Този мъж

Деветнадесета глава

Сядам на бюрото си замечтана. В ума ми препускат мисли за успокояващи думи и за невероятно чукане. Дали сексът винаги ще бъде такъв, ако – в моя идеален малък свят – реша да създам връзка с Джеси? Дали той ще раздава команди, а аз ще им се подчинявам? Дали ако не го правя, той ще прави секс с мен и ще ме подчинява с обратно броене и мъчения, докато не омекна, или пък ще се държи грубо, докато не отстъпя. Не мога да отрека, че съществува елемент на забавление в чукането, но трябва да има равновесие в даването и получаването. А аз не съм сигурна, че Джеси знае как да дава – освен ако това просто не е неговият стил на чукане. Имам ли вече връзка с този мъж?

– Ава, подранила си. – Сали влиза в офиса и аз веднага се изкикотвам вътрешно. Вчера я видях в различна светлина.

– Да, събудих се рано – отвръщам. Иска ми се да добавя, че това е заради един невротичен задник, който ме накара да нося зимен пуловер в леглото и заради който се събудих плувнала в пот.

Тя сяда на бюрото си.

– Опитах се да ти се обадя вчера, след като си тръгна.

– Така ли?

– Да. Този ядосан мъж дойде в офиса веднага щом ти излезе.

– Нима? – трябваше да се сетя.

– Да. И настроението му не беше по-добро – каза тя сухо.

Мога да си представя. Усмихвам се.

– Ти прегърна ли го?

Сали изсумтява и се строполява обратно в стола си в пристъп на неудържим кикот и аз също започвам да се смея до припадък, като я гледам как буквално се разпада.

Патрик влиза и ни гледа с раздразнение, след което се отправя към кабинета си и тръшва вратата зад себе си.

„О, мамка му!“

– Патрик тук ли беше? – питам.

Тя сваля очилата си и започва да ги чисти с подгъва на кафявата си полиестерна блуза.

– Какво? Когато побърканият мъж дойде ли? Не, беше отишъл да вземе Айрийн от гарата.

Изпускам въздишка на облекчение. Какво си мисли Джеси? Той е клиент. Не може да нахлува в офиса и да плаши хората. Трудно мога да определя поведението му като поведение на нормален разочарован клиент. Той вече ме извлече от офиса веднъж.

Входната врата се отваря и момичето, което доставя цветя (онова от „Луссо“) – се изтърколва вътре с два разкошни букета.

– Доставка за Ава и за Сали?

Гледам как Сали едва не припада на бюрото. Обзалагам се, че никога не е получавала цветя. Всъщност вече знам от кого са. Мазното копеле.

– За мен? – Изпълнена с възторг, Сали грабва разноцветния букет от момичето и я насочва към моето бюро.

– Благодаря! – Усмихвам се и взимам букета от кали, преди да се подпиша за Сали и за себе си. – Какво пише в картичката, Сал? – питам, докато гледам как очите ù се местят от ляво надясно по редовете.

Тя се обляга назад и слага ръка на сърцето си.

– Пише: „Моля, приемете моите извинения. Тази жена ме подлудява“. – Тя вдига разнежен поглед към мен. – Бих искала и аз да подлудявам някой мъж.

Извъртам очи и се връщам на картичката в моите цветя. Обзалагам се, че няма извинение. А и Сали не би казала това, ако е потърпевша от неразумното, невротично поведение на Джеси. Подлудявам ли го? Какъв майтап!

Отварям моята картичка.

Ти си тази, която чакам от много време...

Дж х

Моята сантиментална страна почти губи съзнание, но здравомислещата част от мозъка ми – тази, която не е напълно погълната от Джеси – крещи, че Тази всъщност е някоя, която пада на колене и се подчинява на всяка негова заповед, искане и указание. И въпреки че осъзнавам, че правя точно това в редица случаи, имам нужда да запазя самоличността и разума си. Това е ужасно трудно, тъй като съм изключително развълнувана от този мъж. Аз съм Тази. А дали той е Този? Боже, наистина искам да е.

Тръгвам си късно от работа и докато се мотая по нашата улица, виждам в далечината как Кейт подскача по средата на улицата като някоя рижава откачалка, каквато всъщност е. Наближавам и с известно закъснение виждам ярко розов ван, паркиран до „Марго“, с тази разлика, че този е съвсем нов. Значи Кейт най-накрая е вложила малко пари в нова кола.

– Хубаво возило – казвам, когато наближавам.

Тя се върти наоколо, сините ù очи танцуват, а бледите ù иначе бузи са зачервени.

– Знаеш ли нещо за това?

Поклащам глава.

– Откъде да знам?

– Прибрах се у дома, а тя беше паркирана тук. Възхищавах ù се известно време, после влязох и открих ключовете. Виж!

Тя мушва ключовете под носа ми, като ме приканва да видя бележката, прикачена с връзка към халката на ключовете.

Повече никакви натъртени дупета, моля!

„Не!“ Той не би го направил, нали? Замислям се за бур­ната му реакция на натъртения ми задник.

– Говори ли със Сам? – питам.

– Да. Той каза, че трябва да говоря с Джеси.

– Защо би казал нещо подобно? – питам.

– Вероятно защото мисли, че Джеси е мистериозният купувач на вана. – Тя извърта очи. – Ако Господаря ми е купил ван, за да не си натъртваш повече задника, тогава аз ще... Ами, просто ще съм изключително доволна от факта, че кожата ти е нежна като на прасковка.

– Кейт, не може да приемеш.

Тя ме поглежда с отвращение и аз разбирам, че няма никаква надежда да върне вана. Виждам го във възхитения ù поглед.

– Няма начин! Не смей да ме караш да върна колата. Вече я кръстих.

– Какво?

Тя поставя дългите си бледи пръсти върху капака.

– Запознай се с Марго Джуниър! – И тя отпуска тялото си върху розовата ламарина.

Раздразнено поклащам глава и се отправям по пътеката към къщата.

– Ще направя едно кръгче – вика Кейт.

Не ù отговарям. Вместо това се качвам по стълбите и се хвърлям под душа, където бавно отмивам деня от себе си. В момента, в който спирам водата, чувам песента на Стоун Роузес „Истинският“ и почти си чупя врата, докато препускам през площадката. Пак е ровил в телефона ми, но не ми пука. Звъненето спира и на екрана се изписва, че имам осем пропуснати разговора.

О, не, той ще си оскубе косата. Набирам го, докато минавам обратно през площадката. Настанявам се в креслото и поглеждам през прозореца, за да видя дали Кейт се е върнала.

Не е, но Джеси крачи нагоре-надолу по градинската пътека и типично за него изглежда божествено в дънки и тънък плетен тъмносин пуловер. Усмихвам се и изтръпвам от глава до пети при вида му. Той натиска бутоните на телефона си като обезумял и както очаквам, моят започва да свети в ръката ми.

– Ало? – казвам хладно и спокойно.

– Къде беше, по дяволите? – излайва той в слушалката.

– Къде си ти? – контрирам. Разбира се, знам чудесно къде е. Стоя на прозореца и гледам как прокарва ръка през косата си, но в този момент той пристъпва на площадката пред входната врата и се скрива от погледа ми.

– Пред Кейт съм и ритам входната ù врата – отсича той. – Твърде много ли е да искам да отговаряш още на първото ми позвъняване?

– Бях под душа – казвам, докато слизам към входа.

– Взимай телефона с теб! – Той е напълно вбесен, което ме кара да се усмихна. Обичам всяка частица от неговата лудост.

– Няма нужда да ми крещиш. – Поглеждам през шпионката и се разтопявам на място, щом виждам как се е подпрял на стената на площадката.

– Извинявай – казва меко. – Ти ме подлудяваш. Къде си?

Гледам го как се плъзва надолу, докато задникът му стига земята, а главата му клюмва. Така не мога да го виждам. Отварям вратата.

– Тук.

Той поглежда нагоре и отпуска телефона от ухото си, но не прави опит да се изправи. Просто ме гледа, а по красивото му лице се изписва облекчение. Излизам навън и приклякам до отсрещната стена, така че сега седим един срещу друг, коляно до коляно. Очаквам, че ще ме хвърли вътре, защото съм полугола, но той не го прави. Вместо това се протяга и слага голямата си ръка върху голото ми коляно и аз не съм твърде изненадана, когато по тялото ми се разливат огнени искри.

– Помислих...

– Че пак съм избягала – довършвам вместо него, като отпускам ръка върху неговата на коляното ми. – Бях под душа.

– Къде са дрехите ти? – Той оглежда обвитото ми в хавлия тяло.

– В гардероба – отговарям сухо.

Ръката му изчезва под кърпата и той ме стисва над бедрото. Аз подскачам и изпускам кърпата.

– Сарказмът не ти отива, жено.

– Извинявай – пелтеча. Той отдръпва ръката си и аз се отпускам. – Сали хареса цветята.

– А ти хареса ли твоите?

– Харесах ги. Благодаря.

– Мой човек!

Виждам, че Сам се качва по пътеката, а когато отново поглеждам към Джеси, той сякаш ще припадне. Очите му са широко отворени. Той скача и ме придърпва, като полага огромно усилие да ме запази покрита с кърпата.

– Сам, да не си направил и крачка повече! – крещи. Аз съм вдигната и напъхана през вратата със скорост, при която бих могла да си счупя врата. Чувам как Сам се смее, докато Джеси ме взима на ръце и тича по стълбите, като мърмори как ще избоде нечии любопитни очи. После ме хвърля на леглото.

– Облечи се. Излизаме.

Врътвам глава. „Няма да ходя в имението“ – решавам, докато ставам от леглото вече без кърпа и се отправям към тоалетката.

– Къде?

Той се взира в извивките на бедрата ми.

– Докато тичах, ми хрумна, че все още не съм те водил на вечеря. Имаш най-невероятните крака. Обличай се! – Той кимва към гардероба ми.

Ако има предвид да вечеряме в имението, не участвам. Ще избягвам това място на всяка цена, ако тя е там. А шансовете да е там – като се има предвид, че работи за него – са много големи.

– Къде – питам отново, докато мажа краката си с кокосово масло.

– В малък италиански ресторант. Облечи се, преди да съм си прибрал дълговете.

Ставам и започвам бавно да втривам крема.

– Дългове ли?

Веждите му се вдигат.

– Длъжница си ми.

– Нима? – Мръщя се, но знам точно за какво говори.

– О, да. Ще чакам отвън, за да не се изкуша да те обладая. – Усмихва ми се закачливо. – Не искам да мислиш, че всичко е заради секса. – И той се отправя навън.

Тези няколко думи ми оправят настроението. Може би довечера ще открия какво става в тази красива и пълна със сложни мисли глава.

Спираме пред малък италиански ресторант в Уест Енд. Слизам от колата, Джеси идва към мен, хваща ръката ми и ме издърпва в нещо, което може да се опише само като всекидневна. Мъждиво осветена, с типично италиански предмети във всяко кътче, залата ме кара да се чувствам като в Италия в средата на осемдесетте.

– Сър Джеси, колко е хубаво да ви видя отново. – Към нас се приближава дребен италианец с лице, което излъчва щастие.

Джеси стиска ръката му.

– Луиджи, и аз се радвам да те видя.

– Елате, елате! – Луиджи ни въвежда по-навътре в помещението и ни настанява на малка маса в ъгъла. На кремавата покривка са избродирани малки корони. Много е красива.

– Луиджи, това е Ава – представя ни Джеси.

Италианецът ми се покланя.

– А, красиво име за красива жена, да? – Аз се усмихвам и се изчервявам леко на неговата дързост. – Какво би искал сър Джеси?

– Може ли? – пита Джеси, сочейки ми менюто.

Пита мен?

– Обикновено не питаш – промърморвам. Веждата му се вдига, а устните му се свиват, сякаш иска да ми каже „не насилвай късмета си“. Оставям го да избере. Той явно познава менюто.

– Добре, Луиджи. Искаме два пъти фетучини с тиквички, пармезан и лимонов сос, бутилка „Фамилия Анселма Бароло“ от двехилядната година и вода.

Луиджи записва поръчката ни бързо и се отдръпва.

– Да, да, сър Джеси.

Джеси се усмихва доволно.

– Благодаря, Луиджи.

Италианецът се оттегля припряно и ни оставя в тихия ъгъл на ресторанта.

– Често ли идваш тук? – питам.

Усмивката му става сърдечна, от което коленете ми започват да треперят.

– Опитваш се да ме въвлечеш в лек разговор ли?

– Разбира се. – Усмихвам се, а той се намества в стола.

– Марио, главният барман в имението, настоя да дойда и аз го направих. Луиджи му е брат.

– Луиджи и Марио? – изсумтявам, което прозвучава грубо. Джеси повдига вежди. – Съжалявам, носът ме сърби.

– Разбирам. – Той се намръщва, когато Луиджи се връща с питиетата, но ми сипва малко вино, а на себе си налива вода.

– Поръча цяла бутилка за мен ли? – изтърсвам. – Ти няма ли да пиеш? – Боже, това ще ме отреже.

– Не. Аз карам.

– А на мен ми е позволено, така ли?

Устните му се свиват в права линия, но виждам, че се опитва да потисне усмивка, предизвикана от моето безочие.

– Позволено ти е.

Мръщя се, взимам чашата и отпивам внимателно, докато той ме наблюдава. Виното е хубаво.

– Купил си ван на Кейт.

– Така е.

– Защо?

– Защото не искам да бъдеш подхвърляна насам-натам в багажното на онази таратайка.

Леко поклащам глава на неговата прямота и докато гледам през масата към красивия невротизиран мъж, в мозъка ми изведнъж избухват въпроси.

– Искам да знам на колко години си – заявявам уверено. Това с възрастта е доста глупаво.

Той обхожда ръба на очилата с върха на пръста си, докато ме гледа.

– На двайсет и осем. Разкажи ми за семейството си!

– Аз попитах първа.

– А аз отговорих. Разкажи ми за семейството си!

Поклащам глава отчаяно.

– Те се оттеглиха в Нюкий преди няколко години – въздишам. – Татко имаше строителна фирма, мама е домакиня. Баща ми беше застрашен от втори инфаркт, така че решиха да отидат в Корнуел. А брат ми сбъдна мечтата си да живее в Австралия. Защо ти не ми разкажеш за родителите си? – Следя внимателно, почти неспокойно неговата реакция.

Той отпива от водата и аз съм повече от изненадана, когато най-накрая отговаря.

– Те живеят в Марбея. И сестра ми е там. Не сме говорили от години. Те не бяха щастливи, че Кармайкъл ми остави имението и всичките си притежания.

– Оставил ти е всичко?

– Да. Бяхме близки, а той не говореше с родителите ми. Те не одобряваха това.

– Не са одобрявали това, че сте били близки?

– Определено. – Той започва да хапе устната си.

– Какво има да одобряват? – Вече съм напълно заинтригувана.

Той въздиша. Мога да преценя, че се чувства неудобно от този разговор.

– От момента, в който завърших училище, започнах да прекарвам цялото си време с Кармайкъл. Мама, татко и Амалия се преместиха в Испания, а аз отказах да тръгна с тях. Бях на осемнайсет и никога до този момент не се бях забавлявал повече. Останах с него. Те не бяха доволни от това. – Джеси свива рамене. – Три години по-късно той почина и аз останах да управлявам имението – разказва това без намек за чувство и отпива още една глътка вода. – Отношенията ни се изостриха след това. Те настояваха да продам имението, но аз не можех. То беше рожбата на Кармайкъл.

Зашеметена съм. За пет минути научих повече за този мъж, отколкото за цялото време, откакто го познавам. Защо е толкова приказлив тази вечер? Решавам да се възползвам от предимството – не знам кога ще имам друга възможност.

– Какво правиш за удоволствие?

Зелените му очи заблестяват и той се ухилва порочно.

– Чукам те.

Зяпвам при този тъп отговор, но запазвам самообладание, въпреки че вътрешно се топя.

– Харесва ти да имаш власт в спалнята – заявявам без дори намек от изчервяване. Горда съм от себе си. Уменията му и влиянието му над цялото ми същество ме правят нервна.

– Да. – Лицето му е напълно безизразно.

– Господар ли си? – изтърсвам, след което мислено се пробождам с прекрасната сребърна вилица пред мен. Как ми хрумна това?

Той започва да кашля, малко остава да изплюе водата си върху мен.

Оставя чашата и взима платнената салфетка, за да избърше устните си, докато поклаща глава с лека усмивка.

– Ава, нямам нужда от подобен род уговорки, за да накарам жената да направи каквото искам в спалнята.

– Ти си много властен – заявявам хладно и се вглеждам във виното си. Ще трябва да приема и това.

– Погледни ме! – заповядва той меко и аз като негова робиня, каквато всъщност съм, вдигам очи и виждам как погледът му омеква, докато той се обляга и се отпуска в стола си. – Така е само с теб.

– Защо?

– Не знам. – Той набързо захапва устната си. – Ти ме подлудяваш.

Въздишам уморено над чашата с вино. Аз ли го подлудявам? „Това важи и за теб, Уорд.“

– Пастата идва. – Вдигам очи и виждам как Луиджи въздиша, докато се приближава.

– Прекрасни хора. – Той поставя две огромни купи пред нас. – Buon appetito!31

31 Buon appetito (ит.) – Добър апетит. Б.пр.

– Благодаря, Луиджи. – Джеси се усмихва любезно.

Аз побутвам пастата с вилицата и си играя с нея известно време, после опитвам.

– Хубава ли е? – пита Джеси.

Кимвам и започваме да се храним в спокойно мълчание, като от време на време хвърляме по някой поглед един на друг.

– Кога купи панорамния апартамент? – питам.

Той отговаря, преди да поднесе храната до устата си.

– През март. – Изяжда и последната храна и избутва купата настрани, преди да посегне отново към водата.

– Така и не ми каза защо искаше точно аз да работя по разширението на имението. – Не мога да ям повече и също избутвам купата си настрани.

Джеси поглежда останалата храна и отново се обръща към мен.

– Купих жилището и много харесах това, което беше направила с него. Уверявам те, че не очаквах да си толкова забележителна с твоята идеална фигура, матова кожа и огромни кафяви очи. – Той поклаща глава все едно се опитва да пропъди спомена. Чувствам се някак по-добре от мисълта, че и той е бил толкова разтърсен от срещата ни, колкото и аз.

– Ти също не беше точно господарят на имението, когото си представях. – Потръпвам, когато си спомням какъв ефект имаше и има и сега върху мен. – Откъде знаеше къде ще бъда онзи понеделник по обед, когато се блъснах в теб на бара?

Той повдига рамене.

– Имах късмет.

– Разбира се. – Присмивам му се. По-вероятно ме е следил.

Поглеждам нагоре и виждам как изкусителните му устни се извиват в усмивка.

– Не бях в състояние да мисля за нищо друго, след като ти напусна имението. Трябваше да те имам.

– Винаги ли получаваш това, което искаш?

Той ме гледа през масата, лицето му е напълно безизразно, когато се навежда напред.

– Не мога да отговоря на това, Ава, защото никога не съм искал нищо достатъчно силно, че да го преследвам толкова упорито. Не и както искам теб.

– Вече ме имаш. – Спирам и се принуждавам да задам единствения въпрос, който не мога да подмина. – И след като преследването приключи все още ли ме искаш?

Той се обляга назад, изучава ме и прокарва пръсти по чашата с вода.

– Повече от всичко.

Издишвам рязко. Не съм сигурна дали от облекчение, или от желание.

– Тогава съм твоя.

Езикът му бавно преминава по долната му устна.

– Ава, ти си моя, откакто се появи в имението.

– Така ли?

– Да. Ще прекараш ли нощта с мен?

– Молиш ме или ми заповядваш?

– Моля те, но съм сигурен, че ако не отговориш правилно, мога да измисля нещо, което да промени намеренията ти. – Той се усмихва леко.

– Ще прекарам нощта с теб.

Джеси кимва с одобрение.

– А утрешния ден?

– Да.

– Вземи си почивен ден – нарежда ми той.

– Не.

Очите му се присвиват.

– Какво ще кажеш за петък вечер?

– Уговорих се да изляза с Кейт в петък вечер – уведомявам го, като устоявам на изкушението да усуча кичур от косата си. Той не може да мисли, че ще съм на разположение винаги, когато иска. Надявам се, че Кейт ще е свободна.

Присвитите му очи мигновено потъмняват.

– Откажи!

Това е нещо, което се налага да изясня – неговото невротично неблагоразумие.

– Ще излезем и ще пийнем по няколко питиета. Не можеш да ме спреш да се виждам с приятели, Джеси.

– Колко точно са „няколко питиета“?

Усещам как веждите ми се събират.

– Не знам. Зависи как се чувствам – гледам го с укор.

Той отново започва да хапе долната си устна и виждам как зъбните колелца в ума му се изтощават. Той се опитва да измисли как да обиколи това препятствие. Аз също не съм от помощ, като се има предвид състоянието, в което бях изпаднала миналата събота.

– Не искам да пиеш, когато не съм с теб – казва твърдо.

– Какъв лош късмет, не мислиш ли? – Боже, колко съм смела!

– Ще видим – казва той по-скоро на себе си.

Седим тихо и се гледаме през масата – той се мръщи, а аз потискам лека усмивка. След няколко мига той се отпуска назад в стола, а очите му са пълни с неизказани намерения. Не отклонявам засрамено очи от съсредоточения му поглед. Напротив, изразявам равностойни намеренията си и неприкритата си покана. Искам го отчаяно, въпреки предизвикателното му поведение.

Луиджи идва, прибира съдовете ни и нарушава момента.

– Харесвате? – пропява той.

Джеси не отклонява поглед.

– Чудесно беше, Луиджи. Благодаря – гласът му е дрезгав и той потропва по масата със средния си пръст. Усещам кракът му да забърсва моя и това е всичко, което е нужно, за да почувствам как всичките ми нервни окончания оживяват и да започна да дишам учестено. Горя от глава до пети... И той го знае.

– Сметката, моля, Луиджи – заповядва той, а приятелският му тон е заменен с настойчивост.

Изглежда Луиджи схваща посланието, защото не ни предлага менюто с десертите, а просто се оттегля и се връща почти веднага с черен поднос, на който има ментови бонбони и парче хартия. Без да поглежда сметката, Джеси става, вади пачка банкноти от джоба на дънките си и оставя няколко на масата. Протяга се, сграбчва ръката ми и казва:

– Тръгваме.

Аз съм изтеглена от стола и завлечена до вратата.

– Бързаме ли? – питам, когато хваща лакътя ми и ме насочва към колата. Но той дори не прави опит да забави крачка.

– Да.

Когато стигаме до колата, той ме завърта и ме притиска до вратата. Челото му се опира в моето. И двамата дишаме накъсано в малкото пространство между устните ни. Болезнено твърдият му член е притиснат в корема ми.

О, Боже, искам да ме обладае тук и сега. И ако някой иска да гледа, да върви по дяволите!

– Ще те чукам, докато не видиш звезди, Ава. – Гласът му е суров, той притиска хълбоците си към моите. Аз ским­тя. – А утре няма да ходиш на работа, защото няма да си в състояние да ходиш. Влизай в колата!

Бих влязла, но вече не мога да ходя. Напрежението ме е направило неподвижна.

Минават няколко секунди и аз все още не мога да помръдна и на крачка. Той ме издърпва встрани, отваря вратата и внимателно ме поставя на седалката.