Тринайсет

Пролог

В пет и десет през един студен декемврийски следобед Джошуа Кейн се беше излегнал върху постелка от кашони пред сградата на Наказателния съд в Манхатън и обмисляше убийството на човек. Не на който и да е човек. Имаше предвид конкретно лице. Вярно че понякога, докато пътуваше в метрото или наблюдаваше минувачите, му идеше да убие някой безименен случаен нюйоркчанин, попаднал в полезрението му. Изрусената секретарка във влака, погълната от любовен роман, банкера от Уолстрийт, размахал чадъра си, защото не му връщат ресто, и дори детето, хванало майка си за ръка, докато пресичат улицата.

Как ли щеше да се почувства, докато ги убива? Какво щяха да промълвят с последния си дъх? Щяха ли да се променят очите им в мига на преминаването в отвъдното? Удоволствието от тези мисли плисна като топла вълна в тялото на Кейн.

Той погледна часовника си.

Пет и единайсет.

Контрастни издължени сенки изпълниха улицата, когато денят започна да се топи в здрач. Кейн вдигна очи към небето, доволен от приглушената светлина, като от покрита с воал лампа. Полумракът подхождаше на намерението му. Притъмняващото небе отново насочи мислите му към убийството.

Докато лежеше на улицата през последните шест седмици, той преценяваше дали този човек трябва да умре. Всичко друго беше старателно планирано, оставаше му само да реши: живот или смърт.

Кейн не поемаше големи рискове. Така действаха умните. Ако не искаш да те разкрият, трябва да си предпазлив. Отдавна го беше научил. Решението да остави този човек жив криеше рискове. Ами ако пътищата им се пресечаха в бъдеще? Ако той го разпознаеше? Щеше ли да навърже всичко?

А ако Кейн го убиеше? Това криеше още по-големи рискове. Но пък познати рискове, които вече много пъти беше успявал да избягва.

До тротоара спря пощенски микробус. От него слезе набит мъж към петдесетте с куриерска униформа. Като по часовник. Докато минаваше покрай лежащия на земята Кейн, за да влезе в съда през служебния вход, мъжът изобщо не му обърна внимание. Нямаше дребни за бездомника. Нито днес, нито когато и да било през последните шест седмици. Нито веднъж. И също като по часовник Кейн се замисли дали да го убие.

Разполагаше с дванайсет минути да реши.

Пощальонът се казваше Елтън. Беше женен и имаше две деца тийнейджъри. Веднъж седмично Елтън вечеряше в скъпо заведение с екологична храна, докато жена му мислеше, че е излязъл да потича, четеше евтини романи, които купуваше за по един долар от книжарничка в „Трайбека“, а в четвъртък изхвърляше боклука, обут в пухкави пантофи. Какво ли щеше да е да умре пред очите му?

Джошуа Кейн обичаше да гледа как хората преживяват различни емоции. Усещането за загуба, скръбта и страхът му носеха блаженото опиянение на най-хубавите наркотици.

Кейн беше различен от другите хора. Нямаше такъв като него. Погледна часовника си. Пет и двайсет.

Време беше да действа.

Почеса брадата си, вече доста пораснала. Зачуди се дали цветът й се е променил от прахоляка и потта, надигна се бавно от кашоните си и изпъна гръб. Когато се раздвижи, надуши собствената си миризма. Вече шест седмици не беше сменял бельото и чорапите си, не се беше къпал. Призля му от вонята.

Имаше нужда нещо да отклони мислите му от собствената му мръсотия. На дъното на шапката с козирка в краката му имаше няколко долара на монети.

Кейн изпитваше удовлетворение, когато изпълнеше докрай някоя мисия, когато намерението му се осъществеше съвсем точно. Но въпреки това смяташе, че ще е вълнуващо да въведе елемент на случайност. Елтън никога нямаше да узнае, че съдбата му се решава в този момент — и то не от Кейн, а от жребий. Кейн взе монета от двайсет и пет цента, подхвърли я, улови я във въздуха и я постави върху опакото на другата си ръка. Докато монетата се въртеше в студената пара на дъха му, той реши, че ези ще предизвести смъртта на Елтън.

Погледна монетата, лъскава и нова върху мръсотията, просмукала се в кожата му, и се усмихна.

На около три метра от паркирания микробус имаше павилион за хотдог. Продавачът обслужваше висок мъж без връхна дреха. Сигурно някой освободен под гаранция, решил да се почерпи по радостния повод. Продавачът прибра двата долара на човека и му посочи табелата в основата на павилиона. До снимките на печена наденичка се мъдреше реклама на адвокат и под нея — телефонен номер.

Високият мъж захапа хотдога, кимна и се отдалечи точно когато Елтън излезе от сградата на съда, помъкнал три сиви конопени чувала, пълни с поща.

Три чувала. Ето го потвърждението.

Днес беше денят.

Обикновено Елтън излизаше с два чувала или дори само с един. През шест седмици обаче се появяваше с три. Тъкмо този допълнителен чувал чакаше Кейн.

Елтън отключи задните врати на микробуса и метна вътре първия чувал.

Кейн приближи бавно.

Вторият чувал последва първия.

Когато Елтън вдигна третия чувал, Кейн се втурна към него.

— Ей, приятел, да ти се намират дребни?

— Не — отговори пощальонът и хвърли последния чувал в микробуса.

Затвори дясната задна врата, хвана лявата и я засили така, както би направил само човек, който не е собственик на колата. Най-важното беше Кейн да улучи момента. Той бързо протегна ръка, молейки за няколко долара. Вратата на микробуса блъсна ръката му и я затисна.

Кейн беше преценил момента добре. Чу как металните ръбове се врязват в плътта, как премазват ръката му. Той я сграбчи, извика, свлече се на колене и видя как Елтън се хвана за главата, облещи се и зяпна от ужас. Предвид бързината, с която затръшна тежката врата, не се съмняваше, че ръката на Кейн е счупена. При това лошо. На много места. Масивна травма.

Кейн обаче беше специален. Майка му все това повтаряше. Той отново простена силно. Смяташе, че е важно да изнесе убедително представление — най-малкото, което можеше да направи, беше да се престори на сериозно ранен.

— Боже, човече, внимавай! Не видях, че ръката ти е там… Ти… Много съжалявам… — изломоти Елтън, приклекна до него и отново се извини.

— Мисля, че е счупена — каза Кейн, макар да знаеше, че не е.

Десет години по-рано голяма част от костта му беше заменена от стоманени пластини и болтове. Малкото останала кост беше стабилно укрепена.

— Мамка му, мамка му… — повтаряше Елтън и се озърташе в недоумение какво да предприеме. — Не съм виновен — оправда се той, — но мога да повикам линейка.

— Не, няма да ме лекуват. Ще ме закарат в спешното, ще ме зарежат на носилката цяла нощ и после ще ме изпишат. Нямам застраховка. На десетина преки от тук има медицински център, където приемат бездомници. Закарай ме там — помоли Кейн.

— Не мога да те закарам — отговори Елтън.

— Моля?

— Нямам право да качвам пътници в микробуса. Ако някой те види на седалката отпред, може да си изгубя работата.

Кейн въздъхна с облекчение от старанието на Елтън да се придържа към правилата на пощенската служба. Беше се надявал на това.

— Качи ме отзад. Там никой няма да ме види — каза Кейн.

— Не знам… — измънка Елтън.

— Нищо няма да открадна, не мога да си помръдна ръката, за бога! — увери го Кейн и със стон обхвана пострадалата си ръка.

След кратко колебание Елтън каза:

— Добре, но не припарвай до чувалите с пощата. Ясно?

— Ясно — обеща Кейн.

Изпъшка, докато Елтън го повдигаше от земята, и дори нададе вик, когато си помисли, че ръцете на пощальона са твърде близо до пострадалата му ръка, но малко по-късно седеше на стоманения под в каросерията и съпровождаше с уместни стенания друсането на микробуса, който се отправи на изток. Кабината беше отделена с плътна преграда, затова Елтън не го виждаше, а вероятно не го и чуваше, но Кейн реши за всеки случай да издава такива звуци. Единствено през квадратното прозорче от матирано стъкло на покрива влизаше някаква светлина.

Веднага щом се отдалечиха от сградата на съда, Кейн извади макетен нож от якето си и сряза вървите на трите чувала със съдебна поща.

Първият чувал беше пълен провал. Само обикновени пликове. Вторият също.

Съкровището беше в третия чувал.

Пликовете тук бяха по-различни от другите, но еднакви помежду си. В долната част на всеки имаше червена лента с надпис: „Отворете писмото незабавно. Съдържа важна съдебна призовка“.

Кейн не отвори нито един от тези пликове, а ги подреди на пода. Отдели адресираните до жени и ги сложи обратно в чувала. Половин минута по-късно имаше пред себе си шейсет-седемдесет плика. Снима ги по пет наведнъж с дигитален апарат, който после пъхна някъде в дрехите си. По-късно щеше да увеличи изображенията, за да се съсредоточи върху имената и адресите.

След като изпълни задачата си, Кейн върна писмата в чувала и го пристегна с нови пластмасови върви, които си носеше. Лесно се снабди с тях — бяха същите като онези, които използваха съдът и пощата.

Тъй като разполагаше с още време, Кейн изпъна крака на пода и се зае да разглежда пликовете на дисплея на фотоапарата си. Сред тях щеше да открие идеалния човек. Сигурен беше. Усещаше го. Сърцето му запърха от вълнение. Сякаш през гърдите му потече ток.

След несекващите тласъци на уличното движение в Манхатън той усети със закъснение, че микробусът вече е спрял. Прибра фотоапарата. Задните врати се отвориха. Кейн обхвана уж пострадалото място. Елтън се приведе навътре в микробуса и се протегна. Притиснал едната си ръка към тялото, Кейн протегна другата и пое десницата на Елтън. Изправи се. Щеше да стане толкова лесно, толкова бързо. Трябваше само да запъне стъпалото си и да дръпне. С лек натиск щеше да изтегли пощальона в микробуса. Макетният нож щеше да хлътне в тила на Елтън само с едно плавно движение и да последва извивката на челюстта до каротидната артерия.

Елтън предпазливо помогна на Кейн да излезе, все едно беше трошлив като стъкло, и го заведе в медицинския център.

На жребия се падна тура — косъм нямаше да падне от главата на Елтън.

Кейн благодари на спасителя си и го проследи с поглед как се отдалечава. Няколко минути по-късно той напусна центъра и огледа улицата, за да види дали пощальонът не се връща да провери как е пострадалият.

Нямаше го.

Много по-късно вечерта Елтън, облечен с екипа си за крос, излезе от любимия си деликатесен магазин с наполовина изяден сандвич „Рубен“ в ръка и кафява хартиена торба с покупки в другата. Неочаквано до него се озова висок, гладко избръснат мъж, който му прегради пътя и го принуди да се закове на място в тъмното, под една счупена улична лампа.

Джошуа Кейн се наслаждаваше на свежата хладна вечер, на хубавия костюм и на избръснатата си шия.

— Отново хвърлих жребий — каза той.

Кейн застреля Елтън в лицето, отдалечи се с бърза стъпка и изчезна в тъмнината. Краткотрайната екзекуция не му достави удоволствие. При идеални обстоятелства би му се искало да разполага с няколко дни за Елтън, но не можеше да отдели толкова време.

Чакаше го много работа.