Тринайсет

67

2:17 ч.

Кейн лежеше в леглото и зяпаше тавана. Беше превъзбуден, и дума не можеше да става за сън. Никога не беше изпълнявал две мисии едновременно. Опасността беше голяма, но Кейн реши да рискува, защото краят наближаваше. Цял живот се беше чувствал неуязвим. Беше специален. Точно както го уверяваше майка му.

На стълбищната площадка явно имаше стар часовник. Кейн го чуваше как тихо тиктака. В тъмната притихнала стая посред нощ всички звуци се усилваха осезаемо. Изви глава и погледна дигиталния часовник върху нощното шкафче.

2:19 ч.

Въздъхна. Нямаше смисъл да се мъчи да заспи. Отметна завивките, стъпи на пода. Раната на крака му заздравяваше добре. Беше сменил превръзката, преди да си легне. Не гноеше, не миришеше, не беше подута около разреза.

Разкърши гръб, протегна пръсти към тавана и се прозя. В този момент чу нещо и застина. Часовникът тиктакаше някъде в коридора, но сега Кейн долови и някакво движение. Стъпки по стълбите. Много. Стана безшумно от леглото. Обу си панталона и чорапите.

Докато си връзваше връзките, чу как подът проскърца. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Имаше разхлабена дъска на втория или третия ред в коридора. Още предишния ден беше забелязал. Бавно се изправи и долепи око към шпионката на вратата.

Пред стаята му имаше четирима мъже от спецчастите в пълно бойно снаряжение. С черни бронежилетки. Якета, ръкавици, каски с камери отстрани, всеки въоръжен с автомат. Кейн се отдръпна от вратата, долепи гръб до стената и се помъчи да овладее дишането си. Бяха го намерили. След толкова много години най-накрая го бяха надушили. В известен смисъл изпита гордост. Най-сетне беше получил признанието на ФБР. Надяваше се поне един агент да проумее методите му, да вникне в стореното от него.

Дигиталният часовник върху нощното шкафче показваше 2:23 ч.

Пое си дълбоко въздух, издиша и хукна. Беше вече на покрива, когато чу как вратата се нацепва, спецчастите нахлуват и крещят „Лягай на пода!“.

68

Погледнах си часовника.

2:00 ч.

Зъзнех отзад в щабната кола на ФБР, която беше възголям микробус със стоманена врата и компютърни екрани от едната страна.

Седях срещу тях и духах кафето си, от което се издигаше пара. Бях обхванал с длани чашата да се топля. През последните петнайсет часа не бях поглъщал нищо освен кафе и морфин. И двете ги биваше, но засега морфинът водеше по точки. Усещах се леко замаян, но болката беше утихнала. Вечерта не се оказа толкова тежка, колкото очаквах. Освободиха ме след четири часа в полицейското управление. Съдия от Върховния съд на щата Ню Йорк, един бивш агент на ФБР и настоящ частен детектив и един главен анализатор на Бюрото подкрепиха моята версия за случилото се, иначе най-малко два дни нямаше да си подам носа от някоя килия. Накрая Харпър оправи всичко. Не само беше приела обаждането ми, но и го беше записала.

След няма и час от Вътрешния отдел се присъединиха към разследването, а имаха километрични досиета за Андерсън и Грейнджър. За нула време проследиха телефонните им разговори, гласовата поща, есемесите и съобщенията по Уатсъп. Всичко се изясни. Двамата се бяха паникьосали, че ако съм застрашен да остана до живот зад решетките заради убийството на Арнолд, ще се опитам да ги изоблича, за да намаля наказанието си. В света на корумпираните ченгета, на мафията и на всяка операция, свързана с организираната престъпност, арестът е най-сигурният начин да умреш.

Не го виждах за пръв път.

Планът беше да ме убият, после Андерсън да вземе малкия пистолет и да застреля Валаскес в тила. Щяха да обвинят чуждия полицай, че не ме е претърсил. Всичко фигурираше в разговорите и съобщенията помежду им. Не бяха имали време да изхвърлят предплатените мобилни, които използваха.

Андерсън и Грейнджър бяха действали светкавично, когато научили, че в участъка в Роуд Айланд имат улики срещу мен. Чудех се дали Банкнотата е очаквал двамата да се опитат да ме убият. Не се връзваше с начина му на действие. Той целеше хаотичен публичен процес. Едва ли искаше да ми пуснат куршум в главата на задната седалка на полицейска кола.

Първоначалната експертиза беше готова три часа по-късно и потвърди, че Валаскес е застрелян от човек извън автомобила с оръжието на Грейнджър. По ръцете на Грейнджър имаше барутен нагар, по моите — не.

Трябваше да се върна да дам пълни показания пред Вътрешния отдел, за да връхлетят като торнадо в отдел „Убийства“, но засега ме освободиха, след като ме прегледа лекар и ми даде още обезболяващи.

Докато приключа, с Харпър имахме един куп пропуснати обаждания от Дилейни. Харпър й звънна и двамата се запътихме към Федерал Плаза. Дилейни попита дали и Хари ще дойде. ФБР бяха постигнали напредък, щяха да имат нужда от федерална съдебна заповед за обиск и от помощта на Хари, за да я получат.

Това се случи часове по-рано. В момента зъзнех отзад в микробуса, паркиран на шосето за хотел „Грейдис Ин“. Задните врати се отвориха и Харпър влезе, следвана от Джун, съдебната стенографка. Тя беше на петдесет и няколко, носеше украсена с мъниста блуза, плътна пола и дебело вълнено палто. Мъкнеше в сак стенографската си машина, а ако съдех по изражението й, също и огромно недоволство, че са я измъкнали от леглото в два през нощта.

— Прайър е тук. Видях го да пристига — осведоми ме Хари.

Кимнах, отпих от кафето си. Хари извади плоско шишенце и го надигна. Всички си имаме начини да се топлим. Джун седна до Хари, отвори сака и нагласи машината в скута си.

Прайър се качи в микробуса, следван от Дилейни. Седнаха на сгъваемите седалки отстрани. Бусът беше огромен, имаше предостатъчно място за още четири-пет души, стига да не забравят да наведат глава, като се качват. Дилейни се настани на въртящия се стол срещу мониторите. Сложи си слушалки с микрофон и нареди:

— Екип „Фокс“, готови за действие.

— Нещо против да ми обясните какво става тук? — попита Прайър.

— Готова ли си да протоколираш, Джун? — попита Хари.

Тя стисна устни, но ожесточението, с което натискаше клавишите на стенографската си машина, отговори на въпроса му.

— Господин Прайър, водим протокол по делото „Народът срещу Соломон“. Исках да сте тук, защото ще упълномощя силите на реда да предприемат действия срещу съдебен заседател в този процес. Според закона изолираното жури се намира под мое разпореждане до произнасянето на присъда. И тъй като все още нямаме присъда, ако се налага правоохранителните органи да разговарят със съдебен заседател, трябва да имат моето разрешение. Исках вие и господин Флин да присъствате, в случай че имате възражения, и да бъдете свидетели, ако тази операция се проведе. Намираме се тук по молба на ФБР в името на безопасността на съдебните заседатели. Положението е нестабилно и ФБР не разполага с време да пътува до съда. Трябва да получат разрешение за операцията на място. Ясно ли е?

— Не. Какво става? — попита Прайър.

— Банкнотата. Наистина е член на журито — обясних.

Главата на Прайър отекна силно, когато се удари в тавана на микробуса. Беше роден прокурор, а прокурорите излагат аргументите си на крак. Седна и потърка темето си.

— Това е само димна завеса. Ако позволите такава намеса в работата на журито, внушавате доверие в аргументите на защитата. На практика заявявате, че защитата има право. Не може да го направите, Ваша чест — каза Прайър.

— Мога, господин Прайър. Ще поискате ли да обявим процеса за невалиден? — попита Хари.

Това затвори устата на Прайър. Знаеше, че доводите му са силни. Трябваше да прецени дали събитията ще наклонят везните в моя полза.

— Ще дам мнение относно съдебния процес утре сутрин, Ваша чест, ако не възразявате — отговори Прайър предпазливо.

— Добре. А сега въз основа на информацията, която ми предостави специален агент Дилейни, давам разрешение за ареста на съдебния заседател Алек Уин — каза Хари. — Имаме причина да смятаме, че Уин е серийният убиец, наричан Банкнотата, който уличава невинни хора за извършените от него убийства, като оставя на местопрестъпленията банкноти от един долар, свързващи въпросните хора с убийствата. След това Банкнотата убива потенциален съдебен заседател и открадва самоличността му, за да осигури осъдителна присъда по време на процеса срещу въпросния невинен човек. Агент Дилейни ми представи тази вечер следните убедителни доказателства.

Вече знаех какви са доказателствата. Дилейни ги обсъди с мен и Харпър в сградата на ФБР. Всичко пасваше.

Хари продължи за протокола:

— Дадох разрешение криминалистите да изследват бележниците на съдебните заседатели, които иззех след освобождаването на Спенсър Колбърт. Бележниците са предадени на ФБР с мое позволение и според клетвените показания на агент Дилейни първият бележник, който ще бъде изследван, е на Алек Уин. Тя потвърди, че бележникът е избран за изследване въз основа на улики относно вероятен мотив за престъпление, предоставени от адвокат Еди Флин.

Прайър впери поглед в мен, после отново в Хари. Кипеше от гняв.

— За протокола: господин Флин, какви улики предоставихте на агент Дилейни?

— Предадох й съдържанието на телефонен разговор, който проведох с Арнолд Новослик, консултант на защитата по избора на съдебно жури. Той е забелязал подозрително поведение от страна на този заседател…

— Възразявам! — провикна се Прайър. — Какво подозрително поведение?

— Забелязал е промяна в изражението на лицето му. Едно от нещата, по които Арнолд беше специалист, беше езикът на тялото. Беше преценил въпросното поведение като достатъчно необичайно, за да ме осведоми.

— Само толкова?! Ще разрешите ареста на съдебен заседател въз основа на неясни показания за някакво си изражение? — попита Прайър.

Отрано започваше да атакува. Ако операцията се провалеше, Прайър искаше възраженията му да фигурират в протокола.

— Не — отговори Дилейни. — Пръстовите отпечатъци от бележника на Алек Уин са убедителни. Съвпадат с тези на заподозрян от националната база данни на име Джошуа Кейн. Подробностите, с които разполагаме, са съвсем оскъдни. Неизвестни място и дата на раждане, неизвестен настоящ адрес. Знаем, че го издирват във връзка с тройно убийство и палеж. Не разполагаме с повече подробности за тези престъпления, освен че са се случили във Вирджиния. Изискахме да ни изпратят досието от полицейското управление в Уилямсбърг. Отправихме искането преди два часа и го повторихме няколко пъти. Скоро очакваме материалите и снимка на Кейн.

Хари кимна.

— Въз основа на разпознаването по пръстови отпечатъци и евентуалната връзка на Банкнотата със съдебното дело разрешавам ареста на съдебния заседател Алек Уин. Някакви възражения? — попита Хари.

— Нямам — отговорих.

— Аз имам и искам възражението ми да бъде протоколирано. Тази мярка компрометира дълбоко съдебната процедура — заяви Прайър.

— Отбелязано е. Агент Дилейни, може да действате — каза Хари.

— Екип „Фокс“, действайте — нареди Дилейни и завъртя стола си към мониторите.

Екраните заемаха половината дължина на микробуса. Четири бяха за камерите от каските на членовете на екипа. На друг екран беше имейлът на Дилейни. Тя го опресняваше през няколко секунди. С колкото повече информация разполагаше за Кейн, толкова по-добре. Картината от четирите движещи се камери подскачаше. Чувахме стъпките на тежките ботуши, докато завиваха, и „Грейдис Ин“ се появи пред погледите ни. Стара постройка. Много стара. Изглеждаше като хотел, в който туристи отиват да умрат.

Първият представител на спецчастите показа значката си на портиер, който изглеждаше по-стар и от постройката. Поговориха тихо със служителя на рецепцията, провериха номера на стаята на Алек Уин и предупредиха рецепциониста да не му се обажда. Бавно заизкачваха стълбите. Гледах картината от камерата на един от агентите по средата. Виждах агента пред него, който показа значката си и повика съдебния охранител от коридора. Шепнешком му наредиха да застане зад тях и му съобщиха, че имат съдебна заповед за ареста на Алек Уин. Охранителят потвърди номера на стаята и спецекипът започна бавно да напредва.

Спряха пред вратата. Включиха фенерчетата под дулата на автоматите си.

Часовникът на камерите върху каските им показваше 2:23 ч.

Лидерът започна обратното броене:

Три.

Две.

Дзън! Имейл с надпис „Спешно“ пристигна в кутията на Дилейни.

Едно!

Вратата отхвърча встрани и фенерчетата осветиха Уин, застанал до леглото, гол до кръста. Беше облещил очи и инстинктивно вдигна ръце.

— Федерални агенти! Лягай на пода!

Уин коленичи с треперещи длани и разпери ръце на пода. След броени секунди беше претърсен и с белезници.

— Видях предостатъчно — каза Прайър, стана, загърна се с палтото си и слезе от микробуса.

Затръшна вратата.

Отново насочих вниманието си към мониторите. Един от агентите изправи Уин на крака, друг го огледа. Имахме пълна картина от камерата.

— Божичко, моля ви, не ме наранявайте. Нищо не съм направил — примоли се Уин.

Лицето му беше омазано в сълзи и сополи, цялото му тяло се тресеше от страх.

Агентът срещу Уин се отдръпна и ние видяхме как вдига ръка към лицето си. Изруга тихо точно когато и ние разбрахме какво вижда.

На чатала на Уин се появи тъмно петно, което плъзна надолу по крачола му. Уин беше изгубил контрол над телесните си функции. Скован от паника, той почти не беше в състояние да говори.

Дилейни изруга, провери имейла си. Беше от управлението в Уилямсбърг. Резюме на досието им за Джошуа Кейн. С Хари станахме и се надвесихме над рамото на Дилейни. Издирваха Кейн за убийството на гимназистката Дженифър Мъски и нейния съученик Рик Томпсън. И двамата бяха видени за последен път в нощта на абитуриентския им бал. Третата жертва беше Ракел Кейн, майката на Джошуа. Полицията подозираше, че той е отвлякъл, изнасилил и убил Дженифър и е скрил трупа й в апартамента на майка си, която после убил и опожарил апартамента.

Според досието тялото на Рик Томпсън бе намерено във водоем заедно с колата му.

Имаше черно-бяла полицейска снимка на Кейн — беше сканирана зле и чертите на лицето не се виждаха съвсем ясно, но определено не приличаше на Уин.

Отново погледнах към монитора. Уин съвсем беше рухнал. Плачеше и молеше за милост. Не се преструваше. Джошуа Кейн трябваше да има нерви от стомана, за да извърши тези престъпления и да се намърда сред заседателите в съдебните процеси. А Уин беше развалина.

— Мамка му! — изругах.

Извадих телефона си и прегледах списъка на разговорите си, за да намеря обаждането до Арнолд предишната нощ. Бях му позвънил в четири и половина. И разговорът беше кратък. Допусках, че Арнолд си е бил у дома, в апартамента си на Роуд Айланд. Дори в ненатоварено движение и при постоянно нарушаване на ограниченията на скоростта на Кейн му трябваха около два часа и четвърт да се придвижи от Роуд Айланд обратно до летище „Кенеди“.

— Дилейни, накарай агентите да попитат съдебния охранител кога е събудил заседателите за закуска вчера — казах.

Тя предаде искането, един от агентите излезе в коридора и го видяхме да разговаря с охранителя.

— Събудихме ги около шест и половина, най-късно в седем — обясни той.

Не би могъл да убие Арнолд след моето обаждане, да се върне обратно, да скрие автомобил, да се добере до „Грейдис“ и да се вмъкне незабелязано в стаята си за това време.

— Заловили сме не когото трябва — казах.

Дилейни мълчеше. Продължаваше да чете имейла относно Кейн. Хари започна да се чеше по главата и отпи още една глътка уиски от плоското си шишенце.

— Арнолд ми каза по телефона, че е видял Уин да прикрива истинското си изражение. Сега обаче си мисля, че когато съм му се обадил, той вече е бил мъртъв. Не съм говорил с Арнолд, а с Кейн — обясних.

— С Кейн ли? — възкликна Дилейни.

— Иначе не би имал време да се върне в хотела от Роуд Айланд. Не е възможно, освен ако вече не е бил убил Арнолд. Банкнотата отклони вниманието ни от себе си към Уин — заключих аз.

— Господи! — възкликна Дилейни, взе мобилния си и се обади.

Когото и да беше набрала, човекът вдигна.

— На бележника, който изследвахме, пишеше името на Алек Уин. Искам да проверите всички бележници и да ми кажете дали има друг с неговото име — поръча Дилейни.

Докато чакахме, тя продължи да разлиства оригиналното досие, което бяха сканирали и изпратили от Уилямсбърг.

Забелязах я как трепна. Беше попаднала на нещо.

— Категорично не е Уин — каза тя, вторачена в екрана. От другия край на линията се разнесе глас, който потвърди, че има два бележника с името на Алек Уин. Кейн беше написал името на Уин на своя бележник.

Приближих се да проверя какво гледа Дилейни.

Дженифър Мъски и Ракел Кейн бяха убити през 1969 година. В този момент проумях кой е истинският Джошуа Кейн. Дилейни също. Налагаше се да се размърда веднага, да овладее смайването си и да действа.

Тя изстреля резки заповеди към спецекипа, насочвайки ги към нова мишена.

Телефонът ми избръмча. Беше Харпър, която пътуваше към нас и беше намерила снимка на Банкнотата в старите вестникарски изрезки. Със следващото съобщение ни изпрати и името на съдебния заседател.

Точно за когото си мислех. Кучи син!

69

Още преди спецекипът да разбие вратата на съседната стая, Кейн отвори прозореца и изпълзя на покрива. Нямаше време да притича по керемидите до по-ниския скат с фронтона. Всяка секунда беше ценна.

Кейн се плъзна по покрива, провлачвайки ръцете си зад тялото. Беше без риза и усещаше как керемидите дращят кожата му. Не изпита болка, само почувства как нещо стърже гърба му. Остави първо стъпалата си, а после и торса да увиснат от ръба, вкопчи се в улука с две ръце, за да забави падането и да го насочи към снежната преспа долу. Три метра и половина до нея.

Изтупа се от снега и хукна към дърветата, по-далече от светлините, които виждаше отпред. Червени, бели и сини примигващи светлини. Щабна кола точно в началото на шосето, което водеше към „Грейдис Ин“. Кейн не се поколеба, хукна отляво на светлините. Дишаше учестено, в студения нощен въздух от устата му излизаше пара. Не изпитваше болка, въпреки че беше гол до кръста. Усещанията му за топло и студено не бяха като на нормалните хора. Бяха притъпени, но въпреки това трепереше на мразовития въздух.

До дърветата видя фаровете на кола, която потегляше. Бял астън мартин. Кейн излезе на пътя и размаха ръка във въздуха. Колата спря и от нея излезе Арт Прайър.

— Господин Съмърс? — учуди се той. — Добре ли сте? Какво търсите тук в това време? Ще се простудите до смърт на тази възраст.

Кейн притискаше ръце към гърдите си, целият разтреперан.

— П-п-палтото ви, моля.

Прайър свали кашмиреното си палто и загърна раменете на Кейн.

— Чух изстрели и викове, уплаших се и хукнах — обясни Кейн.

— Качвайте се, ще ви заведа на сигурно място — каза Прайър.

Докато пъхаше ръце в ръкавите, Кейн заобиколи към дясната врата и се качи. Прайър се настани на шофьорското място, затвори вратата и когато погледна към съдебния заседател, известен като шейсет и четири годишния Брадли Съмърс, ужасено се вторачи в гърдите му. Кейн беше оставил палтото да се разтвори, за да може Прайър да види произведението му.

— Боже! — възкликна Прайър.

Малцина бяха виждали гърдите на Кейн, но Прайър ги съзря в цялата им прелест на вътрешното осветление на купето. Те представляваха плетеница от удебелени бели белези. Сложни назъбени линии очертаваха държавния печат. Орел, стиснал стрели и маслинова клонка. Ноктите му бяха разперени от двете страни на корема на Кейн. Щитът и звездите над главата на орела попадаха върху гръдната му кост.

— Да се махаме от тук. „Холидей Ин“ е на около километър и половина. Паркирай там и няма да те нараня — нареди Кейн, извади ножа от джоба на панталона си и го остави в скута си.

Прайър форсира двигателя с натежало стъпало върху педала, загледан в ножа. Кейн му каза да се успокои. Потеглиха и пътуваха няколко минути, преди да пристигнат в „Холидей Ин“. През цялото време Прайър нареждаше задъхано, молеше се за живота си.

Паркираха в ъгъла на празния паркинг. Хотелът все едно беше необозримо далече.

— Трябват ми дрехите и колата ти. Ще ти оставя портфейла. Хотелът е съвсем близо пеша. Ако откажеш, ще ги взема насила.

Не се налагаше да го моли два пъти. Прайър се съблече по бельо и метна дрехите си на задната седалка, както му нареди Кейн.

— А сега излез от колата — каза Кейн.

Прайър отвори вратата и Кейн видя как ледената вълна го блъсна незабавно. Стоеше на студа по чорапи и обувки, обгърнал тялото си с ръце, насред тъмния и пуст паркинг.

— Портфейлът ми — каза Прайър.

Кейн се настани на шофьорското място, затвори вратата, смъкна прозореца и пусна портфейла върху асфалта.

Прайър се приближи и се наведе да го вдигне. Докато се изправяше, се озова лице в лице с Кейн.

Застина. Краката му се разтрепериха, подкосиха се, а после Кейн измъкна ножа си от лявото му око и остави тялото да се свлече на земята.

Бързо облече дрехите на Прайър. Бяха му големи, но нямаше значение. След броени минути Кейн пътуваше към Манхатън с астън мартина. Не можеше да допусне ФБР да му попречи. Трябваше да убие един човек.

Нищо не бе в състояние да го спре.

70

Спецекипът завари стаята на Брадли Съмърс празна. Прозорецът беше отворен. Водачът на екипа се покатери на покрива, огледа се и забеляза следи от стъпки по снега, които водеха към една поразбутана преспа. За всеки случай Дилейни заповяда да претърсят хотела и околността. Отне половин час и когато приключиха, агентите бяха сигурни, че са вбесили всеки гост, че следите водят към пътя, по който се излиза от хотела, и че няма признаци Банкнотата да се е върнал обратно.

Джошуа Кейн беше избягал.

Бързината, с която действаше ФБР, беше смайваща и плашеща. Броени минути след претърсването силите на реда бяха осведомени за беглеца. Пристигна Харпър. Беше попаднала на две снимки сред вестникарските изрезки. И на двете видяха един и същ мъж към шейсетте. На едната влизаше в съда, на другата излизаше. И в двата случая мъжът беше на заден план. С различен цвят на косата, различни дрехи, но приблизително еднакви черти на лицето. С изключение на счупения нос на Съмърс това беше същият човек. С Дилейни седнахме в подвижния щаб и се заехме да проучваме снимките. Хари все още се опитваше да се свърже с Прайър по мобилния. Очертаваше се съдебният процес на Боби да бъде прекратен. Нямаше съмнение.

— Къде може да избяга? — чудеше се Дилейни, докато разглеждаше снимките.

— Може би обратно в апартамента на Брадли Съмърс? — предположи Харпър.

— Изпратила съм там един агент, но няма голяма вероятност. Този тип е останал незабелязан адски дълго, едва ли ще допуска глупави грешки.

— Не проумявам как му се е разминало — обади се Харпър. — Прави това от десетилетия.

Глождеше ме, че силите на реда го бяха допуснали. Може би просто такава беше системата. Почти всяко полицейско управление във всеки град и във всеки щат беше претрупано с работа. Ръководеха се от уликите. Нямаха време да подлагат всичко на съмнение. В известен смисъл вината не беше тяхна. Бяха манипулирани от високоинтелигентен и хладнокръвен убиец и просто нямаха време да обмислят различни варианти. Въпреки това Банкнотата досега се радваше на огромен късмет. Толкова много жертви. И всичките в името на някаква негова извратена фантазия.

Обмислях каквото знаех за Кейн. Убийствата. Съдебните дела. Жертвите. Държавният печат.

Нямаше начин да допусне всичко да се разпадне. Щеше да иска да довърши мисията си.

— Харпър, обади се на Холтън. Веднага. Този откачен задник е мотивиран и педантичен. Ще се опита историята да приключи по неговите правила. Мисля, че се е прицелил в Боби — казах.

Три минути по-късно бях на предната седалка на колата, която Харпър беше взела под наем, и се бях вкопчил с разперени пръсти в таблото, докато тя следваше буса на спецекипа, лъкатушеше в движението и следваше виещите сирени.

— Опитай се да звъннеш пак на мобилния на Холтън — казах.

Харпър използва гласовите команди на телефона си, който избръмча в гнездо на таблото. Видях как дисплеят светна, отрази се в предното стъкло и звънът отекна по блутут системата.

Никой не вдигна.

— Пак ще опитам да се обадя на Боби — казах.

Набрах номера. Мобилният му явно беше изключен. Този на Холтън поне звънеше. Достатъчно беше просто да вдигне проклетия телефон.

— Ченгетата сигурно вече са на път — успокои ме Харпър.

Преди да потеглим, Дилейни се обади по спешност в Нюйоркското полицейско управление, за да изпратят кола в къщата на Боби да провери дали всичко е наред. Екипът щеше да пристигне всеки момент. Дилейни изпрати в къщата и агент от ФБР, за да се увери, че мястото е обезопасено.

Пътят с кола от „Джамейка“ до центъра на Манхатън обикновено отнема около час. Прекосихме магистралата през центъра на Куинс за по-малко от десет минути и пред нас изникна познатият силует — сградата на ООН светеше като на пощенска картичка отвъд тунела към Мидтаун.

Мобилният на Харпър избръмча. Беше Дилейни.

— Току-що ми се обадиха от Нюйоркската полиция. Говорили са с охраната на Соломон. Спокойно е. Помолих ги въпреки това да изпратят патрулка и наредих на агента си да се оттегли. Ще надуем сирените в тунела и после ще притихнем. Аз ще се преместя в цивилна кола и ще огледам района. Кейн сигурно още не е стигнал до къщата на Соломон, а ако е там и наблюдава, не искам да го подплашим.

— Съгласна съм — каза Харпър, — но няма да навреди с Еди да отидем, нали?

— Нека първо да огледам и ще ви звънна. Между другото, обадиха ми се от лабораторията за ДНК профила от бележника на Уин с отпечатъците на Кейн по него. Още не са приключили обработването на пробата и няма да са готови поне още десет часа, но първоначалните резултати сочат съвпадение с Ричард Пена — мъртвия, чиято ДНК беше по банкнотата в устата на Тоузър. Когато изготвят профила, ще знаем със сигурност. Харпър, искам да ме осведомяваш как напредваш с профила на Пена. Има някъде допирна точка между него и Кейн — каза Дилейни.

Изгубихме връзка, щом влязохме в тунела. Нямаше значение. И бездруго не можех да отлепя ръце от таблото, не и с Харпър на волана. Тя караше плътно зад микробуса на спецекипа и прелиташе със сто и двайсет километра в час на сантиметри от други автомобили и стените от двете ни страни. Исках да я попитам за ДНК следите на Ричард Пена и какво още е открила, но се опасявах да не направи катастрофа, ако я разсея.

След тунела край с паниката. Спряхме на Трийсет и осма улица, на една пряка от къщата, където беше настанен Боби, и зачакахме. Тази част на Манхатън бе доста спокойна. Жителите бяха предимно лекари и зъболекари. Колите от двете страни на улицата бяха скъпи джипове или спортни автомобили, с които зъболекарите облекчаваха своята криза на средната възраст.

— Стигна ли донякъде в разследването на Пена? — попитах.

— Стигнах. Ричард Пена е идентифициран по ДНК профила си като Удушвача от Чапъл Хил. Неговата ДНК съвпада с тази от банкнотата. Хиляда и четиристотин местни мъже доброволно са дали ДНК проби. Пена бил един от тях. Полицаят от Чапъл Хил каза, че поради огромния брой желаещи не можели да се справят с пробите. Наложило се да помолят охраната в кампуса да вземе проби от преподавателите, служителите и студентите. Охранител на име Ръсел Макпартланд е дал показания, че е взел проба от Пена, запечатал я и я предал на полицията. В момента полицай от Чапъл Хил преглежда досиетата на служителите в университета.

— Как успяваш да накараш ченгетата да правят всичко това за теб? — попитах.

Тя се усмихна и отговори:

— Убедителна съм.

Изобщо не се съмнявах. Допусках, че Ръсел Макпартланд е поредният псевдоним на Джошуа Кейн. Не би могъл да извършва всички убийства толкова чисто всеки път. Рано или късно щеше да остави ДНК. Вероятно беше започнал работа като охранител в колежа под фалшиво име. Такава работа би му осигурила неограничен достъп до доверчиви студентки. Когато някъде върлува убиец, уязвимите млади жени са склонни да се доверят на благонадежден охранител в колежа, ако той ги заговори или предложи да ги придружи до вкъщи. Само че точно тогава той оплел конците. Кейн явно бе оставил собствената си ДНК върху една от банкнотите, намерени при жертва. Сигурно го е разбрал още щом от полицията поискали ДНК проби от мъжете в кампуса. Кейн обаче използвал случилото се в своя полза. Взел проба от Пена, домакин на една от сградите. Фасулска работа — натрил с памучен тампон вътрешността на бузата му и го прибрал в шишенцето. После разменил своята проба с неговата и тя била неправилно вписана под името на Пена. Всъщност ДНК профилът на Пена бил този на Кейн. Пена не можел да си позволи да наеме адвокат защитник, а никой не искал да представлява про боно удушвача от Чапъл Хил. А по онова време нито една служба за обществени защитници не би изразходвала бюджета си за повторно изследване на ДНК.

Ето защо пробата от банкнотата в устата на Тоузър даде съответствие с Пена. Не беше възможно той да е докосвал банкнотата, защото вече беше мъртъв. Въпросната ДНК още от самото начало е била на Кейн, но той я бе завел под друго име.

Много умно.

Вероятно в досиетата на охранителите в колежа щеше да има снимки. Очаквах човекът на Харпър да намери снимка на Кейн в досието на Ръсел Макпартланд.

Нямаше друго обяснение.

Мобилният на Харпър звънна и тя вдигна. По уредбата на колата прозвуча гласът на Дилейни:

— Огледахме улицата и околността в радиус от километър. Не засякохме Кейн. Видяхме няколко души, но нищо необичайно. Хора, които се прибират от нощни клубове и барове, няколко наркомани върху одеяла в края на уличката, някакъв е паркирал пред една кръчма и спи като пън на предната седалка на астън мартина си. Явно е пиян. И в момента наблюдаваме, но няма и следа от Кейн. Още не.

— Нещо против да се видя с Боби? — попитах.

— Не, но не се бави — каза Дилейни и затвори.

— Ти върви. Ще те откарам и ще паркирам на улицата — каза Харпър.

Завихме към Трийсет и девета улица. Къщата на Боби беше по средата. Замислих се как ли ще реагира на онова, което ще му кажа. Сигурен бях, че ако федералните пипнат Банкнотата тази вечер, още утре сутринта ще успея да прекратя делото срещу него. Толкова много неща се случиха. Арнолд беше мъртъв, а аз още не бях имал време да асимилирам този факт. По някакъв начин Кейн беше успял да ме натопи за убийството му с друга банкнота от един долар.

— Спри колата — казах.

— Моля?

— Веднага спри колата. Искам да се обадиш на ченгето в Чапъл Хил. Кейн не разчита само на късмета си през всичките тези години — обясних на Харпър.

Харпър звънна на полицая. Почакахме. Той вдигна и каза, че току-що е намерил досието на охранителя Ръсел Макпартланд. Щял да го изпрати по имейл на Харпър утре сутрин, обаче тя успя да го убеди да снима досието с телефона си и да й изпрати снимките като съобщения. Полицаят го направи. Обадих се на Дилейни и й разказах всичко.

Най-накрая всички парченца паснаха. Обсъдихме нещата за десетина минути, после Харпър ме остави пред къщата на Боби. Най-обикновена къща от кафяв камък. Най-подходящият квартал, където човек може да се укрие от медийна буря.

Качих се по стълбите и потропах на входната врата. Студът щипеше бузите ми, духнах в шепи да се стопля. Холтън отвори вратата и откъм къщата лъхна топлина.

Той все още беше с черния панталон от костюма си и с вратовръзка. Беше свалил само сакото. Успокоих се при вида на оръжието му. Глок в плосък кобур на колана му.

— Добре ли си? — попита ме.

— Чувствам се ужасно. Боби как е?

— Влизай, горе е. Някакви новини?

Минах покрай Холтън и с признателност го чух да затваря вратата зад мен. Не си носех палтото и след като изминах пеша краткото разстояние от колата до къщата, целият треперех. За щастие, морфинът продължаваше да действа, иначе болката в потрошените ми ребра щеше да е нечовешка.

Коридорът беше тъмен, но в ъглите проникваше светлина от дневната. Чух бейзболен мач по телевизията.

— Качи се при него. На втория етаж е — каза Холтън. — Записах си мача и сега наваксвам. И защо не? Чувствам се по-сигурен с федералните, които са паркирали отпред. Поуспокоих се, нали разбираш?

Кимнах.

— Естествено. Последните дни бяха трудни, но нещата най-вече се обръщат в полза на Боби. Дано всичко приключи скоро.

Холтън вече се беше извърнал и се беше запътил към дневната. Видях го как се отпуска тежко на голямото канапе пред огромния телевизор и пита:

— Пипнахте ли онзи тип? Банкнотата?

— Може би. Според мен разполагаме с достатъчно поне да обявим процеса за невалиден. Ако го заловим, очаквам оправдателна присъда.

Холтън отвори бутилка бира и ми я подаде.

— Искаш ли? Като те гледам, имаш нужда.

И беше прав. Имах нужда. От тази и от още двайсет след нея.

— Не, благодаря.

Качих се на първия етаж, отидох до стълбището към втория и извиках Боби.

Никакъв отговор. Когато се качих най-горе, отново ми стана студено. Светлините бяха угасени, Боби сигурно си беше легнал. Леден повей докосна бузата ми. Прозорецът към улицата беше отворен. Приближих се към него безшумно. Надникнах. Беше открехнат трийсетина сантиметра и гледаше към аварийното стълбище. Надвесих се навън. Над и под мен на стълбището нямаше никой.

Вмъкнах се отново вътре и нечия ръка запуши устата ми и изви главата ми назад. Не можех да помръдна, нито да си поема дъх. Инстинктът ме тласкаше да стисна китката на нападателя си и да се извъртя покрай рамото му, за да я прикова към гърба му.

В този момент усетих нещо остро между плешките. Върха на нож.

Сведох очи към прозореца. И там, на стъклото, видях отражението на съдебния заседател Брадли Съмърс.

Стоеше зад мен, но виждах лицето му. И той гледаше отражението, срещна погледа ми. Още чувах далечните гласове на коментаторите в дневната долу.

Не помръднах. Не се съмнявах какъв ще бъде изходът, ако го направя. Кейн щеше да забие острието в гърба ми.

Телефонът все още беше в сакото ми. Успеех ли да го натисна, може би щях с гласова команда да се свържа с Харпър, както направих на задната седалка на полицейската кола няколко часа по-рано.

Всички тези мисли преминаха през главата ми за части от секундата. И тогава осъзнах, че вероятно същите мисли минават и на Кейн. Наблюдаваше ме в стъклото, преценяваше реакцията ми. Главата му се приближи, усетих дъха му в ухото си, когато ми изсъска:

— Не мърдай. Дори не си помисляй да помръднеш или да повикаш помощ. Тази вечер ще умреш, Флин. Единственият въпрос е колко бавно и дали изобщо ще убия и красивата ти частна следователка. Ако искаш да стане бързо и безболезнено, ще удовлетворя желанието ти. Просто прави каквото ти казвам.

71

Кейн усещаше как тупти сърцето на Флин. Държеше лявата си длан върху устата на адвоката, а ръката му притискаше и шията. Ето пак. Този учестен пулс. Този прекрасен прилив на страх и адреналин, от който сърцето бие като барабан.

— Ще дръпна ръката си. А ти ще правиш точно каквото ти кажа. Не викай. Не казвай нищо. Една дума, дори само гъкване и ще те убия. Ще убия и следователката. Само че ще го направя бавно. Ще беля кожата й, докато не започне да ме моли да умре. Ако разбираш, кимни — нареди Кейн.

Флин кимна веднъж.

Кейн отпусна хватката, свали ръката си от устата му. Флин си пое дълбоко въздух. Почти се задушаваше от паника.

— Искам с една ръка да извадиш телефона си и да го пуснеш на пода — нареди Кейн.

Флин бръкна в джоба на сакото си, извади мобилния си и го пусна на земята. Телефонът подскочи два пъти по дебелия килим на пода почти безшумно.

Кейн отстъпи назад и каза:

— Вратата вдясно. Отвори я и влез.

Флин се обърна, отвори вратата и влезе в почти тъмната спалня. Завесите не бяха спуснати, затова уличната светлина озаряваше стаята в мътножълто. Отдясно имаше легло. Точно отпред се виждаше тежка стоманена врата.

Беше затворена. Над вратата имаше охранителна камера с червена точка. Насочена надолу, за да наблюдава мястото точно пред вратата.

Кейн остана отвън, на прага на спалнята.

— Соломон успя да влезе в паник стаята, преди да го докопам. Искам да го убедиш да излезе. Наблюдава те през камерата. Кажи му, че съм си тръгнал. Че полицията е тук и че той е в безопасност. Накарай го да излезе от там, ако обичаш — каза той.

Адвокатът не помръдна. Кейн го видя как оглежда масата до вратата. Върху нея имаше лампа и телефон. Телефонен кабел се спускаше зад масичката до контакт на стената. До вратата на паник стаята имаше пластмасов кабелен канал, стигащ до същия контакт. Капакът беше свален и кабелът до стационарния телефон беше прерязан. Паник стаята беше стара, вероятно отпреди да прокарат телефон. И понеже не са можели да пробият бетона, за да вградят кабела за деривата, той бе вкаран във външен канал. Толкова по-добре за Кейн. Беше успял да го пререже, преди Соломон да се обади по телефона в паник стаята.

— Губиш време — предупреди го Кейн. — Кажи му, че е в безопасност. Извади го от там.

Адвокатът пристъпи напред и застана пред вратата.

— Кажи му!

Флин вдигна глава към камерата и каза:

— Боби, аз съм, Еди.

Кейн бавно влезе в стаята, като се стремеше да не попада в обсега на камерата.

— Боби, чуй ме внимателно. В безопасност си. Напълно. Искам да направиш нещо… — започна Флин.

Дългият език на Кейн се стрелна като змийче между устните му и ги облиза. Усети как сърцето му започва да бие по-учестено, закопняло за убийство.

— Боби, каквото и да стане, не отваряй тази врата — извика Флин.

Глупак, помисли си Кейн.

Щеше да докопа Соломон. Може би не тази вечер, но скоро. А сега адвокатът трябваше да си плати. Вдигна ножа и усети топла вълна от притока на адреналин. Видя как адвокатът хвана вратовръзката си и я притисна към устата и носа си.

И в този момент прозорецът отляво се разби и стаята се изпълни със сълзотворен газ.

72

Веднага щом първата граната избухна в ъгъла на спалнята, стъклата край мен се натрошиха. Двама федерални агенти със спецекипи и газови маски нахлуха през прозореца. Чух чупене на стъкло и в коридора и видях още един член на спецекипа да се приземява зад Кейн. Агентът най-близо до мен ми подаде маска и аз успях да се свлека на колене и да пропълзя в ъгъла, за да си я сложа. Очите ми пареха, докато нагласях велкрото на тила си.

Чух агентите да се представят и да крещят предупредително на Кейн да хвърли ножа и да легне на пода. Не ги виждах. Стъклата в спалнята и в коридора бяха разбити и заради зимния студ отвън стаята бързо се превърна в облак от непроницаем бял дим. Прозорците засмукваха облака навън, но през първите няколко секунди не виждах нищо.

Откос от автомат. Празните гилзи звучно се посипаха на пода. После нищо. Чух стенание и глухото тупване на нещо тежко на пода. И после започна истинската стрелба. Два оглушителни мощни откоса. Сред пушека видях проблясъка на дуло, но не успях да определя посоката на стрелбата.

Една фигура притича през пушека. Виждах само силует. Фигурата се наведе в ъгъла на стаята, изправи се и после отново чух трошенето на стъкло и видях дъга от пушек през прозореца. Трополене по стълбището. Тежко. Бързо.

Пушекът се разсея още малко. Изправих се и едва не се препънах в тялото на агента на пода. Онзи, който ми подаде газовата маска. Гърлото му беше прерязано. А оръжието му липсваше. Зад него втори агент лежеше по очи. В коридора видях Кейн, надвесен над тялото на последния агент, който бе проникнал през прозореца, а сега се гърчеше на килима. Кейн изпразни остатъка от пълнителя в него. Агентът застина. Кейн пусна оръжието, взе ножа си и тръгна към мен.

Очите му бяха зачервени и от тях течаха сълзи, но той не даваше пет пари. Забелязах тъмно петно на ризата му, над корема. Беше ранен, преди да убие първия агент и да вземе оръжието му.

Но и това явно изобщо не го смущаваше, нито го бавеше. Ни най-малко.

Що за човек беше този?

Три метра ме деляха от Кейн. Трополенето по стълбите се усили. Отстъпих назад, докато краката ми не се удариха в стоманената врата на паник стаята. Кейн се приближаваше ухилен.

Извадих глока на Холтън от джоба на сакото си и застрелях Кейн право в гърдите. Бях измъкнал оръжието, докато Холтън беше с гръб към мен и затваряше вратата. Изстрелът запрати Кейн назад, но той направи няколко стъпки и като по чудо остана прав. Сведе очи и видя огромната рана. Вдигна глава и отвори уста. Между устните му бликна кръв, но той отново се устреми към мен.

Вторият изстрел го уцели в рамото. Този път той дори не спря.

Беше на два метра от мен. И ножът още беше в ръката му, по дяволите.

Дръпнах спусъка отново и отново, и отново. Първия път не го уцелих, после го улучих в корема и в гърдите, но копелето продължаваше да приближава.

Метър и половина. Стъпките вече се чуваха в коридора.

Прицелих се ниско и стрелях два пъти. Първия път пропуснах. Вторият куршум отнесе коляното на Кейн и той се строполи. Запълзя. От устата му капеше кръв.

На метър от мен замахна с ножа и острието се заби в бедрото ми. В този момент очите на Кейн се промениха. Омекнаха, успокоиха се. Сякаш бреме падна от плещите му, докато се взираше в дулото на пистолета.

Дръпнах спусъка за последен път и му отнесох тила.

Коленете ми се огънаха от болката, която плисна в тялото ми. Напреки на бедрото ми имаше дълга рана, усещах как кръвта мокри панталона ми. Отнесох се. Стаята се килна на една страна. Явно бях паднал на пода. Мярнах пистолета на Холтън пред себе си. Май го бях изпуснал. Вдигнах очи и видях Холтън надвесен над мен, задъхан. Наведе се, вдигна пистолета си.

Вперих поглед в него и прочетох решението му. Извади пълнителя, огледа го. Бяха останали поне два куршума. Не можех да дишам с тази проклета маска. Свалих я.

— Вторник в закусвалнята — казах. — Срещнахме се на закуска, преди да отидем на местопрестъплението.

Холтън коленичи, загледан в тялото на Кейн.

— Не очаквах, че ще доживея този ден — каза той.

Поклати невярващо глава над трупа.

— Няма друг като него. Не можеш да го нараниш, защото не изпитва болка. Мислех, че не е човешко същество — продължи Холтън.

— В заведението. Ти взе банкнотите, които оставих за сметката, после ми ги върна и каза, че ти ще платиш. Взел си един долар, дал си го на Кейн. Помогнал си му да ме натопи. През цялото време си му помагал — казах.

Той се изправи, обърна се към мен и по лицето му плъзна усмивка.

Разкривена и зла усмивка. Бях видял снимката, която полицаят от Чапъл Хил изпрати на Харпър. Холтън изобщо не се беше променил. Исках да разбере, че прикритието му е отишло на кино, че вече не може да се крие зад фалшиво име. Но гласът ми глъхнеше, толкова силно ме болеше. Някак все пак промълвих:

— Ти си разменил ДНК пробата на Ричард Пена с тази на Кейн в Чапъл Хил. Нали така, полицай Ръсел Макпартланд?

Той плъзна пълнителя обратно, вкара патрон в цевта и насочи пистолета към главата ми.

Стиснах зъби. Погледнах го в очите.

Тялото му започна да се гърчи и счупените стъкла, все още останали по рамката, поаленяха, преди Холтън да полети през прозореца.

Дилейни и Харпър стояха една до друга в коридора. Свалиха оръжията си. Чух Дилейни да вика парамедик и стаята отново потъна в мрак. Опитах се да отворя очи, но не можех. Главата ми тежеше, целият бях плувнал в пот. Пропадах в тъмна пропаст.

Преди да изгубя съзнание, усетих нечия ръка върху бузата си. Не разбрах какво ми казват. Някой блъскаше по металната врата. Боби, който питаше безопасно ли е да излезе. Исках да му кажа, че вече няма страшно, да му обясня, че няма да ходи в съда на следващата сутрин, че делото срещу него е приключило… Но думите ми бягаха.

73

През осемте седмици след престрелката на Трийсет и девета улица се оформи пълната картина на престъпленията на Банкнотата. Бях твърде изнемощял, за да се срещна с Дилейни, но тя се обади на Хари и му разказа. Останах при него в апартамента му, докато оздравея, и той ми предаде всичко.

Кейн беше убил огромен брой хора, бяха открили негова ДНК на още три местопрестъпления. Човек на име Уоли Кук изчезнал в седмицата преди процеса. Бяха открили ДНК на Кейн по разрязаната гума на колата на Кук, паркирана на алеята пред къщата му. Тялото на Кук било изгорено, но впоследствие било идентифицирано по зъбния му картон. Кук фигурираше в списъка на евентуалните съдебни заседатели по делото срещу Соломон. Прайър също беше открит мъртъв на волана на своя астън мартин, паркиран на улицата на Боби.

Кейн напуснал „Грейдис Ин“, срещнал Прайър и взел дрехите му, убил го, а после го наметнал с палтото му и му нахлупил шапката, за да скрие дупката в очната ямка.

Макар и без неопровержими доказателства, смятаха, че Кейн е убил и заседателите Мануел Ортега и Бренда Коволски.

Дилейни беше изровила още информация за Холтън, чието истинско име беше Ръсел Макпартланд. Той беше позорно уволнен от армията след поредица обвинения в сексуален тормоз. Нито едно не било доказано, но те послужили като повод командването да го уволни за по-незначителни нарушения, повечето от които скалъпени от другите офицери. Макпартланд бил назначен като охрана в кампуса на университета в Чапъл Хил малко преди там да започне поредица жестоки изнасилвания. Момичетата го възприемали като полицай, затова му имали доверие, когато го видели да приближава. Когато била намерена първата жертва на удушвача от Чапъл Хил, сметнали, че изнасилвачът е започнал по-сериозна игра, но от ФБР бяха на друго мнение. Дилейни беше убедена, че Кейн е намерил Макпартланд и е заплашил да го изобличи, ако не му помага да прикрива престъпленията си.

Двамата се сработили. Макпартланд имал опит като охранител и познанства в полицията. Необходими ресурси за Кейн. И, разбира се, познавал когото трябва, за да му осигурява различните самоличности. Кейн не просто бе имал късмет през годините — беше имал помощник.

После започнаха реабилитациите. Някои посмъртно, други — не. Хората, осъдени за убийства, извършени от Банкнотата, бяха освободени и поеха по дългия път към обезщетението за несправедливите присъди. Каквото и да получеха, нямаше да си върнат живота.

Лежах на канапето на Хари и гледах „Кагни и Лейси“. Боби ми звънеше всеки ден, искаше да ми благодари, че съм му спасил живота. Хари прояви добрината да говори и с него от мое име. Гледах интервюто на Боби по Си Ен Ен. Разказа какво изпитание е да те съдят за престъпление, което не си извършил. Говори за епилепсията си и за това, че е скрил болестта си от филмовия бранш. Говори и за сексуалната си ориентация. Призна пред репортера, че е бил с друг мъж в нощта на убийството на Ариела и Карл. С друг актьор. С друг световноизвестен човек, който живееше в лъжа. Обясни как тази истина продължава да го преследва и как е скрил срама си от всички — дори от адвокатите си.

Америка прости на Боби, макар че Холивуд не го направи. Чух входната врата да се отваря и Хари влезе с кафява торба с формата на бутилка. Остави бутилката върху масичката заедно с купчина поща, отиде за две чаши и наля за двама ни.

— Какво гледаш? — попита.

— „Кагни и Лейси“.

— Харесвам този филм — призна Хари. Отпи от бърбъна, остави чашата и каза: — Боби Соломон иска да те наеме.

— За какво?

— Работи над пилотен епизод за „Нетфликс“ за измамник, който после станал адвокат — отговори ми усмихнат.

— Няма да стане.

Хари забеляза, че гледам към пощата. Взе пликовете и ги отнесе.

— Има ли някакви документи за мен? — попитах.

Не отговори. Бях забелязал кафяв плик, голям, познат.

— Дай ми го, Хари.

Той въздъхна, измъкна кафявия плик от купчината и ми го подаде.

— Не е нужно да го правиш сега — увери ме.

Отворих плика, извадих документите и се надигнах. Кракът още ме болеше адски, но вече заздравяваше. Лекарят ме уверяваше, че след няколко седмици ще хвърля бастуна. Вече усещах само тъпа болка. Много повече ме болеше заради документите върху масичката пред мен. Взех химикалка от чашката, която Хари държеше върху масичката, разлистих няколко страници и подписах документите за развода и попечителството.

Пресуших чашата си и след доста дълга пауза отново усетих как алкохолът ме блъсва. Хари отново напълни чашата ми.

— Мога да поговоря с Кристин — каза.

— Недей. За тях е по-добре. Колкото по-далече са от мен, толкова по-безопасно е. Просто така стоят нещата. Когато бях в къщата на Боби в Мидтаун и Кейн заплашваше да убие мен и Харпър, почти се зарадвах. Ако бях с Кристин и с Ейми, щеше да заплашва да убие тях и дори по-лошо. За двете е по-добре да бъдат далече от мен.

— Боби ти плати добре. Можеш да излезеш от тази игра, Еди. И да се заемеш с нещо друго.

— Какво друго бих могъл да правя? Не съм в най-добрата си форма да се захвана отново с измами.

— Нямах предвид това. Можеш да се ориентираш към различно поприще. Към нещо законно.

Започнаха рекламите и първата беше трейлърът на документален филм за Боби Соломон и Ариела Блум. Медиите дояха Боби за всевъзможни неща, докато новината още беше гореща.

След трейлъра видях реклама за интервю с Руди Карп. Руди се появяваше по всяко токшоу и новинарски канал и си приписваше победата в делото срещу Соломон. Пет пари не давах. Нека. Нямаше смисъл да се боря за слава с адвокат като Руди. Не се нагърбих с делото заради публичността. Тя беше последното, от което се нуждаех.

— Мисля още малко да поработя като адвокат по наказателни дела — казах.

— Защо? Виж какво ти струва всичко това, Еди. Защо го правиш?

Дори без да поглеждам Хари, усещах, че вече знае отговора.

— Защото мога. Защото трябва. Защото в тази работа винаги ще има хора като Руди Карп и Арт Прайър. Някой трябва да постъпва правилно.

— Не непременно ти — възрази Хари.

— Ами ако всички кажат така? Ако никой не защитава никого, защото очакваме друг да го направи? Някой трябва да застане от другата страна. А ако аз рухна, друг ще заеме мястото ми. От мен се иска само да се задържа прав колкото се може по-дълго.

— Напоследък не прекарваш много време прав. Харпър иска да те види.

Оставих мълчанието да се проточи.

Събрах документите, подготвени от адвоката на Кристин, и ги мушнах в плика. Мислите ми се насочиха обратно към онази спалня в Мидтаун. Свалих брачната си халка и я пъхнах в плика. За тях щеше да е по-добре, ако нямам семейство. Не ги заслужавах. И ги обичах твърде много.

Държах халката на Кристин в портфейла си. В момента не знаех какво да я правя. Щях да се разведа и да се съглася на всичко, което поиска Кристин. Така беше най-добре. За тях.

Пресуших чашата си, налях си още една и се изтегнах на канапето.

— Е, какво ще правиш? — попита Хари.

Извадих телефона си и се зачудих дали да не се обадя на Кристин. Искаше ми се, но нямах представа какво да й кажа. От друга страна, имах да казвам много на Харпър, но прецених, че е по-добре да остане неизречено.

Дълго се взирах в телефона, преди да реша чий номер да набера.