се промуших под дървото. В небето като огромна махагонова топка се търколи гръмотевица и отекна в планините. Когато отново се изправих на крака, забелязах, че Рожет бавно се приближава към кея. С всяка нейна стъпка Ки правеше колеблива, опасна крачка назад. Рожет протягаше здравата си ръка, макар за миг да ми се стори, че като че ли и от тази потича кръв. Но веществото, което се стичаше по свитите й пръсти, бе прекалено тъмно за кръв и когато тя заговори, изричайки думите с ужасяващо любезен глас, от който ми настръхна косата, разбрах, че от дланта й капе топящ се шоколад.

— Хайде да поиграем на нашата игра, пиленцето ми — гукаше Рожет. — Искаш ли ти да започнеш? — И пристъпи напред. Ки рязко отстъпи, залитна, после запази равновесие. Сърцето ми спря, после лудо затуптя. Скъсявах разстоянието между себе си и жената колкото се може по-бързо, но не тичах — не исках да заподозре намеренията ми… докато се осъзнае. Ако изобщо се осъзнае. Пет пари не давах. По дяволите, щом можах да разбия черепа на Джордж Футман, несъмнено ще измисля нещо подходящо и за този ужас. Приближавайки, сплетох пръсти в огромен двоен юмрук.

— Не? Не искаш ли да започнеш? Понеже много се срамуваш, така ли? — Рожет говореше със сладникав тон като Ромпър Ромп49, от който ми идеше да заскърцам със зъби. — Добре, значи аз ще започна. Слънчо! Какво се римува със Слънчо, пиленце? Звънчо… и Сънчо… ти беше при Сънчо, когато те събудих, нали?… Не искаш ли да дойдеш да си хапнем шоколадче както преди… ще ти кажа страхотна нова смешка…

Още една стъпка. Вече стоеше на кея. Ако й бе хрумнало, можеше да замеря Ки с камъни, както бе сторила с мен, докато не я уцели и не я събори в езерото. Но усетих, че и през ум не й минава подобно нещо. Когато лудостта премине определена граница, се превръща в еднопосочна магистрала без отклонения. Рожет имаше други планове за Кира.

— Ела Ки-ки, ела да си поиграеш с бяла баба. — Тя отново й подаде шоколада — разтопен „Хърши“ в измачкан целофан. Кира отмести поглед и най-сетне ме видя. Поклатих глава, опитвайки се да я накарам да замълчи, но напразно — на лицето й се изписа радостно облекчение. Тя извика името ми и Рожет подскочи от изненада.

Последните десетина крачки изминах тичешком, вдигнал стиснатите си длани като боздуган, но в решителния миг се подхлъзнах и Рожет някак се изплъзна от удара. Вместо да я улуча в тила, както замислях, просто закачих рамото й. Тя залитна и падна на коляно, но се изправи почти на секундата. Очите й бяха като волфрамови лампи, от които вместо електрически искри се сипеше ярост.

— Ти! — изсъска, сякаш произнасяше древно проклятие.

Кира викаше името ми, подскачаше върху мокрите дъски и размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие. В този миг се надигна вълна, която се плисна върху кея, заливайки босите й крачета.

— Дръж се, Ки! — извиках в отговор.

Рожет се възползва от моментното ми разсейване — скочи върху кея и хукна към детето. Хукнах след нея, сграбчих я за косата и тя остана в ръката ми. Цялата. Стоях на брега на бушуващото езеро и стисках бялата й коса като скалп.

Рожет ме погледна през рамо и изръмжа през зъби като стар плешив гном, а аз си казах: „Това е той, това е Девор, изобщо не е умирал, някак са си разменили местата с тази жена, тя се е самоубила и нейното тяло е заминало за Калифорния със самолета…“

Но още в мига, когато се обърна и хукна към Ки, разбрах истината. Това наистина беше Рожет, но бе постигнала отвратителния си външен вид без никаква измама. От каквото и да страдаше, оплешивяването не бе единственото последствие — в допълнение ужасно се беше състарила.

„Познавам много хора, които дават подобни имена на децата си — ми бе казала госпожа М. — Харесва им.“ Сигурно и Макс Девор е бил на същото мнение, защото бе нарекъл сина си Роджър, а дъщеря си — Рожет. Вероятно фамилията Уитмор не е измислена — може да е била омъжена — но без перуката потеклото й бе извън всякакво съмнение. Жената, която се препъваше по мокрия кей, бързайки да доведе делото до край, бе лелята на Кира.

Ки бързо заотстъпва, като изобщо не гледаше къде стъпва. Щеше да падне в езерото. Но преди да се е подхлъзнала, през дупката между дъските плисна огромна вълна. Разпенената вода се вдигна във въздуха и се завихри в спирала, каквато бях виждал и преди. Затънала до глезени във водата, която заливаше кея, Рожет спря на пет метра от водния силует.

Очертанието придоби плътност и още преди да видя лицето, разпознах провисналите панталонки и размъкнатото горнище. Само в „Кеймарт“ продават подобни съвършено безформени дрехи — мисля, че са задължени с федерален закон.

Беше Мати. Строга, сива Мати, която бе вперила в Рожет строги сиви очи. Старицата вдигна ръце, залитна и понечи да се обърне. В същия миг изпод кея се надигна вълна, дървената конструкция се надигна и спусна като влакче в увеселителен парк. Рожет падна във водата. Иззад водния силует забелязах Ки, просната на прага на бар „Сънсет“. Последната вълна я бе запратила там като топче и поне за момента детето се намираше в безопасност.

Мати ме гледаше и движеше устни, без да откъсва очи от мен. Бях разбрал думите на Джо, но сега нямах представа какво ми казва Мати. Напрегнах се, но не можах да различа движенията.

— Мамо! Мамо!

Фигурата не се обърна, а някак се плъзна в другата посока — всъщност изглеждаше така, сякаш на дългите панталони няма нищо. Забърза по кея към бара, където Ки протягаше ръце.

Нещо ме сграбчи за крака.

Наведох се и в бушуващата вода забелязах давещо се привидение. Тъмните очи се взираха в мен от плешивия череп. Рожет плюеше вода през посинелите си като сливи устни. Леко ми махна със свободната си ръка. Пръстите се отпускаха… и свиваха. Отпускаха… и свиваха. Отпуснах се на коляно и поех ръката й. Тя се вкопчи в дланта ми като с железни нокти и ме дръпна, опитвайки се да ме събори. Лилавите устни сякаш се обелиха и разкриха жълти проядени зъби, като на Сариния череп. Дочух смях — този път се смееше Рожет.

Олюлях се и се опитах да я издърпам. Не се замислих — направих го машинално. Бях поне с петдесет килограма по-тежък и три четвърти от тялото й се подаде над водата като гигантска изродена пъстърва. Нададе пронизителен писък, устреми се и впи зъби в китката ми. Болката бе непоносима. Инстинктивно замахнах още по-високо, после отпуснах ръка, но без да се стремя да нараня старата вещица — просто исках да се отърва от острите като на невестулка зъби. В същия момент в потъващия кей се разби поредната вълна. Дървената конструкция се надигна и една отцепена дъска се заби в лицето на Рожет, която в този миг политна надолу. Едното й око изскочи; в носа й като кама се заби мокра жълта треска; тънката кожа на челото й се разцепи и се откъсна от черепната кост, сякаш някой в миг вдигна щорите на прозорец. После течението я повлече навътре. Още миг виждах лицето й сред пороя, мокро и бледо като светлината на флуоресцентна лампа. После се обърна по корем и черният шлифер я обгърна като погребален саван.

Като извърнах поглед към бар „Сънсет“, отново за миг надзърнах под тънката кожа на този свят, но видяното далеч се различаваше от лицето на Сара, сраснала се със Зелената жена, или пък от ръмжащия силует на Чужденеца, който бях видял само за секунда. Кира стоеше на широката дървена веранда пред заведението сред преобърнати тръстикови столове. Пред нея се издигаше водна струя, в която още различавах — съвсем слабо — чезнещите очертания на жена. Беше коленичила с протегнати ръце.

Опитаха се да се прегърнат. Ръцете на Ки минаха през Мати и се измокриха.

— Мамо, не те стигам!

Водната жена говореше — устните й се движеха. Ки я гледаше като хипнотизирана. После за част от секундата Мати се обърна към мен. Очите ни се срещнаха, а нейните бяха от езерна вода. Очите бяха самото езеро Дарк Скор, което съществуваше тук отдавна преди аз да дойда и щеше да остане много след като си отида. Вдигнах ръце към устните си и й изпратих въздушна целувка. Чезнещите ръце се протегнаха, сякаш да я уловят.

— Мамо, не си отивай! — викна Ки и отривисто прегърна фигурата. Моментално се измокри цялата, отстъпи назад и закашля със стиснати очи. При нея вече нямаше никого — по дъските се стичаше вода и през процепите се връщаше в езерото, което извира от пролуките в скалистите недра на ТР.

Придвижвайки се внимателно, сякаш на свой ред изпълнявах акробатичен номер, закрачих по танцуващия кей към бара. Когато достигнах Кира, я грабнах на ръце. Тя се вкопчи в мен с все сила, треперейки в прегръдките ми. Зъбките й тракаха като зарчета, а в косите й усещах мириса на езерото.

— Мати дойде — прошепна.

— Зная. Видях я.

— Мати изгони бялата баба.

— И това видях. А сега ще стоиш мирно. Връщаме се на брега, но не бива да се движиш. Иначе и двамата ще паднем в езерото.

Бе кротка като мушица. Когато отново стъпихме на Улицата и се опитах да я пусна на земята, тя ме стисна за врата с всичка сила. Нямах нищо против. Мислех да я внеса в хотела, но се отказах. Сигурно имат кърпи, вероятно и сухи дрехи, но подозирах, че вътре сигурно ни чака и вана, пълна с гореща вода. Освен това дъждът отново отслабваше и този път небето на запад като че ли се проясняваше.

— Какво ти каза Мати, слънчице? — попитах, докато крачех на север по Улицата. Ки позволяваше да я сваля на земята, когато трябваше да пропълзяваме под повалените дървета, но от другата страна веднага протягаше ръце да я взема.

— Да съм добро момиче и да не ми е мъчно. Но на мен ми е мъчно. Много ми е мъчно. — Разплака се и аз погалих мократа й коса.

Като стигнахме дървените стъпала, вече се беше наплакала… а над планините на запад вече се виждаше мъничко, но ослепително ярко късче синьо небе.

— Цялата гора падна — каза Ки и се огледа с широко разтворени очи.

— Е… не съвсем, но много дървета са рухнали.

На средата на стълбата поспрях запъхтян и доста изморен. Но не предложих на Ки да я сваля на земята. Не исках да я свалям на земята. Просто исках да си поема дъх.

— Майк?

— Кажи, кукличката ми.

— Мати ми каза още нещо.

— Какво?

— Може ли да ти го кажа на ушенце?

— Да, разбира се.

Ки се наклони, допря устни до ухото ми и зашепна. Заслушах се. Като свърши, кимнах, целунах я, преместих я в другата си ръка и се изкачихме до къщата.

„Не беше бурята на столетието, друже, хич не се заблуждавай. Не, госине.“

Така говореха кореняците пред огромната армейска шатра, която използваха вместо „Лейквю“ в края на лятото и цяла есен. Огромен бряст паднал през шосето и смазал постройката като картонена кутия. Не стига това, ами завлякъл оголени кабели, от които изскачали искри. Те подпалили пропана от протекла газова бутилка и магазинът се взривил. Но шатрата бе прекрасен заместител по време на горещините и жителите на ТР свикнаха да казват, че слизали до „Лазарета“ за хляб и бира — защото от двете страни на платнището още се забелязваше избелял червен кръст.

Кореняците седяха край брезентовата стена на походни столчета, махаха на другите кореняци, които преминаваха по шосето в раздрънканите си старовремски коли (всички титуловани кореняци карат или форд или шевролет, тъй че в това отношение съм много в тон с тях), после заменят потниците с фланели, защото дните застудяват и идва време за сайдер и за късните картофи, и гледат как градът започва да се преобразява. И както гледат, си говорят за снежната буря миналата зима, която бе прекъснала тока и направила на трески хиляди дървета между Китъри и Форт Кент; за циклоните през август 85-а, за голямата лапавица през 27-а. „Това се казват истински бури. Ама истински, Бога ми!“

Сигурен съм, че имат право и не споря с тях — почти никога не можеш да победиш в спор с кореняк янки, особено когато става въпрос за времето — но за мен бурята на 21 юли 1998 година завинаги ще си остане Бурята. Познавам едно момиченце, което също смята така. То може да доживее и до 2100 година, като се имат предвид чудесата на модерната медицина, но за Кира Елизабет Девор това винаги ще си остане Бурята. Когато мъртвата й майка дойде при нея, превърнала се в жена от езерна вода.

Първата кола пристигна чак в шест часа. Но вместо патрулка от областната полиция, заварих пред дома си жълта камионетка с въртящ се жълт буркан на покрива и един тип с мушама с надпис „Централна електрическа компания Мейн“ зад волана. На другата седалка обаче седеше ченге — всъщност Норис Риджуик, самият областен шериф. Той застана на прага ми с изваден пистолет.

Атмосферната промяна, която бе обещал метеорологът по телевизията, вече бе започнала и буреносните облаци отиваха на изток, тласкани от силен леден вятър. Поне час след спирането на дъжда дърветата в мокрите гори продължаваха да падат. Около пет часа приготвих сандвичи със сирене и доматена супа… както би казала Джо, храна за утешение. Кира яде без желание, но все пак се нахрани и изпи много мляко. Бях й облякъл друга моя тениска и тя си беше вързала косата на опашка. Предложих й белите панделки, но тя решително поклати глава и предпочете обикновен ластик.

— Тези панделки вече не ми харесват — заяви.

Реших, че и на мен не ми харесват. Прекосих дневната и застанах пред печката.

— Какво правиш? — Тя изгълта втората чаша мляко, плъзна се от високия стол и се приближи до мен.

— Ще запаля огън. Сигурно съм се изнежил от жегата. Така казваше мама.

Тя мълчаливо ме гледаше как вадя лист по лист от купчината, която бях преместил от масичката върху печката, смачквам го на топка и го пъхвам през вратичката. Като реших, че съм сложил достатъчно, отгоре започнах да редя подпалки.

— Какво пише на тези листове? — попита Ки.

— Нищо важно.

— Това роман ли е ?

— Не точно. То е по-скоро нещо като… ох, не зная като какво. Като кръстословица. Или писмо.

— Много дълго писмо — отбеляза тя и опря глава на крака ми, сякаш бе уморена.

— А-ха — съгласих се. — Любовните писма обикновено са дълги, но не е хубаво човек да ги пази.

— Защо?

— Защото… — „Могат да се превърнат в призраци“ — ми беше на езика, но не можех да го кажа. — Защото в бъдеще може да те злепоставят.

— О!

— Освен това в известен смисъл тези листове са като твоите панделки.

— Ти вече не ги харесваш.

— Именно.

Тогава забеляза кутията — тенекиената кутия, на която пишеше „Полезните вещи на Джо“. Стоеше на плота между дневната и мивката, недалеч от мястото, където бе окачен „котешкият“ часовник. Не си спомнях да съм я донесъл от студиото, но нищо чудно — тогава не бях с всичкия си. Пък и нищо чудно да е дошла… самичка. Вече вярвах в такива неща — имах сериозни основания.

Очите на Кира грейнаха така, както не ги бях виждал да искрят от мига, в който се бе събудила от следобедния си сън и бе разбрала, че майка й е мъртва. Бе се надигнала на пръсти, за да достигне кутията, и сега прокарваше пръстчетата си по позлатения надпис. Сетих се колко е важно за едно дете да има собствена тенекиена кутия. Човек има нужда от подобно нещо за тайните си работи — най-хубавата играчка, най-прекрасната връзка за обувка, първото бижу. Или може би снимка на майка му.

— Толкова е… хубава — тихо и почтително произнесе Кира.

— Можеш да я вземеш, ако искаш, стига да нямаш нищо против, че вместо „Полезните вещи на Ки“ на нея пише „Полезните вещи на Джо“. Вътре има документи, които искам да прочета, но мога да ги прибера другаде.

Тя вдигна поглед, за да се увери, че не се шегувам.

— С удоволствие — отвърна със същия тих, почтителен тон.

Взех кутията, извадих бележниците, записките и изрезките и я върнах на Ки. Тя започна да отваря и затваря капака, за да се упражни.

— Познай какво ще сложа в нея — рече.

— Тайни съкровища?

— Да! — викна тя и за миг дори се усмихна. — Коя е била Джо, Майк? Аз познавам ли я? Познавам я, нали? Тя беше от „ледилните“ човечета.

— Тя… — Хрумна ми нещо. Разрових пожълтелите изрезки, но не открих онова, което търсех. Предположих, че съм го изгубил по пътя, но после забелязах крайчеца му да се подава от единия бележник. Измъкнах го и го подадох на Кира.

— Какво е това?

— Нарича се негатив. Дръж го срещу светлината.

Тя го вдигна и дълго го гледа в захлас. В ръката й като на сън видях образа на съпругата си, застанала на сала по бански костюм.

— Това е Джо — обясних.

— Хубава е. Радвам се, че ще си слагам работите в нейната кутия.

— И аз се радвам, Ки — отвърнах и я целунах по челото.

Когато шерифът Риджуик похлопа на вратата, сметнах за разумно да отворя с вдигнати ръце. Изглеждаше ужасно притеснен. Обстановката се успокои от един най-прост, непреднамерен въпрос:

— Къде е Алан Пангборн, шерифе?

— В Ню Хампшир — отвърна Риджуик и свали пистолета (след миг-два го прибра в кобура, очевидно без изобщо да забележи). — Двамата с Поли са много добре. Като изключим нейния артрит. Добре, че още не я мъчи толкова много. Човек дълго може да изкара, ако от време на време се случва по някой и друг хубав ден, тъй мисля. Господин Нунан, налага се да ви задам цял куп въпроси. Знаете го, нали?

— Да.

— Първият и най-важен въпрос е при вас ли е детето? За Кира Девор става дума?

— Да.

— Къде е?

— С удоволствие ще ви заведа при нея.

Прекосихме северния коридор и застанахме на прага на спалнята. Пухеният юрган стигаше чак до брадичката на малката. В юмруче тя стискаше плюшеното кученце — познах го по калната опашка. Дълго стояхме на прага, потънали в мълчание, и я гледахме как спи. Дърветата в горите бяха престанали да падат, но продължаваше да духа вятър, който свистеше в стрехите на къщата като езическа музика.