Тринайсет

16

Пекарната на ъгъла на Западна Осемдесет и осма улица и Бродуей предлагаше хубаво кафе и още по-хубави палачинки. Колата ми още се намираше на наказателния паркинг, затова бях дошъл с метрото по-рано, за да изпреваря навалицата. Разполагах с малко време за закуска. Изядох солидна порция палачинки с гарнитура от хрупкав бекон и изпих две чаши кафе, докато чаках Харпър. Осем и петнайсет. А вече имаше опашка от строителни работници, служители от офисите и туристи, които чакаха за своите сутрешни гевречета.

Видях Холтън, преди да видя Харпър. Влезе, забеляза ме и стигна до средата на заведението, преди Харпър да се покаже зад него. Не че беше ниска, причината беше по-скоро Холтън. Ако застанеше пред буик от 1952 г., щеше да го закрие целия. Харпър беше малко под средния ръст, слабичка и стегната, с конска опашка. Носеше джинси, боти с връзки и кожено яке, закопчано догоре. Холтън беше със същия костюм и носеше същото куфарче, закрепено с белезници за китката му.

— Смяната ми приключва в девет и половина. Тогава ще дойде Яни. Той ще наглежда лаптопа, докато се върна на работа в полунощ — обясни Холтън.

— Добро утро и на теб — отговорих.

— Не се сърди на Холтън, Еди. Спа на канапето ми. И ти на негово място щеше да си кисел — намеси се Харпър.

— Ама той наистина ли спи? Мислех, че като му свърши батерията, просто се включва в контакта.

— Е, ако Руди Карп смяташе, че това е възможно, вече щеше да ми е наврял батерия в задника — увери ме Холтън.

Беше станал много дружелюбен. Сигурно се дължеше на Харпър. И двамата бяха бивши служители на правоохранителните органи. Имаха много общи неща.

Харпър се настани срещу мен. Холтън до нея. И двамата си поръчаха гевречета, а аз прецених, че се нуждая от още кафе.

— Значи имаш позволение от прокурора за малката си разузнавателна мисия, а? — попита Харпър.

— Имам. Говорих с един помощник-прокурор и той уреди нещата с Нюйоркската полиция. Медийният интерес е толкова голям, че къщата се е превърнала в нещо като светилище за феновете. Наложи се полицейският комисар да одобри специално допълнително дежурство, за да осигури денонощното присъствие на полицай пред входната врата. Иначе хората ще нахлуят вътре, ще разпердушинят всичко, за да си вземат нещо за спомен, и ще се снимат за „Холивуд Рипортър“. Дежурният полицай знае, че идваме — отговорих.

Харпър кимна и побутна Холтън, който й се усмихна в отговор. Личеше си, че си е паднал по нея. Приличаше на ученик с глуповатата си усмивка.

— Казах ти, че няма да е проблем да влезем. Трябва да имаш повече вяра — отбеляза Харпър.

Холтън вдигна ръце, за да признае поражението си.

Бях изчел документите по делото. Харпър също. И двамата имахме предостатъчно опит и знаехме, че колкото и снимки на местопрестъплението да видиш, нищо не може да се сравнява с личното посещение. Имах нужда да усетя мястото, околността, разположението на стаите. А и да се уверя, че Руди и ченгетата не са пропуснали нещо.

— Е, какво мислиш за делото? — попитах.

Лицето на Харпър мигом се навъси. Тя отмести очи към масата и се прокашля.

— Да кажем, че не съм убедена колкото теб. Според мен клиентът ти има да обяснява много, а още не го е направил — отговори тя.

— Смяташ, че лъже за убийствата, така ли?

В този момент им поднесоха закуската. Умълчахме се, докато сервитьорката се отдръпне.

— Той лъже за нещо — отбеляза Харпър. — За нещо важно.

Разговорът замря, докато двамата се хранеха. Не им отне много. Холтън почти засмука гевречето си, а Харпър ядеше така, все едно се зарежда за трудно пътуване. Изобщо не усещаха вкуса. Отпивах от кафето си и чаках.

Харпър изтри устни със салфетка и се облегна на стола си. Нещо й се въртеше в главата.

— Не преставам да мисля за пеперудата — каза тя.

— Да, знам. За отпечатъците на Боби и за следите от ДНК на двама души. Според Руди ченгетата са подхвърлили ДНК уликите. Може и да се окаже прав.

Двамата с Холтън кимнаха едновременно.

— Да, не разбирам как ДНК на Пена може да попадне в лабораторията на Нюйоркската полиция — каза Харпър. — Мътна работа. Но мен ме притеснява повече самата пеперуда. Снощи се помъчих да направя такава. Оказва се, че оригамито с доларови банкноти е доста популярно. В Ютюб има клипчета с обяснения. Отделих четирийсет и пет минути, докато си почивах от файловете. Но не успях да направя пеперуда. Който и да я е изработил, явно е отделил сериозно време. И то преди убийството. Адски безсърдечно е да постъпиш така с мъртвец. Изпращаш послание.

— Мислих над това. Не знам как прокуратурата ще представи тази пеперуда, но най-вероятно като доказателство, че Боби не е убил Карл и Ариела в изблик на ревност. Както каза ти, постъпката е безсърдечна. Издава намерение и умисъл — отбелязах.

— Наистина е странно. Почти ритуално. Като че ли е свързано по-скоро с убиеца, отколкото с жертвата. Може би му отдавам прекалено голямо значение, но звъннах на един приятел от Отдела за поведенчески анализ. Той ще провери базата данни. ФБР има регистър на ритуалните убийства. Там разполагат с цял екип, който търси закономерности в поведението. Почеркът може да се окаже сходен с някой друг — обясни Харпър.

Холтън отброи няколко банкноти, като ги разпери между пръстите си. Държеше лаптопа в скута си, а дългата верига подрънкваше, докато той се занимаваше с банкнотите.

— Руди вече опита — каза той. — Цял екип дни наред търсеше сходен почерк, но все стигаха до задънена улица. ФБР отказва да говори с нас, затова сами проучихме нещата с помощта на материали от пресата и познати в полицията. Доникъде не стигнахме. Може би на твоя човек ще му провърви повече.

Сервитьорката вдигна чиниите и остави сметката.

— Аз ще я оправя — отсякох и извадих няколко банкноти.

Харпър и Холтън възразиха. Особено Холтън. Бившите ченгета се стремят да не бъркат в джоба на адвокатите. Но явно нямаха възражения да получават хонорар.

— Аз ще платя — каза Холтън и побутна двайсетачката на Харпър. — Закуската е за сметка на „Карп“. Ще я мина за разход.

Той извади няколко разнородни банкноти и ги остави на купчинка на масата. Най-горната привлече вниманието ми. Портретът на Уошингтън беше отдолу, а от обратната страна се виждаше държавният печат на Съединените щати. Пирамида, увенчана с Всевиждащото око, а в другия край — орел зад щит на ивици, който стиска в ноктите на единия си крак маслинова клонка, а в ноктите на другия — сноп стрели. В този момент нещо се раздвижи дълбоко в съзнанието ми. Инстинктът ми подсказа, че банкнотата в устата на Карл е ключът към всичко.

Тримата завихме и поехме по Западна Осемдесет и осма улица. Стигаше чак до реката, но ние нямаше да ходим толкова далече. Подминахме църква, няколко магазина и един хотел. И после от отсрещната страна на улицата видяхме къщата. Триетажна, от кафяв камък, с полицейска лента пред вратата. Отпред имаше униформен полицай, който бе седнал да си почине на стълбите. Беше по-дребен от Холтън, но въпреки това едър мъж с обръсната глава и дебел врат. На улицата се бяха струпали десетина души. Всичките в черно. На оградата на къщата бяха закачени цветя и снимки на Ариела. Групата беше оборудвана със сгъваеми столчета и дъждобрани. Стояха по цял ден, вероятно ежедневно. Под дървото срещу къщата горяха свещи. Плакат на Ариела в цял ръст обвиваше дънера му.

Докато се качвахме по стълбите, полицаят стана, кимна и притисна пръст към устните си. Очите му се стрелнаха над рамото ми, после ми намигна и каза:

— Влезте, господа полицаи.

Кимнах. Феновете пред къщата скърбяха за Ариела. Нямаше тениски или плакати с образа на Боби. Ако тълпата разбереше, че представляваме Боби, току-виж, играта загрубяла. Полицаят повдигна жълтата лента и открехна входната врата, колкото да се вмъкнем вътре един по един. Чух шума от стъпки, когато феновете се спуснаха напред с надеждата да надникнат вътре.

— Назад — изкомандва ченгето.

Всички влязохме и той затвори вратата зад нас.

— Тези хлапета са откачени, дяволите да ги вземат — каза той.

Харпър се приближи към него с протегната ръка.

— Здравейте, казвам се Харпър — представи се тя усмихната.

Дълго беше работила при федералните и още се чувстваше свързана с правоохранителните органи.

Полицаят пъхна ръце в джобовете си и отговори:

— Дръпни се, кучко. Никой нищо да не пипа. И след половин час да сте се омели.

— Добре дошла в света на адвокатите по наказателни дела, Харпър — казах аз.

17

Сутринта, преди да излезе от апартамента, Кейн отметна платнището върху ваната. Пресегна се, отпуши сифона и пусна душа. След броени минути вече плакнеше крехки бели кости. Постара се да събере всички кости и зъби, уви ги в кърпа и ги натроши на прах. След това ги изсипа в кутията с праха за пране и я затвори. Куршумът беше в джоба му. Щеше да се озове в реката или в някоя улична шахта, когато излезеше. И готово. Взе си душ, смени превръзката на раната си, облече се, гримира се, увери се, че благодарение на ледения компрес подутината на лицето е спаднала значително, облече си якето и излезе на улицата.

Скоро след това Кейн се присъедини към опашката за проверка пред Наказателния съд на Сентър Стрийт. Колоните бяха две. Хората от страната на Кейн държаха писма с червена лента като доказателство, че са повикани да бъдат съдебни заседатели.

Двете колони се придвижваха бързо и не след дълго Кейн влезе и се спаси от студа. Не накуцваше въпреки раната си. Не изпитваше болка, затова и походката му не беше променена. Обискираха го и го накараха да пусне якето си през скенера. Днес не носеше чанта. Никакви оръжия. Прекалено рисковано беше. След проверката го насочиха към асансьорите и му казаха да се яви пред служителка на съда, която чакала на съответния етаж. Кейн открай време се чувстваше неловко в препълнени асансьори. Хората воняха. Афтършейв, дезодорант, цигари и телесни миризми. Кейн наведе глава и пъхна носа си в дебелия шал.

Усещаше треперене под лъжичката и се помъчи да го потисне.

Вратите на асансьора се отвориха и той последва тълпата по тесен мраморен коридор към кръглолика служителка зад малко гише. Зачака реда си. Придаде си леко смутено изражение. Проверка на призовката, на документите за самоличност. Озърташе се, барабанеше с пръсти по токата на колана си. Служителката изпрати жената преди Кейн в голяма стая от дясната страна на гишето. Тръпка пробяга по тила на Кейн. Все едно някой беше доближил нагорещена крушка до кожата му. Приятната тревожност беше награда за него. Той обожаваше това усещане.

— Призовката и документ за самоличност, господине — прикани го служителката.

Беше с ярко червило, което се беше размазало по предните й зъби.

Кейн подаде документа за самоличност и призовката и погледна над рамото на служителката към стаята вдясно зад нея. Тя сканира баркода на призовката, погледна документа за самоличност, вдигна очи към Кейн и каза:

— Влезте и седнете. След малко ще започне видеопрезентацията. Следващият…

Кейн пъхна документа за самоличност обратно в портфейла си. Той не беше негов, а на мъжа, който изчезна във ваната си предишния ден. Овладя желанието си да размаха юмрук във въздуха. Невинаги минаваше през проверка толкова лесно. Беше избрал прецизно мишената си. Понякога дори с помощта на латекс, боя и грим не успяваше да постигне приемлива прилика. Например в Северна Каролина. Снимката на документа за самоличност беше отпреди десет години. Дори самият човек не приличаше на нея. Тогава служителката в съда се беше взирала в Кейн и шофьорската книжка цели две минути, дори повика началника си, преди да го пусне. Но тук, в Ню Йорк, щастието му се усмихна.

Стаята, в която влезе, не беше боядисвана от много години. По тавана още имаше никотинови петна от времето, когато на призованите за съдебни заседатели бе позволено да пушат, докато очакваха как ще се развият нещата. Кейн се присъедини към още двайсетина души. Всеки седеше на стол, към едната ръкохватка на който беше прикрепен подвижен плот. Друга служителка се приближи към Кейн и му подаде два листа. Единият се оказа анкета, а другият беше информационна брошура „Често задавани въпроси“.

На стената срещу столовете бяха поставени два големи монитора. Кейн попълни въпросника може би прекалено бързо. Озърна се и видя, че другите гризат химикалките, докато обмислят отговорите си. Целта на анкетата беше да отстрани онези, които познават някой от свидетелите или основните участници в предстоящия съдебен процес. Съдържаше и най-общи въпроси, целящи да се установи някаква предубеденост. Никой от тях не създаде проблеми на Кейн — умееше да изглежда безпристрастен на хартия.

Щом всички оставиха химикалките, екраните оживяха. Той изпъна гръб, сложи ръце в скута си и насочи вниманието си към филмчето. Петнайсетминутен видеоматериал, изготвен от съдии и адвокати с цел да разясни на потенциалните съдебни заседатели какво представлява един процес, кой ще бъде в съдебната зала и каква роля ще има, и, разбира се, каква безпристрастност се очаква от членовете на журито. Изискваше се да бъдат непредубедени, да не обсъждат процеса с никого преди края му и да внимават какви улики им се представят. За работата си всеки заседател щеше да получава по четирийсет долара дневно или от работодателя си, или от съда. Ако процесът се проточеше повече от трийсет дни, съдът по свое усмотрение можеше да им отпусне по още шест долара дневно. Щяха да им подсигуряват обяд. Нямаше да им възстановят разходите за път или паркинг.

През паузите, когато филмовият разказ прекъсваше за смяна на сцената, Кейн оглеждаше мъжете и жените край себе си. Много от тях гледаха телефоните си, а не видеото. Някои внимаваха. Други като че ли дремеха. Кейн погледна отново към екрана и тогава го забеляза.

Мъж с бежов костюм, застанал до вратата. Беше почти плешив, а малкото коса от двете страни на главата му бе прошарена. Човекът беше пълен, но не дебел. Имаше излишни десетина-дванайсет килограма, не повече. Очилата се бяха смъкнали почти до върха на носа му и сякаш всеки момент щяха да паднат. Главата му бе наведена и дебелият му палец се стрелкаше по смартфона. Двойната му брадичка се очерта на светлината от дисплея и той заприлича на злодей от стар филм на ужасите. Кейн успя да зърне и тъмните хлътнали очи на мъжа. Бяха тъмнокафяви, почти черни. Малки и безмилостни. Изобщо не гледаха в смартфона. Те преценяваха потенциалните съдебни заседатели един след друг. Поспираха четири, най-много пет секунди на всеки. Съсредоточено. После се отместваха към следващия.

Вероятно единствено Кейн забеляза мъжа. Не го виждаше за пръв път. Знаеше името му. Никой друг не му обръщаше внимание. А мъжът искаше точно това. Беше се облякъл в ненатрапчив костюм. С бяла риза и бледа вратовръзка, сякаш купувани много отдавна. А костюмът — най-малко преди десет години. В лицето му също нямаше нищо отличително. Дори да седиш цял час в метрото срещу този човек, десетина секунди след като излезеш, няма да можеш да си спомниш нищо за него.

Казваше се Арнолд Новослик. Беше нает от „Карп“ за консултант по избора на съдебни заседатели за делото срещу Соломон. През последния месец Кейн беше прекарал нощ след нощ в закрития паркинг и беше наблюдавал как Арнолд размества лицата по корковата дъска в кантората. Сформиран беше цял екип, който да проучи всички потенциални съдебни заседатели в списъка. Да ги снима. Да се рови в живота им, в социалните медии, които ползваха, в банковите им сметки, семействата им, убежденията им. Човекът, чиято самоличност Кейн открадна, се беше появил на тази дъска. Както и другият, когото изгори на един изоставен паркинг предишната вечер.

В редица отношения Арнолд беше лакмусов тест за Кейн. Ако някой можеше да забележи, че е откраднал живота на един от потенциалните съдебни заседатели, това щеше да е Арнолд. Той наблюдаваше кандидатите — виждаше кои се отнасят сериозно и кои не.

Изведнъж Кейн си даде ясна сметка, че след миг очите на Арнолд ще се спрат върху него. Рязко си пое дъх при тази мисъл. Стана му горещо. Потта беше негов враг. Гримът му можеше да се разтече и синините около очите му да се покажат. Загледан в екрана, Кейн разсеяно свали шала и разкопча яката на ризата си.

И тогава усети върху себе си погледа на Арнолд. Искаше му се и той да го погледне, за да се увери. Всеки негов нерв и инстинкт го подтикваха да завърти глава към Арнолд. Но не го направи. Главата му остана решително обърната към екрана. Улови Арнолд с периферното си зрение. Не беше сигурен, но той като че ли беше зарязал телефона и се взираше настойчиво в него.

Кейн се размърда на мястото си. Все едно беше попаднал в светлината на полицейски прожектор. Страшно му се прииска видеото да свърши. Тогава щеше да може да се озърне. Да провери какво прави Арнолд. Всеки миг беше мъчение.

Най-сетне видеото свърши и Кейн погледна към Арнолд. Той се бе вторачил вдясно от него. Беше преминал към друг заседател. Кейн извади прасковена салфетка от джобчето на ризата си и леко попи чело. Потта не беше толкова много, колкото се бе опасявал. По салфетката остана съвсем малко грим. Приблизително с цвета на хартията. Този път той беше проявил предвидливост.

Чу как служителката се придвижва от дъното към предната част на помещението. Ботушите й кънтяха по паркета. Зад нея Кейн видя друга колона потенциални съдебни заседатели, които чакаха да влязат.

Служителката се обърна към насядалите хора.

— Госпожи и господа, благодаря ви за вниманието. Моля ви да отбележите номера си на потенциален заседател отгоре на листа, да оставите анкетата в синята кутия в дъното на стаята и да последвате колегата ми Джим в съдебната зала. Преди да излезете, в случай че не ви е обяснено — това е стаята на журито. Ако не ви изберат, моля да се върнете тук и да изчакате съдебен служител. Не може да си тръгнете веднага, въпреки че не сте избрани. Благодаря.

Кейн бързо събра вещите си и се запъти към дъното на стаята. Колкото по-близо се намираше до челото на колоната, толкова по-големи бяха шансовете му да влезе в журито. Пусна попълнената анкета в кутията и се подреди зад жена на средна възраст с къдрава кестенява коса и зелено палто. Тя се извърна и му се усмихна.

— Вълнуващо, нали?

Кейн кимна. Ето това е. Можеше да планира и да се труди усърдно, дори да внася смъртоносни промени сред кандидатурите, за да увеличи шансовете си да бъде избран от защитата, но вече всичко се свеждаше до малко късмет. И преди беше стигал до този момент и се беше провалял. Напомни си, че сам е създал късмета си, че е по-умен от всички в тази стая.

Вратите в дъното се отвориха и Кейн видя някакъв коридор. Коридорът за съдебната зала. Най-сетне, след толкова много време.

Моментът беше настъпил.

18

Три метра твърд дървен под деляха входната врата от белия мокет, с който беше застлана цялата къща. Всички старателно избърсахме крака на изтривалката. Полицаят ни наблюдаваше, облегнат на вратата. Преди да влезем, забелязах малката черна камера над входната врата. Огледах антрето, но не видях никъде контролен панел за аларма.

— Ето там — каза Харпър.

Беше открила не панела, а мястото, където се е намирал. В стената вдясно от вратата имаше четири дупки от винтове. Дори малко прах от мазилката се беше посипала по перваза на пода.

— Къде е панелът? — попитах.

— Вероятно са го свалили за оглед — обясни Харпър.

Отбелязах си да попитам Руди, когато се видим по-късно.

Антрето беше достатъчно широко, за да вървим тримата един до друг. Наложи се Холтън да поизостане, когато стигнахме масичката до стената отляво. Изглеждаше старинна. Може би беше от палисандрово дърво. Върху нея имаше незапалена лампа редом с телефон, рутер за интернет и купчина неотворена поща. Стълбището беше отдясно.

Холтън свърна наляво, към кухнята. Изглеждаше по-просторна, отколкото си я представях по снимките. Вътре нямаше нищо необичайно. Надникнах в дневната. Канапето и креслата бяха разпрани. Пълнежът стърчеше от седалките. Едно нещо липсваше от полицейските досиета. И бяха разпитвали Боби най-подробно за него — не можеха да намерят ножа, с който бе намушкана Ариела.

На първия етаж имаше кабинет и стая, все още пълна с кашони. Баня и още две спални. Нищо съществено. От голям прозорец на стълбищната площадка се откриваше хубава гледка към задната градина. Беше малка, оградена със зид и обрасла в трева и бурени. Не видях стълба край зида. Във всеки случай, задната врата беше заключена. Никой не би могъл да проникне в къщата оттам.

Семейната спалня беше на втория етаж. Качихме се горе. С Харпър начело.

Преобърнатата масичка под прозореца в коридора липсваше. Виждал я бях на снимките от местопрестъплението заедно със счупена ваза на пода.

Семейната спалня криеше всички тайни. Харпър влезе първа. Спря, дръпна горната част на тениската си изпод якето и закри носа си.

— Прашно е. Горките ми синуси — каза тя.

И тук нямаше почти никакви мебели. Нощно шкафче с лампа за четене. Тоалетка. И двете бели. Огледалото на тоалетката беше обточено с четирийсетватови крушки като в театрална гримьорна. Леглото беше антично, с овална бяла табла от ковано желязо. По нея имаше декоративни детайли — цветя, боядисани в червено.

Матракът си беше на мястото. Червеникавокафяво кръгло петно от едната страна на леглото, където бе лежала Ариела. От страната на Карл не виждах петна от кръв. Харпър потисна кихавицата си. Къщата беше стояла празна почти година. Вътре миришеше на мухъл, но в тази стая беше и много прашно и се долавяше още някаква миризма. Стори ми се, че надушвам мирис на ръжда и на развалено сирене. Мирис на стара кръв.

Затворих очи и се помъчих да не обръщам внимание на Харпър. Превъртах през главата си снимки от местопрестъплението, заснети от полицейския фотограф. Мислех за чаршафите на пода, за бухалката в ъгъла, за позите на Ариела и на Карл в леглото.

— Ченгетата не са намерили ножа, нали? — попита Харпър.

Без да отварям очи, отговорих:

— Не. Проверили са всички ножове в къщата. По никой не намерили следи от кръв, а остриетата не отговаряли на раната. Претърсили градината, тавана. Обърнали всичко с главата надолу. Допускам, че сигурно са проверили и канала.

Ножа го нямаше. Което ни даваше шанс. Дъските на пода проскърцваха под мокета. Отворих очи и бавно заобиколих леглото. По мокета нямаше капка кръв освен едно петно в ъгъла — от бухалката.

Харпър смъкна тениската си от носа, изви ръка и извади бутилка с вода от задния джоб на джинсите си. Развъртя капачката и отпи. Сигурно беше поела вода и през носа, защото се задави и кихна. Водата потече между пръстите й, когато тя се опита да закрие уста.

— По дяволите, извинете — каза тя и отново вдигна тениската върху устата си.

— Добре ли си? Това е само вода, не се тревожи — успокоих я.

Приближих се и видях малко влажно петно върху мокета и няколко капки върху леглото. Коленичих и подсуших мокета с носна кърпа.

— Съжалявам, Еди.

— Няма нищо.

Понечих да стана и да избърша матрака, но спрях. Отгоре имаше капчици вода. Не бяха попили. Харпър се пресегна и ги бръсна. Опипах матрака. Беше сух като кремък.

И двамата се вторачихме в петното от кръв на леглото. После се спогледахме.

— Мамичката му! — възкликна Харпър.

Кимнах. Тя извади бутилката с вода от джоба си и капна малко на матрака. Водата си остана отгоре на едри перли. Почакахме.

Трийсет секунди по-късно водата още беше там. Харпър тупна дисплея на телефона и чух изщракването на дигиталната камера.

— Трябва ни чаршаф — отбеляза Харпър.

— Изпреварих те — отговорих.

Вече бях отворил вратите на вградения гардероб.

В две от крилата имаше дрехи на Ариела. В третото намерих намачкано спално бельо. Вероятно преди е било сгънато, но ченгетата бяха претърсили всеки сантиметър от къщата за оръжието, с което е била убита Ариела. Измъкнах един чаршаф и го постлах върху петното, после го сгънах още веднъж. Харпър легна отгоре. Аз до нея. Спогледахме се. Харпър се усмихваше. Не я бях виждал, след като приключихме един случай около година по-рано. Бях прекарал многобройни часове с нея — работехме заедно, разговаряхме, вкопчвах се в седалката на колата й от страх за живота си, докато тя шофираше.

През цялото това време нито веднъж не ми беше хрумвало какви невероятни очи има.

— Аммм… хммм — разнесе се нечий глас.

Надигнах се и видях Холтън, който стоеше на прага и се прокашляше.

— Да не би да прекъсвам дрямката ви? Или нещо друго? — попита той.

Двамата станахме от леглото. Харпър дръпна чаршафа, сгъна го, мина покрай мен и го върна в гардероба. Бузите й бяха пламнали, но ъгълчетата на устата й още бяха повдигнати в усмивка.

— Опитвахме се да отървем задника на Боби Соломон. Май в крайна сметка ще се окаже невинен — каза Харпър.

Телефонът й звънна. Тя прие обаждането и излезе на площадката. Докато говореше, с Холтън се спогледахме неловко. Харпър приключи разговора си, върна се в спалнята и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Холтън я изпревари.

— Не съм изморен. Мисля да се обадя на Яни и да поема смяната му. Уговорката ни за питие по-късно остава, нали? — попита той.

Харпър направи крачка назад, докосна косата си, но тя си беше прилежно пристегната с ластичето.

— Разбира се — отговори. — Момчета, току-що ми се обади Джо Уошингтън. Говорил е с нашия човек в Бюрото и май сме се докопали до нещо, но трябва веднага да отидем.

— Къде? — попита Холтън.

— На Федерал Плаза. Вероятността не е голяма, но, току-виж, сме се сдобили с друг заподозрян за убийствата.

19

Кейн последва върволицата от хора и влезе в съдебната зала през страничната врата. Веднага забеляза, че репортерските пейки са празни. Потенциалните съдебни заседатели щяха да седнат там. На този етап от процеса нямаше нито зрители, нито представители на пресата. Кейн видя Руди Карп на масата на защитата до Боби Соломон. Арнолд Новослик се бе настанил в края на масата, до Руди. Соломон седеше с равнодушно изражение.

Прокурорът се усмихваше. Кейн го беше проучил най-подробно. Арт Прайър. Оказа се по-висок, отколкото той бе очаквал, след като го гледа на няколко пресконференции през последните шест месеца. Светлосин костюм по поръчка обхващаше широките му рамене. Бяла риза, жълта вратовръзка, а от горното джобче на сакото му се подаваше и жълта кърпичка. Светлокестенявата коса, лицето с тен, гладките ръце и искрата в зелените му очи превръщаха Прайър в интересна фигура за наблюдение. Движенията му бяха бавни и грациозни. Беше човек, който целува старици по бузата и пъха пръсти в портмонетата им в мига, в който докосне кожата им със студени устни. Беше от Алабама. Роден и отраснал там. Беше практикувал основно в южните щати. Много пъти го бяха притискали, но никога не се беше кандидатирал за окръжен прокурор, губернатор или кмет. Прайър нямаше политически амбиции. Обичаше да бъде в съдебната зала.

Кейн мислеше, че прецизно е пресметнал кога да се включи в колоната. Първите дванайсет души се настаниха на предните пейки, а Кейн оглави тези, които щяха да заемат втория ред. Ако седиш на първия ред, понякога изглеждаш твърде нетърпелив. Беше установил, че юристите се отнасят подозрително към хора, които много искат да бъдат съдебни заседатели. Обикновено те преследваха свои си цели. Кейн не можеше да си позволи някой да си помисли, че той има своя цел.

Седна и за пръв път погледна директно към предната част на залата. Постара се, но му беше трудно да прикрие изненадата си. Русата съдийка, която трябваше да гледа делото, вече не седеше на съдийското място. Вместо нея там се беше настанил мъжът, когото Кейн видя да слиза от зеления кабриолет пред кантората на Еди Флин. За миг застина. Не се осмеляваше да помръдне, за да не го забележи съдията. Кейн не обичаше изненадите. Това бе нетърпимо. Ами ако съдията го познаеше? Замисли се за разговора им на улицата. Кейн беше говорил със своя глас, когато помоли мъжа да го упъти. Не с гласа, който бе упражнявал. Не с гласа, който използваше сега. И беше направил всичко възможно да скрие лицето си под бейзболната шапка.

Съдията гледаше заседателите, докато те се настаняваха по местата си. Очите му попаднаха върху Кейн, който отвърна на погледа му. Сърцето му биеше до пръсване. Доколкото успя да види, лицето на съдията остана безучастно. Кейн се постара да успокои нервите си.

Беше съвсем близо до целта.

Изборът на съдебни заседатели продължаваше вече два часа, а съдията едва бе преполовил втория ред. Проблемът беше, че започна от другия край, не откъм Кейн. До голяма степен от съдията зависеше как протича изборът на заседатели. Кейн беше виждал много различни подходи. Тъй като имаше елемент на произволност, съдиите не спазваха строга процедура. Някои просто напосоки прочитаха номер от списъка. Други смятаха, че кандидатите за съдебни заседатели не влизат и не сядат в определен порядък, така че разположението им и бездруго съдържаше силен елемент на случайност. Съдия Хари Форд, както се представи самият той, предпочиташе този подход — по реда на местата.

Той изнесе реч относно ролята на съдебните заседатели и обясни как протича едно наказателно дело. Кейн беше чувал всичко това и преди, но за пръв път толкова ясно обяснено.

Започна изборът. Най-напред дадоха думата на тези, които искаха да си направят отвод. Шестима имаха почивки, които бяха резервирани и заплатени, болни роднини или уговорени медицински прегледи, поради което бяха освободени.

След това ги подхванаха с въпросите.

Разпитваха ги един по един, обвинението и защитата ги приемаше или отхвърляше. Защитата имаше право на ограничен брой отхвърляния на заседатели, без да посочва причина. Можеха да го направят дванайсет пъти. След това бяха длъжни да посочат причина за непригодността на даден заседател. Една от жените беше отхвърлена от защитата, без да й зададат дори един-единствен въпрос. Определен брой съдебни заседатели бяха застигнати от същата съдба и защитата имаше право на едно последно отхвърляне. Прокурорът беше отхвърлил само един човек, като доказа, че той е отдавнашен фен на Боби Соломон.

Кейн заби нокти в дланите си. Не заради болката. Не усещаше болка. А защото така не мърдаше с ръце, държеше ги неподвижни. Не искаше да излъчва притеснение. Не и сега.

Десет съдебни заседатели бяха приети и от двете страни. Оставаха за запълване само две места. В ложата на журито имаше четири празни стола. Два за съдебни заседатели, два за резерви. Един мъж зае свидетелското място, за да отговаря на въпроси. Представи се като Брайън Дейл. Женен, но без деца. Мениджър в „Старбъкс“. Беше се преместил в Ню Йорк заедно със съпругата си преди шест години от Савана, Джорджия. Руди Карп не му зададе много въпроси. Арнолд вече беше приключил с проучването си на Брайън и Руди го прие за заседател. Кейн забеляза, че това се случва за пръв път. Защитата не прие нито един друг заседател, без да му зададе въпрос. Явно много го искаха в журито, отсъди Кейн. Замисли се за снимките на Брайън, които беше направил. Той беше по-близо до естественото тегло на Кейн. Слаб, мускулест. Среден на ръст. Със сходна костна структура, особено на носа. Нещата се свеждаха до избор между сегашната самоличност на Кейн и Брайън Дейл.

— Прокурорът има ли въпроси? — попита съдия Форд.

— Само един-два, Ваша чест — отговори Прайър, изправи се и закопча сакото си.

Кейн с удоволствие слушаше гласа му. Звучеше, все едно пчелен мед се изливаше в дулото на пушка.

— И така, господин Дейл, виждам, че сте благословен с тайнството на брака.

— Точно така. Вече шестнайсет години.

Кейн гледаше как Прайър приближава към свидетелското място. Пристъпваше наперено, но му отиваше. Не изглеждаше арогантно. Заслужена привилегия.

— Прекрасно, нищо не е по-важно от връзката между съпруг и съпруга. Как се казва жена ви?

Усмивка напираше да пробяга по устните на Кейн. Знаеше, че Прайър вече разполага с тази информация. Беше просто игра. Прокурорът се готвеше да изхвърли Брайън от журито, а онзи изобщо не подозираше.

— Марта Мери Дейл.

— Хубаво име, ако позволите да отбележа. А сега си представете, че довечера се прибирате при Марта Мери. Пристъпвате прага и веднага усещате как ухае на домашно приготвена храна. Марта Мери е готвила с часове. Измивате се, сядате да вечеряте и Марта Мери ви пита как е минал денят ви. Представете си, моля, че не й отговорите. Представяте ли си такъв сценарий, господин Дейл?

— Да, но всъщност винаги казвам на Марта Мери къде съм ходил. В брака ни няма тайни.

— Нека първи ви поздравя за това. Представете си обаче, че не отговорите на Марта Мери. Според вас тя ще се отнесе ли подозрително, задето премълчавате?

— О, да, господине.

— Ами ако Марта Мери ви обвини, че се срещате с друга жена, с която имате незаконна връзка? Ако не разсеете страховете й, тя ще си помисли най-лошото за вас, нали така?

Брайън кимна и каза:

— Основателно ще си помисли, че се е случило нещо лошо.

— Разбира се. Ако човек е обвинен в отвратително престъпление, но си мълчи и предпочита да не заяви пред съдебните заседатели, че е невинен, това според вас не е ли подозрително?

— И още как, господин Прайър — отговори Брайън.

Обаянието на Прайър не познаваше граници. Той се приближи до свидетелското място, тупна Брайън по рамото и каза:

— Благодаря за отзивчивостта ви, господин Дейл. Предайте поздравите ми на Марта Мери. — Завъртя се и докато се връщаше към масата на обвинението, каза през рамо: — Ваша чест, отхвърлям господин Дейл с мотива, че не може да издаде безпристрастна присъда.

— Приема се — оповести съдията.

Кейн си помисли, че Прайър вероятно е най-добрият прокурор, който е виждал. Току-що отхвърли приемлив за защитата съдебен заседател, прибягвайки до собствената й тактика. Единственото важно нещо при избора на заседателите беше безпристрастността.

— Нещо неправилно ли казах? — разпери ръце Брайън със смутено изражение.

— Заемете място в стаята за изчакване, господин Дейл. Служителката ни ще ви обясни всичко — нареди съдията. — Напомням нещо на останалите. Както обясних още отначало, обвиняемият не е длъжен да доказва нищо. Ако той предпочете да не свидетелства, както има право, вие не бива да си вадите заключения от това негово решение.

Един от съдебните служители се приближи към Дейл и го изведе навън.

Кейн се засмя тихо. За малко да вземе самоличността на Брайън. Сега изпитваше единствено облекчение за това, че се е разколебал. В края на краищата Марта Мери се оказа решаващият фактор. Тя беше висока метър и осемдесет и тежеше над сто и трийсет килограма. До нея Брайън изглеждаше като дребосък.

Кейн знаеше, че няма как да смести и двамата във ваната им.

— Следващият кандидат, който е наред, моля — каза съдията.

Кейн се изправи и тръгна към свидетелското място.

20

Докато отивахме в централата на ФБР на Федерал Плаза, Харпър ни разказа какво вероятно е открил партньорът й Джо Уошингтън. Холтън караше, Харпър беше на предната седалка, а аз — на задната. Приведох се напред, за да я чуя какво говори. Едно е да се опитваш да убедиш заседателите, че клиентът ти не е извършил убийство. Много по-лесно ще го докажеш, ако посочиш кой друг може да е извършителят.

Харпър обясняваше положението на Холтън. Аз само слушах.

— Когато напуснах Бюрото, бях на нож с колегите ми. Партньорът ми Джо обаче запази добри отношения с тях. Повече го бива с хората. Затова той звънна на един от старите си приятели и го помоли да се порови в базата данни на Националния информационен център по престъпността. Не намерил нищо. Приятелят на Джо му предложил да поговори с Втори отдел за поведенчески анализ. И да провери дали там няма да се сетят за нещо. Оказва се, че един от агентите може би разполага с полезна информация.

Втори отдел за поведенчески анализ във ФБР се занимаваше със серийни убийства на възрастни хора. Екипът знаеше за серийните убийства повече от почти всяка друга правоохранителна служба на света. Програмата за задържане на извършители на тежки престъпления (ПЗИТП) и Националният информационен център по престъпността (НИЦП) поддържаха бази данни и информираха силите на реда за неразрешени престъпления в цялата страна.

— Кой е агентът? — попитах.

— Една анализаторка, Пейдж Дилейни. Според Джо през последния месец работи в нюйоркската централа. Помага на местните за убиеца от Кони Айланд — отговори Харпър.

— Каква е връзката й с нашия случай?

— Може и да няма връзка. Може и да има нещо. Никак не ми хареса, че местопрестъплението е толкова чисто. Ако Соломон е убиецът, справил се е адски добре за новак. Никаква чужда ДНК по жертвите, никакви рани от самоотбрана по тях, никакви драскотини или порязвания по самия него. Убил е двама души много лесно? А после е пъхнал еднодоларова банкнота със своите отпечатъци и ДНК в устата на Карл? Не ми се връзва. Има нещо странно в тази история, но пък аз не вярвам особено и във версията на нашия клиент.

— В този случай има много нелогични неща — отбелязах. — Излиза, че без да напуска къщата, Боби някак е успял да скрие ножа, с който е убил Ариела, но е оставил бухалката, с която е убил Карл, в спалнята със своите отпечатъци по нея. След което се е обадил на ченгетата и им е съобщил, че е открил телата. Не се връзва, нали? Само че прокурорът няма да представи нещата така. Бухалката е на Боби. По нея са неговите отпечатъци. Ще твърдят, че той не е искал местопрестъплението да бъде съмнително идеално. Иначе ще изглежда инсценирано. Ще кажат, че пеперудата е сложена, за да ни прати за зелен хайвер или да отправи някакво извратено послание. Допуска грешка и оставя своята ДНК на местопрестъплението? Незначителен гаф. Така или иначе, ще твърдят, че Боби е планирал всичко предварително.

Харпър притисна тила си към облегалката и след малко каза:

— И това е възможно, Еди. Може пък прокурорът да е пипнал когото трябва. Да чуем какво ще ни каже Пейдж Дилейни. Изпратих списък с данни, които говорят за почерка на убиеца, и нещо в него е привлякло вниманието на ФБР, иначе нямаше да се съгласят на среща.

Холтън ни остави на Федерал Плаза, паркира и се присъедини към нас във фоайето на Джейкъб Джавитс Билдинг. Реши да ни изчака там. Аз взех лаптопа. Холтън прецени, че тук той е на сигурно място. След щателно претърсване, сканиране на обувките ми и на лаптопа ни пуснаха на двайсет и третия етаж. Оставих Харпър да ме води. Беше работила тук няколко години и познаваше мястото.

Което не я спаси от злобните погледи на двама агенти на рецепцията, докато чакахме да се появи нейният човек. А чакахме дълго. Двайсет минути по-късно, точно когато се канех да оставя Харпър да се оправя сама, към нас се приближи жена с избелели сиви джинси и черен пуловер. Пейдж Дилейни изглеждаше на петдесет и няколко и остаряваше красиво. Беше със стегната фигура и прошарена коса. С очила върху тънкия нос. Ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре и придаваха дружелюбно изражение на лицето й.

Тя се ръкува с Харпър. Мен удостои с поглед, с какъвто адвокатите на обвиняеми в крайна сметка привикват. Последвахме я по дълъг и тесен коридор до една заседателна зала. Върху масата имаше затворен лаптоп. Седнахме — аз и Харпър от едната страна, а Дилейни срещу нас пред лаптопа. Свали очилата си и ги остави върху масата.

— Как я караш като частен детектив? — попита тя.

— Приятно е да нямаш шеф — отговори Харпър.

Аз мълчах, това не беше моят свят. Агентите, и бивши, и настоящи, имат специална връзка помежду си. Оставих Харпър да задейства чара си.

— Джо Уошингтън ти изпраща поздрави — каза тя.

— Винаги е бил много мил. Радвам се, че работиш с него. Джо е свестен човек. Сигурно не разполагате с много време, затова да се залавяме за работа — каза Дилейни, отвори лаптопа и завъртя екрана, за да може и двете да четат имейла на Харпър.

— Повечето от тези неща, които сте изпратили, не могат да се определят като индивидуален почерк, който системата да разпознае — каза Дилейни. — Ние събираме информация от възможно най-много местопрестъпления, но само специфичното и уместното. Дали убиецът е използвал особено оръжие или е оставил специфичен знак върху тялото, написал е послание или очевидно следва някакъв сценарий — всичко, което може да се определи като индивидуален почерк. Благодарение на този почерк идентифицираме жертвите на серийните убийци. Понякога почеркът е преднамерен — убиецът разиграва своя фантазия. Друг път е подсъзнателен акт. Ако виждаме повтарящ се модел, разглеждаме съответната особеност като вероятен индивидуален почерк и я вкарваме в ПЗИТП.

— Базата не показа нищо за нашия случай — отбеляза Харпър.

— Системата не е идеална. Не всички правоохранителни служби използват ПЗИТП. Някои полицаи просто не си правят труда. Пък и убийците променят начина си на действие. В повечето случаи системата разчита на полицаите да вкарват данните и да проверяват, когато тя сигнализира за нови престъпления. Освен това, ако дадено престъпление бъде разкрито, то не влиза в системата. Целта й е да помага на полицията да залавя извършителите на тежки престъпления, да идентифицира хора и да открива изчезнали. Не публикуваме данни за престъпниците, които са били заловени и осъдени. Това е основната слабост на системата.

Харпър се облегна назад и скръсти ръце.

— Защо да е слабост? — попита тя. — Приключените случаи на убийство не са от значение.

— Системата не отчита погрешните присъди — обадих се аз.

За пръв път, откакто бяхме седнали, Дилейни регистрира присъствието ми. Помълча, после кимна.

— Той има право. Изследване на Националния регистър на оправдателните присъди ни показа, че един от двайсет и петима, получили смъртна присъда в Съединените щати, е невинен. Всяка година биват отменяни от петдесет до шейсет присъди за убийство. А това са много случаи, които не влизат в нашите бази данни и не биват проследявани за индивидуален почерк, и то без да броим невинните, които нямат адвокат и не могат да обжалват присъдите си. Агентът, с когото е разговарял Джо, ме познава. Той прецени, че нещо от материалите, които ни изпратихте, може да представлява интерес. Още не знам дали е така, но се радвам, че ни потърсихте. Последната особеност от списъка ви — еднодоларовата банкнота…

Дилейни замълча. Сякаш искаше да каже още нещо, но знае, че не може. Двете с Харпър бяха доста различни. Ако Харпър имаше теория по даден случай, тя се заинатяваше и непременно я проверяваше. Притежаваше бърза мисъл и физическа енергия, която вливаше във всичките си занимания. У Харпър гореше огън. Дилейни обаче не се палеше на мига. Беше човек, който задълбочено премисля нещата. Заприлича ми на харддиск, който бръмчи, докато решава някаква задача.

Харпър мълчеше. Аз също не се обадих. Пасивно насърчавахме Дилейни да ни каже още. Тя не го направи. Знаех, че ще се опита да изкопчи от нас колкото е възможно повече информация, преди да ни разкрие нещо. Харпър също го знаеше. Това беше обичайна практика за ФБР.

— Трябва да видя банкнотата, за която говорите — каза Дилейни.

— Имаме само снимки — отговори Харпър.

— Носите ли ги?

Харпър кимна и за да придаде тежест на думите си, сложи ръце върху масата. И застина. Стараех се да не се намесвам — тя знаеше правилата на играта.

Никой не помръдваше, никой не казваше нито дума. Накрая Дилейни поклати глава и се усмихна.

— Може ли да ги видя? Иначе не мога да ви помогна.

— Да се споразумеем. Ние ще ти покажем снимките. Ако са от значение, ти ще ни дадеш онова, с което разполагате вие. Всички свалят картите на масата.

— Не мога да го направя. Участвам в много деликатно разследване и…

Изправих се шумно и оставих краката на стола да простържат пода. Харпър се надигна от мястото си и тогава Дилейни вдигна ръка.

— Чакайте. Мога да ви разкрия някои подробности. Не всички. Но само ако преценя, че имат отношение към вашия случай. Не знам по кое дело работите и няма да се наложи да питам, ако се окаже, че банкнотата няма връзка. Седнете, моля ви. Нека да видя снимките и ако са онова, което търся, ще ви разкрия колкото мога повече.

С Харпър се спогледахме. Седнахме. Отворих куфарчето, извадих лаптопа и го включих. Намерих снимките на пеперудата от еднодоларова банкнота и завъртях екрана така, че всички да го виждаме.

Дилейни се вторачи в снимката и след пет секунди отсече:

— Не, не виждам връзка. Имате ли снимка на разгърнатата банкнота?

Сърцето ми се сви. Видях унинието на Харпър. Раменете й се отпуснаха, брадичката й увисна към масата.

Въздъхнах. За кратко се бях обнадеждил, че това може да се окаже доказателството, което ще ме убеди в невинността на Боби Соломон.

— Разбира се — отговорих, прехвърлих набързо снимките и показах съответната на Дилейни.

— Съжалявам, поне проверихме една задънена улица — промърмори Харпър.

Кимнах и в този момент Дилейни привлече вниманието ми. Кожата около очите и на челото й се изопна. Устните й помръднаха беззвучно, когато доближи очи към екрана. Пресегна се и измъкна от бюрото си скицник. Изглеждаше стар и поизтъркан. Ъгълчетата на листовете се бяха извили. Дилейни го отвори, намери един лист някъде по средата и съсредоточено се взря в екрана.

— Трябва да науча всичко за делото, по което работите. Незабавно — отсече тя.

— Какво? Забеляза ли нещо? — попита Харпър.

Дилейни подмина въпроса, извади молив от чантата си и започна да си отбелязва нещо в скицника. Вторачваше се в екрана, после отново насочваше вниманието си към листа. Не отговори на Харпър, а на свой ред изстреля въпрос, гледайки към мен:

— Какви оперативни знания имате относно серийните убийци?

Усетих студена тръпка по кожата си.

— Само каквото съм чел по вестниците. Не е много — отговорих.

— Обикновено са бели мъже, между двайсет и пет и петдесет години, самотници, социално непригодни, с интелигентност под средната и нерядко страдат от психично разстройство — каза Харпър.

Съвпадаше с малкото, което знаех аз. Надигнах се от стола и видях, че Дилейни драска нещо по едно маслиново листо от изображението на държавния печат в скицника си. Отново вдигна глава и забелязах как държи молива над снопа стрели и движи устни. Броеше. Моливът й се спусна върху рисунката и тя отново започна да си отбеляза нещо.

— Почти нищо вярно — отбеляза Дилейни. — В Отдела за поведенчески анализ ги наричаме рецидивисти. Може да принадлежат към която и да е етническа група. Да са на всякаква възраст и да действат без причина. Много от тях са женени и имат голямо семейство. Може да спиш до такъв човек и никога да не разбереш. Лошите социални умения и ниската интелигентност са разумни предположения, но невинаги се оказва така. Повечето серийни убийци успяват дълго да избягват ареста благодарение на начина, по който избират жертвите си. В много случаи жертвите на рецидивистите не ги познават. Дори най-глупавият сериен убиец може да действа с години, преди да го заловят. Един процент обаче са изключения. Те имат силно развити социални умения, феноменален коефициент на интелигентност и каквото и да е онова в главите им, което ги кара да убиват, то може да остане скрито дори от най-близките им приятели. Тях не ги залавяме често. Най-подходящият пример е Тед Бънди. Противно на онова, което гледате по телевизията, тези убийци не желаят да бъдат заловени. Никога. Някои правят и невъзможното, за да не влязат в затвора, включително като прикриват убийствата. На други тайно им се иска стореното от тях да получи публичност, но и те не искат да бъдат заловени.

Дилейни завъртя екрана. Увеличи държавния печат от обратната страна на банкнотата. Оцветяването, което бях забелязал и пренебрегнал, заемаше целия екран. Върху печата имаше нещо, което изглеждаше като три мастилени петънца. Едно върху стрела. Второ върху маслиново листо и трето върху звездата най-близо до върха на групата звезди, отляво над главата на орела.

— Какво гледаме? — попитах.

Дилейни завъртя скицника си и го побутна към нас. Беше рисунка на държавния печат, на която някои от маслиновите листа, стрели и звезди над орела бяха щриховани с молив.

Вгледах се в екрана. Едно маслиново листо, един връх на стрела и една звезда бяха маркирани с червено мастило на банкнотата, намерена в устата на Карл.

— Три пъти досега съм виждала такива знаци върху банкнота. Отбелязала съм ги на тази рисунка — каза Дилейни. — Едната банкнота намерихме сгъната и пъхната между пръстите на крака на мъртва майка на две деца. Другата беше върху нощното шкафче в евтин мотел до убит търговец на микробуси. Последната, която съм виждала, беше в ръката на мъртъв собственик на ресторант. Според мен това е модел — почерк на убиец от онзи един процент изключения. Делото, по което работите, може да се окаже свързано с едно страшилище, разследвано от Отдела за поведенчески анализ. Според мен това е най-изкусният сериен убиец в историята на ФБР. Никой не го е виждал. Разполагаме само със знаци върху банкноти от един долар, затова според някои анализатори той дори не съществува, но онези, които смятат, че съществува, го наричат Банкнотата. Така че най-добре веднага ми разкажете всичко за делото.

21

Кейн пое Библията с дясната си ръка и прочете клетвата от листчето, сякаш искрено вярваше във всяка дума. Съдебният служител взе Библията от него, а Кейн каза името си, както го помолиха, и застана на свидетелското място.

Карп и Новослик, консултантът по избор на съдебни заседатели, доближиха глави и си зашушукаха. Накрая съдията се прокашля, Карп се изправи и зададе въпрос. За Кейн нямаше значение какъв ще бъде въпросът. Знаеше как да отговаря на Карп. Знаеше какво търси защитникът у един съдебен заседател.

— Сещате ли се за нещо, което би ви попречило да изпълните дълга си в това съдебно жури? — попита Карп.

Безсмислен въпрос. Кейн го знаеше. Вероятно и Карп го знаеше. Просто проверяваха как ще реагира той.

Кейн отклони поглед настрани. Замълча. Примигна няколко пъти. После отново погледна към Карп и накрая каза:

— Не, нищо не ми хрумва.

Отговорът нямаше значение. Важното беше Кейн да покаже на адвокатите на защитата, че се замисля. Знаеше, че те ще се отнесат благосклонно към мислещ съдебен заседател и че не е задължително той да бъде неприемлив за обвинението.

— Благодаря ви, Ваша чест. Защитата приема този съдебен заседател — кимна Карп.

Прайър се завъртя на мястото си и каза нещо на помощник-прокурора, който седеше зад него. Разговорът беше кратък. Прайър се изправи и огледа Кейн, който на свой ред слушаше шумоленето на хартия и шептенето на хората в залата. Съдебното жури беше жив, дишащ организъм. Всички бяха самостоятелни личности. Заедно обаче се превръщаха в звяр. Звяр, който Кейн трябваше да опитоми.

Бяха минали може би три-четири секунди, откакто Прайър се изправи. На Кейн му се сториха минути. Залата притихна. Шумоленето на хартия секна. Шептенето престана. Прайър измерваше с поглед Кейн. Очите им се срещнаха за съвсем кратко. Нямаше дори секунда. И все пак в онзи миг помежду им се случи нещо. Кейн изпита усещането, че двамата са се споразумели.

— Обвинението няма въпроси, Ваша чест, и засега ще се въздържи от мнение.

Съдията каза на Кейн да седне в ложата на съдебните заседатели. Той се изправи, напусна свидетелското място и седна на първия ред, почти в края.

Мина още един час, защитата и обвинението отхвърлиха нови петнайсет души. Прайър се въздържа от мнение за седем души, както бе направил с Кейн. Кейн огледа ложата — бяха внесли допълнителни столове и сега там имаше двайсет мъже и жени.

Прайър отхвърли още един мъж, защото като дете беше участвал в театрални постановки и би могъл да има далечно познанство с Боби Соломон. Прокурорът не седна обаче, а огледа претъпканата ложа. Без да бърза, измери с поглед и двайсетимата. След това взе бележника си и се приближи към съдията.

— Ваша чест, обвинението иска да благодари на госпожа Маккий, госпожа Макъл, господин Уилсън и господин О’Конър за тяхната служба. Обвинението смята, че съдебното жури е сформирано.

Мъж с прошарена коса се изправи през четири стола отдясно на Кейн и започна да си проправя път. Успя да се провре покрай коленете на другите, защото бяха жени и по-дребнички, но се наложи Кейн да стане и да излезе на пътеката, за да го пусне да мине. Високата жена отляво на Кейн се изправи на пътеката, за да могат Кейн и освободеният заседател да излязат от реда.

— Всички съдебни заседатели да се преместят колкото се може по-надясно — нареди съдия Форд.

Мъжът мина покрай Кейн, но когато самият той понечи да се върне на стола си, установи, че високата жена е седнала на него. Беше се върнала в ложата преди Кейн и се беше преместила надясно заедно с останалите в изпълнение на нареждането на съдията. Жената вдигна поглед към Кейн и се усмихна учтиво, докато той сядаше на мястото, което тя беше топлила през последния половин час. Кейн не отвърна на жеста й. Жената беше на петдесет и няколко, с кестенява коса и светлосин пуловер. И последният човек, освободен от Прайър, си тръгна от реда зад Кейн.

— Госпожи и господа, вие сте нашите съдебни заседатели — оповести съдията. — Първите шестима от задния ред и първите шестима от предния са нашето жури.

Кейн се озърна.

— Отдясно наляво — уточни съдията. — Другите четирима, госпожата и двамата господа на задния ред, както и господинът от предния са резервите.

Високата жена не беше отнела само стола на Кейн. Беше отнела и мястото му сред съдебните заседатели. Изглеждаше доволна. Кейн се оказа резерва. Щеше да наблюдава процеса. Нямаше да има достъп до стаята, в която заседава журито. Нямаше да може да гласува. И то заради жената до него.

Кейн наблюдаваше как заседателите полагат клетва и всеки от тях получава номер. На него се падна номер тринайсет. Другите резерви бяха номер четиринайсет, петнайсет и шестнайсет.

Съдията ги предупреди да не четат вестници, да не гледат новини, да не допускат в живота си никакви коментари на медиите. След това се закле и служителката на съда, която щеше да се грижи за журито и да следи то да спазва правилата.

Високата жена с пуловера, която беше заела мястото на Кейн и сега бе съдебен заседател номер дванайсет, наклони глава към него и прошепна:

— Много интересно, нали?

Кейн само кимна.

Акцентът й беше от Ню Джърси. Кейн усети в дъха й изпушените сутринта цигари. И си спомни за майка си. Опита се да се съсредоточи над тези спомени, само и само да не мисли за неуспеха си да попадне в журито. Ако започнеше да си припомня цялата подготовка…

Всичко отиде на вятъра. Разпиля се като пепел. Съдията заговори и пресече гнева, надигащ се в гърдите на Кейн.

— Господа юристи, отделихме два дни за избор на съдебни заседатели, но приключихме по-рано. Предлагам да не пилеем времето на съда. Процесът започва утре сутринта — оповести той.

— Готови сме, Ваша чест. Клиентът ми би желал възможно най-скоро да реабилитира името си, за да може полицията да залови истинския убиец — каза Карп.

Съдията изви вежди и го стрелна с поглед. Кейн знаеше, че адвокатите на Соломон ще се възползват от всяка възможност да внушават на заседателите, че клиентът им е невинен. Кейн допускаше, че някои ще повярват, ако го чуват достатъчно често.

Служителката на съда, която щеше да отговаря за журито, ги изведе един по един в студен коридор с бежови стени. Кейн се нареди зад жената с пуловера. Друга служителка минаваше по редицата и раздаваше формуляри и брошури за това как да успокоят началниците си и как да си потърсят хонорара.

Жената със синия пуловер се облегна на стената, погледна Кейн с престорена усмивка и протегна ръка. Въпреки фалша й той усети безграничната жизненост, която струеше от нея. Беше жена, която сигурно приготвяше торти за възрастни хора и им внушаваше колко признателни следва да й бъдат за вложения труд.

— Аз съм Бренда. Бренда Коволски — представи се тя.

Кейн се ръкува с нея. Представи се с фалшивото си име.

— За пръв път съм съдебен заседател. Искрено се вълнувам. Знам, че не бива да говорим за делото, просто исках да споделя какво невероятно преживяване е за мен да мога да направя нещо за своя град. Нали разбирате? Смятам, че всеки добросъвестен гражданин трябва да изпълни дълга си като съдебен заседател.

Той кимна.

Служителката подаде формуляр и брошура на Бренда, после и на Кейн.

— Ако имате въпроси, обръщайте се към мен. Не плащаме за паркинг и не издаваме пропуски. Очакваме ви утре в осем и половина сутринта. Приятен ден — завърши тя.

Кейн взе брошурата и формуляра си, махна за „довиждане“ на Бренда и се отдалечи. Денят му беше ужасно дълъг. Много неща се получиха както трябва, но не беше успял да влезе в журито. Зачуди се дали довечера да не си разреже ръцете с някой от ножовете си. Не за да се самоубива, а за да усети онова боцкане, когато върхът на острието разцепва плътта му. Без болка. Само топла кръв по кожата.

— Довиждане засега. Предполагам, че ще ви видя утре — каза Бренда.

Кейн спря и се извърна към нея. Лепна си широка усмивка, намигна й и отговори:

— Не и ако аз ви видя пръв.

22

С Харпър се умълчахме за дълго. Ако казаното от Дилейни беше вярно, значи Боби Соломон беше невинен. А Ариела и Карл бяха жертви на сериен убиец. На медиите адски щеше да им хареса.

Пулсът ми се учести само като си го помислих. Можехме да призовем по съдебен ред Дилейни с цялата й документация. Тя пък би могла да направи своя номер с доларовата банкнота и да демонстрира наблюдаваната закономерност пред съдебните заседатели. Беше опитен и високопоставен анализатор от ФБР. Пропускът на Боби към свободата. Искаше ми се веднага да се обадя на Карп, но нещо подсъзнателно ме задържа на мястото ми. Още не. Трябваше да науча повече. Трябваше да се успокоя, но бях страшно превъзбуден.

Харпър не сдържа усмивката си. Опитът й беше дал резултат. И то какъв.

— Можем да ви кажем всичко, но срещу определена цена — казах. — Процесът срещу клиента ни започва тази седмица. Трябва да ви призовем и да представите тези документи. Налага се да дадете показания в съда и да разкажете същото, което разказахте пред нас.

— Опасявам се, че не е възможно — отговори Дилейни.

— Моля? — възкликна Харпър.

После стовари длан върху масата и лаптопът подскочи.

Отначало си помислих, че анализаторката просто премълчава нещо. Искаше да изкопчи информация от нас. Нуждаехме се от нейните показания. Но после осъзнах, че не можем да преговаряме. Дилейни не можеше да свидетелства за нещата, които ни беше казала. И нямаше начин да издействаме съдебна заповед, за да я задължим да даде показания.

— Разследването не е приключило, нали? — попитах.

Дилейни стисна устни и кимна.

— Значи нямате право да го обсъждате в съдебна зала и ние не можем да ви принудим. Защото така ще издадете на убиеца какво знаете и какво не знаете.

— Точно така. А сега ми кажете по кое дело работите — настоя Дилейни.

Всъщност не ни беше дала нищо. Никакви имена. Никакви подробности. Няколко мастилени знака по банкноти от един долар. Не беше достатъчно. Сигурен бях, че има още. Още нещо свързваше убийствата. Не вярвах да са само няколко петънца. Дори ако Дилейни имаше право да свидетелства, нужно беше още много, за да убедим съдебните заседатели. Засега разполагахме с хубаво заглавие, но нямахме история.

— Не можем да разкриваме поверителна информация — казах.

— Глупости. Ако делото ви е свързано с моето разследване, вероятно клиентът ви няма по-добра надежда от мен. Не е в негов интерес да укривате информация.

— А каква гаранция имаме, че ще помогнете на клиента ни? — попитах.

— Никаква, но нямате друг ход.

— Не, имаме единствената прясна следа, която ви е нужна. Нали се бяхме договорили? На вас ви трябва име, а на нас ни трябват три имена — напомних й.

Дилейни облегна лакти на масата, обхвана лице с длани и въздъхна.

— Не мога да ви дам достъп до документите си, но мога да оставя тази скица отгоре за шейсетина секунди — каза тя.

Бръкнах в джоба си, извадих пачка банкноти, намерих еднодоларова и се заех да отбелязвам направо върху нея местата на мастилените петна.

— Не мога да ви покажа досиетата на Ани Хайтауър, Дерек Кас и… как се казваше онзи, другият? — промърмори Дилейни, зареяла очи към тавана.

Схванах картинката.

— Да не е Боби Соломон? — попитах.

Тя проточи шия, зяпна и се вторачи в мен. Май видях устната й да потрепва. За момент забрави нашата игричка. Направо попи името. Усети тежестта му. Светлината на прожекторите, насочени към него.

Накрая затвори уста, поклати глава и каза:

— Не, не, не е това. Карън Харви. То беше. Не мога да ви покажа нито едно от досиетата.

Приключих с копирането на знаците върху банкнотата си. Сгънах я и я прибрах. След това сложих лаптопа в куфарчето. С Харпър се изправихме и се ръкувахме с Дилейни. Най-напред Харпър. Съвсем кратко. Официално ръкуване, рязко и делово.

Дилейни ни изведе от заседателната зала и ни придружи до рецепцията, после се обърна и си тръгна. Докато чакахме асансьора, разгледах долара, който бях белязал.

— Какво е това, по дяволите? — попита Харпър.

— Нямам представа. Ако тя е права, навън върлува един извратен тип. Трябва да поработим над това. Да намерим начин да призовем Дилейни като свидетел.

Харпър премести тежестта си на другия крак, сложи ръка на хълбока си и впери в мен объркан поглед.

— Чу я. И сам го каза — не можем да я принудим да свидетелства. Разследването не е приключило.

Вратите на асансьора се отвориха, качихме се и Харпър натисна копчето за партера.

— Има начин да я принудим да свидетелства — отбелязах.

— Да го духаш. Няма начин. Хайде, изненадай ме. Обзалагам се на един долар, че няма да се получи. Дилейни никога няма да свидетелства по свое разследване.

— Единствената причина да не може да го направи е, че то още е активно. Трябва просто да го приключим.

Пътуването с кола до кантората на Карп не отне много време. Всички мълчахме. Холтън караше, а аз и Харпър седяхме на задната седалка и преглеждахме статии на смартфоните си.

Ани Хайтауър беше намерена мъртва през ноември 2001 г. в дневната на дома си в Спрингфийлд. С прерязан гръклян. През уикенда децата й трябвало да бъдат на посещение при баща си, Омар Хайтауър. Само че те били при сестрата на Омар, на две преки от дома на майка си. Омар обяснил пред съда, че неотдавна се сдобил с пари. Спечелил голяма сума от футболни залози. Близо сто хилядарки. Дори писали за това в местния вестник. Похарчил част от парите за наркотици — изпушил една… или пък дванайсет лули крек онзи следобед и сестра му заварила децата в кухнята му да си играят с микровълновата. Сестрата, Шайен, взела децата за през нощта, та Омар да се наспи. Той нямаше алиби за нощта на убийството. Дължал на Ани близо хиляда долара за издръжка на децата и тя поръчала на адвоката си да ги вземе. По доларовата банкнота, намерена между пръстите на краката на Ани, имало отпечатъци на Омар. Замислих се за орела на държавния печат. За стрелите и маслиновата клонка, които стискаше в ноктите си. По време на процеса защитата на Омар твърдяла, че клиентът им дал на Ани пари в брой по-рано през седмицата, а убиецът е използвал една от тези банкноти, за да натопи Омар.

Съдебните заседатели не повярвали.

Лаконичен вестникарски материал от 2008 г. осведомяваше, че Омар е бил убит в затвора.

Случаят с Дерек Кас изглеждаше също толкова ясен. Дерек бил семеен, с три деца. Продавал микробуси „Транзит“ от собствен паркинг в центъра на Вашингтон. От време на време му се налагало да пътува, за да се среща с клиенти и доставчици. Докато пътувал, Дерек ставал Дилайла. И през лятото на 2010 г. тъкмо като Дилайла се забъркал в неприятности в някакъв бар край Нюарк. Служител на паркинг на име Пит Тимсън не останал много доволен, когато установил, че секси мацката му всъщност е мъж, и заплашил Дилайла да я удуши. Проследил я до мотела. Удушил я в леглото и оставил банкнота с мастилени знаци по нея върху нощното шкафче. Имало свидетели на отправените заплахи. И делото приключило бързо.

— Карън Харви не се вписва в този модел — отбеляза Харпър.

— Още не съм стигнал до нея. Защо? — попитах.

Тя плъзна палец по дисплея да се върне в началото на статията и каза:

— Не е като другите. Собственичка на ресторант в Манчестър, Ню Хампшър. Към шейсетте, разведена, преуспяла. Умира уж при обир през деветдесет и девета година. Простреляна е в корема, после два изстрела в главата отблизо. Касата е повредена, но не е отворена. Липсва само половин банкнота от един долар. Когато я намират, тя още държи едната половина в ръка. Другата е открита в апартамента на Роди Роудс. Басист от местна група. Наркоман с цяла върволица присъди за въоръжен грабеж. Местните ченгета, които реагират на анонимен сигнал, нахлуват в апартамента му, намират откъснатата банкнота и оръжието на убийството — магнум четирийсет и пети калибър. По банкнотата няма негови отпечатъци, но Роудс въпреки това се признава за виновен.

— В какво?

— В непредумишлено убийство. Осъждат го на двайсет и пет години.

Замислих се за отпечатъка на Боби върху пеперудата от банкнота, намерена в устата на Карл.

Холтън спря пред кантората на Карп. С Харпър слязохме от колата и влязохме вътре. Холтън щеше да чака във фоайето. Руди беше оставил съобщение на мобилния ми, докато сме били при федералните. Изборът на съдебни заседатели приключил и процесът започвал утре.

В кантора „Карп“ кипеше трескава дейност. Секретарки, адвокати, правни асистенти — всички бяха под пара и заети с нещо.

Заварихме Руди в заседателната зала с Боби и един човек, който седеше с гръб към мен и когото се бях надявал никога повече да не срещна. За последен път го бях видял преди две години, когато ми създаде проблеми с ФБР. Познах го дори в гръб. Навсякъде бих различил грозната му плешива тиква. Арнолд Новослик. Консултантските услуги при избор на съдебни заседатели са подла игра. А Арнолд беше най-големият подлец. Вече бях участвал в една от игричките му.

— Здрасти, Арнолд — поздравих.

Той се изправи, обърна се и зяпна, като ме видя. Същият си беше. Още имаше двайсетина излишни килограма, вредни за здравето му. Още носеше скучни костюми. Още му плащаха цяло състояние да мами съдебната система.

— Още ли четеш по устните на заседателите? — попитах.

Не ми отговори. Вместо това насочи гнева си към Руди.

— Отказвам да работя с този човек. Той е…

— Мошеник ли? От твоята уста е направо знаменито — отбелязах.

— Престанете. Веднага. Сядай, Арнолд. Моля те, Еди, Арнолд е нашият консултант по съдебни заседатели. Изпробван е и постига доказано добри резултати. Не е моя работа как го прави. И твоя не е. Остави го да си върши работата. Ти върши своята и всички ще се разбираме чудесно. Няма време за караници. Започваме утре — отсече Руди.

Хари явно беше изтеглил по-напред началото на процеса. Хубаво. Нямах търпение да започнем. Отместих поглед от Арнолд и представих Харпър.

Руди тупна Боби по рамото и му подаде бутилка вода от многото подредени в средата на масата. Той я взе и я пресуши. Днес беше добил бегла представа какво предстои в съдебната зала. Не бях присъствал, но си личеше, че Боби започва да усеща процеса като съвсем реален. Изглеждаше напрегнат и разтревожен. Приведен над масата, той стисна силно празната бутилка и я усука.

Откъснах лист от бележника си и направих кратък списък на нещата, които ми трябваха.

— По-наясно ли си вече с делото? — попита Руди.

С Харпър се спогледахме. Реших аз да започна.

— Харпър ще ви обясни какво открихме. Но, да, поизясни ми се. Има още много работа, обаче ако нещата се развият добре, може и да спечелим. Първо, имам нужда някой от правните ти асистенти да купи това-онова — подадох списъка на Руди аз.

Той го взе и видях как сключва вежди, докато чете.

— Доста странни работи. Найлонов чаршаф с ширина три метра? Царевичен сироп? Еди, какви са тези работи, за бога?

— Сложно е. Освен това е възможно да имаме следа към друг заподозрян. Днес Харпър ни уреди среща с анализаторка от ФБР. Има някаква връзка между нашето дело и актуално разследване на ФБР на сериен убиец. Все още не разполагаме с достатъчно информация. Връзката не е тясна и е далече от основателното предположение, но работим по въпроса. Междувременно се нуждая от помощта ти. Трябва ми призовка за човек на име Гари Чийзман. После ще ти дам служебния му адрес. Включи го в списъка на свидетелите и го дай на прокурора. Не се тревожи, не се налага да го призовавам. Искам само да присъства сред зрителите.

Забелязах как Харпър се мъчи да изрови името от паметта си. Не успя и попита:

— Кой е Гари Чийзман, по дяволите?

— Президент на компания, която се казва „Суитландс“ и развива дейността си в Илинойс.

— А каква е връзката му с делото? — попита Руди.

— Никаква. И точно в това е красотата на всичко. Повярвайте ми, Гари Чийзман ще отвори огромна пробойна в аргументите на обвинението.

23

Наближаваше седем вечерта. Температурата беше паднала, но на Кейн му беше топло. Беше плувнал в пот, след като цял час ми шевролета силвърадо в един изоставен гараж. Бързо разби ключалката, даде накъсо, за да запали, да вдигне вратата, да паркира колата и после да затвори. Пет минути. Шевовете на раната в бедрото изопваха кожата му.

В ъгъла имаше ръждясал варел. Предишният собственик беше горил вътре разни неща. Кейн източи малко гориво от шевролета, изля го във варела, запали кибритена клечка и я пусна вътре.

Той свали ризата си и я хвърли в пламъците. Пребърка джобовете на панталона си, извади един долар, събу се и пъхна и панталона във варела. За миг разгледа банкнотата и пусна и нея в огъня. На задната седалка на колата имаше торба с чисти дрехи. Кейн не можеше да се закълне, че е вярно, но като че ли забеляза зеленикав оттенък в пламъците. Може би заради медта на дъното на варела или заради някакво друго вещество. Това му напомни за Гетсби на Фицджералд, който се взирал към зеленикавата светлина отвъд тъмната вода. Американската мечта. Непостижима и чезнеща пред очите му след всяко припукване на огъня.

Кейн познаваше тази мечта. Майка му говореше за нея. Цял живот се стремеше да я постигне и все не успяваше. Той също, преди да осъзнае истината. Американската мечта не бяха парите, а свободата. Истинската свобода.

Не му харесваше усещането в крака. Провери превръзката, поразхлаби я, глътна двойна доза антибиотици и си премери температурата с дигитален термометър. Трийсет и седем градуса. Идеално.

За човек, който никога не е изпитвал болка, Кейн знаеше много за нея. Тя изпълняваше важна физиологична функция. Беше предупредителна система. Сигнали от мозъка, които ти съобщават, че има проблем. Главоболие. Мускулни травми. Инфекции. Ако Кейн не наблюдаваше тялото си внимателно, той щеше да го унищожи.

Чу предплатения си телефон да вибрира. Обади се.

— Деца са намерили тялото, което си оставил в Бруклин. Съобщили на полицията. Не се тревожи, ще им отнеме известно време да го идентифицират — каза гласът.

— Да ускоря ли нещата? — попита Кейн.

— Няма да свържат веднага тялото с призовките. Той беше частен детектив с либерални убеждения — в момента имат много по-подходящи заподозрени и мотиви. Въпреки това колкото по-бързо приключиш, толкова по-добре. Виждам, че си бил зает следобед. Не е зле да поуспокоиш темпото.

— Ще взема предвид съвета ти — отговори Кейн.

Чу въздишката на другия.

— Шевролетът е обявен за издирване в целия щат. Почисти ли го? Смени ли номерата?

— Разбира се, успокой се. Никога няма да го проследят. Какво си чул за събитията от днес следобед?

— Познавам човек от отдел „Убийства“ в онзи участък. Ще разбера от него. И ще продължа да слушам радиостанциите им. Ако случайно им провърви, ще ти кажа.

— Постарай се. Ако науча, че премълчаваш нещо… знаеш какви ще са последиците — каза Кейн.

24

Нуждаех се от няколко часа бездействие, за да оставя нещата сами да се подредят в главата ми. В края на срещата в „Карп“ си пролича, че и на останалите им трябва същото. Руди беше чувал какви ли не истории, но само тази го накара да извие вежди. Накрая всички бяхме единодушни — не разполагахме с достатъчно, за да уличим неизвестен сериен убиец. Ама никак. Руди обаче хареса другите ми доводи и изпрати двама правни асистенти със служебна кредитна карта да купят нещата от моя списък. Хубаво. Единственият човек, който не каза и дума на срещата, беше Боби. Не можех да го разбера. През повечето време просто гледаше през прозореца към Таймс Скуеър. Реших, че просто се любува на гледката като човек, който съзнава, че няма да има подобна гледка от затворническата си килия през следващите трийсет-четирийсет години.

В края на срещата се договорихме да се съберем отново следващата сутрин преди съда, за да прегледаме отново встъпителната реч на Руди. Обещах на Харпър, че ще й звънна по-късно, след срещата й с Холтън.

Отначало тя не признаваше, че е среща, но накрая кимна и каза:

— Добре де, среща е. Съзнавам, че не е съвсем професионално, но си казах: какво пък толкова? Ако на Руди Карп не му харесва, да го духа.

— Престани с това духане. Холтън ще остане с невярна представа.

Посмяхме се — приятно беше. Но веднага след като се отвориха вратите на асансьора, все едно нарамихме стокилограмови раници. Обратно на работа.

— Ще се обадя на приятели от местната полиция. Джо познава много ченгета. Разбирам се по-добре с местните ченгета, отколкото с федералните, затова и аз ще заседна на телефона. Шерифи, заместник-шерифи, следователи. Тези хора могат да покрият половината държава. Искам да им изпратя подробности за банкнотата, да проверим дали няма да излезе нещо — каза Харпър.

Звънна мобилният ми. Беше Кристин.

— Здрасти. Знаеш ли, аз съм в града. Дойдох да се видя със стари приятели. Докато се прибера, няма да ми е до готвене. Какво ще кажеш за китайско? — попита.

— Разбира се. Не знаех, че ще идваш в Манхатън.

— Днес не бях на работа, затова реших да се срещна с разни хора. Не съм длъжна да те осведомявам къде ходя, Еди.

— Извинявай, нямах това предвид. Аз… виж, радвам се за вечерята. Но ми се искаше да видя Ейми.

— Е, ще трябва да се задоволиш с мен. На обичайното място след час?

Знаех, че не бива да споря. Времето, което прекарвах с Ейми, до голяма степен зависеше от Кристин и аз не исках да й се противопоставям. Така само щях да влоша нещата. Не, довечера исках да създам добро впечатление. Най-сетне имах възможност да се измъкна от живота, който водех. Постоянна работа при Руди. Без опасни дела. Без клиенти психопати. Без да има причина някой луд да заплашва семейството ми, за да си отмъсти на мен. Кристин открай време искаше точно това. Аз също го исках за нас.

— Добре, ще се видим там — отговорих.

Имах време да отида да си взема колата. Не исках да я оставям на наказателния паркинг.

Спрях такси и поех на север. В най-голямото задръстване. Чак до пристан 76. На бариерата показах фиша за глобата, платих я и ми дадоха ключовете, номера на мястото и карта на паркинга. Когато най-сетне намерих мустанга си, хартиеният плик от „Макдоналдс“ още се мъдреше под чистачките. Скъсах го, хвърлих го на задната седалка и изругах Грейнджър.

Половин час по-късно бях в колата си на път за Китайския квартал. Паркирах и изминах на бегом двете преки до Дойър Стрийт. Отвън чайната „Ном Ва“ не беше нищо особено. Отвътре също не беше кой знае какво. Сепарета, тапицирани с червена изкуствена кожа, маси с ламинирани плотове.

Беше като в обикновена закусвалня, но вместо нож и вилица получаваш китайски пръчици. Обстановката не беше специална, само храната. И историята. Това място беше сърцевината на Китайския квартал. Беше открито през 1920 г. и тук приготвяха невероятни пелмени и дим сум.

Закъснях. Кристин вече се беше настанила в едно сепаре и си беше поръчала чай. Не се усмихна, като ме видя. Само ми махна с пръчиците и отново се съсредоточи върху пелмените и соевия сос. Бях изминал половин километър тичешком и се бях задъхал. Коремът ме присвиваше — дадох си сметка, че съм напрегнат.

Искаше ми се да й разкажа за работата си в „Карп“, но не знаех как. Устата ми беше пресъхнала и бях в плен на същото чувство, което изпитвах при първата ни среща — страх. Когато се запознахме, веднага разбрах, че тя е специална жена, с която не бива да сгафя. Е, засега постигах огромен успех с гафовете. Това беше последният ми шанс.

Беше с нова прическа. Меката й кестенява коса беше подстригана на късо каре. Изглеждаше различно. И с малко по-тъмен тен от обичайното. Настаних се срещу нея и сервитьорката ми донесе бира, без да ме пита.

— Чух, че пак си започнал да пиеш — каза Кристин.

— Чакай малко. Извинявай, че закъснях. И не съм си поръчвал бира, ти си я поръчала.

— Хари ми каза. Твърди, че владееш положението. Според него по едно питие от време на време под негово наблюдение е за предпочитане пред това да си скубеш косите, че никога повече няма да пиеш — отбеляза тя нехайно, докато дъвчеше пелмените.

Вдигнах ръце, за да покажа, че се предавам.

— Много съжалявам, че закъснях. Може ли да започнем отначало?

Кристин отпи от чая си, облегна се назад и изтри устни със салфетка. Впери поглед в мен, махна с ръка и каза:

— Днес съм малко раздразнителна. Как си?

Разказах й за процеса срещу Соломон. Отначало май се ядоса. Сключи вежди и шията й почервеня. Познавах тези признаци.

— Нали трябваше да я караш по-кротко? Да не си в светлината на прожекторите. Такива дела привличат внимание. А на всички ни е известно, че вниманието, което привличаш ти, винаги е опасно — изтъкна тя.

Имаше основание. По тази причина се бяхме разделили. Заради моята работа. А семейството ми беше твърде важно за мен. Не знам какво щях да правя, ако им се случеше нещо по моя вина. Вече ни се беше разминавало на косъм. И от всичко това страдаше дъщеря ни.

— Този случай не е опасен и отваря пред мен нови възможности. Ще ти разкажа, но първо искам да знам как е Ейми.

— Чувства се страхотно, Еди. Издържа теста по математика, който я притесняваше. Говори ми постоянно за едно момче от кръжока по шах. Но са само приятели. Засега. Щастлива е и като че ли харесва Кевин…

Кевин. Кристин беше станала доста близка с шефа си. Беше й помогнал да се установи в Ривърхед, беше я запознал с най-важните хора в града. Дори лично беше свършил това-онова в апартамента й. Не го познавах, но ми се искаше да му разкрася физиономията.

— Хубаво. Продължава ли да чете книги?

— Всяка вечер. Прочете дори няколко от онези евтини кримки, които все й подаряваш.

Кимнах. Стана ми приятно. Можех да се обзаложа, че Кевин чете само правна литература и книги за историята на климатиците. С Ейми открай време имахме еднакъв вкус към книгите.

Хапнах малко. Не посягах към бирата. Изчаквах да събера смелост да заговоря за връзката ни. Бяхме разделени отдавна. След време просто преставаш да обсъждаш как да закърпите нещата — твърде болезнено е. Само че в живота ми предстояха промени. Имах шанс да оправя всичко. Отдавна искахме работа, каквато щях да получа сега. Стабилност, сигурност. Щях да се прибирам за вечеря, без да се тревожа дали някой няма да разбие входната врата.

Не знаех как да й го кажа. Повдигаше ми се от храната, усещах как по челото ми избива пот.

— Имам работа — смотолевих. — В адвокатската фирма „Карп“. Граждански дела, съвсем малко наказателни. Нищо опасно. Нищо притеснително. Работно време от девет до пет и добро заплащане. Измъкнах се, Кристин. Делото на Соломон е последният ми голям процес. Искам с Ейми да се върнете у дома. Може да наемем предишния ни апартамент в Куинс…

Очите й се насълзиха, устната й затрепери.

— А може и да се преместим другаде. Да започнем отначало. Вече мога да ви издържам и няма да се налага да работиш толкова. Ще бъде както винаги сме искали. Можем пак да станем семейство.

Кристин изтри сълзата, потекла по бузата й, и ме замери със салфетката си.

— Аз те чаках. След всички гадости, които преживяхме. Пиенето. Рехабилитацията. Чаках те. А после се захвана с всички онези дела, Еди. Ти направи своя избор. И работата ти ни изложи на опасност. А сега, след като си сложил точка, очакваш просто да хукна обратно към теб?

— Не е така. Хората ме търсеха. Нуждаеха се от помощ. Не можех да ги отпратя. Що за човек щях да бъда, ако ги бях оставил да влязат в затвора? Нямаше да мога да се погледна в огледалото. Не беше въпрос на избор. Никога не съм имал избор. Не и за себе си.

— Аз обаче имам избор. Не съм искала това… този живот. Не искам съпруг, който не може да живее с близките си, защото така ще ги застраши. Изморих се, Еди. Край на чакането…

— Не се налага да чакаш. Вече ти казах, имам безопасна работа. Можем пак да заживеем като преди.

— Няма връщане назад. Обмислила съм всичко. Искаше ми се тази вечер да дойдеш у дома и да се видиш с Ейми, но следобед осъзнах, че трябва просто да ти кажа. Не мога повече да крия. Затова реших да се срещнем тук, не исках Ейми да бъде свидетел. Приключихме, Еди. Никакво чакане повече. Виждам се с Кевин. Той иска да се преместим при него.

В този момент вече не седях в сепарето с Кристин. Не бях в чайната. Не бях дори в Китайския квартал. В този момент видях точно онова, от което се опасявах и което присъстваше в кошмарите ми от месеци. Тялото ми беше проснато пред Емпайър Стейт Билдинг, а Кристин се намираше на панорамната тераса осемдесет и шест етажа над мен. Извади венчалната си халка от чантата и я хвърли през перилата. Аз лежах на тротоара и знаех, че халката лети към мен. Все по-бързо. Златна халка, която се премята във въздуха. Наближи и вече я виждах. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Можех само да забия нокти в плочите и да чакам.

А когато тя паднеше върху гърдите ми, се събуждах.

Точно тази болка изпитвах и в момента. Пареща болка, която пресичаше дъха ми. И която бях очаквал да ме връхлети — ето това беше най-лошото.

— Недей…

— Еди, вече съм решила. Съжалявам — каза Кристин, вече съвсем хладно.

— Съжалявам, много съжалявам. Нещата ще се променят. Аз ще се променя. Тази нова работа…

Думите обаче заседнаха в гърлото ми. Вече я бях изгубил. Цялата болка, която се бях опитвал да потисна с алкохола, отново се разбушува. И ме тласна към борба.

— Той не те обича колкото мен!

Кристин отброи няколко банкноти, остави ги на масата и задържа за миг ръка върху тях. Поколеба се, но не за сметката. Не се осмелявах да кажа нито дума повече. Знаех, че част от нея все още ме обича. Толкова много неща ни свързваха. Тя примигна и поклати глава. Изправи се, измъкна се от сепарето и каза:

— Кевин ме обича. Сигурна съм. Ще се грижи за Ейми. И за мен. Не се обаждай, поне известно време.

Тя понечи да си тръгне, но ръката ми се протегна. Светкавично. Стиснах я за китката. Тя спря. Глупав ход. Пуснах я.

Слушах как токчетата й чаткат по пода. Звукът затихваше, колкото повече се отдалечаваше Кристин. Погледнах към бирата върху масата пред мен. „Милър“. Златиста. Със запотена бутилка. Исках я. И още десет след нея, а после водка, уиски, всичко, в което можех да удавя болката. Хванах бутилката, вдигнах я към устните си и погледнах към парите, които Кристин беше оставила.

Върху банкнотите проблясваше златна халка.

Върнах бутилката на масата. Разтрих слепоочията си. Все едно товарен влак летеше през вените ми.

Станах, взех халката и я прибрах в джоба си. Краката ми сами ме отведоха до колата. Не вдигнах поглед чак до паркинга. Нито веднъж. А когато седнах зад волана и запалих двигателя, не можех да си спомня как съм дошъл от ресторанта.

Гадеше ми се. Все едно бях глътнал надут балон, който не можех да изплюя.

Явно по същия начин съм се добрал и до Четирийсет и шеста улица. Завих по нея, без да съзнавам как съм стигнал до тук, нито колко време съм шофирал. Паркирах пред кантората си и слязох от колата. Ключовете ми подрънкваха в джоба на палтото, докато крачех към стълбите. С наведена глава. Дъхът ми се спускаше на ивици студена пара към стъпалата.

Не забелязах ченгето Грейнджър, докато той не ме блъсна назад.

Залитнах, но успях да се задържа прав. Затръшнаха се врати на автомобили. Много. Озърнах се. Трима здравеняци отляво. Двама отдясно. Един от типовете отдясно стискаше полицейска палка. Грейнджър се отдръпна нагоре по стълбите, без да ме изпуска от очи. Причакваха ме. Хвърлих им само бегъл поглед, но разбрах, че всичките са ченгета, още преди да видя палката. От стойката им. От дрехите. „Ливайс“ и „Ранглър“. Боти. Напъхани в панталоните ризи и широки якета, за да прикриват кобурите.

Размърдах рамене, смъкнах тежкото си палто. Разтреперих се — или от мразовития вятър, или от страх, заради който в тялото ми плисна адреналин като през скъсана язовирна стена. Усетих как дори свитият ми юмрук трепери.

Зад мен се пръсна стъкло. Парченца ме удариха по гърба — разбрах, че един от тях троши колата ми с палката.

Гласът на Грейнджър прозвуча почти топло. Беше чакал четирийсет и осем часа за това и не скри задоволството си, докато изричаше следващите думи:

— Не по лицето.

Кучи син.

Можех да избягам, но знаех, че няма да стигна далече и че те не целят да ме убият. Можеха да го направят обаче, ако хукна. С изстрел в гръб. Заподозрян, който не е спрял в отговор на предупреждение. Непрекъснато се случваше. Добре дошли в Ню Йорк.

Главатарят им ме нападна отдясно. Едър мъжага. С къса коса и малки тъмни очички. С гъсти мустаци, без врат. С юмруци като чувалчета, пълни с монети. Беше по-висок от мен със седем-осем сантиметра и вероятно обсегът му беше десетина-дванайсет сантиметра по-широк. Май беше най-едрият от всички. Опасен тип.

Замахна с десния си юмрук, лакътят му щръкна зад рамото, като че ли се канеше да обработва заподозрян с яката си ръка. Очите му изглеждаха още по-присвити на злобно разкривената физиономия. Устните му оголиха стиснатите зъби. Другите се бяха отдръпнали. И гледаха.

Забелязах как нападателят ми приклекна. Този удар се целеше в слънчевия ми сплит. Мощен, за да ме извади от строя. Другите щяха да се разтанцуват върху гръдния ми кош, по коленете и после по глезените. Половин час по-късно всички щяха да се наливат със студена бира и да се хилят. Да тупат Грейнджър по гърба. Да се поздравяват, че са ми дали добър урок.

Не и тази вечер. Нямаше да стане.

Отдръпнах се точно когато здравенякът замахна. Може и да беше як, но беше бавен. Това нямаше значение. Мускулите щяха да си кажат думата. Не ти трябва бог знае каква бързина, ако юмрукът ти е тежък.

За мой късмет, бях блъскал по боксовата круша шест дни седмично цели шест години в най-мъжкарската ирландска боксова зала в квартала. Което до голяма степен означаваше, че е и най-мъжкарската боксова зала в цял Ню Йорк.

Замахнах с дясната си ръка. Със светкавична бързина. Рязък удар и едновременно отдръпване извън обсега му. Здравенякът не мигна. Хълбоците му не помръднаха, не отмести тежестта назад. Но и не беше нужно. Имах време да избера къде да застана и това ми стигаше. Големият юмрук е лесна мишена. Знаех къде се е прицелил, колко бързо и колко силно ще удари. Държах юмруците си високо, все едно се готвех за потупване за поздрав. Само че изобщо не бях дружелюбен. Китката ми беше съвсем леко наведена, за да се образува права линия между кокалчето на средния ми пръст и лакътя. Солидна опора от кост, насочена безупречно, за да поеме удара с минимални щети.

Всички щети щяха да се насочат в противоположната посока. Моето средно кокалче щеше да се забие в неговата пета метакарпална кост — кокалчето на кутрето му. А тя хрущи безбожно силно. Все едно онзи се е опитал да ме удари и е закачил кутрето си на ъгъла на тухлена стена. Всички ченгета чуха изхрущяването на счупената кост, разкъсването на сухожилията и фрактурите, които се множаха чак до китката на онзи тип. Все едно ковашки чук се беше стоварил върху пликче с фъстъци.

Здравенякът вдигна счупената си ръка към лицето, за да се предпази, и се отдръпна, когато шокът блъсна тялото му. После го блъснах аз.

Пристъпих по-близо и стоварих ляв ъперкът в ребрата му с всичка сила. Юмрукът ми се вряза дълбоко и го повали на тротоара. Завъртях се рязко, готов да посрещна следващия нападател.

Твърде късно. Чух глухия удар на палката отстрани на главата си, преди да го усетя. Тротоарът бързо се надигна и аз протегнах ръце да омекотя падането. Пред очите ми затанцува златна халка. Пръстенът на Кристин беше паднал от джоба ми. Чух го как издрънча тихо и отскочи от настилката. Пресегнах се в отчаян опит да го уловя. Лицето ми щеше да се строполи точно до него. Само че аз не паднах върху тротоара. Той се размаза пред очите ми, завъртя се и изчезна.

Изгубих съзнание още преди да се строполя върху плочите.

25

Светлината в очите ми предизвика зверска болка. Все едно ме пронизваха с шиш за лед. Светлината угасна и зрението ми се замъгли. Усещах краката си студени, влажни. Ризата също. Лежах на канапе. Над мен се надвеси някаква фигура. Електрическата светлина отново прониза очите ми и аз ги затворих. Нечии пръсти ги отвориха. Фенерчето освети всяко око и аз изругах.

— Знаеш ли, Еди, започвам да си мисля, че адвокатската кариера не ти се получава добре — каза Хари Форд.

Изключи фенерчето и се отдръпна. Лежах на канапето в кантората си.

— На тила си имаш бучка с размерите на яйце. И имаш поне едно пукнато ребро. Но зениците ти реагират и не са уголемени. Не си повръщал. Нямаш кръв в носа или ушите. Ще се чувстваш, все едно кон те е ритнал в главата и си получил леко мозъчно сътресение, но иначе си в същото скапано състояние, в което беше вчера.

Навремето Хари е бил санитар във Виетнам — още шестнайсетгодишен. Използвал фалшиви лични документи, които удостоверявали, че е на двайсет и една, бързо се издигнал в чин, а след като приключил военната си кариера, започнал още по-успешна кариера в правото. Беше единственият съдия, способен да разглоби и да сглоби отново М-16, след като е погълнал цяла бутилка уиски.

— Колко пръста ти показвам? — попита Хари, изпънал три.

— Три — отговорих.

— Кой ден сме?

— Вторник.

— Кой е президент на Съединените щати?

— Някакъв задник.

— Правилно.

Помъчих се да седна в леглото. Стаята се завъртя. Отпуснах глава и реших, че сядането ще почака.

— Къде ме намери? — попитах.

— Отпред. Докато спирах, видях задницата на голям черен ескалейд. Приличаше на кола за бягство при обир. Паркирах и те намерих. Канех се да се обадя на полицията, но те прегледах и ми се стори, че всичко е наред. Помниш ли, че говорихме на улицата?

— Не. Какво казах?

— Помоли ме да намеря ето това.

Хари държеше златната халка. Този път успях да седна. Едната страна на главата адски ме болеше. Хари остави халката на масата и донесе две чаши с кафе. Забелязах на масата и бутилка скоч. Все още в кафяв хартиен плик.

— Благодаря, Хари.

— Няма защо. Говорих с Кристин. Разказа ми какво се е случило. Нещо против да ми обясниш как се озова проснат по лице на тротоара? Да не си се сбил в някой бар? — попита той.

— Сложно е.

— Щях да се разочаровам, ако не беше. А сега сериозно — какво се случи, по дяволите?

— Нападнаха ме ченгета. Вчера изкарах от нерви Грейнджър. Не го прие никак добре. Сигурно от наказателния паркинг са го предупредили, че съм си прибрал колата, и той ме причака отпред заедно с шайка ченгета.

— Това не ми харесва. Трябва да поговориш с…

— С кого? С някой полицай ли? Ще се оправя.

Хари развъртя капачката и наля по малко скоч в две чаши. При всяко поемане на дъх болката плъзваше отстрани на тялото ми към пулсиращата ми глава. Надигнах чашата и я върнах празна върху масата. Хари ми наля отново. Отново я гаврътнах на екс. Той ми наля за трети път.

— Карай полека — предупреди ме.

Отпуснах се назад и затворих очи. Оставих мозъка ми да се охлади. Съзнавах, че съм на последни издихания. Бракът ми окончателно се беше разпаднал, тялото ми щеше да го последва всеки момент. Няколко минути по-късно болката в главата ми отслабна. В тялото — не. Допусках, че Грейнджър се е уплашил, след като са ме фраснали по главата и съм се строполил на тротоара. Искали са да ме наранят. Не да ме убият. Един здрав ритник в ребрата, след който Грейнджър вероятно ги е спрял. Бях извадил късмет, макар да не се чувствах така.

В портфейла си имах снимка на Ейми и Кристин. Искаше ми се да я извадя и да се вторача в нея. А после да изтърбуша кантората си.

Вместо това пак пих уиски. Знаех, че трябва да започна да мисля за делото. Да загърбя мислите за Кристин. Поне засега. А после, когато можех да си поема глътка въздух след процеса, раната нямаше да е толкова прясна и болезнена. Нуждаех се от време. Тя също. Беше премисляла дълго, преди да остави брачната си халка върху банкнотите в ресторанта. Може пък да успеех да я разубедя. Може би все още имах шанс да си я върна. Трябваше да го вярвам. И го вярвах. Но щях да изчакам процесът да приключи. Бавно вдигнах глава и отворих очи.

— Не бива да си тук. Областният прокурор ще откачи, ако разбере.

— Мириам Съливан знае, че съм тук. Обадих й се, преди да дойда. Няма да обсъждаме делото и тъй като официално още не си се явил пред съда, няма проблем. Тя наскоро преживя развод и разбира. Мириам е свястна. И няма да остави Арт Прайър да прекалява. Не се тревожи за това. Искаш ли да поговорим за Кристин? — попита Хари.

Не исках. Не можех. След малко казах:

— Мириам е възложила обвинението на Прайър, нали?

— Да. Познаваш ли го?

— Не. Само съм чувал за него.

Прокуратурата изнемогваше, затова да освободиш най-изявените си прокурори от всичките им други дела и да ги натовариш с огромен и сложен процес обикновено водеше до катастрофални резултати. Не беше възможно да движат едновременно обичайните си ангажименти и да посветят достатъчно време на големия процес. Затова или наемаха още хора, или се мъчеха да се справят някак и се примиряваха, че ще изгубят много дела със стабилно обвинение само защото няма как да им отделят необходимото внимание. А когато някой заместник областен прокурор направеше чудо и спечелеше голямо дело, няколко години по-късно решаваше да се кандидатира за поста на областния прокурор.

Единствената безопасна възможност беше да привлекат самотен играч. Арт Прайър беше от най-добрите. Практикуваше право в около двайсет щата. Поемаше само процеси за убийство. И винаги печелеше. Пристигаше срещу подходящата цена. Областният прокурор оставяше останалите да се занимават с обичайните си дела, един-двама помагаха на Арт, който постигаше обвинителна присъда, нахлупваше си шапката и заминаваше към следващия град и следващото голямо дело, без да избутва никого от поста му. И го биваше. Арт прибягваше до силово обвинение.

Повечето прокурори по дело за убийство изправяха на свидетелското място всяко ченге, всеки профайлър, криминалист и вещо лице, за което се сетят. Ако някое ченге се е отбило с колата си на местопрестъплението, за да занесе понички на приятелите си, които не са почивали четири часа, можете преспокойно да се обзаложите, че прокурорът ще го призове като свидетел.

Арт Прайър правеше обратното. Преди около десет години бил обвинител в процес за убийство, който трябвало да продължи шест седмици. Само за четири дни Арт постигнал осъдителна присъда. Призовал само ключови свидетели, които не разпитвал дълго. Много адвокати смятаха това за рискована практика, но при Прайър тя винаги даваше добри резултати.

За пръв път чух за онова дело от млад прокурор, който каза, че искал да изпробва подхода на Прайър. Нарече го революционен. Не се сдържах и отворих очите на този възторжен тип. Защото на Прайър му се плащаше фиксиран хонорар. Независимо дали процесът траеше шест месеца или шест часа, хонорарът му беше един и същ. Защо да работи шест месеца, след като ще получи същите пари, ако постигне победа за половината време.

Прайър не беше правен новатор. Беше бизнесмен.

— Знам, че му се носи славата на човек, който печели сърцата на заседателите. Може би заради южняшкия му акцент. Нюйоркчаните го обожават. Не се заблуждавай обаче. Арт може да се държи като провинциален хитрец, но е съкрушителен. Нямам право да обсъждам доказателствата по делото, но попитай Руди как Прайър премаза един кандидат за журито днес. Виртуозно изпълнение. Човекът е професионалист — каза Хари.

Изпих още едно. Болката започваше да отшумява.

Хари взе празната ми чаша и я отнесе.

— Предостатъчно за тази вечер. Не забравяй уговорката ни — аз казвам кога да спреш.

Кимнах. Хари имаше право. Можех да понеса няколко питиета, но само в негово присъствие. Изведнъж вече не мислех за уискито, а за Прайър.

— По-добър ли е от мен? — попитах.

— Май предстои да разберем — отвърна Хари.